Съкровището на Питон

Девета глава Планинският проход

Преходът до подножието на планината мина леко, тъй като сега ги водеха млади воини фашода, на които тази задача се струваше като някакво забавление след скучното охраняване на селския добитък.

Но природата им беше приготвила най-неочаквано препятствие.

Първо се появи едно странно животно. Белокожите се разсмяха при вида му: беше един самотен мъжкар, който вървеше начело на редица от себеподобни. Момчетата фашода взеха да го сочат с копията си и да бърборят развълнувано.

— Какво има? — попита Улфило.

— Бойците казват, че трябва да спрем — преведе Гома, — защото е дошъл Кхну.

— Да спрем? — изрази Улфило удивлението си. — Заради това нещо?

Наистина съществото, което се беше приближило и ги гледаше безкрайно тъпо, беше по-скоро комично, отколкото страшно.

По размери беше колкото някоя по-едра антилопа, имаше глава, брада и рога на коза, но останалата му част като да бе събирана от различни животни.

— Да — потвърди Гома. — По-добре е да поспрем малко тука. Според преданието, когато Нгаи създавал света, му останали излишни части и той направил от тях Кхну: главата е от коза, предницата е от антилопа топи, задните части са от див кон, а мозъка му е като на щраус. Вместо с красота и ум Нгаи го надарил с една-единствена голяма способност, на която скоро ще станете свидетели. Направете лагер, бледолики, днес няма да вървим повече.

Макар да бяха учудени и да мърмореха, пътешествениците изпълниха съвета му. След около час тънката редица се превърна в множество от хиляди животни, които вървяха на север. Преди да залезе слънцето, равнината вече беше покрита като с килим, простираха се докъдето поглед стига. Както им беше казал Гома, създанията бяха безкрайно глупави. Някои безпричинно се обръщаха и тръгваха обратно на юг. Други спираха на едно място, клатейки насам-натам глава. Трети тичаха в кръг, докато не паднат от изтощение.

Пътешествениците убиха няколко за месо, но другарите на нещастните жертви продължиха да вървят на север, без да обърнат на това ни най-малко внимание.

— В целия свят не може да има толкова животни! — възкликна Малия, замаяна от гледката.

— Според Гома това не е единственото подобно стадо. Има стотици като него и всяка година мигрират от юг на север и обратно в зависимост от смяната на сухия и влажния сезон.

— Добре, че пътуваме пеша — отбеляза Улфило. — Обзалагам се, че след преминаването на такова стадо, конете биха умрели от глад.

Конан стоеше до животните и наблюдаваше движението им. След малко към него се присъедини Гома. Двамата гледаха известно време преселението, а после чернокожият заговори:

— Харесва ли ти гледката, воино?

— Да. Цял живот съм бродил, винаги ми е омръзвало да стоя на едно и също място и съм искал да отида в непознати страни. На север се преситих от кралствата с техните безкрайни войни, и още повече от мира, който постигнаха. Когато тези безумци дойдоха да ме уговарят да тръгна с тях на това безумно начинание, ми предложиха голямо възнаграждение. Но ако трябва да бъда честен, приех не заради него, а за да видя нови места и нови неща. Това — той посочи изпълнения с животни простор, — е нещо, което не съм виждал досега. Каквото и да стане, няма да съжалявам за това пътешествие.

Гома се засмя.

— Така разсъждават истинските любители на приключения. От племето си само аз съм пътешественик и съм видял много земи и странни за моите сънародници гледки, неща, които се радвах, че видях, макар някои от тях да бяха доста страховити. Но след време човек трябва да се завърне у дома, нали?

— Може би — отвърна Конан. — Откак напуснах родината си още като момче, съм се връщал там, но никога не съм се задържал за дълго. Вкъщи ли се връщаш сега, Гома?

— Може би е така, бели човече.

Миграцията на животните ги задържа два дни. Накрая пътниците взеха да подозират, че те вървят в кръг и минават покрай тях отново и отново. Най-после стадото намаля дотолкова, че можеха да видят другия му край, после бързо намаля и се превърна в редичка стари, болни и немощни екземпляри. Тези нещастни създания бяха обречени да умрат, тъй като другарите им отпред унищожаваха тревата до последното й стръкче. Когато отрядът пое отново на път, равнината приличаше на кралска ливада, окосена старателно от придворния градинар. Беше гъсто покрита с изпражнения, които щяха да се превърнат в тор за тревата през следващата година. Чакали, хиени, лешояди и другите животни, които се хранят с мърша, се събраха в равнината, за да попируват с изобилието от трупове.

