Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)

Интервю с Onion A. V. Club13

THE ONION: Вие се занимавате с много работи наведнъж. За какво искате да говорим първо?

ДЪГЛАС АДАМС: Основните неща са две. Първото е, че сме на път да приключим нещото, над което се трудя вече почти две години, а именно един CD-ROM. Ще излезе до два месеца. Другото е, че току-що сключих договор с „Дисни“ за продажбата на „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Предполагам, че с това ще се занимавам в следващите няколко години. Ще правя филма.

THE ONION: Разкажете за „Звезден кораб Титаник“.

ДЪГЛАС АДАМС: Ами, това е CD-ROM и най-важното нещо е, че започна като CD-ROM. Хората искаха да направя CD-ROM по „Пътеводителя“ и аз си помислих: „Не, не“. Не исках да правя поредната дойна крава от книга, която вече бях написал. Според мен дигиталните медии са достатъчно интересни сами по себе си, за да заслужават творчество. Защото като ти хрумне някоя идея, следващата мисъл, която нахлува в мозъка ти след идеята, е „Какво е това? Книга ли е филм ли е, това ли онова ли, разказ ли е или овесени ядки за закуска?“ Всъщност решението какво да бъде, от този момент нататък оформя развитието на идеята. Затова едно нещо ще бъде съвсем различно, когато се развива като CD-ROM и когато се развива като книга. Всъщност, малко послъгвам, защото идеята като такава, под формата на единичен абзац, се роди в една от книгите на „Пътеводителя“ — май в „Животът, вселената и всичко останало“. Защото винаги когато „Пътеводителя“ стигнеше до задънена улица, измислях две други странични линии в историята и ги давах като тема за разговор на екипа на „Пътеводителя“. И така, там се спотайваше една малка идея и много хора ми казаха: „О, това трябва да го направиш на книга“. Идеята ми се стори прекалено добра, а аз не ги обичам много такива. Оказа се обаче, че има една много основателна причина да не правя „Звезден кораб Титаник“ на книга и тя беше, че ставаше въпрос за предмет. В идеята не участваха никакви хора, а в книгите все пак трябва да участват хора. Затова, по-късно, когато си помислих: „Добре, сега пък искам да направя CD-ROM, защото искам да оправдая факта, че пилея цялото си време в ровичкане в компютрите“. Всъщност исках да направя от този CD-ROM едно подходящо и зряло произведение. И си мислех какво трябва да направя. И изведнъж си спомних, че онова, което ме беше възпряло да превърна „Звезден кораб Титаник“ в книга — че ставаше въпрос за място, предмет, кораб — в случая беше негово предимство. Когато правите CD-ROM, вие създавате именно място, обкръжение.

THE ONION: И потребителят става героят.

ДЪГЛАС АДАМС: Да, точно така. След като мястото веднъж започне да се развива, идват героите. Но тук не ставаше дума за героите, а за кораба. Тогава исках да направя нещо… Ами или много старомодно, или много радикално, в зависимост от гледната точка; исках да вградя генератор на диалози в играта. Преди много години направих игра на основата на „Пътеводителя“ заедно с една компания „Инфоком“, която беше страхотна. Те правеха остроумни, интелигентни и грамотни игри въз основа на текст. Нали знаете, няколко хиляди години човешката култура се е оправяла прекрасно с текста, а привнасянето на елемента интерактивност просто увеличава възможностите. Компютърът се превръща в разказвач, а играчът в слушател, като навремето, когато разказвачът е откликвал на публиката, вместо само публиката да откликва на разказвача. Работата ми доставяше невероятно удоволствие. Беше ми страшно приятно да конструирам тези виртуални диалози между играча и машината. Затова реших, че няма да е лошо да доразвия нещата в съвременна графична игра. Защото много ми се искаше да видя дали старата диалогова технология може да се приложи така, че героите да проговорят. Слагаме ги в средата и оттам нататък гледаме какво става. И така започнахме да разработваме проблема как да говорим на героите. Естествено, всеки проблем касаещ езика неизбежно се разраства. Да започна с това, че искахме играта сама да генерира репликите, което дава гъвкавост и изреченията се конструират от ход. От друга страна обаче всички герои звучат като норвежци с мозъчно сътресение, което изобщо не ми харесваше. Затова по някое време осъзнахме, че ще трябва да запишем репликите предварително. А аз си помислих: „Това е ужасно, защото отговорите ще бъдат ограничен брой. Ще стане… Ох, не знам“. Начинът, по който накрая разрешихме проблема, или постепенно разрешихме проблема, беше обемът на предварително записаните реплики да става все по-голям и по-голям, и по-голям, и по-голям. Тази сутрин записахме още два часа. Вече разполагаме с около шестнайсет часа откъси от разговори: фрази, изречения, половин изречения и всичко останало, което машината компилира от ход в отговор на онова, което й пишете. Известно време нещата не вървяха много добре. Но сега, през последните две-три седмици започнаха да се връзват едно с друго и диалогът започна да придобива плът и кръв. Разни хора се отбиваха и говореха: „Да, да, не виждам как ще проработи. Ами ако попитам това?“ И питаха и ченетата им увисваха. Беше страхотно. Същите тези хора сядаха и прекарваха часове в разговор с героите. Бързам да добавя, че тези шестнайсет часа диалози бяха записани от един съвсем малък екип. Част от диалозите написах аз, друга част написаха други и ги събрахме заедно. Резултатът е забележителен. Светът на играта се насели. Пълно е с откачени повредени роботи, които си имат мнения и отношения, и идеи, и странни истории, и знаят разни съвсем неочаквани неща. Можете да завържете разговор с всеки един от тях.

THE ONION: Не се ли притеснявате, че след този огромен труд хората няма да му придадат тежестта, да речем, на една книга или филм? Че няма да го възприемат като форма на изкуство?

ДЪГЛАС АДАМС: Всъщност, надявам се да стане точно така. Идеята за изкуство ме тревожи много повече. Откакто завърших английска литература се опитвам да избягвам представата, че правя изкуство. Смятам, че идеята за изкуство убива творчеството. Това беше една от причините наистина да искам да направя компютърна игра: защото никой няма да я приеме на сериозно и аз ще мога да подхвърля през оградата някои наистина добри идеи. Интересно колко често се получава така. Предполагам, че в началото на епохата на романите, повечето от първите романи са били просто един вид порнография: в частния случай всяка една медия е започнала като порнография и след това е пораснала. Бързам да добавя, че тази компютърна игра не е порнография. Преди 1962-а всички мислеха, че попмузиката е нещо като… На никой дори не му хрумваше да я нарече изкуство, но се намериха невероятно талантливи хора, който я обожаваха и я смятаха за най-великото забавление на света. И след няколко години се появиха „Сержант Пепър“ и така нататък и всички я нарекоха изкуство. Според мен всяка медия е най-интересна преди на някой да му хрумне да я нарече изкуство и когато повечето хора все още я смятат за боклук.

THE ONION: А ще ви бъде ли приятно, да речем след двайсет години, да ви познават като един от първите творци на компютърната игра като изкуство?

