Вариант 13

43.

Зората пролази по кампуса на Станфорд като предпазлив художник, който добавя цветове в монохромния сумрак и те се преливат през отсенки на сивото към ясното утринно синьо, наслагват бежово по болничните сгради, пласт след пласт от горе на долу. Живите плетове и дърветата в градините си връщаха зеленото и по чакълените алеи започнаха да се появяват хора, поединично или по двойки. Някои поглеждаха чернокожия мъж, който седеше сам на пейката, но нито един не спря. Някаква особена неподвижност се излъчваше от мъжа и прекършваше в зародиш всеки импулс за човешки контакт, дори караше хората да снишават глас. Онези, които работеха в спешните и интензивните отделения на медицинския център, от пръв поглед разбираха за какво става въпрос. На пейката седеше човек, когото оперираха без упойка — отделяха го бавно с трион от друго човешки същество, което лежеше някъде в болницата.

Откъм магистрала 101 звукът от профучаващите нарядко през нощта автомобили постепенно нарастваше до постоянно фоново жужене. Птичите песни придобиваха собствено значение като чуруликащ звуков контрапункт, като шепи цветни камъчета, посипвани върху широката сива лента на конвейер. Човешки гласове се плисваха помежду другото, все по-силни и все по-често, стъпки хрущяха по чакъла все едно някой копаеше гроб. Денят щурмуваше стените, които Карл беше издигнал около себе си, през студените часове, смазваше и трошеше простотата на бдението му с досадните си детайли. Той вдигна поглед от отломките с тиха и неутолима омраза към всичко, което очите му виждаха и ушите му чуваха.

— Е, доволен ли си сега?

Нортън стоеше пред него, но извън обсега му. Беше спал някъде с дрехите, дори марстехските му дънки бяха омачкани.

Изглежда, наистина очакваше Карл да му отговори.

— Не. А ти?

От другата страна на алеята имаше каменна пейка, същата като тази, на която седеше Карл. Нортън отиде и седна на нея.

— Това няма да ти се размине — каза хладно. — Ще се погрижа да те върнат в щатския на Южна Флорида. Ще се погрижа да те изпратят в Симарон или в Танана и да останеш там до края на шибания си живот.

Ако се съдеше по вида му, бая си беше поплакал. За миг го преряза завист.

— Как е тя? — попита Карл.

— Не ми се прави на интересен. Смотаняк смотан.

Мрежата се разбуди от бездните на отчаянието му. Той вдигна ръка и посочи Нортън с пръст.

— Не си насилвай късмета, Нортън. В момента определено имам нужда да убия нещо и нищо не пречи това да си ти.

— Взе ми думите от устата. — Нортън сведе поглед към собствените си ръце, сякаш преценяваше доколко са подходящи за задачата. — Но това няма да помогне на Севги.

— Нищо няма да помогне на Севги, самодоволно копеле такова! — Имаше някакво брутално удоволствие в изръмжаните думи, все едно прехапваш със зъби херпеса си, докато не се спука и не закърви. — Не ти ли казаха? Простреляна е с „Хааг“.

— Да, казаха ми. Казаха ми също, че Станфорд разполага с най-добрата клиника за възстановяване на имунната система по целия Западен бряг. Върхови технологии.

— Няма значение. Вирусният комплекс в биозаряда е бил „Фолуел“. Само смъртта може да го спре.

— Защо не се откажеш тогава? Хайде, върви си. Типично по британски, нали?

Карл го гледа втренчено две секунди, изсумтя отвратено и извърна очи. Млада жена мина по алеята, тикаше велосипед. На малката й черна раница имаше значка с усмихнато личице, което намигаше с безмилостното си жълто под свежата утринна светлина. „Какъвто и да си — жизнерадостно съветваше крещяща лепенка над значката, — бъди добър.“

— Нортън — тихо каза той, — как е тя?

Служителят на КОЛИН поклати глава.

— Стабилизирали са я. Само това знам. Включена е към н-джин, който картографира вирусния щам.

Карл кимна.

Седяха и мълчаха.

Накрая Нортън попита:

— Колко й остава?

— Не знам. — Карл си пое рязко дъх. После го издиша на пресекулки. — Не много.

Още мълчание. Още хора минаха между тях, заети с личните си разговори. Със собствения си живот.

— Марсалис, как изобщо се е добрал до „Хааг“ онзи тип? — В гласа на Нортън се бяха промъкнали пискливи, отчаяни нотки, като на дете, което негодува заради несправедливо наказание. — Доколкото знам, са незаконни навсякъде, дори на черния пазар се намират трудно и на невероятно висока цена. В лоши ръце са смъртно опасни. Едва ли има повече от двеста души на планетата, които имат разрешително за „Хааг“.

— Да. А ти току-що описа най-желания предмет за всеки мъж с повечко тестостерон в кръвта. — Карл почерпи от страничните детайли като жаден за топлина човек, който свива шепи над загасващите въглени от догарящ огън, благодарен за възможността да отклони поне за миг мислите си в друга посока. — „Хааг“ е безкрайно привлекателен за всеки, който има дори слаб интерес към оръжията. Познавам един тип в Тексас, който веднъж ми предложи половин милион долара за моя. Пари в брой.

— Добре, виж. — Нортън разтърка енергично лицето си, сякаш му идеше да си издере очите с пръсти. — Да кажем, че този тип, този Онбекенд, се е сдобил някак с „Хааг“, защото от това му се втвърдява оная работа. Взема го, когато трябва да изпълни поръчка, която носи риска за арест или престрелка със ССР, и точно преди да започне екшънът, го оставя в колата? В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. — Беше разполагал с цялата нощ да премисли случилото се, докато седеше на един стол пред интензивното отделение и напасваше необратимия ход на събитията, докарали Севги Ертекин до животоподдържащата камера от другата страна на биозапечатаните врати. Малко преди зазоряване беше открил отговора, който се втренчи в него с кухите си очни дупки и го прогони от чистите коридори към просветляващите в сиво градини отвън. — Онбекенд е купил хаага за мен, защото е мислел, че ще са наложи да ме изведат от хотела и да ме закарат някъде, където да инсценират самоубийството ми. Не е можело просто да ме убият, защото се опитват да отклонят трайно вниманието от себе си. Не са можели и да ме седират, защото това е щяло да излезе наяве при евентуалната ми аутопсия. Целта му е била да ме изведе в пълно съзнание, а това не е лесно, когато си имаш работа с тринайска. Ние не се плашим лесно и като цяло не ни е чак толкова страх от смъртта. Но има различни начини да умреш. Сигурно бих си пробвал силите срещу всяко обикновено оръжие, та дори шансовете за успех да са минимални. Но не и срещу „Хааг“.

— Това той ли ти го каза? Че смята да инсценира самоубийството ти?

— Да, той ми го каза. — Карл се вгледа в спомените си за случилото се. — Но извън онова, за което го бяха наели, Онбекенд чисто и просто ме мрази. Не е нещо ново за мен, стандартна реакция на всички тринайски. Но неговото отиваше по-далеч. Искаше да ме унижи максимално, преди да умра. Искаше да знам колко глупаво съм постъпил, колко много ме превъзхожда. Колко жалък ще изглеждам с пръснат от собствената ми ръка мозък.

— Но са се отказали от самоубийството.

— Да. — Карл си пое дълбоко дъх. Споменът за презрението на Онбекенд го преряза като с нож. — Оказало се е ненужно. Видели са накъде отиват нещата в бара и са променили плана си. Преценили са, че спокойно могат да инсценират смърт при кръчмарско сбиване. Хаагът вече не им е трябвал, за да ме сплашат, а би било глупаво да ме убият точно с такова оръжие. Затова Онбекенд го е оставил в сълзата и по-късно е стрелял с него по Севги просто защото не е имал нищо друго подръка.

Нортън го гледаше втренчено.

— Това сигурно ще й е голяма утеха.

Карл издържа погледа му.

— Искаш да обвиниш мен ли, Нортън? Трябва ти мишена за безсилния ти мъжкарски гняв? Давай, чувствай се свободен да ме мразиш. Свикнал съм и даже няма да усетя допълнителната тежест. Само не си насилвай късмета, защото съм уморен и ще те скърша на две, ако преминеш границата.

— Ако не беше…

— Ако не бях излязъл, щеше да е различно. Знам. Щяха да ме сгащят в хотела, да ме изведат, но Севги Ертекин пак щеше да е там, защото тя, Нортън, е идвала при мен. Може би именно това не ти дава мира, а?

— О, я се разкарай. — Но го каза вяло и без хъс, а после отклони поглед.

— Искаш ли да знаеш истината, Нортън? Защо е идвала при мен?

— Не, не искам.

— За да изчисти името ти.

Служителят на КОЛИН го погледна отново, сякаш Карл току-що го беше шамаросал.

— Какво?!

— Аз ти нямах доверие, Нортън, вярвах ти колкото на джизъслендски президент, който прави обръщение към нацията. Скейтърите пред дома на Севги онази сутрин, спомняш ли си? Само ти знаеше къде съм останал да пренощувам. Реших, че заличаването ми от пейзажа по някакъв начин влиза в дневния ти ред.

— Какво?! Нали именно аз те измъкнах от затвора бе, Марсалис. Идеята беше моя, аз настоях и аз го уредих. Защо, по дяволите, ще…

— Чакай-чакай, по-спокойно. Ако искаш, наречи го пристъп на параноя. — Карл въздъхна. — Както и да е, снощи се обадили на Севги от нюйоркската полиция да й кажат, че са хванали третия скейтър и той е проговорил. Не аз съм бил целта им, а Ортис. Севги е идвала да ми го каже, защото се вбесяваше от намеците ми за двойната ти игра.

Нортън не каза нищо.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не — прошепна той.

— Севги и за миг не прие на сериозно подозренията ми, като хипотеза дори. Удари ми шамар, когато се опитах да я убедя. Не знам дали двамата някога сте имали нещо…

— Не сме. — Двете кратки думи бяха накъсани, чупливи.

— Щом казваш. Каквито и да си били отношенията ви обаче, очевидно са пуснали дълбоки корени.

Дълго мълчание. Нортън плъзна поглед по градината, сякаш някакво обяснение можеше да виси сред храстите или да му намига откъм струите на фонтана.

— Била е ченге — измърмори накрая. — От две години работеше за КОЛИН, но мисля, че така и не се промени.

— Да, била е ченге. И точно затова те подкрепи, теб, своя партньор, и дори не пожела да ме изслуша. Пак заради това е тръгнала след Онбекенд, и пак заради това я простреляха.

Още тишина. Слънчева светлина пропълзя до основите на сградите и позлати чакъла. Вече се усещаше и топлинка покрай светлината. Неколцина студенти минаха забързано по алеята, изглежда, закъсняваха за някъде. Жена в синя лекарска престилка тръгна към тях откъм сградата на интензивното отделение.

— Кой от вас е Марсалис? — попита строго. Китайските й черти под късата черна коса бяха като размазани от умора.

Карл вдигна ръка. Лекарката кимна.

— Елате с мен. Тя пита за вас.

Нортън погледна встрани.

В-форматът беше истинско произведение на изкуството й му отне по-малко време от обикновено да придума нервната си система към необходимото отпускане и приемане на илюзията. Очите му се отвориха зад плъзгащи се стъклени врати. От другата страна имаше градина, не толкова подредена като онази в реалния живот, където беше седял допреди малко. Тук имаше бордюр от пищна зеленина около прясно окосената морава, високи папрати и спускащи се като завеси лиани, а по-назад — високи, прави като свещ дървета. В средата на моравата имаше два дървени шезлонга.

Севги Ертекин седеше в единия, облечена с широко синьо кимоно с бродирани арабски символи, и го чакаше. В скута й имаше книга, но Севги не четеше, а я беше затворила, пъхнала пръсти между страниците, главата й беше леко килната, сякаш слушаше нещо. Погледът й също беше съсредоточен, все едно гледаше към друг човек, който също като него чакаше, но в другия край на градината.

Стъклената врата се плъзна безшумно и той мина през нея. Движението привлече погледа й или пък системата беше направена така, че да оповестява появата на посетител с камбанка. Видя го и вдигна ръка за поздрав.

— Хубаво е, нали? — извика му. — Тук явно не пестят средства за умиращите служители на КОЛИН.

— И аз стигнах до същия извод. — Той се приближи и сведе поглед към лицето й. Виртуалната система беше заличила следите от болестта.

Севги му махна към другия шезлонг.

— Хайде, сядай.

Той седна.

— Предполагам, че тук изглеждам значително по-добре, отколкото в действителност — бодро каза тя, повтаряше собствените му мисли с точност, която го накара да примигне стреснато. — Нали?

— Не знам. Не ме пускат да те видя.

— Е, и на мен още не ми дават огледало да се погледна. Не че съм поискала де. Изглежда, идеята е да ти осигурят максимален комфорт, с надеждата, че това ще засили волята ти за живот, ще подпомогне имунната ти система и ще те измъкне от скъпия им пашкул за интензивно лечение по най-бързия възможен начин. — Млъкна рязко, сякаш я бяха изключили от системата, и той чак сега разбра колко много я е страх. Севги навлажни устни с език. — Тази динамика е неприложима спрямо мен, разбира се.

Той не каза нищо, не се сещаше какво да каже. Ромонлив поток тананикаше някъде зад зеленината. Две малки птички подскачаха в тревата, по-близо до тях, отколкото биха се осмелили в реалния свят. Слънчевата светлина си пробиваше път през дърветата под висок ъгъл.

— Баща ми идва от Ню Йорк — каза тя и въздъхна. — Не горя от нетърпение да го видя, честно.

— Сигурно същото важи и за него.

Тя се засмя тихичко, не по-силно от песента на потока.

— Да, сигурно. През последните няколко години отношенията ни бяха доста обтегнати. Почти не се виждахме, дори по телефона се чувахме рядко. Не като преди. — Нова доза тих смях. — Сигурно си мисли, че съм се оставила да ме прострелят само за да му привлека вниманието. Сдобряване на смъртния одър. Истинска сапунена опера, нали?

Карл усети как устата му се стяга, кътниците му се удариха с несъзнателна сила. Не беше предполагал, че ще му е толкова трудно да задържа погледа си върху нея.

— Нортън тук ли е? — попита тя.

— Да. — Направи опит да се усмихне. Беше все едно е забравил кои мускули участват в движението. — Май се засегна, че си поискала да се видиш първо с мен.

Ертекин направи физиономия.

— Е, ще има време за всички. Нямам кой знае колко приятели.

Той се загледа в едно от пъстрите птичета, които подскачаха около краката му.

— Марсалис?

Той вдигна неохотно поглед.

— Да?

— Колко време ми остава? Честно?

— Не знам — побърза да каже той.

— Но ти познаваш действието на хаага. — Тревогата в гласа й граничеше с унизителна молба. — Достатъчно често си използвал това проклето нещо и все трябва да имаш някаква представа.

— Севги, зависи. Тук те лекуват с най-новите противовирусни…

— Да бе, точно като Налан, по дяволите.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Виж, толкова много ме е страх, че и да искаш, не можеш да ме уплашиш повече. Кажи ми истината. Не могат да го спрат, нали?

Той се поколеба.

— Кажи ми шибаната истина, Карл.

Той я погледна в очите.

— Да. Не могат да го спрат.

— Добре. А сега ми кажи колко ми остава.

— Не знам, Севги. Честно. Сигурно могат да го атакуват с нещо, дори да променят формулата му така, че…

Видя изражението й и млъкна.

— Седмици — каза той. — Два месеца най-много.

— Благодаря ти.

— Севги, аз…

Тя вдигна ръка и се усмихна — заради него. После стана от стола.

— Ще се разходя до реката. Искаш ли да дойдеш с мен? Казаха ми, че трябва да щадя силите си, дори тук. Явно случващото се във виртуалната среда се възприема от нервната ми система почти като стимулите в реалния свят. Но на мен ми се ще да се поразходя малко, докато още мога. — Вдигна книгата. — А и поезията от петнайсети век изисква редовни почивки за разтоварване.

Той прочете заглавието върху корицата в керемидено и зелено. „Уханната градина — Ибн Мохамед ал-Нафзауи.“

— Хубава ли е?

— Рецептите за афродизиаци не ми вдъхват доверие, но останалото си го бива, да. Винаги съм си казвала, че един ден ще седна и ще я прочета. — И отново краткото припламване на страх в очите й. — По-добре късно, отколкото никога, нали така?

И той пак остана без отговор, както на казаното от нея, така и на онова, което беше прочел в очите й. Тръгна след нея през моравата към ромона на водата и й помогна да прихване надвисналите клони, които препречваха пътя им. Промъкнаха се наведени през листака и се изправиха под шарената сянка на брега на плиткия поток. Севги впери поглед в бавното течение.

— Искам да те помоля за две неща — тихо каза след малко.

— Няма проблем.

— Иска ми се да поостанеш тук. Знам, че ти казах да си вървиш, че едва ли не те прогоних, но…

— Не се тревожи. — Гласът му изстърга. Едва сдържа пристъпа си на ярост. — Никога не бих си тръгнал след… Смятай Онбекенд за мъртъв. Както и онзи, който го е изпратил.

— Добре. Но не това имах предвид.

— Така ли?

— Да. След случилото се снощи разследването няма как да бъде приключено. Добре ще е да си там и да помагаш, след като мен… — Махна вяло към рекичката. — Но не за това исках да те помоля. Молбата ми е малко… малко по-егоистична.

— Жив съм благодарение на теб, Севги — каза той. — Можеш да поискаш всичко от мен.

Тя се обърна. Докосна ръката му.

Това преобърна стомаха му за миг. Физическият контакт беше едно от нещата, които виртуалната технология още не беше довела до съвършенство, и неписаните правила за поведение във в-среда не препоръчваха докосването. Като се изключи евтиното и учудващо незадоволително виртуално порно, до което беше прибягвал по време на военната си служба, не помнеше да е докосвал повече от десетина пъти друг човек във виртуална среда, а дори и тогава най-често ставаше въпрос за случаен допир. Сега усети ръката на Севги Ертекин като през дебела ръкавица и неприятното чувство на объркване и смут само раздуха угасващите въглени на гнева му.

— Искам да останеш с мен — каза тя. Сведе поглед към ръцете им, сякаш се опитваше да различи детайл, за чието съществуване не беше сигурна. — Няма да ми е лесно. Мурад — баща ми — ще страда много. Нортън е разпънат на кръст. Всички други са твърде далеч, а отношенията ни и без това охладняха след случилото се с Етан. Ако ги помоля, ще дойдат, но самата аз няма да знам какво да им кажа. Което означава, че оставаш само ти, Карл. Ти си чист. Искам да ми помогнеш да приключа с това.

„Чист?“

— Спомена за две услуги — напомни й той.

— Да. — Севги пусна ръката му и пак се загледа в течението на водата. — Мисля, че знаеш каква е другата.

Той стоеше до нея и гледаше ленивата вода на потока. Накрая каза:

— Добре.

44.

Чакаше Нортън в коридора пред отделението за посетители и кабинките на в-формата. Служителят на КОЛИН излезе с подпухнали очи; примигваше, сякаш светлината в коридора му е твърде ярка.

— Трябва да говоря с теб — каза Карл.

Нортън се намръщи.

— Точно сега ли?

— Тя няма да се подобри, Нортън. По-добре свиквай с тази мисъл и се хващай на работа.

— Какво искаш?

— Чете ли показанията, които дадох пред ССР?

— Не, аз… — Нортън затвори за миг очи. — Да, хвърлих им един поглед. И какво?

— Някой е изпратил Онбекенд да ме елиминира. Най-вероятно същият, който е наел Кармен Рен да партнира на Мерин, същият, който е уредил Мерин да се върне на Земята. Разследването не е приключило, не сме го преполовили дори.

Нортън въздъхна.

— Да, Севги тъкмо ми обясни същото надълго и нашироко. Не е нужно да ме убеждаваш. КОЛИН ще поднови разследването, с най-висок приоритет. Службите за сигурност на Ръба вече работят. В момента обаче…

— Няма да мръдна оттук, докато не приключим.

— Да, Севги и по този въпрос беше изрична. — Нортън се опита да мине покрай него. Карл пребори желанието си да го стисне за рамото и да го обърне. Вместо това отстъпи бързо назад и опря ръка в стената, за да препречи пътя му. Нортън наби спирачки, изскърца със зъби и стисна юмруци.

— Какво искаш от мен, Марсалис?

— Две неща. Първо, искам да убедиш Ортис, че е от полза за всички ни да ме задържи като консултант или като каквото там прецени, стига да не ме предава под юрисдикцията на АГЛОН. Снощи ми се обадиха от брюкселския офис и по всичко личи, че нямат търпение да ме приберат под крилото си.

— Ортис току-що излезе от интензивното. Не е в състояние да…

— Тогава говори с някой друг. Не искам да се боря едновременно и с АГЛОН, и с кукловода на Онбекенд.

Нортън си пое дъх през зъби.

— Добре. Следобед ще говоря с Никълсън и ще му предам молбата ти. Друго?

— Искам да притиснеш Колониалните власти. Искам да говоря с Гутиерес.

КОЛИН имаше малък административен комплекс в центъра на Оукланд. Там разполагаха с необходимата техника за връзка с Марс. Нортън уреди автокоптер на ССР да ги откара през залива и лимузина на КОЛИН да ги чака на хеликоптерната площадка. Направи всичко това с автоматизма на зает човек, който шофира по познатия път към дома. Докато бяха в лимузината, се свърза с дежурния техник и му поръча да подготви връзката.

Севги прогаряше мозъка му като дамга: застанала със сухи очи до малкия поток, премълчаваща толкова много неща. И той до нея, премълчаващ толкова много неща.

Бюрократщината на Колониалната полиция се отличаваше със свирепост и удивително самомнение. В сравнение с отправената им понастоящем молба задържането и разпитът на Гутиерес беше нищо работа — това ченгетата от Колониалната го можеха и с вързани очи, по своя си макар и грубоват начин. Но, виж, оторизирана междупланетна комуникация между техен задържан и човек извън редиците на КОЛИН явно беше нещо ново и нямаше прецедент и установени процедури. На три пъти го прехвърляха към по-висшестоящи офицери, докато не попадна на такъв, който разбра важността на въпроса. А и разстоянието не помагаше особено — в момента Марс отстоеше на двеста и петдесет милиона километра от Земята и времето на трансмисията беше тринайсет — тринайсет и половина минути във всяка посока. Почти половин час, докато чуеш отговора на въпроса си. Изглеждаше някак емблематично, като си помислиш.

Марсалис крачеше пред стаята и току минаваше пред прозорчетата на вратата. Нортън изпитваше подличко задоволство, че е изключил тринайската от подготвителния етап, макар да си даваше сметка, че това е просто човешкият вариант на котарака, който маркира с пикня територията си.

Беше прекалено уморен, за да се бори с този импулс, прекалено ядосан, за да се срамува от поведението си. Разпердушини колониалната бюрократщина със студен контролиран гняв, което учуди и самия него; където можеше, апелираше към здравия разум, където не можеше — заплашваше и извиваше ръце. Изчакваше дългите паузи на забавянето с търпението на робот. Всичко това нямаше значение, освен като начин да отдалечи мисълта, че Севги ще умре, че вече умира, че имунната й система поддава под непрестанните удари на вирусите „Фолуел“ и техния мутационен танц.

Най-накрая пусна Марсалис да влезе. Отстъпи му мястото пред оборудването и се премести на един стол до стената. Впери празен поглед в тринайската.

— Наистина ли смяташ, че ще постигнеш нещо?

Гласът му прозвуча унило дори в собствените му уши, изцеден от емоционалното претоварване.

— Зависи — каза Марсалис, загледан в отброяващия часовник над редицата монитори.

— От какво?

— От това дали на Франклин Гутиерес му се живее, или не.

Последните цифри примигнаха, приемникът звънна и на екрана се появи свързочно помещение, не много по-различно от тяхното, като се изключи съществената разлика, че се намираше на Марс. Гутиерес седеше пред своя екран и изглеждаше по-добре, отколкото на записа от разпита. Ръката му беше превързана, а нараняванията по лицето му бяха обработени с противовъзпалителни средства. Изгледа смръщено камерата, обърна поглед към някой извън обхвата й, после се изкашля и се наведе напред.

— Докато не видя кой тъпанар стои от другата страна, нищо няма да кажа. Ясно? Накарайте идиотите тук да ме оставят на мира и току-виж сме сключили някаква сделка. Но първо искам да ти видя лицето, пък после ще говорим.

Облегна се назад. Иконката за начало на трансмисията се появи в центъра на екрана и образът застина. Светлинният индикатор грейна в оранжево. Марсалис седеше и гледаше екрана, развълнуван колкото изстинал труп.

— Здрасти, Франклин — лениво каза той. — Помниш ли ме? Мисля, че ме помниш. Така, вече знаеш кой е от другата страна, така че ме слушай внимателно. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Алън Мерин, и защо си помогнал да го пратят обратно. Имаш само един шанс да го направиш. Не ме разочаровай.

Натисна бутона за край на съобщението. Над главите им броячът подхвана старата си песен.

— Ще ме прощаваш, но не останах особено впечатлен — каза Нортън.

Марсалис почти не помръдна, само очите му се завъртяха, сякаш се завръщаха от нищото, и през цялата умора и скръб Нортън зърна в тях нещо, от което го побиха студени тръпки.

Зачакаха мълчаливо брояча. Той стигна до нулата и започна да отброява отново времето преди началото на отсрещното предаване.

— Оха, момчето, което спечели лотарията! — подвикна ухилен Гутиерес, когато се появи отново на екрана, но зад привидното му спокойствие Нортън усети студа, същите хладни тръпки, които бяха смразили и собствените му нерви, когато Марсалис го бе погледнал преди половин час. А и броячът разказваше собствената си история във вид на застинали цифри. Времето за двупосочна трансмисия беше превишено с две минути и половина — освен ако инфохакерът не беше изнесъл цяла реч пред камерата, въпросното време беше изтекло в колебание. Гутиерес беше натиснал паузата, докато скалъпи някакъв отговор в движение. Демонстративното му самочувствие биеше на кухо като марстехски етикет в Тенеси. — Как я караш, Марсалис? Късметът още ли е с теб? Или ти липсват майките от клуба?

След това Гутиерес премина на кечуа. В долната част на екрана се появиха субтитри. „Ти си на триста милиона километра от мен. Доста голямо разстояние, за да отправяш заплахи. Какво ще направиш, ще легнеш да поспиш в някое криогнездо? Ще дойдеш чак тук само за да ме убиеш? Вече не можеш да ме уплашиш, Марсалис. Направо ме разсмиваш, пич“. И така нататък, все по-присмехулно и все по-смело. Накратко, речта му се заключаваше в едно „що не си гледаш работата“.

И все така биеше на кухо.

Марсалис я изгледа цялата със студена усмивка.

Когато приетото съобщение свърши, той се наведе напред и също заговори на кечуа. Нортън не знаеше езика на андийските плата, освен да преброи от едно до двайсет и да назове някои основни хранителни продукти, но дори и без да разбира казаното, усети сухия, смразяващ студ, който лъхаше от думите на чернокожия мъж. Думите му излизаха дрезгаво, напрегнато, отсечено. В мъглата на недоспалия му мозък и умората, която постепенно изключваше сетивата му, се промъкна миг на яснота, така съвършена, че не можеше да е друго освен лъжа; ала в този кратък миг Нортън беше убеден, че нещо друго говори през устата на Марсалис, нещо древно и не съвсем човешко използваше устата и лицето му като маска и платформа, от която да се изстреля през бездната между световете, да се пресегне и да стисне Франклин Гутиерес за гърлото и сърцето, сякаш той седеше от другата страна на бюро, а не през четвърт милиард километра празно пространство.

Онова, което имаше да каже, Марсалис го каза за по-малко от минута, но за Нортън беше като случка извън реалното време. Когато Марсалис млъкна, служителят на КОЛИН отвори уста да каже нещо — каквото и да е, само да сложи край на зловещото мълчание, — но спря, понеже видя, че Марсалис не е натиснал бутона за излъчване. Съобщението още беше отворено и чакаше сигнал за изпращане, а чернокожият мъж се взираше в обектива на камерата, не казваше нищо, само гледаше. Като че ли безкрайно.

Накрая натисна бутона и по някакъв начин, който Нортън не успя да определи, напрежението изчезна като въздух от спукан балон.

Мина цяла минута, преди служителят на КОЛИН да се окопити.

— Какво му каза? — Гърлото му беше пресъхнало, дращеше.

Марсалис потръпна, сякаш се разбуждаше от внезапна дрямка. Хвърли му нормален, човешки поглед. После вдигна рамене.

— Казах му, че ще се върна на Марс и ще го намеря, ако не ми каже онова, което искам да знам. Казах му, че от КОЛИН ще ми платят билета дотам и обратно. Казах му, че ще убия и него, и всички, на които държи.

— Дали ще се хване?

Чернокожият мъж пак се обърна към екрана. Сигурно и той беше уморен до смърт, изведнъж си даде сметка Нортън.

— Да. Ще се хване.

— А ако не се хване? Ако разбере, че блъфираш?

Марсалис му хвърли кос поглед и Нортън разбра какъв ще е отговорът още преди тихите му думи да отекнат в стаята.

— Не блъфирам.

Изчакаха броячът да стигне до нулата, а после и минутите, отмервани на Марс. И двамата мълчаха. Нортън поне не се сещаше какво да каже. Ала мълчанието им не беше от онези, които оставят неприятно чувство и ти лазят по нервите. Марсалис го погледна един-два пъти, веднъж дори му кимна, сякаш служителят на КОЛИН беше казал нещо. Нортън дори се зачуди дали пък под натиска на изтощението и скръбта не е изрекъл гласно някоя от роящите се безредно в главата му мисли.

И да беше, нямаше спомен какво точно е казал.

Тишината в стаята го обгърна като одеяло, затопли го и го успокои, предлагаше му бягство, изход от сложните параметри на ситуацията и мъката по Севги, приканяше го да се потопи в нежното забвение на отдавна отлагания сън…

Събуди се стреснат.

От звъна на новоприето съобщение и болката в схванатия си врат.

Екранът се съживи отново.

Показа им Гутиерес, обхванат от дива паника и изгарящ от нетърпение да си каже и майчиното мляко.

45.

„Ти си чист.“

Не разбираше какво е имала предвид, поне не точно. Опита се да го проумее. Оглеждаше го от всички страни, докато седеше под светлината на настолната лампа в тъмните офиси на КОЛИН и гледаше записа с изповедта на Гутиерес. Успя само да се изнерви и би отбой. После пак започна да прехвърля варианти през главата си.

„Оставаш само ти, Карл. Ти си чист.“

Опипваше неравните контури на краткото изречение, но беше като да търсиш захват в някоя от безумно високите каменни стени на масива Верн. Пръстите ти усещат какво има там, дават ти нещо, за което да се задържиш и да се повдигнеш, но получената информация има единствено приложна стойност, без да ти дава представа за цялото. Не беше разбиране. Знаеше какво се очаква да направи, какво означава „оставаш ми само ти; ти си чист“ във връзка с онова, което Севги искаше от него; но за начина, по който го възприема тя, и какво мисли за връзката помежду им му казваше почти толкова, колкото стотина изминати крачки могат да ти дадат представа за топографската карта на онзи висок марсиански масив.

Имаше чувството, че се е върнал в комплекса на „Орел“ и се мъчи да проумее някой от по-завързаните примери, които леля Читра обичаше да им дава в Процеса на обучение.

„Ти си чист.“

Фразата тиктакаше в главата му като бомба.

Нортън си тръгна, сигурно за да поспи, преди да се е строполил от умора. Не даде друго обяснение освен краткото „ще се видим утре сутринта“. Тонът му беше някак колеблив — ако не приятелски, то нещо подобно, смекчено от изтощението. По някое време през последните часове напрежението помежду им се беше променило незнайно как и сега се появяваше нещо друго, за да заеме освободеното място.

