Тъмнината на луната (-) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Prologue

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

________________________________________________________________

Смъртта се спотайваше в сенките. Снопче лунна светлина се процеждаше през процепа на

прозореца. Винаги съм се чувствала добре под нея, но тази вечер Конър ми предлагаше утеха.

В нашия малък затвор купчините одеяла правеха пода под нас по-удобен. Едно от тях ни

покриваше. Конър не си направи труда да облече суитчъра, който му донесох, така че сега

пръстите ми си позволяваха лукса да потанцуват върху голите му гърди.

Не се страхувай, Британи – гласа му бе мек и любезен.

Но как да не се страхувам? И двама знаехме, че утре може да умрем. Срещата със смъртта носи

неотложност на живота, всички неща, които поставяхме на разстояние, всичко за което

копнеехме сега лумна пред нас като мечти, които може би никога няма да бъдат изпълнени.

Конър ме държеше близо до себе си, топлите му устни преминаваха по слепоочието ми. Под

дланта си усещах постоянния ритъм на сърцето му. Как можеше да бъде толкова спокоен,

докато моето сърце пърхаше като птица затворена в клетка?

Той спусна устните си по бузата ми, можех да чуя как поема дълбок дъх и вдишва мириса ми.

Притиснах лицето си в сгънката на врата му, за да поема в дробовете си уникалния му аромат.

Дори тук, в сградата, в която бяхме заловени неговия мирис ми напомняше на свободата:

вечно зелени поля, сладък нектар и грапави листа. Миришеше на всичко, което обичах, даже

повече.

Чаках толкова дълго за да разбера какво ще е усещането на ръцете му, движещи се по гърба

ми, придържайки ме близо. Не исках момента да свършва.

Не се страхувай, – прошепна отново.

След това звяра в него, който винаги бе близо до повърхността се освободи и избута на далеч

нежността. Целуна ме жадно, отчаяно, сякаш с необуздаността си можехме да предотвратим

идването на врага. С нетърпение отвърнах на целувката му. Исках да изживея живота си със

страст, която не познавах досега. Приемах, че при нормални обстоятелства може би нямаше да

гълтаме с шепи от другия или да усещаме удоволствието на ръцете си един около друг. Но тези

обстоятелства не бяха нормални.

Бяхме лишени от всичко, освен от неутолимата жажда да опитаме от всичко, което скоро щеше

да бъде забранено.

Обичам те, Британи – прошепна.

Тръпки преминаха по цялото ми тяло. Сърцето ми удряше в гърдите ми толкова силно, че се

страхувах да не би да счупи ребрата ми и да отлети. С думите си ми даде, това за което винаги

съм копняла, но не заслужавам.

Любовта му ще се превърне ли в омраза утре, когато разкрие, че го предадох?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter One

Глава първа

Превод: sunset

Редакция: sunset & djenitoo

_______________________________________________________________

Ооем дни по-рано…

Тази вечер ще бъде грандиозна, защото тази вечер е нощта, която съм чакала през целия си

живот. Пробуждането, първата трансформация – загубата на лунната ми девственост.

Няколко минути по-рано съблякох всичките си дрехи, седнах на тях в малката поляна, навътре в

гората, обградена само от дърветата. Неприятни натъртвания пулсираха по цялата ми кожа.

Беше лято, юли. Но нашия таен дом, Уолфорд, се намира в националната гора на Канада.

Когато слънцето се отдръпне, нощта захладява.

Преливайки от нетърпение – чаках. Никога не бях желала нещо толкова силно, колкото това.

Освен може би сродната си душа.

Не можех да се спра, но вярвах, че след тази паметна нощ – след като докажех себе си –

правилния ще пристъпи напред и ще ме обяви.

Празнувах седемнадесетия си рожден ден три дни по-рано. Първата луна след този ден сега

изгряваше на нощнтия небосвод. Когато достигне връхната си точка ще се преобразувам във

великолепно създание – във вълк.

Бях си го представяла хиляди пъти, щях да хвърля човешката си черупка за да открия това,

което знаех, че винаги съм притежавала в себе си. Желаех да се случи. Дори след като

трябваше да съм ужасена от себе си. Козината ми ще е синьо-черна като косата ми, очите ми

ще останат дълбоко сини. По-рано това лято Конър ми бе казал, че му напомнят на океан,

заобграден от още океан. Пиехме бира с някакви лагерници по това време. Знаех, че думите му

не означават нищо, но все още имах надежда, че Конър ще бъде моята сродна душа. Но тя най-

накрая се превърна в едно нищо и аз се фокусирах към по-голямата картина, по-добрата.

От както съществуваме, мъжките от нашия клан избират женската си след неговата и преди

нейната трансформация. Той я е преминал сам, но стои до сродната си душа по време на

първото к превъплащение, пазейки я за да усеща повече наслада от болка. Никоя жена не е

успяла да се трансформира сама – а тези, които са успели са само мит. Легендата разкриваше, че без сродната си душа женската ще се срещне със ужасяваща болка, последвана от смърт.

Предполагам, че сега щях да разбера това, защото никой не ме обяви за негова женска.

Старейшините, мъдрите хора, които ръководят клана ни с опита си, се опитаха да ме свържат с

един от нас – Даниел – за да не се наложи да премина през това сама. Знаех, че са имали

добри намерения, че са се опитали да ме защитя, но аз не исках просто някой. Исках Конър

МакКендлес.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Затова две нощи по-рано се измъкнах от Уолфорд посредата на нощта, знаейки че Даниел

може да ме подуши и намери ако желае да е с мен. Но също така знаех, че той бе от вида

момчета, които биха уважили решението ми да си замина без него. Някъде навън бе

правилното момиче за него, и двамата знаехме, че това не съм аз.

Първата трансформация бе интимно и лично приживяване, нямаше да премина през него със

някой, който само се предтсавяше за истинската ми сродна душа. В сърцето си знаех, че винаги

е трябвало да бъде Конър. Ако преминех с някой друг щях да го почувствам като изневяра към

самата мен. Не можех да контролирам емоциите си.

По-рано през това лято, дори майка ми ми предложи да премине с мен - но това бе сякаш да

отида на бала си с нея. Имаше някои неща, които просто не искам да споделя с мен. Така, че я

насърчих да предприеме годишната си екскурзия до Европа. Можех да се оправя и сама.

Сега стоях загледана в жълтеникавата сфера, която обещаваше повече сила, отколкото можеха

да осъзнаят хората, нехарактерна самота ме обгърна. Тази вечер Конър бе с Линдзи, защото

тази вечер бе и нейната първа трансформация. Миналото лято той я обяви за нейна сродна

душа пред всички. Вярваше, че тя е неговата истинска любов. Но аз не бях убедена. По-късно

забелязах погледите к към Рейв, помислих си, че може би го желае, но е обещана на Конър, а

традициите ни бяха създадени за да бъдат следвани.

Не можех да спра да си пожелавам Конър да беше избрал мен. Имаше сладкия навик да

използва пръстите си като гребен, за да премахне рунтавата си руса коса, която бе изпопадала

към зашеметяващите му сини очи. Бе висок, силен и притежаваше тяло, което не преставаше

да се усъвъшенства заради постоянното преобразуване от една в друга форма. Като всички

мъже шифтъри бе хищнически и опасен. Тотално секси.

Не че харесвах Конър заради физиологическата му сила. Звучеше глупаво да кажа, че обичам

ума му, начина по който разчита ситуациите, прави стратегиите си и никога не прескача в

режим на шифтър при първия знак за беда. Претегляше възможностите си добре.

Просто желаех сърцето му да бе малко по-предпазливо преди да обяви Линдзи. Следвайки

древните традции той притежаваше келтцки символ изобразяващ името к татуиран на рамото

си.

Преборих се с мислите си за Конър и Линдзи стоящи заедно, носещи само церемониалните

мантии, запазени за сродните души при свързването им. Бях чула, че да преминат през

трансформацията заедно прави връзката между двамата невероятно силна. Не беше само

лунната светлина която милваше, докосваше, която шепнеше...

Стенейки, пропъдих от съзнанието си изображенията. Щях да страдам достатъчно тази нощ и

без да си мисля за тях и привличането, което щеше да премине в прегръдки и докосвания.

Преместих погледа си към изпълненото със звезди небе, луната, която повеждаше съдбите ни

бе високо нагоре. Би трябвало да започна да изпитвам нещо съвсем скоро.

Като по правило, никой не обсъждаше първата си трансформация. Бе лично като загубата на

девствеността. Но се чувствах сякаш нямах друг избор, освен да потърся съвети за това, което

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

трябва да очаквам. Говорих с Кайла, която бе преживяла трансформацията си през предишното

пълнолуние и тя ми каза, че е сякаш е усетила как лунната светлина я докосва, как разкрива

звяра в нея.

Изразявайки загриженост, че никое момче не е проявило интерес към мен се приготвях през

всичките години. Повдигнах издържливостта си като бягах всяка сутрин, затегнах мускилите си

използвайки тежести. Направих всичко възможно за да подготвя тялото си за този невероятен

момент. Когато звяра ми се втурнеше напред щях да го опитомя, да придобия контрол върху

него. Не можех да чакам.

Ако оцеелеех щях да се превърна в истинска легенда. Щях да потвърдя това, че момчетата не

са единствените, които могат да го преминат сами. Нека се предвижим в двадесет и първи век

вече. Нашия род има някои наистина архаични вярвания. Но аз бях на седемнадесет, свободна

и готова да прегърна съдбата си. Дори ако тя не включваше Конър.

Затворих очи и си преставих какво щеше да е ако е тук. Щяхме да стоим толкова близо един до

друг, че бриза нямаше да може да премине помежду ни. Щеше да обргади с топлите си длани

лицето ми, да се наклони съвсем бавно напред и да ме целуне. Щеше да е трескав момент.

След това устните му щяха да докоснат моите, да потънат докато дълбокото ръмжане се

заформя в гърдите му. Звяра му щеше да повика, а моя щеше да отговори с тих звук.

Щяхме да се прегърнем, яздейки вълните от наслада и болка и след това да се преобразуваме

заедно.

Мислите за него без да е свързан с Линдзи ми доведоха комфорта, който желаех. Ако си

представях, че не съм сама, може би щях да мога да понеса болката, която скоро щеше да ме

връхлети.

Защо не идваше – бях готова да се срещна с нея. Съмненията, които ме държаха преди

започнаха ли да преиждат отново?

Способността да се трнсформирам ми бе предадена от раждането ми, преминаваща от

родителя към детето по ДНК-то ни. Но когато пълнолунието започна да приближава започнах

да сънувах сънища. А в тях, стоях и гледах луната, чакайки да спази обещанието си. Но не се

преобразувах. Слънцето изгря, а аз продължавах да съм човек.

Кайла каза, че е усещала промяната си да идва дълго време преди рождения си ден, дори

преди да разбере, че има способностите да се трсансформира, но аз не усещах нищо. Когато

гъсеницата е поставена самичка в пашкула знае ли, че ще се превърне в пеперуда?

Знаех, какво ще изживея тази вечер като вълк, но не го усещах. Страха ме прикова. Усещах се

по начина, по който винаги съм се усещала, като човек, като статик – нашия пренебрежителен

термин, за тези които нямат способността да се преобразуват.

Но аз бях шифтър. Родителите ми са шифтъри. Израстнах обградена от шифтъри.

Опитах се да извикам промяната да дойде, но тази вечер луната нанасяше своя изтрел и след

това щях да имам способността да се променям по воля. Но за сега, трябваше да успокоя

нетърпението си, а това бе почти невъзможно. Исках толкова отчаяно да бъда пълноправен

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

член на Тъмните Пазители. Те са защитниците на нашия вид. Рицари. Тези, които се справят с

всеки враг, който може да ни нападне. Точно сега невероятно сериозен враг ни заплашваше, а

аз исках да бъда там когато го преследват.

Исках да премахна статуса си на начинаещ и това щеше да стане тази вечер. Щом се

преобразувах.

Отворих очите си. Луната изглеждаше по-нависоко в небето. Не може да бъде. Не забелязах

никакво затягане. Може би се е случило без да почувствам нищо. Но когато погледнах надолу

бях все още човек. Все още момиче. Не вълка, който се очакваше да бъда: звяра, който

живееше дълбоко в мен.

Не, не, не!

Може би тряваше да застана права. Скочих на краката си и вдигнах ръцете си към небето. Исках

да извикам някого, нещо. . .

Чух отдалечен вой, който се виеше като ехо в нощта. Не бях чувала този глас до сега. Това

Линдзи ли беше?

Не! Това не може да се случва наистина. Не можех да позволя да се случи.

Започнах да бягам, сякаш бих могла да настигна изчезващата вече луна, сякаш мога някакси. . .

Какво? Да я докосна? Да я накарам да достигне до връхната си точка отново?

Паднах върху твърдата земя и усетих топлите сълзи, спускащи се по бузите ми. Не беше честно, но никога не е било. Защо иначе Конър щеше да ме гледа, без да вижда в мен, това което

търси? Защо иначе нямаше да знае каква е съдбата му? Защо обяви глупавата Линдзи?

