Текла

12.

Спах до късно и се събудих много бавно. Поседях в леглото — опитвах се да си подредя мислите и да реша как да прекарам деня. Последният ми велик план изобщо не беше проработил, затова се върнах на един по-ранен. Можеше ли наистина да се намери начин да убедя и Коути, и Херт, че съм убит? Херт, за да ме остави на мира, Коути — за да убие Херт и да ме отърве от него. Нищо не можах да измисля.

„Знаеш ли кой ти е проблемът, шефе?“

„А? Да. Всеки иска да ми каже кой ми е проблемът“.

„Извинявай, че го повдигнах“.

„О, давай, като си почнал“.

„Опитваш се да измислиш някой хубав трик, който да приложиш, а това нещо не можеш да го решиш с трикове“.

Това ме сепна и попитах:

„Какво имаш предвид?“

„Ами, виж сега, шефе… Това, което те затруднява, е, че се натъкваш на всички тези хора, които смятат, че не би трябвало да си това, което си, и ти трябва да решиш дали да се промениш, или не“.

„Лойош, това, което ме притеснява, е, че отвън има един убиец, който е получил името ми и…“

„Не каза ли вчера, че сме били и на по-лоши места?“

„Да. И все съм измислял по някой трик, за да се измъкна“.

„Тогава защо не измислиш и този път?“

„Много съм зает с отговарянето на въпроси, поставени от един джерег, който смята, че единственият ми проблем е голямата печал за горката ми житейска участ“.

Лойош се изкикоти псионично и не отвърна нищо. Това е една от чертите му, която не съм забелязвал у никой друг: знае кога да спре и да ме остави просто да помисля. Предполагам, че се дължи на това, че споделя мислите ми. Другояче не мога да си го обясня.

Телепортирах се до кантората. Чудно дали стомахът ми изобщо ще свикне някога с това издевателство. Коути веднъж ми каза, че докато работела с Ноуратар, двете се телепортирали навсякъде, а стомахът й така и не се приспособил. Веднъж за малко щели да се издънят, защото повърнала върху жертвата. Подробностите ще премълча — тя го разказва по-добре от мен.

Повиках Крейгар в кабинета си.

— Е?

— Идентифицирахме убиеца. Казва се Квайш.

— Квайш? Необичайно.

— Сериолско е. Означава „Онзи, който прави интересни клипсове за женски брошки“.

— Разбирам. Имаме ли човек по петите му?

— Да. Ищван. Ако си спомняш, използвахме го веднъж.

— Спомням си. Беше бърз.

— Същият.

— Добре. Кой разпозна Квайш?

— Пръчките. Мотали са се заедно известно време.

— Хмм. Проблем?

— Не, доколкото знам. Бизнес.

— Мда. Добре, но кажи на Пръчките да бъде нащрек. Ако той знае, че той знае кой е той, а той не знае, че той знае…

— Какво?!

— Просто кажи на Пръчките да внимава. Нещо друго по-важно?

— Няма. Сглобявам информацията за охранителите на Херт, но трябва време, докато разберем достатъчно, за да можем да се обърнем към някой от тях.

Кимнах и го пратих да си върши работата. Почесах Лойош под брадичката. Телепортирах се — отново — до Южна Адриланка. Отидох пеш до къщата на Кели, за да видя какво става там. Този път се държах по-далече от ъгъла, на който бях дебнал преди, и крачех небрежно по улицата. Обектът не трябваше да бъде забелязван повече.

Хората, които не разбират от този занаят, са склонни да надценяват важността на външния вид изобщо и на облеклото в частност. Така е, защото обикновено това забелязва човек. Обикновено не забелязваш нечия походка или посоката, в която гледа — забелязваш външния му вид и облеклото. И все пак не това привлича вниманието ти. Всеки ден виждаш хора, които изглеждат странно, но не привличат внимание. Искам да кажа, няма да чуеш, разбира се, някой да каже: „А бе знаеш ли, че оня, дето изглеждаше странно, не го забелязах“, или: „Имаше един, дето носеше направо шантави дрехи, ама не го забелязах“. Странната форма на носа или необичайната прическа, или странното облекло са нещо, което запомняш за някого, когото си забелязал, но обикновено не тези неща привличат вниманието ти.