ДЪГЛАС АДАМС: Е, ще ми е приятно да я купят повече хора. Първата причина е изключително очевидна. Но другата е, че ако хората я харесат и се забавляват с нея, ще остана с усещането за добре свършена работа. А ако се появи някой да каже: „О, това е изкуство“, може и така да е. Не ме вълнува особено. Но смятам, че хората ще решат. Но не това трябва да е целта. Няма нищо по-лошо от това някой да седне да пише роман и са си говори: „Хм, да, в момента творя нещо с висока художествена стойност“. Смешно е. Наскоро прочетох от чисто любопитство „Тъндърбол“, един от романите с Джеймс Бонд и съжалих, че не съм го прочел, когато съм бил на, не знам, може би на четиринайсет, особено за да попадна на онзи момент, когато той слага ръка върху гърдите й и казва „Господи, колко вълнуващо“. Но си помислих, че след като Джеймс Бонд се превърна в такава икона на поп културата през последните четирийсет години, все пак трябва да видя за какво става дума. Онова, което ме подсети да го прочета, беше не само фактът, че книгата се въргаляше в къщи, а и че тъкмо бях прочел някаква статия, в която се казваше, че целта на Ян Флеминг е била не да е литературен, а да е грамотен. Разликата е много голяма и много важна. Затова реших да хвърля един поглед дали е така. Беше интересно, защото книгата наистина е едно добро произведение на занаята. Той има език, умее да го използва и пише добре. Но е ясно, че никой не нарича това литература. Но аз мисля, че повечето най-интересни произведения се създават в области, където хората не мислят, че творят изкуство, а просто упражняват занаята си и са добри занаятчии. Да бъдеш грамотен писател означава да си добър занаятчия, да познаваш работата си, както и да използваш инструментите на занаята умело и без да ги повреждаш. Усещам се, че когато чета литературни романи — нали знаете, онези с главно „Л“ — повечето пъти намирам съдържанието им за пълна глупост. Ако искам да чета нещо интересно за човешката психика, отношения и поведение, ще взема нещо от писателките на криминални романи като Рут Рендъл, например. Ако искам да чета нещо, което ще ми даде храна за сериозни и фундаментални размисли или, ако щете за състоянието на човека като цяло, за смисъла на съществуването ни, за всичко което става, предпочитам нещо писано от учен, като например Ричард Докинс. Имам усещането, че дневният ред на най-важните неща от живота е преминал от ръцете на романистите към тези на учените, защото те вече знаят повече. Имам склонност да се отнасям доста подозрително към неща, които смятат себе си за изкуство, още докато се създават. Доколкото това засяга компютърната игра, исках да направя най-доброто, на което съм способен, и да се забавлявам възможно най-много докато го правя. Мисля, че е доста добра. Винаги има нещо, за което те е яд, че не си го направил по-хубаво, но една творба не може да се създава цяла вечност. Играта е страшно добра.

THE ONION: Какво става с филма? От няколко десетилетия се носят слухове, че ще има филм по „Пътеводителя“.

ДЪГЛАС АДАМС: А, да. Нещата се пекат и предишните източници на слухове бяха два. Първият възникна, когато преди петнайсет години продадох правата на Иван Райтман, който още не беше толкова известен. Нещата не се получиха, защото с Иван дори не се познавахме. Впоследствие се оказа, че той изобщо не е прочел книгата преди да я купи. Мисля, че не беше за него и че той искаше нещо съвсем различно. В крайна сметка не стигнахме до споразумение, всеки пое по пътя си, правата преминаха към „Колумбия“, а той се зае с филма „Ловци на духове“, така че можете да си представите колко се подразних. Правата останаха собственост на „Колумбия“ още доста години. Мисля, че Иван Райтман беше наел някой да напише сценарий по „Пътеводителя“ и това беше най-отвратителният сценарий, който бях виждал. За жалост отгоре му стоеше моето име, заедно с името на другия писател, въпреки че в сценария нямаше и една запетайка от мен. По някое време открих, че сценарият си е стоял от край време в града на сценариите, или не знам къде, и че всички смятат, че аз съм го писал, и че съм ужасен сценарист. От което ми стана доста неприятно. Няколко години по-късно се запознах с един човек, който после ми стана много добър приятел, Майкъл Несмит, чиято кариера включваше какво ли не: Освен че е филмов продуцент, той е и един от създателите на групата „Мънкис“. Което, след като го опознах, ми се стори малко странно, защото той е един сериозен, замислен и кротък мъж, въпреки палавите искрици в погледа. И той ми предложи да работим заедно. Той да бъде продуцент, аз да пиша сценариите и така нататък. Известно време работихме доста добре, но след това на Холивуд нещата май му се сториха остарели и работата замря. Онова, което ми повтаряха непрекъснато, в общи линии беше: „Фантастичните комедии не стават за филм. И причината е следната: Ако ставаха, някой досега щеше да го е направил.“

THE ONION: Логиката май издиша.

ДЪГЛАС АДАМС: Е, миналата година излезе „Мъже в черно“, така че вече някой го е направил. А „Мъже в черно“ е… как да го кажа по-деликатно? Намерих някои негови елементи за странно познати, ако мога така да се изразя. Изведнъж една фантастична комедия от кръвната група на „Пътеводителя“ стана един от най-успешните филми за всички времена. Това донякъде промени пейзажа. Хората изведнъж поискаха подобни филми. Проектът с Майкъл… В крайна сметка не го осъществихме, но се разделихме като добри приятели и все още сме. Надявам се за в бъдеще да има други проекти, по които да работим заедно, защото аз страшно го харесвам и двамата работим прекрасно. Освен това, колкото повече време прекарвам в Санта Фе, толкова по-добре. И така, сега филмът е при „Дисни“ — по-конкретно, при „Караван“, която е една от най-големите независими продуцентски компании, но все пак е свързана с „Дисни“. Много ме е яд, че вече петнайсет години нищо не става; въпреки това съм в невероятен възторг от факта, че днес може да се направи далеч по-добър филм, отколкото преди петнайсет години. Става въпрос за техническата част; за това на какво ще прилича и как ще върви. Повече от ясно е, че действителните качества на един филм зависят от сценария, играта, режисурата и така нататък, а за петнайсет години тези умения нито са се издигнали, нито са потънали. Но поне техническата част отбеляза страхотен напредък.

THE ONION: Филмът ще се режисира от Джей Роуч [Остин Пауърс], нали?

ДЪГЛАС АДАМС: Точно така. Той е интересен мъж. Общуваме доста. В основни линии ключът към цялата работа беше, когато се запознах с Джей Роуч, защото се спогодихме моментално и аз си помислих: „Ето един интелигентен и разбран мъж“. Той е не просто интелигентен и разбран, но за неговата интелигентност и разбраност има мярка: иска да си сътрудничим много тясно над работата по филма. Което е безотказен начин режисьорът да спечели сърцето на автора. Всъщност когато правех оригиналния радио сериал, подобно нещо не се практикуваше и трябваше само да пиша. Но аз успях да се намеся малко в продуцентската работа. Продуцентът/режисьорът малко се изненада, но в крайна сметка го прие доброжелателно. Поради което вършех страшно много работа по записването на програмата, а Джей искаше да направя същото за филма. Аз усетих, че най-после съм намерил човек, с когото мога да работя. Но трябва да е ясно, че го казвам в началото на процес, който ще продължи две години. Така че не се знае. Единственото, което мога да кажа, е, че на този етап от играта условията са възможно най-честни. Затова съм настроен доста оптимистично и радостно.

THE ONION: От създаването на радио сериала изминаха двайсет години, нали?

ДЪГЛАС АДАМС: Ами, почти двайсет години. Другия месец стават точно двайсет.

THE ONION: Каква е тайната на неувяхващата привлекателност на „Пътеводителя на галактическия стопаджия“?

ДЪГЛАС АДАМС: Не знам. Знам само, че работих много по него и много се тревожих за него и че написването му ми струваше много. Ако има лесен начин да се направи едно нещо, аз винаги ще намеря някой много по-труден. Освен това подозирам, че любовта на читателите към книгата има нещо общо с количеството работа, което съм й посветил. Звучи малко елементарно, но нямам по-добро обяснение.

THE ONION: Филмът по първата книга ли ще бъде?

ДЪГЛАС АДАМС: Да. Стана ми смешно, защото се сетих за коментарите в Мрежата по този повод. Някой твърдеше, че съм щял да сложа и петте книги. Хората просто не разбират процеса на разгръщане на една книга във филм. Някой беше казал, и съвсем правилно, че най-добрият материал за филм е разказът. Което означава, да, филмът ще бъде по първата книга. По този повод трябва да кажа, че всеки път, когато седна да правя нова версия на „Пътеводителя“ тя изпада в силни противоречия с всички предишни версии. Най-сигурното, което мога да кажа за филма е, че ще противоречи специално на първата книга.

THE ONION: Коя версия на „Пътеводителя“ ви е най-любима?

