Вариант 13

53.

Пътят към Колка беше по-скоро отъпкана в светлата пръст пътека, на места почти неразличима в ронливия сипей и шубраците, които уж пресичаше. Пънеше се и се гърчеше покрай ръба на каньона като наскоро развит от фабричната си макара кабел, който упорито се стреми към предишната си форма. Излизаше от селото в относително права линия, следваше повече или по-малко очертанията на каньона, от време на време забърсваше ръба му, толкова близо, че да ти се обърне стомахът от гледката, после бързо свръщаше встрани, сякаш стресната от бездната долу. На няколко километра от градчето заобикаляше самотно разчистено място с ръждясалите скелети на футболни врати в двата края. След още няколко врътки се спускаше в широка падина с форма на паница, отхапана сякаш в стената на каньона, следваше в низходяща спирала извивката като топче за рулетка, поело на забавен каданс към числата на късмета. После се хвърляше презглава през ръба на каньона, спускаше се по хълбока на долината в щура серия от остри завои и най-сетне стигаше, сред прах и търкалящи се камъчета, до дървено висящо мостче над бързата зеленикава река.

Въпросното старо мостче не беше по-дружелюбно от пътеката. Не личеше да е ремонтирано през последните десетилетия, а там, където в дъските се бяха отворили пукнатини и дупки, местните бяха наслагали камъни, за да не се плашат от гледката към водата мулетата, които и до ден-днешен бяха единственият възможен транспорт за градчетата по ръба на каньона. Занемарената инфраструктура беше запазена марка на целия район — голямото разстояние до най-близките подготвителни лагери го правеше безперспективна инвестиция от гледна точка на корпоративната политика и туризмът оставаше кажи-речи единствената прехрана за местното население, а туристите си падаха по колоритната мизерия, — но тук сякаш беше най-зле. Тук туристите не бяха добре дошли и туроператорите се бяха научили да насочват клиентите си към други части на каньона. Тук движението по пътеката се наблюдаваше от въоръжени мъже — оръжията им лъщяха нови и високотехнологични под жаркото слънце на алтиплано. Говореше се, че тук някъде живеела вещица, която поради липса на нормалната човешка способност да оцелее будна през целия сух сезон, в края на всяка година изпадала в омагьосан сън и се събуждала чак с идването на дъждовете, а дори и тогава й били нужни зовът и увещанията на любимия й pistaco.

— Стига, сериозно ли смяташ да се върнеш там сега? — Нортън клатеше глава, но в тона му имаше не толкова изненада, колкото уморено примирение. След последните няколко дни май беше изчерпил докрай способността си да се шокира.

— Няма причина да отлагам — трезво възрази Карл. — Колкото повече се сляга прахта, толкова повече се увеличават шансовете Бамбарен и Онбекенд да седнат и да теглят чертата под сметката, а за тях аз съм голяма черна точка в разходната част на баланса. За Севги не знаят, но знаят какви поръчки изпълнявам за АГЛОН, както и че знам за Онбекенд. Освен това и двамата са предпазливи по природа. Оставя ли им време, ще започнат да се чудят къде съм и какво правя. В момента обаче сигурно си мислят, че съм се покрил като всички останали.

— Ами да, което и би трябвало да направиш всъщност.

— Става трудно да удържаш фронта ли?

— Не, не това имах предвид. Просто казвам, че е време да седнеш и да помислиш какво ще правиш, когато всичко това приключи.

Карл погледна навън към точещите се през нощта колони превозни средства, чакащи реда си за проверка на граничните пунктове.

— Ще му мисля, като му дойде времето. А междувременно — ти ми обеща нещо.

— И дотичах веднага, нали така? — Нортън обхвана с жест оскъдно обзаведеното помещение, което им бяха дали. — Седя тук с теб, нали? Не е като да нямам други неща за вършене или по-приятни места, където да ги върша.

Имаше основание. Имиграционният отдел на ССР се славеше като най-смотаното и бедно подразделение на огромната организация и грозният интериор на наблюдателната стая го потвърждаваше мълчаливо. Покрай задната стена бяха наредени сиви гардеробчета от пресована въглеродна сплав; разнородни, но иначе до една евтини маси и столове заемаха половината от тясното пространство, останалото се падаше на маса за билярд с оранжева тапицерия. Очуканите и издраскани щеки висяха на пластмасова окачалка, приковани към стената като група заподозрени; до тях се кипреха два автомата, а съдържанието на слабо осветените им витринки приличаше повече на опасни за живота отпадъци в изолационни контейнери, отколкото на храна или напитки. На тавана бяха монтирани лазерни осветителни панели, от най-евтините, онези с призрачната светлина, а дългият прозорец за наблюдение предлагаше изглед към трафика три етажа по-долу. Невзрачна врата в дъното извеждаше към килиите.

Седяха тук отпреди да се стъмни.

Карл стана и тръгна да обикаля стаята, сигурно поне за петнайсети път. Имаше чувството, че атмосферата на това място е започнала да попива в дрехите и в душата му, а от това настроението му не ставаше по-добро. Боядисаните в жълто стени бяха демонстративно занемарени, издраскани на стотици места в близост до билярдната маса, като спомен от нечий гняв след безчет несполучливи удари. Тъжни плакати безуспешно се опитваха да разчупят еднообразието, от информационни табла на ССР и оперативни комюникета до еротични разпечатки и обявления за местни културни прояви и фиеста-нощи из клубовете по пътя към Блайт. Нито едно от предложенията не изглеждаше интересно, още по-малко при петнайсетата му обиколка.

Кофти място да си вземе сбогом с Нортън.

— От полицията още ли те тормозят? — попита той.

Нортън махна с ръка.

— Тормозят ме, я. Искат да знаят къде си. Защо изобщо си си тръгнал. Казах им, че официално помагаш на КОЛИН с вътрешното разследване и защитата на свидетели е част от сделката. Не ми повярваха, но пък те са си ченгета, нали така. Не са в позиция да оспорват вътрешните дела на корпорацията.

— Други въпроси задават ли?

Служителят на КОЛИН отклони поглед. Така и не беше попитал какво толкова е забавило Карл в Манхатън.

— Не. Защо, има ли нещо друго, което трябва да знам?

Карл се замисли сериозно над така поставения въпрос.

— За което трябва да знаеш? Не. Нищо друго.

Новината за смъртта на сержанта от нюйоркското полицейско управление Ейми Уестхоф се беше появила с големи букви тук-там по вестниците, но Нортън едва ли разполагаше с достатъчно време и енергия да проследи евентуалната връзка на убитата със Севги Ертекин. Четири години бяха много време, а и Карл беше сигурен, че е покрил следите си добре. Беше взел предохранителни мерки, когато й се обади, а собственото й чувство за вина беше свършило повечето работа.

— Честно казано — измърмори умърлушено Нортън, — повече ме притесняват онези от „Вейл Корнел“. Там са вложени сериозни средства, има хора със сериозни връзки по високите етажи, както и нахъсан медицински персонал, на който не му е приятно да губи пациенти при мистериозни обстоятелства. Да не споменавам, че личният лекар на семейството на Ортис има кабинет там.

— А спешният екип?

— Те не са проблем. Всичките са младоци, тепърва ще градят кариера и са наясно как би изглеждал един процес за лекарска грешка в автобиографиите им, дори ако са призовани само като свидетели. Накарах ги да обявят, смъртта на Ортис още там, после им казах, че нямат повече работа с тялото, и ги изгоних. Да им беше видял лицата само — нямаха търпение да се измъкнат от стаята.

Карл спря пред едно обявление. „Дебелите мъже са по-трудни за отвличане“ — Марсианска мемориална зала, Блайт, 25 ноември. Почти три седмици имаше дотогава. Зачуди се къде ли ще е самият той, когато дебелите мъже излязат на сцената. Изкъшка мисълта почти без да й обърне внимание.

— Измисли ли вече обяснение за смъртта на Ортис?

Нортън сведе поглед към остатъците от отдавна изстиналото си кафе.

— Вариации по тема. Неочаквано вирусно замърсяване от подкожните датчици. Или интерфейсна несъвместимост — тялото му е отхвърлило наноремонтната рота, която са му имплантирали, и понеже е бил твърде слаб, не е издържал алергичния шок. Във всеки случай няма причина за притеснения. Хоакин Ортис ще бъде погребан като истински държавник, с речи и тюхкания заради преждевременната му смърт, а сигурно и паметник ще му издигнат някъде. Нищо от случилото се няма да излезе наяве, никога. КОЛИН умее да крие мръсните си ризи.

Карл го изгледа с любопитство. Нещо се беше случило с Нортън, откакто се бяха видели за последно, нещо, което не можеше да се обясни само с изчерпания му капацитет за изненада. Трудно беше да се определи какво е, ала Нортън, изглежда, беше приел новата си роля в Инициативата с горчиво и мазохистично удоволствие. По някакъв неясен начин, като контузен атлет, който не може да пропусне състезанието, той, изглежда, се учеше как да извлича задоволство от дадената му власт. Във вакуума, създаден след смъртта на брат му и Ортис, Том Нортън беше изплувал на повърхността и бе поел предизвикателството като боксьор след гонга за начало на рунда, като герой, който неохотно откликва на призива за помощ. Сякаш, наравно с маниерите му на млад благородник и умението да борави с медиите, новото му лице беше неразделна част от онова, за което е бил създаден.

— А медиите? — попита Карл. — Пресата?

Нортън изсумтя.

— Ха, пресата. Не ме карай да се смея, моля те.

Карл се върна при масата и се загледа през дългия прозорец. Униформени имиграционни служители се движеха с бърза крачка покрай колоната автомобили, дъхът им вдигаше пара в студа, навеждаха се към прозорците на случайно избрани коли и оглеждаха хората вътре на светлината на дълги метални фенери, които държаха вдигнати до раменете си като някакви миниатюрни базуки. Опашките се проточваха чак до моста, където междущатска магистрала №10 прехвърляше река Колорадо под щурия танц на лазерни панели и шарещи прожектори. Струпаните около моста укрепления се зъбеха като черни силуети на заден план.

