Война на реалности

10

Пръв я забеляза Бартън. Той чевръсто седна и придърпа към себе си желязната щанга.

— Коя си ти? — той се вторачи в нея със замъглен поглед и я позна. — Не те ли видях сутринта да си играеш с другите деца пред къщата? — Бартън се позамисли за миг. — Ти си дъщерята на доктор Мийди.

— Точно така — потвърди Мери. Тя седна на пейката срещу тях. — Нали нямате нищо против, ако приседна на една от вашите пейки?

— Те не са наши — отвърна Бартън. Усещаше, че най-сетне изтрезнява. Умът му сякаш тепърва започваше да осъзнава това, което бяха направили, учудването се стичаше като ледени капки по гърба му. — Не ни принадлежат, искам да кажа.

— Но вие ги създадохте, нали? Интересно. Никога не съм чувала за нещо подобно. Как успяхте?

— Не сме ги създали — отвърна Бартън, измъкна пакета с цигари и запали с треперещи ръце. Двамата с Кристофър се спогледаха изненадани, почти уплашени. Наистина ли бяха успели? Да върнат стария парк? Да материализират част от истинския град?

Бартън посегна и докосна пейката, на която седеше. Пейката беше напълно реална. Той седеше на нея, на друга седеше Уил Кристофър. И момичето, което нямаше нищо общо с всичко това. Значи не беше халюцинация. И тримата седяха на тези пейки — това бе достатъчно доказателство.

— Е? — обади се Кристофър. — Какво мислиш за това?

Бартън се усмихна уморено.

— Не очаквах такъв поразителен резултат.

Старецът дишаше тежко, вперил в него широко отворените си очи.

— За тая работа май са необходими по-големи способности от моите — в очите му се четеше нескрито уважение. — Наистина те бива за това. Направо издуха всичко наоколо. Чак до истинския град.

— И ти доста помогна — измърмори уморено Бартън. Чувстваше се напълно изтрезнял. И невероятно изтощен. Тялото му сякаш бе изчерпано до край, едва помръдваше ръцете си. Главата му се пръскаше от болка, в устата си усещаше отвратителен металически вкус.

Но бяха успели.

Мери ги гледаше очарована.

— Как го направихте? Никога досега не съм виждала да се създава нещо от нищо. Само Той може, но дори и Той вече не го прави.

Бартън поклати уморено глава. Нямаше сили за такива разговори.

— Не от нищо. Градът винаги си е бил тук. Ние просто му помогнахме да се върне.

— Да се върне ли? — очите на момичето блеснаха. — Да не искате да кажете, че старите магазини са били само една илюзия?

— Никога не ги е имало — Бартън удари пейката с ръка. — Това тук е реалното. Истинският град. Другото е измама.

— Какво е това желязо дето го стискаш?

— Това ли? — Бартън вдигна желязната щанга. — Аз го върнах обратно. Това беше само едно кълбо стар канап.

Мери го погледна внимателно.

— Затова ли дойде тук? За да връщаш обратно нещата?

Това беше добър въпрос. Бартън се изправи неуверено.

— Тръгвам си. За тази нощ ми стига.

— Къде отиваш? — извика Кристофър.

— Отивам си в стаята. Имам нужда от почивка. И да обмисля нещата — той закуцука бавно по алеята. — Уморен съм. Почивка и нещо за хапване — ето какво искам.

— Не бива да ходиш в пансиона — извика Мери разтревожено.

Бартън премигна учудено.

— Защо, по дяволите, да не ходя там?

— Защото там е Питър — тя скочи и се затича след него. — Защото мястото е лошо. Трябва да си колкото се може по-далеч от него.

Бартън сбърчи вежди.

— Не ме е страх от това злобно същество. Вече не ме е страх — при тези думи той размаха заплашително желязната щанга.

Мери се вкопчи в ръката му.

— Не, голяма грешка ще е да се върнеш там. Трябва да се скриеш някъде другаде и да ме оставиш аз да изясня нещата. Необходимо ми е време за да разбера всичко това — тя се намръщи и потъна в мисли. — По-добре иди в Сенчестата къща. Там ще си в безопасност. Баща ми ще те приеме. Иди направо при него, не се спирай и не се заговаряй с никого по пътя. Питър никога не идва в онази част. Отвъд линията е.

— Отвъд линията ли? Искаш да кажеш…

— Че сега се намираме на Неговата страна. Трябва да си на сигурно място, докато изясня всичко и реша какво да правя. Има няколко фактора, които все още не разбирам. — Тя го завъртя обратно и нетърпеливо го побутна в другата посока. — Тръгвай!

Мери ги проследи с поглед, докато се увери че безпрепятствено са пресекли линията и се изкачват нагоре по склона към Сенчестата къща. След това отново забърза към центъра на града.

Не биваше да губи време. Събитията се развиваха с главоломна скорост. Питър сигурно вече се чудеше какво ли се е случило с неговия голем. В никакъв случай не биваше да събужда подозрението му.

Тя нежно се потупа по джоба и същевременно усети как грубата материя блъска тялото й. Все още не можеше да свикне с това раздвояване, жадуваше за мига, в който нещата ще се върнат на местата си.

Най-сетне стигна „Джеферсън“. Затича се по улицата с развяти коси и бясно туптящо сърце. С една ръка притискаше джоба на жилетката, би било направо ужасно ако малката фигура изпадне от него и се смачка на пътя.