ДЪГЛАС АДАМС: При всички положения не телевизионният сериал. В зависимост от настроението си харесвам най-много или радио сериала или книгата, които са другите две версии, което означава, че трябва да предпочета една от тях, нали така? Отношението ми към тях е различно. От една страна радио сериалът беше мястото, където започна всичко, където порасна; там покълна семето. Освен това там имах усещането, че аз и колегите ми от екипа — продуцентът, звукорежисьорът и другите, разбира се и актьорите — всички творяхме нещо революционно за онова време. Или по-скоро, имах чувството, че тогава всички бяхме напълно луди. Помня как седяхме в подземното студио и часове наред обработвахме звука на кит, който се удря в земята с триста мили в час. След като си прекарал там часове и дни, накрая започваш да се съмняваш в здравия си разум. Естествено, не знаеш дали изобщо някой ще слуша предаването. Но беше страхотно; зарядът беше невероятен. От друга страна, привлекателността на книгата е в това, че там съм си самият аз. Великото на всяка книга е, че авторът си е самият той. Това е. Не участва никой друг. Е, не съвсем, защото „Пътеводителят“ се разви най-вече в радио сериала и книгата носи следи от всички хора, които допринесоха за създаването му. Но въпреки чувствам книгата като изцяло моя работа. И съм доволен от нея. Чете се гладко. Човек има чувството, че е писана лесно, но аз знам какво ми струваше това.

THE ONION: Случвало ли се е „Пътеводителя на галактическия стопаджия“ да ви дойде до гуша?

ДЪГЛАС АДАМС: Имаше един период, когато наистина ми беше писнало от него и изобщо не исках да чувам нищо за него и бях готов да се разкрещя на всеки, който ми споменеше и една дума за него. Но след това ми мина и направих някои други неща. Написах книгите за Дърк Джентли. Най-любимото си произведение написах преди десетина години: Заедно с един приятел зоолог обиколихме света, за да търсим редки и застрашени животински видове и аз написах една книга, която озаглавих „Да видиш за последно“, която ми е любимата. „Пътеводителят“ вече е нещо от миналото ми, към което съм много привързан; беше велик, беше страхотен и ми се отблагодари много. Наскоро говорих с Пит Таунсенд от „Ху“ и споменах нещо като: „Господи, дано не ме запомнят само като писателя на «Пътеводител на галактическия стопаджия».“ А той ми се скара и каза: „Известно време и аз се чувствах по същия начин с «Томи». Работата е в това, че когато имаш подобно нещо в историята си, то ти отваря страшно много врати. И ти позволява да правиш други неща. Хората помнят това. То е нещо, за което трябва да си благодарен.“ И аз реших, че е много прав.

THE ONION: Изоставихте ли Дърк Джентли?

ДЪГЛАС АДАМС: Ами, започнах да пиша още една книга с Дърк Джентли, но нещо не тръгна. Не знам защо и затова я оставих. Не знаех какво да правя с нея. След една година прегледах отново материала и изведнъж си помислих: „Всъщност причината е в това, че идеите е героят не си пасват.“ Идеите бяха по-подходящи за „Пътеводителя“, но на мен не ми се пишеше още един „Пътеводител“. Затова оставих нещата така. Някой ден може да напиша още една книга от „Пътеводителя“, защото се натрупа доста материал, който просто стои и чака. Но да се върнем към Дърк Джентли, всъщност аз някак си го изоставих. Преди два-три месеца студентският театър на Оксфорд направи представление по „Холистична агенция Дърк Джентли“ и аз отидох да го гледам. Фабулата е ужасно сложна… Част от тази сложност служи да прикрие факта, че фабулата всъщност не се получава много добре… Беше ми интересно да го гледам на сцена, защото изведнъж започнах да си мисля за книгата и си казах „Е, добре са се справили, но е трябвало да направят това и да не правят онова.“ Нали разбирате, всичко се завъртя отново в главата ми. Другото интересно нещо беше, че докато седях и анализирах критично представлението, за мое голямо удивление публиката се забавляваше страхотно. Ситуацията ми се стори странна. Изведнъж си помислих: „От това ще излезе страхотен филм.“ Защото след като го бях видял в този контекст, разбрах, че от него може да излезе невероятен филм. Затова, след като „Пътеводителят“ излезе по кината, бих се заел с филм по „Дърк Джентли“. Надявам се филмът по „Пътеводителя“ да отвори повече врати в киното. Бих искал да правя филми и това ви го казва съвсем невинно човек, който не го е правил никога.

Интервюто е взето от Кийт Филипс, 1998

14 април 1999

До Дейвид Фогел„Уолт Дисни Пикчърс“

[Бел. Ред. — Това писмо оказа желания ефект. Дейвид Фогел отговори и бе уредена ползотворна среща, след която проектът по филма се задвижи напред.]

Личният живот на Чингиз Хан

Последният от конницата изчезна в пушека и тропотът на копитата заглъхна в сивкавата далечина.

Пушекът увисна над земята. Понесе се към залязващото слънце, което стоеше като отворена рана на западното небе.

В оглушителната тишина последвала битката, се чуваха съвсем малко, много малко, жалостиво малко стонове откъм кървавите осакатени останки по бойното поле.

От гората излязоха вцепенени от ужас призрачни фигури, които залитнаха и после се затичаха напред с плач — жени, търсещи своите съпрузи, братя, бащи, любими, първо сред умиращите, а после и сред умрелите. Трепкащата светлина, на която търсеха, идваше от горящото им село, което този следобед беше официално присъединено към Монголската империя.

Монголите.

Връхлетели от пустошта на централна Азия, свирепа дива сила, заварила света крайно неподготвен. Връхлетяха като диво размахана коса, колеха, посичаха и заличаваха всичко по пътя си и наричаха това завладяване.

И в земите, които вече се страхуваха от тях или щяха да се страхуват от тях, никое име не вдъхваше повече ужас от това на техния вожд, Чингиз Хан. Най-великият азиатски военачалник, той стоеше сам, почитан като бог от воините си, различим отдалеч по студената светлина в сивозелените очи, свирепо смръщените вежди и факта, че можеше да пребие до смърт когото си поиска от тях.

По-късно през нощта луната изгря и под нейната светлина една групичка конници с факли в ръце напусна тихо монголския лагер, покрил близкия хълм. Случайният наблюдател не би забелязал нищо особено в мъжа, който яздеше в средата, загърнат с плътно наметало, напрегнат, приведен над шията на коня, сякаш притиснат от тежко бреме, защото случайният наблюдател би бил мъртъв.

Бандата измина няколко мили по пътеките през окъпаната в лунна светлина гора и стигна до една полянка, където върза конете и зачака заповедите на вожда си.

Той подкара бавно коня си и огледа няколкото скупчени в центъра на поляната колибки, които с всичка сила се опитваха да изглеждат необитаеми, поне на пръв поглед.

От примитивните комини не се издигаше почти никакъв дим. От прозорците не струеше практически никаква светлина и не долитаха никакви звуци, освен гласа на някакво детенце, което казваше: „Шшшт…“

В очите на монголския вожд за миг проблесна странен зелен огън. Нещо тежко и мъртвешко, което едва ли би могло да се нарече усмивка, си проправи път през гъстата му щръкнала брада. Усмивчестото нещо подсказваше (бегло) на всеки, който би бил достатъчно глупав да го погледне, че за монголския военачалник нямаше нищо по-хубаво от една разгулна вечер след деня прекаран в насичане на хора на части.

Вратата се отвори с трясък. Един монголец нахлу като свирепа хала в колибата. Две дечица писнаха и се втурнаха към майка си, която се беше свила с широко отворени очи в ъгъла на стаичката. Едно куче излая.

Воинът хвърли горящата си факла в тлеещия огън, след което хвърли отгоре и кучето. Това щеше да го научи да се държи като куче. Последният оцелял мъж от семейството, белокос дядо, пристъпи смело напред със светкавици в очите. Монголецът светкавично отсече главата на стареца и тя се търкулна по пода, стигна до масата и се подпря лежерно на единия й крак. Тялото на стареца се вдърви за миг, защото не знаеше какво да си мисли. Когато бавно и величествено започна да се килва напред, ханът влезе в стаичката и го отблъсна небрежно от пътя си. Огледа милата домашна сценка и я удостои с мрачна усмивка. Отиде до големия стол и се настани в него като преди това го опипа. Намести се удобно, въздъхна тежко и се обърна към огъня, където кучето вече гореше весело.

