Валънтайн Понтифекс

1

— Странен ден, милорд. Короналът отива като просяк при Краля на сънищата — каза Слийт, като закриваше с длан лицето си, за да се защити от духащия откъм Сувраел безмилостен горещ вятър. Само след часове щяха да акостират в Тологай — най-голямото пристанище на южния континент.

— Не като просяк, Слийт — спокойно парира Валънтайн. — Като брат по оръжие, който търси помощ срещу общ неприятел.

Карабела се извърна смаяно към него.

— Брат по оръжие, Валънтайн? Не те бях чувала да говориш така войнствено.

— Нима не сме във война?

— Значи тогава ще се биеш? И ще убиваш?

Валънтайн я погледна втренчено, като се питаше дали тя не го предизвиква. Не, в очите й се четеше обич.

— Знаеш, че никога не бих убил. Но има и безкръвни войни. Вече водих една и ти беше редом с мен на бойното поле. Да съм убил някого?

— Но кои бяха враговете ти тогава? — намеси си Слийт. — Твоите собствени скъпи приятели, подведени от променящите се — Елидат, Тунигорн, Стазилейн, Миригант! Разбира се, нямаше желание да убиваш хора като Елидат или Миригант — трябваше само да ги спечелиш на своя страна.

— Но това не важи за Доминин Барджазид, а пощадих и него. И мисля, че сега ще се радваме на това.

— Да, прояви изключително милосърдие. Но сега враговете са други — мръсната, жестока паплач на метаморфите…

— Слийт!

— Такива са, милорд! Разрушители на всичко, което сме построили в нашия свят.

— В техния свят, Слийт — каза Валънтайн. — Помни: това е техният свят.

— Бил е, милорд. Загубили да го още преди идването ни. Да останат жалки няколко милиона на планета, достатъчно голяма за…

— Пак ли започва този досаден спор? — избухна Карабела с нескрито раздразнение. — Защо? Не ни ли стига, че сме като в пещ, а и ще напрягаме дробовете си с празни приказки!

— Исках само да кажа, миледи, че това сега няма нищо общо с войната за възстановяване. Насреща е омразникът Фараатаа, който няма да се спре, докато не изтреби всички ни. И според Валънтайн това изчадие може да бъде спечелено с любов? Така ли е, милорд?

Валънтайн отмести поглед.

— Ще използваме подходящи средства за да обединим пак Маджипур — каза той, като гледаше настрана.

— Ако си искрен, трябва да си готов да ги унищожиш — отговори Слийт мрачно. — Не като лорд Стиамот просто да натикаш врага в джунглата, а да го довършиш, изкорениш, да изтръгнеш завинаги тази заплаха за нашата цивилизация, която…

— Какви са тези допотопни изрази, Слийт? Довършвам, изкоренявам… — със смях подметна Валънтайн.

— Той не говори буквално, милорд — намеси се Карабела.

— Напротив. Прав ли съм, Слийт?

— Знаеш, че имам и други причини да недолюбвам метаморфите — каза Слийт. — А освен това смятам, че трябва да заплатят с живота си щетите, които вече ни нанесоха. И не се извинявам, че мисля така.

— И би пожертвал живота на милиони заради грешките на управниците? Ти си по-голяма заплаха за нашата цивилизация от десет хиляди метаморфи, Слийт!

Бледите мършави бузи на Слийт пламнаха, но той си замълча.

— Обиди се — каза Валънтайн. — Не исках да те засегна.

— Короналът няма нужда да иска прошка от един кръвожаден варварин, милорд.

— Не ти се подигравам, а само показвам несъгласието си.

— Нека си останем с несъгласието — каза Слийт. — Но ако аз бях коронал, щях да ги избия всичките.

— Но аз съм — поне в някои части на този свят. И докато съм коронал, ще търся пътища за победа без изтръгвания и изкоренявания. Приемаш ли това, Слийт?

— Приемам желанията на коронала и това се знае, милорд. Казвам само какво бих направил, ако управлявах аз.

— Дано Божественият те опази от такава съдба — каза Валънтайн с лека усмивка.

— И коронала от необходимостта да отговори на насилието с насилие, защото това е в природата му — отвърна Слийт, чиято усмивка бе почти незабележима. — Скоро сме в Тологай — каза той — и трябва да се погрижа за някои детайли. Мога ли да се оттегля, милорд?

Слийт се отдалечи, а Валънтайн закри очите си с длан от яркия плам на слънцето и се взря срещу вятъра в тъмната огромна маса на южния континент, която вече се беше проснала на хоризонта.

Сувраел! Самото име внушаваше трепет. Никога не бе и предполагал, че ще дойде тук. Доведено дете сред континентите, забравен, пренебрегван, едва населен, той бе почти изцяло гола и отблъскваща пустош, толкова обрулена и изсушена, толкова различна от останалите земи на Маджипур, че напомняше по-скоро отломък от друга планета. Въпреки че даваше подслон на милиони, натъпкани в половин дузина градове, които бяха пръснати из по-обитаемите области, Сувраел от векове бе поддържал само най-повърхностни връзки с двата главни континента. Когато командироваха тук висши чиновници, това се възприемаше като сурово наказание. Недолюбваха го и короналите. Май лорд Тиеверас бе наминал в Сувраел при една от големите си обиколки, а също и лорд Киникен. И, разбира се, Валънтайн си спомни за свидетелството на Декерет, който доста преди да стане коронал бе пребродил Пустинята на Откраднатите сънища с основателя на династията Барджазид.

Имаше само три изнасяни от Сувраел неща, които оказваха някакво по-съществено въздействие върху останалата част на Маджипур. Едното беше вятърът. Целогодишно изливащият се потоп от обгарящ въздух връхлиташе брутално южните брегове на Алханроел и Зимроел и ги превръщаше в кещо почти толкова неприятно, колкото и самия Сувраел. Другото беше месото. На запад издигащата се от морето мъгла навлизаше във вътрешността на пустинния континент и поддържаше обширни пасища за добитъка, изнасян по вода за другите континенти. И третата стратегическа стока на Сувраел за износ бяха сънищата. Вече хиляда години Барджазидовците господстваха над това царство от своите обширни владения. С помощта на устройство, чиято тайна се пазеше ревниво, те наводняваха света със своите послания — сурови и тревожни проникновения, които търсеха и намираха всеки, причинил или само замислящ да причини вреда на свой ближен. По свой груб и суров начин Барджазидовците бяха съвестта на света и отдавна се бяха превърнали в пръчката и камшика, чрез които върховният триумвират поддържаше своя по-благ и мек начин на управление.

Навремето, при първия си неуспешен опит за бунт през ранното царуване на Валънтайн, метаморфите, разбрали мощта на Краля на сънищата, коварно бяха подменили умиращия Симонан Барджазид с един от своите. Това бе довело до узурпирането на трона от най-младия син на Симонан — Доминин, който не подозираше, че към тази безразсъдна авантюра го бе подтикнал не неговият баща, а преобразяващ се измамник.

Валънтайн си помисли, че Слийт има право: странно е, че сега короналът, чиято власт е застрашена, трябва да се обърне към Барджазид почти като молител.

Дошли бяха в Сувраел почти случайно. След като се оттеглиха от Пиурифейн, поеха право на югоизток, към морето, защото би било лудост да се насочат към разбунтувалия се Пилиплок, а по брега на Гихорна нямаше градове и пристанища. Накрая се озоваха в изолираната зимроелска провинция Белатюл — влажна тропическа страна с висока трионова трева, пикантно ухаещи мочурища и змии с пера.

Тук живееха главно хджорти — сериозни, навъсени люде с изпъкнали очи и големи усти, които си вадеха хляба предимно с корабна търговия: получаваха стоки от цял Маджипур и ги караха в Сурваел срещу добитък. Поради кризата сега търговията беше вяла. Но поне нямаше глад, защото провинцията се изхранваше сама благодарение на изобилния риболов и слабото, но незасегнато от вилнеещите из останалите провинции болести. Белатюл изглеждаше спокойна и бе останала лоялна към централната власт.

Валънтайн се надяваше да отплава оттук към Острова, за да се посъветва с майка си. Но собствениците на кораби го предупредиха най-сериозно, че точно сега е опасно да отпътува за Острова.

— Нито един съд не е потеглял натам от месеци — казаха му те. — Заради драконите. Направо се побъркаха — размазват всичко, което им се мерне в тези води. Пътуването на север или на изток е равносилно на самоубийство.

Според тях чак след шест до осем месеца последното драконово стадо ще завърши пътешествието си към северните води и морският трафик отново ще се отприщи.

Перспективата да клечат на това затънтено място ужаси Валънтайн. Връщането в Пиурифейн изглеждаше безсмислено, както и всички останали преходи. Но изникна друга възможност.

— Можем да ви закараме до Сувраел, милорд — казаха капитаните. — Драконите не са навлезли в южните води и пътят остава безпроблемен. — Сувраел? Отначало идеята изглеждаше странна. Но после Валънтайн си помисли: защо не? Помощта на Барджазидите можеше да се окаже ценна. А може би имаше някакъв морски път оттам до Острова или Алханроел…

Значи така: Сувраел. Пътуването трая кратко. И ето че флотата на морските търговци от Белатюл вече нализаше в пристанището на Толагай.

Градът се пърлеше на следобедната жега — неприветно място, безличен хаос от ниски постройки с кален цвят, пръснати по брега чак до безкрайно далечния хребет от ниски хълмове, който бележеше границата между крайбрежната равнина и бруталната вътрешна пустиня. Докато кралската флотилия бе екскортирана към брега, Карабела хвърли смутен поглед към Валънтайн, който я окуражи с усмивка, но не твърде убедително. В този миг замъкът Връхни изглеждаше далечен като химера.

Но в двора на митницата чакаха пет великолепни флотера с ярка лилаво-жълта украса — цветовете на Краля на сънищата. Пред тях се бяха строили гвардейци с униформи в същите цветове. И когато Валънтайн и Карабела приближиха, от един от флотерите слезе висок, силен мъж с гъста черна тук-там прошарена брада и бавно закрачи към тях, като леко накуцваше.

Валънтайн добре помнеше това накуцване — насреща се задаваше не кой да е, а самият Доминин Барджазид, бившият узурпатор, завладял с измама тялото му, за да управлява в замъка Връхни, превъплътен като Валънтайн, чиято същност бе преселена в друга физическа обвивка.

— Добре дошли, милорд — произнесе топло Доминин Барджазид. — Оказвате ни голяма чест с това посещение, на което се надяваме от години.

Когато смирено направи звездния знак, ръцете му трепереха. Валънтайн също се вълнуваше. Странно и смущаващо бе да видиш отново себе си в първоначалния си облик, сега възприет от друг. Да видиш как чужда душа те гледа със собствените ти очи. Развълнува го и искреното гостоприемство на някогашния узурпатор, сега така цялостно освободен и пречистен от предателството си.

Имаше хора, които жадуваха Доминин да бъде осъден на смърт, но Валънтайн никога не даде ухо на тези приказки. Може би варварските крале от далечни праисторически светове са екзекутирали неприятелите, но не и тук, в Маджипур. А и Доминин тогава беше превъртял след откритието, че баща му, предполагаемият Крал на сънищата, в действителност е метаморфски шарлатанин.

Безсмислено би било да наказва този несретник, ето защо след като си възвърна трона, Валънтайн му опрости всичко и го отпрати обратно в Сувраел. След няколко години Доминин измоли разрешение да дойде в замъка и най-смирено, на колене измоли прошка за старите прегрешения.

Но сега беше друго — Валънтайн беше едва ли не бежанец, а това бяха собствените владения на Доминин.

— Моят царствен брат Минакс ме изпрати тук, милорд, за да ви отведа в двореца Барджазид, където сте наш гост — каза Доминин. Ще пътувате ли с мен в първия флотер?

Дворецът бе доста далеч от Толагай, в една жестока и печална долина. Валънтайн го беше сънувал понякога — зловеща, заплашителна постройка от тъмен камък с фантастична редица от островърхи кули и ръбести парапети. Явно бе проектирана така, че да плаши окото и да вдъхва ужас.

— Какво грозилище! — прошепна Карабела, щом наближиха.

— Почакай! — каза Валънтайн. — Само почакай!

Подвижната вертикална решетка се вдигна и те се озоваха във вътрешността, която нямаше нищо общо с фасадата. Просторни дворове с тиха музика на плискащи се фонтани и прохладен ухаен ветрец замениха мъчителния пек на света извън каменните стени. Слуги в ливреи с разхладителни напитки и вина и оркестър очакваха гостите. А в центъра на живописната група се открояваха две фигури със свободни бели одежди. Единият бе загорял под пустинното слънце мъж с ястребово лице и златна диадема, отличителен знак на маджипурските властници. Несъмнено това бе самият Минакс Барджазид, сегашният Крал на сънищата, наследил покойния си баща. А стоящият до него леко пълен блед мъж с благо изражение по всяка вероятност беше брат му Кристоф. И двамата направиха звездния знак и Минакс пристъпи напред, за да подаде на Валънтайн бокал с охладено синьо вино.