Бях облечен странно за този район, но просто си бях аз, насред улицата, където бяха всички останали и всеки си вършеше това, което вършеше. Никой не ме забелязваше, докато държах под око жилището на Кели, за да видя дали става нещо по-необичайно. Тоест, исках да разбера дали са открили Франц.

След около час все още не бях разбрал, затова се приближих още повече до сградата, после още малко, след което се шмугнах встрани, покрай съседната сграда — бяха като близнаци. Опрях ухо до стената. Оказа се по-тънка, отколкото предполагах, така че можех много лесно да подслушам какво става вътре.

Изобщо не говореха за Франц.

Кели говореше нещо като:

— Все едно, че ми казваш: „Всъщност не ме интересува, но…“. — Гласът му беше хаплив, саркастичен.

Коути отвърна нещо, но беше много тихо и не го чух. Тихо се оказа и за Кели, защото каза:

— Говори по-високо. — С тон, който ме ядоса. Коути отново заговори и пак не можах да я чуя; после заговори Пареш:

— Това е абсурд. Сега е два пъти по-важно. Сигурно не си забелязала, но сме във въстание. Всяка грешка, която допуснем, може да се окаже два пъти по-гибелна. Не можем да си позволим никакви грешки.

После Коути промърмори още нещо, чух няколко възклицания и Грегъри каза:

— Щом го чувстваш така, защо изобщо се присъедини към нас?

— Гледаш на нещата от тяхна гледна точка — каза Наталия. — През целия си живот си се опитвала да бъдеш аристократка и дори и сега се опитваш. Но ние не сме тук, за да си разменим местата с тях, и не се каним да ги унищожим, приемайки техните лъжи за факти.

А след това Кели каза нещо, и други също така, но повече няма да ви го разправям. Не е ваша работа, както не беше и моя, въпреки че го чух.

Послушах обаче доста време и започнах да се изчервявам. Лойош ме стискаше силно за рамото с ноктите си и по едно време каза: „Роуца е много изнервена“. Нищо не отговорих, защото не разчитах на себе си, за да отговоря, та било то и на Лойош. На ъгъла имаше една врата, можех да вляза през нея и Кели щеше да умре преди да е разбрал какво го е убило.

Едва се сдържах.

Единственото, което ме разсея, беше, че си мислех разни неща от сорта на „Как може да го търпи това?“, и „Защо иска да го търпи всичко това?“ Хрумна ми също така, че всички останали са или много храбри, или много доверчиви. Знаеха не по-зле от мен, че Коути може да ги избие всички само за секунди.

Поне жената, за която се бях оженил, щеше да го направи.

Накрая се измъкнах от сградата и отидох да пия клава.

Беше се променила някъде миналата година и аз не го бях забелязал. Може би това най-много ме обезпокои. Искам да кажа, ако наистина я обичах, не трябваше ли да забележа, че се превръща от самоходна машина за смърт в… каквото там беше? Но пък, като го погледнеш от друга страна… Наистина я обичах; знаех го, след като толкова ме болеше, а не го бях забелязал.

Нямаше смисъл да разсъждавам защо се е променила. Няма бъдеще в това, както щеше да каже Пръчките. Въпросът беше дали и двамата щяхме да се променим? Не, нека да бъдем честни. Въпросът беше щях ли аз да започна да се преструвам, че съм нещо, каквото не съм, или дори да се опитам да се превърна в нещо, което не съм, за да мога да я задържа? И щом го поставех по този начин, разбирах, че не мога. Нямаше да мога да се превърна в друга личност заради възможността тя да ме заобича отново. Беше се омъжила за мен такъв, какъвто си бях, и аз се ожених за нея по същия начин. Ако решеше да ме напусне, трябваше просто да го преживея, доколкото мога.

