Виелица на сенките

Глава 10 Нивото между нивата

Деветдесет и осем. Деветдесет и девет. Сто!

Изскочих, гълтайки въздух с широко отворена уста, и се закашлях. Вечерното слънце бавно се спускаше зад хоризонта и изобщо не топлеше. След цял час във водата леко треперех и исках само едно — да изляза от река Кристална мечта, да се подсуша и да пийна нещо горещо. Например, вино с подправки.

— Колко? — гласът на Фор ме откъсна от мечтите.

— Сто четиридесет и седем! — излъгах аз, без да ми мигне окото.

— Лъжеш, престоя под вода не повече от минута.

Погледнах навъсено към учителя си. Фор беше присвил очи към залязващото слънце буквално като котка и отхапваше от малка зелена ябълка.

— Минута също е много — възразих аз, нямах намерение да се предавам и да отстъпвам по този въпрос.

— Малко е! — възрази моят учител.

— Тук е студено — опитах да го умилостивя аз.

Да бе. Как пък не! По-лесно е от джудже да измолиш злато, отколкото да размекнеш Фор по време на урок!

— На теб ти е студено? Днес е необичайно хубав ден.

— Тогава ти влез във водата вместо мен, а аз ще видя колко е хубав — измърморих недоволно под нос, но Фор ме чу.

— За четиринадесетгодишен лаик говориш прекалено много — беззлобно подхвърли той и хвърли огризката, като не пропусна да ме уцели точно в челото.

— У-у-у — проточих аз и обидено потърках улученото място. — Защо аз се занимавам с тази глупост, а не Бас?

— Защото от Бас никога няма да излезе свестен крадец.

— А от мен ще излезе?

— Ако по-малко лъжеш и спориш, може и да излезе.

— Не лъжа чак толкова много — възмутих се аз.

— И спориш малко, така ли?

Стигна ми ума да замълча.

— Хайде, хлапе, започвай. Все още имаш време за няколко потапяния, преди да дойде време да се прибираме вкъщи.

— Добре, учителю — обречено въздъхнах аз. — Но защо изобщо ми е това? Аз да не съм риба!

— Задържането на дишането е много важно. Всяка допълнителна секунда може да увеличи шансовете ти за оцеляване.

— Как така?

— Ами ако в къщата, където се промъкваш, се задейства капан с отровен газ, ще трябва да не дишаш чак докато не излезеш от опасната зона. Или някой хитрец те хвърли от Кейовете. Вързан. Ще ти трябва известно време, за да се отвържеш. Или си се гмурнал и трябва да стоиш под вода, за да не те прониже някоя стрела. Виждаш ли колко много причини има да спреш да мрънкаш и да се заемеш с обучението?

— Аз изобщо не мрънкам! И докога ще се гмуркам така?

— Докато не издържиш без проблем поне две минути.

— Две минути?! — ужасих се аз.

— Но по-добре да са три — безжалостно ме довърши Фор.

— Три минути?!

— Слушай, Гарет! — майсторът-крадец ме погледна внимателно. — Ти мой ученик ли реши да станеш или мое ехо?

— Ученик.

— Щом си ученик, тогава се гмуркай! Времето си върви.

Да. Точно това целях. Колкото по-дълго говорех с Фор, толкова по-малко щях да стоя под водата. Слънцето почти се скриваше зад морето, в което се вливаше река Кристална мечта.

— Така или иначе днес няма да успея да издържа три минути — позлорадствах аз.

— Не само днес, но и утре. Но не се притеснявай, хлапе, имаме цяло лято за тренировки, а като захладнее, ще напълня бъчвата и ще продължиш с тренировките у дома.

Това си беше удар под кръста. Усещах, че наставникът ми няма да ме остави, докато не издържа под вода тези скапани три минути. Погледнах обидено към Фор, поех дълбоко дъх и се гмурнах.

Ех, стари Фор! Знаел ли е тогава учителят ми, че безкрайното стоене в бъчвата с вода един ден ще ми спаси живота?

Заради оскъдното осветление водата в Костните дворци винаги ми изглеждаше черна. Но достатъчно беше да се гмурна и стана ясно, че по прозрачност не отстъпва на сълза. „Светлинката“, закрепена на лявата си ръка с ивици плат, безмилостно изрязани от захвърлената куртка, прекрасно осветяваше кладенеца, през който се спусках все по-надолу и по-надолу. На дълбочина четири ярда кладенецът свърши. В една от стените му имаше кръгла дупка. Натам. Следваше хоризонтален коридор. Тук „светлинката“ вече не ми трябваше, стените излъчваха бледо зелена светлина.

