Съкровището на Питон

Втора глава Капитанът

— Това — каза Конан, като точеше кораба, закотвен на сто крачки от кея, — е зингарански корпус, построен в Кордава. Предназначен е за крайбрежна търговия и е проектиран да бъде бърз, тъй като близо до Кордава се намират Бараханските острови, а там е пълно с пирати. По тази причина точно такива корпуси са предпочитани от бараханците, за да могат да хващат по-успешно жертвите си. Виждате ли наклона на двете мачти?

— Наклона? — попита Малия.

— Има предвид това, че са полегнали малко назад — вметна Спринголд. — Мореплавателите ценят това, защото така се улеснява управлението на кораба.

— Точно така — продължи търпеливо Конан. — Нито един кораб не се строи с такъв наклон на мачтите. Капитанът опитва различни ъгли, с различна дължина и при различно разположение на платната, за да изпробва качествата и скоростта на кораба в морето. По този наклон мога да преценя, че шкиперът иска да изтръгне възможно най-голяма бързина от съда. Точно преди да влезете в „Албатрос“, го видях как заобикаля носа и събира платната. Те са триъгълни, твърде големи за размерите на кораба. Само много добър мореплавател с добре обучен екипаж може да се оправя с ветрила като тези. В противен случай рискът съдът да се преобърне е твърде голям.

Докато стояха и гледаха, неколцина мъже се бяха качили в малка лодка, която вече се приближаваше до кораба. След малко лодката се оттласна от кораба и веслата започнаха да се вдигат и спускат ритмично, като с всеки удар тя се приближаваше все по-близо до пристана. Четиримата на кея очакваха пристигането й с различни чувства. След няколко минути лодката вече беше вързана за стълбата, която се спускаше от ръба на дървения кей. Поради отлива мъжете вътре трябваше да се покатерят един-два метра по стълбата, за да достигнат равнището на сушата. При прилив за същата цел би било достатъчно само да прекрачат вала.

Пръв се показа един едър мъж с наметало и широкопола шапка. Конан протегна ръка и го издърпа с мощен напън на яките си мускули.

— Благодаря — каза морякът и вдигна лице към благодетеля си. — Как да ви се…

В един и същи миг Конан и морякът сграбчиха мечовете си. Изпод шапката на новопристигналия се подаваше рижа коса, рижа беше и брадата, която обрамчваше лицето под нея. Гримаса изви устните му.

— Чернокоси! — изръмжа морякът.

— Рижобради! — излая Конан.

Останалите слисано наблюдаваха двете замръзнали фигури и полуизвадения меч на капитана. После Улфило безмълвно застана между Малия и двамата мъже, готови всеки миг да пролеят кръвта си във варварски двубой. След няколко секунди ръката на Конан бавно се дръпна от дръжката на оръжието.

— Много километри ни делят от Северните земи, ванирецо — каза той.

Също толкова бавно рижият пъхна обратно меча в ножницата и дръжката се прибра с щракване в бронзовото си леговище.

— Така е. И на такова голямо разстояние от бащиното огнище трябва да понеса вида на един кимериец.

— Кръвните вражди трябва да се оставят в родината — отбеляза Конан. — Аз дори съм се сприятелявал с хиперборейци, щом се озова южно от Граничното кралство. Тук, долу, всички сме просто северни диваци.

— Какво значи това? — попита тихо Малия.

— Капитанът принадлежи към ванирската раса — поясни Спринголд. — Ванирците и кимерийците са врагове по традиция. Ванирците нападат кимерийците и отвличат децата им, за да ги отгледат като роби, а кимерийците нападат ванирците за отмъщение или, просто така, заради самото удоволствие да го правят.

Капитанът погледна останалите.

— Вие май искате нещо от мене? Интересно какво може да бъде то.

— Ще дойдете ли в „Албатрос“ като наш гост, капитане? — попита Улфило. — Имаме нужда от кораб, а този човек — той махна към Конан — твърди, че корабът и екипажът ви са подходящи за нас.

— Така значи! И какви са според вас корабът и хората ми?