Винаги съм усещала някаква липса в себе си, сякаш съм на ръба на всичко, че външния човек

желае отчаяно да бъда приета от него. А хората, които са ме познавали винаги са стояли на

разтояние. Не се приближавай твърде много, Британи. Ти си една от нас, но не си свързана с

нас. Момичетата ще говорят с теб, но никога няма да ти се доверят. Ще ти бъдат

приятели, но никога няма да те поканят в най-интимния си кръг. Мъжете ни ще се бият

зад теб, но никога за теб. Никой никога не ме бе канил на среща. Никой никога не ме е

целувал. Никой никога не ме бе поглеждал с желание в очите.

Дали промяната ми не дойде защото никой не бе с мен? Но това нямаше смисъл, луната ни

променяше. Тя ни призоваваше. Надигнах главата си назад и извих.

Но не бе вой на вълк. Бе изтрадал писък на момиче. На човек.

Човек, чиято душа бе потъпкана, а сърцето – разбито.

Не бях шифтър.

Аз, Британи Рийд, бях нищо.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Two

Глава втора

Превод: sunset & djenitoo

Редакция: sunset & djenitoo

_______________________________________________________________

Не помня кога съм заспала, последния ми спомен е, че крещя докато гърлото ми пресъхна и

забивам юмруци в земята, докато ръцете ми започнаха да болят. Изчерпала съм се напълно

някъде в този момент, защото когато се събудух се загледах в слънчевата светлина, която

танцуваше над листата.

Винаги съм обичала дивата природа, но внезапно вече не се чувствах част от нея. Мисля, че

мога да чуя в бриза, който развява листата на дърветата подигравка. Не знам къде исках да

отида, но знаех къде трябваше да съм. Трябваше да се завърна в Уолфорд. Тъмните Пазители

се бяха събрали там, за да разберат как да защитят нашия – техния – вид. Био Хром,

изследователска компания, бе открила съществуването ни и бе решена да разкрие нашите –

техните – способности да се преобразуват, дори ако това означава да ни убият – да убят тях.

Ударих се силно, трябваше да спра да мисля толкова разделено. Не бяхме шифтъри срещу

нешифтъри. Бяхме ние. Да, нещо бе сгрешено, но това не означаваше, че не може да бъде

поправано. Трябваше да държа съзнанието си отворено за отговор, че това е една случайност

на природата, която би могла да бъде отстранена лесно. Може би рождения ми ден бе твърде

близо до пълнолунието и се нуждаех от още един лунен цикъл за да приготвя тялото си за

трансформацията. Може би датата на акта ми за раждане бе сгрешена. Боже, толкова отчаяно

исках да намеря лесен отговор.

Знаех, че не мога да кажа на никого, че не съм се преобразувала. Чаках твърде много, работех

прекалено силно за да бъда приета. Не исках да се изправя срещу това, че може би не съм

шифтър. Имаше друга причина, поради която не съм се трансформирала. Каквато и да беше,

щях да я разбера.

Взимайки раницата си, която бе близо до мен, тръгнах. Бях планирала да бягам бързо на

връщане, показвайки новата си външност и наслаждавайки се на вятъра в козината ми. Вместо

това тръгнах през гората, насилвайки краката си да се движат един след друг, единия пред

другия. Обяснението, за това, което не се бе случило същестуваше някъде. Но не исках никой

да знае истината за мен.

Ако откриеха истината за мен щяха да ме погледнат със съжаление или ужас. В момента

съществувахме наред с хората, но никой от нас не искаше да бъде като тях. Те бяха жалки

същества, статисти, винаги заключени в една и съща форма. Биха могли дори да ме изгонят. Не

можех да поема този риск. Аз съм Тъмен Пазител. Беше това което винаги съм искала да бъда.

Как щях да погледна образа си в огледалото, първия път когато разберех каква бе истината –

или не беше?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Страхувах се, че старейшините могат да изпратят Пазители да ме търсят, затова поех по краткия

път към Уолфорд. Имах нужда от време да събера достатъчно кураж за да се срещна с тях и да

не им се дам. Няма да е лесно, не бях някой който вярва в частичната истината. Бях позната

като честна и срещаща се с реалността в ситуациите. Но да се срещна със собствената си истина

щеше да боли.

Много малко хора ме харесваха преди, а ако сега разберат, че не мога да се преобразувам ще

гледат на мен като откачалка по натура. Беше достатъчно зле, че никой не ме обяви като негова

половинка. Не исках да премина и през това, че не съм се превъплатила навреме.

Бе около обяд на втория ден, когато преминах през студените останки на лагерен огън на брега

на една река, която преминаваше през националната гора. Получих силно сърцебиене, когато

клекнах и оставих малко пепел да се стече между пръстите ми. Беше напълно истинала, а и не

бях забелязала никаква светлина в тази зона през нощта. Може би бяха минали няколко дни

откакто някой бе минал от тук – но ми изглеждаха по-нови. Не можех да обесня защо имам

това чувство.

Косъмчетата на раменете ми настръхнаха, когато се загледах в бързо течащата вода на реката.

Бе напълно възможно някой да е минал по нея оттук и да е спрял за да пренощува. По-надолу

по реката имаше няколко остри завоя, а водите бяха бурни и пенливи.Мястото бе чудесно за

спортните ентусиасти, но те обикновено са придружени от шерпа, който би могъл да ги върне

обратно ако тръгне да отива прекалено на север, твърде близо до Уолфорд.

Изглеждаше ми параноично, че имам такова лошо чувство, за това което току-що открих, но не

можех да се оттърся от това усещане, че нещо не е както трябва. Много бавно и предпазливо

обиколих лагера, забелязах различни отпечатъци на обувки, които са оставили. Можех да

определя ясно четири стъпки. Беше очевидно, че те са пристигнали и са си отишли от реката.

Открих вдлъбнатина на брега, там където гумения им сал се е докоснал към земята, когато са

го извадили на брега.

От другата страна на лагера забелязах зона, където като че ли за доказателства бяха

разпръснати няколко листа. Линията от листа спираше близо до една гъста зелинина. Взимайки

голяма пръчка, започнах да я прекарвам през нея. Чух щракване, сякаш бях освободила

някакъв автоматичен механизам, за който подозирах, че е някъде вътре. Пръчаката бе

изтръгната от ръката ми рязко, когато въжето се затегна около к и след това излетя във

въздуха, докато не достигна до височина някъде около главата ми, клоните изкърцаха от

внезапното им поверено тежко състояние.

Капан. Един от тези, от които се избягват лесно, но въпреки това са опасни. Въжето би убило

животното – но също така бе възможно и то да оцелее, ако се откачи докато въжето го повдига

от земята. Съдейки по настройката бе заложено да обхване животно със среден размер. Нито

заек, нито мечка. Но би паснал идеално на вълк.

Студена тръпка пробяга надолу по гръбнака ми и обратно. Залагам си живота, че знам кой е

отговорен за това действие. Не беше нито ловец, нито любител спортист.

Бе Био Хром, нашия най-голям враг. Бяха засилили усилията си да заловят шифтър и се бяха

приближили доста до местоположението на Уолфорд.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Трябваше да се върна бързо и да ги предупредя. Надявах се да не закъснея.

Изпитах чувство на облекчение, когато най-сетне пристигнах в Уолфорд и видях главната

резиденция, все още стояща там. Не видях данни за насилие. Нищо не изглеждаше извън ред.

Тъй като бях на два дни път от Уолфорд и най-вече, защото докато не се насилвах да бързам –

докато не открих капана – бе почти полунощ на следващия ден, когато най-накрая достигнах до

железните порти, които обграждаха имението. Преди няколко века, повечето от шифтърите ни

са живели тук, скрити от всички останали на света. Но когато света започнал да се модернизира

и индустриира, са се преместили при хората – ползващи и допринасящи за постиженията им.

Но все още гората бе нашия истински дом – единственото място, където можем да бъдем

каквото сме и да празнуваме за това.

Плъзнах картата-ключ в пролуката и портата се отвори. Изглеждаше ми странно, това че сме

комбинация от старо и модерно. Ние използваме карти ключ за достъп, но все още вярвахме в

древния ритуал мъжете да обявяват техните сродни души. Иди ги разбери.

След като го преминах, застанах там докато портата издрънча заключена, звука отекна през

мен. Винаги намирах утеха тук. Нямаше враг, който някога да е преминал стените. Тук,

традицията преминаваше от едно поколение на друго. Затворих очи, поех дълбоко дъх и се

опитах да извлека спокойствие от прародителите си. Но усещах негостоприемство, сякаш бях

чужд човек или по-лошо - измамница.

Иска ми се майка ми да беше тук, не се нуждаех често от нея. Винаги съм искала да бъда

независима, затова бе трудно да призная, че копнеех за прегръдката к. Почувствах се

облекчена, когато замина за Европа, защото няма да бъде наоколо и да се намесва във всички

събития. Не си и бях помисляла, че ще съм способна да се примиря с постоянното к висене

около мен и притеснение. Обичах майка си, но тя бе ужасяваща. Винаги се опитваше да ме

защити. Бях станала малко по-буйна, само за да се измъкна от емоционалните к ограничения.

Знаех, че ми мисли доброто, но понякога се чувствах задушена.

Колкото до баща ми, той винаги е бил непоявяващ се в живота ми. Очевидно той е видял майка

ми по време на трансформацията к, висял е наоколо достатъчно дълго за да я омае, след това е

поел към неизвестни страни. Тя се справяше достатъчно добре без мъж в живота си – което е

причината, която ме убеди, че не се нуждая от момче за трансформацията си.

Тръгнах към огромното имение, което ми напомняше много на това, което бе имало до него

преди. Имаше още няколко сгради тук в Уолфорд, които ти спираха дъха и съхраняваха разни

неща, но когато нашия вид посещаваше селото остсядаше в гигантското готичеко имение,

където някога предците ни са се наслаждавали на спокойно същесвуване. Бе обновено и сега

включваше всичко модерни уреди, а нашите старейшини живеят тук през цялата година.

Скрито навътре в националната гора, то ни осигуряваше сигурност. Тъмните пазители работеха

като водачи – другите ни знаеха като шерпи – и пазеха хората надалеч от нашата скрита зона на

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

гората и по този начин ние поставяхме лимити на външните посетители. Мислейки реално, ние

приемахме цялата гора за наша, въпреки че правителството си бе присвоило част от нея.

С периферното си зрение хванах мигновенно движение и застанах отбранително, действията

ми се бяха подобрили от часовете по оцеляване. За моя най-голяма изненада видях Конър да

крачи на разтояние от мен, към горичката. Въпреки че бе с гръб към мен, успях да разпозная

широките му крачки. Той винаги се крачеше сякаш не бърза за никъде. Лунната светлина се

отразяваше в пясъчно русата му коса и очертаваше добре сложеното му тяло. Бе висок и

строен, но знаех, че е силен както всички останали шифтъри. Не трябваше да крием само

способностите на преобразуване, ами и силите, които идваха с нея. Поглеждайки към нас,

някои хора биха разбрали колко силни и способни сме.

Когато Конър изчезна между дърветата, се учудих защо е сам. Къде беше Линдзи? Обикновено

двойката става напълно неразделна след като са споделили превъплъщението. Възможно ли е

да има неприятности в рая?

Не бях сигурна как точно се чувствам относно това. Колкото желаех Конър да ме забележи, да

ме обяви и да премине през първата ми трансформация с мен, толкова и не желаех Линдзи да

се отнася с него зле. Но също така и не желаех да нарани Линдзи, тя ми бе приятелка.

Желанията ми към Конър бяха егоистични, но и също така на тях двамата им пожелавах най-

доброто. Объркването и противоречието ми ме оставиха незадоволена. Като по правило,

винаги съм знаела точно какво искам.

Огледах се наоколо бързо. Никой друг не беше наблизо. Можех да оставя Конър да отиде, но

никога преди не съм се чувствала толкова самотна и опустошена в живота си. Имах нужда да

говоря с някого? Защо не с него? Само за няколко минути. Не беше като да го помоля да

изневери на Линдзи. Имах граници. Не крадях гаджето на друго момиче – но това не значи, че

не мога да говоря с него и да си взема моята Конър доза.

От пътуването след пълнолунието бях станала мръсна. При нормални обстоятелства, щях да си

отделя малко време за почистване, защото не желаех Конър да ме вижда в този вид, но не

исках да изпускам възможността да поговоря с него насаме. Въпреки, че той не изпитваше

чувства към мен, аз имах такива към него. Бях твърдо решена да се отдам на момче, за което

знам че не го е грижа за никой друг освен мен, но в точно този момент, не можех да устоя на

желанието да чуя гласа му.

Обърнах гръб на имението зад мен и се насочих в посоката, към която видях да тръгва Конър.

Потъпканата трева бе оставила ясна пътека, но щом влязах в горите не беше толкова лесно да

го проследя. Тревата около дърветата не бе отъпкана, а лунната светлина едва навлизаше

измежду листата. Ако се бях преобразила, щях да съм способна да уловя аромата му и да го

проследя. Всички сетива се повишават след първата трансформация. Шифтърите имаха по-

добро нощтно виждане, хващаха всички миризми, чуваха и вкусваха всичко по-добре. Дори

кожата става по-чувствителна.

