Вариант 13

11.

В крайна сметка се случи в параклиса, точно както беше очаквал. В затвори като този нямаше много места без постоянно наблюдение, но във Флорида към превъзпитанието се подхождаше на принципите на вярата, което означаваше, че всеки човек има гарантирано право на молитва в усамотение по всяко време освен нощем, когато всички врати се заключваха автоматично. Без охранителни камери, без надзирателите да ти висят на главата. Теорията сигурно гласеше, че в Божия дом няма нужда да те наблюдават служителите на затвора, защото вместо тях го прави Бог. Само дето никой не забелязваше, че Бог не се справя със задачата. За трите месеца, откакто го прехвърлиха тук от Маями, в сумрачната арена на параклиса се бяха състояли пет-шест кървави представления. Две завършиха със смъртоносни наранявания.

Карл стигна до заключението, че или затворническата администрация на някакво ниво поощрява сбиванията, или пък е подложена на силен натиск отгоре да прикрива инцидентите, за да не се стигне до разследвания и проверки. Така или иначе, всичко се свеждаше до едно. Никой не искаше да променя системата, никой не искаше да чува за неприятности. Корпорация „Сигма“, като се позоваваше на религиозния си статут, успешно заобикаляше повечето немощни административни напъни за контрол от страна на Конфедеративната република, а разгорещените речи на конгресно ниво препикаваха останалите. Труповете се изнасяха тихомълком, увити в прилепващо черно фолио.

„К’во да ти кажа, негро, требе да се уповаваш на Бога — ухили се Гватемалеца, когато Карл отиде при него да си вземе самоделката. Кимна към малкия олтар с газена лампа, който си беше спретнал на една лавица в ъгъла, макар че зад треперливия пламък се кипреше не Бог, а чернокожата Дева от Гваделупа. — Той и губернаторът се тъй приказва на хората, че Бог ни е зад гърба. Ма няма лошо да са подсигуриш, нал тъй.“

Самоделката беше резултат от същия прагматизъм, който лъхаше и от думите на Гватемалеца. Някой беше взел монофилното острие на резбарски трион и чрез разтапяне беше залепил нагъсто по долната му част цветни пластмасови мъниста, за да направи шарена грапава дръжка. Цялото нещо нямаше и двайсет сантиметра дължина, а мънистата бяха подбрани така, че по повърхността им да не остават пръстови отпечатъци. Това, разбира се, не ти решаваше проблема с генетичния материал, но Гватемалеца си разбираше от работата и се беше погрижил да намаже ръцете на клиента си с течност от шишенцето, което стоеше на рафтчето с Девата. За кратко високотехнологичната смрад на модифицирани молекули надделя над уютната смесица от стари пръдни и тамян в килията, докато Карл втриваше течността в кожата си, после летливите компоненти се изпариха и по дланите му остана само слабо усещане за хлад. През следващите три до четири часа всяка кожна клетка, която се отделеше от ръцете му, щеше да е безполезна като улика. Тази странна смесица от висока и ниска технология пробуди неприятен спомен. Как се движи екипиран до зъби сред нощните коптори на Каракас. Центърът на града се простира под него като купа, пълна със звезди, а той тъне в сенките на слабо осветени улици, стоплян от мисълта за добре подбраното оръжие и онова, което то може да направи.

Разбира се, монофилното острие щеше рано или късно да се вреже в пластмасата и да разхлаби спойката между мънистата. Но много преди това да стане, самоделката щеше да пропадне през решетката на някоя вентилационна шахта в сутерена. Като много от нещата в Щатската изправителна институция на Южна Флорида (в партньорство с холдингова компания „Сигма“), и тя беше само краткосрочна опция.

Беше и скъпа освен това.

Седемнайсет, толкова беше поискал Гватемалеца. Харесваше достатъчно Карл, за да добави и обяснение. „Мойто момче Дани си рискува задника долу в работилницата, докат сглоби нещо таквоз. После аз ти го пазя. Мажа ти ръцете. Преценям кога да ти го предам. Пълно обслужване кат т’ва не е евтино, мой човек“. Карл само погледна черното лице с лъскава кожа, вдигна рамене и кимна. В щатския затвор на Южна Флорида расовата солидарност беше на почит, но нямаше смисъл да настоява излишно. Освен това имаше исканите седемнайсет. В интерес на истината, имаше цели двайсет двайсетмилилитрови капсули ендорфин, които в затвора служеха за контрабандна валута с неизменно висок курс. Нямаше значение, че след две седмици щяха да му трябват като разменно средство срещу каквато там долнопробна стока решеше да му пробута този път Луи Химика. Нямаше значение, че след няколко часа на самия него сигурно щяха да му трябват ендорфини за раните. „Мисли в краткосрочен план“. В краткосрочен план му трябваше самоделката. За другото щеше да се притеснява по-късно, ако и когато му останеше време.

„Мисли в краткосрочен план.“

Фактът, че все по-често се хващаше да разсъждава като другите тук, беше една от най-депресиращите характеристики на живота в затвора. Съдърланд би го нарекъл адаптивно поведение. Като това, че мастурбира в компанията на евтино порно — не веднъж и не два пъти, откакто изправителната система на Флорида го беше уловила в лепкавата си прегръдка. Установил беше, че най-добрата тактика в случая е просто да не мисли за всичко това.

Така че излезе от килията на Гватемалеца и тръгна спокойно по централната пътека на крило Б, присвил леко дясната си ръка. Хладното монофилно острие под ръкава му бавно се затопляше от допира до кожата. Сиви подпорни греди от нановъглерод се издигаха от двете му страни: поддържаха трите нива на галериите и релсите на големите наблюдателни камери. Покривът на крилото беше извит и прозрачен и светлината на късния следобед се лееше свободно в притихналото помещение. Повечето от постоянните обитатели бяха навън, работеха към някой от партньорските проекти и изплащаха дълга си към обществото чрез робуване в оковите на корпоративната „Сигма“. Малцината останали в крило Б висяха по перилата на галериите поединично или по двойки, или стояха на малки групи в коридора. Разговорите секваха с приближаването му, очи се извръщаха след него. Откъм най-ниската галерия вдясно един побелял ветеран с голяма присъда, казваше се Андрюс, се наведе да го погледне и кимна едва забележимо. Изведнъж, въпреки слънчевата светлина, на Карл му стана студено.

Не беше заради предстоящия бой. С помощта на самоделката щеше лесно да се справи с Дудек. Арийците или не поддържаха сериозни връзки с външния свят, или не си бяха подготвили добре домашното, защото за Карл Марсалис знаеха само, че говори странно за негър, че са го прехвърлили от Маями заради някаква вратичка в закона, свързана с чуждите граждани, и че на четиридесет и една е стар. Сигурно си мислеха, че е нещо като терорист, следователно чужденец и страхливец, комуто всичко се поднася на тепсия. И съвсем определено вярваха, че който и да е тъпият негър, атлетичният и покрит с татуировки двайсет и няколко годишен Джак Дудек ще му скъса гъза като едното нищо. Крайно време беше да му дадат урок, да му внушат малко респект.

Не беше заради боя. А заради прокрадващото се усещане за капан, който върви в комплект с него.

Три месеца в този новопостроен корпоративен лайнарник, преди това пет седмици в строго охранявания затвор на Маями. Без процес, без освобождаване под гаранция. Датите за гледане на молбата му за съдебно изслушване се отлагаха постоянно, отказаха му адвокат. Официалните запитвания и дипломатическият натиск от АГЛОН оставаха без отговор, изобщо краят не му се виждаше. Направо усещаше как времето му изтича, все едно е кръв, която блика от рана в тялото му. Уж се провеждало разследване, за което никой не желаеше да говори, но Карл знаеше, че всичко е заради Каракас и смъртта на Ричард Уилбринк. Това трябваше да е. Отношенията между ООН и Републиката открай време не бяха добри, но нямаше начин щатската прокуратура на Флорида да удържа дипломатически натиск от подобен мащаб заради нищо и никакъв арест от нравствения отдел на полицията, който и без това смърдеше на капан от сто километра. Не, очевидно при обработката на документите му, след като агентите от отдела за борба със зародишните убийства го задържаха в центъра на Маями, системата го бе свързала с нещо много по-сериозно. Напаснали бяха някои неща, дали в Лангли, във Вашингтон или в друг център за секретни операции по на юг, и звярът на националната сигурност се беше събудил. Призрачните агенции търсеха разплата, студено, скрито отмъщение за смъртта на един от своите; Карл Марсалис щеше да послужи за нагледен пример и докато организираха необходимия за тази цел правен театър, той щеше да остане на сигурно място в републикански затвор. И ако днес видеше сметката на Джак Дудек, което определено смяташе да направи, щяха да го върнат на строг режим и да си осигурят идеален претекст за ново и значително удължаване на престоя му в затвора, може би и допълнителна присъда дори. Неведнъж през последния месец се беше събуждал, обзет от паника, останал без дъх и напълно убеден, че никога няма да излезе оттук. Започваше да прилича на предчувствие.

Заключи страха, преточи го грижливо в гняв и го закали. Спря пред изхода на крило Б и вдигна лице към лазера. Синята светлина облиза чертите му, машината се консултира със записите си в реално време и вратата се отвори. Той влезе. Параклисът беше в петдесетметровия коридор вляво, на половината път до кухненските складове в дъното. Охранителната система щеше да го следи през първите двайсет и пет метра, докато влезеше през двойните врати от генномодифицирано тиково дърво с внушителна резба — и само дотам. Карл усети как мрежата се събужда и минава в режим на готовност, колеблива и стържеща заради калпавите хлориди на Луи.

„Добре, Джаки-глупаки. Давай да почваме.“

Вратите на параклиса се отвориха леко още при първия допир, плъзнаха се безшумно на хидравличните си панти и му разкриха две еднакви редици пейки за богомолците, също от модифициран тик. Мебелите приличаха на островчета върху блестящия под от синтезно стъкло. Вътрешният архитектурен релеф се гънеше скромна по подобие на съвременните църкви. Ъгловати издутини изпълняваха ролята на парапет около олтара и на катедрата за проповеди. В пространството между парапета и първата редица пейки стоеше Джак Дудек в компанията на друг, още по-едър ариец. И двамата бяха със сините фирмени комбинезони на затвора, смъкнати до кръста и пристегнати там с ръкавите. Отдолу бяха със сиви впити потници. Трети тип с бръсната глава и яко телосложение, облечен по същия начин, се надигна между две редици скамейки вдясно. Дъвчеше дъвка.

— Здрасти, негро — високо каза Дудек.

Марсалис кимна.

— Довел си си помощници, гледам.

— Не ми трябват помощници, за да си отрежа парче от задника ти, пич, Марти и Рой само ще гледат някой да не ни прекъсне.

— Така си е, негро. — Онзи с дъвката излезе на пътеката, ухилен до уши — чак очичките му се бяха смалили наполовина — и очевидно адски доволен от силното натъртване върху обидата. Карл овладя гнева си и си представи как изважда очите му с палци.

„Сдържай гнева си, момче.“

Много беше депресиращо — пак същото усещане за отслабващ контрол върху собствените му реакции. През последните четири месеца можеше съвсем точно да проследи промяната в отношението си към старомодните расови епитети, които все още се използваха широко в Републиката. Негро. Първите няколко пъти го смути и му се стори някак чудато и старовремско — като да ти хвърлят ръкавица в лицето, за да те предизвикат на дуел. С времето започна да го усеща като словесно заплюване, каквото си и беше всъщност. Фактът, че чернокожите затворници се обръщаха помежду си със същата дума, не намаляваше гнева му, който бавно набираше сила. Тяхното беше проява на защитен механизъм, развил се на местна почва, а Карл не беше местен. Майната им на тъпите републиканци и маймунското им общество, ако питаха него.

„Сдържай гнева си.“

Онзи с дъвката тръгна застрашително към него по пътечката между пейките. Карл се измести към първия десен ред и зачака, улови погледа на приближаващия се ариец, дебнеше в очите му знак за начало на екшъна. Ако този щеше да се включва в боя, най-добрата стратегия на Карл беше ритник в глезена и удар с лакът, в брадичката, отляво. Не смяташе да разваля изненадата за Дудек, като вади самоделката твърде рано.

Но онзи удържа дадената от Дудек дума. Подмина го с презрително сумтене и застана на пост до вратата. Карл тръгна по пътечката между пейките. Мрежата я чувстваше като възбуда, като свирене на кофти спирачки. Не беше най-доброто, но и грубата сила щеше да свърши работа. Подмина последните пейки и се изправи срещу Дудек. Деляха ги пет метра синтезно стъкло. Вдигна небрежно лявата си ръка, за да отклони вниманието на Дудек от дясната, и със задоволство видя, че погледът на противника му инстинктивно проследява движението.

— Е, птича курешко. Се’а к’во, шъ ми попееш ли? — проточи като в джизъслендско комедийно шоу. — Югът пак шъ съ надигне.

— Югът отдавна се е надигнал, негро — изръмжа едрият ариец до Дудек. — Конфедеративната република е Америката на белия човек.

Карл го стрелна с поглед.

— Да, и като гледам, много добре ви се е получило.

Едрият ариец настръхна и понечи да тръгне напред. Дудек вдигна ръка и го спря, без да отклонява поглед от Карл.

— Няма нужда, Лий — каза тихо. — Този нещастник…

— Джак! — Съсклив затворнически шепот откъм вратата, придружен от трескави жестове. — Джак! Идват пазачи.

Промяната, която настъпи, беше почти комична. В рамките на няколко секунди двамата арийци пред Карл се метнаха на първата редица пейки и сведоха молитвено бръснатите си глави. Онзи при вратата се мушна два реда по-назад и направи същото. Карл изсумтя наум и седна на първия ред, но от другата страна на пътеката. Мрежата напираше за освобождение, тласък след тласък. Карл сведе глава, като наблюдаваше с периферното си зрение двамата мъже в съседство и се опитваше да овладее дишането си. Ако пазачите подминеха параклиса, без да влязат, боят щеше да продължи по план, само дето Рой щеше да се е успокоил и шансовете повторно да го вбеси до необходимата степен щяха да са изгубени. Планът му беше да размъти мозъка на едрия ариец, колкото онзи да се замотае в краката на Дудек, след което Карл да се възползва от объркването и да намушка и двамата със самоделката. Сега обаче…

Стъпки, в дъното на параклиса.

— Марсалис.

„По дяволите!“

Обърна се. Трима служители, двама от дневната смяна на крило Б, Фолц и Гарсия, въоръжени със зашеметители, оглеждаха пейките с отработено спокойствие. Другия Карл не го познаваше. Не беше въоръжен, телефонната щипка в ухото и покрай челюстта му изглеждаше съвсем нова и неупотребявана. Бял, над четиридесетте. Карл реши, че е от администрацията, най-вероятно на висок пост. Косата му беше прошарена, а лицето набраздено като на работохолик на средна възраст, но в очите му липсваше лаконичната бдителност на редовите надзиратели. Фактът, че Карл не го познаваше, не означаваше кой знае какво — щатският на Южна Флорида беше голям затвор, — но покрай дипломатическата престрелка от последните месеци поне десетина пъти го бяха викали в администрацията, а той беше добър физиономист. Този тип определено го виждаше за пръв път.

— К’во правиш тука, Марсалис? — Челюстите на Фолц се трудеха в неуморен ритъм върху дъвката в устата му. — И ти ли си станал набожен бе?

Въпросът беше реторичен и не изискваше отговор. Гарсия и Фолц бяха стари кучета и знаеха какво става в параклиса. Фолц насочи поглед към Дудек и Лий и кимна, не на тях, а на някакви свои си мисли.

— Намираме расова хармония в общението с Бога, а, момчета?

Арийците на първата скамейка мълчаха като риби. А при вратата Гарсия само дето не беше наврял приклада на карабината си в ухото на третия.

— Достатъчно — излая непознатият. — Марсалис, викат те в администрацията.

Слабоват пристъп на надежда. Срещите с Андрицки, представителя на АГЛОН, бяха във вторниците, през седмица, малко преди обяд. Да се появи някой толкова късно през седмицата, при това без предупреждение, беше знак за някакъв напредък. Трябваше да е. Някой някъде беше намерил ключа към републиканската крепост от ксенофобия и измислен морал.

Малко натиск в правилната посока щеше да отвори портите и целият дипломатически и законов процес щеше да се отпуши и да продължи нормално. А Карл Марсалис щеше най-сетне да се махне от този шибан затвор и да си иде вкъщи.

„Да бе, надявай се!“ Отпусна внимателно самоделката и тя се изсули от ръкава му и легна безшумно на пейката до него. Бутна я с пръсти назад към облегалката и се изправи, а тя остана там, невидима за всички, включително за арийците, които нямаха пряка видимост към мястото, където седеше. Седемнайсет, спомни си и го побиха тръпки. Нямаше с какво да купи нова, ако привикването в администрацията не оправдаеше надеждите му и го пратеха обратно в крило Б при Дудек и дружинката му. С или без мрежа, ако не разполагаше с оръжие, най-вероятно щеше да пострада.

Надеждата се срина внезапно в корема му, превърнала се в гадно отчаяние и растящ безсмислен гняв.

„Реджи Барне, да се задавиш дано с респиратора си.“

Тръгна по пътеката между скамейките към тримата офицери. Дудек се обърна след него. Карл го видя с периферното си зрение и извъртя глава да го погледне в очите. Видя в тях глада и жаждата за кръв и се постара да ги посрещне с каменно безразличие. Но вътре в себе си откри, че адски му е писнало от младостта и яростта на тоя тип. От омразата, която лъхаше не само от Дудек и нему подобните, а от самите стени на затвора, сякаш заведенията като щатския на Южна Флорида бяха жлези в политическото, тяло на Републиката, жлези, които изпускаха омраза като един вид естествена секреция, трупаха я в запас, а после я изпомпваха в кръвообращението на нацията, за да разяжда и да търси жертви.

— Гледай напред и смирено, Дудек — каза Фолц, усетил прехвърчалите искри. Гласът му тежеше от ирония. — Молитви не се казват така, момче.

Карл не погледна назад да види дали Дудек се е подчинил на нареждането. Не беше нужно. Нямаше никакво значение накъде гледа Дудек. Карл усещаше омразата му с гърба си, тя го подпираше като огромен мек балон, който се издува и изпълва молитвения дом почти докрай. Затворническа харта, основана на вярата. Всеки се моли на собствения си бог, а богът на Дудек беше бял като полимерен стиропор за опаковки.

Гласът на Съдърланд, дълбок и развеселен, като мед, който насипват с черпак в главата му.

„Омразата не е нещо ново, момче. Нужна им е така, както им е нужен въздух, който да дишат. Без нея ще се разпаднат. Тринайските са просто най-новата закачалка, на която да я увесят.“

„И от това трябва да ми стане по-добре, така ли?“

Съдърланд само бе вдигнал рамене.

„Само да те подготви, нищо повече. Ти какво очакваше?“

Надеждата и отчаянието се бореха за надмощие в стомаха му по целия път от крило Б, през двора и до административната сграда. Жегата го натисна като топъл и влажен пешкир. Отразената в облачната покривка светлина го бодеше в очите. Той примижа и погледна нагоре за някакви знаци. На покрива на сградата нямаше хеликоптер, което означаваше, че не са пристигнали високопоставени посетители от Талахаси или Вашингтон. Нищо не се виждаше и в сивкавото небе, нищо особено не се чуваше откъм паркинга от другата страна на яката двойна ограда. Нямаше трескава журналистическа активност, нямаше бусове със сателитни антени. Преди два месеца, малко след като го прехвърлиха тук, Андрицки беше подшушнал това-онова на пресата с надеждата да предизвика достатъчно обществено възмущение, което да ускори благоприятния изход от ситуацията. Тактиката му, уви, беше дала неочакван резултат — медиите на Републиката съсредоточиха вниманието си най-вече върху статута на Карл като таен агент на АГЛОН и смъртта на Габриела в лагера „Гарод Хоркан“. Връзката му с ООН, полезен лост във всяка друга точка на света, тук само наливаше масло в отдавнашната параноя, която Вашингтон грижливо насаждаше след отцепването, а и преди него. Не помагаше и фактът, че цветът на кожата му провокираше най-дълбоките атавистични страхове на Републиката. Сервиран от смехотворно старомодната и силно манипулативна телевизионна помия, която тук минаваше за национално новинарско покритие, Карл се оказа просто поредната доза в услуга на един режим, който от сто и петдесет години умело боравеше с възможностите на информационното затъмнение. Черен, задържан, опасен.

Засега това изглеждаше повече от, достатъчно за целите на Републиката. Нито „Сигма“, нито правораздавателните органи на щата Флорида бяха сметнали за нужно да разгласят подробностите за генетичния статут на Карл — за което той им беше съответно благодарен, защото в затвора противното би било равносилно на смъртна присъда. Пред килията му щеше да се нареди опашка от млади мъже като Дудек, само че без ограничение откъм раса и религия, всичките изпълнени с неясна, но решителна омраза и нетърпеливи да си премерят силите с чудовището. Нямаше представа защо задържат информацията, която със сигурност вече бяха получили. В крайна сметка не беше тайна какъв е и няколко елементарни въпроса в лагера „Гарод Хоркан“, проверка в общите регистри на АГЛОН или дори бегъл преглед на репортажите по случая „Фелипе Суза“ отпреди осем години биха извадили истината на повърхността. Стигнал бе до заключението, че джизъслендските медии са дали на заден, че са размахали послушно опашка пред властите, но още не можеше да проумее защо. Може би пазеха тази информация в резерв, като един вид последен коз срещу ООН, или пък се опасяваха от масовата паника, която би могла да настъпи, стигне ли до обществеността истината за генетичния му статут. Или пък някой бавен като охлюв процес на съгласуване между отделните служби още не беше завършил и когато това станеше, въпросните служби щяха да получат своето възмездие за Уилбринк в лицето на дългата опашка от въоръжени със самоделки сърдити млади мъже.

Ако дотогава Карл не се беше махнал оттук.

Надежда. Отчаяние. Махалото джуркаше стомаха му. Минаха през стоманените решетки и сложната система за сигурност на административната сграда, която включваше обискиране — ръчно и чрез машинно сканиране. Гъгниви заповедни гласове и груби делови ръце. Фолц си тръгна — остави на Гарсия и непознатия да придружат поверения им затворник по дрънчащите метални стъпала до втория етаж и през тежката врата, зад която се простираха тишината и дебелите килими на административните офиси. Изведнъж стана по-хладно и потта по кожата му засъхна. Облицовани стени, корпоративното лого — и на „Сигма“ и на Щатския затвор на Южна Флорида, — нацвъкано дискретно и повсеместно в приглушени тонове, наситеното синьо и яркото оранжево на затворническите униформи тук беше избелено до пастелни отсенки. От време на време мека камбанка откъм някое бюро оповестяваше, че инфо-интерфейсът е приключил поставената задача. Карл усети как сетивата му настръхват от рязката промяна. Жена с пола мина покрай него, истинска жена, не холопорнографска конфекция. Не беше млада, поне на четирийсет беше, но красива посвоему, и с тяло, което наистина се движеше под дрехите. Дори усети миризмата й, когато се разминаха — ухание на жена и на тежък мускусен парфюм, който му беше смътно познат. Спомените от живота извън затвора го връхлетяха внезапно и дръпнаха някаква струна в основата на гръбнака му.

— Насам — каза служителят, когото Карл не познаваше, и посочи. — Четвърта съвещателна.

Сърцето му падна като камък в стомаха. Значи беше Андрицки. Четвърта съвещателна зала всъщност беше миниатюрна стаичка с един прозорец и малка продълговата маса, около която можеха да седнат най-много трима души и в която определено нямаше място за високопоставена компания от представители на щатската прокуратура или на ООН. Нищо важно не можеше да се случи в Четвърта съвещателна. Чакаше го един час с Андрицки, най-много да обсъдят нова редакция на молбата му за преразглеждане, а после щяха да го върнат в крило Б. Яко се беше прецакал.

„Сдържай се, по дяволите!“

Вдиша дълбоко, примири се с новите данни и се зае да картографира ситуацията. Ситуационният дзен на Съдърланд. Не псувай, не мрънкай, виж какво става и се подготви. Ставаше това, че зад вратата на Четвърта съвещателна най-вероятно го чакаше Андрицки с напъните си да го утешава и окуражава, които не успяваха да скрият докрай егоистичното му облекчение, че не е на негово място. Ставаше това, че му предстоеше един час безсмислен бюрократичен монолог, накъсан от паузи на неудобство и трудно сдържан гняв, породен от пълното шибано безсилие на АГЛОН в тоя лайнарник Джизъсленд. Ставаше това, че…

Не беше Андрицки.

Карл се закова пред отворената врата. Ситуационният дзен на Съдърланд го напусна, като изписани листове, изпуснати в кладенец, или като чайки, яхнали вятъра. С него си замина и гневът.

— Добър ден, господин Марсалис. — Бял мъж, висок и елегантен, със сиво-син микропорест костюм, който му легна превъзходно, когато стана и заобиколи масата с протегната ръка. — Аз съм Том Нортън от Ню Йорк. Благодаря ви, господа, засега това е всичко. Ще ви звънна, когато сме готови да тръгнем.

Последва наелектризирана тишина. Не му беше трудно да си представи разменените зад гърба му погледи. Гарсия се изкашля.

— Този затворник лежи за тежко престъпление, сър. Няма как да го оставим насаме с вас, процедурата го забранява.

— Хм, интересно. — Тонът на Нортън беше все така любезен, но с нова, студена жилка, пръкнала се отнякъде. — Според информацията, с която разполагам, господин Марсалис е задържан в окръг Дейд по недоказано обвинение за нарушаване на нравствеността. Случаят му дори не е минал на предварително слушане в съда.

— Не можем да ви оставим сами, такива са правилата — настоя Гарсия.

— Моля, седнете, господин Марсалис. — Нортън гледаше покрай него към Гарсия и другия служител от администрацията. Изражението му беше изстинало съвсем. Той извади телефон от джоба на сакото си, въведе няколко цифри с палец и го вдигна до ухото си. — Ало? Да, обажда се Том Нортън. Бихте ли ме свързали с директора? Благодаря.

Кратка пауза. Карл седна. На масата имаше тънка черна инфоплоча, открехната под дискретен ъгъл. Нямаше лого, което беше върховният израз на борбата между търговските марки, най-горното стъпало, златният медал, с други думи — Марстех. Около нея имаше твърди носители — непознати за Карл формуляри. Плъзна поглед по текста на обратно… думата „освобождаване“ изскочи от страницата и го срита право в сърцето. Нортън го удостои с лека разсеяна усмивка.

— Здравейте, директор Парис. Да, имам нужда от малко съдействие. Не, не, нищо сериозно. Просто имам известни разногласия относно правилата и процедурите с един от вашите служители. Бихте ли… А, благодаря ви, това ще е идеално. — И подаде телефона на Гарсия. — Директорът иска да говори с вас.

Гарсия взе телефона, все едно можеше да го ухапе, и го вдигна предпазливо до ухото си. Не се чу какво му каза Парис, защото телефонът беше от хубавите и предавателният конус прилепваше плътно. Но лицето на Гарсия почервеня като домат. Очите му се местеха от Карл към Нортън и обратно, сякаш двамата бяха парченца от пъзел, които не си пасват. На няколко пъти се опита да каже: „Да, но…“, обаче всеки път млъкваше като попарен. Ясно беше, че Парис не е в настроение за дебати. Когато Гарсия най-сетне успя да се включи активно в разговора, репликите му се сведоха до едно сдъвкано: „Да, сър“, с което разговорът приключи. Нортън протегна ръка да си вземе телефона, но Гарсия, все така изчервен до уши, го метна твърде ниско. Апаратът падна на масата почти без звук и се плъзна на няма и пет сантиметра. Много добър телефон значи. Гарсия го изгледа ядно, сякаш не можеше да повярва, че въпреки старанието му телефонът не е паднал на пода. Нортън го взе и го прибра в джоба си.

— Благодаря.

Гарсия постоя още миг, останал без думи, втренчил поглед в Нортън. Другият служител му измърмори нещо, сложи ръка на рамото му и то побутна към вратата, но Гарсия се отърси от ръката му и посочи с пръст Карл.

— Този човек е опасен. Ако не го разбирате, значи си заслужавате всичко, което може да ви се случи.

Колегата му го изведе от стаята и затвори вратата.

Нортън изчака още миг, после седна до Карл. Светлосините му очи прехвърлиха мост през делящото ги разстояние. От усмивката нямаше и следа.

— Така — каза Нортън. — Вие опасен човек ли сте, господин Марсалис?

— Кой се интересува?

Свиване на раменете.

— В интерес на истината — никой. Въпросът ми беше реторичен. Получихме достъп до досието ви. Да речем, че сте достатъчно опасен, за да ни свършите работа. Но ми е интересно да разбера вие какво мислите по въпроса.

Карл го гледаше.

— Лежали ли сте някога в затвора?

— За щастие, не. Но дори и да бях, едва ли би могло да се сравнява с преживяното от вас тук. Аз не съм гражданин на Конфедеративната република.

Лека следа от презрение оцвети последните две думи. Карл реши да се пробва.

— Канадец ли сте?

Нортън изкриви едното ъгълче на устата си.

— От Северноатлантическия съюз съм. Тук съм от името на Колониалната инициатива на западните нации, господин Марсалис. С предложение за работа.

12.

Още щом той прекрачи прага, Севги разбра, че е загазила.

Долавяше се в небрежните му движения, в съвършения баланс на стойката, когато спря зад стола, в начина, по който го издърпа и седна. Излъчваше се от тялото му под безформената затворническа униформа като музика, която си пробива път през статичния шум на зле нагласена радиостанция. Отвърна на погледа й и през очите му, докато се облягаше удобно на стола, заструи тежкото спокойствие, което се беше настанило в стаята още с появата му. Не беше Етан — кожата на Марсалис беше много по-тъмна от неговата, нямаше и лицева прилика. Освен това Етан беше по-набит, с повече мускулна маса. И беше умрял по-млад.

