12

Скитниците следяха напрегнато как Бартън коригира последната карта.

— Тук не е така — промърмори той и нарисува нова улица. — Тук минаваше булевард „Лоутън“. Повечето от къщите сте ги сбъркали. — Той се съсредоточи. — Тук имаше малка пекарна. Със зелена табела отгоре. Съдържателят й се казваше Оливър. — Бартън извади списъка с имената и плъзна пръст надолу. — И тук също сте го пропуснали.

Кристофър се изправи зад него и надникна над рамото му.

— Не работеше ли там едно момиче? — намеси се той. — Май си я спомням — доста якичка беше. Носеше очила, имаше дебели яки крака. Племенница беше на Оливър. Джулия Оливър.

— Точно така — Бартън приключи с поправките. — Около двайсет процента от картите и схемите ви са с грешки. Възстановяването на парка показа, че трябва да сме максимално точни.

— Да не забравиш голямата тухлена къща — добави развълнувано Кристофър. — В двора имаше куче, някакъв териер беше. Един път ме ухапа по прасеца — той се наведе и вдигна крачола. — Белегът изчезна в деня на Промяната. Сигурен съм, че ме ухапа тук. Всъщност…

— Вероятно е така — съгласи се Бартън. — И аз имам спомен за някакъв шпиц, който живееше на улицата. Ще го включа.

Доктор Мийди стоеше в ъгъла на стаята. Видът му бе измъчен, донякъде унесен. Наоколо гъмжеше от Скитници, едни тичаха с карти и схеми, други мъкнеха огромни тефтери със записки. Цялата сграда кипеше от активност. Всички Скитници се бяха събрали тук, облечени в своите халати, роби и сивкави пижами.

Бартън стана и се приближи към доктор Мийди.

— Вие сте знаели от самото начало. Затова сте ги събирали тук.

Мийди кимна.

— Събрах всички, които успях да открия. Пропуснал съм само Кристофър.

— Защо го направихте?

На лицето на доктора се изписа мъка.

— Този град им беше чужд. Освен това…

— Освен това какво?

— Освен това, правото е на тяхна страна. Виждах ги да се скитат безцелно из Милгейт. Срещаха се навсякъде. Хора без значение. Хора, които се мислят за лунатици. Аз ги събрах на това място.

— Но сте спрели дотук.

Мийди сви гневно юмруци.

— Трябваше да действам по-рано. Трябваше да се хвърля с всички сили срещу това момче. Тежко му, Бартън. Ще го накарам да се мъчи, зная начини за които той дори не е подозирал.

Бартън се върна при масата с чертежите. Към него се приближи Хилда, водачката на Скитниците и го заговори с глас, в който се долавяше тревога.

— Тези карти сме ги създавали с години. Сигурен ли сте във вашите промени? Абсолютно сигурен?

— Сигурен съм.

— Трябва да ме разберете. Нашите спомени са замъглени, объркани. Не са така ясни като вашите. В най-добрия случай, можем да си припомним някакви смътни очертания.

— Щастливец сте, че сте се измъкнал навреме — обади се една млада жена, която разглеждаше Бартън внимателно.

— Видяхме парка — добави сивокос мъж с тежки очила. — Едва ли който и да било от нас е способен на подобно нещо.

Един от Скитниците почука замислено с цигара.

— Никой от нас няма такива ясни спомени. Само вие, Бартън. Само вие.

В стаята се усещаше напрежение. Всички Скитници бяха преустановили работа. Постепенно се събраха в плътен кръг около Бартън. Мъже и жени с напрегнати лица. Лица, в които се четеше едновременно надежда и тревога.

Едната стена на стаята беше затрупана с папки. Купища карти, доклади, стотици страници със сведения и записки. Пишещи машини, моливи, писалки, графики, обстойни изследвания, тетрадки, тефтери, подвързани и неподвързани. По стените висяха рисунки и фотографии. Рафтове с макетни материали. Триизмерен модел на града. Бои, четки, оцветители, лепила, чертожни принадлежности. Ролетка, метър, клещи, тел.

Очевидно работата тук кипеше отдавна. Доста бе свършено, като се има предвид, че групата на Скитниците не бе никак голяма. Но по лицата им се четеше твърда решимост. В тази работа те бяха заложили всичко. Не бяха склонни на компромиси.

— Искам да ви попитам нещо — заговори отново Хилда. Тя не забелязваше изгарящата между пръстите й цигара. — Казахте, че сте напуснали Милгейт през 1935-та. Като дете, нали така?

— Точно така — кимна Бартън.

— И не сте се връщали в града?

— Да.

В стаята се разнесе ропот. Бартън почувства безпокойство. Той стисна по-здраво желязната щанга и зачака.

— Знаете ли, — продължи Хилда като подбираше внимателно думите си — че през шосето, на около две мили извън града е спусната бариера?

— Зная — рече Бартън.

Всички очи бяха вперени в него. Хилда продължи бавно:

— Тогава как успяхте да влезете в долината? Бариерата не пропуска никого — нито да влезе, нито да излезе.

— Това е така — съгласи се Бартън.