Всичко, което трябваше да направя е да последвам инстинктите си, затова продължих да вървя

напред, все така безцелно, надявайки се той да е направил същото. Може да не е моята сродна

душа, но ми бе приятел, а точно сега имах нужда от това. Отчаяно.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Горите никога не са напълно тихи през нощите и сега се наслаждавах на комфорта от познатите

ми звуци. Насекомите създаваха звуци чрез крилата си. Бухалите бухаха. Чух някакви малки

създания, най-вероятно гризачи да разбъркват сухите листа, които покриваха земята. Но не

можех да чуя ничии други стъпки освен моите. Чудех се дали Конър не се е преобразувал, да е

отишъл на някъде. Но не виждах дрехи никъде по земята.

В крайна сметка дърветата накрая отстъпиха място на поток, където плитката вода заливаше

скалите, създавайки природна приспивна песен. Конър стоеше до ръба на водата и

изглеждаше като статуя.

Сърцето ми подскочи леко, по начина по който винаги правеше щом го видя. Понякога, когато

събираме припасите си, приготвяйки се да пазим лагерниците, които навлизат в дивото,

рамената ни се докосват и се чувствам сякаш някой е пуснал електричество по мен, плъзгащо

се от рамото до петите ми и обратно. Знам, че е безумно това, че близостта му ми повлиява

толкова силно. Боли ме, че никога не сме били повече от приятели, че никога няма да си

пренадлижим.

Ако бях умна щях да се обръна, да вляза в имението и да продължа живота си. Очевидно не

притежавах поне частица интелигентност, защото продължих напред докато не стоях до него.

Той не погледна към мен, а само продължи да се взира във водата.

Имаше да му кажа толкова много, повечето от които не можех да обясня, неща, които имам

нужда да знае. Все пак, едно приятно спокойствие се настани в мен, когато се загледах в

начертания му от лунната светлина профил. Чертите му съдържаха устойчивост, която бе

характерна за войните. Силата на челюстта му бе почти закрита от рунтавата му руса коса, която

се спускаше надолу до яката. Исках да прекарам ръка през нея. Отчаяно желаех да бях

изгубила разсъдака си и да прекарам неговите силни пръсти през собствената си коса. Исках да

притисна лице в сгънката на врата му и да усетя силните му ръце около мен. Исках толкова

много неща, които не можех да имам. Не знам колко силно ще бъде приятелството ми сега,

когато знам, че е напълно извън възможностите ми.

Предполагам си чула – измърмори накрая и успях да чуя твърдостта в гласа му.

Конър рядко се разяряваше, но бях свидетел на яростта му, когато разбра, че тези човешки

учени работещи за Био Хром са открили съществуването ни и са решили да го използват са

собствени нужди и печалби. Той вярваше, че ние бихме могли да излезем като победители и

живота ни да се върне в нормите. Или това, което бе нормално за нас.

Но сега гнева му струеше рязко чрез думите му, което накара ужасяващо усещане да пробегне

през съзнанието ми. Да не би Био Хром да са заловили Линдзи? Беше ли капана, който открих

един от много? Беше ли в траур? Може би не се е превъплатила? Имаше ли нещо грешно в

луната? За пръв път от много дни, получих поне мъничко надежда, че пълнолунието – не аз – е

проблема.

Да чуя какво?

След това забелязах малка бяла превръзка да се подава изпод тениската му. Ние не носехме

често превръзки, във вълча форма раните ни се лекуват невероятно бързо – освен ако не си

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

уцелен от сребро или си бил ухапан от друг ликантроп. Тогава процеса е много дълъг и оставя

белег. Нашите лечителни способности са едно от нещата, които привлякоха Био Хром към нас.

Дори в сърцето на битката само най-лошите рани могат да ни свалят, защото ние

продължаваме да се лекуваме, а това е един вид жива броня.

Наранен си – прошепнах и с най-добри намерения се просегнах и прокарах пръст по

ръба на превръзката.

Почувствах формата на мускулите му и стягането им под докосването ми. Никога не го бях

докосвала нарочно, кожата му бе гладка и приятна. Исках да зная какво е усещането да

прокарвам пръстите си през лицето, шията, гръдния му кош... исках да знам всичко за него.

Рейв – каза, сякаш една простичка дума може да обясни всичко.

Рейв бе Тъмен Пазител, един от нашата глутница, също и от шерпа екипа ни. Той бе тъмнокос,

също като мен. Израстна с нас, би се с нас срещу враговете ни. Бе лоялен към нас, към всеки от

нас.

Рейв те е ухапал?

Конър подсмръкна, можех да усетя гнева му да идва на талази от него.

Аз му го върнах. Иска ми се да имах бяс. Щеше да му послужи добре.

Не мога да разбера, Конър. Къде е Линдзи? Какво се случи?

Рейв ме предизвика за нея.

Какво? Имаш предвид във вълча форма?

Предизвикателството никога не минава леко. Традицията бе, че когато един вълк предизвика

друг те се бият до смърт.

Да.

О, Боже мой! Но вие сте заедно. Ти я обяви и тя те прие. – винаги бе право на женската

да избере кой ще е нейн мъжки. Но не знаех, че се е случило. – Вие сте заедно от

както...

Да, очевидно съм избрал грешно.

Той продължи да гледа напред, сякаш бе засрамен или може би просто не искаше да видя

отражението на загубата в очите му. Знаех, че е наранен. Бе отразено във всеки мускул от

тялото му. Той винаги е обичал Линдзи. Щеше ли да се почувства по-добре ако му кажех, че го

обичам. Не мисля. Не можех да запълня това, което си мислеше, че е загубил.

Съжалявам – Наистина бе така. Случило се бе точно както си пожелах, но сега, когато бе

факт – усещах вина, сякаш желанието ми е накарало някакси нещата да се случат, да му

донеасат болка.

Не е твоя грешка. То е както е, но все още е трудно да се преглътне.

Знам.

Той обърна глава и ме погледна. Дори на лунната светлина, можех да видя синьото в очите му, по-тъмно от моето, но това което бе в него ме изненада. Той не бе тъжен. Изглеждаше сякаш е

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

в дилема със самия себе си. А след това се оттърси – сякаш не иска да се разкрива толкова

много. Това, което го замести ме изненада още повече. Видях възхищение.

Виждам, че си успяла да оцелееш през превъплащението си. Не мога да повярвам, че

просто тръгна сама. Това ме удиви. Имам предвид, никой никога не се е съмнявал в

куража ти, но това което направи го доказва, даже го надминава.

Вината в мен нарасна, защото той ме хвалеше за нещо, което не заслужавам. Исках да му кажа

истината. Тежестта на това, което бях – или това, което не бях – бе прекалено голяма за да я

нося сама, но се страхувах, че ще се ужаси от реалността за мен. Как може да не е?

Ние никога, ама никога, не сме допускали статик в нашия кръг. Стоейки там бях смутена, от

това което бях наистина: шифтър, който луната е пропуснала, но ще се върне за него по-късно

или някой който никога няма да бъде нищо повече, от което бе тя в определен момент.

Ако беше последното, каква беше същността на съществуването ни? Как мога да защитя

шифтърите, ако не съм една от тях? Но така или иначе не мога да им обърна гръб.

Отдалечих се от него и се вгледах във водата, начина по който луната се отразяваше я караше

да изглежда по-хубава отколкото през деня.

Не е кой знае какво. – особено след като не се случи нищо.

Хей, като всички момчета, го преминах сам. Брутално е.

Не искам да говоря за това. Беше напълно първично преживяване.

Дадено.

Не знам защо се разочаровах от реакцията му. Предполам, че исках да го е грижа достатъчно

много за мен, за да успее да изкопчи истината.

Знаеше ли, че Линдзи харесва Рейв? – попита.

Спомена името му няколко пъти – винаги ме дразнеше, когато го правеше. Ако Конър

бе мой, нямаше да погледна към никой друг. Гласа ми бе тъврд, когато казах. – Никога

не съм си мислела, че не те оценява. По-добре си без нея.

Той се засмя тежко.

Типичната Британи. Никога не се страхуваш да кажеш, това което мислиш. Винаги съм

забелязвал това в теб.

Ако умра точно в този момент, то ще си отида щастлива. Конър призна, че е забелязал нещо в

мен? В мен? Чувствах, че се усмихвам и се смея, когато си мислех, че няма да го направя

никога повече. Исках да му кажа колко много искам да съм с него, че харесвам много неща в

него, но момента не бе подходящ.

Въпреки, че не казах нищо, тишината помежду ни продължаваше разговора ни. Бяхме се

загледали в очите на другия и се чудех дали ме вижда – да ме вижда наистина – за пръв път.

Изглеждаше загубен в мислите си – и си пожелах да можех да ги разчета. Опитах се да накарам

очите ми да не издадат това, което изпитвах към него. Чувствах се прекалено уязвима от

предателството на луната, за да рискувам и сърцето си с Конър в този момент. Но не се

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

страхувах да срещна погледа му, да го задържа. След това погледа му падна върху устните ми и

те започнаха да се стягат. Мислеше ли си да ме целуне?

Толкова колкото исках, толкова и не исках да ме целуне докато той все още преживяваше

Линдзи. Не исках да послужа като утешителна награда. Все пак, сякаш беше невъзможно да се

спра да не оближа устните си, заради очакваната целувка, заради представата колко топла и

чудесна би била.

Сякаш излязъл от транс, Конър поклати леко глава преди да преглътне и да започне отново да

гледа нощното небе.

Имам нужда да потичам. – гласът му беше дрезгав, секси. Той прочисти гърлото си. –

Искаш ли да побягаш с мен?

Ох, исках, отчаяно. Но знаех, че не говори за джогинг през гората. Той говореше за

превъплъщаване и бягане толкова бързо, че дърветата се замъгляват.

Да посрещна пълнолунието взе много от мен. – казах. Голяма част от това беше истина.

– Ще пропусна.

Тогава друг път – погледна назад към мен – Спомням си как се чувствах, когато се

срещтнах с първата си трансформация. Нямах търпение за нея, но също така помня и

болката. Старейшините трябваше да намерят някой друг, който да премине с теб ако не

харесваше Даниел.

Те изтеглиха името му от шапка – не си направих труда да скрия отращението си.

Не беше така. Всъщност използваха купа.

Ударих рамото му с юмрук.

Ауч, - разтри ребрата си с ръка, но се усмихваше.

Това беше обида – за мен и за Даниел – той не беше лошо момче, но също така не беше

и правилния. Прекарахме няколко дни заедно, но и двамата знаехме, че е изгубена

кауза. – Не желая сродна душа по милостиня.

Имаш грешни представи за това. Не е като да се ожениш за това момче, той трябваше

да ти помогне да преминеш. Нищо повече.

Освен частта, в която трябваше да сме голи. Не можехме да се превъплъщаваме когато бяхме

облечени. Това определено бе интимен момент.

Всичко е спорно сега. Но натиска е свален, мога да избера който поискам по всяко

време.

Никога няма да е като първия път, в който се трансформираш.

Свих рамене.

До колкото знам, първия път е надценен.

Усмивката му проблесна в нощта.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Добре, не казвай на никой. Не искаме да развалим мистерията за другите, които все

още не са го изживели – нещо пробягна през очите му, но не успях да разбера какво –

Радвам се, че оцеля.

Да, аз също – или нещо такова. Спомних си както намерих близо до реката. – Някой

споменал ли е нещо за намерени капани в горите?

Не. Защо?

Попаднах на примамка на около ден и половина пеш от тук, близо до реката.

Той застина, по начина по който прави хищника, когато надушва плячката си. Знаех, че е

преминал във войнствено настроение, като се има в предвид стратегията му.

Мислиш си, че са били Био Хром – каза най-накрая.

Не знам. Може би. Бе направено да залови нещо с размера на вълк.

Той изпсува, след това ме погледна твърдо.

Вървяла си до тук? Не мислиш ли, че във вълча форма става по-бързо.

Взех раницата си със себе си – знаех, че е слабо извинение, което Конър потвърди със

следващите си думи.

Можеше да я оставиш някъде и да се върнеш за нея по-късно.

Разгневих се, че ми задава толкова много въпроси – но беше и прав. Просто нямах друг избор.

Двата ми крака са единственото нещо, което имах в момента затова потърсих друга лъжа.

Взех няколко сантиментални за мен неща, за да се срещна с трансформацията сама. Не

исках да рискувам да ги загубя. Освен това, не изглеждаше сякаш сме в някаква ужасна

беда, а имах нужда да повървя сама.

Стягането на челюстта му само потвърди това, че никой не би ме приел ако не можех да се

превъплъщавам. Също така осъзнавах, че да лъжа няма да е лесно. Трябваше да дойда с малко

по-добро извинение – нещо, което няма да ме кара да изглеждам безотговорна.

Ще проверя. – каза той. – Във вълча форма, би трябвало да мога да стигна до там и да

се върна до сутринта. Сигурна ли си че не искаш да дойдеш с мен?

Как ми се искаше…

Сигурна съм. Скрих следите си, но ти би трябвало да можеш да проследиш миризмата

ми.

Можех да кажа, че не е доволен от решението ми, че си мисли че бягам от отговорностите си.