— Хайде, Суерте — измърмори той. — Къде си, по дяволите?

В другия край на висящото над каньона мостче имаше двама пазачи, и двамата отегчени до смърт, измръзнали и полузаспали, с преметнати на рамо пушки. По-младият, хлапе, току-що излязло от пубертета, казваше се Лучо Акоста, седеше на голям камък в началото на пътечката, и отегчено хвърляше камъчета в реката. Малко по-големият му колега стоеше прав, облегнал гръб на стоманените въжета в края на моста, пушеше ръчно свита цигара и току вдигаше глава да погледне към небето над каньона. Мигел Каферата беше отегчен до смърт от тази задача, писнало му беше да виси тук, на цял ден път от светлините на Арекипа и от семейството си, писнало му беше от неудобната и тежка предпазна жилетка, нищо, че уж била от най-олекотените, писнало му беше и от Лучо, чиито интереси се свеждаха до футбола, порното и кажи-речи нищо друго. Когато бяха заедно, го обземаше потискащото предчувствие, че вижда собствения си син след десетина години, и това му образуваше нерви. Така че когато Лучо стана и посочи нагоре към пътеката, Мигел дори не си направи труда да погледне какво сочи.

— Идват мулета.

— Видях.

Бяха изчерпили темите за разговор — стояха на този пост всеки ден през последните две седмици, все първа смяна, от сутринта до късния следобед. Шефът се беше изнервил нещо, държеше мястото да се пази щателно, без излишни смени на караула. Двамата гледаха мълчаливо как самотната човешка фигура и двете мулета се придвижват внимателно по острите завои на пътеката под ранното слънце. Гледката не беше необичайна, а и денем тук нямаше как да те изненадат неприятно, освен може би със снайпери или с шибана атака от въздуха.

Дори когато мъжът и мулетата стигнаха до последните завои преди моста, Мигел не се притесни. Все пак известен интерес съживи чертите му. Чу как Лучо става от камъка зад него.

— Това отпред не е ли мулето на Сумарива?

Мигел заслони очи с ръка.

— На него прилича. Само че това не е Сумарива. Този е много по-едър. И виж го как ходи само.

Имаше право. Високият мъж очевидно нямаше опит в слизането по планински пътечки. Стъпваше тежко и току вдигаше пелени белезникав прах, когато кракът му се хлъзнеше надолу. Сякаш накуцваше освен това, а й явно нямаше опит с воденето на мулета. Големи модерни ботуши и дълго палто, покрито с прахта от неумелото му спускане, опърпана кожена шапка с периферия. Лицето под периферията беше светло.

— Това е гринго бе! — възкликна Мигел.

— Дали…

— Не знам. Казаха ни да внимаваме за чернокож, а не за гринго с две мулета. Може да е някой от университета. Там има много северняци, тестват разни работи, дето после ще ходят на Марс.

И наистина, мулетата бяха натоварени с малки контейнери — примигваха метално под косите лъчи на слънцето.

— Да, ама тука няма начин да ги тества, брато — каза Лучо и свали пушката от рамото си с младежки ентусиазъм. Щракна затвора да вкара патрон в цевта и мина напред. Мигел примижа отегчено.

— Остави го да се приближи. Няма смисъл да го пресрещаш, а и от онази страна на моста е много тясно да го претърсваш. Нека дойде отсам и тогава ще видим кой е и ще го натирим по обратния път.

Но когато стигна до моста, мъжът не тръгна веднага по него. Вместо това спря и прати напред едно от мулетата. Животното мина спокойно. Мъжът с шапката пък зарови из джобовете си и после почна да пристяга каишите на другото муле.

— Наистина е мулето на Сумарива — каза Лучо, когато животното стигна края на моста, подмина ги и спря на твърда земя до речния бряг да чака господаря си. — Мислиш ли, че би го дал просто така на някого?

— Срещу достатъчно мангизи що не? Ти не би ли го дал? — Мигел мина на испански и повиши глас: — Хей, ти, не можеш да идваш тук. Това е частна собственост.

Човекът от другата страна на моста помаха с ръка и отвърна на кечуа:

— Чакайте де, чакайте…

И поведе другото муле по моста. Шапката засенчваше лицето му.

— Стой тук — каза Мигел на момчето. Езикът го беше стреснал — досега не беше срещал гринго, който да говори кечуа. — Ще ида да видя за какво става въпрос.

— Да съобщя ли в базата?

Мигел погледна мулето, което си стоеше до тях като най-обикновеното нещо на света и ги гледаше с големите си влажни очи, и изръмжа нетърпеливо:

— Няма нужда. Така или иначе ще чуят, ако се наложи да застреляме този тип.

Но все пак свали пушката от рамото си и тръгна да пресрещне новодошлия с кълбо от смътна тревога в стомаха. Забави крачка, когато бързо скъсяващото се помежду им разстояние се сви до няколко метра. Някъде към средата на моста се закова на място и също вкара патрон в цевта.

При сухото изщракване на затвора непознатият спря.

— Спри — каза Мигел на кечуа. — Не ме ли чу бе? Оттатък моста е частна собственост.

— Знам.

— Ми тогава за чий си дошъл?

— Да видя вещицата.

И непознатият вдигна глава, така че Мигел да види лицето му. И чак сега Мигел осъзна, че е направил грешка. Бялото; което бяха зърнали под периферията на шапката, докато непознатият слизаше по пътеката, се оказа гъсто като паста за зъби и неестествено, нанесено неравномерно върху лицето му в неумело подобие на клоунска маска или като полуразтопена близалка-череп за Деня на мъртвите. Очите бяха тъмни и безстрастни и го гледаха от разтичащото се бяло лице с нечовешкото безразличие на двуцевна пушка.

„Пистако.“

Остана му време само за тази ужасяваща мисъл, преди нещо да избухне зад него като серия самозапалили се фойерверки. Той замръзна, неспособен да реши накъде да погледне, а после дългото прашно палто се разтвори и Мигел зърна за миг някакво грозно късо оръжие в ръцете на страховития pistaco.

Дълбока гърлена кашлица; злобен разтърсващ вой.

А после остана само ударът, усещането, че го дръпват рязко назад, небе за част от секундата, стръмните стени на каньона, килнати под неестествен ъгъл… и всичко изчезна.

Карл Марсалис хукна покрай останките от първия стрелец, скъси разстоянието до втория, докато той още вдигаше пушката си. Младежът стреля твърде рано, от хълбок, и изстрелът се отплесна безнадеждно встрани. И да имаше някакви бойни умения, паниката ги помете безвъзвратно, подкладена от задействаните дистанционно фойерверки в самарите на мулето и кървавата смърт на другия пазач. Карл стреля в движение, твърде отдалеч, та харпунът за акули да нанесе сериозно поражение, но момчето подскочи и залитна от няколкото осколки, които намериха целта си.

Не беше идеалното оръжие за случая, а и извън водата беше твърде тежко и неповратливо. Наложило се беше да преметне дългата еластична каишка на харпуна през врата си и да прикачи лепка към дясното си бедро, та проклетото нещо да не мърда под палтото му. Кракът го болеше от дългото ходене с тази неудобна тежест. Ала патентованият харпун за акули „Креси“ имаше безценното предимство, че попадаше в графата спортна екипировка за подводен риболов, което му позволи да го прекара в багажа си през граничните проверки, без да предизвика излишно внимание. А и това оръжие, което изстрелваше във вода остри като бръснач сачми от специална сплав, достатъчно твърди и с достатъчно ускорение, за да пробият дебелата кожа на голяма бяла акула, имаше значителен обхват и извън нея, нищо че разпръсването на сачмите намаляваше точността. Младият пазач се мъчеше трескаво да зареди пушката си, по лицето му се стичаше кръв, сигурно беше замаян от трясъка на експлозиите и очевидно беше ужасен.

Карл скъси разстоянието и пак натисна спусъка на харпуна. Момчето отхвръкна към въжетата на моста. Парчета от тялото му цопнаха в реката, останалото се срина върху оплисканите с кръв дъски.

Край.

Мулето с фойерверките — напълно в реда на нещата — се беше паникьосало като всички останали. Топуркаше по пътечката покрай реката и ревеше тревожно. Нямаше смисъл да се мотае повече тук, реши Карл. Хукна след животното, нащрек за човешко присъствие.

На двеста метра по-нататък налетя на трети стрелец — бързаше по пътечката към звуците от стрелба, стиснал матовосива пушка. Мъжът видя мулето и отскочи встрани да му направи път, Карл се шмугна от другата страна на животното и стреля, повече или по-малко слепешката. Мъжът се свлече като разкъсан от невидими ръце. Карл огледа пътеката напред, не видя и не чу нищо обезпокоително, после спря до останките на мъжа, когото току-що беше убил. Коленичи и измъкна с лявата си ръка пушката от кървавата каша, но после я хвърли и изсумтя с раздразнение. При изстрела на Карл онзи я беше държал пред тялото си и сачмите я бяха повредили непоправимо.

— По дяволите!

Претърси внимателно разкъсания труп, насочил от коляно харпуна към пътеката напред. Измъкна окървавен кобур с лъскав нов полуавтоматичен пистолет. Извади го. „Глок“ 100, нелошо оръжие. Скъп и твърде луксозен пистолет за пазач в такова затънтено място, но истерията по маркови стоки явно беше стигнала и дотук.

Ухили се напрегнато под натиска на адреналина. Остави за миг харпуна, колкото да изпробва механизма на пистолета. Изглеждаше чудесен, обещаваше и значителна точност, но…

Но все пак си беше оръжие с малък обхват, а Карл нямаше представа през още колко телохранители на Манко Бамбарен трябва да мине, за да стигне до зимното леговище на Грета Юргенс. Като се изключеше точното местоположение, останалата информация на Суерте Ферер беше безнадеждно неточна.

