Виелица на сенките

Глава 15 Шаман и шут

За щастие, никой не започна да ме тормози с въпросите си и следващите десетина минути се разхождах абсолютно сам покрай потока. Трябваше да се поуспокоя малко и да помисля, а сивата коса на слепоочията беше нищо, главното беше, че главата ми остана цяла. После, когато изплъзващата се през цялото време идея се оформи окончателно, аз се отдалечих от потока и тръгнах право към седналия под дървото Гло-гло. Халас ме изпрати с поглед, но не каза нищо, както, впрочем, и останалите. Приближих до Гло-гло и приклекнах до него. Старият шаман дори не благоволи да отвори очи. Дали спеше?

— Искаш да попиташ нещо ли, момчето ми? — неочаквано заговори Гло-гло.

— Да.

— Не обръщай внимание, че съм затворил очи. Слушам те.

— Чудя се защо гоблините гинат под мечовете на хората и ятаганите на орките, след като владеят заклинания с такава мощ?

— Наистина ли мислиш, че вашите историци ще се решат да кажат истината? — криво се усмихна гоблинът. — Ние не сме овце, Гарет. Ние загивахме, но вземахме със себе си много врагове.

— Тоест…

— Тоест не вярвай на историите, че гоблините са беззащитно племе. Да, ние сме малки на ръст, но нашето шаманство е най-близо до Кронк-а-Мор и ние скъпо продаваме живота си. Знаещ ли защо хората изведнъж, без никаква причина, започнаха да ни изтребват?

— Ами… — проточих аз, не смеейки да продължа.

— Не, не защото имаме страшни муцуни, макар че ще замълча за вашите физиономии. И не защото сте решили, че сме съюзници на орките. Всичко е много по-просто и по-сложно. Ние владеем почти изначалната магия и по-точно бойното й приложение, и нашите знания не даваха покой на вашия Орден, затова те бяха готови на всичко, само и само да се сдобият с нашето шаманство и нашите книги. Естествено, ние не искахме да ги споделяме — това знание не е за хората — и в резултат на това Орденът не се успокои, докато почти не ни унищожи. Или по-точно, докато хората не загубиха над сто хиляди души в нашите гори. Не се учудвай, че не си чувал нищо за това. Никой не е чувал. Това са истории от миналото, а Орденът никога не говори за своите поражения — гоблинът още веднъж се усмихна и отвори очи.

— Но…

— А при гоблините това не е тайна. Ние винаги с радост си спомняме как натрихме носовете на вашите магьосници и войници. Сега не идват при нас, а и ние не бързаме да излизаме от гората. Ние си имаме наши си работи, вие — ваши си. Отговорих ли на въпроса ти?

— Във връзка с това, което ми каза, имам още един.

— Давай.

— Никога няма да повярвам, че шаман с такава сила като теб може толкова лесно да попадне в ръцете на Багард.

— Умен си ти, Танцуващ — подсмихна се гоблинът и аз трепнах от изненада.

— Откъде ти…

— Просто знам и точка. Нали току-що ти казах, че гоблините си имат собствена цел в този свят. Няма да те тормозя с дълги лекции за равновесието и Великите домове, ти и така, доколкото разбрах, знаеш много неща. В последно време основната ми цел, както и целта на моя баща и на бащата на моя баща…

— Разбрах — бързо прекъснах гоблина аз, подозирайки, че изреждането на всички предци на стария шаман може да продължи толкова дълго, че просто ще забравя въпроса си.

— Разбрал бил — недоволно ме изгледа Гло-гло. — Не са ли те учили, че не е възпитано да прекъсваш по-възрастните? И така, за какво говорех? А… Така че целта на моите предци, водещи родословието си от Великия луд шаман Тре-тре, е да чакат появата на Танцуващия в сенките. Тоест теб.

— Много приятно — скептично изсумтях аз.

— Не бъди язвителен. Трябваше да чакаме в нашия свят да се появи Танцуващ, както го е предсказал Тре-тре във Великата книга Брук-грук. А когато Танцуващият се появи, трябваше да го научим как да попадне в Първичния свят и как да му върне живота.