Плувах без да се суетя, като правех мощни загребвания с ръце и си помагах с крака. Напред и само напред.

Минута.

Кръглият тунел изведнъж пое нагоре и свърши. Със скоростта на щука, напускаща дупката си, аз се измъкнах от него и се оказах под самия таван на изцяло наводнена зала. Водата беше толкова прозрачна, а стените сияеха толкова ярко, че подът на девет метра под мен се виждаше като на длан. До най-малката мраморна плочка, до изображенията върху каменните капаци на ковчезите. Подът бавно плуваше под мен. Стигнах до стена. Ще трябва да се гмурна, за да стигна до прохода към следващата зала.

Две минути.

Тук всичко беше същото като в предишната зала. Тъмните призраци на ковчезите, статуите до стените. Елфийска красота. И много добре си спомнях, че на картите нямаше нищо подобно. Плувах, носейки се едва ли не под самия таван, и забелязах нова „дупка“. Тежестта в гърдите ми постепенно нарастваше, пред очите ми взе да притъмнява. Вече бях на предела. Пъхнах се в „дупката“, залата остана зад мен. Дробовете ми направо изгаряха, махнах тапата на флакона, черната течност бавно се смеси с водата. Но нищо не се случи и аз започнах да се паникьосвам.

Три минути.

От уплаха отворих уста и… задишах. Черната течност се беше разтворила във водата и сега около мен се беше оформило нещо като голям балон с невидими стени. Водата, която свободно минаваше през балона, можеше да се диша доста сносно. Имах малко повече от минута.

Заплувах с удвоени сили. Коридорът изглеждаше безкраен. Разклонение. Три направления. В кое от тях? Средното! Направо! Там, само там!

Магическият балон се пръсна и аз едва успях да се запася с въздух. Отново пред мен е запушено, тунелът слиза вертикално надолу. Три ярда през кладенеца и излязох от широко разтворената уста на гаргойл. Зала. От хилядите малки мехурчета, които се издигаха към тавана, абсолютно нищо не се виждаше.

Минута

Плувах „опипом“, но противоположната стена не се виждаше, дори и да се блъсна в нея. Опитах да стигна до пода, но не можах. Усещах как стотиците бодливи мехурчета ме побутват нагоре. Дори не опитах да се боря. Просто нямах време за това. Плувах. Болката в гърдите ми се увеличаваше.

Две минути.

Вече шест минути бях под вода, но мечтания изход го нямаше. Или Посланикът беше излъгал, или бях сгрешил коридора. Стена! Най-накрая. Замятах се наляво-надясно като попова лъжичка, попаднала в кипяща тенджера. Нямаше изход! И нов флакон със заклинание също нямаше! С конвулсивни движения се заиздигах към тавана.

Да!

Мехурчетата като весела тълпа се вмъкваха в някаква цепнатина в тавана! Тръгнах след тях и се оказах в още един кладенец, но този поне водеше право нагоре. Там, отпред, блестеше нещо неуловимо прекрасно. Блъсках с крака, пред очите ми пак взе да причернява, започнах да си мисля, че спешно трябва да се науча да дишам под вода или направо да си събирам нещата за отправяне в светлината. Сребристото проблясване вече беше съвсем близо, много приличаше на тънък слой, простиращ се от стена до стена. Мехурчетата свободно минаваха през него. Значи и аз щях да мина. Докосвам слоя, по цялото ми тяло пробягаха иглички… полетях… и вече не бях в тесния тунел, а някъде…

Бях на брега на огромно подземно езеро. А може и да не беше огромно, но „светлинката“ не можеше да освети другия бряг. Вдишвах опияняващия аромат на въздуха. И треперех. Докато плувах, водата изглеждаше много топла. Да, тя си беше топла, но достатъчно беше да изляза на брега — и от нищото ме нападна такъв студ, че закопнях за хубав огън (и с удоволствие бих го запалил, но нямах дърва). Веднага свалих всичките си дрехи и извадих от мократа чанта обвития в дрокр пуловер. Благодарение на елфийската тъкан той се оказа сух, сякаш не е бил няколко минути по-рано във водата. Облякох го и веднага се почувствах по-добре. В допълнение към топлия пуловер заподскачах и заразмахвах крака и ръце. След дълго плуване това обикновено помага да влезеш във форма.