Сви рамене и се изправи. Пъхна глока под колана си и подмина разкъсания труп на земята. Пътечката се издигаше бавно под скалите. Мулето беше продължило с бърз ход напред и изглежда, беше стигнало до по-широко място вдясно от пътеката.

Карл нагласи кожената шапка на главата си и тръгна след него. Бойната възбуда пулсираше във вените му. Мрежата ускоряваше ритъма. Карл имаше чувството, че ухилената усмивка никога няма да слезе от лицето му.

— Географията нещо ти куца, Суерте.

Сеурте Ферер го изгледа злобно от арестантския стол. Карл крачеше бавно около него.

— Ти ли ще ме учиш на география бе, негро смотано?

Обидата го жегна, натоварена с неприятни спомени от щатския затвор на Южна Флорида. За последно я беше чул от устата на Дудек.

Разбира се, думата „изрод“ беше чувал неведнъж оттогава.

— Виждам, че добре си се аклиматизирал към джизъслендската култура. — Карл завърши обиколката си и опря ръце на масата. Ферер още беше мръсен и уморен след прехвърлянето си през границата в сандък с фалшиво дъно, който по документи съдържал експериментално генномодифицирано рапично олио. Дръпна се, когато лицето на Карл се озова на едно ниво с неговото. — Там ли искаш да се върнеш, Суерте? Това ли искаш?

— Кирос каза…

Карл удари по масата.

— Тоя Кирос не го познавам. И не ща да го знам, мамка му! Да не мислиш, че случайно извадиха точно твоя автовоз от колоната, а? Теб те продадоха, мойто момче, продаде те човек, който е много по-нависоко в хранителната верига от приятелчето ти Кирос. Така че ако се надяваш някой печен сиатълски адвокат да ти се притече на помощ, сбъркал си.

Заобиколи масата и седна до Нортън, който досега само седеше с протегнати крака и гледаше мрачно. Посочи с палец вратата на килията, която нарочно бяха оставили отворена.

— Излезеш ли оттук, Суерте, имаш магистрала с две посоки. Едната води на запад към Свободното пристанище, другата води обратно на изток към Джизъсленд и присъда за нелегално преминаване на границата. Ти избираш в коя от двете посоки да тръгнеш.

— Кои сте вие бе, хора? — попита Ферер.

Нортън погледна многозначително Карл, наведе се напред и се изкашля.

— Ние сме твоите добри, феи, Ферер. Учуден съм, че не ни позна.

— Да, просто искаме да изпълним всичките ти желания.

— Виж, тази самоличност я брой пропаднала. — Нортън махна към плота на масата и документите, които бяха взели от Ферер. — Карлтън Гарсия. ССР са те пуснали за издирване, под това име от Сан Диего до Ванкувър и обратно. Дори да не те бяхме хванали тук, максимум след три дни на територията на Ръба щеше да сгафиш нещо и или да те арестуват, или да паднеш в ръчичките на някой местен престъпен бос, който да те експлоатира по петнайсет часа тежък труд на ден и дори да очаква благодарност.

Карл се ухили заплашително.

— За това ли си мечтаеше, когато реши да прехвърлиш границата, Суерте?

— Вървете на запад, младежи, вървете на запад — театрално призова Нортън. — Но вървете с пари в джоба и добре фалшифицирани документи.

— А ние ще ти дадем и двете — каза Карл. — Заедно с автобусен билет до Свободното пристанище. Искаме само да ни отговориш на няколко въпроса за братовчед си Манко Бамбарен.

— Чакай, чакай! — Суерте Ферер залепи гръб за облегалката на стола и размаха ръце. — Не знам нищо за нещата на Манко, нищо не са ми казвали. Почти не съм се връщал там, да ми се събират година-две с прекъсвания, не повече.

Карл и Нортън се спогледаха отново. Карл въздъхна и каза:

— Жалко.

— Да. — Нортън понечи да стане. — Ще кажем на момчетата от имиграционните да не те бият много, преди да те върнат в Джизъсленд.

— Дано ти е харесал краткият престой в страната на възможностите.

— Чакайте бе! Чакайте, казах!

Зимното леговище на Грета Юргенс бе двуетажна хижа, вградена в скална стена на трийсетина метра от речния бряг. След като се отделеше от реката, пътечката стигаше до открита площ с дръгливи шубраци, заобикаляше някакви оронени от времето скали и постепенно изчезваше в храсталака на десетина крачки от входната врата. Прозорците на втория етаж бяха с охранителни капаци от въглеродни влакна. На долния етаж обаче зад широкия панорамен прозорец цареше оживление. През вратата влизаха и излизаха мъже с оръжия в ръце. Карл преброи петима, преди да хлътне назад в укритието си. Нито един не беше с уебларна предпазна жилетка, каквато носеха другарите им при реката. Единият, по-възрастен и очевидно отговорник на групата, вече говореше по телефона в очакване на заповеди. Карл клечеше вдясно от пътеката до снишаващата се скална стена — висока малко повече от метър — и слушаше доклада за появата си.

— Май е цял взвод, по дяволите! — Паниката в гласа на мъжа се долавяше ясно въпреки разстоянието и постоянния фонов шум откъм реката. — Не мога да се свържа с Лучо и Мигел при моста. Тук се появи някакво шибано муле, самарът му сякаш е гръмнал или нещо такова. Не знам дали…

Пауза.

— Добре, но гледайте да побързате. — И вик настрани:

— Ей, идиоти, сложете си жилетките бе!

„По дяволите!“

„Е, не е като да не си го очаквал.“

Тръгна напред, преметнал през врата си и прикрепил към лепката на бедрото харпуна както преди; стискаше глока с две ръце на височината на главата си, все едно носеше икона на религиозно шествие.

Забелязаха го чак на третия метър; измина още два, докато се сетят, че не е от техните. Карл отложи стрелбата до последния възможен момент, за да не хаби излишно мунициите. Но когато онези се развикаха и наизвадиха оръжия, натисна спусъка и пистолетът подскочи в ръцете му като невъзпитано кутре. Той продължи напред със същата бърза крачка, в права линия към мъжете, решен всеки изстрел да попада в целта.

По-възрастният с телефона, попаднал пред дулата на собствените си хора, измъкна отнякъде пищов. Третият и четвъртият изстрел на Карл му видяха сметката, мъжът политна назад към вратата на хижата, задраска да се хване за нещо и бавно се свлече. „Един“. Още крясъци, пълно объркване. Някой успя да отвърне на огъня — „Крайно време беше. Господи, откъде си ги намерил тези идиоти бе, Манко“, — но куршумите се отплеснаха далеч встрани, а мрежата не му позволи да отклони вниманието си. Няма време, няма време, продължавай да стреляш; тихият пукот на глока в равномерен ритъм; панорамният прозорец се напука, но не падна, явно стъклото беше бронирано. Още един тип с полуавтоматична пушка, стреляше напосоки, корекция вдясно с глока и онзи падна подкосен, сякаш някой му е дръпнал килимче изпод краката. „Двама“. Другите вече се бяха включили в играта, настанала бе какофония от единични пистолетни изстрели, автоматична стрелба и басов бумтеж на карабини. Светла суха пръст се вдигаше на фонтани вдясно и пред него, той се стрелна наляво, изгуби за миг ориентация, стори му се, че е отбелязал трето попадение, защото мишената му залитна в антрето, но не беше сигурен. Двамата, останали навън, също заотстъпваха към вратата, вдигнали оръжията си малко по-високо, за да покрият периметъра. Изстрел. Карл усети две парвания в краката. Измина със спринт останалото разстояние, като стреляше непрекъснато с глока. Един куршум го уцели някъде в долния край на ребрата, той залитна от силата на удара, спря рязко и едва не се търкулна в прахоляка. Шапката му падна и разкри лицето му под светлината и погледите на двамата му противници. Видя шока в очите им. Изръмжа, вдигна отново глока и продължи да стреля като луд. Единият мъж подскочи, залитна назад, без да спира да стреля напосоки с една ръка, ранен, но не и обезвреден. Глокът блокира при последния патрон в цевта и Карл го захвърли настрани. Оставаха му има-няма пет метра. Той грабна харпуна, вдигна го към двамата мъже и натисна спусъка.

В средата на панорамния прозорец зейна огромна дупка с назъбени ръбове. Двамата отхвръкнаха едновременно към прозореца, оцелялата част от стъклото му изведнъж се покри с кръв и парчета месо, а двата трупа се сринаха раздробени. Деляха го само два метра от вратата. Карл стреля още веднъж за всеки случай и спря.

„Слушай.“

Тих стържещ звук откъм вътрешността, вдясно. Той се хвърли през вратата, превъртя се, зърна неясно движение над кухненския бар и стреля. Друг пистолет стреля едновременно с неговия и Карл усети втори удар в ребрата. Но ръбът на дървения бар се разлетя на парчета и тъмният силует в кухненския бокс зад него отлетя назад. Влажен звук на сурова мръвка и писък. Карл падна на пода, хързулна се и се спря болезнено в гърба на някакъв фотьойл.

И всичко спря отново.

Този път наистина.

— Съвсем просто е — каза той на Нортън, след като приключиха с разпита. Играеха билярд на оранжевата маса. — Вече не е необходимо аз да търся Онбекенд. Той сам ще дойде при мене.

— Освен ако не прати хора да те причакат още на летището.

— Е, да, но както вече споменах, в момента си имат други грижи. А и аз си имам нова самоличност. Нищо общо с КОЛИН или АГЛОН, никакви оръжия, нищо, което да изглежда подозрително.

Нортън спря и го погледна над щеката.

— Никакви оръжия?

— Поне не в тесния смисъл на думата. Идеята ми е да мина за обикновен турист.

— А въпросната нова самоличност? — Нортън довърши успешно удара си по топката. — Сигурно аз ще трябва да ти я осигуря.