Воинът сграбчи ужасената жена, разблъска грубо децата и я бутна пред хана.

Беше млада и хубав с дълга разбъркана черна коса. Бюстът й се повдигаше учестено и лицето й беше сковано от ужас.

Ханът я огледа с бавен и презрителен поглед.

— Знае ли тя — провлачи с ниския си мъртвешки глас — кой съм аз?

— Ти… ти си могъщият хан! — извика жената.

Очите на хана се приковаха в нейните.

— Знае ли тя — изсъска той — какво искам от нея?

— Аз… ще направя каквото поискаш, о хане — заекна жената — само пощади децата ми.

— Започвай тогава — каза тихо ханът, притвори очи и впери разсеян поглед в огъня.

Жената пристъпи нервно, разтреперана от страх и положи плахо бледата си ръка върху тази на хана.

Войникът блъсна ръката й.

— Не това! — излая той.

Жената подскочи ужасена и се отдръпна. Осъзна, че ще трябва да положи повече усилия. Коленичи все още трепереща на пода и понечи внимателно да разтвори коленете на хана.

— Престани! — изрева войникът и я отблъсна със злоба. Тя се сви на пода и ужасът в очите й се примеси с неразбиране.

— По-живо — процеди войникът, — попитай го как е минал денят му.

— Какво…? — изплака тя. — Не разбирам… какво…

Войникът я сграбчи, огъна я в полунелсън и бодна гърлото й с върха на меча си.

— Казах да го питаш как е минал денят му — изсъска той.

Жената изохка от болка и недоумение. Върхът на меча я бодна отново.

— Кажи го!

— Ъъ, как мина… ъъ… денят ти…? — изцвърча сякаш я душаха.

— Скъпи! — просъска войникът. — Кажи „скъпи“!

Очите й се стрелнаха ужасени към меча.

— Как мина денят ти… скъпи? — изхленчи въпросително жената.

Ханът й хвърли един уморен поглед.

— О, както обикновено — каза той. — Пълен с насилие.

И отново се загледа в огъня.

— Ха така — каза воинът. — Продължавай.

Тя се отпусна малко. Изглежда беше издържала изпита. Сега сигурно вече можеше да пристъпи към основното и да го свърши по-бързо. Тя се примъкна нервно към хана и отново погали ръката му.

Войникът я запокити в другия край на стаята, изрита я и отново я изправи пищяща на крака.

— Казах, престани! — ревна той, приближи физиономията си до нейната, облъхна я щедро с воня на евтино вино и едноседмични разложения от гранясала пърчова лой, което не я ободри особено, защото й напомни за наскоро починалия й съпруг, който вършеше същото всяка вечер. Тя се разрида.

— Дръж се мило с него! — изръмжа монголецът и изплю в лицето й един нежелан зъб. — Попитай как му е минала работата!

Челюстта й увисна. Кошмарът продължаваше. Един плющящ шамар се приземи върху бузата й.

— Просто кажи — изръмжа отново войникът — „Как мина в работата, скъпи?“ — и я блъсна към хана.

— Как… мина в работата… скъпи? — изписка нещастно тя.

Войникът я разтърси.

— Вложи малко повече чувство! — изрева.

Тя изхълца отново.

— Как… мина в работата… скъпи? — изписка нещастно пак, но този път с лека патетична извивка в края.

Могъщият хан въздъхна.

— А, не беше зле — отвърна с уморен от целия свят тон. — Овършахме малко Манджурия и проляхме доста кръв. Това беше сутринта. Следобеда главно плячкосвахме, макар че се наложи да проведем една половинчасова кланица. Ами ти какво прави днес?

След тази реплика извади от кожуха си два свитъка с карти и започна да ги разглежда замислено на светлината на догарящото куче.

Монголският воин извади една горяща главня от огъня и се приближи заплашително към жената.

— Кажи му! По-живо!

Тя отскочи с писък.

— Кажи му!

— Ъъ, убиха мъжа ми и баща ми!

— Така ли, скъпа? — попита разсеяно ханът, без да вдига поглед от картите.

— Изгориха кучето!

— А, така ли?

— Ами, ъъ, да… така…

Войникът пак я доближи с главнята.

— А, освен това ме инквизираха малко! — изписка жената.

Ханът я погледна.

— Какво? — попита отнесено. — Извинявай, скъпа, тъкмо четях тези…

— Хайде — каза войникът, — почвай да му мърмориш!

— Какво?

— Просто кажи „Виж какво, Чингиз, остави тия глупости и слушай като ти говоря. Цял ден тук слугувам край горещата…“

— Той ще ме убие!

— Смятай, че те е убил, ако не му го кажеш.

— Не мога! — извика жената и се свлече на пода. След това се хвърли към краката на великия хан. — Не ме измъчвай — изхленчи. — Ако ще ме изнасилваш, изнасилвай ме, само не…

Великият хан се изправи и я изгледа кръвнишки.

— Ами — измърмори злобно — ти само ще се хилиш — и ти си същата като останалите.

Той излетя като хала от колибата и подкара коня си в нощта с такава ярост, че едва не забрави да изпепели селото преди да си тръгне.

След поредния особено гаден ден последният от конницата изчезна в пушека и тропотът на копитата заглъхна в сивкавата далечина.

Пушекът увисна над земята. Понесе се към залязващото слънце, което стоеше като отворена рана на западното небе.

В оглушителната тишина последвала битката, се чуваха съвсем малко, много малко, жалостиво малко стонове откъм кървавите осакатени останки по бойното поле.

От гората излязоха вцепенени от ужас призрачни фигури, които залитнаха и после се затичаха напред с плач — жени, търсещи своите съпрузи, братя, бащи, любими, първо сред умиращите, а после и сред умрелите.

Далеч напред, зад димната пелена хиляди конници пристигнаха в разгърнатия си на хълма лагер, слязоха от конете си сред гълчава от крясъци и демонстративни сравнения на обратни удари с меча и се заеха незабавно с евтиното вино и гранясалата пърчова лой.

Опръсканият с кръв и уморен от битката хан слезе от коня си пред великолепно драпираната си имперска шатра.

— Коя беше тази битка? — попита той сина си Огдай, който беше яздил редом с него. Огдай беше млад и амбициозен генерал със страстни увлечения към всякакъв вид жестокост. Надяваше се да подобри собствения си Познат Световен рекорд по брой набодени селяни с един замах на меча и смяташе тази вечер да се упражнява.

Той пристъпи към баща си.

— Това беше Битката за Самарканд, о, хане! — извести той и развъртя меча си по ужасно впечатляващ начин.

Ханът скръсти ръце, облегна се на коня си и впери поглед в кървавия хаос, който бяха сътворили в долината.

— Ох, вече не намирам никаква разлика — изрече с въздишка ханът. — Спечелихме ли?

— О, да! Да! Да! — възкликна Огдай с трескава гордост. — Победата бе наистина велика!

— Наистина велика! — добави и развъртя въодушевено меча си. Упражни няколко набождания. Да, помисли си, тази вечер щеше да пробва с шестима.

Ханът вдигна лице към сгъстяващия се здрач.

— О, скъпи — каза той, — след всичките тези двайсет години на двучасови битки, имам чувството, че в живота трябва да има и още нещо, разбираш ли. — Той се обърна, вдигна предницата на съдраната си и окървавена избродирана със злато туника и се загледа в косматото си шкембе. — Я пипни — каза. — Май съм понапълнял.

Огдай се взря в шкембето на великия хан със смесица от почитание и досада.

— Ъъ, не — отвърна. — Изобщо не си напълнял.

Огдай щракна с пръсти и повика един слуга, който му донесе картите, прободе го и, докато падаше, измъкна плановете на великата кампания от безчувствените, но не съвсем изненадани пръсти.