Не знам как се оказах в езеро, не знам и къде се намираше то — дали в пещера, дали в зала, но Посланикът не ме беше излъгал — това беше Нивото между нивата. Защото в сектора на Героите със сигурност нямаше нищо подобно.

О, мрак! Все още ми беше студено! Изстисках си дрехите, но без слънце щяха да съхнат Сагот знае колко време.

Трябваше да тръгна много преди дрехите ми да изсъхнат. Имах само един магически фенер и силата му вече беше към края си. А наоколо беше мрак и си заслужаваше да бързам, освен, естествено, ако не исках да блъскам с нос по стените като къртица и да се придвижвам пипнешком. Какво ще стане, след като „светлинката“ изгасне, се опитвах да не мисля. Е, да, признавам, таях глупавата надежда, че ще се появи осветление, или че ще попадна на склад с факли, или (което би било още по-добре) в магазин на джуджета, където се продават магически дрънкулки. А докато само си мечтаех, продължавах да крача, или по-точно да бягам по съвършено прав коридор, чиито стени в светлината на „светлинката“ имаха цвета на засъхнала кръв.

Не можех да тичам вечно. В хълбока вече започваше да ме пронизва тъпа болка и затова минах на ходом. Бях уморен и много, ама наистина МНОГО гладен. Два дни на принудително гладуване и водопой (не бих го нарекъл по друг начин) на брега на пещерното езеро (макар че след подводната разходка вече ми се повдигаше от вода) не допринасяха за спокойствието на стомаха ми. За парче хляб бях готов да дам дясното си око. Или лявото. Естествено, никой нямаше намерение да ми предлага подобно нещо или да ми подхвърля тайно самун хляб, така че бях принуден да слушам не само ехото на собствените си крачки, но и гладните протести в стомаха си.

Накрая настъпи и най-неприятният момент. В началото светлината на магическия фенер избледня, замъгли се, след което неуверено примигна и угасна. После отново светна, уплашено затрептя в опит да се разгори с нова сила, и светна. За миг озари коридора на цели двайсет ярда, след което окончателно угасна, потапяйки ме в непрогледен мрак. Сега бях по-безпомощен и от новородено котенце.

Раздразнено хвърлих угасналата пръчка настрана. Дотук бях. А Фор ме предупреждаваше. По-добре килия в Сивите камъни, отколкото да обикалям така в мрака, очаквайки незнайно от кого незнайно какво. Помрънках си малко да ми олекне, след което поставих лявата си ръка на стената и запъплих (именно запъплих) напред. Всичко това много ми напомняше на обикалянето в затвора на Господаря. Тогава пъплех по същия начин. Докосвах стената с ръка и се взирах в тъмнината. Но колкото и да се взирах, все тая. Сега нямаше да си видя пръстите на ръцете, дори и да си бръкна в окото с тях. Наистина беше ТЪМНО.

Няма да лъжа, не знам колко дълго продължих така. Скоростта ми беше никаква, постоянно се страхувах да не пропадна в някоя дупка, незнайно как появила се под краката, или да се натъкна на някой коварен капан. Колкото до капаните, след кратък размисъл просто изхвърлих мисълта за присъствието им от главата си. Защо да хабя нерви, след като не мога да видя и най-примитивния? На три пъти почивах, а един път опитах да подремна, но спазмите на празния стомах не ми позволиха да заспя.

Левият крак напред, после десният крак напред. Да се държа до стената. Да не спирам. Да вървя. За това, че всичките ми усилия най-вероятно ще останат напразни, се стараех да не мисля. Изтласквах лошите мисли далеч от мен, но те постоянно се връщаха с нова сила.

Под краката ми се раздаде едва доловимо хрус и аз спрях. Наведох се и зашарих с ръце по пода. Пръстите ми напипаха нещо дребно, с неравни остри краища. Парченце или от счупена съдина, или от кост. Но откъде ще се вземе тук съдина? Ами отникъде. Затова пък кости в Костните дворци колкото искаш.