— Идвате тук с визита в тежки времена, милорд — тържествено произнесе той. — Но ви поздравяваме с голяма радост, колкото и сериозен да изглежда моментът. Много сме ви задължени, милорд. И сме изцяло на вашите услуги. — Тази част от речта очевидно бе грижливо подготвена. Сетне Кралят на сънищата се приведе, впи святкащите си очи в тези на коронала, и с друг тон, по-дълбок, по-личен, каза: — Можете да се подслоните тук толкова дълго, колкото пожелаете.

— Не сте разбрали правилно, Ваше Величество — спокойно произнесе Валънтайн. — Не съм дошъл тук да търся приют, а помощ в борбата, която ни предстои.

Кралят на сънищата изглеждаше смаян.

— Разбира се, имате нашата подкрепа. Но нима наистина се надявате да излезем от връхлетялата ни безпътица? Защото разгледах света много отблизо с това — Минакс Барджазид докосна своята диадема на властта — и не съзирам капка надежда, милорд.

2

Скандирането в Ни-моя пак започна час преди здрач. Хиляди, може би стотици хиляди деряха гърла: „Талимон! Талимон! Лорд Талимон! Талимон! Талимон!“ Буйният ликуващ вик се затъркаля по склоновете областта Гимбелук и заля като гигантски непреодолим талаз тихите квартали около Парка на митичните животни.

Това бе третият ден от началото на всенародното честване на най-новия от новоизлюпените коронали и тазвечершната врява нямаше равна на себе си. И по всяка вероятност бе съпроводена от метежи, плячкосване, погроми. Но на Ярмуз Китаин не му дремеше. Този ден вече се беше превърнал в един от най-ужасяващите от дългия низ денонощия в дългия му стаж като пазител на парка, покушение срещу всичко, което бе смятал за правилно, разумно и нормално — защо сега да се притеснява от малкото шум, който някакви луди вдигат в града?

Днес на разсъмване един млад и стеснителен помощник-уредник бе събудил Ярмуз Китаин с думите:

— Вингол Нейнила се върна, господине. Чака при източната врата.

— Много ли е докарал?

— О да, господине! Три пълни транспортни флотера.

— Идвам веднага! — каза Ярмуз Китаин.

Вингол Нейила, главният зоолог, през последните пет месеца бе изследвал областите на северен централен Зимроел. Склонен бе към самонадеяност и прекалено самодоволство и ако рискуваше при преследването на някое неуловимо животно, трябваше целият свят да научи за героизма му, ето защо Ярмуз Китаин не питаеше към него особена симпатия. Но бе отличен професионалист, неуморим, безстрашен колекционер на диви животни. Когато за пръв дойде вестта, че непознати и странни създания опустошават района между Кинтор и Дюлорн, Неийла без да губи време организира експедиция.

При това очевидно успешна. Когато Ярмуз Китаин стигна до източната врата, видя го да крачи наперено в отдалечения край на енергийното поле, спиращо достъпа на нашествениците и спиращо редките животни да излязат. Вън от розовата омара на тази зона с Неийла надзираваше разтоварването на множеството дървени контейнери, от който се носеше съскане, грухтене, бръмчене, жужене и скимтене. Щом видя Китаин, той се провикна:

— Китаин! Няма да повярваш, какво съм докарал!

— А трябва ли?

Процесът на приемане изглежда вече бе започнал, защото целият оредял персонал бе излязъл, за да пренася зверовете на Неийла до зданието, където щяха да бъдат настанени във временни клетки, докато стане възможно да бъдат пуснати в някой от откритите участъци.

— Внимавайте! — изрева Нейила, когато двама мъже, които се бореха с масивен сандък, едва не го изпуснаха. — Ако този звяр избяга, всички ще съжаляваме, но най-вече вие двамата! — Обърна се към Ярмуз Китаин и каза: — Това е истинско шоу на ужаса! Хищници — всички са хищници — със зъби като ножове, щипци като бръсначи — проклет да съм, ако знам как се върнах жив. Половин дузина пъти мислех, че с мен е свършено, без да опиша нито един екземпляр в Регистъра на душите. Каква загуба щеше да е това, каква загуба! Но ето ме тук. Ела — има какво да видиш!

Шоу на ужаса, да. Цялата сутрин, и почти целия следобед, Ярмуз Китаин се оказа свидетел на невъзможното, грозното и напълно неприемливото: куриози, чудовища, отвратителни аномалии.

— Тези тичаха в околностите на Мазадон — каза Нейила, като посочи чифт малки сърдити ръмжащи зверчета с възпалени червени очи и с по три невероятно остри рога, дълги две педи. Ако се съди по гъстата им червеникава козина, това бяха хайгуси, но Ярмуз Китаин никога не бе виждал рогат, нито пък злобен хайгус. — Гадни малки убийци — каза Нейила. — Видях ги, като събориха един нещастен блейв и му видяха сметката с рогата за пет минути. Хванах ги докато кльопаха, а после ей това нещо дойде и довърши останките. — Той посочи тъмнокрилия канавонг със зловеща черна човка и единствено святкащо око в центъра на раздутата си глава: невинен лешояд, тайнствено превърнат в нещо кошмарно. — Виждал ли си някога нещо толкова грозно?

— Не бих искал да видя нещо по-грозно — каза Ярмуз Китаин.

— Но ще видиш. Ще видиш. По-грозно, по-зло, по-гнусно — само виж какво ще излезе от тези кафези.

Ярмуз Китаин не беше сигурен, че иска да гледа. Прекарал бе целия си живот сред животни и ги обичаше в истинския смисъл на думата. Но тези… тези…

— Погледни това — продължи Нейила. — Миниатюрен думкар, може би една десета от стандартния, но петдесет пъти по-бърз. Не се задоволява да кротува в пясъка и да си изравя обяда. Не, това дяволски бързо дребосъче те напада директно и ти изпапква крака до глезена преди дъх да си поеме. Или това: не е ли манкюлейн?

— Да, но в Зимроел няма манкюлейни.

— Така мислех и аз, докато видях този приятел на връщане от Велатис. Доста прилича на тези от Стойнзар, нали? Но поне с една разлика. — Той коленичи пред клетката на закръгленото многокрако зверче и избоботи. Манкюлейнът също му отвърна с буботене и застрашително размърда дългите си шилоподобни игли.

— Не е доволно, че е покрито с шипове — обясни Нейила. — А те са отровни. Една драскотина — и ръката ти се подува за седмици. Това го знам. Но не знам, какво ще стане, ако шипът се забие, и не копнея да разбера. А ти?

Ярмуз Китаин потрепера. Прилошаваше му при мисълта, че тези ужасяващи създания ще се настанят в Парка на митичните животни, основан отдавна като приют за онези животни, повечето кротки и безобидни, които бяха почти на изчезване в Маджипур. Разбира се, в колекцията на парка имаше доста хищници, които в края на краищата бяха творение на Божествения и ако убиваха, за да се хранят, това беше нормално. Но тези… Тези…

„Тези животни са сатанински“, помисли си той. „Трябва да бъдат унищожени.“

Тази мисъл го порази. Нищо подобно никога преди не бе му хрумвало. Зли животни? Нима животните могат да бъдат зли? Наречи ги грозни или опасни, но зли? Не! Не! Животните не са способни на това, дори тези изроди. Злото трябва да е другаде — в техните създатели. Не, дори не в тях. Те също имаха причини да пуснат такива зверове по света и причината не беше чистата зла воля сама по себе си. Попита се къде е тогава злото и сам си отговори, че то е навсякъде, нещо всепроникващо, което се промъква дори между атомите на вдишания въздух. Една всеобща корупция, в която участват всички. С изключение на животните.

С изключение на животните.

— Как е възможно — попита Ярмуз Китаин — метаморфите да създават такива неща?

— Изглежда владеят механизми, които никога не сме си правили труд да разберем. Стояли са си в Пиурифейн и с години спокойно са скалъпвали тези зверове. Можеш ли да си представиш техния зоопарк на ужасите? И сега са били така любезни да ги споделят с нас.

— Но сигурно ли е, че животните идват от Пиурифейн?

— Сто на сто. Просто е невъзможно две-три дузини отвратителни нови екземпляри се появят взривоподобно на сцената на Зимроел едновременно, чрез спонтанна мутация. Знаем, че сме във война. Това са оръжия, Китаин.

По-възрастният човек кимна.

— Мисля, че си прав.

— Запазих най-лошото за края. Ела, виж това.

В кафеза от гъста метална мрежа, толкова тънка, че чак прозрачна, Китаин видя възбудено ято дребни крилати твари, които сърдито пърхаха и се блъскаха в стените на клетката, удряха я яростно с кожестите си черни криле, падаха, ставаха пак за нов опит. Бяха дребни космати животинки, дълги около две педи, с непропорционално голяма уста и изцъклени, пламтящи червени очи.

— Дийми — каза Нейила. — Хванах ги в една дуикова гора край Боргакс.

— Дийми? — повтори Китаин дрезгаво.

— Да, дийми. Намерих ги, когато закусваха с двойка малки горски братя, предполагам техни жертви — така лапаха, че не ме забелязаха. Приспах ги със спрей и ги събрах. Някои се събудиха преждевременно. Имам късмет, че не ми изядоха пръстите, Ярмуз.

— Познавам диймите — каза Китаин. — Дълги са половин педя, а тези са колкото плъхове.

— Да. Летящи плъхове. Лапащи плъхове. Месоядни гигантски дийми, а? Не са ли милички? Представи си ято от тях, литнало към Ни-моя. Милион, два милиона — като рой комари. Налитащи. Изяждащи всичко по пътя си. Нова напаст от скакалци — този път месоядни…

Китаин усети как го обзема невероятно спокойствие. Видял бе премного за днес. Съзнанието му бе претоварено с ужас.

— Те ще направят живота доста труден — каза той кротко.

— Да. Доста, доста труден, нали? Ще трябва да сложим бронирани дрехи. — Нейила се засмя. — Диймите са техния шедьовър, Китаин. Защо са ти бомби, когато можеш да хвърлиш ужасни дребни гризачи срещу врага? А?

Ярмуз Китаин не отговори, вперил очи в клетката с обезумелите дийми, сякаш гледаше яма, стигаща до сърцевината на света.

Дочу отдалеч виковете, които отново подеха:

— Талимон! Талимон! Лорд Талимон!

Нейила сви вежди и наостри уши, за да различи думите.

— Талимон? Това ли крещят?

— Лорд Талимон — каза Китаин. — Новият коронал. Новият нов от новите. Пръкна се преди три дни и май на проспект Нисимон всяка нощ друсат митинги за него.

— Имаше един Талимон, който работеше тук. Този да не му е роднина?

— Той е, същия — отвърна Китаин.

Бингол Нейила се втрещи.

— Какво? Преди шест месеца да мете фашкиите в клетките, а сега да е коронал? Възможно ли е?

— Сега всеки може да бъде коронал — обясни спокойно Ярмуз Китаин. — Но май само за седмица-две. Скоро може би ще дойде твоят ред, Вингол. — Той се изкиска. — Или моят.

— Как стана това, Ярмуз?

Китаин сви рамене. С широк жест показа новосъбраните животни на Нейила — ръмжащия трирог хайгус, дребния думкар, едноокия лешояд, диймите — все уродливи и страшни, все напънати от черен глад и ярост.

— А това как стана? — попита той. — Ако изроди като тези са насъскани срещу света, защо метачите на фашкии да не стават коронали? Първо жонгльорите, след това метачите на фашкии, после зоолозите, може би. Защо не? Как ти звучи? „Вингол! Лорд Вингол! Да живее лорд Вингол!“

— Престани, Ярмуз.

— Докато ти беше в гората със своите дийми и манкюлейни, аз гледах какво става тук. Много съм уморен, Вингол. Видях прекалено много.

— Лорд Талимон! Представи си!

— Лорд този, лорд онзи, лорд еди кой си — нашествие от коронали цял месец, и два-три понтифекса също. Не се задържат дълго. Но да се надяваме, че Талимон ще се задържи. Той поне ще защитава парка — каза Китаин.

— От какво?

— От нападенията. Там има гладни хора, а ние тук храним животните. Казаха ми, че някои люде в града агитирали народа да нахлуе в парка и да изколи всичко за месо.

— Сериозно ли говориш?

— Явно те говорят сериозно.

— Но тези животни са безценни… Незаменими!…

— Кажи това на гладуващите, Вингол — каза Китаин.

— Наистина ли смяташ, че лорд Талимон ще задържи тълпата, ако реши да нападне парка?

— Работил е тук. Знае какво богатство притежаваме. Все трябва да е обичал животните, как мислиш?

— Той чистеше клетките, Ярмуз.

— При все това…

— И той самият може да е гладен, Ярмуз.

— Положението е лошо, но не и безнадеждно. Още не. Пък и какво ще спечели, ако бъдат изядени няколко мършави сигимиони, димилиони и зампидуни? Стотина-двеста сити, но на каква цена за науката?