— О! — това беше всичко, което казах.

— Но, както виждам, всичко това ти си успял да го направиш и без моя помощ — малко разочаровано изсумтя гоблинът. — Не отричай, виждам блясъка на изначалния пламък в очите ти, а и тези прошарени слепоочия… На знаещия това казва много. Та такива ми ти работи.

— Все още не си отговорил на моя въпрос.

— Наистина ли? — Гло-гло направи учудена физиономия. — Не ми провървя — аз съм последният в рода Тре-тре по мъжка линия и ти се появи твърде късно. Когато звездите те посочиха, аз бях прекалено стар и на плещите ми лежеше твърде голяма отговорност, за да напусна Заграбия. Трябваше да действам по различен начин, надявайки се, че там, където не съм се справил аз, други ще се справят. Имаш печат, момчето ми, печат, който всеки гоблин от моя род вижда. Дори не го вижда, а го усеща от сто левги. Така че знаех, когато излезе от Храд Спайн, знаех какво ще се случи по-нататък и то изобщо не ми харесваше. Трябваше да импровизирам, но усилията си заслужаваха. Да попадна в ръцете на орките беше доста лесно, а след това трябваше просто да изчакам, докато и ти попаднеш при тях, и да изиграя ролята на глупав шаман. Това е.

— Но не се получи по начина, по който искаше, нали?

— Да. Не очаквах, че в отряда на орките ще има шаман, че ще ме разпознаят и че ще се лиша от моите умения. Ако не бях с ръкавици, щяхме да избягаме още на първата нощ след нашата среща.

— Не беше ли по-лесно не да попадаш в плен, а просто да ме предупредиш да не ме хванат орките?

— Не беше по-лесно! — отсече старият шаман — Знаех какво ще се случи, но не знаех къде да те търся. Вие, Танцуващите, сте малко по-особени. Вас търсеща магия трудно ви лови. Трябваше да действам чрез орките.

— А в лабиринта наистина ли си бил?

— Бил съм. Всичко, което казах за лабиринта, е самата истина. Въпреки че, честно казано, не очаквах да се върна в него след тридесет години.

— Рискувал си.

— Рискът напълно се оправда. Ако твоите приятели не бяха дошли, имах предварително подготвени козове.

— Какви по-точно?

— Вече не е важно. Е? Време е да тръгваме, докато Първите не са се съвзели.

— Още един въпрос.

— Ух! Прекалено любопитен си. Казвай, какво друго?

— Защо изобщо ви е притрябвал Танцуващ?

— Рав-но-ве-си-е! Искам моите потомци да живеят в Сиала още хиляди и хиляди години, а тип като теб може да изпрати цялото равновесие на майната му само с едно щракване на пръстите.

— Рогът?

— Забрави за тази пищялка! Рогът си е само Рог. В сравнение с теб той е като нощна пеперуда срещу пламъка на свещ! Това е, край на въпросите!

— Други ще се справят — измърморих аз, докато се надигах от земята.

— Какво? — не разбра Гло-гло.

— Преди малко каза, че там, където не си се справил ти, други ще се справят. Кого имаше предвид?

Зададох въпроса и веднага намерих отговора му, застанал недалеч от нас, ококорил притеснено сините си очи изпод наметнатата качулка.

— Вече всичко си разбрал, защо питаш? — усмихна се шаманът. — Не можех да отида лично, трябваше да изпратя… ученичка. Кли-кли, ела тук!

Кралският шут предпазливо се приближи.

— Ученичка? — тъпо повторих аз.

— Какво е толкова изненадващо? — подсмихна се Гло-гло: — Нямаше кого друг да изпратя. В Брук-грук беше казано, че ще се срещнеш с краля на Валиостр, така че за да е сигурно, че ще те срещне, ученичката трябваше да стане шут.

— Кли-кли? — обърнах се за разяснение към мълчаливия гоблин.

— Да? — тъжно изписка изпод качулката той. — Всичко е истина, Гарет. Много съжалявам, ако съм ти причинил неудобство. Но така трябваше.

— Ти по-добре ми кажи къде ти заповядах да бъдеш през цялото време?! — заплашително свъси вежди Гло-гло.

