Вечна любов

25.

Светлината на следобеда гаснеше. О. даде булдозера на заден ход, като внимаваше да избегне купчината пръст.

— Готов ли си за тръбите? — извика У.

— Да. Спусни една. Да видим дали ще прилегне.

Спуснаха вертикално в дупката една гофрирана метална канализационна тръба, дълга около два метра и с диаметър един метър. Прилегна перфектно.

— Да спуснем и другите две — каза О.

След двадесет минути трите тръби бяха наредени. С помощта на булдозера О. буташе пръстта обратно в дупката, докато двама други лесъри придържаха тръбите.

— Изглежда добре — каза У., крачейки в кръг. — Дяволски добре. Но как ще вкарваме и изкарваме цивилните?

— С алпийска сбруя и въжета. — О. изгаси двигателя и надникна в една от тръбите. — Можем да ги купим от спортния магазин. Достатъчно силни сме да изтегляме цивилните, дори да са тежки като трупове. Освен това, те ще бъдат упоени или изтощени, или пък ще изпитват силна болка, така че няма да се съпротивляват.

— Идеята е страхотна — измърмори У. — Но с какво ще запушим тръбите?

— С метални капаци с тежест в средата. — О. вдигна поглед към синьото небе. — След колко време мислиш, че ще е готов покривът?

— В момента издигаме последната стена. После ще остане само да поставим покривните греди и да закрепим таванските прозорци. Няма да ни е необходимо много време да положим битумните керемиди, а готовите стени вече са покрити с изолация. Ще преместя инструментите тук, ще донеса маса и утре вечер ще сме готови.

— Капаците за таванските прозорци ще бъдат ли монтирани дотогава?

— Да. Ще бъдат подвижни, така че ще могат да се отварят.

Господи, тази наглед дребна подробност щеше да се окаже много полезна. Слънчевата светлина беше най-добрият помощник на лесърите. Само да проникнеше през някоя пролука и — готово! — не оставаше нищо от вампирите.

О. кимна към пикапа.

— Ще върна булдозера на фирмата, която ни го даде под наем. Имаш ли нужда от нещо, което да донеса от града?

— Не. Имаме всичко необходимо.

На път за Колдуел, с машината в каросерията на пикапа, О. имаше достатъчно причини да е в добро настроение. Строежът на сградата вървеше добре. Групата го приемаше за свой водач. Господин Х. не беше повдигал отново въпроса за отряд Бета. Но не, той се чувстваше… мъртъв. Каква ирония! Та нали вече три години не бе жив.

Само веднъж досега се бе чувствал по този начин.

Мразеше живота, който водеше в Сиукс сити, преди да стане лесър. Беше завършил някак си гимназия, но нямаше пари да отиде дори в държавен колеж, така че възможностите му за професия и кариера бяха силно ограничени. Работата му като охранител в бар отговаряше на физическите му данни и на склонността му към насилие, но не бе особено интересна. Пияните не бяха склонни да влизат в разпри, а да проснеш на пода някой, който се е наквасил до безпаметство и бездруго не може да стои на краката си, не бе по-забавно от това да налагаш с юмруци крава.

Единственото хубаво в онзи период беше, че срещна Дженифър. Тя го беше спасила от безсмисленото еднообразие на ежедневието му и заради това той я обичаше. Тя правеше живота му драматичен, вълнуващ и непредсказуем. И всеки път, когато изпаднеше в едно от своите състояния на ярост, тя отвръщаше на ударите му, макар да бе по-дребна и да кървеше повече. Така и не разбра дали го удряше, защото бе прекалено глупава и не проумяваше, че накрая той винаги печели, или защото бе свикнала с побоите, нанасяни й от баща й. Независимо дали беше проява на глупост или на навик, той издържаше на всичките й удари и после я просваше на земята. Да се грижи с нежност за нея след преминаването на умопомрачителния гняв, бяха едни от най-хубавите моменти в живота му.

Но като всички добри неща и това имаше край. Господи, колко силно му липсваше тя! Единственият човек, който разбираше, че любовта и омразата съжителстват мирно в сърцето му. И който можеше да се справи и с двете чувства едновременно. Споменът за дългата й черна коса и стройното й тяло извикваше такъв болезнен копнеж у него, че едва ли не усещаше присъствието й до себе си.