— А сега, о, хане — започна той, разстилайки картите върху гърба на друг слуга, който стоеше специално окован за целта, — трябва да поемем към Персия, откъдето ще можем да завладеем целия свят!

— Не, не, я пипни тук — каза ханът, стиснал с два пръста сланината на корема си. — Мислиш ли…

— Хане! — прекъсна го нетърпеливо Огдай. — Ние сме на път да завладеем света! — Той заби ножа си в картата, уцелвайки слугата в левия бял дроб през един подъл процеп между ребрата.

— Кога? — намръщи се ханът?

Огдай разпери раздразнено ръце.

— Утре! — каза той. — Започваме утре!

— О, утре ще е малко трудно, разбираш ли — каза ханът, изду бузи и се замисли за момент. — Работата е в това, че другата седмица имам лекции по масова сеч в Бокхара и мислех утре да се подготвям.

Огдай го изгледа недоумяващо, докато слугата под картата започна да се свлича на земята.

— Добре де, не можеш ли да го отложиш? — възкликна той.

— Абе виж сега, платиха ми доста голям аванс и поех нещо като ангажимент.

— Добре тогава, сряда?

Ханът извади един свитък от туниката си, погледна го и поклати бавно глава.

— Май няма да стане за сряда…

— Четвъртък?

Не, за четвъртък имам твърд ангажимент. Огдай и жена му ще ни дойдат на вечеря и, а аз им обещах…

— Ама аз съм Огдай.

— Ами значи тогава и ти си зает.

Единствено шумът от крясъците, побоищата и кавгите на хилядите космати монголци нарушаваше мълчанието на Огдай.

— Виж — продума тихо, — кога ще можеш да завладееш света… в петък става ли?

Ханът въздъхна.

— Секретарката идва в петък сутрин.

— Така ли.

— Пълно е с писма за отговаряне. Нямаш представа колко хора се опитват да ми ангажират времето. — Ханът се отпусна замислено на коня си. — Бих ли подписал това, бих ли се появил на онова. Бих ли бил така добър да направя една спонсорирана сеч с благотворителна цел. Всичко това отнема време докъм три следобед, след което се надявам да си тръгна рано и да изкарам един по-дълъг уикенд. А за понеделник, понеделник…

Той се консултира отново със свитъка си.

— Боя се, че в понеделник е изключено. Почивка и възстановяване, нещо, за което настоявам. Какво ще кажеш за вторник?

Необичайният пронизителен шум в далечината в този момент звучеше като нормалното ежедневно хлипане на жени и деца по изкланите им мъже, и ханът не му обърна никакво внимание. На хоризонта проблесна светлина.

— Вторник — виж, сутринта съм свободен — не, чакай малко, обещах среща на онзи адски интересен симпатяга дето знае всичко за разбирането на нещата, а това е нещо, в което хич не ме бива. Жалко, щото това ми беше единствения свободен ден другата седмица. Обаче другия четвъртък можем да помислим сериозно за… — или не, тогава трябваше да…

Пронизителният звук продължаваше, всъщност той се усилваше, но беше толкова недоловим във вечерния бриз, че не успя да накара сетивата на хана да му обърнат внимание. Приближаващата светлина беше толкова бледа, че се сливаше изцяло с лунната, която тази вечер беше ярка.

— … и се боя, че това е положението до края на март — каза ханът.

— Април? — попита уморено Огдай. Мимоходом кръцна черния дроб на един преминаващ слуга, но радостта се беше изпарила. Подхвърли разсеяно парчето в мрака. Едно куче, което с годините беше надебеляло доста, като спазваше елементарното правило да стои неотлъчно близо Огдай, се хвърли към мръвката. Скапани времена.

— А, не, април е изключено — каза ханът. — Април заминавам за Африка, обещал съм си го.

Светлината приближаваща през нощното небе най-накрая успя да привлече вниманието поне на един или двама от другите монголски главатари в околността, които като по чудо спряха да си разменят тупаници и да пробождат разни неща, и кротнаха.

— Виж — каза Огдай, все още без да осъзнава какво се задава, — можем ли тогава да се разберем да завладеем света през май?

Могъщият хан засмука зъбите си в знак на съмнение.

— Е, не ми се ще да се обвързвам толкова отдалеч. Много е потискащо да си разграфяваш живота толкова занапред. За бога, не е лошо да прочета нещо, и кога да намеря време? Както и да е… — Той въздъхна и надраска в свитъка — „Май — евентуално завладяване на света“. Отбелязвам си го с молив, така че не го смятай за абсолютно уговорено — напомняй ми от време на време и ще видим как ще се развият нещата. Я, какво е това?

Бавно, с грацията на красива жена влизаща във вана, един издължен, елегантен, сребрист космически кораб се снижи кротко на земята. От него се разля мека светлина. От отварящата се врата пристъпи едно високо и елегантно същество с интересен сивозеленикав тен. То пристъпи бавно към тях.

На пътя му лежеше тъмната фигура на селянина, който си плачеше тихичко, докато наблюдаваше как кучето на Огдай изяжда черния му дроб, защото знаеше, че няма как да си го върне и се чудеше как по-дяволите ще продължи оттук нататък жалкия му живот. Най-накрая избра точно този момент, за да се спомине.

Високият извънземен го прескочи с погнуса и, въпреки че за да го разбереш, трябваше да се вгледаш изключително внимателно в лицето му, с известна завист. Той кимна сдържано и на двамата монголски вождове и измъкна бележник изпод тежката си металическа роба.

— Добър вечер — произнесе с тих и лукав глас. — Казвам се Уоубегър, наричан още и Вечно продължения, няма да ви занимавам с причините за това. Поздрави.

Обърна се и заговори на могъщия хан, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Вие ли сте Чингиз хан? Чингиз Темюджин хан, син на Йесугей?

Свитъците с програмата изпаднаха от ръцете на хана. Бледото сияние откъм кораба на Уоубегър обливаше учудената му, обезобразена, изтерзана жълта физиономия. Могъщият император като в сън пристъпи напред в знак на потвърждение.

— Може ли само да проверя още веднъж правописа? — каза извънземният и му показа бележника. — Не ми се ще сега да сбъркам и да почвам всичко отново, наистина.

Ханът кимна безпомощно.

— С толкова „х“ се пише нали?

Преобразеният император отново кимна, наклонил леко глава с все още хипнотизиран поглед.

— Добре — каза Уоубегър и отбеляза нещо в бележника. Вдигна поглед.

— Чингиз хан — каза той, — ти си чекиджия; ти си пиянде; ти си едно нищожно лайно. Благодаря. — След което се върна на кораба си и отлетя.

Настъпилата тишина беше гадна.

Същата година Чингиз хан прегази Европа с такава жестокост, че едва не забрави да изгори Азия, преди да си тръгне.

Базирано на част от оригиналния скеч, измислен от Греъм Чапман и написан от Чапман и Адамс за телевизионното шоу на Греъм Чапман „Вън от дърветата“, 1975.

Из „Крайно, невероятно весела хумористична книга за коледна почивка“, 1986

Младият Зейфод и безопасността

Огромният космически кораб се носеше бързо над повърхността на изумително красивото море. Той кръжеше напред и назад още от ранния предобед, описвайки все по-широки завои, докато накрая привлече вниманието на местните островитяни, кротък и обичащ морската храна народ, които се събраха на брега и примижаха срещу слънцето, опитвайки се да видят какво толкова става.

Всеки походил насам-натам и видял това-онова човек с богата обща култура щеше да забележи удивителната прилика на кораба с кантонерка — огромна, наскоро разбита с взлом кантонерка — летяща с чекмеджетата нагоре.

Островитяните, чийто мироглед беше съвършено различен, се учудиха колко малко приличаше на омар.

