Валънтайн Понтифекс

1

Когато кралските експедиционни сили бяха на часове път надолу по реката от Ни-моя, лорд Хисун извика Алзимир.

— Открий дали голямата къща, известна като „Нисиморн проспект“ все още съществува. Смятам да тя да е моят щаб, докато съм в Ни-моя.

Хисун си спомняше тази къща — помнеше Ни-моя с нейните бели кули и проблясващи аркади така ясно, сякаш бе прекарал там половината си живот. Но без да стъпи в Зимроел — видял бе Ни-моя през чужди очи. Върна се назад във времето, когато скришом проникваше в картотеките със спомени в Регистъра на душите. Как се казваше малката търговка от Велатис, която се омъжи за брата на херцога и наследи Нисиморн проспект? Иниана. Иниана Форлана. Онази, дето колеше и бесеше в Големия базар, докато животът й не се промени така смайващо.

Това бе станало в края на царуването на лорд Малибор — само някакви две десетилетия и нещо са изминали оттогава. Твърде бе вероятно Иниана да е още жива. И все така да живее в своето чудесно имение с изглед към реката. Смяташе да отиде при нея и ще й каже, че я познава и разбира толкова добре, колкото и себе си. Да й каже, че и двамата са един и същи тип: любимци на съдбата, които са наясно, че истинските любимци на съдбата са хората, които знаят как най-добре да се възползват от късмета си.

Нисиморн проспект си беше на същото място с ефирните балкони и портици, плуващи като в сън в трептящия въздух. Но Иниана Форлана вече не живееше тук. Голямата къща бе фрашкана с натъпкани по петима-шестима в стая свадливи натрапници, надраскали имената си по стъклената стена на Залата на прозорците, наклали димящи огньове по верандите и оставили мазните си отпечатъци по блестящите бели стени. Болшинството се изпари като утринна мъгла когато войските на коронала подминаха портала. Но някои останаха и навъсено гледаха коронала като нашественик от друг свят.

— Да разкарам ли тази паплач, милорд? — попита Стимион.

Хисун кимна.

— Но първо им дай малко храна и пиене и им предай съжаленията на коронала, че ги лишава от подслон. И ги попитай дали познават бившата собственичка, лейди Иниана.

Той мрачно обикаляше стаите, като ги сравняваше със сияещото видение на този дом, което бе запазил от спомените на Иниана Форлана. Картинката беше плачевна. Нямаше кътче, което да не е омърсено, повредено, лекедосано, обезобразено, ограбено. Работа за цяла армия майстори, които с години ще възстановяват щетите.

Съдбата на Нисиморн проспект бе сполетяла и цялата Ни-моя. Хисун печално бродеше по Залата на прозорците със зашеметяващи изгледи към тридесетмилионния град, през които се съзираше ужасяваща разруха. Това бе останало от някога най-богатия и бляскав зимроелски град, не отстъпващ по хубост на градовете от Връхни. Белите кули бяха почернели от саждите на безброй големи огньове. Дворецът на херцозите приличаше на гнил пън върху великолепен фундамент. Почти двукилометровото пространство от висящи постройки на галерията Госамар с най-хубавите магазини бе лишена в единия край от подпорите си и се беше проснала като захвърлено наметало на улицата под нея. Стъклените куполи на Музея на световете бяха изпотрошени и на Хисун не му се мислеше за съдбата на неговите безценни експонати. Въртящите се рефлектори на Кристалния булевард не светеха. Погледна към пристанището и видя прекатурени във водата едновремешните луксозни плаващи ресторанти, в които са били сервирани специалитети от най-изтънчените деликатеси на Нарабал, Стий, Пидруид и други далечни градове.

Почувства се измамен. Толкова години да мечтаеш да зърнеш Ни-моя и когато най-после блянът ти се сбъдне, да я намериш може би непоправимо съсипана…

Почуди се как е станало така. Защо тукашните хора от глад, паника и лудост се бяха обърнали срещу собствения си град? Нима в един-единствен пристъп на умопомрачение в сърцето на Зимроел бе унищожена цялата красота, градена с хилядолетия? И си помисли, че е платена твърде висока цена за всички тези векове безскрупулно самодоволство.

Стимион дойде, за да му докладва новините за лейди Иниана: според един от заселниците тя беше избягала от Ни-моя преди повече от година, когато един от лъжекороналите бе обсебил имението й за своя резиденция. Никой не знаеше къде е сега и дали е жива.

Херцогът на Ни-моя и близките му, както и повечето благородници също били избягали дори преди нея.

— А фалшивият коронал?

— Също си е отишъл, милорд. Цялата пасмина, защото са били дузина и постоянно са се дърляли помежду си. Но миналия месец, когато понтифекс Валънтайн пристигнал в града, са избягали като подплашени билантуни. Днес в Ни-моя има само един коронал, милорд, и името му е Хисун.

Хисун криво се усмихна.

— Значи това е голямата ми обиколка? Къде са музикантите, къде са парадите? Защо е цялата тази кочина и съсипия? Не си представях така първото посещение тук, Стимион.

— Ще се върнете в Ни-моя в по-щастливи времена, милорд, и всичко ще бъде както преди.

— Нима? Наистина ли мислиш така? О, дано си прав, приятелю.

Появи се Алзимир.

— Милорд, градоначалникът ви отправя своите почитания и моли за разрешение да ви посети следобед.

— Да дойде вечерта. В момента имаме по-спешни задачи от срещите с местните кметове.

— Ще му предам, милорд. Според мен кметът изпитва известна тревога, милорд, от многочислеността на армията, която се каниш да настаниш тук. Спомена за недостиг на провизии, за проблеми в здравеопазването, които той…

— Кажи му, че ще ни снабдява с провизии както е наредено, Алзимир, или ние ще се снабдим с по-кадърен кмет — каза Хисун. — Предай му също така, че милорд Дивис скоро ще бъде тук начело на още по-внушителна армия, последван от военачалника милорд Тунигорн. Посъветвай го да гледа на сегашните си усилия като на репетиция за същинското бреме, което предстои тепърва. Но го уведоми също, че ще пооблекча продоволствения му проблем, като включа няколко милиона от гражданите му в окупационния корпус, с който ще потеглим за Пиурифейн. И ако се опъва, Алзимир, подчертай му, че не сме дошли тук да му досаждаме, а да спасим провинцията му от хаоса, макар да се лишаваме от любимите си турнири в замъка. Ако сметнеш, че не реагира адекватно на тези наши разпореждания, окови го във вериги и намери някой по-сговорчив заместник-кмет. — Хисун се усмихна. — Толкова за кмета на Ни-моя. Някакви новини за милорд Дивис?

— Множество, милорд. Напуснал е Пилиплок и ни следва нагоре по Зимър по най-бързия начин, като събира армия по пътя си. Имаме съобщения от Порт Сейкфордж, Стенуомп, Оргелиуз, Импемоунд и Облион Вейл, а последното е от околностите на Ларнимискулус.

— Ако не се лъжа, той е на хиляди километри на изток оттук? Ще има да чакаме. Добре, той ще дойде, когато дойде, и няма начин да ускорим нещата, нито е разумно да тръгваме за Пиурифейн без се срещнем. — Хисун се усмихна унило. — Задачата ни щеше да е триж по-лесна, ако този свят беше два пъти по-малък. Алзимир, изпрати послание за най-големите ни почитания до Дивис в Ларнимискулус, а може би в Белка и Кларишанц, и някои други градове по пътя му, за да го уведомиш с какво нетърпение очаквам да го видя отново.

— Наистина ли, милорд?

Хисун го погледна внимателно.

— Наистина — потвърди той. — От цяло сърце, Алзимир!

Установи се в големия кабинет на третия етаж. Твърде отдавна огромната стая бе приютявала библиотеката на Калейн, брата на херцога на Ни-моя. Но древните книги, повечето за необикновени животни, бяха изчезнали и кабинетът бе обширно празно пространство с едно-единствено опърпано бюро в средата. Хисун разпъна на него картите и се зае да обмисля стратегията.

Не беше приятно, че го зарязаха в ариегард на Острова на съня, след като Валънтайн се наложи пръв да отплава за Пилиплок, който Хисун смяташе да укроти със силата на оръжията. Тока стана ясно, че Хисун може и да е коронал, но ще трябва да се конкурира с един жизнен и деен, съвсем видим понтифекс, който няма намерение да се оттегля в Лабиринта. В досегашната история липсваше подобен прецедент. Дори най-силните и най-амбициозните коронали бяха отстъпвали мястото си, за да отидат в подземното си жилище.

Но и сегашните събития бяха безпрецедентни. И не можеше да отрече, че пътуването на Валънтайн до Пилиплок, което Хисун бе смятал за най-налудничава глупост, се бе оказало блестящ стратегически удар.

Бунтовният град покорно бе спуснал флаговете и без хленч се беше подчинил на понтифекса — точно както бе предсказал Валънтайн! Каква магия му беше позволила да предприеме толкова дързък ход? Но нима навремето Валънтайн си бе възвърнал трона със сходна тактика? Зад мекотата и благородството се криеше железен характер. И все пак благостта на Валънтайн на беше просто удобна маскировка, а най-дълбоката и най-истинска негова черта. Той беше необикновен човек — велик крал по свой необикновен начин…

И сега понтифексът напредваше с малкия си антураж от една съсипана провинция към друга и кротко преговаряше в името на здравия разум. От Пилиплок бе отишъл в Ни-моя, като изпревари с няколко седмици Хисун. При неговото приближаване лъжекороналите се бяха разбягали, вандалите и бандитите бяха прекратили мародерствата, зашеметените и обеднели граждани бяха наизлезли с милиони за да приветстват своя нов понтифекс, сякаш той бе способен с едно махване на ръката да върне света към предишното му състояние. Което безмерно опрости задачата на Хисун, който го следваше непосредствено: вместо да губи време и ресурси, за да възстанови контрола над Ни-моя, той намери града спокоен и сравнително склонен към сътрудничество.

Хисун погледна картата. Сега Валънтайн бе поел към Кинтор. Трудна задача: там се бе загнездил най-силният от лъжекороналите Семпетурн с личната си армия — „Рицарите на Декерет“. Хисун се боеше за понтифекса, но не успя да го възпре, нито да го убеди да тръгне с войска из градовете на Маджипур.

