Вечна любов

49.

Рейдж се втурна в къщата, събличайки дългото си кожено палто, докато тичаше с тежки стъпки през фоайето и нагоре по стълбите. Вече в стаята, махна часовника си и се преоблече в бяла копринена риза и панталони. Взе лакирана кутия от горния рафт на гардероба, отиде в центъра на спалнята и коленичи. Отвори кутията, извади наниз от черни перли, големи колкото стъклени топчета за игра, и закопча огърлицата около врата си.

Отпусна се върху петите си, сложи ръце с дланите нагоре върху бедрата си и затвори очи.

Забави дишането си и застана в положение, при което единствено костите го крепяха изправен. Изчисти ума си, колкото можа, и зачака, молейки се да го види единственото създание, което можеше да спаси Мери.

Перлите започнаха да затоплят кожата му.

Когато отвори очи, той се намираше в блестящ двор от бял мрамор. Фонтанът на това място беше прекрасен, водата искреше, докато се издигаше във въздуха и падаше обратно в басейна. В ъгъла имаше бяло дърво с бели цветове. Пойните птички, които сипеха трели в клоните, бяха единствените цветни петна в това място.

— На какво дължа това удоволствие? — каза Скрайб Върджин зад гърба му. — Със сигурност не идваш заради звяра. За него има още доста време, доколкото си спомням.

Рейдж остана на колене, с наведена глава, езикът му сякаш бе вързан. Разбра, че не знае откъде да започне.

— Такава тишина — промълви Скрайб Върджин. — Необичайно за теб.

— Искам да подбера думите си внимателно.

— Това е умно, боецо. Много умно. Особено като се вземе предвид за какво си дошъл.

— Вие знаете?

— Без въпроси — рязко произнесе тя. — Наистина започва да ми омръзва да повтарям това на братството. Може би, когато се върнеш, ще припомниш на останалите тези правила.

— Моите извинения.

Краят на черната й роба се появи в полезрението му.

— Вдигни глава, боецо. Погледни ме.

Той пое дълбоко въздух и се подчини.

— Изпитваш много силна болка — каза тихо тя. — Усещам мъката ти.

— Сърцето ми кърви.

— За онази твоя жена.

Той кимна.

— Бих ви помолил да я спасите, ако това не е против желанието ви.

Скрайб Върджин се обърна настрани. После се понесе над мрамора и започна бавно да обикаля двора.

Той нямаше представа за какво си мисли тя. Нито дали изобщо е взела под внимание онова, за което я беше помолил. Знаеше само, че е излязла да се разходи. И може да си тръгне всеки момент.

— Няма да го направя, боецо — каза тя. Очевидно четеше мислите му. — Въпреки противоречията между нас няма да те изоставя по този начин. Отговори ми — какво ще кажеш, ако спасението на твоята жена зависи от това никога да не се освободиш от звяра? Ако за да остане жива тя, ще се наложи ти да носиш проклятието си, докато преминеш в Небитието?

— С радост ще го запазя у мен.

— Ти го мразиш.

— Обичам я.

— Да, така е. Ясно е, че я обичаш.

В гърдите му се запали надежда. Едва се въздържаше да я попита дали са сключили сделката, дали Мери ще живее. Но нямаше да рискува да наруши крехкото равновесие на преговорите, като разгневи Скрайб Върджин с още един въпрос.

Тя се плъзна към него.

— Променил си се много, откакто се срещнахме насаме последния път в онази гора. И вярвам, че това е първата саможертва, която правиш в живота си.

Той въздъхна, вените му запулсираха от радостно облекчение.

— Няма нещо, което не бих сторил за нея. Няма нищо, което не бих пожертвал.

— В известен смисъл имаш късмет, че е така — промърмори Скрайб Върджин. — Защото, освен че ще запазиш звяра у себе си, искам да се откажеш от твоята Мери.

Рейдж трепна, убеден, че не е чул добре.

— Да, боецо. Разбираш ме прекрасно.

Смъртен студ премина през него и спря дъха му.

— Ето какво ти предлагам — каза. — Мога да променя онова, което съдбата й е отредила, като я излекувам. Тя няма да остарее, никога няма да се разболее, ще реши сама кога да се оттегли в Небитието. И ще й дам възможност да избере дали да приеме този дар. Когато й направя предложението обаче, тя ще те забрави и независимо дали ще го приеме, или ще го отхвърли, ти и твоят свят ще останете завинаги непознати за нея. Също така няма да я познава никой от онези, които е срещала, включително лесърите. Ти ще бъдеш единственият, който ще я помни. И ако някога я доближиш, тя ще умре. Незабавно.

Рейдж се олюля и политна напред, като обви ръце около тялото си. Измина доста време, преди да успее да каже със свито гърло:

— Наистина ме мразите.

Лек токов удар премина през него и той разбра, че Скрайб Върджин го е докоснала по рамото.

— Не, боецо. Аз те обичам, дете мое. Наказанието със звяра беше, за да те научи да се въздържаш, да разбереш къде са твоите граници, да се обърнеш навътре към себе си.

Той вдигна очи към нея, без да го е грижа какво ще види тя в тях — омраза, болка или неудържимото му желание да изкрещи мислите си. Гласът му трепереше.

— Изтръгвате живота от мен.

— Това е целта — каза тя с невероятно нежен глас. — Ин и Ян, боецо. Твоят живот в преносен смисъл за нейния в буквален. Трябва да се запази равновесието, трябва да се правят жертви, за да се получават дарове. Ако спася жената заради теб, трябва да има голям залог от твоя страна. Ин и Ян.

Той наведе глава.

И закрещя. Крещя, докато кръвта нахлу в главата му и лицето му изтръпна. Докато очите му се насълзиха и едва не изскочиха от орбитите си. Докато гласът му се продра и заглъхна.

Когато замълча, фокусира погледа си. Скрайб Върджин беше коленичила пред него, робата й се разпростря около нея като черно езеро върху белия мрамор.

— Боецо, бих ти спестила това, ако можех.

Господи, той почти й повярва. Гласът й беше толкова глух и безизразен.

— Направете го — каза дрезгаво той. — Дайте й нейния избор. Предпочитам тя да живее дълго и щастливо, без да ме познава, отколкото да умре сега.

— Така да бъде.

— Но ви моля… нека да се сбогувам с нея. За последен път.

Скрайб Върджин поклати глава.

Той усети раздираща болка, която нямаше да има край. Не би се учудил, ако видеше, че тялото му кърви.

— Моля ви…

— Или сега, или никога.

Рейдж потръпна. Затвори очи. Почувства смъртта да приближава с такава сигурност, сякаш сърцето му бе спряло да бие.

— Значи сега — прошепна той.