— Трябва да ви е помогнал някой да влезете — тя рязко угаси цигарата. — Някой притежаващ свръхсила. Кой е той?

— Не зная.

— Да го изхвърлим — предложи един от Скитниците и се изправи на крака. — Или още по-добре…

— Почакайте! — Хилда вдигна повелително ръка. — Бартън, работили сме много години за да създадем всичко това. Не можем да рискуваме. Възможно е да сте изпратен за да ни помогнете, но може и да не е така. Само едно нещо знаем със сигурност. Вие не сте сам. Някой ви е помогнал, съдействал. И вие все още сте под негов контрол.

— Да — съгласи се уморено Бартън. — Някой ми е помогнал. Довел ме е дотук, през бариерата. И вероятно продължава да насочва стъпките ми. Но не знам нищо повече освен това.

— Трябва да го убием — предложи една от жена с кестенява коса. — Така поне ще бъдем сигурни. Щом не може да ни каже чий агент е…

— Глупости! — прекъсна я пълен мъж на средна възраст. — Нали той върна парка? И той поправи картите?

— Поправи? — Хилда му хвърли надменен поглед. — Промени, по-скоро. Откъде знаете, че ги е поправил?

Бартън облиза изсъхналите си устни.

— Вижте — започна той. — Какво мога да ви кажа? Ако не знам кой ме е довел тук, разбира се, че няма да мога да ви кажа.

Доктор Мийди застана между Хилда и Бартън.

— Млъкнете и ме слушайте! — изграчи той. — И двамата. — Гласът му беше суров, нетърпящ възражение. — Бартън не може да каже нищо. Може и да е провокатор, изпратен да подкопава работата ви. Възможно е наистина. Може да е нечие създание, свръхголем. Кой би могъл да докаже това в този момент. По-късно, когато започне реконструкцията. Ако всичко е наред и промените му отговарят на действителността ще знаете. Но не сега.

— Но тогава ще е твърде късно — отбеляза жената с кестенявата коса.

Мийди кимна мрачно.

— Да, тогава ще е вече късно. Връщане назад няма да има. Нито пък друг избор. Ако Бартън е провокатор, с вас ще бъде свършено — той се усмихна иронично. — Дори самият Бартън не знае как ще постъпи, когато дойде този момент.

— Какво искаш да кажеш? — запита някой в тълпата.

Отговорът на Мийди беше право в целта.

— Ще трябва да поемете този риск, независимо дали искате или не. Друг избор няма. Той е единственият, който досега е успял да извърши реконструкция. Само за половин час върна обратно целия градски парк. А вие не успяхте да го направите за цели осемнайсет години.

Настъпи изумена тишина.

— Вие сте безсилни — продължи Мийди. — Всички. Всички сте били тук по време на Промяната. И вие като мен сте засегнати. Но той не е. Ще трябва да му се доверите. Или ще рискувате, или ще си останете с вашите карти и чертежи, докато умрете от дълбока старост.

Известно време никой не посмя да наруши тишината. Скитниците стояха неподвижно, с опънати лица.

— Да — първа проговори жената с кестенявата коса. Тя побутна чашата с кафе и се отпусна назад в креслото. — Той е прав. Нямаме друг избор.

Хилда бавно огледа лицата на подредените в кръг, облечени в сиво мъже и жени. Навсякъде съзря само безнадеждно примирение.

— Добре — съгласи се тя. — Да почваме тогава. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Съмнявам се, че ще имаме много време.

Само за няколко минути оградата беше съборена, поляната наоколо почистена, дори отсякоха няколко дървета и храсти. Премахнаха всичко, което би могло да попречи. Откри се просторна гледка към долината и градчето Милгейт, което се гушеше в нея.

Стиснал здраво желязната щанга, Бартън обикаляше наоколо, мъчейки се да подтисне обхваналото го безпокойство. По земята бяха подредени внимателно карти и чертежи. Детайлни до педантичност схеми на стария град, всеки елемент проверен и нанесен. Скитниците се подредиха в кръг около картите, с лица обърнати навътре. По хълма в двете посоки летяха нощни пеперуди-вестоносци. Едни прииждаха с новини от долината, други бързаха обратно с послания.

— Ограничени сме да действаме само през нощта — обърна се Хилда към Бартън. — От пчелите няма кой знае каква полза по тъмно, а мухите са твърде разсеяни и глупави.

— Искате да кажете, че нямаме сигурна информация за това, което става в града.

— Честно казано, нямаме. Не може да се разчита само на пеперудите. Веднага щом изгрее слънцето ще изпратим пчелите. Дано тогава получим по-точни сведения…

— Какво казват за Питър?

— Нищо. Нямаме сведения за него. Изгубили са дирите му. — Тя го гледаше с тревожен поглед. — Изчезнал е безследно.

— Ще знаят ли, ако е на отсамната страна?

— Ако дойде, няма да е сам. Пред него обикновено се движи фронт от летящи паяци, които разчистват нощните пеперуди. Нашите съгледвачи са в ужас от тях. Отгледал е близо няколкостотин такива в работилницата си. Подредени са в безброй буркани.

— На какво още можем да разчитаме?