Но всичко това нямаше значение. Онова си беше там и се усещаше съвсем осезаемо.

„Тринайска.“

— Господин Марсалис?

Той кимна. Чакаше.

— Аз съм Севги Ертекин от службата за сигурност на КОЛИН. Вече сте се запознали с партньора ми Том Нортън. Има някои неща, които трябва да изясним, преди да…

— Ще го направя. — Гласът му беше дълбок и мелодичен. Английският акцент я изненада.

— Извинете?

— Всичко каквото искате от мен. Ще го направя. На определена цена. Вече казах на партньора ви. Ще приема работата срещу безусловно сваляне на всички предявени ми понастоящем обвинения, незабавно освобождаване от щатския затвор и изобщо от юрисдикцията на републиканското правораздаване, плюс компенсация на разходите, които ще направя, докато ви върша мръсната работа.

Очите й се присвиха.

— Не си ли въобразявате твърде много, господин Марсалис?

— Да си въобразявам? — Той вдигна вежда. — Не съм се прочул с умението си да подреждам цветя. Но нека проверим дали си въобразявам, или съм ви разбрал правилно. Ако трябва да гадая, бих казал, че искате да ви намеря някого. Някой като мен. Няма проблем, това ми е работата. Само едно все още не знам, и то е дали искате да ви го доведа жив, или не.

— Ние не сме убийци, господин Марсалис.

— Говорете за себе си.

Старият гняв припламна в стомаха й.

— Гордеете се с това, нали?

— А вас ви разстройва, така ли?

Тя сведе поглед към разтворената инфоплоча и текста върху екрана й.

— В Перу сте застреляли в тила невъоръжена и ранена жена. Екзекутирали сте я. И с това ли се гордеете?

Дълга пауза. Севги улови погледа му и го задържа. За миг си помисли, че той ще стане и ще си тръгне. Даде си сметка, че част от нея се надява точно на това.

Само че той внезапно вдигна поглед към един от високо разположените прозорци на чакалнята. Бегла усмивка докосна устните му, после се скри. Той се изкашля и попита:

— Знаете ли какво е „Хааг“?

— Чела съм за тях. — Чела беше в комюникетата на полицията, в които се настояваше общинските власти да въведат по-строг контрол върху оръжията за лично ползване, преди новата заплаха да наводни улиците. Заплаха достатъчно плашеща, за да мине законопроектът още на първо четене. — Оръжие с биозаряд.

— Меко казано. — Разтвори небрежно дясната си ръка и кривна глава да я погледне, сякаш виждаше дръжката на оръжието в дланта си. — „Хааг“ е система, заредена с изкуствено създаден вирусен комплекс, причиняващ имунна недостатъчност, нарича се „Фолуел 7“. Има и други заряди, но те се използват по-рядко. „Фолуел“ действа много бързо и е много неприятен. Няма лечение. Виждали ли сте човек, който умира от срив на имунната система?

В интерес на истината, беше. Налан, братовчедка от Хакари, момиче на повикване в армейските бази, където Турция гордо изпълняваше европейския си дълг като буфер срещу хаоса от изток. Беше пипнала нещо от войник на ООН. Семейството й, което се гордееше с високия си морал, я изхвърли като мръсно коте. Бащата на Севги се ядоса и намери начин да я изтегли в Ню Йорк — имаше връзки в една от новите изследователски клиники в центъра на града. Отношенията му със семейството в Турция, и без това напрегнати, се скъсаха окончателно. Повече не проговори на брат си. Севги, тогава едва на четиринайсет, отиде с него на летището да посрещнат Налан, бледо момиче с големи очи, по-голяма от нея сякаш със сто години, но и напълно незапозната с градския живот на тийнейджърите. Още помнеше физиономията й, когато тримата влязоха в джамията на Скилман Авеню през една и съща врата.

Мурад Ертекин направи всичко възможно. Вкара Налан в програма за експериментално лечение в клиниката, а вкъщи я тъпчеше с хранителни добавки и противовирусни препарати. Пребоядиса стените в стаята за гости в слънчево жълто и градинско зелено. Молеше се по пет пъти на ден, за пръв път от години. Накрая плака.

Въпреки всичко това Налан умря.

Севги примигна да прогони спомена за подгизналите от трескава пот чаршафи и умоляващите хлътнали очи.

— Твърдите, че сте направили услуга на онази жена?

— Казвам, че я пратих бързо и безболезнено там, където и без това щеше да отиде.

— Не мислите ли, че изборът по право е бил неин?

Той вдигна рамене.

— Тя направи своя избор, когато се опита да ми скочи.

И да беше таила някакви съмнения какъв е, вече не таеше. Налице беше същото непоклатимо спокойствие, което познаваше от Етан, и същата тежка, неповратлива психика. Седеше на стола си като издялана от черен камък статуя и я гледаше. Севги усети как нещо дребничко помръдва в гърдите и.

Натисна един клавиш на инфоплочата и на дисплея се появи нова страница.

— Неотдавна сте участвали в сбиване. Крило Е, при душовете. Четирима мъже са били хоспитализирани. Трима по ваша вина.

Пауза. Мълчание.

— Искате ли да ми разкажете за инцидента от ваша гледна точка?

Той се размърда.

— Мисля, че подробностите говорят сами за себе си. Трима бели мъже и един черен. Беше си наказателен побой, организиран от арийската команда.

— И надзирателите не са направили нищо, за да го предотвратят?

— Системата за наблюдение при душовете може да бъде компрометирана при наличие на голямо количество пара. Край на цитата. — Устните му се извиха в кратка усмивка. — Или пък обективите на камерите се натриват със сапун. Времето за реакция може да се удължи. Поради външни обстоятелства, край на цитата.

— И вие сте се почувствали длъжен да се намесите. — Търсеше мотивация, която би паснала на Етан. — Този Реджиналд Барне… приятел ли ви беше?

— Не. Беше доносник, истински лайнар. Сам си го просеше. Но по онова време не го знаех.

— Той беше ли генетично модифициран?

Марсалис се подсмихна презрително.

— Не, освен ако някъде няма неизвестен за мен проект, чиято цел е да произвежда безмозъчни кретени със склонност към наркотична зависимост.

— Значи солидарността ви е била продиктувана от цвета на кожата му?

Презрителната усмивка се превърна в смръщване.

— Реших, че не искам да гледам как му вкарват бормашина в задника. Това май е решение, независещо от цветовите предпочитания, вие как мислите?

Севги овладя избухването си. Разговорът не отиваше на добре. Нервите й бяха като посипани с пясък от синаптичния недостиг — в Джизъсленд синаптичните модификатори бяха забранени и още на летището й бяха взели всичко, освен това още кипеше вътрешно заради изгубения спор с Нортън в Ню Йорк.

„Сериозно ти говоря, Сев. Бордът е пощурял. Ортис и Рот по три пъти седмично слизат във Втори отдел…“

„Лично? Каква чест!“

„Искат доклади, Сев. Което ще рече доклади за напредък в разследването, а в момента такъв нямаме. Ако не направим нещо, което да раздвижи нещата, Никълсън ще ни се стовари право на главите. Аз все някак ще оцелея. Въпросът е ще оцелееш ли ти?“

Знаеше, че няма.

Октомври. Ню Йорк, дърветата в Сентръл Парк започваха да жълтеят. Докато се приготвяше сутрин за работа, продавачите на сергиите под прозореца й зъзнеха в якетата си на студения въздух. Лятото си беше отишло, килнало се беше като пътнически самолет в ясното синьо небе над града и лъчите на слънцето се отразяваха студени в крилата му. Топлината още не си беше отишла напълно, но скоро и това щеше да стане. Виж, в Южна Флорида лятото още упорстваше.

— Колко точно ви каза Нортън?

— Не много. Че имате проблем, с който АГЛОН не желае да се ангажира. Не каза защо, но предполагам, че е свързано с Мюнхен. — Внезапна и неочаквана усмивка смъкна десетина години от лицето му. — Ама вие наистина трябваше да подпишете споразумението като всички други, сериозно.

— КОЛИН одобри принципно текста — каза Севги, неясно защо сякаш се защитаваше.

— Да бе. Принципно. Принципно: няма да ни казвате какво да правим, глобалистки бюрократични боклуци такива.

Понеже казаното не беше далече от истината, Севги реши да не спори.

— Това проблем ли е за вас?

— Не. Аз работя на свободна практика. Лоялността ми е само и единствено за продан. Както вече казах, просто ми кажете какво искате да направя.

Тя се поколеба за миг. Инфоплочата имаше вграден резонантен заглушител, конструиран с технологии на КОЛИН, което го правеше значително по-сигурен от всяко подобно устройство, внасяно някога от адвокат за среща с клиента му в щатския затвор на Южна Флорида. Колкото до Марсалис, той очевидно би направил всичко, за да се махне оттук. Въпреки това навиците от последните четири месеца се бяха вкоренили.

— Имаме си работа с тринайска ренегат — каза накрая тя. — На свобода е от юни. И убива.

Той изсумтя. Никаква видима изненада.

— Откъде е избягал? От Симарон? От Танана?

— Не. От Марс.

Този път го хвана неподготвен. Той изправи гръб.

— Това е строго поверителна материя, господин Марсалис. Трябва да сте наясно с това, преди да започнем. Убийствата обхващат голяма територия и варират като метод. Досега властите не са направили връзка между тях и ние държим това да си остане така.

— Ще държите я. Как е минал през охранителните системи на нанокулата?

— Не е минавал. Успял е да отмени захождането за кацане и корабът е паднал в Тихия океан. Когато стигнахме там, него вече го нямаше.

Марсалис сви устни в беззвучно подсвиркване.

— Виж, това е добра идея.

Севги реши, че е време да го цапардоса с подробностите. Готова беше да му каже всичко, само и само да изтрие самодоволната физиономия от лицето му.

— Преди това систематично е осакатил другите единайсет, криозамразени пътници, използвал ги е за фураж. Ампутирал е крайниците им и ги е държал живи в криогнездата, накрая започнал да ги избива и да използва други части от телата им за храна.

Кимване.

— Колко време е продължил полетът?

— Трийсет и три седмици. Нещо не ми изглеждате изненадан.

— Защото не съм. Не е имало къде да мърда, а все е трябвало да яде нещо.

— Вие изпадали ли сте в подобна ситуация?

Нещо като сянка прекоси очите му. Гласът му прозвуча почти безизразно:

— Така ли ме открихте? Чрез асоциативно търсене?

— Нещо такова. — Предпочете да не споменава за внезапния ентусиазъм, с който Нортън беше възприел новата тактика. — Нашият профилиращ н-джин ви посочи като единствената друга тринайска, попадала в подобна ситуация.

Марсалис я удостои с тънка усмивка.

— Само че аз не изядох никого.

— Така е. А мина ли ви през ума подобен вариант?

Той помълча малко. Севги тъкмо щеше да повтори въпроса си, когато той стана от стола и тръгна към високия прозорец. Вдигна очи към небето.

— На няколко пъти — каза тихо. — Знаех, че спасителният кораб идва, но оставаха почти два месеца, докато пристигне. Няма как да не превърташ всякакви варианти през главата си. Ами ако не пристигнат, ами ако нещо се обърка. Ами ако…

Млъкна. Погледът му се отдели от облачната покривка и се върна на нейното лице.

— През всичките трийсет и три седмици ли е бил буден?

— Почти. По наша преценка криогнездото му го е изплюло две седмици след началото на полета.

— И от марсианския контрол на полетите не са го прибрали?

— Те изобщо не са знаели какво става. — Севги махна с ръка. — Н-джинът се е изключил, най-вероятно след външна намеса. Корабът е преминал на автоматичен режим. Без позивни за авария. Той се е събудил малко след това.

— Прекрасно струпване на случайности.

— Нали.

— Уви, не особено удобно от кулинарна гледна точка.

— Да. Според нас ранното събуждане е резултат на грешка. Онзи, който е бърникал в н-джина, вероятно е планирал да нагласи системите така, че да събудят нашия човек две седмици преди крайната точка на полета. Но нещо в хакерската програма е завило надясно вместо наляво, образно казано, и криогнездото се е изключило на две седмици от Марс, вместо от Земята. И нашият приятел се е събудил гладен, ядосан и навярно не съвсем с всичкия си.

— Знаете ли кой е?

Севги кимна. Въведе команда с няколко клавиша и обърна инфоплочата така, че и двамата да виждат екрана и лицето на него. Марсалис заряза прозореца и небрежно приседна на ръба на масата. Светлината отскачаше косо покрай главата му.

— Алън Мерин. Събрахме генетичен материал от „Гордостта на Хоркан“ — това е корабът, паднал в океана — и го пуснахме през базата данни на КОЛИН за тринайските. Получихме това.

Беше почти недоловимо — начинът, по който той се фокусира плавно, начинът, по който небрежната му стойка се напрегна в нещо различно. Севги гледаше как очите му се плъзгат по текста отстрани на бледата портретна снимка. Колкото до нея, тя го знаеше наизуст.

„Мерин, Алън (осиг. № 48523(dx3814) — дата и място на раждане: 26-04-2064, Таос, Ню Мексико (проект «Поборник»). Утробен гостоприемник — Биликису Санкаре; източник на генетичния материал — Исак Хубшер, Исабела Гайосо (№ соц. осиг. — приложени). Всички геннокодови варианти собственост на «Еленсис Хол Инк.», патентовани (Партньорска програма 2029 на «Еленсис Хол» и армията на Обединените щати).

Първоначална обработка и обучение — Таос, Ню Мексико, специални умения развити във Форт Бенинг, Джорджия (тайни операции, контравъстаническа дейност). Участия: Индонезия 2083, Арабски полуостров 2084–85, Таджикистан 2085–87 и 2089, Аржентина, Боливия 2088, Ръба (програма умиротворяване в градска среда) 2090–91.

Пенсиониран 2092 (според директивите на Втората конвенция на АГЛОН, протокол «Якобсен»). Приел заселване на, Марс 2094 (гражданско досие на КОЛИН — приложено).“

— Прилича на Христос.

Севги примигна.

— Моля?

— Лицето. — Той почука с пръст по екрана. Лазерното сияние се накъдри; около мястото на допира. Мерин ги гледаше зад вълничките. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал. Прилича на онзи, на Човека, който приема имена, от анимето, което пуснаха за Каш-мемориала.

Усмивката се излюпи на лицето й, преди да успее да я спре. Той й отвърна с някакво нейно подобие, премести стола си по-близо и седна.

— Гледала си го, нали? Тук ни го пускат непрекъснато. Разбираш: превъзпитание, основано на вярата.

„Какво му се хилиш като шибана говорителка по новините, Сев? Вземи се стегни.“

— Значи не го познавате? — попита тя, все така на „вие“.

Поглед изпод вежди.

— От къде на къде да го познавам?

— Били сте в Иран.

— Кой не е бил? — Тя не каза нищо. Той въздъхна и продължи: — Да, чувахме това-онова за Поборниците. На няколко пъти ги виждахме отдалече в Иран, при Ахваз. Но от тези данни не личи Мерин да е стигал толкова далече на север.

— Може и да е стигал. — Севги кимна към екрана. — Ще бъда откровена с вас. Това тук е само резюме, при това без претенции за точност. Досиетата на мисиите са още по-неясни. Операции под прикритие, „изгубена“ документация, слухове и мълва, „има данни, че обектът еди-какво си“, неща от този сорт. Увъртания и неясноти на всяка крачка. На всичкото отгоре около този тип се е заформила цяла героична митология. Има данни, които го поставят в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт. — Отвращението й заплашваше да прелее. — Казвам ви, този тип е шибан призрак!

Той се усмихна, тъжно някак, реши Севги.

— По онова време всички бяхме такива — каза той. — Призраци. И ние си имахме наша, британска версия на проект „Поборник“, без бляскавото име, разбира се. Наричаше се „Морски орел“. Французите пък предпочетоха името „Осми отдел“. Но никой от нас официално не съществуваше. Имайте предвид, госпожо Ертекин, че през осемдесетте цялата тази история с тринайските беше нещо съвсем ново. Всички знаеха, че технологията е налице, и всички се надпреварваха да отричат, че имат каквото и да било общо с нея. По онова време АГЛОН дори не съществуваше, поне не като самостоятелна агенция. Все още беше част от Комисията по правата на човека. И всички пазеха в строга тайна подробностите за новите си генетични бойци. Близкият изток беше тестови полигон за всякакви гадости, родени от главоломния напредък на технологиите, и всичко това при пълно информационно затъмнение на принципа на отрицанието. Знаете как става, нали?

Тя примигна.

— Кое?

— Отрицанието. Нали работите за КОЛИН?

— От близо две години работя за тях, да — студено каза Севги. — Преди това бях детектив в нюйоркската полиция.

Той пак се ухили, този път май наистина му беше смешно.

— Обаче сте му хванали цаката. „Това е строго поверителна материя и ние искаме да си остане такава“. Съвсем в стила на КОЛИН.

— Въпросът не е в това. — Опита се, без особен успех, да прогони студенината от гласа си. — Просто не искаме да предизвикваме излишна паника.

— Колко души е убил досега? На Земята имам предвид.

— По наша преценка — двайсетина. Някои от убийствата не можем да му припишем категорично, но косвените улики сочат към него. В седемнайсет от случаите е налице остатъчен генетичен материал, който потвърждава, че извършител е нашият човек.

Марсалис изкриви лице в гримаса.

— Не си губи времето гадникът. Всичките ли са в щати на Ръба?

— Не. Първите убийства бяха по крайбрежието на Сан Франциско, по-късно обхванаха цялата континентална част на Северна Америка.

— Значи е в движение.

— Да. Освен това е изключително компетентен хакер. Вечерта на деветнайсети юни е убил двама души в района на Залива и след по-малко от седмица — още един мъж в югоизточен Тексас. Няма и следа от него в архивите на полетите за този период, нито в данните на граничния контрол. Пуснахме лицево разпознаване на всички хора, минали границата с Републиката, както със самолет, така и през гранично-пропускателните пунктове, но н-джинът не откри нищо.

— Може да е променил лицето си.

— За по-малко от седмица? Плюс фалшиви документи за самоличност? Границата на Ръба е най-строго контролираната граница в целия свят. А и н-джинът, който извърши лицевото разпознаване, беше инструктиран да маркира всеки с превръзки по лицето или други следи от прясна хирургична намеса. Излязоха само десетина богати хлапета, прибиращи се след козметична терапия на Западния бряг, и две звезди от еротичните канали.

Този път Марсалис почти успя да сдържи усмивката си — само едното ъгълче на устата му се кривна нагоре. Тези негови усмивки бяха заразни и я дразнеха, така че Севги се съсредоточи върху инфоплочата.

— Единствените варианти, които смятаме за реално възможни, са следните — или е успял да влезе в контакт с професионални контрабандисти на хора само дни след като е стигнал брега, или е напуснал територията на Ръба с полет до междинна дестинация и после се е върнал. Би било трудно изпълнимо с оглед на времето, но все пак е възможно. И със сигурност осуетява опитите ни за лицево разпознаване, защото повечето страни отказват да допуснат нашите н-джинове до инфосистемите си.

— И въпросните убийства са потвърдени категорично — двете в Залива и после другото в Тексас?

— Да. И на двете места е открит негов генетичен материал.

Погледът му се плъзна по екрана на инфоплочата.

— Какво казват от Форт Бенинг?

— Че Мерин никога не е получавал специално обучение по препрограмиране. Можел да си служи с боен компютър, като всички, подготвяни за операции под прикритие. Но нищо повече. Смятаме, че е научил останалото на Марс.

— Или му помага някой друг.

— И това е възможно.

Той вдигна поглед към нея.

— Ако е получил специализирана помощ, за да се качи на борда на „Хоркан“, и продължава да я получава и в момента, значи става въпрос за нещо много по-голямо, а не просто за тринайска, която е духнала от Марс, защото изобилието от червени скали не й е понесло.

— Да.

— И сте стигнали до задънена улица.

Не беше въпрос.

Севги се облегна назад и разпери ръце.

— Без достъп до базите с данни на АГЛОН няма за какво повече да се хванем. Направихме всичко, което ни е по силите, но не е достатъчно. Този тип продължава да убива и е напълно непредсказуем. Интервалите са равномерни, липсва ефектът на кресчендото…

— Нищо чудно.

— … но и не спира. Не допуска сериозни грешки, които да ни отведат до него или дори да ни дадат нещо, за което да се хванем. Запитванията ни до Марс удариха на камък — явно е, покрил следите си там, или както казахте вие, някой друг го е направил вместо него.

— А тук?

Тя кимна.

— Тук, както сам отбелязахте красноречиво, не се радваме на особено съдействие от АГЛОН, нито от ООН като цяло.

— Е, едва ли можете да ги вините за това. — Той ококори театрално очи, после се усмихна широко. — Вие също не сте особено склонни към съдействие през последните десетина години.

— Вижте, споразумението от Мюнхен не беше…

Усмивката изчезна, заменена от смръщена гримаса.

— Нямах предвид споразумението. Мислех по-скоро за гостоприемството, което предлагате на служителите на ООН в подготвителните лагери всеки път, когато се налага да работим на ваша територия. Там ни обичат кажи-речи толкова, колкото еволюционната наука в Тексас.

Севги се изчерви.

— Независимите корпоративни партньори на Колониалната инициатива не са длъжни да…

— Да, да, ясно. — Ново смръщване. — Въпреки това АГЛОН е задължена да окаже съдействие при подобни обстоятелства. Щом сте докладвали за избягала тринайска, те, щат не щат, трябва да се задействат.

— Ние всъщност не държим да се задействат, господин Марсалис.

— Аха.

— Трябва ни достъп до инфоданните им или в най-лошия случай някой като вас, който да поработи с нашите профилиращи н-джинове. Нищо повече. В крайна сметка това си е проблем на КОЛИН и предпочитаме сами да оправим нещата.

„Чуй се какви ги плещиш, Севги. Само с една плавна и добре платена крачка се превърна от ченге в корпоративна подлога.“

Марсалис я изгледа продължително. Размърда се леко на стола, сякаш обмисляше нещо.

— От Ню Йорк ли командвате парада?

— Да. Отпуснаха ни офиси в комплекса Алкатрас на Службата за сигурност на Ръба, работим съвместно с техните детективи. Но откакто убийствата обхванаха целия континент, работим предимно от офисите си в Ню Йорк. Защо?

Свиване на раменете.

— Просто питам. Когато се кача на суборбиталния, предпочитам да знам къде точно ще сляза.

— Добре. — Севги си погледна часовника. — Е, ако искаме да хванем въпросния суборбитален, по-добре да тръгваме. Предполагам, че колегата ми вече е приключил при директора. Има доста документи за оформяне.

— Да. — Той се поколеба за миг. — Вижте. Тук има един-двама, с които бих искал да се сбогувам, преди да тръгна. Хора, на които съм задължен. Може ли да се уреди?

— Ами да. — Севги вдигна небрежно рамене. Вече затваряше инфоплочата. — Няма проблем. Това е една от допълнителните облаги да работиш за КОЛИН. Можем да уредим кажи-речи всичко.

Гватемалеца още беше в килията си, проснат по гръб на койката и — по всичко личеше — в състояние на блаженство, най-вероятно благодарение на доза от новопридобития ендорфин. Изпушена наполовина новокубинска пура димеше между пръстите на лявата му ръка, а очите му бяха почти затворени. Отвори клепачи, сънливо изненадан, когато Карл плъзна шумно пръсти по решетките на полуотворената врата.

— Хей, евробоклук. К’во праиш тука?

— Тръгвам си — отсечено каза Карл. — Но първо ми трябва една услуга.

Гватемалеца с усилие седна. Вдигна поглед към наблюдателната камера в килията и евтиното заглушаващо устройство, лепнато на стената до нея. Не си беше направил труда да скрие заглушителя, който си висеше там всеки път, когато Карл беше идвал в килията му. Не искаше да мисли какво струва на Гватемалеца перманентното недоглеждане от страна на затворническата охрана.

— Тръгваш си? — Крива пиянска усмивка. — Не съм чул да си прокопал шибан тунел през стената.

Карл премести едно дървено столче с африканска резба до леглото и седна.

— Не така. Официално е. През парадния вход. Слушай, трябва да се обадя по телефона.

— По телефона? — Дори и през мъглата на ендорфина Гватемалеца здравата се шокира. — Имаш ли си престава к’во ш’ти струва т’ва?

— Мога да се досетя. И нямам толкова. Виж, има още седем двайсетмилиграмови капсули в найлоново пакетче, напъхани в тръбата на кенефа в моята килия. Твои са. Приеми ги като…

— Не стигат, негро.

— Знам. Приеми ги като предплата.

— Да бе. — Погледът на Гватемалеца започваше да се прояснява. Той пъхна пурата в ъгъла на устата си и се ухили. — И как шъ стане тая работа, че нещо не се сещам. Как ще си уредиш сметката, като не си тука? Предплата срещу какво? И като стана дума… — Челото му се набразди от дълбоки бръчки. — Щом ще се махаш, за к’во са ти мойте телефонни услуги?

Карл махна нетърпеливо с ръка.

— Защото нямам доверие на хората, които ми уреждат освобождаването. Виж, изляза ли, ще разполагам с достатъчно възможности за…

— Да бе! Нали уж им нямаш доверие на онея.

— Отвън ще съм в състояние да ти помогна — повтори Карл. — Тези хора са от КОЛИН. Това говори ли ти нещо?

Гватемалеца го изгледа продължително. После поклати глава и стана. Карл премести крака, за да му направи място.

— Май нещо ме пързаляш, негро. Сигурен ли се, че онея седем капсули още са в тръбата на кенефа, а не вилнеят из вените ти? КОЛИН щял да те измъкне? За к’во бе?

— За да им убия един човек — спокойно каза Карл. Зад него долетя шумно сумтене. И звук от изливаща се течност — Гватемалеца си наливаше сок от охладителния термос, който държеше на един рафт.

— Да бе. Шото в цялата Конфедеративна република няма ни една чернилка, дето да им свърши мръсната работа, та са дошли чак в щатския да измъкнат надут евробоклук като тебе. Пързаляш ме, негро.

— Ще спреш ли да ме наричаш така, по дяволите?

— Опа. — Гватемалеца преполови чашата на една глътка. Остави я и се оригна доволно. — Забрайх бе. Щото ти си единственият черен тука, дето май не забелязва к’ва му е на цвят кожата.

Карл впери поглед в стената пред себе си.

— Там, откъдето идвам, има много други начини да си черен.

— Е, значи си чернилка с луд късмет тогава. — Гватемалеца се обърна да го погледне. Лицето му беше почти любезно, смекчено от ендорфините, а може би и от нещо друго. — Само че сега, брато, не си там, откъдето си, т’ва ш’ти кажа. Сега, брато, си в щатския затвор на Южна Флорида. Сега си в Конфедеративната република, негро. А тука има само един начин да си черен и рано или късно той ще стане и твоят начин. В Републиката няма стоково разнообразие, за нас тука има само една кутия и рано или късно ще те натикат и тебе в кутията при другите чернилки.

Карл задържа още миг погледа си върху стената. Докато не стигна до решението.

— Точно в това грешиш.

— Греша? — Гватемалеца се изсмя. — Огледай се бе, брато. От къде на къде ще греша?

— Грешиш. Защото аз много отдавна съм поставен в друга кутия. Кутия, която ти никога няма да видиш отвътре, и точно затова излизам, точно затова съм им необходим. Защото не могат да намерят друг като мен.

Гватемалеца се подпря на стената и го изгледа любопитно.

— Верно? Знаеш разни фатки, т’ва ти го признавам. А от Луй знам, че имаш некви шибани подобрения. Само че т’ва не те праи убиец бе. Преди два часа излезе оттука с най-добрата самоделка, дето я е праил синът ми, ама чувам, че Дудек още си е жив и здрав.

— Прекъснаха ни.

— Да бе. Заради добрите хорица от КОЛИН. — Но в гласа му вече нямаше толкова подигравка като преди. Смукна замислено пурата. — Жалко за оная курешка, Дудек де. Някой и друг ден в лазарета щеше да му е от полза. Ще ми кажеш ли к’во значи т’ва — „не могат да намерят друг като мен“?

Карл го погледна в очите.

— Аз съм тринайска.

Беше като да обелиш коричка от рана. Четири месеца беше пазил тайната, която иначе би го убила. Сега наблюдаваше лицето на Гватемалеца и видя окончателното потвърждение на параноята си, видя припламването на страх, смътен, но неоспорим, прикрит с отсечено кимване.

— Тъй, тъй.

— Да. — Изпълни го неясно разочарование, явно бе таил надеждата, че този човек може да се окаже неподатлив за стандартните предразсъдъци. Нещо в търпеливия реализъм на Гватемалеца го беше подвело. Сега обаче изведнъж съзря собствения си карикатурен образ през очите на другия. Дори се хвана как несъзнателно се нагажда към карикатурата, навлича старата кожа, изтъкана от безразличие, сила и заплаха. — Е. За телефонния разговор. Какво ще ми струва?

Откри Дудек в стаята за почивка на крило Е. Играеше скоростен шах срещу компютъра. Трима-четирима затворници висяха над главата му. Един покрит с татуировки и луд за връзване пишман ариец, двама кандидат-подмазвачи в края на пубертета и по-възрастен бял мъж, който, изглежда, беше тук единствено заради шаха. И нито един от поддържащите актьори в параклиса — явно Дудек се беше отървал от тях след провалилата се сценка. Твърде много неизразходван тестостерон и други външно привнесени вещества, и твърде много невъздържани думи, докато въпросният коктейл не се изпари от телата им. Кофти компания след провалило се сбиване.