— Тълпите нямат разум — отговори Нейила. — И подозирам, че ти надценяваш своя коронован метач на фашкии. Може би е мразел това място — работа, теб, животните. Освен това може да трупа политически актив, като заведе поддръжниците си зад хълма на вечеря. Той знае как да мине през портите, нали?

— Ами… Предполагам…

— Целият персонал знае. Къде са кодовите ключалки, как се неутрализира полето за да…

— Няма да го направи!

— Би могъл, Ярмуз. Вземи мерки. Въоръжи хората си.

— Да ги въоръжа? С какво? Откъде пушки?

— Мястото е уникално. Ако животните загинат, никога няма да бъдат възстановени. Носиш отговорност, Ярмуз.

От разстояние — но вече не така далечно, — достигна вик: „Талимон! Лорд Талимон!“

— Идват ли, как мислиш? — попита Нейила.

— Той няма да го направи. Няма да го направи.

— Талимон! Лорд Талимон!

— Викът наближава — каза Нейила.

В далечния край на помещението настъпи суматоха. Дотича един от пазачите — запъхтян, с безумен поглед.

— Стотици хора! — изкрещя той. — Хиляди! Идват към Гимбелук!

Китаин почувства нарастваща тревога. Огледа персонала.

— Проверете портите. Уверете се, че всичко е здраво заключено. След това затваряйте вътрешните врати — животни, които са навън, трябва да бъдат подгонени към северния край на парка. Ще имат по-голям шанс да се скрият в гората. И…

— Не това е начинът — каза Нейила.

— Какво друго можем да направим? Аз нямам оръжие, Вингол. Нямам оръжие!

— Аз имам.

— Какво искаш да кажеш?

— Хиляди пъти рискувах живота си, за да събера животните в този парк. Особено новите. Смятам да ги защитя. — Той загърби Ярмуз Китаин. — Хей! Помогнете ми с този сандък!

— Какво правиш, Вингол?

— Няма значение. Вървете да проверите вратите. — Без да чака помощ, Нейила помъкна клетките с диймите към автомобилчето, с което ги бяха докарали в зданието. Китаин изведнъж разбра, какво оръжие смята да използва Нейила. Той се втурна напред и задърпа ръката му. Нейила лесно го отстрани и без да обръща внимание на възраженията на прегракналия Китаин изведе количката от зданието.

Нашествениците от града, все така ревящи името на своя предводител, явно наближаваха. Китайн ужасено си помисли, че паркът ще бъде унищожен. И все пак, ако Нейила наистина смята…

Не! Не! Изтича навън, втренчи се в здрача, зърна в далечината Нейила до източната врата. Скандирането вече ехтеше много по-гръмко: „Талимон! Талимон!“

Китаин видя тълпата, изсипваща се на широкия площад пред портала, където публиката всяка сутрин чакаше да отворят парка. Фантастичната фигура с чудновати червени одежди с бели краища — май това беше Талимон? Бясно размахал ръце, той насъскваше тълпата. Обкръжаващото парка енергийно поле щеше да задържи малцина или едно-две животни, но не и напъна на огромна обезумяла тълпа. Обикновено тук си нямаха работа с огромни обезумели тълпи. Но сега…

— Върнете се! — извика Нейила. — Стойте настрана, предупреждавам ви!

— Талимон! Талимон!

— Предупреждавам ви, стойте далеч оттук!

Не му обърнаха внимание. Профучаха напред като стадо обезумели бидлаци, щурмуващи безогледно. Докато Китаин гледаше втрещено, Нейила даде знак на един от портиерите за малко да дезнактивира полето — достатъчно, за да избута Нейила сандъка с диймите на площада, да освободи болта, който затваряше вратата, и да се шмугне обратно зад закрилата на лекото розово сияние.

— Не — изрече Китаин. — Не дори в името на защитата на парка, не! Не!

Диймите се стрелнаха навън с такава скорост, че се сблъскваха, и се превърнаха във въздушна река от златиста кожа и обезумели черни криле.

Извисиха се на три-четири метра, след това се спуснаха с ужасна сила и ненаситна лакомия, като се гмурнаха в авангард на тълпата, сякаш не бяха яли от месеци. Нападнатите отначало май не разбраха какво става. Опитаха се да пропъдят диймите с гневни удари с опакото на ръката като досадни насекоми. Но този номер не минаваше на диймите, които се хвърляха и откъсваха парчета плът, литваха нагоре, за да го погълнат във въздуха и връхлитаха отново. Новият лорд Талимон с дузина рани, от които бликаше кръв, се катурна на земята. Диймите се сгъстяваха, връщаха се към хората от първа линия, които вече бяха ранени, и ги дялкаха отново и отново, като се забиваха все по-дълбоко, въртяха и издърпваха ивиците открити мускули и нежните тъкани.

— Не! — повтаряше Китаин пак и пак от изгодната си позиция зад портала. — Не! Не! Не! — Разярените дребни създания бяха безмилостни. Тълпата побягна. Хората пищяха, тичаха на всички посоки сред хаоса от блъскащи се тела, търсеха пътя обратно към Ни-моя. А падналите лежаха в алени локви, докато диймите налитаха, и налитаха, и отново налитаха. Плътта на някои от жертвите бе оглозгана до кости. Китаин чу ридание, и едва по-късно се усети, че е негово собствено.

Тогава всичко свърши. Настъпи странна тишина. Тълпата се беше разбягала. Жертвите на тротоара не стенеха. Диймите, преситени, се повъртяха над площада с бръмчене, после излетяха нагоре в редичка, само Божественият знае накъде.

Ярмуз Китаин, треперещ, потресен, бавно се отдалечи от портала. Паркът бе спасен. Като се обърна, той видя Вингол Нейила, който стоеше като ангел-отмъстител с прострени напред ръце и пламтящи очи.

— Не биваше да го правиш — каза Китаин с глас, задавен от шока и отвращението.

— Те щяха да унищожат парка.

— Да, паркът е спасен. Но виж… виж…

Нейила сви рамене.

— Предупредих ги. Как да им позволя да разрушат всичко тек само за да хапнат мръвка?

— Въпреки това не биваши.

— Така ли мислиш? Нямам угризения, Ярмуз. Нито едно. — Той се позамисли. — Излъгах — имам едно. Не отделих дийми за нашата сбирка. Но нямаше кога, а не ми се връща в Боргакс да търся други. Само за това съжалявам, Ярмуз. И нямах друг избор. Те спасиха парка. Как можехме да позволим на тези щураци да го разрушат? Как, Ярмуз? Как?

3

Едва бе зазорило, ала яркото слънце вече осветяваше широките и меки извивки на долината Глейдж, когато станалият на ранина Хисун излезе на палубата на речния кораб, който го връщаше в Замъка.

На запад, където реката правеше голям завой към терасовидните каньони, всичко бе потънало в мъгла и скрито, сякаш това беше първата сутрин на всички времена. Но когато погледна на изток, Хисун видя ведрите покриви с червени керемиди на големия град Пендиуейн, сияещи на ранния светлик, а далече нагоре по реката се очертаха ниските лъкатушни сенки на бреговата линия на Макропосопос. Оттатък се намираха Апокрун, Стангард, Фолс, Нимиван и останалите градове на долината, дом на около петдесет милиона жители. Щастливи места, където животът бе лесен. Но сега над тях бе увиснала застрашителната аура на предстоящата разруха и Хисун знаеше, че навред из Глейдж хората чакат, питат и се боят.

Искаше му се да протегне ръце, да ги обхване в топла прегръдка, да извика: „Не се страхувайте от нищо! Божественият е с нас! Всичко ще бъде добре!“

Но дали това беше вярно?

Помисли си, че никой не знае волята на Божествения. Но щом това не се знае, трябва да градим съдбата си в съответствие с усещането кое е добро. Също като скулптори ваем живота си от суровия камък на бъдното час след час, като следваме проекта, който е в ума ни. Ако проектът е разумен и сме добри ваятели, след последния удар с длетото резултатът ще е добър. Небрежните проекти и прибързаността водят до тромави пропорции и нарушено равновесие. И нима при провал ще кажем, че това е станало по волята на Божествения? Или по-скоро се дължи на сакатия замисъл?

Каза си, че неговият план не бива да куца. И тогава всичко ще бъде наред, и Божественият ще ни закриля.

При време на устремното пътуване на север Хисун чертаеше и преначертаваше своя план — на минаване покрай Джерик, Гизелдорн и Сатинор, където Глейдж се спускаше от подножието на замъка Връхни. А при Амбълморн, най-югозападният от петдесетте града на Връхни, планът се дооформи в съзнанието му — ясен и действен.

Невъзможно бе да се продължи по реката, защото при Амбълморн тя ставаше неплавателна. Продължиха с флотери нагоре през пръстена на Градовете на склона, после през Свободните градове, градовете-стражи, покрай Морвол, където бе роден Елидат, и Норморк с голямата стена и големия портал, покрай Хюин, където короните на всички дървета бяха алени, розови, рубинени или червеникавокафяви. Покрай Грийл и Сигла Найър с петте вертикални езера и още по-нататък към вътрешните градове, Бангълкод, Бомбифейл, Перитол и нататък, нататък — към върха на огромната планина.

— Това е невероятно — каза Елсином, която пътуваше до сина си. Още при първото излизане от Лабиринта да се изкачиш до замъка Връхни не беше шега работа.

— Почакай — каза й той. — Чудесата предстоят тепърва.

Подминаха Бомбифейл с неговите чудесни остри кули и се устремиха нагоре по друго ниво към зоната на Високите градове. Пътят, настлан с блещукащи червени павета, заобиколи Хай Мърлин и се изви през полята с ослепително ярки цветя и продължи все по-нагоре, докато на върха изникна изумителният замък на лорд Валънтайн, прострял своите зидани от тухли и хоросан пипала на хиляди посоки над зъбери и върхове.

Когато флотерът се озова на площад Дизмаул до южното крило, Хисун с изненада зърна делегация посрещачи — там бяха Стазилейн, Миригант, Елзандир и цяла свита от помощници. Но не и Дивис.

— Като коронал ли са дошли да те приветстват? — попита Елсином, а Хисун се усмихна и поклати глава.

— Съмнявам се — каза той.

Докато крачеше с тях по зеления паваж, той се питаше какво ли е ставало тук по време на отсъствието му. Беше ли се провъзгласил Дивис за коронал? Дали приятелите му не са дошли тук, за да го предупредят да избяга, докато още има възможност? Не, те го наобиколиха усмихнато и го запрегръщаха.

— Какво ново? — попита Хисун.

— Лорд Валънтайн е жив! — извика Стазилейн.

— Слава на Божествения! Къде е той сега?

— В Сувраел — отговори Миригант. — Гост е в двореца на Барджазид. Така бе казал самият Крал на сънищата, и днес получихме потвърдителна вест от коронала.

— Сувраел?! — повтори Хисун учудено, сякаш бе научил, че Валънтайн се е отклонил към непознат континент сред Великото море или към съвсем непознат свят. — Защо? Как е стигнал дотам?

— От Пиурифейн е отишъл в Белатюл — отговори Стазилейн — и заради драконите не е отплавал на север. А в Пилиплок не е отишъл заради бунта. Хората от Белатюл го закарали в южната страна, където се е съюзил с Барджазидовци, които ще използват властта си, за да вразумят света.

— Похвално.

— Наистина. Скоро ще се срещне отново на Острова с Господарката.

— А после? — попита Хисун.

— Още не се знае. — Стазилейн проницателно погледна Хисун. — Не сме наясно какво ще става предстоящите месеци.

— А аз съм наясно — каза Хисун. — Къде е Дивис?

— Днес е на лов — каза Елзандир. — В гората край Франгиор.

— О, това място не носи щастие на семейството му! — каза Хисун. — Не стана ли там белята с лорд Вориакс?

— Да — потвърди Стазилейн.

— Надявам се да внимава повече от баща си — каза Хисун. — Изненадан съм, че не дойде, ако е знаел за завръщането ми. Алзимир, върви и доведи милорд Дивис. Кажи му, че ще заседава Регентският съвет и аз го чакам да дойде незабавно. — Направи пауза и се обърна към всички. — Постъпих твърде неучтиво, че не ви представих в самото начало лейди Елсином, моята майка, която за пръв път в живота си напуска Лабиринта.

След като свърши церемонията по представянето, по време на която Елсином се държа с изключително достолепие, хисун нареди да я настанят както подобава в Павилиона на лейди Тийн и се разбра с посрещачите си да се срещнат след час в заседателната зала.

— Един час не е достатъчен, за да се върне лорд Дивис — каза Миригант кротко.

Хисун кимна.

— Така мисля и аз. Но не е моя вината, че лорд Дивис е предпочел днес да отиде в гората. Имаме много работа, ето защо не можем да чакаме. Съгласен ли сте, милорд Стазилейн?

— Напълно.

— Двама от тримата регенти са съгласни. Това е достатъчно. Ще се съберем. В заседателната зала след час!