Преди да стигнат планините, още веднъж срещнаха местни жители. Бяха малко по-ниски от фашода, но затова пък по-яки и мускулести. Кожата им беше лъскава и извънредно тъмна, почти черна. Щитовете им, с човешки бой, бяха покрити с необработена волска кожа. Мъжете носеха къси кожени препаски. Ленти от живописна маймунска кожа украсяваха ръцете и краката им.

Храбрите войни се изсипаха от селището, направено от цилиндрични колиби и се строиха в две редици, почти долепили щитовете си един до друг.

Улфило въздъхна.

— Пак ли трябва да изпълняваме същия номер?

— Така изглежда — отвърна Спринголд.

— Тогава вадете подаръците. Гома, какво казват?

Намазан с мас воин, с къса брадичка, говореше с водача на младежите от фашода.

— Вождът на зумба пита: „Да крадете добитъка, жените и козите ни ли сте дошли?“ Фашодът му отвръща: „Добитъкът ти е изпосталял, жените ви са грозни, а никой истински воин не се занимава с кози. Само придружаваме тези бледолики по пътя им към планините.“

Вождът обърна поглед към чужденците и трито щраусови пера на главата му се заклатиха. Гома продължи:

— Капитанът пита: „Други бледолики?“

Малия сграбчи ръката на Улфило.

— Те са виждали Марандос?

— Бъдете готови — предупреди Конан. — Може би те са се били с него.

Но поведението на племето зумба не изглеждаше застрашително. Като че повече се бояха от момчетата от фашода, отколкото от белокожите им приятели. След дълги преговори се споразумяха и търговията започна. Зумба бяха земеделци и предложиха на гостите си много видове храни. Както беше казал Гома, имаха по-големи музикални наклонности от съседите си и сложните им, хармонични песни изпълниха вечерния въздух, прекъсвани от време на време от някой буен танц под съпровод на барабани. Фашода гледаха от страни, облегнати на копията си.

Посред веселбата отнякъде изникна една странна фигура. Появата й накара пеенето да замлъкне, танците забавиха темпото и спряха, а накрая прекъсна насред такта и последния барабан.

Пристигналият беше дребен мъж, целия покрит с огърлици от кости, животински лапи, пера и резбовани фетиши. Носеше жезъл, по който тракаха подобни накити. Лицето му беше оцветено в бяло, с изключение на малка ивица покрай очите. Приличаше на череп. При приближаването му зумба се отдалечиха. Мъжът насочи жезъла си към пришълците.

— Вие ще прекосявате планините! — изрече той на езика на търговците, който беше разбираем за тях. — Там ви чака само смърт! Отвъд е свещената земя на нашите богове. Не бива да ходите там! Забранявам на зумба да тръгват с вас.

— Кой е този? — попита Улфило.

Гома разпита вождовете и отговори:

— Това е Умбасо, върховен шаман на всички зумба. Живее далеч оттук. Не зная как е разбрал за пристигането ни.

— Има ли достатъчно власт, за да забрани на тези хора да ни предоставят носачи?

— Скоро ще разберем — отвърна Гома.

Шаманът започна да се кара на хората си и по лицата им се изписа истински страх.

— Без съмнение тези хора нямат истински жреци — изсумтя презрително Спринголд. — Как е възможно шаманските знания да се събират, натрупват и предават без изкуството на писмото?

— Достатъчно е това, че се страхуват от проклятието му — изрече с отвращение Конан.

Един от вождовете започна бързо да говори на Гома, който преведе.

— Казва, че в никакъв случай не може да предостави хора да носят товара ни, щом Умбасо забранява. Няма да се бият с нас и няма да ни спират, но отиваме сами и на своя глава.

Улфило хвана дръжката на меча си и загледа заканително шамана.

— С най-голямо удоволствие ще убия този мръсен шарлатанин.

— Аз също — каза Конан. — Но не бих те посъветвал да го правиш. Може да се наложи да тръгнем оттук с по-малко багаж. Какво ще кажеш, Гома? Това ще направи ли успеха на пътуването ни невъзможен?

Гома сви широките си рамене.

— Истинските мъже могат да издържат на всичко. Хора, които не могат да живеят на този свят без удобства, не бива да предприемат неща, които искат сърце на воин.

— Май че току-що ни предизвикаха.