Карл седеше в празния офис, пускаше отново и отново записа и зяпаше невиждащо стената. Етажът започна да преминава към нощен режим — осветителните панели по тавана угасваха един след друг и тъмнината зад високите прозорци като черна вода заливаше всичко. Неизползваните системи преминаха на икономичен режим, на мониторите остана само корпоративното лого — малки червени светлинки, разцъфнали в мрака. Никой не дойде да види какво прави. Като повечето сгради на КОЛИН, и оукландските офиси работеха денонощно, но през нощта персоналът беше сведен до минимум и контролът се поемаше от компютърния център в сутерена. Там се помещаваше и охраната — изглежда, Нортън ги беше предупредил да не го закачат.

Гутиерес си беше признал, на бързи обороти и несвързано, току се връщаше назад в обясненията си, променяше казаното преди малко и най-вероятно лъжеше и импровизираше в движение. Въпреки това картинката беше започнала да се изяснява.

„… някой във фамилиите… трябваше рано или късно да поеме инициативата… просто войната е напълно лишена от смисъл…

… не знам, Марсалис, да не мислиш, че са ми казвали всичко?… От мен се искаше само да осигуря превоз на онзи тип, щото това ми е работата, знаеш го.“

На някакъв етап в разпокъсания от половинчасови паузи разпит нещо в Гутиерес се пречупи. Страх, висящите обещания за протекция от страна на КОЛИН, навярно и разочарованието от прекараното в ареста време в напразно очакване фамилиите да го измъкнат — така или иначе, негодуванието му изведнъж припламна и се изля във вид на открит гневен бунт…

„… виж, аз съм само шибан корморан, човече, наемна работна ръка, не е като да имам кръвно родство с някой от тях, защо ще ми казват каквото и да било извън преките указания във връзка със задачата ми…

… е, очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс, не е нужно аз да ти го казвам…

… да, да, наредиха ми да заобиколя протоколите за кацане и да сваля онзи тип в крайбрежните води на Калифорния…

… не, не казаха защо… нали ти казах…

… да, разбира се, че му показах как да задейства аварийно криогела… как иначе би оцелял при сблъсъка…“

И в комплект с негодуванието — постоянен прилив на самосъжаление и оправдания:

„… да, точно така, мамка му, случаен инцидент си беше. Злополука. Мислиш ли, че нарочно съм нагласил нещата така, че да пътува буден? Да не мислиш, че бих се занимавал с подобни гадости, ако имах избор? Трябваше да се събуди на две седмици от Земята, а не от Марс… ако зависеше от мен, и това нямаше да направя. Казах им, че е рисковано да изключа н-джина две седмици след излитането, казах им, че това може да предизвика верижна реакция и да изключи непредвидено криогнездото на техния човек, но кой да ме чуе, щото какво ли разбирам аз, шибаният експерт…

… щото, ако изключиш н-джина на две седмици от дома, земният контрол на КОЛИН ще прати спасителен кораб, който да разбере какво е станало. Няма начин да не прати. Защото не искат повреден кораб да им се изтърси на нанокулата, не могат да си позволят лоша реклама. Но ако се изключи две седмици след началото на траекторията, а после корабът измине оставащото разстояние гладко, макар и без радиовръзка, наземният контрол ще рискува да го приеме, ще разчита на автоматичните системи. Нали ги знаеш какви са онези копелета, стане ли въпрос за разходи…“

Откровенията му продължаваха цели два часа дори след като се изрежеха принудителните паузи. Отпорът на инфохакера се беше сринал като пропукана язовирна стена. Карл пускаше записа отново и отново, защото иначе мислите му щяха да се върнат към Севги Ертекин. Слушаше, докато казаното от Гутиерес не започна да преминава през главата му без съпротивление, докато не се превърна в ритмичен шум, лишен от конкретно значение като хаотичния десен от светли и тъмни прозорци на сградите отсреща.

Видя я да влиза отново в бара, смръщила лице, в ръкава й се просмуква кръв от раната в рамото. Гърлото му се свива при вида на кръвта, а после тя му казва, че е добре, и той си отдъхва с облекчение, а после…

„… кръв“ — чу се от записа сигурно за стотен път.

„… не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“

Карл смръщи вежди. Удари паузата и върна назад. Записът заломоти на бързи обороти, после се завъртя отново. Гутиерес, обиден на целия свят.

„Виж, аз съм шибан корморан, човече, наемник, не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“

Карл чу собствения си глас и гласа на Бамбарен, разнасяни от вятъра, който брулеше билото на Саксайхуаман.

„Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти много добре го знаеш.“

„Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това…“

Изправи рязко гръб. Превъртя записа назад и още веднъж изслуша казаното, връзката, която не беше забелязал преди.

„Това трябва да е.“

Върна още назад и се заслуша напрегнато в излиянията на инфохакера.

„… очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс… не е нужно аз да ти го казвам…“

„Това трябва да е, проклет да съм!“ Взираше се в откровението, разкрило се пред погледа му под яркото лазерно сияние на настолната лампа. Осведомеността на Бамбарен за процедурите с момчетата в проекта „Поборник“. Хвалбите на Грета Юргенс и любезно уклончивият отговор на Бамбарен, когато Карл го попита директно. Двете неща се сблъскаха в главата му.

„Създал си собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.“

„Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.“

„Така е, само се опита да ме сплаши с тях. Намекна, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.“

„… някой, който ще спечели…“

„… сантиментална привързаност към кръвното родство…“

Това трябваше да е.

Мисълта колко близко е бил да корените на загадката го връхлетя през вълните от умора и му завъртя главата като силно питие.

„През цялото време, през цялото шибано време сме били на една крачка. Само чакай да кажа на…“

„Севги.“

И изведнъж разкритието изгуби всякаква стойност, триумфът се стопи и му остана само гняв.

Провери файловете и се обади на Матю.

— Гайосо — повтори инфохакерът, сякаш пробваше вкуса на името. — Добре, но може да отнеме известно време, особено ако разни хора са се опитвали да го държат в тайна, както казваш.

— За никъде не бързам.

Кратка пауза от другата страна на линията.

— Това не е характерно за теб, Карл.

— Да. — Погледна към отражението си в стъклото на прозореца. — Не е.

Нова доза мълчание. Матю не обичаше промените, особено когато засягаха човешките му колеги. Смущението му буквално пълзеше по линията.

— Извинявай, Мат. Уморен съм.

— Матю.

— Да, Матю. Пак извинявай. Както казах, уморен съм. Самият аз изчаквам някоя и друга круша да падне от дървото, което тръскам, така че информацията, за която те помолих, не ми е спешна. Само това имах предвид.

— Добре. — Гласът на Матю пак прозвуча бодро и жизнерадостно, сякаш го включваше и изключваше с копче. — Слушай, искаш ли да ти кажа една тайна?

— Тайна?

— Да. Поверителна информация. Да ти я кажа ли?

Карл се намръщи. Рядко използваше видеовръзка, когато говореше с Матю, първо, защото това дразнеше инфохакера, и второ — разговорите им обикновено бяха съвсем делови, така че видеото беше безсмислено. Сега обаче му се прииска да може да вижда лицето на Матю.

— Обикновено точно за поверителна информация те търся — предпазливо каза той. — Така че, да. Казвай.

— Ами, работата е там, че си го закършил с брюкселския офис. Джанфранко ди Палма ти е адски ядосан.

— Той ли ти го каза?

— Да. Каза ми да не говоря с теб, докато не се върнеш от Ръба.

Бавна струйка гняв опари стомаха на Карл.

— Сериозно?

— Сериозно.

— А ти очевидно не се съобразяваш със заръката му.

— Естествено — ведро заяви Матю. — Аз не работя за АГЛОН, просто участвам в програмата за сътрудничество между агенциите. А ти си ми приятел.

Карл примигна, помълча и каза:

— Радвам се да го чуя.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Слушай, Матю. — Гневът се променяше, омесен с нещо друго, което не подлежеше на лесна дефиниция. Яркото прозрение отпреди малко започна да повяхва, изместено от нови фактори. — Ако Ди Палма ти се обади пак…

— Знам, знам. Да не му казвам, че проверявам Гайосо по твоя молба.

— Да, именно. — Беше негов ред да се смути. — Но непременно му кажи, че сме приятели, чу ли? Че си мой приятел.

— Той вече го знае, Карл. Само да погледнеш данните и ти става ясно, че…

— Да, но той може и да не се е вглеждал много внимателно в данните, нали разбираш. Ти му кажи, че сме приятели. Кажи му каквото ти казах и че съм ти казал да му кажеш и това. — Карл се взираше мрачно в нощта отвън. — За да е наясно.

Малко по-късно излезе от сградата и се заоглежда за такси, което да го откара до хотела. Вървеше в хладната вечер през големите правоъгълници кристално виолетова светлина, хвърляна от лазерните панели на уличното осветление. Имаше чувството, че минава през десетки малки театрални сцени, всяка осветена за представление, в което той отказва да участва. Главата му се мотаеше от недоспиване. Вихрушка от уморени предположения и хипотези тормозеше мозъка му и се боричкаше за пространство с всеобхватния му самоподдържащ се гняв.

„Проклетият Ди Палма.“

Не си даваше сметка за изписания по лицето му гняв, докато не налетя на някаква улична артистка, която вървеше срещу него, натоварена с всевъзможни боклуци. Блъсна я неволно с рамо и тя се просна на паважа. Нещата й се пръснаха с дрънчене по тротоара. Метална джанта от детско колело се търкулна, улови светлината на лазерните панели, удари се в бордюра и остана там. Артистката вдигна поглед към Карл, както си лежеше на тротоара, и свъси изрисуваното си клоунско лице.

— Що не си…

И млъкна по средата на изречението.

Той се загледа мълчаливо в ярката клоунска маска и оранжевата перука, после си даде сметка, че устните му са свити, а челюстите — стиснати от гняв към Ди Палма, към Онбекенд, към цяла тълпа призрачни мишени, които все още не можеше да различи ясно.

„Да, само че това момиче не е сред тях, Карл. Я вземи се стегни, моля те.“

Изсумтя и й подаде ръка да стане.

— Извинете. Не ви видях.

Вдигна я да стане. Страхът в очите й не изчезна и тя побърза да си дръпне ръката. Карл понечи да й помогне да си събере артистичния инвентар, пръснат по целия тротоар, но тя трепна, и отстъпи назад — страх я беше от този висок чернокож мъж под виолетовата светлина на пустата улица. Страхът й го подразни и той каза сопнато:

— Добре де, прибирай си го сама.

Продължи си по пътя. Стори му се, че жената продължава да го гледа. Нещо във връзка с тази случайна среща не му даваше мира, но нямаше нерви да си пита защо. Видя такси в съседната пресечка, викна му и размаха ръце. Сензорите го засякоха и таксито направи чист, нечовешки съвършен обратен завой през насрещния трафик, после плавно спря до тротоара да го качи. Вратата се отвори.

Карл влезе в комфортното купе. Напомни му за таксито предната вечер, онова, в което Севги Ертекин го беше видяла да се качва, а после го беше последвала и случилото се беше прекършило нещо мъничко и необяснимо в сърцето му.

Стандартният женски интерфейс се включи да го посрещне:

— Добре дошли в „Таксита Мерит“. Накъде ще…

— „Ред Сандс Интернешънъл“ — грубо я прекъсна той.

— Веригата „Ред Сандс“ има хотели и от двете страни на залива. Кой имате предвид?

— Сан Франциско.

— Потегляме — меко го уведоми интерфейсът. Чертите й се отпуснаха и Карл отново се сети за Кармен Рен и характерната й за щатите на Ръба хубост, за гладката й…

„Клоунът.“

Шибаният клоун.

И викна:

— Спри!

Колата плавно намали, Карл задърпа дръжката на вратата.

— Няма ли да отвориш, мамка ти?

— Началната такса не е платена — прилежно обясни таксито. — Независимо от дължината на превоза „Таксита Мерит“ начислява…

— Ще се върна бе, ще се върна. Стой тук и ме чакай. Вратата се отключи с изщракване и се отвори. Карл изскочи навън и хукна към ъгъла на пресечката. Знаеше какво ще намери. Въпреки това продължи да тича назад покрай и през редицата виолетови театрални сцени, назад към сградата на КОЛИН.

Улицата беше празна, точно както очакваше. „Инвентарът“ лежеше пръснат по тротоара, където си беше паднал. Велосипедното колело се подпираше самотно на бордюра. Жената с изрисуваното лице я нямаше.

Той спря и огледа улицата.

Бледовиолетови сцени, осветени като за представление, се точеха и в двете посоки. Той стоеше под сиянието на лазерното осветление, съвсем сам. Усещането му за реалност се килна опасно. За частица от секундата му се стори, че вижда Елена Агиере да идва към него по тесните пътечки от мрак между светлите панели.

Идваше най-после да го прибере.

46.

Обсъдиха го в градината.

По молба на Севги Ертекин, която не желаеше да я изключват от обсъжданията. „Това разследване все още е мое, по дяволите“, каза твърдо, когато Нортън се опита да възрази. Сигурно така е по-добре за нея, мислеше си Карл, поне й отвлича мислите от предстоящото, а и по всичко личеше, че или вече е прочела творенията на ал-Нафзауи, или окончателно й е писнало от тях. Така че седяха на дървените столове под меката слънчева светлина, слушаха песента на потока и се преструваха, че на Севги не й предстои близка среща със смъртта.

— Шибаното й нарисувано лице — избухна тя, когато Карл им разказа за снощната си среща. — Тая кучка ми извъртя същия номер на „Котката“. Изскочи иззад една колона и се блъсна в мен. Тя трябва да е била. Защо ги прави тези работи, по дяволите?

— За да ни подслушва — каза Карл. — Снощи, веднага след злополучния ни сблъсък, отидох в Алкатрас. Опитах се да сляза в защитените офиси и алармите направо пощуряха. Техниците намериха в якето ми микрофон. Колкото главичка на топлийка и с покритие, което си мени цвета като хамелеон. Прилепва се при удар, а батерията му на практика е вечна.

— Значи и някъде по моите дрехи има такова чудо.

— Най-вероятно да.

— Значи излиза, че Рен още е в играта? — Нортън се намръщи. — Не ми се връзва, честно. Нормално би било да си плюе на петите. Да се добере до Свободното пристанище за нови документи и лицева промяна.

Карл поклати глава.

— Рен е умна. Защо да се подлага на хирургична интервенция, когато може да се наплеска с три слоя грим и да нахлупи перука?

— Да — горчиво каза Севги. — Уличните артисти в този град с лопата да ги ринеш. Истинска напаст.

— Това не обяснява защо още е тук — отбеляза Нортън. — Ако първоначалната й задача е била да съдейства на Мерин, вече би трябвало да е останала без работа, ако питате мен.

— Казах ви, че това не е краят — възрази Карл. — Елиминирахме Мерин по-рано от планираното, но като се изключи това, нещата им се движат точно според плана.

Нортън го изгледа със съмнение.

— Да, но според какъв план, това е въпросът — каза Севги. — Ти казваш, че Гутиерес е бил нает да върне Мерин като един вид наемен убиец на марсианските фамилии, който да отмъсти за насилието през седемдесетте. Манко Бамбарен се включва в операцията, защото една промяна по върховете ще му е от полза, ще му даде шанс да издои максимално връзките си с корпорациите от Инициативата. Само че вместо да елиминира босовете в Лима, Мерин избива двайсетина случайно подбрани граждани от Джизъсленд и Ръба. В това няма никакъв смисъл.

— Гутиерес си е мислел, че изпраща наемен убиец на фамилиите. — Карл превключи на по-висока скорост, наближаваше разкритието. — Само че тук на преден план са излезли други неща. Първо, ролята на Бамбарен не се ограничава само с бизнес интересите му.

Нортън за пореден път вдигна вежда.

— Тоест?

— Тоест генетичната донорска майка на Мерин, Исабела Гайосо, е и истинската майка на Манко Бамбарен. Бамбарен и Мерин са братя.

Севги го зяпна.

— Айде стига бе!

— Да, така е. Исабела Ривера Гайосо от гетата в Арекипа дава генетичен материал на военен медицински екип, който обикаля района заедно с „Еленсис Хол Генентех“ на лов за яйцеклетки. Плащат й петдесет долара. Тя им казва моминското си име, сигурно защото я е било срам. Явно им е дала и фалшив осигурителен номер, защото онзи, който се пази в архивите на „Еленсис Хол“, не ни доведе доникъде. Или пък там са объркали нещо. По онова време може и да не са поддържали толкова педантично архивите си. Така или иначе, целият проект е бил неофициален. Черно на бяло проектът „Поборник“ не е съществувал.

— Това не го вярвам — спокойно каза Нортън. — Все щеше да излезе нещо при търсенето с н-джин.

— Е, да, би могло, ако информацията не е била съзнателно преиначавана през онези години. Както вече ти казах, Севги, по онова време всички ние бяхме призраци. Нищо конкретно, нищо, което някой нахъсан журналист да разрови. А и димната завеса е била направена с н-джинове от първо поколение, така че е била почти непробиваема. След доклада „Якобсен“ част от мъглата се вдигна, но в по-голямата си част архивите на проект „Поборник“ все още са собственост на Конфедеративната република, а по времето, когато се създаваше АГЛОН, те не бяха особено склонни да съдействат. Нашите момчета от „Секретни проучвания“ редовно изравят по някоя кирлива риза, която американската армия е заровила някъде и после съвсем е забравила за нея.

— Дори да е вярно, ти как го научи?

— Помолих едно от момчетата в отдела за секретни проучвания. Миналата нощ се е поровил — в Европа беше ден тогава — и тази сутрин ми се обади точно преди да си легне. Каза, че вероятно е имало и външни опити да се прикрият нещата, евтини инфохакерски номерца, сигурно Бамбарен се е опитал да погребе нелицеприятната семейна история, след като се е сдобил с достатъчно влияние. Фактът, че собствената му майка е съдействала на американците и че си е отворила краката за тях чак до яйчниците, така да се каже… едва ли е нещо, което да включиш в автобиографията си, ако си решил да растеш в йерархията на тамошните престъпни синдикати.

— И как този твой колега е направил нещо, което не можаха да направят нашите н-джинове? — изсумтя Нортън.

— Ами, причините са две. Първата е, че аз бях подхванал нещата от другия им край. Сетих се за нещо, което ми каза Бамбарен, нещо за кръвното родство. Започнах от това и помолих моя човек да проучи Гайосо. С други думи, бях направил връзката предварително. Вашите н-джинове сигурно биха го подхванали от другия край, с едрото гребло през общия инфопоток и с Мерин като отправна точка, после филтър за съотносителност и накрая по-детайлно търсене. Н-джиновете не са хора, скоковете на мисълта не са им по силите. Както казах миналата седмица, интуицията „Ярошанко“ е нещо прекрасно, но трябва да й дадеш отправна точка, от която да триангулира. Инфогреблото на вашите н-джинове зависи от филтрите, които сте им задали, а те най-вероятно са били свързани с Марс или с щатовете на Ръба.

— Да, както и с проекта „Поборник“.

— И с „Поборник“, естествено. Но помисли си какво означава това — наистина ли смяташ, че един претърсващ протоколите на проекта „Поборник“ н-джин би обърнал внимание на родителския генетичен материал? Става дума за хора, които никога не са се срещали с поколението си, никога не са имали нищо общо с децата си. В случая с Гайосо става дума за жена, която дори не е била в същата страна, не се е приближавала на по-малко от хиляда километра до онова, което са произвели от яйцеклетката й. Генетичният материал е безбожно евтин дори сега, когато „Якобсен“ е в сила. А по времето, за което говорим, е било още по-лошо. Никоя машина не би погледнала на това като на полезна улика, този факт никога не би преминал през филтрите й, за да бъде проучен детайлно. Необходимо е предварително да се знае, че гените, които Исабела Гайосо е предала на сина си, са важни сами по себе си, та н-джинът да направи последващата връзка на база на тази въведена му информация. А и, както вече казах, Исабела никога не се е приближавала до Мерин.

Нортън се намръщи.

— Чакай малко. Имаше една операция в Боливия, нали така? През осемдесет и осма, осемдесет и девета?

— Осемдесет и осма — каза Севги. — Аржентина и Боливия. Но участието на Мерин е под въпрос, голяма част от данните навеждат на мисълта, че изобщо не е бил там. Освен това има информация, че е командвал полк в Кувейт долу-горе по същото време.

— Да, но ако все пак е бил там? — настоя Нортън, внезапно ентусиазиран. — Това би било точка на контакт. Може би точно тогава Бамбарен е разбрал, че има брат, за когото не знае, и…

— И какво, Том? — Севги поклати раздразнено глава. — Срещат се, пият по няколко бири и Мерин поема обратно за поредната омиротворителна мисия. След шест години отива на Марс, а дванайсет години след това някакъв главатар на марсианска фамилия забърква безумен план за отмъщение, избира Мерин за работата, а Мерин изведнъж си казва: „Ей, ама аз имам брат на Земята, той може да ми помогне“. Стига, не може да е така. Трябва да има нещо друго, нещо, което навързва нещата логически.

— Може би има — каза Карл. — Казах, че има две причини вашите н-джинове да се провалят, а моят човек — не. Е, втората причина е, че прикриването на информация не датира само от времето; когато Мерин е бил заченат и роден. Далеч по-сериозните опити в тази посока са с по-скорошна дата. Не знам кой е, но определено има някой, който дава мило и драго да държи всичко това под похлупак.

— Някой, който използва Кармен Рен — замислено каза Севги. — Използва я активно.

— Добро заключение — призна Карл.

— Унищожиха ли микрофончето от дрехите ти?

— Не, запазиха го. Сигурно бихме могли да го използваме. Да примамим Рен. Само че тя е твърде умна и едва ли ще се хване. След толкова дълго мълчание със сигурност е разбрала, че сме го намерили.

— И какво ни остава в такъв случай? — попита Нортън.

— Остава ни Бамбарен — отвърна Карл. — Отиваме при него, стъпваме му на врата и натискаме, докато не ни каже всичко.

— А Онбекенд? — попита Севги със странна светлинка в очите.

Мълчание. Нортън побърза да го запълни:

— Това го проверих още вчера. Говорих с Койл. В архивите няма нищо, което да съвпада с даденото от вас описание. Но Онбекенд е холандско име, използва се за всички, които си нямат собствена фамилия, която да бъде вписана в документите за самоличност. — Той се намръщи. — На практика означава „неизвестен“.

Севги се изсмя горчиво. Звукът приличаше повече на кашлица, отколкото на смях.

— Върхът, няма що.

— Да. И по всички личи, че доста индонезийци са се сдобили с него през последните стотина години, защото не са имали фамилни имена, така както го разбират холандците. Доста популярно име по цялото Тихоокеанско крайбрежие през последните…

Млъкна, преди да е завършил, защото кашлицата на Севги не беше спряла. Напротив, усили се неимоверно, ехо от стимулите във виртуалния формат, които провокираха истинска реакция в болничното й легло. Стана толкова силна, че я преви почти на две в стола, наруши концентрацията й дотам, че виртуалният й образ започна да се губи като на стар телевизор със слаб сигнал. Карл и Нортън се спогледаха мълчаливо.

Образът на Севги примигна още веднъж, после се задържа. Тя си пое свистящ дъх и изглежда, овладя пристъпа.

— Как си, Сев?

— Зле съм, мамка му! — Вдиша с мъка. — Нали умирам, по дяволите! Извинявай, ако това ти създава проблеми.

Карл погледна Нортън и се изненада от внезапния си пристъп на съпричастие.

— Дали да не направим малка почивка? — предложи тихо.

— Не, не… — Севги затвори очи. — Извинявай, Том. Нямах право да ти се сопвам така. Прости ми. Вече съм добре. Да се върнем на Онбекенд.

Направиха го, повече или по-малко, но инцидентът остана да виси между тях като чуждо присъствие. Разговорът вървеше бавно и все по-предпазливо, а накрая съвсем се разпадна. Севги не смееше да погледне Нортън, само седеше и кършеше пръсти в скута си, докато накрая служителят на КОЛИН не си тръгна под претекст, че трябва да се обади в Ню Йорк. Изключи се от в-формата с нескрито облекчение. Карл седеше и чакаше.

Севги си чоплеше ноктите. Накрая все пак вдигна очи към него и каза тихо:

— Благодаря, че остана.

Той кимна към градината около тях.

— По-хубаво е от парка пред болницата. Там е прекалено подредено. А тук се чувствам като у дома си — прилича ми на английска градина.

Севги се засмя, този път по-предпазливо.

— Баща ти пристигна ли? — попита я Карл.

— Да — каза тя и кимна отсечено. — Тази сутрин дойде да ме види. В болницата, не във виртуалния. Дали са му апартамент в служебните общежития. Изключение като за колега.

— Или влиянието на КОЛИН.

— Е, да. Това също.

— И как мина?

Тя поклати глава.

— Не знам. Той… сещаш се, много плака. И двамата си поплакахме. Извини ми се за всичките ни скандали покрай Етан, за това, че се отдръпна от мен. И за други неща. Но…

— Да?

Тя го погледна в очите.

— Много ме е страх, Карл.

— Разбирам.

— Аз… виждаш ли, все сънувам, че е станала грешка. Че не е стрелял с „Хааг“. Или че не съм чак толкова зле, че имат антивирусен препарат, който да се справи със заразата. Или че всичко е било само сън и се събуждам в Ню Йорк, чувам шумотевицата на пазарчето пред нас… — Очите й плувнаха в сълзи. В гласа й се промъкна отчаяна, болезнена нотка. — А после се събуждам наистина и откривам, че съм тук, в шибаното болнично легло със системите, мониторите и всичкото им шибано оборудване плюс досадни роднини, които не искам да виждам. И умирам. Умирам, Карл.

— Знам — каза той и гласът му прозвуча кухо и глупаво в собствените му уши. Не знаеше какво да каже, как да я утеши.

Тя преглътна.

— Винаги съм си мислила, че ще е като врата, като да застанеш пред праг, който трябва да преминеш. Но не е. Не е. Прилича повече на стена, която връхлита насреща ми, а аз съм завързана за седалката, не мога да помръдна, не мога да стигна до контролните бутони, нито да избягам. Просто ще си седя и ще чакам да умра.

Стисна зъби и впери празен поглед към моравата. Ръцете й се свиха в юмруци в скута. Отпуснаха се, после пак се свиха. Той я гледаше и чакаше.

— Не искам да тръгваш след Бамбарен и Онбекенд — тихо каза тя. Все още гледаше към окъпаната в слънце зеленина. — Не искам и ти да свършиш така, като мен.

— Севги, всички свършваме, рано или късно. Аз просто ще трябва да те настигна.

— Да, само че има различни начини да ме настигнеш. Метода „Хааг“ не ти го препоръчвам.

— Мога да се справя с Онбекенд.

— Сериозно? — Тя го погледна. — Ако не се лъжа, при предишната ви среща се наложи да ти спасявам задника.

— Е, сега ще съм по-предпазлив.

Севги издаде гърлен звук, който може и да беше смях.

— Не схващаш, нали? Не ме е страх, че Онбекенд може да те убие. Моето си е чиста проба егоизъм. Страх ме е, че няма да се върнеш. Страх ме е, че ще ме оставиш тук, да умирам час по час и да няма кой да ми помогне.

— Вече ти казах, че ще остана.

Тя не го слушаше. Вече и не го гледаше.

— Братовчедка ми умря по този начин, тогава бях малка. Умря пред очите ми. Полово предаван вирус, от хипереволюиралите. Хванала го от някакъв войник, който пък се заразил, докато участвал във военна кампания на изток. Нищо не можаха да направят. Не искам да преживея същото. Мъките й бяха страшни.

— Добре, Севги, Добре. Никъде няма да ходя. Тук съм. Но мисля, че е крайно време да ми позволиш да те видя наистина. В отделението.

Тя потръпна. После поклати глава.

— Не, рано е. Още не съм готова за това.

— Престоят във виртуална среда натоварва излишно нервната ти система. Подлага организма ти на стрес.

— Само това знаеш, по дяволите! Искаш ли да ти кажа какво е стрес? Ще ти кажа. Стрес е да лежиш в онова скапано легло, да зяпаш тавана и да слушаш машините, към които са те вързали, да усещаш как дробовете ти се задръстват, въпреки че са те надупчили като игленик, да те боли цялото тяло и да не можеш да помръднеш, освен ако някой не дойде да го направи вместо теб. В сравнение с онова — тя махна вяло към градината — това тук е истински рай.

После пак се загледа в провисналите клонки и потъна в мълчание.

— Казват, че е градина — прошепна накрая тя. — Раят, имам предвид. Градина, пълна с плодове и ромонещи потоци.

— И девици. Нали така беше? По седемдесет девици на всеки или нещо такова?

— Това е само за мъжете, и то ако са умрели за вярата. — Севги изхъмка. — Абсолютна простотия. Ислямска пропаганда за малоумници от пустинята. Никой в модерния мюсюлмански свят с поне две мозъчни клетки в главата отдавна не вярва на тия глупости. А и на кого са притрябвали девици, по дяволите? Трябва да ги учиш на всичко. Все едно правиш секс с манекен от някоя витрина, на който са му изгорели двигателните вериги.

— Като те слушам, май говориш от собствен опит — каза Карл, доволен от смяната на темата и решен да се възползва от това докрай.

И успя да я накара да се усмихне.

— Открехнала съм един-двама на млади години. А ти?

— Не ми е известно такова нещо.

— Не може така, всеки трябва да положи малко общественополезен труд. Все някой трябва да, свърши и тая работа.

Той сви рамене.

— Е, кой знае, може пък тепърва да се прежаля и да дам своя принос на стари години.

Усмивката й повехна, засенчена от мисълта за бъдещето, като преминаващ над слънчева поляна облак. Потръпна и изгърби леко рамене. Той се прокле мислено за издънката.

— Четох някъде — тихо каза тя, — че след трийсет или четирийсет години ще има толкова мощни виртуални формати, че ще може да се живее в тях. Сещаш се, н-джинът просто копира цялото ти съзнание във формата и после те включва като част от системата. Седират тялото ти и ти просто преминаваш отвъд. Казват, че хората биха могли да продължат да живеят във виртуалната среда дори след като истинското им тяло умре. Четирийсет години, така казват, а може и по-малко. — Усмихна се отчаяно. — Макар че за мен така или иначе ще е късно, нали?

— Виж, на теб не ти трябват такива работи — каза Карл, търсеше трескаво някакъв отговор. — Ти отиваш право на небето, нали така? В рая, както сама каза.

Тя поклати глава.

— Аз май не вярвам много-много в рая, Карл. И ако трябва да съм честна, мисля, че никой не вярва наистина в тези неща. Дълбоко в себе си усещаме, че това са врели-некипели. Затова сме толкова нахъсани да разпространяваме идеята за отвъдното, да я натикаме в гърлата на другите. Защото ако не можем да убедим другите, как ще потъпчем съмнението в собствените си сърца? А това съмнение… е студено. — Погледна го в очите и потръпна, сякаш да илюстрира думите си. Гласът й спадна до шепот: — Като в парка през ноември. Когато усещаш приближаването на зимата.

Той стана и отиде при нея, прегърна я, доколкото го позволяваше форматът, прегърна я здраво въпреки неестествено притъпеното усещане, като през дебели ръкавици, като хлъзгав плюш, като нищо истинско. Нямаше го усещането за топлина, но когато тя потръпна отново, той все пак я притисна по-силно и прислони главата й на гърдите си, за да не види тя болезнената линия на челюстта му и стиснатите на черта устни.

„Когато усещаш приближаването на зимата.“

47.

Севги живя още четири дни.

Това бяха най-дългите му дни след онази ужасна седмица, когато беше чакал Марисол да се върне въпреки всичко, което му бяха казали чичковците. И тогава беше седял безучастно като сега в болницата, и тогава като сега му се губеха часове наред, зяпал бе в празното пространство дори в клас, дори по любимите си предмети. Понасял бе физическите наказания, наложени му от чичковците, със стоическа липса на реакция, която граничеше с кататонията — знаеше, че съпротивата ще е безсмислена и само ще утежни положението му. Управлението на болката, което им преподаваше леля Читра, му беше дошло тъкмо навреме.