— Трябва ни кораб, който може да плава във води, където един обикновен търговец ще се чувства като охранен гълъб в небе, пълно с бързокрили ястреби — отвърна Улфило. — Търсим хора, които ще дръзнат да слязат и на най-враждебния бряг. Търсим и капитан, който може да управлява смело и кораба, и моряците.

Ванирецът се ухили.

— „Морски тигър“ е тъкмо такъв кораб, а аз, Улфреде от Ванахайм, съм капитанът, който ви трябва. Колкото до екипажа, най-добре вижте и преценете сами. Мнозина биха избягали при вида му. Ако сте от тях, не ви бива за пътуването, което описвате.

— Ще дойдете ли с нас, капитане? — попита Малия.

Той сведе очи към мъничката фигурка и се усмихна:

— Как да откажа на такава хубава компания? Да, дори ще седна и ще ям на една маса с кимериец, за да ви изслушам. Предложението ви трябва да е много необичайно — после погледна към Конан. — Ами ти, чернокоси?

Конан го изгледа хладно.

— Ще преглътна някак две-три хапки с рижобрад. Казах им, че на кораб като твоя има капитан и моряци, каквито им трябват. Няма да взема обратно съвета си.

Улфреде се захили.

— Тогава нека бъдем приятели, поне докато хапнем и чуя предложението ви. Към „Албатрос“!

В кръчмата им донесоха подноси с ядене и след като всички се нахраниха Улфило описа накратко пътуването, което възнамеряваха да предприемат. Разказът му беше повторение на това, което вече беше чул кимериецът. Конан внимателно слушаше дали няма да улови някаква разлика. Подозираше, че не му казват всичко, и беше готов да скочи при най-малкото несъответствие.

— Първо, нека ви кажа, че според мене сте тръгнали за зелен хайвер — заключи Улфреде. — Но това не е моя работа. Конан несъмнено вече ви е предупредил колко малък е шансът да откриете някога този човек.

— Прав сте — сухо отвърна Малия. — Предупреди ни, но това наистина не е ваша работа. Какво ще кажете за кораба и за вас самия?

— Стигал съм на три дни път южно от Зархеба, но никога не съм пътувал до Брега на скелетите. Вие обаче предлагате добри пари, а аз не съм от хората, които ще се спрат пред опасността, стига да падне добра печалба.

— Ами екипажът ти? — попита Конан.

Улфреде сви рамене.

— Както винаги, ще им кажа накъде потегляме. Могат да тръгнат с нас или да напуснат, това си е тяхно право. Ако не ни достигат няколко души, ще ги наемем в Хеми или по крайбрежните острови. Винаги е добре дошло в онези води да имаш в екипажа неколцина местни. По-малко вероятно е да се разболеят от тамошните болести.

— Разбрахме се значи — заключи Улфило.

— Едно нещо ме притеснява — възрази Улфреде и се наведе напред, като подпря ръце на масата и сключи пръсти.

— Дамата. Наистина ли смята да дойде с нас?

— Да — отговори тя. — Не ме е страх.

— В това не се съмнявам, миледи — съгласи се Улфреде, — но такова пътуване може да погуби дори опитни воини и сурови моряци. Дори само слънцето може да убие човек, светъл като вас. От друга страна, трябва да имаме предвид и моите хора. Те не са възпитани и сдържани мъже, а вие дълго време ще бъдете единствената жена сред тях.

— Аз ще я пазя от моряците ти, капитане — заяви Улфило и стисна дръжката на меча си.

— Аз също — додаде Конан.

— Вие двамата може и да я пазите — възрази Улфреде, — но моряците вярват, че жена на борда на кораб носи нещастие. Докато всичко върви добре, няма да имаме неприятности. Но ако ни застигне лош късмет, те ще търсят кому да стоварят вината и тогава трудно ще се оправим.

— Малия идва с нас. — Улфило беше непреклонен.

— Много добре, но на ваша отговорност. — Улфреде се отпусна назад. — И така, ако ще ходим при диваците като мирни търговци, трябва да имаме стока за размяна. На борда все още имам товар калаени слитъци, които ще оставя тук на леярните за бронз. До утре следобед трюмът ми ще е празен и тогава може да вземем още товар.

