Валънтайн Понтифекс

1

— Трябва да достигнете до Ертсуд Гранд — казал бе наставникът. — Ще се придвижвате през откритата местност на юг от пътя за Пинитор. Въоръжени сте с тояга и конжал. Ще ви дебнат седем звяра: вурхаин, малорн, зеил, касаи, мин-молитор, уейхант и зитун. Опасни са и ще ви навредят, оставите ли се да ви изненадат.

Хисун се скри зад дебелия дънер на един газан, толкова чепат и усукан, че като нищо беше на десет хилядолетия. Всичко беше спокойно. Никъде не се виждаше нито човек, нито звяр.

Това бе неговият трети ден от преследването и предстоеше да измине още около тридесет километра. Ала сега непосредствено пред него се простираше ужасяващ гол скат, чиито гранитни отломъци вероятно ще се сурнат заедно с него надолу и ще го разпарчадосат върху скалите в далечното дъно на долината. Ако сбърка, смъртта му щеше да е съвсем истинска, нищо че това беше само учебно изпитание.

Ала връщането назад бе още по-коварно. Да рискува още веднъж по онзи тесен ръб, по кривуличещите серпентини на зъбера, където всяка грешка се наказваше с тристаметрово падане? Не! По-добре този сипей, отколкото онова кошмарно пълзене на косъм от смъртта. При това горе все още дебнеше онова създание, вурхаинът, едно от седемте преследващи животни. Не копнееше да зълне отново онези извити като сърп бивни и грамадни извити нокти.

Пристъпи предпазливо към ръба на сипея, като се подпираше на тоягата.

Ярото и пронизващо слънце бе толкова далеч долу под замъка Връхни, под пелената от облаци, която неизменно забулваше голната третина от голямата планина. Искрящата светлина се отразяваше в парченцата слюда, втъкани в гранитните отломки, и заслепяваше погледа.

Внимателно опипа почвата с единия крак и откри, че е достатъчно твърда. Направи още една стъпка. Още една. ситни камъчета се отрониха и заподскачаха надолу по склона като блещукащи огледалца.

Изглежда ставаше опасно само ако се размърда целият сипей. Продължи да слиза с мъка, въпреки че глезените и краката му бяха отекли от вчерашния тежък преход по брулената от вятъра стръмна пътека. Изпитваше жажда и го наболяваше главата от разредения въздух. На моменти копнееше сега да е в безопасност долу в Замъка, потънал в дебрите на юриспруденцията и древната история, които бе осъден да зубри през последните шест месеца. С усмивка се сети как през най-уморителните дни на обучението си отчаяно броеше дните, когато най-сетне ще се отърве от книгите, за да се впусне в изпитанията по оцеляване. Ала сега дните, прекарани в библиотеката, никак не му се виждаха толкова тежки, а това пътешествие не му приличаше на нищо друго, освен на едно изтощително мъчение.

Вдигна поглед. Слънцето сякаш бе изпълнило половината небосклон. Закри с длан очите си.

Напуснал бе Лабиринта почти преди година, а още не можеше да свикне с това свирепо оцъклено нещо във висините, нито с допира на зраците му. Отдавна бе сменил бледнината на Лабиринта с тъмен златист загар, ала понякога все още изпитваше страх и желание да се зарови вдън земя, да избяга от палещите му лъчи.

Идиот. Глупак. Слънцето не ти е неприятел. Върви! Върви!

Далеч на запад зърна черните кули на Ертсуд Гранд. Призрачното сиво езеро в другия край на хоризонта бе град Хоикмар, отправната точка. Съсипан от жегата, измъчван от жажда, той бе успял да измине около тридесет километра, да прекоси древни морета от прахоляк и пепел, полетата от звънтяща лава, да избегне капаните на спираловидните вулканични ями. И да се измъкне от касая, онова нущо с трептящи пипалца и очи като чинии, което го беше дебнало половин ден. И да измами вураина със стария трик: хвърли му туниката си, а сам пое надолу по пътеката, която бе прекалено тясна, за да може животното да го последва. Предстоеше му среща с още пет звяра. Малорн, зеил, уейхант, мин-молитор и зитун.

Странни имена. Странни, сякаш измислени зверове. Вероятно също като конете са създадени с помощта на забравените магически науки от древността. Но защо е било необходимо да се създават чудовища? И да бъдат пуснати на воля в покрайнините на Връхни? Само за проверка и закалка на млади благородници? Запита се какво би станало ако някой от хищниците изскочи зад някой от камънаците и се метне върху него. Ще ви навредят, ако се оставите да ви изненадат. Ще навредят, да. Но да убият? Каква бе целта? Ошлайфане на инстинктите за оцеляване на младите посветени рицари или безмилостно пресяване? Около три дузини такива като Хисун сега бяха разпръснати из петдесеткилометровото изпитателно поле. Колцина ще стигнат до Ерстуд Гранд?

Той поне ще оцелее. В това бе сигурен.

Бавно креташе надолу, като проверяваше с тоягата почти всеки сантиметър от настилката. Първата злополука стана по средата на спускането: сурна се една наглед непоклатима плоча, леко закачи лявото му стъпало и той не успя да запази равновесие, но все пак се задържа на склона, защото десният му крак хлътна между две остри като ножове плочи.

Обля го вълна от пареща болка. Лека-полека измъкна крака си от каменните челюсти. Счупване? Разкъсани сухожилия, разтегнати мускули? Панталонът му бе раздран от бедрото до прасеца и от дълбоката рана шуртеше кръв. Май това беше всичко, но и то бе достатъчно кошмарно. Намери изхвръкналата при падането тояга и предпазливо закрета напред.

Големите напукани плочи оредяха и той продължи по още по-предателски коварна настилка от дребен чакъл. Пъплеше като мравка и въпреки жестоката болка се придвижваше. Видя се дъното на падината.

На два пъти се подхлъзна. При второто плъзгане насмалко да се изтърколи в бездната, но за щастие успя да заоре със здравия крак и затъна две педи в чакъла. Но в трескавите опити да се задържи изгуби кинжала и така и не успя да го открие. И без това нямаше да има особена полза от него в една схватка с уейхант или мин-молитор. Но му вършеше работа за по-дребни неща, като изкопаване на ядивни корени например.

В края на склона долината се разгръщаше в широко каменисто плато, сухо, отблъскващо, с разпръснати тук-там древни почти голи газанови дървета с усукани като спирали дънери. Но не чак толкова далеч на изток забеляза малка горичка от тънкостволи дървета с разлистени корони. Каза си, че това е добър знак за вода, и се отправи натам.

Но зеленото островче се оказа по-далеч, отколкото предполагаше. Тътри се цял час, а разстоянието сякаш си оставаше същото. А след като превали билото на нисък хребет, зърна причакващия го малорн.

Страшилището бе неимоверно гнусно с това торбесто, нацвъкано със святкащи червени очи овално туловище, загнездено на метър от земята върху сгънатите дълги крачища, осем от които имаха широки плоски ходила, а предните две — щипки и закривени нокти.

— Мога да те убия, ако ти дам да се огледаш! — каза му Хисун. — Ще пукнеш в мига, в който видиш грозотията си!

Малорнът изсъска и бавно пое към него. Хисун вдигна тоягата и зачака. Каза си, че няма от какво да се бои, ако запази спокойствие. Едва ли целяха с това изпитание да ги убият. А само да калят твърдостта на духа им и да ги наблюдават как действат в извънредни ситуации.

Изчака докато страшилището се доближи на десетина крачки и го замери с един камък по муцуната. Малорнът невъзмутимо продължи да се придвижва напред. Хисун стисна с две ръце тоягата и тръгна да го заобикаля отляво. Звярът не беше нито ловък, нито бърз, но Хисун прецени, че при евентуално нападение ще се наложи да драпа нагоре.

— Хисун!

Гласът долетя в гръб.

— Кой е? — попита Хисун, без да се огледа.

— Алзимир. — Посветен рицар от Перитол, почти връстник.

— Добре ли си? — попита Хисун.

— Ранен съм. Малорнът ме ужили.

— Зле ли си ранен?

— Ръката ми отича. Отрова.

— Ще дойда веднага. Но първо…

— Внимавай. ще скочи.

И наистина, малорнът явно сгъваше пергелите си за скок. Хисун търпеливо и хладнокръвно зачака. Един безкрайно дълъг миг не се случи нищо. Самото време сякаш бе замръзнало.

Внезапно малорнът се извиси в мощен скок, а Хисун направи отчаян плонж и чудовището го прескочи. Заизвива се на земята, за да избегне смъртоносните удари на опашката-жило и успя с все сила да стовари тоягата върху туловището на звяра. Чу се свистене на излизащ въздух и малорнът размята в агония гнусните си пергели, като насмалко не одраска с нокти Хисун.

Малорнът се стовари по гръб на няколко крачки разстояние и успя още на два пъти да забие тоягата в тумбака на малорна, като изигра нещо като танц между мятащите се в агония крака. Довърши го с удар на най-големия камък, който можеше да вдигне. Ритането спря. Хисун, треперещ, потен, се извърна и се подпря на тоягата си. Едва успя да потисне гаденето.

С пламнало лице и изцъклени очи Алзимир лежеше на двайсетина крачки нагоре и се държеше за лявото рамо, което така беше отекло, че изглеждаше двойно по-дебело от дясното.

Хисун коленичи до него.

— Дай ми кинжала си. Изгубих моя.

— Лежи ей там.

Хисун бързо разряза ръкава и откри звездовидна рана на бицепса. Последва обичайната и твърде болезнена процедура за отстраняване на отровата, по време на която Алзимир трепереше и скимтеше. След като почисти раната, Хисун затършува в торбата за бинт.

— Това ще свърши работа — каза той. — Ако имаш късмет, утре по това време ще си в Ертсуд Грант, за да ти окажат помощ.

Алзимир гледаше с ужас поваления малорн.

— Опитвах се да се промъкна до него, също като теб, но той успя да ме изненада. Изглежда ме чакаше да умра, за да ме изяде, но тогава се появи ти.

Хисун потрепера.

— А на картинка не изглеждаше и наполовина толкова отвратително.

— Уби ли го?

— Вероятно. Питам се редно ли е? Дали тия животни няма да им трябват за тестовете и през идната година?

— Проблемът си е техен — отсече Алзимир. — Щом ги настървяват срещу нас, хич да не се сърдят, че от време на време пречукваме по някое. О, как боли, Господарке!

— Хайде, ще завършим прехода заедно.

— Забранено е, Хисун.

— Какво от това? Да не мислиш, че ще те оставя сам в това състояние? Хайде! Нека ни скъсат, ако искат. Претрепах им малорна, спасявам ранен. Провалих се на изпита, но утре ще съм жив. И ти също.

Когато се потътриха към далечните раззеленени дървета, Хисун със закъснение изживя уплахата от двубоя, но скоро успя да се вземе в ръце. Опита се да си представи лорд Валънтайн в двубой с малорни, зийлове и зитуни в тази безнадеждна долина — или Елидат, Дивис, Миригант. Положително и те са минали през същите изпитания. Не е изключено преди двадесет години току-що убитият малорн да е съскал заплашително срещу младия Валънтайн. Но какво общо имаше изкуството да се отърваваш от чудовища с изкуството да управляваш? Несъмнено рано или късно ще схване връзката. А междувременно трябва да се грижи за Алзимир и да се ослушва за зийли, уейханги, мин-молитори и зитуни. С повече късмет ще се наложи да се занимава само с един или двама — малковероятно бе да се натъкне на всичките седем по време на прехода. Но до Ертсуд Гранд имаше още двадесет километра и пътят не изглеждаше особено приветлив. Значи това бил веселият живот в замъка Връхни? Осем часа дневно зубрене на декрети и за разнообразие малки пътешествийца из полупустинни местности за двубои с разни малорни и зитуни? А празненствата и игрите? Изпълнените с радост излети сред парковете и горите? Май людете от низините имаха неверни, романтични престави за живота на високопоставените на Върха.

— Как си, Алзимир? — попита Хисун.

— Чувствам се съвсем отпаднал. Но отокът май поспадна.

— При дърветата сигурно има вода и ще промием раната.

— Ако не беше ти, отдавна да съм мъртъв, Хисун.

— все някой друг щеше да мине.

— Чудя се защо ни е цялата тази подготовка — каза след кратко мълчание Алзимир.

— Какво имаш предвид?

— Ами всички тези рискове.

— Защо не? Всички посветени минават през същото.

лорд Валънтайн имал специални планове за теб. Наскоро чух Дивис да казва това на Стазилейн.

— Предопределен съм за големи постове, да. Главен коняр. Пазач на ловджийските кучета.

— Говоря сериозно. Знаеш, че Дивис се бои от теб и ти завижда, че си любимец на коронала. Защото ламти за короната. И смята, че ти му се пречкаш.

— Май бълнуваш.

— Повярвай ми. Дивис те смята за заплаха, Хисун.

— Нима? Аз и коронал? Също толкова невероятно, колкото и въцаряването на… Дивис. Мястото ще бъде заето от Елидат. А и лорд Валънтайн не копнее да го опразни.

— Казвам ти…

— Не ми казвай нищо, а си пази силите. Чакат ни двадесет километра път и още четири кръвожадни звяра, преди да стигнем Ертсуд Гранд.

2

Това е сънят на пиуривареца Фараатаа.

Часът на Скорпиона. Слънцето скоро ще изгрее над Велализиер. Зад градските порти, по Пътя на заминаването, който от днес нататък ще се зове Пътя на завръщането, се е простряло чак до хоризонта огромно шествие. Сред смарагдовозелено сияние начело на върволицата стои Принцът, комуто е съдено да дойде, а зад него — четирима, маскирани като Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж и Последния крал. Зад тях са четиримата затворници, овързани хлабаво с върбови вейки. И накрая множеството на пиуриварците: Тези, които ще се завърнат.

Фараатаа се зарея високо над града, чиято безмерност успя да обхване с един поглед. Градът бе съвършен. Сякаш беше възроден в непокътнатата си цялост — крепостта, светилищата, колоните, акведуктите. Нямаше и помен от шубраците, завладели преди всяка пукнатина, нито от пясъчните наноси.

Само Седмият храм си беше същият като при Падението: порутени основи и останки. Докато се носеше над Него Фараатаа мислено се върна през мрачния океан на времето и видя седмия храм преди разрухата, позволено му бе да види и Оскверняването.

Я виж там! Върху масите на боговете се подготвяше нечестиво жертвоприношение — Върху всяка лежеше по един воден крал, все още жив — безпомощно туловище с потреперващи криле и извита като дъга шия, с пламтящи от гняв или страх очи. Дребни фигурки се суетяха около двамината гиганти и се готвеха да извършат забранения ритуал. Фараатаа потръпна, Фараатаа заплака и сълзите му се отрониха като кристални топчици към далечната земя. Видя как проблясват дългите ножове, чу рева и ръмженето на водните крале, видя как се отделя плътта. понечи да извика на хората, че това е чудовищно и наказанието ще бъде ужасно, но каква полза, каква полза? Всичко това се беше случило преди хилядолетия. Продължи да се рее и да гледа как грешниците пъплят през града като мравки, всяка вдигнала високо своя дял от жертвата — плътта на водния крал — за да го хвърли на кладата с Песента на изгарянето на уста. „Какво правите?“ изкрещя Фараатаа, но те не го чуваха. „Та вие изгаряте братята си!“ Извилият се нагоре черен, мазен дим достигна до Фараатаа и залютя на очите му, така че Фараатаа не можеше да остане повече горе и започна да пада все по-ниско, по-ниско, и Оскверняването бе извършено, а с него и гибелта на целия град, както и на света, който също е загубен.

Първият светлик на зората проблясна на изток, кръстоса града и падна върху лунния сърп на високия пилон, извисил се над останките на Седмия храм. принцът, комуто е съдено да дойде, вдигна ръка и даде знак. Шествието потегли. По време на процесията, Тези, които ще се мавърнат, се преобразяват всеки миг в съгласие с каноните от Книгата на водните крале. Превръщат се в Пламъка, Потока, Падащото листо, Острието, Пясъците, Вятъра. И след като преминат през Площада на неизменността, те отново стават пиуриварци, за да запазят и занапред този си облик.