Накъде ли ще се насочи Валънтайн след Кинтор? Хисун реши, че поеме към градовете на Долината, а после към морските градове — Пидруид, Нарабал… Никой не знаеше какво става на онзи далечен бряг, където бяха отишли милиони бежанци от сърцето на разрушения Зимроел. Но Хисун бе сигурен, че Валънтайн ще продължи все така неуморно да шества напред, за да превръща хаоса в ред само с пламенната сила на духа си. За понтифекса това бе нещо като странна голяма обиколка. И Хисун притеснено си помисли, че не понтифексът е редно да прави големи обиколки.

Остави на мира Валънтайн и се замисли за собствените си отговорности. Първо трябва да изчака тук Дивис. Това ще бъде доста деликатна работа. Хисун бе наясно, че успехът на царуването му е поставен на карта и зависи от това дали ще сложи на мястото му този мрачен завистник. Изходът бе да му даде голяма власт, да го направи втория човек в кралството. И същевременно да му държи юздите — ако това бе възможно.

Хисун бързо започна да чертае линии на картата и да обмисля тънкостите на тактиката. Внезапно се запита какво ще ядат всички тези войници в един измиращ от глад свят? Да се изхрани милионна армия с корени, ядки и трева? Той поклати глава. Ако нещата опрат дотам, ще се изхранват с камъни и тиня или сатанинските зъбати твари, селекционирани от бунтовниците, та и собствените си мъртъвци. За да свърши цялото това безумие.

Стана и отиде до прозореца. Сега, когато се спускаше здрачът и прикриваше най-грозните белези, Ни-моя изглеждаше разхубавена. Той насмешливо й се поклони. „Добър вечер, милорд! Нека Божественият ви закриля, милорд!“ Лорд Хисун звучеше странно. Всички му засвидетелстваха своето раболепие. Може би скоро щеше да свикне с това, че е коронал. В края на краищата, нищо не бе дошло изневиделица. И все пак имаше чувството, че това е фарс. Може би усещането се дължеше на това, че царуваше в движение, някак импровизирано. Така ще е, докато не се завърне в замъка Връхни — в замъка на лорд Хисун! — и да започне да подписва декрети, да уговаря визити и да оглавява пищни церемонии, както се полага на един коронал в мирно време. Но кога ще стане това? Хисун сви рамене. Въпросът беше глупав, като повечето въпроси. Ще стане, когато стане, а дотогава има да се отметне доста работа. Хисун се върна при бюрото си и седна пред картите.

След около час се върна Алзимир.

— Говорих с кмета, милорд. Предлага пълно съдействие. Чака долу с надеждата, че ще му позволите да сподели с вас ползотворните си идеи.

Хисун се усмихна.

— Доведи ми го.

2

След като най-после стигнаха до Кинтор, Валънтайн нареди на Азенхарт да акостира не близо до централната част, а в южното предградие Горещ Кинтор с геотермичните чудеса — гейзерите, горещите езера и всичко останало. Трябваше да влезе в града бавно и отмерено, за се усети така нареченият коронал навреме.

Не че самозваният лорд Семпетурн щеше да се изненада особено. Валънтайн не криеше нито самоличността си, нито маршрута, който следва. Спираше в по-големите речни градове, срещаше се с останалите тук-там общински управници, които обещаваха да подкрепят войската, за да отблъснат заплахата на променящите се. И по протежение на цялото речно плаване, дори в градчетата, които подминаваше, по бреговете излизаха хора, за да приветстват с радостни възгласи своя император по пътя към Кинтор.

Но това бе и тъжно пътуване, защото дори отдалеч личеше, че реката, че някога оживените и процъфтяващи градове бяха заприличали на призраци с празните си и разбити пристанищни складове, с пусти базари, буренясали булеварди. А където слизаше на брега, виждаше, че народът е безнадеждно отчаян.

Но когато акостира на това фантастично място Горещи Киндор с думкащите гейзери и съскащите, гъргорещи езера, тънещо сред облаци бледозелен газ, Валънтайн забеляза друго изражение по лицата на събралите се на кея: тревожно, нетърпеливо любопитство, сякаш тълпата предвкусваше някакво спортно събитие.

Явно очакваха да видят що за прием ще му окаже лорд Семпетурн.

— Ще тръгнем само след две-три минути, Ваше Величество, — извика Шанамир. — Флотерите идват.

— Никакви флотери — отсече Валънтайн. — Ще влезем в Кинтор пеша.

Чу познатото ужасено пъшкане на Слийт, видя познатото отчаяние, изписано на лицето му. Личеше си, чи е останалите не са очаровани, но си замълчаха. От известно време никой не му възразяваше. Не толкова защото вече бе понтифекс. Замяната на една гръмка титла с нова бе нещо тривиално. А по-скоро защото смятаха, че той навлиза все по-дълбоко в област, която бе табу за тях. Станал бе неразбираем за тях. Колкото до него самия, той нехаеше за безопасността: чувстваше се неуязвим, непобедим.

— По кой мост ще минем, Ваше Величество? — попита Делиамбър.

Мостовете бяха четири: тухлен, от камък, строен, блещукащ и прозрачен, сякаш направен от стъкло, и ефирно верижен. Валънтайн гледаше ту тях, ту далечните квадратни върхове на кулите на Кинтор далеч над реката. Забеляза, че мостът с каменните сводове май е порутен при средната дъга. Каза си, че тона е баш работа за понтифекса, нали в древността титлата му бе означавала „строител на мостове“.

— Някога им знаех имената, добри ми Делиамбър, но съм ги забравил — каза той. — Ще ми ги припомниш ли?

— Вдясно е Мостът на сънищата, Ваше Величество, следващият е Мостът на понтифекса, после Кинторският, който май е неизползваем. Последният е Мостът на коронала.

— Да търгнем по Моста на понтифекса — каза Валънтайн.

Поеха бавно, следвани от непрестанно растящата навалица, която спазваше известна дистанция.

Малко преди Валънтайн да преполови разстоянието, една слаба, тъмнокоса жена с избеляло оранжево наметало се откъсна от зяпачите и се втурна към него с викове: „Ваше величество! Ваше величество!“ Но на дузина крачки от него Лизамон Хълтин я спря и я взе като детска кукла.

— Не, почакайте — измърмори жената, преди Лизамон да я захвърли назад към тълпата. — Не мисля нищо лошо… имам подарък за понтифекса…

— Остави я, Лизамон — каза Валънтайн спокойно.

Намръщена подозрително, Лизамон я пусна, но остана в пълна готовност до понтифекса. Жената трепереше, устните й се размърдаха, но за миг остана безмълвна. После каза:

— Вие сте истинският лорд Валънтайн, нали?

— Да, аз бях лорд Валънтайн. Сега съм понтифекс.

— Разбира се. Знаех си. Разправяха, че сте мъртъв, но никога не съм го вярвала. Никога! — Жената се поклони. — Ваше Величество! — Тя още трепереше. Личеше, че е доста млада, въпреки че беше изпосталяла, съсипана и бледа. Протегна ръка и продължи: — Аз съм Милилейн. Исках да ви дам това.

На дланта й лежеше нещо като кама от кост.

— Убийца, вижте! — изрева Лизамон и понечи да се хвърли отново.

Валънтайн вдигна ръка.

— Почакай — каза той. — Какво е това, Милилейн?

— Зъб… Свещен зъб… Зъб на водния крал Маазмурн…

— О!

— Да ви пази. Да ви води. Той е най-великият от водните крале. Този зъб е скъпоценен, ваше величество. — Тя вече се олюляваше. — Отначало смятах, че е грехота, богохулство, престъпление да ги боготворим. Но после научих много. Водните крале не са зли, Ваше Величество! Те са истинските господари! Ние им принадлежим — ние и останалите жители на Маджипур. И ви нося зъба на Маазмурн, на най-великия, висшата Сила…

Карабела каза меко:

— Трябва да продължим, Валънтайн.

— Да. — Той протегна ръка и внимателно взе подаръка, някак хладен и в същото време сякаш излъчващ светлина. За миг му се стори, че чува звън на далечни камбани, макар никога да не бе чувал точно тази мелодия точно на тези камбани.

— Благодаря ти, Милейн — сериозно каза той. — Ще запазя твоя дар.

— Ваше Величество — прошепна тя и се отдръпна в тълпата.

Той продължи бавно по моста към Кинтор.

Преходът трая повече от час. Дълго преди да стигне до отсрещния брягq Валънтайн видя, че там го чака тълпа, но не обикновена навалица, а издокарано с униформи в зелено и златно множество. Значи това беше прословутата войска на лъжелорда Семпетурн?

— Ваше Величество! — възкликна Залзан Кавол и се намръщи.

— Не спирай — каза Валънтайн. — Пропусни ме напред, когато стигнеш до тях, без да се отделяш от мен.

Усети как Карабела уплашено стиска китката му.

— Помниш ли — каза той, — че в началото на възстановителната война на портала на Пендиуейн ни чакаха десет хиляди въоръжени, а ние бяхме само няколко дузини?

— Сега не е същото. Пендиуейн не беше въставал срещу теб. На портала не те чакаше някакъв измислен коронал, а само дебел, ужасен провинциален кмет.

— Същото е — каза Валънтайн.

Той стигна до края на моста. Пътят беше препречен от униформените. Един офицер от предната линия с блестящи от страх очи кресна грубиянски:

— Кой си ти, дето влизаш в Кинтор без разрешението на лорд Семпетурн?

— Аз съм понтифекс Валънтайн и нямам нужда от ничие разрешение, за да вляза в някой град на Маджипур.

— Короналът лорд Семпетурн не ще ти позволи да пристъпиш отвъд моста, скитнико!

— Как може, ако короналът е истински коронал, да се противопоставя на понтифекса? Хайде, човече, дръпни се! — с усмивка каза Валънтайн.

— Няма, защото ти си толкова понтифекс, колкото и аз.

— Отричаш ме, така ли? Мисля, че твоят коронал трябва да го стори лично — промълви благо Валънтайн.

И тръгна напред, пазен от Залзан Кавол и Лизамон Хълтин. Офицерът-грубиянин хвърляше неспокойни погледи към войниците край себе си. После се изпъчи и показно сложи длан върху ефеса, същото сториха и подчинените му. Валънтайн продължи напред, нищо че настръхналата група продължи да го гледа кръвнишки.

Изведнъж редиците се отдръпнаха и срещу Валънтайн се изтъпани червендалест трътльо, издокаран като коронал, явно с имитация на звездна корона, цвъцната върху гъстата рошава черна туфа на косата.

Той театрално простря ръце и гръмко извика:

— Достатъчно! Дотук, самозванецо!

— И от чие име издаваш тези заповеди? — любезно се осведоми Валънтайн.

— От свое, защото аз съм лорд Семпетурн!

— А, значи ти си коронал, а аз — самозванец? Не знаех. И по чия воля си коронал?