Никой не обърна внимание на негъра, който влезе в стаята. Дудек се беше съсредоточил върху играта, а при пълното аудио-видео наблюдение, вградено в тавана, останалите бяха спокойни и отпуснати. Карл беше на десетина крачки от групата, а още никой не го беше забелязал. После един от кандидат-подмазвачите, изглежда, зърна с периферното си зрение нещо черно и приближаващо се. Обърна се. Направи крачка напред, спокоен при мисълта за множеството наблюдателни камери, надъхан от временната си близост до Дудек.

— К’во искаш бе, скапаняк черен?

Карл направи поредната крачка и го удари в лицето, без да пести силите си. Ударът разби устата на момчето и го повали на пода. То изобщо не понечи да стане, само го гледаше невярващо.

Карл продължаваше да се движи.

Следващият беше татуираният зяпач, който вдигна уплашено ръце, но Карл го смота набързо и го блъсна върху Дудек, който още не беше успял да стане от конзолата. Двамата паднаха един върху друг. Вторият подмазвач само зяпаше и пристъпваше от крак на крак. Нямаше да предприеме нищо. По-възрастният мъж вече отстъпваше, разперил ръце в знак, че няма нищо общо.

Дудек скочи с отработено движение. Някъде се включи сирена.

— Имаме недовършена работа — каза, Карл.

— Ти си се побъркал бе, негро. Наблюдават ни и това е непровокирана агре…

Карл се остави на мрежата. Дудек разбра, че боят няма да се размине, успя да заеме боксова стойка и ритна високо с десния крак. Карл блокира ритника с лекота, вдигна ръце в подлъгващ гард, мушна се под юмрука на Дудек и му счупи носа с удар с ръба на дланта. Ариецът падна по гръб. Другият член на арийското братство, онзи с татуировките, се изправяше със залитане. Карл го удари с юмрук в гърлото, за да го извади от строя, и той се свлече на пода и почна да се дави. Дудек вече беше на крака, не изгуби време дори да изтрие кръвта от носа си. Старо куче. Очите му бяха потъмнели от дива ярост. Налетя като тежкотоварен камион, с поредица бързи удари, всичките прави и много глупави. Карл отби повечето, примижа, когато един случайно го забърса по скулата, после улови дясната ръка на Дудек за китката. Хвана го в ключ под лакътя, изви му ръката и му нанесе удар с подлакътница. Лакътят на Дудек се счупи с хрущене — чу се дори през воя на сирените. Ариецът изпищя и се строполи на пода за последен път. Карл го изрита с всички сили в ребрата. Усети, че нещо там поддаде. Ритна го пак, два пъти, в корема. При втория ритник Дудек повърна — на бавна струя, сякаш нещо в него се беше спукало. Карл прекрачи гърчещото се тяло на ариеца, за да не стъпи в локвата повръщано, срита окървавеното му лице и се приведе над него. Повдигна главата му от пода за едното ухо и изсъска:

— Има нови правила, курешко. Вече работя за големите клечки. Мога да правя с теб каквото си поискам. И да те убия, пак няма да има значение.

На устата на Дудек изби кървава пяна. За размазаната му долна устна беше залепнало парче от зъб. Някъде дълбоко в гърлото му нещо стържеше.

Карл го пусна и се изправи. За миг се замисли дали да не срита още веднъж поваления си противник, силно в основата на гръбнака, за да предизвика травма, която затворническият лазарет няма как да оправи за ден-два, или още веднъж в лицето, за да го размаже окончателно. Или пък в ребрата, докато не се огънат и не пробият някой орган. Поне можеше да го заплюе, помисли си. Само че от гнева му не беше останало нищо. Не му се занимаваше повече с Дудек. Гватемалеца беше получил поисканата цена. Дудек беше временно вън от играта, на път към лечебницата. Нека лайняните му арийски другарчета свършат останалото. Нямаше нужда Марсалис да си цапа повече ръцете. Знаеше какво ще последва, повече или по-малко. Всяка неделя мъже като Дудек ги слагаха в евтини ковчези по пет в редица пред крематориумите за бедни из цялата Република. Повечето така и не навършваха двайсет години.

В другия край на крило Е вратата се отвори и взводът за бърза намеса се изсипа през прага. Телесна броня, зашеметители и крясъци. Карл въздъхна, вдигна ръце зад главата си й тръгна към тях през оглушителния вой на сирените.

13.

— Защо трябваше да го пребиваш, по дяволите?

Той сви рамене. Вече беше захвърлил затворническата куртка, събул си беше обувките и чорапите и пясъкът на плажа топлеше приятно стъпалата му. Нощният въздух галеше врата и голите му ръце като коприна.

— Нямаше основателна причина да не го правя.

— Сериозно? — Ертекин не си беше събули обувките, затова пък явно беше решила да зареже учтивата форма. — Ако не друго, поне щяхме да сме си у дома тази нощ, вместо на това бунище. За това не се ли сети?

Жестът й обхвана ниското възвишение отзад, комуникационната кула, а зад нея, като чудовищен пастир, безкрайната висина на нанокулата Перес. Конструкцията й беше в голямата си част неосветена, но червените навигационни светлинки примигваха в зашеметителен синхрон и привличаха неустоимо погледа нагоре чак до облачната покривка, в която се губеха.

— Бунището си е ваше — каза той.

— На лизинг е.

— И това сигурно ви къса сърцата. Представете си само — КОЛИН да зависи от местно захранване. Направо не знам как още не сте свалили правителството. Като в Боливия през деветдесетте, сещаш се.

Тя го стрелна с поглед, който вече му беше познат. Преполовил пътя към гнева, но сдържан от нещо друго. У друга тринайска би го разчел като резултат от обучение в социална пригодност. Тук обаче не беше сигурен какво означава. Само едно беше ясно. Нещо опъваше нервите на Севги Ертекин още откакто го беше видяла за пръв път.

— Марсалис, късно е — каза тя. — Нямам намерение да се карам с тебе за нещо, което КОЛИН били направили десет години преди да започна работа при тях. Причината да сме тук, в това бунище, е, че си допуснал прехвалените ти способности на тринайска да излязат от контрол, и това ни коства още шест шибани часа преговори и разговори по телефона. Така че не си насилвай късмета. Малко ми трябва да те пратя обратно в затвора и без да ме дразниш допълнително.

Той се ухили.

— Лъжеш.

— Така ли мислиш? Директорът искаше да отнесе въпроса до Талахаси и да чака решение от комисията по тежките престъпления. С най-голямо удоволствие би те затворил, докато бюрократичната машина на тукашното правораздаване предъвче случая.

— Аз пък си мислех, че с радост се е отървал от мен.

— Грешил си. Директор Парис е бивш морски пехотинец. — Севги пак го стрелна с поглед. — Точно като Уилбринк.

— Уил кой?

— Да бе. Забрави.

Не знаеше каква част от истината му казва. Вярно, нещата се позатегнаха, след като видяха какво е направил с Дудек. Взводът за бърза намеса за една бройка да го зашемети на място. Остана три часа в сумрака и амонячната миризма на аварийните килии, предвидени за употреба при бунт на затворниците, после го изведоха, ескортираха го набързо до административната сграда, а после пак толкова набързо го отведоха обратно, навярно като резултат на противоречащи си заповеди от по-висока инстанция. Минаха още два часа, докато го измъкнат окончателно от килията, но тогава вече беше тъмно и в административния блок бяха останали само чистачките и нощната охрана.

Нортън и Ертекин сновяха напред-назад, влизаха и излизаха от офиси, които той така и не видя отвътре. Почти не поглеждаха към него. Охраната се смени. По едно време някакъв служител дойде да го снима, след което си тръгна със снимката, без да каже и дума.

Карл имаше усещането, че е попаднал в средата на бавна река. Когато най-сетне приключиха, подписа документите, които му връчиха, облече собствените си дрехи и с мисълта, че в Ню Йорк ще е студено, си изпроси затворническо яке от един сънен чиновник. Якето беше в избеляло от носене черно, сам по себе си нелош цвят, но на единия ръкав имаше оранжев кант, а на гърба — логото и името на „Сигма“ в същия крещящ оттенък. Като при повечето носени дрехи тук, някой самозван шегаджия беше вмъкнал с блажна боя буквата „т“ след „С“-то. Карл попогледна творението, сви рамене и взе якето. От полицията в Маями бяха конфискували личните му вещи от хотела, след като го арестуваха, и едва ли щеше ги види някога пак. От АГЛОН, изглежда, още преговаряха за връщането на „Хааг“-а и мунициите към него. Въпрос на принцип и на гордост. Никой не мислеше сериозно, че могат да победят. Напъха ръце в якето, нави на руло късата лента с лични вещи, която вървеше с дрехите му от арестуването, и си тръгна.

„Майната им на аксесоарите, Карл. Важното е, че си на път към дома.“

Нортън, намусен, не се отдели от него по целия път до сълзата под наем на паркинга, отвори задната врата и я затвори веднага щом Карл се намести на седалката. Ертекин излезе от административния блок няколко минути по-късно, каза тихо нещо на партньора си и седна зад волана. Щом Нортън се настани до нея, тя запали двигателя и изведе на ръчно управление колата през портите на затвора. Нито един от двамата не му продума.

Колкото до директор Парис, той изобщо не се появи.

Едва бяха излезли на магистралата, а Нортън вече говореше по телефона със суборбиталния терминал на Маями. Както можеше да се очаква, толкова късно нямаше нито един полет в северна посока.

— Хотел? — попита той Ертекин.

Тя поклати глава.

— Парис е побеснял. Не искам утре да ни събудят със заповед за обиск само защото се е обадил на някое приятелче в Талахаси. Трябва да се доберем до своя територия.

Нортън пак захапа телефона. След два часа минаха през строго охраняваната порта на обслужващия нанокулата комплекс. Високи огради пресичаха равнинния терен, бдителни мъже и жени в униформи патрулираха в сумрака. Заради шлемовете със система за нощно виждане приличаха на инсектоидни извънземни от нискобюджетно театрално представление. Логото на КОЛИН се виждаше тук-там — по ръкавите, значките, баретите. Наистина се бяха озовали на своя територия. Напрежението се отцеждаше почти видимо от двамата му спасители.

Сега, застанал на плажа с пясък между пръстите и със собствените си дрехи на гърба за пръв път от четири месеца, Карл на свой ред изпитваше облекчение, не много по-различно от тяхното. Застигна го внезапно откровение за собствения му хал, за вдървените от непосилно напрежение мускули на душата му и за смътната уплаха от отпускането, бавно и предпазливо, на малки крачки. Случвало се беше и преди — мостикът на „Фелипе Суза“, който оживя изведнъж, приел позивните на приближаващия се спасителен кораб; онази едничка стъпка от елеваторната платформа на нанокулата Хокинг на твърда земя и нормалната земна гравитация, която едва не го събори; таксито, което го свали в Хампстед, и новата табелка на Зули, към която вдигна поглед, а после погледна табелата на улицата, защото не можеше да повярва, че наистина е пристигнал, току-виж не е разбрал правилно указанията й… а после я видя да застава до огромния панорамен прозорец, с широка усмивка само за него, едва видима през клоните на дървото. Онова приплъзване в корема, което ти казва, че всичко е наред, че вече можеш да се отпуснеш.

— Кажи ми нещо, Ертекин. — Думите излязоха от устата му като издишан дим, начало на разговор без задръжки. Не го интересуваше особено какво мисли тя или какво ще му отговори, стигаше му, че може да говори с някого, без думите му да предизвикат сбиване. — Работиш за КОЛИН от две години, нали?

— От две и половина.

— И кой е началникът? Ти или Нортън?

Пак онзи поглед, но в по-лек вариант. Сигурно беше доловила липсата на защитни стени в тона му.

— Нещата не стоят така.

— Сериозно? А как стоят? — Той махна с ръка. — Стига, Ертекин. Просто си говорим. На плажа сме, за Бога.

Бегла усмивка, но той остана с убеждението, че не е предназначена за него. Отново махна с ръка.

— Хайде.

— Добре. Ще ти кажа. — Ти поклати глава. — Един през нощта е, а той иска да си говорим за фирмена политика. Начинът, по който, работим, е следният. Нортън е акредитиран следовател на КОЛИН при екстрени ситуации. Занимава се с това вече десетина години и повече, започнал е при тях веднага след като е завършил специална програма за прилагане на закона към някакъв колеж в горните щати. Извадил е късмет — в КОЛИН плащат доста над средното, а през повечето време работата не е свързана с особен риск. Основно антикорупционни операции, разследване на схеми за присвояване на корпоративна собственост от страна на местни правителства, нарушени лицензи на марсианска технология, такива неща.

— Значи няма голям опит в серийните убийства.

— Да. Когато нещата загрубеят, обикновено наемат опитни хора от частни военни подизпълнители като „ЕксОп“ или „Ламбъртс“. Когато проблемите са от законов характер, работят с местната полиция. Така се появих аз на сцената. От нюйоркския отдел „Убийства“ ме пратиха като офицер за свръзка при два случая на лицензионни престъпления с марсианска технология, при които имаше убити служители на КОЛИН. Харесаха ме, а на Нортън му предстоеше повишение и му трябваше човек с опит в мръсната работа, така че… — Тя сви рамене. — Предложиха ми да постъпя при тях. Заплатата е страхотна. И аз приех.

— Но Нортън все пак е по-старши?

Ертекин въздъхна. Плъзна поглед към морето и не отговори.

— Какво?

— Тринайски. Всички сте побъркани на тема йерархия. Кой е шефът? Кой е по-старши? Над кого трябва да доминирам? Всеки детектив, с когото съм работила в един кабинет, задължително…

Млъкна насред изречението.

В първия миг Карл си помисли, че е видяла Нортън да идва към тях. Мрежата изскърца ръждиво. Той обхвана с поглед плажа и не видя нищо. Очите му се върнаха на лицето й. Тя все така гледаше към океана.

— Задължително какво?

— Няма значение — хладно каза тя. — Да, Нортън е по-старши от мен. Нортън познава КОЛИН като петте си пръста. Но не е ченге, а аз съм.

— Значи се съобразява с теб?

— Просто работим заедно, на принципа на съдействието. — Заряза океана и го погледна в очите. — За теб тази идея е странна, знам. Истината е, че Нортън няма нужда да се доказва.

— „И има гъста, гъста коса“, нали?

Стихът очевидно не й говореше нищо. Явно беше твърде млада, за да си спомня „Сърдития млад и мъжете“. Карл имаше последния им албум, защото… ами защото всички прехвърлили четиридесетте го имаха, парчето беше оглавило три пъти поред класациите веднага щом се появи на пазара. Но по онова време Ертекин сигурно още бе ходила права под масата. Самият той беше твърде млад, за да приеме спокойно новината, че Сърдития млад си е пръснал мозъка по апаратурата на някакво звукозаписно студио. „Да оплескаш пейзажа“. Колко на място. Любител на черния хумор и хладнокръвно небрежен по лондонски до самия край. Понякога се чудеше дали Сърдития млад си е давал сметка какво ще стане с продажбите на „Да оплескаш пейзажа“, когато е налапал дулото на осколочната карабина онзи следобед, ухилил се е на озвучителя и е натиснал спусъка. И дали е започвал да се досеща, когато е писал заглавното парче и текста към него една година по-рано.

— Какво общо има косата му?

— Е, това неговото едва ли може да мине за типично мъжко оплешивяване, не мислиш ли?

— Едва ли… — започна неразбиращо тя, после схвана. — О, я стига! Говориш глупости. Ти да не би да имаш типично мъжко оплешивяване, Марсалис?

— Не. Но аз не съм човек.

Това я стресна като изстрел с „Хааг“. Дори на слабото сияние от лампите покрай асфалтовото шосе отзад се видя как погледът й изстина. Когато заговори, гласът й беше също толкова студен:

— Цитираш ли някого?

— Ами… да. — Засмя се, най-вече защото беше толкова хубаво да стои тук на плажа с ръце в джобовете и стъпала, заровени в пясъка. — Твоите хора, като за начало.

Тя вдигна вежда.

— Моите хора?

— Да. Ти си туркиня, нали? Севги. Което повече или по-малко означава, че си мюсюлманка. Не слушаш ли какво казват вашите брадати вождове за тези като мен?

— За твоя информация — каза тя, — последният имам, когото слушах, беше жена. Нямаше брада, уверявам те.

Карл сви рамене.

— Може. Аз черпя информацията си от глобалната медия. Ислямът, Ватиканът, джизъслендските баптисти. Всичките пеят в един глас.

— Не знаеш за какво говориш.

— О, ама извини ме, моля те. — Улови изскубналото се крайче на темперамента си и го подпъхна на мястото му. „Днес излезе от затвора, приятел. Утре ще се махнеш и от Републиката, Вдругиден ще летиш към дома. Така че просто потърпи и се усмихвай“. Усмихна се чинно. — Доста добре знам за какво говоря, Ертекин. Все пак аз живея в кожата си, нали? В същата кожа бях и през деветдесет и трета, когато „Якобсен“ влезе в сила. И ако случайно си мислиш, че става въпрос за самосъжалението на пенсиониран войник — не е това. Не говорим само за тринайските. Когато шахуда превзеха Дубай, с очите си видях таитянски бонобоси да висят изкормени пред бардаците, в които са работили по договор. Обикновените курви само ги бяха изнасилили и жигосали.

— Шахуда не са…

— Да, да. Шахуда не са представителна извадка на общественото мнение. Чувал съм го. Точно както „Гладиус Деи“ не говорели от името на всички миролюбиви католици, и както цялата банда джизъслендски телевизионни проповедници нямали нищо общо с християнството. Всичко е само едно огромно недоразумение. Кланетата и слепите предразсъдъци се дължат единствено на това, че някой не си е прочел рекламните брошури.

— Говориш за фанатизирани малцинст…

— Виж, Ертекин. — Засмя се и установи, че този път смехът му е искрен. — Истината е, че всъщност не ми пука. Тази вечер аз съм свободен човек, стоя бос на пясъка и така нататък. Щом искаш да демонстрираш солидарност с групата или да спасиш останките от патриархалната си религиозна система, давай. Навремето и аз вярвах в някакви тъпотии. Защо при теб да е различно?

— Нямам намерение да обсъждам вярата си с теб.

— Хубаво. Не го прави тогава.

Стояха на пясъка и слушаха тишината. Прибоят се разбиваше в риф недалеч от брега. По-наблизо кротки вълни се пенеха в сумрака и ритъмът им изпълваше нощта с монотонен бял шум.

— Как разбра, че съм туркиня? — попита тя накрая. Той вдигна рамене.

— Често съм ходил в Турция. Имах една преводачка, казваше се Севги.

— Какво си правил в Турция?

— А ти какво мислиш?

— Лагерите?

Той се намръщи.

— Да, стандартната европейска политика. Щом нещо е гадно или неудобно, паркирай го в Източна Турция. Така ще е достатъчно далеч, за да не разваля настроението на големите клечки, и безопасно далече, ако някой успее да се измъкне без разрешение. Което така или иначе се случва достатъчно често, за да отскачам дотам два пъти годишно. Ти от източната част ли си?

— Не, от Ню Йорк съм.

— Аха. — Той кимна. — Извинявай. Имах предвид…

Млъкна, когато погледът й се стрелна покрай него към горната част на плажа. Обърна се на свой ред, макар че изостреното му чувство за чуждо присъствие вече го беше уведомило за приближаването на Нортън, този път наистина. Ето го и него, слизаше към тях и очевидно им носеше цял куп лоши новини.

— Тони Монтес. На четиридесет и четири, майка на две деца. — Образите на големия екран в съвещателната зала се сменяха, Нортън не спираше и за миг. Хубава латиноамериканка, снимка от лична карта, лице със силно изразени черти, понатежало малко от възрастта, тъмна коса с червеникави оттенъци, подстригана късо и с вкус. Щрак. Труп с грозно разкривени крайници и разкъсани дрехи, очертан с бялото на криминалистите върху дървен под. — Застреляна в дома си в Свободното пристанище Анжелин тази вечер. — Щрак. Снимка от моргата в едър план. Разкъсана уста, размазан грим, очите — подути и почернели от налягането на изстрел в главата. Входната рана зееше като кратер в челото й. Щрак. — Децата били на тренировка по плуване с баща си. Къщата е хубава, включена в кварталната охранителна мрежа с предплатен ъпгрейд за следващите три години. Мерин или се е вмъкнал с помощта на някакво свръхмодерно оборудване, или Тони сама го е пуснала. — Щрак. Снимки в близък план на различни участъци от тялото. Насинен хълбок и увиснала гърда. — Имало е борба и Мерин направо я е пребил. Две от ребрата й са счупени, охлузвания и натъртвания има кажи-речи по цялото й тяло. Лицето го видяхте. Кървавите следи също са в изобилие, криминалистите са взели проби от дивана в другата стая, както и от стените. — Щрак. Червени петна по кремава мазилка. — Повечето е нейна. Този тип май наистина е бил в настроение да се забавлява.

— Изнасилена ли е? — попита Карл.

Щрак.

— Не. Няма следи от сексуално насилие.

— Също като при другите — тихо каза Севги. — Балтимор, Топика, онова лайняно градче в Оклахома, как беше. Лоум Спрингс? Все същото, когато убива жена. Каквото и да го движи, няма нищо общо със секса.

Щрак.

— Силоум Спрингс — поправи я Нортън. — Лайняно градче в Арканзас, ако трябва да сме точни. Точно отвъд границата, не помниш ли?

— Не, не помня. — Ертекин, изглежда, съжали за реакцията си и гласът й прозвуча по-кротко: — Включихме се по мрежата, Том. А това едва ли е най-добрият начин да опознаеш едно място.

Нортън сви рамене.

— Но достатъчен, за да решиш, че градчето е лайняно?

— О, престани! Нали е в Джизъсленд, а това стига. — Ертекин разтърка едното си око и кимна към огромния екран на стената. — Защо са маркирали тази?

Поредицата снимки беше спряла на друг участък от кремавата стена — кръв и тъкан с неравни очертания като картинка от психологическия тест на Роршах. Мъничък червен триъгълник примигваше в ъгъла на екрана.

— А, да. Анжелинската полиция се е затруднила с тази подробност. — Нортън набра команда на инфоплочата на масата. Встрани от снимката на екрана се появиха данни от разследването на криминалистите. — Когато най-накрая я застрелял, жената е стояла права в съседната стая. Високоскоростен електромагнитен куршум, който минал през главата й и се забил в стената отзад. Ъгълът води до заключението, че той е стоял пред нея. Точно това е притеснило колегите ти от Анжелин, Севги. Не се връзва. Ако беше посрещнала смъртта на колене, след като не е имала повече сили да се съпротивлява — да, това би било приемливо. Но да застане права пред дулото, след като толкова упорито се е борила за живота си… Просто не се връзва.

— Напротив, връзва се. — Карл замълча за миг, подлагаше на тест интуицията си и високоволтовите кабели, по които протичаше. Познаваше формата й, така както ръката му познаваше дръжката на „Хааг“-а. — Предала се е, защото той я е заплашил с нещо много по-лошо.

— По-лошо от това да я пребие до смърт? — В очите на Нортън прозираше студен гняв. Карл не можа да прецени дали гневът е насочен и към него, или само към Мерин. — Би ли споделил какво по-точно ще да е било това?

— Децата — тихо каза Ертекин.

Той кимна.

— Да, и съпругът сигурно, но заплахата да убие децата й е решила въпроса. Възползвал се е от генетичното й програмиране. Казал й е, че ще чака, докато децата се приберат.

— Няма как да го знаеш — каза Нортън все така гневно.

— Няма, така е. Но не виждам друго логично обяснение. Вмъкнал се е през защитите на къщата. Или Монтес го е познавала и го е пуснала, или той е изкормил софтуера, което означава, че е наблюдавал къщата достатъчно дълго, за да опознае системите, следователно е знаел, че жертвата му има деца и че те скоро ще се върнат. Това е бил козът му, лостът за натиск, и той го е използвал.

Видя ги как се спогледаха.

— Това обяснява нещата, но само донякъде — каза Ертекин, повече на себе си, отколкото на него или Нортън. — Всъщност само променя донякъде основния въпрос. Ако е бил готов да използва такава заплаха, защо не го е направил от самото начало? Защо си е направил труда да я мята из стаята?

Карл поклати глава.

— Не знам. Но лично на мен изстрелът в главата ми прилича на екзекуция. Побоят трябва да е бил нещо друго.

— Разпит? Мислиш, че е искал да изтръгне някаква информация?

Карл обмисли въпроса й, вперил невиждащ поглед в границата между светлината на екрана и потъналата в сенки стена. Спомените се гърчеха като преплетени на кълбо влечуги… тази жена май, ръчкаше паметта му всеки път, когато си отвореше шибаната уста. Когато още бяха в затвора — „Минал ли ви е през ума подобен вариант?“ — беше събудила спомените му за коридорите на „Фелипе Суза“ и студената неотвратимост на собствените му мисли, докато чакаше да го спасят. И сега пак. Горещата миниатюрна стая в къща на безименна техеранска уличка. Кръпки слънчева светлина по пода, сянката на зарешетения прозорец. Стара пот и леката миризма на изгорена плът. Писъци от дъното на коридора. Кръв по юмрука му.

— Не. Има по-умни начини да получиш информация.

— Какво тогава? — настоя Нортън. — Просто садизъм? Или е някакъв вид проявление на суперменски синдром? Генетично оправдана бруталност?

Карл го изгледа. Нортън не сведе очи. Карл сви рамене и каза:

— Може да е било ярост. По някаква причина може просто да е загубил контрол.

Ертекин смръщи вежди.

— Добре де. Но после — какво? Изведнъж се е успокоил и я е екзекутирал, просто така?

— Може би.

— Лично аз не виждам никаква логика — заяви Нортън.

Карл отново сви рамене, този път, с леко пренебрежение.

— Защо трябва да има логика?

— Това пък какво означава?

— Означава, Нортън, че на биохимично ниво ти не си като Мерин. Нито ти, нито Ертекин. На нивото на лимбичната система, през амигдалата и в орбитофронталния кортекс на Мерин протичат стотици биохимични процеси, които при вас просто ги няма. — Намерението му беше да обясни всичко това спокойно и безпристрастно — обучението в социална пригодност беше отстранило вродената агресивност от речта му и езика на тялото. Но въпреки това досадата в собствения му глас го учуди сериозно и той довърши набързо: — Разбира се, че всичко това няма да ти говори нищо. Действията на този тип са ти напълно непонятни.

Тишина в слабо осветената съвещателна зала. Карл усещаше погледа на Ертекин като докосване. Сведе поглед към ръцете си.

— Казахте, че е убил още двайсетина освен тази жена.

— Седемнайсет са потвърдени, генетичен материал от Мерин е открит на местопрестъпленията — каза Нортън. — Още четири, за които не сме толкова сигурни. Това не включва хората, които е убил и изял на борда на „Хоркан“.

— Имате ли карта на убийствата? Къде е бил Мерин?

Не вдигна глава, но усети как двамата отново се спогледаха.

— Имаме — каза Нортън.

Защрака по клавиатурата на инфоплочата и образът с кръвта на Тони Монтес изчезна. На негово място изникна карта на континентална Северна Америка, прорязана от магистрали и яркочервената граница между щатите на Ръба и територията на Съюза. Имаше седемнайсет черни квадратчета и четири сиви, всеки в комплект с голяма колкото нокът снимка на жертвата. Карл стана и отиде при стената, за да погледне екрана отблизо. На снимката в Свободно пристанище Анжелин Тони Монтес беше щастливо засмяна, косата й — фризирана като за парти, роклята — с голи рамене. Той докосна леко образа и отдолу се появи подробна информация с дребен шрифт. Майка, съпруга, агент по недвижими имоти. Труп.

Плъзна поглед по другите снимки, пръснати по картата като белези от акне. Макар и на различни хора, те си приличаха по едно — повечето не бяха портретни снимки, а от онези, случайно направените, които улавят най-пълноценно живота. Само две от снимките бяха холоизображения от лични карти, останалите бяха уловили усмивки и намигания към камерата, плътно изрязани, за да се отстранят роднините и приятелите, попаднали в кадъра. Лицата бяха на хора от различна раса и на различна възраст, от средата на трийсетте до един почти седемдесетгодишен дядо. Женени, неженени, с и без деца. Професиите варираха от специалисти по инфосистеми до обикновени работници.

Нямаха нищо общо помежду си, освен континента, на който живееха, и факта, че бяха мъртви.

Насочи вниманието си към Западното крайбрежие. Нортън набра нещо на инфоплочата и районът на Залива се наложи в голям мащаб върху основната карта. Мястото, където „Гордостта на Хоркан“ беше паднал в океана, беше маркирано с голям квадрат близо до брега в комплект с единадесет имена и лица едно под друго встрани от квадрата. Още четири червени кутийки близо до Сан Франциско и Оукланд. Карл се загледа в последната група с усещането, че нещо не се връзва. Смръщи чело, докосна маркерите и се зачете в дребния шрифт.

Датите.

— Да, така е. — Ертекин се приближи зад гърба му. Карл я подуши, преди да я чуе. — Върнал се е. „Гордостта на Хоркан“ пада в океана и същия ден той извършва две убийства. После незнайно как минава границата с Републиката. Следващата му спирка е Ван Хорн в Тексас, на деветнайсети юни. Еди Танака, застрелян пред един бордей на Десета междущатска. След което се връща в Залива, близо четири месеца по-късно, на втори октомври. Какво ти подсказва това?

— Забравил си е портфейла?

— Браво. Знаех си аз, че с право сме те наели.

Карл се извърна и я погледна укорително. Нещо се случи с линията на устата й. Той вдиша леко с надеждата да улови отново миризмата й.

— Мерин работи с непълни данни. Не знам как се е сдобил със списъка на жертвите си, но явно не е разполагал с всички имена в началото. Защо му е било да се прехвърля в Джизъсленд през юни, щом е трябвало да се върне по същия път и да убие този тип, ъъ, Уитлок, по-късно. А сега и Монтес, в Анжелинското свободно пристанище. От Залива до там е съвсем близо, няма и гранични проверки. Явно избира целите си в движение.

