Текла

6.

Минах покрай Мелестав, кимнах му и се пльоснах в стола си. Някой ден ще трябва да ви опиша какво е да се пльоснеш в стола си, докато носиш рапира на кръста. Иска практика.

Много добре, Влад. Току-що забърка страхотна каша, влезе и уби онова копеле, и накара Херт да тича по опашката ти. Е, това е свършило. Да не го изкарваме по-лошо, отколкото е. Проблем като всеки друг проблем. Взимаш едно малко късче от него, решаваш го и минаваш на следващото. Затворих очи и вдишах дълбоко два пъти.

— Шефе — каза Мелестав. — Жена ти е тук.

Отворих очи.

— Да влезе.

Коути влезе като разгневен дзур и ме изгледа така, сякаш аз бях причината за гнева й. Роуца беше на рамото й. Тръшна вратата след себе си и седна срещу мен. Погледахме се дълго. Накрая тя каза:

— Говорил си с Шерил.

— Да.

— Е?

— И аз се радвам да те видя, Коути. Как мина денят ти?

— Престани, Влад.

Лойош помръдна неловко. Реших, че всъщност не е необходимо да слуша това, така че станах, отворих прозореца и ги пуснах с Роуца навън. „За малко, приятел“.

„Ясно, шефе“.

Оставих прозореца отворен и отново се обърнах към Коути.

— Е? — повтори тя.

Седнах и се отпуснах.

— Ядосана си.

— Леле, колко сме проницателни.

— Не бъди саркастична, Коути, нямам настроение за това.

— Не ме интересува за какво имаш настроение. Искам да знам защо си изпитал нужда да разпитваш Шерил.

— Продължавам да се опитвам да разбера какво точно се е случило с Франц и защо. Разговорът ми с Шерил беше част от това.

— Защо?

— Защо се опитвам да разбера за Франц ли? — Замълчах и помислих дали да й кажа, че искам да опазя живота й, но реших, че ще е едновременно нечестно и безполезно. Така че казах: — Отчасти защото казах, че ще го направя, предполагам.

— Според нея през цялото време си се подигравал с всичко, в което вярваме.

— Според нея може би е така.

— Защо беше необходимо?

Поклатих глава.

— Какво трябваше да означава този жест? — каза тя, натъртвайки на всяка дума.

— Означава отрицание.

— Искам да знам какво правиш.

Станах и направих половин крачка към нея, после си седнах отново.

— Не. Няма да ти кажа какво правя.

— Няма да ми кажеш?!

— Точно така. Ти не намери за нужно да ми кажеш, когато се забърка с тези хора, и не сметна за нужно да ми кажеш какво правеше вчера; и аз не смятам за нужно да ти давам отчет за действията си.

— Като че ли правиш всичко, за да навредиш на движението ни. Ако е това, трябва да…

— Не. Всичко, което бих могъл да направя, за да навредя на движението ви, щеше да е много по-просто и щеше отдавна да е приключило, без никакво място за съмнение. Правя нещо друго. В него ти не си с мен, защото каза, че не си. Опитвам се да разследвам сам убийството на Франц, а ти направи всичко, за да ми попречиш, освен може би да ми забиеш нож, а може би това ще е следващото. Нямаш никакво право да го правиш и след това да се опитваш да ме разпитваш като Имперския прокурор. Няма да го търпя.

Тя ме изгледа с яд.

— Страшна реч! И страшно тъпа!

— Коути, изразих становището си ясно. Не съм длъжен и няма да търпя повече това.

— Ако ще си пъхаш носа в…

— Напусни кабинета ми.

Очите й се разшириха. След което се присвиха. Ноздрите й потрепнаха. Тя постоя вкаменена за миг, после се обърна и излезе. Не затръшна вратата.

Поседях разтреперан, докато Лойош се върна. Роуца не беше с него. Реших, че сигурно е с Коути. Останах доволен, защото щеше да й трябва някой.

След като пуснах Лойош, излязох от кантората и оставих краката ми да ме поведат накъдето те решат, стига да не е в източняшкия район. Изпитах идиотското желание да потърся оракула, с когото бях говорил преди две недели, и да го убия; и досега не знам защо исках да го направя. Дори се наложи да се разубеждавам.