Те обсъдиха развълнувано пълната му липса на щипки, неподвижния му и скован гръб, както и факта, че очевидно му беше особено трудно да се задържи на земята. Последното им се стори особено смешно. Те заподскачаха нагоре и надолу, за да демонстрират на глупавото нещо, че, специално за тях, стоенето на земята е най-лесното нещо на света. Но забавлението скоро им омръзна. В крайна сметка, тъй като нещото определено не беше омар, и тъй като светът им бе благословен с изобилие от разни неща като омари (поне половин дузина от които в момента маршируваха апетитно по пясъка), решиха, че не си струва да си губят повече времето с нещото, вместо което решиха да обядват незабавно с омари.

Точно в този миг корабът изведнъж застина във въздуха, след което се наклони и се бухна в океана, изплисквайки мощен гейзер, който накара островитяните да се изпокрият с писъци в гората. Изнервените островитяни се показаха след няколко минути, но във водата вече имаше само една разширяваща се кръгла вълна и няколко бълбукащи мехурчета.

Странно, казаха си един на друг с усти пълни с най-вкусните омари, които можеха да се намерят в Западната Галактика, това се случваше вече втори път за тази година.

Корабът, който не беше омар, се гмурна направо на дълбочина двеста фута и увисна там, в тежката синевина, докато безбрежните водни маси се полюшваха около него. Високо горе, където водата беше прозрачна, проблесна ято сребристи риби. Долу, където светлината достигаше трудно, цареше свирепо тъмносиньо.

Слънчевите лъчи доста се колебаеха дали да проникват на тази дълбочина. Някакъв голям морски бозайник с гладка като коприна кожа се приближи небрежно и огледа кораба с неголям интерес и неособено изненадано, след което се плъзна нагоре към играещата светлина.

Корабът изчака минута-две, събирайки данни, и се спусна с още сто фута. На тази дълбочина тъмнината беше убедителна. След малко вътрешното осветление на кораба изгасна и в секундите преди главните му фарове внезапно да се включат, единствената видима светлина идваше от дребния блед розов надпис на кораба, който гласеше „Корпорация Бийблброкс — Спасяване на Имущество — Неудържими сме“.

Мощните лъчи се насочиха надолу и заловиха в крачка един пасаж среброперки, които се разбягаха в тих ужас.

В сумрачната контролна зала на кораба, която описваше широка дъга от тъпия му нос, четири глави надничаха в компютърния екран, който анализираше много, много слабите накъсани сигнали, излъчвани откъм морските глъбини.

— Това е — обади се накрая притежателят на една от главите.

— Сигурно ли е? — попита притежателят на друга глава.

— Сто процента сигурно — отвърна притежателят на първата.

— Сто процента ли си сигурен, че корабът, който катастрофира на дъното на този океан, е корабът, за който ти беше сто процента сигурен, че сто процента не може да катастрофира? — обади се притежателят на останалите две глави. — Ей — вдигна той две от ръцете си, — само питам.

Двамата представители на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“ отговориха на предизвикателството с леден поглед, на който мъжът с четния брой глави не обърна никакво внимание. Той се намести на пилотското кресло, отвори две бири — едната за себе си и другата също за себе си — вдигна крака на таблото и подвикна „Хей, бейби“ на преминаващата зад ултрастъклото риба.

— Мистър Бийблброкс — започна с нисък глас по-ниският и по-малко окуражаващ чиновник.

— Да? — Зейфод смачка изпразнилата се внезапно бирена кутия в няколко от по-чувствителните прибори. — Искате да поплуваме ли? Хайде.

— Мистър Бийблброкс, дайте окончателно да си изясним нещо…

— Ами да, дайте. Имате ли нещо против да започнем с това. Защо просто не ми кажете какво всъщност има на този кораб?

— Казахме ви — отговори чиновникът. — Отпадъци.

Зейфод се спогледа отегчено със себе си.

— Отпадъци — отбеляза. — Отпадъци от какво?

— От процеси — каза чиновникът.

— Какви процеси?

— Съвършено безопасни процеси.

— Света Заркона Вуустра! — възкликнаха в хор двете Зейфодови глави. — Толкова безопасни, че трябваше да построите кораб колкото царска крепост, който да отнесе вторичните отпадъци до най-близката черна дупка и да ги метне вътре! Само че той няма да стигне дотам, защото пилотът смята да прекъсне полета за кратка почивка — нали така се казваше — и да си похапне омари…? Добре де, пилотът е яко копеле, но… имам предвид себе си, наближава време за обяд, продуктите от храносмилането наближават критичната маса, абе наближава… наближава… нямам думи!

— Млъкни — сопна се дясната глава на лявата, — излагаме се! — Тя дръпна една яка успокояваща глътка от останалата бирена кутия. — Вижте какво, момчета — поде отново след миг на покой и съзерцание. Двамата чиновници не бяха обелили нито дума. Разговорите с подобен тон не ги вдъхновяваха.

— Просто искам да знам в какво ме забърквате — заинати Зейфод и забоде пръст в екрана с бягащите по него показания, които не му говореха нищо и изобщо не му харесваха. Изобилстваха с ужасно дълги числа и неразбираеми термини. — Катастрофирал е, нали? — изкрещя той. — И е пълен с неопределени епсилонски радиоактивни пръти или не знам какво там, дето трябва да прелети милиарди години назад през целия космически сектор и това е катастрофирало. Така ли е? Това ли ще намерим? И сигурно ли е, че от тази гадост няма да ми пораснат още няколко глави?

— Не е възможно да е катастрофирал, мистър Бийблброкс — държеше на своето чиновникът. — Корабът е абсолютно и гарантирано обезопасен.

— Тогава защо толкова напирате да го погледнете?

— Защото обичаме да гледаме абсолютно обезопасени неща.

— Пфууууу!

— Мистър Бийблброкс — изрече търпеливо чиновникът — държа да ви напомня, че сте на работа.

— Ами, аз нещо май изведнъж си изгубих трудовия ентусиазъм. Вие какво си въобразявате, че нямам абсолютно никакви морални такива, к’во им викаха на тия моралните?

— Скрупули?

— Да де, скрупули, благодаря. Е?

Двамата чиновници хладнокръвно чакаха и се покашляха тихичко, за да минава по-бързо времето.

Зейфод изпусна една въздишка тип „Какви времена доживяхме“ в знак на това, че сваля от себе си всякаква вина и се обърна в креслото си.

— Кораб? — извика.

— Да? — каза корабът.

— Прави каквото правя аз.

Корабът асимилира заповедта цели няколко милисекунди и, след като провери по два пъти всички уплътнения на подсилените си херметични прегради, започна бавно и неумолимо да се спуска към дъното сред мъглявата светлина на собствените си фарове.

Петстотин фута.

Хиляда.

Две хиляди.

Тук, при налягане от почти седем атмосфери, в студената бездна, където не достигаше никаква светлина, природата държеше най-перверзните си фантазии. Дълги два фута кошмари нахлуваха бясно в сноповете светлина, прозяваха се и изчезваха обратно в мрака.

Две и половина хиляди фута.

В периферията на фаровете прехвърчаха срамни тайни с очи по пипалата.

Топографията на бавно приближаващото се океанско дъно постепенно ставаше все по-ясна и по-ясна на компютърните екрани, докато накрая от фона се открои един съвсем отчетлив силует. Той принадлежеше на един чудовищен цилиндър със скосени стени, уродливо разширен в средата, където се помещаваше тежката ултраоблицовка на най-важните резервоари за отпадъци. Според конструкторите му това беше най-обезопасеният и най-херметичен кораб на света. Преди да го изстрелят, бяха подлагали материала за тази секция на удряне, мачкане, взривяване и всички други насилствени въздействия, за които се бяха сетили конструкторите, с цел да се демонстрира, че издържа на всичко.

Напрегнатото мълчание в пилотската кабина се втвърди осезателно, когато стана ясно, че именно тази секция се беше сцепила доста точно през средата.

— Всъщност, той е абсолютно безопасен — рече единият чиновник. — Конструкцията му е такава, че дори да катастрофира, резервоарите сто процента остават цели и невредими.

Три хиляди, осемстотин и двадесет и два фута.

Четири Костюма Високо-Налягане-А-Умни изплуваха бавно от люка на спасителния кораб и заплуваха към чудовищния черен силует в черната океанска нощ. Костюмите се придвижваха с ленива и почти безтегловна грация въпреки вселената от вода, която тежеше отгоре им.