Тогава въпросът беше откъде са се взели тук костите? Разбира се, можеше да се предположи, че това са останки от погребани тук, но кой ще погребва мъртви на място, до което беше практически невъзможно да се стигне? А и дали изобщо орки и елфи са знаели за това място? А ако костите не са от гроб, то… То някой като мен се е опитал да мине по този коридор, но е останал тук завинаги. Но колко хора и нехора би трябвало да са минали оттук, та костите им да хрущят под краката като снежна кора? Много, а това по принцип беше невъзможно (освен ако не са идвали тук от хилядолетия). Защо костите (ако това бяха кости) са толкова ситно раздробени? И щом си зададох този въпрос, веднага станах нервен.

Хрус, хрус. Хрус, хрус.

Този гаден звук започна да ме дразни. И да ме смущава. Нещо в него не беше наред. Спрях.

Хрус.

Не разбирах… Това пък що за чудо беше?! Направих още няколко крачки, като напрегнато се ослушвах.

Хрус. Хрус.

Спрях.

Хрус. Хрус.

Това вече беше странно! Още една шега на строителите на подземията, свързана със загадъчно ехо? Искайки да проверя своята теория, извиках силно:

— Хей!

Ни-що. Никакво ответно „хей“ или поне „ей-ей-й“. Никакво скапано ехо, както казваше Чичо, да пребъде в светлината. Дясната ми ръка някак случайно падна върху дръжката на ножа. Вече досещайки се за какво става въпрос, аз продължих още малко.

Хрус-хрус.

Спиране и вече познатото: хрус.

Това не беше ехо! Това бяха чужди стъпки! Някой вървеше след мен! Опитваше се да върви в такт с моите крачки и спираше, когато спирах и аз. Но го правеше много неумело, затова и го чух. Целият се превърнах в слух, но този, който беше зад мен, не мърдаше и не издаваше нито звук. Притиснал гръб към стената, аз усилено се борех с паниката. Главното е да не правя резки движения, кой знае как ще реагира моят невидим спътник на размахващ нож човек. Разбира се, аз нищо не виждах, но този до мен би трябвало да вижда прекрасно, щом беше решил да се засели в подобно неосветено място.

За минута нищо не се случи, а после някой много внимателно докосна лявото ми рамо. Докосна го и веднага се отдръпна. Трябваше да събера цялата си воля в юмрук, за да не закрещя и да не втурна да бягам. Отново докосване, този път доста по-уверено. Аз се размърдах и отново ме оставиха на спокойствие.

— Махай се! — изграчих с несвойствен глас.

Никакъв отговор.

Докосване. Замахнах, но създанието се оказа прекалено пъргаво и отскочи, преди да успея да го закача.

— Махай се! Чуваш ли?!

Никакъв отговор. И изведнъж:

— Махай се! Чуваш ли?!

Гласът на този, който стоеше в тъмния коридор, се оказа тънък, свистящ. Сякаш създанието пробваше думите на вкус.

Удар в гърдите.

— Махай се? — ме попитаха.

С този спешно трябваше да се направи нещо. Зашарих в чантата. Изумруди, изумруди… Половин чанта изумруди за факла! Цяла чанта! Най-накрая пръстите ми напипаха единия от двата стъклени цилиндъра.

— Чуваш ли! — този път бях ощипан.

Как само ме заболя! Какво следваше? Да опитат Гарет със зъби?

Затворих очи и хвърлих флакона с магически еликсир на пода. Гръм, ярка светлина. Някой уплашено изкрещя. Останките от еликсира бавно угаснаха, но успях да различа несъразмерна, сгърчена от болка сянка. Без да се замислям, измъкнах ножа и размахвайки го на кръст, се втурнах напред. Преди еликсирът да престане да действа и заслепеното създание да си възвърне способността да вижда, аз три пъти го ударих с ножа. С всеки мой удар на мястото се разливаше нещо светещо с отровно зелен цвят. Дали от страх или защото много бързах, но по всяка вероятност не засегнах нито един жизненоважен орган на съществото. Съскащо и с течаща светеща кръв, то ме отблъсна от себе си и бързо потъна в тъмнината.

Поех си дъх чак когато крясъците от болка на странното създание окончателно затихнаха някъде в далечината. Цялото острие до дръжката беше изцапано с кръв, а и по пода имаше предостатъчно отровнозелени фосфоресциращи петна. Кръвта се оказа странна, но в този конкретен случай изобщо не ми пукаше, важното беше, че благодарение на нея вече имах осветление. Острието на ножа направо излъчваше зелена светлина. Толкова за осветлението, макар че светещата кръв осветяваше не повече от две крачки. Във всеки случай две крачки си е по-добре от нищо. Протегнах ръката с ножа напред и продължих пътя си, като много се надявах, че наоколо няма повече страшилища.