— Каква стока трябва да носим? — попита Спринголд.

— Неща, от които чернокожите по крайбрежието имат нужда, а не могат сами да си ги направят — обясни Улфреде. — Те не вадят руда и не топят желязо, макар че някои племена го обработват доста сносно. Така че винаги се търсят железни кюлчета. Нужни са ви малки кюлчета, с които лесно се работи в селска ковачница. Готовите брадви и накрайници за копия, както и ножовете също винаги намират пазар.

— Ами мечове? — попита Спринголд.

— Там, по крайбрежието, не им вършат много работа. По-скоро използват мачете, което служи едновременно за проправяне на път през джунглата и като оръжие. Южните земи са земи на копието. Най-редовно се търгува с медни жици, стъклени мъниста, всякакви дрънкулки — звънчета, кречетала, огледалца. И платове, цели топове. Само че купувайте леки тъкани, боядисани в ярки цветове. Тежките вълнени платове не им вършат работа. Взимайте най-евтиния плат, който намерите. Изгодата е по-голяма, а на местните им е все едно качество. Дори най-хубавата материя изгнива бързо в онзи климат.

— Това май е добър съвет — каза Спринголд. — Конан, имаш ли да добавиш нещо?

— Натоварете един сандък с хубаво оръжие и евтини дрънкулки, като подаръци за вождовете. Те ще очакват и ще се засегнат, ако не получат нещо по-добро от онова, което имат останалите.

— А какво ще купуваме? — попита Спринголд. — Не сме тръгнали за това на тази експедиция, но трябва да изиграем добре ролята на почтени търговци.

— Единствената причина човек да отиде толкова далече е, за да намери неща, с каквито не може да се сдобие, по-наблизо. Слоновата кост е най-търсената стока. В Черните земи запасите от слонова кост са неизчерпаеми. Тя не се намира никъде другаде освен във Вендхя, а се цени навсякъде. Перата на щрауса и на другите големи птици също са много скъпи, а заемат малко място и почти не тежат. В някои райони има и перли, а тук-там местните хора намират късове самородно злато в потоците. Понякога ги пазят за размяна. Ако сте вещи в билкарството, ще намерите много растения и треви, подходящи за лекове и багрила, но аз никога не съм търгувал с тях. А що се отнася до робите, за тях винаги има добър пазар.

— Без роби! — разгорещено отсече Улфило.

— Точно така — присъедини се Конан — Аз не ходя на роботърговски експедиции.

— Защо не? — запита Улфреде. — Онези не са ни сънародници. Занаятът на роботърговеца се признава навсякъде, а и за да се сдобиеш с роби, дори няма нужда да слизаш от кораба. Щом разберат, че имаш какво да разменяш, местните вождове опустошават вътрешността и ти ги водят право на борда.

— Аз в такива начинания не участвам — настоя Улфило. Останалите кимнаха в знак на съгласие.

Улфреде вдигна рамене.

— Както решите. „Морски тигър“ и без това не е пригоден за търговия с хора. В трюма не можем да качим повече от двеста бройки, а повечето ще умрат, преди да стигнем пристанище, където можем да им искаме добра цена.

— Тогава значи се разбрахме — заключи Улфило. — Ще купим стока от местните търговци, докато ти се погрижиш за товара си. Ще започнем да качваме нашите неща утре следобед. След колко време ще отплаваме?

— Колкото може по-скоро — отвърна Улфреде. — Това е най-добрият сезон за плаване, не трябва да губим и ден от него.

— Кога започва сезонът на големите бури? — попита Малия.

Въпросът й накара Улфреде да избухне в смях.

— Личи си колко малко познавате морето. В Западно море сезонът на големите бури е по всяко време. Признавам, че най-често са в края на плавателния сезон, но трябва да си готов да препускаш пред вятъра във всеки момент. — Той се надигна от масата. — А сега трябва да се погрижа за кораба и товара си. Ако не намерите достатъчно от необходимите стоки в това пристанище, не се притеснявайте. Винаги можем да наваксаме в Хеми. Тук само осигурете достатъчно платове. Стигия произвежда изобилие от мъниста и накити.