Дясната глава на Зейфод вдигна поглед към безбрежния мрак отгоре и в съзнанието му за миг отекна безмълвен писък от ужас. Тя погледна наляво и с облекчение установи, че другата глава гледа брокиански ултракрикет на екрана на шлема си и не я е грижа за нищо. Малко по-вляво и малко по-назад от него крачеха двамата чиновници от „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“, а малко по-вдясно и малко по-отпред крачеше празният костюм, който носеше инструментите им и разузнаваше пътя.

Стигнаха до огромната цепнатина на „Звезден Бункер Милиард Години“ и насочиха фенерчетата си към нея. От дебелите два фута разкъсани и изкривени преградни стени стърчаха осакатени машини. В кораба се беше заселило семейство големи прозрачни змиорки, които явно харесваха дома си. Празният костюм ги изпревари и отиде да провери шлюзовете по дължината на мрачния корпус. Едва третият се отвори и то трудно. Костюмите се напъхаха в шлюза и няколко дълги минути изчакаха механизмите да се справят с чудовищното налягане на водата отвън и бавно да го заменят със също толкова чудовищното налягане на въздуха и инертните газове. Накрая вътрешната преграда се отвори и те влязоха в тъмното преддверие на „Звезден Бункер Милиард Години“.

Наложи се да минат през още няколко Титан-О-Дръж врати, които чиновниците отваряха с кварковите си ключове. Скоро навлязоха толкова надълбоко в мощните обезопасителни полета, че на екрана с ултракрикета се появиха смущения и на Зейфод му се наложи да превключи на един канал с рок клипове, тъй като за рок станциите не съществуваха прегради.

Последната врата се отвори и те влязоха в някакво помещение, наподобяващо голяма гробница. Зейфод насочи фенера си към дъното на помещението и светлината му попадна право върху едно лице с широко отворени очи и широко раззината уста.

Зейфод също зина поне четири пети толкова широко и изпищя, захвърляйки фенера, след което седна тежко на пода или, по-скоро върху едно тяло, което беше лежало необезпокоявано там почти от шест месеца и което реагира на постъпката му с мощна експлозия. Зейфод се зачуди какво пък да направи сега и, след кратък но бурен вътрешен дебат реши, че е най-уместно да припадне.

След няколко минути се свести и се престори, че не знае нито кой е, нито къде е, нито как се е озовал там, но изобщо не беше убедителен. Тогава се престори, че паметта му се е възвърнала внезапно и че отново е припаднал от шока, но празният костюм — когото Зейфод вече започваше съвсем сериозно да намразва — със зле прикрита досада му помогна да се изправи на грака и го върна насила към действителността.

Тя беше грозна като настроението му и неприятна в повече от едно отношения, най-очевидното от които бе пълноцветната аранжировка на частите от тялото на покойния корабен навигатор по пода, тавана и стените и най-вече по долната част на неговия, на Зейфод, костюм. Ефектът беше толкова смайващо погнусяващ, че повече няма да се връщаме към него в нито един момент от този разказ — освен за да отбележим мимоходом факта, че Зейфод се издрайфа в костюма си, което наложи да го смени с празния — след поредица сложни модификации в горната му част. За негов лош късмет обаче зловонието в кораба и гледката на собствения му костюм, който се разхождаше насам-натам, омазан в разлагащи се вътрешности, бяха достатъчни, за да го накарат да се издрайфа и в новия костюм, което беше проблем, с който той и костюмът просто трябваше да свикнат.

Ето. Дотук. Стига гнусотии.

Стига толкова такива гнусотии.

Собственикът на изкривеното в писък лице се беше успокоил съвсем незначително и в момента бълбукаше нещо несвързано от резервоара си с жълтеникава течност — резервоарът за аварийно потапяне.

— Той беше луд — бълбукаше, — луд! Казах му, че винаги може да опита омарите на връщане, но той беше полудял. Обсебен! На вас случвало ли ви се е нещо такова като има наоколо омари? На мен не. Много са ми гумени и лигави и изобщо не са ми вкусни, не знам. Хиляда пъти предпочитам миди и му го казах. О, Заркуон, казах му го!

Зейфод се втренчи във видението в резервоара. Мъжът беше закачен към всевъзможни животоподдържащи тръби, а гласът му бълбукаше от високоговорители и отекваше налудничаво из безкрайните глухи коридори на кораба.

— Ето това ми беше грешката — изпищя лудият. — Казах му, че всъщност предпочитам миди, а той каза, че това било, защото не съм опитвал истински добре приготвен омар, както го можели само по родните му места, които били точно тук и че щял да ми докаже. Каза, че не било никакъв проблем и каза, че омарите по тези места си стрували пътя, да не говорим, че така сме щели да си починем малко и се закле, че можел да преведе кораба през атмосферата, но това беше лудост, лудост! — изкрещя той, след което замълча и завъртя очи, сякаш думата беше размахала някакъв звънец в съзнанието му. — Корабът направо изгуби управление! Направо не можех да повярвам, само за да докажеш нещо за някакви омари, какво толкова ги възхваляват, извинявам се, че непрекъснато дрънкам за омари, ей сега ще спра, ама откакто съм се напъхал в тоя резервоар все за тях си мисля, представяте ли си какво е няколко месеца да пътуваш с едни и същи хора и да ядеш едни и същи боклуци и след това някой да ти надуе главата с омари и после да плаваш шест месеца сам-самичък в скапания резервоар и да си мислиш за омари. Ей сега спирам да говоря за омари, наистина. Омари, омари, омари — стига! Мисля, че съм единственият оцелял. Само аз успях да стигна до спасителния резервоар преди да потънем. Аз подадох сигнала за бедствие и след това катастрофирахме. Абсолютна катастрофа и то защото някакъв обичал омари. Може да ме мислите за луд. И аз вече не знам.

Мъжът впери в тях умоляващ поглед и съзнанието му изглежда се приземи бавно като падащо листо. Той премигна и ги изгледа странно като маймуна, взираща се в непозната риба. Подращи любопитно стъклената стена на резервоара с гъбясалите си пръсти. От устата и носа му изскочиха ситни наситеножълти мехурчета, задържаха се за кратко в плаващата му коса и продължиха нагоре.

— О, Заркуон, о небеса — промълви патетично на себе си. — Намерен съм. Спасен съм…

— Е — подхвана енергично единият чиновник, — най-накрая ви намерихме. — Той отиде до компютърното табло в средата на помещението и започна бързо да проверява за повреди основните наблюдаващи вериги на кораба.

— Камерата с неопределените пръти е цяла — каза.

— Свещените дингови фъшкии — изръмжа Зейфод. — Значи на борда имало неопределени пръти…!

Неопределените пръти бяха устройства, използвани за добиване на един, за щастие, вече забравен вид енергия. По едно време в миналото, когато треската за нови енергийни източници се била превърнала в истерия, някакъв млад умник забелязал единственото място, което не било използвало всичката си налична енергия — миналото. И с внезапния прилив на кръв в главата, който са склонни да предизвикват подобни прозрения, още същата нощ изобретил начин за добиване на тази енергия и само след година огромни пасажи от миналото били изцедени от последната си капка енергия и просто били безвъзвратно опустошени. Онези, които поддържали идеята за опазване на миналото, били обвинявани в скъпоструваща сантименталност. Миналото представлявало ужасно евтин, много чист и практически непресъхващ източник на енергия и освен това винаги можело да се създадат няколко Естествени Минали Резервати, разбира се, ако някой се съгласял да плати за поддръжката им, а колкото до обвинението, че източването на миналото обезкръвявало настоящето, е, може и да било така, донякъде, но последствията били пренебрежимо малки и човек все пак трябвало да се съобразява с мащабите, нали така.

Впоследствие станало ясно, че настоящето наистина се обезкръвявало, и че причината за това били хищните себични копелета-прахосници от бъдещето, които вършели същото, и чак тогава всички осъзнали, че всички неопределени пръти, както и тайната на производството им трябвало да бъдат унищожени до край и завинаги. Всички твърдели, че ставало въпрос за доброто на дядовците и на внуците им, но то, естествено, било добро за дядовците на внуците им и за внуците на дядовците им.

