Тайната на Лусинда

Глава трета

Джерард, Саймън и Мелъри се настаниха на леглото на пралеля си Лусинда. Изпитваха огромно облекчение, че най-после някой ги слуша и им вярва, но това не беше достатъчно. Дали леля им знаеше защо свръхестествените същества ги преследват заради „Книга за духовете“?

— Видяхме гоблини, един трол и един грифин — добросъвестно започна да изброява Джерард.

— Пропусна Малчо — допълни Мелъри, взе си една курабийка и отхапа. — Видяхме и Малчо, макар да не знаем дали е богърт или брауни, дали е лош или добър домашен дух.

— Малчо ли? — Леля Лусинда хвана ръката на Мелъри. — Не съм го виждала от сто години! Сигурно си е все същият. Всички те винаги са си все същите, нали? Как е Малчо? Все така, предполагам…

— Ами… Не знам — обърка се Мелъри.

Леля Луси посегна към чекмеджето на нощното шкафче и извади поизтъркана зелена торбичка, избродирана със звезди.

— Малчо я обичаше много.

Джерард взе торбичката и надникна в нея. Вътре блещукаха сребристи пластинки, стъклени и мраморни топчета, няколко мъниста.

— Негови ли са? — попита той.

— О, не — отвърна леля му. — Мои са, или по-точно бяха мои, когато бях малка. Обичах да играя с тях. Ще ми се сега да ги дам на Малчо. Бедното създание! Останало е съвсем само в оная стара къща. Сигурно много се радва, че вие сте там.

Малчо изобщо не ни се радва, помисли си Джерард, но не каза нищо.

— Артър Спайдъруик ли беше баща ти? — попита Саймън.

— Да. Беше… — отвърна леля Лусинда и въздъхна. — Видяхте ли картините му в къщата?

Те кимнаха.

— Той рисуваше добре. Правеше реклами за газирани напитки и дамски чорапи. За мен и Мелвина изряза хартиени кукли. Имахме огромна кутия с такива кукли, с най-различни тоалети за всеки сезон. Какво ли е станало с тях?

— Може би са на тавана — предположи Джерард.

— Всъщност няма значение къде са. Татко отдавна го няма и не съм сигурна, че искам да ги видя.

— Защо? — учуди се Саймън.

— Защото ще ме върнат към миналото. А не искам да си спомням за него. Сигурно не знаете, че татко ни изостави. — Тя сведе поглед към слабите си ръце. Те трепереха. — Един ден излезе да се поразходи и никога вече не се върна. Мама каза, че е знаела, че той ще ни напусне.

Джерард беше изненадан. Досега не се бе замислял що за човек е бил прапрачичо му Артър Спайдъруик. Спомни си как изглеждаше строгият очилат мъж от портрета в библиотеката. Джерард беше пожелал да го харесва и го хареса — толкова много неща е умеел да прави, рисувал, можел да вижда духовете… Но ако леля Лусинда казваше истината, Джерард просто трябваше да го намрази.

— Нашият татко също ни изостави — тихо каза Саймън.

— Искам само да знам защо. Защо го направи? — Леля Лусинда извърна глава и на Джерард му се стори, че в очите й блеснаха сълзи. Тя стисна дланите на ръцете си, за да не треперят.

— Може би е трябвало да се премести заради работата си? Също като нашия татко — обади се пак Саймън.

— О, стига Саймън! — възкликна Джерард. — Само не казвай, че вярваш на тази гнусна лъжа. Той просто ни заряза. Не му трябваме.

— Млъквайте! И двамата сте пълни глупаци! Затваряйте си устите, да не ги затворя аз — изгледа ги вбесено Мелъри и се опита да смени темата. — Лельо Луси, как я караш в тази лудница? Искам да кажа, че ти съвсем не си луда. Как издържаш тук?

Джерард се уплаши. Мислеше, че леля Лусинда ще се ядоса, но тя се разсмя.

— Ами така… Издържам. След като татко ни напусна, двете с мама се преместихме в друг град, за да живеем с маминия брат. Аз израснах с братовчедка си Мелвина — вашата баба. Разказах й за Малчо, за гоблините и за малките елфи, но тя никога не ми повярва. После мама умря. Бях само на шестнайсет години. С малкото пари, които имах, се опитах да пооправя къщата и се върнах в нея. Малчо, разбира се, още беше там, но имаше и някакви други същества. Понякога мярвах сенките им в тъмното — спотайваха се в ъглите и ме дебнеха. Един ден престанаха да се крият. Мислеха, че книгата на татко е в мен и започнаха да ме преследват. Душеха ме, удряха ме, ритаха ме, за да им я дам. Но книгата не беше в мен. Татко я беше отнесъл със себе си. Разбира се, че не би я оставил в къщата. Една нощ няколко същества ми донесоха един плод. Беше колкото гроздово зърно и червен като роза. Дадоха ми го и обещаха да не ми причиняват повече болка. Каква глупачка бях! Изядох го и направих най-голямата глупост в живота си.

— Отровен ли беше? — попита Джерард, който си спомни за Снежанка и отровната ябълка, която й дала нейната мащеха.

— Нещо подобно — отвърна леля му със странна усмивка. — Беше по-вкусен от всичко, което съм опитвала дотогава. Помислих си, че може би цветята имат такъв вкус. Беше като песен, която е толкова хубава, че не можеш да й измислиш име. След това храната на хората ми изглеждаше като трици или кал. Не можех да я вкуся за нищо на света. Щях да умра от глад.

