Съкровището на Питон

Петнадесета глава Бунтовниците

Конан скочи на крака:

— Мислех си, че може да те намеря тук.

— Така и стана.

Гома не беше сам. До него стояха десетина или повече воини, а излъсканите върхове на копията им проблясваха на лунната светлина.

— Видяхме суматохата от стената на крепостта и слязохме да проверим по-отблизо какво става. Богът на езерото тази вечер май празнува.

— Разочарова се, защото аз отказах да му послужа за вечеря — поясни Конан.

Гома избухна в смях:

— Щеше да бъдеш корав залък дори за езерното божество! Хайде, да се връщаме в крепостта. Искам да ми разкажеш някои неща.

— Аз също бих се радвал, ако ми отговориш на някои въпроси — избухна Конан. — Защо ни изостави точно когато най-много имахме нужда от помощта ти?

— Мери си приказките! — предупреди го Гома. — Тук аз заповядвам и само аз мога да искам обяснения. Виждаш, че тези бойци ми се подчиняват.

Конан наистина бе забелязал, че останалите се отнасят почтително към бившия им водач.

— Вярно. И съм почти сигурен, че знам кой си. Какво от това? Пътешествахме заедно, а ти изчезна без никакво предупреждение.

Гома се засмя:

— Не се плашиш лесно. Но пък от друга страна, ако някой се противопостави на езерното божество и успее да му избяга, значи не е като останалите хора. Добре, ще ти обясня, но после ще престанеш да ми дотягаш.

Гома и преди се държеше високомерно, но сега беше станал надменен.

— Когато предложих услугите си на тебе и на останалите бели хора, аз се съгласих да ви заведа до Рогата на Шушту. Това и сторих. Нямах други задължения към вас. Оттам нататък положението беше почти толкова неясно за мене, колкото и за вас. Преди да предприема нещо, трябваше да разбера как стоят нещата тук, а бях сигурен, че ако ви хванат заедно с мене, ще ви убият.

Стръмната пътека ги отведе до висока стена, издигната от големи, грубо изсечени камъни. Градежът беше внушителен, но по него нямаше никаква украса. Конан предположи, че крепостта е строена от бегълците на унищожения Питон, преди да се изродят под влияние на езерното излъчване. На входа беше поставена нова дървена порта. Стражите поздравиха Гома на влизане и затвориха вратата зад гърба им. Тя скърцаше на грубо изработените си панти и се заключваше с дървена греда, която се промушваше през железни халки.

Стената ограждаше едно доста голямо селище от пръстени колиби, покрити със сламени покриви. Мъже и жени се бяха изкачили на пътеката под бойниците, за да наблюдават суматохата при езерото, но сега се слязоха, за да разгледат новодошлия. Гома им каза няколко думи и те се отдалечиха.

— Казах им да се разотидат по домовете — осведоми Гома кимериеца. — На сутринта ще могат да те разглеждат колкото си искат, пък тогава ще има повече светлина, за да те видят по-добре.

В центъра на крепостта имаше нисък, квадратен бункер, но Гома не тръгна към него, а заведе Конан в просторна колиба, поне четири пъти по-голяма от останалите. Там влязоха, Гома се настани на ложето от животински кожи и махна с ръка на Конан да седне.

— Преживя трудна вечер, чужденецо — отбеляза чернокожият. — Ял ли си нещо, пил ли си?

— Кром ми е свидетел, че от обяд не съм сложил в устата си нито залък. Оттогава се бия, боря се или плувам. Умирам от глад.

Гома плесна с ръце и слугите сложиха пред тях подноси с храна и кратуни с пенлива бира. После махна с ръце да ги оставят сами и изчака, докато гостът му възстанови силите си с помощта на месото, хляба и плодовете, които поля с няколко кратуни от опияняващата напитка. Като се нахрани, Конан се облегна на една от възглавниците.

— Когато ни представиха на крал Набо — започна да разказва кимериецът, — той много искаше да разбере кой ни е довел дотук и беше извънредно недоволен от отговорите ни. След това измъкнахме някои сведения от преводача.