— Не, имам един приятел в Лондон, който ще се погрижи и ще ми прати документите по куриер в рамките на един ден. От теб искам само пари. Обикновени кредити, които не могат да се проследят до КОЛИН. Ще можеш ли да го уредиш?

— Естествено.

— Добре. А ще можеш ли да убедиш ССР да държат Ферер под ключ някъде до края на следващата седмица? В случай че го загризе съвестта и тръгне да плаче по телефона на Бамбарен?

— Няма проблеми. — Нортън оглеждаше масата за добър ъгъл, пробва двоен удар, но избърза и не уцели. — Само че… Откъде знаеш, че Юргенс ще е там? Ами ако още не й е дошло времето за дългия сън?

— Ноември е, Нортън. — Карл натри с тебешир върха на щеката си. — Когато говорих с нея преди три седмици, едвам, си държеше очите отворени. Отдавна трябва да е заспала.

— Мислех, че има лекарства, които отлагат хибернацията.

— Да, има. — Карл набеляза следващия си удар, отстъпи крачка назад, като се постара да не одраска с щеката нещастната жълта стена. Бърз удар и набелязаната топка изчезна в един от ъгловите джобове, сякаш всмукана от вакуум. — Познавах един хиберноид на Марс, бяхме в един курс по таниндо. Беше частен детектив, от време на време се подвизаваше и като охрана. Много корав тип, не минаваше сбиване без него. Май не помня да съм го виждал без насинено око, сцепена устна и така нататък. Та той казваше, че не бил ял бой, от който да го е боляло и наполовина колкото единствения път, когато се натъпкал с въпросните хапчета за будуване.

— Да, но ако се притесняват заради…

— Нортън, от тяхна гледна точка няма никаква причина да ги погна така. Те не знаят какво означаваше Севги за мен. А и да очакват някаква реакция от КОЛИН, най-сигурният начин Онбекенд да опази Юргенс е като я прибере на безопасно и уютно местенце за следващите няколко месеца. Повярвай ми, там е. Трябва само да стигна до леговището й, да се окопая там и да чакам Онбекенд да дотича. А после да го убия това копеле.

Удари с щеката, но топките се пръснаха и рикошираха в страничните ръбове. Нито една не влезе в джобовете.

Съблече палтото си, свали харпуна от врата си и го остави на кухненския барплот. Провери се за наранявания. Марстехската предпазна жилетка, маскирана като част от водолазното му оборудване за пред митническата проверка на летището, беше поела куршумите и бе убила инерцията им. Останали му бяха само натъртвания и в най-лошия случай едно-две пукнати ребра. Той ги натисна, изкриви лице от болка и сви рамене. Беше се отървал леко.

„Засега.“

Обра оръжията на мъртъвците и ги натрупа при харпуна на барплота. Издърпа през вратата по-голямата част от мъжа, когото беше убил в бокса, и го остави в компанията на другарите му. Останалото щеше да почисти с кофа и парцал, ако му останеше време.

На втория етаж откри стая, вдълбана в скалата, до която беше залепена хижата. Вратата беше с яка ключалка, но той я простреля с един от новопридобитите си пистолети. Вратата се отвори тежко навътре и разкри полукръгло, напомнящо на утроба пространство, осветено от лазерни панели с приглушена оранжева светлина, бяха вградени в стените на височината на коляното, Карл започна да натиска бутоните на малкото контролно табло до вратата, докато не откри този за усилване на осветлението. Ярка бяла светлина заля стаята. И предположението му се потвърди — беше намерил Грета Юргенс.

Лежеше като мъртва викингска благородничка върху широка платформа от резбовано дърво с очертания, които бегло напомняха лодка. Плътна мрежа от сиво-зелена изолираща пяна я поддържаше отстрани и я покриваше цялата. Карл се приближи и усети миризмата на мрежата, специфичната нанотхенологична воня на специално обработена въглеродна пластмаса. Такава мрежа беше използвал често на Марс, когато се налагаше да нощува на открито в планинските райони на Уелс.

… Моментен спомен как седи в топлото сияние на отоплителната клетка, докато марсианската нощ настъпва с цялото великолепие на редкия си въздух, китки от огромни звезди навсякъде и сред тях мъничките припламвания на изостанали семенни частици, които продължаваха да падат, закъснели с десетилетия за срещата си с атмосферната модификация. И Съдърланд, зареял поглед нагоре с доволна усмивка на нашареното си с белези абаносово лице, сякаш всичко това, небето и всичко в него, е било създадено единствено за негова наслада. Съзерцаваше нощното великолепие и посрещаше с мълчаливо кимане поредното гневно избухване на младия Карл Марсалис. Попиваше казаното, а после го обръщаше с хастара наопаки, така че Карл да го погледне от ъгъл, за който дори не му е хрумвало. „Питал ли си се някога, момче, дали това просто не означава, че…“

Юргенс помръдна едва доловимо, когато осветлението се усили, но зимният й цикъл беше твърде напреднал и по-значима реакция не можеше да се очаква. Беше гола под пяната, кожата й лъщеше изпъната от натрупаните мастни депа, затворените й очи бяха подпухнали, клепачите — залепнали от секрециите на хибернационния сън. Карл дълго я гледа, стиснал пистолета като чук. Спомени от последния месец се заредиха пред вътрешния му взор като пламъци, като пожар.

Щатският затвор на Южна Флорида. Нанокулата „Перес“. Севги Ертекин стои до него на плажа. Ню Йорк и диванът, който му беше разпънала за през нощта. Стрелбата на улицата отпред и първият топъл, смазващ натиск, когато я притисна под себе си на паважа.

Истанбул и разходката до Мода Кадеси. Странното, вълнуващо усещане за бягство към свободата, което го преследваше през онези няколко дни.

Устните му се извиха в ехо от спомена.

Вятърът, който брулеше каменните зидове на Саксайхуаман. Севги, облегнала се на джипа зад него, и напрегнатото усещане, че някой го покрива, че някой осигурява безопасността му.

Пътят към Арекипа, лицето й в мекото сияние на таблото.

Сан Франциско и „Котката на Булгаков“, гледката призори от товарното на десния борд. „Недей да злорадстваш, Марсалис. Не ти отива.“

Севги — мъртва.

Усмивката му се стопи. Той впери поглед в спящата жена.

„Грета Юргенс ли е «близката» на Онбекенд?“

„Така изглежда. Интересна двойка, нали? Ако не друго, свързва ги фактът, че и двамата са обект на хормоналната омраза, за която останалата част от човечеството, изглежда, постоянно си търси мишена.“

Мрежата се размърда в стомаха му, може би като закъсняла реакция на престрелката, може би заради нещо друго. Спомни си как очите на Севги се затварят в болницата. Гледаше Юргенс, сякаш тя беше проблем, на който трябва да намери решение.

„Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“

Посегна с лявата си ръка. Намести мрежата върху тялото на хиберноида, издърпа я леко над едното рамо, където бледата кожа се беше оголила.

После се върна при вратата и изключи бялото осветление, защото имаше чувството, че ослепява от него. Постоя малко в мекото оранжево сияние, огледа се нервно, с усещането, че някой го наблюдава отблизо, после излезе и затвори тихо вратата.

Тръгна по галерията на втория етаж, проверяваше вратите, накрая откри тъмно помещение без прозорци с характерното ухание на женска баня. Влезе, докосна панела за осветлението и познатата му бяла светлина се ливна по пастелните плочки. Собственото му лице го стресна от голямо кръгло огледало на едната стена — белилото се беше разтекло на струйки от потта, бе разкрило тъмната кожа отдолу; очите му приличаха на черна вода в дъното на варосани кладенци. „Боже, нищо чудно, че момчетата при моста си изкараха акъла“. Май трябваше да благодари на Кармен Рен за идеята.

Където и да беше тя в момента.

Зачуди се разсеяно дали Рен ще успее да запази преднината си пред преживните и Агенцията, Както го беше правила досега. Зачуди се дали растящото в утробата й дете ще се появи живо и здраво на белия свят и какво ще стане след това. До какво ще трябва да прибегне Рен, за да го защити.

Спомни си очите й при кулата, как го беше принудила да отстъпи само със силата на погледа си, и онзи всепоглъщащ стремеж към оцеляване, който се излъчваше от нея на вълни. Нелоши карти, с които да играеш. Май нейните шансове бяха по-добри от тези на повечето тринайски от мъжки пол.

Но най-вече беше доволен, че няма да възложат на него залавянето й.

В едно чекмедже до мивката намери капсули, които му бяха познати — кодеин с комбинация с модифициран кофеин за по-бързо действие. Щеше да свърши работа за болката в ребрата му. Пусна вода от инфрачервените кранове над широката плитка мраморна мивка под огледалото, насапуниса ръцете си и се зае да измие бялата гадория от лицето си. След това пъхна глава под крана и остави водата да тече по косата и тила му. Взе една от хавлиените кърпи на Грета Юргенс, сгънати прилежно на рафтче до мивката, избърса се, погледна се отново в огледалото и този път не се изплаши толкова.

„Да видим дали ще можеш да изплашиш Онбекенд.“

Схруска една кодеинова капсула, обра с език полепналото по зъбите и отпи вода от крана. Погледна се още веднъж в огледалото, сякаш можеше да получи някакъв полезен съвет от отражението си, после сви рамене и изключи осветлението.

Слезе на долния етаж да чака.

— Не е необходимо да го правиш — каза Нортън.

Карл мина покрай него, обикаляше масата в търсене на най-добрия ъгъл.

— Напротив.

— Това няма да я върне.

Спря се на дълъг удар.

— Този спор го водихме вече.

— За Бога, Марсалис, не искам да споря с теб. Опитвам се да те вразумя, защото това твоето си е чисто самоубийство. Виж, в събота е погребението на Севги. Мога да те прекарам през имиграционния контрол на Съюза и да те увардя от полицията, докато свърши. Защо не дойдеш?

— Защото това също няма да я върне, нали така?

Нортън въздъхна.

— Севги не би искала да правиш това, Марсалис.