— В Хеми може да чуем нещо за мъжа ми — добави Малия. — Последното цивилизовано пристанище, в което се е отбил.

Улфреде кимна.

— Да, възможно е да научим нещо за него.

Конан стана.

— Ще разгледам кораба — каза той. — И екипажа.

— Идвай тогава — подкани го Улфреде. — Мислех си, че по-скоро ще прекараш последните часове на сушата в гуляи. „Морски тигър“ дълго време ще ти бъде дом, кимериецо.

Двамата излязоха на ярката слънчева светлина и закрачиха към пристанището. Завариха една баржа да разтоварва част от калаените слитъци на „Морски тигър“. Улфреде размени две-три думи с човека от леярната за бронз и прегледа описа му, като го сравняваше със собствената си товарителница. След разтоварването на баржата ванирецът и кимериецът отидоха с нея обратно до кораба. Докато се приближаваха, Конан внимателно го разглеждаше. Конструкцията му беше хубава, отговаряше на първото му впечатление, а корпусът беше наскоро покрит с нов слой черна боя.

Както повеляваха морските обичаи, Конан изчака ваниреца да се качи пръв.

— Заповядай на борда, Конан — покани го Улфреде, щом стъпи на палубата. Тогава кимериецът скочи през парапета заоглежда морския съд. Изтъркана до бяло с пемза, палубата беше безупречна. Всички метални части бяха в добро състояние, бронзът и месингът — лъснати, желязото — грижливо боядисано, за да се предпази от ръжда. Не му убягна от погледа, че някои от въжетата, навити около куките, са разнищени.

— Имаш ли нови въжета? — попита Конан.

— Още не, но смятам да се запася — отвърна Улфреде. — Мислех да изкарам с тези, докато се върнем в Кордава, но не стават за дълго пътуване на юг. Онзи климат унищожава въжетата също като плата и кожата.

— А платна имаш ли?

— Да, в сандъка отпред. Достатъчно е да закърпим старите и да направим два нови комплекта, ако се наложи.

— Корабът е добър — призна Конан. — Не съм виждал по-добър за такова плаване.

Той заразглежда екипажа, който му отвърна със същото внимание. У половината разпозна зингаранци и аргосинци. Бяха представени още няколко народности, а останалите принадлежаха към онази бездомна порода, чиято единствена родина изглежда са солените дълбини. Облеклото им беше най-различно, а заради обедната жега някои просто бяха обвили с по едно парче плат бедрата и главите си. Всички до един носеха ножове, но Конан не видя мечове, брадви или някакво друго оръжие. Но не се съмняваше, че са оставени някъде под ръка. Мъжете бяха целите покрити с белези, черни от слънцето, а някои бяха татуирани. Други му се видяха сакати, сякаш бяха наказвани заради някакво провинение на кораба.

— Отворете си ушите! — извика силно Улфреде, като че се надвикваше с буря. — Всички на кърмата!

Мъжете на палубата се затътриха към кърмата, а останалите наизлязоха отдолу. Последен се показа корабният готвач, покрит с бръчки стар морски вълк, облечен с мръсна престилка и безупречно чист червен тюрбан. Златните халки на ушите му присвяткаха на слънцето. Разтоварването, което се изпълняваше от пристанищните работници и робите от леярните, продължи.

— Слушайте, морски вълци — започна Улфреде. — Мислехме да вземем оттук или отнякъде наблизо нова стока и да се върнем в Кордава през Месантия. Но попаднахме на нещо по-обещаващо. Търговци от Аквилония искат да наемат „Морски тигър“ за едно пътуване надолу по брега, след Хеми, за търговия с племената на Черния бряг. Няма да се наложи да търпите теснотията и вонята на робите, тъй като те искат да се сдобият със слонова кост и с други от богатствата на онази страна. Можем да стигнем дотам, да си направим сделките и да се върнем, преди времето да е станало лошо. Освен това — той дари всички с широка усмивка — поради очакваните трудности, търговците от Аквилония предлагат три пъти обичайната моряшка заплата. Каква е вашата дума?