— Да. И ние стигнахме до същото заключение. — Ертекин бавно отстъпи и спря до стола на Нортън. — Ако Джаспър Уитлок водеше живот подобен на Еди Танака, сигурно би могъл да ме убедиш, че Мерин не го е открил първия път и затова се е наложило да се върне по-късно. Само че Уитлок е бил брокер на медицински услуги. С напълно законен собствен бизнес, почтен гражданин, стълб на общността. Не е човек, когото е трудно да откриеш. Мерин го е застрелял в собствения му офис, както си е седял зад бюрото. Следователно през юни Мерин още не е знаел, че трябва да го убие. Разбрал е за това по-късно.

— Въпросът е откъде? — Карл гледаше картата и пръснатите по нея черни маркери. — Минава границата, за да види сметката на Танака, после отива чак в Тексас. Някакви признаци, че е отишъл там, за да търси информация?

— Не. Танака е бил мошеник на дребно, нищо повече. Наркотици, незаконни аборти. От време на време по някой контрабандно доставен орган за трансплантация.

Нортън вдигна очи от инфоплочата. Лицето му беше безизразно.

— На практика джизъслендски вариант на брокер на медицински услуги.

— Ами…

Ертекин свъси вежди и каза:

— Вече проучихме тази връзка. Танака не е бил официално регистриран в медицинския бизнес, нито в Републиката, нито другаде. По професия е бил специалист по биологични заплахи…

— Ловец на плъхове — допълни Нортън.

— Последните две години е бил безработен, изкарвал си е прехраната главно като сутеньор в района на Ел Пасо и на изток. Преди това се е занимавал със същото в Хюстън. Смятаме, че точно покрай това е влязъл в бизнеса с незаконните аборти. В тях има много повече хляб, отколкото в…

— В лова на плъхове — довърши Карл и кимна замислено. — Като гледам картата, имаме Югоизточен Тексас, Северен Тексас, Западна Оклахома, после две убийства в Колорадо, едно непотвърдено в Айова, едно сигурно и едно непотвърдено в Канзас, Мичиган, две в Илинойс, непотвърдено в Южна Каролина, непотвърдено в Мериленд, Луизиана, Джорджия и Северна Флорида. Открихте ли някаква връзка между жертвите? Колкото и дребна да е?

Физиономията на Ертекин беше достатъчно красноречива. И тя като него гледаше картата и пръснатите по нея лица на мъртвите.

— Ако се опрем на онова, което знаем, Мерин може да ги е подбирал и по телефонния указател — изсумтя Нортън.

14.

Крясъците я изтръгнаха от лапите на съня.

Първата й сънена мисъл беше, че има кражба или че пазарлъкът под прозорците й внезапно е загрубял. После особената ритмичност на гласовете си проби път през изтъняващата пелена на съня и тя си спомни къде се намира. Седна рязко в тясното войнишко легло. От липсата на синаптик чувстваше мозъка си като некъпан. В другия край на стаята зората нахлуваше през проядената от молци вариполарна завеса, перленосива светлина къпеше на бледи райета тавана и отсрещната стена. Погледна си часовника и изпъшка. Призивите отвън не се чуваха много ясно, но можеше да се досети за съдържанието им и без да различава отделните думи.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня.

— Да?

Гласът на Нортън в ухото й:

— Чуваш ли феновете?

— Щом съм будна.

— Моите поздравления, Сев. Ако бяхме останали в града, щяхме здравата да го загазим. Гадният ти полицейски ум пак ни спаси кожата.

— Е… — Тя отметна завивката и стъпи на пода. Настръхна от студения въздух. — Значи Парис наистина има приятели в Талахаси.

— Нещо повече. — В гласа на Нортън се промъкна усещане за горчива усмивка. — Свързал се е с медиите. В „Добро утро, Юг“ само за нас говорят.

— Ох, мамка му. — Заопипва за дрехите си. — Ще можем ли да се измъкнем по живо, по здраво, как мислиш?

— Няма да е със суборбитален, това поне е сигурно. Каквото и да е държало под похлупак истината за генетичния статус на Марсалис, вече го няма. Тайната му е разкрита. Или Парис се е разприказвал, или е изтекла информация от по-високо място.

— Трябва да е бил Парис.

— Така или иначе, и двата входа към комплекса са блокирани от тълпи джизъслендци, шосето също е блокирано в последните два, че и повече километра. Като ги гледам, всичките са фанатици, от най-лоша проба. Току-що говорих с пресаташето ни в Маями — опашката от проповедници с искания за ефирно време била стигнала до Аляска. — Тя пак усети усмивката му. — Вече не става въпрос само да се измъкнем от републиканското правораздаване, Сев. Сега сме низвергнати грешници, които държат при себе си една прокълната от Бога мерзост.

— Супер. И какво ще правим? — Севги нахлузи единия ръкав на ризата си. — Ще летим до дома по старомодния начин? КОЛИН сигурно държат тук един-два обикновени лиъра, нали? За кратки полети на ВИП персони.

— Би трябвало, да.

— И няма да стрелят по нас, когато навлезем във въздушното пространство на Републиката, нали?

Нортън не каза нищо. Севги се сети за профилиращите си чашки чак когато беше залепила ризата си наполовина. Дръпна ядно двете половини на предницата и се наведе да огледа пода.

— Стига, Том. Не може сериозно да мислиш, че…

— Добре де, едва ли ще стрелят по нас. Но може да принудят пилота да кацне на международното в Маями и да ни свалят от самолета там. Не сме добре дошли по тия места, Сев.

— Никъде не сме добре дошли, ако питаш мен — измърмори тя. Мярна прозрачния отблясък на силиконова чашка в долния край на леглото. Взе я с два пръста и я намести на дясната си гърда. — Добре, Том. Какво да направим?

— Нека първо говоря с Никълсън. — И продължи бързо въпреки сумтенето й: — Сев, той може и да е задник, но все пак отговаря за оперативната дейност. И за него няма да е добре, ако се озовем в някой маямски затвор.

Севги се оглеждаше за другата чашка.

— Никълсън няма да удари с юмрук на ниво щатско правораздаване, Том, и ти го знаеш. Има твърде много политически амбиции, за да нервира хора с такова влияние. Ако Талахаси се ангажира активно с тази история, КОЛИН ще ни зареже да се оправяме сами.

Ново колебание от страна на Нортън. Шумът на тълпата отвън прииждаше като далечен прибой. Севги откри чашката под леглото, измъкна я и я нагласи несръчно, с лявата ръка. Седна на ръба на леглото и се зае да залепи отново ризата си.

— Кажи ми, че греша, Том.

— Мисля, че грешиш, Сев. Никълсън ще погледне на това като на намеса в системата за сигурност на КОЛИН, положение, което злепоставя и него. Дори да не се заеме лично с Талахаси, поне ще го препрати към горните етажи с гриф „спешно“.

— И междувременно какво? Ще си стоим тук?

— Човек може да заседне и на по-неприятни места, Сев — каза Нортън и въздъхна. — В най-лошия случай ще ти се наложи да прекараш още един ден с новото си приятелче.

— Моето ново… — Севги свали телефона от ухото си и го погледна. Малкото екранче тъмнееше невинно. Нортън не беше активирал визуалната връзка. — Да ти го начукам, Том.

— Просто се пошегувах, Сев.

— Така ли? Е, като се върнеш на Пето авеню, гледай да си купиш ново чувство за хумор.

И прекъсна разговора.

От наблюдателната кула към сушата положението не изглеждаше толкова страшно. Няколкостотин пъстро облечени жени и мъже се мотаеха пред входа на комплекса, а вляво от тях някакъв белокос тип с костюм говореше екзалтирано от висотата на преносим пластмасов подиум. Два скалъпени набързо холоплаката висяха килнати във въздуха над множеството. Сълзи и няколко старомодни автомобила с вътрешно горене бяха паркирани покрай шосето; хора на малки групи стояха до тях. Утринната светлина се отразяваше в стъкло и метални повърхности. Два хеликоптера танцуваха в небето — медийни платформи, ако се съдеше по цветовете им.

Не изглеждаше чак толкова страшно, да, но от портите ги деляха почти двеста метра, врявата беше приглушена от разстоянието, а подробностите трудно се различаваха. Севги се беше сблъсквала с масови безредици, докато работеше като патрулен полицай, и се беше научила да не прави прибързани преценки на ситуации, включващи множество хора, струпани на едно място. Знаеше колко бързо може да се промени положението.

— … може да има човешка форма, но не позволявайте тази форма да ви заблуди. — Думите се излъчваха от звуковата система на подиума, все още сравнително спокойни. Проповедникът очевидно беше поел бавен курс към истеричната кулминация. — Човекът е създаден по образ и с любовта Божия. Това… същество… е създадено от арогантни грешници, осквернили семето, дадено ни от Бог в неговата мъдрост. Библията ни казва…

Севги спря да го слуша. Загледа се с присвити очи в един от хеликоптерите горе.

— Нещо от щатската полиция? — попита постовия на кулата.

Той поклати глава.

— Ако тия долу щурмуват портата, ще се появят, но не и преди това. А дори и тогава ще се намесят само защото са наясно, че имаме право да използваме смъртоносни оръжия при нерегламентирано навлизане в охранявания периметър.

Лицето му беше спокойно, но горчивата нотка в гласа му беше красноречива. На гърдите му имаше малка табелка с името му — Ким, но Севги реши, че корейските американци са достатъчно близки по темперамент до китайците и също толкова склонни да се отнасят към света с чувство на горчивина. Преди отцепването подлудените от Занг-треската тълпи не бяха подбирали много-много кого линчуват.

— Не мисля, че ще се стигне дотам. — Опита се да демонстрира небрежна самоувереност. — Ще ви се махнем от главите, преди да е станало време за обяд, и те ще се разкарат.

— Дано.

Остави го да наблюдава тълпата и заслиза по външното стълбище. Комплексът тънеше в зловеща тишина, в ярък контраст с врявата отвън. Бяха замразили дейността на нанокулата до приключване на кризата и складовите хангари бяха затворени. Товарни подемници, широки по десетина метра, клечаха неподвижни по платформите и вътрешните писти като огромни скалпирани танкове, зарязани след края на колосален конфликт в градска среда. Подемните им платформи бяха празни.

В другия край на комплекса нанокулата пробиваше облачната покривка като противопожарна стълба с божествени размери. В сравнение с нея всичко друго изглеждаше миниатюрно, като пръснати на двора детски играчки. Перес беше една от първите нанокули, построена, когато Марс все още бил почти девствена пустиня, а Бредбъри — набор от херметизирани конструкции. Сега изглеждаше изхабена и мръсна, в избеляло черно и петносано сиво, с набиващи се на очи подпорни структури. В сравнение с жизнерадостния ярко оцветен минимализъм на Сейгън или Каку Перес си беше антика. Дори за Севги, която не обичаше кулите без значение на цвета им, тази си беше тъжна гледка.

— Била ли си горе?

Севги се обърна. Марсалис се бе приближил на два метра зад гърба й, без да го усети. Стоеше и я гледаше спокойно, по начин, който толкова силно й напомни за Етан, че по гръбнака й плъзнаха студени тръпки.

— На тази не съм. — Тя кимна неопределено на север.

— Минах обучение в Ню Йорк. Основно на Каку. Качвала съм се на Сейгън и Хокинг, също и на Левин, преди да я построят докрай.

— Не си много ентусиазирана май.

— Така е.

Това го накара да се усмихне.

— Но плащат добре. Нали?

— Плащат добре — съгласи се тя.

Той погледна към портата. Усмивката му се стопи.

— Цялата тази врява заради мен ли е?

— Да. — Почувства се смътно притеснена, сякаш републиканците от другата страна на оградата бяха нейни познати, чието лошо възпитание трябва някак да оправдае. — Сърди се на приятелчето си Парис. Явно не е издържал на изкушението, след като те измъкнахме под носа му. Издрънкал е всичко на тукашните медии.

— Значи сме имали късмет, че снощи ни доведе тук. Тя сви рамене.

— Известно време се занимавах със защита на свидетели. А там се научаваш никога да не поемаш излишни рискове.

— Разбирам. — Той сякаш се замисли над думите й. — Е, ще ми дадете ли някакво оръжие, или не?

— Това не влиза в сделката. Не прочете ли дребния шрифт?

— Не.

Това я свари неподготвена.

— Сериозно?

— Да си попадала някога в джизъслендски затвор? — Усмивката му беше мека, но очите му студенееха от спомена. — Не губиш излишно време с подробности, ако някой е дошъл да те измъкне от такова място.

— Вярно. — Тя се изкашля да прочисти гърлото си. — Е, въпросният дребен шрифт гласи, че КОЛИН ще ползва услугите ти в качеството ти на съветник, а не за реални действия. Следователно оръжие няма да ти трябва.

— Ще ми трябва, ако нашите джизъслендски приятелчета решат да щурмуват оградата.

— Това няма да се случи.

— Подобна увереност е вдъхновяваща. Ще можем ли да излетим оттук?

— Едва ли. Том се опитва да задвижи дипломатическата машина, но ще мине известно време, докато получим някакви гаранции за безопасност. В тази част на света противовъздушната отбрана първо стреля, а след това брои.

— Да, това съм го чувал. — Той обърна гръб на оградата и плъзна поглед по трептящата повърхност на Атлантика. — Като говорим за това, някаква идея защо колегите им от Ръба не са пуснали една-две топлинно насочвани ракети в задника на „Хоркан“, когато е пресякъл въздушната им граница? Доколкото знам, и те не се славят с особено самообладание, а „Хоркан“ определено е покривал параметрите на реална заплаха.

— Очевидно местният представител на КОЛИН ги е разубедил.

— Сериозно? — Марсалис вдигна вежда.

— Да. Напоследък отношенията ни с Ръба са доста добри. Не като с Републиката. Миналата година подписахме споразумение за пряк ИИ интерфейс, протоколи с висока съвместимост и минимален буфер. Н-джинът на Сейгън определи траекторията и я препрати директно към военновъздушното командване на Ръба. Никакви блокади, никакви инфопроверки извън най-елементарните. Минал е през буферите за няколко наносекунди. — Севги разпери ръце. — Всички са доволни.

— И най-вече Мерин.

Тя не каза нищо. Пресекливите крясъци откъм портата стигаха до тях между повеите на океанския вятър. Марсалис бавно тръгна към водата. Не каза нищо, не погледна назад към нея. Едва след първите му три крачки Севги разбра, че е очаквал от нея да продължи разговора и си е тръгнал, понеже тя не го беше направила.

— Къде отиваш? — Каза го с по-голяма лекота, отколкото й беше по вкуса.

Той спря и се обърна.

— Защо? — попита я сериозно. — Да не съм под домашен арест или нещо такова?

„Майната му!“

— Не, не, просто… — Тя махна неуверено. — В случай че се наложи да те открия по спешност.

Той замълча, преценяваше казаното, така както беше претеглил и коментара й относно защитата на свидетели по-рано.

— Ще се поразходя по плажа — каза накрая. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ами… не. — Тя се поколеба. Той чакаше. — Трябва да прегледам данните от местопрестъплението Монтес, докато още имаме време. Да видя дали няма да изскочи нещо.

— Смяташ, че има такава вероятност?

— Не, но човек никога не знае. От четири месеца се занимавам с почерка на Мерин, но за анжелинската полиция това е нещо ново. Може да са забелязали нещо, което на мен ми е убягнало.

— Значи нямате пряк информационен интерфейс с тях, така ли?

— Да. Технически те не са част от службата за сигурност на Ръба. Имат си свое правораздаване, анжелинската полиция е автономна и на практика работи не много по-различно от полицията на който и да е голям град в Републиката.

— И не сте споделили с тях информацията си по този случай?

— Не сме. Вече ти казах, че предпочитаме да не създаваме излишна паника. — Махна уморено към оградата. — Чуй ги само. Как мислиш ще реагират хора като тях на новината, че тринайска с канибалски наклонности вилнее из Северна Америка и убива мирни граждани по неясни критерии? Помниш ли Сандерсен?

— Ерик Сандерсен? — Той вдигна рамене. — Ами да, помня го. И аз го търсих два месеца миналата година, като всички други.

— Значи помниш какво стана. Седем седмици само и едва не се стигна до военно положение в пет щата на Републиката. Медиите нададоха вой до небесата за клонирани чудовища. Въоръжени тълпи се опитаха да нахлуят в лагера в Симарон и да избият всичко живо вътре. Извънредни мерки за сигурност по цялата граница с Ръба. Ако Сандерсен не си беше провалил прикритието, ситуацията от времето на Занг-треската щеше да се повтори. А той беше обикновен беглец. Не беше убил никого. Ако се разчуе за Мерин, тълпите буквално ще откачат.

— Да, тълпите. Вие, хората, добре владеете този номер, нали?

Севги реши да пропусне последното покрай ушите си.

— Просто не искаме нова кървава баня — упорито повтори тя. — Даваме на местната полиция да разбере, че проявяваме интерес, и им съдействаме в някаква степен. Но не можем да си позволим някой да се докопа до цялостната картинка.

Той кимна. Изглежда, беше забравил за разходката си по плажа.

— И каква картинка предоставяте на тях?

— Версията ни за пред властите в Републиката е контрабанда на марстехска технология. Престъпна групировка и дистрибуторска мрежа водят война за откраднат продукт. — Думите имаха възкисел вкус в устата й, скалъпени и неубедителни като неясно корпоративно изявление. Овладя импулса си да изкриви отвратено лице й продължи: — Лесно пробутахме тази история в случая на Еди Танака, мошеник от дребен калибър. Когато убитият е почтен гражданин, залагаме на номера със случайните жертви. Невинен човек, озовал се на кофти място в кофти момент. Ако и това не върви, се позоваваме на сгрешена идентичност.

— Не ми звучи много убедително. А с генетичните следи как процедирате?

— Изпреварваме ги. Н-джиновете на КОЛИН имат достъп до полицейските инфобази из цяла Северна Америка и постоянно търсят нововъведени данни, които да пасват на търсения профил. И това обикновено става много преди криминалистите да пуснат генно сканиране на събраните от местопрестъплението материали, така че в повечето случаи научаваме, преди някой друг да е разбрал, че има замесена тринайска.

— В повечето случаи?

— Да, в два от случаите ни се наложи да окажем давление върху патолозите, за да ги убедим да си мълчат. — Тя отклони поглед. — Не е трудно за възможностите на КОЛИН.

— Да де, едва ли е трудно.

Севги усети, че е на път да се изчерви.

— Виж, трябва да се връщам в централната сграда. Щом искаш да се разхождаш по плажа, върви.

— Не. Ще дойда с теб.

Тя го стрелна изпод вежди. Той й отвърна с невинен поглед.

— Няма да е лошо и аз да видя материалите по случая — каза той. — Да си заработя издръжката един вид.

Така че тръгнаха заедно към главния комплекс. Започнало беше да става горещо и Севги смутено долови миризмата на пот, която се излъчваше от тялото й. Съжали, че не беше взела душ, преди да излезе.

— Та, казваше, че в Републиката не знаят за връзката с „Гордостта на Хоркан“ — подсети я Марсалис.

— Да. Медиите съобщиха, че няма оцелели. Казахме им за канибализма и че евентуалните оцелели са загинали при удара. Позволихме им да направят снимки.

— Хм.

— Да. — Севги сви устни. — Ужасът на канибалския кораб-призрак — кликнете тук за още изображения. Нахвърлиха се като на топъл хляб и го изпляскаха във всеки сайт на информационната мрежа. И изобщо не се сетиха за така наречената разследваща журналистика.

— Удобно.

Тя сви рамене.

— Стандартно по-скоро. Американските медии вече повече от сто години предпочитат сензациите пред фактите, а отцепването само засили тази тенденция. Пък и Мерин наистина е оцелял като по чудо. Намерил е начин да излъже системата така, че тя да го приеме обратно в криогнездото, след като е била тотално прецакана и криогенният протокол просто не е сработвал. Той обаче е преодолял тази пречка, убедил е криогнездото да се напълни с гел и да приеме, буквално да удави, живо неседирано тяло…

— Не е като да му е липсвало свободно време, за да го измисли.

— Знам. Но това е само началото. След това е трябвало да легне в гнездото и да си стои там, докато системата го дави, без да е седиран. Трябвало е да вдиша гела, в пълно съзнание, буден, без дробовете му да се разбунтуват инстинктивно, и всичко това в продължение на двайсетина минути, докато „Гордостта на Хоркан“ програмира финалното си захождане, навлезе в атмосферата, нанесе корекции в курса и се пльосне в океана.

Товарен подемник клечеше като заспал динозавър вдясно от тях и препречваше косата светлина на утринното слънце. Севги потрепери, когато навлязоха в дългата му сянка. Хвърли почти обвинителен поглед на Марсалис.

— Само се опитай да си го представиш — затворен в изправен ковчег, а онази гадост изпълва носа, устата и гърлото ти, излива се бавно в дробовете ти, притиска очите ти, а корабът наоколо ти се тресе, сякаш всеки момент ще се разпадне, а може и наистина да се разпада, защото няма как да си сигурен в обратното. Можеш ли да си го представиш?

— Опитвам се да не си го представям изобщо — меко каза той. — Знаем ли как се е добрал до брега?

Тя кимна.

— Първата жертва в района на залива, Юлисис Уорд. Видя го на картата снощи. Сериозен бизнес с микрофауна, имал ферми за отглеждане на култури по цялото крайбрежие на окръг Марин и от онези, привързаните планктонни решетки на стотина километра навътре в океана. Не разполагаме със сателитни снимки, но по всичко личи, че е бил на инспекция при въпросните решетки, когато „Гордостта на Хоркан“ е паднал във водата. Станало му любопитно, приближил се твърде много и в резултат се простил с живота си.

— Или е отишъл там с нарочната цел да прибере Мерин.

— Да, и ние се сетихме за това. ССР направиха проверка с н-джин и не откриха никаква връзка между Уорд и Мерин. Проверката обхвана четиридесет години. Освен ако не са се познавали от предишен живот, тази история е точно такава, каквато изглежда — кофти съвпадение.

— Как го е убил?

— С харпун за акули „Креси“. Виждал ли си човек, убит с такова нещо? — Севги размаха красноречиво ръце. — Направено е да спира големите бели акули през десет метра вода и на практика е портативен дезинтегратор. Пръснало е вътрешностите на Уорд из цялата стая. И на един от служителите му също — Емил Ночера. И двамата с един изстрел.

— Благодарил му е за помощта.

— Именно. Криминалистите казаха, че по същото време там е имало още двама служители, но те са избягали.

— Едва ли можем да ги виним.

— Да, плюс това са били нелегални. Изглежда, повечето сезонни работници в този бизнес са такива. И да са видели нещо, едва ли са щели да останат, за да дадат показания. От службата за сигурност ги търсят, но не хранят големи надежди.

— Те поне знаят ли за какво става въпрос?

— В ССР знаят, но дотам. Обществеността не подозира нищо — и ССР, също като нас, не могат да си позволят разгласяването на такава информация. Отношенията между Джизъсленд и Ръба са достатъчно обтегнати и без да се е разчуло, че някакъв тип прескача ту тук, ту там, все едно прехвалената им погранична охрана е висока до коляното бяла оградка.

— Но ченгетата от Ръба знаят, че той убива и на територията на Републиката?

— Уведомени са за това, да.

— Много любезно от тяхна страна да го запазят в тайна.

— Ами, както казах, не се долюбват много със съседите си. А и няма да изглежда добре, ако богатите и високотехнологични щати от Ръба не са в състояние да спрат един психопат, който минава границата, за да вилнее в Републиката. Ясно ти е какви дипломатически последици може да има това.

— Каква е ползата от технологията, ако Бог не е на твоя страна?

— Именно. А ако отгоре на всичко се разчуе, че въпросният психопат е, ъъ…

— Генетично чудовище? — меко попита той. — Изрод?

— Не съм го казала.

— Вярно. Не си.

— Републиката и без това пълни главите на населението си как Ръбът бил страхлива подлога на китайците. А предвид слуховете, които изтичат от Китай и бегълците от черните лаборатории… — Тя отново сви рамене.

— Ясно ти е как би изглеждало и това, нали?

— Съвсем ясно. Нищо не може да се сравнява с добрата история за вилнеещо чудовище.

Излязоха от сянката на подемника. Севги извърна глава да предпази очите си от внезапния прилив на светлина и й се стори, че зърва мимолетна усмивка на лицето на чернокожия мъж. Погледът му се беше зареял някъде далеч отвъд сградите около нанокулата.

— Нещо смешно ли казах?

Въпросът й го върна рязко в настоящето, но той не погледна към нея.

— Всъщност не.

Севги спря.

Той направи още две крачки, после също спря и се обърна към нея.

— Какво има?

— Ако имаш някаква полезна идея — хладно каза тя, — бих искала да я чуя. Ако ще си мълчиш, няма как да свършим работата.

— Не е нещо важно — отвърна спокойно той. — Ти сигурно би го нарекла резонанс.

Тя не помръдна.

— Резонанс на какво?

Той въздъхна.

— Резонанс между чудовища. Знаеш ли какво е „пистако“?

Тя разрови паметта си и измъкна нещо, прочетено отдавна в един доклад за престъпността във високопланинските подготвителни лагери.

— Да, нещо като демон, нали? От индианската митология. Нещо като вампир?

— Долу-горе. Пистако е бял мъж с дълъг нож, който идва нощем и нарязва индианци, за да се добере до телесната им тлъстина. Най-вероятно е цивилизационно обусловен мит, спомен от времената на конквистадорите и инквизицията, а те съвсем определено не са имали задръжки относно разчленяването на хора в името на Бога. В наше време обаче горе на алтиплано историята се е променила.

— Как?

Марсалис се ухили. Толкова много й заприлича на Етан, че сякаш бръкна в душата й и я докосна на същото място като него. Това я изпълни с ужас.

— В наше време — каза той — хората в Андите вече не свързват пистако с белия човек като такъв. Това е отминало. Иначе чудовището си е същото и изглежда по същия начин, но сега легендата твърди, че пистако е нещо зло, което белият човек е върнал.

И кимна към надвисналата тъмна конструкция на нанокулата.

— От Марс.

15.

Размяната на кодове най-после завърши.

Севги се почувства изтръгната от настоящата реалност, отдалечена от нея като малко дете, което майка му нежно, но категорично отвежда от телевизионния екран. Виртуалните гнезда в местния клон на КОЛИН бяха доста раздрънкани, излязло от употреба армейско оборудване на трийсетина години с изцяло затворени звуконепроницаеми клетки, и сега в мъртвешката им застиналост се усещаше тих звънтеж, който резонираше сякаш дълбоко в корема й. Водена от навика, тя започна да се настройва на вълната на звънтежа. Внимателно пренасочване към новия фокус. „Виж това, виж това“. Цветовете над нея се завихриха в значение, което й убягваше сякаш на косъм. Звънтежът беше пулсът на сърцето й, трепетът на кръвта по вените и артериите, осъзнаване на клетъчно ниво. Вихърът от цветове постепенно замря и се отдръпна като разтопена филмова лента, от онези старите, целулоидните. Замести го стандартният пустинен формат.

Огледа се. Марсалис го нямаше.

— Добър ден, госпожо.

Интерфейсът на анжелинската полиция беше с външността на красив чернокож патрулен полицай на двайсет и малко, обозначителните му знаци намигаха под смущаващо нетоплещото аризонско слънце. Материята на лятната му униформа с къси ръкави изглеждаше съвсем като истинска, същото важеше и за съвършената му обветрена кожа. Мускулите изпъкваха като въжета по ръцете му и издуваха ризата на раменете. Севги кисело си помисли, че е като излязъл от началните кадри на порнофилм, преди дрехите да се разхвърчат. Предположи, че са подбрали този образ с идеята да внушат доверие и уважение към символите на анжелинските сили за опазване на реда, но самата тя с мъка сдържаше поруменялото си кикотене.

„Добре де, поне не е поредната шибана свръхкучка с идеални пропорции.“

Всъщност притокът на кръв май не се ограничаваше само до лицето й.

— Хъм аз чакам…

— Свой колега. — Интерфейсът кимна. — На път е, но отнема известно време. Мога ли да видя пълномощното ви?

Севги вдигна отворена длан и проследи с поглед развиващото се кълбо от синкав машинен код. При допира си със земята „преждата“ припукваше и изчезваше като вода в суха пръст. Въпреки синия цвят на Севги й се догади леко, сякаш гледаше как собствената й кръв изтича от срязана вена на китката. Или така поне си беше представяла, че ще изглежда, когато…

„Я престани!“

— Благодаря, госпожо. Можете да продължите. — Познатите й инфодомове се появиха пред нея. Интерфейсът отстъпи встрани, като знак за новия статут на Севги. — Колегата ви също.

Не беше забелязала. Марсалис се материализираше до нея. Докато го гледаше как се уплътнява, Севги загуби всякакъв интерес към патрулния полицай. Привличането се криеше в недостатъците — в бръчките по лицето, в бледия гладък белег като от изгаряне на дясната ръка, в едва забележимите прошарени кичури в косата му. В начина, по който устата му се кривна вдясно при вида на патрулния полицай. В начина, по който обемаше пространството, сякаш препречваше вход към някъде другаде. В начина…

Защо изобщо беше решил да дойде с нея във виртуалната лаборатория?

— Забави се — каза тя по-остро, отколкото беше възнамерявала.

Той сви рамене.

— Сърди се на гените. Тринайските имат висока резистентност срещу хипнотични техники. В „Орел“ познавах момчета, които не можеха да използват виртуален формат, без предварително да са седирани. Ще идем ли да видим какво имат за Тони?

Интерфейсът ги поведе през пясъка към най-близкия инфодом. Във въздуха отстрани висеше син холографски надпис. „Първично местопрестъпление“. Този дом си имаше врата, което не беше обичайна практика. Патрулният полицай издърпа черното желязно резе и бутна вратата от грубо одялани дъски. В пълен контраст, от другата й страна имаше антре в превзет градски стил.