Но нямаше да му кажа истината за мен, за това което съм. Но моето заблуждение – каквото и

да ми бе попречило да се превъплътя през пълнолунието – беше моя работа.

До после тогава. – каза той неохотно.

Той се завъртя на пети, и тръгна към гората, но не го последвах. Знаех, че е тръгнал да маха

дрехите си и да се превъплъти във вълк. За вид, който прекарва много време без дрехи, ние

бяхме стеснителна група.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Поглеждайки назад към водата, съжалението се настани в мен. Знаех, че трябваше да призная

ограниченията си, но също така ако го бях направила може би щях да бъда изхвърлена. Но

дори без способностите да се преобразувам, все още имаше ценни средства, с които можех да

защитавам шифтърите – особено ако това, което подозирах бе истина: Капана бе поставен от

Био Хром. Те все още бяха по следите ни.

Не бе ми останало да направя нищо, освен да се върна в имението. Не можех да отида с Конър

тази вечер. Сега бе свободен да обича някой друг, но аз бях окована от неспособността си да се

трансформирам.

Чух поклащане на листа и се обърнах към посоката. Най-красивия вълк, който някога съм

виждала стоеше на ръба на водата. Във вълча форма Конър винаги ми отнемаше дъха.

Козината му, подобно на косата му бе пясъчно руса, почти светло кафява. Имаше различни

отенъци, по-тъмно по гърба му, по-светло по лапите. Исках да заровя пръстите си в козината

му, да го задържа близо до себе си, да му призная всичко. Исках да се превъплати обратно в

човешката си форма, да ме обгърне с ръцете си и да ме увери, че всичко ще бъде наред.

Но знаех, че нищо от това няма да се случи. Ако знаеше истината за мен, това че все още не съм

се преобразила, ще бъде ужасен.

С последен поглед към мен, той скочи над потока и отиде надалеч, окъпан от лунната светлина.

С копнеж, гледах след него докато го изгубих от погледа си. Шифтърите се лекуваха, когато

бяха във вълчата си форма, но не бях сигурна, че могат да поправят разбитото сърце – нито

неговото, нито моето.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Three

Глава трета

Превод: sunset

Редакция: sunset & djenitoo

_______________________________________________________________

Когато се върнах в имението, осъзнах че имам нещо, което нямах преди: шанс с Конър.

И като всяка внезапна реалност, ме удари силно в лицето. Този шанс бе възможен само ако

успеех да разбера какво наистина се случва с мен, защо не съм се преобразила. Имам предвид, наистина, кое момче би желало приятелка статик?

Щом стигнах до къщата, намерих раницата си, стигнах до входната врата и спрях. Бе късно.

Само няколко светлини бяха включени, но не бях готова да се натъкна на още някой и да

продължа със преструвките. Освен това, имаше нещо, което трябваше да бъде проверено. Ние

бяхме древна цивлизации, някои вярваха, че съществуваме от зората на времето. Други

мислеха, че сме започнали съществуването си с Крал Артур и магията на Мерлин, която го е

заобградила. Старейшините никога не бяха потвърдили корените ни, просто защитаваха

тайната за историята на съществуването ни. Тези тайни настанени в древни текстове, които

течението на времето бяха направили крехки и сега само на старейшините им бе разрешено да

ги четат и проучват.

Докато вървях във сенките на къщата, с глава напред, мислите ми се преместиха към древния

текст, който се намираше в стая, в която само на старейшините им бе позволено да влизат

сами. Те показаха стаята на Тъмните Пазители, внимателно извадиха древната книга от

стъклената кутия и ни позволиха да я докоснем старата кожа, за да можем да направим връзка

с миналото си. Но книгата никога не бе отваряна пред нас. Думите к – непрочетени. Със

сигурност нещо толкова внимателно пазено съдържа тайни – и отговори.

Не се промъквах, няма смисъл да добавям, че нощните часови пазители умеят да познаят всеки

един аромат. Бях изненадана, че все още не съм се натъкнала на никой, но най-вероятно бяха

на някой по-далечен периметър. Работата им бе да спрат всеки, който не трябва да се

приближава толкова близо. Бяха тук, в случай че ние решим да свършим нещо, което не трябва.

В крайна сметка, всички ние бяхме дали клетва да сме честни. Която бях на път да прекрача.

Когато стигнах до задната врата, натиснах дръжката – не се изненадах да открия, че е

заключена. Плъзнах ключовата си карта и наблюдавах как червената светлина се превръща в

зелена. Поемайки си дъбок дъх, влязох вътре и затворих тихо зад себе си.

Сега бе време за промъкване, намирах се във зона от която бях малко обезкуражена. Коридора

бе неосветен. Затваряйки очите си, си представих как изглеждаше всичко, когато старейшините

ни доведоха в тази част от имението. Залата бе широка, масите окрасени с антики и статуетки, а

по стените – окачени картини на вълци. Ако просто продължа да ходя по средата, всичко ще е

бъде наред.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Започнах да вървя бавно, докато очите ми се приспособиха към тъмнината и сенките започнаха

да се оформят. Разбрах, че няколко от вратите са отворени. Бледа лунна светлина се

процеждаше през прозореца в коридора и стаята. Но това не беше отворената врата, която ме

интересуваше.

Сърцето ми започна да бие по-силно, когато спрях пред затворената врата. Знаех, че ако някой

ме разкрие ще изгубя статуса си на Тъмен Пазител – но това така и така щеше да се случи, ако

не получих няколко отговора. Сложих ръка на дръжката и хладнината премина през мен. Не

бях сигурна дали ръката ми или дръжката бе студена.

Стига вече – промърморих си тихо. Затваряйки очите си натиснах дръжката.

Отвори се.

Захапах долната си устна, за да спра сподавение ми от изненада глас да излезе. Не бях сигурна

какво очаквах, нито пък какво щях да правя ако не се бе отворила. Имаше ли някой вътре?

Дали някой от старейшините работи до късно? А може би ни вярваха достатъчно, защото

знаехме, че не би трябвало да влизаме в тази стая? Евентуално може просто някой да забравил

да я заключи.

Бутайки вратата, подскочих когато пантите изскърцаха, огледaх се бързо наоколо, след което

реших да рискувам. Избутах вратата до край и влязох вътре.

Нямаше никой там.

Включих лампата и се насладих на замъглената светлина. Древно бюро от махагон бе

поставено пред масивна камина. По камъните бяха издълбани диво изглеждащи вълци във

всеки един край. Предполагам, че това символизира Тъмните Пазители, които бдят над

съкровището. Стаята бе огромна, с орнаментирани с брокат столове и резбовани дървени

сандъци навсякъде из нея. Можех да си представя старейшините, които седят наоколо по

време на заседание и изваждат съкровищата от сандъците. Облицовани с кожа книги бяха

наредени на полици, две по линията на стената, но те не бяха книгите, от които бях

заинтересована. Тази, която исках се намираше в стъклено сандъче, което бе поставено в

ъгъла.

Оставих раницата си върху стола. Подминавайки бюрото хванах един плосък камък, напълно

подготвена да направя каквото е нужно за да взема тази книга. Щях да се трвожа за

последиците по-късно. Знаех, че съм прекалено рязка, но също така бях и отчаяна. Но когато

отидох до там видях, че няма ключалка, а само панти. Възможно ли е да е толкова просто?

Толкова незащитено?

Повдигнах внимателно капака на стъклото. Дъх на облекчение излезе от мен, можех да го

направя без да оставям след себе си никакви улики. Оставяйки камъка настрани, се протегнах и

затворих пръстите си около древния том. Докато го вдигах и поставях на бюрото ми

изглеждаше сякаш тежи около тон. Поемайки си дълбох дъх, тъй като сърцето ми биеше

толкова силно, че не можех да чуя нищо друго освен кръвотока между ушите си, много бавно я

отгърнах.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Загледах се в неразгадаемите символи.

Наистина ли бях повярвала, че древен документ ще е написан с модерни букви и думи?

Обърнах на случайно избрана страница. Само още драскулки.

Исках да изкрещя, да откъсна страниците, да я унищожа...

О, Боже мой! Ти се върна.

Сърцето ми се качи в гърлото докато се обръщах към вратата, за да видя, че Линдзи стои там.

Бе облечена в къси панталонки, а дългата к руса коса падаше свободно около раменете к.

Изглеждаше различно. По-уверена, по-узряла, по-. . . вълча. Преди да мога да отговоря тя се

втурна през стаята и ме прегърна силно.

Бях толкова притеснена, – каза тя.

Исках да я избутам от себе си, да я накарам да отиде надалеч, но в същото време ми се щеше

да я притегля по-близо до себе си и да абсорбирам комфорта, който дори не осъзнаваше, че

носи. Знаех, че тя представлява това, което аз толкова отчаяно желаех. Дали оценяваше

възможността си да се превъплащава?

С набръчкано чело – нямам съмнение, защото нейния ентусиазъм бе по-голям и от моя – тя се

отдръпна назад и ме изгледа.

Добре ли си? Беше ли много болезнено?

Повече от колкото можеш да си представиш.

Свих рамо, сякаш това не ме притеснява.

Не толкова много.

А аз си мислех, че болката ще ме убие.

Винаги си била слаба.

Вече не. Ще ти покажа козината си по-късно, но само ако и покажеш своята. – каза

подигравателно.

Боже, исках да викам и никога да не спра да плача. Това, че се промених, но не по начина по

който очаквах ме накара да се ядосам. Опитах си да запазя гласа си спокоен, безчувствен.

Ще видим.

След това значението на думите к ме удари.

Чакай малко. Ти беше със сродната си душа. Не мисля, че е трябвало да те боли.

За известно време не бях със сродната си душа – тя облиза устни, внезапно изглеждаше

малко неспокойна. Това ни правеше двама.

Рейв е моята сродна душа – изтърси.

Кажи ми нещо, което не знам.

Вече си чула?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Не исках да к казвам, че съм видяла Конър по-рано. Също както не исках да споделям за

неспособността си да се преобразувам. Освен това, това значеше едно и също за мен. До утре

щеше да е забравил за разговора ни при потока – освен за частта с капана. Всичко лично щеше

да си отиде бързо.

Не, но погледа му към теб съдържа всичко с това за луната и звездите. Знаех си, че ще

си с него.

Иска ми се да ми беше казала. Бях объркана, но сега. . . просто не знам как е възможно

да съм си мислела, че той не е единствения. – тя поклати глава – Все пак се чувствам

зле за Конър. Заслужава нещо по-добро.

Да, така е. Но не бях тук за да я мъча или оспорвам решенията к. С Конър са били приятели

през по-голямата част от живота им. Знаех, че не е лесно за нито един от тях внезапно да

открият, че трябва да се насочат в различни посоки. Бях изкарала цялото си лято трудно,

защото си мислех, че тя и Конър не са създадени един за друг. Но това приключи, трябва да

продължим напред.

Линдзи се огледа наоколо и разбрах, че тръпката к да ме намери жива, която бе замаглила

всичко останало сега си бе отишла.

Британи, какво правиш тук?

Срещнах погледна к, вината се настани в мен.

Нищо.

Погледна надолу към облицованата с кожа книга.

Това е древния текст. Какво си направила?

Просто исках да прочета няколко неща за съществуването ни – казах.

Без разрешение? Това е свещенна книга и единственото к копие е тук. Само

старейшините имат правото...

Да вървят по дяволите.

Тя се загледа в мен.

Британи, би трябвало да си вървим.

Не и преди да открия отговорите си.

Може би имаше превод някъде – на полиците или в някой от съндъците.

Това да не е за цялото нещо, свързано със сродните души – попита Линдзи.

Засмях се леко. Въздейсвието на думите к ме удариха с пълна сила. Дадоха ми надежда.

О, Боже! Мислиш ли, че заради това е всичко? Мислиш ли, че е заради това, че не си

открих сродна душа?

За какво говориш?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

По дяволите! Не можех да спра сълзите си. Бяха топли и се спускаха надолу по бузите ми. Не

исках, но трябваше да кажа на някой. Трябваше да споделя тази ужасна катастрофа, а Линдзи

ми бе приятелка от години. Тя бе най-близкото нещо, което притежавах.

Не се трансформирах, Линдзи. Нищо не се случи.

Тя просто продължи да гледа към мен. Без съжалителни или успокоителни думи. Но уважавах

това, че не се опитва да ме излъже.

Сигурна ли си? – попита колебливо, а тръпката на безпокойство в гласа к не можеше да

бъде контролирана.

Погледнах към нея.

Това е нещо, което се изпуска трудно.

Помислих си, че може да си припаднала или нещо такова. Ние можем да запазим

формата си ако спим, но не съм сигурна дали е същото ако сме в безсъзнание.

Не, болката не ми беше проблем.

Тя изглеждаше все едно се е разболяла. Не беше единствената, чийто стомах се прекатурваше

постоянно. Докоснах внимателно крехкия пергамент.

Мислех си, че тук има нещо, което трябва да направя. Някакъв ритуал, думи, нещо

което бих могла да кажа.

Линдзи поклати глава.

Не мисля. Имам предвид, започнах да го чувствам още от началото на деня. Кожата ми

стана наистина чувствителна.