Принцът, комуто е съдено да дойде, прегърна един по един четиримата затворници. След което ги поведоха към олтарите — Масите на боговете. Най-младият крал и майка му, придружени от Червената жена и Одрания мъж — при източната, където преди памтивека, в Нощта на богохулството бе загинал водният крал Низнорн. А Слепия гигант и Последния владетел отвеждат стария и младия крал, който идва през нощта на сънищата, към западната Маса, където бе намерил смъртта си водният крал Домзитор, умъртвен от осквернителите.

Принцът, комуто е съдено да дойде тепърва, остана сам върху развалините на Седмия храм.Аурата му бе придобила ален цвят. Фараа слезе долу и се вля в него: сега и двамата бяха едно цяло.

— В началото бе Оскверняването, когато ни връхлетя лудост и съгрешихме спрямо нашите морски братя — извика той. — А когато се събудихме и видяхме какво сме сторили, платихме за този грях с разрухата на нашия велик град и бяхме принудени да прекосим страната. Но и това се оказа недостатъчно — срещу нас бяха изпратени неприятели отдалеч, които отнеха всичките ни притежания и ни прокудиха в пустинята, където приехме нашето покаяние за греховете срещу морските ни братя. Загубихме своите пътища, много препатихме, лишихме се от благоволението на Най-висшия, докато най-сетне настъпи краят на покаянието и намерихме сили да прогоним потисниците и да си върнем изгубеното заради старите грехове. И така, дойде предсказанието, че ще дойде един принц, за да ни изведе от заточението, след като изтече срокът на покаянието.

— това е краят на покаянието! — откликна множеството. Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде. той пристигна!

— Принцът дойде, той пристигна!

— И този Принц си ти!

— Да, аз съм! — извика той. — Всичко е простено вече. Дълговете са платени. Покаяхме се и се пречистихме. Пропъдихме от земите си виновниците. Изкупихме греха пред Водните крале. велализиер е възстановен. Животът ни започва отначало.

— Животът започва отначало! Това е времето на Принца, комуто е съдено да дойде!

Фараатаа вдигна своя жезъл, който сякаш припламна на утринната светлина, и даде знак да бъде изпълнена присъдата на четиримата затворници. Дългите ножове пробляснаха и мъртвите крале се строполиха, а короните им се търгулнаха в прахоляка. Измиха Масите с кръвта на нашествениците. Кай на последно действие. Фараатаа простря ръце към небесата.

— А сега елате заедно да изградим отново Седмия храм!

Народът на Пиуривар се завтече към отломките и начело с Фараатаа се зае да възстановява Храма.

След успешния свършек на делото, Фараатаа се озова на връхната точка на обновения храм и зария поглед към морето, където на стотици километри оттук се бяха събрали Водните крале. Виждаше ги как пляскат по водата с огромните си криле, как вдигат огромни глави.

— Братя! Братя! — извика Фараатаа.

— Чуваме те, земни братко — отвърнаха те.

— Унищожихме неприятеля. Възстановихме града и Седмия храм. Дойде ли краят на покаянието ни, братя?

— Да. Светът е пречистен и новата ера започва — бе отговорът.

— Дали ни е простено?

— Простено ви е, земни братя!

— Простени сме! — извика Принца, комуто е съдено да дойде.

И народът му започна да простира ръце към него, да се преобразява и да се превръща в Звезда, Мъгла, Мрак, Лъч и Пещера.

И оставаше само още едно нещо, за да получат прошка първия грях, които оттогава бяха заробени тук, сред развалините. Принца, комуто е съдено да дойде, протегна ръце към тях и им каза, че проклятието е снето и те са свободни.

И бившите отломки на Велализиер освободиха своите мъртъвци — безплътните, прозирни духове оживяха, придобиха цвят и се впуснаха в танц, започнаха да се преобразяват и да крещят от радост.

— Да живее вечно Принца, комуто е съдено да дойде — нашият Крал, който ще пребъде!

Това изсънува под ромола на дъждеца пиуриварецът Фараатаа върху ложето от листа под вековното дуиково дърво в провинция Пиурифейн.

3

— Повикайте Уай-Юлисаан — нареди короналът.

Карти и чертежи на засегнатите зони на Зимроел с безчет знаци и обяснения бяха заели цялото бюро в каютата на лорд валънтайн на флагманския му кораб „Лейди Тийн“. Това бе третият ден от пътуването им. Поеха към североизточния бряг на Острова на съня от Алаизор с флота от пет съда под командата на великия адмирал Азенхарт. Предстояха доста седмици пътуване дори при попътен вятър, а точно сега той духаше насреща.

Докато чакаше вещия в земеделието мъж, Валънтайн отново прегледа подготвените от Уай-Юлисаан, както и изисканите от архивите книжа. Май ги преглеждаше за пети път, откак бяха напуснали Алаизор, ала от това не му ставаше по-леко.

Знаеше, че болестите и епидемиите са също толкова древни, колкото и земеделието. И нямяше причина тези злини да подминат и Маджипур, колкото и благословен да беше този свят — наистина в архивите имаше изобилие от прецеденти на сегашните неприятности, които се губеха в мъглата на далечното минало. Но сегашното бедствие изглеждаше доста по-застрашително от предишните, и то не само защото бе в настоящето, а не безобидно изкопаемо от архивите. Населението на Маджипур бе неизмеримо нараснало в сравнение с преди. Унищожаването на земеделската база бързо би обрекло на глад двайсетте милиарда жители. Имаше опасност да рухне самата обществена структура. Валънтайн чудесно знаеше, че именно на бблагодатната природа се крепеше стабилността на хилядолетния маджипурски път, коренно противоположен на опита на повечето цивилизации. И тъй като никой никога в действителност не би изпитал що е истинска немотия, тук цареше почти пълно помирение с реда на нещата и дори със социалното неравенство. Но ако бъде отнета сигурността на пълния търбух, всичко останало може да се разпадне за една нощ.

И тези негови тягостни сънища, изпълнените с хаос видения, странните поличби — реещите се над Алханроел вятърни паяци и какво ли не още, — всичко това всяваше чувство за неумолима опасност, за неповторима заплаха.

— Уай-Юлисаан е тук, милорд — възвести Слийт.

Колеблив и неуверен, посетителят започна несръчно да прави звездния знак, но Валънтайн припряно тръсна глава и го прикане да седне. Посочи отбелязаната с червено зона в Дюлорнската низина.

— Колко е важна реколтата от лузавендър?

— Съществена е, милорд — рече Уай-Юлисаан. — Тя е в основата на въглехидратното хранене в северен и западен Зимроел.

— Ами ако настъпи голям недостиг?

— Възможно е да се замени със стаджата.

— Но и по стаджата има болест.

— Наистина, милорд. И по милайла са плъзнали хоботници. Следователно след шест до девет месеца можем да очакваме затруднения в целия този район на Зимроел…

Уай-Юлисаан очерта с пръст голям кръг върху картата. И Валънтайн се запита колцина ли живеят на тази територия? Към два и половина милиарда? Помъчи се да си представи как гладува толкова народ, скупчен в Тил-омон, Пидруид, Нарабал и свикнал на несекващо изобилие…

— Имперските хамбари ще посрещнат нуждите в близко бъдеще — каза Валънтайн. — А междувременно ще се справим с болестите. Преди половин век пак е имало ръжда по лузавендъра, но са успели да се преборят с нея.

— С извънредни мерки, милорд. Карантина в цели провинции. Изгаряне на цели ферми, унищожаване на горния почвен слой. Щети за милиони рояли.

— Какво значение имат парите, щом хората гладуват? пак ще предприемем същото. Ако пристъпим незабавно, за колко време ще възстановим лузавендровите райони?

— Минимум пет, но по-вероятно — десет години — произнесе Уай-юлисаан след кратко мълчание.

— Невъзможно!

— Ръждата се разпространява светкавично. Вероятно още хиляда декара са заразени по време на този наш разговор, милорд. Проблемът тя да бъде спряна, а не да унищожаваме.

— Ами болестта по нийковете. И тя ли плъпва така бързо?

— По-бързо, милорд. Май е свързана с тази по стаджата, която обикновено се отглежда заедно с нийка.

Валънтайн се взря в стената и видя само едно сиво нищо. Помълча, сетне каза:

— Колкото и да ни коства, ще се справим. А ти ми изготви план за борба с всяка от болестите и сметни разходите. Ще можеш ли?

— Да, милорд.

— Ще трябва да съгласуваме усилия с понтификата — обърна се към Слийт Валънтайн. — Нека Ерманар веднага се свърже с министъра на земеделието в Лабиринта, за да разбере дали там са наясно какво става в Зимроел, предлага ли нещо и така нататък.

— Току-що говорих с Ерманар, милорд — каза Тунигорн. — вече се е свързал с понтификата.

— Е, и?

— В министерството не се знае нищо. А министерският пост бил постоянно вакантен.

— Вакантен? Как така?

— Откакто понтифекс Тиеверас е на този хал, много високи постове оставали незаети, милорд, което донякъде е затормозило функционирането на понтификата. Но по-добре питайте Ерманар, който е главната ни свръзка с Лабиринта. Да го повикам ли?

— Не сега — мрачно каза Валънтайн. И пак се обърна към картите. Прокара пръст по долината на Дюлорн. — Явно тук положението е най-тежко — заключи той. — Но има обширни зони с лузавендър и в равнините между Тагобар и Пиурифейн, както и на юг от Ни-моя, та чак до подножието на Гихорна. Прав ли съм?

— Прав сте, милорд — отвърна Уай-Юулисаан.

— Значи първо трябва да се справим с ръждата в тези райони. — Той вдигна поглед към Слийт, Тунигорн, Делиамбър. — Веднага известете херцозите от засегнатите провинции, че изрично се забраняват пътуванията между заразените райони и областите, където още няма ръжда. Границите да бъдат затворени. Недоволните да пратят делегация на върха и да се жалват на Елидат. Да, уведомете го какво става. Налага се уреждането на неплатените търговски сметки да става чрез понтификата. не е зле да предупредите Хорнкаст, че май щеси има доста главоболия. що се отнася до стаджата…

За по-малко от час короналът отприщи река от заповеди, с които обхвана най-належащите аспекти от кризата. често се обръщаше за съвет към селскостопанския надзорник, който винаги предлагаше нещо полезно. Този човек бе някак странен и неприятен, може би заради студенината и самозадоволството, но за сметка на това той знаеше всичко за земеделието в Зимроел и това, че се бе озовал в Алаизор тъкмо преди да отплават за Зимроел тъкмо преди да отплават за зимроел, си беше един невероятен късмет.

При все това след края на съвещанието Валънтайн продължи да изпитва странно безсилие. Въпреки предприетите мерки, той все пак беше само един смъртен в една малка каюта на борда на малко корабче, което се клатушка насред огромно море, а то пък беше само една локва в един гигантски свят, докато в същия този миг невидими микроби сееха болести и смърт из хиляди акри плодородни земи. Как можеха всичките му строги заповеди да спрат неумолимия поход на тези сили на съдбата? И той отново усети как се хлъзга към непрогледната потиснатост, толкова чужда на истинската му природа. помисли си дали той самият не носи в себе си някаква напаст. Дали не е заразен с нещо, което ограбва надеждите, радостта и жизнеността, и не е осъден да изживее дните си сред гнетящи изпитания.

Затвори очи. Пак изплува гледката от съня му в Лабиринта — гледка, която не спираше да го преследва: зейналите пукнатини в инак непоклатимия фундамент на света и той самият сред гигантските отломки, как се опитва отчаяно да опази неговата разпадаща се цялост. Но всуе, всуе.

Запита се дали над него не тегне прокоба? Защо именно той бе избран от стотиците коронали да води този свят към разрухата?

Надникна в душата си и не откри никакъв тъмен грях, заради който Божествения да отмъщава на него самия и Маджипур. не беше ламтял за трона, нито бе заговорничил срещу брат си, да не говорим за злоупотреба с властта, която никога не се беше надявал да получи, не беше…

Той не беше…

Не беше…

Валънтайн ядосано тръсна глава. чиста лудост и пилеене на сили. Няколко случайни и злощастни съвпадения при клетите фермери, няколко кошмарни съновидения — нелепо е това да се преувеличава до размерите на космическо действие. Всичко ще се оправи. Да, царуването му ще влезе в историята като период на необикновени изпитни, но и на хармония, стабилност, щастие… „Бива те за крал, каза си той. И си свестен като човек. Нямаш причини да се съмняваш в себе си.“

Короналът излезе на палубата. В късния следобед тумбестото бронзово слънце вече бе увиснало ниско на запад и една от луните тъкмо изгряваше от север. Небето преливаше в различни багри — от охра през тюркоаз към виолетово, кехлибарено и златно. Хоризонтът бе затулен от плътна облачна пелена. Валънтайн постоя до парапета, като вдишваше дълбоко соления въздух. И пак си каза, че всичко ще се оправи. Но неусетн отново го обзе безпокойство. Станал бе направо неузнаваем — никога досега не се беше отчайвал и не бе унивал толкова често.

— Валънтайн!

Това беше Карабела. Той се отърси от лошите си мисли, усмихна се и й подаде ръка.

— Какъв хубав залез — каза тя.

— Великолепен. Един от най-красивите в историята. Макар да разправят, че е имало един по-хубав — при царуването на лорд Конфалум, на четиринадесетия ден от…

— Този е най-хубавият, Валънтайн. Защото го имаме днес. — Тя замълча и застана до него. И Валънтайн започна да недоумява защо е бил толкова мрачен. И пак си каза, че всичко ще е добре.

— Това там морски дракон ли е? — попита Карабела.

— Те никога не навлизат в тези води, скъпа.

— Значи имам халюцинации. Но твърде убедителни. Не го ли виждаш?

— Къде?

— Виж златистопурпурната диря. Вляво от нея.

Валънтайн присви очи и напрегнато се взря. Отначало не видя нищо, после реши, че това е огромна греда, която се носи по вълните. но когато последният сноп слънчеви лъчи проряза облаците и освети водата, той ясно видя морския дракон — несъмено това бе самотен дракон, който плаваше бавно на север.

Усети хлад и зиморничаво скръсти ръце на гърдите.

Знаеше, че гигантите се движат само на стада, и то по строго определени маршрути, за да се доберат до безопасните неизследвани пространства на Великото море. И все пак тук имаше дракон, който бе съвсем сам и плуваше на север. Пред погледа на Валънтайн титанът разпери огромните си черни криле и бавно, решително запляска по водата, сякаш искаше да стори невъзможното — да се издигне над морето и да отлети като титанична птица към обвитите в мъгла поялрни пространства.

— колко странно — промълви Карабела. — виждал ли си друг път нещо подобно?

— Никога. Никога! — валънтайн потрепери. — Поличба след поличба, Карабела. Какво ми казват с всичко това?

— Ела вътре да изпием по чаша греяно вино.

— Не. Не още.

Остана още дълго на палубата и продължи да се вглежда в тъмния силует в сгъстяващия се вечерен полумрак. Отново и отново огромните криле разпенваха водата, докато най-после драконът ги сви, изопна дълга шия, отметна тежка трирога глава и нададе гръмовен, скръбен вик, който проряза здрача като сирена. Накрая се гмурна и се изгуби от погледа.

4

Когато валеше, а по това време на годината в долината Престимион валеше непрестанно, киселата миризма на овъглена растителност се надигаше от опожарените ниви и проникваше навсякъде. Докато се тътреше към залата за събрания в общината водена под ръка от дъщеря си Хейнък, Аксимаан Трейж подушваше този мирис дори тук, на километри от най-близката подпалена плантация.

От него не можеше да се избяга. Парливата вона бе похлупила долината като потоп. Проникваше в къщите през всяка пролука. Промъкваше се в избите и бастисваше виното в запечатаните съдове. Усмърдяваше месото на трапезата. полепваше по дрехите и нямаше изпиране. набиваше се във всяка пора на кожата и замърсяваше плътта. Аксимаан Трейж бе започнала да вярва, че овонява дори душата. И щом дойде нейното време да се завърне при Извора, ако изобщо някога й бъде позволено да напусне този безкраен живот, стражите на моста сто на сто ще я спрат и ще я върнат с презрителните думи: „не искаме тук никаква миризма на гадна пепел, бабо. Вдигай си телесата и се пръждосвай.“

— Искаш ли да седнеш тук, майко — попита Хейнък.