Всички бяха там, когато десет минути преди определеното време дойде Хисун, който седна на високата маса до Стазилейн, огледа събралите се принцове и каза:

— Говорих с Хорнкаст и видях Тиеверас.

В залата настана лек смут.

— Понтифексът е още жив — каза Хисун. — Но неговото не е живот. Вече не издава дори онези странни звуци, които са се брояли за говор напоследък. Живее в друго царство, твърде далеч, и според мен това е царството, което се намира в самия край преди Моста на сбогуванията.

— Кога има изгледи да умре? — попита Нимиан от Дъндилмир.

— О, не скоро, дори при тези обстоятелства — отговори Хисун. — Там имат магии, с които могат да му попречат още няколко години да премине отвъд. Но смятам, че преходът не бива да се отлага дълго.

— Това ще реши лорд Валънтайн — каза херцогът на Халанкс.

Хисун кимна.

— Наистина. Ще се върна към това след малко. — Той стана, отиде при картата на света и сложи длан върху сърцето на Зимроел. — Докато отсъствах, редовно получавах съобщения. Знам за войната с пиуривареца Фараатаа, който и да е той. И за пълчищата чудовищни зверове-мутанти, които сеят ужасно безредие и страх. За глада в района на Кинтор, за отцепването на Пилиплок, за бунта в Ни-моя. Не знам, какво става на запад от Дюлорн, и едва ли някой друг е наясно по въпроса. Знам, че и западен Алханроел бързо крачи към хаоса и разрухата напредва на изток, достигнала е дори подножието на Върха. При все това досега почти не сме предприели нещо конкретно. Централната влас бездейства, провинциалните херцози се държат като феодали, а ние си стоим високо в Замъка.

— И какво предлагаш? — попита Мирингант.

— Няколко неща. Първо, да създадем армия, която да окупира границите на Пиурифейн, да изолира провинцията и да се разтърси из джунглата за Фараатаа и неговите последователи, което, гарантирам, няма да е лесно.

— И кой ще командва тази армия? — попита херцогът на Халанкс.

— Позволете ми да се върна към това по-късно — каза Хисун. — Продължавам: трябва да имаме и втора, за да окупираме Пилиплок мирно, ако е възможно, ако не — със сила, за да възстановим там верността към централната власт. Трето, трябва да съберем всички провинциални управители, за да обсъдим разумното разпределение на продоволствието в незасегнатите провинции с молба да подпомогнат тези, в които вече има глад. Ще ги призовем към саможертва, но ще разясним, че не става дума за непоносима саможертва. За провинциите, които откажат, ще има военна окупация.

— Премного армии за общество почти без войнски традиция — каза Манганот.

— Когато сме били натясно, все някак сме ги създавали. Така ще бъде и сега, защото нямаме избор. Подчертавам обаче, че има и няколко неофициални армии под водачеството на самопровъзгласили се коронали. Можем да се възползваме от услугите им.

— На тези предатели? — възкликна херцогът на Халанкс.

— На всички, които могат да бъдат от полза — каза Хисун. — Ще ги поканим да се присъединят към нас, като им дадем висок ранг, макар и не този, който сами са си присъдили. И ще им кажем ясно, че ако не сътрудничат, ще ги унищожим.

— Ще ги унищожим? — възкликна Стазилейн.

— Точно така.

— Дори Доминин Барджазид бе простен и изпратен при братята си. Да се отнеме живот, дори на предател…

— Това е сериозно нещо — каза Хисун. — Имах предвид да използваме тези хора, а не да ги убиваме. Но мисля, че ако ни откажат помощта си, те трябва да бъдат избити. Но нека обмислим това някой друг път.

— Ти смяташ да използваш тези хора? — каза принц Нимиан от Дундилмир. — Говориш съвсем като коронал!

— Не — възрази Хисун. — Говоря като един от вашите избраници. И в прискърбното отсъствие на милорд Дивис може би говоря прекалено твърдо. Но ви казвам, че дълго съм обмислял този план и не виждам друга алтернатива, независимо кой ще управлява.

— Управлява лорд Валънтайн — поясни херцогът на Халанкс.

— Като коронал — каза Хисун. — Но според мен всички сме съгласни, че освен коронал, трябва да имаме и истински, дееспособен понтифекс. Лорд Валънтайн пътува към Острова за среща с Господарката. Предлагам и аз да отида там и да се опитам да го убедя да слезе в понтификата. Ако сметне аргументите ми за разумни, той ще ми каже и кого предпочита за свой наследник. Според мен новият коронал ще трябва да се нагърби с умиротворяването на Пилиплок и Ни-моя и да спечели лъжекороналите на своя страна. А някой от нас ще оглави армията, която ще нахлуе в страната на метаморфите. Мисля, че е без значение, кой ще носи короната — Дивис или аз. Но е важно веднага да се заемем с въдворяване на реда. Твърде дълго отлагахме.

— И ези-тура ли ще хвърляме? — внезапно попита някой.

Дивис, потен, небръснат, още с ловен костюм, застана пред Хисун.

Хисун се усмихна.

— Радвам се, че ви виждам отново, лорд Дивис.

— Уви, колко много съм пропуснал… Днес създаваме армии и избираме коронали, така ли, принц Хисун?

— Лорд Валънтайн трябва да избере коронала — каза Хисун спокойно. — А ние ще формираме и поведем армиите. И едва ли скоро ще имаме време за удоволствия като лова, милорд. — Посочи му празния стол до себе си. — Ще седнете ли, милорд Дивис? Направих няколко предложения, които ще ти повторя, ако не възразяваш. И ще трябва да стигнем до някакви решения.Така че ще седнете ли да ме изслушате, милорд Дивис? Ще седнете ли?

4

Значи, пак в морето — през знойната омара и жегата, със свирепия вятър от Сувраел в гръб и бързо непрестанно течение от югозапад, тласкащо корабите към северните страни. Валънтайн усещаше как други течения бушуват в душата му. Още чуваше думите на Хорнкаст, изречени на празненството в Лабиринта, сякаш бяха произнесени вчера, а не преди десет хилядолетия, както му се струваше.

Короналът е светът, светът е короналът.

Да. Да.

И докато Валънтайн бе обикалял навред из Маджипур, съзнанието му ставаше все по-възприемчиво към болката, объркването, лудостта, ужаса, които сега разкъсваха на части онова, което доскоро бе най-щастливият и най-мирният от световете. Денем и нощем с готовност приемаше, и попиваше горчилката, която Маджипур трябваше да излее върху него, и търсеше пътища да облекчи болките на всички. Но напрежението го изморяваше. Твърде много му идваше мъката, но нямаше как да избяга от отговорностите си, защото той бе властителят на кралството.

Целия следобед прекара сам на палубата, загледан право напред, и никой не дръзна да наруши усамотението му, дори Карабела. Когато тя все пак д

ръзна да отиде при него, стори го колебливо и мълком. Той се усмихна и я привлече към себе си, също мълчаливо. Трябваше му още време да се отърси от мировата скръб.

След доста време тя хвърли поглед на запад и замря от изненада. Но пак не наруши мълчанието.

— Какво виждаш, мила? — попита той.

— Мисля, че дракон.

Валънтайн не каза нищо.

— Нима е възможно, Валънтайн? Уж през този сезон нямало дракони в тези води. Но какво виждам тогава?

— Виждаш дракон.

— Казваш го дори без да погледнеш, Валънтайн.

— Да. Но драконът е там.

— Усещаш ли го?

— Да. Осезаемото му присъствие. Силата на разума. Мощната интелигентност. Усетих го, преди да кажеш нещо.

— Ти вече долавяш толкова много неща — каза тя.

— Прекалено много — каза Валънтайн.

Той продължи да гледа на север. Огромната душа на дракона лежеше като бреме върху неговата. Придобил бе свръхчувствителност през месеците на кризата. Можеше вече почти без усилие да изпраща съзнанието си навсякъде където поиска. Буден или спящ, той се луташе в дълбините на световната душа. Разстоянията вече не бяха преграда. Усещаше всичко, дори грубите горчиви мисли на променящите се, дори бавнити пулсиращи еманации на водните крале.

— Какво иска драконът? — попита Карабела. — Ще ни нападне ли, Валънтайн?

— Съмнявам се.

— Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен, Карабела.

Отправи се към едрото животно сред вълните. Напрегна се, за да докосне съзнанието му. За миг възникна нещо като контакт, след което сякаш го отхвърли мощна ръка, но не презрително, не надменно. Като че ли драконът казваше: „Не сега, не тук, не още.“

— Изглежда толкова странно — отбеляза Карабела. — Ще ни нападне ли?

— Не.

— Изглеждаш изплашен.

— Не съм изплашен. Просто се опитвам да разбера. Но не чувствам никаква опасност. Това е само едно мощно съзнание, което ни следи непрекъснато…

— И изпраща доклади за нас на променящите се, може би?

— Възможно е.

— Ако драконите и променящите са се съюзили…

— Така смята Делиамбър. Мисля, че може да е по-сложно. И дълго ще се мъчим да разберем връзката между променящите се и драконите. Но повтарям — не усещам заплаха.

Тя помълча.

— Значи умееш да четеш мислите на драконите?

— Не. Усещам съзнанието им, присъствието им. Но те са тайна за мен, Карабела. Колкото по-упорито се боря да ги достигна до него, толкова по-лесно ме отхвърлят.

— Тръгва си.

— Да. Отказа да ме допусне до съзнанието си.

— Какво искаше той, Валънтайн? Какво е научил?

— Де да знаех!

Той се вкопчи в перилата, изцеден, разтреперан. Не разбираше. Разбра толкова малко. А знаеше, че е важно да разбере. Сигурен, че той можеше да спре хаоса и отново да обедини света. Да обедини воюващите страни. Но как? Как?

Когато преди години внезапната кончина на брат му го направи крал, той прие това бреме безропотно, макар често да го усещаше като колесница, която безмилостно го влачи подире си. Но поне бе получил подготовката да управлява кралство. Сега започваше да му се струва, че за да управлява Маджипур трябва да бъде Бог, а за това нямаше никаква подготовка.

Усещаше близостта на дракона, но не можеше да се свърже с него и след малко се отказа от опитите. Стоя до здрач, вперил поглед на север сякаш очакваше да види как Островът на Господарката сияе като фар в морето.

Но имаше още няколко дни път дотам.

Тази вечер говориха предимно за дракона и за неговата тайнствена поява. За това, че тези дни има дракони навсякъде в моретата, или поне така изглежда. И се питаха защо.

През нощта лежеше буден до Карабела и се вслушваше гласовете на Маджипур. Чуваше ги плачовете на гладните в Кинтор и хленча на уплашените в Пидруид, крясъците и стъпките, отекващи по калдъръмите на Велатис, лаещите излияния на уличните оратори в Алаизор. Чуваше името си и ликуването на метаморфите във влажната джунгла. Чуваше как на морското дъно се викат един друг драконите с възвишен, тържествен тон.

Усети също върху челото си прохладната длан на неговата майка, Господарката, която го увери, че скоро ще се видят и тя ще го дари с покой. Дойде и Кралят на сънищата и обеща нощес да обиколи света, за да открие враговете и да ги постави на колене, стига да може. Но след този кратък отдих Валънтайн отново чу виковете на ужас и болка, после песента на морските гиганти и шушукането на променящите се. И така нощта се превърна в сутрин, а той стана от леглото по-изтощен, отколкото на лягане.

Но щом навлязоха във водите между Алханроел и Острова, неразположението на Валънтайн започна да се разсейва. Не че беше престанал да долавя воплите на света, но тук Господарката имаше надмощие и от ден на ден силата й се увеличаваше. Валънтайн я усещаше до себе си как помага, води, успокоява. В Сувраел песимизмът на Краля на сънищата го бе подтикнал да говори красноречиво за вярата си, че светът може да бъде възстановен.

— Безнадеждно е — бе казал Минакс Барджазид.

— Не. Аз виждам изход — отвърнал бе Валънтайн.

— Няма изход, всичко е загубено.

— Само ме последвай, и ще ти го покажа.

И така, Валънтайн постепенно бе измъкнал Минакс от унинието и бе спечелил неговата подкрепа. Късчето надежда, намерено в Сувраел, някакси бе се изплъзнало от шепата му по пътя на север, но сега май се връщаше.

Наближиха Острова, който всеки ден се издигаше все по-високо над хоризонта, а всяка сутрин изгряващото слънце обливаше варовиковите укрепления, бледо-розови от първите зраци, после алени, златни и накрая — ослепително бели с великолепието на пълната белота, която се издига над водите като удар на гигантски чинели и всеобхватно незаглъхващо фортисимо.

В Нуминор Господарката го очакваше в Седемте стени. Йерархката Талинот Езулд пак заведе Валънтайн в смарагдовата стая, който пак намери майка си, застанала между танигаловите дървета в саксиите, усмихната, с протегнати към него ръце.

Но от предишната им среща в същата тази стая преди по-малко от година с нея бе станала стряскаща и ужасяваща промяна. Тъмната й коса бе прошарена, топлият блясък в очите й бе помръкнал и взорът им бе почти хладен. Навремето я оприличаваше на богиня — сега му приличаше на богиня, която полека се превръща в старица, съвсем смъртна.