Много години по-късно се беше питал дали въпросният курс не е бил предвиден за месеците, предшестващи отделянето на децата от сурогатните им майки. В „Морски орел“ нищо не се случваше, без да е внимателно обмислено и планирано. А и болката, в крайна сметка, както им обясни Читра в самото начало на курса, имаше много форми. „Болката е неизбежна“, казваше с усмивка тя и се здрависваше с всеки от тях поотделно. Не беше като другите им учители, отначало не знаеха какво да мислят за нея — за тази мъничка жена с остри черти и кожа като обжарена медна сплав, къса черна коса, фигура, която изпращаше неразбрани докрай сигнали към предпубертетските им хормони, и сухи ръце с мазолести длани, които подсказваха на въпросните хормони, че ще е по-разумно да не дърпат дявола за опашката в нейно присъствие. Ръкостискането й беше твърдо, очите й гледаха прямо и преценяващо. „Болката е навсякъде около нас и приема различни форми. Моята задача е да ви науча как да разпознавате всички тези форми, да ги разбирате и да не позволявате на никоя от тях да ви отклони от набелязаната цел“. Карл добре беше научил уроците й. Справяше се с премерената бруталност на чичковците точно както се справяше с практическите упражнения в часовете на Читра. Знаеше, че няма да го осакатят непоправимо, защото на всички деца в „Морски орел“ постоянно им се повтаряше колко са ценни. Знаеше също, че чичковците предпочитат да не прибягват до физически наказания. Този прийом за дисциплиниране се прилагаше само при тежки случаи на неподчинение и липса на уважение, а дори и тогава само като последно средство. Но през онази седмица Карл просто отказваше да изпълни наказателните задачи, които му поставяха. Нещо повече, отказваше надменно и арогантно, наслаждаваше се на неподчинението като на сладката болка от пресилването при маратон или планинско катерене. А когато се стигнеше до премереното насилие, той го прегръщаше, намяташе уроците на Читра като хомот и посрещаше наказанието на чичковците с безучастна ярост, с която те не можеха да се мерят.

Накрая именно Читра го освободи от мъките, точно както го беше научила да ги изтърпява. Дойде при него в един мрачен следобед, докато той седеше насинен и с разкървавена уста, опрял наранения си гръб в стената на една барачка за инструменти близо до хеликоптерната площадка. Постоя малко, без да казва нищо, после застана точно пред него с ръце в джобовете на работния си комбинезон. Той се опита да гледа покрай нея, наведе се настрани, но позата му причиняваше болка. Тя не помръдна.

Накрая се наложи да я погледне в очите.

„Каква е целта ти, Карл? — тихо го попита тя. Нямаше обвинение нито в тона, нито в изражението й, само въпрос. — Разбирам болката ти, виждам, че се опитваш всячески да я извадиш навън. Но какво целиш с всичко това?“

Той не й отговори. Сега, от разстоянието на годините, вярваше, че тя не е и очаквала отговор. Но след като Читра си тръгна, той осъзна — позволи си да осъзнае, — че Марисол наистина няма да се върне, че чичковците са му казали истината и че с упорството си губи времето на всички — и тяхното, и своето.

Чакането със Севги беше различно. Тя беше с него. И той имаше цел.

Но въпреки това щеше да я загуби.

Срещна се с баща й в парка пред болницата — едър сивокос турчин с широки рамене и същите тигрови очи като на Севги. Не беше с мустаци, но страните и брадичката му бяха покрити с тъмна четина, а косата му почти не беше оредяла с възрастта. Сигурно е бил много красив мъж на младини, а дори и сега — Карл прецени, че трябва да е към петдесет и пет, — седнал на бежовата каменна скамейка и вперил невиждащ поглед във фонтана, излъчваше харизматичен авторитет. Беше със семпъл тъмен костюм, който се връзваше, с дебелата вълнена риза отдолу и с лилавеещите сенки от умора под очите.

— Вие сте Карл Марсалис — каза той, когато Карл се приближи до скамейката. В гласа му не се усещаше въпросителна, беше малко дрезгав, но стоманено твърд в основата си. И да беше плакал, криеше го добре.

— Да, същият.

— Аз съм Мурад Ертекин. Бащата на Севги. Седнете. — Посочи празното място до себе си на скамейката и изчака Карл да се настани. — Тя ми разказа много за вас.

— Нещо по-конкретно?

Ертекин го изгледа косо.

— Каза ми, че лоялността ви не се купува лесно.

Това го свари неподготвен. По всеобщо мнение тринайските бяха лоялни единствено на собствените си интереси. Зачуди се дали Мурад цитира точно думите на Севги, или добавя по нещо от себе си.

— Тя каза ли ви какъв съм?

— Да. — Още един кос поглед. — Неодобрение ли очаквахте от мен? Омраза може би, или страх? Стандартните предразсъдъци?

— Не ви познавам — спокойно каза Карл. — Като се изключи, че сте напуснали Турция по политически причини и че двамата не се разбирате особено, Севги не ми е казвала нищо друго за вас. Няма как да знам какво е отношението ви към хората като мен. Макар да останах с впечатлението, че не сте приели присърце последното залитане на Севги с тринайска.

Ертекин изпъна гръб. После раменете му изведнъж увиснаха. Затвори очи, стисна ги, после отново ги отвори да срещне света.

— Вината е моя — тихо каза той. — Разочаровах я. Винаги съм я учил да не се съобразява с изкуствените граници на общественото мнение. А после, когато тя отиде твърде далеч, аз реагирах като някой селски молла, който никога не е виждал моста над Босфора и няма намерение да го вижда. Реагирах точно като проклетия си брат.

— Брат ви молла ли е?

Мурад Ертекин се изсмя горчиво.

— Молла ли? Не. Макар че може и да е сбъркал призванието си, като предпочете кариера в светското право. Доколкото знам, бил е посредствен адвокат. Но виж, самодоволен и невеж поборник за мъжкото превъзходство? О, да. В това Бюлент просто нямаше равен.

— Говорите за него в минало време. Покойник ли е?

— За мен — да.

При това изказване на Мурад разговорът замря като подкосен. Двамата седяха и мълчаливо се взираха в опразненото пространство. Ертекин въздъхна. Говореше така, сякаш събираше парчетата на нещо счупено, и всеки път, когато се наведеше да вдигне фрагмент от миналото, усилието го караше да се задъхва.

— Работата е там, господин Марсалис, че женитбата ми не беше успешна. Ожених се млад и набързо, за жена, която приемаше вярата много сериозно. Когато се запознахме — и двамата следвахме медицина в Истанбул, — взех тази нейна вяра за сила на духа, но сбърках. Когато се преместихме в Америка обаче, такава, каквато беше Америка тогава, Хатюн не можа да се справи. Измъчваше я носталгия, а Ню Йорк я плашеше. Така и не се адаптира. Севги се роди, защото всички ни казваха, че едно дете ще ни сближи в трудните времена. — Мурад направи физиономия. — Странно убеждение е това — че безсънните нощи, липсата на секс, по-малките доходи и постоянният стрес покрай грижите за едно безпомощно бебе биха могли по някакъв начин да облекчат вътрешните противоречия в една връзка, която и без това е на път да се разпадне.

Карл сви рамене.

— Хората вярват в какви ли не странни неща.

— Е, в нашия случай не се получи. Стресът се отразяваше на работата ми, с жена ми се карахме непрекъснато, а нейният страх от града растеше. И тя потърси убежище във вярата си. Вече ходеше по улиците с покрита глава, скоро сложи и фередже. Носеше го дори вкъщи, а работата си напусна още когато забременя със Севги. Прекъсна връзка с предишните си приятели и колегите от болницата, отблъскваше опитите им да я търсят, а накрая започна да ходи в една уахабитска джамия. Севги започна все по-често да търси моята компания. Мисля, че това е характерно за всички малки момиченца, но при нея си беше чиста проба самоотбрана. Каква ли е била майка й в нейните очи? Севги растеше като нормално нюйоркско дете, използваше наравно и двата езика й беше умна и разсъдлива, а Хатюн не й позволяваше да ходи на плуване, ако в басейна има момчета.

Ертекин сведе поглед към ръцете си и продължи тихо:

— Аз подкрепих бунта й. Промяната в Хатюн ми беше омразна, а може да съм мразел вече и самата Хатюн. Започнала беше да критикува работата ми, защото била в противоречие с исляма; държеше се грубо с онези от приятелите ни, които изповядваха либерален ислям или бяха от друга вяра, и от година на година ставаше все по-непримирима в разбиранията си. Не исках Севги да стане същата и бях готов на всичко, за да го предотвратя. Радвах се, когато започна да задава на майка си онези простички детски въпроси за Бог, на които никой не може да отговори. Умирах от кеф, когато оспорваше умно и решително кухите и догматични отговори на Хатюн. Насърчавах я, внушавах й да поема рискове и вземах нейната страна, когато двете се караха — дори когато Севги грешеше, а Хатюн беше права. А когато ситуацията стана непоносима и Хатюн ни напусна, за да се върне в Турция… мисля, че дълбоко в себе си бях доволен.

— Майка й знае ли за случилото се?

Ертекин поклати глава.

— Вече не поддържаме връзка с нея, нито Севги, нито аз. Отначало Хатюн се обаждаше от време на време, колкото да ни трие сол на главата или с надеждата Севги да се върне в Турция. Севги отказа да разговаря с нея, когато беше на петнайсет. Дори и сега ме помоли да не казвам на майка й. Не че би имало смисъл. Хатюн най-вероятно няма да дойде, а ако случайно дойде, ще направи сцена, ще вие и ще ни проклина, сякаш е дошъл Страшният съд.

Карл мълчеше.

— Вие не сте вярващ човек, нали? — попита го Ертекин.

Това почти си заслужаваше усмивката.

— Аз съм тринайска.

— И следователно сте генетично неспособен — завърши недоизказаното Ертекин и кимна. — Така поне гласи общественото мнение. Вие вярвате ли му?

— А има ли друго обяснение?

— Когато бях по-млад, не вярвахме толкова много в генетиката като фактор за това или онова. Моят дядо беше комунист. — Остър поглед, навярно да прецени реакцията му. — Знаете ли какво е това?

— Чел съм за тях, да.

— Той вярваше, че можеш да оформиш един човек според желанията си. Че хората могат управляват съдбата си и вътрешните си импулси. Че битът определя съзнанието. Гледна точка, която отдавна е излязла от мода.

— И неслучайно — погрешността й е очевидна.

— И все пак вие — тринайските — сте били изцяло обработени посредством средата си. Искали са войници, но не са се доверили само на гените ви. От люлката сте възпитавани да приемате бруталността, сякаш тя е неоспорим факт от живота.

Карл се замисли за Севги, за системите, иглите и угасващата й надежда.

— Бруталността определено е факт от живота, по дяволите. Не сте ли го забелязали?

Ертекин се размърда и се обърна към него, сякаш готов да посегне и да хване ръцете му.

Да се хване като удавник за сламка.

— Наистина ли вярвате, че щяхте да се превърнете в това, което сте, без външна намеса? Че ви е било генетически предопределено да бъдете такъв, без значение как са ви отгледали и възпитали от най-ранна детска възраст?

Карл махна нетърпеливо.

— Няма значение в какво вярвам аз. Станал съм какъвто съм станал, а пътят и методите са въпроси от академично естество. Нека учените ги обсъждат колкото си искат, нека си пишат дисертациите и статиите, нека си изкарват прехраната на наш гръб. В крайна сметка всичко това изобщо не ме засяга.

— Да, но може да засегне други като вас в бъдеще.

Сега Карл откри, че е в състояние да се усмихне — трудна усмивка, утайка от отдавна забравено веселие.

— Няма да има други като мен в бъдеще. Не и на тази планета. Още едно поколение и от нас няма да е останала следа.

— Затова ли нямате вяра? Защото се чувствате изоставен?

Усмивката прерасна в нещо като смях.

— Терминът, който се използва за това в психоанализата, доктор Ертекин, е прехвърляне. Самият вие се чувствате изоставен и прехвърляте към мен неосъзнатите си емоции. Аз винаги съм знаел, че ще бъда сам, затова и самотата не ме разстройва.

Марисол се размърда в главата му и го обвини в лъжа. Елена Агиере материализира за миг призрачния си силует и му зашушна в ухото. Карл овладя полазилите го тръпки и побърза да продължи лекцията си:

— А вие пропускате и друг важен момент във връзка с липсата ми на религиозни убеждения. За да си вярващ, не е необходимо само да вярваш, а и да искаш нещо голямо и патриархално да ти свърши работата вместо теб. Трябва да си податлив на обожествяване. А тринайските не се прекланят пред никого и пред нищо. Дори да приемем, че успеете някак да убедите една тринайска, напук на всички доказателства за противното, че наистина има бог, за нея бог ще е само заплаха, подлежаща на елиминиране. А ако съществуването на бог беше реално доказуемо, очевидно? — Той се вгледа напрегнато в очите на Мурад Ертекин. — Момчетата като мен просто щяха да хукнат да го търсят, за да му видят сметката.

Ертекин потръпна, отклони поглед и измърмори:

— Добре ви е избрала.

— Севги ли?

— Да. — Все така гледаше настрани, после бръкна, в джоба на сакото си. — Това ще ви трябва — каза и даде на Карл малко пакетче в хлъзгава антисептична обвивка, бяла с оранжеви предупредителни лепенки. Имаше надпис на непознат език, някой от германските изглежда, с много гласни. Карл го претегли в дланта си.

— Приберете го, моля ви — каза му Ертекин. Паркът започваше да се пълни със студенти и болничен персонал, излезли да се порадват на слънцето през обедната почивка.

— Не причинява болка, нали?

— Не. Произведено е от една холандска компания, която се е специализирала в подобни продукти. Инжектира се венозно и действа бързо. Минута-две.

Карл прибра пакетчето.

— Щом сте го донесли — попита тихо, — за какво съм ви аз?

— Защото аз не мога да го направя — простичко му отговори Ертекин.

— Защото сте мюсюлманин ли?

— Защото съм лекар. — Сведе отново поглед към ръцете си, които висяха унило от коленете му. — А дори и да не бях давал клетва, едва ли бих събрал смелостта да отнема живота на собственото си дете.

— Тя така иска. За това помоли.

— Да. — В очите на Ертекин се събираха сълзи. — И сега, когато е най-важно, аз не мога да й дам онова, което иска от мен.

После изведнъж хвана ръката на Карл. Стисна я здраво; дланта му беше суха като пергамент. Тигровите очи прогориха очите на Карл, възрастният мъж примигна да разкара сълзите и те потекоха по обрулената му кожа.

— Тя е избрала вас. И дълбоко в двуличната си, пълна със съмнения душа аз се радвам, че сте тук. Севги за пореден път се готви да премине граници, които друг е начертал. И този път аз няма да я разочаровам, както направих преди четири години.

Той изтри ядно сълзите си.

— Този път ще застана зад дъщеря си — каза той. — Но ти трябва да ми помогнеш, Карл, за да не я разочаровам отново.

Комплексът „Хааг“ разкъсва системите на Севги като вакуум в космически кораб, получил внезапна пробойна. Клетките се пукат, изтичат жизненоважни флуиди. Отломките се носят наоколо, имунната й система залита, напъва се отчаяно, присламчва се към антивирусните препарати, влени отвън, и въпреки това се проваля. Дробовете й започват да се пълнят с течност. Бъбречните й функции се забавят и трябва да бъдат стимулирани изкуствено, та бъбреците й да не се пръснат. Системи, които вливат, системи, които изливат. Натрупването на отпадъчни вещества в организма започва да й причинява болка.

Става й все по-трудно да запази ясната си мисъл дори за кратък период.

Едва когато в-форматът й стана непосилен, когато нарушената концентрация започна да я вади непрекъснато оттам като някой скучаещ призрак, тя му позволи да я види на живо.

Той седеше до леглото й, изпаднал в шок.

Смяташе, че се е подготвил психически, но стомахът му се обърна като от силен удар при вида на стопилата се плът по костите й, на кухите очи и хлътналите бузи. Направи опит да се усмихне, но изражението угасваше на пресекулки по лицето му, както Севги във виртуалния формат. Видяла смущението му, тя се усмихна на свой ред, само че нейната усмивка беше ярка, като лампа, хвърляща светлината си през изтънялата тъкан на лицето й.

— Изглеждам ужасно — промълви. — Нали?

— Пак си забравила да обядваш, признай си.

Тя се засмя, но смехът й бързо премина в кашлица. Ала той видя погледа в очите й и разбра, че му е признателна за шегата. Опита се да почерпи някаква утеха от това.

Седеше до леглото.

Държеше ръката й.

— Кажи ми една тайна.

— Какво? — Мислеше, че е заспала. Малката стая тънеше в сумрак и тишина сред покоя на болницата нощем. Мракът притискаше гръд към стъклото на прозореца и се процеждаше в стаята. Машините му намигаха с мъничките си червени и жълти очички, шепнеха си нещо, чертаеха неразбираеми синьо-зелени графики по мониторите, обрисувайки онова, което се случваше в тялото на тяхната повереница. Нощната лампа хвърляше златист овал върху леглото и смътния силует на Севги под чаршафите. Лицето й оставаше в сянка.

— Хайде — изграчи тя. — Чу ме. Кажи ми какво точно се случи на Марс. За Гутиерес и теб.

Той примигна да облекчи очите си след дългото безцелно взиране в сумрака.

— Нали уж разкри всичко сама?

— Нищо де, сега ти ми кажи. Права ли бях?

Той обърна поглед назад, към тухли от миналото си, с които не беше опитал да построи нищо през годините. „Това е друг свят и друго време — беше му казал веднъж Съдърланд. — Научи се да го загърбваш.“

— Близо беше — призна той.

— Колко близо? Хайде, Марсалис, изплюй камъчето. — Тих смях се издигна откъм нея като ехо от кладенец. — Изпълни последното желание на една умираща жена.

Устата му се стисна в тънка линия.

— Гутиерес нямаше нищо общо с факта, че спечелих лотарията — каза той. — Мерките за сигурност там са драконовски, н-джиновете — многобройни и последно поколение. А и по принцип не е лесно да нагласиш нещо, което в основата си разчита на случайност, и то да го нагласиш така, че пак да изглежда случайно. За такова нещо ти трябва слабо място.

— Което беше?

— Същото както винаги. Човешкият фактор.

— Ах, тези човеци. — Тя се засмя отново, малко по-силно този път. — Макар че сигурно има смисъл в това. Можеш да им имаш доверие колкото на джизъслендски проповедник в компанията на девойче от църковния хор, нали?

Той се усмихна.

— Нещо такова.

— И кой точно човек изработи ти?

— Нийл Дилейни. — Споменът доведе със себе си и слаба доза презрение, но годините бяха отнели остротата му и сега му изглеждаше по-скоро смешно. — По онова време беше районен администратор в Бредбъри.

— Сега е в надзорния съвет.

— Да, знам. Марс се отразява добре на някои хора. — Карл откри, че е започнал да се отпуска. Думите му идваха по-лесно сега, на слабата светлина от нощната лампа. Само те двамата в мрака и тишината. — Дилейни продаваше на китайците. Фалшифицираше докладите за определени парцели, като намаляваше драстично оценките, отписваше ги като терени с нисък потенциал, така че да останат извън вниманието на КОЛИН. По този начин екипите на Новия народен дом можеха да предявят претенции за парцелите, като си спестят разходите за проучвателна дейност и оценка.

— Копеле гадно! — Но думите й бяха само тих призрак на гняв и възмущение, личеше си, че истинските чувства не са й по силите.

— Ако искаш, приеми го като възлагане на външен изпълнител — ННД изкупува експертизи на КОЛИН под масата, навярно по-евтино, отколкото ако сами си бяха провели проучванията. От пазарна гледна точка си е съвсем разумно. Планетата е голяма, хората са малко. А китайците просто правеха онова, което са правели винаги — предлагаха достатъчно долари където трябва, та западните корпорации да забравят скрупулите си и да вирнат крака.

— По новините едва ли би прозвучало така.

— Да. Същото казахме и на Дилейни. — Карл се замисли и откри, че споменът още поражда слаба топлинка в стомаха му. — Подскочи като ужилен и веднага би отбой. Даде ни всичко, което си поискахме.

— Той те е изпратил у дома.

— Е, той ни даде достъп до лотарийната система. Каза на Гутиерес как да мине през системите за сигурност. Така че, да, аз спечелих лотарията.

— А Гутиерес какво получи от цялата работа?

Карл сви рамене.

— Пари в брой. Услуги. Имаше още няколко души в групата ни, те също си получиха парите.

— Но само ти си получил възможност да се върнеш у дома.

— Ами да. Имаше само едно свободно криогнездо, а и операцията си беше моя идея. Аз събрах екипа и още в началото им обясних какво искам за себе си от сделката.

— Значи… — Тя се задъха. Карл се пресегна за чашата, доближи я до устните й и й прихвана главата. Беше го правил достатъчно често, за да не разлее и капка. — Благодаря. Значи мислиш, че Гутиерес ти е завиждал. И че затова е прецакал криогнездото ти?

— Може би. Или пък Дилейни го е помолил да го направи, с надеждата, че ще откача, преди спасителният кораб да ме намери. Помниш ли онзи тип, който се събуди по обратния път от Юпитер? Научната експедиция до една от луните му, още през осемдесетте? Спиц или нещо такова?

— Спехт. Ерик Спехт. Да, спомням си.

— Полудя, докато чакаше да го спасят. Може би Дилейни се е надявал същото да сполети и мен. Кой знае?

— Ти не знаеш ли?

— Знам, че Гутиерес ми прати един адски уплашен мейл, когато най-сетне се добрах до Земята, в който се кълнеше, че нямал нищо общо с това. Така че може да е било чисто и просто инцидент. Или пък Дилейни е наел друг инфохакер. От друга страна обаче Гутиерес открай време си е лъжливо копеленце, така че, както вече казах, кой знае?

— На теб не ти ли пука?

Той се размърда в стола си и й прати една усмивка.

— Няма смисъл да ми пука, Севги. Марс е друга планета. Друг свят, друго време. Какво можех да направя — да се върна там? Заради едното отмъщение? Една година подготвях бягството си от Марс. Понякога е по-добре просто да обърнеш гръб и да забравиш.

Тя сякаш се сви едва доловимо под завивките и прошепна:

— Да. Сигурно си прав.

Поседяха в мълчание. Тя потърси слепешката ръката му. Той посегна към нейната.

— Защо всъщност се върна, Карл? — тихо попита тя.

Той се ухили в сумрака.

— Помниш ли какво казваха пионерите? Марс е кофти място за живеене.

— Но там си бил свободен. — Тя пусна ръката му и вдигна своята във вял жест. — Знаел си, че може да те интернират, когато се прибереш. Истински късмет е, че не са те пратили в най-близкия лагер.

— Не съвсем. Купих си малко машинно време, преди да се захвана с ужилването на Дилейни. Зададох на н-джина да анализира начина, по който се отнасят на Земята с печелившите от лотарията, а после да екстраполира най-вероятната реакция, ако печелившият е тринайска. Машината ми даде шанс седемдесет към трийсет, че ще измъдрят някакво изключение предвид на това, че съм станал знаменитост. — Той сви рамене. — Това си е доста добър шанс.

— Ами ако н-джинът беше сбъркал в изчисленията си? — Тя проточи врат, сякаш се опитваше да седне. Бледата златиста светлина заля лицето й. Очите й го прегаряха. — Ами ако просто те бяха натикали в лагер?

Ново свиване на рамене, нова крива усмивка.

— Е, тогава щях да намеря начин да избягам. Като всички други мои събратя по нещастие.

Тя се облегна назад, задъхана от усилието.

— Не ти вярвам — каза, след като дишането й се успокои. — Поел си такъв риск само защото Марс бил кофти място за живеене? Абсурд. Можел си да вземеш пари в брой, вместо да се правиш на пътник без билет. Можел си да издоиш от Дилейни кажи-речи всичко, за което се сетиш. Да се установиш, да си създадеш удобен живот. Стига, Карл. Защо се върна, ама наистина?

Той се поколеба.

— Това не е чак толкова важно, Севги.

— За мен е.

Нечии стъпки долетяха откъм коридора. Тихи гласове, отдалечиха се. Той въздъхна.

— Заради Съдърланд — каза накрая.

— Твоят сенсей?

— Да. — Той положи ръце в скута си, сякаш можеше да подреди сложния пъзел върху разтворените си длани. — При таниндо стигаш до един момент, когато… До ниво, когато въпросът вече не е как да го направиш, а защо. Защо тренираш, защо учиш. Защо живееш. А аз не можех да стигна дотам.

— Не си знаел защо? — Тя изду бузи в безсилен смях. — Хей, добре дошъл в клуба. Да не мислиш, че някой от нас знае защо се занимава с тоя лайнян живот?

Карл отвърна механично на усмивката й. Взираше се в светлосенките на леглото и в релефа на тялото й под завивките, сякаш те оформяха някакъв пейзаж.

— Съдърланд твърдеше, че за обикновените хора е по-лесно — тихо каза той. — Вие сте по-добри в метафорите и повече вярвате в тях. Каза, че аз трябвало да намеря нещо друго. И докато не го открия, съм щял да си остана блокиран.

— Съдърланд също е тринайска, нали?

— Да.

— И защо той е успял, а ти — не?

Карл кимна.

— Именно. Той ми даде пътека. Функциониращ заместител на вярата.

— Който беше?

— Каза ми да си направя списък, да не казвам на никого за него и да се съсредоточа върху точките му. Единайсет неща, които бих искал да направя рано или късно в рамките на оставащия ми живот. Неща, важни за мен, неща, които си заслужават усилието.

— Защо не ги закръглихте на десет?

— Броят не е важен. Десет, единайсет, дванайсет, няма значение. Все пак списъкът не трябва да е много дълъг, за да не те обезкуражи, но иначе няма ограничения, просто си избираш едно число и си правиш списък. Аз избрах единайсет. — Той се поколеба отново и я погледна почти извинително. — И си дадох сметка, че за девет от тях трябва да съм на Земята.

Болничната тишина ги затисна отново. Карл я видя как обръща глава към прозореца.

— И изпълни ли ги вече всичките? — тихо го попита тя.

— Не. Още не съм. — Той се изкашля и смръщи чело.

— Но напредвам. И наистина се получава. Съдърланд беше прав.

За известно време му се стори, че Севги не го слуша, че се е загубила в мрака от другата страна на прозореца. После косата й прошумоля като суха слама по възглавницата и тя отново обърна глава към него.

— Искаш ли да ти кажа една моя тайна?

— Да.

— Преди три години планирах да убия един човек.

— Сериозно?

— На всеки му минават такива мисли през главата. Само че при мен наистина беше сериозно. Седнах и планирах всичко. По онова време познавах разни хора, настоящи и бивши ченгета, които ми бяха задължени. Имаше една злополука, убийство по непредпазливост, когато още бях патрулиращ полицай с няма и две години стаж, зелена и неопитна колкото си щеш. — Севги се закашля леко, после продължи: — Историята е дълга и няма да те отегчавам с подробности. Ще кажа само, че ставаше дума за разпит, който излязъл от контрол. Мои колеги работеха по случая, аз също го следях отблизо. Сигурно ще кажеш, че съм била съучастник, волен или неволен. От вътрешния отдел определено се опитаха да ми го пришият. Притиснаха ме и ми предложиха имунитет, ако пропея. Но не можаха да докажат, че съм била в стаята, а аз от своя страна не казах нищо. Което буквално им провали обвинението. Така че преди три години, девет години след онзи случай, по улиците на Ню Йорк се разхождаха хора, които дължаха значките си на мен. И други, които трябваше да отидат в затвора, но им се размина. Можех да го направя, Карл. Можех да го осъществя на практика.

Пак се закашля. Той я вдигна да седне, сложи хартиена кърпичка до устните й и я държа така, докато Севги не изхрачи всичко, което задръстваше дробовете й, след това й избърса устните. Даде й да пийне вода и я положи внимателно на възглавницата. Попи с друга кърпичка потта от челото й и зачака дишането й да се успокои.

После се приведе по-близо до нея.

— И кого искаше да убиеш?

— Шибаната Ейми Уестхоф — горчиво каза тя. — Шибаната кучка, която уби Етан.

— Нали каза, че са били от специалните части?

— Да. Но все някой им е снесъл информацията, разбрал е за Етан и е уведомил представителя на АГЛОН в общината. В Истанбул ти казах, че Етан излизаше с една руса мажоретка от отдела за инфопрестъпления, помниш ли?

— Смътно.

— Това е въпросната Уестхоф. Няколко дни след като Етан се премести при мен, тя ме причака в коридора пред кабинета ми, засипа ме с обиди и заплахи, направо беше пощуряла. Каза, че ще стъжни живота и на двама ни, ако не се откажа от Етан.

— Знаела ли е за него тогава?

— Не знам. По-скоро не. Защото ако е знаела, щеше да го използва още когато Етан се е опитал да скъса с нея.

— Може да го е използвала, но той да не ти е казал.

Това определено я накара да се замисли. Докато тя мълчеше и се взираше в нищото, Карл разкърши врата и раменете си — започваха да се схващат.

— Не, мисля, че по онова време не е знаела — каза накрая Севги. — Може да е подозирала нещо нередно. Ако трябва да съм съвсем честна, и аз бях започнала да се досещам още преди Киган да се появи и всичко да излезе на бял свят. Така де, това е от нещата, за които ние жените си фантазираме понякога, волно или неволно. Толкова много пропаганда, целяща да внуши страх. Всичките предупреждения и паниката, които всъщност са адски секси, всеки път, когато някой се измъкне от Симарон или Танана. „Истината за тринайските“, как да ги разпознаваме, по какво се различават от нормалните мъже. Предупредителни табели, безплатни телефонни линии за консултации, сайтове за публична информация, да не говорим за медийните циркове. Веднъж чаках при адвоката си и в едно женско списание прочетох статия, озаглавена „С тринайска ли спите — тринайсет признака, които ще ви подскажат отговора“. Всякакви простотии от този сорт.

Тя се размърда неспокойно в леглото си, толкова силни бяха обзелите я чувства. Дишането й беше хрипкаво и ускорено. Гласът й — нетърпелив.

— Не знам дали е знаела в началото, но много добре знам, че продължи да държи Етан под око. А после, след като се прецакахме с Киган, и особено след като решихме, че все пак ни се е разминало, тя реши, че е дошло нейното време.

— Знаеше ли за бременността ти?

— Да, ние не го и криехме. В края на третия месец вече ми личеше, а от четвъртия минах на половин работен ден. Знаела е, разбира се, всички знаеха. — Севги спря и изчака дишането й да се успокои. — Не беше в това въпросът. Истината е, че когато забременях, нещо в Етан се промени. Точно тогава започна да издирва генетичната си майка. И преди говореше често за това, че искал да знае коя е истинската му майка и така нататък, но когато разбрахме за бебето…

— Не сурогатната, така ли?

— Не. За него онова беше приключена история. Изобщо не искаше да я вижда. Дори не ми е разказвал за нея. Но си беше навил на пръста, че трябва да открие Пати. И бебето му даде начална скорост.

Карл съзря връзката.

— Мислиш, че е отишъл при Уестхоф за издирването?

— Не знам. Но е отишъл при някого в нейния отдел, в инфопрестъпления. Знам го, защото ми каза, че ще го направи. Те имат най-добрите компютри в града за подобно издирване, а Етан познаваше много хора там, не само Ейми. — Юмруците й се свиха върху завивката. — Ейми така или иначе е разбрала. Спря ме на улицата, поздрави ме за бебето и каза нещо, в смисъл че било много хубаво дето Етан се опитвал да се свърже със семейството си. Тогава предупредих Етан, но… — Тя завъртя глава. — Както казах, бяхме убедени, че всичко ще ни се размине.

— Има ли някакви конкретни доказателства, че именно Уестхоф е уведомила АГЛОН?

