10.

„1 бр. сиво копринено шалче… закърпете срязано…“

Фактът, че вече бях готов за него, с нищо не предотврати студената пот, която ме обля целия, щом го видях. Преди всичко, той също беше готов за мен и имаше предимството на нападението. Всякаква мисъл за Херт моментално изчезна, заменена с мисълта за оцеляване.

Понякога, в ситуация като тази, времето се забавя. В други случаи забързва и осъзнавам какво съм направил едва след като го направя. Този случай беше от първите. Имах време да видя ножа, идващ към гърлото ми, и да реша ответния си ход, да го направя и да седна, и да помисля дали ще свърши работа. Въпреки че самообезоръжаването никога не е любимото ми занимание по време на бой, беше единственият ми избор. Метнах ножа си по него, скочих на другата страна и се превъртях, в случай че и той реши да метне по мен някои по-остри неща. Той впрочем го направи и едно от тях — мисля, че беше нож — ми мина толкова близо, че настръхнах. Но избегнах всичко останало и спечелих достатъчно време, за да извадя рапирата. А след като я извадих, казах на Лойош: „Мога да се справя с това; ти се погрижи за Коути“.

„Ясно, шефе“. И го чух как изпляска с криле и се изнесе.

Всъщност това беше най-голямата лъжа, която съм казвал някога, но си давах твърде ясна сметка за мешавицата, която всеки момент щеше да избухне наоколо, когато източняците се сблъскаха със стражите, а не исках да се разсейвам с грижи по Коути.

Някъде в този момент, докато влизах в гард, осъзнах, че гърбът ми е на прицела на охранителите на Херт и че има и над седемдесет стражи, всеки от които можеше да погледне насам, докато се занимава с кълцане на източняци. Облизах устни и се съсредоточих само върху мъжа пред мен — професионалиста, приел пари, за да ме убие.

За първи път успях да огледам добре убиеца си. Невзрачен тип, може би със смътни белези на дзур — в дръпнатите очи и издадената напред брадичка. Имаше дълга права коса и ниско чело. „Кучи син отвсякъде“, помислих си. Очите му бяха ясни и светлокафяви и погледът му се плъзгаше по мен и ме изучаваше. Дори нещата да не бяха тръгнали, както ги беше замислил (а гарантирам, че не бяха), физиономията му не го издаваше.

Междувременно беше извадил оръжието си. Стоеше в пълен фронт срещу мен, с тежка рапира в дясната си ръка и дълъг боен нож в лявата. Аз бях изложил само едната си страна, както ме беше учил дядо. Приближих, преди да е успял да хвърли още нещо по мен, и спрях, когато се озовахме връх до връх — тоест на разстояние, при което върховете на оръжията ни едва можеха да се допрат. При това положение концентрацията, която щеше да му е нужна, за да нанесе хубав удар отдолу с ножа, щеше да ми даде достатъчно време да му вляза поне за една добра забивка, която щеше да реши въпроса — с малко късмет.

Зачудих се дали е магьосник. Погледнах ножа му, но не забелязах нещо да показва, че е магическо оръжие. Не че непременно трябваше да се вижда нещо. Дланите ми бяха потни. Спомних си, че дядо препоръчваше леки ръкавици за фехтовка точно по тази причина. Реших, че ще си купя, стига да преживея това.

Той замахна предпазливо, било защото разбра или защото вече знаеше, че се бия странно, и за да се опита да добие представа за стила ми. Не беше толкова бърз, колкото се боях, затова го резнах леко по дясната ръка, да го науча да стои на разстояние.

Беше си страшно да води човек този бой със стражата наоколо, но всички те се бяха включили в клането на източняци и бяха твърде заети, за да ни забележат…

Не. Не бяха.

Изведнъж си дадох сметка, че са изтекли пет или шест секунди, а все още не се чуват шумовете на битката.

