Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Извадки от интервю с „Дейли Нексъс“, 5 април 2000

Как пристига Дъглас Адамс на кафе? Ако беше като монтечитаните, които се отбиват в „Пиер Лафонд“, щеше да се появи в SUV, луксозна кола или в луксозна SUV. Най-обикновеното кафе в „Пиер Лафонд“ струва 1.25 долара и се нарича „екологично френско кафе“. Вкусът му е същият като на кафето в „Макдоналдс“ или като на екологично диференциално масло, не че на тези дето карат SUV им пука.

Очаквах от Адамс нещо повече от SUV. Исках да го видя да изскача от космически кораб, да се материализира или дори да дойде пеш. Това е човекът, който написа „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и успя да направи живота, вселената и всичко останало далеч по-забавни. Затова се учудих, как ли щеше да пристигне?

Черен мерцедес.

Адамс е висок метър и деветдесет и пет и очите му са големи и кръгли. Беше имал лош ден. Дъщеря му била болна и кроасанът, който ядеше в пет следобед, беше обядът му. Но животът не се беше отнесъл жестоко с четирийсет и девет годишния Адамс. Той пътуваше по целия свят, деветте му книги се бяха продали в над 15 милиона екземпляра, а вечно отлаганият филм по „Пътеводителя“ вече се продуцира от „Дисни“ и ще се прави то режисьора на „Остин Пауърс“.

— Юбилеен филм, който се прави от двайсет години и още повече се прави сега — каза Адамс. — Но ще видим. Щеше ми се никога да не ми беше хрумвала идеята за филм. Нямаше да изгубя десет години от живота си.

За пръв път от десет години насам Адамс работи върху книга.

— По едно време беше взело сериозно да ми писва. Книгите ми поглъщат идеи с невероятна скорост — каза той. — Да започна с това, че никога не съм възнамерявал да пиша книги. Затова реших да се занимая с куп други неща… Резултатът е, че разполагам със страшно много идеи и сега паниката е „Ще успея ли да ги употребя всичките до края на кариерата си, ако продължават да се раждат със същата скорост?“ Другата паника, разбира се, е вечният проблем писателя с реализацията му. Мисля, че се страхувам да пиша повече от другите писатели.

Новата книга не е от „Пътеводителя“ — те вече са пет — нито е за Дърк Джентли, но стилът ще бъде познат на всеки, който ги е чел.

— От тогава досега се натрупаха купища сюжетни линии, които ме чакат да ги превърна в книги. Една от тях ще озаглавя „Сьомгата на съмнението“, но още не знам коя точно.

През 1990 г. Адамс заедно със зоолога Марк Карвардайн написва „Да видиш за последно“. Това е книгата, която се намира най-трудно и която му е най-любима. В днешната си реч пред университета в Санта Барбара Адамс — който живее в Санта Барбара от три години — ще говори именно за нея.

— Изнасям речи из цялата страна — каза Адамс. — И затова много ми се щеше да говоря и тук. Един вид „Здрасти, ето ме“.

Адамс изнася доста речи, най-вече пред големи компании, за свръхмодерните технологии.

— Всъщност предпочитам да изнасям такива речи, защото е забавно, но това стана в университетите. Големите компании много не обичат да слушат за опазването на околната среда — каза той. — Опазването на застрашените видове струва доста пари.

„Да видиш за последно“ започва жизнения си път като списание на Световния фонд на дивата природа. Групата изпраща Адамс в Мадагаскар, където той се запознава с Карвардайн. Адамс пише за ай-ай, застрашен вид нощен лемур, който прилича на кръстоска между прилеп, маймуна и много изненадано бебе.

— По онова време се смяташе, че са останали не повече от петнайсет екземпляра. След това се откриха още няколко, така че видът вече не е толкова застрашен, а само много, много застрашен — каза Адамс. — Но изживяването беше вълшебно.

Толкова вълшебно, че Адамс и Карвардайн прекарват следващата година в обикаляне на света и търсене на застрашени животни като безкрилите папагали какапу в Нова Зеландия и речните делфини байджи в Китай. Последните двайсет делфина ще изчезнат, когато китайското правителство построи язовира при Три Клисури и унищожи обиталището на делфините.

— Отчаяна работа, не само защото ще изчезне още един вид и не само заради трагедията, а и защото не ми е ясна причината, поради която продължаваме да строим тези проклети язовири — каза Адамс със отчетлив британски шепот. — Не само че причиняват екологични и социални бедствия, ами и с много малки изключения не вършат онова, за което са построени. Виж Амазонка, където всичките язовири се затлачиха. И какво стана? Ще строят още осемдесет. Това е идиотщина. Сигурно някъде имаме гени от бобър… Що за неутолимо желание да се строят язовири? Предполагам, че проектът за Човешкия Геном ще намери този ген и ще го изреже.

В „Пътеводител на галактическия стопаджия“ междугалактически булдозери унищожават Земята и човечеството. Един съвсем друг булдозер унищожава най-преуспелите видове, живели някога на планетата. Пред шейсет и пет милиона години един астероид с диаметър десет километра се удря в полуостров Юкатан, издълбава сто и петдесет километров кратер и насища въздуха с водни пари и пепел. Дотук с динозаврите.

— Обсебен съм от представата за тази комета и от това, че е била единственото събитие, на което дължим самото си съществуване — каза Адамс. — Това е навярно най-драматичното събитие в историята на земята и определено най-драматичното в историята на човека, защото то е постлало пътя пред нашето съществуване и не е имало кой да го види.

Скалите убийци на динозаври са класическа физика. По-новата физика е малко далеч от Адамс, човекът, който написа, че отговорът на Живота, Вселената и Всичко останало е 42. До този отговор е стигнал един компютър и Адамс твърди, че компютрите ще променят всичко.

— Първите компютри бяха колкото стаи, след това станаха колкото бюра, куфарчета и джобове, скоро ще бъдат малки и неизброими като прашинки — ще можеш да си поръсиш навсякъде с компютри. Постепенно цялата среда ще стане много по-умна и отговорна и ще живеем така, както дори в момента не си представяме — каза Адамс. — Предполагам, че шестгодишната ми дъщеря ще го разбира по-добре.

Адамс е правил по малко от всичко, от радио и телевизия до дизайн на компютърни игри. Не всичко се е оказало успешно.

— Това са поуките от живота — каза той. — Знаеш ли какво представлява процесът на обучението? Той не нещо като „Нали се сещаш какво направи току-що? Не го прави повече.“

— След всичкия си търговски опит, реших, че е много по-добре да седя пред компютъра и да подреждам стотици хиляди думи в смислен ред.

Адамс пише „бавно и мъчително“.

— Хората си мислят, че писателите си стоят в някакви стая, гледат умислено и записват велики мисли. Само че те през повечето време гледат панкьосано и се надяват, че още не са пратили съдия-изпълнител.

През следващите няколко години, докато дъщеря му порасне, Адамс навярно ще пише.

— Мисля, че точно това ще правя, макар да се говори, че ще пиша сценарий за голям документален телевизионен сериал. Ще изчакам, докато й бликнат хормоните и ще изчезна със скоростта на светлината. Мисля да се махна като стане някъде на тринайсет и да се върна, когато се е цивилизовала.

Интервюто приключи, когато мобилният телефон на Адамс иззвъня в джоба му. В другия му джоб имаше малък плюшен жираф. Изглежда беше на дъщеря му. Същата вечер жена му и дъщеря му е трябвало да летят за Лондон, но дъщеря му получила възпаление на ухото.

— Всъщност доста сериозно.

Адамс трябваше да се качи в черния си мерцедес, и да се прибере, за да я види.

И така направи.

Интервюто е взето от Бредън Бюлер

„Артсуик“