Не забелязвах накъде вървя. Не обръщах внимание на посоката, нито на хората наоколо ми, нито на нищо. Двама джерегски катили ме видяха, направиха две стъпки към мен, после се отдалечиха. Чак много по-късно осъзнах, че бяха охранители на един стар мой противник и може би им се беше дощяло да уредят нещо с мен. Предполагам, че са се отказали. Междувременно Маготрепача беше в лявата ми ръка и докато вървях, си го въртях, от време на време го шибвах по стената на поредната сграда и гледах как мазилката се лющи и рони, или просто го размахвах настървено, надявайки се някой да мине край мен. Не знам колко време изтече така, а Лойош така и не попитах, но мисля, че съм вървял повече от час.

Само помислете за минутка. Току-що сте си създали враг, който разполага с ресурси да ви следи по петите накъдето и да тръгнете, и толкова сте го накарали да побеснее, че е готов да ви убие. И какво правите? Кръстосвате града без никаква защита цял час, излагайки се колкото може повече на показ.

Това не може да се нарече интелигентно.

Лойош успя да нададе само един вик: „Шефее!“ Колкото до мен, все едно да излезеш от сън и да се видиш обкръжен от вражески лица. При това няколко. Видях един магьоснически жезъл. Отнякъде в мен доехтя глас, който прозвуча нелепо спокоен: „Вече си мъртъв, Влад“. Не знам какво отключи това, но ми даде възможност да мисля съвсем ясно. Все едно че разполагах само с един миг, за да направя нещо, но този миг се проточи безкрайно. През ума ми преминаха възможности и си отидоха. Маготрепач сигурно щеше да прекърши преградите срещу телепортиране, които трябваше да са ми вдигнали, но нямаше начин да се телепортирам, преди да са ме спипали. Сигурно щях да успея да сваля няколко от тях, което е добре за един дзурски герой, ако иска да го запомнят, но точно тогава ми се стори напразно. От друга страна, никой не изпраща осем или девет души, ако иска да убие някого; може би имаха нещо друго наум. Нямаше как да го отгатна обаче. Вложих цялата си сила, която можах да изтръгна, в командата: „Лойош. Изчезвай!“

Усетих как литва от рамото ми и изпитах глупава радост. Нещо ме защипа в тила и усетих земята на бузата си.

Първото, което чух, малко преди да отворя очи, беше:

— Ще забележиш, че все още си жив.

Тогава вече ги отворих и разбрах, че гледам Баджинок. Още преди да съм осъзнал нещо повече, си отбелязах наум колко съвършена реплика беше успял да каже. Това, което всъщност ме порази, беше, предполагам, разчетът във времето. Имам предвид, точно докато се връщах в съзнание, още преди да съм забелязал веригите, които ме стягаха на твърдия железен стол, или усещането, че съм заплетен в мрежа от магии. Всъщност още преди да съм забелязал, че съм гол. Столът беше студен.

Изгледах го. Изпитвах необходимостта да му кажа нещо, но все още не можех да съобразя какво. Той обаче изчака. Просто вродена учтивост, предполагам. Помещението беше добре осветено и не много малко — около дванайсет разкрача във всяка посока, доколкото можах да преценя (не се извърнах да огледам). Зад Баджинок имаше петима биячи и ако се съдеше по погледите им — бяха сложили ръце върху дръжките на най-различни сечива, — ме взимаха на сериозно. Почувствах се поласкан. В ъгъла на стаята бяха струпани дрехите ми и разните ми принадлежности. Казах:

— След като си се постарал да ми сдиплиш дрехите, ще бъдеш ли така добър да пратиш да ги почистят? Ще си платя за което, разбира се.

Той се усмихна и кимна. В тая работа и двамата щяхме да сме хладни професионалисти. Богове! Изгледах го. Дадох ся сметка, че ми се иска, едва ли не отчаяно, да скъсам веригите, да стана и да го убия. Да го удуша. Видения изпълниха мозъка ми — как биячите му ме ръгат с мечовете и заклинанията си, които отскачат от мен или падат безвредно наоколо, докато изтръгвам живота му. Преборих се действията ми да не се поддадат на желанието и то да не се изпише на лицето ми. Съжалих, че Лойош не е с мен, и в същото време се радвах, че не е тук. Високо мнение имам за собствената си двойственост.

Той седна срещу мен, кръстоса крака и се отпусна. Можеше да е заел тази поза и преди да се върна в съзнание, но изглежда си падаше по драматичните жестове също като мен.

— Жив си — каза той, — защото ни трябват няколко отговора.

— Питай направо — отвърнах. — В момента се чувствам ужасно отзивчив.

Той кимна.

— Ако ти кажа, че ще те оставим жив, ако ни дадеш отговорите, едва ли би ми повярвал. Освен това не обичам да лъжа. Тъй че вместо това ще ти кажа, съвсем искрено, че ако не ни дадеш отговорите, ужасно ще съжалиш, че не си умрял. Разбираш ме, нали?