Или не. Все пак оставаше Квайш, който се бе съгласил да ме убие, и Херт, който щеше отново да се опита, ако Квайш се провали. Тъй че навярно изобщо нямаше да ми се наложи да го преживявам. Това щеше да уреди нещата по един удобен начин, макар и не най-идеалния. Поръчах си още клава. Донесоха ми я в стъклена чаша, което ми напомни за Шерил, което пък изобщо не оправи настроението ми.

След час — все още седях оклюман — в заведението влезе Наталия, придружена от непознат за мен източняк и от един текла, който не беше Пареш. Забеляза ме и кимна, после помисли малко и дойде при мен, след като каза нещо на придружителите си. Поканих я да седне. Поръчах й чаша чай, защото се почувствах трогнат и защото знаех, че не обича клава. Само се гледахме, докато донесоха чая. Миришеше по-хубаво от клавата и го поднесоха в глинена чаша. Реших да запомня това.

Животът на Наталия беше грубо нахвърлян на лицето й. Тоест, подробности не можех да видя, но общата картина се очертаваше. Косата й беше тъмна, но побеляваше — тънките бели косъмчета, които издават не толкова достойнство, колкото застаряване. Челото й беше широко и бръчките по него изглеждаха трайни. Имаше дълбоки бръчки покрай носа, за които бях сигурен, че е бил сладко чипо носле, докато е била млада. Лицето й беше мършаво и белязано от напрегнатост, сякаш цял живот беше изкарала със стиснати челюсти. И въпреки всичко, дълбоко зад всичко това, очите й искряха живи. Изглеждаше на четиридесет… и малко.

Докато отпиваше от чая и си съставяше за мен мнение не по-малко точно, отколкото моето за нея, казах:

— Е, как се въвлече във всичко това?

Тя понечи да ми отговори, но усетих, че ме чака дълга нравоучителна лекция, затова казах:

— Не, все едно. Не съм сигурен, че искам да го чуя.

Тя ме удостои с някаква полуусмивка — най-окуражителното нещо, което бях получавал от нея досега. И каза:

— Не искаш ли да чуеш за живота ми като момиче в харема на източняшки крал?

— О да, разбира се — отвърнах. — Но не допускам, че си била такава, нали?

— Всъщност не.

— Толкова по-добре.

— Но известно време бях крадла.

— Така ли? Занаятът не е лош. Поне работното време е удобно.

— Като всичко останало — каза тя. — Зависи от положението ти.

Помислих си за орките, които ще те наръгат с нож за двайсет империала, и казах:

— Да де. Доколкото разбирам, не си била на върха.

Тя кимна и каза:

— Живеехме в другия край на града. — Имаше предвид другия край на Южна Адриланка. За повечето източняци Южна Адриланка е целият град. — Това беше — продължи тя, — след като умря майка ми. Баща ми ме водеше в някой хан и трябваше да крада петаците, които пияниците оставяха на масата, или да режа кесиите им.

— Е, това наистина не е върхът на професията. Но все пак е поминък.

— Може и така да се каже.

— Хванаха ли те?

— Да. Веднъж. Бяхме се разбрали, че ако ме хванат, той ще се прави уж че ме бие, все едно че на мен самата ми е хрумнало. Но когато наистина ме хванаха, не мина с „на уж“.

— Разбирам. Каза ли как е станало всъщност?

— Не. Бях само на десет и бях твърде заета с ревове и викове, че няма никога повече да крада, че съжалявам и всичко останало, което можех да измисля.

Келнерът се върна с още клава. Не я пипнах — нали имах опит вече.

— И какво стана след това? — попитах.

Тя сви рамене.

— Спрях да крада. Отидохме в друга гостилница и не откраднах нищо, така че баща ми ме изведе навън и пак ме наби. Избягах и оттогава не съм го виждала.

— И на колко години си била тогава?

— На десет.

— Хм. Как преживяваше, ако мога да попитам?