— Няма значение. Където и да е.

— Местата са хубави. Оттук ще чуваш добре.

Настъпи леко разбъркване в редицата — хората се поместиха, за да й сторят място. Сега всички я смятаха за изкуфяла бабичка. Е, добре, тя наистина бе стара, чудовищно стара, една останка още от времето на Осиър, толкова стара, че помнеше лорд Тиеверас като млад, но в нейната младост нямаше нищо ново, така че защо всички бяха станали внезапно толкова покровителствени? Тя нямаше нужда от специално отношение. Още можеше да върви, до вижда достатъчно добре, да обикаля нивите по жътва и да бепе шушулките… и да бере… да излиза навън в… нивите… и… да бере…

Аксимаан Трейж позалитна и пипнешком се настани. Чу измърморените поздрави и ги прие сдържано, защото вече с мъка свързваше лицата с имена. Напоследък хората от долината говореха с нея винаги със съчувствие, сякаш бе умрял някой от родата. донякъде така си беше. Но това не бе смъртта, която тя диреше, смъртта, която й беше отказана — нейната собствена.

Този ден може би никога нямаше да дойде. Сякаш бе осъдена да живее вечно в този свят на разруха и отчаяние, за да усеща парливата смрад с всяко вдишване.

Тя седеше спокойно, вперила поглед незнайно къде.

— Мисля, че е много смел — каза Хейнък.

— Кой?

— Семпетуон. човекът, дето ще говори тази вечер. В Мазадон се опитали да го спрат, защото уж проповядвал предателство. Но той все пак е говорил и сега обикаля всички земеделски провинции и обяснява защо бе унищожена реколтата. Тук са хората от цялата долина. Много е важно.

— Да, много е важно — съгласи се Аксимаан Трейж. — Да, много важно.

Изпитваше известно неудобство от това многолюдие. От месеци не бе стъпвала в града. Вече рядко излизаше и от къщата, като прекарваше почти цялото си време в спалнята, с гръб към прозореца, към плантацията. Но днес Хейнък бе настояла. Много важно събрание, все певтаряше тя.

— Виж! Ето го, майко!

Аксимаан Трейж смътно видя как на подиума излезе червендалест мъж с гъста коса, мязаща на грозна четина. Попита се не е ли странно, че през последните месеци е започнала да презира човеците с меката им отпусната плът, с бледата им потна кожа, отблъскаващата коса, воднисти зъркели. Този тук заръкомаха и заграчи:

— Хора от долината, от все сърце се присъединявам към вас в този момент на изпитания, в този ной-мрачен час, в тази трагедия, скръб…

Значи това било важното събитие. Този шум, това виене… Да, несъмнено е важно. На моменти губеше нишката на мисълта му, но думите долитащи от подиума, звучаха важно: „Орис… съдба… наказание… прегрешение… невинност… срам… измама…“ Но колкото и важни да бяха думите, те прелитаха покрай нея като прозрачни крилати създания.

За Аксимаан Трейж последното важно събитие вече бе станало и нямаше място за други. След откриването на ръждата нейните поля бяха опожарени първи. Надзорникът Йереуайн Нур със силно опечален вид произнесе безброй пърхащи извинения и разпрати съобщения за трудова мобилизация в града, като залепи едно и на вратата на същата общинска зала, където седеше сега Аксимаан Трейж. И в звездоден заранта всеки трудоспособен труженик от долината Престимион пристигна в плантацията й. Внимателно разляха горивото по синурите и направиха огромни кръстове от центъра до края на нивите, хвърлиха главните…

И пак същото в земите на Микяйн, Собор Симитот, Палвър…

Всичко си отиде, цялата долина, черна и овъглена, лузавендърът и оризът. През следващия сезон нямаше да има жътва. силозите ще останат празни, кантарите ще ръждясват, лятното слънце ще праща топлината си на вселена от пепел. Аксимаан Трейж си помисли, че това прилича на послание от Краля на сънищата. Спираш се за твоите два месеца зимна дрямка и в съзнанието ти нахлуват ужасяващи видения как рухва всичко, над което си се трудил, и както си лежиш, усещаш в душата си цялата тежест на духа на Краля, който те изстисква, мачка и ти казва: „Това ти е наказанието, защото си виновен за неправилните си действия.“

— Как да разберем — казваше човекът от подиума, — че онзи, когото наричаме лорд Валънтайн, наистина е миропомазаният коронал, благословен от Божествения? Как да сме сигурни?

Аксимаан Трейж, заинтригувана, внезапно се изправи.

— Моля ви да помислите над фактите. познавахме лорд Вориакс и той беше мургав, нали? Осем години ни управлява мъдро и ние го обичахме, не беше ли така? И тогава Божественият с неговото безкрайно, непознаваемо милосърдие ни го отне твърде рано, и плъзнаха слухове, че коронал ще стане брат му Валънтайн, който също беше мургав. Това е известно. Той дойде при нас на голямата обиколка — о, не, не тук, но са го видели в Пилиплок, Ни-моя, Нарабал, Тил-омон, Пидруид — мургав мъж с черни очи и черна брада, несъмнено брат на своя брат и наш законен коронал.

но какво чуваме после? Появява се някакъв синеок мъж със златиста коса и казва на хората в Алханроел, че е истинският коронал, а мургавият е самозванец. И те му правят звезден знак и му се кланят с приветствени викове. А когато на нас в Зимроел ни казаха, че онзи, когото сме смятали за коронал, не е истинският ни владетел, ние също го приехме, приехме и приказките му за вещерско преобразяване. И тези осем години той притежаваше Замъка и ни управляваше. не е ли истина, че взехме златокосия лорд Валънтайн за тъмнокосия лорд Валънтайн?

— Ей, това си е чисто и просто предателство — извика фермерът Нитикимал, който седеше близо до Аксимаан Трейж. — Неговата собствена майка и Господарка го прие!

Мъжът на подиум изгледа аудиторията.

— Да, прие го самата Господарка, и понтифексът, и всички високопоставени лордове и принцове от Замъка. Не отричам. И кой съм аз, за да доказвам, че те грешат? Те коленичат пред златокосия крал. За тях е приемлив. Но дали е приемлив за Божествения, приятели мои? Моля ви, огледайте се наоколо! Днес пътувах из долината. Къде е реколтата? защо нивите не са зелени и буйни? видях пепелища и смърт! Погледнете, ръждата е плъзнала по земите ви и всеки ден се разпространява по-бързо, отколкото опожарявате нивите си и очиствате почвата от смъртоносните спори. През следващия сезон няма да има лузавендър. А празни стомаси в зимроел. Кой може да си спомни такива времена? Тук има жена, преживяла много царувания и помъдряла с годините. Нима тя е видяла нещо подобно? На теб говоря, Аксимаан Трейж, жена, уважавана в цялата провинция. Твоите ниви са опожарени, твоята реколта е съсипана, а животът ти — попарен на старити…

— Той говори за теб, майко — прошепна Хейнък.

Аксимаан Трейж поклати глава неразбиращо. Беше се загубила в потока от думи.

— Защо сме тук? Какво говори той?

— Какво ще кажеш, Аксимаан Трейж? Оттеглена ли е благословията на Божествения от долината Престимион? така е, и ти го знаеш! Това е гневът на Божествения! И кой знае още каква злина ще ни сполети — и всичко, защото един коронал…

— Предателство! Предателство!

— Един фалшив коронал, казвам ви, седи на Върха и управлява фалшиво. златокос узурпатор…

— А, пак ли е узурпиран тронът? — измърмори Аксимаан Трейж. — Лани разправяха, че някой бил заел трона…

— Казвам — нека той ни докаже, че е избраникът на Божествения! Нека дойде при нас на голяма обиколка и ни докаже, че е истинският коронал! Според мен — не може. И докато патим от неговото пребиваване в замъка, гневът на Божествения ще ни връхлита…

— Предателство!

— Остави го да говори!

Хейнък докосна ръката на Аксимаан Трейж.

— Майко, добре ли си?

— Защо са толкова ядосани? Какво крещят?

— Може би трябва да те заведа вкъщи, майко.

— Казвам: долу узурпатора!

— А аз казвам да извикате надзирателите и да обвините този човек в предателство!

Аксимаан Трейж объркано се огледа. Май всички се бяха изправили и викаха. какъв шум! Такава врява! И странната миризма във въздуха — мирисът на влажни изгорени неща, — какво беше това? Тя дразнеше ноздрите й. Защо са се разкряскали?

— Майко!

— Утре ще садим новата реколта, нали, Хейнък?

— О, майко, майко!

— Новата реколта…

— Да — каза Хейнък. — Ще сеем сутринта. А сега да си вървим.

— Долу всички узурпатори! Да живее истинският коронал!

— Да живее истинският коронал!

— Да живее истинският коронал! — внезапно извика Аксимаан тРейж, като стана на крака. Очите й блесняха, езикът й затрептя. Отново се почевства млада, пълна с живот и сила. В нивите утре на зазоряване, да посеем семената и да ги заровим с любов, и да си кажем молитвите, и…

Не. Не. Не.

Мъглата се вдигна от съзнанието й. Спомни си всичко. нивите са опожарени. И надзорникът бе казал, че ще останат незасети още три години, докато бъдат изчистени спорите на ръждата. Това бе странната миризма: изгорелите стъбла и листа. Огньовете бесняха с дни. Дъждът разбъркваше миризмата и я вдикаше във въздуха. Тази година няма да има жътва, нито следващата, нито по-следващата.

— Глупаци — каза тя.

— Кого имаш предвид, майко?

Аксимаан Трейж махна с ръка в широк кръг.

— Всички тук. Да викат срещу коронала! Да смятат, че това е отмъщение на Божествения. Мислиш ли, че Божественият иска да ни накаже толкова зле? Всички ние ще гладуваме, Хейнък, защото ръждата унищожи реколтата, и няма никакво значение кой е коронал. Няма изобщо никакво значение. Заведи ме у дома.

— Долу узурпатора! — чу се вик отново и той отекна в ушите й като погребален звън когато закрачи навън от залата.

5

— Заповедите са писани и подпечатани лично от Валънтайн — несъмнено са истински — каза Елидат, като огледа внимателно събралите се в залата принцове и херцози. В най-кратък срок момчето трябва да стане принц.

— И според теб моментът е настъпил? — студено попита Дивис.

Висшият съветник спокойно срещна гневния му поглед.

— Да, смятам.

— По какво съдиш?

— Наставниците му казаха, че е усвоил същността по всички предмети.

— Сиреч да изброява короналите от Стиамот до Малибор без грешка! Какво доказва това?

— Обучението дава нещо повече от изброяването на кралете, надявам се, че помниш това, Дивис. Блестящо е преминал пълната подготовка. Вярвам, не си забравил колко е сериозна? Издържал е безупречно изпитите. Мисли задълбочено и мъдро. Показал е и смелост. Убил е малорна в равнината на газановите дървета. Това знаеше ли, Дивис? Не е избегнал срещата, а го е убил. Той е необикновен.

— Мисля, че това е точната дума — каза херцог Елзандир от Чарг. — Яздили сме заедно на лов в горите на Чизълдорн. Движи се бързо с природна грация. Умът му е буден, мисълта — бърза. Знае какви празноти има в познанията си и си дава труда да ги попълни. Трябва да му дадем титлата веднага.

— Това е лудост! — извика Дивис и удари неколкократно с длан по масата. — Безумно бълнуване!

— Спокойно, спокойно! — каза Миригант. — Такива крясъци са непристойни, Дивис!

— Момчето е твърде младо за да бъде принц!

— И нека не забравяме, че е от долен произход — вметна херцогът на Халанкс.

— На колко години е той, Елидат? — каза спокойно Стазилейн.

Висшият съветник сви рамене.

— Двадесет. може би двадесет и една. Млад е, съгласен съм. Но не е дете.

— Ти самият преди малко го нарече момче — отбеляза херцогът на Халанкс.

— Просто така се изразих. Младолик е, признавам. Но това се дължи само на крехката конструкция и дребния ръст. Прилича на момче, но всъщност не е.

— Но не и на мъж — отбеляза принц Манганот от Бангълкод.

— Как отсъди? — попита Стазилейн.

— Огледай се наоколо — каза принц Манганот. — Събраните тук са олицетворение на мъжествеността. Всеки вижда силата ти, Стазилейн. Тръгни из всеки град — Стий, Норморк, Бибирун. Просто тръгни по улиците и всички безпрекословно ще ти се подчинят, без да питат за твоя ранг и име. Същото важи и за Елидат. За Дивис, Миригант, за моя царствен брат от Дъндилмир. Ние сме мъже. А той — не.

— Ние сме принцове, и то от години — заяви Стазилейн. — И с годините сме възприели нужните обноски. Но бяхме ли същите преди две десетилетия?

— Така мисля — каза Маганот.

— Миригант се засмя. — Спомням си някои от вас на възрастта на Хисун. Бяхте шумни и наперени — да. И ако това е белег за мъжественост, вие положително бяхте мъже. Но иначе — а според мен това е публична тайна — царственото поведение идва, когато се почувстваш принц. И ние се обгръщаме с него като мантия. да се погледнем първо в своите одежди, а после да се облечем като ратаи и да слезем до някое пристанище в Зимроел… Кой ще ни се поклони тогава? Кой ще ни познае?

— Нито сега е царствен, нито ще стане занапред — изръмжа Дивис. — той е дрипльото от Лабиринта — и толкоз.

И аз продължавам да твърдя, че този юноша не е от нашия ранг — каза принц Манганот от Бангълкод.

— Казват, че Престимион е бил нисък и дребен — отбеляза херцогът на Чорг. — Но въпреки това неговото управление се счита за успешно.

Достопочтеният Канталис, племенник на Тиеверас, внезапно вдигна очи след едночасово мълчание и смаяно попита:

— Ти го сравняваш с Престимион, Елзандир? Какво по-точно правим всъщност? Утвърждаваме принц или избираме коронал?

— Да не забравяме, че всеки принц може да стане коронал — каза Дивис.

— А избирането на следващия несъмнено предстои скоро — обади се херцогът на Халанкс. Твърде скандално е, че Валънтайн крепи стария понтифекс толкова дълго, ала рано или късно…

— Нередно е да се говори така — отсече Елидат.

— Лъжеш се — каза Манганот. — Направим ли го принц, нищо няма да спре Валънтайн да го възкачи на трона.

— Подобни спекулации са абсурдни — възрази Миригант.

— Нима? На малко ли абсурди се нагледахме? Валънтайн взе жонгльорка за съпруга, направи министър един магьосник врун и издигна останалата сбирщина от скитници, която го заобикаля като свита в свитата, докато ние сме избутани на периферията…

— Внимавай, Манганот — каза Стазилейн. — В тази зала има хора, които обичат лорд Валънтайн.

— Тук няма човек, който да не го обича — отвърна Манганот. — Може би знаеш, а и Миригант може да потвърди, че след смъртта на Вориакс аз бях сред най-горещите поддръжници на идеята короната да се даде на Валънтайн. Няма друг, който да го обича като мен. Но не бива да го обичаме безкритично. Способен е на безразсъдства като всеки от нас. И аз твърдя, че е лудост един двадесетгодишен хлапак от забутания край на Лабиринта да бъде провъзгласен за принц на кралството.

— Ти на колко беше когато те направиха принц? — попита Стазилейн. На шестнадесет? Или осемнадесет? А ти, Дивис? Май беше на седемнадесет? А ти, Елидат?

— При нас е друго — отвърна Дивис. — Ние сме родени с ранг. Аз съм син на коронал. Манганот е от аристократичния род Бангълкод, а Елидат…

— Под въпрос е дали вече сме имали ранг, когато сме били доста по-млади от Хисун — каза Стазилейн. — Както и самият Валънтайн. Въпросът опира до опитност, а не до възраст. А Елидат ни уверява, че Хисун е добре обечен.