След около петдесет ярда костите спряха да хрущят под краката ми. С моя късмет създанието беше избягало напред по коридора и мисълта за повторна среща изобщо не ми се нравеше. Но пък от него беше изтекла кръв и сега на пода се виждаше пътечка от яркозелени петна. Истинска пътеводна пътечка през мрака. Сега вървях достатъчно бързо и уверено (особено в сравнение с досегашното ми пълзене в тъмното). Но кръвта по ножа започна да засъхва и да губи своите магически свойства. Още пет минути — и отново ще се окажа в тъмнина. Така че закрачих по-енергично и преди зелената кръв съвсем да угасне, отпред се мярна едва забележима искрица светлина. Изглежда все пак щях да се измъкна от тъмнината.

Обнадежден, аз се отправих към жълтата искра. Изведнъж от нея се отдели по-малка искрица, потрепна и изчезна. Тогава ме осени, че светлината не е от осветена зала, а от факли или фенери. Фактът, че една от светлинките се движеше, ме изпълни с много сериозни опасения. Веднага си спомних за птицемечките и техните светилници-черепи. Това място беше напълно в стила им и много им подхождаше. Но искрата, от която се отдели светлинката, си оставаше неподвижна и след известно вътрешно убеждаване аз продължих напред.

Проклетият коридор остана зад гърба ми и се озовах в… предполагам, че това беше пещера. Просто не можех да преценя истинските й размери. Тук духаше съвсем истински вятър. Миришеше на пръст, свежа пролетна трева и гъби. Шапките на гъбите, наподобяващи огромни куполи на катедрали, излъчваха равномерна жълта светлина. Тя осветяваше всичко в радиус двайсетина ярда и аз много добре виждах растящата в пещерата трева и пътечката, отиваща някъде в тъмното. Също така видях и какво беше останало от създанието, което ме нападна в коридора — тяло без глава, две ръце и един крак. Около трупа се бутаха четири… хм… да кажем, че са мравки. Най-малкото тези същества приличаха преди всичко на мравки. Вярно, на земята едва ли можеш да срещнеш мравки с големина на човешка ръка, при това абсолютно бели, сякаш са се оваляли в брашно. Шест крака, бясно мърдащи мустачки на издължена глава, здрави челюсти и липса на какъвто и да е намек за очи. Мравките делово се суетяха около трупа. Ето едната отряза (или откъсна) крака на създанието и го замъкна някъде в дълбините на пещерата. Професионално.

На моята особа не обръщаха никакво внимание и сякаш изобщо нямаха намерение да ме нападат, което мен, като човек мирен и съвсем не зъл, неизказано ме радваше. Заобиколих бригадата насекоми-гиганти и се насочих към заинтригувалите ме гъби. На една от шапките стоеше друга мравка. Спрях, без да смея да се приближа. Сагот само знае какво ще направи, ако се откъсне от заниманието си и ме усети. Междувременно мравката откъсна част от вече доста разръфаната шапка и като се премести на пънчето на гъбата, заслиза към пода, стиснала мечтаната плячка с челюсти. Изчаках, докато мравката с храната-фенера-плячката потъне в мрака, и чак тогава пристъпих към гъбата. С какво бях по-лош от мравка? Аз също трябва да отрежа малко фенерче за собствени нужди.

Но не се получи. Отникъде появила се мравка ми прегради пътя. Тази не беше работник, а воин, за което говореше размерът й (с лакът по-голяма от събратята си) и по-здравите челюсти (такива без проблем биха отхапали крак). Аз помахах с ръка, опитвайки се да привлека вниманието й. Никакъв ефект, само мустачките й потрепнаха. Направих крачка към мравката и в отговор тя раздразнено изщрака с челюсти. Разбрах. Няма да ме пусне при гъбата.

— Ако имах арбалет, щеше да се държиш доста по-прилично.

И на това пазачът не реагира. Защо да разговаря с мен, щом нямам арбалет?

В същото време мравките-работници вече бяха разфасовали тялото на коридорната твар на парчета и се изнесоха заедно с плячката, оставяйки някои дребни парченца на тревата. Хайде да сменим подхода.

Мушнах с ножа най-голямото парче и го хвърлих в краката на пазача. Той подозрително размърда мустачки, внимателно изследва парчето и видимо останал доволен от подхода ми, без никакви възражения ме пусна да отида при гъбата. Отрязах си парче с големината на юмрук и като оставих мравката да пази месото до идването на някой от работниците, тръгнах по пътечката.