— Тъй като единственото, което ми беше познато, бяха гостилниците, отидох в една и помолих да мета пода срещу ядене. Гостилничарят се съгласи и известно време преживявах така. Отначало бях твърде кльощава, за да си имам неприятности с клиентите, но после вечер трябваше да се крия. Удържаха ми за маслото за лампата, затова седях в стаичката си на тъмно, увита с одеяла. Но нямах нищо против. Да си имам стая само за мен беше толкова хубаво, че светлината и топлината не ми липсваха.

— Когато собственикът умря, бях на дванайсет години и вдовицата му някак се привърза към мен — продължи тя. — Престана да ми удържа за маслото, което беше хубаво. Но мисля, че най-хубавото, което направи за мен, беше да ме научи да чета. Оттогава прекарвах цялото си свободно време в четене, препрочитах много пъти десетината книги, които имаха. Помня, че имаше една, която така и не можах да разбера, колкото и пъти да я четох, друга беше с приказки, а едната беше книга-игра, нещо за корабокрушения. Една пък беше как да се отглеждат земеделски посеви за най-добра реколта. Дори и нея прочетох, което показва колко любознателна съм била. Все така не слизах вечер в гостилницата и нямаше какво друго да правя.

— Значи си била там, когато се е появил Кели и е променил живота ти, и те е накарал да видиш нещата по друг начин, така ли?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Виждах го да продава вестници на ъгъла всеки ден, когато излизах да свърша едно-друго. Но един ден, просто ей така, ми хрумна, че мога да си купя вестник и това ще е нещо ново за четене. Не бях чувала за книжарници. Мисля, че Кели беше на около двайсет тогава… И следващата година си купувах вестник всяка неделя и побягвах, преди да ме е заговорил. Представа нямах за какво е вестникът, но го харесвах. След година започнах да го разбирам и да мисля над това, което пишеше, и какво общо има с мен. Стъписах се, когато осъзнах, че има нещо, някак грешно в това десетгодишно дете да ходи по гостилниците, за да краде.

— Вярно е — казах. — Едно десетгодишно дете трябва да може да краде по улиците.

— Престани — сряза ме тя и реших, че може би е права, така че изломотих едно извинение и рекох:

— Както и да е, значи тогава реши да спасяваш света.

Предполагам, че годините я бяха научили на известно търпение, защото не ме изгледа цинично, както щеше да направи Пареш, нито млъкна, както щеше да направи Коути. Само поклати глава и каза:

— Не е толкова просто. Започнах да говоря с Кели, разбира се, и започнахме да спорим. Чак по-късно си дадох сметка, че единствената причина, която ме караше да се връщам при него, беше, че той бе единственият човек, който ме слушаше и като че ли взимаше думите ми на сериозно. Не мисля, че щях да мога да направя нещо, но точно по това време въведоха гостилничарския налог.

Кимнах. Бях много малък тогава, но все още помнех как баща ми говореше за това с много приглушен тон, както винаги, когато говореше за нещо, направено от Империята, което не му харесва. Попитах:

— И какво стана?

Тя се засмя.

— Много неща. Първото беше, че ханът затвори, почти веднага. Собственичката го продаде, предполагам само за толкова, колкото да преживее. Новият собственик затвори, докато отпадне тази суетня с налога, тъй че се оказах на улицата, без работа. Същия ден видях Кели и във вестника му имаше голяма статия за това. Казах му нещо за глупавия му вестник и си беше вярно, а той ми се нахвърли като дзур на лиорн. Каза ми, че вестникът е точно за това и че единственият начин да се спаси работата на хората било това и онова, и трето. Повечето му думи не помня, но бях много вбесена и не можех да мисля ясно. Казах му, че проблемът е, че Императрицата е алчна, а той ми отвърна, че не, Императрицата била отчаяна заради не знам какво си и реших, че говори, все едно е на нейна страна. Избягах и повече не го видях години наред.

— Какво направи?