— Конкретни в юридическия смисъл ли? — Стори му се, че лицето й се разтяга в усмивка, но главата й оставаше в сянка и не можеше да е сигурен. — Не. Помниш ли, че ти казах как някой от участъка предупредил Етан, че идват да го арестуват?

— Да, от телефонен пост в централното управление.

— Да. — Сега наистина се усмихваше, макар и вяло. — Отделът по инфопрестъпления се намира в централното управление. Говорих с един сержант от отдела и той ми каза, че Ейми Уестхоф се държала странно през целия ден. Била разстроена от нещо, непрекъснато влизала и излизала от кабинета си. Обаждането е дошло от друг етаж на сградата, от празен офис на петия етаж, но тя лесно би могла да отиде там.

— Би могла. Нали каза, че Етан е имал много приятели в инфопрестъпления.

— Никой не е знаел за операцията на спецчастите. Никой освен онзи, който им е снесъл информацията.

— Етан имаше ли някакви приятели в командването на спецчастите? Или в общината, да речем?

— Да бе, и те ще изчакат до последния момент, преди да му се обадят. И ще прекосят целия град за тази цел, до полицейски участък в центъра и право в офис на петия етаж, за който случайно знаят, че е празен. Стига, Карл. Знаеш, че това е несериозно.

— И никой не проведе разследване?

Още една вяла усмивка.

— Никой не пожела. Първо, да предадеш тринайска на властите не е престъпление. По улиците и до днес изникват рекламни табели, които насърчават хората да изпълнят гражданския си дълг, всеки път, когато някой избяга от Симарон или Танана. Не забравяй също, че Етан беше ченге, а онзи, който го е издал, най-вероятно също е бил ченге. В полицията такива неща се покриват по най-бързия начин.

Той кимна. Стори му се, че навън започва да се зазорява.

— И ти си се решила да я убиеш. Да уредиш убийството й. Какво те спря?

— Не знам. — Тя затвори очи. Гласът й прозвуча тих и уморен от вложеното усилие. — Накрая просто не събрах смелост. Убивала съм хора при изпълнение на служебния си дълг, при самоотбрана. Но това е различно. Хладнокръвно. Изисква се хладнокръвие, което аз явно не притежавам.

Нощта определено отстъпваше. Сега Карл виждаше по-ясно лицето на Севги, виждаше по-ясно отчаянието й. Наведе се и я целуна нежно по челото.

— Опитай се да си починеш малко.

— Не можах — измърмори тя, сякаш обясняваше действията си пред съдия, или може би пред Етан Конрад. — Просто не можах.

Дойде Ровайо, неофициално, с цветя. Севги не се държа особено любезно. Шегите й за случайното чукане, изречени с хриплив шепот, не бяха смешни и никой не се засмя. Ровайо издържа стоически, остана колкото беше казала, че ще остане, накрая си тръгна с неискреното обещание да дойде пак. От погледа на Севги стана ясно, че изобщо не й пука ще се върне ли Ровайо, или не. Когато двамата излязоха в коридора пред стаята, Ровайо погледна Карл и въздъхна.

— Май не трябваше да идвам.

— Беше мило от твоя страна. — Затърси някаква друга тема, която да издигне щит пред истината, дебнеща зад вратата, през която бяха излезли. — Получихте ли нещо от местопрестъплението?

Ровайо поклати глава.

Единствените генетични следи са от вас двамата, от мъртъвците и от десетина дребни местни мошеници. Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.

— Така си беше. — Карл възкреси спомените си от онази нощ и се изненада от гнева, появил се в комплект с едновременно познатото и непознато лице на Онбекенд. — Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.

— Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.

— Да бе, сигурно затова го хванахме толкова лесно.

Ровайо примигна.

— Виждам, че си в страхотно настроение.

— Извинявай. Напоследък почти не съм спал. — Хвърли поглед към затворената врата на болничната стая. — Искаш ли да изпием по едно кафе долу?

— Може.

Седяха един срещу друг на масата с издраскан плот в кафетерията и Карл я заразпитва механично за разкритията около „Котката на Булгаков“. Нямало кой знае какво. Онези от „Даскийн Азул“ държали на своето. Мерин, Рен и другите били обикновени наемни работници, узурпирали политиката и бизнес практиките на компанията за своите си незаконни цели. Всички опити за инкриминиране на собствениците или висшия мениджмънт щели да бъдат оспорени в съда, което на практика обезсмисляло усилията на ССР. Заповедите за обиск вече били оспорени, задържаните били освободени под гаранция и съдебната битка започнала.

— И най-вероятно ще загубим — гласеше киселата преценка на Ровайо. — Още в деня на арестите се появи някакъв мастит адвокат от Свободното пристанище. Цай ще ги гони до дупка обаче, направо е бесен. Но истината е, че никой не говори. До един са или прекалено уплашени, или прекалено самоуверени. Освен ако някой не реши да сключи сделка и да пропее, при това бързо, каузата ни е изгубена.

— Да. — Истината беше, че всичко това не го интересуваше.

Ровайо отпи от кафето си, изгледа го и каза:

— Ще те попитам само веднъж, защото знам, че е глупаво. Тук сигурни ли са, че не могат да надвият онова нещо, с което се е заразила?

— Да, сигурни са. Вирусът мутира толкова бързо, че могат само да го догонват. Още не е създаден н-джин с необходимия за тази цел капацитет за хаотично моделиране. Системата „Хааг“ е създадена да елиминира тринайски, а моята имунна система е почти два пъти по-ефикасна от вашата, така че е трябвало да измислят нещо наистина унищожително.

— Нищо никога не се променя, нали? — изсумтя Ровайо.

— Моля?

— Оръжейната промишленост, която си изкарва прехраната, като плаши всички ни. Знаеш ли, че преди двеста години са измислили съвсем нов вид патрони, защото вярвали, че обикновените не могат да убият чернокож с кокаин в кръвта?

— Чернокож?

— Да, чернокож. С черна кожа, като теб и мен. Първо набеждават чернокожите, че са основните дилъри и потребители на кокаин, и представят проблема като расов. След това решават, че им трябват по-големи патрони, защото всичките сме надрусани. — Ровайо направи широк жест, все едно представя нов продукт, и каза театрално: — Нека кажем добре дошъл на новия „Магнум“, калибър 357.

Карл се намръщи. Терминологията му беше позната само бегло.

— Говориш за нещо джизъслендско, нали?

— По онова време не е имало Джизъсленд. Говоря ти за патрон с голям калибър и специално покритие. Преди двеста години.

Той кимна и потърка очите си с палец и показалец.

— Да, извинявай.

— Същото нещо се случило преди четиристотин години. Този път с автоматичната стрелба. — Ровайо отпи от кафето си. — Някакъв си Пакъл патентовал задвижвана с манивела картечница, която да стреля с квадратни куршуми по настъпващите турски орди.

Карл се облегна назад.

— Будалкаш ме.

— Не. Въпросното изобретение уж стреляло с кръгли патрони срещу християни и с квадратни, ако насреща ти са езичници.

— Я стига! Не е възможно да са създали нещо толкова сложно по онова време.

— Естествено. Устройството така и не проработило. — Гласът й изведнъж натежа. — За разлика от „Магнум“ 357. И „Хааг“.

— Чудовища, а? — тихо каза Карл. — А ти откъде знаеш всички тези неща, Ровайо?

— Интересувам се от история — каза чернокожата жена. — Както аз виждам нещата, ако не знаеш нищо за миналото, нямаш бъдеще.

Аспирират дробовете й, опитват се да възстановят дишането й. Тя просто си лежи, докато те правят всичко това — преди да започнат, докато го правят и след това, — лежи в локвата на собственото си безсилие. Целият процес напомня за движенията на бебето в средата на бременността, но по-силно и много по-начесто, сякаш в пристъп на мъничък истеричен гняв.

Споменът предизвиква сълзи, но те изтичат от очите й толкова бавно, че чувството я е напуснало, преди да са спрели. Няма излишни течности.

Устата й е пресъхнала. Кожата й е суха като хартия.

Ръцете и стъпалата й са отекли и все по-безчувствени.

Когато действието на вливаните й ендорфини отслабне, Севги усеща придвижването на собствената си урина, следи я според леките болки от претъркване по пътя й към катетъра.

Стомахът й е празен и я боли. В същото време й се повръща ужасно.

Когато ендорфините, тези прекрасни хормони на щастието, се влеят отново в кръвта й, тя се връща мислено в градината или на нощния ферибот по вълните на Босфора. Черна вода и весели градски светлинни. Спохожда я ярка халюцинация, уви, само веднъж, как фериботът пристава в Кадъкьой и тя вижда, че Марсалис я чака там. Тъмен и притихнал под лазерните светлини на лампите.

Протяга й ръка.

После през дозата хормони на щастието изплува болка, повлича я назад като ръждиви вериги и внезапно я залива шеметен страх, когато си спомня къде е. Лежи изцедена, напоявана и обезводнявана с торбички. Чаршафи, които имат нужда от смяна, и призрачните стражи на медицинското оборудване наоколо. И през всичко това — раздиращата, непоносима, объркана ярост към собственото й тяло, внезапно превърнало се в капан.

Опитваше се да работи.

Севги през повечето време се носеше по вълните на ендорфина, който й осигуряваше относителен покой. Установил беше, че в тези периоди може да я оставя сама, да излиза и да разговаря с Нортън в чакалните или в притихналите през нощта болнични коридори.

— Днес следобед си спомних нещо — каза на Нортън. — Седях в стаята й и какви ли не глупости ми минаваха през главата. Тогава си спомних, че когато със Севги отидохме да говорим с Манко Бамбарен, той позна якето ми.

И вдигна ръката си с яркия кант по дължина на ръкава.

— Е, и? — попита Нортън, след като хвърли поглед на якето. — Стандартно за Републиката затворническо облекло, сигурно всеки престъпник в Западното полукълбо знае как изглеждат.

— Не е чак толкова стандартно. — Карл се обърна, та Нортън да види надписа на гърба. Служителят на КОЛИН вдигна рамене.

— Сигма. Нищо чудно. Знаеш ли колко затворнически контракти са сключили тези момчета в Джизъсленд? Сигурно са вторият или третият най-голям корпоративен играч в бизнеса с местата за лишаване от свобода. Напоследък участват в търговете и тук, по крайбрежието.

— Да, но Манко ми каза, че имал братовчед, който е лежал точно в този затвор, щатския на Южна Флорида. Информационното замъгляване около Исабела Гайосо може и да ни затрудни, вярно, но затворническите архиви едва ли ще се опънат толкова на н-джина. Ако открием въпросния братовчед, току-виж ни казал нещо полезно.

Нортън кимна и разтърка очи.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Бог ми е свидетел, че някаква конкретна задача би ми дошла добре в момента. Знаеш ли как се казва?

— Не. Може фамилията му да е Бамбарен, но се съмнявам. Не останах с впечатлението да е от най-близките роднини на Манко.

— А кога е лежал знаем ли?

— Не, но едва ли е било отдавна. Сигма е поела щатския в Южна Флорида преди не повече от пет или шест години максимум. Манко позна якето, значи трябва да проверим този период.

— Или пък се е объркал и братовчед му е лежал в друг затвор на Сигма.

— Не мисля, че Манко Бамбарен има проблеми с паметта. Хората като него помнят до дупка, особено когато се отнася за семейството.

— Добре, остави го на мен. — Нортън погледна към стаята на Севги в дъното на коридора. — Виж, на крак съм от вчера сутринта. Трябва да поспя малко. Можеш ли ти да останеш при нея?

— Разбира се. Нали затова съм тук.

Нортън го погледна.

— Обади ми се, ако нещо…

— Да, ще ти се обадя. Върви да поспиш.

Само за миг нещо особено премина между двамата в слабо осветения коридор, нещо, което не се поддаваше на дефиниция. После Нортън кимна, стисна устни и тръгна към изхода.

Карл гледаше след него със скръстени ръце.

По-късно, докато седеше до леглото й под синкавата светлина на нощното осветление и в компанията на мълчаливите машини, му се стори, че усеща как Елена Агиере се промъква тихо в стаята зад гърба му. Не се обърна. Продължи да гледа восъчното, излиняло лице на Севги върху възглавницата, едва доловимото повдигане и спадане на гърдите й под чаршафите. Агиере сигурно се беше приближила достатъчно, за да сложи хладната си ръка на тила му.

— Чудех се кога ще се появиш — тихо каза той.

Севги изплува бавно от съня, събуди се сама, изхвърлена на брега от отлива на ендорфините, и с една особена яснота на мисълта разбра, че вече е време. Задушливият ужас от предишните дни си беше отишъл, беше се сринал сам в себе си поради липса на енергия, която да го поддържа. Сега, най-сетне, се чувстваше повече уморена, гневна и нещастна, отколкото уплашена. И я болеше.

Именно това беше чакала.

„Време е да вървя.“

От другата страна на прозореца утрото се бореше за надмощие. Мека коса светлина се промъкваше през пролуката на старовремските механични пердета. Чакането, помежду ендорфиновите приливи, нощта най-после да се извлече през вратата й се беше сторило като изпълнена с болка и унижение вечност. Полежа така още малко, гледаше как топлата кръпка слънчева светлина се мести по леглото й и мислеше, защото искаше да е сигурна.

Когато вратата се отвори и Карл Марсалис влезе, решението й беше все така твърдо и окончателно, както когато се беше събудила.

— Здрасти — тихо каза той. — Отидох да си взема един душ в банята в дъното на коридора.

— Щастливец си ти — каза тя гърлено и с потрес осъзна колко дълбока и горчива е завистта й към всички, които можеха да си позволят такова простичко удоволствие. В сравнение с това чувствата й заради забежката на Карл с Ровайо изглеждаха нищожни.

„Време е да си вървя.“

Той й се усмихна — може би остротата на гласа й му беше убягнала; или пък я беше доловил и пренебрегнал.

— Искаш ли да ти дам нещо? — попита.

Все този въпрос й задаваше. Тя задържа погледа му и кимна решително.

— Да. Искам да повикаш баща ми и Том.

Усмивката трепна и се изтри от лицето му. Той застина за миг, само я гледаше. После кимна и излезе.

Веднага щом Карл излезе, пулсът й се ускори, усещаше го в гърлото и слепоочията си. Подобно чувство беше изпитвала като новобранец в полицията, първите няколко пъти, когато й се беше налагало да вади оръжието си по време на патрул — внезапното, изкривяващо реалността усещане, което вървеше в комплект с напрегнатите ситуации малко преди нещата да излязат от контрол. Ужасът на последните изтичащи секунди, вкусът на безвъзвратното.

Докато Карл се върне с баща й и Том, вече беше преодоляла пристъпа.

— Изтърпях достатъчно — каза им с едва доловим глас като шумолене на сухи листа. — Искам да свърши.

Никой от тях не проговори. Едва ли бяха изненадани все пак.

— Татко, знам, че би го направил за мен, ако можеше. Както и ти, Том. Избрах Карл, защото той ще може, това е всичко.

Преглътна мъчително. Зачака болката в гърлото й да утихне. Тихото съскане и прещракване на медицинското оборудване беше единственият звук в притихналата стая. Откъм коридора долитаха шумовете на новия болничен ден.

— Казаха ми, че могат да ме поддържат така още месец и дори повече. Вярно ли е това, татко?

Мурад наведе глава. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само нечленоразделен стон. Кимна отсечено. Сълзи закапаха от очите му по чаршафите. И изведнъж Севги откри, че й е по-мъчно за него, отколкото за себе си. Разбра също, че страхът й се е стопил почти напълно, прогонен от болката, умората и яда й.

„Време е да вървя.“

— Не искам да продължавам така още месец — дрезгаво промълви тя. — Писна ми, нямам нерви повече. Карл, помниш ли как ти казах, че все едно стена връхлита отгоре ми?

Той кимна.

— Е, вече не връхлита. Влачи се едва-едва. Седя си тук, гледам в посоката, където трябва да отида, и пътят ми се струва непоносимо дълъг, изронен и грапав, и трябва да го измина пълзешком. Няма да го направя. Повече не искам да участвам в тази шибана игра.

— Сев, сигурна ли си, че… — започна Нортън, но не можа да довърши.

Тя се усмихна да го успокои.

— Да, сигурна съм. От доста време го обмислям. Уморена съм, Том. Писна ми през половината време да съм надрусана, а през останалото да се събуждам от болка и да осъзнавам, че, уви, още не съм мъртва. Време е да приключа, да се свърши веднъж и завинаги.

Обърна се отново към Карл.

— У теб ли е?

Той извади хлъзгавото бяло пакетче и й го показа. Светлината на укрепващото утро се отрази в лъскавата обвивка. Да се откаже от светлината щеше да е най-трудното. Тя се ливваше необуздано и танцуваше из стаята всяка сутрин, когато дръпнеха завесите, и заради нея почти си струваше да не е съвсем мъртва след поредната нощ. Пак в светлината се впиваше Севги със зъби и нокти, за да издържи дългите спадове и водовъртежи на сънищата и будуването нощем. Ако не беше светлината, отдавна да е сложила точка. Сигурно би издържала още няколко утрини, пак заради нея, ако не беше толкова дяволски уморена.

— Татко. — Гласът й беше толкова слаб и прекършен, че всяка дума й костваше усилия. — Ще ме боли ли?

Мурад се изкашля, гърлото му се беше стегнало. После поклати глава.

— Не, миличка. Ще е като… — Изскърца със зъби, за да не се разплаче. — Ще е все едно заспиваш.

— Това е добре — прошепна тя. — Малко свестен сън ще ми е от полза.

Потърси погледа на Карл. Кимна му. Гледаше го как отваря пакета. Ръцете му се движеха прецизно, докато отделяха компонентите на комплектчето. Сякаш не съзнаваше действията си — навярно беше правил същото на десетки бойни полета в миналото. Севги погледна Том Нортън и го видя, че плаче.

— Том — нежно каза тя. — Ела и ми хвани ръката. Татко, ела и ти. Не плачи, татко. Не плачете, моля ви. Трябва да сте доволни, че повече няма да ме боли.

Погледна Карл. При него нямаше сълзи. Лицето му беше като черен камък, докато приготвяше спринцовката. Вдигна я нагоре към светлината, а с топлите и загрубели пръсти на другата си ръка опипа меката свивка при лакътя й да намери вената. Срещна погледа й и кимна.

— Само ми кажи кога — прошепна той.

Тя плъзна още веднъж поглед по лицата на тримата. Усмихна се на всеки, стисна ръцете им. После отново погледна Карл, впи очи в лицето му и прошепна:

— Готова съм.

Той се приведе над нея. Севги усети мигновено убождане в ръката си, паузата, докато Карл вкара лекарството, и всепоглъщащата топлина на пръстите му, а после и убождането, и топлината изчезнаха. Той избърса с памуче мястото, пръсна й нещо хладно и притисна памучето. Тя протегна врат да скъси разстоянието помежду им и бръсна сухите си като пергамент устни по небръснатата му буза. Вдиша миризмата му и се отпусна назад. Прекрасна пощипваща топлина се разля по тялото й, прогонваше болката по пътя си.

Тя зачака онова, което идваше после.

Слънчева светлина отвън.

Искаше й се да погледне настрани към косия ъгъл, под който падаше светлината, но й се спеше твърде много, за да направи нужното усилие. Сякаш самите й очи отказваха да се размърдат. Беше като един уикенд в Куинс, когато беше съвсем млада, неделя сутрин е, точно след зазоряване, тя пролазва в леглото си, уморена до смърт след гребането цяла нощ по реката. Взели бяха такси на връщане и момичешката им врява постепенно беше утихнала до уморено спокойствие, докато се движеха по заспалите улици и слизаха една по една пред домовете си. Промъква се до тяхната къща, плъзва картата-ключ през четеца на ключалката и — както може да се очаква — заварва Мурад в кухнята, по пижама, вече е станал и се опитва да изглежда скандализиран, крайно неуспешно. Тя му мята една от дяволитите си усмивки, открадва си малко сирене и маслини от чинията му, отпива от чая в чашата му. Той заравя ръка в косата й, разрошва я леко, после я притегля за прегръдка. Мечешка прегръдка, плюс наболата му брада, която я дращи по бузата. После тя хуква по стълбите към стаята си, прозява се така, че й пукат ушите, и едва не се спъва в собствените си крака от умора. На площадката спира, поглежда назад и го вижда да стои долу и да я гледа с толкова обич и гордост, че тя забравя за умората си и сърцето й започва да препуска.

— Гледай да се наспиш, Севги.

Мята се в леглото си полуоблечена, мускулите я болят. Завесите не са дръпнати докрай и косата слънчева светлина се вмъква през пролуката, но няма начин това да й попречи, защото сънят буквално затваря клепките й. Няма начин…

Слънчевата светлина отвън.

Големите и малките болки — забравени. Следва дългото, стоплящо спускане към спокойствието.

А стаята и всичко в нея нежно изчезват, като Мурад, който затваря вратата на спалнята й.

Когато се свърши, когато очите й окончателно се затвориха и дишането й спря, когато Мурад Ертекин се наведе над нея, разтърсен от неудържими хлипове, потърси с пръсти пулс на шията й и кимна, когато се свърши и нямаше какво повече да прави там, Карл си тръгна.

Остави Мурад Ертекин да седи при дъщеря си. Остави Нортън да стои и да трепери, като бодигард с висока температура, отказал да напусне поста си. Остави ги и тръгна по коридора сам. Сякаш газеше през висока до коленете вода. Хора минаваха край него, повечето правеха крачка встрани, стреснати от застиналото му лице и целенасочената му походка. Зад него не избухна паника, не се разтичаха лекари и сестри — Мурад знаеше как да заобиколи протоколите на медицинското оборудване, за да не се разпищят тревожно, когато жизнените показатели на Севги се сринеха изведнъж.

Така или иначе, скоро щяха да разберат. Нортън беше обещал да се оправи с ръководството на болницата. Това беше по неговата част. Карл беше свършил своята — направил беше онова, което умееше най-добре.

Вървеше към изхода.

Спомените подтичваха след него, от страх да не изостанат.

— Не знам какво има отвъд — казва тя, когато лекарството започва да действа. — Но ако поне малко прилича на това, значи става.

А после, когато клепачите й натежават:

— Ще се видим в градината, нали така, рано или късно.

— Да, с плодовете и поточето под натежалите клони — казва й той, макар че устните му са изтръпнали и почти не ги усеща. Гласът му изведнъж е предрезгавял. Сега само той й говори. Нортън стои мълчалив и вдървен, безполезен. Мурад Ертекин е паднал на колене до леглото, притиснал е лице в ръката на дъщеря си и сдържа сълзите си с цената на усилие, което го разтърсва при всяко вдишване. Карл мобилизира докрай силите си, за да не млъкне и той. Стиска ръката й. — Спомняш ли си, Севги? Слънчевата светлина през клоните.

Тя също стиска ръката му, едва-едва. Засмива се, макар звукът да е толкова тих, че само напомня на звук.

— И девиците. Не забравяй за тях.

Той преглъща с усилие.

— Да, гледай да остане някоя и за мен. Ще дойда при теб, Севги. Ще те настигна. Всички ще дойдем.

— Шибаните девици — сънено мърмори тя. — Кому са притрябвали? Трябва да ги учиш на всяко шибано нещо…

А после, накрая, точно преди дишането й да спре:

— Татко, той е добър човек. Чист човек.

Той отвори със замах вратите на отделението и продължи нататък, хората по коридорите бързаха да му направят път. Намери стълбите и хукна надолу, търсеше изход.

Макар да знаеше, че изход няма.

48.

Малко по-късно Нортън дойде да го търси в парка пред болницата. Карл не беше казал, че ще идва тук, но не беше нужно да си детектив, за да се сетиш. Скамейките около фонтана се бяха превърнали в спонтанното им място за срещи през последната седмица. Тук идваха, когато болничната атмосфера им натежеше непосилно, когато антисептичният и нанопречистен въздух станеше твърде труден за дишане. Нортън се тръшна на скамейката до него като човек, който се прибира вкъщи при съквартиранта си и се мята на дивана. Впери поглед в огрените от слънцето струи на фонтана. Мълчеше. Изглежда, си беше измил лицето, но то още беше зачервено и подпухнало от сълзите.

— Някакви проблеми? — попита Карл.

Нортън поклати вяло глава. Гласът му прозвуча механично:

— Размрънкаха се, но от КОЛИН ще се обадят да изгладят нещата. Оставих Мурад да говори с тях.

— Значи сме свободни да си вървим?

— Свободни? — Нортън свъси неразбиращо чело. — Ти винаги си бил свободен да си тръгнеш, Марсалис.

— Друго имах предвид.

Нортън преглътна.

— Виж, ще има погребение. Един куп неща трябва да се уредят. Не знам дали…

— Не ме интересува какво ще направят с трупа й. Аз искам да намеря Онбекенд. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Марсалис, слушай…

— Не, ти слушай, Нортън. Севги умря пред очите ти. Какво смяташ да направиш ти по въпроса?

Служителят на КОЛИН си пое пресекливо дъх.

— Мислиш, че като убиеш Онбекенд, ще оправиш нещата. Мислиш ли, че това ще я върне?

Карл го погледна в очите.

— Ще приема въпроса ти за реторичен.

— Не се ли насити вече?

— На какво да съм се наситил?

— Да убиваш всичко, което ти падне в ръцете. — Нортън скочи от пейката и надвисна над него. Думите му излизаха със съскане като отровен газ през вентил. — Току-що отне живота на Севги, а единствената мисъл в главата ти е как да намериш още някого, когото да убиеш? Само това ли знаеш да правиш, по дяволите?!

Хората по пейките и алеите наоколо заобръщаха глави към тях.

— Седни — мрачно каза Карл. — Сядай, преди да съм ти счупил собственоръчно врата.

Нортън се ухили свирепо. Седна и се наведе към Карл.

— Искаш да ми счупиш врата? — попита той и махна с ръка. — Ами, давай, приятелю. Сега съм ти паднал.

Не се шегуваше. Карл затвори очи и въздъхна. Отвори ги, погледна отново Нортън и бавно кимна.

— Добре. — Изкашля се да си прочисти гърлото. — На това може да се погледне по два начина, „приятелю“. Можем да го направим по цивилизования, феминизиран, конструктивен начин, тоест да проведем дълго и съобразено с всички правила и закони разследване, което евентуално може и да ни доведе до Манко Бамбарен, андийските плата и Онбекенд, а може и да не ни доведе. Или пък с твоите пълномощия от КОЛИН и с малко хардуер можем да отлетим право там и да стиснем Манко за гърлото.

Нортън изправи гръб и поклати глава.

— И мислиш, че той ще се огъне? Просто така?

— Онбекенд е тринайска — каза Карл и се запита в движение дали не трябва да попритисне Нортън повече, да повиши малко глас или нещо такова. — Манко Бамбарен може да го е наел или пък просто има общ бизнес с работодателите му, но каквато и да е връзката между тях, не е кръвна, както беше с Мерин. За Манко аз и Онбекенд сме еднакви крастави магарета, чудовища, които може да насъска едно срещу друго. Преди три години ми предаде Неван, за да му се махна от главата, и сега ще ми предаде Онбекенд по същите причини. В крайна сметка той е бизнесмен и винаги прави онова, което е добро за бизнеса. Ако застрашим бизнеса му в достатъчна степен, ще се огъне.

— Ние?

— Грешка на езика. Аз при всички случаи отивам. Ти можеш да дойдеш с мен или не, според това как го прецени съвестта ти на нормален човек. Ако дойдеш, ще ме улесниш, но ако решиш да не идваш… пак ще се оправя някак. — Карл сви рамене. — Обещах на Гутиерес да се върна на Марс, за да го убия, и не се шегувах. Андийското плато е много по-близо.

— Бих могъл да те спра.

— Не можеш. При първия признак, че ми подлагаш крак, изчезвам. Едно обаждане и от АГЛОН ще ми осигурят чартърен полет на мига. Още миналата седмица се опитаха да ме качат на совалката. Само да им се обадя и ще се претрепят от бързане. А после ще се кача на суборбитален до Перу за собствена сметка.

— Дори и така, КОЛИН може да ти стъжни доста живота, след като кацнеш.

— Да, обикновено така правят. Нормални рискове при всяка операция на чужд терен. Досега не са ме спирали.

— Корав мъж, а?

— Тринайска. — Карл го погледна в очите. — Нортън, на мен това ми е програмирано, разбери, така е настроена телесната ми химия. Ще издигна паметник на Севги Ертекин от кръвта на Онбекенд и ще премажа всеки, който ми застане на пъти. Включително и теб, ако се наложи.

Нортън се облегна назад и измърмори:

— Мислиш, че само ти си така? Че ние не се чувстваме по същия начин в момента?

— Няма как да знам. Само че чувствата и действията са две различни неща. На Марс има един човек, казва се Съдърланд, който има теория, че хората са изградили цялата си цивилизация върху пропастта между чувствата и действията. Може да е прав, може и да не е — това също няма как да знам. Знам обаче, че преди един час там, в болницата, Мурад Ертекин чувстваше, че иска да избави дъщеря си от страданието. Но не можеше или не искаше да го направи. Няма да го съдя за това, както няма да съдя и теб, ако решиш да не идваш с мен. Може би вие, хората, просто не разполагате с необходимия за целта психически арсенал. Така поне ни учеха в „Орел“. Че сме специални, защото сме в състояние да вършим онова, за което създалото ни общество отдавна няма необходимия кураж.

— Да бе — горчиво каза Нортън. — Вярвай на всичко, което пише на плаката за набор на доброволци.

— Не съм казал, че съм повярвал, казах само, че така ни учеха. Може и да не са били прави. Едно е сигурно — цялата идея не сработи добре нито за нас, нито за вас, хората. — Карл въздъхна. — Виж, не знам, Нортън. Може би фактът, че вече нямате куража да убивате с ръцете си, фактът, че сте на път да забравите как се прави — може би това е хубаво нещо. Може би това те прави по-добър човек от мен, по-добър член на обществото, по-добър мъж дори. Няма как да знам и не ме интересува, защото за мен това е встрани от темата. Аз ще унищожа Онбекенд и всеки, който застане на пътя ми. Така че казвай, идваш ли с мен, или не?

Намери си разни глупави занимания в хотела. Последните четири дни от живота на Севги бяха спрели на пауза собственото му съществуване — освен малкото часове, прекарани в сън, не беше правил друго, освен да седи до леглото й и да чака. Не се беше преобличал от нощта, когато я простреляха, и дори марстехските материи започваха да изглеждат смачкани и провиснали. Сви дрехите си на топка и ги прати за почистване. Поръча си нещо семпло от хотелския каталог, изчака да му доставят новите дрехи, облече се и излезе на улицата да търси телефон. Сигурно можеше да си поръча и апарат заедно с дрехите, но обичайната му предпазливост го спря. А и имаше нужда да се разходи. Дали за да избяга от нещо, или да поеме пътя към друго не беше съвсем сигурен, но нуждата да повърви тежеше в празния му стомах като мехурчета въздух, като възвираща смес от объркване и гняв.

— Братовчедът на Бамбарен се оказа задънена улица — беше му казал Нортън на път към града. Служителят на КОЛИН се беше отпуснал на задната седалка в автотаксито като кукла със счупени стави. — Така че ще трябва да търсиш друг трамплин. Стигнахме до едно име, Суерте Ферер, по прякор Проклятието, уличен мошеник, изпълнявал е дребни поръчки на джизъслендските фамилии. Излежал трите си години в Южна Флорида, но сега е на свобода и напълно е изчезнал от хоризонта.

— Н-джиновете не могат да го намерят?

— Минал е в нелегалност някъде в Републиката, а аз не мога да изискам търсене с н-джин там, без да предизвикам сериозен дипломатически скандал. Не сме им първи любимци, след като те измъкнахме от щатския.

— От местната полиция няма ли да съдействат?

— От коя по-точно? — Нортън зяпаше с празен поглед през прозореца. — Според нашата информация Ферер може да е в десетина различни щата. А и джизъслендските полицейски управления нямат бюджет да пуснат и собствените си разследвания през н-джин.