Аз не се чувствах така. Не почувствах нищо. Какво не е наред в мен, Линдзи? Защо не се

трансформирах? Дали заради това никой не ме обвяи? Момчетата могат ли да

почувстват, че съм откачалка?

Не си откачалка – настоя – Много хора не могат...

Те не са като нас, не са от нашите – Насилих устата ми да се затвори. Страха и ужаса от

това, което се нуждаех завладя гласа ми. Дори не звучеше като викане.

Линдзи изглеждаше спокойна и разслъдлива както винаги. Не можеше наистина да разбере

чувството на неудовлетвореност и разочарование, което изпитвах в момента. Тя имаше всичко:

човека, който обича и способността да се преобразува.

Това е нечувано – някой да не се превъплати. Трябва да говориш със старейшините –

каза. – Те ще знаят какво да направят.

Тя живееше в свят изкован от мечти.

Не, няма да знаят. А и не искам никой да знае. Дори не трябваше да казвам на теб.

Няма да кажа на никого но, Британи, все някой ще разбере. Имам предвид

трансформацията е това, което правим постоянно. Можеш да кажеш поне на Лукас.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Лукас бе нашия безстрашен лидер, този който отговаря за всички Тъмни Пазители и глутницата

от младите вълци. По-рано това лято, той се свърза със сродната си душа – Кайла. Те двамата

бяха лудо влюбени. Това бе начина, по който трябваше да се случат нещата при нас. Би

трябвало да сме готови да умрем за другия човек. Исках да имам това ниво на връзка.

Поклатих глава.

Как е възможно това да се случва?

Може би има някаква грешка около датата ти на раждане. Да е сгрешена.

Независимо, че този факт ми бе давал надежда, да го чуя изречено от Линдзи ме накара да

осъзная колко нелепо бе.

Осъзнай се. Мислиш ли, че майка ми не знае родния ми ден? Тя е била там, нали

знаеш?

Добре, това беше отчаяно търсене на причина – но има някаква и някой, един от

старейшините ще знае каква е тя – каза.

Избърсах сърдито сълзите си. Не исках нито съчувствието к, нито да решава моите проблеми,

винаги съм била независима, винаги съм се грижила сама за себе си.

Ставам толкова разглезена. Следващото нещо, което ще разбереш за мен е че съм

започнала да нося розово.

Няма нищо лошо в розовото.

Ще разбера какво е. Може би просто съм от късно цъфтящите цветя. Да, най-вероятно е

това – Затваряйки книгата к се усмихнах широко. Нашите отношения бяха обтегнати

през по-голямата част от лятото – най-вече, заради това, че започна да става

несправедлива към Конър. Но имаше още нещо. Основния смисъл, че се е променила в

нещо, което аз не съм. Просто не се чувстваше като мен – Съжалявам, че бях толкова

гадна напоследък. Просто не се чувствах като себе си. А сега се чувствам още по-малко

себе си от пълнолунието.

Всичко е наред. Ти беше права за мен и Конър. Чувствата ми към него не са толкова

силни, колкото трябваше да бъдат и това бе напълно нечестно към него. Бихте могли да

сте добри приятели в момента. На базата на това колко притеснена бе за него, че греши

с мен, сигурно наистина го харесваш. Сега не стоя на пътя ти.

Защо би искал някой, който не може да се трансформира?

Две наранени души?

Не можех да се спра и се усмихнах на това.

Боже, ти си като Ромео и Жулиета.

Това едва ли ще боли. Имам предвид, да говориш с него.

Вече го бях направила, но не исках да знае.

Не знам. Може би. Закълни се в статуса ти на пълноправен Тъмен Пазител, че няма да

кажеш на никого за мен.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Заклевам се – направи Х с пръсти над сърцето си. Бе детински знак, но ме накара да се

почувствам по-добре. – Кръст над сърцето ми. Освен това може да е само временен

бъг. Може би просто се нуждаеш от още един лунен цикъл.

Исках да повярвам, че всичко е било заради това. Огледах се наоколо.

А за какво дебнеш ти в този коридор?

Поех по прекия път за срещата си с Рейв. Той е навън и пази перимеръра, малко е

самотен.

Трябва да тръгваш ако те очаква.

Да – тя направи крачка назад. – Ще се оправиш ли?

Кимайки аз вдигнах рамена.

Да, каквато и да е причината ще я разбера.

След като си тръгна сложих книгата обратно в стъклената к клетка. Използвайки края на ризата

си изтърках отпечатаците си, които най-вероятно щяха да бъдат забелязани. Ако старейшините

дойдат скоро в тази стая, най-вероятно ще прихванат мириса ми.

Прекатах следващия час и половина разглеждайки книгите и документите. Повечето от тях бяха

написани на език, който не можех да разчета. Тези, които не бяха оригинални произведения

на Шекспир или Дикенс не ми помагаха. Най-накрая реших, че няма да открия нищо

стойностно, което да разреши личната ми дилема. Погледнах последно назад. Всичко

изглеждаше недокоснато.

Загасих лампата, излязох от стаята и затворих вратата след себе си, правейки го се чувствах, че

губя нещо по-важно: бъдещето ми като Тъмен Пазител.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Four

Глава четвърта

Превод: sunset

Редакция: sunset & djenitoo

_______________________________________________________________

Зловещата тишина ме последва по стълбите, към стаята, която споделях с Кайла и Линдзи. По

някакъв начин, ми се искаше да бях дошла тук веднага и да се бях срещнала с Кайла и Линдзи

по еднo и също време – вемсто това пометох шанса си, когато отидох да говоря с Конър. Кайла

ще има същите въпроси, просто трябваше да съм по-силна този път и да запазя ужасяващата си

тайна за себе си. Възможно най-тихо отворих вратата. Стаята бе тъмна, освен лунната светлина, която нахлуваше през прозореца. Но там имаше и присъствие, включено елетричество...

Британи? – видях сенчестия силует на Кайла докато се надига от леглото и внезапно

светлината освети цялата стaя, когато включи лампата си.

Не се опитах да скрия изненадата си, когато видях Лукас да се претъркулва в седнала позиция, намушвайки тениската си през главата. Сега знаех какво почувствах, когато влязох за пръв път в

стаята: изгаряща страст. Лукас прекара пръсти през косата си, докато Кайла смъкваше през

рамото си горнището си обратно на мястото к.

Ъгх, няма ли правила срещу това, дори и между сродните души? – попитах с насмешка,

надявайки се, че с тази шега няма да видят нищо сгрешено в мен.

Само на оженилите се сродни души им бе позволено да споделят една стая. Беше хубаво да

знам, че дори лидера ни не спазва правилата ни.

Кайла се изчерви, когато стана от леглото и дойде до мен.

Линдзи си тръгна, а е толкова трудно да намерим време само за себе си... Лукас просто

беше тук. Честно. Ако знаехме, че ще се връщаш тази вечер – тя поклати глава –

Предпочитам първо да те прегърна, а после да се извинявам.

Преди да мога да реагирам, тя обви ръце около мен.

Всички бяхме толкова притеснени за теб, уплашени, че няма да оцелееш. Особено

Линдзи. С Лукас смятахме да изпратим повече хора да те търсят утре.

Мда, сигурна съм, че вие двамата си говорехте – издразних я, докато я прегръщах

силно, нуждаейки се от подкрепата к, но не и поради причината, поради която смяташе

тя.

Така беше, между целувките – увери ме.

Когато се отдръпна от мен, бях принудена да си сложа една самонадеяна усмивка и след това

повдигнах рамене.

Не е чак толкова голяма работа. Не беше толкова зле, колкото всички го изкарват.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Бях благодарна, че Лукас беше тук. Ако не беше, може би щях да се изпусна и да кажа на Кайла

истината. Радостта к относно завръщането ми ме изненада – не очаквах да е толкова

притеснена или да се зарадва толкова много, че съм се върнала жива и здрава. Накара ме да се

чудя, дали не съм недооценила загрижеността к за мен. По няколко начини това направи

нещата по-трудни, защото ако бях част от вътрешния кръг щеше да е по-болезнено ако изгубех

чувство за другарство.

Все пак ми се искаше да бе оставила някой да дойде с теб. Имам предвид, ти просто

замина, изчезна без да кажеш на никого. Старейшините малко се побъркаха – каза

Кайла.

Не можех да си представя, че старейшините са се притиснили за това, че може да ми се случи

нещо – или нещо друго, което има значение. Те винаги бяха невъзможно спокойни, сякаш

съществуването им им е отнело отдавна истинските им животи. Погледнах към Лукас.

Благодаря, че не изпрати никой да ме проследи.

Сигурен бях, че ако искаше някой с теб щеше да го ваземеш – каза Лукас.

Оценявам този знак на доверие – наистина исках да сменим темата, а и трябваше да му

кажа за откритието си.

Би трявало да знаеш, че докато се връщах се натъкнах на капан.

Лукас застина, по същия начин като Конър.

Био Хром?

Прехапах устна. Ако се бях превъплатила, сетивото ми за мирис щеше да е достатъчно силно за

да знам със сигурност.

Така мисля. Видях Конър преди да вляза вътре, казах му за това. Отиде да провери.

Лукас кимна с очевидно задоволство.

Добре. Той ще стигне до дъното на това.

Той се надигна още малко и ме погледна сякаш търсеше следи от кичури козина.

Сигурна ли си, че си добре?

Толкова много мислене за промяна на темата, а тя остана същата.

Напълно. Защо да не бъда?

Челото му се набръчка силно заради упоритостта ми.

Не мисля, че някой женски вълк до сега е преминавал през това сам, поне не и в

историята, за която знаем. Старейшините ще поискат да говорят с теб за това.

Чудесно. Това е точното нещо от което се нуждая в момента.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Ще бъда наоколо – казах го по-лесно, отколкото наистина го чувствах. Реших за

пореден път да сложа край на темата. – Всичко е свършено сега – след като оставих

раницата на леглото си посочих към двама им – Както и вие двамата.

Кайла уви ръката си около рамото ми, по начин по който правеха хората, когато имаха да

съобщят лоши новини и мислеха, че човека който ги чуе, може да не издържи да стои прав.

Когато видя Конър, той каза ли ти за Линдзи и Рейв?

Да.

Голяма изненада, нали?

Не чак толкова – тя и Линдзи бяха близки. Харесвах Кайла, но не чувствах тази

роднинска връзка или нещо друго. Чудех се колко много от нещата пропусках след като

нямах гените на шифтър. – Миналото лято, когато срещна Линдзи, усети неоспорима

връзка с нея, нали?

Кайла бе осиновена от статисти, отраснала надалеч от шифтърите. Миналото лято се върна в

гората – нашата гора – където биологичните к родители са били убити.

Да, така е. Беше малко странно, но в същото време и удобно – усмихвайки се меко на

Лукас и изчервявайки се. – Беше ми трудно да си призная, но и връзката с Лукас ме

плашеше.

Защо?

То е като да получиш удар с бейзболна бухалка или нещо такова. Мислех си за него

през цялото време, но дори не бях сигурна, че ме харесва.

Че какво да не ти харесвам? – попита той, обвивайки ръце около нея и притегляйки я

близо до себе си. Това, че бе лудо влюбен в нея бе изписано по цялото му лице. Знаех,

че единствената причина, поради която не си играеха със сливиците си беше, че стоях

на два фута от тях. Време е да се измъкна.

Мразя да развалям партита, обаче съм уморена и мръсна – Ще си взема душ и след

това си лягам. Не правете пара в стаята докато ме няма.

Лукас се ухили по вълчи начин. Винаги е бил толкова тъмен и мрачен, че ми бе странно да го

виждам толкова доволен и щастлив, почти подигравателната страна от него. Дори със всички

беди Кайла го караше да се усмихва.

Ще те изчакам, – каза Кайла – после може да поговорим още малко.

Не е нужно.

Тя ме погледна закачливо. Обикновенно не бях толкова антисоциална, но също и не бях

приятен тип.

Просто съм уморена – казах к, дори да не беше попитала, можех да прочета въпроса в

очите к.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Преди да започна да съчинявам още извинения или може би да породя съмнения, отидох в

банята, затоврих вратата и се загледах в отражението си в огледалото. Изглеждах същата.

Въпреки, че знаех, че не бях, все пак останах разочарована.

До тук преминах проверката на трима шифтъри. Ако можех да заблудя тези, с които работех

всеки ден и ги виждах редовно, можех да заблудя всички. Дори себе си.

На следващата сутрин, с глава пъхната под възглавницата, промърморих нещо, че имам нужда

от още малко време да поспя, докато Кайла и Линдзи се обличаха, така че щяха да тръгнат без

мен. Не исках да издържам още контрол и въпроси.

Когато слязох за закуска, трапезарията не бе препълнена. Бе достатъчно голяма за да събере

всички семейства, когато имахме годишно събиране. Сега, само Тъмните пазители и няколко

пазители, все още в тренировъчен период се въртяха около Уолфорд.