— Нортън, нямаш си представа какво би искала Севги, уверявам те. — Удари с щеката, но ъгълът излезе твърде малък и топката пропусна джоба. — Същото важи и за мен.

— Тогава защо ще ходиш в Перу?

— Защото веднъж един човек ми каза, че ключът да живееш в мир със стореното е да правиш само онова, с мисълта за което ще можеш да живееш. А аз няма да мога да живея с мисълта, че Севги е мъртва, а Онбекенд се разхожда на воля по белия свят.

Карл опря ръце на ръба и кимна към сложната подредба на топките върху билярдната маса.

— Твой ред е — каза. — Да те видим сега.

54.

Кодеинът подейства бързо и болката се стопи, заместена от леко гадене, а после и от смътно чувство за благоденствие, от което нямаше нужда. Обикаляше долния етаж на хижата, преценяваше ъглите за стрелба и обмисляше без особено желание възможностите за отбрана. Поигра си с натрупаните на барплота оръжия, но и това не му се стори особено интересно. Нещо му пречеше.

Намери си местенце, където да седне и да вижда каньона чак до хаотично струпаните планински възвишения отвъд. Слънчевата светлина разсичаше ридовете и подпалваше въздуха в нереални оттенъци. И сякаш това беше чакала, Севги Ертекин дойде в мислите му.

Беше същото чувство като при панорамната стена, когато гледаше как светлината умира над хълмовете отвъд залива; същото, което го беше обзело на Бруклинския мост, когато напускаше манхатънските каньони. Седна и се остави на чувството, а заедно с него се прокрадна и усещането за разбиране, съзнателна мисъл, настигаща го безвъзвратно така, както той беше настигнал Грей. Може да беше от кодеина, задействал някой синаптичен бутон в мозъка му и вдигнал бариерата пред разбирането. Севги я нямаше — ако не друго, поне това мозъкът му беше в състояние да преработи успешно. Но не и че е мъртва. Това просто не беше по силите на древния му централноафрикански прародител и гените, които му беше оставил в наследство. Хората не спираха да съществуват просто така, не изчезваха в небитието с едно щракване на пръстите. „Когато хората ги няма — настояваше някаква дълбоко програмирана част от съзнанието му, — това е, защото са някъде другаде, нали така? Е, Севги я няма. Добре. Значи трябва да разберем къде е отишла, за да отидем там и да я намерим, да бъдем с нея и най-сетне да се отървем от тази шибана болка.“

„Така.“

„Онези хълмове, дето умират в мрака от другата страна на залива — дали може да е някъде там? Или сред всичкото стъкло и стомана в края на моста може би? Или, добре де, може пък да е някъде в тоя шибан каньон, или пък отвъд планините ей там. Може там да е. Оттатък пламналия в нереални оттенъци въздух, нейде в небитието, стои и те чака.“

За пръв път в живота си разбра защо за преживните е толкова трудно да отхвърлят идеята за живот след смъртта, за някакво „друго място“, където отиваш, след като си тръгнеш оттук.

А после, след като надви собственото си програмиране и разбирането най-сетне улегна в главата му, чувството, което това разбиране уж трябваше да обясни, се стопи като ланшен сняг и на негово място остана само суровата болка в гърдите и смъдящият мехлем на омразата.

И от нищото, сякаш в отговор на въпросите му, се появиха хеликоптерите.

Бяха два, търговски машини без опознавателни знаци, спускаха се през кристалния въздух на каньона с тромавата безцеремонност на конски мухи. Направиха две шумни обиколки, снишиха за кратко носове, улавяйки слънцето в наведените си под ъгъл шеметни перки, а после заеха позиция над реката срещу хижата. Карл ги наблюдаваше безучастно през панорамния прозорец. Имаха достатъчно товароподемност за поне десет бойци, ако не и повече. Не се показа — остави на пръснатите по земята трупове да нарисуват желаната картина. Хеликоптерите повисяха малко, после се снишиха. Накрая Карл взе една от карабините и пусна кратък откос през прозореца към тях. Реакцията не закъсня — хеликоптерите набраха височина и избягаха надолу по реката, навярно в търсене на безопасно място, където да кацнат.

Карл знаеше, че пътеката отива натам, спуска се назад към реката покрай друга скална стена. Сигурно щяха да дойдат оттам и да се възползват от естественото прикритие до самия ръб на разчистеното пространство пред хижата, като повторение на собствения му заход от противоположната посока преди няма и два часа. Смръщи чело, опря в рамото си сгъваемия приклад на карабината, примижа през окуляра и завъртя експериментално цевта да покрие периметъра. Сигурен беше, че ще свали всеки, тръгнал към къщата, преди да е изминал и два метра на открито. Можеха да си пробват късмета с масирана атака, но едва ли — не знаеха колко противници са заели позиция в къщата, не знаеха и какво са направили с Грета Юргенс въпросните противници, дали е жива, или е мъртва, дали е на сигурно място в леговището си, или са я смъкнали долу, за да я използват като жив щит.

А и хижата беше костелив орех сама по себе си. Ферер поне за това беше категоричен. „Кучката си има истинска крепост при каньона, пич. Вградена в самата скала, така че не можеш да се спуснеш отгоре, и с гладки стени без кьошета, така че и отстрани не можеш се промъкна. Така де… — Ухили се, с ръце в джобовете на чисто новите си панталони, самоуверен и доволен от сключената сделка. — От какво толкова се пази? Армия ли очаква, или какво? И всичко това, за да може да се наспи, представяш ли си! Виж, не знам с к’во толкоз е стиснала Манко за топките, ама трябва да е нещо много яко, като го гледам как й върви по гайдата. Сигурно прави най-готините свирки на планетата.“

Като Стефан Неван преди това, и Суерте виждаше резултата и прибързано стигаше до погрешното заключение. Онбекенд стоеше в сенките. И ако не знаеш, че е там, търсиш друго, по-очевидно обяснение.

Като генетични чудовища, върнали се от Марс.

Точно върху този вселенски принцип беше построил операцията си Ортис. „Чудовищата ни дебнат! Всички мъже на укрепленията, палете факлите!“ Никога не питай кой всъщност се крие зад всичко това.

Някой подаде глава иззад скалите при реката. Карл го остави да огледа на спокойствие картинката, после изстреля още един откос. Парченца камък и прах излетяха във въздуха, главата се скри.

„Просто за да са наясно със ситуацията.“

— Марсалис?

Гласът на Манко Бамбарен. Карл залепи гръб на стената до прозореца, така че да е в сянка, и извъртя очи настрани. Ярката светлина на ранния следобед обливаше каньона. Ако приклекнеш и погледнеш нагоре, се виждаше щедрият й кос излив покрай ръба и синкавият, изпълнен с покой сумрак отдолу, където високите части на долината оставаха в сянка. Сега, след като хеликоптерите се бяха махнали, всичко тънеше в тишина — чуваше се само приспивното стържене на щурците и жуженето на облаците бръмчащи мухи над труповете вън.

— Черни човеко, ти ли си?

— Позна от първия път — извика в отговор той на кечуа, макар Бамбарен да беше предпочел испанския. — Какво искаш?

Кратко колебание. Карл се зачуди дали пък Онбекенд не знае достатъчно кечуа, за да следи разговора — беше прекарал известно време на андийските плата, но това още не значеше, че е научил езика. Спокойно можеше да се е оправял на испански и английски. А и като питомния pistaco на Бамбарен не бе имало нужда да се интегрира с местното население. Истинска мечта за всяка тринайска и естествения й стремеж към изолация.

И в потвърждение на мислите му Бамбарен продължи все така на испански:

— Въпросът е ти какво искаш, Марсалис. Може ли да поговорим?

— Разбира се. Казвай.

— Гарантираш ли, че няма да ме застреляш, преди да си ме изслушал?

Карл се ухили.

— Не знам. А ти готов ли си да приемеш думата на един изрод?

— Да, готов съм.

— Ами заповядай тогава. Никакви оръжия, никаква телесна броня, ръцете така, че да ги виждам. — Карл направи пауза. — О, за малко да забравя. Вземи и братчето си.

Дълго, дълго мълчание. Щурците скърцаха в жегата.

— Какво има, Манко? Не гледаш ли новините? Всичко отиде по дяволите, не знаеш ли? Ортис ритна камбаната и в КОЛИН бързат да си почистят къщичката. Знаем всичко за Онбекенд. Така че да ви видя и двамата.

Минаха още няколко минути в мълчание, но после откъм прикритието при пътечката се появиха двама души и тръгнаха бавно към хижата, с ръце на тила. Карл ги наблюдаваше през оптиката на карабината. Онбекенд държеше едната си ръка накриво, сякаш го болеше при вдигане. Спомни си какво му беше казала Севги в бара — „Уцелих го един-два пъти, но не толкова, че да го сваля. Тринайски!“

„Да, корави копелета сме ние.“

Прицели се в лицето на Онбекенд, сви няколко пъти показалеца на дясната си ръка и обра луфта на спусъка. После се отказа и остави пушката. Вместо нея взе пистолет от купчината, друг глок, провери мунициите и зареди патрон в цевта. Когато Бамбарен и Онбекенд наближиха вратата, отстъпи назад, гледаше да остане встрани от евентуален снайперистки огън през панорамния прозорец, и насочи пистолета към тях.

— Влизайте.

Онбекенд го прикова с поглед и изръмжа на английски:

— Къде е тя, Марсалис?

— Не бързай толкова. Да ви видя на масата в нишата, и двамата. Ръцете да не мръдват от главите, ясно? Нямам намерение да ви обискирам, така че ако някой от двамата свали ръка към тялото си без мое разрешение, ще стрелям без повече приказки. Разбрахме ли се?

Бамбарен завъртя глава, наляво и надясно, огледа помещението. Очите му бавно се разшириха, когато разбра.

— Дошъл си тук сам?

— При масата. Седнете на двата стола, които съм издърпал. Ръцете да са на тила, докато седнете, след това ги слагате на масата пред вас. Да не виждам внезапни движения. Иначе сте мъртви.