— Затова вземат време под наем от Ръба.

— Да, правят го. Но им излиза прескъпо, а повечето участъци едвам покриват разходите по заплатите и поддръжката на тактическото оборудване. От другата страна на границата постоянно намаляват данъците, от години, а оттам намалява и бюджетът на обществените услуги, в частност и този на полицията. Така че няма как да вдигна телефона и да въртя подред на старши детективи из цялата Република с молба да закупят информационно време, за да търсят някакъв дребен мошеник, за когото дори не са чували, при това без официално запитване от наша страна и без доказателства за друго престъпление, освен че е роднина на някакъв тип, който ни е трън в очите.

Карл кимна. Откакто си тръгнаха от болницата, мислите му препускаха с адреналинова яснота, която приличаше на ефекта от мощна доза синаптик. Севги вече я нямаше, той беше прибрал спомена за нея на сигурно място в главата си, където можеше да я потърси при нужда от допълнителна доза гняв, и в отсъствието й го беше изпълнила ведростта на ясно зададената цел. Анализира от разстояние веригата от асоциации, довела го до Ферер, и съзря ъгъла, който му трябваше.

— Нортън.

Служителят на КОЛИН само изгрухтя.

— Много ли ще ти е трудно да се добереш до нелицензирано марстехско оборудване?

В северните покрайнини на Чайнатаун, повече или по-малко наслуки, избра скромно магазинче със семплия надпис „Чист телефон“, изографисан с лепящи се зелени лазерни букви върху витрината. Влезе, купи си пакет телефони-еднодневки, излезе на студения вечерен въздух и изведнъж се почувства съвсем сам. Докато бе в магазина, незнайно как всички си бяха намерили неотложни причини да се махнат от улицата. Притисна го силно усещане за нереалност и внезапен подтик на свой ред да се махне, да влезе пак в магазинчето и да провери дали продавачката също не е изчезнала, или пък е отстъпила мястото си зад щанда на Елена Агиере.

Направи физиономия и се огледа, откри Телеграфния хълм и щръкналата Койт Тауър на хоризонта. Тръгна натам. Пушливата привечерна светлина отслабваше и ширналият се град започна да примигва като коледна елха. Стигна до Колумб Авеню и градът изведнъж се съживи отново. Сълзи свистяха край него и в двете посоки, приглушеният напев на двигателите им запълни тишината. Той се смеси с други хора на кръстовището, зачака с тях пролука в трафика, забърза с тях, когато пролуката се отвори, и всички заедно пресякоха към площад „Вашингтон“. Тук имаше повече живот, повече живи хора. В средата на тревната площ тъкмо започваше мач по софтбол, под дърветата вървяха хора на път за вкъщи. Висок кльощав мъж в окъсани черни дрехи го спря и протегна към него просешка паничка, ръцете му се тресяха спазматично. На ризата му беше закачен с карфица надпис на китайски. Карл му хвърли един стандартен за случая поглед от типа „я ми се разкарай от пътя“, но без успех.

— Берлиунт — каза мъжът с хрипкав глас, като току тикаше паничката към него. — Берлиунт.

От изопнатото и сухо като пергамент лице го гледаха хлътнали очи. Карл потисна с усилие гнева си, който и без това си търсеше повод да изскочи на светло.

— Не те разбирам — безстрастно каза той на просяка и забучи пръст в китайския надпис. — Не мога да прочета това.

— Берлиунт. Куту теб. Трява неро.

Очите бяха тъмни и интелигентни, но се стрелкаха непрестанно. Все едно те гледа птица. Паничката пак се появи под носа му.

— Берлиунт. Шерна лабо…ия.

И Карл разбра, и разбирането беше като студена вода във врата му, като докосването на Елена Агиере. Мъжът кимна. Доловил беше промяната.

— Да. Шерна лабо…ия. Верлиунт. Куту теб.

Смразен изневиделица, объркан до дъното на душата си, Карл бръкна в джоба си и измъкна първата попаднала му банкнота. Пусна я в паничката, без да поглежда стойността й. После си тръгна бързо, право към възвишението на Телеграфния хълм. На излизане от парка погледна назад и видя, че мъжът го гледа, застанал в странна поза с вдигната неподвижно ръка като полусъживено плашило. Карл поклати глава, без да знае какво отрича, и избяга към кулата.

Стигна до върха на хълма, останал без дъх от бързото изкачване.

Кулата беше затворена и наоколо почти нямаше хора, с изключение на двама влюбени, които се бяха облегнали прегърнати на ниската панорамна стена с изглед към морето. Карл ги изгледа за миг, запита се дали в техните очи не изглежда като плашило. Присъствието му смути влюбените и след малко момичето затегли приятеля си към стълбите на изхода. Момчето беше атлетично, високо и красиво с бледата хубост на северняците и отначало не искаше да си тръгва. Погледна назад към Карл, сините му очи излъчваха напрежение. Карл се съсредоточи върху задачата да не го убие.

После момичето се наведе и прошепна нещо в ухото на момчето, то отстъпи със сумтене и двамата най-сетне си тръгнаха.

Някъде вътре в Карл нещо прещрака и се счупи като лед в чаша.

Застана до стената и плъзна поглед по водната шир. Светлинки примигваха празнично по дължината на моста, по отсрещния бряг, комплексът Алкатрас грееше. Севги беше във всичко това, в хиляди спомени, от които Карл нямаше нужда. Издиша шумно през носа, извади един от телефоните и набра номер, който не беше вярвал, че ще набере някога пак.

— Братство Сигма — обяви жизнерадостен глас. — Обаждате се по никое време, така че оставете съобщение и гледайте да си струва, по дяволите.

— Дани? Искам да говоря с Гватемалеца.

Гласът мина в горна октава, подигравателно.

— Гватемалеца спи, шибаняко. Обади се в работно време, ясно?

— Дани, а сега ме слушай много внимателно. Ако не отидеш да събудиш Гватемалеца моментално, ще затворя. И когато той разбере, че на своя глава си решил за какво си струва да го будиш и за какво не, ще те прати за подарък на арийците, това ти го гарантирам.

Невярваща тишина.

— Кой се обажда бе?

— Марсалис. Тринайската. Преди две седмици отидох на среща с Дудек в параклиса с една от твоите самоделки, сещаш ли се? А после си тръгнах през парадния вход. Имам за Гватемалеца нещо, което ще му хареса. Така че иди да го събудиш и му кажи какво съм ти казал.

Гласът от другата страна на линията изчезна. На негово място остана мекият статичен шум между затворническите стени. Карл впери поглед през вечерния полумрак над залива, после стисна очи и изтри с палец една сълза. Сърдити гласове разпръснаха белия шум, после се чу как някой грабва телефона от другата страна на линията. Гватемалеца забърбори, развеселен, а може би и леко надрусан.

— Евробоклук? Ти ли си бе?

— Както казах и на Дани, да, аз съм. — Карл подбра внимателно подхода си. — Дудек излезе ли вече от лечебницата?

— Излезе, горкият. Но още не може да припка. Добра работа свърши, евробоклук, признавам. Ти за Дудек ли се обаждаш? Какво, пипнала те е носталгията и искаш да си поговорим за добрите стари времена?

— Не точно. Реших, че може да завъртим малко бизнес. Търговийка с информация. Говори се, че ти си най-добрият. Има нещо, което ме интересува, и си помислих, че може ти да ми помогнеш.

— Информация ли? — Гватемалеца се изкиска. — Ти не рече ли, че си се сдушил с Колониалната инициатива? И казваш, че аз имам информация, дето КОЛИН я няма?

— Точно това ти казвам, да.

Последва дълга пауза.

— И ще ми кажеш ли какво печеля аз от тая работа, евробоклук?

— Първо да видим с какво разполагаш. Интересува ме един дребен мошеник от фамилиите, излежал е тригодишна в щатския и е излязъл преди две години. Помниш ли го?

Още едно бълбукащо кискане долетя по линията.

— Ей, негро, аз помня цяло гробище от онези момченца от Андите. Влизат и излизат като да са вързани на ластик за щатския. Мнооого са горделиви тия, дуят се и на братята, и на арийците, и на всеки, дето ги погледне в очите, ама повечето ги изнасят на носилки. Та теб кой череп по-точно те интересува?

— Ферер. Суерте Ферер. По прякор Проклятието. Излязъл е жив и здрав от щатския, така че или е по-корав, или по-умен от себеподобните си. Това би трябвало да те подсети.

— Да бе, Проклятието. За умен не знам, но че си беше корав, беше. Тъй де. Май бих могъл да си спомня нещо за туй момче, ама ми е поръждясала машинката.

— Добре. Ако ти смажа машинката, дали можеш да ми кажеш къде е сега?

— След като е излязъл от затвора?

— Да.

Замислена пауза се проточи от другата страна на линията. Карл буквално надушваше вонята на недоверие, която лъхаше от нея. В края й гласът на Гватемалеца прозвуча бавно и предпазливо:

— Тук съм от цели девет години, евробоклук. С присъда за тероризъм и организирана престъпност. Защо си решил, че изобщо знам нещо за външния свят?

Карл придаде известна острота на гласа си.

— Не ми се прави на глупак, че не съм в настроение. Сключих сделка с КОЛИН, а не с наркоотдела или нравствената полиция. Не ти въртя номер. Искам Ферер да бъде открит и по възможност прекаран през границата, защото ми трябва тук, в Ръба. Склонен съм да платя за услугата по тарифата на КОЛИН. Така че казвай, ще си помогнем ли взаимно, или не?

Гватемалеца почти не се замисли този път.

— Правилно ли чух… по тарифата на КОЛИН?

— Да, правилно си чул.

Нова пауза, но този път активна. Карл почти чуваше жуженето в главата на Гватемалеца, докато той пресмяташе усилено.

— Уреждането на това-онова във външния свят е бая по-скъпо, отколкото на местна почва — каза накрая.

— Не съм си и помислял друго.

— И доставка през границата на всичкото отгоре. — Гватемалеца си пое шумно дъх, което прозвуча като плюнка върху нагорещена скара. — Това бие към първите места в списъка с услугите, евробоклук. Големи рискове и много високи залози.

— Нелицензирана марстехска продукция. — Карл пусна думите като бомби в изпълнената с очакване тишина в другия край на линията. — Чу ли какво ти казвам?

— Не ми е от голяма полза тук, вътре. — Но вълнението се долавяше ясно под уж небрежния тон на Гватемалеца.

— Е, тогава ще се наложи да я шитнеш навън по някакъв начин. Току-виж парите ти стигнали и да омаеш някой на ниво прокуратура. Или пък ще посееш семена тук-там, а реколтата ще я ожънеш в бъдеще. Човек като теб със сигурност ще знае как най-добре да вложи капитала си. Е, ще ми намериш ли Проклятието, или не?

Пак мълчание, което обещаваше да е кратко. Карл внезапно хвърли поглед през рамо. Нещо беше задействало вътрешната му аларма. Пространството зад него тънеше в полумрак чак до стълбището към кулата. Бордюри от тъмнеещи декоративни храсти. Нищо особено. Той раздвижи рамене и усети възлите от събираното с дни напрежение. Гватемалеца заговори в ухото му:

— Обади ми се след два дни. И си мисли за много голямо число.

И затвори.

Карл сгъна телефона-еднодневка и се заслуша в лекото припукване, с което веригите в апарата дадоха на късо и се стопиха. Издиша продължително и се облегна на стената. Раменете му увиснаха. Напрежението впи пръсти във врата му. Меките крайбрежни възвишения се очертаваха смътно от другата страна на залива. Той впери поглед в последните оранжеви проблясъци на деня по склоновете им, изпълнен с неясен копнеж, чийто обект му убягваше упорито. Корпусът на телефона беше топъл в ръката му от вътрешното топене и въздухът наоколо изведнъж му се стори още по-студен.

— Целиш се много встрани от целта.

Тялото му премина в бойна стойка още преди да е завършил обръщането, ръката му стисна инстинктивно телефона, сякаш можеше да му послужи някак за оръжие.

Тя стоеше при дърветата и Карл разбра, че неясната тревога отпреди малко е била задействана от погледа й. Жената тръгна напред с разперени ръце и обърнати нагоре длани, демонстративно празни. Карл познаваше стойката, гласа. Този път не си беше направила труда да изрисува лицето си.

— Здрасти, Рен.

— Добър вечер, господин Марсалис.

Спря на три метра от него. С леко разтворени крака, стъпили здраво на всемента, ботуши с набити кабари, които предполагаха железни налчета в предния край на подметката. Черни пилотски панталони с джобове на бедрата, обикновено сиво яке с цип, вдигнат чак до високата яка, която подчертаваше релефните извивки на лицето й, косата й — прибрана назад, така че да открие бледото й тясно лице. Той я огледа отгоре до долу за скрити оръжия — не видя нищо подозрително, а и да беше скрила някое под дрехите си, не би могла да го извади навреме.

Заряза бойната стойка и изправи гръб.

— Умно — отбеляза тя. — Дойдох да помогна.

— Ами помагай. Седни с кръстосани крака и с ръце на главата и не мърдай, докато се обадя на ССР.

Тя го удостои с бегла усмивка.

— Боя се, че не съм в чак толкова щедро настроение.

— Да съм казал, че имаш избор?

Нещо се промени в очите й и в начина й на дишане. Усмивката се издигна отново на лицето й, но този път беше усмивката на адреналиновото було, прелюдията към дилемата дръж или беж. Не се опита да я прикрие, напротив, прати му я в небрежни количества, които по любопитен начин повтаряха посланието на показно отворените й длани. Изведнъж го обзеха съмнения в способността му да се справи лесно с нея.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Браво. Как го правиш?

— С много упражнения. — Усмивката се стопи, прибрана настрани за следваща употреба. — Ще говорим ли, или ще си отприщиш генетиката отгоре ми?

Сети се за Неван. Изпочупени стъкла и кръв. Нощните улици на Истанбул, пеша назад към Мода Кадеси и…

Сложи турникет на спомена и го стегна докрай. Изкриви лице в гримаса.

— За какво искаш да говорим?

— Какво ще кажеш да ти връча случая на тепсия?

— Вече ти казах, че не съм ченге. А и защо би го направила? Доколкото си спомням, ти си в отбора на Манко Бамбарен.

Наблюдаваше зорко лицето й. Никаква реакция при името.

— Хората, за които работя, ми духнаха под опашката — каза тя. — Задай си въпроса защо оставих Мерин да се бие сам с теб.

Той сви рамене.

— Била си заета да напускаш потъващия кораб като всеки уважаващ себе си плъх. Предполагам.

— Предположението ти е грешно.

— Само ще си говорим или си склонна да подкрепиш твърденията си с някакви доказателства?

— Доказателството е тук — каза тя и потупа джоба на якето си. — Ще стигнем и до него. Преди това искам да си спомниш битката в товарното и да й направиш анализ.

— Май предпочитам да минем директно на доказателството.

Тънка усмивка.

— Събаряш ме, после принуждаваш другите да се върнат в сухия док и обръщаш численото им превъзходство в своя полза. — Рен събра ръце пред себе си, все едно държи пистолет. — Взимаш харпуна за акули от Хуанг, използваш го срещу него и срещу Скоти — ти сигурно го знаеш като Осбърн, хлапето от Джизъсленд. Чувам писъците им, докато съм още на пода, не ми трябва втора покана, за да скоча на крака, и какво виждам — двамата с Мерин сте се счепкали и си прилагате шибаните марсиански хватки от шибаното таниндо. Наистина ли мислиш, че не съм имала достатъчно време да влетя в дока и да ти скоча откъм гърба? Стига, Марсалис. Раздвижи си сивите клетки. Имах предостатъчно време, а работата ми беше да опазя Мерин жив.

Тънка като косъм пукнатина на колебание.

— Да опазиш Мерин жив?

— Точно това казах.

— Някой ти е платил да му вървиш по петите?

— Да му вървя по петите ли? — Тя вдигна вежда. — Не, само да го кача на борда на „Котката“. Да се внедря в „Даскийн Азул“ и да го държа там, да го наглеждам до следващо нареждане.

Пукнатината плъзна мълниеносно по дължина, зейна и се превърна от колебание в тотално объркване.

— Да не твърдиш, че… твърдиш, че Мерин е прекарал последните четири месеца на платформата? И не е ходил никъде другаде?

— Ами да. Е, отне ни седмица да го придвижим от офисите на Уорд до „Котката“, но оттогава… Да. Задачата ми беше да го държа под око, нищо повече. Защо?

Скалната стена на изградената му с толкова труд хипотеза се взриви като при злополука в каменоломна. Експлодира, отломките се издигнаха в рехавия марсиански въздух, последва ги нарастващ рев и трясък, накрая камъните заваляха обратно и вдигнаха прах до небето. И Карл за миг зърна новото скално лице, разкрило се отзад, новата повърхност, излязла на бял свят след взрива.

Лицето на Онбекенд.

Чертите, които му се бяха сторили смътно познати, увереността, че не ги вижда за пръв път, че е виждал Онбекенд и преди, или най-малкото някой, който много прилича на него.

Думите на Ровайо блеснаха в главата му: „Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.“.

„Така си беше. Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.“

„Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.“

Необозримите размери на конспирацията надвиснаха заплашително над него.

„Има данни — беше му казала Севги в деня, когато се видяха за пръв път, — които поставят този тип в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт.“

Идиотският модел на убийствата. Смърт в околностите на Залива, после в Тексас и още по-далеч, после обратно в Ръба и хайде отначало, макар да са минали месеци. Никакъв смисъл нямаше в тези скокове напред-назад, освен ако…

Освен ако…

— Онбекенд — през свито гърло каза той. — Познаваш ли го?

— Чувала съм това име. — Устните й потрепнаха развеселено. — Но то означава…

— Знам какво означава. Работиш ли с човек с това име?

— Не. Работех с един тип на име Емил Ночера, както и с Юлисис Уорд, преди Мерин да се отприщи генетично и да заколи и двамата. След това използвах Скоти като охрана по пътя и се свързах с този-онзи.

— С кого?

— С този-онзи. Не виждам причина да ти съобщавам имената им. Дребни риби, по периферията. Един вид ятаци на територията на Ръба, наети от хората, които наеха и мен.

Карл си спомни момчето с мачетето и откаченото му религиозно бръщолевене.

— Пробутала си на Осбърн някаква история за мен, нали?

— Не пряко. — Рен изведнъж му се стори уморена. — Казах му, че Мерин е… как му се казваше на това… Второто пришествие? Христос, който се е върнал и се крие, защото го дебне черен човек и иска да му стори зло. Миш-маш, признавам, забърках го от малкото, което знаех за джизъслендската идеология, и от бръщолевенето на самия Осбърн.

„Прилича на Христос — беше казал самият той, когато видя снимката на Мерин в досието му. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал.“

Карл кимна и каза:

— Не се и съмнявам, че е подействало.

— Е, да. Джизъслендци, какво да ги правиш. Иначе изглеждаше добро момче, но нали знаеш какво правят с мозъка ти старомодните религии. Не беше трудно да му пробутам идеята; в Републиката всеки втори живее с, мисълта, че Спасителят утре-вдругиден ще се появи. Биха дали дясната си ръка за роля в театрото. — Вдигна съвършено рамене. — Плюс това Скоти си беше паднал здравата по мен, имаше и сътресение на мозъка, след като Мерин го фрасна по главата при Уорд. Бедното дете нямаше никакъв шанс.

— И аз се оказах черният човек.

Тя направи физиономия.

— Ами да, появи се и пасна идеално на образа.

— Разкажи ми малко повече. — Карл разрови отново спомените си за спречкването в мола през онази нощ. — Значи не си го пратила ти след мен?

— Не, идеята си е била изцяло негова. — В тона й се прокрадна горчивина. — Измъдрил го е сам, а аз не бях наблизо, за да го спра. Ако не беше той, можехме всички да се измъкнем без много шум, докато ССР се опитваше да блокира платформата.

— Имаш ли някаква представа защо са ти поръчали да охраняваш Мерин?

— Никаква. Аз съм наемник и нищо повече. Уведомиха ме, че пристига, корабът щял да цопне в океана, а Уорд имал задачата да прибере пътника. Моята беше да го опазя жив и здрав няколко месеца, защото щял да им потрябва на по-късен етап. По план трябваше да го държим в офисите на Уорд, но Мерин очевидно си беше създал проблели с доверието след случилото се на „Хоркан“.

— Да. Разбираемо е. А ти как успя да го усмириш?

— Първоначално ли? — Рен се ухили. — С нинджуцу.

— А след това?

Широката усмивка се задържа на лицето й.

— Ти как мислиш?

— Сериозно? И с двамата? И с Осбърн, и с Мерин? Не ще да ти е било лесно.

Поредното изящно помръдване на раменете под сивата материя на якето.

— Като „дева“ на Христос можех да правя каквото си поискам. Или поне Скоти си го втълпяваше сам, защото така му е отървало. Може би точно затова е откачил, когато ти се появи на сцената. Кой знае?

— А Мерин?

— Е, според мен той така и не дойде напълно на себе си след пътуването с „Гордостта на Хоркан“. Бях се подготвила за обичайната арогантност на тринайските, докато го чаках да пристигне. — Тя поклати глава. — Нямаше и помен от нея. Не беше чак прекършен, но и не съзнаваше напълно какво става, така мисля. Втълпих му в главата, че ако не си натиска парцалите, ще му отиде прикритието, и той явно беше достатъчно с ума си да разбере поне това. Все пак е бил обучен за операции под прикритие, нали?

— Да. Имал е и боен опит освен другото.

— Е, значи е имал нещо, за което да се хване.

Карл усети как последователността на битката изскача отново в главата му. Тромавото таниндо, халтавите, недотам целенасочени движения, недостатъчната сила в ударите. Сякаш Мерин още беше на Марс и се биеше при по-слаба гравитация. Сякаш така и не се беше прибирал у дома.

— Е, а ти имаш ли боен опит? — попита той.

— Не точно.

— Не точно, а? — Карл погледна през залива към отсрещния бряг. Отблясъците почти бяха угаснали. — Коя, по дяволите, си ти, Рен?

— В случая това е без значение.

— Не мисля.

Тя го погледна в очите на слабата светлина, после махна небрежно.

— Просто наемник.

— Просто наемник. Как не. С умения по нинджуцу, достатъчни да свалят бивш Поборник. Имаш още един опит. Коя си ти?

— Виж, просто е. Забрави за уменията, които съм усвоила тук-там из Ръба. Наеха ме за бавачка тук, в Калифорния, защото това ми е работата. Изпълних задачата си — оправих кашата, когато Мерин откачи, след което успях и да го покрия. А после, когато пак стана напечено, шибаният ми клиент ме отряза. И сега търся разплата.

— Мислех, че си дошла, за да помогнеш.

— Така е. Разплатата ми е да ти предам хората, които ме отрязаха.

— Не ми звучи убедително.

— Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с това.

— Тогава върви да пробуташ информацията си на някой друг.

Обърна й гръб и се подпря на лакти на панорамната стена. Впери поглед в светлинните по другия бряг, постара се да не мисли за Истанбул и се провали. Като се изключеха някои специфични разлики, двата града имаха обща същност, от която нямаше как да избягаш. И двата носеха товара на същата дестилирана мечта от крайбрежие, хълмове и мостове, същата омара на напечения от слънцето въздух и врявата денем, същите отблясъци във водата вечер, когато фериботите кръстосваха в сумрака, същия трафик, ливнал се във вени от червени и златисти светлинки по мостовете и обсипаните с улични лампи градски артерии. Особената атмосфера на Истанбул я имаше и тук — и затъкваше болезнено гърлото му.

Чу стъпките й зад себе си. Стъпки по всемента, скъсяващи разстоянието. Продължи да гледа към потрепващите светлинки.

— Малко сме небрежни тази вечер, а? — Опря ръце на стената, имитираше неговата поза, само на метър, отляво.

Той вдигна рамене, без да я поглежда.

— Реших, че ако искаш да ми пробуташ някаква информация, няма да ти е от полза да ме очистиш. Ако това ти беше намерението, щеше да се пробваш в самото начало.

— Добър анализ. И все пак си е излишен риск.

— В момента нямам нищо против излишните рискове.

— Да, само дето си странно претенциозен към източниците си на информация. Нещо против да ми кажеш защо?

Той й хвърли кос поглед.

— Например, защото ти вярвам толкова, колкото на джизъслендски проповедник в компанията на девойче от църковния хор? Предлагаш ми нещо, което прилича на половин решение, Рен. А дори и то не се връзва с онова, което вече знам. Лично на мен ми мирише на диверсия, отвличане на вниманието. Искаш да ти повярвам, че наистина си готова да предадеш шефа си? Тогава ми кажи коя си.

Тишина. Градът дишаше. Отразените светлинни трептяха по водата.

— Като теб съм — каза накрая тя.

— Ти си вариант?

Рен примижа, вперила поглед в ръба на протегната си длан.

— Точно така. Продукт на черната лаборатория „Харбин“. Само най-доброто.

— Значи си един вид бонобо?

— Не, не съм никакво шибано бонобо! — В повишения й глас имаше поне няколко грама искрен гняв. — Правих секс с Мерин и Скоти, защото го изискваше задачата ми, а не защото са ми потекли лигите.

— Да ти кажа ли нещо? — Постара се гласът му да прозвучи спокойно и презрително, макар да не знаеше защо продължава да я притиска, освен че следваше смътния си интуитивен подтик да подхрани гнева й и да наруши равновесието й. — Истинските женски бонобоси, шимпанзетата-пигмеи в Африка, сещаш ли се? И те това правят през повечето време. Чукат се с мъжкарите, за да ги успокояват и така да поддържат реда. Май и това може мине в графата „изисквания за успешно изпълнена задача“, от социална гледна точка поне.

Тя се отблъсна от парапета и се обърна към него.

— Аз съм шибана тринайска, Марсалис. Тринайска, точно като теб. Разбра ли?

— Глупости. Никога не са създавали жени тринайски.

— Да бе. Повтаряй си го, щом те успокоява.

Стоеше на метър от него и Карл я видя как овладява гнева си, прогонва го от стойката си и го прибира обратно в отредената му ниша. Полази го неканена тръпка на другарско съпричастие. Рен отново се опря на стената и каза спокойно и дружелюбно:

— Питал ли си се някога, Марсалис, защо проект „Поборник“ се сгромоляса толкова зрелищно? Хрумвало ли ти е, че да натикаш генноподсилена мъжка склонност към насилие в генноподобрено мъжко шаси е като да пресолиш манджата?

Карл поклати глава.

— Не, не ми е хрумвало. Бях свидетел на това как се сгромоляса „Поборник“. А се сгромоляса, защото тринайските не обичат да изпълняват заповеди. От нас просто не стават добри войници. Това е.

— Да де, така както казах: пресолиха манджата.

— Или просто не разбираха самата концепция за войника. — Погледът му не можеше да се откъсне от релефа на отсрещния бряг на фона на небето, от чистия, почти непрекъснат поток от червени светлинни по моста и нататък, в гънките на тъмните хълмове. — Но като говорим за войниклък, ако теб наистина са те сглобили в „Харбин“ и са ти вложили гените и нинджуцуто, значи е логично да предположа, че работиш за Втори отдел.

Стори му се, че Рен едва доловимо потръпна.

— Вече не.

— Ще обясниш ли?

— Виж, ти попита коя съм. Не помня да сме се разбирали за пълна автобиография, по дяволите.

Карл се усмихна напук на всичко.

— Давай краткия вариант. Само основното, колкото да ме убедиш. Може да съм всичко друго, но маша на китайските служби за сигурност няма да стана.

— Започваш да ме вбесяваш, Марсалис. Казах ти, че вече не се занимавам с тия простотии.

— Да, но аз съм недоверчиво копеле по природа. Искаш да ти убия шефа? Първо ще трябва да задоволиш любопитството ми.

Чу как дъхът й изсвистя — между стиснати зъби.

— В края на деветдесет и шеста работех под прикритие — опитвахме се да разбием канал за сексробини на Триадата в Хонконг. Когато ги ударихме, стана мазало. Втори отдел не проявява особена загриженост към невинните свидетели.

— И аз така съм чувал.

— Да. Аз пък се възползвах от клането и писъците да се измъкна по терлици. Изчезнах по време на престрелката и сложих точка на отношенията си с Втори отдел. Използвах връзките, които си бях създала, и си осигурих прехвърляне до Куала Лумпур, оттам поех на юг. — Странна умора се промъкна в гласа й. — Известно време се прехранвах като наемник в Джакарта, участвах във войната за територии, която водеха срещу якудза, създадох си репутация из цяла Индонезия. После се придвижих още по на юг. Сидни, след това Оукланд. Корпоративни клиенти. Накрая се озовах в Ръба, защото големите пари са в него. И ето ме тук. Това задоволява ли достатъчно любопитството ти?

Той кимна, наново изненадан от чувството за другарство и съпричастие, сръчкало го в стомаха.

— Да, като за автобиография става. Но имам още един въпрос, от по-общо естество, който се надявам да ми разясниш.

Уморена въздишка.

— Казвай.

— Защо си правиш труда да се обръщаш към мен? Ти си достатъчно опасна, имаш и необходимите контакти. Винаги си с една крачка пред ССР, и то без да полагаш видими усилия. Защо не отстреляш сама въпросния копелдак? Не е като да не знаеш къде да го намериш, нали така?

Тя се умълча.

— Въпросът ми не беше от сложните, Рен.

— Мисля, че вече ти казах достатъчно. В крайна сметка ти си ловец на глави на ведомост в АГЛОН. Ако ме елиминираш, ще ти платят поредния хонорар.

— Вече знам каква си — грубо каза той. — Да ме виждаш да посягам към „Хааг“?

При последната дума гласът му лекичко потрепери. Рен килна глава, сякаш доловила потрепването. Втренчи отново поглед в ръба на дланта си.

— Направил си кариера, като си предавал себеподобните си. Не виждам какво би те спряло да го направиш сега.

— Рен, ще ти кажа нещо. Дори не съм сигурен, че Лицензът ми още е валиден. — Сети се за Ди Палма и превзетото бюрократично превъзходство, демонстрирано от Агенцията. — А дори да е, възнамерявам да го прекратя веднага щом се върна в Европа.

— Гризе те съвестта, така ли? — Не прозвуча съвсем подигравателно.

— Нещо такова. А сега ми отговори на въпроса. Защо съм ти аз?

Пак мълчание. Карл чак сега усети колко студено е станало. Погледът му току се връщаше на хълмовете по отсрещния бряг и чезнещия в гънките им трафик. Сякаш нещо го чакаше там. Рен продължаваше да мълчи, навярно мислеше трескаво.

— По две причини — каза накрая. — Първо, той най-вероятно очаква да го ударя. Но няма причина да подозира теб.

— На твое място подобен риск не би ме спрял да си свърша работата сам.

— Знам. Но ти си мъжка тринайска. Аз не съм толкова глупава. На мен ми е достатъчно да знам, че той ще си получи заслуженото. Не е нужно да го виждам с очите си.

— Може пък да съм по-умен, отколкото ме мислиш. Може би просто няма да го направя.

Видя усмивката й.

— Е, ще поживеем, ще видим.

— Спомена две причини.

— Да. — Сега беше неин ред да позяпа водата. — По всичко личи, че съм бременна.

Тишината ги връхлетя като тъмна мъгла откъм залива. Звуците на града, утихнали вече, се стопиха до долната граница на възприятията. Карл опря длани на зидания парапет и се втренчи в тях на мъждивата светлина.

— Честито.

— Да бе, мерси.

— От Мерин ли? Или от момчето с мачетето?

— Не знам — и не ме интересува особено. Което важи и за твоите приятели от Агенцията. За тях ще е достатъчно, че майката е вариант тринайсет. Ще ме подгонят с всичките си налични ресурси. Трябва да се махна, Марсалис. Да се измъкна по терлици и да намеря някое безопасно място.

— Така е. — Той скръсти ръце пред гърдите си, потръпна от студения въздух и се обърна към нея. — От друга страна, имаш едно значително предимство пред Агенцията.