Прегърнаха се. Тя сякаш бе станала толкова лека, че най-малкият капризен повей би могъл да я отнесе. Изпиха заедно чаша хладно златно вино и той й разказа за патилата си в Пиурифейн и пътуването до Сувраел, за срещата с Доминин Барджазид.

— А Кралят на сънищата? — попита тя. — Той добре ли те посрещна?

— Да. С голяма топлота. Направо ме изненада.

— Барджазидите рядко се държат мило. Предполагам поради начинът си на живот в онази страна и ужасната им отговорност. Но не са чудовища, за каквито обикновено ги смятат. Минакс е жесток — усещам го в душата си при редките срещи на съзнанията ни, но е силен и тачи добродетелите.

— Черноглид е, що се отнася до бъдещето, но ми обеща пълната си подкрепа. Сега бичува света с най-силните си послания, като се надява да овладее ширещата се лудост.

— Знам — каза Господарката. — През последните седмици чувствах силата му да се излива от Сувраел както никога преди. Той хвърля мощни усилия. Както и аз, по моя по-спокоен начин. Но това не е достатъчно. Светът полудя, Валънтайн. Звездата на неприятеля ни изгрява, нашите избледняват. Сега гладът и страхът, а не понтифексът и короналът управляват света. И ти го знаеш. Усещаш натиска на лудостта, която те поглъща и заплашва да отнесе всичко.

— Значи ще се провалим, майко? Ти, утешителката, ли ми казваш това?

В погледа й блесна стомана като навремето.

— Не съм споменавала за провал. Казах само, че Кралят на сънищата и Господарката на Острова не са в състояние да спрат пороя на безумието.

— Има и трета сила, майко. Или смяташ, че съм неспособен да воювам?

— Способен си на всичко, което пожелаеш. Но дори тези три сили не са достатъчни. Едно куцо управление не може да се справи с връхлетялата ни криза.

— Куцо?

— То стои на три крака. Нуждае се от четвърти. Време е старият Тиеверас да заспи.

— Майко…

— Докога можеш да избягваш отговорността си?

— Нищо не избягвам, майко. Но какво ще постигна, ако се зазидам в Лабиринта?

— Според теб понтифексът е безполезен? Твърде странна представа имаш за общността ни!

— Разбирам, че понтифексът е ценна фигура.

— И при това управляваш без да има такъв налице.

— Не е моя вината, че Тиеверас вече беше изкуфял, когато се въцарих на трона. Какво трябваше да сторя — веднага, щом станах коронал, да отида в Лабиринта ? Нямах понтифекс, защото не ми се падна да го имам. И не ми беше дошло времето да заместя Тиеверас. Имах да върша доста по-важна работа. И още имам.

— Ти дължиш на Маджипур понтифекс, Валънтайн.

— Още не. Не.

— Докога ще повтаряш това?

— Трябва да остана горе. Искам да се свържа с Данипиур и да се съюзим с нея срещу онзи проклетник Фараатаа. Ако съм в Лабиринта, как бих могъл…

— Искаш да кажеш, че пак ще ходиш в Пиурифейн?

— Това само ще е един втори неуспех. Въпреки това е важно да преговарям с метаморфите. Данипиур трябва да разбере, че не съм като кралете от миналото и приемам новите истини. И според мен не бива да потискаме метаморфите, а трябва да ги признаем, да ги включим в нашата общност.

— И това е осъществимо само ако си коронал?

— Убеден съм в това, майко.

— Тогава провери отново убежденията си — с неумолим тон каза Господарката. — Ако те наистина са убеждения, а не омраза към Лабиринта.

— Ненавиждам Лабиринта и не крия това. Но ще отида там, покорно, ако не с радост, щом му дойде времето. То още не е дошло. Може да е близо, но не е дошло.

— Дано не е след дълго. Дано Тиеверас заспи най-сетне, Валънтайн. И то скоро.

5

Фараатаа си помисли, че триумфът е малък, но си заслужава да му се насладиш. Толкова години изгнание и скиталчество из джунглите, толкова години подигравки, ако въобще ти обърнат внимание — и сега Данипиур най-учтиво го кани да я посети в къщата на кабинетите в Илиривойн.

Отначало понечи да откаже и надменно да я покани тя да го посети в Нови Велализиер. В края на краищата тя беше само една обикновена функционерка, а той, бурно акламиран от множеството, бе Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е, ежедневно беседващ с водните крале и обгърнат с преданост далеч по-голяма от всичко, за което би могла да претендира Данипиур. Но после размисли, защото си каза, че ще е далеч по-ефектно да встъпи начело на своите хиляди в Илиривойн, за да видят Данипиур и лакеите й с каква сила разполага! Така да бъде. И се съгласи.

В своето най-ново местоположение столицата имаше суров, незавършен вид. Както винаги на открито място в гората с пълноводен поток наблизо. Но улиците бяха просто неясни пътеки, плетените къщи имаха бедна украса и покривите им изглеждаха набързо направени, площадът пред Къщата на кабинетите бе полуразчистен и лиани се виеха и преплитаха навсякъде. Само Къщата на кабинетите имаше нещо общо с предишния Илиривойн. Както бе обичаят, те бяха донесли сградата със себе си от стария град и я издигнаха в центъра на новия, където тя доминираше над всичко: висока три етажа, оформена от блещукащи пръти баникор и полирани дъски от блатен махагон за фасада, тя се извисяваше над грубите колиби на пиуриварците от Илиривойн като палат. Фараатаа си помисли, че когато прекосят морето и възстановят Велализиер, ще построят истински палат от мрамор и плочи — ново чудо на света, което ще украсят с прекрасни неща, които ще вземат като плячка от замъка на лорд Валънтайн. И тогава Данипиур ще клекне пред него, пред Фараатаа!

Но засега смяташе да спази протокола. Представи се пред Къщата на кабинетите и премина през петте Промени на покорността: Вятъра, Пясъците, Острието, Потока, Пламъка. Задържа се в последната форма, докато се появи Данипиур. За части от секундата тя издаде уплахата си от броя на поддръжниците, придружили го до столицата — те запълваха площада и преливаха и извън границите на града. Но бързо възстанови осанката си и го приветства с трите промени на Приема: Звездата, Луната и Кометата. При последната форма Фараатаа прие собствения си вид и я последва в сградата. Никога преди не бе влизал в Къщата на кабинетите.

Данипиур бе хладна, сдържана, благовъзпитана. Фараатаа усети слаба искрица страхопочитание — в края на краищата, тя царуваше откакто той се помнеше, — но бързо го овладя. Знаеше чудесно, че надменността и върховното й самообладание бяха само защитни оръжия.

Предложи му калимботи и гумба, както и бледо лаведрово вино, което предизвика неудоволствието му — пиуриварците никога не пиеха вино. Той дори не вдигна чашата си за поздрав, което не мина незабелязано.

Когато с формалностите бе приключено, Данипиур му каза рязко:

— Обичам непроменящите се колкото теб, Фараатаа. Но това, което желаеш, е недостижимо.

— И какво желая?

— Да освободиш света от тях.

— Смяташ, че това е недостижимо? — попита той с деликатно любопитство в тона. — Защо?

— Те са двадесет милиарда. Къде ще вървят?

— Няма ли други светове във вселената? Дойдоха от тях — нека се върнат обратно.

Тя докосна с пръсти брадата си — знак, с който показа насмешката и пренебрежението си. Фараатаа не си позволи да се раздразни.

— Когато дойдоха — каза Данипиур, — те бяха малцина. А сега са много на брой. Даваш ли си сметка колко време ще отнеме да се извозят двадесет милиарда от тази планета? Ако всеки час отлита кораб с по десет хиляди, пак няма да се отървем от всички, защото ще се размножават по-бързо, отколкото се товарят корабите.

— Тогава нека ги оставим тук и да продължим да воюваме. И те ще се избиват помежду си за храна, която след време ще свърши и всичко живо ще измре от глад. Техните градове ще станат градове-призраци. И ще се избавим от тях завинаги.

Отново докосване до брадата.

— Двадесет милиарда трупове? Бъди разумен, Фараатаа! Представяш ли си какво означава това? В Ни-моя има повече народ от целия Пиурифейн — а колко още градове има? Помисли си само каква смрад ще се носи! Помисли си за болестите при толкова много разлагаща се плът!

— Плътта ще бъде оскъдна, ако измрат от глад.

— Говориш твърде лекомислено, Фараатаа.

— Така ли? Добре, говоря лекомислено. Лекомислено разбих един потисник, под чието иго сме от четиринадесет хилядолетия. Лекомислено ги хвърлих в ужас, лекомислено…

— Фараатаа!

— Постигнах много по моя лекомислен начин, Данипиур. Не само без всякаква твоя помощ, а фактически при твоето директно противопоставяне. А сега…

— Слушай, Фараатаа! Ти освободи мощни сили, да, и ти разби непроменящите се по немислим за мен начин. Но е време да се спреш и да помислиш за последиците.

— Помислил съм — отвърна той. — Ще си възвърнем своя свят.

— Може би. Но на каква цена! Изпратихме болести по техните земи — мислиш ли, че толкова лесно ще ги озаптим? Същото важи за ужасните зверове. А сега предлагаш светът да се задуши от разлагащите се телеса на милиарди. Спасяваш ли нашия свят, Фараатаа, или го унищожаваш?

— Болестите ще изчезнат с изгиването на растенията, но с тях се хранят те, а не и ние. Новите животни са малко, а светът е голям и мутантите не са способни да се размножават, така че ще се отървем от тях след като си свършат работата. И за разлика от теб аз не се плаша от гниещите трупове. За тях си има лешояди, а ние ще построим храмове от купищата кости. Победата е наша, Данипиур. Светът е спечелен отново.

— Прекалено си самоуверен. Още не са започнали да отвръщат на ударите ни, но ако започнат, Фараатаа? Какво ще стане? Спомни си какво направи лорд Стиамот.

— Трябваха му тридесет години за да победи.

— Така е — каза Данипиур, — но го направи с шепа хора. Сега непроменящите се числено ни превъзхождат многократно.

— Но сега сме много по-силни и коварни отколкото по Стиамотово време. Численото превъзходство ще бъде срещу тях, когато свършат провизиите им. Как ще се борят с нас тридесет години — да приемем, че ще са трийсет — когато са заплашени от глад?

— Гладните войни са доста по-свирепи от ситите.

Фараатаа се изсмя.

— За какви войни говориш, Данипиур. Тези хора са мекушави.

— По времето на лорд Стиамот…

— Това е било преди осем хилядолетия. Оттогава са живели твърде лесно и са се превърнали в раса на глупаци и страхливци. И най-тъп от всички е техният лорд Валънтайн, този малоумник с благочестивото си отвращение от насилие. Защо да се боим от крал, който не понася кръвопролития?

— Съгласна съм: няма защо. Но можем да го използваме, Фараатаа. И точно това смятам да направя.

— Как?

— Знаеш, че той мечтае да се споразумее с нас.

— Знам — каза Фараатаа, — че влезе в Пиурифейн с глупавата надежда да преговаря с теб и ти мъдро избегна срещата.

— Той дойде да търси приятелство. И наистина го избягвах. Исках да разбера повече за твоите намерения, преди да преговарям с него.

— Сега ги знаеш.

— Да. И те моля да престанеш с тия чуми и зарази и да ме подкрепиш на срещата с коронала. Твоите действия застрашават моите цели.

— Които са?

— Лорд Валънтайн е различен от другите коронали. Той е свят правдолюбец. Смятам да извоювам от него такива отстъпки, каквито не би ни гарантирал никой от предшествениците му. Правото пак да се настаним в Алханроел, да притежаваме отново свещения град Велализиер, равенство с останалите на Маджипур.

— По-добре да разрушим изцяло ограниченията и да се заселваме където пожелаем.

— Разбери, че това е невъзможно. Няма как да изгониш двадесет милиарда от тази планета или да ги ликвидираш. Но можем да сключим мир с тях. И Валънтайн е залог за този мир, Фараатаа.

— Мир! Глупава лъжовна дума! Мир! Не, Данипиур, не искам никакъв мир. Интересува ме победата. И тя ще е наша.

— Жадуваната ти победа ще бъде край за всички ни — каза язвително Данипиур.

— Не мисля. И смятам, че преговорите ти с коронала са ялови. Ако ти обещае отстъпките, които искаш, собствените му принцове и херцози ще го свалят и ще го заменят с по-безмилостен човек. И какво тогава? Не, Данупиур, аз ще воювам, докато изтребя от нашия свят непроменящите се. Всичко друго е робство за нас.

— Забранявам ти.

— Забраняваш?

— Аз съм владетелката Данипиур!