Видях Кайла и Лукас да седят на масата сами. Тя улови погледа ми, усмихна се и посочи към

празния стол до нея. Поклатих глава. Линдзи и Рейв също бяха сами на друга маса, но те се

бяха изгубили един в друг и не обръщаха вниманието на никого. Ау, новооткрита любов. Имаха

много изгубено време, което трябваше да си наваксат. Няколко от другите Тъмни Пазители –

тези, които са се срещнали с първото си пълнолиние и новите, на които все още им предстоеше

магическата им нощ – се бяха разпръснали на едно място. Те се усмихнаха и вдигнаха палците

си на горе. Аз оцелях. Успях. Браво на мен.

Отидох до бюфета, където бе извадена закуската. Напълних таблата си с бъркани яйца, бекон и

препечени филийки. След това седнах на една свободна маса. Не изгарях от желание да

отговарям на въпроси как е преминала трансформацията.

Жалко, че не бях изпратила масов имейл, който да предупреждава хората да стоят настрана.

Изведнъж три новаци обградиха масата ми. Мия и Жозелин бяха на шестнадесет, а Самюел на

седемнадесет. Момчетата не преминават през трансформацията си, докато не навършат

осемнадесет.

Ти го направи – каза Мия, докато подскачаше на пръстите на краката си. Русата к коса

бе къса и деликатно обрагждаше елфическото к личице. Тя бе единственото момиче

шифтър, което познавах и не поддържаше косата си дълга. – Знаеш ли какво означава

това за останалите от нас? Не трябва да избираме сродната си душа преди

трансформацията. Твоя кураж даде на всяко момиче свобода.

Моя кураж? Тя шегуваше ли се с мен? Не бях сама, защото исках да бъда. Бях сама, защото

единственото момче, към което проявявах интерес бе на друго място по същото време.

Много ли е зле? – попита колебливо Жозелин и знаех, че е защото се страхува, че

другите шифтъри не обсъждат открито първата си трансформация с никой, който не е

техен близък. Това го правеше мистерия.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Червено-кафявата коса на Жозелин висеше надолу по гърба к и ми напомняше на есенни

листа. Тя и Самюел бяха завързани един за друг. Той я бе обявил по време на лятното

слънцестоене, когато нашия вид винаги се събира за да отпразнува съществуването ни. На нея

нямаше да к се наложи да премине сама.

Погледнах обратно към Мия. Ще я осъдя ли на смърт ако не разкрия нещата? Наистина нямах

представа колко зле може да е.

Мислех, че ще умра. Не препоръчвам на никой да премина сам, – поне говорех

истината.

Лицето на Мия прбледня.

Но оцеля.

Бях на косъм – чувстах какво ще значи това, но какъв избор имах? Не желаех смъртта к

да тежи на моята съвест.

Но ако започна да се приготвям за това като теб...

Одрязах я.

Имаш още една година, може би ще имаш сродна душа до тогава – не ми ли бе казала

Линдзи същите думи, когато се опитваше да ме увери, че всичко ще е наред? Мразех да

мамя. Имах същите доводи като Мия, но сега знаех по-добре. Или поне, не беше

толкова просто.

Мисля, че е архаично това, че трябва да имаме сродни души – каза упорито Мия,

повдигайки малката си брадичка нагоре.

Господи, благодаря ти, Мия – каза Самюел – Някои от нас спазват традициите.

А някои от нас не. Погледни към всичката технология, с която разполагаме. Програмите.

Насърчаването на сигурността ни няма нищо общо със древните традиции, които

трябва да следваме.

Това е всичко, което правят с традициите ни.

Сега не е време за това – каза Жозелин, с очевидно раздразнение, сякаш е била

насилена да премине през дебата хиляди пъти. Тя ми се усмихна.

Просто искахме да спрем и да поговорим с теб. Мислим, че си страхотна. Ще бъде един

вид страховито... ако просто те докосна, нали?

Следващото нещо, което щяха да направят е да пуснат смачканата ми салфетка за продан на

ebuy* (* сайт).

Много зловещо.

С последно кимване към мен си тръгнаха, смеейки и кикотейки се, поглеждайки назад леко,

сякаш все още не могат да повярват, че дишам един и същи въздух като тях. Кой би си

помислил, че на някой освен мен, би му пукало, че преминавам през това сама? И как можех

да знам, че с лъжата за това, което се е случило, поемам тежка отговорност на раменете си?

Аз бях Тъмен Пазител, предполагаше се, че трябва да защитава хората. Трябваше да стъпя

върху стола, да превлека вниманието им и да кажа на всеобщо слушание истината. Обсъждах

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

плюсовете и минусите на това, като се има в предвид колко ужасяващо ще е, когато една сянка

падна над чинията ми. Сърцето ми започна да бие силно и вдигнах бързо поглед нагоре,

надявайки се да видя Конър. Вместо това видях Даниел, момчето, което старейшините се

опитаха да ми натресат. Той ми се усмихна топло и аз отвърнах на усмивката му. Без никакви

тежки чувства. Той бе добро момче, но и двамата приехме факта от самото начало, че няма да

станем двойка.

Той остави чинията си на масата и дръпна стола.

Радвам се да видя, че след всичко си нямала нужда от мен – каза.

Всички не престават да ме гледат сякаш съм откачалка – или може би това бе така само

от моя мироглед, тъй като знаех, че съм такава.

Ти си легенда. Мисля, че чух няколко притеснени момчета, за това че не се нуждаят от

сродна душа може да бъде възприето и от другите момичета.

Да, вкусих от това преди няколко минути, когато няколко новака спряха за да ми се

лигавят. Честно казано, не знам дали да се чувствам поласкана или ужасена, че може да

започне тенденция.

Повечето хора биха се насладили на прожекторите.

Аз не съм като повечето хора.

Няма съмнение за това. Как беше наистина?

Най-вероятно същото като при теб.

Бях доста добра в извъртането на нещата и избягването на даването на точните отговори.

Ужасяващо, но страхотно?

Точно. Та, какво се случи от както напуснах? – попитах, загрижена да сменя темата.

Не мога да кажа много. Ако не си чула, Лукас свика съвещание за да забърза нещата.

Трябва да сме в кабинета на съвета веднага щом свършим със закуската.

Даниел започна да говори за някои неща, които са научили за Био Хром, компанията, чиито

изследователи се опитваха да ни хванат и да започнат да ни изучават. Слушах, но само на

половина. Бях част от екипа шерпи, които ги водеха в дивото по-рано това лято и знах

необходимото. Знаех, всичко което се нуждаех да знам за тях. Менсън Кейн и баща му – които

бяха ръководители на проекта – бяха напълно луди.

Когато мелодичния глас на Даниел спадна – най-вероятно се възмути от факта, че не съм

активен участник в разговора – не знаех защо не съм се поинтересувала повече от него. Като

повечето мъже шифтъри той имаше дрезгав глас – заради ръмженето. Но той бе единствения

шифтър мъж, който познавах и носеше косата си обръсната близо до скалпа му. Което,

помислих си, е срамно, защото очите му бяха смарагдово зелени, които можеха да изпъкнат

много повече на фона на черната му коса. Лицето му бе анимирано докато говореше и знаех,

чака само да се изправи срещу лошите. Но просто не можех да се концентрирам върху него.

Може би, защото ми бе пределно ясно, че Конър вече е пристигнал. Дори да не го бях видяла

все още. Изпитвах един вид усещане, нещо като дивите животни, когато усетят промяната в

околната среда и всичките им сетива се изострят. Полет или борба за отговор. Обикновенно се

борехме. Информираността ми ми даде надежда, че съм просто закъсняла да разцъфне пъпка.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Възможно най-беразлично погледнах над рамото си. Конър бе на страничната лента на бара,

пълнейки чинията си. Исках да го наблюдавам. Дори начина, по който си сипва яйцата е секси.

Исках да знам какво е открил, когато е отишъл да проверява изоставения къмпинг. Чудех се

дали да не го поканя да се присъедини към нас. Преди да мога да реша, премина покрай нас и

седна на празна маса.

Оуч! , опитах се да не оставя опасенията ми да растат, от това, че когато е последвал пътеката

може по някакъв начин да открие също и моята малка тайна.

Върнах вниманието си обратно към Даниел, но усещах погледа на Конър към мен. Косъмчетата

на тила ми настръхнаха, но по един добър начин, предизвиквайки страховете от откритието да

изчезнат. Косата ми бе завързана в обикновенна, не стегната плитка, защото днес щях да се

изправя пред цялата работа около Тъмните Пазители. Част от мен искаше да я разплете, но да

изглеждам женствена никога не е било част от стила ми. Може би това е още една причина, за

това че момчетата не се редят на стада около мен.

Не исках да съм груба, затова се опитах да се концентрирам върху Даниел. Но ми беше много

трудно, когато знаех, че Конър ме изучава. Дори след като не правеше нищо друго, освен да

яде, продължаваше да привлича вниманието ми като магнит. Всеки път, когато погледа ми

пробягваше към него той поглеждаше на една страна. Изглеждаше малко раздразнен, беше ли

разтроен, че се наслаждавах на закуската си с Даниел? Или беше ядосан, че бе първия пазител, който е изгубил своята сродна душа? Но ако беше така, защо гледаше към мен, а не към

Линдзи?

Далиел започна да разказва смешна история, за някакви лагеруващи, които е пазел в гората и

ме накара да се замсея. Погледнах дискретно с периферното си зрение към Конър. Той се

мръщеше. След това погледна надалеч и почувствах това странно усещане на... триумф?

Възможно ли бе да ревнува? Сърцето ми направи неочакван прескок при идеята.

Имаше и други момичета шифтъри, които чакаха пристигането на луната и ще имат нужда от

своите сродни души. Щеше ли да се обърне към тях, или чувстваше същото нещо като мен:

невероятна вързка, сякаш имаше въже, което ни завързваше здраво и ни дърпаше заедно.

Беше ли объркан от това като мен?

Изкуших се и преместих погледа си обратно на него. Винаги съм го харесвала, но неговото

внимание бе насочено към Линдзи. Сега, след като тя бе намерила съдбата си, щеше ли най-

накрая да забележи и мен?

Тогава една катеричка притича между краката ми в търсене на ядки.

Почти разлях кафето си и очите ми се загледаха в Даниел, когато обърнах глава.

Той се усмихна иронично и се подсмихна.

Помислих, че това ще привлече вниманието ти.

Слушах те.

Не, не ме слушаше.

Той кимна смислено по посока на Конър. Толкова по финното ми наблюдение.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Но не мога да те обвиня, че се чудиш за Конър. Всички го правим.

Чудите се какво?

Какво точно се е случило с него, Линдзи и Рейв – навън в горите, по време на

пълнолунието. Никой от тях не говори за това.

Всъщност не е ничия работа, нали така – думите излязох по-остри, отколкото бяха

предназначение, но не исках хората да клюкарстват за приятелите ми – Съжалявам –

казах бързо – Не исках да те режа така, но...

Знам, вие сте отбор. Това ви свързва, не трябваше да казвам нищо.

Лукас, Кайла, Рейв, Линдзи, Конър и аз образувахме отбор като шерпи. Обикновенно

разботехме заедно, когато трябваше да води лагерняците в гората. Но нашата връзка, нашето

приятелство бе над това. Без Кайла, която бе нова, всички останали бяхме ходили в училище

заедно. Даниел тъкмо се бе преместил тук от щата Вашингтон. Те имаха свърталища на

шифтъри там, но всички искаха да бъдат достатъчно квалифицирани, за да бъдат избрани да

защитават Уолфорд. Това бе като столицата на света ни – поне в Северна Америка.

Щеше ли да се почувстваш по-добре, ако един от нашите най-добри пазители бе

умрял? – попирах. Докато предизвикателството трябваше да е до смърт, ние сме

станали малоко по-цивилизовани. Със сигурност.

Даниел се изчерив.

Добре, схванах го. Не е моя работа. Както и да е, ще се видим на срещата.

След като тръгна погледнах към Конър и мястото, на което бе седнал. Стола бе празен. Бе

глупаво от моя страна да почувствам загуба, но просто стана така. Дори апетита ми ме

изостави.

Отидох до кухнята и след това излязох навън. В бързината си, почти прегазих стрейшина Уайлд.

Той бе дядото на Лукас, фамилията им бе почти като царете. През поколенията, Уайлд са

поемали водачеството на нашата група, винаги предаваща се позиция надолу на по-големите

синове. Лукас бе едно изключение, но никой не постави под въпрос неговото водачество, след

като се би с по-големия си брат за да ни води.

Учудващо силните ръце на старейшината Уайлд спряха на рамената ми, като водаческа тежест.

Почти извиках от изненада.

Британи, усещах, че ще се завърнеш.

Намирисваше ми на още нещо, но бе трърде нелюбезно да го кажа.

С другите старейшини бихме искали да поговорим с теб в стаята със съкровищата.

Чудесно. Не можех да избягам. Въпреки, че беше по-възрастен, когато бе във вълчата си

форма, би могъл да само с един ход да ме остави зад себе си. Не можех и да се скрия, защото

щеше да ме надуши.

Затова направих единственото нещо, което можех.

Преглътнах тежко и кимнах.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Five

Глава пета

Превод: sunset

Редакция: sunset & djenitoo

_______________________________________________________________

Съвета на старейшините бе съставен от трима. Не изгледаха зле, като се има предивд, че

всеки бе най-малко на век. Не бяха безсмъртни, но процеса на старенее бе по-бавен, заради

лечебните способности. Все пак, шифтърите наистина продължават да остаряват, но знаците са

по-малко.