— По волята на Божествения, който предопредели аз да управлявам в това запустение замъка Връхни

— Разбирам — каза Валънтайн. — Но не знам за таково запустение. Там си има коронал, името му е лорд Хисун, който е на власт със законно назначение.

— Един самозванец не може да прави законни назначения — отвърна Семпетурн.

— Но аз съм Валънтайн, предишният коронал, а сега — понтифекс, също по волята на Божествения.

Семптурн мрачно се усмихна.

— Преди да се самопровъзгласиш за коронал, беше измамник и такъв си оставаш!

— Нима? А признанието на всички принцове и лордове от Замъка, на понтифекс Тиеверас, нека почива вечно при Източника, и на собствената ми майка — Господарката?

— Казвам, че ти ги измами всичките, и зачернилото Маджипур проклятие е най-доброто доказателство, че съм прав. Защото истинският Валънтайн беше мургав и тъмнокос, а ти имаш светла като злато коса!

Валънтайн се разсмя.

— Но това е стара история, приятелю! Сигурно знаеш, че заради магията съм с друго тяло!

— Това ти го разправяш.

— Признато е от властите в кралството.

— Значи си печен измамник — каза Семпетурн. — Но няма да си губя времето с теб, защото имам спешни задачи. Върви си. Връщай се в Горещ Кинтор, качвай се на кораба и заминавай. Ако утре по това време още си в тази провинция, ще съжаляваш най-горчиво.

— Ще си отида доста скоро, лорд Семпетурн. Но първо ще ти поискам услуга. Тези твои войници — „Рицарите на Декерет“, така ли ги наричаш? Имаме нужда от тях. Лорд Хисун събира армия на изток, до Пиурифейн. Върви при него, лорд Семпетурн. Мини под негово командване. Подчини му се. Няма да те лишим от предводителството над твоята войска. Но трябва да станеш част от голямото усилие.

— Трябва да си побъркан — каза Семпетурн.

— Аз мисля иначе.

— Да оставя града си без защита? Да измина хиляди километри, за да се подчиня на някакъв узурпатор?

— Налага се, лорд Семпетурн.

— В Кинтор само аз решавам какво се налага.

— Това трябва да се промени — каза Валънтайн. Той лесно премина в транс и докосна съзнанието на Семпетурн, който смутено сви вежди, като му изпрати образа на Доминин Барджазид, въплътен в някогашното Валънтайново тяло, с въпроса:

— Познаваш ли този мъж, лорд Семпетурн?

— Той… той… е някогашния лорд Валънтайн.

— Не — каза Валънтайн и съсредоточи духа си, за да го стовари върху съзнанието на лъжекоронала на Кинтор.

Семпетурн залитна и едва не падна.

— Кой е този човек? — попита отново Валънтайн.

— Братът на Краля на сънищата — прошепна Семпетурн.

— А защо има чертите на предишния лорд валънтайн?

— Защото… защото…

— Кажи ми.

Семпетурн почти се свлече на земята.

— Защото е откраднал тялото на коронала по време на узурпацията и то все още му принадлежи по милостта на човека, когото беше свалил…

— Така. И кой съм аз тогава?

— Ти си лорд Валънтайн — каза Семпетурн отчаяно.

— Грешиш. Кой съм аз, Семпетурн?

— Валънтайн — понтифекс. Понтифексът на Маджипур.

— Вярно. Най-после. А щом аз съм понтифекс, кой е короналът?

— Който… ти… кажеш… Ваше Величество.

— Казвам, че е лорд Хисун, който те чака в Ни-моя, Семпетурн. Върви. Събери рицарите си и вървете на изток, за да служиш вярно на коронала. Върви, Семпетурн. Върви!

Той изпрати за последен път енергията се към Семпетурн, който се разтрепера и най-после рухна на колене.

— Ваше Величество… Ваше величество… Простете ми!

— Ще прекарам в Кинтор ден или два — каза Валънтайн — и ще се погрижа всичко тук да е наред. После поемаме на запад, където ме чака още работа. — Той се обърна и видя Карабела да го гледа така, сякаш са му пораснали крила или рога. Усмихна й се и си помисли, че сега би изпил някоя друга чаша хубаво вино.

Погледна драконовия зъб, който бе държал в ръка през цялото това време, и пак долови гласовете на камбани, и му се стори, че усеща в душата си замаха на мощни криле. Внимателно уви дара на Милилейн в коприна и го подаде на Карабела.

— Пази добре това, господарке моя. Мисля, че ще ми върши добра рабонта. — Той потърси с поглед Милилейн и я видя в тълпата — очите й бяха приковани към него и горяха с плашеща сила, сякаш съзерцаваше с благоговение и екстаз някакво богоподобно същество.

3

Хисун разбра, че точно до вратата на спалнята му се развихря нещо като шумна разправия. Стана, намръщи се, уморено примигна. Зад големия прозорец вляво се виждаше червеният утринен блясък на слънцето ниско над хоризонта. Снощи си бе легнал късно заради днешното пристигане на Дивис и не беше очарован, че го будят в ранни зори.

— Ей, вие там — изръмжа той, — за какво, в името на Божествения, е цялата тази врява?

— Трябва да ви видя веднага, милорд! — произнесе гласът на Алзимир. — Стражата не ме пуска, но аз на всяка цена трябва да говоря с вас, и то веднага!

— Добре, пуснете го — нареди Хисун с въздишка.

Щракна ключалка и в спалнята цъфна Алзимир, явно не на себе си.

— Милорд…

— Какво става?

— Градът е нападнат, милорд!

Хисун внезапно се почувства по-буден от всякога.

— Нападнат? От кого?

— Странни чудовищни птици — каза Алзимир. — С криле като на дракони, човки като сърпове и нокти, от които капе отрова.

— Няма такива птици!

— Сигурно са някакви дяволски изчадия на метаморфите. Нахълтваха в Ни-моя малко преди изгрев от юг — огромно гнусно ято, може би хиляди. Вече дадохме към петдесет жертви, а през деня ще стане много по-зле. — Алзимир отиде до прозореца. — Ето, няколко вече кръжат над стария дворец на херцога…

Хисун погледна. Чистото утринно небе гъмжеше от призрачни създания, по-големи от гихорни, по-едри от милуфтите и доста по-грозни. Крилата им наистина наподобяваха драконовите, огненочервените човки бяха зловещо закривени, а яркозелените нокти — застрашително дълги. Те трескаво се гмуркаха надолу в търсене на плячка, а народът по улиците бягаше отчаяно в търсене на убежище. Разигра се ужасна сцена — пред очите на Хисун грозилищата убиха едно непредпазливо момче, което излезе от една сграда точно под човката на една от тварите.

Хисун изрече проклятие.

— Добре, че ме събуди. Предприе ли нещо?

— Вече изпратих петстотин стрелци с лъкове на покривите, милорд. Ще действаме и с далекобойни енергомети.

— Не е достатъчно. Никак. Трябва първо да овладеем паниката. Какво ще стане, ако по улиците хукнат двайсетте милиона уплашени граждани? Жизненоважно е веднага да покажем, че овладяваме положението. Нека стрелците да са пет, не, десет хиляди, ако имаме толкова.

— Да, милорд.

— Издай заповед всичко живо да си стои у дома до второ нареждане. Никой да не излиза. По никакъв повод. Нека Стимион извести Дивис, че сме леко затруднени и не е зле да внимава, ако все още смята да влезе в Ни-моя тази сутрин. Изпрати ми онзи старец, надзорника на зоопарка, с когото говорих преди дни. Гитаин, Китаин — нещо такова. Кажи му за случилото се, докарай го под стража и нареди да донесат няколко мъртви птици, за да може той да ги изследва.

Хисун се обърна към прозореца отново, като гледаше намръщено. Грозна, покъртителна гледка.

— Променливите! — възкликна горчиво той. — Не жалят дори децата! Скъпо ще ни платят, Алзимир! Ще хвърлим Фараатаа на собствените му птици, нали? А сега побързай.

След малко заваляха донесения. Над сто смъртни случая, чийто брой лавинообразно нарастваше. И най-малко още две ята птици бяха връхлетели града, като по приблизителни изчисления тварите бяха вече най-малко хиляда и петстотин.

Но контраатаката от покривите вече даваше резултати. Бавни и тромави, птиците бяха лесни мишени, които нехаеха за стрелците. Това опростяваше още повече нещата и отърваването май беше само въпрос на време дори нови орди да летяха насам от Пиурифейн. По улиците на града почти не се мяркаха цивилни, защото новината за атаката и наредбата на коронала бяха достигнали и до най-отдалечените предградия. Тварите кръжаха мрачно над смълчаната, пуста Ни-моя.

Към обяд дойде вестта, че Ярмуз Китаин, зоологът, е доведен в Насиморн проспект и прави дисекция на едно мъртво пернато в задния двор. Преди няколко дни Хисун се беше срещал с него заради странните и смъртоносни създания, наводнили Ни-моя, и той бе дал ценни съвети как да ги озаптят. Намери Китаин — мъж със скръбни очи и хлътнала гръд, свит над останките на птица, толкова голяма, че отначало Хисун я взе за няколко, пръснати по настилката.

— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита Хисун.

Блед и треперещ, Китаин вдигна очи.

— Никога, милорд. Това е създание от кошмарите.

— Метаморфски кошмари, не мислиш ли?

— Несъмнено, милорд. Явно е някаква сатанинска измислица.

— Искаш да кажеш някакво синтетично създание?

Китаин поклати глава.

— Не съвсем, милорд. Според мен това е генетична манипулация от съществуващи форми на живот. Основната форма е милуфтата, най-голямата лешоядна птица в Зимроел. Уголемили са я и са я превърнали в от лешояд в хищник. Отровните жлези в основата на ноктите са като на амазоар — едно пиурифейнско влечуго.

— А крилете? — попита Хисун. — Взети са морските дракони, нали?

— Наподобяват ги.

— Но драконите не летят. Защо са й драконови криле на една птица?

Китаин сви рамене.

— Явно не с аеродинамична цел. Може да е направено само за да изглеждат птиците по-ужасяващи. Когато някой иска да използва във войната…

— Да, разбрах. Значи смяташ, че тези изчадия са поредното оръжие на метаморфите?

— Несъмнено, милорд. Това нещо не е живяло в диво състояние. Подобна твар със сигурност не би останала незабелязана четиринадесет хилядолетия.

— Следователно още едно престъпление им се пише в сметката. Кой би могъл да предположи, Китаин, че противниците ни са толкова изобретателни учени?