Кимнах, защото устата ми изведнъж пресъхна. Прилоша ми. Дадох си сметка за всички магии в помещението; магии, които вероятно щяха да предотвратят всяка магия, която можех да опитам. Все още разполагах с връзката си към Глобуса, разбира се (тя ми показа, че съм бил в безсъзнание около десет минути), но се съмнявах, че ще мога да направя нещо с нея. Все пак…

— Каква е връзката ти с тази група източняци? — попита той.

Примигах. Не знаеше ли? Сигурно можех да използвам това. Може би ако успеех да го забавя, щях да мога да пробвам с вещерство. Прилагал съм го преди в ситуации, когато е изглеждало невъзможно. Отвърнах:

— Ами, те нали са източняци, и аз също така съм източняк, така че в известно отношение ние естествено… — След което изпищях. Сега не мога да си спомня какво ме заболя. Нямам спомен да ме е заболяло нещо определено, но разбрах, че е съвсем прав — това щеше да действа. Исках да умра. Продължи толкова кратко, че свърши още преди да изпищя, но знаех, че повече от това не бих могъл да понеса, каквото и да беше. Бях плувнал в пот, бях отпуснал глава и се чух как скимтя като паленце.

Никой нищо не каза. След много време отново вдигнах очи. Чувствах се все едно, че съм остарял с двайсет години. Баджинок ме гледаше съвсем безизразно. После каза:

— Каква е връзката ти с групата източняци?

Отвърнах:

— Жена ми е от тях.

Той кимна. Така. Значи го беше знаел. Ето каква игра щеше да ми играе… да ми задава въпроси, чиито отговори знае, и с тях — някои, чиито не знае. Чудесно. Но и съвсем в реда на нещата, защото знаех, че повече няма да мога да излъжа.

— Тя защо е с тях?

— Мисля, че вярва в това, което правят.

— А ти?

Замълчах и сърцето ми блъскаше от страх, но трябваше да отговоря.

— Аз… не разбирам въпроса.

— Какво правиш с онези източняци?

Изпълни ме чувство на облекчение. Да. На това можех да отговоря.

— Коути. Не искам да я убият. Както беше убит Франц.

— Какво те кара да мислиш, че ще я убият?

— Не съм сигурен. Все още… тоест, не знам защо беше убит Франц.

— Някакви теории имаш ли?

Замълчах отново. Мъчех се да разбера въпроса и предполагам, съм изчакал твърде дълго, защото ме удариха със същото. Този път по-дълго. Вечност. Може би две секунди. Мила Вийра, моля те, нека да умра!

Когато болката спря, в първия миг не можех да проговоря, но знаех, че трябва, иначе щяха да ми го правят отново и отново, тъй че:

— Опитвам се. Аз… — Трябваше да преглътна, а ме беше страх, но го направих и потръпнах от облекчение, след като не се повтори. Понечих да заговоря отново. — Вода — промълвих. Тикнаха чаша към устата ми. Глътнах малко, повечето го излях на гърдите си. После заговорих бързо, за да не помислят, че се опитвам да шикалкавя. — Мешат се във вашия — на Херт — бизнес. Предполагам, че беше предупреждение.

— Те така ли мислят?

— Не знам. Кели — водачът им — е умен. Освен това казах на един от тях, че така мисля.

— Ако е предупреждение, ще се вслушат ли?

— Не мисля.

— Колко са?

— Видял съм само пет-шест, но ми казаха, че…

Гледах точно към вратата, когато тя изтрещя и няколко бляскави неща профучаха покрай Баджинок и покрай главата ми. Зад мен се чуха няколко пъшкания. Някой беше сондирал стаята и беше видял позицията на всеки вътре. Добра работа. Вероятно Крейгар.

Баджинок се оказа бърз. Отказа да си губи повече времето с мен, както и с натрапниците, просто пристъпи до единия от магьосниците и почнаха да се телепортират. Пръчките, който стоеше на прага, само го погледна и нахълта в стаята. Още нещо бляскаво профуча край мен и чух още едно пъшкане зад дясното си рамо, после забелязах, че Крейгар също е застанал на прага и мята ножове. Тогава в стаята влетя Лойош, а веднага след него беше Светулката. Очите на Светулката светеха като светилниците на Драконовата порта в Имперския дворец. Мисълта „Спасяват те“ просветна в главата ми, но не можа да предизвика повече от мимолетен интерес към това дали опитът ще е успешен.