Но зрените им бе остро, по дяволите, най-вероятно обонянието – също.

Седяхме на столове, близо до камината. Чувствах се сякаш разярените върколаци на

възрастните ме дебнат, чакащи време за правосъдие.

Старейшините ме изучаваха. Борех се да не показвам нервността си и се молех да не ме

накарат да се преобразувам. Не ми бе хрумвало до този момент, че може би трябва да

докажем възможността си да се транформираме пред тях преди за да премахнат статуса ни на

начинаещи. Това би било огромен проблем. Също така осъзнавах, че ако шифтърите имаха

някакъв създаден контакт един между друг – нещо като това, което Кайла изпитваше към

Линдзи – старейшините също можеха да разберат за невъзможността ми да се преобразувам.

Но ако наистина бе това, щяха ли да се изправят срещу мен заради това?

Опитах се да не си представям как ще протече – недоверието, което вероятно щяха да покажат

към мен.

Е. – казза накрая старейшина Уайлд.

Повдигнах вежда.

Е?

Той ми се усмихна снизходително.

В цялата ни история няма ни един запис, който да показва, че жена е оцеляла сама през

първата к трансформация.

Трябва има първи път за всичко, нали така.

Беше ли болезнено?

Няма да ми повярвате колко, – засмях се смутена. – Всъщност, предполагам, че бихте,

вие също сте преминали през това, нали?

Всички ми се усмихнаха, поне им бе останало малко чувство за хумор.

Само не ме питайте дали бих се преобразувала. Моля ви, само не и това.

Вярваме, че все още е важно да ти намерим сродна душа – каза старейшина Уайлд.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Надеждата ме цапардоса, ако все още се опитваха да ме сватосат, значи имаха чувството, че

съм шифтър. Тогава какво се бе объркало? Щяха ли да имат отговор, ако им признаех

истината? Щяха ли да решат, че не съм способна да стана Тъмен Пазител? Със заплахата на Био

Хром надвиснала над нас исках да защитя възможно най-много шифтъри. Дори ако все още не

се бях променила истински наистина вярвах в способността си да помогна, да направя нещата

малко по-различни, дори да се отразя в събитията по някакъв начин.

Кимнах бързо на вярата му в намирането на сродна душа.

Да, определено. Желая точно това, но искам да го направя по моя начин.

Мислехме си да те изпратим и на други места, имаме много себеподобни по останалата

част на света. Може би ситуацията ти е като тази на майка ти, нейната сродна душа

просто не беше тук. Тя намери своята в Европа.

Долната ми челюст падна. Стиснах устни, майка ми никога не ми бе казвала тази малка

подробност. Винаги бях мислела, че е някой от околността. Това ли бе причината да ходи в

Европа всяко лято? За да бъде с него? Защо дори не ми бе казала? Нещо много по-важно –

защо никога не ме бе взимала с нея за да го срещна? Може би дори не отиваше при него, а

пътуваше в опити да го намери. Майка ми винаги бе обвивала в мистерия фактите за баща ми,

сякаш бе загрижена, дори – сякаш се срамува от него или нещо подобно. Но защо да бъде? Той

никога не се размотаваше наоколо.

Но докато бях зашеметена от фактите за майка си, които сега научавах, бях много по-загрижена

за ситуацията и това, което ми предлагаха.

Не искам да заминавам, особено в този момент – Конър вече не бе свързан с Линдзи –

Био Хром ни преследват. Съществуването ни може да е към края си.

Казах на другите, че ще се чувстваш по този начин – каза старейшина Митчъл – Винаги

си била една от най-лоялните ни послушници.

Определено, винаги съм имала силни чувства точно за това. Да защитавам другите, със

цената на всичко. – Дори ако цената е да лъжа всички, въпреки че разбирам отлично,

това което ми се е случило – Не ме изпращайте надалеч.

Не го правим насилстено, Британи – каза старейшина Уайлд – Може да е много

самотно, когато всички около теб си имат сродна душа.

Глутницата е на първо място.

Старейшина Уайлд въздъхна, сякаш това предполагаше нещо, чийто синоним е „беда”.

Старейшините се спогледаха, повдигнаха вежди и кимнаха. Знаех, че във вълча форма

шифтърите могат да прочетата мислите един на друг. Имах усещането, че старейшините могат

да го направят дори и когато не са във вълчата си обвивка. Наистина се надявах да не могат да

разчетат моите. Само за по-сигурно изчистих съзнанието си от всичко.

Няма да откриете някой по-лоялен от мен – изтървах се – Нека ви го докажа.

Не се съмняваме в лоялността ти. – каза старейшина Уайлд. – Просто искаме най-

доброто за теб.

Да остана тук е най-доброто за мен.

Те се спогледаха още веднъж и накрая кимнаха.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Старейшина Уайлд въздъхна, сякаш е загубил спора.

Съгласни сме. Имаме нужда от теб, докато Био Хром е все оше заплаха. Съдбата избира

сродните ни души, ако твоята е някъде другаде няма да е честно спрямо теб – или към

него – за нас, да те задържим тук завинаги.

Искаше ми се да му кажа, че той не бе другаде, а точно тук. Но очевидно тяхното притеснение

за мен бе начина ни на свързване. Щях да намеря сродната си душа, по начина по който го

правеха хората – карайки го да се влюби в мен.

Късмет с това, Британи.

Бях готова да си тръгвам и реших, че най-добрия начин на действие за мен е да прекратя

заседанието. Погледнах към часовника си.

Лукас свиква среща на Тъмните Пазители, най-вероятно е по-добре да вървя.

Намери ли това, което търсеше във древната книга?

Добре, най-вероятно трябваше да очаквам това. Усетих как всичкия въздух около мен се свива, сякаш се намирах във балон. Помислих си да отрека, но най-вероятно аромата ми от снощи все

още бе наоколо. Помислих си, че може би всичко е само в главата ми или вината извърташе

чувствата ми. Поклатих глава.

Ще пожелаеш ли да споделиш с нас, това което търсеше? Може би ще бъдем от помощ.

Наистина не е достатъчно важно за да ви натоварвам с това.

Очаквах да поставят под въпрос дали е достатъчно важно, за да нарушавам правилата, но

вместо това старейшина Уайлд ме изгледа бързо, създавайки впечатлението, че е знаел точно

какво съм търсела. Очаквах да ме поучи, да ме мъчи или да ме накара да призная истината за

ситуацията, в която се намирах.

Вместо това каза просто.

Права си ако искаш да свикаш още една среща. Ти си първата самостоятелна

пълноправна Тъмна Пазителка. Ще се окаже интересно.

Оставих лицето си да остане невъзмотимо, въпреки, че бях изумена. Това ли беше?

Докато се изправях старейшина Уайлд каза:

Запомни, Британи, че измамата може да ни даде, това което желаем на момента, но

винаги ще се пренесе с нас и в бъдещето.

За минута си помислих, че се бе сетил за нещо, което е прочел във някоя курабийка с

късметчета, но след това осъзнах, че бе прекалено сериозен.

За какво говорите? – попитах нервно. Знаеха ли истината?

Може би никога няма да разбереш.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Докато ги следвах извън стаята, не можах да се спра и чувствах, че бях тествана по някакъв

начин. Но най-голямото ми предизвикателство сега бе Био Хром. Знаех, че мога да помогна на

Тъмните Пазители да ги надвият – но само ако бях Пазител...

Бях решена, че ако не се преобразувам до следващото пълнолуние, щях да призная всичко на

старейшините, да ги помоля да ме направляват и помогнат.

Но за сега, предпочитах да бъда, това което винаги съм искала да бъда: Тъмен Пазител.

Когато стигнахме до съвещателната зала, изостанах назад, подчително изчаквайки

старейшините да заемат местата си на кръглата маса, която се намираше точно в центъра на

стята. Дванадесет стола я заобикаляха. Единадесет Пазители стояха до столовете си. Кайла бе

застанала от страната на Лукас. Рейв – втория по командване – бе от другата му страна, а

Линдзи се намираше толкова близо до Рейв, че едва имаше разтояние между раменете им.

Пръстите к се приближаваха към неговите и едва ги докосваха, след това се отдръпваха бързо, сякаш не можеше да устои да докосне кожата му, но знаех, че в тази стая е неподчтително.

Златистите к очи бяха фокусирани към мен, сякаш бях единствената в стаята. Умоляваха ме да

проговоря, да изкарам наяве малката си мръсна тайна, освобождавайки товара от раменете к.

Съжалявам, Линдзи. Не мога да го направя.

Стола между Конър и Даниел бе свободен. Загледах се в него, знаейки, че е предназначен за

мен, преглътнах тежко. На всички срещи преди тази седях на стол, поставен до стената, място, което бе предназначено за новаците. Най-накрая щях да седна на голямата маса. Поне всички

така си мислеха.

Знаех, че трябва да накарам краката си да се преместят напред, но ги усещах натежали и като

че залепени със моментно лепило за пода. Колкото повече се движех напред, толкова повече

разбирах колко права е Линдзи. Имах нужда да изповядам дълбоката си, мрачна тайна. Знаех,

че е така, че е грешно да седна на стола и да бъда правноправна с всички останали войни. Имах

нуждата просто да се изправя и приема реалността...

Лукас ме огледна, сребърните му очи се забиха в мен.

Хайде, Британи. Не познавам друг, който е желал – или заслужавал – този момент

повече от теб.

Това бе вярно. Никой друг не бе тренирал толкова усилено, толкова дълго. Никой друг не се бе

хранил толкова здравословно – и скучно – като мен. Шоколад не бе преминавал между устните

ми от година. Исках да съм най-добрия Тъмен Пазител на всички времена. Нямаше причина да

не бъда, бях умна и силна. Тренирах военни изкуства, познавах тази диващина толкова добре,

колкото знаех всяка особеност върху лицето на Конър. Бях готова да умра заради шифтърите –

без колебание или съжаление.

Какво значение имаше това, че не се бях преобразувала? Бях се приготвила да дръпна на тегло

дори преди пълнолунието. Предаността ми, готовността ми – те не се промениха.

Поемайки си дълбоко дъх, застанах до празния стол до този на Конър. Тъмно-руса набола

брада хвърляше сянка по лицето му, като че не си бе направил труда да се бръсне от миналото

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

пълнолуние насам. Косата му бе назад, в обичайния за него стил, но изглеждаше сякаш е

използвал пръсти, а не гребен за да я преведе в този вид. Никога не бе изглеждал по-секси.

Колкото и грешно да бе, се чувствах, сякаше черпя сила дори от близостта му, като че

действително можех да усетя топлината на тялото му да достига до моето.

Със скръцване на столовете по каменния под, всички заеха местата си по столовете.

Конър се наведе към мен и усетих полъха на уникалния му земен аромат.

Добре дошла на голямата маса – прошепна с тих глас.

Задържайки синия му поглед, се борех да не се ухиля като идиот, не само защото седях на

масата, а и защото той бе до мен.

Благодаря. Как е ръката ти?

Очите му се втвърдиха и осъзнах, че това вероятно не е най-доброто начало на разговор.

Трябваше да започна с „Какво откри около капана?”

Излекувана – каза категорично и каквото и приятелство можеше да се развие помежду

ни, то изведнъж процеса спря. Насочи вниманието си към Лукас.

Тъй като можех да усетя, че Даниел ме изучава му се усмихнах. Той повдигна палците си,

наистина бе приятно момче. Просто нямаше химия помежду ни.

Както повечетон от вас знаят – започна Лукас и насочи вниманието ми към него – ние

открихме, че лабораторията на Био Хром се намира на най-северния ъгъл на гората. Те

заловиха Конър, Кайла и мен – но ние успяхме да избягахме с помощта на Линдзи и

Рейв.

Преместих погледа си към Линдзи и Рейв. Косата му бе тъмна колкото моята, но на това място

приликите ни свършваха. Очите му бяха кафеви и толкова пълни с обожание към Линдзи, че

бях шокирана да осъзная колко много вътрешна сила му е коствало да запази всички тези

емоции скрити. Но имаше ли някаква разлика между неговите чувства и това, което аз изпитвах

към Конър?

Вярвахме в съдбата, това че нашите половинки са нашите истински сродни души. Преместих

погледа си към Конър и се сблъска с неговия. Сърцето ми започна да бие срещу ребрата ми, със

интензивност, от която се уплаших. Наблюдаваше ме толкова отблизо, защото внезапно е

проявил интерес или защото бе започнал да усеща това, че не принедлежа на мястото, на което

съм застанала?

Сродните души бяха способни да разчетат мислите на другия. Бях ли способна да навляза в

този период дори сега? Щяха ли мислите ми винаги да бъдат заключени надалеч от тези на

другите шифтъри?

След това се върнахме в Уолфорд, а Британи е минала около капан – обяви Лукас.

Чух няколко остри вдишвания докато другите Пазители насочваха вниманието си към мен.

Колкото и да исках да излъжа, знаех, че ако го направя, поставям шифтърите в опасност.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Не зная дали Био Хром са го поставили – добавих.