— Имали ли сме някога принц от простолюдието? — попита херцогът на Халанкс. — Помислете си, умолявам ви: какъв е този нов принц на Валънтайн? Малък уличник от Лабиринта, просяк или може би джебчия…

— Не съдиш справедливо — възрази Стазилейн. — Просто злословиш, струва ми се.

— Не е ли вярно, че е просел в Лабиринта при първата му среща с Валънтайн?

— Тогава е бил само дете — каза Елидат. — И истината е, че само десетгодишен е предложил услугите си като гид, и си е заслужил парите. Но нека не се отклоняваме. Не ни интересува какъв е бил преди. засяга ни само какъв е сега и какъв ще стане. Нашият господар короналът иска да го направим принц, когато Елидат прецени, че е дошло времето за това. Елидат ни съобщава, че според него моментът е настъпил. Следователно дебатите са безсмислени.

— Не — възрази Дивис. — Валънтайн не е диктатор. Той иска нашето съгласие по въпроса.

— Е, и ти ще отхвърлиш волята на коронала? — попита херцогът на Чорг.

— Ако съвестта ми повелява — да, ще го сторя. И Валънтайн може да сбърка. Случва се изобщо да не ъсм съгласен с него. Също като сега — произнесе след кратко мълчание Дивис.

— След като смени тялото, забелязвам промяна и в личността му — каза принц Манганот. — Някаква склонност към романтиката и фантастичонто, което може би му е било присъщо и преди узурпацията, но не се беше проявявало видимо, а сега проличава в безброй…

— Достатъчно! — отсече Елидат. — От нас се искаше да обсъдим кандидатурата, което бе сторено. Прекратявам дебатите. Нашият господар короналът ни предлага да изберем посветения рицар Хисун, син на Елсином, за принц с всички привилегии на този сан. като висш съветник и регент ви представих кандидатурата, която лично аз подкрепям. Ако няма възражения, нека я одобрим.

— Аз съм против — заяви Дивис.

— Против — каза принц Маганот от Бангълкод.

— Против — каза херцогът на Халанкс.

— Има ли още някой — бавно произнесе Елидат, — който желае да бъде вписан в протокола сред противопоставилите се на волята на господаря коронал?

Принц Нимиан от Дъндълмир, който досега си бе мълчал, заяви:

— В тези думи съзирам скрита заплаха, срещу която възразявам, Елидат.

— Приемам забележката, макар да нямах намерение да заплашвам. Ти как гласуваш, Нимиан?

— Против.

— Така да бъед. Четирима са против, но това е твърде недостатъчно за отхвърляне на кандидатурата. Стазилейн, ще поканиш ли принц Хисун да влезе? — Като огледа залата, Елидат добави: — Ако някой от възпротивилите се желае да оттегли вота си, сега е моментът.

— Нека моят остане — откликна веднага херцогът на Халанкс.

— И моят — казаха в хор принцът на Бангълкод, Нимиан, Дъндълмир.

— Остава да чуем сина на лорд Вориакс — рече Елидат.

— Оттеглям вота — с усмивка каза Дивис. — Работата е свършена, нека има и моята подкрепа.

Зяпнал от почуда, с пламнало лице, Манганот се надигна от стола и понечи да възрази нещо. Но Дивис го прекъсна с жест и пронизващ поглед. Манганот сви вежди и объркано поклати глава, ала си затрая. Херцогът на Халанкс пошушна нещо на принц Нимиан, който сви рамене и нищо не отговори.

Стазилейн доведе облечения в обикновена бяла роба със златно украшение на лявото рамо Хисун, поруменял, с блеснали очи, но инак спокоен и сдържан.

— По предложение на коронала лорд Валънтайн и с одобрението на тези висши сановници ти си избран за принц на Маджипур с пълни привилегии — каза тържествено Елидат.

Хисун склони глава.

— Развълнуван съм неописуемо и съм ви признателен за височайшата чест.След тези думи огледа присъстващите, като за миг спря очи върху Нимиан, Манганот и херцога на Халанкс, после продължително се взря в Дивис, който му отвърна с хладен поглед и лека усмивка.

6

Онзи самотен морски дракон, дето бе разпенил водата по здрач, бе само предвестник на по-странни събития, които тепърва щяха да се случват. На третата седмица откак бяха тръгнали от Алаизор към острова на съня цяло стадо от огромни създания внезапно се появи откъм десния борд на „Лейди Тийн“.

Панделум — лоцманката, скандарка с тъмносиня козина, ловувала някога за морски дракони, първа ги видя на разсъмване от обзорната площадка. Тя съобщи новината на Азенхарт, великия адмирал, който я предаде на Аутифон Делиамбър, а пък той се ангажира да събуди коронала.

Валънтайн бързо отиде на палубата. Слънцето вече бе изгряло зад Алханроел и хвърляше дълги сенки върху водата. Лоцманката му подаде своя далекоглед и му показа накъде да го насочи.

В началото не видя нищо, освен леко развълнуваните води в открито море, но когато леко отмести поглед на север и ги зърна — бяха цяла група и плуваха със странна целенасоченост. От време на време над повърхността се подаваше дълга шия или се размахваха големи криле.

— Трябва да са стотина — смаяно възкликна Валънтайн.

— Повече са, милорд — каза Панделум. — Не съм срещала никога такова голямо стадо, дори когато ловувах. Виждаш ли кралете? Те са най-малко пет. И още половин дузина почти толкова едри като тях. И женски, и малки… Прекалено много са, за да се преброят.

— Виждам ги — отвърна Валънтайн. — Според мен кралете са шест. Чудовищата са по-големи дори от онова, заради което претърпя корабокрушение нашият „Брангалин“ навремето! И какво правят в тези води? Азенхарт, чувал ли си някога морски дракони да идват от тази страна на острова?

— Никога, милорд — мрачно каза хджортът. — От тридесет години не съм виждал дракон между Нуминор и Алаизор. нито веднъж! А сега цяло стадо…

— Да благодарим на Господарката, че плуват настрана от нас — каза Слийт.

— Но защо са тук изобщо? — попита Валънтайн.

Никой нямаше отговор на този въпрос. Драстичната промяна в маршрута бе необяснима, след като с хилядолетия драконовите стада с изключителна последователност се бяха придържали към едни и същи морски пътища. Ежегодно всяко от стадата смирено поемаше на дългите си околосветски пътешествия към гибелта на голяма част от членовете си, защото ловците от Пилиплок пресрещаха драконите и им устройваха истинско клане, за да продават с голяма печалба месото, маста, млякото и костите. И все пак това не променяше навиците им и те продължаваха да се придвижват както винаги. Понякога се изместваха с неколкостотин километра на север или на юг заради капризите на ветровете, теченията и температурите, може би защото това влияеше върху придвижванията на морските животинки, с които се хранеха, но никога преди не бе ставало нищо подобно — цяло стадо да заобиколи Острова на съня от изток и да се насочи към полярните области, вместо да мине на юг от Острова покрай брега на Алханроел, за да влезе във водите на Голямото море.

Нито стадото се оказа едниствено. След пет дни забелязаха още едно, по-малко, най-много тридесет животни без гиганти сред тях, което мина на два-три километра от флотилията. Притеснително близо, както се бе изразил адмирал Азенхарт. А те не разполагаха с подходящи оръжия, докато морските дракони бяха животни с неуравновесен нрав и страхотна сила, които с лекота можеха да разрушат злополучните кораби, ако налетяха на тях в лош момент.

Оставаха още шест седмици до края на пътуването — твърде дълъг срок при това гъмжащо от дракони море.

— Дали не е по-добре да се върнем и да изчакаме друг сезон? — предложи Тунигорн, който за пръв път пътуваше по море и още в самото начало не беше очарован от изживяването.

Слийт също изглеждаше повече от неспокоен, Азенхарт бе явно смутен, Карабела прекарваше повечето време на палубата, втренчена в морето, сякаш очакваше при корпуса на „Лейди Тийн“ да изникне дракон. Но Валънтайн не искаше и да чуе за връщане, макар да бе изпитал гнева на един от гигантите, като не само бе претърпял корабокрушение, но и се беше озовал в неговия огромен търбух. Настояваше да продължат. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из които върлуваха болести. Той трябваше да се посъветва с Господарката и да посети Зимроел, из който върлуваха болести. Според него връщането в Алханроел би означавало, че се оказва от всичките си отговорности. И защо ли трябваше да си мисли, че тези заблудени морски дракони заплашват флотилията? Те невъзмутимо пореха вълните и бързаха по своя тайнствен път без да обръщат капка внимание на подминаващите ги кораби.

И все пак след седмеца се появи третата група: общо около петдесет, с трима гиганти.

— Май цялата им годишна миграция е насочена на север — каза Панделум. — Обясни, че има към дванайсет драконови популации, обикалящи света на големи интервали. Никой не знаеше точно колко им отнема тази околосветска обиколка, но се предполагаше, че трае десетилетия. Всяка от популациите след пристигането се разделяше на по-малки стада, но всички се движеха по един и същи път — явно цялата популация се бе насочила към новия северен път.

Валънтайн дръпна настрана вруна и го попита дали проумява маневрите на драконите. Множеството пипала на дребосъка се свиха заплетено в жест, който Валънтайн отдавна се беше научил да тълкува като признак на тревога.

— Усещам силата им, тя наистина е твърде голяма — бяха единствените му думи. Помълча и добави: — Знаеш, че не са глупави животни.

— Ясно ми е, че като са толкова огромни би трябвало да имат и голям мозък.

— Точно така е. Долавям в присъствието им голяма решителност и дисциплина. Но не мога да кажа какъв курс са поели днес, милорд.

валънтайн се опита да омаловажи опасността.

— Изпей ми баладата за лорд Малибор — помоли една вечер Карабела, докато седяха на трапезата. Тя го погледна особено, но той се усмихна и настоя.

Валънтай си спомни думите и заприглася.

Тунигорн се размърда неспокойно и разклати чашата си.

— Според мен тази песен не е на добро, милорд — измърмори той.

— От нищо се не бой — каза Валънтайн. — Пей с нас!

— Какво има, Панделум? — попита Валънтайн, когато и последният грубиянски куплет заглъхна.

— Дракони, милорд, приближават от юг.

— Много ли са?

— Премного са, милорд.

— Виждаш ли? — избухна Тунигорн. — Повикахме ги с тази глупава песен!

— Тогава ще им попеем за из път — отвърна Валънтайн, — като я повторим. — И подзе пак.

Новото стадо беше от неколкостотин дракона — огромно сборище, надхвърлящо всички представи, с девет колоса по средата. Валънтайн външно запази спокойствие, но усети почти осезаемо излъчващата се от животните заплаха. Но те също отминаха и нито едно не се доближи по-близо от три километра, като бързо изчезнаха на север със странна, мощна целеустременост.

В дълбините на нощта, когато Валънтайн спеше както винаги със съзнание, открито за напътствия, които само сънищата могат да донесат, странно видение се яви пред духа му. Сред обширна равнина, осеяна с ръбести камъни и чудновати сипаничави, сковани, безлистни растения, се движеше с лека плаваща походка към далечно море огромно множество хора. Изведнъж той се озова сред тях, облечен със същата разлюляна бяла роба от ефирен плат, който се диплеше на талази от само себе си, без никакъв ветрец. Не познаваше никого и все пак не се чувстваше като сред чужди: тясно бе свързан с тези хора, някакви спътници в някакво мъчително преселение, траещо месеци, може би години. И сега преселението бе стигнало своя завършек.

Там лежеше морето, многоцветно, искрящо, раздвижено, сякаш размътено от шаващите в дълбините гигантски създания или може би в отговор на притеглящата сила на наедрялата кехлибарена луна, тежко отпусната връз небосклона. По крайбрежието се надигаха като ярки, хищнически извити нокти могъщи талази, които се сурваха сред пълна тишита върху безтегловно сияещите плажове, сякаш не бяха вълни, а само техни призраци. А по-нататък, отвъд всякакви вълнения, сред водата се мержелееше тъмен тромав силует.

Това бе морски дракон. Онзи, когото наричаха дракона на лорд Киникен и за когото се говореше, че е най-големият от своите събратя, кралят на всички морски дракони, недокоснат от (ловджийски)рибарски харпун. От огромния му гръбнак струеше тайнствено, трептящо аметистово сияние, което изпълни небето и обагри водата в теменужен цвят. И се разнесе камбанен звън, силен и дълбок, тържествено многогласие, мрачно ехтене, което заплаши да разполови самото сърце на света.

Драконът неумолимо плуваше към брега със зейнала като пещера уста.

— Най-сетне настъпи моят час — и вие сте мои — произнесе кралят на драконите.

Преселниците, изтощени и хипнотизирани от струящата от дракона силна пулсираща светлина, се понесоха към ръба на ворето, към зиналата паст.

— Да! Да! Елате при мен! Аз съм водният крал Маазмурн и вие сте мои!

Кралят на драконите вече бе достигнал плитчините, вълните му сториха път и той с лекота се придвижи по плажа. Камбанният звън се усили, ужасният звук насити въздуха, който ставаше все по-гъст, по-муден и горещ. Кралят на драконите с помощта на колосалните си криле се придвижи напред по мокрия пясък и когато първите преселници достигнаха до него, те без колебание хлътнаха в титаничната паст, сподиряни от други — една безкрайна процесия от доброволни жертви.

Голямата уста ги погълна и Валънтайн заедно с останалите слезе в дълбоката яма на драконовия търбух. Сводестата необятна камера вече беше заета от легион погълнати — милиони, милиарди — човеци, скандари, вруни, хджорти, лиймани, су-сухериси, гхайроги — цялото множество народи на Маджипур.

А Маазмурн продължи да навлиза все по-навътре в сушата и да лапа. Погълна целия свят, гълташе все по-ненаситно, изяде градове и планини, континенти и океани, докато излапа целия Маджипур и се сви около планетата като преяла змия, глътнала огромна топка.

Камбаните изпълниха победен химн на триумф.

— Най-сетне настъпи и моето царство!

След като сънят си отиде, Валънтайн не се пробуди напълно, а остана в състояние на полудрямка, за да преживее, спокоен, мълчалив, отново своя сън — за сетен път влизаше пак в онази всепоглъщаща уста, анализираше, опитваше се да тълкува.

От това състояние го изтръгна първият утринен светлик. Карабела лежеше будна и се взираше в него. Той я прегърна нежно.

— Послание ли беше? — попита тя.

— Не, не усетих присъствието на Господарката, нито на Краля. — Той се усмихна. — Винаги знаеш кога сънувам, нали?

— Видях как сънят дойде при теб. Разбрах го по мърдането на очните ябълки, по свитите устни, трептящите като на подгонен звяр ноздри.

— Видях ли ти се смутен?

— Ни най-малко. Отначало май се мръщеше, но после се усмихваше, обзет от голямо спокойствие. Сякаш вървеше към своето предопределение и го приемаше изцяло.

— А, значи пак ще ме глътне моррски дракон! — със смях каза той.

— Това ли сънува?

— Горе-долу. Но не беше точно същото като преди. На брега дойде драконът на Киникен и аз влязох право в пастта му. Също като всички останали маджипурци, струва ми се. И после той глътна целия свят.

— А можеш ли да разкажеш съня си? — попита тя.

— Само на части и фрагменти — отговори той. — целостта му все още ми се изплъзва.

Знаеше, че е прекалено лесно да нарече съня просто ретроспекция. Сякаш му бяха прожектирали в павилион за развлечения онова странно събитие — корабокрушението край архипелага Родамаунт, когато наистина се бе озовал в търбуха на морски дракон и бе освободен от сърцатата Лизамон Хълтин. Дори децата знаеха, че един сън не бива да се възприема буквално автобиографично.

Но нищо не му се разкриваше на по-дълбоко равнище. Като се изключи толкова очевидната, че ставаше тривиална, интерпретация: видените напоследък придвижвания на драконови стада бяха поредното предупреждение, че светът е в опасност, че стабилността на обществото е заплашена от могъща сила. Вече знаеше това и то нямаше нужда пак да се подсилва. Но защо морски дракони? каква метафора напираше в съзнанието му, защо бе превърнала тези гигантски млекопитаещи в поглъщаща света заплаха?