— До Гарет — тихо промърмори шутът.

— По-високо! Не чувам!

— До Гарет!

— Защо тогава той влезе сам в Костните дворци и аз трябваше да зарежа всички дела на племето и да се втурвам да му помагам, докато ти правеше незнайно ка…

— Но, дядо! — обидено прекъсна не на шега разлютения шаман Кли-кли.

— Дядо?! — облещих се аз.

— И какво толкова те изненадва, Гарет? Съвсем естествено е да взема за ученичка собствената си кръв.

— Дядо! — изписка Кли-кли и ме погледна изплашено.

— Просто Кли-кли многократно казваше, че дядо му е бил шаман, затова си помислих, че щом е бил, значи е починал.

— Значи си ме и погребала?! — свирепо завъртя очи Гло-гло. — Е, благодаря ти!

— Но аз…

— И на кого си се метнала такава? Пак позориш предците си!

Кли-кли опита да се оправдае, а Гло-гло го кастреше наред, мърморейки, че явно си е заслужил горските духове да му пратят такава ученичка. Аз само слушах, но нищо не разбирах. От прекаления изблик на чувства старият шаман изглежда започна да се отплесва.

— Кли-кли! — включих се в разговора аз, когато Гло-гло реши да направи кратка пауза, за да си поеме дъх. — Защо се обръща към теб като към момиче?

Като че ли сега на гоблина му се искаше да потъне в земята. Поне аз останах с такова впечатление.

— Глупав човек! — плесна с ръце Гло-гло. — Нали съвсем по човешки ти казах, че аз съм последният в рода на великия шаман Тре-тре по мъжка линия! Кли-кли е моя внучка.

— Кли-кли! Ти… ти си ТЯ?! Ти си момиче?!!

Гоблинът (гоблинката?!!) имаше достатъчно съвест, за да не среща погледа ми и да измърмори нещо под нос. Различих едва доловимо „да“.

Седнах, както си бях с отворена уста. Трябва да кажа, че това си беше удар! Животът досега не ми беше поднасял такива неочаквани изненади! Беше немислимо! Кли-кли се оказа тя! Гоблинка! Момиче! През цялото това време той, или по-скоро тя, ни е водила за носа! Да, колко ловко! Чак сега ми се отвориха очите за някои странности на шута, които се оказваха не чак такива странности. Видът ми сигурно е бил много особен, и Гло-гло разбиращо се усмихна, а Кли-кли беше готова да потъне в земята. Когато повече или по-малко дойдох на себе си, счетох за по-добре да се засмея. Никой досега не ме беше премятал така!

— Ти… ти не се ли сърдиш? — уплашено ме попита тя.

— Не, Кли-кли! — поклатих глава аз. — Ако съм сърдит, това е само на себе си, че не съм разбрал веднага.

— Нямаше и да разбереш — с известна нотка на превъзходство отговори тя. — За хората всички гоблини са еднакви.

— Но защо, да ме отнесе Х"сан’кор?!

— Така беше по-лесно, Гарет — тя едва забележимо сви рамене. — Много врати се отвориха за мен, включително и в кралския дворец. А и с вас беше много по-лесно. Ако милорд Алистан знаеше коя съм всъщност, едва ли би ми позволил да пътувам с вас. А ако се стигнеше до там, нямаше да мога да те наглеждам.

— Едва ли би могъл да направи нещо. В крайна сметка нали донесе писмо от краля с неговото разрешение за участие в кампанията.

— Писмото беше фалшиво — подсмихна се Кли-кли. — Наистина ли мислиш, че кралят ще изпрати своя шут на такава мисия?

— Трудно ли беше да играеш мъжка роля? — включи се в разговора Гло-гло.

— Свикнах, дядо. По-трудно беше да съм шут и глупак. Макар че… когато си шут и си пред очите на всички, никой не те забелязва, никой не те приема сериозно, не те смята за заплаха и можеш да правиш неща, които са неприемливи за другите.

— Нима никой не се е досетил коя си всъщност, Кли-кли?

— Казах ти, Гарет. За хората всички ние изглеждаме еднакво.

