Вечна любов

44.

О. започваше да се тревожи. Жената още не беше дошла напълно в съзнание, а бяха минали осемнадесет часа. Стреличките бяха предвидени за мъжки индивид, но и тя би трябвало да се е събудила досега.

Притесняваше се, че й е причинил сътресение на мозъка. Господи, това с нея беше точно както преди. Двамата с Дженифър се биеха и после той се тресеше от нерви, че я е наранил сериозно. Когато я превързваше, винаги се грижеше внимателно за раните й, търсеше счупени кости и дълбоки порязвания. И веднага след като се убедеше, че всичко е наред, я любеше, дори още да не беше дошла в съзнание. Да стигне върха, докато лежи върху нея след облекчението от мисълта, че нещата не са отишли твърде далеч, беше най-хубавият начин да се освободи от напрежението.

Искаше да люби жената, която бе отвлякъл.

Отиде до дупката, в която беше тя. Вдигна капака, щракна с фенерчето и насочи лъча вътре. Тя се беше свила на дъното, безсилно облегната върху тръбата.

Искаше да я извади. Да я прегърне. Да я целуне и да усети кожата й до своята. Искаше да влезе в нея. Но всички лесъри бяха импотентни. Онова копеле Омега беше ревнив господар.

Върна капака на мястото му и се заразхожда с дебнещи стъпки наоколо. Мислеше си за нощта и деня, които бе прекарал с Омега, и за депресията, която оттогава не го напускаше. Странно — сега, когато имаше тази жена, умът му се проясни и новата отговорност го изпълни с енергия.

Знаеше, че в онази дупка не е Дженифър, но жената вампир много приличаше на онази, която му беше отнета, а той нямаше намерение да бъде претенциозен. Щеше да приеме подаръка и щеше да го пази добре.

Този път никой нямаше да му отнеме тази жена. Никой.

Когато щорите се вдигнаха за през нощта, Зейдист стана от постелята си и започна да се разхожда гол из стаята. Онова, което се бе случило предишната вечер с Бела, го измъчваше до смърт. Искаше да я намери и да й се извини, но какво би могъл да й каже?

Съжалявам, че ти се нахвърлих като животно. И не ми се повдига от теб. Наистина.

Господи, беше такъв гадняр.

Затвори очи и си припомни как стои, подпрян на стената до душа, докато тя посяга да докосне голите му гърди. Пръстите й бяха дълги и елегантни, завършващи с красиви нокти без лак. Докосването й щеше да е леко, предположи той. Нежно и топло.

Трябваше да запази самообладание. Ако го беше направил, щеше да разбере поне веднъж като свободен мъж какво е да усети мека женска ръка върху кожата си. Като роб го докосваха прекалено често и винаги против волята му, но сега…

Това нямаше да е просто женска ръка. Щеше да е ръката на Бела.

Дланта й щеше да легне на гърдите му между мускулите и може би щеше да го погали. Може би щеше да му хареса, ако го правеше бавно. Да, колкото повече мислеше за това, толкова повече си представяше как би могъл да се наслаждава…

По дяволите, за какво беше всичко това? Способността му да приема каквато и да било интимност беше изтръгната насила от него преди години. Беше излишно да си въобразява разни неща за жена като Бела. Не беше достоен дори за проклетите пачаври, от които бе принуден да се храни.

Отвори очи и изостави мечтите. Най-доброто, което би могъл да направи за Бела, най-милият начин да поправи стореното беше да се погрижи тя наистина да не го види никога повече, дори случайно.

Въпреки че той щеше да я вижда. Щеше всяка нощ да ходи до дома й, за да се увери, че е добре. Сега времената бяха опасни за цивилните и някой трябваше да я пази. Щеше да се крие, за да не го види.

Мисълта, че ще я закриля, го успокои.

Нямаше доверие в себе си, ако трябваше да бъде с нея. Но вярваше безрезервно в способността си да я брани, без значение колко лесъри щеше да му се наложи да изяде живи.