— Може би търсиш прекалено усърдно — каза Карабела. — Нека сънят отмине и когато съзнанието ти бъде обърнато към нещо друго, значението му ще се проясни. Какво ще кажеш? Да отидем ли на палубата?

През следващите дни не видяха повече стада, само единични скитници, а после и те изчезнаха. нито в сънищата на Валънтайн нахлуваха отново заплашителни видения. морето бе спокойно, небето — светло и чисто, от изток духаше попътен вятър. Валънтайн прекарваше повечето време на кърмата, загледан в морето, и най-сетне дочака деня, в който от пустотата на тъмния хоризонт блеснаха като ярък бял щит ослепителните варовикови скали на Острова — най-святото и мирно място в Маджипур, светилището на милостивата Господарка.

7

Всъщност имението бе изоставено. Всички ратаи, повечето прислужници вече си бяха отишли. Никой от тях не си направи труда да се сбогува с Етоуан Елака, като прежалиха дори надниците, които им дължеше. Изнизаха се тихо, сякаш изпитваха ужас да останат още час в заразената зона и се бояха да не би господарят да намери начин да ги задържи.

С него останаха симуст, гхайрогът-надзирател, с жена си Ксама, главната готвачка, две-три от икономките и двамина градинари. Етоуан Елака не съжаляваше много за бягството на другите — нито имаше достатъчно работа за тях, нито можеше да им плаща прилично. И рано или късно щеше да се затрудни само да ги изхранва, ако бяха верни приказките за продоволствените затруднения в цялата провинция. Въпреки това възприе напускането им като укор. Чувстваше се като низвергнат крал, чиито поданици са се отказали от него и са отишли в друга страна, като са го оставили да обикаля из един празен дворец и да издава заповеди на безучастния въздух.

И все пак се опита да живее постарому. Някои навици остават непоклатими дори при най-ужасните бедствия.

В дните преди пурпурния дъжд Етоуан Елака ставаше всяка сутрин доста преди слънцето и излизаше в ранни зори до градината за малката си проверка, като винаги минаваше по един и същи път. Първо през албандиновата горичка към танигалите, после завиваше вляво при карамангите и продължаваше към избликналото от късия дебел дънер като фонтан от грациозни клонки с ароматни синьо-зелени цветове. сетне поздравяваше устовите растения, кимваше на лъскавите мехурести дървета, спираше да послуша пеещите папрати и лека-полека стигаше до жълтите мангахонови храсти, очертаващи границата между градината и фермата, за да хвърли поглед към плантациите със стаджа и глейн, хингаморти и нийк.

Във фермата и градината не бе останало почти нищо, но въпреки това Етоуан Елака продължаваше своите утринни обиколки. Спираше до всяко изсъхнало и почерняло растение, сякаш то все още растеше и бе готово да разцъфне. Знаеше, че е абсурдно и трогателно-безсмислено да го прави и че хората биха го сметнали за получял от мъка, изкуфял старец. И преди пет пари не бе давал за хорските приказки, какво оставаше сега. Нищо чудно наистина да се е чалнал, макар че Етоуан не беше на това мнение. И не смяташе да се отказва от обиколките си — какво друго му оставаше?

През първите седмици след смъртоносния дъжд градиналите изкаха да изскубнат всички изсъхнали растения, но той забрани, защото се надяваше да се съживят след като се справят с действието на отровата, донесена от пурпурния дъжд. Впоследствие дори Етоуан Елака се убеди, че повечето са загинали, но по това време градинарите се бяха поизнизали, а шепата останали едва смогваха да поддържат оцелелите кътчета на градината — да не говорим за изсичането и изскубването на мъртвите растения. Етоуан отначало смяташе, че лека полека сам ще се справи с тази тъжна задача, но мащабът й беше така съкрушителен, че той скоро заряза всичко и остави своята съсипана градина да стои като погребален паметник на загробената си красота.

месеци след пурпурния дъжд, по време на обичайната си утринна разходка Етоуан Елака намери в лехата с пинини нещо интересно: голям, дълъг към една педя лъскав резец на някакво едро животно. Измъкна го от пръстта, смаяно се взря в него и го пъхна в джоба си. Сред муолните откри още два такива зъба на три метра един от друг. Последваха още няколко подобни находки. В крайна сметка те образуваха ромб, който обхващаше доста голям район от земите му.

Етоуан бързо се върна в къщата при Ксама, която приготвяше закуската.

— Къде е Симуст? — попита той.

— В нийковата горичка, господарю.

— Нийковете отдавна са изсъхнали, Ксама.

— Да, господарю. Но той е там. Цяла нощ.

— Върви и му кажи, че го викам.

— Няма да дойде, господарю. А и яденето ще загори.

Етоуан Елака за миг загуби ума и дума. После се усети, чи нищо чудно в тези несигурни времена да назрява нова и смразяваща промяна, рязко кимна и мълчаливо излезе.

Бързо се спусна покрай унилите ниви със стаджа, после пое нагоре през вкочанените глейнови храсти и изсъхналата пепелява маса на хингамортите, и точно навреме се озова в нийковата горичка. Мъртвите дървета бяха толкова леки, че силните ветрове с лекота ги изкореняваха, ето защо повечето бяха изпопадали, а другите стояха под опасни ъгли, сякаш някакъв гигант ги беше пернал на шега с опакото на ръката си. Отначало не видя Симуст, после го зърна да броди в покрайнините на горичката, като си проправяше път между килнатите дървета и току спираше, за да изскубне някое. така ли е прекарал нощта? Гхайрогите прекарваха годишния си сън наведнъж за няколко месеца летаргия, ето защо Етоуан Елака никога не се учудваше, когато симуст работеше нощем, но сега не беше същото.

— Симуст!

— А, господарю! Добро утро!

— Ксама ми каза, че си тук. Добре ли си, Симуст?

— Много съм добре, господарю! Наистина много добре. — Но тонът му не звучеше убедително.

— Ще слезеш ли при мен? — попита Етоуан Елака. — Имам да ти покажа нещо.

Гхайрогът май внимателно обмисли предложението. После бавно слезе при Етоуан Елака. Змиевидните къдрици на косата му се гърчеха и силното му люспесто тяло излъчваше миризмата отдавна позната на Етоуан Елака като знак за голяма мъка и страх. Симуст работеше при него от двадесет години и за пръв път от него се носеше този мирис.

— Господарю! — възкликна Симуст.

— Какво те тревожи толкова?

— Нищо, господарю. Много съм добре. какво искахте да ми покажете?

— Това — каза Етоуан Елака и му подаде находката си от пипиновата леха. — Намерих го преди половин час, когато обикалях градината. Дали имаш представа какво е?

Симустовите зелени очи без мигли блеснаха неспокойно.

— Зъб на млад морски дракон, господарю. Така смятам.

— Нима?

— Съвсем съм сигурен, господарю. Имаше ли други?

— Ами доста. Още осем, струва ми се.

Симуст нарисува ромб във въздуха.

— Така ли бяха подредени?

— Да — каза Етоуан Елака и се намръщи. — Откъде знаеш?

— Такова е обикновеното подреждане. О, има опасност, господарю! Голяма опасност!

— Ти нарочно говориш със загадки, нали? — отчаяно каза Етоуан Елака. — Какво е това обикновено подреждане? Опасност от кого? В името на Господарката, Симуст, обясни ми просто какво става!

Миризмата на гхайрога стана още по-лютива — той бе ужасен, паникьосан, объркан. Симуст явно търсеше думи.

— Знаете ли къде отидоха всички, които работеха при вас, господарю? — попита той.

— Предполагам във Фолкинкип, за да си търсят работа, но какво общо…

— Не, не са там, господарю. Доста по на запад. В Пидруид. Ще очакват идват идването на драконите.

— Какво?

— Като при апокалипсиса, господарю.

— Симуст!…

— Ама нищо ли не знаете за апокалипсиса?

Етоуан Елака усети такъв пристъп на гняв, какъвто рядко бе изпитвал в своя спокоен и подреден живот.

— Не, нищичко не знам за апокалипсиса — каза той с едва сдържан бяс.

— Сега ще ви обясня, господарю, всичко ще ви обясня. — Гхайрогът остана мълчалив за момент, сякаш за да внесе в мислите си известна прецизност. После дълбоко пое дъх и каза: — Има старо поверие, господарю, че един ден големи нещастия ще сполетят Маджипур, който ще бъде тласнат към размирици. И тогава, както се говори, морските дракони щели да излязат от морето на сушата, за да провъзгласят ново царство и да преобразят из основи нашия свят. И това време щяло да бъде известно като апокалипсис…

— чия езмислица е това?

— Да, измислица е подходяща дума, господарю. Или басня, или, ако ви харесва, приказка. Не е научно. Знам, че морските дракони не излизат на сушата. Но поверието се шири сред някои хора и извънредно ги успокоява.

— Кого имаш предвид?

— Главно бедняците. Предимно лийманите, макар и други раси да се присъединяват. чувал съм, че го изповядват накои хджорти и скандари. Сред човеците не е много разпространена особено сред благородници като вас, господарю, но ви казвам, че вече мнозина твърдят как времето на апокалипсиса наставало, като напастите и гладът са първият признак, а короналът и понтифексът скоро ще бъдат свалени, за да дойде царството на водните крале. И онези, които вярват в това, сега са поели към крайбрежните градове, Пидруид, и Нарабал, и Тил-омон, за да видят пристигането на водните крале на брега и първи да се преклонят пред тях. Знам, че това е истината, господарю. Така е в цялата провинция, а доколкото знам — и в цял Маджипур. Милиони са поели към морето.

— Колко чудно — каза Етоуан Елака. Бил съм твърде невеж тук, в моя малък свят в света! — Той прокара пръст по ръба на драконовия резец. — А тези нещица за какво са?

— Според мен те ги слагат тук-там като знаци на апокалипсиса и пътепоказатели към брега. Поставят ги разузнавачите, които вървят пред отправилите се ан запад многобройни поклонници.

— А те как научават къде са зъбите?

— Те знаят, господарю. Не знам как разбират. Може би насън. Може би и водните крале изпращат послания, също като Господарката и Краля на сънищата.

— Значи скоро ще бъдем прегазени от орда скитници?

— Така мисля, господарю.

Етоуан Елака потупа с резеца дланта си.

— Симуст, защо прекара нощта в нийковата горичка?

— За да намеря кураж да ви кажа всичко това.

— Защо ти е кураж?

— Защото според мен трябва да бягаме, господарю, а знам, че вие няма да искате. Пък аз не искам да ви изоставям, но не искам и да умра. А смятам, че това ни чака, ако останем тук.

— Знаел си за драконовите зъби в градината?

— Видях, когато ги слагаха, господарю. Говорих с разузнавачите.

— О! Кога?

— В полунощ. Двама лиймани и един хджорт. Казаха, че четиристотин хиляди души са поели по този път от изток.

— Толкова народ ще прегази земите ми?

— Така мисля, господарю.

— И ще оставят подире си пустош, нали? Като нашествие от скакалци. Представям си как ще очистят де що има храна, ще оплячкосат покъщнината и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Не от злоба, предполагам, а просто поради всеобщата истерия. И ти ли си го представяш така, Симуст?

— Да, господарю.

— И кога ще бъдат тук?

— След два, може би три дни, така ми казаха.

— Тогава двамата с Ксама трябва да си отидете още тази сутрин, нали? А и останалите. За да поемете към Фолкинкип, предполагам. Сигурно ще успеете да стигнете там преди да довтаса тълпата и ще сте спасени.

— А вие, господарю?

— Не.

— Умолявам ви…

— Не, Симуст.

— със сигурност ще загинете!

— Вече съм загинал, Симуст. Защо да бягам във Фолкинкип? Какво ще правя там? Вече съм загинал, Симуст, не забелязваш ли? Аз съм собственият си призрак.

— Господарю… Господарю…

— Няма време за губене — каза Етоуан Елака. — Трябвало е да вземеш жена си и да избягяте още в полунощ, когато си ги видял как нареждат зъбите. Върви, върви! Веднага!

Обърна се и заслиза по склона, като на минаване през градината остави на мястото му драконовия зъб.

След час-два семейството гхайроги дойде да го моли да тръгне с тях — Етуан Елака никога не бе виждал гхайроги да са толкова близо до плач, макар да са лишени по природа от слъзни канали, — но не склони, и те потеглиха сами. Събра другите си верни слуги и ги освободи, като им даде всичките си пари и повечето провизии.

Тази вечер за пръв път в живота си сготви сам. Доста сносно за един новак. Отвори последната бутилка огнено вино и изпи повече от обикновено. Твърде странни и неприемливи неща ставаха със света, но виното му помогна да ги понася по-лесно. Колко хилядолетия мир бе имало тук! Какъв приятен, колко уреден свят беше това! Понтифекс и коронал, коронал и понтифекс — ясен трафик между Замъка и Лабиринта, управление винаги със съгласие на мнозинството за общото благо. Разбира се, някои се възползваха повече от други, но никой не гладуваше, нне не мизерстваше. И сега този свят се рушеше. От небесата се сипеха отровни дъждове, градините изсъхваха, реколтата бе унищожена, започваше глад, изникваха нови религии, грабителски тълпи пъплеха към морето. Знае ли короналът? Или Господарката от Острова? Краля на сънищата? Предприема ли се нещо? Какво може да се предприеме? Ще напълнят ли приятните сънища на Господарката празните стомаси? Ще върнат ли заплашителните сънища на Краля тълпите обратно? Ще излезе ли понтифексът, ако наистина има понтифекс, от Лабиринта, за да отправи възвишени прокламации? Ще хукне ли короналът из провинциите, за да въдворява спокойствие? Не. Не. Не. Иде краят. Етоуан Елака съжали, че това става сега, а не е изчакало двадесет или може би тридесет години, за да умре той спокойно в градината, и то в градина, която все още цъфти.

Остана буден през нощта и всичко беше спокойно.

В зори му се счу трополенето на прииждащата от изток тълпа. Обиколи къщата, отключи всички врати, за да рушата колкото се може по-малко докато тършуват за храна и вино. Обичаше тази хубава къща и се надяваше тя да не пострада.

после излезе в опустошената градина. Доста от растенията всъщност бяха преживели убийствения дъжд — много повече, отколкото бе смятл, защото през всичките тези мрачни месеци бе виждал само щетите. В действителност устовите растения все още процъфтяваха, както и нощните дървета и някои андродрагми, дуики, сихонски лози, дори крехките мехурести дървета. Разхожда се сред тях с часове. Помисли си дали да не даде на някое от устовите, но това би било една грозна смърт, бавна и кървава, и лишена от финес, а той държеше на финеса, дори да нямаше свидетели, които да кажат, че си е отишъл елегантно от този свят. Вместо това отиде при сихорнските лози, окичени с все още жълти, неузрели плодове. Зрели, сихорнишите бяха най-изтънчен деликатес, а преди това преливаха от убийствени алкалоиди. Етоуан Елака дълго стоя до лозата. Не изпитваше страх, просто все още не беше съвсем готов. И в този момент чу гласове, този път наистина — това бяха грубите гласове на градското простолюдие. Сега вече беше готов. ЗНаеше, че би било по-изискано да ги покани в имението и да им предложи най-хубавите си вина и ястия. Но сам едва ли би им оказал кой знае какво гостоприемство, а освен това никога не бе харесвал истински гражданите, особено когато пристигаха като неканени гости. За последен път се огледа, видя дуиките, болната халатинга, която някак бе живнала, и просълзен, макар да не бе твърде подобаващо, повери душата си на Господарката. Поднесе към устните си жълтия плод и отхапа от сихорниша.

8

Въпреки че легна с намерението да си отдъхне минута-две преди да сготви вечерята, Елсином тутакси потъна в дълбок сън, който я пренесе в облачно царство с жълти сенки и гумени розови хълмове. Въпреки че не беше очаквала да получи послание по време на една случайна дрямка преди вечеря, по лекия натиск върху дверите на душата си разбра, че това е знак за присъствието на Господарката.