— Преводач ли? — попита Гома. — Това да не е робът Кафи? По времето на баща ми беше пастир, но после го взеха в двора, защото можеше да говори с чуждестранните търговци.

— Същият. Разказа ни за гражданската война, но се боеше да не издаде прекалено много, макар че охраната не го разбираше. Обясни, че в долината все още има бунтовници. Каза също, че след битката, в който бил убит стария крал, не са могли да намерят тялото на младия му син.

Гома се усмихна:

— Нищо не убягва на вниманието ти, приятелю. Вярно е, аз съм този син и успях да го докажа на бунтовниците. Скитах дълги години, опознах други народи и други начини да се воюва, при това дадох на хората тук достатъчно време да се отвратят от моя чичо Набо.

— Според мене хич не го обичат — съгласи се Конан. — Но се боят от него и от грозната стара Агла.

— Агла! — възкликна с презрение Гома. — Древно, зло създание, което от поколения наред носи злощастие на рода ми. Жива е от векове и прави хората роби на езерното божество. Кара ги да мислят, че то споделя с нея силата си.

— И ти ли мислиш така?

— Така мислех, докато бях малък, но като скитащ воин срещнах много жреци и разбрах колко лесно заблуждават хората, че притежават голяма мощ. Някои от тях владееха една-две слаби магии, някои можеха да викат духовете на джунглата, но повечето бяха обикновени шарлатани. Сега вече дори не вярвам, че чудовището в езерото е божество. Видях морето и големите му обитатели. Съществото в езерото може би дори не притежава разум. Ако е божество, защо е затворено в езеро? Защо трябва да задоволява своята жажда за кръв с хора?

— Помъдрял си по време на своите пътешествия — отбеляза кимериецът.

— Когато човек е принуден да се оправя без чужда помощ, трябва да разчита на ума си. Озовах се сам, без племето си и без неговите традиции, и не вярвам на ничии приказки, додето сам не се убедях в истинността на нещо. Сега, когато съм тук, виждам, че моят народ вярва безпрекословно в много глупости. Не зная дали езерното чудовище може да бъде убито, но според мене не трябва повече да го храним с хора.

— Кафи каза, че баща ти е отхвърлил древните ритуали — прекъсна го Конан.

— И така си спечели омразата на Агла. — В гласа на Гома звучеше презрение.

— Убий я и това ще реши половината ти проблеми.

— Така и смятам да направя. Ще убия и чичо си и ще си възвърна кралството.

— Ако смяташ да воюваш, можеш да включиш и мене.

— Това не е твоя война — възрази Гома.

— Аз съм воин. Пък и Набо все още държи в плен другарите ми, освен ако не ги е убил тази нощ. Обещах да им служа, докато намерим Марандос, и тъй като още не съм го открил, съм длъжен да се бия за свободата им.

— Имаш силно развито чувство за дълг — похвали го Гома. — Това е много ценно качество, което се среща твърде рядко.

— Понякога то се превръща в бреме. Много бих искал да си взема меча и копието и да се махна оттук. Но съм поел задължение и смятам да го изпълня.

— Прекрасно. Когато се изправим срещу Набо, ще стоиш до мене.

— Радвам се. И понеже стана дума за загадъчния Марандос, имаш ли някаква представа къде може да е той?

— Ще ти покажа утре сутрин. Сега се опитай малко да поспиш.

— Добре ще ми дойде. След такъв тежък ден, увенчан с добра храна и бира, дори един кимерийски воин има нужда от почивка. Добре е, че те срещнах пак, приятелю. Иначе сигурно щеше да ми бъде трудно да обясня всичко на воините ти.

Гома плесна с ръце и нареди нещо на влезлия млад боец.

— Този младеж ще ти покаже една свободна колиба. Желая ти здрав сън, приятелю. През следващите няколко дни ще имаме много работа.

Конан последва с признателност водача си, който от своя страна зяпаше удивен екзотичния посетител. Колибата, в която въведоха кимериеца, по нищо не се различаваше от останалите — състоеше се от малка стая с отвори по стените за проветряване. Не след дълго той потъна в дълбок сън, без обаче да пусна дръжката на меча.