— Сериозно?

— Те нямат представа, че съществуваш.

И някъде в главата му прозвуча гласът на Севги Ертекин.

„Татко, той е добър човек. Чист човек.“

Кармен Рен го изгледа с присвити очи.

— Така е. Засега наистина не знаят, че съществувам.

Карл впери отново поглед в отсрещния бряг. Буца затъкна гърлото му. Севги, Неван, другите. Сякаш целият му живот пулсираше скръбно. Въздъхна.

— Няма да го научат от мен.

49.

Беше малко странно да влезе на живо в офисите на фондация „Човешката цена“. Спомените от виртуалния формат се сблъскваха с реалния интериор на приемната и коридорите. Нямаше я Шарлийн, всъщност нямаше жива душа в приемната, а и стените бяха в по-блед и студен нюанс на синьото, отколкото ги помнеше. Декоративната украса също я нямаше, а кресливите плакати на „Земята първа“, заели мястото й в реалния свят, му се сториха избелели и скучни. А и Джеф, когато излезе да го посрещне, му се стори също толкова изхабен.

— В плът и кръв — каза той и преметна за миг ръка през раменете на брат си. — Приятна изненада.

Нортън го прегърна на свой ред.

— Да, само че съм тук по работа, уви. Трябва ми професионалният ти съвет, отново. Това е Карл Марсалис. Марсалис, брат ми Джеф.

Джеф се здрависа с тринайската, без да му мигне окото.

— Разбира се. Трябваше да ви позная от репортажите по новините. Хайде да отидем в кабинета ми.

Тръгнаха по друг коридор, а не по онзи, който Нортън помнеше от виртуалния формат, а и преходът, разбира се, не беше толкова рязък. Минаха покрай врати с евтини пластмасови табели, които даваха представа за ежедневната дейност на фондацията: „посттравматична терапия“, „отдел връзки с бреговата охрана“, „финансиране“… Една от вратите беше отворена и Нортън зърна набита азиатка, която гледаше унесено с празен поглед и пиеше нещо от картонена чаша с крещящо лого. Жената вдигна вяло ръка, когато минаха покрай офиса, но не каза нищо. С изключение на това мястото изглеждаше съвсем пусто.

— Спокойно е тази сутрин — каза Марсалис.

Джеф хвърли поглед през рамо.

— Да. Е, още е рано. Току-що преодоляхме сериозна криза с финансирането, така че пратих всички да се прибират със заръката да отпразнуват победата и да не бързат за работа. Насам.

Вкара ги в кабинет, на чиято табела пишеше „Дирекция“ и нищо друго, после затвори внимателно вратата. И тук имаше разлики с в-формата, интериорът беше решен в по-наситени нюанси на сивото и червеното, диванът беше същият, но обърнат с гръб към прозореца и на известно разстояние от него, отпред имаше ниска масичка. Разните дреболии бяха разместени или подменени. Снимката на Меган беше изчезнала от бюрото, заменена от по-малка снимка на децата. Джеф им махна към дивана.

— Настанявайте се. Как се отнасят към вас в КОЛИН, господин Марсалис?

Тринайската сви рамене.

— Е, нали ме измъкнаха от джизъслендския затвор.

— Да, това май се брои за доста щедра начална оферта. — Джеф седна срещу тях и се усмихна уморено. — Какво мога да направя за вас, момчета?

Нортън се размърда притеснено.

— Какво знаеш за черните лаборатории „Харбин“?

Вдигнати вежди. После Джеф издиша шумно и продължително.

— Не много, в интерес на истината. Почти нямаме бегълци оттам. Твърде на север и твърде далече от морето, И сериозна охрана на всичкото отгоре. Но и малкото, което знаем, говори, че оттам идват продуктите с най-високо качество.

— Да сте срещали създаден в „Харбин“ вариант тринайсет? — попита Марсалис. — Фондацията ви имала ли си е работа с такъв?

— Господи, не. — Джеф се замисли за момент. — Е, поне откакто работим по новата система. Преди да получим държавно финансиране и преди аз да дойда тук, може и да е имало такъв случай. Ще трябва да проверя в архивите, но честно казано, се съмнявам. Повечето бегълци, които стигат до нас, са несполучливи варианти от експерименталните лагери. Не че ги пускат директно, но не ги и интересува особено какво ще стане с тях, така че за тях е по-лесно да се измъкнат, да откраднат рибарска лодка или нещо подобно, понякога дори се промъкват тайно на някой кораб. Само че създадените в „Харбин“ варианти обикновено са изключително ценни, а вероятно и твърде лоялни. Едва ли биха предпочели да избягат дори ако степента на охрана го позволяваше.

— Снощи говорих с един такъв — каза Марсалис.

Джеф примигна.

— Вариант на „Харбин“? Къде?

— Тук. В града.

— Тук?! Господи. — Джеф погледна Нортън. — И ти ли го видя?

Нортън поклати глава отрицателно.

— Е. — Джеф разпери ръце. — Става въпрос за нещо много сериозно, Том. Ако продукт на „Харбин“ е в града, има голяма вероятност да работи за Втори отдел.

— Не. — Марсалис стана и отиде при прозореца. — Поговорих си с нея надълго и нашироко. Скъсала е с Втори отдел преди доста време.

— Така значи. — Джеф смръщи чело. — И за кого работи сега?

— Работи за теб, Джеф — каза му чернокожият мъж.

Мигът увисна в стаята, изскърца и се завъртя като труп на въже. Нортън следеше очите на брат си и видя онова, което очакваше да види. После Джеф извърна поглед към Марсалис. Тринайската все така стоеше до прозореца. Джеф плъзна поглед по широкия гръб, якето с надпис „С(т)игма“, пълната липса на движение. Обърна се рязко към брат си.

— Том?

Нортън бръкна в джоба си и извади телефона. Погледна Джеф в лицето и пусна записа.

„Диамант Гуава?“

„Още се държим.“

„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“

„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“

„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“

„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем от тук цели, обещавам ти.“

„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“

Пауза.

„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“ Статичен шум.

Всички стояха и слушаха празнотата на белия шум, сякаш току-що бяха чули последното съобщение от самолет, който пада в океана. Нортън изключи записа.

— Това си ти, Джеф — тихо каза той. — Или не?

— Том, знаеш колко лесно е да се фалшифицира нечий глас по този…

Млъкна рязко, когато ръцете на чернокожия мъж се впиха тежко в раменете му изотзад. Марсалис се наведе над него.

— Не лъжи.

Джеф погледна към Нортън.

— Том? Том, аз съм ти брат, за Бога!

Нортън кимна.

— Да. По-добре ни кажи всичко, което знаеш.

— Том, не може сериозно да…

— Севги е мъртва!! — Изведнъж Нортън се разкрещя, тресеше се целият, в главата му нахлу хаотичен набор от спомени за болницата. — Мъртва е, Джеф, мъртва е, защото ти не ми каза истината, по дяволите!

Ръцете на Марсалис не помръдваха от раменете на брат му. Нортън изскърца със зъби, опита се да овладее треперенето, но не успя. Стисна здраво устни. Дишаше тежко.

— Рядко лайно, което си пада по бонобоси — изкрещя. — Така те нарече тя и не сбърка.

— Том, ти не разбираш.

— Така е, не разбираме. Засега — каза Марсалис. Потупа с едната си ръка Джеф по рамото, сякаш да го окуражи. — Но ти ще ни разкажеш.

— Аз… — Джеф поклати глава. — Вие не разбирате. Не мога.

Марсалис вдигна глава и погледна Нортън в очите. Нортън усети как нещо го сритва в стомаха, нещо, от което му се доповръща, но и което странно как го освободи. И кимна.

Чернокожият мъж сложи ръка върху шията на Джеф Нортън и го залепи за облегалката на дивана. Пръстите му се впиха. Другата му ръка се уви около гърдите на Джеф. Джеф изгъгна задавено, замята се и задращи със свободната си ръка по захвата на тринайската. Марсалис стисна размахващата се китка и я задържа настрани. Джеф се гърчеше, мяташе се, но напразно.

— Ти си този, който не разбира — студено каза Марсалис. Със същия тон, само че на кечуа, беше изкарал акъла на Гутиерес, помисли си Нортън. — Някой ще трябва да плати с кръвта си за Севги Ертекин. Някой ще трябва да умре. За момента разполагаме само с теб. Ако не ни дадеш някого другиго, значи ще си ти. Скриеш ли нещо от мен, пичовете от ССР ще измъкнат трупа ти от залива с изпочупени кости и извадени очи.

Нортън гледаше, застави се да гледа. Очите на Джеф го следяха трескаво и умолително, лицето му посиняваше. Ала бавната агония на Севги беше заседнала в главата му, крещеше до пресипване и го заставяше да си седи на дивана и да гледа.

— Ти я уби, Джеф — каза той и в гласа му имаше тихи, логични нотки, като предвестници на неизбежна лудост. — Някой трябва да си плати.

— Онбекенд!

Името излезе от устата му като задавен лай, почти нечленоразделно. Марсалис схвана пръв казаното, докато Нортън още пресяваше смисъла на сдъвканите срички. Тринайската освободи от хватката си гърлото и гърдите на Джеф, а ръката, която беше стиснал за китката, дръпна нагоре и настрани, така че той се свлече по гръб на дивана. Марсалис се наведе през облегалката и натисна с ръка главата на Джеф в тапицерията, с едната буза надолу, после впи кокалчетата си в слепоочието му. Джеф започна да кашля и да се дави, бореше се да си поеме дъх, очите му се напълниха със сълзи.

— Какво Онбекенд? — попита Нортън.

Шеметното усещане за надвиснала лудост не беше изчезнало. Обикаляше го като улична банда. В мъглата на целия този ужас Нортън разсеяно се запита дали това е усещането да си тринайска, това ли трябва да прегърнеш, за да живееш така, както живееше Марсалис, както беше живял Мерин. Зачуди се колко ли е лесно да му отпуснеш края и дали изобщо е възможно да държиш отново юздите след това.

Джеф продължаваше да стене.

— Какво Онбекенд? — повтори. Нортън.

— Добре, ще ви кажа, ще ви кажа, мамка му. — Гласът на Джеф се пречупи. Той спря да се бори. Лежеше на дивана, поемаше си жадно дъх и ронеше бавни сълзи върху тапицерията. — Само ме остави да седна. Моля те.

Марсалис пак погледна Нортън. Нортън кимна. „Брат ми не е нито войник, нито уличен престъпник — беше казал на тринайската предната вечер. — Не притежава тяхната физическа издръжливост и няма да издържи. Остави на мен да водя парада и той ще ни каже всичко, което ни трябва.“

Марсалис издърпа Джеф да седне. После застана до бюрото и скръсти ръце.

— Казвай тогава.

Джеф погледна чернокожия мъж, после брат си. Нортън отвърна твърдо на погледа му.

— Том…

— Чу го какво каза, Джеф. Говори.

Джеф Нортън сякаш се срина. Потръпна силно. Марсалис и Нортън се спогледаха. Нортън вдигна леко ръка в скута си. Изчакай. Джеф разтърка лицето си с две ръце, прокара пръсти през косата си. Подсмръкна шумно, изтри очите си. „Да, поплачи си, Джеф — улови се, че мисли Нортън, с агресивност, която го потресе. — Поплачи си така, както плакахме всички ние. Като Севги и като мен, като Марсалис, и Меган, и Нюинг, и като кой знае колко други. Искаш да си играеш на големия мъжкар ли, братко? Добре дошъл на борда.“

Джеф отпусна ръце. Изстърга слабовата усмивка от дълбоките си резерви и я закарфичи на лицето си. Актьор докрай.

— Виж, нямате си представа колко надълбоко стига това нещо, Том. Онбекенд не е някаква редова тринайска…

— Да, той е близнак на Мерин — хладно го прекъсна Марсалис. — Дотук стигнахме и сами. Накарали сте Кармен Рен да държи Мерин под ключ, докато Онбекенд е обикалял насам-натам и е оставял генетични следи на местопрестъпления по целия континент. Мерин пък е щял удобно да умре, когато му дойде времето, и да опере пешкира за всичко. Въпросът е защо? Кои са били жертвите му?

Джеф затвори очи. Въздъхна.

— Може ли да пийна нещо, моля ви?

— Не, не може да пийнеш нищо, мамка му — каза Марсалис. — Току-що се съгласихме да не те убиваме. Смятай се за щур късметлия и започвай да пееш.

Джеф погледна брат си и изобрази върху лицето си нещо средно между отегчение и умора. Нортън схвана връзката — Джеф се нуждаеше от своя реквизит. Какво е актьорът без декори?

— Добре. Ще ти сипя едно, Джеф — меко каза той. Срещна невярващия поглед на чернокожия мъж и пак вдигна леко ръка в уговорения знак. — Къде държиш напитките?

— В шкафа. Има бутилка „Мартел“ и чаши. Сипете си и вие. — Джеф Нортън се обърна да погледне Марсалис. — Добре те е дресирал, като се има предвид, че си тринайска, нали?

Марсалис сведе поглед към него. Сбърчи леко чело.

— Добре ще е някой да се погрижи за това.

— За кое?

Нортън се обърна, както стоеше до отворения шкаф с напитките, тъкмо навреме да види как юмрукът на Марсалис се стрелва от височината на кръста му. Къс силен удар право в носа на Джеф. Чу се пращене на счупен хрущял. Джеф се сви и изпищя. Вдигна ръце към лицето си. Между пръстите му потече кръв.

— Казах ти, че някой ще трябва да се погрижи за това — спокойно каза Марсалис.

Нортън видя на бюрото кутия със салфетки. Взе я и я занесе при дивана заедно с бутилката коняк и една чаша. Сложи всичко на масичката, измъкна една салфетка, подаде я на брат си и тихо каза:

— Не си насилвай късмета, Джеф. Той и без това едвам се сдържа да не ти види сметката, а и при мен нещата не стоят много по-различно. На, избърши се.

Джеф взе салфетката, извади и още няколко от кутията. Докато той се опитваше да спре кървенето, Нортън наля коняк в чашата и я побутна към него.

— Ето ти питието — каза на брат си. — Наздраве.

— „Отклик Скорпион“ — каза им той.

Карл кимна.

— Контрол Жило. Разбира се. Още използваш старите позивни, нещастно копеле такова. Какво си правил, Джеф, в поддръжката ли си бил? Няма начин да си бил в предните редици на нещо толкова гнусно като Скорпионите.

— Чувал ли си за тях? — попита го Нортън.

— Най-вече слухове. Призрачен взвод, подвизавал се по бойните полета на Тихоокеанския ръб, уж едно от последните секретни формирования преди отцепването — Карл сведе замислен поглед към Джеф Нортън. — Разправяй, Джеф. Чий си го дирил при Скорпионите?

— В логистиката бях — нацупено каза директорът на фондация „Човешката цена“. — Координирах операциите.

— Така.

— Кога е било това бе? — Нортън гледаше невярващо брат си. — Та ти се премести тук чак през деветдесет и четвърта. Преди това беше в Ню Йорк.

Джеф Нортън поклати уморено глава.

— През цялото време бях тук, Том. Напред-назад, от Съюза до Ръба, от Ръба до Югоизточна Азия. Имахме офиси навсякъде. Рядко се задържах вкъщи за повече от няколко дни в месеца. — Махна напоените с кръв салфетки от носа си, остави ги на масичката и изкриви лице. — Пък и как можеше да знаеш? Виждахме се, колко, веднъж месечно, ако не и по-рядко.

— Бях зает — каза Нортън, все така сащисан.

— Говореше се — вметна Карл, — че отцепването ще сложи край на „Отклик Скорпион“. Щели да ги закрият като всички други тайни формирования, за които американската общественост нямало нужда да бъде уведомявана. Това поне беше официалната версия. Но това беше през седемдесетте, поне няколко години преди да са се възползвали от твоите услуги, Джеф. Какво стана? Ориентирали са се към частния пазар?

Джеф го погледна стреснато.

— И за това ли си чул?

— Не. Но няма да е първият път, когато трупа главорези от секретно подразделение, приемат зле идеята, че трябва да излязат преждевременно в пенсия, и вместо това излизат на частния пазар. Това ли стана?

— „Отклик Скорпион“ беше реорганизиран и запазен — каза Джеф, продължаваше да се цупи. Издърпа още салфетки от кутията. Карл го наблюдаваше безучастно.

— Запазен от кого?

Нортън вече се беше досетил за отговора.

— От щатите на Ръба — каза той. — Това трябва да е. Току-що са се били отцепили, а тихоокеанската арена е била цялото им бъдеще. И са запазили всичко, което им е давало предимство.

— Точно така, братле. — Джеф махна салфетките от носа си, колкото да отпие яка глътка от коняка. — Май започваш да виждаш голямата картинка.

— Лола Монтес — каза Карл. — Джаспър Уитлок, Юлисис Уорд, Еди Танака. И останалите. Всички са свързани със Скорпионите?

— Да. Не под тези имена, но иначе — да.

— И Онбекенд.

— Да. — Нещо хвърли сянка върху гласа на Джеф Нортън. Карл реши, че може би е страх. — И той. Но не постоянно. Идваше и си отиваше. На повикване, един вид.

— Но не и Мерин?

Директорът на фондация „Човешката цена“ се подсмихна.

— За нас Онбекенд си беше Мерин. Не знаехме, че има още един, никой не знаеше, че са двама. — Заби поглед в чашата си. — Досега.

Карл се отправи към шкафа с напитките. Плъзна поглед по изобилието от бутилки и чаши. Споменът за евтиния бар с изглед към залива нахлу в главата му, как пие със Севги Ертекин уиски на аванта сред вонята на скорошна стрелба, увиснала във въздуха. Пристъп на гняв сви стомаха му на топка, прииска му се да строши всичката стъклария в шкафа, да стисне някоя счупена бутилка за гърлото, да хване Джеф Нортън и да…

— Компютърният анализ не откри връзка между жертвите — спокойно каза той. — Което означава, че сте използвали ресурс от последно поколение н-джинове в Ръба, за да погребете миналото на тези хора и да им създадете нови биографии. Лично аз виждам само една причина за такова мащабно и рисковано начинание.

— Закрили сте дейността си — с удивление каза Том Нортън, навързал фактите в логична последователност. — Пуснали сте кепенците и сте се пръснали като пилци.

Карл се обърна с лице към дивана, ръцете му бяха празни.

— Кога, Джеф? Кога и защо?

Джеф Нортън погледна брат си.

— Мисля, че и сам можеш да се сетиш, Том.

Служителят на КОЛИН кимна.

— Ти се премести тук и започна работа за фондацията през деветдесет и четвърта. И на теб са намерили ново поприще. Значи цялата история се е завъртяла горе-долу по това време.

Джеф остави поредната топка окървавени салфетки и посегна за нови. Тънка усмивка заигра по устните му. Кървава струйка се стече към устата му, преди да я е попил.

— Малко по-рано, в интерес на истината — каза той. — Подобни неща набират огромна инерция и изисква време да ги спреш. Да речем, че през деветдесет и втора се взе решението, а операциите бяха окончателно прекратени в началото на деветдесет и трета. А до края на следващата година всички се бяхме покрили.

Карл се приближи.

— Попитах защо.

Директорът на фондация „Човешката цена“ вдигна поглед към него и попи носа си. Май още се усмихваше.

— Не се ли сещаш?

— Якобсен.

Името се отрони от устните му и се пльосна в стаята като заклинание. Ерата от онова време, между деветдесет и първа и деветдесет и четвърта, се превъртя пред очите му като колаж от новинарски репортажи. Бунтовете, налитащите тълпи и кордоните въоръжени полицаи, подпалените автомобили. Запенените проповедници и кресливите политици, комюникетата и изявленията на АГЛОН, и зад всичко това тихата оплешивяваща особа на шведския комисар, който чете извадки от доклада си с премерения тон на дипломат от кариерата, като човек, който се опитва да отвори чадър под напора на ураган. Ураганът подхвана думите му и ги изопачи, избуяха неточни резюмета и още по-неточни цитати, казаното се изваждаше от контекста и се употребяваше за политически капитал. И промъкващото се ужасяващо усещане, че всичко това май касае и него, Карл Марсалис, отличника на „Орел“; че колкото и невъзможно да е изглеждало такова нещо преди, сега някаква идиотска вълна залива пасящите преживни, оформя общественото мнение и резултатът ще засегне и неговия живот.

„Якобсен.“

Засегна го, и още как.

За няма и три години тайнствените герои се превърнаха в публично изобличени чудовища. Суровите решения и още по-суровият избор — лагерите или дългият сън и заточението в марсианския лагер с планетни мащаби; тласкани към едното или другото от видиотената тълпа, като осъден, когото влачат към редица бесилки, от които да си избере своята.

После криогнездото, студено и тясно, изпълващо се бавно с гел, докато седативите му отнемат инстинктивната паника, така както му беше отнета бойната екипировка при демобилизацията. Дългият сън, който пада отгоре му като сянката на огромен небостъргач, засенчващ слънцето.

Якобсен.

Джеф Нортън се наведе да вземе чашата си.

— Точно така. Якобсен. През деветдесет и втора още не знаехме какво точно ще представляват Спогодбите, защото по онова време бяха в подготвителния си етап. Но посланието им беше повече от ясно. Не беше нужно да си гений, за да разбереш накъде отиват нещата.

— Но… — Том Нортън поклати глава. — Какво общо има това? За Онбекенд — ясно. Но другите — Монтес, Танака и останалите? Те не са били варианти, а обикновени хора. Ти си обикновен човек. С какво е щял да ви засегне докладът на Якобсен?

Карл стоеше прав до директора на фондацията и започваше да различава, бавно и смътно, очертанията на онова, което предстоеше.

— Засягало ги е — спокойно каза той. — Заради естеството на дейността им. Нали така, Джеф? Проблемът не е бил в персонала. А в онова, с което се е занимавал „Отклик Скорпион“. Каква беше основната ви дейност, Джеф? И не ме карай да познавам, защото ако го направиш, ще те заболи.

Джеф Нортън сви рамене и гаврътна коняка.

— Селекция.

Брат му примигва.

— Селекция на какво?

— О, за Бога, Том, на какво според теб? — Джеф махна яростно и едва не събори бутилката. Изглежда, конякът започваше да го хваща. — Селекция на шибани варианти. Като твоето приятелче тук, като Нюинг. Отглеждахме всичко, до което можехме да се докопаме там.

— Там? — попита го Карл от глъбините на безкрайно, помитащо спокойствие. — За Китай ли говориш?

— Да. — Джеф придържаше топката от книжни кърпички до носа си, измъкна с една ръка тапата на бутилката и си напълни чашата догоре. — „Отклик Скорпион“ провеждаше секретни операции в Югоизточна Азия и Китай още от средата на миналия век. Познаваха отлично територията, имаха изградени канали и свръзки, влизаха и излизаха, сякаш си бяха у дома. Новата дейност изискваше просто да се върнат там и да подберат подходящ материал. Преди доклада на Якобсен научните разработки на генетичните варианти изглеждаха бизнесът на бъдещето. А китайците работеха на пълни обороти, защото никой не им подлагаше крак с протести за нарушаване на човешките права, и бяха на път да изпреварят всички. Нашата цел беше да изравним състезанието.

Карл хвърли поглед на Нортън. Той местеше очи из кабинета, замаян, разкъсван между отрицанието и зараждащото се разбиране.

— Човешката цена. Подходящ материал. Ти за хора ли говориш? Боже Господи, Джеф, ти говориш за хора?

Брат му сви рамене и отпи.

— Ми да. Хора, живи тъканни култури, замразени ембриони, лабораторни експерименти, каквото се сетиш. В малък мащаб, но иначе се занимавахме с всичко. Бяхме голяма организация, Том. С огромно финансиране и ресурси.

— Това не е възможно. — Нортън размаха ръце, сякаш избутваше нещо далеч от себе си. — Твърдиш, че „Човешката цена“ е била… че си ръководил „Човешката цена“ като… като някакъв вид пиратска програма за генетични експерименти?

— Не точно. „Човешката цена“ беше последната брънка във веригата, благотворителната й дейност беше параван за оперативната ни дейност тук, в Ръба. По онова време фондацията беше много по-малка, преди да получим официално щатско финансиране и преди аз да поема официално директорския пост. По онова време си беше чиста проба партизанска организация. Няколко транзитни къщи тук-там, няколко крайбрежни производствени комплекса в Сан Диего. „Отклик Скорпион“ беше острието, авангардът, събираха информацията и прибираха стоката. — Джеф впери невиждащ поглед в брат си. — Организираха лабораториите и лагерите.

— Лагерите — замаяно повтори Нортън. — Черни лаборатории тук, в Ръба? Не го вярвам. Къде?

— А ти къде мислиш, братленце? Къде изхвърля Ръба всичко вмирисано?

— В Джизъсленд — каза Карл и кимна замислено. — Ами да, защо не? Предвестници на Симарон и Танака, нали така. Къде ви беше централата? В Невада? Там е хубаво и е близо до границата. Или в Юта?

Джеф поклати глава.

— В Уайоминг. Голяма територия, рехаво население. Няма кой да види какво правим, на никого не му пука, а щатското управление в тази част на света ще ти отхапе ръката до китката, ако им предложиш добри пари, за да им използваш под наем земята. Казахме им, че работим по нов проект за генномодифицирани посеви. — Пак същият изцъклен, невиждащ поглед. — Май не е толкова далеч от истината, ако го погледнеш от определен ъгъл, нали? Така. Подписахме наемен договор за двеста квадратни километра, оградихме ги отвсякъде, с минни полета, скенери, големи табели „Влизането забранено“ и така нататък. — Гласът му спадна до шепот. — Веднъж ходих там. Видях как работят. Перфектна организация и никой наоколо не знаеше, нито се интересуваше какво става.

— И какво стана с всичко това, когато се оттеглихте? — тихо попита Карл.

— Не се ли сещаш?

Чернокожият го изрита мълниеносно под едното коляно. Директорът на „Човешката цена“ изквича и се преви на две. Карл го стисна за косата и удари главата му в масичката. Дръпна я и пак я удари…

Том Нортън скочи, сложи ръце на гърдите му и го бутна назад.

— Спри.

Карл го прикова мълчаливо с поглед.

— Казах спри. Няма да ни е от полза, ако изгуби съзнание.

Джеф се беше свил на пода между дивана и масичката, за да се предпази от ударите. Карл гледа втренчено Нортън още миг-два, после кимна отсечено. Вдигна директора на фондацията и го тръшна обратно на дивана. Наведе се, така че очите им да са на едно ниво.

— Предупредих те да не ми излизаш повече с този номер — каза спокойно. — Какво стана с лагера в Уайоминг, след като „Скорпион“ прекрати дейността си?

— Добре де. — Думите се изляха от Джеф Нортън като през пукната язовирна стена. Носът му кървеше отново, кръвта капеше в шепите му. — Запалихме го. „Скорпион“ нахлу, изби всички — и обектите, и наемния персонал. После заложиха мини, взривиха ги и всичко изгоря до основи. Остана само пепел.

Карл си представи картинката — спорадичния пукот на огнестрелни оръжия, паническия вой и пресекващите крясъци, а накрая тишината сред припукването на пламъци. Поредицата тихи експлозии из целия лагер при детонирането на мините. А по-късно, когато са си тръгнали, пожарът, ярък на почерненото небе в далечината. Като в Ахваз, като в Ташкент, като хотелите в Дубай. Старият колкото света сигнал. Звярът е тръгнал на лов.

— И никой не е реагирал? — невярващо попита Нортън.

— О, Господи, Том, не ме ли слушаш какво ти говоря? — изкряка Джеф с мазен и гъгнив от сополите и кръвта смях. — Това е Републиката бе, човек. Синдромът Гуантанамо, не помниш ли? Направи го достатъчно далеч и никой не дава пукната пара.

Карл отиде до бюрото и опря задник на ръба му. Това противоречеше на предписаните при разпит процедури. Редно беше да не се отдалечава от обекта, да поддържа натиска. Но не беше сигурен, че ще издържи на изкушението, ако остане само на ръка разстояние от Джеф Нортън.

— Добре — каза навъсено. — „Отклик Скорпион“ събира хората си, внушава им да пазят малката си мръсна тайна и погребва миналото им, така че в инфопотока да не остане и следа за връзката между тях. Нищо от казаното дотук не обяснява защо четиринайсет-петнайсет години по-късно изведнъж започват да ги избиват. Някой е решил да прочисти къщата. Защо и защо сега?

Директорът на „Човешката цена“ вдигна окървавеното си лице и оголи зъби в измъчена усмивка. Започна да се тресе, сякаш се разпадаше под натиска на нещо, което почти приличаше на смях.

— Заради шибания напредък в кариерата — горчиво каза той. — Заради Ортис.

50.

На следващата сутрин хванаха ранен полет до Ню Йорк. Карл би предпочел да не чака и толкова, но трябваше да се обади на едно-две места и да състави план за действие. Освен това искаше някои неща да отлежат в мозъка на Том Нортън през нощта, по възможност да узреят и да дадат плод в началото на новия ден. Като се извадеха минусите и се прибавеха плюсовете, излизаше, че играе с по-добри карти от очакваното, само Нортън оставаше неизвестна величина, особено след последните разкрития във фондацията на брат му.

Колинските акредитиви на Нортън им осигуриха мълниеносен преход през летищната охрана и двамата се качиха на борда преди останалите пътници. Карл си избра място до прозореца и зачака совалката да се напълни, като току хвърляше поглед към паркинговата площадка, брулена от носения на пелени дъжд. През плътните тъмносиви облаци отвъд очертанията на терминала се процеждаше бледа навъсена светлина. Времето се беше развалило през нощта и не даваше признаци за подобряване.

Метеоролозите обещаваха студено, сухо и ясно време за Ню Йорк. Мислите в собствената му глава бяха в унисон с прогнозата.

Суборбиталната совалка се намести плавно върху листовия си постамент, после бавно започна да се изтегля назад. Карл раздвижи дясната си ръка в китката, после я сви в шепа. Спомни си гладката тежест на стъкленото преспапие върху бюрото на Джеф Нортън. Обърна очи към Том Нортън, който седеше до него. Служителят на КОЛИН усети погледа му и вдигна глава — лицето му беше изопнато от борбата с демоните, които не му бяха дали да заспи.

— Какво?

Карл поклати глава.

— Нищо. Просто се радвам, че дойде.

— Остави ме на мира, Марсалис. Дадох обещание и ще го спазя. Не са ми притрябвали твоите бойни ритуали по приобщаване.

— Няма нищо общо с приобщаването. — Карл отново обърна глава към прозореца. — Радвам се, че си тук, защото без тебе щеше да ми е сто пъти по-трудно.

Кратко мълчание. Совалката зави по пистата и сградата на терминала се скри от поглед. Нортън явно се колебаеше.

— Но и да не бях тук, това нямаше да те спре, нали? — каза накрая.

Карл обърна глава към него, както се беше облегнал, почти потънал в меката тапицерия на седалката. Самият той също не беше спал като хората. Елена Агиере се беше материализирала и изчезвала в тъмните ъгълчета на хотелската му стая през цялата нощ — преструваше се безуспешно на Севги Ертекин.

— Да, нямаше да ме спре.

— Така ли се прави?

— Кое?

— Така ли се става тринайска. В това ли е тайната — да не позволяваш на нищо да те спре?

Карл го изгледа изненадано.

— Не. Въпрос на генетично програмиране. Защо, чувстваш се изключен от купона?

— Не. — Нортън също потъна в седалката си. — Просто се опитвам да разбера.