Затвори вратата, резето се плъзна с мъркане в гнездото си.

— Марсалис, имам петнайсет мъже отвън — каза Бамбарен със спокоен тон, докато вървеше към масата. Беше преминал на английски. — Обграден си. Да поговорим за това.

— И за това ще поговорим. Но след като седнете. Да ви виждам ръцете. С дланите върху масата.

Седнаха. Бамбарен — на тясната страна на масата, Онбекенд на дългата, от дясната му страна. Масата беше в хладната сумрачна задна част на помещението, където хижата беше вкопана в скалата и двамата сякаш бяха част от тайно сборище на спиритуалисти, седнали с вдървени гърбове, с длани върху дървения плот и с изопнати лица. Карл си дръпна стол срещу Онбекенд и също седна, на известно разстояние от ръба на масата. Опря глока на едното си бедро.

— И сега какво? — хладно попита другата тринайска.

— Сега ще си поговорим защо да не убия и двама ви. Някакви идеи по въпроса?

— Толкова ли бързаш да умреш, черни човеко? — попита Бамбарен.

Карл му отвърна с бегла усмивка.

— Е, петнайсет срещу един не звучи много добре, признавам. Но пък и осем срещу един не изглеждаше много по-обещаващо, а ето че осмината лежат отвън за радост на мухите.

— Нищо ли не си научил? — Онбекенд го гледаше със същото презрение, което Карл помнеше от бара в Бейвю. — Още ли си евтин наемник на преживните?

Бамбарен се вцепени. Карл сглоби една малка усмивка.

— Добре ще е да внимаваш с тази дума, братле. Манко няма вина, че не са му спретнали ъпгрейдвана лимбична система и подсилен тринайсети хромозом от изходните материали на Исабела.

Онбекенд хвърли бегъл поглед на Бамбарен и каза:

— Не говоря за Манко, и той го знае. Говоря за хората в ООН, на които си продал душата си.

— Не са ме пратили те тук.

Онбекенд присви очи.

— Тогава защо си дошъл?

— Защото ти уби мой приятел.

— И да имаш приятели, наемнико, аз не ги познавам. Кого съм убил?

— Простреля една жена, Севги Ертекин, полицайката, която те подгони по улицата в Бейвю. Простреля я с „Хааг“ и тя почина.

— Ти чукаше ли я?

— Да, чукахме се. Като ти с Юргенс.

Онбекенд пребледня, схванал неизречената заплаха.

— Беше престрелка — тихо каза той. — Нищо лично. На мое място ти щеше да направиш същото.

Карл си спомни за лагера „Хоркан Гарод“ и за Габи. Габи, повалена от зарядите на хаага.

— Не е там въпросът.

— А къде е?

Карл впери поглед в другата тринайска.

— В разплатата.

— Чуй ме, Марсалис — подхвана Манко Бамбарен, разбрал погрешно казаното. — Щом смяташ, че ти дължим нещо, все ще стигнем до споразумение.

— Млъкни, Манко. — Босът на фамилията погледна Онбекенд, сякаш онзи го беше шамаросал. Онбекенд не му обърна внимание: може и да не беше забелязал реакцията му. Очите му не се бяха отклонили и за миг от лицето на Карл. — Искаш да откупя живота на Грета със своя?

— Защо не? Същата сделка си предложил на Лола Монтес в Свободното пристанище, нали? Нейния живот срещу този на децата й.

Онбекенд сведе поглед към ръцете си.

— Ако знаеше какво е правила Лола Монтес, преди да се сдобие с това име, какво е правила с други деца, преди да се сдобие със свои, сигурно нямаше да ме съдиш толкова строго.

— Изобщо не те съдя. Просто искам да умреш.

— Ако убиеш него, черни човеко, ще трябва да убиеш и мен. — В гласа на Бамбарен се долавяше тиха решителност. — А после моите хора ще те накълцат на парчета като бясно куче.

Карл му хвърли един поглед, усмихна се и поклати леко глава.

— Май наистина ти е приятно пак да имаш по-малко братче, а, Манко? Е, едва ли мога да те виня за това. Но да ти кажа ли нещо интересно за този твой брат? — Той кимна към Онбекенд. — Този твой брат си има близнак. Ти всъщност имаш двама по-малки братя, благодарение на отчаяните опити на майка ти да се закачи за новата корпоративна мечта на Перу. Другият се казва Алън Мерин. Всъщност — казваше се. За жалост е мъртъв. Искаш ли да знаеш защо?

Бамбарен местеше поглед от едната тринайска към другата и обратно.

— Мъртъв е, защото ти го уби, Марсалис — небрежно каза Онбекенд. — Поне аз така чух.

— Мъртъв е, защото собственият му близнак, Онбекенд, уреди да го върнат от Марс като изкупителна генетична жертва. Продаде го на хората, за които работи. С идеята да го натопи за…

— Но го уби ти, нали така?

Манко гледаше втренчено Онбекенд.

— Какво става? За какво говори той?

— Нищо важно.

— Не ми казвай кое е важно и кое не, Онбе. — В гласа на Бамбарен се трупаше напрежение. Същото изражение се беше изписало на лицето му, когато Онбекенд спомена за преживните. — За какво говори той?!

— Говоря за другия генномодифициран син на Исабела, Манко. — Карл държеше пистолета насочен към Онбекенд. — Яйцеклетката, която майка ти продала на белите, след няколко дни се разделила и проект „Поборник“ се сдобил с две еднояйчни тринайски на цената на една. А това е адски удобно, когато става въпрос за генетични следи на местопрестъпление. Този ти брат обикаляше континента и изтребваше бившите си колеги, а вината се трупаше върху близнака му.

— Не го слушай, Манко. Това са…

— Лъжи ли? — Изражението на Манко подсказа, че въпросът е реторичен. — Направил си такова нещо? Използвал си собствения си брат, за да си покриеш следите?

— Манко, нямах голяма възможност за избор. Казах ти в какво положение ме постави Ортис, казах ти каква опасност…

— Но не ми каза това!

Бамбарен трепереше и гледаше невярващо тринайската, с която деляха общи гени. Лицето му бе сгърчено от едва сдържан гняв.

— Брат? — дрезгаво попита той. — Близнак? Продал си собствения си близнак? След като дойде при мен и аз ти дадох…

— Това не е важно, Манко. Изобщо не го познавах, не се бяхме срещали дори…

— От твоята кръв! — Бамбарен понечи да стане. Карл помръдна предупредително глока и той си седна. Напрегнат беше като натегната пружина. — Бил е от майчината ти кръв! Казах ти, когато дойде при мен, казах ти, че кръвта е всичко. Корпорациите ни крадат душите, разкъсват връзките, които ни правят силни, превръщат ни в непознати, които живуркат самотно в полимерни кутии. Само семейството ни е останало!

— Не и ако си тринайска — мрачно подхвърли Карл.

Последва дълга пауза.

— Манко, чуй ме — каза накрая Онбекенд. — Направих всичко това, за да защитя…

— А на майка ни поне каза ли? — Лицето на Бамбарен беше станало студено и кораво като камъните на Саксайхуаман, гласът му — тих като вятъра. — Каза ли на Исабела, че има още един син?

Онбекенд си изпусна нервите и повиши глас:

— По дяволите, Манко, защо да й казвам?!

— Значи не си?

— Не съм. Той беше на Марс, по дяволите!

Тишината придойде като прилив, като порив, от който свещите угасват. Седяха мълчаливо в сумрака.

— Сигурно не държиш да знаеш как са прилъгали другия ти брат да се върне от Марс, Манко?

Онбекенд се напрегна. Гласът му изстърга.

— Марсалис, предупреждавам те.

— Изобщо не си го помисляй — каза Карл. — Ще те надупча, преди да си си вдигнал задника от стола.

Премести се мъничко по-близо до Бамбарен. Глокът все така беше насочен към тринайската. Босът на фамилията го прикова с поглед.

— Та този твой неподозиран брат, Манко, сключил сделка с марсианските фамилии. Сигурно и за това не си знаел?

— Не беше сделка — изръмжа Онбекенд. — Беше стратегия, измама.

— Добре, нека да е измама. Измама, организирана от твое име, тайта. Другият ти брат трябвало да се върне на Земята като платен убиец на марсианските камори. Все същата история за унищожаването на лиманските фамилии като един вид репарация, така че да се сложи край на прословутата „марсианска обида“ и ти отново да правиш бизнес с Марс. Така беше, нали, Онбекенд?

— Направил си го? — прошепна Манко Бамбарен. — И това?!

— Стига, Манко, сто пъти сме го обсъждали. — Онбекенд махна нетърпеливо. — Е, само на теория, вярно, но…

— Използвал си моето име?

— Непряко. Марсалис, копеле гадно, чуй какво ще ти…

Бамбарен се хвърли през масата към Онбекенд. Тринайската скочи да го отблъсне. Карл вдигна глока и предупредително каза:

— Господа…

Бамбарен, изглежда, не го чу. Опря се с ръце на масата, втренчил поглед в очите на мъжа, когото беше приел за свой брат.

— Използвал си името ми, така ли!?

— Сядай, Манко — каза Карл. — Няма да повтарям.

Ала шефът на фамилията не седна. Обърна се към Карл и глока. Пое си дълбоко дъх.

— Искам да си тръгна веднага — заяви категорично. — Загубих интерес към разговора. Оттеглям протекцията си над Грета Юргенс.

— Стига, Манко, не можеш да…

— Не ми казвай какво мога и какво не мога, изрод такъв! — Бамбарен стана от стола и погледна Карл. — Е? Някакви други претенции към мен имаш ли, черни човеко, или да смятам, че сме приключили?

— Приключихме. — Карл не беше очаквал да се получи чак толкова добре, но щеше да е луд, ако позволеше този неочакван бонус да му се изплъзне. — Тръгни към вратата с ръце на тила. Излез и я затвори. И гледай до десет минути да чуя как хеликоптерите излитат.