Шутът беше прав. О, мрак! Не мога да свикна! Тя беше права. Колко често виждаме гоблини във Валиостр? Не често. А колко често виждаме гоблинки? Още по-рядко, отколкото гоблини. И по-точно, никога не сме виждали. Носеха се слухове, че жените на гоблините никога не напускат Заграбия и никой не ги е виждал. Иди сега вярвай на слухове.

— Да-а-а… — поклатих глава аз, все още не вярвайки на случилото се.

— Наистина… — тя сбърчи чело. — Всъщност Миралисса знаеше. Трябваше да й кажа. Тя ми помагаше да те направлявам и да те спасявам.

— Да ме направляваш? Да ме спасяваш?

— Колко пъти остана жив благодарение на мен, а? А за колко пъти никога няма да узнаеш?!

Не казах нищо.

— Ето я нея, благодарността! Да не мислиш, че първия път беше много лесно да те прехвърлим в Първичния свят? С Миралисса едва не се пръснахме. А да те насочим… Уф! Какво ли ти разправям! Не мога да помня всичко! — махна с ръка тя.

Можех само шокирано да слушам нейните откровения. Виж я ти Кли-кли!

— Така че освен Миралисса, да пребъде в светлината, и теб, никой друг не знае. А, да, казах и на Медения, преди да тръгнем.

Гоблинката се ухили. Ето защо Медения се хилеше, без да спира, когато Кли-кли му прошепна нещо в ухото!

— И какво сега? — попитах аз.

— Какво сега ли, момчето ми? — повтори Гло-гло: — Ако говорим за далечни планове, сега трябва колкото се може по-бързо да се озовеш в Авендум и да предадеш Рога на дъгата на този ваш Орден. Ти се оказа много по-силен, отколкото си мислех… За добро, разбира се. Така че засега не е нужно да се притеснявам за равновесието. Не, не е нужно да ми казваш за Рога, Падналите и Великата игра на Господарите. Всичко това го знам много добре и без теб. Колкото до това, какво ти можеш да направиш, в бъдеще е възможно, забележи, евентуално леко изместване на равновесието — съвсем малка досадна неприятност.

— А какво бих могъл да направя?

— Защо да говорим за това сега? — каза Гло-гло. — Ти нали мина през Огледалото на избора и избра своя път. И щом аз съм спокоен, значи и ти не трябва да се тревожиш. Не е нужно да знаеш всички аспекти на пророчеството точно сега. Ще ги разбереш, когато им дойде времето, пред себе си имаш цяла вечност в буквалния и преносен смисъл на тази дума. Сега е важен само Рогът, всичко останало е второстепенно.

— Мастер гоблин! — обърна се към Гло-гло Еграсса. — Починахте ли си?

— Сега идвам! — отвърна шаманът. — Че си починах, починах си, но поне една седмица няма да мога да призова нищо по-сложно от най-обикновена огнена сфера. Трябва ли да ти казвам, Гарет, че не е задължително да споменаваш за нашия разговор?

— Не.

— Това е добре. Я ела сега да помогнеш на стареца да стане. Създаването на това проклето заклинание изсмука всичките ми сили.

Протегнах ръка на гоблина и му помогнах да се изправи на крака.

— Благодаря, момчето ми. Ще отида да поговоря с елфа и с мустакатия ви предводител.

Гло-гло тръгна към нетърпеливо чакащите ни воини. Аз щях да го последвам, но Кли-кли ме повика:

— Ей, Гарет!

— Да? — обърнах се аз.

— Наистина ли не си ми много сърдит? Ами… за това… разбираш какво имам предвид.

Замълчах за момент, подбирайки думите си. През цялото това време тя не отклони напрегнатия си поглед от мен.

— Наистина, Кли-кли — отвърнах накрая. — На теб не мога да ти се сърдя дълго.

Стори ли ми се или в очите й се мярна неизказано облекчение?

— Честна дума?

— Честна благородна дума на майстор-крадец, Кли-кли.

— Добре тогава! — веднага се развесели тя. — Само не казвай на никого, че ще започнат да треперят над мен. Да ме пазят, за да не ми се случи нищо.

