Тайната на Лусинда

Глава първа

Джерард Грейс извади от гардероба една червена риза, обърна я обратно и я облече с копчетата към гърба. Такова беше указанието в „Книга за духовете“ от Артър Спайдъруик. Опита се да направи същото и с джинсите, но колкото и да се мъчеше, не успя. Хвърли поглед към книгата, подпряна на възглавницата. Беше отворена на страницата със съвети за защита срещу злите сили. Джерард ги изчете няколко пъти, даже ги наизусти, но не беше сигурен, че ще му помогнат.

След нощта, в която Джерард, Мелъри и Саймън се прибраха у дома с ранения грифин, Малчо — домашният дух, постоянно правеше гадни номера на Джерард. Момчето често го чуваше да шумоли в стената, понякога дори успяваше да го зърне за миг, но най-често трябваше да се справя с поредната му лоша шега. Досега няколко пъти установи, че миглите му са отрязани, маратонките му са пълни с кал, а през ден-два възглавницата му беше напикана. За последното майка му обвиняваше новото котенце на брат му Саймън, но Джерард много по-добре от нея знаеше кой е истинският виновник.

На сестра му Мелъри изобщо не й пукаше. Е, сега вече знаеш какво е да ти правят номера, подхилваше се тя подигравателно. Ако имаше някой, който поне малко да го е грижа, този някой беше Саймън. Честно казано, Саймън беше длъжен да му съчувства. Ако Джерард не беше принудил Малчо да даде виждащия камък, Саймън щеше да бъде опечен на шиш в лагера на гоблините и после оглозган до кокалче.

Джерард нахлузи калната маратонка върху обърнатия наопаки чорап и върза връзките. Щеше му се да се извини на Малчо. Няколко пъти опитва да му върне камъка, но Малчо не го искаше. Въпреки това, въпреки всички беди, които се струпваха на главата му, Джерард знаеше, че ако станалото се повтори, той отново ще постъпи по същия начин. Като си спомни как гоблините държаха Саймън в плен, а Малчо само се помайваше и плещеше неразбираеми дивотии, Джерард кипна и така стегна възела, че щеше да скъса връзките.

— Джерард! — чу той гласа на Мелъри, която го викаше от долния етаж. — Джерард, ела за малко.

Той се изправи, пъхна книгата под мишница и тръгна към стълбите. Още на първата крачка се сгромоляса на пода и силно си удари ръката и дясното коляно. Неизвестно как връзките на двете му маратонки се оказаха вързани… една за друга.

В кухнята на първия етаж Мелъри разглеждаше някаква стъклена чаша, пълна с вода. Държеше я вдигната срещу прозореца, а светлината преминаваше през нея и образуваше многоцветна дъга върху отсрещната стена. До Мелъри стоеше Саймън, и двамата — зяпнали от смайване.

— Какво има? — тросна се Джерард, коляното го болеше ужасно. Нима го бяха извикали, само за да му покажат колко красива е глупавата им чаша! Идеше му да я грабне и да я счупи.

Мелъри му подаде чашата.

— Опитай една глътчица.

Джерард огледа чашата с подозрение. Дали не бяха плюли в нея? Защо Мелъри го караше да пие вода?

— Хайде, Джерард, стига си се чудил. Давай по-смело! — обади се Саймън. — Ние с Мелъри вече я опитахме.

В това време се чу сигналът на микровълновата печка. Саймън се спусна към нея и извади огромна купчина ситно накълцано месо. Върхът на купчината се беше размекнал и имаше отвратителен сив цвят, но останалата част още беше замръзнала.

— Какво е това? — попита с погнуса Джерард и се опита да не гледа месото.

— Закуската на Байрон — обясни Саймън, изсипа гнусотията в дълбока купа и добави корнфлейкс. — Изглежда, че Байрон вече оздравява. Постоянно е гладен.

Джерард се ухили. Ама че лудница! Всеки нормален човек би бил твърде предпазлив, ако в дома му се възстановява от раните си един вечно гладен грифин. Но не и Саймън. Саймън грижливо приготвяше за чудовището закуска с корнфлейкс.

— Хайде, Джерард! — изтръгна го от мислите му Мелъри. — Пий!

Джерард отпи от водата и се задави. Течността опари устата му, той се закашля и успя да изплюе половината на пода. Останалата половина се плъзна в гърлото му и го изгори като огън.

— Луди ли сте? — заохка той, като се давеше и кашляше. — Какво е това?

— Вода от чешмата — каза Мелъри. — Това е вкусът на водата, която тече от нашата чешма!

— Тогава защо ме карате да я пия? — избухна Джерард.

— Защото „защо“ завършва на „о“! — каза Мелъри и предизвикателно скръсти ръце на гърди. — Ти по-добре ни кажи защо се случва всичко това?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тези ужасии започнаха, откакто взехме книгата и няма да спрат, докато не се отървем от нея.

— Много добре знаеш, че ужасиите започнаха, преди да намерим книгата! — вбеси се Джерард.

— Няма значение — заинати се сестра му. — Гоблините искат книгата и аз мисля, че трябва да им я дадем.