Конан знаеше, че на пристанището царува относително равноправие. Но от него нямаше да остане и следа, щом излязат в открито море. По състоянието на палубата съдеше, че Улфреде е опитен капитан. Не забеляза на кораба нито роби, нито юнги. Ванирецът успяваше да накара тези корави мъже сами да вършат работата, а Конан знаеше колко трудна е подобна задача.

Пръв заговори един мъж от някаква незнайна раса, с дълги ръце и с маймуноподобни черти.

— Колко далеч на юг, капитане?

Устата му, почти без устни, беше изключително широка, а сребърната халка на носа му подскачаше в такт с думите. Кой знае защо, ефектът от това не беше комичен.

— Южно от Зархеба — отвърна Улфреде.

— Колко южно? — попита същият моряк.

— На около пет-шест дни път.

Последва мърморене.

— Какво? Нима вие, морски вълци, подвивате опашки пред едно малко пътешествие на юг? Знаете не по-зле от мене, че колкото е по-отдалечена една страна, толкова по-малко посещавана е тя и толкова по-голяма е печалбата.

— Печалба за търговците — може би — заяви маймуноподобният мъж. — Ама рисковете за моряците са си същите!

— Уму, никого няма да караме насила. Тук съм, за да платя на всеки, който се отказва. Моряци има повече, отколкото са койките, на които да легнат.

— Моите работодатели — каза Конан, като се обърна към екипажа, — ще проявят повече от обикновената щедрост. Освен тройната заплата с радост ви предлагат дял от печалбата. Всички знаете колко изгодно може да бъде такова пътуване за всички оцелели.

Улфреде го гледаше изненадано, но го остави да говори каквото реши.

— На ничия щедрост нямам вяра — изсумтя презрително морякът, който се казваше Уму. — Че за какво ще им е на тия хора от сушата да са толкова широкопръсти?

— Не искат да се разчува — каза Конан, — но всъщност те изследват нови територии за една търговска компания, създадена наскоро в Аквилония. Знаете, че Аквилония няма излаз на море, но е земя на богати търговци. Самата печалба от това пътуване не е от голямо значение, освен че ще покаже дали още богатства ще потекат към новата компания. Защо да не разделят тези начални средства с вас? А пък когато организират търговска флота за бъдещи експедиции, онези, които са плавали първия път, ще имат предимство.

Мъжете започнаха да шушукат помежду си.

— Помислете и вземете сами решение — каза Улфреде. — Имате време до отплаването вдругиден сутринта. Не се боя да тръгна с по-малко хора. Оттук до Куш ще се намерят достатъчно моряци да попълнят местата ви. Що се отнася до мен, аз тръгвам на юг с „Морски тигър“! Свободни сте.

Мъжете се обърнаха и отидоха да си вършат работата, като тихо разговаряха помежду си. Улфреде се обърна към Конан:

— Открай време зная, че кимерийците са воини — заяви ванирецът. — Но не съм очаквал да срещна подъл и коварен кимериец.

— Аквилонците казаха, че търговската изгода не ги интересува. Сигурно охотно ще разделят спечеленото в замяна на кротък екипаж.

— Ами тази търговска компания? — попита Улфреде.

— Кой знае какво ще стане — отвърна Конан. — Ако това пътуване донесе толкова пари, колкото се надявам, може аз сам да я организирам.

Улфреде се разсмя гръмко и взе да тупа Конан по рамото.

— От тебе ще стане добър другар в морето, кимериецо! Човек, който борави добре не само с меча, но и с ума си, е по-ценен от цял екипаж. А ти, както виждам, разбираш и от кораби. — Ванирецът се облегна на перилата и изрече следващите си думи, без да гледа към Конан: — Малцина са плавали толкова на юг. От дълги години плавам нагоре-надолу по тези брегове, но не съм срещал капитан на търговски съд, който да е бил на повече от четири дни път южно от Зархеба, освен ако буря не го е завлякла далеч на юг. А и такива обръщат пак на север, щом задухат благоприятни ветрове.

