Тайната на Лусинда

Глава четвърта

Джерард притискаше лице към прозореца на колата и се опитваше да скрие, че плаче. По бузите му се стичаха горещи сълзи и се размазваха по студеното стъкло.

Всъщност той не успя да удари Мелъри. Саймън беше сграбчил ръцете му и го държеше, докато Мелъри се мяташе вбесено и крещеше, че не е взела книгата. Майка му явно беше чула олелията, защото връхлетя в стаята и ги измъкна навън с безброй извинения към медицинската сестра и дори към леля Луси, която сестрата бързо натъпка с упойващи хапчета.

По пътя към колата майка му изсъска, че има истински късмет, щом хората от клиниката не са го затворили при лудите, защото там му било мястото.

— Джерард… — прошепна Саймън и сложи ръка на рамото на брат си.

— Какво искаш? — едва отлепи устни Джерард, без да се обръща.

— Може Малчо да е взел книгата, а?

Джерард се извърна като ударен от електрически ток. В мига, в който чу какво казва Саймън, разбра — това е истината. Точно така. Кражбата на книгата беше най-гадният номер на Малчо и най-гадното му отмъщение.

Джерард почувства как стомахът му се свива. Защо не се сети сам за Малчо? Защо се нахвърли върху Мелъри? Защо пак позволи гневът да го обсеби? Понякога се ядосваше така, че се плашеше от себе си, главата му сякаш се изпразваше и той не знаеше какво прави.

Когато се прибраха, Джерард се измъкна от колата, но не влезе в къщата, а седна на стъпалата на задния вход. Мелъри приближи и седна до него.

— Не съм я взела аз. Повярвай ми.

— Вярвам ти — каза Джерард, забил поглед в земята. — Мисля, че е бил Малчо. Извинявай.

— Мислиш, че Малчо е взел книгата, така ли? — изненада се сестра му.

— Саймън се сети — призна Джерард. — И е прав. Малчо непрекъснато ми прави номера. Този е най-гадният от всички досега.

Саймън също седна на стълбите до Джерард.

— Всичко ще се оправи — успокои го той. — Ще я намерим.

— Виж какво, не се разстройвай толкова — каза Мелъри и дръпна един конец, който се беше разнищил от подгъва на пуловера й. — Може пък да е за добро.

— Не, не е за добро — поклати глава Джерард. — Дори ти би трябвало да го разбираш, че не е за добро. Не можем да върнем нещо, което нямаме, нали? Духовете не са повярвали на леля Лусинда, когато им е казвала, че книгата не е в нея. Няма да повярват и на нас.

Мелъри сви рамене и не каза нищо.

— Аз мислих за това — обади се Саймън. — Леля Луси каза, че баща й ги е напуснал. Но щом книгата е останала в библиотеката, той може би не ги е напуснал нарочно, а се е случило нещо непредвидено. Леля Луси каза, че той никога не би тръгнал без книгата.

— Ако искаш да кажеш, че духовете са заловили Артър Спайдъруик, те щяха да го изтезават и той сигурно щеше да им каже къде е книгата. Но тя беше в тайната библиотека, а не при духовете.

— Може би Артър се е измъкнал, преди да успеят да го хванат — предположи Мелъри. — Затова леля Луси е поела последствията. Освен това си мисля, че Артър сигурно е знаел за исполина.

— Ако е знаел, не би могъл да си тръгне и да остави леля Луси и майка й. Артър Спайдъруик не би могъл да постъпи така — възрази Джерард, но си даде сметка, че и той самият май не си вярва.

— Предлагам да спрем — стана Саймън. — Каквото и да решим, може да не е вярно. По-добре да нахраним Байрон. Той сигурно е огладнял, а ние ще престанем поне за малко да мислим за книгата.

— Точно така, чудовището в бараката ще ни помогне да забравим книгата за чудовищата — засмя се Мелъри.

Джерард я погледна.

— Съжалявам, че поисках да те ударя.

Мелъри разроши косата му и се изправи.

— Удряш като момиче — засмя се тя.

— Не е вярно — засегна се Джерард, но все пак стана и тръгна след нея и Саймън.

На масата в кухнята лежеше лист стара, пожълтяла хартия. Джерард приближи и погледна.

Листът беше издраскан с някакви криволици.

— От Малчо е! — извика Джерард. — Написал ни е цяло стихотворение. Слушайте.

Той започна да чете.

— Майчице, той наистина е вбесен! — възкликна Саймън. — Но едва ли е разкъсал книгата. Само ни дразни, защото е ядосан.

Джерард изпитваше едновременно облекчение и ужас. Слава богу, книгата не беше в гоблините, а в Малчо, но наистина ли Малчо я беше унищожил?

— Знам какво да трябва да направим, за да умилостивим Малчо — обади се Мелъри. — Ще му дадем топчетата на леля Лусинда.

— Ще му оставим и бележка. — Саймън обърна листа и започна да пише на гърба му.

— Какво пишеш? — попита Мелъри.

— Че се извиняваме.

Джерард погледна бележката и поклати глава.

— Не вярвам, че тази бележка и няколко стари топчета ще свършат работа.

— Не може вечно да е ядосан — сви рамене Саймън. — Все някога ще му мине.

Джерард се страхуваше, че Саймън греши.

Когато влязоха в старата барака за каретите, Байрон спеше. Дишаше тежко, а под затворените клепачи очите му се движеха бързо.

Саймън реши да не го будят, затова оставиха чиния с месо до човката му и се върнаха в къщата. Мелъри предложи да играят на монополи, но Джерард отказа. Не можеше да прави нищо друго, освен да мисли за книгата. Малчо явно я беше скрил, но къде? Джерард крачеше напред-назад из стаята и се мъчеше да измисли нещо.

— Не може да е в стената — рече Мелъри и седна на дивана с кръстосани крака. — Много е голяма. Не може да я натъпче в стената.

— В къщата има много стаи, в които дори не сме влизали. — Саймън също се настани на дивана до сестра си. — Има безброй места, където даже не сме надниквали.

Джерард рязко спря.

— Чакайте. Книгата може да е под носа ни.

— Какво? — не разбра Саймън.

— Може да е в тайната библиотека на Артър Спайдъруик. В нея има толкова книги, че никога няма да забележим сред тях нашата.

— Прав си! — скочи Мелъри.

— Аха! — съгласи се и Саймън. — А дори и да не намерим книгата там, кой знае какво друго може да открием.

Тримата се качиха на горния етаж и отвориха вратата на шкафа за бельо. Джерард застана на колене и през тайния вход под най-долния рафт пропълзя в библиотеката на Артър Спайдъруик. С изключение на мястото до входа, където висеше портрета на прачичо им, по всички стени отгоре до долу минаваха лавици с книги. Въпреки че бяха идвали в библиотеката няколко пъти, повечето лавици все така си стояха покрити с дебел слой прах — доказателство, че са прегледали много малко книги.

Мелъри и Саймън пропълзяха в библиотеката след Джерард.

— Откъде започваме? — попита Саймън и се огледа.

— Ти се заеми с писалището — каза Мелъри. — Джерард, ти вземаш тази лавица, а аз — онази там.

Джерард кимна и се опита да избърше праха от първата лавица. Заглавията му изглеждаха все така странни, както при предишните посещения в библиотеката: „Физиогномоника на крилете“, „Въздействието на люспите върху мускулатурата“, „Отровите в различни части на света“, „Някои подробности за драконите“. Първия път, когато видя книгите, Джерард изпита особено чувство на страхопочитание. Сега нямаше и следа от него. Чувстваше се измамен. „Книга за духовете“ беше изчезнала, Малчо го мразеше, а прачичо му Артър не беше такъв, за какъвто го смяташе. Цялата магическа тайнственост около Артър Спайдъруик беше измама. Джерард бе разочарован от чичо си, както от всичко останало.

Джерард погледна портрета. Артър Спайдъруик вече не му беше симпатичен. На портрета той беше със здраво стиснати тънки устни, а бръчката между веждите му явно се дължеше не на тревога, а на досада. Още тогава е планирал да напусне семейството си, помисли си Джерард.

Усети буца в гърлото и преглътна. Глупаво беше да плаче, но сълзите напираха в очите му и не можеше да ги спре.

— Ти ли си правил тази скица? — попита Саймън откъм писалището. — Браво! Много прилича на татко.

Джерард преглътна и избърса лицето си с ръкава на ризата. Надяваше се брат му да не разбере, че е плакал.

— Просто я хвърли — каза той.

— Но защо? — учуди се брат му. — Наистина е хубава.

Джерард си помисли, че решението да се научи да рисува беше още една глупава идея и му донесе само неприятности в училище — обвиниха го, че вместо да внимава, се разсейва с разни драскулки. Той пристъпи към писалището, скъса рисунката и я смачка.

— Момчета, елате тук! — прекъсна мислите му Мелъри.

Тя държеше няколко рула хартия и два метални тубуса.

— Погледнете.

Мелъри коленичи на пода и започна да развива рулата. Момчетата клекнаха до нея. На единия лист имаше карта — скицирана с молив и оцветена с акварел. Беше картинна карта на околностите на имението. Някои местности не съответстваха съвсем точно — сега имаше повече къщи и повече пътища, но все пак повечето места си бяха като днес и лесно се разпознаваха. На картата обаче имаше няколко бележки, които ги слисаха.

Част от гората зад къщата беше обградена с кръгче, а в кръгчето имаше надпис.

— „Територия, обитавана от тролове“ — прочете Саймън.

— Ех, ако имахме тази карта малко по-рано! — възкликна Мелъри. — Нямаше да налетим на оня кошмарен трол.

По протежение на част от пътя, близо до една стара кариера, беше написано „Джуджета???“, докато високо дърво, недалече от къщата, беше обозначено категорично — „Горски духчета!“.

Край хълмовете, които се намираха близо до къщата, имаше много странна забележка. Разкривеният почерк говореше, че е писана набързо: „14 септември. Пет часа. Да занеса останките от книгата“.

— Дали „книгата“ не означава „Книга за духовете“, справочника на Артър Спайдъруик? — подскочи Джерард.

Мелъри поклати глава.

— Би могло, но знаеш, че когато ние дойдохме в имението, „Книга за духовете“ все още беше тук.

— Спомня ли си някой кога беше изчезнал Артър Спайдъруик? — попита Джерард.

Саймън вдигна рамене.

— Може би леля Лусинда ще си спомни.

Мелъри се изправи.

— Така, да видим какво се получава. Първи вариант: Артър Спайдъруик е офейкал оттук и въобще не е отишъл на срещата. Втори вариант: Артър е отишъл на срещата и никога вече не се е върнал. Нещо му се е случило.

— Трябва да покажем тази карта на леля Лусинда — каза Джерард.

— Картата не доказва нищо — поклати глава сестра му. — Само ще я разстрои още повече.

Джерард се намръщи.

— Но може би баща й изобщо не е имал намерение да ги напуска. Не мислиш ли, че леля Лусинда има право да знае това?

— Хайде да отидем и сами да проверим за какво става дума — предложи Саймън. — Да последваме картата и да видим къде ще ни отведе. Може да намерим някаква следа, която ще ни помогне да разберем какво се е случило.

Джерард се колебаеше. И на него му се щеше да тръгнат, но в същото време го глождеше подозрението, че това с картата може да е някакъв капан.

— Ако тръгнем по тази карта, ще направим най-най-най-голямата глупост! — прекъсна мислите му Мелъри. — Особено пък след като предполагаме, че там някъде си, където ще отидем и ние, с чичо Артър се е случило нещо лошо.

— Тази карта е много стара, Мелъри. Правена е толкова отдавна — успокои я Саймън. — Какво толкова може да ни се случи?

— Това са най-често изричаните предсмъртни думи — отсече сестра им, но замислено проследи с пръст извивката на хълмовете в картата.

— Единственият начин да научим нещо, е да отидем там — каза Джерард.

— Е, добре! Може да хвърлим един поглед — въздъхна Мелъри. — Но само докато е светло. И само при едно условие: при първото странно и необичайно нещо веднага се връщаме. Обещавате ли?

— Обещаваме! — усмихна се Джерард.

Саймън започна да навива картата на руло.

— Обещаваме! — включи се и той.