Совалката се придвижваше равномерно по пистата. Дъждът шибаше стъклото на прозореца, лееше се по диагонал, носен от поривите на вятъра. Тиха камбанка даде знак, че е време да се стегнат с предпазните мрежи, на лазерното табло над главите им се появиха анимирани инструкции. Двамата се заеха със задачата да нагласят и пристегнат широките подплатени каиши на специалната материя. Също като при подготвителната омайно-приспивна песен в гнездото на виртуален формат, Карл инстинктивно се бунтуваше срещу чувството на безпомощност в хватката на предпазната мрежа — то задействаше слаби импулси за бягство из цялото му тяло и се налагаше да ги потиска съзнателно чрез спокойствието, на което го бяха научили в „Орел“. Този път обаче, когато нагласи кръстосващите се колани и си пое дълбоко дъх, откри — с потрес, като да вдигнеш крак за стъпало, което не е там, — че не изпитва никакъв дискомфорт. Чувстваше единствено сигурността на набелязаната цел, пълзяща в студен поток из тялото му като събуждащата се мрежа.

— Съжалявам — каза на мъжа до себе си. — За брат ти. Съжалявам, че трябваше да стане така.

Нортън не каза нищо.

Мек, но тревожен сигнал в салона даде знак, че някой идиот не се е вързал правилно. Една стюардеса мина на бърз ход по пътечката да помогне на идиота. Двигателите на совалката вече набираха мощност. На лазерния панел се появи виолетов надпис на китайски, после на английски, после на испански, накрая на арабски. Готови за излитане.

Карл погледна към умълчалия се служител на КОЛИН.

— Това е една от причините да си тук, нали?

— Севги е причината да съм тук — отвърна Нортън през зъби.

Двигателите завиха пронизително, совалката се отдели и се стрелна на собствена тяга по пистата. Карл усети как гърбът и главата му потъват в меката тапицерия, този път под въздействието на сила, която беше извън неговия контрол.

Затвори очи и се предаде.

Прорязаха небето с писък на турбини, суборбиталното гориво се възпламени и ги изрита в дъга около света. Предпазната мрежа ги стегна в грижовна прегръдка.

— Шибаният Ортис — каза високо Нортън.

Сред шума и друсането на траекторията не стана ясно дали го казва на Карл, или си говори сам. Тонът му беше особен и труден за дефиниране, но на Карл му се стори, че зад всичко останало долавя и нещо, което прилича на отчаяние.

Нортън не се изненада особено, когато Джеф изтърси името, но не защото беше очаквал да го чуе. Не, просто изненадата вече не беше на дневен ред като опция, жлезите, които би трябвало да осигурят необходимите за проявлението й вещества, отдавна бяха били отбой от претоварване, още от предната вечер, когато Карл му беше пуснал записа на телефонния разговор и му беше казал за Рен. А и не би трябвало да го засегне по-силно от предателството на собствения му брат, нали така.

Само че беше станало точно обратното, кой знае защо.

Още помнеше промяната, когато Ортис пое нещата в централата, когато стройният енергичен политик от Ръба се издигна от консултант по политическите въпроси до директор, отговарящ за корпоративната политика на територията на двата американски континента. Помнеше внезапното усещане за лекота, когато цели бюрократични пластове бяха впрегнати в ефективна работа или направо отстранени и персоналът бе сведен до възможния минимум. Помнеше как разни дребни феодали като Никълсън и Зикомо станаха по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Новите назначения и повишения, Андреа Рот, Лена Ойейеми, Самсон Чанг. Самият той. Приливът на промяна и чистият въздух, които Ортис донесе със себе си, сякаш някой изведнъж беше отворил всички прозорци.

При други обстоятелства сигурно би обвинил приносителя на тази вест в безсрамна лъжа, би отказал да повярва.

Но се бяха струпали и толкова други неща. Познатият му мизансцен беше изгорял до основи — Севги, Джеф, конспирацията около случая Мерин — всичко гореше и накъдето и да посегнеш, те чакаше болка.

— Всичко беше идея на шибания Танака, от самото начало — разприказва се Джеф, щом свали картите. Носът му временно беше спрял да кърви благодарение на топчета накъсани салфетки, набутани в ноздрите му; чашата му пак беше пълна, а думите — леко завалени от изпития вече коняк. — Дойде при мен преди две, две и половина години с тая тъпа идея. Можели сме да издоим здравата Ортис, ако го заплашим, че ще извадим историята за „Отклик Скорпион“ наяве.

— Защо се е обърнал точно към теб? — попита Марсалис.

Джеф сви рамене.

— Нямало е към кой друг. Когато през деветдесет и четвърта се пръснахме, прекъснахме всякакви връзки помежду си. Единствено аз и Ортис запазихме самоличността си и останахме на светло с публичната си дейност. Танака — преди се казваше Асано, Макс Асано — ме видял по новините, в репортаж от конференцията в Банкок за проблема с бегълците по тихоокеанското крайбрежие. Промъкнал се през границата, разбрал къде живея и ми се изтърси с безумния си план. Всичко бил обмислил, чак до дискретните банкови сметки на Хаваите. Само трябвало да посегнем и да вземем паричките.

— Ортис? — Нортън още не можеше да нагласи парченцата от пъзела. — Хоакин Ортис е ръководел „Отклик Скорпион“? Защо му е било да се забърква в нещо такова, за Бога?

Джеф го изгледа отегчено.

— О, порасни, Том. Защото е шибан политик, брокер на влияние, готов да се хване за всяка възможност. Винаги е бил такъв. По онова време, точно след отцепването, беше обикновен младши сътрудник в администрацията на Ръба, но с големи амбиции. Възложиха му „Отклик Скорпион“ и той се възползва от новата си задача максимално, изкатери се с главоломна скорост по политическата стълбица. Когато се появи докладът „Якобсен“ и протоколите за надзор станаха толкова стриктни, че вече не си струваше риска, той побърза да закрие дейността ни и насочи усилията си към следващите избори. Така се прави, Том. Играеш с няколко хода напред, усещаш кога е моментът да скочиш от потъващия кораб и си отваряш очите за следващата възможност.

— А в неговия случай следващата възможност е била КОЛИН.

— Точно така, братле. — По лицето му се изписа негодувание. — Шибаният Ортис изкара седем години на избираем пост в Ръба, а после го изтъргува за консултантски пост в Колониалната инициатива. Още шест години там, през които се изкачи до върха и на това дърво, а сега го спрягат за ООН.

— Направо си плаче да го издоиш — каза Марсалис.

— Да, до същия извод стигнал и Танака. — Джеф отпи голяма глътка от коняка и потръпна. — Идеята му беше, че из цяла Северна Америка има двайсет или трийсет бивши служители на „Скорпион“, всичките с нова самоличност, следователно Ортис нямало да знае кой точно го изнудва, а едва, ли щял да тръгне да ги издирва всичките, за да ги убие. Да не говорим, че имал достъп до фондовете на КОЛИН и можел да отклони по някой и друг милион, така че да ни плати, без да бърка в собствения си джоб. Линията на най-малко съпротивление.

— Ортис не би постъпил така — механично посочи Нортън и се стресна от собствените си думи.

— Да. Факт, който убягна на Танака.

— И на теб, очевидно — каза Марсалис. — А и за какво си му бил на Танака изобщо? Защо не е играл соло?

Джеф вдигна за пореден път рамене.

— Каза, че му трябвал буфер. Не знам, може просто да е имал нужда от приятел, от човек, с когото да работи. Сигурно не е лесно. Да живееш с чужда самоличност до края на живота си. Да криеш минало, за което на никого не можеш да кажеш и дума.

Марсалис изгледа Джеф, сякаш едвам се сдържаше да не го размаже на пихтия.

— Боже, направо ми късаш сърцето. И защо въпросният Танака е чакал четиринайсет години, преди да се сети да изнудва Ортис?

— Не знам — уморено каза Джеф. — Когато ни разпръснаха, ни дадоха пари, с които да се устроим, това беше част от сделката. Само че не всеки умее да ги вложи правилно. Може би на Танака са му трябвали четиринайсет години да пропилее своя дял. Или пък е извадил лош късмет и е изгубил спечеленото година-две преди да ме потърси. Ако загазиш финансово в Републиката, нямаш много възможности да си стъпиш отново на краката.

— Вярно. Значи този банкрутирал дребен мошеник и бивш скорпион идва при теб с идиотския си план как да притиснете един от най-силните мъже в корпоративния и политически живот на Америка. И ти ей така се съгласяваш да му помогнеш?

Джеф отново пресуши чашата си и се изгърби над нея.

— Ми да. Що не? Можеше и да стане.

— Е това вече държа да го чуя. Как по-точно можеше да стане?

Джеф посегна към бутилката.

— Според плана Танака щеше да изпрати исканията си до мен, а аз щях да ги предам на Ортис, като се направя на адски уплашен. Щях да му внуша, че е по-добре да плати, като му подхвърля някоя и друга идея откъде да вземе парите и му предложа да действам като свръзка, така че той да остане чист.

Нортън поклати глава.

— Но Ортис просто не е такъв. Никога не би… За Бога, ти би трябвало да го знаеш, Джеф. Как не си го разбрал?

Джеф го изгледа смутено. После пак отвори коняка.

— А ти как мислиш, братле? Подлъгах се по шибаните пари.

— Да, но все е трябвало да…

— Стига, Том, престани. Става ли? — Тропна с бутилката по масичката толкова силно, че конякът се плисна от гърлото й. Повиши отбранително глас, изпълнен с горчива ярост. — Какво изобщо знаеш за живота ми, а? Ти си си добре, нали, с шибаната си значка от КОЛИН, с повишението, което аз ти уредих, с шибания си мезонет на Крайбрежната улица и с волния си живот на високи скорости, без отговорности и без непосилни разходи. Знаеш ли колко изкарвам тук, във фондацията? За четиринайсетчасов работен ден, шест, а понякога и седем дни в седмицата, знаеш ли колко получавам? Имам две деца, Том, жена с вкус към скъпите вещи, а дори пенсионна осигуровка нямам. Какво знаеш ти за всичко това, Том? Ти просто си се носиш по вълните на живота. Така че не ми казвай, ако обичаш, какво е трябвало и какво не е трябвало да знам. Исках парите — и точка. Затова се съгласих да участвам.

Нортън го гледаше, твърде изтръпнал, за да подреди парченцата. Идваше му нанагорно, идваше му в повече. Целият му свят беше на път да се разпадне.

— Не живея на Крайбрежната, Джеф — тъпо посочи той. — Никога не съм живял там. Живея на Лиспенард. Мислех, че знаеш.

— Не ми казвай какво трябва да знам, по дяволите!

— Я по-добре ни кажи какво се обърка? — предложи Марсалис. — Ортис отказа да ви играе по свирката, така ли?

— Да. — Джеф отново посегна към бутилката. — Е, в началото отстъпи. Прехвърли известна сума от собствените си средства като аванс и ми каза да му спечеля време. А после, когато му занесох следващото искане от Танака, просто ме накара да седна и ми каза какво сме щели да направим.

Марсалис кимна.

— Щели сте да елиминирате всички възможни извършители.

— Той… — Джеф размаха безпомощно ръце. — Оказа се, че има досиета за всички. Знаеше къде са. Или поне къде са били в началото. Някои се били преместили впоследствие, така каза, и щяло да отнеме известно време, докато ги издирим. Но по един или друг начин всички трябвало да бъдат елиминирани. Седях срещу него, Том, и не вярвах на ушите си. Така де… — Гласът на Джеф стана почти плачевен. — Не бяхме поискали чак толкова много в края на краищата.

— Въпросът не е бил в парите — разсеяно каза Нортън.

Марсалис се пресегна и взе бутилката от треперещите ръце на Джеф.

— Номинациите за ООН. Само на една крачка. Настъпили сте не когото трябва и във възможно най-неподходящия момент.

— Да. — Джеф се облегна назад и погледна чашата, която тринайската току-що му беше напълнил. — И той така каза. „Залогът е твърде висок, Джеф. Не можем да рискуваме. Налага се да взема крути мерки“. Опитах се да го разубедя, да му кажа, че парите не са чак толкова много. Но той изобщо не ме слушаше. Казах му, че ще го разкрият, че никой не може да уреди убийството на толкова хора и да се измъкне сух, при това хора от бивше секретно подразделение. Че ще му трябва цял екип професионалисти, за да осъществи плана си, а после същите тези професионалисти току-виж решили да го изнудват на свой ред.

— Или пък — каза Марсалис — прибягваш до единствения човек от стария екип, на когото можеш да повериш подобна задача. Единственият човек, когото разкриването на истината би засегнало не по-малко от самия теб и който не би позволил на носталгията и старото другарство да му попречат. Единственият човек, който е програмиран за това — тринайска.

Джеф въздъхна и остави говоренето на чернокожия мъж. Самият той се чувстваше опразнен до дъно.

— Всички си мислят, че Мерин е отишъл на Марс — продължи Марсалис и кимна, одобрително сякаш. — Тринайска на име Мерин наистина е отишла на Марс. Което осигурява на другия Мерин, Онбекенд, идеалното прикритие тук, на Земята, един вид шапка-невидимка. Направил е номера с изчезването, намерил си е сурогатен брат в андийските плата, които са си истинско убежище, откъдето и да ги погледнеш. От време на време е влизал в ролята на pistaco, за да угоди на братчето си, когато местните лоши момчета е трябвало да бъдат сплашени, но иначе е разполагал свободно с времето си. Докато изведнъж старият му шеф не цъфва на прага с новината, че всичко това е на път да приключи. Някакъв неблагодарен шибаняк от стария екип заплашвал да разкрие всичко и единственият начин да се предотврати това било да се елиминират всички живи членове на стария екип. Искал ли Онбекенд да се заеме с това? — Марсалис разпери ръце. — Сигурно не, но имал ли е избор всъщност? Ако Ортис не платял, изнудвачите щели да се ядосат и да хвърлят „Отклик Скорпион“ на медиите. А докъде щяло да се разплете след това кълбото, само Бог знаел. Всичко, което Онбекенд бил изградил за себе си под крилото на Манко Бамбарен, било под заплаха. Като нищо можел да свърши в някой лагер, защото открият ли го, го чакал или куршум, или интерниране. Можеш да ме поправиш, Джеф, ако греша или пропускам нещо.

— Не, прав си. — Джеф отпи от чашата. Държеше я с две ръце и гледаше в празното пространство. — Когато Ортис отишъл при него, Онбекенд веднага схванал какво трябва да се направи.

Марсалис се ухили. Гледката не беше от приятните.

— Пълно почистване, а? Точно като в Уайоминг.

— Това бил единственият начин — каза Джеф.

— Дотук добре, но Онбекенд не е глупав. Знае, че няма как да му се размине убийството на трийсетина бивши войници от секретно подразделение, че колкото и да внимава, все ще остави генетичен материал на някое от местопрестъпленията. А пуснат ли генетичния материал в системата, щял да загази точно както би загазил и ако остави изнудвачите на Ортис да надуят сирената. Защото уж единствената жива тринайска с този генетичен отпечатък била на далечния Марс. И ако тези генетични следи започнели да се появяват във връзка с множество убийства на територията на Ръба и Републиката, историята щяла да се размирише до небето. Точно това изтъкнал той на Ортис като слабо място на плана му.

— Само че Ортис е голяма клечка в КОЛИН — тихо вметна Нортън.

— Именно. И Ортис измисля идеалното алиби за Онбекенд. Не само ще върнат Мерин от Марс, за да обяснят евентуалната поява на генетични следи, а ще нагласят така нещата, че да му лепнат всичките убийства. Ще го държат в тила, докато Онбекенд вършее на воля, а после ще уредят смъртта му по правдоподобен начин и ще оставят на ССР да навърже пъзела. А с малко повече усилия и късмет дори биха могли да нагласят нещата така, че глупаците от ССР сами да го намерят и убият. Проявилите се щели получат медали и случаят бързо-бързо щял да бъде закрит. В края на краищата с генетични следи не се спори, а чудовището вече щяло да е отстреляно и да лежи мъртво в прахта.

Нортън погледна брат си и не успя да определи емоцията, която се надигна в гърдите му. Надяваше се да е съчувствие.

— Нищо чудно, че Ортис е платил известна сума в началото, Джеф — каза той. — Нуждаел се е от време да организира всичко. Трябвало е да върне Мерин на Земята, преди Онбекенд да се хване на работа.

— А Онбекенд се е прехвърлил през границата в Тексас и е започнал с Танака — каза Марсалис и кимна. — Можело е да спре дотам, ако е знаел, че е уцелил в десетката още от първия път. Само че не е знаел, а дори да беше изтръгнал истината от Танака, навярно не би рискувал да му повярва. Така или иначе, продължава по план. Избива набелязаните цели в Републиката, защото там е най-лесно — недофинансирани полицейски управления, скапани инфотехнологии, най-високото ниво на тежки престъпления в света и огромна в процентното си изражение нисша прослойка, в чиито среди да изчезне. Връща се в Ръба чак когато е приключил с лесната част, и продължава на по-ниска скорост, защото трябва да се съобразява с тамошните служби за сигурност. Елиминира Джаспър Уитлокс и Лола Монтес, остават му само още неколцина, когато…

И двамата се обърнаха към Джеф Нортън.

— Какво стана? — попита тихо Марсалис. — Уплашил си се и си решил да подхванеш двойна игра? Решил си, че Ортис те е разкрил, че е разбрал за твоята роля в изнудването? Уплашил си се, че последният куршум на Онбекенд ще е за теб?

— Не!

— Не ме лъжи, по дяволите.

— Тогава какво беше онова в Ню Йорк? — Нортън впери поглед в лицето на брат си. — Някой е платил Ортис да бъде убит. Със сигурност не е бил Танака, защото по онова време вече беше мъртъв. Оставаш, само ти, Джеф.

Джеф погледна встрани и измърмори:

— Идеята беше на Танака. Неговата застраховка живот. Объркаше ли се нещо, трябваше да звънна на един номер в Хюстън, ако на него не му е останало време сам да се погрижи за това, преди да си плюе на петите. Или ако… ако му се случи нещо. Беше им платил предварително, аз трябваше само да се обадя.

— Бая си почакал — изсмя се Марсалис. — Или на тримата гении са им трябвали четири месеца да се придвижат от Тексас до Съюза?

Нортън щракна с пръсти.

— Уитлок.

Видя как брат му потръпна. „О, Господи, Джеф!“ Каза го на глас, за да го чуе, за да повярва.

— Онбекенд се е върнал на територията на Ръба и на втори октомври е убил Уитлок. Сигурно си видял репортажите и си познал Уитлок.

— Да, не къде да е, а в Залива — каза Марсалис с мнима съпричастност и дори подсвирна. — Точно под носа ти, нали, Джеф? Доста притеснително.

— И тогава си се обадил — довърши Нортън.

— Добре де, обадих се, мамка му!

— И добре смазаната машина набива спирачки — изръмжа Марсалис — Онбекенд минава на изчакване, поне докато не стане ясно ще оцелее ли Ортис.

— Ти ми се обади тогава, точно след убийството на Уитлок — изведнъж се сети Нортън. — Подхвърли ми да измъкна Марсалис от Джизъсленд и да го наема като консултант. Защо? За да засилиш допълнително натиска върху Онбекенд, да го държиш на нокти?

На лицето на чернокожия мъж се изписа искрено удивление.

— Ти си ме измъкнал от щатския на Южна Флорида? На теб ли дължа благодарност за това? — Избухна в смях. — Стига бе, човек, ега ти майтапа.

— Писна ми да чакам — сопна се Джеф, гласът му изтъня от внезапна ярост. — Минали бяха две седмици, откакто се обадих на онези в Хюстън, а още не бяха направили нищо. Не знаех нищо за тях, дали ги бива, или…

— Не ги биваше, изобщо — сериозно го уведоми Марсалис.

— Е, да, но аз си помислих, че може да са ги спипали на границата, когато са се опитали да влязат в Съюза. Или че просто са духнали с парите. Нямаше как да знам, Том. Уплаших се. Знаех, че няма да допуснеш АГЛОН в разследването, опитах се да те убедя, ако си спомняш, мислех, че това може да стресне Ортис и той да прекрати операцията. Но ти не се съгласи. — Джеф стрелна с поглед Марсалис. — Тогава реших, че Ортис може да се уплаши от него.

Нортън гледаше как чернокожият мъж отива до бюрото и взема едно преспапие, което Джеф беше донесъл от медения си месец с Меган в Англия. Претегли го в ръка.

— Има още едно-две неща, които бих искал да знам, Джеф — каза небрежно. — След това ще приключим.

— Да? — Джеф пак вдигна чашата и се намръщи от парещия гърлото коняк. — Какво?

— Рен. Тя не знаеше нищо за Онбекенд. Интересува ме как тогава е била въвлечена.

— Не, не. Тя е наемник, използвали сме я и преди. Включих я, защото ни трябваше човек, който познава добре Ръба. Ортис искаше да държим Мерин далеч от цялата тая работа.

— А „Даскийн Азул“? Те са твои хора, нали?

Джеф сви рамене.

— Силно казано. Знаеш как става — фондацията им е правила някои услуги в миналото и ни бяха задължени.

— И кой ги прати да намерят онзи труп в мрежите? Ти ли?

Джеф поклати глава.

— Онбекенд. Чул, че ти и ченгето от КОЛИН душите наоколо. Каза ми да изместя развръзката напред.

Марсалис се върна при дивана с преспапието в ръка. Мръщеше се.

— Въпреки заповедите на Ортис?

— Ортис беше в болницата. — Джеф махна вяло с ръка. — Никой не знаеше какво ще стане. Познаваш ли Онбекенд?

— Бегло.

— Е, когато той ти каже да направиш нещо, го правиш, и толкова. Не спориш.

Марсалис продължаваше да се мръщи.

— А войниците?

— Какви войници?

— Някой прати наказателен взвод в униформи след мен и Ертекин. По пътя от Куско за Арекипа.

— За това не знам нищо. Може някой там да се е паникьосал.

— Бамбарен — тихо каза тринайската. Клекна, така че очите му да са на едно ниво с очите на Джеф. — Смяташ ли, че Манко Бамбарен е знаел за съществуването на Мерин? На другия Мерин?

— Изобщо не познавам Манко Бамбарен — каза Джеф и изгледа горчиво Марсалис. Вече беше тотално пиян. — Откъде да знам какво знае и какво не знае, по дяволите!

— Жалко — тихо каза чернокожият. — Кажи ми, Джеф, ти ли насъска Онбекенд срещу мен, след като се върнах от „Котката на Булгаков“?

— Не! Не бях аз, кълна се. Онбекенд искаше да те отстрани от картинката, не знам, може да е говорил с Ортис, но изглежда го беше вбесило нещо друго. Казах му, че е по-добре да кротува, но той изобщо не пожела да ме чуе. Ти не знаеш какъв е. Реши ли нещо, няма начин да го разубедиш.

— Да. И сигурно нямаш представа къде мога да го намеря, нали?

Джеф гаврътна остатъка от питието си. Вдигна рамене.

— Правилно предполагаш. Последно чух, че се връщал в Перу и че рамото му било надупчено от марстехски пищак.

— Тук ли му оказахте първа помощ?

— В една клиника на фондацията, да. В Кармел.

Марсалис се изправи спокойно. Нортън видя как пръстите му се стягат около преспапието, видя и готовността за движението в мускулите на ръката и рамото му. Скочи, заобиколи бързо масата и застана между Марсалис и брат си. Погледна чернокожия мъж в очите.

— Не — каза много тихо. — Моля те.

Марсалис все така стоеше като натегната пружина. Отговори му по същия начин, почти шепнешком:

— Не заставай на пътя ми, Нортън.

— Не той уби Севги. — Нортън хвърли поглед през рамо към брат си, който седеше прегърбен в единия ъгъл на дивана и се взираше безучастно в празната си чаша. Сякаш не си даваше сметка какво става. — Виж, нали искаше да пипнеш Онбекенд? Ще дойда с теб. Ще ти помогна и за Ортис, ако поискаш. Но Джеф ми е брат, Марсалис.

— И без това нищо добро не го чака, Нортън. Ще лежи най-малко трийсет години в някой затвор на ССР. Предпочитам да съкратя мъките му.

Ала част от напрежението се беше отцедило сякаш от стойката му. Нортън вдигна ръка с дланта напред. Жест в смисъл „достатъчно“.

— Марсалис, моля те! Умолявам те, заради мен. Той ми е брат, за Бога!

Марсалис постоя така още миг. Все едно стоиш с лице към стена, помисли си Нортън.

— Ортис и Онбекенд — каза той, все едно проверяваше по списък.

Нортън кимна.

— Каквото поискаш.

И мигът отмина. Марсалис се отказа — намерението се отля като черна вода в канал. Сви рамене и метна преспапието в скута на Джеф. Джеф се стресна, изпусна празната си чаша и посегна с две ръце да хване кръглото преспапие, преди да се е търкулнало на пода, и изломоти:

— Т’ва пък к’во беше, мамка му?

— Радвай се, че не знаеш — каза му Марсалис. После се обърна към вратата и продължи: — Дръж го тук, Нортън. Не докосвай телефоните, не се обаждай и от своя. Трябва да блокираме мрежата им. Ще се обадя на Ровайо от улицата да докара криминолози от ССР. Ще й създам доста работа — това тук е достатъчно да подновят разследването около „Котката“.

— Добре.

На вратата Марсалис спря и погледна назад.

— И гледай да не забравиш споразумението ни.

Нортън се заслуша в стъпките му по коридора. После се обърна към брат си. Джеф вдигна безучастно очи към него.

— И сега какво?

Изневиделица го обзе пулсиращ гняв, от подметките на обувките чак до темето. Овладя го, доколкото му беше по силите.

— Между другото — каза с почти спокоен глас, — казах на Меган за теб и Нюинг.

Джеф го зяпна с помътнели от коняка очи.

— Макар че това е само кратката версия. Бих могъл да кажа, че тя го изтръгна от мен. Или че и двамата искахме да го чуем изречено на глас и просто си помогнахме взаимно. Според мен тя вече се досещаше какво става.

Брат му понечи да се изправи.

— Шибан предател такъв!

— Сядай си на задника, Джеф! — Гневът се изля изведнъж, събори преградите. — Защото ако не го направиш, ще те убия със собствените си ръце, чуваш ли?!

И ето, най-после. Мигът, който беше набирал гной в него повече от две години. Брат му го гледа и примигва стреснато, като уловен във фаровете на автомобил елен.

Нортън си пое дъх. Щеше да го направи, наистина.

— Да ти кажа ли какво направи Меган, когато разбра? — Пое си отново дъх. — Изчука ме, Джеф. Отидохме в един мотел близо до Новато и тя ме изчука до припадък. Целия следобед и през нощта. Най-хубавият секс, който съм правил!

Джеф скочи с рев от дивана и размаха юмруци. Нортън блокира, извъртя се и удари брат си в ченето. Повече от година не беше прибягвал до бойната си подготовка и уменията му бяха поръждясали, но се оказаха и неочаквано задоволителни. Ударът повали Джеф и той падна, наполовина на дивана, наполовина на пода. Нортън го сграбчи за яката и вдигна юмрук.

И спря.

„Не. Ти не си Карл Марсалис.“

Юмрукът му се отвори бавно, ръката му се отпусна. Той пусна яката на Джеф. Обзе го непреодолимото желание да се отърси като мокро куче. Вместо това отстъпи и каза:

— Няма да й е лесно сега. — Още дишаше тежко. — И на нея, и на децата. Но не се притеснявай. Когато те тикнат в „Куентин 2“ заради онова, което си направил, аз ще имам грижата Меган да е добре. Ще се погрижа за нея.

Нисък стържещ вой изригна от гърлото на брат му. Нортън усети пак някакво особено спокойствие отпуска възлите по раменете му.

— Добре ни е заедно, Джеф. Когато е с мен, тя често се смее. Все ще измислим нещо.

— Майната ти! — Изплю го, както се плюе кръв.

Някой почука на вратата и Нортън вдигна изненадано очи.

— Да?

Вратата се отвори и набитата азиатка надникна в стаята.

— Господин Нортън, добре ли…?

И се ококори сащисано.

— Няма проблем — побърза да каже Нортън. — Аз съм братът на Джеф, Том. Джеф е подложен на огромно напрежение напоследък. Сигурно и вие сте го забелязали. И сега, ъъ, малко му избиха балансите.

— Аз, такова…

— В момента е най-добре да остане сам, със семейството си, нали разбирате. Обадихме се където трябва. Така че бихте ли…

— Да, разбира се, ъъ… — Тя погледна Джеф, който се беше смъкнал на пода, с гръб към дивана. От ноздрите му стърчаха окървавени салфетки, лицето му беше подуто от сълзи и гняв, на масата пред него стоеше отворената бутилка. — Господин Нортън, извинявайте, ако мога с нещо да…

Джеф Нортън я погледна и каза унило:

— Не се притеснявай, Лиза. Всичко ще се оправи. Би ли показала на брат ми къде държим архивите от клиниката в Кармел?

— Да, разбира се. — Натоварена с конкретна задача, Лиза изведнъж се ободри. — Сигурен ли сте, че…

Джеф разтегли устни в куха усмивка.

— Абсолютно, Лиза.

Обърна се да погледне брат си и в гласа му се промъкна нотка на триумф.

— Върви, братле. Ще видиш нещо, което скрих от приятелчето ти, тринайската.

Лиза пристъпваше от крак на крак при вратата. Нортън изгледа Джеф.

— За Онбекенд ли става въпрос?

— Просто иди и ще видиш, Том. — Видя колебанието му и се изсмя. — От какво те е страх? Че ще хукна към летището, докато те няма? Сериозно, иди да видиш. Запазих го специално за теб. Много ще ти хареса, гарантирам.

— Ами… — Лиза махна към коридора. — Насам е.

— Джеф, ако знаеш още нещо за Онбекенд, трябваше да…

— Просто иди и виж, по дяволите!

И той излезе, остави вратата отворена и понечи да тръгне след Лиза по коридора. В последния момент се обърна, погледна брат си и вдигна предупредително пръст.

— Не мърдай оттук.

Джеф изсумтя и посегна към бутилката.

Нортън тръгна по коридора да настигне Лиза; пред очите му се редяха куп неща, които още не можеше да асимилира. Помисли си, че Марсалис е излязъл на улицата не толкова за да се обади на Ровайо, колкото за да подиша чист въздух.

Почти бяха стигнали до вратата с табелка „Клиника, ул. «Кармел»“, когато изстрелът ги връхлетя изотзад, толкова глух и лишен от драматизъм, та в първия миг Нортън реши, че се е затръшнала вратата на братовия му кабинет — вратата, която не си беше направил труда да затвори.

51.

Бяха настанили Хоакин Ортис в мониториран реанимационен апартамент в наскоро построените горни нива на медицинския център „Вейл Корнел“. Включили му били миниатюрни подкожни сензори, които щели да пратят сигнал за тревога към болничната система, ако жизнените му показатели се отклонели от нормалното, обясни им с ентусиазирана усмивка сестрата на рецепцията, имал и паникбутони в банята, до леглото и на инвалидната количка. Спешен екип бил на разположение по всяко време на денонощието, специално за пациентите от горните нива. Нортън й благодари и тръгнаха нагоре. Жена и двама мъже от охранителната служба на КОЛИН стояха с безизразни физиономии на пост пред апартамента. Изгледаха ги настръхнали, когато слязоха от асансьора, но напрежението им се изпари моментално при познатата физиономия на Нортън. Карл ги остави да го претърсят, като се чудеше дали го удостояват с това внимание, защото е тринайска, или просто такава им е процедурата. Нищо, колкото са по-спокойни, толкова по-добре. Нортън им каза, че г-н Ортис бил уведомен за посещението.

Вратите се плъзнаха безшумно и двамата влязоха в апартамента. Ортис седеше в инвалидната количка в хола, близо до високите от пода до тавана прозорци. Беше облечен с широка копринена пижама и държеше книга, но очевидно беше забравил за нея, защото погледът му беше зареян към градския гъстак от бетон и стъкло зад парка долу. Изглеждаше крехък в количката, загорялото му преди лице беше изпито и посивяло, прошарената му коса беше побеляла напълно. Май не беше чул вратата да се отваря, защото не се обърна, когато влязоха. Карл се запита дали ще се досети защо са дошли.

— Ортис — дрезгаво каза Нортън и пристъпи напред.

Ортис направи нещо с бутоните на количката и тя се завъртя плавно към тях.