Бамбарен сплете пръсти на тила си. Погледна Онбекенд.

— Не го прави — задавено каза тринайската. — Аз съм твой брат, Манко. Вече четиринайсет години съм твой брат, по дяволите!

— Не. — Гласът на Бамбарен беше студен като скалата, в която беше вградена кухненската ниша. — Ти не си ми брат, ти си една грешка. Моя грешка, грешка на майка ми и грешка на бездушните бели. Ти си едно изродено животно, животно, което се вмъкна в семейството ми и ме използва, животно, което жив ме оглозга до кокал. Трябваше да послушам какво ми казваха, когато се появи.

— Ти също ме използва, негоднико!

— Да. Използвах те според предназначението ти. — Бамбарен се изплю на масата пред Онбекенд. — Изрод! Пистако! За мен ти си нищо!

Онбекенд сведе поглед към храчката. После изведнъж скочи.

— Спри, Онбекенд! — Карл удари с длан по масата и му даде знак с глока. — Сядай, мамка му!

Мрачна усмивка разтегли чертите на тринайската.

— Няма да стане.

Карл скочи мълниеносно на крака. Столът се събори зад него, глокът се вдигна пред лицето на Онбекенд.

— Казах…

И Бамбарен скочи върху него като полицейско куче.

По-късно така и не можа да си обясни защо шефът на фамилията му скочи така. Може би заради гнева, насочен основно към Онбекенд, но непряко и към всички тринайски, може би към всички варианти по принцип, или пък към най-близко стоящата жертва. Или пък гняв, породен от несвойственото за него безсилие и принудата да седи безпомощно под прицела на друг човек. Или пък — този вариант му беше най-неприятен — изобщо не бе имало гняв, а двамата, Бамбарен и Онбекенд, просто го бяха изиграли, импровизирали бяха, приспали бяха бдителността му и номерът им беше сработил успешно.

Бамбарен перна глока встрани, изкрещя и заобиколи ъгъла на масата. Пистолетът изгърмя еднократно и съвсем безполезно. Онбекенд беше изчезнал някъде. Бамбарен се хвърли върху него със свирепостта на уличен побойник, мъчеше се да забие пръсти в очите му и да го изрита с коляно в чатала. Карл изпусна пистолета. Двамата се сринаха на пода и се сборичкаха.

Таниндо и мрежата си казаха думата. Бамбарен разчиташе на старите като света умения в уличния бой, но те бяха доста ръждясали от възрастта и дългогодишната липса на употреба. Карл разбиваше с лекота хватките му, поемаше отслабените от уебларната жилетка удари, скърцаше със зъби, когато някой юмрук уцелеше пукнатите му ребра и болката се стрелнеше чак до мозъка му въпреки булото на кодеина. Изръмжа гърлено, отби един ритник с коляно към слабините си, после заби лакът в лицето на Манко. Той се дръпна и Карл заби пръсти под брадичката му. Бамбарен се задави и…

Някъде зад него загърмя карабината. Кратки, контролирани откоси.

Карл се претърколи встрани от Бамбарен към прикритието на масата и столовете. Манко изкрещя нещо, после прогърмяха нови изстрели и крясъкът му замлъкна. Куршумите разораха плота на масата и го пробиха все едно беше от картон. Карл ги чу как рикошират в скалата отзад. Нещо го удари в гърба — парче камък или рикоширал куршум, отбеляза си разсеяно той. „Глокът, шибаният глок…“

… го нямаше. Видя краката на Онбекенд да се приближават предпазливо, с присвити колене, напред и настрани в търсене на позиция за пряк обстрел. Направи единственото възможно — скочи мълниеносно, със сила, подхранена от мрежата и гнева, повдигна масата за единия край и я бутна напред като щит. Онбекенд стреля, масата се катурна като хвърлена карта за игра, невъзможно бавно, и Карл се метна встрани. Карабината изтрещя, куршуми се забиха в него, предпазната жилетка се сви и се затопли от ударите им, силата им го извъртя и го запрати в стената на нишата…

После стрелбата изведнъж спря.

Беше си почти комично. Онбекенд стоеше с внезапно замлъкналото оръжие в ръце. Тихото щракане на презареждането цопна в тишината като звук от капещ кран. Онбекенд сведе поглед към Карл, после към карабината, видя примигващата червена светлинна. Не му беше останало време да провери заряда, явно беше грабнал първото оръжие от купчината на барплота и за зла участ беше попаднал на почти празно.

Карл изкрещя и се отблъсна от стената.

Онбекенд метна по него празната карабина Карл я блъсна настрани. Другата тринайска се опита да го хване в клинч, но Карл разби хватката му с юмрук и ритник и го подхвана с бясна серия техники от таниндо. Онбекенд блокираше и дори се опитваше да контрира, но в движенията му ясно се долавяха пораженията, нанесени от куршумите на Севги. Карл усети как вълча усмивка оголва зъбите му, обзе го дълбоко задоволство в очакване на предвидимия край. Скъси дистанцията, разби поредния опит за блокада и успя да нанесе удар в челюстта на Онбекенд. Той залитна, гърбът му беше вече на крачка от счупения панорамен прозорец. Кръв и кристална светлина изотзад — Карл ги зърна с периферното си зрение, потъмнели червени петна по острите парчета стъкло в долната рамка на черчевето, отблясъците на слънцето в назъбените като трион ръбове. Хвърли се отново срещу Онбекенд…

Приклекнала фигура зад стъклото.

Остана му време, колкото да регистрира ококореното лице и вдигнатата пушка. Вече беше набрал инерция, оставаше му единствено да извие докрай тяло, за да промени поне малко посоката, с надеждата, че това ще го извади от обсега на изстрелите. Пушката гръмна, още стъкла се посипаха от строшения прозорец и Онбекенд изкрещя. Карл се озова до барплота — събори в движение натрупаните оръжия и падна на пода. Посегна слепешката, сграбчи поредната карабина, извъртя я и обра мекия спусък точно когато вратата излетя навътре.

Появиха се двама от хората на Бамбарен. Бяха простреляли ключалката и сега стояха на прага, единият прав, другият приклекнал до него. Карл седеше на пода с гръб към барплота, далеч от мястото, където очакваха да го заварят. Дръпна спусъка. Автоматичният огън ги отхвърли назад. Размахваха ръце, сякаш така можеха да спрат куршумите. Единият излетя през прага и падна сред облак прах, глезенът на другия се запъна в рамката и той се свлече поносен на място. Карл се отмести, приклекна до панорамния прозорец и изстреля откос по стрелеца отвън.

Спорадична стрелба от разстояние. Никой наблизо. Във внезапната тишина карабината се разписка за още муниции. Предишният собственик на оръжието беше залепил два магазина един за друг на обратно. Карл дръпна празния, обърна ги и щракна пълния.

Онбекенд — лежеше на пода — изпъшка.

Карл надникна навън и видя приклекнали фигури да отстъпват бързешката към прикритието при пътечката. Поощри ги с бърз откос, пое си дълбоко дъх, отиде при вратата и изрита трупа на втория стрелец навън, за да може да я затвори. Тъкмо посягаше към дръжката, когато видя, че онзи още е жив — дишаше плитко и бързо, със затворени очи. Простреля го в главата, изрита го навън и затвори вратата. После довлече един фотьойл и го натика под дръжката. Заболя го и той огледа предпазната си жилетка. Лъскави издутини се виждаха там, където генно-бъзикнатият уеблар беше спрял куршумите и се беше разтопил около тях. Но под долния ръб на жилетката се стичаше кръв. Карл я повдигна и видя грозна рана над хълбока си. Може да беше от Онбекенд или от онези при вратата, или пък случайно попадение отвън.

Сякаш чакала сигнал, болката го прониза от главата до петите. Карл се отпусна на страничната облегалка на фотьойла.

— Ега и иронията — почти изхърка Онбекенд от пода. — Бях на крачка да ти видя сметката, а вместо това един от глупаците на Манко видя моята.

Карл го изгледа уморено.

— И на десет крачки не си бил.

— Сериозно? О, майната ти! — Онбекенд се надигна на лакът. — Манко?

Никакъв отговор.

— Манко?!

Карл наблюдаваше с любопитство другата тринайска. Онбекенд се мръщеше от болка, мъчеше се да седне. Гърдите му бяха целите в кръв. Онбекенд изръмжа през зъби, надигна се, но силите не му стигнаха и той пак се свлече на пода.

— Аз ще го видя — каза Карл.

Манко Бамбарен лежеше по гръб в локва от собствената си кръв и се взираше с празен поглед в тавана. Изглежда, беше издъхнал веднага — изстрелите на Онбекенд го бяха пронизали в гърдите, докато се бе опитвал да стане.

— Мъртъв е — каза Онбекенд. От кръвта в гърлото гласът му звучеше гъгниво. — Нали?

— Да, мъртъв е. Добре стреляш.

Бълбукащ смях.

— Целех се в теб.

— Сериозно? Следващия път внимавай повече. — Усещане за разширяваща се мокра топлина. Погледна крака си и видя, че панталонът му се е напоил с кръв от колана до бедрото. Въпреки кодеина гърдите го боляха, сякаш са ги стегнали с менгеме. Зачуди се дали уебларът не е пропуснал и друг куршум — случваше се, когато няколко попаднат един до друг. Или пък сред мутрите на Манко вън е имало някой маниак на тема оръжия, който умира да се фука с бронебойните си патрони. Достатъчно яки да свалят надрусан чернокож, точно като в историческите книжлета на Ровайо; достатъчно яки да свалят тринайска. Достатъчно яки да спрат кръвожадния звяр.

— Аха. Значи загубата не е съвсем пълна.

Онбекенд също беше видял кръвта.

Карл седна, облегна глава на фотьойла, с който беше подпрял вратата, и прибра колене към гърдите си. Опря карабината на краката си и провери заряда. Слънчевата светлина се лееше точно до него, на половин метър от рамото му. Той потръпна в студената сянка до нея. После попита:

— Колко души има всъщност навън?