— Страхуваш се, че ще грижат прекалено много за теб?

— Просто не познаваш нашите гном и джудже така, както ги познавам аз. Делер е по-зле и от квачка, и ако разбере истината…

Разтегнах устни в ехидна усмивка, представяйки си физиономията на Делер, когато узнае, че Кли-кли е не той, а тя. А и Халас сигурно от изненада щеше да захапе собствената си брада. Кли-кли явно прочете мислите ми и беззлобно ме сръга с юмрук в ребрата. Дали пред теб е гоблин или гоблинка — все едно, няма да скучаеш.

Дъждът спря чак на другата сутрин. През това време бяхме изминали мракът знае какво разстояние и доста се откъснахме от евентуалните преследвачи. Или поне вече не чувахме екота на оркските барабани. Нощувахме до някакви огромни канари, които до известна степен ни предпазваха от дъжда. Самото спиране беше ужасно кратко. Имах чувството, че едва съм затворил очи, и Фенерджията вече ме разтърсва да тръгваме. Милорд Алистан най-накрая благоволи да забележи, че съм невъоръжен като монахиня на Силна. Мумр веднага ми връчи своя кинжал, а Делер се втурна да ми дава малката си секира, която постоянно висеше на гърба му до щита, но аз отказах. Не беше оръжие за мен.

— Владееш ли бойна пика, Гарет? — неочаквано се поинтересува Еграсса.

— Не — въпросът малко ме изненада. — Евентуално тояга, но не много добре.

— Всичко е едно и също. Значи ще се справиш и с копие. Вземи — елфът ми подаде кората на Сивия. — На мен ми стига с’каша и лъка, а на теб копието ще ти е по-удобно. Най-малкото ще успееш за известно време да задържиш враговете на разстояние.

— Благодаря — взех оръжието аз.

— Само ако ще го въртиш, не забравяй, че единият му край е по-тежък. Не бих искал да видя как копието излита от ръцете ти в най-неподходящия момент — предупреди ме Еграсса и въпросът за оръжието повече не се повдигна.

Сега, имайки в ръцете си наследството на Сивия вампир, се почувствах доста по-уверен. А и ризницата, която бях оставил на Мумр преди влизането си в Храд Спайн, ми вдъхваше допълнителна увереност. Трябваше да ям, каквото боговете дали. А в този ден боговете бяха не особено благосклонни към нас и може да се каже, че не се наядох като хората. По-скоро само залъгах глада.

Гло-гло още от сутринта наложи бясно темпо и ни поведе покрай потока, който беше нараснал неимоверно от нощния дъжд. Кли-кли ситнеше отпред, точно зад Гло-гло, и аз постоянно се улавях, че все още не мога да свикна с мисълта, че гоблинът всъщност е гоблинка.

Настроението в отряда беше леко приповдигнато, което, между другото, беше разбираемо — орките, изглежда, не се канеха да ни преследват. От радост Халас дори запя „Песента на лудите миньори“:

— Виж ти — беззлобно промърмори Делер, изслушвайки песента до края. — Щастливецът пак се разкудкудяка.

— Просто завиждаш, че твоят народ няма такива песни дори в Зам-да-Морт — ухили се Халас, предвкусвайки хубавия спор.

— В Замъка на смъртта има от всичко по много и ти го знаеш прекрасно — не тръгна да спори с джуджето Делер.

— Да, чувал съм — веднага стана сериозен Халас и повече не запя.