— На някоя и друга котка. Но там няма никаква организация. Всичко зависи от настроението им. Ако поискат, ще дойдат. Но ние не можем да ги накараме. Всъщност, може да се разчита единствено на пчелите. А те ще се вдигнат най-рано след няколко часа.

Под тях, в бледата светлина на зараждащото се утрото слабо мъждукаха първите светлинки на Милгейт. Бартън погледна часовника. Три и половина. Беше студено и тъмно, небето над тях бе покрито с плътна, непрогледна мъгла. Тревожеше го ходът на събитията. Нощните пеперуди бяха изгубили Питър, който очевидно бе направил своя ход. Момичето е убито. Питър е твърде умен, за да се отърве от пеперудите в този момент, това може да означава само едно — че е по следите на Бартън.

— Каква роля има той във всичко това? — зачуди се Бартън.

— Питър? — Хилда поклати глава. — Никой от нас не знае. Разполага с огромна сила, досега не сме успели нито веднъж да го доближим. Единствено Мери би могла да се справи с него. Защото и тя имаше такава сила. Никога не съм ги разбирала тях двамата. Ние Скитниците сме хора обикновени. Просто се мъчим да си върнем обратно града.

Кръгът вече бе готов за първи опит в повдигането на слоя илюзия. Бартън зае мястото си и се съсредоточи. Лицата на всички се обърнаха към подредените на тревата карти, покрити утринната роса. През плътната мъгла едва се долавяше бледото сияние на звездите.

— Картите пред вас, — започна Хилда — са точно описание на долината. При опита ще използваме основния принцип на М-кинетиката: символното опосредстяване е идентично с опосредствения обект. Ако символът е точен, той може да бъде считан за самия обект. Всяка разлика между тях е само логическа.

М-кинетика, най-точното название за архаичния, вечен като времето процес, наречен магия. Манипулиране с реални обекти, чрез символно или словесно опосредстяване. Картата на Милгейт беше в директна връзка със самия град, защото беше начертана детайлно. Всяка сила въздействаща върху картата щеше да въздейства и върху града. Както восъчната кукла е създадена по подобие на определена личност, така и картата бе създадена за да представя града. И ако това представяне е точно, всяка грешка би била изключена.

— Започваме — каза тихо Хилда. Тя даде знак и групата по моделиране се зае с първата триизмерна част от схемата на града.

Бартън приклекна отстрани и се подпря на щангата, следейки с мрачен поглед как групата превръща схемата в точно миниатюрно копие на стария град. Опитно и бързо те конструираха миниатюрни къщички, боядисваха ги, след това ги поставяха на място. Бартън чувстваше, че умът му е другаде. Замисли се за Мери. После с безпокойство си спомни за изчезналия от полезрението им Питър Трилинг. Какво ли беше намислил?

Започнаха да пристигат първите съобщения на нощните пеперуди. Докато слушаше докладите на кръжащите наоколо съгледвачи, лицето на Хилда придоби разтревожен вид.

— Лоша работа — рече тя на Бартън.

— Какво има?

— Не се получава очакваният резултат.

През кръга от Скитници премина неспокоен шепот. На тревата пред тях миниатюрното градче продължаваше да расте, появяваха се нови къщи, улици, магазини, дори мънички хора, мъже и жени — обитатели на градчето. Наоколо кипеше нервна активност.

— Ще заобиколим района около улица „Дъдли“ — нареди Хилда. — Където е действал Бартън — там старият град вече се е появил и дори се разширява. Почти целият квартал е възстановен.

— Така ли? — премигна изненадано Бартън.

— Изглежда, че с възстановяването на стария парк е започнала някаква верижна реакция, която постепенно се разпространява и помита фалшивия град. Това пробужда у обитателите спомена за предишния, истинския град.

— Може би това ще е достатъчно.

— При нормални условия — да. Но сега нещо не е наред — Хилда се обърна, за да изслуша поредния доклад, от току-що пристигналата пеперуда. Лицето й придоби още по-загрижен вид.

— Много лошо — едва проговори тя.

— Какво става? — попита Бартън.

— Според последните съобщения, твоят кръг е престанал да се разширява. Бил е неутрализиран.

Бартън я гледаше ужасен.

— Искаш да кажеш, че някой го е спрял? Че някой работи срещу нас?

Хилда не отговори. Около главата й кръжеше рояк възбудени пеперуди. Тя му обърна гръб за да чуе какво й казват.

— Положението става още по-сериозно — проговори тя след като отлетяха пеперудите.

Но Бартън вече знаеше. Беше го прочел на лицето й.

— Да се откажем тогава — рече той с дрезгав глас. — Щом е толкова лошо…

Кристофър дотича при тях.

— Какво се е случило? Не става ли?

— Срещаме съпротива — отвърна Бартън. — Успели са да неутрализират реконструираната от нас зона.

— Дори по-лошо — добави Хилда. — Нещо изчерпва нашата М-енергия. Зоната е започнала да намалява. — По устните й пробяга иронична усмивка. — Рискувахме и заложихме на теб, Бартън. И загубихме. Твоят красив парк изчезва отново. Наистина беше много хубав, но се оказа нестабилен. Притискат ни обратно.

Загрузка...