— Онзи бряг е доста недружелюбен — отвърна Конан уклончиво.

— Но… — започна колебливо ванирецът. — Разказват се разни истории. Истории, които можеш да чуеш в моряшките кръчми от Кордава до Хеми, истории за черните корсари. Преди няколко години те всяваха истински ужас, след като цяла флота се обедини под командването на една жена на име Белит, истинска дяволица от Шем. Превърна бреговете на Куш в касапница. Говори се, че известно време имала съучастник, мъж не по-малко див от нея. Разправят, че бил почти момче, но свиреп като тигър, от народ, който на юг не е познат никому. Разправят, че бил едър, чернокос воин. Неколцина са го виждали по-отблизо и твърдят, че имал сини очи. Чувал ли си някога такива истории?

Ванирецът се правеше, че наблюдава с интерес разтоварването на кораба.

— Пияници разказват всякакви глупави неща — изръмжа Конан. — Не е много разумно да се вярва на кръчмарски приказки.

— Да, несъмнено си прав. Пък и какво значение има това сега? Беше преди много години. Жената убиха, а мъжът… ами мъжът изчезна и никой не разбра къде е отишъл.

— Искам да разгледам останалата част от кораба — каза Конан.

През следващите два часа Конан огледа всяка дъска, всяко въже и рея, всяка част от снаряжението на морския съд. Изкачи се до върха на двете мачти и дори съблече ризата, панталоните и събу обувките си, след което се гмурнали провери състоянието на корпуса под водата. В края на проверката със задоволство установи, че корабът е годен да стигне до крайната цел и да се върне и че може да се защити от разбойници. Оръжейните запаси даваха възможност да се осигури на всеки брадва или сабя, имаше множество копия и лъкове с колчани стрели. Имаше и запаси от леко оръжие, предпочитано от моряците, стоманени каски и подплатени елеци, някои дори покрити с желязна броня, защитена с лак от влажния, солен въздух.

— Ще кажа на работодателите, че по-добър кораб не биха могли да изберат — заяви Конан, след като приключи огледа.

— Не съм виждал дори зингарански адмирал да прави толкова изчерпателна проверка на кораб — каза Улфреде. — Брадата на Ньорд ми е свидетел, че не съм виждал някой да се съблече и да проверява под ватерлинията!

— Да преценяваш кораб по онази му част, която се показва над водата, е също толкова умно, колкото и да купиш кон, без да му огледаш краката — отвърна Конан. — Виждал съм много кораби, които от ватерлинията нагоре са целите в прясна боя и излъскан метал, а отдолу има само вонящи водорасли, миди и изгнило, гъмжащо от червеи дърво.

— От кораби разбираш — отсече Улфреде. — Но какво разбираш от хора?

— Моряците ти изглеждат опитни, макар че е трудно да различиш негодяя от честния мореплавател, докато не го подложиш на изкушение.

Улфреде оголи зъби във вълча усмивка.

— Не е лъжа, но аз не говоря за тях. Какво ще кажеш за аквилонците?

— Добър въпрос. Улфило е аквилонски благородник, а доколкото ги познавам, те са кораво племе. Земята им е богата, но няма естествени укрепления по границите, така че дори заможните трябва да знаят как да се сражават, за да запазят имота си. Той изглежда типичен представител на племето си.

— Вярно — каза Улфреде замислено, — но при тези благородници всичко опира до наследството. Ние, северняците, както знаеш, сме различни. Всички свободни воини са равни, а кръвните и семейни връзки са най-важното нещо. Ние, ванирците, вие, кимерийците, дори — той се изплю във водата, — дори жълтобрадите езири знаят цената на родствените връзки и биха преследвали някого през половината свят, за да отмъстят за убития си брат. А при аквилонците — какво? Най-големият брат единствен наследява имението на предците. По-малките трябва сами да си проправят път в живота. Къде се е чуло по-голям брат от Аквилония да изостави земята си и да тръгне подир по-малкия си брат?