— Те са древна раса, милорд. И могат да имат доста подобни тайни.

Хисун изтръпна.

— Дано не ни пратят нещо още по-зловещо — каза той.

Но в ранния следобед нападението май беше почти отбито. Застреляните птици, стотици на брой, бяха нахвърляни на централния площад, където образуваха огромна неимоверно воняща купчина, а оцелелите, най-сетне проумели, че в Ни-моя най-много да ги прониже някоя стрела, се спасиха към хълмовете на север и само единични екземпляри кръжаха все още над града. Петима стрелци бяха загинали при защитата на Ни-моя. Висока, но неизбежна дан. Най-големият град на Маджипур не биваше да остане заложник на ято птици.

Повече от час Хисун обикаля с флотер града, за да се увери, че е безопасно да се вдигнат ограниченията. После се върна в щаб-квартирата си тъкмо навреме, за да научи, че Дивис е наближил доковете на Странд Виста.

През всичките месеци, откакто бе получил короната от Валънтайн във Вътрешния храм, Хисун очакваше с опасение първата среща с победения си съперник за титлата. И знаеше, че Дивис ще възприеме и най-малкия признак на слабост като покана да го измести от трона, за който ламтеше. Макар Дивис да не бе давал основания да бъде заподозран в подобно предателство, Хисун нямаше особени причини да се доверява на добрата му воля.

Но преди да поеме към доковете, Хисун усети как го обзема странно спокойствие. В края на краищата, той бе провъзгласен за коронал чрез свободния избор на човека, който сега беше понтифекс. Дивис ще трябва да преглътне горчивия хап, независимо дали това му се нрави.

Размерите на армадата, събрана от Дивис, бяха поразяващи. Сякаш бе реквизирал всяко речно корабче между Пилиплок и Ни-моя, така че Зимър беше задръстена от кораби дорде стигаше погледът — наистина огромна флота.

Дивис очакваше на своя флагмански кораб пристигането на лорд Хисун.

— Да му кажа ли да слезе и да ви поздрави на брега, милорд? — попита Стимион.

Хисун се усмихна.

— Аз ще отида при него.

Пое тържествено, окичен с всички кралски реталии — впрочем, и съветниците, и свитата му се бяха издокарали най-официално. Дузина стрелци го пазеха за всеки случай от евентуални нападения на смъртоносните хвъркати. Вярно, фактът че Хисун отиваше при Дивис може би представляваше нарушение на протокола, но за сметка на това той грижливо си беше придал господарски облик на владетел, благоволил да окаже необикновена чест на лоялен поданик.

Дивис също се беше погрижил да за собствената си величественост, защото въпреки жегата бе надянал широка черна роба от фини хайгусови кожи и великолепен лъскав шлем, донякъде наподобяващ корона. Когато Хисун се изкачи на палубата, Дивис се извиси над него като великан. Ала твърдостта и хладнокръвието на Хисун доста смалиха разликата в ръста.

После Дивис — както си му е редът, защото противното би било изтълкувано като открито предизвикателство — направи звездния знак, падна на едно коляно и пръв приветства новия коронал.

— Хисун! Лорд Хисун! Да живее лорд Хисун!

— Дано и ти да си жив, Дивис, защото ще имаме нужда от смелостта ти в предстоящата битка. Стани, човече. Стани!

Дивис се изправи. Изгледа право в очите Хисун, а върху лицето му се изписаха какви ли не, донакъде необясними емоции — от сянката на завистта, гнева и огорчението, до нещо като уважение, дори възхита, и веселост — сякаш Дивис въпреки всичко се забавляваше със странните превратности на съдбата.

— Достатъчно войска ли съм довел, милорд? — попита Дивис, като стори широк жест към задръстената с плавателни съдове река.

— Наистина е невероятно, че си събрал такава многобройна армия. Но казва ли ти някой какво е достатъчно за битка с призраци? Променящите се са ни подготвили още не една грозна изненада.

Дивис се позасмя.

— Чух, милорд, за птиците, изпратени сутринта.

— Не е за смях, милорд Дивис. Гадните страшилища убиваха хора и ги изяждаха още неизстинали. Пред очите ми си отиде едно дете. Но май им видяхме сметката. И като му дойде времето ще избием и създателите им.

— Изненадва ме вашата жажда за мъст, милорд.

— Нима смяташ, че я питая? — каза Хисун. — Е, щом ти го казваш… Нищо чудно да съм станал отмъстителен след седмици престой в един разрушен град и битки с хвъркати изчадия, изтребващи невинни граждани. От Пиурифейн се излива всякакъв вид мерзост, заплашваща цивилизацията, ето защо възнамерявам да залича неприятелите от лицето на земята. И ти казвам, Дивис: с твоя помощ ще отмъстя жестоко на обявилите ни тази война.

— Когато говорите така, милорд, твърде малко приличате на лорд Валънтайн. Мисля, че той никога не е произнасял думата отмъщение.

— А има ли причина да приличам на него, Дивис? Аз съм Хисун, а не Валънтайн.

— Но той ви избра за наследник.

— Да, но така се отказа и от титлата. Едва ли си приличаме тъкмо по отношението си към врага.

— Какво е тогава вашето отношение?

— Мисля, че вече го знаеш. Смятам двамата добре да се развъртим от две стрени метежниците, да сгащим онази гад Фараатаа и да прекратим безобразията. А после понтифексът може да привика оцелелите бунтовници и по своя по-нежен начин да преговаря с тях за някакво решение във връзка с обоснованите им жалби по наш адрес. Но според мен първо трябва да покажем сила. И ако се наложи, да прибегнем до кръвопролития. Какво ще кажеш за това, Дивис?

— Казвам, че не съм чувал по-разумни приказки от един коронал, откакто баща ми остави трона. Но понтифексът едва ли е на същото мнение. Той знае ли за плановете ти?

— Още не сме ги обсъждали подробно.

— А ще ги обсъждате ли?

— Понтифексът понастоящем е в Кинтор, или на запад оттук. — каза Хисун. — И тъй като ще се позабави там, а пък аз ще се позабавя в Пиурифейн, малковероятно е да имаме много шансове за консултации.

В очите на Дивис блесна известно лукавство.

— А, ето че виждам как се справяш с проблема си, милорд.

— За какъв проблем говориш?

— За проблема да си коронал при един понтифекс, който на воля кръстосва страната, наместо достойно да слезе в Лабиринта. Вероятно това е голям препъникамък за един млад коронал и на негово място и аз никак не бих харесал подобно положение. Но ако короналът се държи на прилично разстояние от понтифекса и приписва всевъзможните различия между техните политики на същото това разстояние, той си развързва ръцете. Така ли е, милорд?

— Май стъпваме на опасна почва, Дивис.

— О, нима?

— Да. Освен това ти преувеличаваш различията между нашите възгледи. Валънтайн не е военолюбив, но може би точно затова остави на мен трона на Конфалюм. Добре се разбираме с понтифекса, така че нека прекратим тази тема. Хайде, Дивис. Смятам, че е редно да ме поканиш в каютата си на чаша вино, а в Нисиморн проспект ще ударим още по една-две. И после ще седнем, за да планираме стратегията на нашата война. Какво ще кажеш за това?

4

Дъждът заваля отново и разми очертанията на картата, разпъната от Фараатаа върху влажната тиня на речния бряг. Но това не му пречеше особено, защото всеки детайл бе запечатан в гънките на мозъка му. Илиривойн тук, Авендройн там, Нови Велализиер тук. Реките, планините. Позициите на двете нашественически войски…

Позициите на двете нашественически войски…

Виж това не беше предвидено от Фараатаа. Нахлуването на непроменящите се в Пиурифейн бе голям пробив в плановете му. Страхливият слабак лорд Валънтайн никога не би направил нищо подобно. Не, Валънтайн по-скоро би дошъл пълзейки с нос в калта при Данипиур, за да моли смирено за мирен договор. Но Валънтайн вече не беше крал — или по-точно бе станал крал в сянка с по-висок ранг, но по-малка власт. Как би могъл да разбере някой щуротиите на непроменящите се? И сега те имаха нов крал, младият лорд Хисун, който изглежда е от друго тесто…

— Аарисиим! — повика Фараатаа. — Има ли някакви новини?

— Оскъдни, Кралю, който си. Очакваме вести от западния фронт, но по-късно.

— А от битката при Стейче?

— Горските братя все още не желаели да ни сътрудничат, но най-после склонили да опъват мрежи от лиани.

— Добре, добре. Но ще го сторят ли навреме, за да спрат настъплението на лорд Хисун?

— Твърде е вероятно, о, Кралю, който си.

— Казваш така, защото е вярно или защото мислиш, че именно това предпочитам да чуя? — попита Фараатаа

Аарасиим се опули, зяпна и от смущение започна да си мени формата, а когато стана отново Аарисиим тихо отвърна:

— Несправедлив си към мен, о, Фараатаа!

— Може би.

— Говоря истината.

— Ако това е вярно, тогава е вярно и всичко останало и ще приема, че говориш истината — мрачно каза Фараатаа. Дъждът още по-гръмко задумка по навеса на джунглата. — Върви и се върни, когато имаш новини от запад.

Аарисиим изчезна в мрака на дърветата. Фараатаа, намръщен, отново се зае да чертае картата си.

На запад имаше армия, пълчища на непроменящите се, предвождани от лорда с космато лице на име Дивис, синът на предишния коронал лорд Вориакс. „Ние бастисахме баща ти докато ловуваше в гората, помисли си Фараатаа. Знаеше ли това, Дивис? Ловецът, изстрелял фаталния куршум, беше пиуриварец, макар да имаше облика на лорд от Замъка. Виждаш ли, жалките променящи се могат да убият един коронал! Можем и теб да убием, Дивис. Можем и теб да убием, ако си невнимателен като баща си.“

И мрачно призна, че не може да нарече невнимателен Дивис, който, разбира се, не знаеше как е умрял баща му — нямаше по-строго пазена тайна от тази сред народа на Пиуривар. Щабът му плътно се пазеше от посветени рицари, така че пиле не можеше да прехвръкне през тази верига, та камо ли да се промъкне убиец, независимо колко ловко е дегизиран. С гневни промушващи движения на своя остър дървен кортик Фараатаа прорязваше все по-дълбоко и по-дълбоко върху картата линиите на унищожителния поход на Дивис, който проправяше пътища през диви земи, безпътни откакто свят светува, помиташе всичко отпреде си, заливаше Пиурифейн с несметните си войски, задръстваше природата, замърсяваше свещените потоци, мачкаше свещените горички…

Фараатаа беше принуден да пусне своята армия от пилигригорми срещу това въоръжено множество, за което съжаляваше, защото те бяха сред най-изпипаните му биологични оръжия и той бе възнамерявал да ги хвърли в Ни-моя или Кинтор на по-късен етап на войната. Дребните колкото лешник ракообразни с бронирани черупки и с безброй бързоподвижни крачка, остри като пилички благодарение на майсторлъка на генетиците на Фараатаа, живееха в почвата и бяха лакоми като лами — ежедневно се нуждаеха от живо месо, петнайсет пъти превъзхождащо собственото им тегло. За да задоволяват този апетит се внедряваха в плътта на първото срещнато топлокръвно и започваха да го ядат отвътре.