С навлизането в Колдуел се замисли за проститутката от онзи ден. Накрая му даде онова, което му бе необходимо, макар да се бе наложило да заплати с живота си за това. И докато шофираше сега по улиците на града, той се оглеждаше за ново попадение. За нещастие, беше много по-трудно да се сдобиеш с брюнетка, отколкото с блондинка. Може би трябваше да купи перука и да кара курвите да си я слагат.

След това се замисли на колко ли души бе отнел живота досега. Първият път беше убил при самоотбрана. Вторият път беше грешка. Но третото убийство беше извършил съвсем хладнокръвно. По времето, когато се засели на Източното крайбрежие, криейки се от закона, вече знаеше това-онова за смъртта.

Дженифър току-що си бе отишла от този свят и болката в гърдите му беше прясна и мъчителна. И ако не успееше да се справи с нея, накрая щеше да го унищожи. Присъединяването му към обществото беше истинско чудо. То го бе спасило от усещането, че няма корени, беше му дало цел, върху която да се концентрира, бе послужило за отдушник на агонията му.

Но сега всички тези преимущества бяха вече минало и той се чувстваше празен. Точно както и преди пет години в Сиукс сити, преди да срещне Дженифър.

Е, почти по същия начин, помисли си господин О. и спря пред агенцията за строителна техника.

Защото по онова време все още беше жив.

— Излезе ли от ваната?

Мери се засмя, притисна телефона към другото си ухо и зарови глава още по-дълбоко във възглавниците. Беше малко след четири часа.

— Да, Рейдж.

Не можеше да си спомни да е имала в живота си друг такъв ден, посветен на удоволствията. Беше спала до късно. С храната й донесоха книги и списания. И джакузито, разбира се.

Сякаш се намираше в спа център. Е, само дето телефонът звънеше непрекъснато. Не знаеше колко пъти й се бе обадил.

— Донесе ли ти Фриц онова, за което го помолих?

— Но как е намерил пресни ягоди през октомври?

— Имаме си начини.

— И цветята са прелестни. — Погледна букета от рози, син напръстник и лалета. Пролетта и лятото, събрани в кристална ваза. — Благодаря ти.

— Радвам се, че ти харесват. Иска ми се да можех да изляза да ги избера сам. Щеше да ми достави удоволствие да открия най-съвършените. Исках да бъдат ярки и с прекрасен аромат.

— Мисията е изпълнена.

Чу мъжки гласове на заден фон. И този на Рейдж, приглушен.

— Ченге, имаш ли нещо против да използвам спалнята ти? Имам нужда от усамотение.

Отговорът беше неясен, но после чу затварянето на врата.

— Мери — каза Рейдж отново с провлечен дрезгав глас. — В леглото ли си?

Тялото й се оживи и се сгорещи.

— Да.

— Липсваш ми.

Отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Още ли си на телефона, Мери? — Тя въздъхна, а той каза: — Това не звучи добре. Да не би да съм бил прекалено откровен?

Само тази седмица съм спал с осем различни жени.

О, господи. Не искаше да се влюбва в него. Не можеше да си го позволи.

— Мери?

— Просто недей… да ми казваш такива неща.

— Така се чувствам.

Тя не отговори. Какво би могла да каже? Че се чувства по същия начин? Че й липсва, макар да й се обажда на всеки час? Беше самата истина, но не я изпълваше с радост. Той беше прекалено красив… и, по дяволите, когато ставаше въпрос за любовници, можеше да сложи в джоба си дори Уилт Чембърлейн11. Така че, дори да бе напълно здрава, това щеше да я направи нещастна. А като се имаше предвид ситуацията, беше ли изобщо разумно?

Не, абсурдно беше да се привърже емоционално към него.

Мълчанието се проточи и той изруга.

— Тази вечер имаме много работа. Не знам кога ще се върна, но знаеш как да ме намериш, ако имаш нужда от мен.

Връзката прекъсна. Тя се почувства ужасно. И разбра, че намерението й да се държи на разстояние е напълно безсмислено.