— Мога да издържам на трудности не по-зле от който и да било друг — засегна се Улфило.

— А миледи — сети се Улфреде.

— Досега да съм се оплаквала? — попита високомерно Малия.

— Да — сряза я Конан. — Но беше главно заради насекомите. Улфреде, какво ще кажеш за моряците?

— Ще ми се подчинят — увери го капитанът.

Конан се съмняваше в това. Ако пиратският екипаж се съгласи да премине през такива изпитания, значи Улфреде им е разказал нещо за съкровището, а това беше лошо.

— Продължаваме към планините — съобщи Конан на вожда на фашода. — Идвате ли с нас?

— Не се страхуваме от този магьосник зумба и неговите проклятия — отвърна боецът.

Но кимериецът долови смущението му. Останалите воини поглеждаха крадешком шамана, като не искаха да покажат открито страха си от някакъв прост зумба.

Конан се изправи и отиде да поговори с Умбасо лице в лице.

— Защо ни пречиш да прекосим планините?

Магьосникът се усмихна хитро.

— Не съм казал, че не можете да ходите там. Какво ме е грижа дали ще се случи нещо на някакви си чужденци? Боговете в онази земя нямат нужда аз да ги пазя. Те ще ви причинят каквито си пожелаят страдания. — Очите му блестяха странно. — Но няма да допусна моите хора да загинат.

— Защо смяташ, че боговете на планините и на земята отвъд са по-различни от боговете на равнината?

— Тамошните сили не като нашите — той тропна с жезъла и продължи, почти пеейки думите си: — Много, много отдавна на тази земя пристигнали човеците и получовеците. Те прекосили планините и минали отвъд. Донесли със себе си нов бог, ревнив бог, който не търпял никого другиго. Когато човеците и получовеците умрели, били превърнати в духове, които да пазят земята на новия бог. Ако ги срещнете, ще ви убият и ще изядат душите ви. — Шаманът се усмихна отново. — Но кой съм аз, та да ги лишавам от жертвоприношението им?

— Но бели хора като нас са идвали тук и са преминали отвъд. Някои са се върнали, после са дошли отново. Хора, които се боят от богове и духове, не биха постъпили така.

Усмивката на Умбасо се превърна в злобна гримаса.

— Вярно е, бели хора отидоха натам и неколцина се върнаха, но не бяха същите. А ето че подмамиха още свои другари в забранените земи. Сигурно духовете са опитали вкуса на душите им и сега искат още.

— Как се казва този чуждестранен бог? — попита Конан.

— Казва се Майят — отвърна Умбасо.

Това име накара аквилонците да се размърдат смутено.

Конан не обичаше магьосничествата и не му харесваха приказките за богове и духове, които ядат души. Но изпитваше силно желание да надзърне какво има отвъд планините. Когато му се отдаде такава възможност, дръпна Спринголд настрани.

— Шаманът нарече бога Майят. Ти чувал ли си за такъв бог? — попита кимериецът.

— Ами… да, Майят е стигийски бог и се смята за един от най-древните богове. За разлика от останалите обаче Майят няма форма. Никога не го изобразяват с човешки или животински образ. В най-древните текстове Майят се описва като съдник на мъртвите, който решава съдбата на всеки отделен човек. Ако Майят е доволен от починалия, той го дарява със задгробен живот, който да прилича на живота на земята, но без страдания и изтощение.

— А ако Майят не е доволен?

— Ами, хвърляли душите на недостойните на едно чудовище, което наричали Лапачът на души — Спринголд прочисти гърлото си. — Все пак, човек не бива да се разстройва от думите на някакъв варварски знахар. Какво знае той, освен недодяланите племенни суеверия и дребни магии с незначителна сила? Всичко това вероятно е само предание, което местните си разказват един на друг. Те са полуномади и несъмнено при падането на Питон са живели много далеч оттук.

Ученият сякаш искаше да убеди сам себе си.

— Може и така да е — каза Конан. — Но всичко стана прекалено объркано. Повече изненади няма да търпя, книжовнико?

— Разбирам възмущението ти, приятелю, и те уверявам, че не бива да се боиш! Хм, самата мисъл, че един древен стигийски бог може все още да пази съкровището, е абсурдна по всички стандарти на познанието и науката, както на естествения, така и на свръхестествения свят.

— Спринголд — отвърна заплашително Конан, — ако не те харесвах, щях да те убия само заради многословието ти.