Светлината от гъбата беше дори по-силна от тази на „светлинка“ и след потискащо дългия коридор, свързващ залата с Подземното езеро и тази пещера, светлината беше истински подарък от боговете. Пътеката се оказа права като доралиски път. Без пресичания, без разклонения. Просто вървиш и не мислиш за нищо. Ха! Лесно е да се каже — не мисли за нищо! А храната? Смили се над мен, Сагот! Сега бях готов да омета цял бик, натъпкан с три овце, които на свой ред трябва да са пълни с пъдпъдъци или с каквото там ги пълнят такива блюда. Като цяло, ако някой още не е разбрал, много исках да ЯМ. От парчето гъба, което носех в ръка, се носеше невероятен аромат и аз постоянно преглъщах слюнка, за да не го изям и естествено, да умра със смъртта на храбрите. Или смъртта на гладните. Но да хапна гъбата не ми позволяваше все още не напълно обезумелият от глад разсъдък. Първо, аз не съм гоблински шаман, за да ям сурови гъби, а след това да пиша всякакви безумни книги с предсказания. И второ, не исках да се гърча на тревата в предсмъртни конвулсии, ако внезапно гъбата се окаже отровна. Така че се налагаше стоически да се боря със самия себе си, за да не зарежа всякакви опасения и да започна да лапам източника си на осветление.

Гроздът гъби, на който се бях натъкнал при излизането си от коридора, не беше единственият в пещерата. От време на време погледът ми се натъкваше и на други острови светлина. Естествено, всяка гъба се водеше на отчет и се охраняваше зорко от една, а понякога и от две мравки-пазачи. Колкото по-дълбоко навлизах в пещерата, толкова повече мравки срещах по пътя си. Това бяха предимно бързащи по свои си работи работници, но понякога се сблъсквах и с пазачи. Те също не ми обръщаха никакво внимание, стига да не правя резки движения и да не ги приближавам прекалено. Работниците очевидно се трудеха за благополучието на своя мравуняк. Някои бързаха за не знам къде си, други хранеха пазачите, тъпчейки съмнителни черни хапки в широко разтворените им челюсти. Трети пък мъкнеха камъни, парчета гъби, пръчки (откъде ли се бяха взели тук?) и мракът знае какво още.

Един път трябваше да спра и да изчакам, докато две дузини работници прекарат стадо от малки (не по-големи от дланта ми) бели буболечки. Листни въшки. Направих крачка напред и веднага отскочих настрани, тъй като един от работниците обърна задника си към мен и изстреля струя миризлива и разяждаща течност. За щастие мравката пропусна, но миризмата привлече всички воини наоколо и те веднага образуваха пръстен около мен. Стоях ни жив, ни умрял чак докато стадото и пастирите изчезнаха в тъмнината на пещерата. Едва след това пръстенът от мравки-воини се разпадна и те ме освободиха, изщраквайки предупредително с челюсти на прощаване.

След този случай потиснах любопитството си и си обещах да не се натрапвам на насекомите. Защо да провокирам местните обитатели, особено като знам, че ако им скимне да ме накъсат на парчета, аз не можех да направя нищо? Просто ще ме повалят и ще ме стъпчат. Срещу големия им брой никакво оръжие нямаше да ме спаси.

Но все пак ми се наложи да наруша обещанието си и плътно да се приближа до мравките и тяхната собственост. Това се случи чак след като броят им чувствително намаля — сега срещнах по две или три на минута, а не петдесет, както беше по-рано.

Под светлината на гъбата от тъмнината изплува следната картинка — покрай пътеката растяха ниски разклонени храсти и около тях пълзяха двойка мравки-работници. Те късаха някакви тъмнозелени плодове, всеки с големина на ябълка. Изглежда вечеряха. Изчаках, докато се наситят и си тръгнат, след което се огледах и като не забелязах присъствие на пазачи, започнах да късам плодове и да ги пъхам в чантата си, трезво разсъждавайки, че щом насекомите не умират от тези ябълки, то и аз няма да умра… вероятно. Дългите шипове по клоните бодяха ръката ми дори и през кожените ръкавици, аз се мръщех и сумтях, но не преставах да ощетявам мравешката ферма и се успокоих чак когато напълних чантата догоре. Щом приключих, бързо се отдалечих, докато още не са ме хванали на местопрестъплението.