— Казвам се Кранстън — уведоми ги интерфейсът и отстъпи, за да им направи път. — Ако имате нужда от помощта ми, моля да ме повикате. Жертвата е в трапезарията. Втората врата вляво. Можете да докосвате и премествате всичко, но ако искате промените да се запазят, ще трябва да се консултирате с мен.

Откриха Тони Монтес на пода в трапезарията недалеч от кървавото петно на стената. Беше се свила при падането и сега лежеше на една страна, с извърната глава, така че разкашканата изходна рана се виждаше съвсем ясно. Крайниците й се бяха оплели, сякаш нямаха кости, краката й бяха боси. Потрепващите бели очертания около трупа я изолираха символично от дома й, сякаш програмата всеки момент щеше да я извади от картинката. Докато се приближаваха, над тялото в спретнати холографски кутийки се появи допълнителна информация. Травми, час на смъртта. Вероятна причина за по-леките наранявания. Възраст, пол, раса. Генетични характеристики.

— Мразя го това — възкликна Севги, колкото да каже нещо. — Уж трябва да те улесни, а само ти отвлича вниманието от онова, което искаш да видиш.

— Сигурно може да се изключи.

— Да. — Не понечи да повика Кранстън. — Когато започнах работа в полицията, нюйоркското управление провеждаше тестове с виртуална опция, която ти позволява да говориш с трупа.

— Боже Господи, и чия откачена идея е това? — Ала въпросът му прозвуча някак разсеяно. Марсалис коленичи до тялото и свъси вежди.

— Не знам. На някой инфоманиак сигурно, с твърде много свободно време и изобилие от творчески напъни. Уж с цел да се предотврати загубата на чувствителност. Да напомня на разследващите, че трупът доскоро е бил живо човешко същество.

— Да бе. — Той взе едната ръка на мъртвата жена, с леко присвита нагоре длан, като чашка, и я повдигна нежно. На пръв поглед изглеждаше, че гали пръстите й.

Севги коленичи до него.

— Вече се използваха моделите, с които връщаш жертвата на заден ход от момента на смъртта и я разхождаш през вероятната последователност на събитията. Така че крачката може и да не е била чак толкова голяма.

Той се обърна да я погледне и лицето му изведнъж се озова съвсем близо до нейното.

— Можем ли да го направим тук?

— Искаш ли?

Поредното свиване на рамене.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Добре. Кранстън?

Интерфейсът се материализира без особен драматизъм в другия край на стаята, като химически проявена снимка с използваната през миналото хилядолетие технология, която им бяха демонстрирали на един семинар.

— С какво мога да ви помогна?

Севги стана и махна с ръка.

— Можеш ли да ни пуснеш събитийния модел? Само последните няколко минути.

— Няма проблем. Ще трябва да минете в съседната стая, защото, изглежда, е започнало там. Ще включа системата ей сега. Звук искате ли?

Севги често беше гледала подобни възстановки, затова поклати отрицателно глава.

— Не, само движенията.

— Добре. Последвайте ме, ако обичате.

Нервите й съвсем се опънаха, когато патрулният полицай мина директно през стената. Севги и Марсалис предпочетоха по-конвенционалния път през вратата. Кранстън вече ги чакаше. Щом влязоха, небето зад прозорците рязко потъмня, а пердетата се плъзнаха наполовина като ефект в евтин филм на ужасите. Тони Монтес, все още жива и здрава, влезе в ролята на призрака — въплъти се бавно в центъра на стаята, с еспадрили в зелено и кремаво: отиваха си с цвета на полата и блузата й. Гримът й не беше размазан, лицето й изглеждаше неестествено спокойно.

На крачка от нея системата скицира извършителя.

Мъжки силует, със стандартни черти и стандартна телесна маса като от анатомична рисунка в учебник по биология, всичко това скицирано в лъскаво черно. Ала скицираното създание дишаше. И не само дишаше, а изведнъж скочи към Тони Монтес и я удари жестоко с юмрук. Тя залитна мълчаливо назад, загуби равновесие и падна на дивана. Едната еспадрила се изхлузи от крака й, литна абсурдно високо и падна в другия край на стаята. Черната фигура стисна Монтес за гърлото и я удари в лицето. И другата еспадрила се изхлузи. Монтес се изправи с мъка; черната фигура я наблюдаваше със спокойствието на робот. После направи крачка към нея и я удари с юмрук в гърдите. Тя залитна към пердетата, падна, после пак се изправи. Посегна да му издере лицето и за награда получи силен шамар с опакото на ръката, който я запрати в другия край на стаята. Удари си гърба в ръба на отворената към коридора врата. Падна и този път не се опита да стане.

Черната фигура тръгна към нея.

— На този етап — обясни интерфейсът — моделът смята, че убиецът е принудил Монтес да отиде в другата стая, изправил я е до стената и я е застрелял в главата. Системата все още работи върху причините за смяната на тактиката. Може би се е притеснил, че някой ще види убийството през прозореца, който гледа към улицата.

Черната фигура се наведе над Монтес, хвана я за косата и я изправи на крака. Изви едната й ръка зад гърба и я повлече към вратата към трапезарията. На прага двете фигури застинаха като в жива картина.

— Ще желаете ли да се преместите в другата стая, за да проследите последния етап от възстановката?

Севги погледна Марсалис. Той поклати глава.

— Не. Изключи я.

Монтес и нейният скициран в черно убиец избледняха и изчезнаха. Марсалис мина през освободеното от виртуалните фигури място и Севги остана сама в предната стая. Когато го последва през прага, го завари коленичил до трупа, както преди. Този път четеше данните в кутийките.

— Хареса ли си нещо? — Това беше стара шега сред следователите от отдел „Убийства“, черен хумор от мястото на престъплението. Излезе от устата й, преди да се е усетила.

Той вдигна очи и плъзна поглед из стаята.

— Искам да видя предишни данни.

Тя примигна.

— Предишни данни за какво?

— За нея. — Той посочи трупа на пода. — За Монтес.

— Марсалис, тя е била обикновена домакиня, по дяволите! — Даде си сметка, че се ядосва на самата себе си и на лекотата, с която беше превключила на стария полицейски режим. Овладя се. — Майка на две деца, която живее в скъпо предградие и продава недвижими имоти на половин работен ден. За какви данни говориш?

Той се поколеба. Стана и пак огледа стаята, сякаш не можеше да проумее как Монтес се е сдобила с такова обзавеждане.

— Марсалис?

Той се обърна към нея.

— Ако тази жена е била агент по недвижими имоти, аз съм шибана бонобо. Искаш ли да излезем малко на чист въздух?

Тя вдигна вежда.

— Във виртуална среда?

— Изразих се образно. Все Трябва да има съвещателно ниво някъде в програмата. Какво ще кажеш да идем там?

Съвещателното ниво беше второ качество, откъдето и да го погледнеш. Помещаваше се на билото на скалисто плато, до което се стигаше от всяка точка на виртуалната среда чрез подаване на гласов код, който научиха от Кранстън. Системата ги прехвърли моментално, без осезаемо чувство за преместване, и изведнъж се озоваха високо в пустинята с панорамна гледка към инфодомовете в равнината долу. Анжелинските детективи бяха добавяли по нещо от себе си с годините и сега платото беше осеяно с любими кресла с различна тапицерия, две меки постелки за гимнастика, хамак, опънат между две дебели стоманени куки, забити във фрагменти от тухлена стена, които висяха неподвижно във въздуха; още един хамак, този път опънат по-конвенционално между две палми с реални размери; маса за билярд, и накрая, колкото и да беше странно, полегнал настрани старовремски мотоциклет със забита в резервоара брадва.

Беше много тихо, само вятърът свиреше в скалите под тях. Толкова тихо, че с малко въображение и ако напрегнеш слух, сигурно би могъл да чуеш недоловимия статичен шум на инфосистемите, които поддържаха в средата. Карл се взира известно време в домовете долу, но не се вслушваше за несъществуващи шумове, а премисляше видяното. Инфодомовете изглеждаха някак много далеч и това май беше добре. Тук нямаше нищо, което да заслужава повече от повърхностен интерес. Чудеше се колко най-малко може да каже на Ертекин и колко точно съдействие трябва да изиграе, за да държи полицейския й инстинкт в състояние на дрямка.

— Виж — каза накрая. — Борбата, която са моделирали тук и която видяхме долу, е пълна глупост. Монтес не е била жертва, тя се е борила докрай. При това е знаела как да се бори. Затова е останала толкова рано без еспадрили. Не са паднали случайно от краката й, сама ги е изритала, за да се бие по-добре.

— И на какво основаваш тези си изводи?

— Отначало на инстинкт. — Вдигна ръка, за да спре протестите й. — Ертекин, тук не става въпрос за някакъв умопомрачен сериен убиец. Мерин отива чак в Свободното пристанище, за да убие конкретна жена. Трябва да има нещо, което я прави специална.

— Може и така да е. Но това още не доказва, че е била специалист по бойни изкуства.

— Да. Но ръцете й го доказват. — Той вдигна собствените си ръце с длани към лицето, пръстите свити наполовина в юмрук. — Напряко на кокалчетата й има вградена костна сплав, усеща се през кожата. Вероятно калцикрит. Това е бойна технология.

— Или част от поддържащ режим по време на менопауза.

— На четиридесет и четири?

Ертекин поклати упорито глава.

— Снощи прегледах досието й и там няма нищо за обучение в бойни техники. А и идеята ти изобщо не се връзва с генетичния материал, открит под ноктите й. Наистина ли мислиш, че човек с професионална бойна подготовка ще си прави труда да дере противника си?

— Не. Мисля, че го е направила чак след като се е отказала от борбата. Когато е взела решение, че ще го остави да я убие.

— Защо ще…

Карл видя как Ертекин сама стигна до извода — челото й се изглади, а очите й леко се разшириха. На светлината на виртуалното аризонско слънце забеляза, че ирисите й са с цвят на пръскан кехлибар.

— Знаела е, че ще намерим негови клетки под ноктите й — каза тя.

— Да. — Той сведе свъсен поглед към инфодомовете долу. — Тони си е направила труда да ни събере доказателствен материал. Замисли се върху това. Имаме жена, която знае, че след малко ще умре. Само минути преди смъртта си прави планове как да повлече посмъртно убиеца си. Е, това вече е или нечовешки силна воля, или обучение. Или по малко от двете.

Постояха известно време в мълчание. Той погледна косо към нея и видя как вятърът прилепва косата й към линията на челюстта. Нищо и никакво движение, почти несъществуващо всъщност, но нещо в него пробуди сърбеж ниско в корема му. Изглежда, и тя долови нещо, защото се обърна и го хвана, че я гледа. Карл пое в пълна мяра озарената от слънцето сила на тигровите й очи, после тя побърза да отклони поглед.

— Генният анализ отхвърля наличие на подобрения — каза тя. — Само стандартният хромозомен набор, двайсет и три двойки, без аномалии.

— Не съм твърдял обратното. — Той въздъхна. — Това е шибаният проблем в наши дни. Появи ли се нещо изключително у човек, веднага отваряме каталога с подобренията да му открием серийния номер. Трябва да е нещо, наблъскано в екстразом, някаква генна модификация. Никой не си задава въпроса дали пък не се касае за добрата стара наследственост плюс тренировки и обучение.

— Защото в наши дни най-често е другото.

— Не е нужно да ми напомняш, по дяволите. Само някой да спечели нещо, камерите се включват и моментално се почва с рекламата на някоя от безбройните генноформатиращи компании. — Той вдигна ръце в имитация на благодарствена реч. — „Искам само да кажа, че нямаше да постигна това без добрите хора от «Решения Амино». Без тях нямаше да успея!“ Еба си тъпанарщините!

И без да поглежда Ертекин, знаеше, че тя го гледа с вдигнати вежди.

— Какво?

— Нищо. Просто звучи странно от твоята уста, това е.

— Аха, само защото съм тринайска, трябва да харесвам платеното превъзходство, с което живеем. Виж какво, Ертекин, и аз нямах избор, също като теб. Никой не ми е ръгнал изкуствена хромозома ин витро. Имам двайсет и три двойки хромозоми точно като теб и информацията, която носят, ме прави такъв, какъвто съм. Нещастници като мен не разполагат с опцията да се отърват от модификациите по желание. Няма спринцовка с дезактивираща секвенция, която да ми боднат в задника и да стана безопасен материал за разплод.

— Именно поради което — тихо каза тя, — мислех, че от твоя гледна точка екстразомите са крачка напред. Поне за следващото поколение.

За миг го затисна набралата инерция тежест на безсмисления му гняв, дънеше напред-назад в гърдите му като боксова круша, която никой не си е направил труда да спре. Образи от последните четири пропилени месеца се заредиха безредно в главата му.

Прогони ги.

— Въпросната гледна точка нещо ми идва нанагорно в момента. Но нека се придържаме към Монтес, искаш ли? Едно мога да ти гарантирам — имала е боен опит или най-малкото е била обучавана в бойни техники. Ако нищо такова не излиза в досието й, значи по някаква причина е намерила за нужно да го скрие. Няма да е първата, заселила се в Анжелинското свободно пристанище с чисто нова самоличност. Няма да е и първата, омъжила се за човек, който не знае нищо за миналото й, така че и да говориш със съпруга й, най-вероятно ще е загуба на време.

— Да. Обикновено така става.

— Колко големи са децата?

— На четири и на седем.

— От него ли са?

— Не знам. — Ертекин вдигна ръка и направи жест, който й даде достъп до операционната система. Изтегли инфосвитък — излъчващ меко сияние текст, изписан във въздуха като послание от някой ангел. Запрехвърля страниците с деликатни движения на средния и безимения пръст, с показалеца държеше свитъка отворен. — Да. Първото раждане е регистрирано в Републиката, изглежда, са се преместили в Свободното пристанище малко след това. Второто дете е родено тук.

— Значи и тя е от Републиката.

— Така изглежда, да. Мислиш ли, че има отношение към станалото?

— Възможно е. — Карл се поколеба в опит да облече и останалото в думи, смътните прозрения, които беше получил, докато гледаше възстановката на убийството. — Има нещо друго. Децата са били очевидната принуда, причината Монтес да преклони глава.

Ертекин махна с отвращение с ръка.

— Това вече го каза.

— Да, но правилният въпрос е защо му е повярвала. Можел е да я убие, а после да изчака и да убие и другите от семейството й. Защо е повярвала, че той ще удържи на думата си?

— Мислиш, че една майка, поставена в подобна ситуация, има избор? Мислиш, че…

— Ертекин, цялото й поведение е било поредица от съзнателни решения. Помниш генетичния материал под ноктите, нали? Тук не става въпрос за цивилен, а за компетентен професионалист, който извършва поредица от изключително хладнокръвни и много трудни пресмятания. И една от тези сметки е била да се довери на човека, който я е застрелял в главата. Какво ти говори това?

Тя се намръщи и отговори неохотно:

— Че го е познавала.

Карл кимна.

— Да. И то добре. Достатъчно добре, за да е сигурна, че ще удържи на думата си. Въпросът е къде и как твоята домакиня от предградията, майка на две деца и агент по недвижими имоти на половин работен ден, се е сдобила с такива приятели?

Отиде и се изтегна в един от хамаците, докато тя размишляваше над въпроса му.

16.

Когато излязоха от виртуалната среда, завариха Нортън да ги чака.

Севги примигна, докато мозъкът й бързо превключваше на нормален режим, и го видя да я наблюдава през стъкления люк, вграден в похлупака на гнездото. Беше почти като да гледаш към някого под водата. Тя натисна освобождаващия бутон отстрани и се надигна на лакти, докато похлупакът се вдигаше.

— Някакъв напредък? — Чу собствения си глас все едно ушите й бяха заглъхнали.

Нортън кимна.

— Да. От бавната разновидност.

— Ще се приберем ли най-после у дома?

— Довечера може би. Никълсън е впрегнал и Рот в задачата и по всичко личи, че се готви сериозен дипломатически скандал. — Усмихна се криво. — Рот настоява за тежковъоръжен моторизиран ескорт до международното летище на Маями и придружаващи изтребители, докато не напуснем въздушното пространство на Републиката. Истината е, че просто иска да им натрие носа.

— Такава си е нашата Андреа. — Севги се измъкна от гнездото и се изправи неуверено, замаяна от престоя във виртуалната лаборатория и липсата на синаптик. И като напук я изпълни благодарност към Андреа Уокър Рот и мощните дипломатически мускули на КОЛИН. Всъщност не харесваше Рот, както не харесваше и останалите от политическия отдел, знаеше, че Рот не е по-добра от тях, че е предимно и най-вече брокер на власт и влияние, но…

„Но понякога, Сев, е добре батальоните да са на твоя страна.“

— Според мен истинският натиск идва от Ортис. — Нортън махна към другото гнездо, от което се измъкваше Марсалис. — Наближават номинациите за генерален секретар и така нататък. През следващите осем месеца ще гледа всячески да угажда на ООН. С малко късмет и попътен вятър от догодина може той да ти е шеф, Марсалис.

Чернокожият мъж се ухили.

— Не на мен. Аз съм на свободна практика, забрави ли?

— Така или иначе, най-вече от него зависи дали ще прекараме още една нощ тук, или не. В този щат има много подизпълнители по проекти на КОЛИН. Плюс доста чувствителни лидери на бизнес общността, които не биха искали да се мъти водата. На тази струна ще свири Ортис, докато Рот загрява телефоните до Вашингтон. — Нортън разпери ръце и се обърна към Севги. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато се мръкне. Ще си налягаме парцалите, и толкова.

Марсалис примижа и предпазливо раздвижи едното си рамо.

— Има ли ти нещо? — попита Севги.

Той я погледна за миг, сякаш преценяваше нивото на искрена загриженост в гласа й:

— Да. Резултат от четири месеца на долнокачествен бетамиелин хлорид.

— Уф! — изсумтя Нортън.

Марсалис раздвижи експериментално дясната си ръка, така както го правят алпинистите — длан върху основата на врата и лакът високо до главата. И пак се намръщи.

— Едва ли ви се намира нещо подръка, нали?

Нортън поклати глава.

— Нищичко. Пътникопотокът през тази кула напоследък е сведен до минимум. Поради липса на клиенти с мрежа, липсват и необходимите за поддръжката й продукти. Ще издържиш ли, докато стигнем в Ню Йорк?

— Мога да издържа кажи-речи вечно. Просто предпочитам да не го правя, стига за вас да е без значение. Малко е, хм, неприятно.

— Ще ти намерим някакви болкоуспокояващи — обеща Севги. — Трябваше да кажеш още снощи.

— Пропуснах.

— Виж, все пак ще проверя дали нямат нещо в запас — каза Нортън. — Току-виж открият нещичко в прахоляка из складовете.

— Благодаря. — Марсалис премести поглед от единия служител на КОЛИН към другия, после кимна към вратата на в-залата. — Ще ида да се поразходя. Ако ви потрябвам, на плажа съм.

Нортън го изчака да излезе и възкликна:

— Какво? Ако ни потрябвал? Той на нас? Аз ли нещо бъркам, или в момента той е този, който иска нещо от нас?

Севги потисна усмивката ся.

— Той е тринайска, Том. Какво ще правиш?

— Ами първото, което ми хрумва, е да не се претрепвам да му търся бетамиелина.

— Той каза вълшебната думичка. По-точно следващата де.

— Да — неохотно кимна Нортън. — Каза я, вярно.

Поколеба си и Севги разбра какво ще каже още преди да си е отворил устата, И незнайно защо го каза вместо него:

— Етан, нали?

— Виж, знам, че не обичаш да…

Тя поклати глава.

— Няма значение, Том. Аз… Може би наистина съм твърде докачлива на някои теми. Но може би е време. Нали? Канеше се да попиташ за Етан. Дали и той е бил такъв.

Кратка пауза.

— Беше ли?

Севги въздъхна, изпробваше мислено стегите на самоконтрола си. Дишането й беше малко неравномерно, но иначе… „Майната му, Сев, минаха четири години, все някога трябва да…“

„Да какво?“

„Трябва ти… нещо, Сев. Някакво шибано нещо, това ти трябва.“

Нова въздишка. Жест към вратата, през която току-що беше излязъл Марсалис.

— Етан беше… просто различен човек, Том. Не беше само генетичния си код, не беше просто натъпкана с химикали тринайска и изработена по поръчка лимбична система. Той…

Нов безпомощен жест.

— Дали виждам прилики? Да. Дали и Етан излъчваше това… отношение в стил „що не ми срежеш гърлото да видиш дали ми пука“? Да. Дали и Етан караше всеки друг нормален мъж в стаята да настръхва, така както ти настръхваш в присъствието на Марсалис? Да. Значи ли това, че…

— Сев, аз изобщо не…

— Настръхваш, Том. — Тя разпери ръце и пусна на свобода усмивката, която беше спряла преди малко. — Настръхваш. Те за това са били създадени в крайна сметка, вродено им е. А твоята реакция — и тя ти е вродена. Само че ти си резултат от еволюцията на стотици хиляди поколения, а те са продукт на няма и стотина години наука. По-бързо менажиране на системата, това е всичко.

— Това какво беше, цитат от рекламна брошура на проект „Поборник“?

Севги поклати глава и продължи, все така с усмивка:

— Не. Етан го казваше често. Виж, нали ме попита дали Етан и този тип си приличат. Откъде да знам? Етан ставаше половин час преди мен всяка сутрин и правеше прясно смляно кафе за двама ни. Дали Марсалис би направил такова нещо? Кой знае.

— Има начин да се разбере — с равен глас подхвърли Нортън.

Усмивката на Севги се стопи и тя вдигна предупредително пръст.

— Това дори не го подхващай.

— Извинявай. — Само дето не прозвуча много искрено. Усмивка трептеше в ъгълчетата на устата му. — Трябва да прескоча до Пето авеню и да си оправя чувството за хумор.

— Правилно си разбрал.

Той изведнъж стана сериозен.

— Виж, просто съм любопитен. И при двамата са налице някои много сериозни генетични модификации.

— И какво от това? Твоите родители са модифицирали един и същ изходен генетичен материал в чест на теб и на брат ти още в началото на проект „Нортън“. Означава ли това, че двамата си приличате?

Нортън сви устни.

— Едва ли.

— Тогава защо приемаш, че само защото Етан и Марсалис имат еднакъв набор от някои основни генетични характеристики, това би довело до подобие и в характерите им? Не можеш да поставяш знак за равенство между тях само защото и двамата са вариант тринайсет, точно както не можеш да ги поставяш под един знаменател само защото… и аз не знам, само защото и двамата са чернокожи, да речем.

— О, стига, Сев. Бъди малко по-сериозна, ако обичаш. Тук става въпрос за сериозна генетична тенденция, а не за цвят на кожата.

— Сериозна съм, уверявам те.

— Не, не си. Стреляш слепешката и го знаеш. Аналогията ти не струва.

— За теб може би, Том. Но ако излезеш през портала, ще видиш нещо съвсем друго. Все същите жестоки предразсъдъци, старомодни като всичко друго в Джизъсленд.

Нортън я изгледа ядосано. В тона му се промъкна укорителна нотка.

— Ти пък позволяваш на типичното за Съюза тесногръдие да вземе връх.

— Така ли мислиш? — Не искаше да се ядосва толкова, но гневът се издуваше в гърдите й и тя не откриваше начин да го потисне. Гласът й изтъня от беснеещия му пулс. — Знаеш ли, Етан си направи труда да издири сурогатната си майка. Оказа се, че е уважаван университетски преподавател в Сиатъл, но иначе била от тук.

— От Флорида?

— Не, не от Флорида. — Севги махна с раздразнение.

— От Луизиана, Мисисипи, нещо такова. От Джизъсленд във всеки случай. Отраснала в южните Съединени щати преди отцепването.

Нортън сви рамене.

— Доколкото знам, това не е нещо необичайно. По онова време повечето сурогатни майки са били набирани от пояса на бедността. Евтина суровина, пресни яйцеклетки за бързи пари, нали така?

— Да, но тя извадила повече късмет. Договорила се с някаква клиника на Западния бряг да ползват яйцеклетките й срещу достатъчно пари, за да се установи в Сиатъл и да учи. Работата е там, че аз придружих Етан, когато отиде да се види с нея. — Севги знаеше, че гледа безжизнено в една точка, но нищо не можеше да направи по въпроса. Онова тогава беше последното им пътуване заедно. — Разказа ни доста неща. Няма да повярваш какво е преживяла, най-вече заради шибания цвят на кожата си. И това е било само преди едно поколение.

— Говориш за Джизъсленд, Сев.

— О, сега кой се държи високомерно, като гражданин на Съюза?

— Добре. — За пръв път в гласа на Нортън изби гняв.

— Виж, Сев, ако не искаш да говориш за това, хубаво, нямам нищо против. Но гледай да решиш искаш ли, или не. Аз просто се опитвам да разбера нещо за нашия новоизлюпен приятел.

Севги въздъхна.

— Не, не това правиш, Том. Не е в това въпросът.

— Не е ли? Значи сега си и телепатка на всичкото отгоре?

Тя се усмихна уморено.

— Не е нужно. Просто съм свикнала с това. От времето, когато бях с Етан. Не става въпрос за Марсалис. А за мен.

— Брей, телепатка, че и скромна при това. — Но тя долови колебанието му под подигравателните думи. Сви рамене.

— Както искаш, Том. Може още да не си го осъзнал, може би не искаш да го осъзнаеш. Но онова, което наистина те гложди, не е Марсалис сам по себе си, а Марсалис и аз. Как ще реагирам на присъствието му, как вече реагирам на присъствието му.

Нортън я гледа дълго. Толкова дълго, че Севги се зачуди дали просто няма да й обърне гръб и да си тръгне. После той на свой ред сви рамене. И каза тихо:

— Добре. И как реагираш на присъствието му, Сев?

Нортън позна — за прибирането им вкъщи, ако не за друго. Докато получат зелена улица, денят превали, а когато и това стана, тълпите още обсаждаха портата. Някой беше монтирал покрай шосето големи преносими лазерни панели, част от тях включени към автомобилни акумулатори, други — захранвани от собствени енергийни клетки. Гледани от кулата, приличаха на чудата картинна галерия на открито, с малки групи хора пред всеки панел и други, които се разхождаха насам-натам. С падането на нощта и закъснялата поява, на три патрулни сълзи на щатската полиция скандирането беше утихнало. Полицаите просто бяха паркирали между другите коли и дори да полагаха някакви усилия в посока контрол над тълпата, по нищо не личеше. Колкото до медиите, те очевидно се бяха омели.

— Виждал съм го това — каза постовият на кулата, строен латиноамериканец, току-що застъпил на смяна. — Щатските гледат да ги разкарат овреме, за да няма документални кадри, ако ситуацията се сговни. И в случай, че ситуацията наистина се сговни, на следващата сутрин всички пускат един и същ цензуриран материал. Талахаси има уговорка с почти всички мрежи, привилегирован достъп до правораздавателната система и така нататък. Никой не смее да наруши правилата.

— Да — избоботи Марсалис. — Отговорна журналистика. Колко ще ми липсва това.

Нощният вятър откъм океана беше студен и миришеше на сол. Севги усети как поредният повей раздвижва кичур коса покрай лицето й, в същия миг усети и гъдела на полицейския си инстинкт. Устоя на желанието да го погледне, овладя и гласа си.

— Ще ти липсва? Защо, къде отиваш?

За разлика от нея, той се обърна да я погледне. Тя го стрелна изпод вежди и погледите им се сблъскаха.

— В Ню Йорк, къде другаде? — спокойно каза той. — На територията на Северноатлантическия съюз, гордия дом на свободната американска преса.

Тя пак го погледна и този път не отклони очи.

— Нарочно ли се опитваш да ме вбесиш, Марсалис?

— Не бе, просто цитирам туристическите справочници. Съюзът е единственото място, където казусът Линдли срещу Националната служба за сигурност все още е в сила, нали така? Даже и статуята на Линдли още си стои на Батъри Парк, с гравиран в основата надпис „Защитница на истината“. Паметниците й в Републиката отдавна са махнати, поне където аз съм ходил.

Севги реши да не се заяжда повече, потисна временно и полицейския си гъдел или по-скоро го избута на заден план за по-късен анализ. Колкото до другото, не беше сигурна дали в гласа му наистина се е прокраднала ирония, или е плод на собственото й въображение. Беше достатъчно раздразнителна в момента, за да вижда несъществуващи неща, може би и той беше достатъчно раздразнителен, за да вложи ирония в думите си. Не беше в настроение да се занимава с това. След целодневното чакане никой от тях не страдаше от излишък на добро настроение.

Премести се в другия край на кулата и погледна надолу. В дъното на комплекса, скрита отчасти зад масивната конструкция на нанокулата, пистата за кацане грееше в зелено, очертана от маркиращи светлинни. Голямото разстояние създаваше илюзията, че примигват, като въглени, раздухвани от океанския вятър. От КОЛИН бяха осигурили чартърен полет, плосколинеен, така че се налагаше да изчакат още малко, но самолетът беше на път и само след няколко часа щяха да си бъдат у дома. Почти усещаше допира на любимите си памучни чаршафи.

За Марсалис можеше да се тревожи и по-късно.

След няколко минути той си тръгна, без да каже нищо, стъпките му закънтяха по металната стълба. Севги го гледаше как се отдалечава в светлика на наземното осветление — пак отиваше към плажа. Небрежна походка, почти ленива дори, ако не беше военната стойка, която прозираше във всяко негово движение. Не погледна назад. Скоро мракът на плажната ивица го погълна. Севги се намръщи.

„Има време. Ще се тревожиш за това по-късно, Сев.“

Насочи мислите си в по-неутрална посока и се загледа към светлинките.

И сякаш по нейна команда самолетът на КОЛИН се появи от облачната покривка, обточен със своите си обозначителни светлинни. Целуна пистата, безшумно заради разстоянието, и бавно уби скоростта като обсипана със скъпоценни камъчета сянка.

Севги се прозя и тръгна да си вземе нещата.