Когато започна прехода на следващата утрин, всички бяха потиснати. Бодри бяха само носачите, които знаеха, че скоро ще бъдат свободни да се върнат у дома си. На фона на мрачните лица на другите винаги веселото лице на Улфреде се открояваше. Конан беше мрачен, а аквилонците — неспокойни. Най-сърдити изглеждаха моряците. Те отново се събираха на групички и си шепнеха нещо. Конан се чудеше дали няма да стане нужда да им даде още един урок за назидание.

Два дни по-късно бяха вече в подножието на планината. Високо горе се белееха скалистите й върхове. Склоновете бяха целите в зеленина, но изведнъж се появяваше опасен пояс назъбени чукари. Носачите изкопаха яма и прибраха онези запаси, които не можеха да носят по-нататък. След това поеха към домовете си, съпровождани от фашода, съгласили се неохотно да охраняват чернокожите до началото на земите им.

Силно намалялата група гледаше планините с мрачна решителност.

— Няма какво повече да се бавим — заяви Улфило. — Да вървим.

— Да вървим — съгласи се Улфреде. — Мъже като нас нямат нужда от палатки и други подобни глезотии. Ще си носим оръжието като досега, ще вземем и най-необходимото за този преход. Всичко останало ще намерим по пътя.

Хората му като че не споделяха увереността му, но един гневен, предупредителен поглед ги накара да не възразяват.

— Води ни, Гома — нареди Конан.

Водачът им се ухили.

— Ще ви водя. Сбогувайте се с безгрижните дни, сега започваме мъжката работа.

С тези думи той ги поведе нагоре по склона.

Промяната от тревистата равнина към гористата планина беше необичайно рязка. Дърветата не бяха огромни, като онези в равнините, но растяха нагъсто и принадлежаха към странни видове. Животните също бяха по-дребни: маймуни, човекоподобни, малки сърни и много разновидности на дивото прасе. Не липсваха и хищници, които да се хранят с тях. Из сенките обикаляха петнисти и едноцветни котки, през шумата се плъзгаха огромни змии.

Пътят им минаваше по коритото на отдавна пресъхнала река и трябваше да скачат от камък на камък, което наподобяваше изкачване по някаква гигантска стълба. Преди да е минал и час краката им вече не издържаха от умора и Улфило трябваше да обяви почивка.

— Няма ли по-хубав път? — попита той Гома.

— По този път рядко минава някой — увери го водача. — Дори и животните го избягват. Малкото хора, които са вървели тук, са оставили много малко следи. Но нима не знае всеки пътешественик, че водата винаги избира най-лесния път?

— Това обикновено е вярно. — Спринголд се задъхваше, а краката му трепереха от напрежение. — Но този път, макар и да е най-пряк, скапва силите на човек.

— Въпреки това ще трябва да вървим по него — настояваше Гома. — В най-долната част на склона няма друг. Под дърветата е толкова стръмно и хлъзгаво, че някой може да се спъне и да падне. Освен това има много отровни змии.

— Наехме Гома, защото познава пътя, Улфило — намеси се Малия. — Досега ни е водил добре.

Малия носеше най-лекия товар и не беше уморена колкото другите. Но цялата беше в драскотини и синини.

— Ти какво мислиш, Конан? — попита Улфило.

За разлика от останалите Конан беше напълно свеж, като че току-що беше станал от дълъг сън.

— Аз съм отгледан сред такива стръмни планини — отвърна Конан, — само дето не бяха толкова зелени. Гома казва истината. Отново ще тръгна напред да разузнавам. Може да намеря някакви следи, защото не знаем дали Марандос е поел по този път — Той огледа изпитателно аквилонците. — Или пък знаем?

— Марандос говори за планините — каза Улфило, — но не споменава по кой път ги е изкачил.

— Много добре — съгласи се Конан. — След тази почивка тръгвам напред. — Той се обърна към Гома. — По склона има ли места, подходящи за лагер?

— Не са особено удобни, но стават.

— Удобствата не ни интересуват — заяви Малия. — Важното е да достигнем крайната си цел.

Думите й накараха Конан да се замисли. Не споменаваше нищо за съпруга си. Дали пък не я вълнуваше повече съкровището, отколкото съдбата на мъжа й?