— Да, така е. Но какво означава това? Аз съм Кралят, който е, за когото говореха пророците. Самите непроменящи се треперят пред мен. Ще ги унищожа, Данипиур. А ако ми се противопоставяш — и теб. — Той стана и с длан събори недокоснатата си чаша, като разля виното на масата. На изхода се спря и погледна назад, накратко прие формата, известна като Реката — жест на неуважение и предизвикателство. После възприе собствената си форма. — Войната ще продължи — каза той. — Засега ти разрешавам да запазиш кабинета си, но гледай да не предприемеш предателски стъпки. Колкото за светеца лорд Валънтайн, неговият живот е мой. С кръвта му ще пречистя Масата на Боговете при повторното освещаване на Велализиер. Внимавай, Данипиур. Или ще използвам и твоята кръвчица със същата цел.

6

— Короналът е със своята майка, Господарката — каза йерархката Талинот Есулд. — Моли те да пренощуваш в царските покои в Нуминор и да тръгнеш към него утре сутринта, принц Хисун.

— Както желае короналът — каза Хисун.

Той гледаше покрай йерахката към издигащата се над Нимунор огромна бяла стена, ослепителна в своята белота. Когато за пръв път зърнаха Острова преди няколко дни по пътя към Алханроел, той закри, а застаналата до него Елсином се извърна с ужас от гледката.

— Колко е ярко! Няма ли да ослепеем? — извика тя.

А сега, отблизо, светлината на белия камък изглеждаше чиста, успокояваща — по-скоро лунна, отколкото слънчева.

От морето повя прохладният бриз — същият, който го беше докарал толкова бързо — но не с такава скорост, че да успокои трупащото се по пътя нетърпение, което продължаваше да го измъчва и тук. Но все пак той знаеше, че трябва да се овладее и да се приспособи към необвързания ритъм на Острова и неговата спокойна владетелка, инак нямаше да свърши онова, за което бе дошъл.

И наистина усети, как този спокоен ритъм го завладява, докато иерахката го водеше през тихото пристанищно градче към Седемте стени. Очарованието на Острова бе неустоимо — спокойствие, ведрина, мир, които свидетелствуваха за присъствието на Господарката. Нямаше и помен от бъркотията, обхванала Маджипур.

Хисун видя зор докато заспи тази нощ в разкошната стая, по чиито стени висяха великолепни гоблени, тъкани отдавна, още във времената, когато тези покои бяха приютявали великия лорд Конфалум и Престимион, и самия Стиамот. Имаше чувството, че древните крале сноват наоколо и тихо му шушнат подигравателни думи: парвеню, фукльо, пуяк. Успокояваше се сърдито, че това е само шумът на вълните. Но сънят все не идваше и колкото повече го зовеше, толкова повече се ококорваше. Стана и обиколи из стаите, после излезе на двора, за да събуди някой слуга и да поиска вино. Но не откри никой и се върна в леглото си. Този път Господарката леко докосна душата му почти веднага. Не беше послание, а просто контакт, лек като дихание, благ зов по име, който го унесе в дрямка, а после в дълбок сън, недостъпен за видения.

На сутринта Талинот Есулд ги поведе двамата с Елсином към подножието на голямата бяла скала, където ги чакаха флотерни шейни, за да ги закарат до високите тераси на Острова.

Изкачването на вертикалата на Първата скала бе грандиозно — все нагоре и нагоре, като в сън. Хисун не посмя да отвори очи, преди да спрат. Когато се озърна, видя набраздената от слънцето морска шир, простряла се към далечния Алханроел, и пресегналия се към нея с полукръг на вълнолома. Пренощуваха в подножието на стръмната Втора скала, сякаш изпълваща цялото небе, в така наречената Тераса на огледалата.

Накрая стигнаха до най-високата вътрешна скала, на хиляди метри над морското равнище, при светилището на Господарката. Въздухът бе толкова свръхестествено прозрачен, че намиращите се на огромно разстояние предмети изпъкваха като през увеличително стъкло. Високо в небето кръжаха на мързеливи спирали някакви големи червени птици с гигантски черни криле. Спряха при накакви обикновени белосани с вар постройки, пръснати в привиден безпорядък сред градини, от които лъхаше ненадминато умиротворение.

— Това е терасата на обожанието — обясни Талинот Есулд. — Вратата към Вътрешния храм.

Преспаха в тиха самотна къща с блещукащ басейн и градина, оградена с непроницаема стена от лози. След като закусиха с плодове и риба отново се появи Талинот Есулд заедно с друга иерархка — белокоса жена с пронизващи очи. Непознатата се поздрави с двамата по различен начин. Първо отдаде полагаемата почит на Хисун като на принц от Върха, но някак небрежно, после се обърна към Елсином, хвана ръцете й в своите и ги задържа, като се взря топло и напрегнато в очите й.

— Добре дошли на Третата скала. Аз съм Лоривейд — каза тя, след като най-после пусна ръцете на Елсином. — Господарката и нейният син ви очакват.

Сутринта бе прохладна и мъглива, с намек за слънчева светлина, която се канеше да пробие през ниските облаци. Съпровождани от Лоривейд и Талинот Есулд поеха мълком през една градина, където върху всяко листенце искреше капчица роса, и преминаха по мост от бял камък, чиято крехка извивка сякаш можеше да рухне и под най-леките стъпки, за да тръгнат по обширна тревиста поляна към Вътрешния замък, разположен в противоположния й край.

Хисун никога не бе виждал по-прекрасно здание. Съградено бе от същия прозрачен бял камък като моста. От разположената в центъра му ниска ротонда с плосък покрив излизаха осем дълги, крехки крила като звездни лъчи. Липсваше украса. Всичко беше чисто, скромно, просто, безупречно.

В ротондата — просторна осмоъгълна стая с осмоъгълен басейн, ги чакаха лорд Валънтайн и една жена, която сигурно бе неговата майка, Господарката.

Хисун се спря на прага, обзет от недоумение на коя от тези две Власти първо да изрази почит. Реши, че е редно да поздрави първо Господарката, но как? Нямаше представа. Наставниците му не го бяха подготвили за среща с нея.

Обърна се към нея. Видя му се много по-стара, отколкото бе очаквал, но усмивката й, ослепителна, топла и лъчезарна като обедно слънце, говореше красноречиво за жизнеността и силата, които все още притежаваше. Тази изумителна светлина стопи всичките му съмнения и страхове.

Понечи да коленичи, но тя го спря с лаконичен жест и му протегна ръка. Незнайно как предусетил какво се иска от него, Хисун леко докосна пръсти до нейните и почувства невероятен, стряскащ, прилив на енергия, който би го накарал да отскочи, ако не се владееше добре. И внезапно изпита приток на увереност, сила, равновесие.

После се обърна към коронала.

— Милорд — прошепна Хисун.

Беше изумен и поразен от промяната във външния вид на Валънтайн. На последната им среща в началото на зле започналата голяма обиколка короналът бе съсипан от умора, но дори тогава от облика му струеше някаква вътрешна светлина, някаква неопредолима радост. Но не и сега. С потъмняла кожа и изсветляла от жестокото слънце на Сувраел коса Валънтайн бе придобил странно свиреп, почти варварски вид. Очите му бяха хлътнали, а по изпитото и сбръчкано лице нямаше и следа от онази лъчезарност, която бе най-присъща на характера му. Сякаш бяха го подменили — изглеждаше сериозен, напрегнат, сдържан.

Хисун започна да прави звездния знак. Но лорд Валънтайн го спря нетърпеливо с жест, пристъпи напред и стисна ръката му. Това също бе объркващо. С коронали не се ръкуват. И при този допир Хисун усети прилив на енергия, но сега остана смутен, разколебан, неспокоен.

Дойде моментът да представи на двамата властници Елсином, която сякаш се бе вкаменила при вида на височайшите особи.

— Милорд, благословена Господарке, това е моята майка, лейди Елсином…

— Безценна майка на безценен син — произнесе Господарката и Хисун си каза, че никога досега не е чувал по-прекрасен глас — богат, спокоен, мелодичен. — Ела при мен, Елсином.

Двете се срещнаха до осмоъгълния басейн насред стаята и Господарката прегърна топло гостенката. А когато двете жени се разделиха, Хисун изпита чувството, че майка му е досущ като някой, който дълго е бил на тъмно и сега е излязъл на слънце. Очите й блестяха, лицето й беше пламнало, а от стеснителността й нямаше и следа.

Елсином понечи да стори звездния знак, но Валънтайн спря и нея.

— Оставете, лейди Елсином — каза той.

— Това е мой дълг, милорд — твърдо заяви тя.

— Не. Вече не. — Короналът се усмихна за пръв път от сутринта. — Всички тези жестове и поклони са за публиката. Но тук церемониите са излишни. — И се обърна към Хисун с думите: — Ако не знаех, че идваш днес, едва ли щях да те позная. Толкова си променен.

— Времето променя, пък и годините, в които не сме се виждали, не бяха лесни.

— Така е. — Валънтайн наведе напред и впи изучаващ поглед в Хисун. Най-после каза: — Някога смятах, че те познавам добре. Но онзи Хисун беше дяволито хлапе. А сега пред мен стои мъж, не дяволит, а умен и хитър. Мисля, че все още съзирам някогашното момче, но не ми е лесно да го разпозная.

— И вие не сте мъжът, когото водих някога из Лабиринта.

— Толкова ли съм променен, Хисун?

— Да, милорд. Боя се за вас.

— Бой се за Маджипур, а не за мен.

— Наистина се страхувам за Маджипур, и то много. Но как да не се боя за вас? Вие сте моят благодетел. На вас дължа всичко. Когато ви виждам толкова посърнал и мрачен…

— Времената са мрачни, Хисун. Те са оставили своя отпечатък върху лицето ми. Но може би ще дойде пролет пред всички ни. Какви са новините от Замъка Връхни? Знам, че лордовете и принцовете имат големи планове.

— Да, милорд.

— Говори тогава!

— Разбирате, милорд, че без ваше одобрение регентският съвет не смята да предприема…

— Разбирам. Кажи ми, какво предлага съветът.

Хисун дълбоко пое дъх.

— Първо — каза той, — ще обкръжим с войски всички граници на Пиурифейн, за да попречим на метаморфите да ни тормозят и занапред с болести и ужаси.

— Обсада или нападение имаш предвид?

— На първо време обсада, милорд.

— На първо време?

— Щом веднъж установим контрол над границите, ще навлезем в провинцията и ще потърсим бунтовника Фараатаа и неговите последователи.

— И какво ще правите с тях, разбира се, ако ги заловите, в което силно се съмнявам, като имам предвид собствения си плачевен опит от джунглата?

— Ще ги затворим.

— Нищо повече? Никакви екзекуции на водачите?

— Милорд, ние не сме диваци!

— Разбира се, разбира се. И с нахлуването целите само да заловите Фараатаа?

— Нищо повече, милорд.

— Никакви опити да свалите от власт Данипиур? И да ликвидирате метаморфите?

— Категорично — не.

— Разбирам. — Гласът му беше странно спокоен, почти подигравателен — Хисун никога досега не бе го чувал да говори с този тон. — И какво още предлага съветът?

Хисун изложи стратегията, включваща окупацията на Пилиплок и отцепилите се градове и провинции, неутрализацията на лъжекороналите и войските им, решаването на продоволствения проблем.

— Всеобхватна схема — каза лорд Валънтайн със същия странен отчужден тон. — И кой ще води всички тези армии?

— Съветът препоръчва командването да се раздели между регентите — отговори Хисун.

— А аз?

— А вие ще сте върховен главнокомандващ, милорд.

— Да, да. — Валънтайн се замисли. Имаше нещо дълбоко тревожно в строгия, сдържан начин, по който разпитваше — явно знаеше не по-зле от гостенина накъде клони разговорът. Хисун откри, че изпитва ужас от мига, в който ще премине към същината. Но явно моментът наближаваше. Очите на коронала блестяха особено, когато вниманието му отново се насочи към Хисун. — Няма ли Регентският съвет и други предложения, принце?

— Само още едно нещо, милорд.

— А именно?

— Командирът на армията, която ще окупира Пилиплок и другите разбунтувани градове, трябва да носи титлата коронал.

— Току-що ми каза, че короналът ще е върховен главнокомандващ.

— Не короналът, милорд. Понтифексът.

Настъпилата тишина сякаш щеше да трае хилядолетие. Лорд Валънтайн се беше вкаменил и ако не беше играещият на бузата мускул, човек можеше да го сбърка със статуя. Хисун чакаше напрегнато и не смееше да се обади, втрещен от собствената си дързост да постави такъв ултиматум на коронала. Но работата бе свършена. Нямаше връщане назад. Ако лорд Валънтайн го разжалва и да го прати отново да проси из улиците на Лабиринта, така да бъде.

Короналът прихна в смях.

Този смях се зараждаше нейде дълбоко — силен, гръмовен, бумтящ, смях, който подобаваше на гиганти като Лизамон Хълтин или Залзан Кавол, но не и на кроткия лорд Валънтайн. Смях, който нямаше спиране — и точно в мига, в който Хисун изведнъж се уплаши, че короналът обезумява, той спря, бързо и внезапно. От странното веселие на лорд Валънтайн не остана нищо, освен особената бегла усмивка.