Да наблюдаваш Пръчките се оказа интересно обаче. Разправяше се с четирима от тях едновременно и лицето му беше много съсредоточено. Тоягите се вихреха, но без да са съвсем невидими. Много изящен беше. Една от тоягите отскачаше от нечия глава, после шибваше нечий хълбок, докато другата чукваше по първата глава, и така нататък. Щом някой се опиташе да го порази, той включваше атаката му в своите движения все едно, че я беше предвидил. Почна да се движи още по-бързо и скоро оръжията им изхвърчаха от ръцете им, а самите те започнаха да залитат. И тогава Пръчките, като в кулминация на танц, ги довърши. Един по един, с двете тояги по главата, но не съвсем едновременно. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Хряс-тупп. Първият падна на пода, докато той заковаваше третия. Вторият рухна, докато оправяше четвъртия. Когато падна третият, Пръчките отстъпи и се огледа, а щом се срина и последният, си прибра тоягите.

Гласът на Светулката дойде някъде иззад рамото ми.

— Оправихме ги всички, Крейгар.

— Добре.

Неговият глас дойде вдясно от мен и видях, че се бори с веригите.

„Добре ли си, шефе?“

Веригите се смъкнаха от ръцете ми и усетих, че и тези на краката ми се разхлабват. В стаята влезе някаква дама в сиво и черно. Крейгар каза:

— Ще сме готови след миг, милейди. — Помислих, че е от Лявата ръка, Магьосничка. Наета да ни телепортира вкъщи.

„Шефе?“

Веригите паднаха вече и от краката ми.

— Влад? — каза Крейгар. — Можеш ли да станеш?

Щеше да е хубаво да падна в някое легло, реших. Забелязах, че Светулката прибира дрехите ми.

„Шефе? Кажи нещо“.

Пръчките ме погледна и извърна очи. Мисля, че видях как промърмори нещо неприлично.

„По дяволите, шефе! Какво ти стана?“

— Добре — каза Крейгар. — Светулка, помогни ми да го изправим. Хвани оттам. — Усетих Лойош, стиснал рамото ми. Вдигнаха ме на крака. — Давай — каза Крейгар.

„Шефе? Не можеш ли да…“

Обръщане в червата, огромна дезориентация и световъртеж, и светът се преобърна в черепа ми.

„… отговориш?“

Повърнах на земята пред къщи. Държаха ме, а Пръчките, който държеше вързопа с вещите ми, стоеше наблизо.

— Приберете го вътре — каза Крейгар. Опитаха се да ми помогнат да вървя, но коленете ми поддадоха и за малко да падна.

„Шефе?“

Отново се опитаха, но със същия резултат.

— Така никога няма да го качим по стъпалата — каза Крейгар.

— Ще оставя тия неща вътре и… не, чакай. — Пръчките изчезна за миг от погледа ми и го чух да говори тихо с някого. Чух думите „пиян“ и „бардак“, и като че ли му отговори детски глас. После се върна без вързопа, хвана ме за краката и ме внесоха в къщата.

Горе на стълбището Пръчките пусна краката ми и почука. Чух някакво дете да казва:

— Тези ще ги оставя тук. — Шумолене и детето продължи: — Не, ще ги отнеса. — И тихите стъпки заглъхнаха. След като изчака някой да отговори на чукането, Пръчките отвори вратата и ме завлякоха вътре.

— Сега какво? — попита Светулката.

Долових едва скритото отвращение в гласа на Крейгар.

— Сега мисля, че трябва да го почистим и… Коути!

— Лойош ми каза веднага да се прибера вкъщи. Какво… Влад?

— Трябва да се почисти и да се сложи да легне, мисля.

— Добре ли си, Влад?

Лойош отлетя от рамото ми. Вероятно при Коути, но точно тогава гледах в другата посока, тъй че не мога да кажа със сигурност. Коути помълча малко, след което каза:

— Отнесете го в банята. Оттук. — Сякаш й беше трудно да запази гласа си спокоен.

След малко по мен течеше гореща вода, а ръцете на Коути бяха нежни. Разбрах, че някъде там съм се подмокрил, както и че съм повърнал по гърдите и корема си. Крейгар влезе и двамата с Коути ме изправиха и подсушиха, после ме отнесоха до леглото и ме оставиха там. Лойош, вече притихнал, седна до мен с глава на бузата ми. Роуца драскаше по таблата на леглото вляво от мен.

От другата стая успях да чуя гласа на Коути да казва:

— Благодаря ти, Крейгар.