Напоследък Елсином бе уморена постоянно. Откакто вестта за кризата в западен Зимроел бе достигнала в Лабиринта, тя се претрепваше от работа както никога досега. Сега заведението бе пълно по цял ден с изнервени чиновници от понтификата, които си разменяха последните новини на чаша прекрасно дюлорнско или мулдемарско — когато се тревожеха прекомерно, винаги искаха само най-доброто. И така, Елсином сновеше напред-назад, а запасите й от вино се изчерпваха и се налагаше да се снабдява допълнително от търговците. В началото товабе донякъде вълнуващо: чувстваше се почти-що участник в критичните за историята събития. А сега бе вече просто изтощително.

Последната й мисъл преди да заспи беше за Хисун — принц Хисун, както все още не бе свикнала да го въдприема. Не бе чувала нищо за него от месеци след онова смайващо писмо, в което я уведомяваше, че са го викнали в най-високия кръг на Замъка. После бе започнал да й се струва също толкова нереален, колкото един издокаран чужденец, който прекарва дните си сред властелините на света. Изведнъж зърна Хисун как седи на голяма, полирана като огледало маса сред по-възрастни мъже, чиито лица не виждаше ясно, но долавяше излъчващото се величие и авторитет. Тази сцена изчезна, появиха сежълтите сенки и розовите хълмове и в съзнанието на Елсином влезе Господарката.

Това послание бе най-кратко. Елсином беше на Острова — разбра го по белите скали и стръмно издигащите се тераси, макар никога да не бе ходила там, никога да не беше напускала Лабиринта — е като насън се носеше през безупречна и въздушна градина, която неусетно помръкна и буреняса. До нея беше Господарката — чернокоса жена в бели, но плачевни, износени одежди, — но това не беше онаси блага утешителка от по-раншните послания на Елсином. Сега беше се прегърбила от грижи, с хлътнали и сведени очи, с несигурни движения. „Дай ми твоята сила“, тихо промълви Господарката. И Елсином си помисли, че нещо не е наред, защото тя идва за да предложи, а не за да иска сила. Но не се поколеба. Жизнена и висока, обвита с блещукащ ореол, Елсином привлече към себе си и силно прегърна Господарката, която отрони дълбока въздишка и сякаш се поотърси от мъката си. После се разделиха и Господарката, сега сияеща като Елсином, й изпрати въздушна целувка, и изчезна.

И това бе всичко. Изведнъж стресната, Елсином се събуди и видя познатите ужасни стени на дома си в Гуаделум Корт. Несъмнено все още носеше отблясъка на посланието в душата си, но това само я беше объркало, наместо като другите, от миналите години, да я остави с усещане за нова цел, за смяна на посоката. Недоумяваше каква ли е целта на това послание, но реши, че може би след ден-два и това ще се изясни.

И в този миг чу шум от стаята на дъщерите си.

— Айлимур! Мараун!

Отговор не последва. Елсином надникна и ги видя надвесени над някакъв малък предмет, който Мараун побърза да скрие.

— Какво беше това?

— Нищо, майко. Дреболия.

— Що за дреболия?

— Дрънкулка. Нещо такова.

Нещо в тона събуди подозрение у Елсином.

— Дай да я видя.

— Ама това наистина не е нищо.

— Дай да видя.

Мараун хвърли светкавичен поглед към по-голямата си сестра. Айлимур, объркана и смутена, само сви рамене.

— Това е лично, майко. Няма ли право на това едно момиче?

Елсином протегна ръка. Мараун с въздишка неохотно й подаде малък зъб от морски дракон, фино гравиран с някакви странни ъгловати символи. Все още обвита от странната аура на посланието, Елсином сметна за зловещ и заплашителен малкия амулет.

— Откъде го имаш?

— Всички ги имат, майко.

— Откъде, питам.

— От Ванимун. Всъщност от сестра му Шулаир, но тя го е получила от него. Би ли ми го върнала, моля?

— Знаеш ли какво означава това нещо?

— Какво означава ли?

— Така се изразих. Та какво означава?

— Нищо — каза Мараун и сви рамене. — Просто една дрънкулка, която смятам да нося на врата си.

— И очакваш да ти повярвам?

Мараун не отговори. Но се обади Айлимур.

— Майко, аз… — запъна се тя.

— Продължавай.

— Това е само мода, която ще отмине. Всички ги носят. Плъзнала е някаква щура нова лийманска идея, че морските дракони били богове, които ще завладеят света, а случващите се непоследък неприятности са знак, че това ще стане. Разправят, че който носи драконов зъб, ще бъде спасен когато драконите излязат на сушата.

— Няма нищо ново — студено каза Елсином. — Тази безсмислица е на стотици години, но винаги се разпространява скрито, шепнешком, защото е налудничава, опасна и нездрава. Морските дракони са само едни големи риби. Единственият, който бди над нас, е Божествения, който ни брани чрез коронала, понтифекса и Господарката. Разбирате ли? Разбирате ли?

С рязко движение счупи заострения зъб и хвърли двете парчета на Мараун, като получи взамяна поглед, пълен с невиждан гняв. Побърза да се извърне. Ръцете й трепереха, втресе я. И ако покоят на Господарката изобщо я беше осенил чрез посланието — а сега то изглеждаше като изпратено преди седмици, — от него вече нямаше и следа.

9

За да се влезе в пристанището на Нуминор от най-добрите лоцмани се изискваше цялото им умение — заради тесния пролом, бързите течение и образуващите се понякога за една нощ пясъчни рифове като подвижни подводни хълмове. Но Панделум бе самото спокойствие зад щурвала и кралският флагман наперено преодоля всички препятствия, и влезе в широкото приятно пристанище на Острова на съня.

— Още тук долавям присъствието на майка си — промълви Валънтайн, когато се готвеха да хвърлят котва. — Долетя при мен с вятъра като аромат на цъфнал алабандин.

— Тук ли ще бъде Господарката, за да ни поздрави днес? — попита Карабела.

— Едва ли — отвърна Валънтайн. — Според обичая синът отива при майката. Тя ще остане във Вътрешния храм и вероятно ще изпрати йерархките си да ни вземат.

На брега наистина ги очакваше цяла група. Сред жените в обшити с червено златисти роби бе строгата белокоса Лоривейд, която бе придружавала Валънтайн по време на възстановителната война от тук до Връхни и го бе обучила на различните медитативни техники. Стори му се позната още една от посрещачките и в мига, в който тя произниси името си, догадката го озари като светкавица. това бе Талинот Езулд, стройната, загадъчна личност, неговият пръв водач при идването му на Острова преди доста години. Тогава тя бе с бръсната глава и Валънтайн се двоумеше за пола — висока бе като мъж, но имаше крехка фигура и нежни черти. Явно с напредването към вътрешната йерархия са й позволили да пусне косата си дълга и златистите като на Валънтайн, но сякаш копринени къдрици не оставяха никакво съмнение, че Талинот е жена.

— Донесли сме ви депеши, милорд — заяви йерархката лоривейд. Новините са доста, но се боя, че няма добри. Но първо да ви отведем в покоите ви.

В пристанището Нуминор имаше къща, кръстена Седемте стени, но вече никой не знаеше защо, тъй като бе толкова древна, че произходът на това странно име се губеше. Изградена от идеално напаснати блокове тъмен гранит, който се добива на Стоиензар, постройката гледаше към морето, към Алханроел, загърбила стръмните тройни тераси на Острова. Единственото й предназначение бе да бъде резиденция на гостуващи коронали, така че пустееше с години, но бе изрядно поддържана, в пълна готовност да приема всеки ден и час пристигнали без предупреждение коронали.

Тя бе също толкова стара, колкото и самият замък и според археолозите дори по-стара от храмовете и свещените тераси на Острова. Според едно предание е била построена преди осем хилядолетия по заповед на легендарната лейди Тийн за посрещането на нейния син, лорд Стиамот, който посетил Острова след края на войната с метаморфите. Според някои къщата била наречена така, защото в основите й са погребани седем воини на променящите се, убити от самата лейди Тийн при отбраната на Острова от нашествениците. Но липсваха доказателства за тази версия, както и за другата, според която постройката носи това име, защото насред двора имало седмоъгълен параклис, издигнат в знак на синовна признателност към лейди Тийн от лорд Стиамот. Самият Валънтайн смяташе за най-приемливо предположението, че наименованието идва от изопачения древен метаморфски израз, който означава мястото, където се остъргват люспите на рибата, и датира от време оно, когато тук идвали от Алханроел рибарите на променящите се. Но всичко това бяха само предположения.

За да премине един коронал от обичайния за него свят на действието към света на духа, в който властваше Господарката, той трябваше да изпълни тук, в Седемте стени, ред ритуали — умиване, изгаряне на благоуханни треви, медитация в усамотението на стаята със стени — плетеници от мрамор. И когато Валънтайн се върна, пречистен и спокоен, при Карабела, която бе оставил да чете депешите, по израза на очите й разбра, че прекалено бързо е извършил ритуалите и незабавно ще бъде върнат в царството на събитийността.

— Толкова лоши ли са новините? — попита той.

— Да, милорд.

Тя му подаде документите. Съсипана реколта в седем провинции, повсеместен недостиг на продоволствие в Зимроел, начало на масово преселване от вътрешността към западните крайбрежни градове поради внезапно съживяване на древен култ, апокалиптичен и хилядолетен, според който морските дракони са свръхестествени същества, призвани скоро да оповестят настъпването на нова ера…

Валънтайн смаяно вдигна очи.

— И всичко това за толкова кратко време?

— А това са само откъслечни съобщения… Не се знае какво е истинското положение при тези големи разстояния и несигурни съобщителни връзки…

Ръката му потърси нейната.

— Сбъдва се предсказаното от моите сънища и видения. Мракът настъпва, Карабела, и аз единствен стоя на пътя му.

— Има и други до теб, скъпи.

— Знам. И съм ти признателен. Но в решителния момент ще съм сам и тогава? — Той се усмихна. — Навремето, още когато жонглирахме в Дюлорн и започвах да осъзнавам кой съм в действителност, имахме един разговор с Делиамбър. Казах му, че според мен съм свален по волята на Божествения, защото съм нямал истинско желание да управлявам и може би е по-добре за Маджипур узурпаторът да запази моето име и трон. Но Делиамбър отсече, че единственият законен посветен крал съм аз и това ме задължава да се върна. А когато му възразих, че иска премного от мен, той ми отговори, че не той, а историята иска твърде много. И добави: „Историята е изисквала в хиляди светове през хилядолетията интелигентните същества да избират между реда и анархията, между съзиданието и разрухата, разума и неразумието… Има значение, милорд, и то голямо кой трябва и кой не трябва да бъде коронал.“ Никога не съм забравял и не ще забравя тези негови думи.

— А ти какво му отговори?

— Отговорих с да, а после добавих — може би. А той ми каза: „Дълго ще се луташ между да и може би, но накрая да ще победи“. Така и стана — възвърнах си трона. И въпреки това с всеки ден се отдалечаваме от реда, съзиданието и разума и вървим към анархията, разрухата и неразумието. — Валънтайн я гледаше с терзание. — Дали Делиамбър не е сбъркал тогава? Има ли значение кой трябва и кой не трябва да бъде коронал? Мисля, че като човек съм добър, а понякога дори се смятам за мъдър управник. При все това светът се разпада. Въпреки моите най-големи усилия или благодарение на тях — не знам кое е вярно. Може би щеше да е по-добре за всички, ако си бях останал един скитащ жонгльор, Карабела.

— Това е нелепо, Валънтайн.

— Нима?

— Нали не смяташ, че тазгодишната реколта от лузавендър щеше да е чудесна, ако беше оставил Доминин Барджазид да управлява? Можеш ли да обвиняваш себе си за провала на жътвата в Зимроел? Става дума за природни катаклизми и ти ще намериш мъдър начин да се справиш, защото това е твоят подход, освен това ти си избран от божествения.

— Избран съм от принцовете на Връхни — отговори Валънтайн. — Те са човеци и не са непогрешими.

— При избора на коронал чрез тях говори Божествения, а той не е възнамерявал да те превърне в оръдие за разрухата на Маджипур. Получените сведения са треовжни, но не и ужасяващи. ще разговаряш след няколко дни с майка си и тя ще укрепи силата ти, поизчерпана от умората. После ще отидем в Зимроел и ще оправим всичко.

— Надявам се да си права, но…

— Ти го знаеш! Когато говориш толкова мрачно, аз се питам дали си същият човек, когото познавам. — Тя потупа купчината с бумаги. — Да, това не е за омаловажаване. Но според мен могат доста неща да се направят, за да бъде отблъснат мракът. И те ще бъдат направени.

Той бавно кимна.

— И аз мисля като теб, но понякога…

— Понякога е по-добре да не мислиш. — На вратата се почука. — Добре — каза Карабела. — Прекъсват ни и това е добре, защото се уморявам да те слушам, когато говориш така увило, скъпи.

Тя пусна Талинот Езулд в стаята.

— Милорд, вашата майка Господарката пристигна и иска да ви види в Смарагдовата стая.

— Майка ми тук? Но аз смятах да я посетя утре във Вътрешния храм!

— Тя дойде при вас — каза Талинот Езулд невъзмутимо.

В центъра на смарагдовата стая с под от зелен оникс и прозрачни пана от зелен нефрит вместо прозорци стоеше Господарката между две огромни танигали в саксии, които всъщност бяха единственото обзавеждане. Валънтайн се забърза към нея и усети при докосването до прострените й ръце познатото пулсиране на излъчващата се от нея енергия, свещената сила, която като вливащи се в кладенец пролетни води бе се сбирала у нея при докосването с милиардите души в Маджипур.

Разговарял бе с нея насън безброй пъти, но не беше я виждал от години, ето защо бе неподготвен за промените, дължащи се на времето. Все още бе хубава — отминаващите години бяха безсилни да накърнят красотата. Ала възрастта бече я бе наметнала с най-ефирния си воал, косата вече не блестеше като навремето, топлият поглед бе леко помръкнал, а кожата — леко повяхнала. И все пак имаше същата царствена осанка, излъчваше благородство и величие, сила и безконечно състрадание.

— Майко! Най-после сме заедно!

— След толкова години, Валънтайн…

Тя леко го докосна по лицето, раменете, ръцете. Потръпна от леката като перо милувка — толкова голяма бе силата на тази жена. Наложи се да си припомни, че тя е смъртна, родена от смъртни, съпруга на висшия съветник Дамиандан, майка на двама сина, като единият от тях беше той, Валънтайн, който бе отгледан от нея, своята майка, и като всички малчугани бе търсил утеха в прегръдките й от бурите на детството, за да получи успокоение и мъдър съвет. Но всичко това бе твърде отдавна, сякаш в друг живот. След като Божествения насочи жезъла си към семейството на Дамиандан, за да издигне сина му Вориакс на трона на Конфалюм, със същото движение той бе превърнал майка му в Господарка на Острова и вече никой от фамилията не можеше да се смята за простосмъртен. И оттогава, както и до ден-днешен Валънтайн не можеше да я смята просто за своя майка, защото й беше дадена сребърната диадема и тя бе заживяла на Острова като Господарка, за да дава на целия свят, който гледаше към нея с благоговение и молба, някога предназначените само за нейните деца мъдрост и успокоение. И Валънтайн бе запазил благоговението си към нея дори след като с едно махване на същия този царствен жезъл бе възнесен на мястото на Вориакс и донякъде бе изтръгнат от царството на простосмъртните, за да стане нещо като митичен герой. Не съумяваше да изпита към себе си същото страхопочитание, което останалите питаеха към него или той към Господарката.

Преди да преминат към същината, поговориха за семейството. Той й разказа какво правят сестра й Галиара и брат и Сейт от Стий, както и Дивис и Миригант, и дъщерите на Вориакс. Тя му зададе няколко най-обикновени въпроса: дали се отбива в старите фамилни владения в Халанкс, смята ли Замъка за щастливо място, все така силно ли се обичат с Карабела. Това разреди напрежението и той се почувства като простосмъртно лордче от Замъка, посетило майка си, която се бе установила в друга страна, но все още жадуваше за новини от дома. Но това не можеше да продължава безкрайно.

— Трябваше да позволиш аз да дойда при теб, както си му е редът, майко. Не е редно Господарката да се спуска от Вътрешния храм до Седемте стени.