По време на полета задряма и сънува статуята на Линдли. Мурад стоеше до нея под студената светлина на зимно слънце — както когато тя беше на единайсет, макар че в съня си беше вече голяма — и сочеше издълбания в основата на статуята надпис. „Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.“

„Виждаш ли — каза й Мурад. — И една жена като нея стига.“

Но когато Севги вдигна поглед, вместо статуята на постамента стоеше черният силует на убиеца от възстановката във виртуалната лаборатория — и скочи към нея с вдигнат юмрук.

Тя отскочи, блокира удара и успя да го сграбчи за китката. Китката се хлъзгаше в хватката й и едва сега Севги видя, че ръката му завършва не с юмрук, а с отлята от метал гръцка театрална маска. Докато се боричкаше с черната фигура, светкавичната логика на сънищата й подсказа, че противникът иска да притисне маската към лицето й и успее ли, тя никога няма да може да я свали.

В другия край на парка млада майка буташе бебешка количка. Две хлапета клечаха в тревата и водеха въздушна битка с изтребители в ярки цветове, пръстите им се движеха трескаво по бутоните на дистанционните, главите им се въртяха безумно зад непрозрачните визьори на виртуалните шлемове. Собствената й битка стана по-бавна, все едно се давеше в кал. Виртуалният убиец беше по-силен от нея, но се биеше глупаво. Всеки неин ходи печелеше време, но тя така и не успяваше да го нарани, да се изскубне.

Маската вече хвърляше сянка върху лицето й.

„Направих всичко, което можах“ — уморено каза Мурад и на Севги й се искаше да извика, но не можеше. Беше й трудно да диша, болеше я гърлото. Баща й се отдалечаваше от нея, вървеше през парка към парапета и водата. Трябваше да извърне глава, за да не го изгуби от поглед. Би извикала подире му, но гърлото я болеше ужасно, а и без това знаеше, че няма да има полза. Започна да губи желанието си за борба, усещаше предвестниците на окончателното си изчерпване. Дори слънцето ставаше студено. Бореше се механично, горчиво, а над нея маската…

Самолетът се люшна и я събуди.

Някой беше намалил осветлението и салонът тънеше в сумрак. Тя се наведе към прозореца и погледна навън. Кули от кристална светлина се плъзгаха зад стъклото, обсипани с червени навигационни маркери. А после дългото тъмно отсъствие на Ист Ривър, нанизала мостове като скъпоценни пръстени, надянати на тънък и леко изкривен пръст. Севги въздъхна и се отпусна в седалката.

„У дома“. За добро или зло.

Самолетът пое по прав курс. Марсалис се появи откъм предната секция, сигурно на път към тоалетната. Кимна й на минаване.

— Добре ли спа?

Тя сви рамене и излъга.

17.

Докато кацнат и минат през пустите зали на терминала за чартърни полети на летище „Кенеди“, стана почти три през нощта. Нортън ги остави да чакат при безкрайната редица стъклени врати в зоната за посрещачи и отиде да докара колата си от паркинга. Целият комплекс тънеше в осветена до бяло тишина, която виеше сякаш на косъм от слуховия диапазон.

— Та какъв е планът? — попита Марсалис.

— Планът е да поспим малко. Утре ще те заведа в Джеферсън Парк, там е централата ни, да те представя на шефовете. Рот, Ортис и Никълсън ще искат да говорят с теб. После ще се опитаме да открием още нещо за Монтес. Ако теорията ти е вярна, в базите данни все трябва да има някакви следи от предишната й самоличност.

— Надявай се.

— Не се надявам, сигурна съм — сопна се тя. — Никой не може да изчезне напълно, та дори да се крие в Анжелинското свободно пристанище.

— По всичко личи, че Мерин се справя добре с изчезването.

— Неговото е временен феномен.

След тази словесна престрелка продължиха да гледат в различни посоки из празния терминал, докато Нортън не се дотъркаля с безумния си кадилак. Допреди две седмици упорито отказваше да вдигне гюрука, сега обаче нямаше накъде да мърда. Нощният въздух извън сградата хапеше свирепо, предвещаваше настъпването на истинските зимни студове.

— Готина кола — каза Марсалис, докато се качваше.

На мястото до шофьора, моля ви се. Севги завъртя очи и се качи отзад. Нортън й се ухили в огледалото.

— Благодаря — каза и потегли с магнитна тяга до ламарината. На кадилака не му се получаваше съвсем гърленият рев на автомобилите от старите филми, на които Нортън мъкнеше Севги от време на време в арткината, но шумът и така си го биваше, също и скоростта, с която излетяха по изходната рампа. Нортън подкара по магистралата към града. Комплексът на летището се стопи зад тях като коронката на горска фея. Нортън отново погледна в огледалото и попита:

— Как ще решим въпроса с настаняването, Сев?

— Може да ме настаните в хотел — каза с прозявка Марсалис. — Който и да е. Не съм претенциозен.

Севги на свой ред се престори, че се прозява, и се облегна назад.

— Не може ли да го решим утре? Честно казано, не ми се занимава сега. Тази нощ можеш да останеш у нас. Том, утре ще го доведа и на обяд ще те чакаме в службата. Някъде на мецанина. В дванайсет става ли?

С периферното си зрение забеляза, че Нортън се опитва да улови погледа й в огледалото. На лицето му беше изписана онази грижливо моделирана липса на изражение, която означаваше, че някой от непосредственото му обкръжение е на път да допусне сериозна грешка. Често я използваше по време на съвещанията при Никълсън. Севги упорито гледаше през страничния прозорец.

— Може да остане при мен, Сев. Имам достатъчно място.

— И аз имам. — Каза го небрежно. Все така гледаше матовата панделка на мантинелата, която се точеше плавно в мрака край колата. Такси-сълза се стрелна в платното за насрещно движение. — На теб обаче ще ти отнеме цял час да разчистиш боклуците, които държиш в стаята за гости, а аз трябва само да разпъна дивана. Така че ни остави пред нас и нямай грижа.

Сега вече се обърна и срещна погледа му в огледалото. И тя ги можеше безизразните физиономии, когато реши. Том сви рамене и пусна музикалната уредба. Зазвуча древен пънк от ерата на отцепването, който вече никой не слушаше. „Детройтъс“ или „Ерър Коуд“ — Севги така и не се научи да различава двете групи въпреки искрените опити на Нортън да я просветли по въпроса. Загледа се отново през прозореца и се остави на вълната от сарказъм, която се лееше от уредбата под съпровода на познатите мощни баси и насечените стакатови акорди на китара. По някое време дори заприпява наум там, където помнеше текста:

Марсалис се размърда, наведе се напред да погледне дисплея на уредбата, после се облегна пак без коментар. Китарен бяс се лееше от тонколоните. Колата летеше в нощта.

Спряха пред кооперацията на Севги и Нортън изключи двигателя и слезе да ги изпрати до входа. Хубав жест, но излишен — в Харлем от десетилетия нямаше тежки престъпления, а между пазарските сергии вече шетаха подранили продавачи, помъкнали щайги със стока. До два-три часа тук щеше да гъмжи от живот. Севги си напомни да затвори плътно прозорците, преди да си легне. Усмихна се уморено на Нортън.

— Благодаря, Том. По-добре тръгвай.

— Да — колебливо каза той.

— Хубаво, ще се видим утре на мецанина — небрежно добави тя.

— Ами, добре. В дванайсет?

— Да, в дванайсет става.

— Къде предпочиташ да обядваме? При Хенти или…

— Да. При Хенти. — Последното беше казано на заден ход. — Там е добре.

Той бавно кимна и тръгна към колата си. Тя му махна за довиждане. Том потегли, като току поглеждаше назад. Двамата изчакаха, докато кадилакът не се скри от поглед, после Севги се обърна към входа на сградата и вдигна лице към скенера. Вратата се отвори с хидравлична въздишка.

— На/ шестия етаж — каза тя и нагласи сака на рамото си. — Няма асансьор.

— Сериозно? И защо?

— За да се запази автентичността на сградата. Част от чара й. Идваш ли?

Тръгнаха бавно по стълбите. Лазерните панели се активираха с приближаването им към всяка следваща площадка, после постепенно угасваха. Ярката бяла светлина огряваше стенописи в стил графити отпреди отцепването и вградени в мазилката холоснимки на сградата в различни етапи на растежа й. Севги се хвана, че за пръв път от месеци им обръща внимание, разбудена от усещането за мъжа зад себе си, което, изглежда, й разкриваше нови перспективи така, както лазерните панели й осветяваха пътя. Потисна внезапното желание да се изяви като екскурзовод.

Влязоха в апартамента й и тя го поведе от стая в стая да му покаже кое къде е. Марсалис влезе в банята веднага щом обиколката приключи. Докато той беше там, Севги провери прозорците, нагласи ключалките, състави наум списък с нещата, които трябва да направи. Извади чаршафи и юрган от гардероба в стаята. Докато смъкваше бельото от горния рафт, зърна отражението си в огледалото и не можа да се познае. На лицето й беше се беше изписало топлото нервно смущение, което я обземаше все повече, колебанието как следва да подходи към всичко това. Върна, се в хола, включи захранването на дивана и го разпъна с дистанционното. Докато слагаше чаршафите, той излезе от банята и дойде при нея.

— Разполагай се — каза тя, след като подръпна за последно долния чаршаф и се изправи.

— Благодаря.

Стояха и гледаха чистите гладени чаршафи. Той сякаш чакаше нещо. И може би като ответна реакция някаква верига в нея се затвори. Тя пъхна ръце в джобовете си и го погледна в очите. После каза:

— Вратата е с двойно заключване. ДНК кодирана.

Той свъси вежди й я изгледа мълчаливо.

„О, майната му, почва се.“

— Май ще е по-добре да ти го кажа още сега. Рано или късно ще го разбереш, така че по-добре да ти го кажа аз. Последната ми сериозна връзка беше с мъж като теб, тринайска. Той вече не е между живите, но бяхме заедно достатъчно време, за да схвана как вие, тринайските, сте устроени тук. — Тя се почука по слепоочието. — Затова знам, че в момента най-вероятно обмисляш най-прекия път до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню.

Никаква видима реакция. Тя засили натиска.

— И си преценил правилно — не е далеч. Три-четири километра, минаваш мислената граница и си си у дома. Територия на ООН в самия център на Ню Йорк. Не знам как ще те измъкнат след това, но предполагам, че хората, от които зависи това тук, в Съюза, няма да ритат много. Отношенията им с ООН по принцип са по-добри от отношенията им с КОЛИН, с много малки изключения. Ако трябва да си говорим истината, нас ни харесват почти толкова, колкото харесват и Републиката.

— Това сигурно е голямо разочарование за вас.

— Меко казано. Та, както казах, знам какво ти се върти в главата. И дори не те виня особено. Не е като да си тук по собствена воля, въвлякохме те в нещо, което сам едва ли би избрал. Оказва ти се принуда, а аз отлично знам, че тринайските трудно приемат всяка форма на външно давление. В момента се чудиш как да излъжеш ключалките или да разбиеш вратата.

Думи на Етан. Неизменно ги казваше с широка усмивка и закачливо намигане.

Чакаше да види как ще реагира Марсалис. Какво ще направи.

Не направи почти нищо. Само вдигна вежди и сведе поглед към ръба на отворената си дясна длан. Севги разпозна обучението по овладяване и изместване на първичните импулси и я побиха тръпки.

Той се изкашля.

— Е, хубаво е човек да знае, че го разбират толкова добре. Само че, Ертекин, твоят подход има един сериозен недостатък. Ако наистина бях побеснелият, действащ под принуда гадняр с изродени гени, който ти…

— Не съм казала, че…

— … който ти описа току-що, то какво ще ме спре да не ти строша черепа още сега, да ти разпоря корема и да взема малко топла кръв за безценните ти ДНК ключалки, след което да се разкърша с малко сутрешен джогинг до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню?

— Ключалката реагира само на слюнка.

Той я погледна в очите.

— Значи ще е още по-лесно — мога да взема от устата ти, след като те убия.

— Мислиш ли, че ще ме уплашиш, Марсалис?

— Изобщо не ми пука дали ще те уплаша, или не. — За пръв път, откакто го познаваше, в гласа му престърга гняв. — Чукала си се с някакъв изпушил тип с някое и друго генетично подобрение, който се е представял за тринайска, и сега се самозалъгваш, че аз съм като него — в това ти е проблемът. Не знам какво символизирам за теб, Ертекин, какво ти се иска да символизирам, но аз няма да участвам в това. Не ме брой. Аз не съм някакво шибано число, не съм шибан генетичен код. Аз съм Карл Марсалис, макар да мисля, че вече се познаваме отнякъде. — Подаде подигравателно ръка като при запознанство, после си я дръпна. — И в случай че още не си го проумяла, аз съм това и нищо повече. Ако не ти харесва, можеш да вървиш по дяволите и да си изясняваш чувствата някъде, където няма да те чувам.

Стояха един срещу друг на три крачки разстояние и се гледаха. Севги имаше чувството, че стаята се полюшва едва доловимо около оста на сключените им погледи.

— Намираш се в моя дом — напомни му тя.

— Ами намери ми някой шибан хотел тогава. — Задържа още миг погледа й, после сведе очи към разтегнатия диван. — С обслужване по стаите, което не включва психоанализа. — Още една кратка пауза. — И с асансьор.

Сякаш от нищото я напуши смях. Тя го прикри като кашлица. И каза:

— Добре.

Той направи физиономия и отвърна:

— Хубаво.

Севги приседна на страничната облегалка на дивана. Ръцете й още бяха пъхнати в джобовете, но вече усещаше как напрежението в стомаха я отпуска.

— Уморен съм — каза Марсалис. Не стана ясно дали го казва като извинение, или като информация. — Никъде няма да ходя, нито ще се мъча да ти избягам. Ще гледам да поспя малко, пък на сутринта ще видим дали няма шанс да започнем на чисто. Какво ще кажеш?

Севги кимна.

— Бива.

— Добре. — Той се огледа, после пак спря поглед на дивана. — Мерси, че ми оправи леглото.

Тя сви рамене.

— Ти си ми гост.

— Може ли чаша вода?

Тя стана и кимна към кухнята.

— Разбира се. Охладителят е на плота. Чашите са в шкафа отгоре. Чувствай се като у дома си.

— Благодаря.

— Няма нищо. Лека нощ.

Севги отиде в стаята си и затвори вратата. Постоя малко до нея, заслушана в стъпките му откъм кухнята.

После извади дясната си ръка от джоба на сакото, отвори длан и се загледа в минизашеметителя „Ремингтън“, който беше стискала допреди миг. Изглеждаше съвсем безвреден, къса дебела матовосива тубичка. Контролната лампичка в единия край примигваше в зелено. Метнат силно от късо разстояние или при пряк контакт с целта, минизашеметителят беше достатъчно мощен да извади човек от строя за двайсетина минути.

Поколеба се за миг, после пъхна тубичката под възглавницата и започна да се съблича.

Лежеше по гръб на дивана с кръстосани под главата ръце и зяпаше тавана.

„Уж излезе от затвора, а още не си свободен.“

„Тъпа кучка!“

„Е, не точно. Разобличи те за секунди, а това значи, че е адски умна.“

Въздъхна и погледна към прозореца. Шест етажа, а сигурно и те бяха вързани към същата система за сигурност като вратата. Никакъв шанс.

„Винаги бих могъл да…“

„О, млъкни! Колко пъти трябваше да ти го повтаря Съдърланд, ти глух ли си? Прави само онова, с което ще можеш да живееш в мир и занапред. Тя ти оправи леглото все пак. Измъкна те от Републиката, от затвора. Толкова ли е лошо? Потърпи, поработи по случая. Подхвърли им нещо, колкото да свалят гарда. Така или иначе, ако искат това сътрудничество да даде някакви резултати, няма как да те държат постоянно на каишка.“

Посегна, взе чашата и се надигна на лакът да отпие.

„Значи така, мацката си пада по изродени. А не й личи да е от тоя сорт.“

„Кой сорт? Като Зули?“

„Я стига, онова беше еднократно.“

„Двукратно. Засега.“

„Зули е готина. Приятелка.“

„Да бе, приятелка, която от време на време обича да се чука с изроди.“

„Може пък да обича с мен да се чука от време на време. Да ти е хрумвал този вариант случайно? Може пък генетичният ми статус да няма нищо общо с това.“

„Да бе. Може и тази фуста, Ертекин, да се е чукала със своя си изрод, защото го е харесвала като човек, а не защото е бил тринайска.“

„О, я заспивай.“

Не можеше. Мрежата пращаше ръждив гъдел из цялото му тяло в дисонанс с ритъма на сърцето му.

„Добре ще е утре да се погрижиш за това. Почти четири месеца караш на долнокачествен хлорид — чудо ще е, ако скоро не те гепи някой пристъп.“

„Ама с Дудек и приятелчетата му свърши работа.“

„Да, само че сега не става въпрос за банда неонацистки олигофрени, а за друга тринайска. Адаптирана тринайска, както личи. Трябва да се заредиш на максимум, ако ще…“

„Опа!“

„Какво «опа»? Два-три дни, докато онези свалят гарда, и изчезваме, забрави ли?“

Поглед забит в тавана.

18.

Силен хлориден бодеж го изтръгна от съня — лявата ръка го болеше чак до костта и го беше избила студена пот. Беше се свил инстинктивно и в гърлото му напираше тихо скимтене. Обучението на леля Читра по управление на болката, превърнало се в императив, белязан дълбоко в съзнанието му, се включи автоматично. Приеми болката, дишай, дишай, докато я овладееш, и не издавай нито звук, по дяволите. Преглътна и се обърна на другата страна.

Спомни си, че е в дома на Севги Ертекин, и се отпусна. Скимтенето се откъсна от устата му като нисък стон.

Стаята беше пълна с почти нефилтрирана светлина на прозорците имаше вариполарни завеси, но някой беше забравил да ги затъмни. Според часовника му беше малко след девет. Изпъшка и раздвижи пръстите на лявата си ръка, прогони постепенно болката. Мрежата, по причини, които все още убягваха на биолабораториите на „Марстех“, „помнеше“ травмите от стари наранявания и понякога претоварваше системата в съответните части на тялото. Нямаше проблем, ако зареждаш редовно и качествено системата — най-много да почувстваш затопляне и лек сърбеж на мястото на старите рани. Но при боклуците, които купуваше от Луи през последните няколко месеца, невромускулният интерфейс сигурно съвсем се беше раздрънкал. А с тази си ръка веднъж беше спрял саудитско бойно куче. Генномодифициран хибрид, истинско чудовище, бледо като призрак: появи се изневиделица от пустинната нощ и скочи с ръмжене към гърлото му. Събори го по гръб, зъбите му се забиха до кокал, и дори след като уби проклетото чудовище, минаха почти пет минути, докато разчекнат захапката му и го махнат от него.

Наостри слух за някакви звуци в апартамента, но не чу нищо. Ертекин явно още спеше. Колкото до самия него, със сигурност нямаше да заспи пак, а вратата си беше все така заключена. Обмисли набързо ситуацията, после стана, нахлузи си панталоните и тръгна към кухнята. Кратък преглед на шкафовете му осигури кафе за еспресо машината в ъгъла. „Робуста смес Олимпус Монс — директно от генните лаборатории на Марстех!“ Да бе, как ли не! Позволи си една кисела усмивка, нагласи машината за две дълги кафета и отиде да вземе мляко от хладилника.

Имаше две отворени кутии „ЛонгЛайф“. По тежестта им прецени, че едната е пълна почти до половината, а другата е почти празна. Някакъв импулс го накара да приближи нос до разкъсаните картонени опаковки. Смръщи се отвратено и ги изля една след друга в мивката. Съдържанието на по-празната от двете кутии вече се беше сгъстило и се изсипа на лигави бели съсиреци. Карл поклати глава и пусна силно водата да ги отмие.

— Със Зули ще си паснете като дупе и гащи — измърмори и се върна да потърси неразпечатано мляко.

— С кого говориш?

Той се обърна с нова кутия в ръка. Миризмата на кафе вече изпълваше кухнята и или това, или шумът от ровичкането му в шкафовете бе събудил Ертекин. Беше застанала на прага на кухнята, с подпухнали очи и рошава коса, навлякла огромна избеляла тениска с логото на нюйоркската полиция, с което облеклото й се изчерпваше, поне доколкото той успя да прецени. Физиономията й не вещаеше нищо добро.

— Пея си — каза той. — Сам. Направих кафе.

— Виждам, не съм сляпа.

Той вдигна вежда.

— Личи си.

Тя го изгледа продължително и безстрастно, после му обърна гръб. Тениската примамливо погали задника й и дългите й бедра.

— Колко е часът?

— Някъде девет и половина.

— Майната ти, Марсалис. — Гласът й се отдалечи към спалнята. — Ти да не страдаш от безсъние бе?

Шум на пусната вода, после някаква врата се затръшна и го заглуши. Внезапен и неканен образ се пръкна в главата му. Севги Ертекин си съблича тениската и влиза под душа, вдигнала ръце под брадичката си, топлите струи я обливат, гърдите й — полускрити и притиснати от ръцете й, и…

Ухили се криво и наби спирачките на въображението си, преди да е стигнало до слабините. И без това кафето беше готово. Силно и с каймак, ароматът му рязко го върна към прашните сглобяеми мехури на лагер Хуари. Зловещият сърбеж по кожата му от слънце, екранирано от изкуствена атмосфера, едва наскоро сгъстила се достатъчно, за да става за дишане; особеното притегляне на марсианската гравитация, хлабавата хватка на една планета, която не го разпознаваше като един от своите и не схващаше за какво й е притрябвал. Кафе в алуминиеви флакони, хрущящ под стъпките прах и Съдърланд до рамото му: говори ли, говори с басовия си глас като познати до болка обороти на тежка заводска машина. „Тук нищо не е с човешки мащаби. Достатъчно е да заслониш очи и да се огледаш“. И ето ги зашеметяващите висоти на масива Верн, сами по себе си достатъчно потвърждение на думите му. Отпи от кафето и вдигна изненадано вежди. Онова за „истинските генни лаборатории на Марстех“ май беше вярно. Мразеше, когато реалността потвърждава дразнещите хвалби на рекламата.

Наля още една голяма чаша и я остави да изстива на кухненския плот. Пада й се на Ертекин. Взе си своята, отиде в хола и погледна към пазарчето долу. Не познаваше добре града, а тази му част още по-малко, но кооперацията на Ертекин беше от стандартните нанотехнологични ъпгрейди и той реши, че площадчето сигурно е било част от същото преустройство. Притежаваше смътно органичния дизайн на ранното наностроителство. В югоизточната част на Лондон имаше квартали, които изглеждаха по подобен начин. Сгради в саксия — просто ги изливаш и след това ги гледаш как растат.

Чу я да излиза от спалнята, чу я в кухнята. А после я усети в хола, при себе си — стоеше зад гърба му и го гледаше. Изкашля се, сигурно да го предупреди за присъствието си. Той се обърна и я видя в другия край на стаята, облечена и сресана, хванала чашата с две ръце. Вдигна я в неопределен жест.

— Благодаря. — Отклони очи за миг, после пак го погледна. — Аз… Сутрин не съм в най-добрата си форма.

— Нямай грижа. — После добави напосоки, колкото да запълни мълчанието: — Може да се тълкува като знак за величие. И Фелипе Суза се е събуждал в мрачно настроение, ако може да се вярва на биографите му.

Проблясък на усмивка от нейна страна.

— Така ли?

— Да. Всичките му открития в молекулярната динамика са направени нощем. Прочетох биографията му веднага щом се върнах на Земята. Стори ми се редно. Та книгата твърдеше, че когато започнал работа за УНАМ, отказал да води лекции преди обяд. Сигурно е било страхотно да имаш такъв преподавател, нали?

— Не и за теб.

— Е, със структурата на основните кръгли молекули мога да се справя, но от всичко по-сложно ми се завива свят, така че…

— Не, имах предвид ранното ставане. — Тя пак махна леко с чашата, този път само с една ръка. — Едва ли си падаш по…

— О, това ли? — Той сви рамене. — Заради обучението е. Някои навици не се губят никога.

След последните му думи тишината зейна отново. Разговорът стържеше и засядаше в плитките води на нейното упорстващо смущение. Карл затърси нещо, с което да го оттласне от брега. Нещо, което му беше минало през ума снощи, когато най-сетне се беше унесъл в сън.

— Знаеш ли, мислех си за нещо. Прегледали сте записите на бордовия джин на „Хоркан“, нали? Още през юни, когато е започнало всичко това.

— Да. — Каза го с лекичко удвояване на съгласната и въпросителна интонация. Хареса му как прозвуча. Зачуди се как да продължи по-нататък.

— И на кого възложихте задачата? На вътрешен екип?

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Ние получихме готовите транскрипти. Извличането сигурно са го възложили на някое генийче от факултета по машинни интерфейси на Масачузетския технологичен. Обикновено те поемат поддръжката на н-джиновете ни. Защо, мислиш, че може да са пропуснали нещо?

— Винаги има такава възможност.

Последното му спечели скептичен поглед.

— Нещо, което те са пропуснали, а ти ще хванеш?

— Добре де, не точно да са пропуснали нещо. — Отпи от кафето. Махна с ръка. — Просто нещо, което не са се сетили да потърсят, защото аз не съм бил част от картинката тогава. Някаква връзка между мен и Мерин. Някаква съпоставка.

— Връзка? Нали каза, че не го познаваш.

— Не го познавам. Стига, Ертекин, ти си ченге. Все трябва да знаеш нещо за теорията на комплексността. За социалните мрежи.

Тя сви рамене.

— Знам нещичко. В курсовете по демодинамика ни обясниха основните постулати. Интуицията „Ярошанко“, Чен и Дъглас, Рабани. Назад, чак до Уотс и Строгац, всичките онези простотии за малкия свят на глобалните мрежи. И какво? Озовеш ли се реално на улицата, теорията на демодинамиката ти върши кажи-речи толкова работа, колкото поезия в бардак.

Той успя да устиска усмивката си.

— Може и така да е. Но малкият свят на глобалните мрежи е полезна теория. А обществото на тринайските на Марс е един много малък свят. Като самия Марс. Не познавам Мерин лично, но бас ловя, че може да бъде открита връзка помежду ни с отклонение две степени, може и по-малко. А ако такава връзка съществува, то кой би могъл да я открие по-добре от н-джин?

— Прав си. Защо обаче питаш конкретно за този на „Хоркан?“

— Защото той е последният, имал контакт с Мерин. Логично е именно…

Тиха камбанка откъм вратата.

Ертекин си погледна механично часовника. Очите й се присвиха объркано.

— Том май наистина не смее да ни остави сами — спокойно каза Карл.

Объркването изчезна, заменено от пренебрежение, което той прецени като изфабрикувано. Ертекин отиде до вратата и вдигна слушалката на гласовата уредба.

— Да?

Очите й се разшириха. Тя кимна, каза „да“ още няколко пъти, вече без въпросителната, после затвори. Погледна Карл. Лицето й беше намръщено по всички правила на изкуството. Той не можа да прецени дали е притеснена, ядосана, или и двете.

— Ортис — каза тя. — Долу е.

— Каква чест! Винаги ли посреща лично новоназначените служители? — Успя да прикрие изненадата си.

— Не знам за такъв случай, поне откакто аз работя за него.

— Значи причината трябва да е в мен.

Надявал се бе да прозвучи небрежно и с много ирония. Само че някъде през последните четири месеца беше изгубил това си умение. Тежестта на казаното не му убягна, не убягна и на Ертекин.

— Да. — Тя го погледна. — Причината трябва да е в теб.

Беше виждал Ортис, но шефът на КОЛИН едва ли го помнеше. И двете им срещи бяха преди години, и двете в изкуствената и неискрена атмосфера на дипломатически посещения, а Карл беше само един от няколкото агенти по залавяне на тринайски сред тълпата служители на Агенцията, които си чакаха реда да стиснат ръката на шефа. Второто Мюнхенско споразумение още беше в бъдещето, носеха се слухове, че КОЛИН ще се върне на масата за преговори, за да подпише договора, с всичките му клаузи този път, и всички много внимаваха в картинката. По онова време — помнеше го смътно, защото това му беше последна грижа тогава — Ортис все още беше новак, наскоро нает политически съветник, направил успешна политическа кариера в щатите на Ръба и далеч от сегашното си високопоставено положение в КОЛИН. Беше забравил подробностите, помнеше само прошарена коса и силен слънчев загар, плюс стройна фигура на танцьор, нетипична за годините на мъж, доста попрехвърлил четирийсетака. Леко дръпнати сериозни кафяви очи, които може да му бяха наследство от филипински предтеча или от биоскулптиране, целящо да внуши на гласоподавателите именно това. Приятна усмивка.

От своя страна, по онова време Карл беше зает да се наслаждава на новопридобитата си анонимност. Медийният шум около пътуването му до Земята и драматичните събития на борда на „Фелипе Суза“ беше заглъхнал предната година, а жадната за знаменитости рекламна машина, при липса на всякакви опити от негова страна да подклажда интереса й, се беше отегчила от него и се беше насочила към поредната си жертва. Вярно, беше се измъкнал жив и що-годе нормален от заседнал в дълбокия космос кораб, но какво друго беше направил напоследък? АГЛОН пазеше ревниво вътрешните си дела и беше пасивна по отегчително бюрократичен начин, нищо общо с шумно рекламираната дейност на други организации, която мрежите обичаха толкова много. А и не липсваха и други случаи от висок обществен интерес. Като подрастващия син на някакво африканско кралско семейство, който си разиграваше коня на европейска сцена, демонстрираше екстразомния си капацитет в един от колежите на Кеймбридж и лъскавата си чернолика хубост в нощните клубове на Лондон. Семейство Банистър пък беше получило гражданство в Съюза въпреки общественото недоволство. Една таитянска филмова звезда се омъжваше. И така нататък. Незаспиващото медийно око се беше насочило другаде и Карл чувстваше отсъствието му като неочакван заслон от свирепия пек на марсианското слънце.