До обяд съвсем се изясни и слънцето се показа. Да се върви стана доста по-приятно. Гло-гло внезапно започна да се изкачва наляво и потокът, който толкова дълго беше наш спътник, се скри зад дърветата. Сега вървяхме не на север, а на запад. Изглежда милорд Алистан не беше доволен от това обстоятелство и на Гло-гло му се наложи да обяснява, че недалеч оттук има оркски град и трябва да го заобиколим, ако, разбира се, не искаме да се възползваме от гостоприемството на Първите. След като порядъчно се полутахме в гората, привечер отново се озовахме близо до стария ни познат — потока, и докато все още беше светло, продължихме по него до гъста смърчова горичка, която го обгръщаше в рошавите си трънливи обятия. Тук и нощувахме, надеждно скрити от любопитни очи от огромните ели. Еграсса забрани да се пали огън — орките бяха близо — и трябваше да прекараме нощта без огън. Здрачът покри гората доста бързо, но всъщност през есента това беше нормално. Халас и Делер веднага заспаха (трябваше да са на пост през втората половина на нощта), а Гло-гло дръпна Кли-кли встрани. Какво каза старият шаман на своята внучка и ученичка за мен остана тайна. Като че ли й даваше някакви съвети и много се надявах да не са за мен. Аз също се приготвих да спя и тъкмо легнах, добре увит в топлото одеяло, когато някой ме потупа по рамото. Мумр.

— Да?

— Покажи го, а? — в гласа на Мумр се прокрадваха умоляващи нотки.

— Кого да покажа? — не разбрах аз.

— Рогът. При лабиринта не можехме да го разгледаме. А ни е много любопитно за какво беше цялата тази работа.

— Много е тъмно! А Еграсса забрани да палим огън. Първите може да помиришат дима.

— Има решение — неочаквано се обади Еграсса и между дланите му затрептя малка светлинка. — Не съм много добър в заклинанията, но все пак мога да ви осигуря три минути светлина.

Магическата светлина се оказа точно толкова, че да позволи да си видим лицата. Освен Делер и Халас, никой не беше легнал да спи. Всички чакаха Гарет да им покаже Рога. Така че станах и отворих чантата, с която сега и за миг не се разделях.

— Ето какъв бил… — промълви Змиорката, ококорен към Рога.

— Ще позволиш ли? — някак плахо помоли милорд Алистан.

С готовност му подадох Рога на дъгата. Ако ме питаха мен — да го взема завинаги. Нека той пази тази пищялка за любимия си крал.

— Чудя се какво ли ще стане, ако сега духна в него? — влизайки в образа на глупак, попита Кли-кли.

— Ще ти дам аз едно духане, шуте! Така ще те духна, че…! — заплашително изръмжа милорд Алистан и ми подаде Рога обратно.

Но Гло-гло ме изпревари. Той беше най-близо до капитана на гвардията и Рогът се оказа в ръцете на стария шаман. Гло-гло затвори очи, докосна артефакта с чело, намръщи се, сякаш беше изял чепка кисело грозде, и произнесе присъдата си:

— Той е слаб. Много слаб Силата почти го е напуснала, останала му е за не повече от няколко седмици, а после… — Гло-гло не довърши, но и така на всички беше ясно какво ще се случи след това.

— Значи трябва да побързаме — каза Алистан Маркауз.

— Все още имаме достатъчно време, милорд. В началото на ноември С’у-дар вече е покрит със сняг и на Неназовимия ще са му нужни много усилия, за да се измъкне от бърлогата си. А и от Ледени игли до Самотния великан пътят не е малко. Армията на магьосника ще стигне до крепостта не по-рано от средата на януари — успокои го Фенерджията.

— Мумр е прав, милорд. Зимната кампания е твърде сложно нещо. Безлюдните земи са покрити със сняг, Дремещата гора през зимата става опасна дори и за слугите на Неназовимия, Рачешкото херцогство ще се надигне чак след два месеца — Змиорката замислено поклати глава. — Врагът ще изчака пролетта, когато проходите се освободят от снега.

— А ако не изчака? — попита Еграсса. — Ако Неназовимият усети слабост, не се ли страхувате да се изложите на атаката на кобрата?

— Ако не изчака, тази зимна кампания ще унищожи четвърт от армията му, треш Еграсса.

Воините се впуснаха в спорове и обсъждане на възможни варианти за вражеска атака. Кли-кли отчаяно се прозя, прикривайки устата си с длан, а и аз, честно казано, се държах с последни сили. На другите сякаш нищо им нямаше. Железни ли бяха, или какво? Преди да заспя, прибрах обратно в чантата Рога на дъгата, като същевременно проверих дали другите неща са там. Ключът беше налице, но изумрудите, които толкова усърдно влачех през половината Костни дворци, бяха изчезнали безследно. Бих се разсмял, ако не ми се спеше толкова много. Проклетите орки все пак бяха успели да откраднат това, което ми се полагаше, мракът да ги отнесе!