— Благодари на Лойош — отвърна Крейгар. После гласовете им затихнаха и известно време чувах само глухо мърморене.

След това външната врата се затвори и чух как Коути отиде в банята, чух и шума на водата в мивката. След малко тя се върна в спалнята и сложи на челото ми влажен парцал. Постави Маготрепач на лявата ми китка и ме зави с одеяла. Отпуснах се под завивките и зачаках да умра.

Беше смешно. Винаги съм се чудил какви ли ще са последните ми мисли, стига да ми остане време да ги помисля. Оказа се, че последните ми мисли бяха как мисля за последните си мисли. Това беше смешно. Изкисках се, някъде много вътре в себе си, там, където не мога да бъда наранен. Ако Алийра беше права за прераждането, навярно следващият ми живот щеше да е по-добър. Не. Знаех, че Алийра беше права. Следващият ми живот вероятно нямаше да е по-добър от този. Е, не знам. Може би човек научава нещо всеки живот. Какво бях научил през този свой живот? Че винаги става въпрос за добрите срещу лошите и че никога не можеш да отличиш добрите от лошите, тъй че се примиряваш с избиването на лошите. Всички сме от лошите. Не. Лойош не е от лошите. Коути не е… ами… о, каква полза? Трябва само да…

С известна изненада осъзнах, че още съм жив. Тогава ми хрумна, че всъщност може би няма да умра. Усетих, че сърцето ми забърза. Възможно ли беше? Тогава у мен започна да се промъква някакво усещане, което може да се нарече само „реалност“, и разбрах, че ще живея. Все още не можех да го приема емоционално — всъщност не го вярвах, — но по някакъв начин го знаех. Посегнах за камата в десния ми ръкав, но я нямаше. Тогава си спомних, че съм гол. Надигнах глава и видях вързопа с дрехите и оръжията ми, със стърчащата от него дръжка на рапирата, в ъгъла, и разбрах, че не мога да я достигна. Усетих Маготрепача около лявата си китка. Щеше ли да свърши работа? Как? Трудно можех да се самоудуша. Навярно щях да мога да се халосам с него по главата.

Измъкнах лявата си ръка изпод завивката и се вгледах в златната верижка. Когато я намерих, Сетра Лавоуд ме посъветва да й измисля име. Беше уклончива, когато я попитах защо. Сега я гледах съсредоточено, увита на лявата ми китка, плътно, но без да се впива. Оставих лявата си ръка да падне на леглото и тя се разви и падна в дланта ми. Вдигнах я и тя се изпъна, и застана насред въздуха, навита на кълбо като готова за атака йенди. Щом раздвижих ръката си, останалата част от веригата не помръдна, сякаш другият й край се беше залепил в празното пространство, на трийсет сантиметра над мен.

„Какво си ти? — го попитах. — Спасявало си живота ми неведнъж, но всъщност не знам какво си. Оръжие ли си? Сега можеш ли да ме убиеш?“

Тогава то се нави и разви, сякаш обмисляше въпроса. Никога не го бях виждал да прави това. Номера с увисването във въздуха го правеше, когато го намерих, но това беше в Дзур планина, където странните неща са обичайни. Или не беше ли в Пътеките на мъртвите? Вече не можех да си спомня. Дали не означаваше, че сега ме връща там? Източняците не се допускат в Пътеките на мъртвите, но нали аз всъщност не бях източняк? Всъщност какво беше един източняк? По-различни ли бяха от драгарите? Кой го интересуваше? Това беше лесно — източняците ги интересуваше и драгарите ги интересуваше. Кой не го интересуваше? Кели не го интересуваше. А дали Боговете на справедливостта ги интересуваше?

Маготрепач описваше фигури във въздуха над мен, виеше се и се навиваше като танцьор. Едва забелязах, когато Лойош излетя от стаята. Няколко минути по-късно, когато Коути се върна с димяща чаша чай в ръка, все още ми танцуваше фигурите си.

— Изпий това, Влад — каза ми тя с разтреперан глас. Маготрепач се смъкна надолу, после се издигна нагоре. Зачудих се какво ли щеше да стане, ако пуснех края, който държах, но не исках да рискувам да спре. Усетих чаша, опряна на устната ми, и горещ чай закапа в устата и по гърдите ми. Преглътнах по рефлекс и забелязах, че вкусът е странен. Хрумна ми, че може би Коути ме трови. Когато чашата дойде отново, отпих жадно, без да изпускам от очи танца на Маготрепач.

Когато чашата се изпразни, се отпуснах на гръб и зачаках забравата. Някаква част от мен леко се изненада, когато тя дойде.