Слязоха на улицата. Студът го удари през тънката материя на якето „С(т)игма“, което си беше изпросил във Флорида.

Ортис ги чакаше от другата страна, облегнат на служебната лимузина. Беше с невзрачно черно палто и пиеше кафе, купено от близката будка. Холографското лого в черно и жълто примигваше слабовато на ясната зимна светлина по сергиите на пазарчето, същото лого се кипреше и върху картонената чашка в ръката на Ортис. Над чашата се вдигаше пара и се срещаше с парата от дъха му в студения въздух, когато я вдигаше към устните си. Един бодигард стоеше малко встрани, зает да не се набива на очи и да се прави на небрежен; очите му оглеждаха фасадата зад тъмните очила.

Щом ги видя, Ортис остави кафето върху покрива на лимузината и когато Карл го наближи, направи крачка напред и му протегна ръка. Без да мигне дори, без знак, че очаква вътрешната мобилизация, която се изписваше по лицата на хората, когато се ръкуваха с него, след като знаеха какъв е. Вместо това върху слабото му загоряло лице цъфна ведра усмивка, която свали петилетки от иначе сериозното му излъчване.

— Господин Марсалис. Радвам се да се видим пак. Доста време мина — може и да не помните, но сме се виждали в Брюксел.

— Пролетта на и трета — каза Марсалис, като се опита да прикрие изненадата си. — Помня.

Ортис се намръщи театрално.

— Каква каша беше тогава, а? Две коренно противоположни становища, които упорито се отдалечаваха, вместо да се сближават. Направо не е за вярване, че изобщо си направихме труда да водим преговори.

Карл сви рамене.

— Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.

— Да, съвсем вярно. — Ортис смени темата с полираната лекота на професионален политик. — Госпожо Ертекин. Дано ми простите, че се натрапих така. Том Нортън ми каза, че ще идвате, и реших, че ще е добре да ви осигуря ескорт след всички преживени неприятности. И понеже така или иначе минавах наблизо…

„Реши, че не е за изпускане възможността да впишеш в баланса си дребна услуга към служител на ООН. Или пък да позяпаш на воля една тринайска.“

Но въпреки сарказма си откри, че му е трудно да изпита неприязън към Ортис. Може да беше заради спокойното ръкостискане и усмивката, или пък заради контраста с последните четири месеца в Републиката. Обърна се да провери реакцията на Ертекин, да види дали ще разчете нещо по лицето й. В тигровите й очи и…

… нещо невидимо разсича въздуха между тях.

Карл се задейства, преди да е осъзнал причината за реакцията си.

… нещо черно се стрелна в периферното му зрение…

Връхлетя върху Ертекин, събори я и я натисна на паважа. Посегна да извади оръжие, каквото нямаше. Над главата му въздухът избухна в съскаща ярост.

„Магнитен огън.“

Първото, което чу ясно, беше как купето на лимузината отива по дяволите — звук като внезапно излял се проливен дъжд. Някой извика, после изохка от болка. Някакви хора падаха зад него. Писъци. Той лежеше върху Ертекин, натискаше я и се оглеждаше трескаво за…

Ето ги!

От другата страна на пазарчето, отвъд писъците и паниката на хората — три приклекнали черни силуета, характерното полюляване на скейтъри. Държаха късите електромагнитни пръскачки ниско пред слабините си и сърфираха през тълпата. Отваряха си път с рамене — хората от двете им страни залитаха и падаха като покосени. Мрежата представяше движенията им на забавен каданс. С подхранена от хлоридите яснота той моментално закова вниманието си върху водещия скейтър — стойката му се промени, миг по-късно той вдигна дулото на пръскачката, очите му се разшириха още повече в бледия процеп на черната скиорска маска. Деляха ги най-много шест метра — този път нямаше да пропусне мишената си.

Карл улови погледа му, изръмжа и се отлепи от паважа.

По-късно щеше да се пита дали е било заради погледа, заради звука, който издаде, или заради осигурената му от мрежата допълнителна скорост, но някое от тези неща или всичките заедно му спасиха живота. Може би по лицето на онзи се беше изписала смесица от погнуса й страх, когато Карл се хвърли към него, но заради маската трудно можеше да се прецени. Така или иначе, Карл вече връхлиташе върху него. Три — преброй ги, една! две! три! — широки стъпки и порция светкавични хватки таниндо. Ръбът на лявата му ръка се заби под брадичката на водещия скейтър, дясната само добави височина и векторно завъртане. Паднаха един върху друг. Пръскачката се търкулна на паважа. Карл се надигна и заудря скейтъра в лицето и гърлото.

Другите двама си знаеха работата. Дясното крило прескочи боричкащите се на пътя му тела, приземи се леко върху колелцата и продължи напред. Карл забеляза всичко това смътно, защото беше твърде зает да убива водещия скейтър. Другото крило се опита да изпълни същата маневра, но я оплеска, понеже закачи с единия ролер рамото на Карл при скока. Политна с главата напред, почти грациозно, удари се в паважа и се претърколи. Падането му беше контролирано, така че до секунда-две пак щеше да е на крака. Мрежата нижеше миговете като мъниста. Карл заби още веднъж лакът в лицето на своя човек и той изведнъж се отпусна под него. Докато катурналият се скейтър ставаше от земята, Карл се хвърли към пръскачката на водача им. Хвана я несръчно, с лявата ръка, пролази настрани, за да си осигури линия за обстрел, и стреля.

Магнитният заряд издаде звук като вряща вода, докато излизаше от дулото. Нямаше откат — слава Богу! — нямаше нужда и да се прицелва особено, изстрелът беше почти от упор. Карл лежеше в неудобна позиция и гледаше как куршумите се забиват в мишената. Скейтърът пак залитна напред, но този път без грам изящество. Срина се по лице, крайниците му се сгърчиха — и повече не помръдна.

Празният зареждащ механизъм на електромагнитната пушка изкашля и млъкна.

Разнообразни звуци стигнаха до съзнанието му — викове и истеричен плач. Стиснат в стегите на мрежата, Карл ги чуваше като през дълга тръба. Изправи се предпазливо, защото на клетъчно ниво още не беше убеден, че третият скейтър няма да се върне. Захвърли празното оръжие и отиде при мъртвото крило. Клекна и взе пръскачката му. Провери механично заряда — почти разсеяно, защото караше на автопилот, — и се огледа.

Лимузината можеха спокойно да я отпишат — черното й купе беше надупчено от попаденията на магнитния огън. Прозорците бяха пробити на двайсетина места и около всяка дупчица имаше млечнобяла паяжина от пукнатини. Колкото и да беше невероятно, чашата с кафе си стоеше там, където я беше оставил Ортис, и вдигаше необезпокоявано пара. Ала самият Ортис и телохранителят му лежаха на земята, един върху друг и съвсем неподвижни — изглежда, бодигардът се беше опитал да събори шефа си и да го прикрие с тялото си. Кръвта, която се събираше на локва по паважа около тях, навеждаше на мисълта, че не е успял. И други хора лежаха по улицата, клиенти и продавачи, попаднали под дъжда на магнитния огън. Ертекин се беше надигнала на колене и се оглеждаше замаяно. Смуглата й кожа беше пожълтяла от шока.

— Оправих двама — прегракнало каза Карл, докато й помагаше да се изправи. — Третият си тръгна твърде бързо. Съжалявам.

Тя вдигна празен поглед към него.

— Ертекин. — Той щракна с пръсти пред лицето й. — Добре ли си? Ранена ли си? Кажи нещо, Ертекин.

Тя тръсна глава и отблъсна ръката му.

— Добре съм. — Гласът й прозвуча като тих грак и тя се закашля. — Добре съм. Трябва да повикаме… линейка. Тези хора трябва да…

Млъкна и пак тръсна глава.

— Кой? Ти видя ли…

— Не. — Карл погледна в посоката, където беше изчезнал последният скейтър. Усещаше, че е стигнал до решение, което го сковаваше. — Не видях. Но след като дойде колата на касапите, няма да е зле да ме заведеш в централата на КОЛИН, да се хванем на работа и да разберем.

19.

Когато пристигнаха ченгетата, Севги още трепереше. Незнайно защо я досрамя, когато дежурният детектив, строен тъмнокож мъж с костеливо лице, тръгна към нея, след като размени няколко думи с патрулния полицай. Увита в реанимационен шал и седнала при отворената задна врата на осакатената лимузина, докато екипът криминалисти събираше улики наоколо, тя се чувстваше като задушена в усмирителната риза на цивилния си статут. Нямаше начин детективът да не го забележи.

— Госпожо Ертекин?

Севги унило вдигна лице към него.

— Да, аз съм.

— Детектив Уилямсън — представи се той и отвори лявата си длан. Холографията на нюйоркската полиция грейна в синьо и златно върху кожата му като изгубено съкровище. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако сте в състояние да ми отговорите.

— Добре съм. — Беше взела дозата си синаптик под душа тази сутрин, но нямаше начин да подейства толкова бързо, дори на празен стомах. Затова потърси в тялото си конвенционални запаси на енергия и успя да се овладее донякъде. — Работила съм в полицията, нищо ми няма.

— Така ли? — Любезно и подозрително. Уилямсън не бързаше да се сприятеляват, но пък това не беше изненадващо.

— Да, единайсет години. Първо в Куинс, след това в „Убийства“ в центъра. — Успя да изпише на лицето си треперлива усмивка. — Вие сте от двадесет и осми участък, нали? Лари Касабиан още ли работи при вас?

— Да, доколкото знам. — Никаква топлота в думите му. Детективът кимна към Марсалис, който си седеше преспокойно на стъпалата пред кооперацията със затворническото си яке от щатския на Южна Флорида и гледаше как криминалистите обработват местопрестъплението, сякаш играят пиеса, поставена специално в негова чест. — Патрулният полицай ме уведоми какво сте му казали. Че онзи човек там е тринайска.

— Да. — Вече се проклинаше, че го е казала. — Такъв е.

— Ами… — започна детективът и се поколеба. — Някой уведомен ли е за това?

Севги въздъхна.

— Пристигнахме късно снощи. Той е технически консултант към сигурността на КОЛИН. Нямаше време да уведомим съответните служби.

— Добре. — Само дето очевидно не беше добре. От лицето на Уилямсън все така вееше хлад. — Сега ще си затворя очите, но така или иначе трябва да го регистрирате. Още днес, ако обичате. Той при вас ли е, ъъ… отседнал?

Намекът се хилеше гадно зад иначе съвсем обикновената фраза. Севги го усети като плесница. Като тирадата на собствения й баща, когато разбра за Етан. Усети как лицето й се вкаменява.

— Не, той не е, ъъ… отседнал при мен — изимитира думите на детектива. — Той е, ъъ, отседнал или по-точно ще бъде отседнал на място, определено от КОЛИН, веднага щом ни се удаде възможност да го уредим. Така че защо не зарежем временно тази шибана джизъслендска параноя? И да свършим малко неотложна полицейска работа? Какво ще кажете?

В очите на Уилямсън припламна гняв.

— Няма проблем, госпожо Ертекин. Полицейската работа понастоящем е да установим как така този ваш странен приятел е убил с голи ръце двама въоръжени мъже посред бял ден, без самият той да получи и драскотина. Е, може да ме гони параноята, но може и да се обажда добрият стар полицейски инстинкт, който ми шепне, че в цялата тази история има нещо гнило.

— Има вградено бионадграждане от марсиански тип. И от седемгодишен го обучават в бойни изкуства.

— Да, чувал съм за такива като него — изсумтя Уилямсън. — Гадни копелета до мозъка на костите, нали така? И според вас мъжете, които е убил, не са имали военна подготовка.

— А вие как мислите? — Севги потропа с ръка по обезобразената ламарина на купето. — Стига, Уилямсън, отворете си очите. Военна подготовка? Просто имаха пушкала, това е всичко.

— Да се сещате защо някой би пратил аматьори с магнитни пръскачки срещу висш служител на КОЛИН?

Севги само поклати глава. „Не бяха тук заради Ортис — помисли си с дълбоко вътрешно убеждение. — Той просто извади лош късмет. Искаха да убият Марсалис. Да го убият, преди да ни е дал нещо съществено срещу Мерин.“

Но нямаше причина да споделя всичко това с детектив Уилямсън.

— И сте казали на патрулния полицай, че не сте видели как точно е станало?

Тя поклати отново глава, този път по-категорично, усетила твърда почва под краката си.

— Така е, почти нищо не видях. Лежах по очи…

— Където той ви е съборил, така ли?

— Да, точно така. — Тежестта на тялото му върху нейното. — Ако не го беше направил, сега вероятно щях да съм мъртва.

— Значи ги е видял да идват?

— Не знам. Защо не го попитате?

Уилямсън кимна.

— Ще стигнем и до това. В момента питам вас.

— И аз ви отговорих, че не знам.

Кратка, напрегната пауза. Уилямсън почна пак:

— Казали сте на колегата, че нападателите са били трима. Или просто сте повторили думите на вашия странен приятел ей там?

— Не. Видях един да отпрашва към булеварда. — Тя посочи прибраните в прозрачни вакуумиращи чували трупове на мъжете, които Марсалис беше убил. Ролерите им се виждаха съвсем ясно през дебелия найлон. — И мога да броя.

— Можете ли да го опишете?

— Облечен в черно. Със скиорска маска.

Уилямсън въздъхна.

— Добре. Да ми кажете нещо за другия?

И махна към третия чувал на тротоара. Бледото, опръскано с кръв лице на бодигарда ги зяпаше с широко отворени очи през найлона. Наложило се бе да го претърколят по гръб, за да измъкнат Ортис изпод него и да го качат в линейката.

Севги сви рамене.

— От охраната е.

— Познавате ли го?

— Не. Не е от моя отдел. — И внезапно загря защо Уилямсън е толкова изнервен. На теория тук се разпореждаше нюйоркското управление, но тя лесно можеше да се позове на закона за Колониалната инициатива и да си присвои юрисдикцията. В мисълта за реалната власт, с която разполага, имаше нещо нечисто. И примамливо.

Уилямсън отиде до мъртвия бодигард. Взря се в лицето му.

— Значи този човек е прикрил Ортис с тялото си, така ли?

— Мисля, че е очевидно.

— Да, това му е работата. А вашият странен приятел ей там…

— Ще престанете ли да го наричате така, по дяволите!

Думите й й спечелиха замислен поглед. Детективът тръгна към лимузината.

— Добре. Служителят от охраната прикрива Ортис с тялото си. Вашият генномодифициран приятел ей там прикрива вас. Някаква представа защо е постъпил така?

Севги поклати отегчено глава.

— Ами попитайте го.

— Ще го попитам. Макар че тринайските не се славят с особена откровеност. — Уилямсън направи многозначителна пауза. — Нито с жертвоготовност. Трябва да е имал някаква друга причина.

Севги го изгледа гадно и си помисли — сигурно защото синаптикът най-сетне започваше да действа, — че би могла като нищо да му пръсне главата, ако имаше оръжие. Вместо това се изправи и приближи лице до неговото.

— Разговорът ни току-що приключи, детектив.

— Не мисля, че…

— Казах, че разговорът ни приключи. — Със сигурност беше от синаптика. Водеше я гневът, но самочувствието се дължеше на дрогата. Уилямсън беше с една глава по-висок от нея, но тя стоеше наперено на сантиметри от него, все едно беше с телесна броня. Сякаш последните четиридесет минути се бяха случили на някой друг. Реанимационният шал се беше свлякъл в краката й. — Охотно бих си общувала с някой, който не споделя неандерталските ви разбирания. Но повече няма да си губя времето с вас.

— Това е разследване на убийст…

— Да, в момента е точно това. Искате ли да ви демонстрирам колко бързо мога да го превърна в разследване на КОЛИН?

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Спестете ми нахалството си, детектив, и може да си задържите разследването. В противен случай ще се позова на закона КОЛИН, а вие ще трябва да се приберете при началниците си в двадесет и осми участък и да ги уведомите, че са си изгубили юрисдикцията.

Смътно чувство на вина я погъделичка иззад пелената на синаптика, докато гледаше как Уилямсън се предава неохотно, вина, породена от съпричастието на дългогодишната работа от другата страна на барикадата.

Смаза ядно вината и тръгна през улицата към Марсалис.

КОЛИН се появи в скромен състав на сцената само след десетина минути. Брониран транспортьор се дотътри кротко насред пазарчето: отваряше си път през множеството с помощта на слаб звуков импулс с дължина на вълната под границата на човешкия слух, който успешно се използваше при борба с масови безредици и от който Севги я заболяха зъбите още отдалече. Не се беше обаждала на Нортън, значи някой друг беше разпоредил операцията, след като се бе разчуло за Ортис. Полицията беше държала на разстояние акредитираните медийни екипи и независимите оператори, но така или иначе новината със сигурност гърмеше по всички канали.

Транспортьорът спря в края на отцепения район, демонстрирайки небрежно зачитане — или незачитане, според гледната точка — към полицейските бариери, опънати около местопрестъплението. Единият брониран калник пресече яркожълтия лъч и включи алармата. Униформени полицаи хукнаха моментално натам.

— Елегантно — отбеляза Марсалис.

Предната врата на мястото до водача се открехна и Том Нортън се изправи на стъпенката и плъзна поглед по местопрестъплението. Дори от разстояние Севги видя, че е страшно пребледнял.

— Сев?

— Тук съм. — Тя му махна от стъпалата пред кооперацията и Нортън я видя, отвори по-широко вратата, слезе и я затвори. Каза няколко кратки думи на униформените, които стояха на пътя му, размаха им портфейла със значките и картите си и те го пуснаха да мине. Някой отиде да изключи алармата за нарушаване на периметъра и улицата отново потъна в тишина. Транспортьорът се плъзна няколко метра назад и зачака като елегантен танк, какъвто всъщност беше. Водачът така и не се показа.

— Доста показно — отбеляза Севги, щом Нортън дойде при тях.

— Кажи го на Ортис — изсумтя той.

— Той добре ли е?

— В какъв смисъл? Жив е, ако това имаш предвид. Вързали са го към най-добрите животоподдържащи апарати във „Вейл Корнел“. Половината му органи са отишли на кино, но вече му отглеждат нови. Семейството му е уведомено. — Нортън гледаше труповете във вакуумните чували, сякаш всеки момент ще повърне. — Защо изобщо е дошъл тук, Сев?

Тя поклати глава.

— Мисля, че дойде, за да види мен — каза Марсалис и се изправи за пръв път след нападението. Прозина се широко.

Нортън го изгледа с неприязън.

— Всичко се върти около теб, така ли?

— От полицията са го нарочили, Том — каза Сев, колкото да разсее напрежението. — Детективът, който води разследването, почти не попита за Ортис. Интересуваше го само защо разхождаме нерегистрирана тринайска из града.

— Аха. — Нортън сбърчи вежди, съсредоточен върху новата задача. — Как се казва детективът?

— Уилямсън. От двадесет и осми участък.

— Ще говоря с него.

— Вече се погрижих за това. Друго имах предвид. Според мен ще е по-добре, ако ги оставим да си мислят, че нападението е било насочено срещу Ортис.

— А според теб не е било срещу Ортис, така ли? — Нортън примигна объркано и махна към един от мъртвите нападатели. — Това са скейтъри, Сев. Проследили са лимузината дотук, стандартна гангстерска процедура. Всяка година стават по десетина такива убийства. Какво друго може да е?

Севги кимна към Марсалис.

— О, я стига! Не може да говориш сериозно, Сев. В града сме от няма и един ден. Никой не знае, че сме тук.

— Твоята версия също е лишена от смисъл, Том. Тези типове бяха от уличния контингент. Наемници от най-прост вид. Каква работа имат да се целят в голяма клечка като Ортис? Той толкова отдавна обитава горните етажи, че няма да познае уличен гангстер дори онзи да го захапе отзад.

— Само че май точно това стана — безучастно отбеляза Марсалис.

Нортън го изгледа студено. Севги побърза да се намеси.

— Виж, който и да е бил мишената, вече вдигнахме твърде много шум около себе си във Флорида. Нека не повтаряме същото и тук. Помоли ченгетата да забравят, че има замесена тринайска, най-вече за пред медиите. Нека им представят Марсалис като служител от сигурността на КОЛИН, направил чудеса от храброст, служител, чиято самоличност трябва да бъде запазена в тайна, за да си върши все така добре работата.

— Да бе — кисело каза Нортън. — Доста встрани от истината, че е опасен социопат, който все още не ни е свършил никаква работа.

— Том…

Марсалис се ухили. Беше по-скоро мускулен спазъм, отколкото израз на някаква емоция.

— Е, все пак аз спасих живота на партньорката ти, а не ти. Това не се ли брои?

— Както аз го виждам, си спасил собствената си кожа, плюс някои случайно възникнали ползи. Севги, този Уилямсън може и да се запъне за Марсалис, така че ще е най-добре да отведем и двама ви оттук.

— Виж, това вече е добра идея.

Гласът на Марсалис уж звучеше дружелюбно, но някаква нотка на дисонанс накара Севги да обърне глава към него. Спомни си как беше погледнал след избягалия нападател, спомни си и особения му тон, когато каза, че след като дойде колата на касапите, няма да е зле да го заведе в централата на КОЛИН, та да се хванат на работа. Имаше някаква окончателност в тона му, като в тишината след единичен изстрел. И Севги изведнъж се уплаши за Том Нортън с неговото насмешливо пренебрежение. И побърза да каже:

— На мен също ми звучи добре. Том, можем ли да се включим в н-джина на „Хоркан“ от КОЛИН? Чрез директен интерфейс?

Нортън я погледна въпросително, после погледна Марсалис, после пак нея. Накрая вдигна рамене.

— Сигурно бихме могли. Но за какъв дявол? От МТИ вече ни пратиха записите. — Обърна се към Марсалис. — Имаме ги на файл в службата. Можеш да ги прегледаш, ако искаш.

— Ама не искам. — Марсалис се усмихваше мило. При вида на тази усмивка по гръбнака на Севги плъзнаха студени тръпки. — Искам да говоря с н-джина на „Хоркан“.

Нортън застина.

— Значи изведнъж стана експерт по психиката на изкуствените интелекти, така ли?

— Не, експерт съм по откриването и убиването на тринайски. Поради което ме наехте. Помниш ли?

— Помня, бъди спокоен. А ти не мислиш ли, че тези твои безценни способности ще са…

— Том!

— … ще са по-полезни в анализа на престъпленията, които се опитваме да прекратим?

Чернокожият мъж продължаваше да се усмихва. Стоеше си спокойно… точно извън обсега на Нортън, внезапно си даде сметка тя.

— Не, не мисля.

— Том, престани. Какво ти става, по дя…

— Ще ти кажа какво ми става, Сев. Става ми това, че…

Характерен звук — издаден от човек, който кашля многозначително. Двамата млъкнаха едновременно и се обърнаха да погледнат Марсалис.

— Вие не разбирате — тихо каза той.

Млъкнаха и двамата. Призивът да си отварят ушите тегнеше зад думите му като изречена на глас заповед.

— Вие не разбирате какво имате насреща си. — Усмивката се върна за миг, сякаш смушкана от някакъв спомен. — Мислите си, че щом Мерин е убил двадесетина души, значи е сериен убиец, само че в по-друг мащаб. Изобщо не става въпрос за това. Серийните убийци са хора повредени. Ти го знаеш, Севги. Том може и да не го знае, но ти го знаеш. Те оставят следа, оставят улики и накрая полицията ги хваща. Защото в крайна сметка, съзнателно или не, те искат да бъдат хванати. Предумишленото убийство е антисоциален акт и е нещо изключително трудно, почти невъзможно за повечето хора. Нужни са специални обстоятелства, било от лично, било от социално естество, за да се задейства тази способност. Но това важи за вас, хората. Не за мен, не за Мерин, не за друга тринайска. Ние не сме като вас. Ние сме гадните. Ние сме склонните към насилие заточеници, вълците единаци, които вие, останалите, сте прогонили и постепенно сте изкоренили от генотипа на расата по времето, когато отглеждането на зърнени култури и уседналият начин на живот са станали популярни. Ние не притежаваме социален контекст, нямаме нужда от него. Едно трябва да разберете — на Мерин му няма нищо. Той не е луд. Не убива, защото като дете е получил психическа травма, нито защото оприличава жертвите си на някаква лишена от човешки облик, сегрегирана, външна за собственото му племе група. Той чисто и просто привежда в изпълнение някакъв свой план и фактът, че този план включва убийства, е елементарна подробност. И няма начин да го хванете… освен ако аз не ви помогна. Нортън поклати глава.

— Казваш, че Мерин не е луд? Ако беше с нас на борда на „Хоркан“, друго щеше да приказваш. Не си видял онова, което видяхме ние.

— Знам, че е използвал другите пътници за храна.

— Не. Той не просто ги е използвал за храна, Марсалис. Разкъсвал ги е, изваждал им е очите и е разхвърлил парчета месо из цялото пътническо отделение. Това е направил. — Нортън вдиша дълбоко. — Щом държиш да наричаш това план, давай. За мен обаче си е чисто и просто лудост.

Марсалис не реагира видимо, но Севги все пак усети, че новите подробности около касапницата на борда на кораба са го сварили неподготвен.

— Е, ще трябва да ми покажете снимковия материал от „Хоркан“ — каза той. — Но продължавам да мисля, че за всяко негово действие е имало конкретна причина.

Нортън се ухили безмилостно.

— Имало е, разбира се. Седем месеца сам в дълбокия космос и за първо, второ и трето само човешко… При такива обстоятелства и аз бих откачил.

— Не е достатъчно.

— Така твърдиш ти. Хрумвало ли ти е, че може и да грешиш? Че Мерин може наистина да е откачил? Може би тринайските не са чак толкова различни от другите хора, колкото си мислим.

Последното извика кисела усмивка на лицето на Марсалис.

— Благодаря ти за солидарността, Том. Интересна идея, но лично аз не държа да бъда асимилиран. Тринайските не са като другите хора, дори не са „хора“ в нормалния смисъл на думата, и Мерин няма да е първото изключение от правилото. Вие мерите действията му с човешки аршин и в това е голямата ви грешка. Между другото, мен ме наехте, за да ви спретна негов профил, нали така? Крайно време е да се хванем на работа, като започнем с последното живо същество, което го е видяло. Та ще ми позволите ли да говоря с н-джина на „Хоркан“, или не?

20.

Нощното небе лежеше в краката му.

Не нощно небе, каквото можеш да видиш от Земята или от Марс, или от друго място в покрайнините на галактиката. Не, тук черният под беше гъсто обсипан с рояци светлинки. Звезди се трупаха на купове, засенчваха взаимно блясъка си или се кипреха като лъскави кабарчета по разноцветните мраморни вени на съзвездията. Приличаше на прецизно генерирана гледка от някой хипотетичен свят в ядрото на Млечния път или пък на хиляди местни изображения, насложени едно върху друго и с подсилен контраст. Той направи няколко крачки и звезди се разсипаха на бял прах под краката му, размазаха се по индиговочерния фон. Небето над главата му беше в клаустрофобично сиво, тук-там с грозни цветни петна, завихрящи се в широки спирали.

„Шибани откачени машини.“

Никой не знаеше защо корабните джинове предпочитат тази виртуална среда. Запитванията по въпроса от страна на интерфейсни инженери получаваха неясни отговори, лишени от лингвистично значение. „Долетяно от него-воля, не може тежкото, там-към, през-там, безсклонно и узряло“ гласеше едно от най-популярните обяснения. Карл се познаваше с интерфейсния инженер на Марс — той го беше разпечатал и залепил над леглото си като един вид житейско мото. Математическият еквивалент на „отговора“ също бил лишен от смисъл, макар въпросният инженер да твърдеше, че имало „някакво невнятно изящество“ в него, каквото и да означаваше това. Обмислял да издаде книга, сборник с н-джински хайку, с много дребен шрифт на скъпа хартия и илюстрации на виртуалните формати срещу всяко двустишие.

Ако питаха Карл, макар мнението му да не почиваше на никакви реални доказателства, н-джиновете просто си правеха майтап за сметка на човешката тъпота. Ако онази книга изобщо видеше бял свят, майтапът щеше да достигне кулминационната си точка.

Когато изпаднеше в мрачно настроение, често се питаше какво ли би станало след това. След като шегата свърши и ръкавиците са свалени.

— Марсалис.

Първо дойде гласът и чак след това интерфейсът, сякаш н-джинът беше забравил, че трябва да осигури на човека някакъв образ, към който да се обръща. Като някой, който е поискал да му дадат телефонен номер и едва след това започва да пребърква джобовете си за химикалка, с която да го запише. Интерфейсът бавно се материализира. Не докрай всъщност — представляваше синкаво надупчено тяло с приблизително човешка форма, което се ветрееше като на силно течение в тунел. Дълга рядка коса, която също се вееше назад. Плът като сбор от милиони пърхащи около костите крилца. Невъзможно беше да се определи полът му. Гласът беше придружен от едва доловимо припукване и шумолене като от горяща хартия.

Все едно говориш с ангел или нещо такова. Карл се понамръщи.

— Същият. Проверяваше ли ме?

— Има ви в потока. — Интерфейсът вдигна едната си ръка и към обсипания със звезди под се спусна завеса от образи. Карл мярна снимки от „Орел“, кадри от медийни репортажи след спасяването на „Фелипе Суза“, други неща, които събуждаха отдавна забравени спомени и ги представяха в нова светлина. Някъде сред потока изображения му се стори, че зърна и лицето на Марисол, но не беше сигурен. Несъзнателно застана нащрек.

— Не знаех, че са ти позволили да се включиш толкова скоро.

Това си беше лъжа. Ертекин му беше показала документацията от МТИ и той знаеше съвсем точно кога н-джинът е бил прекалибриран и му е било позволено да се включи в потока:

— Съществува потенциална опасност за увреждане на системите ми при продължителна работа без достъп до достатъчно информация — сериозно обясни синкавата фигура. — Всяко следващо активиране на изкуствено съзнание с наноструктура изисква включване в местните инфопотоци.