— Браво! — извика той. — Браво, Хисун, браво!

— Милорд!

— И кой ще е новият коронал?

— Милорд, трябва да разберете, че това са само предложения в името на по-голяма ефективност на управлението в кризата…

— Да, разбира се. И кой, питам те пак, ще бъде издигнат в името на по-голямата ефективност?

— Милорд, изборът на наследник винаги е прерогатива на предишния коронал.

— Така е. Но кандидатите — не са ли предложени от Висшия съвет на принцовете? Предполагаем наследник бе покойният Елидат. Значи кой е следващият, Хисун?

— Обсъдени бяха няколко имена — каза Хисун тихо. Не смееше да погледне събеседника си в очите. — Ако ви е неприятно, милорд…

— Няколко имена… Чии?

— Първо, милорд Стазилейн. Но той веднага си направи отвод. После милорд Дивис…

— Дивис никога не бива да става коронал — каза лорд Валънтайн остро и хвърли поглед към Господарката. — Притежава всички недостатъци на брат ми Вориакс и нито едно от достойнствата му. Освен смелост, мисля, и известна твърдост. Което не е достатъчно.

— Имаше и още един кандидат, милорд.

— Ти ли, Хисун?

— Да, милорд — задавено прошепна Хисун. — Аз.

Лорд Валънтайн се усмихна.

— Би ли приел?

— Ако това бъде поискано от мен — да, милорд. Да.

Короналът впи очи в Хисун, който издържа жестокото изпитание без да трепне.

— Е, тогава всичко е наред, нали? Майка ми ще подкрепи издигането ми. Регентският съвет също. Лорд Тиеверас — сто на сто.

— Валънтайн — каза Господарката и сви вежди.

— Не се безпокой, майко. Разбирам какво трябва да се направи. Не мога повече да се колебая, нали? Следователно приемам съдбата си. Ще известим Хорнкаст, че трябва да се позволи на Тиеверас да премине Моста на сбогуванията. Ти, майко, най-после ще се освободиш от бремето и ще заживееш спокоен, улегнал живот. А твоята работа, Елсином, тепърва започва. И твоята, Хисун. Виждате ли, всичко е свършено. Стана както възнамерявах, само че по-скоро, отколкото бях очаквал. — Изненадан, Хисун видя, че изражението му се смекчи: суровостта и несвойствената свирепост изчезнаха и погледът му отново стана благ и спокоен като на някогашния Валънтайн, а зловещата, скована, лустросана усмивка, граничеща с лудост, отстъпи място на предишната сърдечна и нежна, пълна с обич. — Свършено е — повтори Валънтайн тихо. Вдигна ръце, стори звездния знак и извика: — Да живее короналът! Да живее лорд Хисун!

7

Трима от петте велики министри на понтификата бяха вече в заседателната зала, когато влезе Хорнкаст. В центъра както обикновено седеше гхайрогът Шинаам, министър но външните работи — раздвоеният му език потрепваше нервно, сякаш смяташе, че смъртна присъда ще бъде произнесена не на него самия, а не на изкопаемото, на което бе служил толкова дълго. До него бе празното място на лекаря Сепултроув, а вдясно седеше Дилифон, сбръчканият и парализиран дребосък, вкопчен в облегалките на креслото. Но в очите му гореше плам, който Хорнкаст смяташе за угаснал от години. Отсреща видя съногадателката Нарамир, от чиято чувствена, създадена с магия красота, прикриваща древна възраст, се излъчваше мрачна болезненост и ужас. Хорнкаст се запита откога всеки от тези тримата бе чакал този ден? И какви клаузи бе подготвил за тържествения момент?

— Къде е Сепултроув? — попита Хорнкаст.

— При понтифекса — отвърна Дилифон. — Повикаха го в тронната зала преди час. Понтифексът отново бил заговорил.

— Странно е, че не са ме уведомили — каза Хорнкаст.

— Получаваше послание от коронала — каза Шинаан. — И сметнахме, че не бива да те безпокоим.

— Това е денят, нали? — попита напрегнато Нарамир.

Хорнкаст кимна.

— Това е.

— Не е за вярване — каза Дилифон. — Фарсът продължи толкова дълго, че изглеждаше безкраен.

— Той свършва днес — каза Хорнкаст. — Ето указа. Формулиран съвсем елегантно, наистина.

Шинаам издаде тънък скърцащ смях.

— Бих искал да знам — каза той — що за фрази се използват, когато се осъжда на смърт един царуващ понтифекс. Струва ми се, че този документ здравата ще се изучава от бъдещите поколения.

— Указът не е смъртна присъда — възрази Хорнкаст. — И не съдържа инструкции. Той е просто прокламация относно скръбта на коронала по повод кончината на неговия, а и нашия общ отец, великият понтифекс Тиеверас.

— А той е по-хитър, отколкото го мислех! — каза Дилифон. — Ръцете му остават чисти!

— Винаги е така — промълви Нарамир. — Кажи ми, Хорнкаст, кой ще е новият коронал?

— Хисун, синът на Елсином.

— Младият принц от Лабиринта?

— Същият.

— Изумително. Значи тогава ще имаме нова господарка?

— Елсином — каза Хорнкаст.

— Това е революция! — извика Шинаам. — Валънтайн рутна замъка Връхни с едно побутване! Кой би повярвал? Кой би повярвал? Лорд Хисун! Възможно ли е? Как го приемат принцовете от Върха?

— Мисля, че нямат голям избор — отвърна Хорнкаст. — Но нека оставим принцовете. Имаме си достатъчно своя работа в този последен ден на властта ни.

— И слава на Божествения, че е така — рече Дилифон.

Гхайрогът го погледна кръвнишки.

— Говори само от свое име!

— Може би. Но говоря и от името на понтифекс Тиеверас.

— Който днес изглежда сам говори от свое име? — каза Хорнкаст и се взря в документа. — Има няколко любопитни проблема за разрешаване. Например моят екип така и не откри описание на процедурата за смяна на понтифексите.

— Вероятно никой няма опит в подобни неща — каза Дилифон. — Освен самия Тиеверас.

— Едва ли не би помогнал по този въпрос — каза Хорнкаст. — Сега търсим в архивите подробности за обявяването на смъртта на Осиър и възкачването на Тиеверас, но ако не открием нищо, ще трябва сами да измислим церемонията.

Нарамир притвори очи и каза с нисък, далечен глас:

— Забравяте. Има личност, която е присъствала на въцаряването на Тиеверас в Лабиринта.

Хорнкаст се втрещи. Всички знаеха, че е стара. Но никой не знаеше колко, а само това, че откакто се помнят тя е съногадателката на понтифекса. Но ако наистина казва истината, значи е доста по-стара, отколкото си е представял: усети как го полазват тръпки — той, дето се смяташе за човек, който не може да се изненада от нищо.

— Значи си спомняш това?

— Като в мъгла. Обявиха събитието първо в Двора на колоните. След това в Двора на глобусите, на Площада на маските, в Залата на ветровете и Двора на пирамидите. И за последно — в Отвора на остриетата. Когато новият понтифекс пристигна в Лабиринта, той влезе през Отвора на остриетата и тръгна надолу пеша. Това си го спомням: Тиеверас крачи с безмерна жизненост през огромни тълпи, които крещят името му, и върви толкова бързо, че никой не може да го стигне. Не спря, докато не прекоси целия Лабиринт. Чудя се, дали понтифекс Валънтайн ще покаже същата енергия?

— Това е следващият любопитен проблем — каза Хорнкаст. — Понтифекс Валънтайн не смята незабавно да се установи в Лабиринта.

— Какво?! — избоботи Дилифон.

— Сега е на Острова с предишната Господарка, новия коронал и новата Господарка. Понтифексът ме уведомява, че възнамерява после да отиде в Зимроел, за да усмири разбунтуваните провинции. Предполага, че процесът ще бъде дълъг, и иска да отложа всякакви церемонии по възкачването му на престола.

— За колко? — попита Шинаам.

— Не е ясно — каза Хорнкаст. — Знае ли се колко ще трае кризата? А дотогава той ще остане в горния свят.

— В такъв случай — каза Нарамир — можем да очакваме, че кризата ще трае, докато Валънтайн е жив.

Хорнкаст я погледна с усмивка.

— Ти го разбираш добре. Той мрази Лабиринта и според мен ще използва всеки претекст, за да избегне заселването си тук.

Дилифон бавно поклати глава.

— Но как е възможно? Понтифексите живеят в Лабиринта! Това е традицията! От десет хилядолетия насам понтифекс не е живял в горния свят.

— Нито Валънтайн е бил понтифекс — каза Хорнкаст. — Май ни чакат още доста промени по време на царуването му, ако светът преживее войната, обявена от променящите се. Но за мен няма голямо значение дали той живее в Лабиринта, Суврал или Връхни. Моето време свърши, както и вашето Дилифон и Шинаам, а може би дори твоето, моя лейди Нарамир. Възможните рокади слабо ме интересуват.

— Той трябва да се установи тук! — повтори Дилифон. — Как може новият коронал да отстоява властта си, ако понтифексът също се явява пред гражданите в горния свят?

— Може би това е планът му — предположи Шинаам. — Става понтифекс, защото е неотвратимо, а като стои горе, фактически продължава да играе ролята на един действащ коронал, като така неговият лорд Хисун остава в подчинено положение. В името на Господарката, никога не съм го смятал за толкова ловък!

— Нито аз! — каза Дилифон.

Хорнкаст сви рамене.

— Не ясно какви са намеренията му — каза той. — Знаем само, че няма да му видим очите докато трае войната. И свитата му ще го следва навсякъде, защото всички ние сме освободени от постовете си в мига, в който той наследи трона. — Хорнкаст бавно огледа присъстващите. — И ви напомням, че говорим за Валънтайн като за понтифекс, макар наследяването фактически още да не е станало. Това е нашата последна отговорност.

— Нашата? — каза Шанаам.

— Смяташ да се измъкнеш ли? — попита Хорнкаст. — Тогава върви и си лягай, старче, и ние ще си свършим работата и без теб. Защото вече трябва вървим в тронната зала, за да изпълним дълга си. Дилифон? Нарамир?

— Ще ви придружа — каза Шинаам намусено.

Хорнкаст ги поведе — бавна процесия, парад на изкопаеми. И най-после застанаха пред портала, който се отвори, след като механизъмът за последен път разпозна Хорнкаст.

До животоподдържащата сфера, приютила понтифекса, стоеше Сепултроув.

— Много странно — каза лекарят. — След толкова дълго мълчание той проговори пак. Чуйте.

И от синия стъклен глобус долетя свистенето и гъргоренето на Тиеверас, сетне ясно се чуха думите:

— Ела. Стани. Тръгни.

— Същите думи — каза Сепултроув.

— Живот! Болка! Смърт!

— Мисля, че знае — каза Хорнкаст. — Мисля, че би трябвало да знае!

— Какво каза? — попита Сепултроув.

Хорнкаст посочи указа.

— Това е прокламация на лорд Валънтайн по повод непрежалимата загуба на великия император на Маджипур.

— Разбирам — каза лекарят и лицето му потъмня от нахлулата кръв. — Значи най-сетне това ще стане.

— Така е.

— Сега ли? — попита Сепултроув. Ръцете му трепереха. Той ги положи върху контролното табло.

От понтифекса долетя последен изблик на думи:

— Живот, Величество. Смърт. Валънтайн понтифекс на Маджипур!

Последва ужасна тишина.

— Сега — каза Хорнкаст.

8

Поредното безкрайно кръстосване из морската шир — сега Валънтайн отново плаваше от Острова към Зимроел и започваше да си мисли, че в един от предишните си животи трябва да е бил легендарният древен капитан Синабор Лавон, решил пръв да преброди Великото море, който след пет години се е отказал от мечтата си и вероятно за този си грях е бил наказан да се прероди и да странства от бряг до бряг без отдих. Но Валънтайн вече не усещаше нито умора, нито копнеж да се спре веднъж и завинаги. По някакъв начин — странен и неочакван — той продължаваше своята голяма обиколка.

Флотата, тласкана на запад от попътни ветрове, наближаваше Пилиплок. Този път в морето нямаше дракони, които да заплашват или забавят пътуването, и се придвижиха бързо.

Флаговете на мачтите сочеха право към Зимроел: вече не зелено-златни, под които сега плаваше лорд Хисун, а червено-черни със знака на Лабиринта.

Валънтайн още не беше свикнал нито с тези цветове, нито с другите промени. Вече не правеха звездния знак в негово присъствие. Добре, така да бъде — и без това винаги бе смятал тези поздрави за глупост. Вече не го наричаха милорд, а Ваше Величество. Което беше безразлично на Валънтайн, като се изключи фактът, че това обръщение някак му липсваше, и то чисто фонетично. С мъка изстискваше от хората накоя-друга дума, защото всички знаеха, че според древния обичай са длъжни да адресират казаното към висшия говорител и никога към самия понтифекс, макар той да беше тук и да не беше оглушал. А и понтифексът трябваше да беседва чрез препредаване от говорителя. Това беше първият обичай, който понтифекс Валънтайн премахна, но не беше лесно другите да свикнат с промяната. Нарекъл бе Слийт свой главен говорител — твърде естествено назначение, — но на Слийт бе забранено да се отдава на някоя от тези древни безсмислени церемонии — да се прави на ухо на понтифекса.