Представителят на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“ сви пренебрежително рамене.

— Прътите са на абсолютно безопасно място — отбеляза той, след което вдигна очи към Зейфод и в пристъп на необичайна откровеност добави, разглеждайки единия компютърен екран: — На борда има нещо далеч по-опасно. Поне се надявам още да е на борда.

Другият чиновник го прекъсна грубо.

— Какви ги дрънкаш, бе? — процеди през зъби.

Първият отново сви рамене.

— Няма значение. Каквото и да каже, никой няма да му повярва. Нали затова избрахме точно него? Колкото по-зловещи истории разказва, толкова по ще го мислят за хипи-авантюрист с развинтена фантазия. Ако пък каже и това, ще го обявят за параноик. — Той се усмихна мило на Зейфод, който кипеше от гняв в оповръщания си костюм. — Можеш да ни придружиш. Ако искаш.

— Виждаш ли? — каза чиновникът, оглеждайки ултратитаниевите външни пломби на контейнерите с неопределени пръти. — Абсолютно непроницаеми, абсолютно обезопасени.

Беше казал същото за контейнерите с химически оръжия, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да обезлюди цяла планета.

Беше казал същото за контейнерите със зета-активни смеси, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да взриви цяла планета.

Беше казал същото за контейнерите с тета-активни смеси, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да облъчи цяла планета.

— Радвам се, че не съм планета — измърмори Зейфод.

— Няма от какво да се боиш — окуражи го представителят на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“. — Планетите са в пълна безопасност. Гарантирано — добави и млъкна. Наближаваха контейнера в най-голяма близост до цепнатината в гърба на „Звезден Бункер Милиард Години“. Коридорът беше огънат и деформиран, а по пода имаше влажни лепкави петна.

— Охо, хмм — каза чиновникът. — Охо, хм, хм.

— Какво има в този контейнер? — настоя да разбере Зейфод.

— Отпадъци — отвърна чиновникът и млъкна.

— Отпадъци ли… — продължи да упорства Зейфод — от какво?

Двамата чиновници мълчаха като пукали и оглеждаха втренчено ключалката на контейнера. Същата сила, която беше деформирала целия коридор, беше разкъсала и пломбите. Единият докосна плахо вратата и тя се отвори моментално. Вътре цареше мрак, разсейван донякъде от бледите жълти осветителни тела в дъното на контейнера.

— От какво? — изсъска Зейфод.

По-старшият чиновник се обърна към по-младшия.

— На кораба трябва да има спасителна капсула, с която екипажът да се евакуира, преди да го хвърли в черната дупка.

Младшият чиновник кимна и излезе без да каже нито дума.

Първият махна на Зейфод да се приближи.

— Причината всичко на този кораб да е в безопасност — каза тихо, — продължавам да твърдя, в безопасност, е, че никой не е толкова луд, че да го използва. Никой. Поне никой толкова луд няма да се приближи до него. Лудите и опасни хора събуждат дълбока тревога. Хората може да са глупави, но не са чак толкова глупави.

— Отпадъци — изсъска отново Зейфод. Съскаше, за да не се забележи, че гласът му трепери. — От какво?

— Ъъ, от хора по поръчка.

— Моля?

— Сириуската Кибернетична Корпорация спечели конкурс за огромен проект за дизайн и производство на синтетични личности по поръчка. Резултатът беше плачевен. Всички „хора“ и „личности“ представляваха някаква амалгама от типични черти, които бяха просто несъвместими в естествените форми на живот. Повечето от тях не бяха нищо друго освен жалки неудачници, но някои се оказаха много, много опасни. Опасни, защото не предизвикваха тревога в другите хора. Преминаваха през различни ситуации като призраци през стена, защото никой не забелязваше опасността.

Най-опасни от всички бяха три еднакви личности — точно те бяха затворени в този контейнер и заедно с кораба трябваше да изчезнат от лицето на тази вселена. Не че бяха зли, напротив, бяха доста простодушни и очарователни. Но са най-опасните същества във вселената, защото никога няма да се откажат да сторят нещо, което е разрешено и никога няма да сторят нещо забранено…

Зейфод погледна мъждивите жълти осветителни тела, двете мъждиви жълти осветителни тела. След като очите му привикнаха със светлината, забеляза, че в сянката между тях има още нещо счупено. На пода блестяха мокри лепкави петна.

Зейфод и чиновникът пристъпиха предпазливо към светлината. В този миг в шлемофоните им долетяха като удари с чук трите думи на втория чиновник.

— Капсулата я няма.

— Проследи я — отсече спътникът на Зейфод. — И открий точно къде е отишла. На всяка цена трябва да разберем къде е отишла!

Зейфод се приближи да другите два контейнера. Един бърз поглед му показа, че във всеки от тях имаше по едно плаващо тяло, съвършено идентично с това в другия. Той огледа внимателно едното. Тялото плаваше в гъста жълта течност и принадлежеше на възрастен мъж. Мъжът имаше любезна физиономия с множество приятни бръчки от смях по лицето. Косата му изглеждаше неестествено гъста и черна за възрастта му и дясната му ръка непрекъснато ле люлееше напред и назад, и нагоре и надолу, сякаш се здрависваше с безкрайна поредица от невидими призраци. Той се усмихваше сърдечно, бълбукаше и гукаше като полузаспало бебе и от време на време се разтърсваше в леки пристъпи на смях, като че ли току-що си беше казал виц, който не беше чувал, или беше забравил. Махаше, усмихваше се, подсмиваше се, от устата му излизаха жълтеникави мехурчета и по всичко личеше, че обитава някакъв далечен свят на простички сънища.

В шлемофоните долетя ново рязко съобщение. Планетата, към която се била насочила спасителната совалка, била идентифицирана. Намирала се в Галактически Сектор ZZ9 множествено Z Алфа.

Зейфод откри високоговорителя на резервоара и го включи. Мъжът в жълта течност бълбукаше нежно за някакъв слънчев град на някакъв хълм.

Зейфод чу нарежданията на представителя на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“, че изчезналата капсула е съдържала „Рейгън“ и че планетата в ZZ9 множествено Z Алфа трябва да се „обезопаси абсолютно“.

Из „Крайно, невероятно весела хумористична книга за коледна почивка“, 1986

Извадки от интервю проведено от Мат Нюсъм

Д. Н. А. Работата с Дърк Джентли е там, че по едно време изгубих връзка с героя и книгата стоеше безжизнена, поради което си казах: „Добре, дай да го оставя и да се захвана с нещо друго“. След около година прегледах отново всички идеи в „Сьомгата на съмнението“ и изведнъж осъзнах, че основната ми грешка е в това, че тези идеи бяха по-подходящи за „Пътеводителя“, а не за Дърк Джентли.

Затова, подозирам, че ще дойде един бъдещ момент, когато ще напиша шеста книга от „Пътеводителя“. Но искам да го направя по друг начин, защото всички казват, и са прави, че „почти безобидна“ е много мрачна книга. И тя е мрачна книга. Причината е проста — имах кофти година, поради ред лични проблеми, в които не искам да задълбавам, абсолютно нещастна година, през която се опитвах да пиша книга. И, както се досещате, книгата се получи доста мрачна!

Бих желал да завърша „Пътеводителя“ малко по-оптимистично и освен това числото пет не ми стои добре, шест ми изглежда по-хубаво. Смятам да извадя от „Сьомгата на съмнението“ идеите, които не й пасват и да ги събера заедно с още някои нови мисли.

М. Н. Да, защото се носи слух, че „Сьомгата на съмнението“ е новата книга от „Пътеводителя“.

Д. Н. А. В известен смисъл, да, защото ще спася от нея идеите, които не прилегнаха на Дърк Джентли и ще ги оформя за „Пътеводителя“ с нужните промени. И в името на доброто старо време може да нарека книгата „Сьомгата на съмнението“, може така да я нарека — е, кой знае!