— Но не си, жива си — каза Мелъри.

— Дължа го на духчетата, с които си играех, докато бях малка. Те ме хранеха и ме пазеха. — Леля Луси се усмихна блажено и протегна ръка. — Позволете да ви ги представя. Елате, скъпи мои, елате и се запознайте с моите племенници.

През отворения прозорец на стаята се чу жужене. Ситният прашец, който потрепваше във въздуха навън и плавно се носеше в ярката слънчева светлина, внезапно нахлу в стаята и се превърна в чудновати крилати създания. Бяха големи колкото орех, а крилата им проблясваха с всички цветове на дъгата. Те накацаха по старата жена, заплетоха се в косите й, запълзяха по таблата на леглото й.

— Нали са сладки? — попита леля Лусинда. — Моите мили малки приятели!

Джерард знаеше кои са духчетата — малки елфи, които живееха по цветята и дърветата в горите. Въпреки че ги разпозна, потръпна — имаше нещо много зловещо в начина, по който роякът им накаца по леля му и я отрупа цялата. Саймън обаче ги зяпаше омаян, с отворена уста. Мелъри се окопити първа и се върна към разговора.

— Не разбрах защо си тук. Кой те доведе? — попита тя.

— А, да, питахте защо съм в болницата… — кимна леля Лусинда. — Защото баба ви Мелвина ставаше все по-сигурна, че не съм в ред. Първо се уплаши от синините по тялото ми, после се уплаши от това, че не ям. След това се случи нещо ужасно. Не, не искам да ви плаша. Макар че… Макар че трябва да се уплашите. Искам да разберете, че час по-скоро трябва да се махнете от тази къща!

Старицата вдигна ръкава и показа слабата си ръка. Набръчканата й кожа беше покрита с дълбоки грозни белези.

— Тези следи са от рани.

Чу се как Саймън пое дълбоко въздух.

— Една нощ, беше много късно, дойдоха чудовищата. Няколко дребни зелени същества с ужасни зъби ме държаха, докато един исполин ме разпитваше. Аз се борех, дърпах се и се мъчех да се освободя, а ноктите им раздираха кожата ми. Крещях, че книгата не е у мен, че е в татко, но те не ме слушаха. Нямаше никакво значение какво говоря. Преди тази нощ бях стройна, ходех изправена, но след побоя се прегърбих. За Мелвина раните по ръцете ми бяха последната капка вода в чашата. Тя беше убедена, че аз сама се удрям и сама си нанасям тези рани. Затова ме изпрати тук.

Едно от духчетата, облечено в поличка от бодливо зелено семенце, долетя и пусна на одеялото до Саймън парченце от някакъв плод. Джерард се стресна — увлечен в разказа на леля Лусинда, беше забравил за елфите. Плодът ухаеше на свежа трева и мед. Под тънката му кожичка се виждаше червена сърцевина. Леля Лусинда се вторачи в него и устните й затрепериха.

— Това е за теб — прошепна на Саймън малкото духче.

Саймън взе плода и започна да го разглежда.

— Нямаш намерение да го изядеш, нали? — попита Джерард, а устата му се напълни със слюнка.

— Разбира се, че няма — отвърна Саймън, но очите му блестяха лакомо. Той приближи плода до устните си, като продължаваше да го върти и да го оглежда. Преглътна.

— Саймън, недей! — пристъпи към него Мелъри.

— Само една хапка. Една малка хапчица няма да ми навреди — тихо каза Саймън.

Внезапно леля Лусинда стрелна ръка и изтръгна плода от ръката му. Светкавично го напъха в устата си и блажено затвори очи.

— Какво правиш? — викна вбесено Саймън. Гласът му трепереше от гняв. После трепна, сякаш се събуждаше от сън, и се огледа объркано. — Какво става? Какво се случи?

Джерард погледна леля си. Ръцете й трепереха, макар че ги стискаше здраво в скута си.

— Те нямат лоши намерения — каза изтощено тя. — Просто не могат да разберат, че тези плодове пораждат у нас пагубен копнеж. За тях те са просто храна.

Джерард погледна елфите. Изобщо не беше сигурен какво разбират и какво не разбират. Той не им вярваше.

— Е, деца, сега разбирате защо къщата е толкова опасна. Трябва да я напуснете. Трябва да накарате майка си да ви повярва и да ви отведе. Ако продължавате да живеете там, духовете ще мислят, че книгата е във вас и няма да ви оставят на мира.

— Но книгата наистина е в нас — каза Джерард. — Заради нея дойдохме тук. Искахме да те разпитаме за нея.

— Не! Не е възможно! — извика леля Лусинда.

— Възможно е. Разгадахме указанията от тайната библиотека и я намерихме.

Леля Лусинда дишаше тежко.

— Джерард, тя мисли, че трябва да се отървем от книгата, не виждаш ли? — каза Мелъри.

— Ако книгата е във вас, трябва да напуснете къщата. Незабавно! Разбирате ли какво ви казвам? — Леля Лусинда се взираше в тях с нарастващ ужас.

— Книгата е тук. Ето я. — Джерард дръпна ципа на раницата и извади увитата в хавлиена кърпа книга. Разви я.

„Книга за духовете“ не беше в кърпата. Джерард гледаше слисано един стар, оръфан екземпляр на „Рецепти за микровълнова печка“.

— Ти си я откраднала! — бавно се обърна той към Мелъри.

Хвърли раницата на пода и скочи към сестра си.