Другата тринайска обърна глава и му се ухили над двата метра настлан с каменни плочи под, който ги делеше. Зъбите му бяха почервенели от кръв.

— Повече, отколкото можеш да отстреляш в момента. — Преглътна с мъка. — Кажи ми нещо, Марсалис. Без да ме лъжеш обаче. Направи ли нещо на Грета?

Карл го гледа известно време.

— Не — каза накрая. — Добре е. Спи. Не за нея дойдох.

— Хубаво. — Спазъм от болка разкриви лицето на Онбекенд. — Значи дойде само заради мен, а? Жалко, че ще трябва да платиш с живота си, братле.

— Не съм ти никакъв брат.

Тишина, като се изключеше хрипливото дишане на Онбекенд. Нещо се беше случило с ъгъла на светлината отвън. И Карл, и Онбекенд бяха в сянка, но между тях ярка слънчева светлина падаше върху тъмния каменен под и отскачаше като опарена в снопове танцуващи прашинки. Карл се пресегна с усилие и потопи ръката си в светлината, плъзна пръсти по затоплените каменни плочи.

Да, някъде под уебларната жилетка определено се стичаше кръв. Той отпусна глава назад и въздъхна.

Така.

Внезапно се зачуди как ли ще изглеждат „Дебелите“, когато застанат на сцената в Блайт другата седмица.

— Петнайсет.

Той погледна Онбекенд.

— Какво?

— Петнайсет души. Манко ти каза истината. Плюс двамата пилоти, но те не се броят.

— Петнайсет значи?

— Да. Но ти свали двама при вратата, нали?

— Трима. — Карл вдигна поглед към парапета на галерията. За миг само му се стори, че зърва Елена Агиере да стои там, опряна на перилото. — Включително и онзи, който те простреля. Значи остават точно дузина. Ти как би ги оценил?

Онбекенд направи опит да се изсмее, закашля се и изплю кръв.

— Гола вода са. Е, бива ги по гангстерските стандарти. Но срещу обучен в „Орел“ професионалист? Срещу тринайска? Дванайсет надрискани от страх преживни. Никакво предизвикателство.

Карл изкриви лице в гримаса.

— Искаш да се разкарам и да те оставя сам с Грета, нали?

— Нее, постой още малко. Тъкмо ще имаме време да поговорим.

Карл го стрелна с поглед.

— Че каква обща тема за разговор имаме?

— О, имаме. — Онбекенд задържа за миг погледа му, после отпусна глава назад и се втренчи в тавана. Въздъхна и на устните му изби кървава пяна. — Ти още не разбираш, нали? Дори сега, когато ние двамата сме тук, а всички други са отвън? Още не го виждаш, така ли?

— Кое да виждам?

— Какви сме ние. — Другата тринайска преглътна с усилие и гласът му отчасти изгуби гъгнивото си звучене. — Виж, шибаните преживни вечно се тупат в гърдите как се борели за равенство, демокрация, свобода на словото. И до какво се стига в крайна сметка? Ортис. Нортън. Рот. Алчни за власт мъже и жени с очарователна усмивка за пред избирателите, с печелившото послание „вижте ме, аз съм просто един от вас“, и с все същата стара като света цел, която преследват още откакто са ни изкоренили първия път. И всяко тъпо преживно бърза да измучи одобрително и да изяде лайната.

Думите заглъхнаха, удавени в гърлото му. Карл кимна и сведе поглед към матовосивата повърхност на оръжието в ръцете си.

— Но не и ние, така ли?

— Точно така, мамка му, не и ние. — Онбекенд се разтресе от пристъп на кашлица. Карл видя кървави капки под косия слънчев сноп на сантиметри от мястото, където лежеше другата тринайска. Изчака пристъпът да отмине и Онбекенд да си поеме дъх. — Точно така, не и ние. Знаеш ли как се отглеждат съвременни човеци с потекло на тринайска? Одомашняват се. Опитомяваш ги, точно както са превърнали вълците в кучета. Същото са правели и в зверовъдните ферми в Сибир през двайсети век. Селектираш питомност, Марсалис. Липса на агресия и отстъпчивост. И знаеш ли как се прави?

Карл не каза нищо. Беше чел нещо за това, отдавна. През онзи сякаш безкраен период в началото на деветдесетте, когато „Орел“ мина в изчакване и всички бездействаха и се ослушваха да разберат по какъв начин ще ги засегне „Якобсен“. Чел го беше, но без да се задълбочи особено, и не си спомняше подробности. Помнеше обаче един свой разговор със Съдърланд за свързаната с произхода на човечеството митология, помнеше и как Съдърланд беше изсумтял презрително: „Научи се да живееш тук и сега, момче. Вече си на Марс.“.

Но нека Онбекенд си говори, щом иска.

— Ще те кажа как се прави — изгъгна умиращата тринайска. — Как се е получил съвременният човек? Получава се, като вземеш незрели индивиди, индивиди, показващи характеристиките на шибани паленца. Зона тринайсет, човече. Една от последните развили се зони на човешкия мозък, последните етапи на човешкото съзряване. И зоната, която преди двайсет хиляди години са отстранили чрез селектиране от човешкия генотип, защото е била твърде опасна за шибаните им аграрни планове. Не ние сме вариантът, Марсалис — ние сме последните истински човеци. Не ние, а преживните са шибани изроди. — Още кашляне, а после гласът му пак прозвуча кухо и бълбукащо: — Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети. Чудно ли е, че правят каквото им се каже?

— Да, също като нас — навъсено заяви Карл. — Не помниш ли?

— Опитаха се да ни опитомят. — Онбекенд се извъртя на една страна и погледна отчаяно Карл. Изплю нова кървава храчка в сумрака на сенките и сякаш цяла вечност кашля. — Но няма да могат. Няма, защото на нас ни е програмирано да сме свободни, разбираш ли, програмирано ни е. Ние сме последната им надежда, Марсалис. Само ние можем да ги отървем от такива като Ортис, Нортън и Рот. Ние сме единствените, от които Ортис и себеподобните му се плашат, защото не сме сговорчиви и отстъпчиви, защото не могат да ни държат инфантилни и да ни залъгват с удобствата на шибания си пластмасов свят.

— Щом казваш. — Карл гледаше как слънцето пълзи по плочите. Движеше се към Онбекенд, като горящия ръб на подпалена хартийка.

— Да, казвам го, мамка му! — Онбекенд се ухили безсилно откъм другия бряг на светлината; главата му климаше. Премести ръка, опря длан в топлите плочи и пак опита да се надигне. Но дланта му се хлъзна, ръката му се отпусна безжизнено. — Ние сме дългият път назад към равенството на ловците и събирачите на корени, Марсалис. Ще покажем на тия тъпи копелета какво е истинското значение на свободата.

— Точно ти никому нищо няма да покажеш — отбеляза Карл.

Кривнати устни, кървави зъби.

— Да, но ти можеш.

— Аз съм ранен, Онбекенд. А навън има дванайсет мъже с пушки.

— Стига бе, ти си печелившият от лотарията. — Онбекенд се задъхваше. — Не ми казвай, че и този път няма да извадиш късмет.

— Онова с лотарията беше измама. Аз нагласих нещата.

Смях, като мънички ръце, които потропват в бавен ритъм по варел от тънка тенекия някъде много, много далеч.

— Ето, виждаш ли? Ти си истинска тринайска, братле, чиста проба. Недей да им играеш по шибаната свирка, а намери начин да ги изпързаляш всичките. Марсалис, ти си човекът. Само ти можеш да се справиш.

Отпусна се по гръб. Впери поглед в тавана. Пълзящият ръб на светлината стигна до него и близна ръката му.

— Ти ще им дадеш да разберат — успя да изхърка.

Слънцето пълзеше ли, пълзеше. Покриваше тялото му с прашното си сияние. Онбекенд не каза повече нищо.

Карл чуваше как хората на Бамбарен си подвикват отвън. Даваха си кураж един-другиму.

„Ще се видим пак някой ден в градината.“

Беше все едно е до него, все едно говори в ухото му. Или пък беше Елена Агиере, пак. Спомни си как стискаше ръката й в болницата, суха и толкова лека, почти безтегловна. Как й говореше за светлината през клоните.

Извади магазина от карабината и плъзна поглед по мекия блясък на най-горния патрон. Щракна го пак.

„Ще дойда, Севги. Ще те настигна.“

„Всички ще дойдем.“

Онбекенд беше спрял да диша. Слънчевата светлина го беше покрила докрай. Карл потръпна в сянката от своята страна на прозореца. Стори му се, че чува шум от тихи стъпки някъде навън.

Въздъхна и стана. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Докрета до оръжията, които беше съборил от барплота, взе един глок и го пъхна под колана си за по-късно. Взе и една нова карабина, провери заряда, после я преметна през врата си, нагласи ремъка внимателно. Трябваше да му е подръка, след като изпразнеше другата и я захвърлеше. Е, тежка беше, но не чак колкото харпуна за акули, който се беше наложило да мъкне дотук.

„Дванайсет надрискани от страх преживни“. Нищо работа за печелившия от лотарията.

„Ти ще им дадеш да разберат.“

— Да бе, — измърмори той.

Избута фотьойла настрани, открехна вратата и погледна навън. Не видя никого, не беше и очаквал да види. Но щяха да дойдат рано или късно, за да видят какво става с човека, който им даваше заповеди, казваше им какво да правят, грижеше се за прехраната им.

„Ще се видим в градината.“

Шепотът погали призрачно ухото му откъм сумрака отзад. Този път го чу със сигурност. Настръхна. Кимна, вдигна лявата си ръка и посегна назад, към тила си, където го беше погалил гласът. Погледна за последно към обжарения от слънцето труп на Онбекенд, провери за последно оръжията си и кимна сам на себе си още веднъж.

Пое си дълбоко дъх.

После излезе в светлината на слънцето.