Пансионът се изправи пред очите й. На верандата, няколко посетители се наслаждаваха на прохладната нощ. Мери сви от пътя, прехвърли се през оградата и пое към плевнята. Прихлупената сграда се издигаше мрачно на фона на нощното небе. Тя приклекна в сянката на един храст и пое дълбоко дъх, оглеждайки обстановката.

Питър със сигурност беше вътре. Горе, в работилницата при неговите клетки, стъклени буркани и банки с глина. Мери се огледа с надежда да зърне някоя от нейните пеперуди-съгледвачки, за да я изпрати вътре. Но наоколо не се виждаха никакви пеперуди, а и да изпратеше, едва ли щеше да оцелее вътре.

Бръкна внимателно в джоба на жилетката и извади собственото си миниатюрно превъплащение. Гледката на едрата вълнена материя внезапно изчезна. Мери затвори очи и направи опит да съсредоточи колкото се може повече от себе си в голема. Почувства, че е я стиска някаква огромна ръка (нейната собствена!), че я притискат и то доста грубо едри като дънери пръсти.

Като прехвърли внимателно съзнанието си от едното тяло в другото, тя грижливо постави голема на земята и го обърна в посока към плевнята. Още с първите крачки големът навлезе в зоната на невидимо въздействие.

Мери накара голямото си тяло да приседне в сянката на храста, със сгънати крака и ръце обхванали коленете. Така можеше да съсредоточи цялото си внимание върху голема.

Големът пресече незабелязан зоната на невидимо въздействие. Заобиколи предпазливо плевнята. Някъде тук Питър бе поставил малка стълбичка за своите съгледвачи. Озърна се. Стената на плевнята се издигаше като невероятно висока планина, която се губеше нейде в мрака на нощното небе. Самата плевня беше с такива колосални размери, че буквално й се струваше безкрайна.

Най-сетне откри стълбата. Докато се изкачваше несръчно подминаха я няколко паяка, които бързаха надолу. А веднъж край нея претичаха възбудено и чифт сиви плъхове. Мери продължи да се изкачва внимателно. В храстите под стълбата се гърчеха змии. Питър бе вдигнал всички свои слуги тази нощ. Изглежда бе преценил ситуацията като много тревожна. Тя стигна до края на стълбата и влезе в тъмен и дълъг тунел. На другия край мъждукаше светлина. Вече бе наблизо. Нито една от нощните пеперуди не бе успяла да проникне толкова навътре. Отсреща беше разположена работилницата на Питър.

Мери спря за миг движението на голема и се върна обратно при свитото край храстите тяло. Направо се бе вкочанила от студ. Нощта бе хладна, не можеше да остане още дълго на това място.

Протегна ръце и крака и раздвижи мускули. Големът можеше да остане доста дълго в плевнята. По-добре ще е да намери друго място за предишното си тяло. Може би някое от денонощните кафенета на „Джеферсън“. Ще си седи там и ще си сръбва топло кафе, докато големът си върши работата. Дори може да си поръча препечен кекс със сироп, да прелиства някой стар вестник и да си слуша музика.

Тя започна да се прокрадва през храстите. Почувства, че я побиват студени тръпки и загърна по-здраво жилетката. Сигурно е забавно да имаш две тела, но и проблемите които възникват от това не са малки…

Нещо падна върху нея. Паяк, от дървото под което се бе свила. Тя бързо се отърси от него.

Още няколко паяка се вкопчиха в нея. Остра болка прониза бузата й. Тя подскочи ужасено и размаза животинката по лицето си. Изведнъж върху нея се изля сив потоп от гърчещи се гадини, други запълзяха по краката й откъм храстите, проникнаха в крачолите на джинсите, лазеха по тялото й.

Плъхове. Паяци, които се свличаха по шията и раменете й на кълба, заплитаха се в косите й, дращеха под разтворената й риза. Мери изпищя и се задърпа отчаяно. Появиха се още плъхове, които забиваха безмълвно острите си зъби в нея. Тя се затича без да вижда нищо, ослепяла от неистовата болка. Плъховете увиснаха на страшните си зъби. Мери се залюля. Паяци покриваха лицето й, лазеха по гърдите й, свиваха се под мишниците.

Тя се препъна и падна. Краката й се оплетоха в ниските храсти. Плъховете се нахвърлиха отгоре й. Цели рояци от плъхове. Над нея се сипеше дъжд от паяци. Мери се гърчеше, тялото й гореше, разкъсвано от болка. Леплива паяжина се стелеше върху лицето й, проникваше в носа, в устата, задушаваше я.

С невероятно усилие тя успя да се изправи на колене, пропълзя няколко крачки, след това се свлече под неимоверната тежест на хапещите и жилещите я гадини. Те късаха кожа и плът, дълбаеха тунели към костите й, поглъщаха тялото й. Мери пищеше и се дърпаше, ала лепливата паяжина заглушаваше нейните виковете. Устата й се напълни с паяци, които пъплеха към гърлото, носа, навсякъде.

Нещо изшумоля в тъмните храсти. По-скоро почувства, отколкото видя пълзящите към нея змии. Нямаше очи, с които да вижда, нито уста, с която да вика. Знаеше, че краят й е близо.

Беше вече мъртва, когато пепелянките се плъзнаха по отпуснатото й тяло и забиха отровните си зъби в меката, безчувствена плът.