— Намерих друга странноприемница, този път в драгарската част на града. Тъй като драгарите бездруго не могат да разберат възрастта ни, а ханджията реши, че съм „сладка“, ми разрешиха да обслужвам клиенти. Оказа се, че последният келнер е бил убит в свада с ножове предишната неделя. Това би трябвало да ми подскаже що за заведение е странноприемницата и тя се оказа точно такова, но се справих. Намерих си едно жилище от тази страна на „Две лози“ и всеки ден вървях пеш две мили до работата си. Хубавото беше, че пътят ми минаваше покрай една книжарничка. Там харчех много пари, но си струваше. Най-много обичах история — драгарска, не човешка. И приказките също. Май не мога да ги различавам много. Представях си, че съм Господарка на дзур и че се бия в битката на Седемте бора, и после връхлитам в Дзур планина, за да се сразя с Магьосницата… всичко това наведнъж. Какво има?

Предполагам, че съм подскочил, когато спомена за Дзур планина. Но казах:

— Нищо. Кога се срещна отново с Кели?

Клавата ми беше изстинала достатъчно, за да я вдигна, и все още беше достатъчно топла, за да си струва да я пие човек. Отпих. Наталия продължи:

— След като в източняшкия район се въведе поголовният налог. Двама, които живееха на долния етаж и също можеха да четат, се включиха в група, която събираше подписка до Императрицата против този налог.

Кимнах. Няколко години след това един беше дошъл в ресторанта на баща ми с подобна петиция, въпреки че живеехме в драгарската част на града. Баща ми го беше изхвърлил.

— Така и не разбрах защо беше въведен поголовният налог — казах. — Дали Империята не се е опитвала да изгони източняците от града с това?

— Свързано беше най-вече с бунтовете в източните и северните херцогства, завършили с принудителен труд. Написала съм книга за това. Искаш ли да си купиш един екземпляр?

— Няма да я прочета.

— Нищо — каза тя и продължи: — Както и да е, със съседите ми се включихме в тази група. Работихме известно време с тях, но не ми харесваше да пълзим на колене пред Империята. Струваше ми се грешно. Предполагам, че главата ми е била пълна с историите и приказките, които бях прочела, но ми се струваше, че единствените хора, които могат да получат нещо от Империята, са тези, които могат да го поискат храбро и да докажат, че са достойни. — Каза „храбро“ и „достойни“ доста натъртено. — Помислих, че трябва да направим нещо чудесно за Империята, след което да поискаме налогът да се премахне, като награда.

Усмихнах се.

— И какво ти отговориха?

— О, всъщност изобщо не го предложих. Исках, но се боях, че ще ми се смеят. — Устните й леко се изкривиха. — И разбира се, щяха да ми се изсмеят. Но си имахме събрания, на които говорехме за това, и Кели започна да се появява на тях с, мисля, още четирима или петима. Не помня какво говореха, но ми направиха силно впечатление. Бяха по-млади от повечето там, но като че ли знаеха точно за какво говорят и идваха и си отиваха заедно, като бойна група. Напомняха ми за войските на драконите. Така че след едно от тези събрания отидох при Кели и му казах: „Помниш ли ме?“ И той си спомни за мен, и почнахме да си говорим, и след минута отново започнахме да спорим, само че този път не избягах. Дадох му адреса си и се разбрахме да държим връзка.

— Присъединих се към него чак след година-две, след бунтовете и след убийствата. Някъде по това време властите най-после премахнаха налога.

Кимнах, все едно че знаех историята, за която ми разправяше.

— Кели замесен ли беше в това?

— Всички бяхме замесени. Той не стоеше зад бунтовете, но известно време беше затворник в един от лагерите, които направиха, след като ни прекършиха. Тогава успях да се измъкна от стражите, въпреки че и аз бях там, когато подпалиха Дървената борса. Нали знаеш, това докара войската накрая. Дървената борса я държеше един драгар, Йорич беше, мисля.

— Това не го знаех — отвърнах искрено. — И оттогава си с Кели?