— Това е една загадка — призна Конан — и аз самият не малко мислих по въпроса. Но те ме наеха да им помогна да открият един човек, не да търся причините за това.

— Да, ама все пак е странно. Ами другите двама?

— Нареченият Спринголд изглежда е учен, за какъвто се представя, но държанието и видът на ръцете му ме карат да мисля, че освен това е и добър боец.

— Едновременно книжовник и воин? Изглежда доста абсурдно, но ще повярвам на преценката ти. А жената?

— Тя също е загадка. Говори като аквилонка, но бих се заклел, че видът й е хиперборейски.

— Трима луди тръгнали да гонят Михаля — заключи Улфреде. — Как мислиш, Конан, какво всъщност търсят?

— Наеха и двама ни да им помогнем да намерят този блуден брат — каза Конан. — И след като ни плащат добре, трябва да приемем, че търсят точно него.

— Приемам го, поне докато си държат на думата — колебливо се съгласи ванирецът.

Същата вечер Конан се срещна с новите си господари в гостилницата на техния хан, доста по-почтено заведение от „Албатрос“. Развесели го фактът, че въпросите им твърде наподобяваха онези на капитана.

— Конан — поде Спринголд, — ние не сме вещи по морските въпроси, не познаваме хората, които се препитават от морето. Цял живот съм чел за пътешествията на великите мореплаватели, но и най-задълбоченото изучаване на книга не може да се сравни с опита. Какво мислиш за капитан Улфреде, за кораба и екипажа му?

— Ще ви кажа искрено — отвърна Конан, — че за пътуване като вашето по-добър кораб трудно би се намерил. А капитанът и хората му са способни да ви откарат до желания бряг и да ви върнат обратно.

— Много неща премълчаваш — отбеляза Малия.

— Добре, ще ви ги кажа. Корабът, който наемате, не е обикновен търговски съд. Това е боен кораб, който може да кара и известно количество товар. Мъжете изглеждат като добри моряци, но всеки от тях би се чувствал отлично със сабя в ръка. А Улфреде не би могъл да поддържа толкова хубав кораб в такова отлично състояние само от това, че от време на време прекарва по някой товар калай от Кордава до Асгалун.

— Искаш да кажеш, че е пират? — уточни Улфило.

— Обяснението не е толкова просто — поправи го Конан. — Има пирати — като черните корсари и бараханците, които не се занимават с нищо друго. А капитаните на търговски кораби, които плават в отдалечени и опасни води, стават пирати за кратко. Ако срещнат някой силен и добре въоръжен, получават каквото им трябва с търговия. Ако някой обаче не може да защити себе си и имуществото си, доскорошните търговци взимат каквото искат, без да се пазарят.

— Това са хора без чест — възнегодува Улфило.

Конан разтърси черната си грива.

— В морето нещата стоят по-иначе. Там мъжете винаги са в опасност. Заобиколени са непрекъснато от чужденци и гледат на живота по друг начин. Освен това — Конан се усмихна на Улфило — мъжете на сушата не са чак толкова различни. Предците ти да не би да са купили земята, която управляваш сега? Бас ловя, че не са. Отнели са я от някой по-слаб.

— Ставаш безочлив, кимериецо! — ядоса се Улфило.

— Чакай, стари приятелю — успокои го Спринголд с насмешливи искрици в очите, — в думите му има доста истина. Дедите ни хиперборейци са били варвари като всички останали. Порядъчността, да не говорим за благородството, идват след като се разделим с престъпленията, които са ги създали.

— Какво значи това? — попита Малия. — Можем ли да се доверим на този човек?

— Мисля, че може да му се доверите, що се отнася до работата, за която сте го наели — отвърна Конан. — Но ако става дума за голямо богатство, бих го държал винаги под око.

— Кой е говорил за голямо богатство? — полюбопитства Улфило.

— Никой… засега — отговори Конан.

— Така да си остане тогава. Търсим брат ми, нищо повече.

— Не съм аз, който не вярва в това — каза Конан. — Може би ще се наложи да убедите Улфреде и хората му.