— Сега не ни е до етикет. Събитията напират, трябва да се действа.

— Значи си научила новините от Зимроел?

— Разбира се. — Тя докосна диадемата си. — Това ми носи новините отвсякъде със скоростта на мисълта. О, Валънтайн, срещаме се в толкова злощастни времена! Бях си представяла, че ще дойдеш тук с радост след края на обиколката, а сега долавям болката и съмнението ти и се боя при мисълта какво има да става занапред.

— Какво виждаш? Какво ще стане, майко?

— Мислиш ли, че бих могла да предвиждам бъдещето?

— Виждаш с голяма яснота настоящето. Сама казваш, че получаваш отвсякъде новини.

— Гледката е твърде мрачна и загадъчна. В света се объркват неща, които не проумявам. Редът в обществото е застрашен отново. И короналът е обзет от отчаяние. Ето това виждам. Защо си отчаян, Валънтайн? Откъде този страх? Син си на Дамиандан и брат на Вориакс, а тези мъже не познаваха отчаянието, което не е присъщо и на моята душа, а и на твоята — поне така смятах.

— В света цари голяма тревога, както научих след идването ми тук, и тази тревога не се е уталожва, а напротив.

— И това ли е причина да се отчаеш? Вместо да засили желанието ти да оправиш нещата, както си правил и преди?

— Ала вече за втори път откакто съм на трона, Маджипур е сполетян от бедствие — каза Валънтайн. — Смятам, че царуването ми е неблагополучно и ще стане още по-злощастно, ако не бъдат предотвратени болестите, гладът, паническото преселение. Над ман сякаш тегне проклятие.

Видя как в очите й за миг проблесна гняв и това го подсети за силата на духа, за желязната дисциплина и привързаност към дълга, криещи се зад нейната топлота и кротост. По своему и тя беше суров воин като славната лейди Тийн, сражавала се на барикадите срещу нашествениците метаморфи. При необходимост и тя би сторила същото. Знаеше колко е нетърпима към слабостите у своите синове, към самосъжалението и унинието, защото тя самата нямаше тези черти. И като си припомни всичко това, усети как мрачното настроение започва да го напуска.

— Обвиняваш се без истинска причина — нежно промълви Господарката. Ако над този свят тегне прокоба, а според мен това си е така, прокълнати сме всички, а не благородният и добродетелен коронал. Най-малко ти имаш причина да се виниш, валънтайн. Ти не си прокълнатият, а по-скоро онзи, комуто е дадено да отклони от нас прокобата. Но за целта се налага да действаш, и то незабавно.

— Но какво е това проклятие?

— Имаш сребърна диадема като моята — каза тя и докосна обръча, опасващ челото й. — Взел ли си я със себе си?

— Нося я с мен навсякъде.

— Тогава я сложи.

Валънтайн излезе от стаята и нареди да му донесат малкото ковчеже. Получил бе диадемата от Господарката при първото си идване на Острова, когато беше изгнаник. Навремето, след като сложи сребърния обръч и обедини своето с майчиното съзнание, дойде окончателното потвърждение, че обикновеният жонгльор от Пидруид и лорд Валънтайн са едно цяло — неговата загубена памет се завърна като прилив. А после достолепната Лоривейд го научи да си служи с диадемата, за да изпада в транс и да получава достъп до чуждото съзнание. Но след възстановяването на трона Валънтайн твърде рядко бе прибягвал до тези умения, защото диадемата бе атрибут на Господарката, а смесването на двете власти бе недопустимо. И ето сега отново сложи изящната сребърна лента, докато Господарката пълнеше, както тогава, първия път, чашата му с тъмното, сладко, тръпчиво вино на сънищата.

Пиха в мълчание и поизчакаха напитката да подейства. Валънтайн изпадна в транс и усети как съзнанието му се отваря. После тя вплете пръсти в неговите и го връхлетя такъв порой от образи и усещания, че насмалко да го замаят и зашеметят, нищо че той се беше подготвил за подобно въздействие.

Случи се същото, което Господарката правеше ежедневно, когато тя и нейните помощници изпращаха духа си да блуждае из света на нуждаещите се от помощ.

Той не различаваше отделните съзнания: светът бе твърде огромен и пренаселен за да позволи нещо подобно, освен след пълно съсредоточаване. Докато се рееше като горещ порив на вятъра, яхнал топлите небесни течения, различи центровете на чувствата: тук-там опасения, боязън, срам, вина, внезапна остра, пронизваща зона на лудост, сиво, пълзящо покривало на отчаяние. Потопи се по-надълбоко и видя тъканта на душите, черните ивици, прорязани от алени ленти, грубите нащърбени остриета, размазаните засукани магистрални нишки на сбития вътък. Зарея се в спокойните царства на небитието, сетне се спусна над унили сковано вибриращи от самота пустини, изви се над искрящите белоснежни полета на духа, над поляните, където всяко стръкче блестеше с почти непоносима хубост. Видя и средищата на нещастията, глада и безпросветния хаос. И усети надигащия со от големите мегаполиси като парещ южняк смъртен ужас, и почувства някаква мощ, която разтърсваше моретата като тътен на барабан. Обзе го острото чувство за нарастваща заплаха, за непреодолимо бедствие. Видя, че светът е похлупен от непоносима тежест, която го руши като бавно увеличава натиска, досущ като неумолимо свиващ се юмрук.

Ако благословената Господарка, неговата майка, не му беше водач, би го опърлила силата на страстите, надигащи се от кладенеца на световното съзнание. Но тя бдеше неотлъчно до него и го издигаше с лекота над мрака, носеше го напред към прага на осъзнатостта, който постепенно се очертаваше пред него като огромния портал Декерет в Норморк, най-големият от порталите, който се затваря само когато светът е пред гибел, който избистря и очертава контурите на онези, които са се доближили.

На отсрещната страна имаше само музика, музика, която бе станала видима като плах трептящ тон, опънат над бездната като най-крехък въжен мост. Стъпи върху моста и видя плисъците на ясните тонове, оцветяващи потока вещество долу, и острите като кинжали пулсации горе, и линията на отстъпващите към безкрая алено-пурпурно-зелени дъги, които пееха от хоризонта. После всичко това отстъпи пред един-единствен страховит звук с непоносима тежест — този звук като неумолимо чудовище погълна всички тонове, затъркаля се към вселената и безмилостно я притисна. И Валънтайн проумя.

Отвори очи. Господарката, неговата майка, стоеше спокойно между саксиите с танигали, гледаше го и се усмихваше така, сякаш той бе младенец, заспал в люлката си. Тя сне диадемата от челото му и я върна в ковчежето.

— Видя ли? — попита тя.

— Отдавна смятах, че е така — отвърна Валънтайн. — Ставащото в Зимроел не е случайно. Да, има проклятие и то тегне над всивца ни, от хилядолетия. Навремето моят врун-магьосник Делиамбър ми каза, че тук, на Маджипур, сме изминали дълъг път без да платим никаква цена за изначалния грях на завоевателите. Спомена, че сме натрупали лихви по дълга. И тепърва ще плащаме. Онова, което е започнало е нашето наказание, нашето унижение, уреждането на разплатата.

— Така е — каза Господарката.

— Самия Божествен ли видяхме, майко? Той ли беше стиснал света с мъртва хватка? И онзи ужасен звук — пак той ли беше?

— Видяното от теб са твои собствени образи, Валънтайн. Аз видях други неща. А и Божествения не може да бъде сведен до нещо толкова конкретно като един облик. Но според мен си видял същността на нещата.

— Видях, че сме изгубили неговото благоволение.

— Да. Но не непоправимо.

— Сигурна ли си, че не е твърде късно вече?

— Сигурна съм, Валънтайн.

— Така да бъде — каза той след кратко мълчание. — Виждам какво трябва да се направи и съм готов да го сторя. Добре е, че проумях това точно в Седемте стени, издигнати от лейди Тийн в чест на победата на нейния син над метаморфите! А ти, майко, ще изградиш ли за мен нещо подобно, когато успея да разруша делото на лорд Стиамот?

10

— Хайде пак — каза Хисун. Извъртя се и застана с лице към Алзимир и другия посветен рицар. — Сега ме атакувайте и двамата едновременно.

— И двамата? — попита Алзимир.

— Точно така. И ако усетя, че ме щадите, тежко ви.

— Как ще се справиш и с двама ни, Хисун?

— Не знам. Но ще се опитам да разбера. Нападайте.

Хисун не пропускаше ежедневните тренировки в залата, защото смяташе, че ако не бъде на висота, що се отнася до физическата издържливост и ловкост, ще се постави в твърде неизгодна позиция спрямо останалите. Принцовете от Връхни бяха издигнали в култ атлетизма и постоянно се подлагаха на такива изпитания като езда, турнири, борба, лов — все древни и донякъде наивни начини за прекарване на времето, неизвестни по понятни причини на израсналия в Лабиринта Хисун. И сега му се налагаше да усвои всички тези нови за него умения, за да бъде наравно с тези яки, енергични мъже.

Разбира се, бе далеч от мисълта да си въобразява, че с дадената му по природа крехка конструкция може да изгради мощната мускулатура на Стазилейн, Елидат или Дивис. Те бяха едри мъжаги, а той — строен и слаб. Но би могъл да ги превъзхожда с такива качества като ловкост, бързина и находчивост.

И сега, по време на схватката с двамината си съперници, също въоръжени с тояги, той приложи наученото от своя учител Тани, който беше го напътствал така:

Времето винаги трябва да бъде твой слуга и никога — господар. Ако не ти достига, раздели всеки миг на по-кратки мигове — и винаги ще успяваш.

И Хисун бе разбрал, че наистина нищо не е едновременно.

По време на завършилата с бляскава победа за него малка битка Хисун се придвижваше с наистина неуловима бързина, научен от Тани да гледа на всяка секунда като на сбор от съставящите я десети. Вкопчваше се във всяка от тези десети, досущ както прекосяващият пустинята странник би прекарал всяка от десетте нощи в различни пещери.

След като прие поздравленията на смаяните си съперници, той си позволи да се отпусне. Знаеше, че този път бе демонстрирал смайващо майсторство. Никога досега не бе успявал да покаже такава бляскава техника. Случайност, късмет? Или ново равнище? Спомни си как Валънтайн разказваше, че се е научил да жонглира случайно, за да припечелва за насъщния. И че жонглирането му е дало ключа към същинската концентрация на духа. Короналът дори бе изказал предположението, че без наложената му от жонглирането дисциплина на духа едва ли би успял да си възвърне трона. Хисун бе наясно, че ако се заеме с жонгльорство, това щеше да бъде възприето като набиващо се на очи ласкателство и подражание, ето защо се ориентира към бойните изкуства. И след тази схватка отново се убеждаваше, че е на прав път. Питаше се дали ще успее отново да постигне същото.

— Е, ще повторим ли? Пак двама на един — каза Хисун.

— Не се ли уморяваш понякога?

— Да, разбира се. Но умората не ми пречи.

Отново зае отбранителна поза. И си помисли, че след четвърт час е на плуване, после трябва да върви в Пинитор Корт по работа, после…

— Хайде, нападайте — подкани противниците си.

— Няма смисъл — каза Алзимир. — Ставаш прекалено добър за нас.

— Да започваме! — възкликна Хисун.

Но схватката така и не започна, защото в този момент в залата се появи един от служителите в залата и съобщи, че регент Елидат спешно привиква принц Хисун в големия кабинет.

Когато най-после остави зад гърба си сложните кривулици на дворовете и улиците и стигна до отредената на членовете на правителството част на Замъка, където се намираха кабинетите на управляващите, служителите побързаха да го отведат в просторния кабинет на коронала, зает по време на продължителното отсъствие на лорд Валънтайн от висшия съветник Елидат.

Намери регента да крачи като разярен звяр пред релефната карта до масивното бюро. Вътре беше и Стазилейн, седнал на заседателната маса. Изглеждаше мрачен и само едва забележимо кимна. След малко дойде и Дивис, издокаран и натруфен като за височайша церемония.

Хисун се разтревожи. Какво ли е накарало Елидат да свика подобно съвещание така внезапно? И защо от множеството принцове присъстват само тези? Положително Елидат, Стазилейн и Дивис бяха първите кандидати да заместят лорд Валънтайн на трона — тези тримата бяха най-вътрешните от вътрешния кръг. Явно се е случило нещо извънредно. Може би най-после е починал старият понтифекс. А може би короналът…

„Дано е Тиеверас“, каза си Хисун. „О, моля се да е Тиверас!“

— Е, добре, всички са тук — каза Елидат. — Да започваме.

— Какво има, Елидат — попита с кисела усмивка Дивис. — Да не би някой да е зърнал полетяла на север двуглава муфта?

— Ако имаш предвид лошите предзнаменования, отговорът е — да, има такива — мрачно каза Елидат.

— Какво се е случило? — попита Стазилейн.

Елидат потупа по купчината книжа на бюрото.

— Две важни събития. Първо, от западен Зимроел дойдоха нови доклади и положението е доста по-сериозно, отколкото мислехме. Реколтата продължава да се съсипва от тайнствени болести, има огромен недостиг на основни храни и е започнала миграция на стотици хиляди, може би милиони към брега. С огромни усилия местните власти спешно реквизират продоволствие от все още незаразените области — засега такива са районите около Тил-омон и Нарабал, Ни-моя и Кинтор, но при тези огромни разстояния и изненадващ развой на събитията нсе още е направено твърде малко. Освен това са започнали да се ширят някакви нови религиозни култове — нещо свързано с боготворенето на морските дракони…

— Какво? — смаяно възкликна Стазилейн.

— Знам, че звучи налудничаво. — Но според доклада в Зимроел се разпространяват някакви идиотски слухове, че драконите били богове и че светът щял да свърши…

— Този култ не е нов — тихо каза Хисун.

И тримата се извърнаха към него.

— Ти знаеш нещо по въпроса? — попита Дивис.

— Да, малко. От Лабиринта, където за това се говореше винаги скришом, с недомлъвки, и то от простолюдието зад гърба на благородниците. Не мога да каже, че се вземаше твърде насериозно. Спомням си, че много отдавна споменах нещичко пред майка си, която ме предупреди да стоя далеч от тази опасна глупост. Май култът е на лийманите и всичко е започнало преди много време, разпространявало се е подмолно след низшите слоеве, за да изплува поради кризата.

— И каква е същината на култа? — попита Стазилейн.

— Горе-долу онова, за което спомена Елидат: драконите щели да излязат на брега, за да поемат управлението и да сложат край на мизерията и страданията.

— Каква мизерия и страдания? — възкликна Дивис. — Не знам по света да има нещо подобно, освен ако нямаш предвид мърморенето и вайканията на променящите се, а те…

— Според теб всички живеят като нас в Замъка? — попита Хисун.

— Според мен никой не тъне в нужда, всички сме осигурени и процъфтяващи…

— Така е, Дивис. И все пак едни живеят в замъци, а други метат конските фашкии по друмищата. Едни притежават огромни имения, а други…

— Имай милост, не ми чети лекции за социалните неправди.

— Прощавай тогава, че те отекчих — сряза го Хисун. — Реших, че искате да разберете защо някои хора чакат водните крале да го освободят от лишенията и мъките.

— Водните крале?! — възкликна Елидат.

— Така вярващите наричат морските дракони.

— Чудесно — каза Стазилейн. В Зимроел върлува глад и сред низшите слоеве се шири някакъв култ, който всява тревога. Това ли имаше предвид, когато спомена за двете важни събития?

Елидат поклати глава.

— Това са двете страни на едно и също нещо. Другата важна новина, която научих от Тунигорн, засяга лорд Валънтайн. По време на визитата си на Острова короналът е имал някакво откровение, след което е изпаднал в твърде странно настроение на приповдигнатост, окачествено от разтревожения Тунигорн като пълна непредсказуемост.

— А знаеш ли нещо за самото откровение? — попита Стазилейн.

— По време на транса му било подсказано, че земеделските недоразумения в Зимроел се дължали на неодобрението на Божествения.

— Та кой би могъл да мисли друго? — възкликна Стазилейн. — Но какво общо има това с…

— Според Тунигорн Валънтайн смята за свръхестествен произхода на болестите и глада, които, както вече разбрахме, са доста по-сериозни отколкото си мислехме…

Дивис поклати глава и подигравателно се изсмя.