Фараатаа бе изчислил, че петдесет хиляди парчета биха дестабилизирали напълно град с размерите на Кинтор за пет дни. Но сега поради атаката на непроменящите се се налагаше пусне пилигригормите не другаде, а в почвата на Пиурифейн с надеждата да стресне огромната армия на Дивис и да я принуди да се оттегли. Ала все още нямаше никакви съобщения за успеха на тази тактика.

От другата страна на джунглата, където короналът лорд Хисун водеше друга армия на юг по друг невъзможен път — по западния бряг на Стойче, Фараатаа гласеше преграждането на стотици километри от пътя с мрежа от безкрайно лепкави и непроницаеми птичи лиани, за да принуди врага да прави все повече обходни маневри и накрая да залута безнадеждно. За осъществяването на този коварен ход имаше само една трудност: единствено горските братя се оправяха с птичите лиани, благодарение на някакъв ензим, който ги имунизираше срещу лепкавостта на лианите. Но тези вбесяващи маймуни недолюбваха пиуриварците, които ги бяха излавяли от векове заради ароматното им месо, ето защо не беше лесно да се спечели тяхното съдействие.

Фараатаа усети как в него се надига ярост.

Отначало всичко бе тръгнало като по ноти: срив в земеделието, глад, паника, масова миграция, плъпване на кръвожадни твари, усложнило живота на гражданите…

Но надеждите на Фараатаа не се бяха оправдали напълно. Сценарият с хищните гигантски милуфти почти се беше провалил, нищо че те бяха всели хаос в Ни-моя — кой можеше да предвиди, че точно по време на атаката армията на лорд Хисун ще бъде в града и стрелците му с такава лекота ще се отърват от хвърчащите страшилища. А ресурсите на Фараатаа от милуфти вече бяха изчерпани можеха да бъдат възстановени за около пет години…

Но имаше в зооарсенала си пилигригорми. Имаше милиони ганигоги. А също така куекси, замбинакси, маломоли. Както и нови напасти като червен отровен прах, който носен от нощния вятър щеше да отрови водоизточниците, лилави спори, превръщащи се в личинки, опасни за тревопасните добичета, и още по-големи гадории. Фараатаа се двоумеше дали да използва някои от тях, защото след победата над непроменливите можеше и да не успее да ги озапти. Но ако войната се обърне срещу неговия народ, и то безнадеждно, Фараатаа щеше да използва всички средства срещу неприятеля без оглед на последиците.

Аарисиим се доближи с плахи стъпки.

— Има новини, о, Кралю, който си.

— От кой фронт?

— И от двата.

Фараатаа се втренчи в него.

— Е?

Аарисиим се двоумеше.

— На запад неприятелят напредва бързо, като унищожава пилигригормите с някакъв огън, изхвърчащ от метални тръби и разтопяващ черупките им.

— А на изток? — попита Фараатаа, който се вкамени.

— Поели са през гората и не успяхме да изградим птичите мрежи навреме. Според разузнавачите търсят Илиривойн.

— За да се съюзят с Данипиур! — Очите на Фараатаа пламнаха. — Лошо, Аарисиим. Но нищо не е свършено! Доведи ми Бенуюяб, и Сиимии и някои от другите. Сами ще отидем в Илиривойн и ще пленим Данипиур. И ако трябва, ще я убием, за да няма с кого да се съюзяват. И единственият пиуриварец с власт да управлява ще е само Фараатаа, който нямаа да подписва договори с непроменливите.

— Да пленим Данипиур? — колебливо попита Аарисиим. — Да я убием?

— Ако трябва — заяви твърдо Фараатаа, — ще избия всичко живо, преди да им дам отново този свят!

5

В ранния следобед спряха в една падина, за което Валънтайн научи, че някога е била важен земеделски център. Пътуването през изтерзания Зимроел предлагаше низ от почти еднообразна неприветливи пейзажи — изоставени ферми, обезлюдени градове, признаци на най-ужасяващи битки за оцеляване, — но тази Престимионска падина беше най-обезсърчаващата от гледките.

Обгорени и почернели ниви, мълчаливи, безразлични, зашеметени хора.

— Отглеждахме лузавундър и ориз — каза домакинът на Валънтайн, фермерът Нитикимал, който изглежда бе управник на района, — но се наложи да опожарим нивите. И чак след около две години ще може да сеем отново. Но останахме — никой не избяга от падината, Ваше Величество, нищо че почти няма какво да се яде. А ние, гхайрогите, се изхранваме с малко, нали разбирате? Но дори за нас недостига. А и безделието изнервя не по-малко от тези пепелища. Но земята е наша — затова останахме. Дали ще сеем пак някога, Ваше Величество?

— Сигурен съм — увери го Валънтайн, като се питаше дали не дава на тези хора напразни надежди.

Къщата на Нитикимал бе голяма постройка от черна граниморска дървесина и покрив от зелени плочи. Но вътре лъхаше на влага и вееше — изглежда фермерът вече нямаше желание да прави ремонтите, неизбежни при дъждовния и влажен климат на Престимионската падина.

Този следобед Валънтайн остана за малко сам, за да прегледа получените от изток съобщения преди да отиде в общината за срещата с хората от областта. Хисун бе нахлул в страната на метаморфите и търсеше Нови Велализиер, столицата на бунтовниците. Дали Хисун щеше да има по-голям късмет от този на Валънтайн, който безуспешно бе търсил скитащия град Илиривойн? А Дивис с втора, дори по-голяма армия бе навлязъл в пиуриварска територия от другата страна. Какво ли ще предприеме войнствен мъж като Дивис в онези джунгли? Валънтайн си помисли, че шестващите през Пиурифейн пълчища не бяха влизали в плановете му, а тъкмо обратното. Уви, това бе неизбежно и той го знаеше. Ударил бе часът на хора като Дивис и Хисун. И си помисли, че той ще играе своята роля, а те — своите, и ако е рекъл Божественият — раните на света един ден ще започнат да заздравяват.

Прегледа другите съобщения. Във Връхни регент Стазилейн се трепеше да решава рутинните задачи на управлението. Горкият Стазилейн, който обожаваше лукса, забавленията и движението, сега стоеше закотвен на масивното бюро и се подписваше на купища хартийки. Валънтайн с горчивина си помисли, че времето не прощава никому. Всички, които като него някога бяха смятали, че животът в Замъка е безкраен лов и веселие, сега бяха превити от бремето на отговорностите и крепяха този злочест олюляващ се свят на раменете си. Връхни изглеждаше безкрайно далечен, както и радостите на онези дни, когато светът се управляваше сам и цареше вечна пролет.

Имаше новини и от Тунигорн, който обикаляше Зимроел и се занимаваше с разпределение и съхранение на провизите и с какво ли не още, за да овладее кризата, глада и болестите. Тунигорн стрелецът, Тунигорн — прочутият победител в турнирите… Дали не си плащаше сега, дали всички галеници на съдбата, израснали в Замъка, не си плащаха за лекотата и удобствата на безгрижното детство?

Той остави свитъците. Измъкна от ковчежето драконовия зъб, странния дар на жената на име Милилейн. Още в мига, в който го бе докоснал за първи път, бе разбрал, че държи нещо повече от чудата дрънкулка или амулет. Но само с течението на дните, когато тайно, винаги тайно, скришом дори от Карабела се вглъбяваше в същината на този предмет, Валънтайн започваше да проумява що за дар бе получил от Милилейн.

Леко докосна блестящата повърхност на крехкото и сякаш прозрачно нещо, което обаче бе по-твърдо от най-твърдия камък и имаше заострени ръбове по-остри от най-острата стомана. Хладнееше при допир, ала сърцевината му като че бе изтъкана от пламък.

В съзнанието му мелодично зазвъняха камбани. Тържествената им музика отначало се лееше бавно, почти като реквием, после премина в каскада от звуци, чийто ускоряващ се ритъм бързо се превърна в задъхана смес от мелодии, като всяка нова връхлиташе толкова устремно, че се наслагваше върху предходната, и после всички мелодии се сляха в една-единствена разлюляваща духа симфония на промените. Да, сега Валънтайн позна тази музика, разбра я такава, каквато е — музиката на водния крал Маазмурн, създанието, което хората познаваха като дракона на лорд Киникен, най-могъщият от всички огромни обитатели на планетата.

Доста време измина, докато Валънтайн разбере, че е чувал музиката на Маазмурн дълго преди да се сдобие с този талисман. При първото плаване от Алханроел към Острова на съня бе сънувал на борда на „Лейди Тийн“ как поклонници в бели роби, сред които бе и той, Валънтайн, тичаха към морето, от което се бе появил великият дракон, известен като дракона на лорд Киникен. И в това послание екот на ужасни камбани съпровождаше дракона със зейнала паст, който дори излезе на сушата — звук толкова тежък, че сякаш смазваше самия въздух.

При докосването до този зъб долавяше същото звънтене. И с помощта на този магически предмет можеше, ако се съсредоточи, да достигне до центъра на душата си и да се утсреми напред през света, да влезе в контакт с величавия дух на великия воден крал Маазмурн, наричан от невежите дракона на лорд Киникен. Това беше дарът на Милилейн. Как бе разбрала, че той, само той единствен, би могъл да го използва? И дали изобщо знаеше за това? Може го бе подарила само защото за нея той бе свещен и нямаше представа, че Валънтайн би могъл да го използва за съсредоточаване…

— Маазмурн! Маазмурн!

Опитваше се. Търсеше. Зовеше. Ден след ден се доближаваше до връзката с водния крал, до истински разговор, до същинска среща. Още малко. Може би тази вечер, може би утре или вдругиден…

— Отговори ми, Маазмурн! Тук е понтифекс Валънтайн, който те вика.

Вече не се боеше от този необятен, страховит разум. При тези тайни странствия на душата бе започнал да разбира, колко са се лъгали по отношение на морските гиганти обитателите на Маджипур. Да, морските дракони бяха страховити, но не трябваше да се боят от тях.