Все пак ми трябваше много смелост, за да се реша да опитам плода. Отгоре беше покрит с плътна кора и се наложи да поработя с ножа. Лек аромат на сливи и малини погъделичка ноздрите ми. Моят стомах приветствено изкъркори. Миришеше нормално. Отхапах парче и се опомних чак след като бях омел четири плода. Удивително, но гладът изчезна, сякаш съм изял цяла печена гъска. Ако плодът все пак се окаже отровен и умра, поне ще умра сит.

Веднага ми стана по-весело. Дори се изпълних с оптимизъм и пътят вече не ми изглеждаше мрачен и безкраен. Четиридесет минути по-късно Пещерата на мравките, както започнах да наричам това място, остана зад мен. По широки стълби стигнах до следващата пещера. Колоните тук приличаха на драконови зъби и изглеждаше все едно се намирам някъде в средата на устата на огромно чудовище. Гъбата си светеше, пътеката никъде не мислеше да изчезва, така че без каквито и да са проблеми и неочаквани неприятности Гарет-сянката стигна до крайната цел на пътуването си. Колоните-глиги отстъпиха настрани, откривайки ми вход към доста малка пещера. Пътеката се разклоняваше на осем части, излизащи от пещерата в осем коридора. Но те не ме интересуваха — пътуването ми през Нивото между нивата, ако се вярваше на думите на Посланика, приключваше тук. В стените на пещерата имаше множество врати, излети от бронз, който под влиянието на времето отдавна беше придобил тъмнозелен цвят. Масивни дръжки от същата сплав и никакъв намек за ключалка или резе.

Напуснах пътеката и по меката трева пристъпих към най-близката врата. Намерих това, което търсех, чак след старателно взиране. Малко синьо кръгче в долния ъгъл на вратата. Сега оставаше да намеря врата с червен триъгълник, да се помоля на Сагот и да пристъпя в осмо ниво. Закрачих покрай вратите, търсейки правилния знак.

Зелено кръгче, жълто квадратче, червено квадратче, черен ромб, пурпурно кръгче, триъгълник, но оранжев. Минавах покрай врати, на които бяха изрисувани кръгчета, квадратчета, ромбчета и триъгълници във всякакви цветове и разцветки. Единствено червеното триъгълниче липсваше. Накрая стигнах и до последната врата, кръгът беше завършен. На нея имаше зелена линия. Нима бях пропуснал търсената врата? А може и изобщо да нямаше такъв знак? Може би е просто шегичка на Посланика? Ще трябва още веднъж да проверя всички знаци. Ами ако съм го пропуснал?

Първата врата. На вратата кръгче. Червено. Бр-р-р! Какво става? Сигурен бях, че преди кръгчето тук беше синьо! Следваща врата, и сега вместо зелено кръгче имаше бял ромб. Следваща врата — и вместо жълто квадратче се виждаше кафяв триъгълник. Значи направих кръг и всички знаци се промениха. Спокойствие, Гарет! Сега не е време да се дивиш на чудеса. Отново проверих всички врати и отново не намерих червения триъгълник. Всичко, което си помислиш, избор на фигури и цветове като на Големия пазар в Раненг, единствено малкото червено триъгълниче сякаш беше пропаднало вдън земя.

Трети кръг Първата врата. Зелен квадрат. Колко време ще продължава това? Спокойно, Гарет, спокойно. Няма повод за паника. Ще обикалям в кръг толкова, колкото е необходимо. Ще гледам вратите, докато не намеря желаната. Случайно докоснах с ръка студения бронз и веднага отскочих назад.

За миг вратата беше станала прозрачна. Видях какво имаше зад нея! Не можах да преодолея любопитството си и отново притиснах длан към метала. За няколко секунди нищо не се случи, след това по метала пробягаха малки вълнички и вратата става напълно прозрачна. Виждах пред себе си Портите. Пристъпих към следващата врата. Сложих ръка. Появи се огромна ярко осветена зала, пълна догоре с купища диаманти. Не знам къде в Костните дворци беше това чудо, но който се озове там, ще е невероятен късметлия. Ще се обогати навеки.