Те са били – каза Конър – проверих го миналата нощ. Прихванах аромата.

Паника се зароди в стомаха ми. Как щях да обясня, че не съм прихванала аромата? Щеше ли да

се наложи да изясня всичко, което не се случи по време на пълнолунието?

На Менсън? – попита Кайла. Тя и Менсън бяха приятели по-рано това лято, преди да тя

да открие това, което планират за шифтърите.

Не – отговори Конър преди да улови погледа на Лукас – Бе мириса на един от

наемниците на Био Хром , който помагаше в издирването ни. Предполагам, че Британи

не я е разпознала, защото не беше с нас, когато бяхме заловени.

Борих се да не покажа колко облекчена бях от обяснението му. Когато са били заловени, бях с

група момичета, които лагеруваха в гората.

Открих още три капана – продължи Конър – те са по продължение на реката, но

нямаше никой, което да се намира в близост до Уолфорд, но това е само въпрос на

време.

Лукас кимна.

Добра работа, Британи.

Обикновенно чувствах удоволствие, когато ме хвалят, но не се усещах да съм свършила голяма

работа, когато просто съм преминала покрай него.

Просто извадих къмсет.

За това, че Био Хром не са били наоколо – промърмори Даниел.

Какво ще правим по въпроса с лабораторията? – попитах.

Лукас ми подари една търпелива усмивка. Той също бе тъмен, но косата му бе в смесени

цветове: кафяво, черно, сребристо и бяло. Това правеше разпознаването му много лесно – и в

двете му форми .

- При най-добрия сценарий: Унищожаваме лабораторията, но това е трудно, тъй като не можем

да я изгорим без да рискуваме гората. Въпреки, че не е точно в националната гора все още е

заобградена от дървета, а огъня не се движи по точно зададени линии. Но познаваме шифтър,

който притежават компания, която се занимава със разрушаването на сгради. Ще отида да се

срещна с него.Ще видим какво можем да направим.

Дядо ми, бащата на майка ми, веднъж ме заведе да наблюдаваме как събарят стар хотел. Беше

посредата на града и имаше сгради навсякъде около него. Те успяха да го съборят без да

нанесат вреди на нищо друго в околоността. Всъщност беше доста яко.

Предполагам, че е твърде много да се надявам, че лабораторните отрепки ще са вътре,

когато полита надолу – каза Конър.

Искаме ли смъртта им да лежи на нашите плещи? – попита Лукас – Това е нещо, за

което трябва да помислим.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Също така ако унищожим сградата, те могат просто да построят някоя някъде другаде –

може би дори някоя, до която ще ни е по-трудно да се доберем – отбеляза Конър – Все

пак ще дойдат след нас.

Може би трябва да се разкрием – каза Кайла.

Смел коментар за някой, който току-що разбра за съществуването на вида ни.

Не мисля, че света е готов за това, – каза Лукас. – Ще ни доведе само още повече вреди.

Аз казвам да я разрушим – бях категорична.

Зад мен Конър се подсмихна и отново имах от онези моменти, когато чувствах, че ако той

забрави напълно за Линдзи може да има шанс за нас.

Лукас погледна към старейшините, търсейки съвет.

Старейшина Уайлд се изправи.

Възможно е да е настъпило време да разкрием съществуването си за света, но това не е

решение което би могло да бъде взето бързо. И ще носи последици със себе си. Не

можем да забравим колко преследвани сме били в древния свят, когато

съществуването ни е било разкрито. Добре тренираните ловци бяха обвинени в

унищожаването ни. Крили сме се толкова дълго време, че от нашето съществуване е

останало просто един мит. Не можем да отречем, че света е претърпял промени от

тогава до сега, но дали те са достатъчно големи за да ни приемат? Не можем все още

да кажем, но ще вземем предложението ви на сериозно и ще го обсъдим.

Той седна и сложи ръцете си върху масата в знак, че е свършил.

Лукас върна вниманието ни обратно на нас.

Кога да се очаква, че можем да предприемем някакви действия? – попита Рейв и усетих

напрежението на Конър. Възхитих му се, че не изръмжа. Не можех да си представя

колко кураж изисква да бъде тук, знаейки че всички в стаята са очаквали Линдзи да

бъде неговата сродна душа. Нашия вид притежаваше ритуали. За да бъде Линдзи с

Рейв, всички знаеха, че той е трябвало да предизвика Конър – и Конър е изгубил.

Не мислех по този начин преди, винаги съм смятала, че са добре съчетани. Конър беше ли се

хвърлил в борба умишлено? Не исках да го питам снощи. След като се предполагаше – добре,

все някой трябва да покаже милост. Исках да вярвам, че това е бил Конър.

Мисля, че най-добрия ни шанс за успех е по време на новолунието – каза Лукас –

Нощното виждане е на наша страна.

Те също имат очила за нощтно виждане – каза Конър.

Вероятно. Но липсата на лунна светлина ще ни даде преднина при прикриването ни.

Конър кимна, сякаш неохотно се е съгласил.

Добре, ще ни разделя на малки отбори. Някои от вас ще останат в Уолфотф, някои ще

лагеруват в гората, в търсене на повече следи от Био Хром, а другия отбор ще е при

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

лабораторията. За сега всички можете да се успокоите, ще поставя задачи по-късно

днес. Утре всички ще сме на работа. Има ли някакви въпроси?

Огледах се наоколо, всички поклатиха глави отрицателно. Напрежението бе във въздуха, но

усещах, че е заради това, че всички бяхме загрижени за защитата на вида ни.

Добре тогава – каза Лукас. Той кимна към старейшина Уайлд, оставяйки контрола над

срещата ни.

Старейшина Уайлд стана.

- Всички носите тежък товар. Винаги сме се обръщали към младежите си когато трябва да сме

защитени, защото сте по-силни, гладни и по-нетърпеливи да се докажете. Но мъдростта идва

заедно със опита. Ако искате съвет, елате при нас. – Погледа му падна върху мен и се преборих

да не изглеждам виновна. - Ние сме тук за да служим и пазим. Но вие сте пазителите от

тъмнината, които спасяват човечеството. Продължавайте така.

Той премести ръцете си в по-широк кръг, давайки ни разрешение да си тръгнем.

Всички станаха, а аз прекарах това време, опитвайки се да измисля нещо умно, което да кажа

на Конър. Усетих подръпване и погледнах към Даниел.

Той ми се усмихна.

Ти си издържлив Тъмен Пазител.

Благодаря.

Не трябваше да погледна, за да разбера, че Конър си е отишъл. Силните чувства от към него се

изпариха и всичко стана пълна бъркотия: надежда в единия момент, среща реалността в

другия. Рано или късно ситуацията щеше да се промени в такава, в която щях да трябва да се

превъплъщавам. Какво щеше да мисли Конър за мен и измамата ми тогава? Беше ли просто

забавяне на неизбежното отвращение? Ако бе влюбен в мен, щеше ли да ми прости? Или може

би просто ще ме намрази?

Лукас извика Даниел от мястото си, където той, Конър и Рейв говореха. Реших, че най-вероятно

ще ги изпрати да патрулират.

Може би ще те настигна по-късно – каза Даниел.

Кимнах.

Да, разбира се.

След като излязох се сетих, че трябва да го представя на един от новаците или нещо такова.

Той бе нов в нашата зона и имаше нужда да разшири кръга си от приятели , нещо което

включваше нещо повече от мен.

Бях вече в коридора, когато се блъснах в Кайла.

Какво искаха старейшините? – попита.

Да ме изпратят някъде другаде.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Какво имаш предвид? Обратно в Търънт?

Тарънт бе малък град, близо до входа на националната гора. Повечето от нас бяха израстнали

там.

Не, в някоя друга гора, друга зона, места където живеят други от нашия вид. Мислят си,

че истинската ми сродна душа е някъде там и трябва само да се свърже с мен.

Тя зяпна.

Серизоно ли?

Да. Някой казвал ли е, че са дядовци, които обичат да сватосват?

Може би са просто притеснени за запазването на процъфтяването на вида ни.

Поклатих глава.

Нем. Мисля, че просто са свършили судокото за деня и се отегчени, затова са решили да

се намесят.

А може би са просто загрижени за теб.

Накара ме да се почувствам виновна, задето имах нелюбезни мисли за техните опити да си

играят на купидони. В по-ранната ера ние сме били задължени да ги уважаваме. Но кой иска да

бъде сватосан от мъж, който най-вероятно е забравил какво е да се влюбиш за пръв път?

Поглеждайки над рамото си можех да видя входната врата и вътре в съветната зала. Конър,

Лукас и Рейв изглежда обсъждаха нещо. Нямах и съмнение, че те тримата са най-силните от

Тъмните Пазители. Но Конър привличаше вниманието ми като никой друг досега. Каквото и да

бе темата той бе загрижен искрено. Личеше си в начина му на изразяване. Искаше ми се поне

веднъж да ме погледне с тази напрегнатост.

Искаш ли да отидем някъде и да поговорим? – попита Кайла, отвличайки вниманието

ми от Конър.

Стомаха ми се стегна болезнено при мисълта за още разпити.

За какво?

Не знам. Момичешки неща, вълчи неща. Все още се приспособявам към новия начин на

живот.

Можех да понеса момичешките неща. Вълчите... не знам дали ще съм способна да говоря за

това, без да си проличи, че наистина никога не съм го преживяла.

Отивам на едно човешко тичане.

Можеше да се покатери върху плана ми на четири лапи, но никога не я бях виждала да се

натрапва.

Челото к се набръчка деликатно.

Имаш ли нужда да поработиш върху престоя във форма, сега когато можеш да я

смениш?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Обожавам да бягам на два крака. Нищо не може да смени този приток на адреналин.

Преди да има шанс да развенчае твърдението ми – след като едва ли имаше нещо по-велико

от тръпката, която изпитваш докато се променяш – побързах да се кача по стълбите към стаята

ми, благодарна, че не ме последва. Смених набързо облеклото си със удобни шорти и

маратонки. Взимайки ай-пода си, излязох навън преди някой друг да е успял да ме спре и да

ударя земната повърхност.

Когато установих познатия ритъм мислите ми се насочиха към Конър. Трябваше да се протегна

и да хвана ръката му, да се притисна в него. Да му съобщя тихо, че съм там за него. Къде бе

силната, смела Британи, която пренебрегна старейшините и отиде да се срещне с

пълнолунието си сама? Да, Конър може би не бе готов за връзка, но това не значеше, че не

може да има приятел, който да прави нещо повече от това да се лигави, когато е в една стая с

него.

Преместих посоката на мислите си към Био Хром и плана ни да ги унищожим. Техния главен

излседовател, Д-р Кейн и сина му Менсън, искаха да разберат тайната, това което кара

шифтърите да се преобразуват. Искаха да възпроизведат, създавайки някакъв вид серум, който

да позволява на Статистите да имат способностите на лекуване и трансформация за определен

период, да бъдат като шифтърите. Но докато създаваха продукта си, можеха много бързо да

разрушат всичко, което имахме. Искаха да заловят шифтър. Нямахме гаранция, че който бъде

заловен ще оцелее по време на експериментите, които Био Хром са си наумили да направят.

Още по-лошо – искаха да разкрият съществуването ни на света. Дори ако Кайла бе права и е

време да кажем на хората за съществуването на шифтърите, имахме нужда да го направим по

наше желание – а не защото сме притиснати от Био Хром. Не бях на сто процена убедена, че

статистите бяха готови да приемат шифтърите. Био Хром не ни третираха като същества, които

имат права. Когато заловиха Лукас го поставиха в клетка и го измъчваха.

Нямаше да спрат пред нищо за да получат това, което желаят – нашите способности.

Можех да го понеса. Бях чакала толкова дълго време за пристигането на точната луна и сега,

когато бе преминала щях да изчакам следващата – да видя дали тя би направила нещата

малко по-различни.

Но Био Хром биха ни убили за да получат това, което искат.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Six

Глава шеста

Превод: sunset

Редакция: sunset & djenitoo

_______________________________________________________________

Когато се върнах от тичането, Лукас бе поставил лист с отборите. Конър бе поставен начело

на един от тях, но не бях изненадана от това. Лукас зависеше от него точно толкова, колкото

зависеше от Рейв. Конър бе добър в анализирането на ситуациите и не се страхуваше от нищо.

Ще бъде един страховит лидер . Моя лидер, след като видях името си написано до неговото.

Малка тръпка се изтреля през мен, щяхме да работим заедно – в непосредствена близост.

Просто трябваше да се надявам, че за каквото и да бяхме поставени да правим, то можеше да

се извърши и без да трябва преобразуване.

Все още имах още много енергия, която трябваше да освободя, затова се насочих към салона.

Преди време, мазето в Уолфорд бе преобразувано в тренировачна зона: две стени с огледала,

и две с червени тухли и без никакви прозорци, за да не нахлува слънчева светлина.

Очевидно не бях единствената, която се чувстваше неспокойна. Няколко момчета вдигаха

тежести, включително Конър. Получих няколко кимвания в поздрав, но по-голямата част

игнорира влизането ми. Бях едно от малкото момичета, които някога е стъпвало в тази

К описанию Далее >

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика