Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Гласовете от всичките ни вчерашни дни

Спомените от училищните ми дни са смътни. Училището беше фонът, на който се опитвах да слушам Битълс.

Бях на дванайсет, когато излезе „Не мога да си купя любов“. Избягах от училище по време на първата почивка за закуска, купих си плочата и се вмъкнах в стаята на домакинката, защото там имаше грамофон. След това я пуснах, не толкова силно, че да ме хванат, но достатъчно силно, за да я чувам, като залепя ухо на високоговорителя. След това я пуснах още веднъж, за другото ухо. След това я обърнах и направих същото с „Не можеш да го направиш“. Точно тогава домакинката ме хвана и ме затвори в стаята за наказания, но аз го очаквах. Цената беше твърде малка за онова, което сега осъзнавам като изкуство.

Тогава, разбира се, не знаех, че е изкуство. Знаех само, че „Битълс“ са най-вълнуващото нещо във вселената. С този мироглед обаче не се живееше лесно. Първо трябваше да се биеш с феновете на „Стоунс“, което не беше лесно, защото те се биеха мръснишки и с охота. След това трябваше да се бориш с големите — родители и учители — които казваха, че това било пилеене на времето и парите за боклук, който ще до другата седмица щял да бъде забравен.

Не разбирах защо ми говорят всичко това. Пеех в училищния хор и знаех що е хармония и контрапункт, и освен това ми беше пределно ясно, че „Битълс“ са нещо изключително умно. Учудвах се, че никой освен мен не чува невероятните хармонии и партии, които дотогава не бях чувал в поп-песен. „Битълс“ очевидно правеха всичко това за някакво свое тайно забавление и аз се радвах, че хората могат да се забавляват по такъв начин.

Следващото вълнуващо нещо беше, че продължаваха да ми убягват. Вадеха нов албум, който аз прослушвах няколко пъти, но нищо не трепваше в сърцето ми и аз се обърквах. След това той постепенно започваше да си пробива път към съзнанието ми. Осъзнавах, че причината за объркването ми е, че слушах Нещо, което не приличаше на нищо друго правено от никой друг. „Друго момиче“, „Добро утро, слънчева светлина“ и невероятната „Карай колата ми“. Сега тези парчета са толкова познати, че трябва да положа специално усилие, за да си припомня колко чужди са ми се стрували отначало. „Битълс“ не просто пишеха песни, те създаваха самата среда, в която творяха.

Така и не ги видях. Знам, че е трудно за вярване. Живях по времето, когато „Битълс“ изнасяха концерти и така и не ги видях на живо. Това ме тормози доста време. Не идвайте с мен в Сан Франсиско, защото ще ви стъжня живота от хленчене, че през 1966-а „Битълс“ са изнесли тук последния си концерт, тъкмо преди да осъзная, че рок-концертите са нещо, на което наистина можеш да отидеш, даже да си живял в Брентуд.

Навремето един мой съученик имаше билети за запис на шоуто на Дейвид Фрост, но в крайна сметка не отидохме. Същата вечер гледах това шоу и „Битълс“ изпълниха „Хей Джуд“. Цяла година ходих като болен. Друг ден, в който реших да не ходя в Лондон, беше денят, когато изнесоха концерта си на покрива на „Севил Роу“. Не искам — не искам — да говоря за това.

Е, годините отминаха. „Битълс“ отминаха. Но Пол Маккартни продължи. Преди няколко месеца ми се обади китаристът Роби Макинтош и ми каза: „След няколко дни ще свирим в «Проклетия цигулар», ще дойдеш ли?“

По-идиотски въпрос не бях чувал и в първите няколко секунди изобщо не включих какво ме пита. За тези които не знаят, „Проклетият цигулар“ е един пъб в един некрасив квартал на северозападен Лондон, в чието дъно има сцена за групи. Едва ли събираше и двеста души.

Обърка ме глаголът „ще свирим“, защото знаех, че групата, в която свиреше Роби, беше на Пол Маккартни и не знаех, че Пол Маккартни свири по пъбове. Ако Пол Маккартни наистина свиреше по пъбове, щях да съм последният тъпанар, ако не отидех. Отидох.

Пред двестате души в пъба Пол Маккартни излезе и изпълни песни, които според мен никога преди това не беше изпълнявал пред публика. „Тук, там и навсякъде“ и „Косът“, ако трябва да изброя няколко. Аз бях свирил „Косът“ в разни пъбове, за Бога. Научаването на китарната партия ми беше отнело седмици, а се предполагаше, че съм първокласен китарист. Направо се зачудих дали не халюцинирам.

Имаше два момента на пълно удивление. Единият беше последният бис — ако щете вярвайте, безупречно, разтърсващо изпълнение на „Оркестърът на самотните сърца на сержант Пепър“. (Нали не сте забравили, че ставаше въпрос за пъб?) Другият беше изпълнението на едно от най-великите рок-парчета на света, „Не мога да си купя любов“, което чух за пръв път долепил ухо за високоговорителя на грамофона „Дансет“ в стаята на училищната домакинка.

Хората обичат да задават въпроси като „В кое време искаш да живееш и защо?“ По време на италианския ренесанс? Във Виена на Моцарт? В Англия на Шекспир? Лично аз бих искал да живея по времето на Бах. Но отговорът на въпроса ме затруднява сериозно, тъй като всеки друг исторически период би означавал да пропусна „Битълс“, а аз, честно казано, не мога да го направя. Моцарт, Бах и Шекспир винаги ще бъдат с нас, но аз израснах с „Битълс“ и не знам дали нещо друго ми е повлияло толкова много.

И така, утре Пол Маккартни става на петдесет години. Честит Рожден ден, Пол. Не сменям целия свят за вас.

„Лондон Сънди Таймс“

17 юни 1992 г.

Училището в Брентуд

Прекарах в училището в Брентуд цели дванайсет години. В по-голямата си част те преминаха в колебания между горе и долу, бяха хубави години: доста щастливи, с много дни, в малко по-спортно настроение, отколкото бях аз тогава, но богати на добри (и понякога леко ексцентрични) учители. Всъщност, аз доста по-късно започнах постепенно да осъзнавам колко добро обучение съм получил в Брентуд — особено по литература и особено по физика. (Странна работа.) Цялото дванайсетгодишно изживяване обаче бе напълно помрачено от един ужасен спомен оставил незаличими следи в съзнанието ми. Говоря за епизода с Панталона. Нека обясня.

Винаги съм бил нелепо, абсурдно висок. За да ви дам някаква представа — когато от училище ни водеха по разни Интересни и Възпитателни места, класният не казваше „Ще се видим под часовника“ или „Ще се видим под паметника от войната“, а казваше „Ще се видим под Адамс“ Бях поне толкова видим колкото всичко останало на хоризонта и позицията ми можеше да се променя по желание. Когато в час по физика трябваше да доказваме твърдението на Галилео, че две тела с различно тегло падат на земята с еднаква скорост, аз получавах задачата да пускам топката за крикет и фъстъка, защото беше по-бързо, отколкото да се ходи на прозореца на горния етаж. Винаги съм се извисявал над всички. Много отдавна, още седемгодишен, съвсем в началото на училищната ми кариера, се представих на едно друго ново момче (Робърт Ниъри) като го приближих в гръб и вдъхновен от експериментаторско чувство пуснах върху главата му топка за крикет и казах: „Здрасти, аз съм Адамс, ти кой си?“ Сигурен съм, че това беше ужасното преживяване оставило незаличими следи в съзнанието на Робърт Ниъри.

В началното училище, където изкарах пет от дванайсетте си учебни години, всички носехме къси панталони: сив къс панталон с блейзер през лятото, и онези пепитени костюми с къси панталони през зимата. Разбира се, когато си малък, за носенето на къси панталони има съвсем основателна причина, дори посред английската зима (а те тогава бяха по-студени, нали?). Според списание „Уайърд“ не можем да очакваме самовъзстановяващи се тъкани по-рано от 2020-а, но откакто преди пет милиона години сме се пръкнали от не знам какви си дърветата или мочурища, имаме самовъзстановяващи се колене.

Затова късите панталони имат смисъл. Въпреки че всички ги носехме, по едно време моят случай започна да става просто нелеп. Това че се извисявах над всички момчета, не ме притесняваше чак толкова, колкото фактът, че се извисявах над учителите. Облечен в къси панталони. Веднъж майка ми по този повод помоли директора ако обича да направи изключение и да ми разреши да нося дълъг панталон. Но Джак Хигс, както винаги справедлив и непреклонен отвърна с не: оставали ми само шест месеца до основното училище, където аз, заедно с всички останали, съм щял да имам право да нося дълъг панталон. Щяло да се наложи да изчакам.

Най-накрая свърших началното училище. И две седмици преди началото на първия срок майка ми ме заведе в училищния магазин за да ми купи — най-после — училищна униформа с дълъг панталон. И познайте какво! Не шиели толкова дълги като за мен. Нека да го повторя, за да проумеете, докато четете, пълния ужас на ситуацията, както го проумях аз в онова лято на 1964-а, застанал в училищния магазин. Нямаха достатъчно дълги униформени панталони като за мен. Щеше да се наложи да ги шият по поръчка. Което щеше да отнеме шест седмици. Шест седмици. Шест минус две беше, както ни бяха научили с цената на много търпение и пот, четири. Което означаваше, че цели четири седмици от първия срок щях да бъда единственото момче в училището по къс панталон. През следващите две седмици не внимавах как пресичам улицата, боравех небрежно с кухненските ножове и стоях близо до вратите на влака по гаровите платформи, но за съжаление някаква висша сила пазеше живота ми и аз трябваше да го изживея: четири седмици на най-голямото унижение и конфуз, познати на човека, или по-скоро, на най-податливото на унижение и конфуз същество на земята, дванайсетгодишния дългуч. Всеки е сънувал кошмар, в който се озовава чисто гол на оживена улица. Вярвайте ми, това беше по-лошо, и не беше сън.

Тук историята леко изветрява, защото след месец, естествено си получих дългия панталон и бях приет отново в доброто общество. Но, вярвайте ми, продължавам да нося в себе си белезите и въпреки че се опитвам да възседна света като Колос, пиша бестселъри и… (е, май е това), ако се изявявам като непригоден, социално изолиран, тъжен, емоционален изрод (в случая си мисля основно за февруарските неделни сутрини), то всичко е заради онези четири седмици през септември 1964-а, когато трябваше да нося къс панталон.

„Уай“4

„Защо“ е единственият въпрос, който тормози хората дотолкова, че да му отделят цяла буква от азбуката.

Азбуката не върви „А, В, С, D, Какво?, Кога? Как?“, а върви „V, W, X, Защо?, Z“.

„Защо?“ винаги е най-трудният въпрос. Знаеш отговора, когато някой те попита „Колко е часът?“ или „Кога се е състояла битката от 1066?“, или „Как става така, че коланите се стягат, когато натиснеш спирачките, татко?“ Отговорите са лесни и съответно са: „Седем и пет минути“, „В десет и петнайсет сутринта“, и „Не задавай тъпи въпроси“.

Но, когато чуеш думата „Защо?“, знаеш, че си попаднал на най-големите въпроси без отговор, като например „Защо сме родени?“ или „Защо умираме?“, и „Защо прекарваме повечето си време в мрежата в получаване на джънк имейли?“

Или пък този:

„Ще си легнеш ли с мен?“

„Защо?“

На този въпрос „Защо?“ съществува само един добър отговор, който може би също е редно да включим в азбуката. Има място. „Защо?“ не трябва да е последната дума, тя дори не е последната буква. Какво ще кажете азбуката да завършва не „V, W, X, Защо?, Z“, а „V, W, X, Защо не?“

Не задавай тъпи въпроси.

Из „Хокни алфабет“

(Фабер и Фабер)

„Значението на живв“5 се роди като упражнение по английски, което трябваше да направя в училище, и което с Джон Лойд след петнайсет години превърнахме в игра. Няколко приятели бяхме прекарали целия следобед в една гръцка таверна в игри на гатанки и пиене на рицина, но накрая трябваше да измислим някаква игра, при която не се налагаше да се става толкова често.

Правилата бяха елементарни (трябваше да са елементарни; следобедът беше твърде напреднал за сложни): някой казваше име на град и друго трябваше да каже какво означава думата. Трябваше да сте там.

Бързо открихме, че има страшно много изживявания, идеи и ситуации, които всеки знаеше и познаваше, но които никога не биваха идентифицирани подходящо, просто защото за тях нямаше дума. Всички бяха от типа „Попадали ли сте някога в ситуация, където…“ или „Нали знаеш как се чувстваш, когато…“ или „Знаеш, винаги съм си мислил, че само аз съм…“. Нужна е само дума и нещото е идентифицирано.

И така, леко некомфортното усещане, когато седнеш на затоплен от нечие друго седалище стол, е също толкова реално, като усещането, когато от храста срещу теб изскочи огромен свиреп слон, но дотук всъщност има дума само за второто. Вече има думи и за двете. Първата е „погребиобувство“, а втората, разбира се е „страх“.

С течение на времето събрахме доста такива думи и концепции и започнахме да осъзнаваме колко своеволно избирателно е бил съставен Оксфордският английски речник. Той просто не разпознава огромни блокове от човешкото познание. Като например да стоиш в кухнята и да се чудиш за какво си влязъл. Всеки го прави, но тъй като за това няма — или нямаше — дума, всеки си мисли, че се случва само на него, което го прави по-глупав от другите хора. Окуражаващо е да осъзнаеш, че другите не са по-умни от теб и че, когато стоим в кухнята и се чудим за какво сме влезли, просто се „рабуждаме“.

Купчинките картончета с подобни думи постепенно започна да набъбва в долното чекмедже на Джон Лойд и всеки, който знаеше за тях добавяше собствени концепции.

Те за пръв път видяха бял свят, когато Джон Лойд съставяше календара за „Не-1982“ и се чудеше какво да слага най-отдолу на страниците (а също така и най-отгоре и на доста места в средата). Обърнал чекмеджето, подбрал десетина от най-добрите нови думи и ги сложил в книгата под заглавието „Окстейл Инглиш Дъкшънъри“. Той бързо стана един от най-популярните откъси от „Не-1982“ и успехът на идеята в този й миниатюрен мащаб ни подсказа, че можем да издадем цяла книга — и тя е факт: „Значението на живв“, плод на цял живот изучаване и хроникиране на човешкото поведение.

Из „Ново от Пан“, бр. 54

Октомври 1983

Носът ми

Майка ми имаше дълъг нос, баща ми широк, а аз съм с комбинация от двете. Носът ми е голям. Единствения човек, когото познавах със значително по-голям нос от моя, ми беше преподавател в началното училище и освен това имаше малки очи, почти незабележима брадичка и беше абсурдно слаб. Приличаше на кръстоска между фламинго и допотопно земеделско сечиво, и по време на силен вятър походката му беше доста нестабилна. Освен това доста се криеше.

Аз също исках да се крия. Като малък години наред ме подиграваха най-безжалостно заради носа ми, докато един ден не се случи да зърна профила си в двойка ъглови стъкла, и не ми се наложи да призная, че в всъщност е доста смешен. От този момент хората престанаха да се подиграват с носа ми и вместо това започнаха да ме подиграват най-безжалостно затова, че употребявах думи като „всъщност“, което и се случва до ден днешен.

Една от по-любопитните характеристики на носа ми е, че не приема никакъв въздух. Трудно е за разбиране и дори за вярване. Проблемът е много отдавнашен, още откогато бях малък и живеех в къщата на баба ми. Баба ми беше местният представител на дружеството за защита на животните, което означаваше, че къщата й винаги беше пълна с болни кучета и котки, а понякога имаше и някой друг язовец, бялка или гълъб.

Някои бяха повредени физически, други психически, но ефектът им върху мен бе да повреждат сериозно способността ми да се съсредоточавам. Във въздуха гъмжеше от животински косми и прах, носът ми беше постоянно възпален и течеше, и кихах на всеки петнайсет секунди. Поради това всичко, което не успеех да изследвам, развия и доведа до някакъв логичен край за петнайсет секунди, биваше насилствено изхвърляно от главата ми, заедно със солидна доза секрети.

Някои казват, че имам склонност да мисля и пиша в изречения от един ред, и ако в тази критика има някаква истина, то е почти сигурно, че навикът бе развит, докато живеех при баба си.

От къщата на баба ми се спасих, като отидох в началното училище, където за пръв път през живота си можех да дишам. Това новооткрито блаженство продължи цели две седмици, докато не започнах да тренирам ръгби. В първите пет минути на първия мач през живота ми успях да си счупя носа в собственото си коляно, което, макар очевидно да бе изключително постижение, има върху мен същия ефект, какъвто имаха онези геоложки катаклизми върху цели цивилизации в романите на Райдър Хагард — запечата ме за външния свят успешно и завинаги.

Най-различни УНГ специалисти по най-различни времена предприемаха мащабни спелеоложки експедиции в носовите ми проходи, но повечето се оттегляха в душевен потрес. Тези, които не се оттегляха в душевен потрес, не се връщаха изобщо, поради което понастоящем са по-скоро част от проблема, отколкото от неговото решение.

Единственото, заради което някога съм се изкушавал да пробвам кокаин, е зловещото предупреждение, че наркотикът разяжда хрущялните прегради. Ако вярвах, че наистина може да си пробие път през хрущялните ми прегради, щях с радост да изсмъркам цяла кофа кокаин и да го оставя да разяжда колкото прегради си поиска. Разколеба ме обаче наблюдението върху приятели, които го смъркаха с кофи, и чиято способност за съсредоточаване беше по-малка и от моята.

Затова, за момента съм се примирил с факта, че носът ми е по-скоро декоративен, отколкото функционален. Подобно на космическия телескоп „Хъбъл“, той е едно значително инженерно постижение, но всъщност не го бива за нищо, освен за евтини майтапи.

„Ескуайър“, лятото на 1991

Книгата, която ме промени

1. Заглавие: „Слепият наблюдател“;

2. Автор: Ричард Докинс;

3. Кога я прочетохте за пръв път?

Когато беше издадена. Някъде през 1990.

4. Защо ви впечатли толкова?

Беше като да отвориш вратите и прозорците на тъмна и задушна стая. Осъзнаваш с що за супа от полусмлени идеи живеем, особено онези от нас с хуманитарно образование. Ние „донякъде“ разбираме еволюцията, макар тайно да си мислим, че тук има нещо повече. Някои от нас дори си мислят, че има „нещо като“ господ, който отговаря за нещата, които ни се струват невъзможни. Докинс внася доста светлина и свеж въздух, и ни показва, че еволюционната структура е изумително ясна и смайваща, когато най-накрая я видим. А, ако не я видим, съвсем буквално, ние изначално не знаем кои сме и откъде сме дошли.

5. Препрочитали ли сте я? Ако да, колко пъти?

Да, един или два пъти. Но се потопих в нея.

6. Усещането беше ли същото, както при първото четене?

Да. Пътищата на еволюцията са толкова противоречиви за нормалните ни интуитивни предположения за света, че винаги има място за шокиращо ново познание.

7. Препоръчвате ли я, или това е ваша лична страст?

Препоръчвам я на всеки и на всички.

Маги и Труди

Веднага трябва да подчертая, че не съм имал никаква официална връзка с никое куче. Никога не съм хранил куче, не съм го приютявал, не съм го ресал, не съм му намирал хора, които да го гледат, когато съм отсъствал, не съм го обезпаразитявал и не съм продавал органите му, когато ме е разочаровало. Накратко, нямам куче.

От друга страна, имам нещо като тайна и забранена връзка с едно куче или, по-скоро с две кучета. Следствието е това, че донякъде знам как се чувства една любовница.

Кучетата не са съседски. Дори не живеят… ами, щях да кажа на същата улица, и щях да увъртам още малко, но ще мина направо на истината. Те живеят в Санта Фе, Ню Мексико, което е едно ужасно място за кучета, пък и изобщо за всеки. Ако някога сте ходили или живели в Санта Фе, Ню Мексико, то нека ви го кажа: вие сте пълен идиот. Самият аз бях пълен идиот допреди една година, когато едно стечение на обстоятелствата, което не искам да обяснявам, ме доведе до това, че се нанесох временно в къщата на един човек насред пустинята, на север от Санта Фе, за да пиша някакъв сценарий. За да ви дам представа що за място е Санта Фе, мога да разкажа за пустинята и надморската височина, за светлината и за сребърните и тюркоазени бижута, но мисля, че ще е най-добре да спомена един пътен знак на шосето за Албукърки. На него с големи букви пишеше ПОРИВИСТИ ВЕТРОВЕ, а отгоре с по-малки ОПАСНОСТ ОТ.

Така и не се срещнах със съседите си. Те живееха на километър по нататък на върха на следващото пясъчно възвишение, но веднага щом започнах да излизам за сутрешното си бягане или просто за лека разходка, се запознах с техните кучета, които така моментално и диво се зарадваха на появата ми, че се зачудих дали не смятаха, че ме познават от някакъв предишен живот (Шърли Маклейн живееше наблизо и можеше да са прихванали какви ли не щури идеи само затова че обитаваха околността).

Казваха се Маги и Труди. Труди имаше невероятно глупав изглед, черен френски пудел, с походка излязла едно към едно от анимационно филмче на Дисни: друсащо се подскачане, подчертавано от огромните й развяващи се уши в предния край и от късата опашка с нещо като помпон в края. Козината й представляваше плътна маса от гъсти черни къдрици, което допринасяше за Дисни-ефекта, тъй като й придаваше съвършено добродушен вид. Начинът, по който всяка сутрин ми даваше да разбера, че неимоверно се радва да ме види, беше нещо, което винаги съм смятал, че се нарича „подскачане“, а то всъщност било „обрадване“. (Открих грешката си съвсем наскоро и сега ще трябва да преровя цели глави от живота си, за да видя какви недоразумения може да съм предизвикал и в какви глупави ситуации може да съм изпадал). „Обрадването“ е вертикално подскачане с четирите крака едновременно. Моят съвет: не си отивайте от този свят, докато не видите голям черен пудел подскачащ с четирите си крака едновременно в снега.

Начинът, по който Маги всяка сутрин ми даваше да разбера, че неимоверно се радва да ме види, беше да хапе Труди по врата. Това също така беше нейният начин да покаже, че неимоверно се радва на перспективата за разходка, това беше нейният начин да покаже, че е излязла на разходка и й е много приятно, това беше нейният начин да покаже, че иска да бъде пусната в къщата, това беше нейният начин да покаже, че иска да бъде пусната вън от къщата. Накратко, непрекъснатото игриво хапане на врата на Труди беше нейният начин на живот.

Маги беше красиво куче. Тя не беше пудел и всъщност името на породата й непрекъснато ми беше на езика. Не ме бива много с кучешките породи, но Маги беше истинска и явна класика: източена, с черна и златиста козина, нещо като ретривер, нещо като голям зайчар. Как им викаха? Лабрадор? Шпаньол? Елкхаунд? Самоед? Попитах приятеля си Майкъл, филмовият продуцент, след като усетих, че го познавам достатъчно добре, за да призная, че не мога да се сетя за породата на Маги, въпреки факта, че беше толкова очевидна.

— Маги — каза той с бавния си и сериозен тексаски говор — е порода „улична превъзходна“.

И така, всяка сутрин ние тримата излизахме: аз, огромният английски писател, пуделът Труди и помиярът Маги. Аз тичах или ходех по широкия коловоз през сухите червени дюни, Труди подскачаше весело край мен с плющящи уши, а Маги я хапеше жизнерадостно по врата. Труди беше изключително добродушна и многострадална, но от време на време й писваше. В такива моменти изпълняваше внезапно обръщане във въздуха, приземяваше се на четири крака, обръщаше се към Маги и я поглеждаше страшно строго, при което Маги веднага сядаше и започваше да хапе собствения си заден десен крак, сякаш на нея също й е писнало от Труди.

След това започваха отново и тичаха и се търкаляха, и се блъскаха, и се преследваха, и се хапеха през дюните, през сухата трева и рехавите плевели, и от време на време внезапно и без никаква причина спираха, сякаш и на двете в един и същ момент им бяха свършили ходовете. Тогава сконфузено се взираха известно време в далечината, преди да започнат отново.

И какво беше моето участие във всичко това? Ами, всъщност никакво. През целите тези двайсет или трийсет минути те ме пренебрегваха изцяло. Което ме устройваше напълно, разбира се, нямах нищо против. Но ме озадачаваше, защото рано всяка сутрин те идваха да скимтят и да драскат по вратите и прозорците на къщата ми, докато не станех и не излезех на разходка с тях. Ако нещо попречеше на ежедневния ритуал, като ходене до града, среща, полет до Англия, или нещо такова, те изпадаха в тотално униние и просто не знаеха какво да правят. Въпреки факта, че ме игнорираха напълно, винаги когато излизахме на разходка, те не можеха ей така да излязат на разходка. С това тези кучета, които не бяха мои, разкриваха една своя дълбока философска наклонност, тъй като бяха открили, че трябваше да съм там, за да могат да ме игнорират напълно. Не можеш да игнорираш някого, когото го няма, защото това не се вмества в смисъла на думата „игнорирам“.

Дълбочината на мисленето им се разкри още повече, когато приятелката на Майкъл, Виктория, ми разказа, че когато веднъж ми дошла на гости, хвърлила на Маги и Труди една топка, за си поиграят. Кучетата стояли и с каменни физиономии гледали как топката се издигнала в небето, паднала и подскочила няколко пъти. Каза, че според нея физиономиите им говорели: „Ние не сме такива кучета и общуваме с писатели.“

Което беше вярно. Те общуваха с мен по цял ден, всеки ден. Но, точно като писателите, кучетата, които общуват с писатели, никак не си падат по самото писане. Затова по цял ден ми се мотаеха в краката и, докато се опитвах да пиша непрекъснато ми бутаха лакътя, за да могат да положат глави в скута ми и да ме гледат скръбно с надеждата да намеря причина да изляза на разходка, за да могат да ме игнорират като хората.

А вечер отпрашваха към истинския си дом, за да бъдат нахранени, изкъпани и сложени да спят. Което ме устройваше, защото бях получил всичките удоволствия от тяхната компания, които бяха значителни, без да се налагаше да нося отговорност за тях. И продължаваше да ме устройва до деня, когато в една ранна утрин Маги пристигна свежа и нетърпелива да почне да ме игнорира сама. Без Труди. Труди не беше с нея. Аз бях смаян. Не знаех какво се беше случило с Труди и нямаше как да разбера, защото не беше мое куче. Ами ако я беше сгазил камион? Ами ако лежеше окървавена някъде на шосето? Маги изглеждаше неспокойна и тревожна. Реших, че знае къде е Труди и какво й се е случило. Трябваше да я последвам, като Ласи. Сложих си удобните обувки и побързах да я последвам. Изминахме километри, пребродихме пустинята и търсихме Труди по какви ли не обиколни маршрути. По някое време осъзнах, че Маги изобщо не търси Труди и че просто ме игнорира — стратегия, която бях усложнил, като се бях опитал да я следвам, вместо да се придържам към маршрута на обичайната си утринна разходка. Затова в крайна сметка се прибрах в къщата, а Маги се разположи в краката ми. Нямаше какво да направя, нямаше на кого да се обадя, защото Труди не беше моя. Можех само като една любовница да стоя и мълчаливо да се тревожа. Краката ми бяха окапали от ходене. След като Маги се прибра у дома си, спах зле.

И на сутринта те се появиха. Двете. Но се беше случило нещо ужасно. Бяха водили Труди на фризьор. По-голямата част от козината й беше остригана два милиметра късо с изключение на главата, ушите и опашката. Бях бесен. Изглеждаше ужасно. Излязохме на разходка и аз се срамувах от нея, честно. Ако беше мое куче, нямаше да изглежда така.

След няколко дни трябваше да се прибирам в Англия. Опитах се да обясня това на кучетата, да ги подготвя, но те отказаха да го възприемат. На сутринта, когато си тръгвах, те ме видяха, че слагам куфарите си в багажника на джипа, но се държаха на разстояние и вместо към мен, проявиха огромен интерес към някакво друго куче. Наистина ме игнорираха. Аз се качих на самолета и ми беше доста неприятно.

След месец и половина се върнах, за да работя по втори сценарий. Не можех просто така да изляза и да повикам кучетата. Трябваше да се размотавам из задния двор пред погледите на всички и да издавам всевъзможни високочестотни звуци, на каквито се предполага, че обръщат внимание кучетата. По някое време обаче те ме чуха и се втурнаха през снежната пустиня, за да ме видят (вече беше средата на януари). След като пристигнаха, не спряха да се хвърлят към стените в знак на въодушевление, но нямаше кой знае какво да правим, освен да излезем на едно кратко Игнориране в снега. Труди скачаше с четири крака, Маги я хапеше по врата и така. След три седмици отново се прибрах. Тази година ще се върна, за да ги видя пак, но осъзнавам, че съм Другия Човек. Рано или късно ще трябва да се обвържа със свое собствено куче.

„Любовта към животните“ (ред. Алан Корен; Робсън Букс;

Септември 1994)

Правилата

В бившия Съветски Съюз казваха, че онова, което не е позволено, е забранено; номерът беше да помниш кое кое е. Ние на запад винаги сме се гордели с един по-свободен и разумен поглед върху нещата и не сме се сещали, че здравият разум много често е също толкова спорно понятие. Правилата трябва да се знаят. Особено когато пътуваш.

Преди няколко години — всъщност, ще ви кажа точно колко, беше в началото на 1994-а — имах малък сблъсък с полицията. Карах по „Уестуей“ към центъра на Лондон с жена ми, която беше бременна в шестия месец, и изпреварих във вътрешната лента. В шофирането ми нямаше нищо дивашко и безразсъдно, честно, просто обстановката на пътя го наложи; но въпреки това една полицейска кола ме задмина и полицаят ми даде знак — за мое най-голямо учудване — да спра зад него на един завой на хлъзгавия път, където да си побеседваме за мерзкото ми престъпление. Аз се втрещих. Коли, камиони и, най-лошото, бели микробуси, се носеха по мокрия път, без ни най-малко да очакват, сигурен съм, да открият две коли паркирали практически на завоя. Всяко едно от тези превозни средства можеше всеки момент да удари отзад колата ми, с бременната ми съпруга вътре. Ситуацията беше страшна и абсурдна. Посочих я на полицая, който, както е обичайно за полицаите, зае коренно различно становище.

Становището на полицая беше, че изпреварването във вътрешната лента е крайно опасно. Защо? Защото така казвал законът. Но паркирането на завой без никаква видимост на хлъзгав път не било опасно, защото съм бил спрял там по нареждане на полицията, което го правело законно и поради това (тук логическата нишка се губеше) безопасно.

Моето становище беше, че приемам, че съм извършил (доста безопасно) маневра, която според законите на Англия е незаконна, но че настоящата ситуация, в която сме паркирали на завой без видимост на пътя на бързо движещи се коли, е животозастрашаваща поради действителните физически закони на вселената.

Следващият довод на полицая беше, че аз не съм във вселената, а в Англия, довод, който ми е бил излаган и преди. Отказах се да търся победа в спора и се съгласих с всичко, само и само да се махнем по-скоро от там.

Всъщност, причината с такава чиста съвест да изпреваря във вътрешната лента беше, че съм свикнал да карам в щатите, където всеки упражнява, когато пожелае, конституционното си право да кара в която скапана лента пожелае. Според щатските закони изпреварването във вътрешната лента (когато пътните условия го позволяват) е абсолютно законно, абсолютно нормално и поради това абсолютно безопасно.

Но ще ви кажа, кое не е.

Веднъж бях в Сан Франсиско и паркирах на единственото свободно място, което се оказа от другата страна на улицата. Законът ме връхлетя с цялата си мощ.

Давал ли съм си сметка колко опасна била маневрата, която току-що съм направил? Аз изгледах закона леко тъповато. Какво бях сторил?

Паркирал съм, каза законът, срещу посоката на движението.

Аз огледах озадачено улицата. Какво движение? — попитах.

Движението, което щеше да го има, ако имаше движение, отвърна законът.

Метафизиката дойде малко в повече, дори за мен, затова обясних, малко плахо, че в Англия паркираме, където намерим свободно място и не правим на голям въпрос от коя страна на улицата е. Той ме изгледа слисано, сякаш бях извадил невероятен късмет да изляза жив от една страна с такива дивашки и ненормални маниери на паркиране, и чевръсто ми написа квитанция за глоба. Повече от ясно беше, че му се ще да ме депортира, преди подривните ми идеи да са предизвикали хаос и анархия по улиците, където нямаше по-тревожни проблеми от някакви си стрелби с автоматично оръжие. А то, както знаем, е напълно законно в щатите, и без него те щяха да бъдат завладени от еленски стада, стресирани правителствени чиновници и разюздани британски вносители на чай.

Покойният ми приятел Греъм Чапман, своенравен шофьор през повечето време, се възползваше от взаимното неразбирателство между британските и от щатските шофьорски нрави, като винаги носеше в себе си и британската и калифорнийската си книжки. Когато го спираха в щатите, им показваше британското си свидетелство за правоуправление и обратното. Освен това споменаваше, че е тръгнал към летището и ще напуска страната, което винаги се оказваше блага вест за полицаите, които я посрещаха с въздишка на облекчение и му махаха да си продължава по пътя.

Въпреки нередките неразбирателства между европейците и американците обаче нациите ни няколко десетилетия гледаха едни и същи филми и телевизионни сериали, което ни помогна да свикнем едни с други. Но всякакви други категорични мнения са немислими извън тези граници. В Китай например веднъж спрели поета Джеймс Фентън, затова, че велосипедът му имал фар. „Какво ще стане“ — много строго попитал полицаят, — „ако всички започнат така?“

Най-крещящият пример за нещо абсолютно забранено в една страна и напълно нормално в друга, обаче ми бе разказан от една моя братовчедка, която се кълне, че е истина, но аз все още не мога да се насиля да повярвам. Живяла е няколко години в Токио и ми разказа за едно съдебно дело, при което на шофьора, обвинен, че се е качил на тротоара, врязал се е във витрината на един магазин и е убил двама пешеходци, му било позволено да отбележи като смекчаващо вината обстоятелство факта, че е бил мъртвопиян.

Кои правила трябва да знаете, когато се местите да живеете в друга държава? Кои неща са позволени в една страна, но са забранени в друга? Здравият разум няма да ви каже. Трябва да си ги кажем едни на други.

„Индепендънт он Сънди“,

Януари 2000

Представяне на „Прокъл Харъм“ в Барбикан

Дами и Господа,

Всеки, който ме познава, знае колко се вълнувам, като тази вечер ви представям тази група. Заклет фен съм на Гари Брукър и на Прокъл Харъм от трийсет години насам, когато те изненадаха света, изскачайки буквално отникъде с един от най-големите хитове за всички времена и всички обстоятелства. След това изненадаха света още повече, тъй като се оказаха от Саутенд, а не от Детройт, както всички си мислеха. След това изненадаха света още повече с пълния си неуспех да извадят албум до четири месеца след сингъла, с оправданието, че още не са го написали. След което, в миг на несравнима пазарна проницателност и изобретателност, всъщност оставиха „Уайтър Шейд оф Пейл“ извън албума. Те никога не направиха нищо праволинейно, както знае всеки, който се е опитвал да проследи акордите на „Рум Тейл“.

Те оказаха едно много особено въздействие върху живота ми. Става въпрос за една тяхна песен, която предполагам някои от вас са чували, наречена „Гранд Хотел“. Когато пиша, винаги си пускам някаква музика, и се е случвало това да бъде касета с „Гранд Хотел“. Тази песен винаги ме е интригувала, защото в текста на Кийт Рийд се говори само за някакъв прекрасен хотел — сребро, канделабри и такива неща — но в средата на песента изведнъж избухва някаква могъща оркестрова кулминация, отникъде и заникъде. Непрекъснато се чудех какво е това мащабно събитие в задния план. И накрая си помислих: „Звучи все едно на подиума излиза звезда. Нещо грандиозно и изключително, като например, ами, краят на вселената.“ И ето откъде дойде идеята за „Ресторант в края на вселената“ — от „Гранд Хотел“.

Но стига толкова съм говорил. Тази вечер сме се събрали за едно велико представление. Няма друга такава група. Освен това ми е много приятно да обявя, че ще ги съпровожда Лондонският симфоничен оркестър. Затова, моля приветствайте: Лондонския симфоничен оркестър; Хора „Хамелеон Артс“; Прокъл Харъм; диригент — великият Никълъс Дод; и джентълмена-учен-музикант и, доколкото ми е известно вече и контраадмирал — Гари Брукър. Благодаря ви.

Из „Прокъл Харъм“ и Лондонският симфоничен оркестър

9 февруари 1996

Средства против махмурлук

Какво е онова, което всички ще се опитваме да правим следващата събота? Не и Тържествени Обети за Нова Година, ако сме поне малко с всичкия си. Всички те се провалят така конфузно рано през Новата Година, че малцина от нас ще пожелаят да затвърдят усещането за безполезност, като дадат Тържествени Обети за Новото Хилядолетие и не ги спазят хиляда пъти по-рано от обичайното, ако може така да се каже.

Всъщност — ако мога да се отклоня за момент (а ако не искате да се отклонявам, сигурно сте попаднали не на вашата рубрика) — оказва се, че може би съществува много смислена причина да не спазваме Обетите си за Новата Година, и тя не е очевидната презряна слаба воля. Тя е следната. Ние не помним какво сме се клели. Много просто. А ако пък ги напишем на лист, сигурно няма да си спомним къде сме оставили листа. Колкото да е странно, понякога листът излиза на бял свят точно след една година, когато ровиш за нещо, на което да напишеш следващите обречени на неуспех обещания да сложиш живота си в ред. Но това, както се оказва, не е съвпадение.

Между другото, нали не съм единственият, който намира израза „оказва се“ за невероятно полезен? Той позволява да правиш моментални, стегнати и авторитетни връзки между иначе произволно несвързани твърдения, без да се затрудняваш да обясняваш кой е всъщност авторитетният източник. Велик израз. Безкрайно по-добър от предшествениците си — „Някъде четох, че…“ или малодушното „казват, че…“, защото предполага, че и най-неубедителният довод, измъкнат от кой знае кой градски мит, всъщност не само се основава на чисто нови революционни изследвания, а и че това са изследвания, с които лично вие сте свързан отблизо. И пак, без никакъв действителен авторитет на хоризонта. Както и да е, докъде бях стигнал?

Оказва се, че мозъкът се влияе от алкохола. Естествено, това е известно на всеки, а онзи комуто е още неизвестно, ще стане известно. Но този ефект има няколко степени и тук се крие проблемът. Мозъкът организира спомените си като един вид холограма (така се оказва). За да извадите от паметта си даден образ, трябва да пресъздадете точните условия, при които е бил запаметен. В случая с холограмата, това е осветлението, в случая с мозъка е, или може да е (така се оказва), количеството алкохол, което се бълника в него. Нещата, които ви се случват или, плашещо често, нещата, които казвате или правите под въздействието на алкохола, ще изникнат в паметта ви, само когато и единствено когато попаднете отново под влиянието на точно същото количество алкохол. Тези спомени са абсолютно недосегаеми за нормалното, трезво съзнание. Което именно е причината след някоя неблагоразумна вечер навън да сте единствената личност в пълно неведение относно някоя крещящо тъпа забележка отправена към човек, чиито чувства цените дълбоко, или дори съвсем малко. Едва седмици, месеци или, както в случая с новогодишната вечер, точно една година по-късно, случката внезапно се завръща с гаден трясък в съзнанието ви и вие осъзнавате защо хората толкова време са ви отбягвали или са посрещали погледа ви с оцъклен взор. Това често води до едно „Боже, господи“ на висок глас към себе си и към посягане за едно яко питие, което пък води до следващата степен на опиянение, където разбира се ви връхлитат свежи шокове.

Същото важи за обратния път. Определени спомени биват извиквани при изпадането в същото състояние на обезводняване като онова, в което е възникнало първоначалното събитие. Оттук и проблемът с новогодишния обет, който е, че всъщност никога не помните нито обетите си, нито къде сте ги записали, докато не настъпи съвсем същият момент на следващата година, когато ви сполетява с цялата си гадост споменът за пълния ви провал да се придържате към тях за период по-дълъг от седем минути.

И така, какъв е отговорът на този отвратителен повтарящ се проблем? Ами, очевидно жестоката самодисциплина. Монашеско придържане към режим от задушени зеленчуци, гола вода, продължителни разходки, редовни упражнения, ранно лягане, ранно ставане и сигурно някакви ароматични масла или нещо такова. Но, ако трябва да сме сериозни, нещото, за което ще копнеем най-горещо в първия ден от новата година, и което отчаяно ще се опитваме да си спомним как се прави, е доброто средство против махмурлук, и особено онова, което не включва гмуркане в заледената река. Неприятното е, че никога не ги помним, когато ни трябват и дори не помним къде да ги търсим. А причината, за да не ги помним никога, когато ни трябват, е, че сме ги чували тогава, когато всъщност не са ни трябвали, което не ни помага изобщо, поради горе изброените причини. В мозъка ви се въртят предизвикващи повдигане образи на сурови жълтъци и сос „Табаско“, но вие изобщо не сте в състояние да си подредите мислите. Поради което е нужно спешно да ги организираме сега, докато още е време. И така, това е апел за добри, ефикасни методи за освежаване на мозъка на първия ден от новата година, изключая мозъчната хирургия. По този случай, моля изпращайте рецептите против махмурлук на www.h2g2.com. И желая всичко най-хубаво през следващите хиляда години на вас и на потомците ви.

„Индепендънт он Сънди“

Декември 1999

Любимите ми питиета

Обичам уискито отвсякъде. Обичам вида му в бутилката, този чуден златист цвят. Обичам подредените на рафта етикети — шотландските полички и мечове и леко разфокусираните овци. Обичам усещането, че това питие — за разлика например от уорингтънската водка — е обогатено с културата и историята на мястото, където е дестилирано. Най-много обичам аромата на дим и торф на малцовото уиски. Всъщност, единственото, което не обичам на уискито, е, че дори след една единствена глътка от това питие ме пронизва остра болка, от дъното на лявата очна ябълка до върха на левия ми лакът, походката ми става особена, блъскам се в хората и ръмжа на мебелировката. Поради което съм се научил да запълвам следобеда си с други питиета.

Много си падам по маргаритите6, но те ме карат да върша глупости. След като съм пил няколко маргарити, на другата сутрин винаги се събуждам обзет от ужас какво ще открия на долния етаж. Най-страшни бяха двуметровият молив и половинметровата гума, докарани ми от Ню Йорк вследствие на един безразсъден гуляй. Объркващото беше, че те пристигнаха няколко седмици след мен и аз ги открих на долния етаж след като предишната вечер бях пил само чаша кианти с пицата си.

Затова, когато ходя в Ню Йорк, вече пия мартинита със „Столичная“, защото са много интелигентни и изтънчени и много нюйоркски, но и защото, най-важното, ме правят напълно неспособен да извърша каквато и да е глупост, и изобщо каквото и да е, въпреки че под тяхно въздействие понякога говоря много осведомено за квантова хромодинамика и отглеждане на прасета.

Обичам „Блъди Мери“, но само по летищата. Нямам обяснение за този факт. При обичайни обстоятелства и през ум не ми минава да си вземам „Блъди Мери“, но само гледайте какво става като попадна на някое летище — устремявам се към столичната и доматения сок като плъх напускащ потъващ кораб, след което пристигам на местоназначението си няколко часа по-късно с глава кънтяща от часовата разлика.

В къщи съм склонен да пия каквото намеря в хладилника, което обикновено е съвсем малко. Моят хладилник има една странна особеност: оставям вътре бутилка хубаво шампанско и когато го потърся, откривам вместо него бутилка долнопробно бяло вино. Още не съм разбрал защо се получава така, но в такива случаи обикновено се утешавам с най-скучното питие на земята, единственото, което не ми влияе по никакъв начин: джин с тоник.

„Индепендънт он Сънди“,

Декември 1990

Предговор към радио сериал

Тези интимни беседи в началото на книгите наистина ми доставят удоволствие. Всъщност, това е абсолютна лъжа. В действителност се получава така, че се мъча да завърша, ако не и да започна книга, която съм обещал да предам преди седем месеца, и започват да пристигат факсове, в които те питат дали не можеш да напишеш още един кратък предговор към книга, на която помниш ясно, че си сложил „Край“ някъде към 1981-а. Това, обещава факсът, нямало да ти отнеме и две минути. Изобщо не отнема две минути, по дяволите. Отнема цели тринайсет часа, при което пропускаш събиране с приятели и жена ти не ти говори, и книгата закъснява толкова, че пропускаш цялата почивка на къмпинг в Пиренеите и жена ти не ти говори, най-вече защото идеята за къмпинга е била твоя, а не нейна и тя се е съгласила само заради теб, а сега се налага да отиде, и то сама, при положение, че ти си пределно наясно с омразата й към отпуските на къмпинг. (Между другото, аз също. В случая послъгах.)

След което започват да пристигат още факсове, настояващи за още предговори, този път към събрани съчинения, към всички от които съм написал техни собствени предговори. Не след дълго откривам, че съм написал толкова предговори, че някой ги събира в книга и ме моли да напиша предговор към нея. Поради което пропускам поредното събиране с приятели, както и водолазна отпуска на Азорските острови, и откривам, че причината жена ми да не ми говори е, че всъщност вече е омъжена за друг. (Пак послъгвам, доколкото ми е известно.)

Навремето, когато можех да ходя по купони на приятели, с други думи, когато бях написал само две книги и писането на предговори към тях още не се беше запълнил цялото ми време, си спестявах доста усилия, когато откриех, че двама мои приятели не се познават и им казвах: „Това е Питър, а това е Пола, защо не се представите един на друг?“ Резултатът обикновено беше фантастичен и още преди да се усетиш, Питър и Пола ставаха една щастлива двойка, прекарваща ваканциите си във френските Алпи с жена ти и втория й съпруг.

И така. Скъпи читателю. Това е преизданието на сериала „Пътеводител на галактическия стопаджия“ по случай неговата годишнина. Защо не се представите един на друг

Тази интимна беседа ми беше приятна.

Предговор към „Оригиналният сценарий на «Стопаджията»“, издание по случай десетата годишнина

(Хармъни Букс, май 1995)

Как един перспективен писател може да стане автор?

Първо, дайте си сметка, че е много трудно и че писането е суров и самотен бизнес, освен ако не сте изключителен късметлия, и на всичкото отгоре е зле платен. По-добре ще е наистина, наистина, наистина да имате желание да го вършите. След това трябва да напишете нещо. В случай че не сте дали обет да пишете само романи, ви предлагам да започнете да пишете радио сценарии. Там все още се пробива сравнително лесно, защото заплащането е мизерно. Но е много подходящо за писатели, тъй като там се разчита изключително на въображението.

Недовършените работи на века

Още няколко дни. Смятам, че е важно да не напускаме века, да не говорим за хилядолетието, без да разтребим след себе си, а недовършени работи определено има. Предлагам Интернет обществото да направи опит за идентификация на тези недовършени работи и да види дали не можем да ги оправим, за да се радваме на новогодишните празненства с чувство на добре свършено столетие.

Първо обаче няколко думи към педантите.

Да, знам, че всички вие мислите, че новото хилядолетие започва чак другата година и че сте се вкопчили много упорито в мнението си. Всъщност, вие сте толкова щастливи, че има на кого да размахвате поучително пръст, че изобщо изпускате същността на въпроса. НЯМА АБСОЛЮТНО НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ! Това е просто едно оправдание за да си кажеш: „Еха! Я виж! Превъртяха се!“, когато всичките цифри се сменят.

Какво друго значение би могло да има изобщо? Десетицата (заедно с произведенията й) е доста спорно число. Първи януари е спорна дата. А ако смятате, че раждането на Исус Христос е важен момент, то онова, което можем да твърдим със сигурност, е, че то не се е състояло през първата година от новото летоброене. Нито пък през нулевата, ако можем да наречем така предишната (което знаем, че не можем, защото педантите непрекъснато ни го натякват).

След това, както твърдят историците (далеч по-интересна шайка от педантите), през всички тези години календарът е бил променян толкова пъти, че цялата работа става двойно по-безсмислена.

Помислете над това: точното определяне и стандартизацията на времето и датата са сравнително отскоро, с помощта на атомните часовници и другите подобни уреди. А на първи януари 2000 г. (ако тези, които прокламират апокалипсис, са прави) всички компютърни системи ще откачат и ще ни върнат в каменната епоха (а може и да не върнат, което е много по-вероятно). Затова лично на мен ми се струва, че полунощ на 31-и декември е единствената солидна и надеждна точка в цялата жалка бъркотия и може би си струва да празнуваме поне това. И вместо да се опява, че празнуваме края на хилядолетието (или на двехилядолетието) не когато трябва, по-добре да приемем, че предшествениците ни са определили началото му не когато трябва, а ние просто сме подредили бъркотията, преди да си създадем наша собствена бъркотия. Но какво от това, по дяволите? Това е просто един добър повод за купон.

Но, най-напред, никакви недовършени работи.

Една особено дразнеща Недовършена Работа забелязах онзи ден по средата на урока по пеене на петгодишната ми дъщеря — текстът на песничката „До-ре-ми“ от „Звукът на музиката“. Мащабът на проблема не се доближава до глобална криза, но въпреки това ме дразни всеки път, когато я чуя, и освен това той не следва да е чак толкова труден за разрешаване.

Но явно е.

Помислете.

За всяка нота от гамата има стих: „До, ре, ми, фа, сол“, за всички тези ноти има имена и редове в песничката. Не твърдя, че поезията е от ранга на Кийтс, но се ядва. И сега идваме до същината на проблема. „Ла е нотата след сол…“ Какво? Моля? „Ла е нотата след сол…“ — ли? Що за некадърно стихче?

Е, ясно що за стихче е. Строфата е поставена там временно. Това се прави, когато на писателят в момента не му хрумва подходяща идея, но все пак е по-хубаво да сложи нещо и после да се върне и да го оправи. Затова си мисля, че Оскар Хамърщайн просто е лепнал „Ла е нотата след сол…“, като е възнамерявал да му хвърли още един поглед на другата сутрин.

Само че, когато му е хвърлил още един поглед на другата сутрин, не му е дошло на ум нищо по-добро. Нито на по-другата сутрин. Хайде сега, сигурно си е мислил, толкова е просто. Нали? „Ла… нещо си, нещо си… какво?“

Представям си как са наближавали датите за репетиции. За записи. Сигурно е смятал, че ще го оправи в други ден. Може някой от екипа да е щял да се сети за нещо по-добро. Ама не. Никой не успял да го оправи. И постепенно временната строфа станала постоянна и сега е официална част от песничката, част от филма и така нататък.

Е, толкова ли е трудно? Какво ще кажете за това? „Ла, ъъ…, ъъ…“ — ами в момента не се сещам, но ми се струва, че ако целият свят се напъне, ще разреши проблема. И освен това мисля, че не е редно да приключим века с толкова неподредена популярна песничка.

Какво друго? Ами, вие как мислите? Кои са според вас нещата, които през следващите месеци сме длъжни заради себе си да оправим, преди цифрите да се превъртят и да ни дарят с едни чисто нови проблеми от двайсет и първия век? Недохранването? Джими Хофа? Къде да сложим огромни черни лепенки, за да не може никой от двайсет и първи век да види какво има под тях? Моля, изпращайте предложения и отговори на www.h2g2.com.

„Индепендънт он Сънди“,

Ноември 1999

Отборът мечта

Идеалният филмов екип: Шон Конъри в ролята на Господ, Джон Клийс като архангел Гавраил и Голди Хоун като по-малката сестра на Майка Тереза, Труди. С почетното участие на Боб Хоскинс в ролята на детектив Фил Умиротворителя.

Идеалната рок банда: Моята идеална рок банда за всички времена вече не съществува, понеже застреляха ритъм китариста им. Но бих взел басиста, защото безспорно е най-добрият. Може да участва и някой друг пиротехник, но по отношение на музиката, творчеството и мотивацията няма по-добър от Пол Маккартни. Ще си поделят вокалите с Гари Брукър, най-великият соул глас на британския рокендрол и страхотен пианист. Двама соло китаристи (може да се редуват в ритъм секцията): Дейв Гилмор, когото винаги съм искал да чуя заедно с Гари Брукър, защото и двамата имат вкус за мащабния драматизъм и възвишените мелодии; и Роби Макинтош, който е велик блус рокер и изключителен акустичен китарист. Барабани — Стив Гад (помните ли „50 Уейс“?). И след като бандата и без това се разрасна до този размер, малко или много ще трябва да вземем и маестро Рей Купър на перкусиите, въпреки че доста се изкушавам да включа невероятната перкусионистка на Ван Морисън, чието име не помня. Струнни инструменти? Брас Секция? Кралската филхармония? Джаз Бенда на Ню Орлийнс? За всичко това ще ни трябва магьосникът на синтезатора Пол „Уикс“ Уикънс. И един голям камион.

Идеалната любовница: Дамският духов оркестър на Дагънъм. С цялото ми уважение и любов към скъпата ми съпруга, колкото и любяща и нежна да е жена ти, има някои неща, които само един голям духов оркестър може да ти даде.

Идеалният проект: Ако разполагах с неограничени парични средства, бих бил щастлив да финансирам мащабно изследване на произхода на човека и на прехода от маймуната към човека. Впечатлен съм от излязлата преди няколко години хипотеза за водната маймуна, в която се твърди, че междинните ни предшественици са прекарали известен период в земноводна среда. Чувал съм множество подигравки по адрес на тази идея, но нито едно убедително доказателство против, и бих искал да открия истината, каквато и да е тя.

Идеалната алтернативна кариера: Зоолог, рок музикант, създател на системен софтуер.

Идеалната почивка: Водолазни експедиции в Австралия, отвъд Големия Бариерен Риф до вълшебната прозрачност на Коралово море — Код Хоул, акули, подводна археология; след това към западна Австралия при големите косатки, и накрая към Залива на акулите при делфините. След това ще се отбия да вечерям в Хонг Конг на път за в къщи.

Идеалният дом: Нещо голямо на някой плаж, може би в северен Куинсланд, сред природата, и с високоскоростна компютърна връзка с цял свят. И корабче, и малък камион.

Идеалната кухня: Ако ми се наложи да избера кухнята на една страна и да се храня с нея до края на живота си, ще избера японската.

Идеалният почивен ден: Всъщност, аз вече съм изживял един такъв. Беше 1968-а — с един приятел избягахме от училище и отидохме в Лондон, следобеда гледахме на кино „2001-ва“, а вечерта отидохме на концерт на „Саймън и Гарфънкъл“ в „Албърт Хол“.

„Обзървър“

10 март 1995

Откъде черпите вдъхновение за книгите си?

Казвам си, че докато не измисля нещо, няма да пия повече кафе.

Увод към Хумористични книги, том 1

Хората често ме питат, понякога по осемдесет и седем пъти на ден, откъде вземам идеите си. Рискът е добре познат на писателите и правилният отговор на този въпрос е първо да си поемеш въздух, да успокоиш пулса си, да изпълниш съзнанието си с птичи песни и образи на лютичета в пролетни поляни, след което да се опиташ да кажеш: „Хм, интересно, че питате…“ преди да се пречупиш и да се разцивриш неудържимо.

Факт е, че не знам откъде вземам идеите си и дори не знам къде ги търся. Никой писател не знае. Всъщност, това не е съвсем вярно. Ако пишете книга за брачните навици на гълъбите, сигурно ще почерпите няколко прилични идеи, ако се повъртите из гълъбарника в мушамена наметка, но ако вашият жанр е художествената литература, единственият начин е да пиете твърде много кафе и да си купите бюро, което не се разпада, като си удряте главата в него.

Преувеличавам, разбира се. Това ми е работата. За някои идеи се сещам точно откъде са дошли. Поне така си мисля; може и да послъгвам. Това също ми е работата. Когато ми се наложи да пиша нещо голямо, си пускам да се върти едно и също музикално парче. Не докато пиша, разбира се, тогава е нужна тишина, а докато си нося от кухнята поредната чаша кафе или си препичам филийки, или си чистя очилата, или се опитвам да изцедя още малко тонер от принтера, или си сменям струните на китарата, или почиствам празните чаши от кафе и трохите от препечени филийки от бюрото си, или се оттеглям на половинчасов размисъл в тоалетната — с други думи, по-голямата част от деня. Вследствие на това много мои идеи идват от песните. Е, поне за една е сигурно. Ако трябва да съм абсолютно точен, има само една идея, която съм взел от песен, но за всеки случай си поддържам навика, ако пак се получи, което няма да стане, обаче няма значение.

Е, вече знаете как се прави. Елементарно, нали?

Из „Пътеводител на галактическия стопаджия“ (събрано издание), DC Comics,

Май 1997

Интервю с Virgin.net

Ако някой знае нещо за пътешествията, това трябва да е човекът, който е ял бургери и пържени картофи в ресторанта на края на вселената. Ние издирихме писателя Дъглас Адамс в новия му дом в щатите, където той се премести наскоро, заради филмирането на „Пътеводителя на галактическия стопаджия“.

Кой е най-хубавият ви спомен от ваканциите през детството?

Детските ми ваканции бяха общо взето скромни — най-запомнящата се от тях беше две седмици на остров Уайт, когато бях на шест години. Помня, че улових нещо, за което бях сигурен, че е писия, въпреки че беше колкото пощенска марка и което съвсем логично умря, когато се опитах да го запазя като домашен любимец.

Връщали ли сте се там оттогава?

Ходих веднъж. Отседнах в някакъв хотел, където основното вечерно забавление беше да се гасят лампите в ресторанта и да се наблюдава играта на семейство язовци на поляната.

Къде отидохте за пръв път на почивка без родителите си?

Когато станах на осемнайсет години, отидох на стоп в Европа.

Докъде стигнахте?

Минах през Австрия, Италия, Югославия и Турция, отсядах в младежки общежития и къмпинги и обогатявах диетата си с екскурзии по пивоварните. Особено ми хареса Истанбул, но получих ужасно хранително отравяне и докато се прибирах в Англия с влака, се наложи да спя до тоалетните. Ех, вълшебни времена…

След това ходили ли сте отново там?

Ходих в Истанбул веднъж. Бях в Австралия и случайно реших да се отбия на връщане. Но таксито от летището и хубавият хотел вместо пътуването в каросерията на камион и стаята в евтин пансион някак ограбиха вълшебството. Поскитах няколко дни в опит да избягам от търговците на килими, след което се отказах.

Кое е най-далечното или най-странното място, до което сте стигали?

Великденския остров, разбира се, най-отдалеченото място на земята, известно като по-далечно от всяко друго. Което е странно, защото се озовах там съвсем случайно и то за около час. Така научих един много полезен урок, а именно да чета какво пише на билета ми.

Кога бяхте там и защо?

Летях от Сантяго за Сидни и бях доста уморен, защото две седмици бях издирвал космати тюлени; въобще не прочетох маршрута и загрях къде сме, чак когато пилотът съобщи, че кацаме за едночасов престой на Великденския остров.

Няколко микробуса ни откараха от летището до най-близката статуя, докато презаредят самолета. Много ме беше яд, защото ако бях обърнал внимание предишния ден, щях да си сменя билета и да прекарам там поне два дни.

Кой е любимият ви град? Какво в него ви очарова най-много?

Като такъв в съзнанието ми е останала Флоренция, но защото съм бил там като студент и съм прекарал блажени дни със слънцето, евтиното вино и живописта. Следващите ми посещения напластиха улични задръствания и мръсен въздух върху тези ранни спомени.

Сега мисля, че най-много ми харесва едно градче в Ню Мексико — Санта Фе. Обичам въздуха във високопланинската пустиня, маргаритите, гуакамолето, сребърните токи и чувството, че хората на съседната маса в кафенето сигурно са лауреати на Нобелова награда.

Кога за последно пътувахте на стоп?

Някъде преди десетина години на остров Родригес в Индийския океан. Стопирането беше единственият способ за придвижване из острова. Нямаше обществен транспорт, но няколко души имаха лендроувъри и беше хубаво като минат по пътя. Бях замръкнал в гората по къс панталон и си бях забравил лосиона против комари. Изживях най-болезнената нощ в живота си.

Кое място ви хареса най-много, докато пътувахте, за да напишете „Да видиш за последно?“

Мадагаскар — въпреки че това всъщност беше един вид прелюдия към „Да видиш за последно“. Харесаха ми горите, лемурите и топлото отношение на хората.

Коя е, според вас, най-интересната структура в галактиката, дело на човешки ръце?

Язовирът, който строят при Трите Клисури в Янгце. Въпреки че по-подходящата дума за него е „стъписващ“. Язовирите почти никога не се използват за това, за което са построени, но вредите, които нанасят на околната среда са неимоверни. Но ние продължаваме да ги строим и аз наистина не разбирам защо. Убеден съм, че ако се върнем достатъчно назад в историята на човешкия вид, ще открием някъде да се спотайват гени от бобър. Това е единственото разумно обяснение.

Били ли сте там?

Откакто започна строежът, не съм ходил в Янгце. Изобщо не искам да го виждам.

А коя е най-интересната природна структура?

Една гигантска три хиляди километрова риба на орбита около Юпитер, както твърди един сериозен доклад в „Седмични новини от света“. Снимката беше много убедителна и единственото, което ме озадачава, е как така други по-уважавани вестници като „Нов учен“ и „Сън“ още не са изнесли подробности. Държа да науча.

Ако трябва да назовете място, което „сякаш е паднало от космоса“, кое ще е то?

Фиордите в Саут Айлънд, Нова Зеландия. Невероятна бъркотия от планини, водопади, езера и лед — най-изключителното място, което съм виждал някога.

Ако в този момент можехте да се пренесете на което място във вселената пожелаете, къде щяхте да отидете, с какво, с кого и какво щяхте да вземете със себе си?

Наблизо, на една от шестнайсетте луни на Юпитер — Европа. Тя е едно от най-загадъчните тела в слънчевата система и е голяма любимка на писателите фантасти, защото е едно от малките места, където би могло да има някакъв живот и в структурата й има някои странности, които пораждат френетични спекулации, че са от изкуствен произход. Освен това, през нощите с подходящо подреждане на орбитите сигурно има страхотен изглед към рибата.

Интервюто е взето от Клер Смит за Virgin.net, Ltd.

22 септември 1999

Да яздиш лъчиста манта

Всяка страна прилича на определен човек. Америка е войнствен юноша, Канада е интелигентна трийсет и пет годишна жена. Австралия прилича на Джак Никълсън. Идва право при теб и ти смее шумно и доста заплашително в лицето. Всъщност, тя не е толкова страна, колкото нещо като тънка коричка от полуоткачена цивилизация по краищата на обширна сурова пустош пълна с жега, прах и подскачащи същества.

Попитайте австралийците какво харесват в страната си и те ще ви отвърнат с кисел смях: „Е, вече само това място остана, нали?“ което звучи доста тревожно. Вие не разбирате напълно какво означава, но все пак ви тревожи, защото може и да са прави.

Самият факт, че този континент се спотайва от другата страна на земята, където не можем да го видим, е странно притеснителен и аз винаги съм си търсил оправдания да мръдна дотам, пък дори и само за да го нагледам профилактично. Освен това го харесвам. Още не съм виждал по-голямата част, но отдавна исках да посетя едно място, защото бях оставил там една недовършена работа, за която много ме беше яд.

И само преди няколко седмици изведнъж открих оправданието, което търсех.

Тогава се намирах в Англия. Сигурен бях, че е Англия, защото седях в дъжда под някакво мокро одеяло в някакво кално поле и слушах как някакъв шибан оркестър в нещо като червена палатка свири хитове от музика към американски филми. Има ли друго място на земята, където някой би направил подобно нещо. Където и да било? Ще го направят ли в Италия? Ще го направят ли в Тера дел Фуего? Ще го направят ли на Бафиновите острови? Не. Мисля, че даже в Япония, където сред националните развлечения фигурира самоизкормването с нож, знаят къде да теглят чертата. Помежду воя на дъжда и тромпетите завързах разговор с един дружелюбен тип, който се оказа съсед на сестра ми от Уоруик, където се намираше подгизналото поле. Казваше се Мартин Пембъртън и беше изобретател и конструктор. Сред нещата, които беше изобретил и конструирал, така ми каза, имало най-различни жизненоважни части от подземни влакове, една чудесна нова форма на мислещ тостер, а също така и един Суб Бъг?

Какво, попитах любезно, е Суб Бъг?

Суб Бъг, обясни ми той, било вид реактивен подводен бръмбар. Нещо като предната част на делфин. Държиш се за опашката му, а той те тегли под вода на каквато искаш дълбочина до десет метра. Помните ли онези неща от филма „Тъндърбол“? Нещо такова. Страхотна джаджа за изследване на коралови рифове.

Не съм много сигурен дали каза точно това. Може да беше казал „лазурното море“ или „кристалните дълбини“. Едва ли, но поне в моето съзнание се оформи такава картина, докато стоях под фучащия дъжд и наблюдавах как един чадър беглец се изтъркулва покрай оркестъра.

Трябваше да изпробвам този уред. Казах го на Мартин. Може и да съм го съборил на земята и да съм затиснал с коляно гърлото му, честно казано спомените ми са доста размазани, но в крайна сметка той каза, че ще се радва да ми даде един за проба. Въпросът беше къде? Можех да го изпробвам навсякъде, даже в кварталния басейн. Не. Номерът беше да се изпробва в Австралия, на Големия Бариерен риф. Но ми трябваше сериозно оправдание, ако смятах да накарам някое злочесто списание да се бръкне, за да финансира пътешествието ми, което, повярвайте ми, е единственият начин за пътуване.

Тогава си спомних за недовършената си работа в Австралия.

Има един остров в южния край на рифа, който преди десет години по Възнесение посетих съвсем за кратко. Беше едно доста ужасно място, наречено остров Хеймън. Самият остров беше красив, но курортът не беше, а аз се бях озовал там погрешка в края на някакво авторско турне. Намразих го. Брошурата беше пълна с думи като „интернационален“, „превъзходен“ и „изтънчен“ и това означаваше че от всички палми се лееше музикално озвучаване и всяка вечер имаше тематични карнавални партита. Денем сядах края басейна, напивах се бавно с коктейли „Текила сънрайз“ и слушах разговорите по съседните маси, които бяха основно за катастрофи с тежкотоварни камиони по пътищата. Вечер се разлагах подпийнал в стаята си, за да избегна гледката на свински пияни австралийци беснеещи в полички от трева или в каубойски шапки, в зависимост от каквато се беше случила тематичната вечер, докато аз гледах сериите „Лудия Макс“ на хотелското видео. Там също имаше доста катастрофи с тежкотоварни камиони. Нямаше нищо за четене. В книжарницата на хотела имаше само две свестни книги и аз бях написал и двете.

Веднъж завързах разговор с някаква двойка на плажа. Казах им: „Здрасти, аз съм Дъглас, тази музика не ви ли дразни?“ Те казаха, че изобщо не ги дразнела. Мястото им се струвало много хубаво, интернационално и изискано. Живеели в някаква овцеферма на 2000 километра от Бризбейн, където чували само тишина. Аз отбелязах, че това сигурно е много приятно, а те отвърнаха, че след известно време ставало доста скучно и че малко лека музика им идвала като балсам за ушите. Колкото и да ги убеждавах, отказаха да се съгласят, че това е същото, като да ти тъпчат спам в ушите по цял ден, и не след дълго разговорът се изчерпа.

Аз избягах от остров Хеймън и се озовах на едно корабче за водолазни експедиции на Хук Риф, където изкарах най-прекрасната седмица в живота си, разглеждах коралите, плувах с всякакви риби, делфини, акули и дори с един малък черен кит.

Чак след като се махнах остров Хеймън, чух, че съм изпуснал там нещо голямо.

От другата му страна имало залив наречен Заливът на лъчистите манит, който бил пълен, както можело да се очаква, с лъчисти манти: огромни грациозни подводни летящи килимчета, едни от най-красивите същества на земята. Човекът, който ми спомена за тях, каза, че били толкова кротки и добродушни, че дори позволявали на хората да ги яздят под водата.

И аз исках да отида там. Десет години копнях да се върна.

Междувременно чух, че и самият остров Хеймън се е променил до неузнаваемост. Бил закупен от австралийската авиокомпания „Ансет“, която похарчила не знам колко милиона долара, за да свали високоговорителите от палмите и да преобрази курорта в нещо не само интернационално и супер, и изискано, и тъй нататък, но и главозамайващо скъпо, и съответно доста добро.

И ето ми го оправданието. Ще напиша статия как съм занесъл Суб Бъга чак до остров Хеймън, намерил съм дружелюбна лъчиста манта и съм провел сравнителни изпитания.

В този момент всеки нормален и разумен човек би казал, че идеята е абсолютно тъпа, и всъщност повечето го казаха. Както и да е, статията щеше да е следната: сравнителни изпитания между подводен реактивен синьо-жълт едноместен Суб Бъг и гигантска лъчиста манта.

Дали се получи нещо?

Познайте.

Абсолютното безсмислие и нереалност на идеята ме халосаха с все сила още докато наблюдавах как влачат огромния четирийсеткилограмов сребрист сандък със Суб Бъга по асфалта на летището на остров Хамилтън. Осъзнах, че има голяма разлика между това да кажеш на хората в Англия, че отиваш в Австралия, за да проведеш сравнителни изпитания между Суб Бъга и лъчистата манта, и да кажеш на хората в Австралия, че си дошъл, за да проведеш сравнителни изпитания и т. н. Изведнъж се почувствах като пълен английски идиот, когото всички ще намразят, ще презрат, ще сочат с пръст, ще му се подхилват зад гърба и ще си правят гаргара с него.

Жена ми Джейн спокойно ми обясни, че след голяма смяна на часовите пояси винаги изпадам в сериозна параноя, и защо просто не съм пийнел нещо и не съм си починел малко.

Хамилтън е прекрасен пример за това какво не трябва да се прави на един красив субтропически остров в непосредствена близост до едно от най-големите чудеса на природата, а то е да го покриеш с грозна високоетажна, масова архитектура и да продаваш бира и тениски, а и пощенски картички, показващи колко е бил красив, преди да дойдат магазините за пощенски картички. Но ние нямаше да останем на него повече от няколко минути. На пристанището до летището ни очакваше „Богинята на слънцето“, великолепно снежнобяло корабче, като онези на които Джеймс Бонд прекарваше страшно много време, въпреки че се предполагаше да е цивилен служител. Беше изпратено да посрещне гостите на остров Хеймън и беше първия признак за това колко се беше променило мястото.

Поканиха ни любезно на борда. Един стюард ни раздаде чаши с шампанско, а друг стоеше до плъзгащите се стъклени врати към кабината с климатик.

Работата му беше да ни ги отваря. Обясни ни, че се наложило, защото за съжаление вратите не се отваряли автоматично, когато се приближиш до тях, и някои японски гости стояли с минути пред тях с все по-озадачени и паникьосани физиономии, докато не им ги отворили ръчно.

Пътуването продължи около час. Корабчето се плъзгаше леко по блестящата тъмна вода под яркото слънце. В далечината се виждаха други малки зелени острови. Аз гледах как следата от пяна се разтваря в морето зад нас, отпивах шампанското си и си мислех за един стар мост в Стърминстър Нютън в Дорсет. На него все още беше прикована табела, която предупреждаваше всеки, който възнамерява да повреди или загрози моста, че наказанието е транспортиране. До Австралия. Абе, Стърминстър Нютън си е хубав град, но аз се учудвах, че мостът изобщо е оцелял.

Джейн, която е много по-добра от мен в четенето на туристически пътеводители (аз винаги ги чета на връщане, за да видя какво съм изпуснал, и шокът нерядко е голям), откри нещо прекрасно в пътеводителя, който четеше. Знаел ли съм, попита ме, че Бризбейн първоначално бил основан като колония за престъпници, извършили нови закононарушения след пристигането си в Австралия?

Тази информация ме весели поне половин час. Прекрасно. Значи, стоим си ние британците, нещастни бледи подгизнали създания, наблъскани под сивото ни северно небе, от което като капе като от прогнила гъба за миене на чинии, и изпращаме онези, които искаме да накажем особено жестоко, да се припичат на яркото слънце на бреговете на Тасманийско море в южния край на Големия Бариерен риф, а ако искат и да покарат малко сърф. Нищо чудно, че австралийците имат една особена усмивка, която пазят изключително и само за британци.

От морето остров Хеймън изглежда безлюден, голям зелен хълм с бели плажове насред тъмносиньото море. Само от много близо се забелязва ниският продълговат хотел сред палмите. Хотелът не се вижда добре отникъде, тъй като е потънал в гигантски растения. Той пълзи и се вие между зеленината: колони, фонтани, сенчести площадки, шезлонги, дискретни магазинчета продаващи убийствено скъпи нещица с дизайнерски етикети, които после се отлепят много внимателно, и недискретно големи плувни басейни.

Беше великолепно. Възхитихме му се моментално. Беше точно такова място, на което само преди двайсет години бих презрял всеки посетител. Едно от великите неща на остаряването и на уреждането с безплатни почивки е, че най-накрая можеш да се заемеш с всички онези неща, заради които си презирал другите хора: излежаване на шезлонг със слънчеви очила струващи годишна студентска стипендия, поръчване на гротескни глезотии от рум сървиса, обслужващ персонал, който следи и най-малкото ти движение — и, отбележете това, защото е особено важна и значима част от обстановката на остров Хеймън — персонал, който не казва просто „Нямате никакви грижи“, когато им благодариш, че са ти допълнили чашата с шампанско, а казва „Нямате никакви грижи изобщо“. Те искрено и от сърце желаят вие, именно вие, не някой дърт дебелак излежаващ се наоколо със слънчева шапка, а лично вие, да почувствате, че, след като сте дошъл в този най-прекрасен от всички светове, в него няма нищо, което по някакъв начин да ви създава грижи изобщо. Наистина. Наистина. Ние дори не ви презираме. Наистина. Никакви притеснения, изобщо.

Де да беше истина. Имах си Суб Бъг, който ми създаваше грижи, разбира се. Това голямо нещо, което бях довлякъл от десет пъти по-голямо разстояние от онова, на което Мойсей беше замъкнал децата на Израил, само за да го сравня с лъчистата манта като средство за гмуркане. Сребристият сандък беше свален тихомълком от корабчето и беше дискретно складиран във водолазния център, където нито някой щеше да го види, нито да се досети за предназначението му.

Телефонът в стаята ни иззвъня. Между другото, стаята беше изключително приятна. Сигурен съм, че държите да чуете на какво приличаше, тъй като пребивавахме в нея на ваши разноски. Не беше голяма, но беше много удобна и слънчева и беше обзаведена с вкус в меки калифорнийски десени. Любимото ни нещо беше балконът с изглед към морето, защото имаше сенник, който се сваляше с натискане на електрически бутон. Ключът имаше две положения. Можеше да го сложиш на AUTO и сенникът се спускаше, когато изгрееше слънцето, и можеше да го сложиш на MANUEL [дословно], в който случай предположихме, че се появява някакъв дребен некомпетентен испанец, за да го спусне вместо теб. Това ни се стори ужасно смешно. Смяхме се и се смяхме, и се смяхме и пихме още по едно шампанско и се посмяхме още малко, и тогава телефонът иззвъня.

— Суб Бъгът ви е при нас — каза един глас.

— А, да — отвърнах аз. — Да, ъъ, Суб Бъгът. Много ви благодаря Да, всичко наред ли е?

— Нямате никакви грижи — каза гласът — изобщо.

— А. Добре.

— Ако искате, утре сутринта можете да дойдете във водолазния център. Ще го проверим, ще видим как работи, ще видим какво ви трябва, ще направим едно кръгче, каквото пожелаете. Ще направим каквото можем, за да ви помогнем.

— О. Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Нямате никакви грижи изобщо.

Гласът беше много дружелюбен и окуражаващ. Часовата ми параноя се поразсея малко. Излязохме и вечеряхме.

Курортът имаше четири ресторанта и ние избрахме този с азиатската морска храна. Морската храна в Австралия се състои основно от барамунди7, раци от залива Мортън и всичко останало.

— Раците от залива Мортън — каза усмихнатата сервитьорка китайка — са като омарите, само че са ей толкова големи. — И раздалечи показалеца и средния си пръст на около седем сантиметра. — Пълним ги с главите им. Много вкусно. Ще хареса.

Всъщност не ни хареса особено. Ресторантът беше обзаведен приятно в черно-бял японски стил, но видът на храната беше по-добър от вкуса й и имаше музикално озвучаване. За момент зърнах призрака на стария отвратителен остров Хеймън, който бродеше из бляскавия му обзаведен с вкус нов дом. Другите налични ресторанти бяха полинезийски, италиански и един, който хвалеха най-много, „Ла Фонтен“, френски, който решихме да оставим за последната от четирите ни вечери, въпреки че ни глождеха съмнения. Навсякъде предпочитам местната кухня, освен в Уелс, и мисълта за транспортирани чак дотук изискани френски ястия не ми вдъхваше доверие. Не исках обаче да подхождам предубедено, защото по една случайност най-вкусните ястия, които съм опитвал, бяха задушен краб и шатобриан от зебу, приготвени от един готвач, френски възпитаник в южен Мадагаскар. Но французите все пак бяха населявали острова седемдесет и пет години и му бяха оставили богато наследство от кулинарни умения и отвратителна бюрокрация. Същата вечер решихме поне да хвърлим един поглед на „Ла Фонтен“. Попаднахме сред декари дебели килими, огромни рояли, канделабри и мебели в стил Луи XVI. Открих, че ровя из мозъка си, за да открия някакъв спомен за евентуалния схизматичен френски двор от осемнайсети век, който можеше да е пресъздаден, макар и бегло, тук на Големия Бариерен риф. Попитах Джейн, която е историчка, но тя ме увери, че съм пълен глупак и двамата се прибрахме да спим.

На сутринта ни събуди точно в седем и половина, както и всяка друга сутрин, гларусът който кацаше на балкона ни и изпълняваше кресливата си песен за събуждане. След като закусихме, отидохме във водолазния център, който беше на около километър от хотела и там се запознахме с Ян Грийн.

Ян ни се беше обадил миналата вечер. Той отговаряше за всички водолазни дейности на остров Хеймън и едва ли някой би могъл да си представи по-услужлив и по-дружелюбен човек. Разопаковахме Суб Бъга и огледахме лъскавото му тяло на слънчевата светлина.

Той е, както вече казах, оформен като предницата на делфин, син с две жълти перки отпред, които променят наклона си и го насочват нагоре и надолу. В края му имаше две големи дръжки, за които да се хванеш, докато Суб Бъгът те тегли във водата. В обсега на палците имаше два бутона, с които да контролираш посоката и дълбочината. Вътре имаше бутилка със сгъстен въздух — най-обикновена водолазна бутилка — която задвижваше двете турбини на Бъга, и осигуряваше въздух за свободно плаващия регулатор. Регулаторът е нещото, което пъхаш в устата си, за да дишаш, докато се гмуркаш. Целта на цялата тази аранжировка е да се гмуркаш само с маска и плавници; не ти е нужна бутилка на гърба, защото получаваш въздуха си направо от Суб Бъга. Конструкцията на Бъга е такава, че не можеш да се спуснеш под определена дълбочина. Максимумът е десет метра.

Ян беше получил куп факсове от Мартин Пембъртън и нямаше проблеми с настройката на машината.

— Нямате никакви грижи изобщо — каза той и ме попита какви са ми плановете.

Казах, че няма да е лошо да го изпробвам на плитко, преди да вляза на дълбокото.

— Нямате никакви грижи — отвърна той.

Казах, че след това можем да го вземем с нас на водолазната експедиция от острова на другата сутрин.

— Нямате никакви грижи — отвърна той.

— Значи, ще го изпробвам, ще се погмуркам малко, за да го изпробвам и след това ще изляза покрай рифа.

— Нямате никакви грижи — отвърна той.

— А след това, ъъ — продължих аз — за целите на статията, която пиша, която е за нещо като сравнителен тест, искам да изпробвам същото с лъчиста манта.

— Никакъв шанс — отвърна той. — Никакъв шанс изобщо.

Предполагам, че трябваше да го предвидя.

А може би стана по-добре, че не го бях предвидил. Ако го бях предвидил нямаше да стоя полуоблечен във водолазен костюм, да гледам проблясващото Тасманийско море и да си мисля: „О, по дяволите“. Щях да се размотавам в офиса си в Айлингтън и да се чудя дали съм свършил достатъчно „работа“, която да оправдае едно излизане и напиване.

Работата беше много проста. Като човек работил две години в екологични проекти, първото, което следваше да съм осъзнал, беше, че животните не биваше да бъдат безпокоени. Преди десет години, когато за пръв път чух за него, язденето на лъчиста манта може и да е било в реда на нещата, но не и сега. В никакъв случай. Рифът не се пипа. Не се взема нищо. Никакви раковини, никакви корали. Рибата също не се пипа, освен може би ако някоя пожелае да вземе храна от ръката ти. И определено не се вършат простотии като яздене на лъчисти манти.

— Изобщо не вярвам някоя да ви позволи да я доближите — каза Ян. — Те са много плашливи същества. Предполагам, че в миналото някой е успял да ги язди, но сигурно е било доста трудно. Сега обаче просто не позволяваме такива неща.

— Прав сте — съгласих се засрамено. — Разбирам ви напълно. Просто не бях обмислил нещата.

— Все пак можем да излезем да се позабавляваме със Суб Бъга — каза Ян. — Нямате никакви грижи. Ще направим и снимки. Страхотен фотоапарат имате.

Сега стигаме до една доста конфузна част от историята, която досега не съм споделял на никого. Едни добри хора от „Никон“, Англия ми бяха заели за това пътуване един чисто нов фотоапарат за подводни снимки „Никонос“ AF SR, който струваше 15 000 лири и представляваше върха на фотографската техника. Просто невероятен. Наистина. Ако искате да снимате под вода, това е идеалното устройство. Невероятна машинка. Защо се разпростирам в толкова хвалби ли? Ами, тъй като прекарвам доста време пред компютъра, и тъй като той е Макинтош, много рядко си давам труд да чета инструкции — и изобщо не бях прочел инструкциите на този фотоапарат.

Осъзнах го едва когато получих проявените филми.

Моля ви — наистина не искам да говоря повече, освен да кажа „Хиляди благодарности, Никон“. Фотоапаратът беше страхотен и много се надявам някой ден отново да ми го дадете назаем. Повече няма да споменавам фотоапарата в тази статия.

Отидохме до близкото необитаемо островче с една малка лодка. С Ян се позабавлявахме близо час, докато сглобявахме Суб Бъга. Справихме се с доста проблеми — песъчинка в клапата и други такива. Установихме, че Бъгът не се справя много добре на плитко срещу вълните. Чудесно, на другия ден щяхме да го изпробваме на по-дълбоко. Джейн се печеше на плажа и четеше книга. По някое време се качихме в лодката и се върнахме на Хеймън. Предполагам, че това не е кой знае колко интересно, но причината да го спомена е, че си го спомням много живо, и понякога ми се струва, че един от недостатъците на места като Айлингтън, например, е, че наблизо няма островчета, където да прекараш един следобед с разни Суб Бъгове. Доста мъчителна мисъл, наистина. Даже нямаме никакви свестни мостове за обезобразяване.

На другата сутрин във водолазната лодка бяхме поне десет души. Хотелът е толкова просторен и разхвърлян, че почти не виждаш останалите гости, но ми беше интересно да забележа каква голяма част от тях бяха японци. Не просто японци, а японци и японки, които се държаха за ръце и се гледаха в очите. Оказа се, че Хеймън бил едно от любимите им места за меден месец.

Суб Бъгът беше поставен в задната част на лодката и аз го гледах през цялото едночасово пътуване до рифа. До самия Голям Бариерен Риф няма почти никакви острови, освен Херон. Дотам се стига с лодка. Бях много развълнуван. Като се изключат няколкото гмуркания за поддържане на формата в разни басейни, това беше първото ми истинско гмуркане от години. Обожавам водолазния спорт. Аз съм от хората, които непрекъснато сънуват, че летят и гмуркането е най-близкото подобно усещане. А за човек с ръст над метър и деветдесет и не толкова изящно телосложение, колкото да речем на принцесата на Уелс, усещането за безтегловност е невероятно. Освен това по обратния път обикновено повръщам, което е един добър начин за събуждане на апетита.

Стигнахме до рифа, пуснахме котва, облякохме водолазните си костюми и се подготвихме да се гмурнем. При отлив рифът обикновено се показва над водата. Можеш дори да ходиш по него, въпреки че подобни опити вече се обезкуражават, тъй като може да се причинят повреди. Но дори по време на прилив гмуркането покрай рифа не е дълбоководолазен спорт. По-голямата част от онова, което си струва да се види, е в горните десет метра и рядко има причина да се слиза под двайсет метра. Най-голямата дълбочина, на която се спускат спортуващите водолази, е към трийсет метра, но това рядко има смисъл. Освен това, за да си спестиш неприятните последствия от декомпресията, трябва да прекараш доста време на повърхността между гмурканията. Суб Бъгът поддържа една безопасна максимална дълбочина от десет метра.

Исках първо да се гмурна по обичайния начин, за да вляза във форма. По двама души наведнъж надявахме маските си, правехме Голямата Крачка от палубата и скачахме във водата сред облаци от мехурчета. Една закотвена водолазна лодка винаги привлича вниманието на множество местни риби, които очакват, обикновено с право, че ще бъдат нахранени. Ако имате късмет, можете да видите маорски зеленушки, които са едни изключително бледи маслиненозелени същества с размери на куфар „Самсонайт“. Имат големи изпъкнали усти и много тежки изпъкнали вежди, но причината да бъдат наречени маорски, както извинително ще ви увери всеки австралиец, са шарките по челата им. Австралийците вече не са расисти.

Край лодката имаше много малко зеленушки и аз направих грешката да застана между две от тях и парче хляб, което някой беше хвърлил от лодката. Рибите най-небрежно ме подминаха, за се доберат до храната.

Гмурнах се надолу към рифа в огромното пространство от вода и светлина под лодката и поплувах малко около нея, за да свикна отново с усещането, след което се върнах на лодката, за да оставя кислородните си бутилки и да взема Суб Бъга. Заедно с Ян го спуснахме във водата. Аз се нагласих зад него и го подкарах. Една от любопитните черти на водолазния спорт е, че над водата костюмът и оборудването изглеждат страшно тежки и неудобни — което много плаши начинаещите — но след като се гмурнеш, всичко е толкова леко и лесно и номерът е да полагаш колкото може по-малко усилия, за да пестиш кислород. По дефиниция това е възможно най-малко аеробният спорт. Той няма да ви стегне фигурата.

Отначало се разочаровах, че Суб Бъгът ме придвижва по-бавно, отколкото можех да плувам. Придвижвахме се бавно надолу, но след като свикнах с бавните темпове на всичко, което ставаше под водата, започнах да се наслаждавам на дългите му, бавни, балетни извивки и се изтегнах в цялата си дължина, вместо да плувам в обичайното положение с ръце долепени до тялото или пред гърдите. Следването на очертанията на рифа се превърна в нещо като спускане със ски на свръх забавено движение — почти Зен идея. Беше много приятно, въпреки че след петнайсет минути експериментиране изучих целия му репертоар и нямах търпение отново да поплувам със собствени сили. Подозирам, че машината би била най-подходяща за хора, които искат да пробват водолазния спорт, но не искат да се учат да използват водолазни жилетки и други такива.

Върнах се на лодката и изтеглихме машината от водата. По обяд обаче ме връхлетяха притеснения относно пълния провал да абсурдната ми идея за изпитанията и затова споделих мислите си с Ян и Джейн.

— Мисля, че трябва да мислим за сравнителните изпитания на една концептуална основа — казах. — И трябва да отдадем дължимото на някои точки. Суб Бъгът очевидно печели точки за преносимост. Можеш да го качиш на самолет, което би сторил с лъчиста манта или поне не с лъчиста манта, която ти е симпатична, а аз мисля, че ние по принцип харесваме всички лъчисти манти, нали така? Мантата е доста по-бърза и по-маневрена и няма нужда да й сменяш кислородната бутилка на всеки двайсет минути. Но най-голямата точка, която печели Суб Бъгът, е че можеш да се качиш отгоре му. Мисля, че това заслужава особено внимание, ако човек смята да го ползва като транспорт. Но пък нека погледнем нещата от другата им страна. Причината да не можеш да яздиш лъчиста манта е разумна от екологична точка, а по всички екологични критерии мантата печели по точки. Всъщност, всяка форма на транспорт, която всъщност не можеш да използваш, е много екологично полезна, не мислите ли?

Ян кимна разбиращо.

— Може ли да продължа да си чета книгата? — попита Джейн.

За следобедното гмуркане Ян каза, че искал да ме отведе по-настрани от лодката. Попитах го защо и не получих отговор. Последвах го под водата и бавно доплувахме до една нова част на рифа. Горната му част се показваше на около метър и двайсет от водата и слънчевите лъчи се пречупваха в невероятните форми и цветове на подобните на мозъци, на еленови рога, на папрати и на анемони корали. Нещата, които виждаш под водата често приличат на разюздани пародии на нещата над нея. Помня какво си помислих, когато преди години за пръв път се гмурнах при Бариерния риф, а именно, това ли било дето хората го слагат по полиците над камините си. Отне ми известно време да се отърва от представата, че рифът е една купчина кич.

Има много риби, чиито имена не знам. Зазубрям ги на лодката и след седмица ги забравям. Но изумителното разнообразие от форми и движения е в състояние да ме държи в захлас с часове, или би ме държало, ако кислородната бутилка позволяваше. Ако не бях атеист, сигурно щях да съм католик, защото ако не силите на естествения подбор бяха формирали рибите, то трябваше да е някой италианец.

Движех се бавно на плиткото. На няколко метра отпред рифът постепенно пропадаше в широка долина. Дъното на долината беше широко, тъмно и плоско. Ян насочваше вниманието ми натам. Не знаех защо. Не виждах някакви интересни корали. И тогава, когато погледнах, цялото черно дъно на долината се вдигна бавно нагоре и се понесе към нас. Ръбовете му се къдреха леко и отдолу беше чисто бяло. Смаях се, защото разбрах, че виждам широка два метра лъчиста манта.

Тя направи широк плавен завой и се насочи към дълбокото. Движеше се невероятно бавно и аз полагах усилия, за да плувам редом с нея. Слязох до стената на рифа, за да я следвам. Ян ми махна да не плувам бавно, за да не подплаша създанието. Осъзнах, че размерът му е илюзорен и че се движи доста по-бързо, отколкото ми се струваше. Мантата зави отново покрай рифа и аз я видях по-ясно. Приличаше на ромб. Опашката й не беше толкова дълга като на бодливите манти. Най-интересното нещо беше главата й. Мястото, където бихте очаквали да бъде главата й, приличаше на отхапано. Отпред — по предните ръбове на „захапката“, ако разбирате какво имам предвид — има два рога, извити надолу. И на всеки един рог има по едно голямо черно око.

Докато се движеше, проблясваща и грациозна върху гигантските си крила, разбрах, че наблюдавам най-красивото и неземно създание, което бях виждал в живота си. Някои казват, че лъчистите манти приличат на бомбардировачи стелт, но това е неподходящо сравнение за това толкова царствено, елегантно и добродушно същество.

Аз я последвах покрай външната страна на рифа. Не плувах нито толкова бързо, нито толкова добре, но тя правеше толкова широки и плавни завои, че, за да не я изпускам от поглед, трябваше да се придвижвам на съвсем къси прави отсечки. Тя обиколи рифа два, дори три пъти, след което се скри и аз реших, че си е отишла. Спрях и се огледах. Не. Нямаше я. Изпитах едновременно тъга, но и радост от чудото, което бях видял. След това забелязах сянката, която се движеше на дъното в периферията на зрението ми. Вдигнах поглед и видях нещо съвършено неочаквано.

Лъчистата манта се носеше над върха на рифа над главата ми, следвана от още две манти. Трите огромни създания преминаха едно зад друго в идеална гъвкава хармония, сякаш следваха невидими релси на увеселително влакче, след което се отдалечиха и изчезнаха в тъмната далечина.

Същата вечер, докато опаковахме Суб Бъга в сребристата му кутия, бях доста мълчалив. Благодарих на Ян, че ми е показал мантите и казах, че разбирам защо не е трябвало да ги яздя.

— А, нямаш никакви грижи, приятелю — каза той. — Нямаш никакви грижи, изобщо.

1992

Кои са любимите ви писатели?

Чарлз Дикенс, Джейн Остин, Кърт Вонегът, П. Г. Удхаус, Рут Рендъл.

Залез в Бландингс

Това е последната — и недовършена — книга на П. Г. Удхаус. Недовършена е не само в смисъл, че за нас, които обичахме този човек и неговото творчество, прекъсва по средата, но и в много по-важния смисъл, че написаното дотук също е недовършено. За Удхаус първата чернова е била въпрос на организация на основните моменти в историята — структурата на сюжета, героите и делата им, планините, които изкачват и скалите, от които падат. Едва на следващия етап — безмилостен преглед, поправяне и доизглаждане — книгите му се превръщат в онези шедьоври на езика, които познаваме и обичаме. Когато пишел, той забождал страниците по стените на кабинета си. Страниците, които му харесвали, забождал нависоко, а другите, които се нуждаели от допълнителна обработка забождал по-ниско. Целта му била да вдигне целия ръкопис до нивото на рамката на картината, преди да го сглоби. По-голямата част от „Залез в Бландингс“ сигурно още не се е виждала зад гърбовете на столовете. Много редове са сложени временно и са се нуждаели от преработка — от онези шеметни образи и идеи, които са щели да ги изстрелят в горната част на стената.

Личи ли си в тях великият гений на Удхаус? Ами, ако трябва да съм честен, не. Не само защото творбата е недовършена, а и защото, докато я е писал е, бил онова, което може да се опише само като деветдесет и три годишен човек. Мисля, че на тази възраст всеки има право най-доброто от работата да е зад гърба му. В известен смисъл дълголетието на Удхаус (роден е в годината, в която е починал Дарвин и работи с прилични темпове, доста след като „Битълс“ се разделят) го обрича да бъде Пиер Менар на своя Сервантес. (Нямам намерение да ви пояснявам какво имам предвид. Ако не знаете, прочетете разказа на Хорхе Луис Борхес „Пиер Менар“, авторът на „Дон Кихот“. Само шест страници е и след това ще искате да ми пратите благодарствена картичка, че съм ви насочил към него.) Но вие ще искате да прочетете „Залез в Бландингс“ заради пълнотата и заради това, че самата му недовършеност ще ви даде усещането за неочаквана близост с творческия процес на един Майстор — нещо като да видите внасянето и изнасянето на палитрите и скелето от Сикстинската капела.

Майстор? Велик гений? О, да. Една от най-неземните радости на английския език е фактът, че един от най-великите му специалисти, един от хората на най-високия му връх, беше хуморист. Макар че това едва ли е голяма изненада. Кой още е стигал до там? Остин, разбира се, Дикенс и Чосър. Единственият, който не е можел да се пошегува, дори от това да е зависел животът му, e Шекспир.

О, нека поне за момент да бъдем откровени и смели. Няма нищо по-лошо от това да гледаш как някои английски писатели храбро се опитват да преиграват с езика, като например Догбъри в „Много шум“. Отчаяна работа. Дори спускаме завеса над цялото това кълчене като наричаме използвания в случая комичен похват „малапропизъм“ — на името на героинята на Шеридан, госпожа Малапроп, която в „Съперниците“ прави същото, само че смешно. Няма и никаква полза да споменаваме, че има нещо общо с факта, че Шекспир е творил през шестнайсети век. Какво от това? Чосър се е забавлявал страхотно още през четиринайсети век, когато правописът е бил още по-ужасен.

Сигурно понеже най-гениалният ни писател не е можел да пише хумор, сме решили, че хуморът не се брои. Което е жестоко спрямо Удхаус (като че ли него някога го е било грижа), защото неговият гений е в хумора, хумор толкова елегантен, че е чиста поезия. Прецизността, с която подбира думите на всички герои едновременно — значението, тембърът, ритъмът, обхватът на идиоматичните връзки и нюанси, би накарала Кийтс да подсвирне. Кийтс би се гордял да напише „усмивката изчезна от лицето му като дихание под острието на бръснача“ или че смехът на Хонория Глосъп звучал като „кавалерия по ламаринен мост“. И в този ред на мисли, след като Шекспир е написал: „Един човек може да се усмихва и да се усмихва, и да бъде злодей“, би трябвало да е също толкова впечатлен от „Немалко хора изглеждат почтени и въпреки това са способни във всеки момент да се скрият зад вита стълба“.

Удхаус пише чиста музика на думите. Няма абсолютно никакво значение дали пише безкрайни варианти на темите за похищение на прасета, възвишени икономи и комични комплоти. Той е един от най-великите музиканти на английския език, а музикантите по цял ден изследват различните варианти на една и съща тема. Всъщност, за мен красотата е в това, че същинската тема няма никакво значение. Красотата няма тема. Каква е темата на една ваза! Каква е темата на един залез или на едно цвете? Каква е, по този повод, темата на Двайсет и третия концерт за пиано на Моцарт? Казват, че цялото изкуство клони към състоянието на музиката, а музиката няма тема — освен ако не е халтура. Филмовата музика има тема. „Маршът на Дам Бъстърс“ има тема. Една фуга на Бах от друга страна е чиста форма, красота и игривост, а аз не съм сигурен, че като човешко изкуство и постижения нещата, които превъзхождат една фуга на Бах, не са много. Може би квантово електродинамичната теория на светлината. Може би „Чичо Фред прелита насам“. Не знам.

Мисля, че Евелин Уаф беше сравнила света на Удхаус с Райската градина преди грехопадението и е напълно вярно, че в Бландингс Пелъм — ако мога да го нарека така — успява да създаде и да запази един невинен и добродушен Рай, задача, която както помним, не се удаде на Милтън, който навярно е вложил прекалено много усилия. Също като Милтън, Удхаус се пресяга вън от рая за метафорите, които ще го направят реален за читателите. Но там, където Милтън доста объркващо посяга за образите си към света на класическите богове и герои (като телевизионен сценарист, който черпи референции само от други телевизионни представления), Удхаус е бляскаво реален. „Тя стоеше и гледаше критично сейфа и бавно набираше ярост като печащ се сандвич със сирене.“ „Мустакът на херцога се издигаше и спускаше като носено от вълните водорасло.“ По отношение на метафорите (или подобията, ако настоявате) няма равен на Майстора. Разбира се, Удхаус никога не се затормозяваше да оправдава отношението на Бог към Човека, а само правеше Човек неизмеримо щастлив, поне за няколко часа.

Удхаус по-добър от Милтън? Е, сравнението разбира се е абсурдно, но аз знам кого да оставя в балона и то не само заради компанията, а заради изкуството.

Ние, почитателите на Удхаус много обичаме да си звъним по телефона, за да споделяме новите си открития. Но е възможно да правим на този велик човек лоша услуга, когато цитираме публично любимите си мотиви, като например „По горните склонове на иконома се образува лед“ или „… като много други истински американци той се беше оженил млад и продължи да се жени, скачайки от блондинка на блондинка, както планинската коза скача от чукар на чукар“, или (ето, пак не се сдържам) „Той се обърна с лек виновен подскок като балетист заловен да разрежда с вода млякото на котката“, защото колкото и да са прекрасни, извадени от контекста тези цитати са малко като препарирани риби на полицата над камината. Човек трябва да ги види в действие, за да оцени пълния ефект. Нищо в изолираната реплика на Фреди Трипуд „Донесъл съм в тази торбичка няколко простички плъха“ не подсказва, че в контекста това е апогеят на един от най-върховите моменти в цялата английска литература.

Шекспир? Милтън? Кийтс? Как е възможно да споменавам автора на „Перли, момичета и Монти Бодкин“ и „Прасетата имат криле“ в едно и също изречение с тези хора? Та той е несериозен!

На него не му е нужно да е сериозен. Той е нещо повече. Той е горе в стратосферата на човешкото съзнание, над трагедията и изморителната мисъл, където ще намерите и Бах, Моцарт, Айнщайн, Файнман и Луис Армстронг, в царството на чистата творческа игривост.

Из предговора към „Залез в Бландингс“ (Пенгуин Букс)

Чай

Един или два пъти американци са ме питали защо англичаните толкова обичат чая, питие, което те така и не могат да наредят в списъка на добрите. За да разберете защо, трябва да го приготвите както трябва.

В правенето на чай има един много прост принцип — за да се извлече нужният аромат, в момента на съприкосновение с чаените листа водата трябва да е вряЩА (не вряЛА). Ако е просто гореща, чаят ще бъде блудкав. Ето защо ние англичаните имаме разни странни ритуали като например първо да подгряваме съда за запарването (за да не се изстуди прекалено бързо врящата вода, когато я налеем). И затова американската привичка да се слага на масата чаша, пакетче чай и кана гореща вода е просто идеалният начин за направа на слаб, блудкав, воднист чай, който никой с всичкия си не би пил. За американците е загадка защо англичаните вдигат толкова шум около правенето на чай — защото повечето американци НИКОГА ПРЕЗ ЖИВОТА СИ НЕ СА ПИЛИ СВЕСТЕН ЧАЙ. И точно затова не разбират. Всъщност, истина е, че повечето англичани вече също не знаят как се прави чай и вместо това повечето пият евтино разтворимо кафе, което е жалко и освен това оставя американците с впечатлението, че англичаните не отбират бъкел от горещи стимуланти.

Затова най-добрия съвет, който мога да дам на американец пристигнал в Англия, е: Отидете в „Маркс и Спенсър“ и си купете кутия пакетчета чай „Ърл Грей“. Върнете се там, където сте отседнали и кипнете един чайник с вода. Докато го чакате да заври, разпечатайте кутията и помиришете. Внимателно — може да усетите леко замайване, но всъщност това е абсолютно законно. Когато чайникът заври, налейте малко вода в съда за запарване, облейте стените му и я излейте. Сложете две (или три, в зависимост от размера на съда) пакетчета чай. (Ако наистина се опитвах да ви вкарам в правия път, щях да ви кажа да купите чай на листа вместо на пакетчета, но нека не усложняваме нещата.) Оставете чайника отново да кипне и възможно най-бързо налейте врящата вода в съда. Някой може да ви каже, че на „Ърл Грей“ не се слага мляко, само резен лимон. Да си гледат работата. Аз го харесвам с мляко. Ако и вие мислите, че ще ви хареса с мляко, то вероятно ще е най-добре да налеете малко мляко на дъното на чашата преди да сипете чая8. Ако налеете млякото в горещия чай, то ще се пресече. Ако смятате, че ще ви хареса повече с резен лимон, хубаво, добавете резен лимон.

Изпийте го. След известно време ще започнете да мислите, че мястото, където сте пристигнали, може би не е чак толкова шантаво и откачено.

12 май 1999

Походът на носорога

Откъм асфалта ме облъхват талази екваториална жега. В момента в Кения е краткият дъждовен сезон, но слънцето изпарява утринната влага за броени минути. Аз съм намазан обилно с масло против изгаряне, пътят изчезва в натежалия от влагата хоризонт и краката ми отмерват крачките без усилие. Зад и пред мен има други туристи, едни напредват с наперена походка, други вървят сякаш лениво, но всъщност всички се движат с една и съща скорост. Един от тях е облякъл голяма сива скулптурна конструкция от боядисано пластмасово платно опънато върху метална рамка. Пред нея стърчи голям рог. Това е една гротескна, но странно красива карикатура на целеустремен носорог. Слънцето прежуря. Разни самосвали преминават опасно близо до нас. Шофьорите крещят и се хилят на нашия носорог. Когато подминаваме, а това става често, преобърнати в канавките самосвали, се чудим дали имаме нещо общо с цялата работа.

Другите туристи вървят вече няколко дни, от брега на Момбаса по главната магистрала към паркинга за камиони във Вои, местният център на вселената. Аз се присъединих към тях миналата вечер, след като дойдох от Найроби с раздрънкания лендроувър заедно със сестра ми Джейн, която работи за фонда „Спасете носорозите — Интернешънъл“, който именно сме дошли да подкрепим. Оттук чак до границата с Танзания ще следваме пътя, върху който асфалтът постепенно изчезва.

Зад границата се намира планината Килиманджаро, най-високата планина на света. Експедицията ни възнамерява да изкачи най-високия връх Килиманджаро — неколцина англичани, които изминават по няколко километра на ден под лъчите на обедното слънце като се редуват да носят големия костюм на носорог. Дивите кучета са хвърлили кърпата на ринга още преди години.

Предполагам, че си мислите: „Какви са тия работи с най-високата планина на света?“ Еверест не заслужава ли поне почетно споменаване в тази категория? Известно е, че Еверест се издига на решителните 8848 метра над морското равнище, което само по себе си е внушително. Но ако тръгнете да изкачвате Еверест с благонадежден шерп, вероятно ще започнете маршрута си някъде из Хималаите. А всяко място в Хималаите е дяволски висока отправна точка и поради това, както съм чувал да казват, останалото изкачване до същинския връх Еверест било нещо като разходка за здраве. Напоследък, за да привлечеш внимание, трябвало да го изкачиш без кислороден апарат или по бельо или нещо такова.

Но Килиманджаро не е резултат от нагъването на земната кора като Хималаите. Определянето коя част от Хималаите е най-висока, отнела доста време и, доколкото си спомням, в крайна сметка откритието било направено на едно бюро в Лондон. При Килиманджаро няма такъв проблем. Тя е единична вулканична планина заобиколена от няколко хълма. Когато видите Килиманджаро да се издига сред главозамайващите облаци на хоризонта, кръвта ви внезапно изстива. „О“ — казвате накрая. — „имате предвид над облаците.“ Вратът ви се изкривява назад. „Господи…“ От основата до върха това е най-високата планина на света. И определено е трудно да я изкачиш в костюм на носорог. Тази чудата идея ми бе представена за пръв път преди няколко месеца от основателите на „Спасете носорозите“ Дейвид Стърлинг и Джони Робъртс и отначало не мислех, че говорят сериозно. Много се радваха, че имали цял комплект костюми носорози, изработени от Ралф Стедман за някаква опера и че те са точно онова, което им трябвало за изкачването на Килиманджаро. Дейвид между другото ме успокои, че вече ги били използвали в нюйоркския маратон. „Отзвукът ще е огромен“ — каза той. — „Повярвайте ми. Огромен.“

Започнах да осъзнавам истинността на това твърдение, когато наближихме първото село по пътя си и мисля, че моментът е добър да обясня целта на цялата тази експедиция. Всъщност тя нямаше за цел да спечели непосредствено пари за опазването на носорозите. Носорозите, които преди са населявали източна Африка в огромни количества, понастоящем са доволно редки, но в Кения за тях се грижат толкова добре, колкото навсякъде в останалата част от Африка. Службата по опазването на дивите животни в Кения на Ричард Лийки има осем хиляди добре обучени, добре екипирани, добре въоръжени и високо мотивирани войници, които са една страховита армия. Според противниците й, дори твърде страховита. Официално в Кения бракониерството „вече не е проблем“. Но опазването на дивите животни е нелека задача и ние осъзнахме, че като се натрисаме в Африка и казваме на местните хора да не правят с дивите си животни онова, което ние сме сторили с нашите и че сме дошли, за да им попречим да го правят, подобно отношение се нуждае, меко казано, от известен финес.

Племената, които живеят по границите на големите национални резервати, изживяват трудни времена. Те са бедни и гладни, земите им са отнети от резерватите и когато някой заблуден лъв или слон избягат от резервата, те са тези, които страдат. Доводите относно запазването на генетичния резерв на планетата сигурно звучат малко абстрактно на човек, който току-що е изгубил реколтата, с която е трябвало да изхрани семейството си или, още по-лошо, изгубил е член на семейството си. В дългосрочен план запазването на дивите животни не може да бъде налагано от чужденци за сметка на потребностите на местните хора. Ако някой трябва да поеме грижата за дивите животни, това в крайна сметка трябва да бъдат местните хора — и някой трябва да се погрижи за тях.

Маршрутът ни продължи покрай, а от време на време и през националните резервати „Цаво Изток“ и „Цаво Запад“. Ние идвахме да посетим и да помогнем именно на хората, които живееха край тези резервати. Стоте хиляди лири, които се надявахме да изкараме от експедицията, щяха да бъдат похарчени за класни стаи, обществени библиотеки и други комунални проекти. Искахме да ги окуражим, че каквито и проблеми да им създаваха дивите животни, те им носеха и ползи.

Наближихме първото село за деня с Тод Джоунс в костюма на носорога начело. Редувахме се да го носим за по час и бързо се научихме да разпознаваме кой е вътре по походката. Ако носорогът крачеше бавно и спокойно, вътре беше Джил. Джил беше бивш жител на Гордънстаун и двойник на Хю Грант, който беше прекарал няколко години в апатично стопиране из Африка със собствения си парашут. Номерът чу беше да стигне до някое летище с този парашут, да намери някой, който лети в неговата посока и, когато по време на полета го обхване вдъхновението, просто да скочи от самолета. Гаджето му явно беше някакъв супермодел, който на всеки няколко месеца го откриваше къде е, долиташе там и (тук се впускам в предположения) го изкъпваше и изпращаше в хотелската си стая.

Ако носорогът припкаше жизнерадостно, значи в него беше Том. Том беше висок Удхаусов тип с абсолютно неподходяща за Африка кожа. Излъчваше дружелюбна атмосфера на дребно дворянство и когато го попитах къде живее, ми отвърна доста неопределено: „В Шропшир“.

Ако носорогът крачеше устремно, в него беше Тод. Тод не беше луд англичанин, защото беше уелсец. Отговаряше за костюмите носорози, беше ги обличал първо в операта, за която бяха изработени, и където е трябвало да носи на гърба си адски дебели сопрано певици. Каза ми, че някога е искал да стане ветеринар, но вместо това се наложило да се превъплъщава в какви ли не животни. Всеки път, когато видите филм или телевизионно предаване, или реклама, в които участва човек животно, човекът в костюма най-вероятно е Тод. „Участвах в «Лъвът, вещицата и гардеробът»“ — сподели ми той и добави. — „Познай кое от всичките бях“. Една вечер ми показа снимки на семейството си. Имаше прекрасна снимка на съпругата му, друга на младата му дъщеря, много сладка снимка на невръстния му син, и една на самия Тод. Тод беше преоблечен, при това много убедително, като яркосин кентавър.

Докато Тод-носорогът бързаше напред, на пътя изведнъж изскочиха тълпи от деца, които се затичаха към нас с песни и танци „Носорог! Носорог! Носорог!“ Те бързо ни обкръжиха и ни съпроводиха през последните неколкостотин метра до селския площад, където ни бяха устроили посрещане. Цялото село беше излязло да ни посрещне с огромен ентусиазъм. Ние седнахме и загледахме церемонията по посрещането изплезили езици от жега и надигащи бутилките с минерална вода, докато децата от селото изнасяха едно наистина удивително изпълнение от песни и танци. Под „деца“ разбирам както седем, така и седемнайсетгодишни. Жалко, че вече нямаме подходяща дума за целия обхват. „Младите“? Снизходително. „Хлапетата“? Не. „Младежите“? Звучи като че ли са влезли с взлом в някой склад и са откраднали нещо. Значи, деца. Децата бяха написали песнички за носорози и ни ги изпяха. Междувременно Джил тихомълком взе от Тод костюма и не след дълго се присъедини към децата, където танцува, подскача и игра с тях преди най-накрая да се скрие зад едно дърво за една бърза цигарка. След това със значително охладен ентусиазъм изслушахме поредицата от речи на местните сановници. Където и да отидехме, имаше местни сановници, които умираха да ги видят с нас.

Постепенно започнах да осъзнавам целта на костюма. Пристигането на носорога и екипът пътешественици бяха нещо, което селото беше очаквало и за което се беше подготвяло с месеци. То беше събитието на годината, карнавал, фестивал, празник. Обитателите на селото и най-вече от децата щяха с години да помнят посещението на носорога, но едва ли щяха да помнят посещението на някакви английски богаташи с шапки.

След това ни показаха селското училище. Подобно на повечето постройки в селото то беше построено от кирпич и не беше довършено. Прозорците и вратите представляваха дупки в стените, мебелировката се състоеше от няколко паянтови пейки и дървени маси, върху които имаше рисунки на диви животни, нарисувани от децата, които ние трябваше да оценим и наградим. Наградите бяха бейзболни шапки на „Похода на Носорога“ и, който и да спечелеше наградата, трябваше да раздадем шапки на цялото село. А след като съберяхме парите от спонсорите, щяхме да довършим училището им.

След като най-накрая си тръгнахме, децата ни съпроводиха още няколко километра с танци, смях и импровизирани песни — някое запяваше мотив и другите бързо подхващаха песента.

Разказът ми ви звучи като отживелица, нали? Приказките за пеещи, смеещи се и танцуващи деца звучат доста наивно и сантиментално, като знаем, че в реалния живот децата ръмжат и употребяват наркотици. Но тези деца/хлапета/младежи, както и всички останали, които видяхме по време на пътешествието си, бяха щастливи по начин, който за нас на запад е едва ли не конфузен.

Последните деца се върнаха в селото. От лендроувъра, който ни съпровожда, раздават коли и фанти. Нашият фотограф Джим седи отзад в каросерията и ни снима с апарата си „Канон“ EOS 1, който закопнях да притежавам още в момента, когато го видях. Кийс, нашият кинооператор холандец, наглася олекотената трипроцесорна камера „Сони“ на рамото си и обхожда с нея редицата туристи. Чудя се дали някъде на запад ще се намерят сто деца, които да пеят и да танцуват както тези.

На другия ден идва моят ред да нося костюма. Малко съм едър за него и краката ми стърчат смешно, и приличам на огромна панирана скарида. Вътре жегата и вонята на застояла пот и дезинфектанти са направо задушаващи, докато не свикнеш с тях. Тод върви до мен и умишлено поддържа разговор. След известно време осъзнавам, че ме наблюдава, за да е сигурен, че няма да припадна. Тод е свестен човек и аз го харесвам. Грижи се за хората и още повече се грижи за любимия си костюм на носорог.

Спирам за малко, за да излея малко вода в и по лицето си и зървам отражението си в стъклото на лендроувъра. Изглеждам страшно глупаво и ми хрумва, че в това спонсорирано ходене има нещо много странно. То винаги се прави с благородна цел: борба с рака, борба с глада, опазване на дивите животни и така нататък, но сделката изглежда е следната: „Хубаво, опитвате се да съберете пари за тази благородна кауза и аз разбирам, че тя е жизненоважна и че става въпрос за оцеляването на цели видове и че спешно трябва да се направи нещо, но, ами… не знам… Вижте какво — направете нещо наистина безсмислено и тъпо, може и донякъде опасно и тогава ще ви дам малко пари.“

Изкарах една седмица с похода. Не изкачих Килиманджаро, но го видях. Много съжалявам, че не го изкачих, макар че след като го видях, бих казал, че не съжалявах чак толкова много. Зърнах един носорог от хилядите обитавали някога този район и се зачудих какъв беше смисълът на този поход в този напълно несправедлив свят. Човекът населява планетата от милион години и през целия този период сме се сблъсквали с какви ли не заплахи за оцеляването си: глад, епидемии, войни, СПИН. Носорозите съществуваха от 40 милиона години и една единствена заплаха ги беше докарала на ръба на изчезването: човекът. Ние не сме единственият вид причинил разруха за останалия свят и за наша чест сме единственият вид, който си дава сметка за последствията от поведението си и се опитва да стори нещо. Но докато продължавам да крача в костюма и да присвивам очи над пластмасовия му рог, ми хрумва, че го правим по доста странни начини.

Само за деца

Нужно е да правите разлика между петък и пържено яйце. Разликата е елементарна, но важна. Петъкът идва в края на седмицата, а пърженото яйце идва от кокошката. Но, както повечето неща разбира се, и това не е толкова просто. Пърженото яйце не е никакво пържено яйце, докато не го сложиш в тиган и не го изпържиш. Това естествено не можеш да го направиш на петъка, но можеш да го направиш в петък. Ако искаш, можеш да си изпържиш яйца в четвъртък, или пък в тенджера. Доста е сложно, но ако помислиш малко, ще видиш, че е логично.

Освен това е добре да се различават гущерът от снежната виелица. Просто е. Въпреки че думите си приличат, те се намират в съвсем различни части на света и разликата между тях е голяма. Ако сте някъде зад полярния кръг, то онова, което виждате най-вероятно е виелица, а ако сте на някое сухо и горещо място като Мадагаскар или Мексико, сигурно става дума за гущер.

Това животно е лемур. Има няколко вида лемури и всичките живеят в Мадагаскар. Мадагаскар е остров — много голям остров: много, много по-голям от вашата шапка, но не толкова голям, колкото луната.

Луната е много по-голяма, отколкото изглежда. Това трябва да се помни, защото следващия път, когато гледате луната, можете да кажете с дълбок и загадъчен глас: „Луната е много по-голяма, отколкото изглежда“ и хората ще разберат, че сте мъдра личност, която е мислила много по този въпрос.

Този вид лемур се нарича пръстеново опашат лемур. Никой не знае защо го наричат така и това озадачава поколения учени. Някой ден някой много мъдър човек сигурно ще разбере защо наричат лемура пръстеново опашат. Ако този човек е извънредно мъдър, той или тя ще го каже под секрет само на най-близките си приятели и тогава никой няма да знае колко е бил мъдър този човек.

Ето още две неща, между които трябва да се прави разлика: шосе и сърпица. По едното се пътува с кола или велосипед, а другото е вид синя боя, която преди хиляди години британците са носили вместо дрехи. Обикновено е лесно да ги различите едно от друго, но ако ви е трудно да казвате „р“, може да стане ужасно объркване: представете си как се опитвате да карате колело по петно синя боя или разкопавате цяла улица, за да намерите нещо за обличане, защото сте поканени на вечеря с друиди.

Друидите са живели преди хиляди години. Обличали са се в дълги бели роби и са имали твърдо мнение по въпроса колко хубаво нещо е слънцето. Знаете ли какво е „мнение“? Вярвам, че някой в семейството ви има такова, затова го помолете да ви разкаже за него. Да питаш хората за мнението им е един чудесен начин за създаване на приятели. Ако казвате собственото си мнение, също може да се получи, но не е толкова сигурно.

Днес повечето хора знаят колко хубаво нещо е слънцето и затова няма много друиди, но все пак са останали няколко, просто в случай че забравим. Ако срещнете някой в дълга бяла роба, който непрекъснато говори за слънцето, значи сигурно сте попаднали на друид. А ако той се окаже на две хиляди години, работата е сигурна.

Ако бялата роба на този, когото сте срещнали, е малко по-къса и има копчета отпред, той може би не е друид, а астроном. Ако е астроном, едно от нещата, които можете да го попитате, е колко е далеч слънцето. Отговорът сигурно ще ви стъписа. Ако не ви стъписа, кажете му от мен, че не ви е обяснил добре. След като ви е казал колко далеч е слънцето, попитайте го колко далеч са звездите. Това наистина ще ви стъписа. Ако не можете да си намерите астроном, накарайте родителите си да ви намерят. Не всички астрономи носят бели връхни дрехи и затова понякога се забелязват трудно. Някои носят джинси и даже костюми.

Когато казваме, че нещо ви е стъписало, имаме предвид, че ви е изненадало страшно много. Когато казваме, че нещо е скорец, имаме предвид прелетна птица. Думата „птица“ се използва често и затова се произнася лесно. Повечето от често употребяваните думи като „къща“, „кола“ и „дърво“ се произнасят лесно. Думата „прелетна“ не се използва толкова често и понякога като я произнасяте имате чувството, че на зъбите ви е залепнал дъвчащ бонбон. Ако наричахме птиците „прелетници“ вместо „птици“, сигурно нямаше да говорим толкова за тях. Всички щяхме да казваме „Я виж, куче!“ или „Я, котка!“, но ако видехме прелетник, сигурно щяхме да казваме „Вече следобед ли стана?“ и дори нямаше да го споменаваме, колкото и да е красив.

Но „прелетен“ не означава, че нещо е залепнало с дъвчащ бонбон, колкото и да звучи така. То означава, че нещото прекарва част от годината в една страна и другата част в друга.

Бранденбургски концерт №5

Каквито и нови върхове в науката или изкуството да постигаме, Бах изглежда вече е минал оттам. Когато образите на странни математически зверове надничат от сърцето на природата — фрактални ландшафти, безкрайно развиващи се кашмирени мотиви от модела на Манделброт, редовете на Фибоначи, описващи модела на листата върху клонче от дърво или растение, странните ядра на привличане, пулсиращи в сърцето на хаоса — винаги се сещаме за сложните главозамайващи спирали на Бах.

Някои казват, че математическата сложност на Бах го лишава от емоционалност. Аз мисля, че е вярно точно обратното. Когато слушам взаимодействието на инструменталните партии в една полифония на Бах, всяка индивидуална музикална линия грабва отделно чувство в съзнанието ми и го отнася в една синхронна емоционална въртележка. Една партия може да си напява тихо сама, друга да вилнее в екстаз, трета да ридае в ъгъла, а четвърта да танцува. Разгарят се спорове, смях, ярост. Възстановява се покой. Партиите може да бъдат безкрайно различни, но винаги са свързани по един невидим начин. Емоциите са сложни като в едно семейство.

А сега, когато открихме, че индивидуалното съзнание е семейство от отделни партии, работещи поотделно, но заедно, за да създадат мимолетното просветление наречено съзнание, виждаме, че Бах отново е бил там преди нас.

Когато слушате петия Бранденбургски концерт, не ви е нужен музиковед, за да ви каже, че се случва нещо ново и различно. Даже три столетия след времето, когато действително е бил нов, вие чувате характерната динамична енергия на гений в разцвета на силите си, който с абсолютна увереност твори нещо необуздано и предизвикателно. Когато го е писал, Бах е отдал предпочитание на клавесина, а не на виолата, която използва по-често в творбите си. Концертът е писан в един щастлив и продуктивен период от живота му, когато поне е бил заобиколен от неколцина талантливи музиканти. Клавесинът по традиция играе поддържаща роля, но не и този път. Бах го оставя да се вихри на воля.

Когато се заслушате в първия момент, чувате как се ражда нещо странно, ново и плашещо. Нещо като огромен двигател или пък великански кон, който подготвят за някаква Херкулесова задача, заобиколен от (метафорите са неизбежни, когато езикът се опитва да догони музиката) отбор помагачи, които се суетят край него. Чуваш тропота на копита, тръст, отвреме навреме кариер, нетърпението и пробния бяг, когато помагачите отначало подвикват окуражаващо, а после наблюдават със затаен дъх. Той препуска нагоре надолу, прави още един бърз кръг… и тогава останалите инструменти притихват. Той остава свободен и сам, рие земята с копито, диша дълбоко, набира сила и се понася в тръст…

И тогава се понася — препуска… лети… катери се… лази… бута… задъхва се… огъва се… хвърля се… блъска се в земята… блъска се… блъска се… изведнъж се освобождава, понася се отчаяно напред и, с една неочаквана последна стъпка на баса e свободен — основният мотив избухва триумфално и надмогва плача и танца (т. е. Втората и третата линия).

Бранденбургските концерти са познати на всеки, но това не бива да ни заслепява за тяхното величие. Убеден съм, че Бах е най-големият гений живял някога на земята и че е писал Бранденбургските концерти, когато е бил щастлив.

„Класика Пенгуин“, Част 27: Бах — „Бранденбургски концерти“ №5 и 6, Концерт за цигулка в ла минор (Английски камерен оркестър с диригент Бенджамин Бритън)