Утрото на други ден беше ясно, като се изключи леката мъгла над езерото. Конан излезе от колибата и се протегна. Заедно с него се будеше и селището. Около Конан се събра тълпа, която неуморно бъбреше и жестикулираше, децата докосваха странната му на цвят кожа, жените галеха дългата му права коса. За разлика от жителите на града, в любопитството им нямаше нито враждебност, нито жестокост. Тъй като знаеше, че принадлежат към едно и също племе, Конан отдаде разликата на зловредното влияние на езерото.

Кимериецът се приближи до голямата колиба. Пазачът на входа извика нещо и отвътре се показа Гома. Той дълго говори на събралото се множество, после плясна с ръце и хората се разотидоха.

— Обясних им, че си мой приятел, който идва отвъд планините, и че заедно сме се сражавали с враговете. Казах им, че идваш от далечния север, от студена и облачна страна, където хората имат бяла кожа и сини очи поради липсата на слънце. Наредих да проявяват към тебе същото уважение, което се полага на моите високопоставени военноначалници.

— Благодаря ти — отвърна Конан.

— А сега ела с мене. Трябва да направя преглед на воините си и през това време ще поговорим.

Докато бунтовническият крал проверяваше охраната и военния лагер, Конан обясни какво е видял в града. Когато кимериецът спомена за Сетмий и малката му армия, Гома изсъска:

— Стигиецът! Мислиш ли, че наистина притежава магическа сила?

— Маговете на Стигия се смятат за най-изкусни в света и имам основания да вярвам, че това е така. Този жрец обаче е по-необичаен, той произхожда от владетелския род на древен Питон. Не знам дали това го прави повече или по-малко опасен. Според това, което съм видял досега, той по-скоро е политик и интригант, а не могъщ вълшебник.

— А хората му? Представляват ли значителна сила?

— Приличат ми на опитни бойци. Затова не бива да ги подценяваме. Те се сражават под строй, с щит, копие и меч.

— Че какъв бой е това! — презрително се изплю Гома. — Моите воини ще се хвърлят срещу тях с яростни крясъци и ще потопят копията си в кръвта им.

— Възможно е дисциплината им да бъде победена с ярост — съгласи се кимериецът, — но по този начин ще изгубиш много хора.

— Воините се раждат, за да паднат в боя. Така е било и така трябва да бъде.

— След като се върнахме в града, не видях бумбана — продължи Конан. — Най-вероятно ще се сражават като онези в прохода — свирепо и глупаво.

— Чичо ми сигурно няма да ги допусне до града. Прекалено са нисши, дори за него.

— Отвлякоха нашите мъртъвци — мрачно си спомни Конан. — Предполагам, че им дават убитите за вечеря.

— Ще ги избием до крак — уверено заяви бунтовническият повелител.

Направиха преглед на воините, които носеха жълти, червени и зелени пера. Мъжете бяха пълни с решителност и желание за бой. След като години бяха живяли в изгнание, те жадуваха да пролеят кръвта на враговете си. Конан бе живял с тях само три дни, но те явно му се доверяваха напълно. Кимериецът сподели това свое наблюдение на глас.

— През всичките тези години — обясни Гома — ги е крепяла надеждата, че ще се върна. Ако не бях станал истински воин, сигурно щяха да изпитват към мен недоверие. Когато дойдох, водачите на отрядите ме гледаха с известно подозрение. Но аз убих един от тях, защото ме предизвика и останалите се съгласиха, че съм техен законен водач.

— Това е най-простия начин за решаване на проблемите — съгласи се Конан. — Колко са твоите хора в сравнение с тези на Набо?

— Той има повече хора, може би с около една четвърт. Но бойците със сини пера не го подкрепят много ентусиазирано. Мисля, че ако надделеем в началото на боя, ще преминат на моя страна.

— А гражданите?

Гома сви рамене:

— Те са без значение. Ще се подчиняват независимо кой ги управлява. Само воините имат значение.

Кимериецът нямаше какво да каже срещу тази примитивна уредба, която беше разпространена навсякъде. Хора, които не се бият за имуществото си, не заслужават да притежават каквото и да било. Трябва да са благодарни, че им се разрешава да живеят и да се хранят. Дете на войнствен и силен народ, Конан не проявяваше кой знае какво съчувствие към онези, които предпочитаха да не воюват за живота си.

— Снощи обеща, че ще ми кажеш къде е Марандос — напомни той.

— Така е. Ела с мене.

Кимериецът тръгна след бунтовническия крал към каменния бункер. Също като крепостните стени, постройката беше проста и без украса. Имаше само един вход — тесен, нисък отвор, когото отдавна бяха лишили от дървената му врата. Входът всъщност представляваше дълъг тунел в стената, през който се стигаше до малка стая, широка не повече от шест стъпки. Светлината идваше от шест малки прозорчета, изрязани на около три метра височина. Каменна стълба водеше към едно или повече помещение на горния етаж. В средата на стаята върху голям каменен къс седеше някакъв мъж. Беше облечен в дрипи, а тялото му беше слабо като скелет, но очите му светеха ярко и напрегнато. Когато Конан и Гома влязоха, той вдигна очи и загледа ту единия, ту другия.

— Ти си родом от Севера! — заключи той, след като огледа кимериеца.

— Не си сляп — отбеляза Конан. — Това е обнадеждаващ признак.

— С моя брат ли си дошъл? Доведохте ли хора да отнесат съкровището?

Изпитото му лице излъчваше нетърпение и алчност. Личеше си, че някога е бил хубав мъж и все още се долавяше някогашната силна прилика с Улфило.

— Да, брат ти дойде с мене. Що се отнася до съкровището, то ще трябва да почака.

Този отговор накара мъжът да изпадне в униние.

— От колко време е затворен тук? — попита Конан.

— Затворен ли? Никой не го държи тука насила. Той сам видя, че няма нито врата, нито пазач. Пристигнал преди няколко месеца, крещейки като луд. Влязъл направо в тази каменна дупка и прегърнал камъка, като че е родната му майка. Моят народ почита лудите. Той изглеждал доста безобиден, така че те просто му взели оръжието и го оставили да прави каквото намери за добре. Жените му оставят храна и вода на входа, но той яде съвсем малко. Хората, които го минават, го чуват да крещи нещо, но никой не разбира езика му. Не съм имал време да направя нещо за него. Предполагам, че е мъжа на белокожата жена, но тя си е по-добре без него.

— Какво се е случило? — попита Конан привидението, което някога е било капитан от наемническата армия. — Къде са хората, които доведе тук с втората си експедиция?

Марандос се замисли.

— Хората? А да, с мене имаше хора. Хора и получовеци, от ония, дето местните им викат бумбана. Трябваше да ми помогнат да пренеса съкровището, обаче не го направиха — Той се усмихна подло. — Тях ги няма и съкровището сега е мое.

Бившият капитан потупа с ръка камъка, върху който седеше.

— Какво стана с тях? — търпеливо повтори въпроса си Конан.

— А, те ли? Някои загинаха в джунглата, други в планината. Мнозина загинаха от ръцете на дивите бумбана. После стигнахме пустинята — В очите му се появи ужас. — Много оставиха костите си там. Бумбана не разбират защо трябва да се измъчват от глад и жажда, когато човешкото месо и кръв могат да им послужат. — Той мълча известно време. — Мене обаче изобщо не ме закачиха.

— А проклятието при Рогата на Шушту? — попита Конан, като прикри отвращението си.

— Изви се страшна буря. Светкавиците поразяваха наред хора и бумбана. Беше ми останал само един човек, когато падна голямата скала. — Той вдигна към Конан изпълнените си с мъка очи. — А нали магиите трябваше да я спрат? Възможно ли е жрецът да ме е излъгал?

— Възможно ли е разумен човек да му повярва? — отряза го кимериецът.

Лудият не му обърна внимание.

— Сега обаче притежавам съкровището.

Той продължи да гали камъка.

— Под камъка ли е?

— Би трябвало, обаче е прекалено тежък, за да го повдигна сам.

— Искаш да кажеш, че не си успял да го видиш? — Конан беше поразен.

— Няма къде другаде да бъде! — почти изпищя Марандос.

— Откакто съм напуснал Асгалун ме заобикалят само безумци — измърмори Конан и се извърна. — Трябваше да се сетя, че на края на пътя ще срещна още един.

— Сам виждаш, че не е с ума си. Губим си времето, Конан. Имаме да вършим много работа. Пристигането ми няма да остане дълго в тайна, а щом разбере, че съм тука, Набо ще ни нападне.

Двамата войни се обърнаха и излязоха от бункера. Зад тях лудия гукаше над своето въображаемо съкровище.

— Защо досега Набо не е разгромил бунтовниците? — попита Конан, когато излязоха на дневна светлина.

— Защото те държат крепостта. Моят народ не обича да воюва с подобни методи, а това дава възможност на малцина да устоят срещу превъзхождащ ги противник. Набо почти със сигурност полага усилия. Но кралската ми чест ще бъде опетнена. Винаги ще се намерят хора, които да подшушнат, че крал Гома не е истински крал, че е победил Набо с хитрост, а не със смелост. Сред воини като моите тези думи постепенно ще постигнат желания ефект и управлението ми ще се състои в непрекъснато потушаване на незначителни бунтове.

— Отнасящ се към тази работа много сериозно — рече Конан. — Аз никога не бягам от битки. Кога смяташ да нападнете?

— Първо, трябва да преценим точно положението. Но и не трябва да се бавим. Ела, свикал съм събрание на военноначалниците си. Трябва да узнаем къде е силата на чичо ми. Само глупаците се бият слепешката.

Приближиха до открития площад пред колибата на Гома. Там завариха двайсетина мъже, които имаха вид на вождове. Целите им тела бяха в белези, косите и брадите на мнозина бяха прошарени и всички гледаха свирепо като лъвове. Освен цветните пера на главите им, на ръцете и краката си носеха разноцветни дълги кожени ленти. Щитовете им бяха снежнобели. Като видяха Гома, те вдигнаха ръце и изкрещяха поздрав към краля си.

— Стой до мене — нареди Гома и седна на един стол, покрит с леопардова кожа. Останалите се подредиха до него, а няколко воина с черни щраусови пера застанаха отзад. Конан предположи, че тези с черните пера са от кралската охрана.

Гома каза няколко думи и подчинените му бързо и ловко направиха върху земята една карта на долината. С един кравешки череп обозначиха града до езерото, а с лъвски череп — крепостта. Черупки от миди заместиха езерото, черни камъчета показваха местонахождението на селата, а извитите ребра на антилопа предупреждаваха къде има военни лагери на Набо. Реката и притоците й очертаха със синкав пясък, а редицата забити в земята копия представляваше околните планини. Конан бе особено впечатлен. Бойното им изкуство бе на много високо ниво. Дори и един немедийски генерал би останал доволен.

Почти цял час Гома се съветваше с военноначалниците си на непознат за кимериеца език. От интонацията и жестовете им разбра, че част от тях призовават към незабавни действия, а останалите — за повече предпазливост. Забеляза, че на по-младите воини не се даваше думата.

Докато течеше съвещанието, Конан внимателно разучи картата. Много пъти беше виждал армии, избити до крак от противника само защото водачите им не познават терена, на който воюват. Градът на езерото беше разположен в южния край на долината, където бяха съсредоточени и основните сили на Набо. Останалите бяха пръснати на север в малки военни лагери. По пътя през долината, Конан и другарите му бяха минали покрай много от тях.

Гома се обърна към кимериеца:

— Знам, че не можа да проследиш разговора, Конан. Имаш ли някакви въпроси?

— Външната линия от военни постове за какво служи?

— Трябва да пазят добитъка от нападения на кралските войски — Гома нарочно наблегна на последните две думи. — А и ние имаме древна традиция да изпращаме младите воини да живеят няколко години съвсем сами, като охраняват добитъка. В селата и в града влизат само в определени дни, когато има танци и се изпълнява специални церемонии.

Конан се усмихна:

— Какво би казал за един план, който ще удовлетвори жаждата на хората ти за кръв, ще им спечели няколко бързи, лесни победи и в същото време ще отслаби Набо?

— Бих го чул — отвърна Гома.

Конан взе едно от копията и започна с него да чертае военния си план върху картата на земята. Докато говореше, Гома превеждаше думите му на останалите.

— Първо, трябва да разделите силите си. Това винаги носи риск, но си заслужава. По-голямата част от воините си ще задържите тук, но една малка част — една трета или може би само една четвърт — ще направи бърз поход на север, покрай подножието на Източните планини. — Копието му очерта дълга пътека към северния край на долината. — Походът трябва да бъде през нощта, за да остане незабелязан. Воините, на които ще поверите тази задача трябва да са млади и много издържливи, защото почти няма да могат да спят. На разсъмване трябва да потеглят на юг, помитайки всичко в долината. Ще се наложи да се сражават в движение, като превземат един по един военните лагери, без да им дават възможност да отвърнат на удара или да предупредят другарите си. Ето защо пред основния отряд трябва да се движат специално подбрани бързоходци, за да избиват евентуалните куриери на врага, които биха дали сигнал за готовност на останалите постове.

— Дотук звучи много добре — отбеляза Гома. — Продължавай.

— Сутринта на определения ден ще поведеш основните си сили срещу Набо. Ако разгънете достатъчно строя и вдигате голям шум, Набо ще повярва, че сте в пълен състав. Когато стигнете пред града, ще се съберете и ще сгъстите редиците си. — Той направи няколко чертички пред кравешкия череп. — Зад гърба ви ще се появят вражеските войници, бягащи от лагерите. Можете да останете по местата си, но предлагам да се обърнете кръгом и да се отдалечите от града, за да объркате Набо. Бегълците ще се окажат затиснати между два огъня. — Конан коленичи в прахта и плясна с ръце, от което се разхвърчаха камъчета и клонки и се вдигна облак прах. Кимериецът се изправи. — След това, подсилени от останалата част на армията си, се обръщате отново кръгом и заставате пред града. Ако правилно съм обмислил всичко, в този момент силите ви ще бъдат почти равни. Може би дори ще имате известно превъзходство. Освен това твоите хора са окуражени от лесната победа, докато воините със сини пера ще се замислят на чия страна да застанат.

Вождовете внимателно изслушаха Конан. Някои бяха ентусиазирани, други явно изпитваха съмнения, но никой не се изказа нито за, нито против. Всички гледаха своя крал, комуто се падаше отговорността да вземе решение.

— Планът е добър и смятам да го използвам — каза накрая Гома. — Но ще внеса една промяна: аз лично ще поведа отряда, който трябва да помете долината.

Кимериецът се намръщи:

— Това не е разумно. Кралят не бива да поема толкова голям риск за живота си.

— Може би е така на север, приятелю, но не и тука. Войните ми ще очакват да направя това.

— Твоя воля — отстъпи Конан. — Кога ще нападнеш?

— С чакане нищо няма да спечелим — реши Гома. — По-малкия отряд тръгва днес на свечеряване.

— Ти си човек на бързите действия — одобри решението му Конан. — Аз какво ще правя?

Бунтовническият крал се ухили:

— Ще дойдеш ли с мене? Като стари бойни хрътки ще покажем на младите воини как се воюва.

— С тебе съм!

— Чудесно. Задръж копието, ще ти трябва. Имам и още нещо за тебе.

Той извика през рамо и от колибата му излезе една жена, която носеше нещо. Кралят го взе от ръцете й и го подаде на кимериеца. Конан го огледа внимателно. В ръцете си държеше меден кръг, от който стърчаха три лъскави, черни щраусови пера.

— Това показва, че си един от доверените придворни на краля — поясни Гома. — Докато го носиш, всички воини ще ти правят път.

Конан нагласи перата според вкуса си.

— Утре ще е добър ден да наквасим копията си — извика той.

Гома преведе думите му и те предизвикаха мощните, кръвожадни викове на групата воини.