Той все още не го осъзнаваше и в този момент се опита да ме атакува прибързано. И при това се справи доста добре. Нямаше никакво предупреждение, моментът на посичането беше избран много точно и самото посичане, под ъгъл от мое дясно наляво, беше много добро. Избегнах атаката и си отбелязах наум скоростта му. Притежаваше и определена гъвкавост; от тази, която се придобива с дълга тренировка. И беше съвсем безстрастен. По израза му не можех да разбера уверен ли е, притеснен ли, въодушевен или какво.

Отвърнах с вял рипост, като в същото време се мъчех да преценя как да изляза от положението. Тоест, с най-голямо удоволствие щях да го довърша, но не и пред погледите на имперската стража, а и във всеки случай изобщо не беше сигурно, че ще мога да се справя. Той блокира рипоста ми с камата си. Реших, че най-вероятно не е магьосник, тъй като магьосниците обичат да използват омагьосани ками за хвърляне на магии и никой не обича да парира с омагьосан нож.

Той продължи да настъпва на пръстите на десния си крак и напрягайки левия. Реших, че няма да се оставя това да ме разсее. Задържах вниманието си върху очите му. Както и да се биеш — със сабя, с магия или с голи ръце, очите на противника първи показват кога ще нападне.

Последваха една-две секунди бездействие, през което време с радост щях да предприема атака, но не посмях. Тогава, предполагам, и той разбра, че около нас не се чува врявата на битка. И без предупреждение направи две крачки назад, после още две, после се обърна, закрачи бързо и се скри зад ъгъла на близката сграда.

Останах за миг на място, задъхан, след което изведнъж отново помислих за Херт. Ако ми се мернеше пред очите, вероятно щях да го светна, въпреки всичките стражи. Но когато се огледах, не го видях. Лойош кацна на рамото ми.

Двете редици, групата на Кели и стражите на Феникс, стояха една срещу друга на десет стъпки разстояние. Повечето стражи изглеждаха много недоволни от положението. Хората на Кели изглеждаха стабилни и решени на всичко — човешка стена с ножове и тояги, стърчащи напред като бодли.

Бях сам насред улицата, на около шейсет стъпки от стражите, някои от които гледаха към мен. Повечето обаче наблюдаваха лейтенанта си. Тя държеше странното си оръжие над главата си, успоредно на земята в жест, който командваше „задръж“ или може би „седни“, или „стой“, или „готов за атака“.

Коути стоеше до дядо ми и двамата ме гледаха втренчено. Прибрах рапирата в ножницата, за да не съм толкова интересен. Източняците продължаваха да гледат стражите, повечето от които гледаха началничката си. Тя поне не ме беше видяла. Преместих се към едно малко по-открито място на улицата, за да не вземе да се върне убиецът и да ми скочи пак, без да ми остави време да реагирам. После лейтенантката заговори с глас, който се чуваше ясно, макар да не викаше. Каза:

— Получих съобщение от Императрицата. Всички бойци да се отдръпнат от другата страна на улицата и да останат в готовност.

Стражата изпълни заповедта. Теклите с радост, драконите — не толкова охотно. За Кели ще кажа следното: не показа никакво злорадство. Просто стоеше и наблюдаваше всичко това, вдигнал брадичка. Искам да кажа, не ме изненада чак толкова, че не изглеждаше успокоен; на негово място сигурно щях да го докарам. Но да скрия злорадството си, когато войската се отдръпна, щеше да ми е непосилно.

Отидох при семейството си. Физиономията на Коути беше ледена. Дядо каза:

— Притискаше те, Владимир. Ако беше продължил, щеше да получи инициатива и да те извади от равновесие.

— Притискал ме е?

— Всеки път щом преместеше крак, накрая тежестта му го изнасяше още по-напред. Трик, който прилагат някои от тези елфи. Мисля, че го правят неволно.

— Ще го запомня, Ноиш-па — отвърнах.

— Но ти беше предпазлив, което е добре, и китката ти беше гъвкава, но стегната, както трябва да бъде, и не се замота след стоп-посичането, както правеше някога.

— Ноиш-па… — започна Коути.

— Благодаря ти — казах.

— Не бива да си тук — каза Коути.

— А защо да не бива? — отвърна той. — Какво толкова му е ценното на този живот, че да го пази човек?