Джерард я гледа безмълвно миг-два, после изсъска тихо, но свирепо:

— Каквоо-о-о-о?

— Трябва да се отървем от тази глупава книга — повтори Мелъри. — Трябва да им я дадем, докато не са ни довършили. Да не говорим какво още може да ни сторят!

— Какво ли са направили с водата? — Джерард огледа чешмата и мивката и усети как някъде дълбоко в него се надига дива ярост.

— Какво значение има какво точно са направили? — сви рамене Мелъри. — Има значение само това, че трябва да се отървем от книгата на Артър Спайдъруик. Не помниш ли какво ни каза Малчо? Тази книга е много опасна.

Джерард не искаше даже да чува за Малчо.

— Книгата ни трябва — натърти упорито той. — Ако не беше тя, нямаше да знаем, че в къщата има дух. Нямаше да знаем нито за трола, нито за гоблините, нито за каквото и да било друго.

— Но и те нямаше да знаят за нас — прекъсна го рязко Мелъри.

— Книгата е моя — бавно и с натъртване каза Джерард. — Затова аз ще реша какво да правя с нея.

— Ти винаги си бил егоист, мислиш само за себе си! — изкрещя сестра му.

Джерард стисна зъби. Мелъри прекаляваше. Как смее да го нарича егоист! Досега си мълчеше подличко, но ето че най-после изплю камъчето.

— Книгата е моя и аз решавам какво да правя с нея — тихо повтори той. — Точка!

— Ще ти дам аз една точка! — Мелъри пристъпи заплашително към брат си. — Ако не бях аз, сега нямаше да си жив!

— Така ли? — кипна Джерард. — Забравяш нещо. Ти също нямаше да си жива, ако не бях аз.

Мелъри пое дълбоко въздух. На Джерард му се стори, че от ноздрите й като нищо ще излязат пламъци.

— Точно така, брат ми! Прав си — бавно каза тя, като го гледаше втренчено. — Можеше всички да загинем. Заради ей тази книга!

И тримата погледнаха към „ей тази книга“ в ръцете на Джерард. Джерард я стисна по-здраво и се обърна към Саймън. Трепереше от гняв.

— Ти май си съгласен с Мелъри, а?

Саймън притеснено сви рамене.

— Ъ-ъ-ъ… Вярно е, че книгата ни помогна да разберем много неща и за Малчо, и за камъка, с който успяхме да видим всички тези духове и троли, и гоблини… — смотолеви Саймън.

Джерард хвърли тържествуващ поглед към Мелъри, но Саймън преглътна и продължи, макар и колебливо:

— Но… Какво ще стане, ако сега гоблините са ей там, навън, и ни чакат? Едва ли ще можем да ги спрем. Какво ще стане, ако нахълтат вкъщи? А ако отвлекат мама?

Лицето на Джерард помръкна. Ако Мелъри или Саймън стореха нещо лошо на книгата, тогава всичко, което бяха преживели досега, щеше да е напразно.

— А какво ще правим, ако им дадем книгата и те въпреки всичко продължат да ни преследват? — попита той.

— За какво им е да го правят? — вдигна рамене Мелъри.

— Защото знаем за съществуването на книгата. И защото знаем, че свръхестествените същества наистина съществуват. Те винаги ще се страхуват да не напишем друга подобна книга за тях.

— Аз лично ще направя всичко възможно това да не стане — закани се Мелъри.

Джерард се обърна към Саймън, който бъркаше с дървената лъжица сместа от корнфлейкс и полузамразено месо.

— А какво ще стане с Байрон? Гоблините искаха и Байрон. И него ли ще им дадем?

— Не! В никакъв случай! — подскочи Саймън. Той заряза буламача, приближи към прозореца и леко вдигна крайчеца на избелялото перде, за да огледа двора. — Не можем да изоставим грифина. Той още не е оздравял.

— Не хитрувай, Джерард. Не използвай това, че Саймън обича животните и е привързан към Байрон. Не намесвай Байрон, в случая той няма нищо общо — каза Мелъри. — Сега изобщо не става дума за него. Говорим само за „Книга за духовете“.

Джерард отчаяно се мъчеше да измисли нещо, с което да ги убеди, че не могат без книгата. Той знаеше за свръхестествените същества толкова, колкото Саймън и Мелъри, не повече. Нямаше представа защо искат книгата. Тя съдържаше само описания на самите тях. Може би съществата не искаха хората да знаят за книгата? Може би не искаха никой да знае за този справочник, който описваше техния свят? Но защо? Единственият човек, който можеше да отговори, беше Артър Спайдъруик, ала той отдавна не беше между живите. Изведнъж Джерард подскочи. Хрумна му страхотна идея.

— Знам кой ще ни каже какво да правим с книгата!

— Кой? — запитаха в един глас Саймън и Мелъри.

Джерард ликуваше. Най-после ги беше заинтригувал и получи малка отсрочка, а книгата беше в безопасност. Поне засега. Той се усмихна хитро и каза:

— Леля Лусинда. Дъщерята на Артър Спайдъруик.