— …и според него те са наказание, наложено ни от Божествения заради лошото ни отношение преди векове към метаморфите.

— Но в това няма нищо ново — каза Стазилейн. — Той си говори така от години.

— Явно има, защото според Тунигорн след това откровение короналът непрекъснато се усамотява и се среща единствено с Господарката и Карабела, по-рядко с Делиамбър и съногадателката Тизана. Избягва да приема Слийт и Тунигорн, и то само за да обсъди с тях незначителни въпроси от ежедневието. Личало, че е погълнат от някаква грандиозна нова идея, от наистина поразителен проект, но не желаел да говори за това с Тунигорн.

— Да, наистина този Валънтайн е по-различен — мрачно констатира Стазилейн. — Изглежда е заболял внезапно от някаква мистериозна треска, която го е направила ирационален.

— Или отново са го подменили — вметна Дивис.

— От какво се бои Тунигорн? — попита Хисун.

Елидат сви рамене.

— И той не знае. Но според него Валънтайн си е наумил нещо толкова чудновато, че няма начин те със Слийт да не се възпротивят на идеята. Но няма представа точно каква е. — Елидат отиде при глобуса. — Валънтайн е още но Острова, но скоро ще отплава за Пилиплок, откъдето поема нагоре по Зимър към Ни-моя, за да продължи пътя си към гладуващите западни области. Но Тунигорн подозира, че повлиян от представата за мъстта на Божествения, короналът е променил плановете си и може би възнамерява да предприеме някакви стъпки от духовно естество — пости, поклонение, преобразования на обществото в насока, далечна от чисто светските стойности…

— Ами ако е въвлечен в драконовия култ? — попита Стазилейн.

— Не знам — каза Елидат. — Всичко може да е. Само ви казвам, че Тунигорн е изпаднал в смут и настоява аз да се присъединя час по-скоро към кортежа, за да предпазя коронала от необмислени стъпки. Мисля, че бих успял там, където ще се провалят други, дори Тунигорн.

— Какво? — възкликна Дивис. — Та той е на хиляди километри оттук! Как би могъл…

— Потеглям след два часа — прекъсна го Елидат. — Организирана е щафета от флотери през долината Глейдж към Треймон, където ще ме чака бързоходен кораб, с който ще отплавам по южния път към Зимроел. А Тунигорн ще гледа да протака пребиваването на Валънтайн на Острова и ще помоли адмирал Азенхарт да не бърза за Пилиплок, където аз, ако ми провърви, ще стигна само седмица след Валънтайн и може би ще успея да го вразумя.

— Изобщо няма да успееш — каза Дивис. — Той ще е на половината път до Ни-моя, а ти още няма да си прекосил Вътрешното море.

— Длъжен съм да опитам — каза Елидат. — Нямам друг избор. Ако знаеш колко загрижен и уплашен е Тунигорн, че Валънтайн е на път да се впусне в нещо налудничаво и гибелно…

— А управлението? — благо попита Стазилейн. — За него какво ще кажеш? Ти си регентът, Елидат. Нямаме понтифекс, ако се съди по думите ти, короналът ни е нещо като луд с халюцинации — и на това отгоре възнамеряваш да оставиш и Замъка без ръководство?

— В извънредни случаи като този имам право да поверя управлението на регентски съвет, който да поеме моите задължения. И точно това смятам да направя.

— И кои ще са членове на този съвет? — попита Дивис.

— Спрял съм се на трима и това сте вие Дивис, Стазилейн и Хисун.

— Аз? — смаяно възкликна Хисун.

— Признавам, че отначало недоумявах каква е тази прищявка на лорд Валънтайн така бързо да издигне човек от Лабиринта, при това толкова млад — каза с усмивка Елидат. — Но след като ни връхлетя кризата започнах да разбирам. Ние в Замъка сме се откъснали от действителността на Маджипур. Стоим си на върха, а наоколо се плодят мистерии, без дори да подозираме за тях. Признавам си, Дивис, и аз бях убеден, че в този свят всички сме щастливи, може би с изключение на метаморфите. А ето че недоволните си имали цяла религия и към Пидруид шествала цяла армия гладуващи за поклонение пред странните си богове. — Елидат погледна Хисун. — Има нещо, които ние не знаем и трябва да научим от теб, Хисун. Докато не се върна след месец, ти ще си до Дивис и Стазилейн с твоя здрав разум, за да им даваш мъдри съвети. Какво ще кажеш, Стазилейн?

— Според мен си отсъдил мъдро.

— А ти, Дивис?

Лицето на Дивис пламтеше от едва сдържан гняв.

— Какво мога да кажа? Ти си на власт. Нима ми остава друго, освен да ти се покоря? — Той се изправи и сковано протегна ръка на Хисун. — Моите поздравления, принце. Добре се уреди за толкова крато време.

Хисун посрещна без да трепне студения поглед на Дивис.

— Горя от нетърпение да ви бъда полезен в съвета, милорд Дивис — произнесе той с официален тон. — Мъдростта ви ще ми служи като пример. — И с тези думи стисна подадената му ръка.

Каквото и да възнамеряваше да каже Дивис, отговорът му приседна. Очите му блеснаха и той наперено излезе от кабинета.

11

Вятърът духаше от юг, горещ и остър, същият вятър, който капитаните на рибарските кораби, ловуващи за морски дракони, наричаха посланието, защото пристигаше от пустия континент Сувраел, където бе бърлогата на Краля на сънищата. Този вятър пресушаваше душата и попарваше сърцето, но Валънтайн не му обръщаше внимание — духът му витаеше другаде и той с часове стоеше на палубата на „Лейди Тийн“, загледан към хоризонта за първите признаци на суша, като нехаеше за свистящите покрай него знойни, бръснещи пориви.

Пътуването до Зимроел започваше да изглежда безкрайно. Азенхарт нещо обясняваше за мъртви течения и насрещни ветрове, за смените на курса и какво ли не още и Валънтайн не беше компетентен да оспорва тези решения, но започваше да губи търпение, тъй като дните се изнизваха, а от западния континент нямаше и следа. Неведнъж сменяха курса за да избегнат стадата морски дракони, за които скандарите-моряци казваха, че от пет хилядолетия насам нямало по-голяма миграция. Вярно или не, броят им наистина бе внушителен. Валънтайн не бе виждал нищо подобно при предишното си злополучно плаване оттук преди доста години, когато гигантският дракон изтърбуши Горзаваловия „Брангалин“.

Но ето една сутрин най-сетне от горната палуба се разнесоха викове:

— Пилиплок, хей! Пилиплок!

Голямото морско пристанище изникна ненадейно в цялото си ослепително великолепие, което бе по своему заплашително. На възвишенията до устието на река Зимър, разляла се широко и придала тъмен цвят на морето на стотици мили с отнесената от сърцето на континента тиня, бе разположено единадесетмилионният мегаполис красавец, чиито педантични дъги бяха пресечени от спиците на тръгващите от бреговата линия просторни булеварди. Според Валънтайн човек трудно би заобичал този град, въпреки красотата на гостоприемното му пристанище. И в същия миг, в който си го помисли, видя как върху суровото лице на родения в пилиплок скандар Залзан Кавол се изписа нежност и възхита.

— Идват драконови кораби! — изкрещя някой, когато „Лейди Тийн“ се доближи до брега. — Вижте, това май е цялата флота!

— О, Валънтайн, не намираш ли това за прекрасно? — промълви Карабела.

Прекрасно бе, наистина. Досега не бе допускал, че драконовите кораби могат да бъдат красиви. Всеки поотделно изглеждаше варварски и отблъскващ с издутия си корпус, чудатите уродливи изображения на носа, безвкусно изрисуваните бели зъби и алено-жълти зъркели по обшивката. Ала събрани в една толкова внушителна флотилия, те придобиваха странно великолепие, а черните им платна на тъмночервени ивици се ветрееха по линията на хоризонта като празнични стягове.

Щом наближиха кралските кораби, приветстваха коронала с развети знамена в зелено и златно и гръмки викове „Да живее лорд Валънтайн!“, и с ликуваща и трогателна, нищо че се размиваше и смесваше, музика на барабани и тромпети, систирони и галистани.

Валънтайн с горчивина си помисли колко е различно това посрещане от първото му идване в Пилиплок, когато заедно със Залзан Кавол и останалите жонгльори напразно се мъчеха да склонят някой да ги заведе до Острова на съня, за да се вредят накрая с триста зора да пътуват с най-малката, най-разнебитената и злощастната от всички съдини. Но оттогава се бяха променили доста неща.

Най-внушителният от драконовите кораби се доближи до „Лейди Тийн“ и спусна лодка с двама човеци и една скандарка, като само тя се качи на борда на флагмана, а гребците останаха долу.

— Аз съм Гуидраг — каза старата и жилава скандарка с помръкнала козина и след миг Валънтайн си спомни коя е — тарторката на капитаните на драконови кораби, която им отказа навремето, но го стори любезно и ги упъти при Горзавал и „Брангалин“. Питаше се дали тя го е познала. Едва ли… Отдавна бе открил, че кралските одежди правят почти невидим човека, който ги носи.

Гуидраг дръпна недодялана, но изразителна приветствена реч от името на всички капитани на своята флотилия и подари на коронала резбовано украшение от кости на морски дракон. От своя страна Валънтайн благодари за величествения парад и попита защо ловците бездействат тук, в Пилиплок, наместо да са в открито море. От нейния отговор стана ясно, че поради безпрецедентната миграция всички екипажи още през първите две-три седмици на сезона са хванали плячката, която им е позволена по закон, така че ловът е приключил почти веднага след започването.

— Странна година бе това — заключи Гуидраг. — И се боя, че тепърва ще има да се случват още странни неща.

Ескортът от драконови кораби ги следваше по целия път до пристанището, докато акостираха на кея Малибор, където ги очакваше група посрещачи: херцогът на провинцията с огромна свита, кметът, обкръжен с не по-малка тълпа чиновници, капитаните на съдовете, придружили коронала до брега. Валънтайн се впусна в церемониите и ритуалите на приветствията като човек, който сънува, че е буден: отговаряше достолепно и любезно, съвсем навреме, държеше се спокойно и уравновесено и при все това сякаш се движеше сред навалица от призраци.

Пътят от пристанището до общината, където щеше да се настани Валънтайн, бе опасан с дебели червени въжета, задържащи множеството, и навред гъмжеше от гвардейци. Гръмогласните ликуващи приветствия поразведриха Валънтайн, докато пътуваше в открития флотер заедно с Карабела. Но само за кратко, защото веднага след като се озова в покоите си, нареди да му донесат последните съобщения — и те както винаги бяха пълни с мрачни новини.

Болестта по лузавендъра неизвестно как беше плъзнала и из поставените под карантина незасегнати провинции. Очакваше се тазгодишната реколта от стаджа да е дваж по-малка от обичайното. Туйолът, важно фуражно растение, бе нападнат от някакъв допотопен вредител, а в лозарските райони на Кинтор и Ни-моя се беше развихрила някаква гъбичка и скапваше гроздето преди узряването. С изключение на областта около Нарабал, вече цял Зимроел бе засегнат от подобни селскостопански бедствия.

Когато Валънтайн показа докладите на Уай-Юлисаан, неговата констатация бе повече от мрачна.

— Това вече не може да се спре. Става дума за екологично свързани явления. Снабдяването на Зимроел ще бъде напълно разстроено, милорд.

— В Зимроел живеят осем милиарда!

— Така е. А когато тази напаст се разпространи и в Алханроел?…

валънтайн усети как го полазват студени тръпки.

— Мислиш ли, че това ще стане?

— Да, милорд, сигурен съм! Между континентите постоянно сноват кораби. Ами прелитащите птици, дори насекомите? Вътрешното море не е толкова обширно, а да не забравяме, че Острова с архипелазите скъсяват разстоянието. — Селскостопанският надзорник дари Валънтайн със странно ведра усмивка. — Уверявам ви, че няма начин да се устои или да се постигне победа, милорд. Ще върлуват глад и мор. Маджипур ще бъде погълнат.

— Не, не говори така.

— Бих ви успокоил, ако можех. Но нямам с какво да ви утеша, лорд Валънтайн.

Короналът се взря в странните очи на Уай-Улисаан.

— Божественият ни изпрати тази катастрофа — каза той. — И пак Божественият ще ни спаси.

— Може би. Но не и преди разрухата. Позволете ми да се оттегля, милорд. Мога ли да взема за около час докладите?

След като остана насаме, Валънтайн за пореден път обмисли какво да приеме — нещата вече не търпяха отлагане, особено след последните съобщения. Изпрати да повикат Слийт, Тунигорн и Делиамбър.

— Смятам да сменя маршрута на обиколката — заяви той без заобикалки.

Те се спогледаха уморено, сякаш от седмици бяха очаквали тази неприятна изненада.

— Този път няма да отидем в Ни-моя, така че отменете всички уговорки. — По навъсените и напрегнати погледи разбра, че не се радва на безрезервната им подкрепа. — на Острова на съня — продължи Валънтайн — ми бе показано, че сполетелите ни беди са пряк израз на неодобрението на Божествения. Преди доста години ти, Делиамбър, предположи, че неразбориите в кралството след узурпацията на трона ми вероятно са началото на разплатата заради покоряването на метаморфите. Спомена, че сме изминали дълъг път без да си платим греховете. Но ето че хаосът ни връхлита, тъй като миналото най-после започва да ни праща неплатените сметки, и то с лихвите.

— Да, спомням си. Така ви казах.

— А аз ти обещах да поправя тази несправедливост по време на царуването си. Но не го сторих. Занимаваха ме други неща, ето защо опитите ми за разбирателство с метаморфите бяха твърде повърхностни. И докато се бавех, това утежняваше наказанието. Сега възнамерявам веднага да отида в Пиурифейн…

— В Пиурифейн, милорд? — извикаха Слийт и Тунигорн буквално в същия миг.

— В Пиурифейн, в столицата на променящите се Илиривойн. За да се срещна с Данипиур и да изслушам…

— Нито един коронал никога не е влизал в територията на метаморфите — прекъсна го Тунигорн.

— Ходил е — каза Валънтайн. — Когато бях жонгльор играх пред метаморфи и самата Данипиур.

— Съвсем различно е — каза Слийт. — Един жонгльор може да прави каквото си поиска. Тогава ти не вярваше особено, че си коронал. Но сега това е несъмнено…

— Ще отида. Като на смирено поклонение, начало на изкуплението…

— Милорд! — изломоти Слийт.

Валънтайн се усмихна.

— Продължавай. Изложи аргументите си. От седмици се готвя за дълъг, ужасен спор с трима ви и ето че времето дойде. Но знайте: приключим ли с разговорите, отивам в Пиурифейн.

— И нищо няма да те разколебае? — попита Тунигорн. — Дори доводи като опасностите, неспазването на протокола, евентуалните политически…

— Не, не и не! Нищо няма да ме разколебае. Само ако коленича пред Данипиур ще сложа край на опустошенията.

— И нещата ще се уредят така просто? Сигурен ли сте, милорд? — попита Делиамбър.

— Трябва да се опита. Убеден съм в това и не си правете труда да ме разубеждавате.

— Но милорд — каза Слийт, — доколкото си спомням тъкмо променящите се ви свалиха от трона с магия и се надявам, че все още пазите някакви спомени за това. Сега светът е на ръба на лудостта, а вие искате сам да се натикате в ръцете им в самите им неизбродни гори. Нима това ви изглежда…

— Мъдро? Не. Необходимо? Да, Слийт. да. Един коронал не е чак от толкова голямо значение. Мнозина могат да го заместят и да се справят по-зле или по-добре. Но съдбата на Маджипур има значение. Трябва да отида в Илиривойн.

— Умолявам ви, милорд…

— Аз умолявам всички ви — отвърна Валънтайн. — Нека прекратим този разговор. Решението ми е твърдо.

— Ще отидете в Пиурифейн! — невярващо каза Слийт. — Сам ще се предложиш на променящите се!

— Да — потвърди Валънтайн. — Сам ще се предложа.