Някъде през нощта отново започна да вали, но аз се скрих под елфийския плащ и до сутринта спах като труп. Последните дни нямах никакви сънища. Още щом затворех очи, и потъвах в някакво лепкаво и тъмно блато, от което на сутринта ме измъкваше Мумр. Ето и днес се събудих чак след като Фенерджията ме потупа по рамото. Ех! От такъв живот съвсем загубих тренинг! Преди всеки подозрителен звук ме събуждаше, а сега вечер бях толкова уморен, че само залпове на гномски оръдия можеха да ме събудят. Изпълзях изпод плаща и сънено разтърках очи. Дъждът, за наше щастие, беше спрял, но пък от нищото се беше появила мъгла. И това в края на октомври! Разбира се, това беше Заграбия, при нас в Авендум мъглата по това време на годината е рядкост, да не кажа чудо. Мъглата беше увиснала между елите като млечен воал, а дърветата на петдесетина метра от нас не се виждаха. Събудих се последен, всички останали вече бяха станали. Халас раздаваше оскъдни дажби. Забелязвайки ме, гномът ми намигна и подаде парче хляб и късче сушено месо. Това беше цялата закуска.

— Колко е часът? — изстенах аз.

— Мракът само знае, Гарет — обади се Делер, докато плъзгаше точилото по острието на любимата си секира. — Безпрецедентна мъгла, така че не мога да кажа нищо, но стана светло преди около петнайсет минути.

— Тръгваме, Гарет, прибирай одеялото — Алистан Маркауз нямаше намерение да ме чака да се разсънвам.

Сега вървяхме бавно, не се знаеше какво се крие в мъглата и щеше да е тъпо да попаднем на някой оркски капан. Така че трябваше да се придвижваме, като внимаваме за възможни неприятности. Наоколо властваше абсолютна тишина, мъглата поглъщаше всички звуци и дори ромолящият поток сега звучеше някак приглушено и зловещо. Кли-кли трепереше и притеснено въртеше глава. Забелязвайки, че я гледам, тя се намръщи, но все пак каза:

— Мразя мъглата, в нея сме като слепи.

— Не се притеснявай, Кли-кли — ободри я Халас. — Ако имаше нещо в мъглата, отдавна щяхме да сме загазили. Сам знаеш.

— Знам — измърмори тя, — но въпреки това се чувствам някак недобре. Нещо трябва да се случи. Усещам го с носа си.

— Само не предизвиквай паника, шуте — помоли Змиорката, но въпреки скептичния си тон веднага провери дали „братът“ и „сестрата“ излизат лесно от ножниците си.

Гоблинката само въздъхна разочаровано.

За предупреждението й си спомнихме след четиридесет минути. Вече беше съвсем светло, но мъглата не мислеше да се маха и затова не веднага успяхме да чуем звука.

Бум-м-м! Бум-м-м! Бум-м-м!

Мъглата поглъщаше звуците и усещах тътена на барабаните по-скоро с кожата си, отколкото с ушите.

— Орки! — изръмжа Делер и стисна секирата.

— Успели са все пак!

Халас заизвива витиевати ругатни на смесица от човешки и гномски. В кратката си реч гномът успя да спомене орките, появили се в Сиала по някакво недоразумение. След това започна да изброява сношенията, с които се занимават Първите в свободното си от блъскане на барабани време. От толкова внушителен списък с извращения всяко разумно създание би трябвало да намрази Първите до края на живота си. Делер потресено слушаше зловещата реч на своя партньор, а Кли-кли изглеждаше леко смутена. Сигурен бях, че е чувала подобни неща и преди, но в такова голямо количество — никога. В друго време бих се възхитил от способността на Халас да вплита една в друга толкова сложни ругатни, но сега не ми беше до това — орките отново ни дишаха във врата. Милорд Алистан и Еграсса също нямаха намерение да слушат гномската тирада.

— Халас, замълчи! — извика графът.