На всеки нормален човек отдавна да му е изтръпнала ръката, но н-джинът все така държеше ръката на интерфейса си вдигната, а образите продължаваха да се леят от нея. Карл посочи въпросната картинна галерия.

— Добре де. И какво казва за мен местният инфопоток?

— Много неща. Понастоящем АГЛОН ви определя като агент по генно лицензиране. „Маями Хералд“ ви нарича убиец. Преподобният Джеси Маршал от Църквата на човешката чистота ви нарича мерзост, но това е по-скоро родово понятие. Марсианските новинарски емисии, копирани понастоящем в локалния поток, ви споменават като късметлия на годината, макар въпросната година да е, разбира се, 2099. „Франкфуртер Алгемайне“ ви нарича…

— Да, да, добре. Достатъчно. — Корабните н-джинове се славеха със склонността си към буквализъм. Това беше част от естеството на работата им, разбира се. Минимални изисквания към интерфейса. От тяхна гледна точка, хората бяха дълбокозамразен товар. Джиновете си стояха сами, потънали в черна тишина, прошарена от статичния шум на звездите, от време на време си говореха с други машини на Марс или на Земята, когато го изискваха процедурите по кацането или други логистични дейности. — Тук съм да ти задам няколко въпроса.

Интерфейсът чакаше.

— Спомняш ли си Алън Мерин?

— Да. — Изпитите черти на Мерин, които толкова много напомняха общоприетия образ на Исус Христос, се появиха във въздуха до рамото на интерфейса. Приличаше на снимка от лична карта. — Пребивавал в пътническата секция, капсула бета, препрограмирана за човешки товар според директивата за междупланетарен трафик на КОЛИН c93-ep4652-21. Криосертифициран в Бредбъри, пети ноември 2106, код на протокола 55528187.

— Да де, само дето не е пребивавал дълго във въпросната капсула, нали?

— Да. Системата го събуди четиристотин и четиринайсет часа след навлизане в траектория.

— Казал си на инспектиращия екип, че си се изключил доброволно на триста седемдесет и деветия час заради подозрение, че в навигационния модул е налице нерегламентиран материал.

— Да, целта ми беше да предотвратя преминаването на възможен вирусен агент във вторичното навигационно ядро. Имаше основание за прилагането на карантинни мерки.

— И Мерин се събужда трийсет и шест часа по-късно. Това съвпадение ли е?

Разпарцаливената синкава фигура се поколеба, лицето й беше безизразно, очите — вперени в неговите. Карл предположи, че джинът се опитва да калибрира неговите възприятия за съотносимост и събитийност, съставяйки портрет по милионите информационни трошици, налични в подробностите, които се съдържаха за него в инфопотока. Суеверен ли беше, или религиозен? Каква роля играеше според него шансът в човешките дела? Н-джинът обработваше спецификациите му, така както машина би проверила интерфейсната топография на нов софтуер.

Отне му приблизително двадесет секунди.

— Няма системни данни, които да показват връзка между двете събития. Събуждането, изглежда, е било резултат от повреда в капсулата.

— Ти имаше ли усещане за присъствието на Мерин след като е излязъл от капсулата?

— В ограничена степен — да. Както казах, съществува потенциална опасност за увреждане на системите ми при работа без достъп до достатъчно информация. При карантинно изключване вторичните системи на кораба продължават да захранват ядрата ми с данни, макар че за мен е невъзможно да откликна активно на подаваната информация. Трафикът е еднопосочен, защото защитният протокол предотвратява обратната връзка. Представете си го като информацията, обработвана от човешкия мозък през РЕМ фазата на съня.

— Значи си го сънувал. Мерин.

— Би могло и така да се опише, да.

— И в тези сънища Мерин говореше ли?

Синкавата фигура се размърда едва доловимо в хватката на невидимото въздушно течение. На лицето й се появи изражение, което би могло да мине за любопитство. Със същия успех би могло да е израз на лека болка или на сдържан сексуален екстаз. Явно не беше хванал цаката на човешката физиономика.

— С кого да е говорил?

Карл сви рамене, но чувствата зад уж небрежния жест далеч не бяха такива. Тежаха му твърде много изстинали спомени.

— С машините. С хората в криогнездата. Или сам със себе си? Със звездите може би? Доста време е прекарал там.

— Ако смятате това за говорене, значи да. Говореше.

— Често?

— Не съм калибриран да преценя какво следва да се определи като „често“ по човешките стандарти. Мерин мълча през осемдесет и седем точка двадесет и два процента от времетраенето на траекторията, като този процент включва и времето, прекарано в сън. Четиридесет и три точка девет процента от речта му беше очевидно насочена…

— Добре, добре, остави. Можеш ли да пуснеш интуитивната функция „Ярошанко“?

— Базовите константи на Ярошанко присъстват в оперативните ми системи, да.

— Добре, тогава бих искал да пробваме протокола Тяден/Васон за връзки между мен и Мерин, с дедукция по кривата „Ярошанко“. В рамките на два градуса отклонение.

— Какви референти да бъдат използвани за кривата?

— Като начало данните за двама ни в общия инфопоток. Или поне онази част от тях, до която ти е разрешен достъп. Ще получиш много стандартни връзки на Бейкън, но те не ме интересуват. — Изведнъж му се прииска Матю да беше тук и да се заеме с това вместо него, да се пресегне бързо и изящно като живак по жичките и да ангажира висшите съзнателни нива на машината. Матю би бил в стихията си тук, където Карл се чувстваше тромав, а терминологията на комплексната математика заплиташе езика му. — Направи сравнителен анализ на всичко, което Мерин е казал и направил на борда на „Гордостта на Хоркан“, и ми покажи всичко, което излезе.

Синкавият силует се размърда леко в течението, което Карл не можеше да усети.

— Това ще отнеме време — каза интерфейсът.

Карл плъзна поглед по безкрайната пустош на небето, което служеше за под на виртуалната среда, сви рамене и каза:

— Значи ми докарай един стол.

Сигурно би могъл да излезе от виртуалната среда и да убие някак времето из високите коридори в неонордически стил на комплекса на КОЛИН в Джеферсън Парк. Би могъл да си поговори със Севги Ертекин и дори да размекне малко враждебността на Том Нортън с добре премерена доза мъжкарски баналности. Би могъл да хапне нещо — стомахът го наболяваше по липса на друго съдържимо освен кафето сутринта. Той не му обърна внимание, разбира се — беше научен да приема стоически далеч по-сериозни неща. Би могъл дори да се поразходи по откритите тераси с изглед към реката. Да опознае мястото, както казваше Севги.

Вместо това седеше под белязаното метално небе и гледаше как Мерин се разхожда из сънищата на н-джина.

Интерфейсът го беше оставил да си седи на стола — безумна геометрия от траектории на комети и тапицерия от звезден прах, изпредена от тъканта на нощното небе — и беше изчезнал в смаляващата се перспектива на вятъра, който духаше с неотслабваща сила през тялото му. Нещо друго се довя на мястото му — отначало мъничък правоъгълен панел като стара холографска пощенска марка, каквито Карл беше виждал в един лондонски музей, потрепваща от вятъра и увеличаваща постепенно размерите си със скъсяване на разстоянието, докато накрая не наби рязко и безшумно спирачки на броени крачки пред стола му, пораснала до три метра височина и два метра широчина и под лек ъгъл назад. Беше каскада от образи, подобна на завесата, проектирала собствените му изображения под вдигнатата ръка на интерфейса. Мълчалива и несвързана каскада, диктувана от нечовешките асоциативни процеси на н-джина.

Карл видя как Мерин се измъква от бета-капсулата в пътническото отделение, замаян от събуждането, но и с онази разпознаваема, фокусирана стегнатост на движенията. Видя го да върви по надлъжния коридор на „Хоркан“ — с лице, по което не се четеше нищо.

Видя го да си чисти зъбите от месото на Хелена Ларсен с миниатюрна отвертка, взета от комплектите инструменти за ръчна поддръжка.

Видя го как се обръща към кораба с молба да отвори един от страничните панорамни люкове и да угаси вътрешното осветление. Видя го как опира ръце от двете страни на стъклото и се взира навън като болен човек, впил поглед в огледало.

Видя го да крещи, устата му зейнала като паст, но мълчаливо, мълчаливо.

Видя го да прерязва гърлото на събуждащо се от криосън тяло без крайници и да затиска с длан шуртящата артериална кръв. Видя го да изважда очите, внимателно, замислено, едно по едно, и да избърсва пръстите си в матовосивата повърхност на една преградна стена.

Видя го да говори с някой, който не беше там.

Видя го, веднъж, да вдига поглед към камерата в коридора, сякаш знае, че Карл ще види записа. Усмихна се и Карл изстина отвътре, усетил ответната реакция на собствената си лицева мускулатура.

Имаше и още, още много, въпреки нищожното време, необходимо на н-джина за протокола Тяден/Васон. Образите се появяваха и изчезваха, изядени от други екранни ефекти. Нямаше представа защо машината изобщо му ги показва, нито по какъв критерий ги подбира. Ала усещането му беше познато до болка — същото като на борда на другия кораб, „Фелипе Суза“, вбесяващото чувство, което вървеше в комплект с опитите му да разгадае намеренията на един капризен бог, който, както упорито му бяха внушавали — „не бе, вярно е, това е част от програмирането“, — бдял над него. Усещането, че смисъл има, но е току извън обсега му.

Може би н-джинът беше прочел нещо в него, нещо, което той бе издал неволно и без да подозира, някаква негова нужда, за която не е знаел. И машината е решила, че иска да види точно това.

Може пък наистина да бе искал точно това. Не можеше да прецени.

Не можеше да прецени защо беше останал да гледа. Но му олекна, когато представлението свърши.

Ветреещата се надупчена синкава фигура се върна.

— Готово — уведоми го интерфейсът и вдигна като крило едната си нагъната от вълнички ръка. На екрана, отворил се под нея, Мерин вървеше след автоматичната носилка, която превозваше Хелена Ларсен по краткия път от залата с криогнездата до лазарета. Второто й пътуване от този вид — точно под ръба на трикото дясното й бедро свършваше с прилежно бинтован чукан. Жената мърмореше нещо в полубудното състояние след криосъбуждане, много тихо, почти недоловимо, но н-джинът компенсира и усили звука.

— … Не, пак ли?… — умолително промълви тя.

Мерин се наведе да я чуе, но не много. Слухът му беше станал неестествено силен, както Карл знаеше от собствен опит, изострен от безкрайната задушаваща тишина на кораба, който падаше към родния дом през мрака на празния космос и на който всяка промяна в едва доловимото жужене на вградената в стените захранваща мрежа е достатъчна да те изтръгне от най-дълбокия сън, а трясъкът на изпусната вилица отеква сякаш от единия до другия край на кораба. Стъпките ти са почти безшумни заради корабните пантофи, направени от материали, които не драскат и не стържат по гладките подове, и не след дълго се хващаш, че с почти суеверно старание се опитваш да запазиш всячески тишината. Говоренето — сам със себе си, с единствената цел да запазиш разсъдъка си; с разумните и полуразумни машини, които те поддържат жив; със спящите лица зад прозорчетата на криогнездата, и с всичко друго, което би могло според теб да те чуе — говоренето се превръщаше в акт на неясно предизвикателство, в храбър бунт срещу тишината.

— Пак, да — каза Мерин на жената, с чиято плът се хранеше. — Наследството на корморана.

Образът замръзна.

— Корморанът — повтори Карл, спомените му се протягаха като след дълъг сън.

— Мерин на няколко пъти използва тази дума без придружаващ контекст — каза н-джинът. — Една асоциация привлече вниманието ми. Според данни от трудов лагер в район Уелс на Марс и вие, и Мерин сте се познавали с някой си Робърт П. Данвърс, л.н. 84437hp3535. Чрез екстраполация по Ярошанко това свързва и двама ви, посредством Данвърс, с марсианските familias andinas и — чрез интегриране с използвания тук термин „корморан“ — при висока степен на вероятност с неизяснения откъм идентификационен статут Франклин Гутиерес.

Карл не каза нищо — седеше и мълчеше. Спомените го заливаха на вълни, заедно с чувства, уж захвърлени преди половин десетилетие. Усети, че свива пръсти като ноктите на хищна птица.

— Виж ти, виж ти — каза накрая. — Гутиерес.

21.

— Никога не съм го чувал.

Нортън, подготвящ се да демонстрира безразличие. Прав и достатъчно близо до Карл, за да изглежда като предизвикателство.

— Няма и откъде — съгласи се Карл. Мина покрай Нортън, застана до прозореца на кабинета и плъзна поглед към гледката вън. Тежка есенна светлина лежеше на метални кръпки по Ист Ривър като петна отровен химикал. — Франклин Гутиерес се подвизаваше като инфохакер в Лима преди години, в средата на осемдесетте. Един от най-добрите, както личи. През осемдесет и шеста пробил системите на „Сербанко“ и източил повече от половин милиард солеи. Направил го така безупречно, че минал почти месец, преди от банката да разберат, че са ги ограбили.

— Не ще да е било толкова безупречно, щом се е озовал на Марс — изсумтя Нортън.

Карл потисна внезапното си желание да му изтръгне гласните струни с голи ръце. Почерпи търпение от вътрешните си резерви, в стила на Съдърланд. „Предадеш ли контрола върху реакциите си на човека, който ги е предизвикал, вече си загубил битката наполовина. Вместо това погледни отвъд непосредствената ситуация и ще намериш себе си там“. Съсредоточи се върху детайлите на гледката долу. Нюйоркската централа на КОЛИН, навярно в съзнателна имитация на териториалните решения в стил ООН, отстоеше на две дълги пресечки южно от Джеферсън Парк, обкрачила със сводове и метални конструкции булевард „Франклин Д. Рузвелт“ и с панорамен изглед към реката. Представляваше странна фрактална конструкция, която с голяма доза въображение би могла да се оприличи на шепа парченца от огромен обелен портокал. Тънки бели нановъглеродни подпори пълзяха като нишки на паяжина по извивките и ъглите на опушеното кехлибарено стъкло, после се спускаха надолу и се съединяваха изящно в центъра на многоетажния комплекс от грижливо поддържани алеи, пътечки и градини, които свързваха отделните секции. Оттук, от просторния сводест кабинет на Ертекин и Нортън, човек можеше да обхване с поглед цялата конструкция долу, градините, стърчащия корниз на мецанина и реката отвъд него. Карл погледна отново към водата и неочаквано си припомни онова особено чувство, тормозило го през първите дни, след като се върна на Земята, когато видът на всеки голям воден басейн го потрисаше до мозъка на костите.

Времето, прекарано с н-джина на „Хоркан“, го беше раздрусало здраво и вълните на старите спомени още не бяха утихнали.

Голяма полза от гледането извън непосредствената ситуация, няма що.

— Да, хванали са Гутиерес — спокойно каза той. — Но го хванали, докато харчел парите, а не докато ги крадял. Важна подробност. Този тип си имаше слабите места, но измъкването на плячката не беше от тях.

— И са му предложили преселване? — попита Ертекин.

— Да, и той го приел. Да сте виждали перуански затвор отвътре? — Карл обърна гръб на панорамната гледка и погледна новите си колеги. — Така се озовал в Уелс и започнал работа за Планинската инициатива в службата за контрол на атмосферните системи. В свободното си време се занимавал с инфопрестъпления за марсианските familias andinas. Сигурно е било по-доходоносно от легалната му работа.

Нортън поклати глава.

— Ако този Гутиерес е имал връзки с организираната престъпност на Марс, значи вече сме го проучили за евентуални връзки с Мерин.

— Не сте.

Нортън и Севги Ертекин се спогледаха. Само за миг. Нортън въздъхна.

— Виж, Марсалис. Едно от първите неща, които направихме във връзка с това разследване, беше да…

— Да се свържете с колониалната полиция и да им поискате списък с хората, поддържали връзка с Мерин на Марс. Логично. — Карл кимна. — И аз бих направил същото. Само дето е било безсмислено. Ако Гутиерес е имал вземане-даване с Мерин, данните за това отдавна ги няма, изтрити са от инфопотока като ако от бебешко дупе. В най-добрия случай са останали косвени данни за незначителни контакти с дребни посредници като Данвърс. А хора като Данвърс на практика познават всички, които в един или друг момент са работили в лагерите Уелс. С други думи, сделката, която търсите, е невидима. Така става, когато се обърнеш за услуга към Гутиерес.

— И ти откъде го знаеш това?

Карл вдигна рамене.

— А ти как мислиш?

— Гутиерес е направил услуга и на теб — тихо каза Ертекин. — Каква?

— Нещо, което няма да обсъждам с вас. Важното е, че в инфопотока отдавна няма никакви данни за моите отношения с Гутиерес, както и за отношенията на Мерин с него. Всяко асоциативно търсене за контактите на Мерин, проведено от колониалната полиция, би стигнало само до Данвърс. Н-джинът на „Хоркан“ задълба по-навътре само защото не му хареса съвпадението две тринайски да се върнат от Марс на Земята при необичайни обстоятелства, като при това са имали, всеки поотделно, контакт с дребен мошеник като Данвърс. Интуиция „Ярошанко“ в действие. Няма равна, ако сработи, но й трябва точка, от която да триангулира.

— Все още не схващам — с раздразнение каза Нортън. — Как това те доведе до Гутиерес?

— Само по себе си не би било достатъчно. Но според спомените на н-джина Мерин няколко пъти е споменавал думата корморан.

Нортън кимна.

— Да, това го видяхме и ние. „Наследството на корморана, останките на корморана, извий шията на шибания корморан“. Накарахме нашите съпоставящи н-джинове да го пуснат през базите си данни. Проверихме и марсианския жаргон, но не получихме нищо…

— Терминът не е марсиански.

— Може да е нещо ново — посочи Ертекин. — Нещо, появило се в жаргона след твоето заминаване. Така или иначе, пуснахме лингвистично търсене и в базите за проект „Поборник“, както и в данните за криптоезика на тринайските. И оттам не изскочи нищо.

— Лиманска е.

Нортън примигна.

— Моля?

— Думата се използва в подземния свят на Лима. Донякъде архаична и с размито значение. Вашият н-джин навярно би я отхвърлил като неадекватна на зададеното търсене. Датира от началото на седемдесетте, когато Гутиерес е бил още новак в хакерската мрежа на андийското крайбрежие. Чували ли сте за укаи?

Празни погледи.

— Ясно. Укаи е вид риболов, при който се използват обучени корморани, които хващат рибата и ти я носят. Произхожда от Япония, но преди петдесетина години станал адски популярен сред японската общност в Перу, едновременно с бума на дизайнерските дресировки. Укаи е нощно занимание. Кормораните се гмуркат с пръстени на шиите, които им пречат да гълтат рибата. Получават храна, след като се върнат с улова при господаря си. Съзирате ли метафората?

— Хакери на хонорар. — Очите на Ертекин блеснаха с разбиране. — И familias andinas. Андийските фамилии.

— Да. По онова време фамилиите тук, на Земята, все още били фактор, с който трябвало да се съобразяваш. Всеки новоизлюпен инфохакер по южнотихоокеанското крайбрежие задължително е работел за фамилиите. Ако го бивало, с времето можело да си спечели репутацията на halcon de datos — буквално „ястреб на данните“. Но кариерата си започвали като „корморани“.

Ертекин кимаше енергично.

— Както е започнал и Гутиерес.

— Както е започнал и Гутиерес — потвърди Карл и някаква искра премина между двамата, когато повтори думите й. — По-късно си спечелил репутация, направил големите си удари. И го хванали.

— И когато отишъл на Марс, установил, че фамилиите го чакат и там.

— Именно. Само че на Марс животът тече с половинвековно закъснение. Там фамилиите имат власт, каквато на Земята нямат от десетилетия. И очевидно Гутиерес е бил принуден да се върне към укаи. Да започне от нулата като обикновен корморан. — Карл разпери ръце, все едно им поднася разследването на тепсия. — Това го вбесяваше, проглушаваше ми ушите с мрънкането си.

— Това още не значи, че се е оплаквал и пред Мерин.

— Напротив, означава. Гутиерес имаше слабост към тринайските. Това важи за мнозина на Марс, има цяла фетишизирана субкултура около тях. Нещо като тукашните фенклубове на бонобо. Гутиерес беше от най-запалените ни почитатели. Обичаше да казва, че тринайските и лиманските хакери са първи братовчеди. Супермени всеки в своята област, мразени и гледани със страх от завистливото стадо.

Нортън изсумтя.

— Супермени. Да бе!

— Е, такава беше неговата теория — спокойно каза Карл. — Не моята. Въпросът е, че той не спираше да говори как му били подложили крак и как само аз съм можел да го разбера, защото съм такъв и такъв. Със сигурност е казвал същото и на Мерин.

— Добре. — Нортън се изправи енергично и пристъпи под светлината на прозореца. — Ще се свържем с колониалната полиция да приберат Гутиерес за разпит.

— Да бе, разпит от двеста милиона километра разстояние. С десетминутно забавяне при всяка реплика. Ще ми се да видя как ще го разпиташ.

— Не съм казвал, че ще го разпитваме ние. Имах предвид да го разпита колониалната полиция.

— Те не могат и стена да разпитат. Забрави. Не можем да разчитаме на помощ от Марс. Разстоянието е прекалено голямо.

Ертекин потъна още по-дълбоко в стола, събра върховете на пръстите си и втренчи поглед в отсрещната стена. Светлината от високия прозорец я обливаше като сияйните залезни дъждове на Марс. Събудените спомени придойдоха и отново сритаха Карл в гърдите.

— Ако андийските фамилии са помогнали на Мерин да се измъкне от Марс — каза тя бавно и сякаш предимно на себе си, — нищо чудно да му помагат и тук.

— Не и южноамериканските камори — отбеляза Карл. — Те са във война с марсианските фамилии от десетилетия. Е, поне в състояние на война. Не биха съдействали на нищо, организирано от Марс.

Ертекин поклати глава.

— Нямах тях предвид. Мисля си за джизъслендските фамилии и онова, което е останало от тях по Ръба. На думи почитат андийското си наследство, но нищо повече. Толкова далеч на север те си имат своя игра и тя в голямата си част е свързана с трафик на хора. След отцепването властите на Ръба ги удариха жестоко, унищожиха пазарите им с промените в закона за наркотичните вещества и с откритата биотехнологична политика. Останаха им кажи-речи само сексуалното робство и незаконната имиграция. Но е факт, че все още съществуват, там, както и тук. А между Ръба и Съюза, в Републиката, фамилиите все още са значим властови фактор като в старите времена.

Замълча и потъна отново в мислите си. След малко каза:

— Да, добре. Вярно е, че разполагат със софтуер, който би позволил на Мерин да влиза и излиза от Ръба, сякаш е с шапка-невидимка. Същия софтуер използват за трафика на хора през граница. Може би имат някаква съвместна дейност с марсианските камори и покрай нея са си осигурили услугите на Гутиерес. Въпросът е защо? Как ги обслужва такава една сделка? Какво печелят?

— Мислиш, че убийствата са му поръчани от фамилиите? — попита Нортън.

— Докарали са тринайска чак от Марс, за да им свърши мръсната работа? — Ертекин се намръщи. — Не се връзва. Наемни убийци можеш да си купиш по десет за долар във всеки голям град на Републиката. Затворите са пълни с такива.

Нортън стрелна с очи Карл.

— Е, това си е вярно.

— Не, трябва да има нещо друго. — Ертекин вдигна поглед към Карл. — Каза, че си имал вземане-даване с Гутиерес на Марс, че ти е направил услуга. Означава ли това, че си имал трудови взаимоотношения и с фамилиите?

— От време на време съм си имал работа с тях, да.

— Някаква идея защо ще организират подобно нещо?

Златисти петънца шареха ирисите й.

Карл сви рамене.

— При нормални обстоятелства бих казал, че нямат нищо общо с тази история. Фамилиите са консервативни до мозъка на костите си, и тук, и на Марс, патриархални по дух и структура. И споделят всички стандартни предразсъдъци срещу хора като мен.

— Но?

— Но. Преди три години налетях на една тринайска — Неван, французин, бивш агент от специалните части за внедряване към Осми отдел. Опитваше се да сключи сделка с андийските камори или по-точно с онова, което беше останало от тях. Адски умен тип, бил е експерт по подривна дейност в Централна Азия. Връзки с военноплеменните вождове, контраразузнаване и така нататък. При достатъчно време сигурно и в Андите можеше да спретне нещо.

— Можеше — проточи Нортън. — Значи няма да сбъркам, ако предположа, че не е имал достатъчно време.

— Така е, нямаше.

— И какво му се случи?

Карл се усмихна мило.

— Аз му се случих.

— Уби ли го? — остро попита Ертекин.

— Не. Проследих го до негови приятели в Арекипа, опрях му дулото на хаага в челото и той предпочете да вдигне ръце, вместо да умре.

— Малко необичайно за една тринайска, нали? — Нортън вдигна вежда. — Да се предаде така?

Карл също вдигна вежда.

— Както казах, умен тип.

— Добре, значи арестувал си онзи Неван, умния тип, и си го върнал. — Ертекин стана, отиде при прозореца и се загледа навън. Карл си помисли, че мацката вижда накъде отиват нещата. — И къде е той сега?

— Обратно в системата. Въдворителен лагер към Еврозоната, Източен Анадол.

— И искаш да идеш там и да говориш с него. — Не беше въпрос.

— Мисля, че така ще е по-добре, отколкото с виртуална връзка или по телефона, да.

— А той ще иска ли да говори с теб? — попита тя, все така загледана през прозореца.

— Е, не е длъжен да говори с мен — призна Карл. — Хартата за правата на затворниците в Еврозоната гарантира правото му да откаже разпит от външен човек. Ако това беше официално разследване на АГЛОН, бихме могли да окажем известен натиск, но сам по себе си аз нямам необходимата тежест. Но все пак ми се струва, че ще се съгласи на разговор с мен.

— И основава ли се на нещо тази твоя догадка? — попита Нортън.

— Да, на предишен опит. — Карл се поколеба. — Ние, хм, погаждаме се.

— Ясно. Преди три години ти го арестуваш, обричаш го на доживотна присъда в турската пустиня и в резултат на това сте първи приятели?

— Анадолът не е пустиня — разсеяно каза Ертекин, все така загледана през прозореца.

— Не съм казал, че сме първи приятели, казах, че се погаждаме. След като го открих, се наложи да останем няколко дни в Лима, докато се уредят подробностите по трансфера. Неван обича да говори, а аз умея да слушам. И двамата…

От бюрото на Нортън в другия край на кабинета се чу телефонен звън. Том стрелна Карл с поглед, после тръгна към телефона. Ертекин най-после обърна гръб на прозореца и на свой ред прикова Карл с натежал от недоверие поглед.

— Смяташ, че ще те пусна да прекосиш Атлантика, точно сега?

Карл сви рамене.

— Прави каквото искаш. Щом предпочиташ да тръгнеш по друга нишка, моля, намери си някоя. Но Неван е очевидният избор. Едва ли ще се съгласи да говори с мен виртуално, защото виртуалната самоличност може да се фалшифицира. Честно казано, на негово място и аз не бих се съгласил. Нали знаеш, ние, генетичните динозаври, не си падаме по новите технологии.

Не му убягна лекият трепет на устните й, преди тя да потисне неканената усмивка. Нортън се върна, приключил разговора, и мигът отлетя.

— Познайте от три пъти — сърдито каза Нортън.

— Мерин се е окопал в сграда на ООН с ядрена бомба — жизнерадостно се отзова Карл. — И държи като заложници достатъчно делегати, за да не остане гладен чак до Коледа.

— Радвам се, че ти е забавно. Не позна обаче. Не Мерин е новината, а ти. Всички канали гърмят. Тринайска спасява висш служител на КОЛИН, убива двама.

— О, мамка му! — Раменете на Ертекин увиснаха. — Само това ни липсваше. Как са разбрали?

— Явно някакво дребно лайно от градските новини е получило вдъхновение. Видял нашия приятел на репортажа от местопрестъплението, лицето му му се сторило познато, пуснал го за разпознаване и изскочила препратка към неприятностите ни във Флорида. — Нортън посочи. — Или пък е било заради това яке. Бие на очи, а и не е точно по последната мода. Както и да е, онзи тип се обажда в двадесет и осми участък и задава няколко подвеждащи въпроса. И му излязъл късметът. Или е попаднал на някой удивително услужлив полицай, или на някой удивително тъп.

— Шибаният Уилямсън.

Нортън сви рамене.

— Сигурно. Той или някой друг. Бас държа, че половин час след като Уилямсън се е върнал в двадесет и осми, и последното ченге в сградата на участъка е знаело, че по улиците броди тринайска. И защо да го пазят в тайна? От тяхна гледна точка това е въпрос на обществена сигурност. Наясно са, че сме им стъпили на вратовете, така че защо да не съдействат на медиите, които ще те очернят по-добре и от тях.

— Да ме очернят? — ухили се Карл. — Нали уж бях героят, спасил Ортис?

— И убил двама — уморено каза Ертекин. — Не забравяй тази част.

— Настояват за изявление, Сев. Никълсън каза, че според него трябва да го направиш ти. Бивш офицер от нюйоркската полиция и така нататък. За теб ще е по-лесно да тушираш евентуалните анти-КОЛИН настроения, които се опитват да внушат онези от двадесет и осми.

— О, много ти благодаря, Том. — Ертекин се тръшна на стола и впи ядосан поглед в Нортън. — Шибана пресконференция? Мислиш ли, че си нямам друга работа, освен да говоря с шибаните медии?

Нортън разпери ръце.

— Не съм аз, Сев. Никълсън настоява. И ако питаш него, в момента нямаш друга по-важна работа. Какво искаш да му кажа — че ти се налага да напуснеш града може би?

Карл улови погледа й от другия край на стаята. И се ухили.