Коути се огледа да види дали някой не ни слуша. Аз също. Не забелязах такъв.

— Но защо?

— Защо съм тук ли? Коути, не знам. Знам, че не мога да те променя, нито това, което правиш. Знам, че в този вълшебен свят момичетата не са като у дома и че правят каквото си поискат, и че това не винаги е лошо. Но дойдох, за да ти кажа, че можеш да идваш да се виждаме, ако искаш, и ако искаш да си говорим, нали? Владимир… е, той идва от време на време, когато е притеснен, но ти — не. Само това имам да кажа. Нали?

Тя го погледна за миг и видях сълзи в очите й. Наведе се и го целуна по бузата.

— Да, Ноиш-па.

Амбрус измяука. Дядо ми се усмихна с това, което бе останало от зъбите му, обърна се и се отдалечи, подпирайки се на бастуна. Останах до Коути и го гледах. Опитах се да измисля да кажа нещо, но не можах.

— Вече знаем защо той беше тук. А ти защо си тук? — каза Коути.

— Опитах се да убедя онзи убиец да направи точно това, което направи. Идеята беше аз да го светна.

Тя кимна.

— Беляза ли го?

— Да. Ще накарам Крейгар да поработи над това.

— Значи сега той има името ти и ти ще имаш неговото, и двамата ще се опитвате да се убиете. Какво ще направи той според теб?

Свих рамене.

— Ти какво би направил?

Отново свих рамене.

— Не знам. Или ще върна парите и ще хукна презглава накъдето ми видят очите, или ще се задействам веднага. Още сега, може би до един час. Ще се опитам да го хвана, преди да е нагласил нещата.

Тя кимна.

— Аз също. Искаш ли да се скриеш?

— Не особено. Има…

Лейтенантът заговори отново:

— Всички граждани, слушайте. Следващите думи са от Императрицата: С настоящото ви уведомяваме, че както… настояхте, е в ход и се провежда пълно разследване, в съгласие с имперската процедура. Заповядано ви е да се разпръснете и да премахнете всички препятствия от улицата. Ако тези неща се изпълнят, няма да има никакви арести.

После се обърна към войниците си.

— Върнете се по патрулите.

Реакциите на стражите бяха любопитни. Някои от драконите ни мятаха погледи, които говореха: „Този път извадихте късмет, боклуци“, а други леко съжаляваха, сякаш бяха чакали с нетърпение да се поупражняват. Теклите като че ли се успокоиха. Лейтенантката не ни удостои повече нито с поглед, нито с жест, просто се присъедини към единицата си и си замина.

Отново се обърнах към Коути, но в това време Пареш я докосна по рамото и посочи към входа на щаба им. Тя ме стисна за ръката, преди да го последва. Докато се скриваше от погледа ми, Роуца прелетя от рамото й и кацна на моето.

„Някой смята, че имам нужда от помощ, шефе“.

„Да. Или пък аз. Нещо против?“

„О, не. Малко компания не е излишна. Много си мълчалив напоследък. Започва да ми става самотно“.

Нямах отговор за това.

Не рискувах да се върна пеш до кантората — телепортирах се и влязох веднага, за да ми се гади вътре, вместо да се превивам на улицата.



— Извади ли късмет с Херт, Крейгар?

— Работя още, шефе.

— Окей. Имам още едно лице. Готов ли си?

— Какво имаш предвид… О! Давай.

Предадох му образа на убиеца.

— Да го познаваш?

— Не. Име имаш ли?

— Нямам, но го искам.

— Разбрано. Ще поръчам да му направят портрет и ще видя какво мога да открия.

— И когато го намериш, не губи време да ме питаш. Прати го на разходка. — Крейгар ме погледна учудено. — Той, виж, има името ми. И главата ми щеше да има за малко.

Крейгар подсвирна.

— Как се измъкна?

— Бях подготвен. Предположих, че някой е по следите ми, и му дадох шаблон на ходовете си, за да го накарам да засмуче.

— И не успя да го светнеш?

— Имаше малка пречка — седемдесет-осемдесет стражи феникс в района. Освен това не беше толкова изненадан, колкото се надявах, а и във фехтовката се оказа доста добър.