Ако става на въпрос, никой не можеше да проумее присъствието на един понтифекс на борда на кораб, брулен от ветровете и огрян от яркото палещо слънце. Понтифексът бе император, забулен в тайнственост. Понтифексът трябваше да бъде скрит от погледите. Понтифексът, както знаеха всички, бе редно да стои в Лабиринта.

„Няма да отида“, каза си Валънтайн.

Предал бе короната, друг вече притежаваше привилегията да се зове лорд и да управлява Замъка, ако лорд Хисун изобщо има късмета да се върне там. Но нямаше да се погребе под земята.

На палубата се появи Карабела.

— Азенхарт ме помоли да предам, милорд, че ще наближим Пилиплок след половин денонощие, ако вятърът е все така благоприятен.

— Не се казва милорд — поправи я Валънтайн.

Тя широко се усмихна.

— Трудно ми е да запомня това, Ваше Величество!

— И на мен. Но нещата са се променили.

— Защо да не те наричам милорд, поне насаме? Защото за мен ти наистина си мой господар.

— Така ли? Нима ти заповядвам и те карам да ми слугуваш?

— Знаеш, че имам предвид друго, Валънтайн.

— Тогава ме наричай Валънтайн, а не милорд. Бях ти крал, сега съм ти император, но не и господар. Мислех си, че това винаги е било ясно между нас.

— Може би — Ваше Величество.

Двамата се засмяха и той я прегърна.

— Често съм ти казвал, че съжалявам дето те отвлякох от волния жонгльорски живот заради отговорностите на Връхни. И ти често ми отговаряше, че такъв е бил твоят избор.

— И това е чистата истина, милорд.

— Но сега съм понтифекс — о, Господарке, колко са ми чужди тези думи, — аз съм понтифекс и трябва съвсем да съм те лишил от радостите на живота.

— Защо, Валънтайн? Нима понтифексите изоставят съпругите си? Не съм чувала нищо за такъв обичай!

— Понтифексите живеят в Лабиринта, Карабела.

— Пак ли започваш?

— Никога не излиза от ума ми. И ако трябва да живея в Лабиринта — значи и ти трябва да дойдеш там, а как да го искам от теб?

— Искаш ли го от мен?

— Знаеш, че нямам никакво желание да се разделяме.

— Нито аз, милорд. Но сега не сме в Лабиринта и не смятах, че ще ходиш там.

— А какво ще стане, ако се наложи, Карабела?

— Кой може да се налага на един понтифекс?

Той поклати глава.

— Но какво ще стане, ако се наложи? Чудесно знаеш колко недолюбвам това място. Но ако по извънредно важни държавни съображения това стане неотвратимо…

— Тогава идвам с теб.

— Далеч от цялата тази красота?

— Ти със сигурност ще намираш претексти да се измъкваш горе.

— А ако не успея?

— Гледай в близка перспектива, милорд. Светът загива — докато не решиш трудните задачи, които чакат на тебе, никой няма да те пъхне в Лабиринта. После ще има време да се тревожим къде ще живеем и дали това ще ни хареса. Не съм ли права?

Валънтайн кимна.

— Наистина. Глупаво преувеличавам неволите си.

— Но ти казвам и нека повече не се връщаме на въпроса: ще се радвам, ако почтено се измъкнеж от Лабиринта завинаги, но ако се налага, ще те последвам безусловно. Нима си мислите, милорд, че когато ме взехте за съпруга, не знаех, че един ден ще станете понтифекс?

— Ваше Величество — поправи я Валънтайн. Отново плъзна ръка по раменете й и леко я целуна.

— Обещавам повече да не дълбая темата за Лабиринта — каза той. — А ти ми обещай да ме величаеш с новата титла.

— Да, Ваше Величество. Ваше Величество. Да.

След малко Карабела слезе долу, а Валънтайн остана на палубата и насочи към хоризонта далекогледа.

И се запита какъв ли прием ги очаква в свободната република Пилиплок?

Всички се бяха противопоставили на решението му да отиде там. Слийт, Тунигорн, Карабела, Хисун в един глас говореха за риска и несигурността. Пилиплок в своята лудост беше способен на всичко — дори да плени понтифекса и да го държи като заложник, за да гарантира своята независимост.

Противопоставяха се с аргумента, че в Пилиплок се ходи начело на армия, каквато Валънтайн няма.

Той контрираше с постигнатото във Връхни споразумение след рекрутирането на новите армии короналът да оглави военния поход срещу размирния Пилиплок, а понтифексът да кове стратегията от безопасно разстояние.

— Ще отпадне необходимостта да се хвърлят войски срещу Пилиплок — каза веднъж Валънтайн на Хисун.

— Ваше Величество?

— От времето на възстановяването имам голям опит при усмиряването на бунтовници без кръвопролития. Ако това сториш сега ти, със сигурност това ще предизвика въоръжената им съпротива. Но появата на самия понтифекс — къде се чудо видяло понтифекс да дойде в Пилиплок? — страхопочитанието към височайшата му особа ще ги обуздае и те не ще дръзнат да му посегнат, дори да влезе в града сам.

Въпреки изразеното от Хисун силно недоверие, Валънтайн надделя с ясното съзнание, че победата му е предрешена: твърде рано бе един току-що предал короната понтифекс да стане фигурант, макар може би точно това да се очакваше от главата на Лабиринта. Валънтайн откри, че властта не се отстъпва лесно дори от онези, които са смятали, че не я обичат особено.

Но това не беше изцяло въпрос на борба за власт. А на предотвратяване на излишни кръвопролития. Хисун открито изразяваше недоверие, че Пилиплок може да влезе в правия път по мирен начин, а Валънтайн възнамеряваше да докаже обратното.

Когато на сутринта Пилиплок внезапно изникна високо над тъмното устие на Зимър, Валънтайн застана на носа на „Лейди Тийн“, издокаран като понтифекс в ярко алено и черно, така че да го види ясно цял Пилиплок.

— Пак ни пращат драконовите кораби — каза Слийт.

Да. Също Като последния път, когато Валънтайн като коронал бе дошъл в Пилиплок за началото на голямата обиколка през Зимроел. Но тогава корабите-посрещачи бяха окичени със знамена в зелено и златно и го приветстваха с радостна какофония от овации, свирня на тромпети и барабани. Сега флаговете бяха други — жълти с тъмночервени ленти, толкова мрачни и зловещи, колкото и самите кораби с шипове на опашките. Това положително бе стягът на свободната република, за каквато се смяташе сега Пилиплок, нито пък тази флота идваше, за да го приветства приятелски.

Великият адмирал Азенхарт погледна неспокойно към Валънтайн.

— Да им заповядам ли да отстъпят или да ни ескортират до пристанището, Ваше Величество? — нонита Азенхарт, а понтифексът само се усмихна и му направи знак да не се притеснява.

Най-мощният от драконовите кораби се откъсна от останалите и зае позиция близо до „Лейди Тийн“. Валънтайн разпозна в него флагмана на ветеранката Гуидраг, най-опитната сред тукашните капитани. А и самата свирепа стара скандарка бе на палубата.

— В името на свободна република Пилиплок, кои сте вие? — извика тя.

— Това е „Лейди Тийн“, а аз съм Валънтайн. Ела на борда да поговорим, Гуидраг.

— Не мога да направя това, милорд.

— Не казах лорд Валънтайн, а Валънтайн — парира той. — Разбираш ли какво имам предвид? Ако ти не дойдеш, аз идвам при теб! Приготви се за посрещане.

— Ваше Величество! — ужасено възкликна Слийт.

Валънтайн се обърна към Азенхарт.

— Приготви ни плаващ флотер. Слийт, ти си висш говорител и ще ме придружиш. И ти, Делиамбър.

— Милорд, умолявам… — припряно започна Карабела.

— Ако възнамеряват да ни заловят, ще го сторят, независимо къде съм. Имат двадесет кораба повече от нас, при това добре въоръжени. Елате, Слийт, Делиамбър…

— Ваше Величество — намеси се Лизамон Хълтин, — не може да тръгвате, ако не ви придружавам!

— Браво! Ти заповядваш на понтифекса! — с усмивка каза Валънтайн. — Възхищавам се на духа ти. Но този път няма да взема охрана, оръжие или каквото и да било друго, за да се браня. Готов ли е флотерът, Азенхарт?

Валънтайн се качи във флотера и повика Слийт, мрачен и посърнал, и вруна. Погледна към Карабела, Тунигорн, Азенхарт, Залзан Кавол, Лизиман, Шанамир, които го гледаха, сякаш бе загубил ума си.

— Би трябвало да ме познавате по-добре — каза меко той и заповяда да потеглят.

След малко Валънтайн стъпи на палубата на другия кораб, където отпреде му се изправиха дузина снажни скандари начело със старата Гуидраг, вече почти беззъба и с още по-избеляла гъста козина. Жълтите й очи святкаха, но в изражението й се четеше известна несигурност.

— Какво е станало, Гуидраг, та сега ме посрещаш толкова нелюбезно?

— Милорд, нямах представа, че това си ти.

— И все пак явно това съм аз. И не трябваше ли да ме посрещнете с повече радост?

— Нещата тук са променени — избъбра смутено тя.

— Променени? Свободната република ли имаш предвид? Какво е това свободна република? Май не съм чувал досега такова название. Та какво значи това, Гуидраг?

— Аз съм само капитан на ловен кораб, милорд. Политиката не е за мен да я обяснявам…

— Прости ми тогава. Но ми кажи поне това: защо са те изпратили да ни посрещаш, щом не ни приветстваш и не ни водиш в пристанището?

— Изпратиха ме не за да ви посрещна, а за да ви отпратя обратно — каза Гуидраг. — Ама нямахме представа, че си ти, милорд. Знаехме само, че е имперската флота…

— И имперските кораби вече не са добре дошли в Пилиплок?

Последва дълга пауза.

— Да, милорд — потвърди сконфузена скандарката. — Така е. Имаме — как му викаха? — ами отделихме се от империята, милорд. Това е свободна република. Територия, дето се владее сама, а не отвън.

Валънтайн деликатно повдигна вежди.

— Но защо? Толкова ли ви тежеше имперското владичество?

— Будалкаш ме, милорд. Не ги разбирам тия неща. Знам само, че животът стана тежък и се промени, а Пилиплок сега сам реди съдбата си.

— Защото Пилиплок все още има храна, за разлика от другите градове? И ви се свиди за гладните? Така ли е, Гуидраг?

— Милорд…

— Престани да ме наричаш милорд — каза Валънтайн. — Вече съм Ваше Величество.

Скандарката се втрещи.

— Но нима вече не си коронал, милорд… Ваше Величество?

— Не само в Пилиплок има промени — каза той. — Ще видиш, Гуидраг, ще ти покажа. После ще се върна на своя флагман и ти ще ме заведеш в пристанището, при господарите на тази ваша свободна република, за да ми я обяснят какво представлява. Е, Гуидраг? Нека ти покажа кой съм.

Хвана ръката на Слийт и едно от пипалата на Делиамбър и лесно се унесе в транс. И от неговата душа към тази на Гуидраг се изля поток от жизненост и сила, толкова голяма, че въздухът помежду им засия, защото сега черпеше не само от своята натрупала се през периода на хаос и изпитания сила, но и от енергията на всички, които обичаха Маджипур такъв, какъвто е бил и какъвто копнееха да стане отново. И успя да достигне до Гуидраг, до стоящите до нея скандари, до екипажите на другите кораби, и накрая до всички граждани на свободна република Пилиплок. Изпратеното до тях послание беше просто — известяваше ги, че е дошъл, за да им прости грешките и да ги приобщи отново към голямата общност на Маджипур. Каза им също, че Маджипур е неделим, а силните трябва да помагат на слабите или гибелта ще е всеобща, защото светът е на ръба на пропастта и може да бъде спасен единствено с обединени усилия. За да ги увери накрая, че наближава началото на края на този хаос, защото четирите власти действат съвместно в името на реда, и да ги окуражи, че светът отново ще възвърне целостта си, но само ако вярват в справедливостта на Божествения, в чието име Валънтайн царува като върховен монарх.

Отвори очи. Видя как Гуидраг, замаяна, олюляваща се, бавно коленичи на палубата, последвана от скандарите зад нея. После тя вдигна ръце, сякаш за да защити очите си от ярката светлина и избъбра зашеметено, благоговеещо:

— Милорд… Ваше Величество… Ваше Величество…

— Валънтайн! — извика някой далеч отзад на палубата. — Валънтайн — понтифекс! — И викът бе подзет от един моряк, после от друг, от всички, докато стигна като ехо от кораб на кораб и през водите чак до укрепленията на Пилиплок.

— Валънтайн! Валънтайн — понтифекс! Валънтайн — понтифекс!