— Том Нортън — каза го, все едно е философски въпрос, по който е размишлявал усилено. — Много съжалявам за брат ти, Том. Канех се да ти се обадя. А, и Карл Марсалис, разбира се. Досега нямах възможност да ви благодаря, че ми спасихте живота.

— Не бързайте да ми благодарите.

— А. — Измъченото му лице потрепна. — Е, не съм си и въобразявал, че сте се отбили на раздумка.

— Джеф проговори. — Нортън трепереше от силата на емоциите, които беше пренесъл със себе си през целия континент. — „Отклик Скорпион“. Уайоминг. Всичко. Така че не ми разправяй колко съжаляваш, лайно такова. Ти си виновен за всичко това, ти. Заради тебе Джеф е мъртъв.

— Заради мен? — Не личеше да оспорва обвинението. Сърба ръцете си в скута си и ги притисна длан в длан, може би за да овладее страха си. — И си довел своя ангел отмъстител, виждам. Е, логично е, но е редно да ви предупредя, че този стол има…

— Знаем — безизразно каза Марсалис. — И не съм тук заради Нортън. Дойдох заради Севги Ертекин.

— Ертекин? — Ортис смръщи чело, после бръчките се изгладиха. — А, да, нашата служителка, при която пренощувахте в Харлем, след като ви измъкнахме от затвора. Да, тя също почина, нали? Преди няколко дни. Боя се, че напоследък нямах възможност да, следя отблизо…

— Тя не почина. — Карл овладя гнева си с автоматичен трениран рефлекс. Гласът му беше тих и студен като хапещия нюйоркски студ навън. — Севги Ертекин беше убита. От твоя ангел отмъстител, Ортис. От Онбекенд. Или Мерин. Както там му казваш. Умря, за да спаси мен.

— Аз… много съжалявам и за това.

— Не е достатъчно.

— За вас? Е, да, едва ли може да се очаква обратното. Предполагам, че е имало нещо… — Ортис отново смръщи чело. — Някаква връзка между вас и тази Ертекин.

Карл не каза нищо. Думите нямаше да го отведат никъде.

— Да — продължи Ортис. — Хората като вас рядко проявяват интерес към каквото и да било, нямат нужда кажи-речи от нищо, както от материално, така и от емоционално естество. Но когато все пак хвърлите око на нещо или на някого, когато започнете да гледате на тях като на своя собственост…

— Именно — каза Карл. — Тогава нищо друго няма значение.

Срещна погледа на Ортис и директорът на КОЛИН побърза да отклони очи.

— Боя се — подхвана треперливо Ортис, — че нещата здравата са излезли от контрол, откакто… напуснах временно мостика, така да се каже. Вашата намеса, Онбекенд, други променливи фактори. Ако не ме бяха отстранили така неочаквано от кормилото на операцията, едва ли щеше да се стигне до такава трагедия. За което искрено съжалявам, повярвайте ми.

— Смъртта на повече от двайсет мъже и жени така или иначе тежи на твоята съвест — разпалено каза Нортън. — Само за да спасиш шибаната си политическа кариера.

Ортис поклати глава.

— Не, Том, това не е точно…

— Не ми говори на име сякаш сме първи приятели, лайно такова!

Карл сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, Том. Иначе охраната току-виж проявила любопитство.

Служителят на КОЛИН се дръпна рязко и го изгледа, сякаш Карл беше заразен. Ортис отново се беше разприказвал:

— … не беше лично, не го направих заради себе си. Опитайте се да разберете. Аз съм богат човек, а имам достъп и до още по-големи ресурси, от които да почерпя, ако реша. Спокойно бих могъл да платя на брат ти и на неговите съучастници…

Нортън го зяпна.

— Ти си знаел? Знаел си, че Джеф е част от това?

— Подозирах. — Ортис се закашля и се прегърби в стола си. После продължи: — Историята му звучеше неубедително и си помислих, че сигурно е замесен, но… някога двамата работехме заедно, Том. Дори бяхме приятели. Сигурно знаеш, че те повиших по негова молба, точно както вкарах и него в „Отклик Скорпион“ преди двайсетина години.

Нортън каза през зъби:

— И какво, трябва да съм ти благодарен ли?

— Не, не, разбира се. Не това исках да кажа. Изслушай ме, моля те. Подозирах Джеф, но не бях сигурен. Знаех обаче, че ако насъскам Онбекенд срещу другите, които и да са те, Джеф ще бие отбой. И че дори да е бил замесен първоначално, повече няма да създава проблеми. Дори в старите времена, дори по времето на „Отклик Скорпион“, той отговаряше за логистиката, за подсигуряването. Не беше оперативен агент, не беше убиец. Джеф не беше създаден за такива неща.

Нортън го изгледа отвисоко с жестока усмивка.

— Така си мислиш. Именно брат ми е пратил скейтърите да те очистят. Пак той ме убеди да измъкна Марсалис от Южна Флорида и да го наема, за да засили натиска върху теб и Онбекенд. Разигравал те е точно както ти си разигравал него.

— Сериозно? — Опитът за усмивка се задържа секунда-две върху лицето на директора. — Каква ирония! Осигурил е както смъртта ми, така и средството, което да я предотврати. Вашето участие също е като подигравка на съдбата, нали, господин Марсалис. Първо ми спасихте живота, а сега го съсипвате. Но пък с хората като вас винаги е било така, нали, от самото начало? Вариант тринадесет, въплъщението на пречистената агресия, нашите спасители и нашето възмездие.

Карл слушаше мелодичния глас на Ортис и поредицата образни метафори внезапно го подсети за Манко Бамбарен и неговите надути речи за пистакосите и човешката история. Зачуди се разсеяно какви ли общи гени имат с Ортис.

— Къде е Онбекенд? — рязко попита той.

— За жалост нямам представа. — Сигурно нещо в стойката на Карл го стресна, защото Ортис повиши леко глас в пристъп на тревога. — Наистина не знам. Повярвайте ми, ако знаех…

— Джеф Нортън каза, че се е върнал на платата. При Бамбарен. Точно там си го намерил, когато сте организирали всичко, нали?

— Да, само че чрез организацията на Бамбарен. Съгласете се, че не можех да отида лично. Онбекенд дойде при мен, тук, в Ню Йорк. Появи се една вечер, промъкнал се беше като призрак през охранителните системи на дома ми. — Впери поглед през прозореца и потръпна. — Като зъл дух, който съм призовал. Още тогава трябваше да се досетя. Легендите и митовете ни неслучайно проповядват едно и също от хилядолетия. Никога не призовавай нещо, което не можеш да контролираш.

— След това трябва да сте поддържали пряк контакт — върна го към реалността Карл. — Иначе не би могъл да го пуснеш по следите ми след арестите на „Котката“.

Ортис пробва нова усмивка. Тя забуксува и угасна безславно.

— Повярвайте ми, господин Марсалис, положих неимоверни усилия да предотвратя това. Аз не съм неблагодарен човек, а вие спасихте живота ми. Но реши ли нещо, Алън Онбекенд е като природна стихия. Вече бяхте заплашили негов близък човек в Арекипа и той искаше смъртта ви. Опитах се да ви изтегля от обхвата му, поисках от АГЛОН да ви отзоват, но явно и вие, по свой начин, сте също толкова упорит, колкото и другите тринайски. Отказахте да се подчините. А Онбекенд действаше толкова бързо, че не ми остана време да направя нещо друго.

Шокът го блъсна право в главата.

— Ти си накарал Ди Палма да ме отзове?

— Да, господин Марсалис. — Ортис въздъхна. — И не само тогава. От самото начало Джанфранко ди Палма имаше инструкции да ви отстрани от случая по най-бързия възможен начин. Уви, не предполагахме, че ще вложите толкова плам в едно разследване, което по никакъв начин не ви засяга.

Карл си спомни клиниката на АГЛОН в Истанбул. Мехмед Тузку и дипломатичните му опити да го изведе от страната. Неговият отказ и шепата неубедителни причини, които беше изтъкнал, беше хвърлил като прах в собствените си очи. Но основната причина винаги беше една. Севги Ертекин, дори тогава.

— Грета Юргенс ли е „близката“ на Онбекенд? — попита разсеяно той.

— Така изглежда. Интересна двойка, нали? Ако не друго, свързва ги фактът, че И двамата са обект на хормоналната омраза, за която останалата част от човечеството, изглежда, постоянно си търси мишена.

Нортън гледаше втренчено Ортис и явно мислеше в друга посока.

— АГЛОН вече ти прави услуги? Толкова надалеч ли са стигнали пипалата ти?

— Том, номинацията ми за генерален секретар е сигурна. Въпросът е решен на всички важни нива. Догодина ще поема поста, ако ме оставите жив. — Вдигна слепените си длани, почти като в молитва. — Не разбирате ли, че именно това се опитвах да запазя? Мислите, че съм бранел единствено личните си интереси? Не е така, моля ви да ми повярвате. Посветих последните шест години от живота си на опити да постигна сближаване между Колониалната инициатива и ООН. Да постигна компромис по отношение на марсианските закони и някакво сътрудничество в управлението. Да озаптя корпоративната алчност и да я впрегна в европейски социален модел. Да сваля бариерите между нас и китайците, вместо да строя стени и огради. Направих всичко това с надеждата, че има и друг начин, че не е задължително да пренасяме безумствата на изолирания си, изграден от национални държави планетарен дом и на първия нов свят, до който достигнахме, че не е задължително да изграждаме на нова сметка същата глупава и пълна с омраза обществена структура.

Лицето му се беше зачервило и живнало, страстта за кратко му придаде вид на здрав човек. Карл гледаше директора на КОЛИН, както се гледа живо насекомо зад стъклена витрина. „Елате да видите човеците. Вижте как патриархът на стадото оправдава своите действия пред себе си и пред останалите.“

— Още една година — напрегнато каза Ортис. — Само това ми трябва и ще мога да продължа мисията си от другата страна на оградата. Ще преструктурирам общото събрание, ще наложа реформи, ще заложа перспективи за развитие, стъпили на работата, която свърших тук, в КОЛИН. Ето това поставиха под заплаха с глупавото си дребно изнудване от миналото — не някакви бързи пари, които можех да дръпна от корпоративна сметка, сума по-малка от тази за елеватор на нанокула. Не затова го направих. Направих го заради бъдещето, с надежда за бъдещето. Не си ли струва това жертвите? В крайна сметка ставаше въпрос за неколцина износени, фалшифицирани хора, уморени мъже и жени, които се крият от собственото си кърваво минало, противопоставени на надеждата за едно по-добро бъдеще.

Карл си помисли за Лола Монтес, представи си я как хвърля срещу Онбекенд ръждясалите останки от бойните си умения, а после се примирява и умира, за да опази децата и съпруга си от тринайската. Зачуди се дали е мислела за димящите руини на Уайоминг, докато е стояла и е чакала куршума, или само за децата, които няма да види повече.

Зачуди се какви ли мисли ще занимават него, когато му дойде времето.

Елена Агиере, която шепне в ухото му.

Покоят, който го изпълва постепенно…

— Дрънкаш глупости, Ортис. — Дрезгавият глас на Нортън го измъкна от блатото на собствените му мисли. — Не си имал нищо против тези мъже и жени, когато си ги използвал в „Отклик Скорпион“.

— Да, така е, Том. Но тогава времената бяха различни — каза Ортис с леко писклив, но иначе убедителен глас. Отстояваше позицията си и се надяваше на успех. — Сигурен съм, че и ти ги помниш. А в онези години същите тези мъже и жени с радост биха жертвали живота си за каузите, които аз преследвам сега, защото и те като мен вярваха в едно по-добро бъдеще.

Нортън се наведе, лицето му бе разкривено от ярост. Стисна облегалките на инвалидната количка и я бутна половин метър назад, преди автоматичните спирачки да се задействат. И се разкрещя на шефа си:

— По-добро бъдеще ли? — От устата му хвърчеше слюнка. — И какво по-точно щеше да е това ваше светло бъдеще, копеле с копеле? Тайни операции в чужди страни? Корумпирани корпоративни практики? Генетичен концентрационен лагер в Уайоминг?

Карл го дръпна назад.

— Успокой се, Том. Не сме дошли за това.

Ала силата вече се беше оттекла от лицето на Ортис, като пламъче на свещ, угасено от гнева на Нортън. Сега в инвалидната количка седеше един болен стар човек и клатеше уморено глава.

— Аз… тогава бях… бях млад. Глупав. Нямам оправдание. Но навремето вярвах, че постъпваме правилно. Трябва да разберете какво беше тогава. Западният свят изоставаше катастрофално, неспособен да реши цивилизационната си дилема, разкъсван между необходимостта от генетични изследвания и моралните предразсъдъци, породени от паниката и невежеството. Китай провеждаше изследванията, които трябваше да се провеждат в нашите университети и технологични институти. И все още е така. — Ортис премести погледа си върху Карл и отново се оживи. — На Марс има бъдеще, господин Марсалис, но не бъдещето на чистата човешка раса, както го разбират АГЛОН и „Якобсен“. Вие сте били там, знаете какво е. Няма как да минем без варианти на Марс, ще ни се наложи всички да станем поне в някаква степен варианти, ако искаме да останем там. Китайците го разбират, затова и не прекратиха програмите си. Аз просто се опитвах да изравня налягането, така че когато експлозията, осъзнаването, най-сетне стане факт, обществото ни да не бъде издухано в пета глуха.

Карл кимна.

— Разбирам. Да се върнем на Онбекенд.

— Не ми вярвате, така ли?

— Няма значение какво вярвам. Убежденията ми няма да променят онова, което си направил. Как е разбрал Онбекенд, че е брат на Манко Бамбарен?

Ортис въздъхна.

— Наистина съм забравил тези подробности. Отдавна беше. Най-вероятно е използвал ресурсите на „Отклик Скорпион“, за да открие генетичната си майка, разбрал е коя е и е преценил, че може да се възползва от роднинските си връзки. Работата ни в Уайоминг може да е събудила интереса му. Именно чрез каналите на „Отклик Скорпион“ откри, че има близнак, това го знам със сигурност, така че най-вероятно и Исабела Гайосо е открил по този начин. А покрай проект „Поборник“ поне веднъж е бил на секретна мисия в Боливия и сигурно тогава се е срещнал с Бамбарен. Знам само, че когато дойде моментът да разпуснем „Скорпион“, той вече си беше намерил местенце под слънцето. Знаеше, че близнакът му е приел да се пресели на Марс и че „Отклик Скорпион“ ще бъде заличен чрез н-джин от инфопотока. А Бамбарен му беше осигурил място в организацията си. Перфектното изчезване, наистина.

„Да, докато не се появил Стефан Неван с намерението да продаде на Бамбарен идеята за тринайски в ролята на пистако, без да подозира, че Манко вече си е осигурил плашило по кръвна линия, и не започнал да привлича излишно внимание към организацията му. Бедният Стефан, по-лош късмет — здраве му кажи. Нищо чудно, че Бамбарен те продаде толкова бързо. Никаква полза не е имал от теб, дори напротив — за него си бил неоправдан риск, следа, която да доведе главорезите на АГЛОН пред вратата на брат му. И нищо чудно, че се изплаши толкова, когато се появихме ние и разровихме историята. Реших, че съм го обидил, когато споменах за «показни екзекуции на някой селски площад». Но май по-скоро съм уцелил в десетката, неволно описвайки нещо, което Онбекенд е вършил в ролята си на плашило. Оказал съм се твърде близо до истината. Решил е, че си играя с него. Решил е, че съм дошъл за брат му.“

Сети се за Севги Ертекин, облегната на джипа, с ръце в джобовете и отметнато яке, за да се вижда марстехският пищов в презраменния кобур като мълчаливо предупреждение към Бамбарен.

„Севги, трябваше да си тук и да чуеш всичко това. Толкова близо сме били, по дяволите! Но ти би ми казала да не злорадствам, защото не ми отива.“

Насочи вниманието си към мъжа в инвалидната количка.

— Жива ли е още Исабела Гайосо?

— Не, починала е преди години. Онбекенд го спомена веднъж мимоходом. Явно е израснала в ужасна бедност, а това рядко води до дълголетие. Доколкото знам, самият Бамбарен като по чудо е оцелял през детството си. Нито едно от другите деца на Исабела не доживяло до пубертета.

— Бамбарен знае ли, че има още един брат?

— Не. Изобщо не включихме Бамбарен в операцията. Онбекенд си беше създал достатъчно връзки във фамилията, за да осъществи сам необходимия ни контакт с Бредбъри и Уелс. Отне известно време, но накрая успя да убеди марсианските камори, че между фамилиите от платата и клановете в Лима се е появило сериозно напрежение. — Костеливите рамене на Ортис се вдигнаха леко под сивата коприна на пижамата. — Доколкото разбирам, това май не е далеч от истината.

— И Мерин не е имал представа за кого работи?

— Първо, Мерин никога не е знаел, че има брат. Както казах, Онбекенд разбра за това благодарение на нашите разузнавателни канали, иначе и той нямаше да знае. Мерин никога не е имал достъп до подобна информация. Виждали сте Онбекенд — той си промени лицето, когато минахме в нелегалност, още през деветдесет и четвърта. Двамата не си приличат.

Карл си помисли за беглата прилика в чертите, която беше съзрял в нощта, когато беше простреляна Севги.

— Напротив, приличат си. Стига да знаеш къде да гледаш.

— Е, доколкото знам, преговорите по наемането на Мерин така или иначе са били осъществени чрез марсианските фамилии. Онбекенд и Мерин едва ли са общували директно по видеовръзката. Колкото до фамилиите, било им е казано, че става въпрос за нещо лично, че хората тук, на Земята, са избрали конкретен човек, Мерин, и че или ще наемат него, или сделката отпада.

— А Мерин? — попита Нортън. — На него какво са казали?

Още едно немощно вдигане на раменете под сивата пижама.

— Че имал приятели на Земята, които искали да го върнат, щели да му осигурят нова самоличност и необходимите ресурси, за да изчезне и да започне нов живот. Погрижихме се офертата да е достатъчно привлекателна.

Служителят на КОЛИН поклати невярващо глава.

— Значи Онбекенд просто е продал брат си? Близнака си?

— Пожертва го, да. Какво толкова? — Ортис махна с ръка. — Те изобщо не се познаваха, не се бяха виждали. За каква връзка може да се говори в този случай?

— Не е в това въпросът! — извика Нортън, но гледаше Карл, а не Ортис. — Той му е бил брат, за Бога!

— Точно в това е въпросът, Том — тихо каза Карл. — За тринайските абстрактната лоялност не значи нищо. Не е част от програмирането им.

— Но… Бамбарен. — Нортън разпери ръце. — Това също е абстрактно родство, нали?

Ортис се изсмя горчиво.

— Да, абстрактно, но адски полезно от гледна точка на Онбекенд.

— Бамбарен е бил използван — каза Карл и сведе поглед към Ортис. — Точно като всички останали. Точно като „Отклик Скорпион“, точно като „Човешката цена“. Точно като Онбекенд и Мерин. Всички са танцували по твоята свирка.

— Господин Марсалис, моля ви да разберете…

„Достатъчно.“

Карл сграбчи Ортис под мишниците и го измъкна от количката с едно-единствено мълниеносно движение. Стори му се лек като дете, а може да беше от задействалата се мрежа — или от гнева. Ортис опита да се освободи, но силите му бяха малко. Карл го задържа за миг в нещо като прегръдка, после се дръпна от натъпканата със сензори инвалидна количка и внимателно остави директора на КОЛИН на полирания паркет.

— Чакайте, не може да…

Но гласът на Ортис беше слаб като съпротивата му. Карл коленичи и натисна с длан гърдите му, за да не мърда. Наведе се над него с безизразно лице.

— Знам какъв си, Ортис — каза той. — Виждал съм такива като теб да изнасят речи от всеки подиум и амвон тук и на Марс и знам, че не подлежите на промяна. Лъжете преживните, лъжете и себе си, за да са по-правдоподобни лъжите ви, а когато започнат да умират хора, си посипвате главата с пепел и бързате да си измислите оправдания. Но в крайна сметка правите всичко това, защото смятате, че е ваше право, и защото не ви пука за никого. Ако наистина си подозирал Джеф Нортън и ако си го познавал достатъчно като човек, а ти си го познавал, спокойно си можел да го притиснеш, да разбереш кои са другите замесени, да ги отстраниш…

— Бил е само Танака — каза Нортън, надвиснал и той над Ортис. — Само Танака.

Карл кимна.

— Можел си да сложиш край в самото начало. Но, от друга страна, щом Танака и Джеф Нортън са се сетили да те изнудват, рано или късно и друг е щял да се сети. Всеки един от бившите ти колеги, всеки, който е знаел за Уайоминг, във всеки един момент. Колкото и висок пост да заемеш, „Отклик Скорпион“ е щял да виси над главата ти като дамоклев меч. Но ти си видял възможността да покриеш всичко и си се възползвал без значение на цената.

И тогава Карл откри една малка истина да покълва от натрупаните факти.

— Знаеш ли, Ортис, от теб е можела да стане доста добра тринайска. Липсвала ти е само физическата сила, но пък човек като теб винаги може да си намери банда преживни, които да свършат мръсната работа.

— Добре. — Ортис спря да се дърпа. Гласът му прозвуча по-спокойно. Заговори ясно и бързо: — Изслушай ме, моля те. Към тялото ми са свързани датчици. Под кожата, вътре в мен, няма начин да намериш всичките. Ако ми направиш нещо, спешният екип ще пристигне за секунди.

— Няма да ми е нужно толкова време — каза Карл.

Ортис се пречупи. Лицето му сякаш се срина, очите му се затвориха, а когато пак ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Но аз искам да живея — прошепна той. — Искам да продължа, имам да свърша толкова много неща.

Студен гняв, пулсиращ студен гняв. Карл усети отклика му по лицето си.

— Същото искаше и Севги Ертекин.

— Моля, повярвайте ми, господин Марсалис, искрено съжалявам за…

Карл се наведе още по-близо.

— Това не ми върши работа.

Ортис преглътна и изстърга малко самообладание от резервите си.

— В такъв случай имам една молба — изграчи. — Моля ви, нека първо се обадя на семейството си. Да се сбогувам.

— Не. — Карл издърпа директора на КОЛИН в скута си, преметна ръка през шията му и сложи другата си ръка за опора на главата му. — Не съм дошъл да улесня смъртта ти, Ортис. Дойдох да прибера онова, което дължиш.

— Моля те…

Карл дръпна рязко и завъртя. Вратът на Ортис се счупи като прогнило дърво.

Тихи мелодични сирени запищяха из целия апартамент, воят на потресеното общество преживни. „Бащицата падна, бащицата умря!

Чуйте, съберете се, грабвайте вилите.

Звярът е на свобода!“

52.

Спешният екип наистина пристигна бързо — нямаше и две минути, откакто микродатчиците под кожата на Ортис и сирените в апартамента се бяха включили. Доста преди това обаче двамата мъже и жената от колинската охрана чуха алармите и влетяха в апартамента. Завариха Ортис в стола му, килнат на една страна, Нортън и Марсалис — прави до него.

— Господине? — обърна се жената към Нортън.

— Блокирайте целия етаж — каза й разсеяно той. — Обадете се за подкрепление, сами няма да се справите. И не искам никой, дори полицията, да се качва тук без мое позволение.

— Но, но…

— Действайте. — После се обърна към Карл. — Ти по-добре тръгвай.

Карл кимна, погледна за последно Ортис и мина покрай тримата охранители, които несъзнателно бяха стеснили кръга около тялото на директора. Излезе от стаята, без да поглежда назад, тръгна по коридора и налетя на спешния екип, юрнал се с животоспасяваща скорост и пълен набор реанимационно оборудване към апартамента.

Дръпна се да им направи път.

Излезе от болницата и тръгна бързо, извървя две пресечки на запад и четири на юг, докато не се изгуби в огряната от слънцето градска врява. Съблече затворническото яке, извади от джоба му пакета еднократни телефони, после го сви на топка с хастара навън и го хвърли в първия рециклиращ контейнер, който видя. Студът го захапа през ризата, но в джобовете си имаше одобрен от КОЛИН кредит. Имаше и време.

Спря на един ъгъл, погледна си часовника и прецени колко време ще му трябва да стигне до суборбиталния терминал на летище „Кенеди“. Надяваше се Нортън да устиска нещата от своя край.

После извади нов телефон от пакета, включи го и зачака покритието. Бръкна с другата си ръка в джоба на панталона и измъкна снимката и списъка с номера, които Матю му беше продиктувал предната вечер.

— Добре, Сев — измърмори под нос. — Хайде да го направим.

Жената пристъпи в полутъмния бар, неуверено, но и не съвсем. В крайна сметка бяха на нейна територия — Долен Манхатън, само на две пресечки северно от Уол Стрийт и сградата, където се помещаваше отделът за инфопрестъпления към нюйоркската полиция. Не беше изминала голямо разстояние.

Две малки крачки, колкото вратата зад нея да се затвори, след това спря и огледа помещението. Той вдигна ръка, когато погледът й се плъзна по редицата сепарета срещу бара. Жената не отвърна на жеста му, не тръгна към него. Самотният наквасил се костюмар, пуснал котва на едно столче в края на бара в компанията на поредното си мартини, я проследи замаяно с поглед. Сигурно си струваше да я позяпа човек, помисли си Карл. Дългокрака и стройна под семплото облекло, с наперена походка и изправен гръб. Лампата със старомодна електрическа крушка в средата на тавана огря в златисто косата й, разкри за миг хубостта й на мажоретка. Не се беше променила много спрямо снимката.

— Ейми Уестхоф?

Той се надигна от мястото си, когато тя наближи сепарето, и й протегна ръка. Ръкуваха се; тя го гледаше изпитателно.

— Да. Агент… Ди Палма, нали?

— Същият. — Показа й служебната си карта от АГЛОН, държеше я така, че да види снимката, но не и името. Направи угрижена физиономия, за да отвлече вниманието й, докато прибираше картата. — Дошла сте сама?

Тя махна небрежно, докато сядаше срещу него, и побърза да го излъже.

— Ами, партньорът ми е зает с… работи по нещо друго в момента. Не можа да дойде. Споменахте, че става въпрос за ареста на Етан Конрад отпреди четири години. Честно казано, не виждам какво общо може да има това с мен или с отдела ми.

— Е, не е кой знае какво. Попадна ни нещо и реших да проверя. Но… да ви поръчам ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Дежурна съм и трябва да се връщам на работа. Дали не може да побързаме?

— Разбира се. — Карл отпи от уискито си. — В интерес на истината, тук съм повече или по-малко неофициално. Очевидно е, че не се намираме на територия на ООН, нали така.

— Но не сме и много далеч обаче.

— Да, вярно е. — Карл остави чашата и отпусна ръце в скута си. — Е, предполагам, че сте запозната със случая. Разбрах, че сте имали нещо като връзка с Етан Конрад още преди да се разбере какъв е той.

— Така е, имах — каза тя с известно напрежение. — Доста преди някой да разбере за него.

— О, да, разбира се. Вижте, работата е там, че получих информация от служител на нюйоркската полиция, бивш служител всъщност. Севги Ертекин. Познавате ли я?

Сервитьорката се приближи с вдигнати вежди, макар да не беше извадила още тефтерчето си от джоба на престилката. Рано беше. Като се изключи самотният брокер, те бяха единствените клиенти в бара.

— Ще поръчате ли нещо?

— Не, благодаря — рязко каза Ейми Уестхоф.

Сервитьорката сви рамене и отстъпи назад. Карл й метна извинителен поглед. Уестхоф я изчака да се върне на бара, преди да заговори.

— Да, познавам Ертекин. Бегло. Какво ви е казала?

— Ами, твърди, че вие сте издали Конрад на АГЛОН, защото ви е зарязал, а после сте се опитали да го предупредите в последния момент. Но очевидно сте закъснели. И сега…

— Шибана кучка! — Но дори и на мижавото осветление в бара се виждаше пепелявият цвят на лицето й.

— Значи отричате, така ли?

Уестхоф вдигна треперещ пръст.

— Върнете се при оная рошава кучка и й предайте от мен, че…

— За съжаление това е невъзможно. Севги Ертекин е мъртва. Но преди да умре, ме помоли да ви предам нещо, нещо, което е искала да направи лично, но не е могла.

Русата жена присви очи.

— Какво нещо?

А после трепна, изписка, дръпна се и погледна надолу към крачола на панталона си. Притисна бедрото си с две ръце.

— Какво беше това, по дяволите?

— Стреличка с генномодифицирано кураре — студено каза Карл. — Ще парализира мускулите ви и няма да можете да дишате, нито да извикате за помощ.

Уестхоф го гледаше ококорено. Опита се да стане, но не успя, само изръмжа задавено; продължаваше да го гледа.

— Това е значително подобрен вариант на естествената отрова кураре — продължи той. — Може да се нарече тринайската на отровите. Ако трябва да гадая, бих казал, че ви остават още седем или осем минути. Приятно прекарване.

Плъзна чашата по плота на масата към нея. Устата на Уестхоф се изкриви, гърбът й се подпря безсилно на стената. Карл стана да си ходи. Наведе се към нея.

— Севги Ертекин искаше да умреш — каза й тихо. — И сега си мъртва.

После се измъкна от сепарето и тръгна към вратата. Пътьом погледна към бара — сервитьорката седеше на едно от високите столчета и се занимаваше с телефона си. Когато вдигна поглед към него, Карл й отвърна с умърлушена усмивка и завъртя изразително очи. Момичето направи съчувствена физиономия, усмихна му се и се върна към телефона си. Той стигна до вратата, бутна я и излезе на студения следобеден въздух.

Изхвърли пистолетчето със стреличките през решетката на един канал на Уол Стрийт: с известно съжаление заради усилията на Матю да му намери дилър с достатъчно лоша слава и заради цената, която въпросният дилър му поиска, когато стана ясно, че Карл бърза с поръчката.

От друга страна, беше изпълнило предназначението си.

„Надявам се, че това си искала, Севги.“

Обади се на Нортън от таксито на път за летището.

— Можеш ли да говориш?

— Да, вече съм в централата на Джеферсън Парк. Ти къде си?

— На Бруклинския мост. Пътувам за летището.

— Още си тук, в града? — Гласът на Нортън само дето не му спука тъпанчето. — Какви ги вършиш, Марсалис?

— Имах да свърша едно-две неща. Още ли е безопасно да летя?

Нортън издиша продължително.

— Би трябвало, да. Полицията тропа на вратата ми, а онези от „Вейл Корнел“ се разпищяха, че ще ни съдят, но с КОЛИН зад гърба си засега удържам положението. Винаги съм знаел, че има някаква причина да приема тази работа.

— Старомодното корпоративно влияние, а? — подсмихна се Карл, после стана сериозен. — Дали ще се опитат да ти лепнат обвинение, как мислиш?

— Е, засега аз ръководя парада, така че няма страшно. Пък и бях в банята, както си спомняш. Нямах представа какво става, докато ти не ме повика, а когато излязох, Ортис вече беше мъртъв.

— Не ми звучи много убедително.

— И не е. Но става въпрос за най-силната неправителствена организация на планетата, не забравяй. Стига си се тревожил за мен, Марсалис. Ако искаш да ми помогнеш, просто си разкарай задника от територията на Съюза по най-бързия начин.

— Точно това правя.

Затвори и впери поглед през прозореца на таксито. Оребрена светлина примигваше през стоманените решетки на мостовата конструкция, шареше лицето му, а въздухът в таксито ту се изпълваше с танцуващи в слънчеви снопове прашинки, ту потъваше в сумрак. От другата страна на Ист Ривър Манхатън пъчеше ъгловатия си релеф на фона на студено, синьо до съвършенство небе. Слънцето светеше и се стичаше като разкъсан жълтък по фасадата на една от новите черни нанопостроени административни кули. Раздялата се впиваше като мъгла в смаляващия се градски пейзаж.

Смътната страст, обзела го преди две вечери, докато гледаше през залива от панорамната стена, се върна и го прободе в сърцето. Съвсем същата. Значението й му убягваше, сигурен беше само за името й.

„Севги.“