— Маазмурн! Маазмурн!

И усети, че почти го е достигнал.

— Валънтайн!

Зад вратата се чу гласът на Карабела. Валънтайн вмиг, устремно излезе от транса. Когато се овладя, побърза да скрие драконовия зъб в ковчежето и излезе при нея.

— Трябваше вече да сме в кметството — каза тя.

— Да. Да, разбира се.

След час Валънтайн седеше на нещо като подиум в залата, а фермерите му изразяваха своята почит и му носеха своите коси, мотики и друг непретенциозен инвентар, сякаш с едно полагане на ръце понтифексът можеше да възроди предишното благоденствие на съсипаната долина. Валънтайн реши, че едва ли е става дума за някакво древно поверие на тези отрудени селяни, болшинството гхайроги. Досега понтифекс не бе посещавал долината или друга част на Зимроел, нито някой бе очаквал да се случи подобно чудо. Изглежда бе свидетел на спонтанното зараждане на нов обичай.

Но това не го смути и той не спря благо да се усмихва и да обнадеждава дефилиращите покрай него хора, които отминаваха окрилени своя понтифекс.

Към края на вечерта в залата настъпи раздвижване и Валънтайн видя да се задава странна процесия. Древна старица-гхайрожка креташе към него подкрепяна от две по-млади жени от нейната раса.

— Това е Аксимаан Трейж! — прошепна неговият домакин. — Чували ли сте за нея, Ваше Величество?

— Уви — не.

— Тя беше прочута с плантациите си от лузавендър. Извор на знания, мъдра жена. Разправят, че е на умиране, но е настояла да ви види.

— Лорд Валънтайн! — повика старицата ясен, звънлив глас.

— Вече не съм лорд — отвърна той, — а понтифекс Валънтайн. Оказваш ми голяма чест с това посещение, Аксимаан Трейж.

— Понтифекс… Валънтайн…

— Ела, подай ми ръка — каза Валънтайн.

Здрависаха се и погледите им се срещнаха, макар да личеше, че тя е сляпа.

— Казваха, че си узурпатор — заяви тя. — Червендалестият дребосък разправяше, че не ти си истинският коронал. Но аз не рачих да го слушам и се махнах. Не знаех дали ти си истинският, ама не червендалестият ще ми го каже.

— Това е бил Семпетурн — каза Валънтайн. — Сега е размислил и вярва, че аз не съм самозванец.

— Щом ти си истинският, ще направиш ли света отново цялостен? — попита Аксимаан Трейж с глас с изумителна жизненост и яснота.

— Ние всички заедно ще постигнем това, Аксимаан.

— Не. Не и аз, понтифекс Валънтайн. Аз ще умра — идната или по-другата седмица. Във всеки случай скоро. Но искам да ми обещаеш, че светът пак ще стане същият като преди — за моите деца, за внуците. И ако ми обещаеш това, ще коленича пред теб, а ако ме излъжеш — дано Божественият те накаже така, както наказа нас, понтифекс Валънтайн!

— Обещавам ти, Аксимаан Трейж и те уверявам, че не хвърлям думите си на вятъра. Но не искам да коленичиш.

— А пък аз държа на думата си! — рече старицата, със смайваща лекота избута спътничките си и рухна на колене. Валънтайн се пресегна да я вдигне, но една от жените, сигурно нейна дъщеря спря ръката му, а после ужасено се втренчи в собствената си длан, дръзнала да докосне самия понтифекс. С мъка, но без чужда помощ Аксимаан се изправи.

— Знаеш ли на колко съм години? — попита тя. — Родена съм по времето на понтифекс Осиър. Май няма по-стара от мен на света. И ще умра по времето на понтифекс Валънтайн. И ти ще възродиш света.

Май беше пророчество, а прозвуча като заповед.

— Ще бъде сторено, Аксимаан Трейж, и ти ще доживееш да го видиш.

— Не, не. Когато човек ослепее, идва второто зрение. Моят живот е почти в края си. Но виждам ясно как ще протече твоят. Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно. После ще довършиш делото като сториш онова, което най-малко ти се иска. И макар да правиш невъзможното и нежеланото, ще разбереш, че добре си постъпил и ще се радваш, понтифекс Валънтайн. Сега върви и ни изцери. Излекувай ни, понтифекс Валънтайн! Излекувай ни!

Тя се обърна и закрета обратно сам-сама, като не пожела никоя от дъщерите да я съпровожда.

Чак след час Валънтайн напусна залата благодарение на Карабела, която се позова на умората му и го изведе, инак кой знае кога щеше да свърши това особено поклонение от вярващи, че някакво магическо излъчване от понтифекса от само себе си ще преобрази живота им и магически ще ги върне в добрите стари времена. Образът на Аксимаан Трейж продължаваше да грее в съзнанието му докато вървяха към голямата къща на Нитикимал. И сякаш чуваше отново пророчествата и молбите й.

Но в него звучеше и музиката на водния крал. Може би тази вечер ще успее да се свърже най-сетне…

Поговориха си с Карабела, която явно се бе вживяла в казаното от Аксимаан Трейж, от мистериозните й прорицания. Най-после се целунаха за лека нощ и тя си легна.

Валънтайн изчака няколко безкрайни минути. После отвори заветното ковчеже.

— Маазмурн!

Съсредоточи се, за да направи мост между долината и водните дълбини, където се бе спотаел морският крал.

— Маазмурн?

— Чувам те, земни братко, братко Валънтайн, братко крал…

Най-после!

— Ти знаеш кой съм?

— Познавам те. Познавам баща ти. А и мнозина твои предшественици.

— С тях говорил ли си?

— Не. Но ги познавах. Много пъти съм обиколил океана, братко Валънтайн. И знам всичко, което е ставало на сушата.

— Знаеш ли какво става сега?

— Знам.

— Унищожават ни. И ти си на тяхна страна.

— Не.

— Оглавявате бунтовните пиуриварци. Наясно сме с това. Те ви почитат като богове, а вие ги учите, как да ни съсипят.

— Не, братко Валънтайн.

— Знам, че ви боготворят.

— Да, така е, защото ние наистина сме богове. Но не поддържаме бунта. Даваме им само онази подкрепа, която бихме дали на всеки, дошъл да я поиска, но не целим да ви прогоним от света.

— Сигурно ни мразите!

— Не, братко Валънтайн.

— Ние ви преследваме. Убиваме ви. Храним се с вашата плът, пием кръвта ви и изработваме от костите ви дрънкулки.

— Да, това е вярно. Но защо да ви мразим, братко Валънтайн? Защо?

Не отговори веднага. Лежеше вцепенен, тръпнещ от благоговение до спящата Карабела, премисляше чутото — спокойното признание на водния крал, че драконите са богове. Какво би значило това? А също така твърдението за непричастност към бунта и смайващото признание, че драконите не таят омраза срещу маджипурци за стореното.

— Значи ли това, че сте неспособни да мразите, Маазмурн?

— Ние разбираме това чувство.

— Но не го изпитвате?

— Омразата не е същностна, братко Валънтайн. Стореното ни от вашите ловци е в реда на нещата. То е част от живота: един от аспектите на Това, Което Е. Какъвто съм аз, какъвто си ти. Ние ценим Това, Което Е във всичките му проявления. Вие ни избивате и ни използвате. Понякога ние ви убиваме, ако това ни се стори уместно, и така на свой ред ние ви използваме. Говоря ти все за Това, Което Е. Някога пиуриварците убиха няколко от нашите в техния каменен град, който сега е мъртъв. Внушиха си, че са извършили чудовищно престъпление, и за да изкупят вината си разрушиха собствения си град. Но те не разбират. Никой от вас, децата на сушата, не разбира. Просто всичко е Това, Което Е.

— А нашата съпротива срещу хаоса? Грешим ли, че се противим на пиуриварците? Нима сме длъжни смирено да приемем орисията си, защото и тя е Това, Което Е? — попита Валънтайн.

— И вашата съпротива е Това, Което Е.

— Тогава не виждам смисъл в твоята философия, Маазмурн.

— Не е нужно, братко. Но и мнението ти е Това, Което Е.

— Искам да дойде край на разсипията каза след кратко мълчание Валънтайн. Или по-точно да запазим онова, което ние на Маджипур разбирахме като Това, Което Е.

— Разбира се, ще успееш.

— Моля те, помогни ми.

6

— Заловихме един променящ се, милорд — каза Алзимир. — Твърди, че носи спешно съобщение за теб и само за теб.

Хисун се намръщи.

— Шпионин, не мислиш ли?

— Много вероятно, милорд.

— Или дори убиец.

— И това не е изключено, разбира се. Но е малковероятно. Вярно, той е променящ се, милорд, сиреч съмнителен. Но по време на разпита ми се видя искрен. Като че ли.

— Променящи се и искреност! — каза Хисун със смях. — Не внедриха ли шпионин в антуража на лорд Валънтайн?

— Чувал съм за това. Какво да го правя тогава?

— Да ми го доведеш.

— Ами ако се кани да спретне някакъв метаморфоски трик?

— Ше си отваряме очите на четири, Алзамир. Но ми го доведи.

Подобно гостоприемство криеше рискове, но това, че някой е пратеник на противника не е повод да го изгониш или да му видиш сметката само защото го подозираш в предателство. Пък и след седмиците уморително скитане из подгизналата джунгла си беше развлечение най-после да видиш променящ се, защото досега не бяха срещнали из тези пущинаци нито един.

Бивакуваха точно до горичката от гигантски дуики някъде по източната граница на Пиурифейн, близо до река Стейче. Дуиките наистина бяха внушителни, колосални, живописни, но ботаническите чудеса бяха слаба компенсация за кошмара на този безкраен поход из влажните метаморфски гори. Валеше непрестанно, всичко мухлясваше и гниеше, включително и мозъкът. И въпреки всички усилия, досега не бяха видели никакви градове, никакви руини, никакви следи и въобще никакви метаморфи. Сякаш търсеха митични същества в необитаема джунгла.

Хисун знаеше, че и Дивис бере същите ядове в другия край на Пиуридейн. Метаморфите вероятно бягаха от място на място или се преобразяваха в дървета и храстчета и мълчаливо стояха наоколо, като сподавяха смеха си, когато войските на коронала ги подминаваха. Хисун си помисли, че гигантските дуики можеше да са и разузнавачи на метаморфите. И реши да си поговори с шпионина, пратеника, убиеца или който и да е. Можеше да научи нещо или в най-лошия случай поне да се повесели.

Алзимир се върна много скоро с пленника, взет под строга охрана.