— Охо!

— Тъй че сега знам как изглежда, но не знам името му.

— И затова ми оставяш веселата част, а? Добре. Имаш ли някого предвид?

— Да. Марио. Ако не можеш да го намериш, някой друг.

Крейгар извъртя очи.

— Много изрични указания, няма що. Добре.

— И ми донеси нов комплект оръжия. Току-виж съм направил нещо и със собствените си ръце, докато чакам да решиш всичките ми проблеми.

— Не всички, Влад. За ръста ти нищо не мога да направя.

— Тръгвай.

Той излезе и ме остави с Лойош, Роуца и мислите ми. Усетих, че съм огладнял, и помислих да пратя някой да ми донесе храна. После ми хрумна, че за известно време ще трябва да се телепортирам навсякъде, тъй че може би идеята не беше добра. Лойош и Роуца засъскаха, после започнаха да се гонят из стаята, докато накрая не отворих прозореца и не им казах да го правят навън. Докато го отварях, много внимавах да остана встрани. Не познавам убиец, който би се опитал да светне някого от другата страна на улицата, но моят човек сигурно вече много се беше изнервил. Аз поне щях да съм. Затворих прозореца и дръпнах пердетата.

Можех поне да свърша няколко по-неотложни неща.

— Мелестав!

— Да?

— Пръчките в кантората ли е днес?

— Да.

— Прати го при мен.

— Веднага.

След минута Пръчките се вмъкна вътре и му връчих кесия с петдесет империала. Той я претегли на ръка, без да ги брои, и ме погледна.

— Това за к’во е?

— Млък.

— А, за онова. Е, благодаря. — И се изсули навън.

Крейгар се върна с нов комплект играчки за мен. Тръшнах вратата след него и се залових да сменям оръжията. Смъкнах наметалото и започнах да вадя разни неща и да ги сменям с други. Като свърших с наметалото, почнах да измъквам неща от хастара на жакета и от други места. Докато изваждах камата от левия ръкав, забелязах Маготрепача. Избягвах да мисля за него след онази нощ, но сега го пуснах да падне в ръката ми.

Увисна там като най-обикновена верижка. Огледах го. Беше дълъг около две педи, златен, с тънки звена. Златото не потъмняваше; нито се драскаше, нито нищо. Но верижката не изглеждаше достатъчно тежка за масивно злато и определено не беше гладка. Опитах се да драсна с нокът по едно от звената и на допир ми заприлича на стомана.

Реших, че наистина ще трябва да разбера от какво точно е направено това нещо, стига да оцелея. Продължих да сменям оръжията, без да спирам да мисля за това. Какво трябваше да направя, за да оцелея?

Е, трябваше да убия убиеца, в това бях сигурен. И Херт. Не, поправка… трябваше да убия Херт преди да убия убиеца, иначе Херт щеше да наеме друг. Помислих дали да не наема някого, който да убие Херт. Това щеше да е интелигентен ход. Първо, щях да съм сигурен, че той ще ритне петалите дори и аз да го направя. И при това разполагах с всичките необходими за това пари — повече, отколкото бях мечтал някога. Ако Марио решеше да се появи и да влезе в кабинета ми, можех да покрия дори и неговата сума.

Бедата беше в това, че освен Марио малко убийци щяха да се съгласят да поемат поръчката. Херт беше шеф — много по-голям от мен. Беше от оня тип, дето не ходи да пикае с по-малко от четирима гардове, да не би „кълвача“ му да реши да го нападне. За да светнеш такъв, трябва да прецакаш поне двама от гардовете му или да намериш Марио, или някой друг, дето не му пука, че ще умре, или да извадиш страхотен късмет.

За Марио спокойно можех да забравя — никой никога не знаеше къде се намира. Кели може би знаеше някой, който е готов да направи самоубийствен рейд срещу един джерегски шеф, но с подобни индивиди избягвам да си имам работа. Да се прецакат гардовете му може би беше възможно, но искаше време. Трябва да намериш такива, които ще го поемат, да ги провериш след това, за да си сигурен, че са го поели, и после да подготвиш момента, в който и ти, и те можете да го направите с минимален риск. Не разполагах с такова време, преди убиецът да извърши ново нападение.

Оставаше късметът. Чувствах ли се късметлия? Не. Не се чувствах.

Тогава какво ми оставаше?

Да умра.

Докато мислех за това, приключих с подмяната на оръжията. Опитах се да погледна нещата под няколко други ъгъла. Можех ли по някакъв начин да убедя Херт да прекратим враждебните действия? Смешно. Особено след като все пак трябваше да се погрижа да не убие Коути. Искам да кажа, нали в края на краищата точно това ме въвлече в тази каша, все едно да…

Така ли? Всъщност затова ли се забърках в тази глупост? Не, отначало — не. Отначало бях поискал да намеря убиеца на оня нещастник Франц, когото така и не познавах. Поискал бях да го направя, за да ми помогне да закърпя отношенията си с Коути. Мамка му! Защо аз исках да закърпя нещата с нея? Тя беше тази, която се забърка във всичко това, без да ме уведоми. Защо аз трябваше да си пъхам носа там, където не ме искат и където не искам да бъда? Дълг? Ха, дълг! Какво ли означава пък това?

Може би „дълг“ не може просто ей така да виси в празното; може би трябва да е свързан с нещо. Много източняци са свързани с Барлън или Вийра, или Враната, или някой от останалите богове. Това не можех да направя; твърде дълго бях живял сред драгарите и бях усвоил тяхното отношение към боговете. Какво друго? Домът Джерег? Не ме карайте да се смея. Моят дълг към дома Джерег се свежда до това да спазвам правилата му, за да не ме светнат. Империята? Дългът ми към Империята е да се грижа да не ме забелязва.

С което оставаха твърде малко неща. Семейството, предполагам. Коути, дядо ми, Лойош и Роуца. Разбира се. Това беше дълг, и то такъв, с какъвто можеш да се гордееш. Помислих си колко празен се чувствах преди Коути да влезе в живота ми — и дори споменът за това беше болезнен. Но защо това не стигаше?

Зачудих се дали Коути го чувства по този начин. Тя нямаше организацията; имаше само мен. Имала беше партньорка и двете бяха имали нужда една от друга, но партньорката й беше станала Господарка на дракони и Наследничка на Глобуса. И какво имаше сега? Дали заради това се беше включила в групата на Кели? За да й предложи нещо, та да се чувства полезна? Аз не й ли стигах?

Не. Разбира се, че не. Никой не може да живее своя живот чрез живота на някой друг, знаех го. Така че за какво трябваше да живее Коути? Имаше си своите „хора“. Тази групичка източняци и някакъв текла, които се бяха събрали, за да си приказват за събаряне на Империята. Коути се беше лепнала за тях, помагаше да вдигат барикади по улиците, пъчеше се срещу стражите и се връщаше у дома убедена, че е изпълнила своя „дълг“. Може би точно това беше дългът — нещо, което правиш, за да те кара да се чувстваш полезен.

Чудесно. Това беше Коути. А къде беше моят дълг? Моят дълг беше да умра, защото бездруго щях да си ида, тъй че що не взема просто да си изпълня дълга? „Ставаш циничен. Влад, престани!“

Бях вече приключил със смяната на оръжията, тъй че просто си седях и държах една кама, предназначена за десния ми ботуш. Отпуснах се назад и затворих очи. Всичко това, всъщност, беше извън темата, след като скоро щяха да ме убият. А дали беше? Имаше ли нещо, което трябваше да направя, въпреки че щях да умра? Виж, това щеше да е хубава проверка на „дълга“, каквото и да значеше тази думичка.

И осъзнах, че има. Бях затънал в това нещо до шията, най-вече заради идеята да опазя Коути жива. Ако наистина беше толкова ясно, че ми предстои скоро да умра, трябваше да се погрижа за безопасността на Коути, преди да позволя на когото и да било да ме убие.

Виж, това малко проблемче си го биваше.

Дълг бе! Почнах да си премятам камата.

Загрузка...