Продължих нататък и гледах зад вратите, като не забравях да търся и червеното триъгълниче. Десетки безлични зали от всички нива. След Портите не срещнах нито едно поне малко познато ми място. Но видях толкова много различни места от Храд Спайн, че в главата ми стана истинска каша. Запомних единствено скелета, обикалящ в някаква зала от ъгъл до ъгъл, както и пурпурните искри в някаква зала. Представете си плътното, непрогледно кадифе на нощта, на чийто фон се пръскат много далечни пурпурни искрици, много приличащи на огнените снежинки от света на Хаоса. Нямах съмнение, че тази врата водеше към едно от най-дълбоките нива на Костните дворци.

Още една врата. Поставих ръка. И гръмко извика от изненада. Зад вратата властваше нощта. Силите на месечината едва стигаха да осветят поляна, обградена от величествени златолисти. Недалеч от входа към Храд Спайн гори малък огън. Плахото му трептене пробуди в сърцето ми странна тъга. Около огъня лежаха хора. Всички спяха, само фигурата на часовия беше застинала на границата между светлината на огъня и нощта. Стражът помръдна и аз разпознах Змиорката.

Ето го шансът! Ето я възможността още сега да се измъкна от Храд Спайн! Само трябва да отворя вратата, да пристъпя през нея и щях да се окажа на свобода. Отварям вратата и повече няма да ги има проклетите стени, гробници, подземия. Няма да ги има страха, умората, безкрайните кошмари по време на кратките почивки, глада и бягането. Да пратя Рога на дъгата в мрака, да пратя Поръчката някъде по-далече и да забравя тези дни, сякаш са били просто един страшен сън. Ръката ми против моята воля легна върху дръжката на вратата и тя без никакви усилия се отвори. В лицето ме удари свежестта на есенната нощ и дима на лагерния огън. Аз вдишах този аромат като най-великия дар на боговете. Една крачка, и кошмарът щеше да свърши. Само една крачка. Отворих вратата по-широко и пантите тихо изскърцаха. Този звук беше напълно достатъчен за Змиорката да се разсъни и предпазливо да тръгне в моята посока. Не знам дали беше видял нещо или просто се беше насочил към звука, но на мен много ми се прииска да извикам и да привлека вниманието му към себе си.

— Погледни съседната врата, Гарет — прошепна ми Валдер.

Гласът му разруши илюзията и аз погледнах натам, накъдето ме съветваше. В ъгъла на вратата, намираща се от дясната ми страна, беше нарисуван триъгълник. Червен. Проклинайки наред всички богове, заедно с Господаря и шегобийката Съдба, аз хлопнах вратата към свободата и стиснал здраво дръжката, направих крачка назад. Тресях се като болен, и нищо чудно! Едва не оплесках всичко. На косъм бях да изгоря мостовете. Проклятие! И какво ме беше прихванало?!

— Благодаря, Валдер.

— Просто си помислих, че едва ли ще искаш отново да минаваш всичките осем нива — за пръв път, откакто се срещнахме, той се усмихна.

— Правилно си помислил — все още не можех да дойда на себе си. — Още веднъж благодаря.

— Не ми благодари, имам си собствен интерес в тази работа.

— Какъв? — попитах го.

— Цялата ми несмърт започна от Рога на дъгата, когато… е, знаеш какво имам предвид.

Наистина знаех. Това беше първият от поредицата съновидения.

— Утешавам се с надеждата, че… — той се поколеба, сякаш се страхуваше да не изплаши едва покълналата надежда. — Че ако Рогът отново се окаже до мен, ще мога да напусна този свят и да се успокоя. Така че виждаш ли, Гарет, дори и безплътният дух търси изгода.

— Да се надяваме, че си прав, Валдер, и Рогът ще ти помогне.

— Да се надяваме — въздъхна той.

— Ти чу ли разговора ми с Посланика?

— Да.

— Той истината ли каза?

Кратко мълчание.

— Да. Рогът на дъгата е тази сила, която може да разруши равновесието.

— А Господаря? Всичко, което Посланикът каза за него, за тези същества и за мен вярно ли е?

— Не знам.

— Но ако Рогът е способен да наруши равновесието, може би не бива…

— Независимо дали ще вземеш Рога или не, равновесието може да се наруши. Сега нищо не зависи от Рога.

— И какво да правя сега?

— Изпълни Поръчката и се моли на Сагот — каза Валдер и утихна.

Изпълни Поръчката и не мисли за нищо друго. Ха! Приближих до вратата с червения триъгълник, поех си дъх и като я отворих, пристъпих на осмо ниво на Костните дворци.