Също като малцината видени преди пиуриварци и този бе странен, смущаващ тип — кльощав до чупливост дългуч, гол, но с надбедрена превръзка от кожа. Гостенинът бе бледозелен, с уста като цепка, подутина наместо нос и дръпнати очи, почти скрити от големи клепки. Изглеждаше неспокоен и почти безобиден. При все това Хисун съжали, че няма до себе си някой ясновидец като Делиамбър или Тизана, или самия Валънтайн. В главата на този метаморф можеше да се крие някой пъклен замисъл.

— Кой си ти? — попита Хисун.

— Аарисиим. Служа при Краля, Който Е, когото познавате като Фараатаа.

— Той ли те изпрати при мен?

— Не, лорд Хисун. Той не знае, че съм тук. — Метаморфът внезапно потрепера, завибрира със странни конвулсии и за миг тялото му сякаш се деформира и разми. Стражите на коронала тутакси се изпречиха помежду им, за да предотвратят евентуално нападение. Но след миг Аарисиим се овладя и възстанови формата си.

— Дойдох, за да предам Фараатаа — тихо каза той.

— Нима ще ни заведеш в скривалището му? — изумено попита Хисун.

— Да.

Прекалено бе хубаво, за да е вярно. Хисун се огледа за застаналите в кръг Алзимир, Стимион и останалите си съветници, които явно изпитваха сщото. Изглеждаха скептични, бдителни, враждебни, предпазливи.

— Защо ще го направиш? — попита той.

— Той извърши нещо незаконно.

— Чак сега ли ти хрумна, след като този бунт е започнал…

— Незаконно според нашите, а не според вашите вярвания, милорд.

— И какво е направил?

— Плени Данипиур и иска да я убие. Не иска да чуе никакви съвети. Залови я. За мой срам, аз бях един от тези, които го съпровождаха. Смятах, че само ще я плени, за да осуети съюзяването й с вас, непроменливите. Така ни каза — нямало да я убива, докато не разбере, че войната е напълно изгубена.

— И сега ли смята така?

— Не. Според него войната е далече от завършека си. Смята да продължи със същите средства — нови зверове и болести, като се изживява почти като победител.

— Тогава защо ще убива Данипуир?

— За да си осигури победата.

— Безумие!

— И аз мисля така, милорд. — Очите на Аарисиим бяха широко отворени и в тях гореше странен, суров плам. — Разбира се, той я смята за опасен съперник, който е склонен към мир, а не към война. Отстрани ли я, само той ще властва. Но има и още нещо. Смята да я пожертва на олтаря — с нейната кръв да измоли постоянната подкрепа на водните крале. Построи храм като онзи в стария Велализиер и възнамерява лично той да принесе Данипиур в жертва.

— И кога трябва да стане това?

— Тази нощ, милорд. В часа на хайгуса.

— Тази нощ?

— Да, милорд.

— И на колко дни път оттук е Нови Велализиер?

— На четири, може би три, ако побързаме!

— Но с Данипиур е свършено! — гневно изкрещя Хисун.

— Ако не я принесе в жертва тази нощ…

— Ти каза, че така ще направи.

— Да, луните тази нощ са подходящи, звездите — също, но ако загуби решителността си, ако в последния момент размисли…

— А често ли се случва Фараатаа да загуби решителността си? — попита Хисун.

— Никога, милорд.

— Тогава няма шанс да стигнем навреме.

— Така е, милорд — каза Аарисиим мрачно.

Хисун се загледа мрачно навън, към дуиковата горичко. Данипиур мъртва. Това не оставяше никаква надежда да се постигне споразумение с променящите се. Само тя би могла да смекчи беса на бунтовниците и да се съгласи на някакъв компромис. Без нея войната не ще има край.

Той се обърна към Алзимир.

— Къде е днес понтифексът?

— Със сигурност някъде в долината.

— Можем ли да му изпратим вест?

— Каналите са твърде несигурни, милорд.

— Знам. Погрижи се до два часа да получи известието. Използвай магьосници. Използвай вярващи. Изпрати вест на Господарката и нека тя опита чрез сънищата. На всяка цена се свържи, разбираш ли? Той трябва да знае, че тази нощ Фараатаа ще убие Данипуир. Направи чудо, но му предай това. И му предай, че само в него е надеждата да я спаси.

7

Диадемата на Господарката и драконовия зъб — това щеше да му трябва сега. Не бива да има прекъсване на връзката, нито изопачаване на посланието. Валънтайн бе решен да използва всички средства.

Помоли Карабела и останалите да го наобиколят и щом се пресегне към тях, да го хванат за ръката.

Денят бе светъл и ясен. Утринният свеж, прозрачен въздух бе сладък като алабандинов нектар. Но в Пиуривар, далеч на изток, падаше нощта.

— Маазмурн!

Зовът имаше такава сила, че Слийт трепна, Карабела запуши уши, а пипалата на Делиамбър се загърчиха.

— Маазмурн! Маазмурн!

Звук на камбани. Бавни, тежки обръщания на гигантско туловище, легнало да си отдъхне в ледените северни води. Леко изпляскване на черни криле.

— Чувам те, братко Валънтайн.

— Помогни ми, Маазмурн!

— Да ти помогна? Но как?

— Нека духът ти ме преведе през света.

— Добре, ела.

Стори го с чудесна лекота. Нищо не му тегнеше, когато се приплъзна нагоре и заплува, и се понесе, и полетя. Отдолу лежеше голямата извита дъга на планетата, устремена на изток в нощта. Водният крал го носеше без усилие, спокойно, както гигант носи котенце на дланта си. Напред, напред над света, който беше изцяло отворен, докато Валънтайн препускаше из висинето. Усещаше, че се е слял с планетата, че е едно цяло с населяващите я двайсет милиарда — човеци и скандари, хджорти, метаморфи, и всички останали, които се бяха превърнали в частици от неговата кръв. Той пребиваваше навсякъде в един и същи миг, вместваше цялата скръб на света и цялата радост, и всички копнежи, и всички потребности. Той беше кипяща вселена от противоречия и конфликти. Усещаше пустинната жега, топлите тропически дъждове, прохладата на планинските висини. Той се смееше, плачеше, умираше, любеше се, ядеше, пиеше, танцуваше, сражаваше се, яздеше волно из непознати хълмове и се тътреше по нивите, проправяше си път през гъстата, преплетена с лепкави лиани джунгла. В океаните на душата му необятни морски дракони пореха повърхността и с чудовищен блеещ рев се гмуркаха отново вдън дълбините. Погледна надолу и видя раните от разрухата, видя как може да ги излекува, за да възвърне отново целостта и умиротворението на света. Защото всичко бе склонно да се възвърне към мира и спокойствието. Всичко бе част от Това, Което Е. Всичко бе част от една необятна, безупречна хармония.

Но в тази велика хармония усети единствен дисонанс.

Нещото пищеше, крещеше, виеше. Прорязваше тъканта на света като нож, оставяйки подире си кървава следа. Разкъсваше цялото на части.

Валънтайн знаеше, че дори този дисонанс е аспект на Това, Което Е. И все пак го имаше — далечен, дразнещ, размътващ, ревящ в своята лудост, — този аспект на Това, Което Е, който не приемаше Това, Което Е. Силата на пълното отрицание, надигаща се срещу онези, които искаха да възстановят хармонията, които ще заздравят тъканта, които ще възвърнат на цялото целостта.

— Фараатаа!

— Кой си ти?

— Аз съм понтифекс Валънтайн.

— Валънтайн глупака. Валънтайн детето.

— Не, Фараатаа. Понтифексът Валънтайн.

— За мен това не означава нищо. Аз съм Краля, Който Е.

Валънтайн се засмя, и смехът му се изсипа над света като дъжд от капки златен мед. Понесен от крилете на великия дракон-крал, той се издигна почти до края на небето, откъдето успя да зърне през мрака и връхчето на Замъка, пронизващо небесната вис, и Великото море отвъд него. Хвърли поглед надолу към пиурифейнската джунгла и пак се засмя, и видя как побеснелият Фараатаа се гърчи под пороя на този смях.

— Фараатаа!

— Какво искаш?

— Не бива да я убиваш, Фараатаа.

— Кой си ти да ми нареждаш?

— Аз съм Маджипур.

— Ти си глупака Валънтайн. А аз съм Краля, Който Е!

— Не, Фараатаа.

— Не?

— Виждам в съзнанието ти да блещука онази прастара приказка. За Принца, Който Ще Дойде, за Краля, Който Е. Но ти не си онзи принц. Никога не можеш да бъдеш онзи крал.

— Стига си ми размътвал ума с твоите глупости! Върви си или ще те прогоня.

Валънтайн усети удар, тласък. Устоя.

— Принцът, Който Ще Дойде, не знае що е омраза. Можеш ли да отречеш това, Фараатаа? Той е част от легендата на твоя собствен народ. Той не е жаден за мъст. Не копнее да руши. А ти си само омраза, мъст и разруха, Фараатаа. Ако всичко това се излее от теб, ще останеш черупка, люспа.

— Глупак.

— Претенциите ти са лъжливи.

— Глупак.

— Нека взема омразата и гнева от теб, Фараатаа, ако искаш да си онзи крал.

— Дрънкаш глупашки глупости.

— Хайде, Фараатаа. Пусни Данипиур. Дай ми душата си, за да я излекувам.

— Данипиур ще умре след час.

— Не, Фараатаа.

— Виж!

Покровът на джунглата се разтвори и Валънтайн зърна Нови Велализиер озарен от факли. Храмове от преплетени дървета, знамена, олтар, пламтяща клада. Данипиур, мълчалива, царствена, прикована с вериги към голям камък. Безизразни, отчуждени лица наоколо. Нощ, дървета, звуци, миризми. Музика. Възгласи.

— Пусни я, Фараатаа. И после елате при мен, ти и тя заедно, и нека създадем това, което трябва да бъде създадено.

— Никога. Ще я предам в жертва със собствените си ръце. И тя ще изкупи греха на Оскверняването, когато избихме нашите богове и бяхме наказани вие да бъдете нашето бреме.

— Дори тук бъркаш, Фараатаа.

— Какво?

— През онзи ден във Велализиер боговете се предадоха доброволно. Това беше саможертва, която вие изтълкувахте правилно. Измислихте мита за Оскверняването, но той е погрешен. Това е грешка, това е пълна заблуда, Фараатаа. Двамината водни крале сториха в онзи далечен ден саможертва точно както водните крале се жертват за вашите ловци, когато заобикалят извивката на Зимроел. А ти не си разбрал. Ти изобщо нищо не разбираш.