Гномът млъкна в средата на особено цветист израз, а Еграсса легна на земята, разчисти листата, каза няколко думи на гърлено наречие и се заслуша. Барабаните не млъкваха.

— Те са на около час и половина път от нас. И се придвижват много бързо.

— Колко са, треш Еграсса? — попита графът, стиснал дръжката на меча и забил поглед в стената на мъглата.

— Не знам, милорд. Не съм такъв майстор, за да сплитам подобни заклинания. Всичко, което мога да кажа, е, че са много.

— Твоите пчели не ни помогнаха особено много, шамане! — язвително се обърна Халас към Гло-гло. — И какво смяташ ще правиш сега?

— Да те хвана за краката и да издухам оркската армия с главата ти! — избухна Гло-гло. — Ако не беше моето заклинание, вече щяха да ти горят петите с нажежено желязо!

— Не му обръщайте внимание, почтени! — намеси се разговора Делер. — Той не от злоба, а от скудоумие.

От такава несправедливост Халас направо се задъха, покри се с червени петна, стисна юмруци, но не се сби. Сега не му беше времето за бой и спорове.

— Вие можете ли да ни помогнете, най-почтени? — хвана бика за рогата милорд Алистан.

— Ако милорд графът има предвид очарователни пчели или някаква буря с мълнии, то отговорът ми е не. Още дълго време няма да мога да създам нещо внушително. Само дреболии.

— А Кли-кли? — изтърсих аз.

— Не това е специализирал, Гарет — поклати глава Гло-гло. — Трябва още много да учи и да учи.

— Само заклинания на шут ми липсват! Вие ще можете ли нещо?

— Да, в силите ми е да отклоня преследвачите от вас, най-малкото — за известно време. Ето ви това, вземете го — Гло-гло подаде на милорд Алистан нещо, приличащо на буца кал.

Според мен това наистина беше кал.

— Какво е това? — направи гримаса Фенерджията.

— Вашето спасение — Гло-гло избърса ръцете си в плаща. — Ако съвсем са ви притиснали, смачкайте тази буца в юмрук, и тези, които ви преследват, ще тръгнат след този, който е смачкал калта.

— Какъв е смисълът? — не разбра Змиорката.

— Смисълът е, че онзи, който активира заклинанието, ще се отдалечи от отряда, а орките ще тръгнат след него, вярвайки, че преследват всички. Проблемът е, че този самотник най-вероятно ще умре, орките не изпускат следа и рано или късно ще го настигнат. Така че, милорд, сами решете кой от вас ще го активира при необходимост. Аз ще успея да увлека тези, които сега ни преследват, и ще ги увлека далече, имам достатъчно сили за това, благодаря на горските духове, така че се притеснявайте не за тези, които са зад вас, а за онези, които са пред вас. Преследвачите, щом са оцелели, със сигурност вече са успели да предупредят роднините си за вас, а отпред има две големи оркски селища. Гората е залята с Първи, така че се оглеждайте във всички посоки. Вървете покрай потока до езерото, после завийте на северозапад и след четири дни Златната гора ще свърши. Може и да се измъкнете. Треш Еграсса, надявам се късметът да ви се усмихне.

Елфът кимна.

— Казах всичко, вървете бързо, опитайте се да не спирате и бъдете нащрек. Кли-кли, ела за малко.

Гло-гло отведе внучката си настрана и започна да й обяснява нещо. Останалите се заеха с проверка на оръжията.

— Гарет, провери си ботушите — посъветва ме Змиорката.

— Защо?

— Ще вървим бързо. По-точно, ще бягаме. Ако ти протриват краката, няма да имаш време да спираш.

Реших, че е най-добре да последвам съвета на Змиорката. Кли-кли се върна и Гло-гло се обърна към всички ни:

— Да ви пазят горските духове — след което добави само за мен. — Пази се, Танцуващ, и направи това, което трябва.

Не знам какво имаше предвид под „направи“, но за всеки случай кимнах:

— Благодаря, че ме измъкна от лабиринта, Гло-гло.

Старият шаман само се усмихна и като кимна за сбогом, изчезна зад дърветата.

— Напред — каза Еграсса и хукна покрай потока.