Тя кимна.

Помислих за Коути.

— Сигурно е трудно. Искам да кажа, той е човек, с когото се работи трудно.

— Но е интересно. Все пак ние градим бъдещето.

— Всеки гради бъдещето — казах. — Всичко, което правим всеки ден, гради бъдещето.

— Е, да. Искам да кажа, че ние го градим съзнателно. Просто знаем какво правим.

— Аха. Добре, вие градите бъдещето. И за да го получите, жертвате настоящето.

— Какво имаш предвид? — Тонът й определено беше питащ, а не осъдителен, което ми вдъхна някаква надежда за нея.

— Имам предвид, че толкова сте се увлекли в това, което правите, че сте слепи за хората около вас. Толкова сте се увлекли в тази своя визия, че ви е все едно колко невинни хора може да пострадат. — Тя понечи да заговори, но аз продължих: — Виж, и двамата знаем кой съм аз и какво правя, и ако смяташ, че то е едно голямо зло, не бих могъл да кажа нищо повече. Но мога да те уверя, че никога, никога не съм наранявал съзнателно невинен човек. И като казвам „човек“, включвам и драгарите, за да не помислиш, че нещо ти въртя номера, защото не го правя.

Тя ме погледна в очите.

— Знам, че не го правиш. И дори не искам да обсъждаме какво имаш предвид под „невинен“. Мога само да кажа, че ако наистина вярваш в това, което каза току-що, то каквото и да кажа, няма да промени мнението ти, така че няма смисъл да го обсъждаме.

Отпуснах се, макар да не бях забелязал, че съм се стягал. Може би бях очаквал да ме нахока или нещо такова. Изведнъж се зачудих защо толкова ме интересува и реших, че Наталия като че ли е най-разумната от всички тези хора, доколкото ги познавах, и че кой знае защо, ми се иска да харесвам и да бъда харесан поне от един от тях. Беше глупаво. Отказал се бях от опитите да карам хората да ме „харесват“ още на дванайсет години и резултатите от това мое отношение ми бяха набити по начин, който нямаше да забравя никога.

Тази мисъл бе придружена от известен гняв, а този гняв донесе със себе си сила. Не го издадох външно, но той се върна в мен като ледена, освежаваща вълна. Тръгнал бях по пътеката, довела ме до тази точка, преди много, много години, когато бях направил първите си стъпки, защото мразех драгарите. Това бе поводът ми тогава, това беше поводът ми сега — и ми стигаше.

Хората на Кели правеха всичко за идеали, които така и нямаше да разбера. За тях хората бяха „масите“, индивидите бяха важни само доколкото правят нещо за „движението“. Такива хора не могат никога да обичат. Не могат да обичат чисто, безкористно, без никаква мисъл за защо и как и какво ще донесе това. И по същия начин не могат да мразят — твърде много са вдълбочени в това защо някой прави нещо, за да могат да го мразят, че го прави.

Но аз мразех. Можех да усетя омразата си вътре в мен, като въртяща се ледена топка. Най-много, точно в този момент, мразех Херт. Не, всъщност не исках да намеря някой, който да го прати на „разходка“, исках да го направя сам. Исках да усетя тръпката, когато едно тяло се гърчи и подритва, докато още държа дръжката и животът се изсипва от него като вода от студените извори на Източните планини. Точно това исках, а това, което искаш, те прави това, което си.

Оставих няколко монети, за да платя за клавата и чая. Не знам дали Наталия се досети какво ми се върти в главата, но разбра, че с приказките съм приключил. Благодари ми и стана заедно с мен. Поклоних се и й благодарих за компанията.

На тръгване тя даде с очи знак на двамата си спътници и те излязоха малко преди мен, обърнаха се и я изчакаха при вратата. Когато излязох, източнякът погледна сивото ми наметало със стилизирания джерег на него и се озъби. Ако го беше направил теклата, щях да го убия, но беше източнякът, затова просто си продължих по пътя.