— Глупост! Лудост!

— Освободи я, Фараатаа. Пожертвай омразата си, както са се пожертвали навремето водните крале.

— Ще я убия, и то сега.

— Не бива, Фараатаа. Пусни я.

— Не!

Ужасната сила на това отрицание бе неочаквана. Тя се надигна като разбушуван океан и се устреми нагоре към Валънтайн, лашна го със зашеметяваща мощ, като го блъскаше, въртеше, за миг го помете към хаоса. Докато се мъчеше да се изправи, Фараатаа нанесе втори, трети, четвърти удар, които се стоварваха с една и съща съкрушителна сила. Но изведнъж Валънтайн усети как водният крал го подкрепи с мощта си и успя да си поеме дъх, възвърна си силата.

Посегна към бунтовния главатар.

Спомни си срещата си с узурпатора Доминин Барджазид преди много години в последния час на възстановителната война. Как му беше отправил обич, приятелство, съжаление за случилото се помежду им. Надежда, че всичко ще цавърши добре. И съпротивата, омразата, гнева, презрението на войнствения Барджазид. И ето че сега се повтаряше същото — отчаяният, изпълнен с омраза неприятел оказваше трескава съпротива.

— Фараатаа!

— Ти си дете, Валънтайн.

— Довери ми се. Прости се с омразата, ако искаш да осъществиш амбициите си.

— Махни се, Валънтайн.

— Ще достигна до съзнанието ти.

— Не! Не! Не!

Този път Валънтайн бе подготвен и когато отрицанието се затъркаля към него като големи речни камъни, сграбчи омразата на Фараатаа и я изтръгна, понечи да я замени с обич, доверие, честност, но взамяна получи нова доза омраза — неумолима, непроменена, непоклатима.

— Не ми даваш шанс, Фараатаа.

Фараатаа пристъпи към олтара, на който лежеше овързаната кралица на метаморфите и вдигна високо своя кинжал.

— Делиамбър! — възкликна Валънтайн. — Карабела! Тизана! Слийт!

Те побързаха за го докоснат, за да му дадат своята сила, но дори тя недостигаше. Взе сила от новата Господарка — майката на Хисун, от собствената си майка — предишната Господарка. Но и това не стигаше. Побърза да поиска подкрепа от всички, които му бяха близки — Тунигорн, Стазилейн, скандара Залзан Кавол. Азенхарт, Ерманар. Лизамон. Трябваше му подкрепата на още един. Потърси Хисун и той му даде силата си.

Да, да. Сега би трябвало да успее. Спомни си какво бе казала Аксимаан Трейж: „Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно.“ Да. Сега това ще стане възможно.

Фараатаа!

В единствен страхотен порив като звук на гигантски тромпет Валънтайн прониза света и за части от мига се озова в Пиурифейн, достигна целта си, която не бе Фараатаа, а по-скоро неговата омраза, сляпата, гневна, безплодна жажда за мъст и разрушение. Изтръгна я като бурен с един, непреодолим замах. И остави Фараатаа празен, зашеметен.

Макар все още да стоеше с кинжал в ръка над беззащитната жертва, Фараатаа издаде безмълвен вой. Стоеше като вкаменен в позата на палача, но беше празен: черупка, люспа. Изпусна кинжала.

— Хайде — каза Валънтайн. — В името на Божествения, върви си. Махай се! — И Фараатаа се строполи бездиханен.

Настана гробовна тишина. Светът бе застинал в ужасна неподвижност. „Ще ни спасиш, бе казала Аксимаан Трейж, като извършиш онова, което си смятал за невъзможно“. И той не се бе поколебал да го стори.

Чу нейде отдалеч гласа на водния крал Маазмурн.

— Осъществи ли пътуването си, братко Валънтайн?

— Да. Осъществих го.

Валънтайн отвори очи. Огледа се и видя странни бледи лица, изплашени очи: Слийт, Карабела, Делиамбър, Тизана.

— Край — тихо каза той. — Данипиур е спасена. Вече няма да пускат чудовища срещу нас.

— Валънтайн…

Той погледна Карабела.

— Какво има, скъпа?

— Добре ли си?

— Да — каза той. — Добре съм. — Странно, изпитваше неимоверна умора. И същевременно се чувстваше добре. Осъществил бе онова, което трябваше да осъществи. Нямаше избор. А и вече бе сторено.

Нареди на Слийт да се сбогува от негово име с тукашните жители и да им предаде, че всичко ще бъде наред.

— Продължаваме пътя си — каза Валънтайн накрая.

— Напред, към Дюлорн? — попита Слийт.

Понтифексът се усмихна и поклати глава.

— Не. На изток. Първо към Пиурифейн, за да се срещнем с Данипиур и лорд Хисун в името на новия ред в света без омраза. И тогава ще му дойде времето да си вървим у дома, Слийт. Това време ще дойде!

8

Коронацията се състоя навън, в големия тревист двор на Вилдивар Клоуз, от който се откриваше чудесна гледка към Деветдесет и деветте стъпала и горните подстъпи към замъка. Прието бе тази церемония да се извършва единствено в тронната зала на Конфалюм, но отдавна бяха отминали времената, когато някой се вживяваше в регламентите. Валънтайн бе настоял тържеството да се състои под открито небе. А кой би дръзнал да се противопостави на волята на самия понтифекс?

Така че по негово изрично желание множеството се бе сбрало под прекрасните пролетни небеса на замъка Връхни в отрупания с цъфтящи растения двор. Тук имаше халатинги, чиито малиново-златни цветове пръскаха почти луминисцентна светлина, имаше танигали и алабандини, караманги и сефитонгали, пинии и още какво ли не. Цветя от цял Маджипур и цветя навсякъде — пак по изрична заповед на Валънтайн.

Съгласно обичая по време на коронацията върховните представители на Четирите власти се подреждаха в ромб — короналът и понтифексът по върховете, един срещу друг, а от двете им страни Господарката на Острова и Кралят на сънищата. Но тази коронация не приличаше на нито една от предишните в историята на Маджипур, защото властниците бяха петима и трябваше да се измисли нова подредба.

И Валънтайн, лорд Хисун, неговата майка Елсином, Господарката на Острова, Минакс Барджазид, Краля на сънищата и Данипиур от Пиурифейн, петата и новата сред властниците на Маджипур образуваха пентаграма, като сега понтифексът и короналът стояха един до друг.

Наоколо стояха най-близките им помощници и съветници — висшият говорител Слийт, лейди Карабела, Алзимир и Стимион, няколко йерархки, сред които бяха Лоривейд и Талинот Есулд, двамата братя на Минакс Барджазид, дузина пиуриварци в блестящи копринени роби, които сякаш не можеха да повярват, че са почетни гости на такава пищна церемония в самия Замък.

По-нататък се тълпяха нагиздени принцове и херцози, пратеници от Алаизор и Стойен, от Пилиплок, Ни-моя и Пидруид. Присъстваха и почетни гости, сред които бяха Нитикимал от долината Престимион и Милилейн от Кинтор — все хора, чиито живот бе заинтригувал понтифекса по време на странствията му. Там бе дори бившият лъжекоронал Семпетурн, заслужил тази чест за доблестта си в пиурифейнската кампания. Имаше и някои хора от Лабиринта, приятели от детинство на новия коронал — сред тях бяха Ванимун и сестра му Шулаир, Хеулан с тримата си братя. Всичките гледаха като изтървани и не можеха да се начудят на заобикалящото ги великолепие.

Виното се лееше като река, както си му е редът. Звучаха обичайните в такива случаи молитви и химни. Но далеч преди да бъде преполовена церемонията понтифекс Валънтайн вдигна ръка за да поиска думата.

— Приятели — започна той.

Обръщението бе съпроводено от потрес и шушукане. Един понтифекс да нарича приятели другите, дори да са властници и принцове? Колко странно! Колко присъщо на Валънтайн…

— Приятели — повтори той. — Нека ви кажа само няколко думи, защото от днес нататък времето и Замъка ще принадлежат на лорд Хисун, а моето присъствие ще бъде почти незабележимо. Искам да ви благодаря, че сте ни почели… — Отново шушукане: благодарности от понтифекс? — и да ви пожелая да бъдете радостни не само днес, но и занапред, през цялото време на помирението. Защото днес коронясваме един владетел, който ще управлява с мъдрост и благоволение години наред. И приветстваме утвърждаването на една нова власт в кралството, един нов монарх, бивш неприятел, а сега съюзник, по волята на Божествения. Данипиур и нейният народ са добре дошли да се влеят в потока на маджипурския живот като равностойни партньори. При добра воля може би ще поправим старите грешки и ще ги изкупим.

Той замълча, после вдигна чашата си с искрящо вино.

— А сега остава да се помоля Божественият да благослови това празненстно, както и нашите велики морски братя, които плащат със страданията си за това ние да можем да обитаваме този огромен свят и с които най-сетне установихме духовна връзка. Те бяха нашето спасение в този период, в който установявахме мир и лекувахме раните си. Дано и занапред останат наши водачи.

А сега, приятели, наближава кулминацията — новопровъзгласеният коронал ще сложи звездната корона и ще се въцари на трона на Конфалюм. Но по мое искане, по мое нареждане сега не сме в тронната зала. Пожелах за последен път този следобед да подишам сладкия въздух на замъка Връхни и да усетя топлината на слънчевите лъчи. Тази вечер си тръгвам оттук заедно с моята съпруга лейди Карабела и всички мои предани, неразделни приятели — заминаваме за Лабиринта, където ще е моят дом. По време на едно от пътешествията ми, далеч оттук, в долината Престимион, една мъдра старица, мир на праха й, ми каза, че в името на всеобщото спасение ще извърша онова, което съм смятал за невъзможно. И аз го направих. Тя ми предсказа, че за да завърша започнатото дело, ще трябва да сторя онова, което най-малко ми се иска. А какво ми се иска най-малко? Да напусна Връхни и да сляза в Лабиринта, където трябва да живее един понтифекс. Дойде моментът. И ще го направя, но не с горчивина, а с леко сърце. Вече съм понтифекс и мястото ми не е в Замъка, а там, където повелява Божествения.

Понтифексът се усмихна и приветствено вдигна чаша към другите четирима властници. После отпи от виното и каза в заключение:

— Тук са Деветдесет и деветте стъпала, над тях е вътрешното светилище, където ще довършим ритуала. После ще празнуваме и ще се веселим, след което аз и хората ми потегляме. Чака ни дълъг път до Лабиринта, до моя нов дом. Ще ни поведеш ли към него, лорд Хисун? Ще ни поведеш ли?