Кимериецът нямаше търпение и като остави другите да почиват, изчезна сам в гората. Ниските дървета пропускаха изобилие от слънчева светлина, което позволяваше да се развиват и по-дребните растения. Земята беше покрита с висока трева и храсти и това налагаше Конан да върви с крайна предпазливост, защото смъртта дебнеше на всяка крачка. На два пъти видя горили — огромни, човекоподобни маймуни, които според легендите са свирепи, страшни същества. Тези се оказаха обаче срамежливи и плахи. Когато го пресрещнеше някоя група, някой огромен мъжкар го гледаше в очите заплашително, докато останалите избягат в храстите, после и той се обръщаше и избягваше. Но Конан знаеше, че такова бягство в никакъв случай не беше проява на слабост. Знаеше, че и най-дребните женски са по-силни от който и да било човек.

Диви прасета се срещаха на всяка крачка. Конан знаеше, че ако бъдат предизвикани, тези животни са също толкова опасни, колкото и лъвовете. Извитите нагоре бивни на глигана можеха в миг да разкъсат човек, а относително дребния ръст го правеха по-бърз в нападението. За голяма изненада срещна малка група носорози. Чудеше се какво правят в планината тези равнинни животни, но след като видя и следи от слонове, се убеди, че очевидно склоновете обитават и по-едри представители на животинския свят.

Но най-много търсеше признаци на човешко присъствие. Знаеше, че в планините живеят хора, ниски, дребни на ръст, изтикани от по-многобройните и военолюбиви народи. Беше чувал, че те ловуват с намазани с отрова стрели. Но много по-опасни можеха да бъдат самотниците, прогонени от племето си в равнината, които тук, в планината, се мъчеха отчаяно да оживеят. С тях едва ли можеше да се постигне съгласие, защото не са обвързани от племенни обичаи или от заповедите на вожда. Конан навремето сам беше такъв изгнаник и добре познаваше този тип хора.

Намери човешки следи, които показваха, че оттук е минал неголям ловен отряд. Имаше остатъци от множество огньове, някои от които угаснали преди години. Намери счупени наконечници на стрели от кремък, но не и признаци, че оттук е минала някоя от двете експедиции на Марандос.

Когато се върна при спътниците си привечер, откри, че те се чувстват още по-зле от преди. Изкачването по стръмните планински склонове се бе оказало по-трудно от целия досегашен път. Дори и Улфреде седеше на земята и охкаше, докато масажираше схванатите си крака.

— Ти, кимерийска коза проклета! — извика той, щом зърна Конан. — Как смееш да се явяваш тук с този вид на момченце, което е излязло на сутрешна разходка из хълмовете?

— Навремето ванирците бяха известни като добри катерачи — присмя му се Конан. — На крайбрежните зъбери на Ванахайм беше пълно с мъже, които ловяха птици и събираха яйцата им.

— Да, обаче след двайсет години на борда на кораба съм си изгубил способностите.

— Видя ли нещо, Конан? — попита Малия. Изглеждаше изтощена, но се държеше.

— Само храсти и дървета. Не личи да са минавали други хора освен ловци.

— Нагоре има ли изгонени от племето си аборигени? — поинтересува се ученият.

— Да, може да срещнем изгнаници. Или нещо далеч по-лошо — мрачно предсказа Гома.

През нощта спаха дълбоко, а на другата сутрин се събудиха целите схванати и натъртени. На втория ден напредваха още по-бавно отпреди, но след това свикнаха с тежкия терен и дори настроението на моряците се пооправи.

Докато се изкачваха, флората рязко се промени. Вместо широколистни, дебелостволи дървета, взеха да срещат папрати с височината на дърво и цветя с неестествена окраска и размери. Растенията като че изникваха от самите скали. Видяха растение, чието шестметрово стъбло беше покрито с кора, а от върха му стърчаха меки кактусови израстъци, покрити с бодли.

Ниски облаци захлупваха местността, мъгла се стелеше около пътниците и ги мокреше с постоянна, лека роса. И без това окъсаните им дрехи гниеха от непрекъснатата влага, трябваше и непрекъснато да лъскат оръжието си, за да го предпазят от ръжда. Но поне се бяха отклонили от скалистото речно корито. Земята между необикновените растения и самотните зъбери беше открита, покрита с мъхест килим, приятен за уморените им и наранени от каменната пътека крака.

— Как издържаш, Конан? — попита Малия кимериеца, който крачеше до нея. Жената трепереше от мразовитата утринна мъгла. — По-гол си от шадизарска танцьорка, а като те гледа човек, ще рече, че е летен следобед в Тарантия. Докато ние цяла нощ до един пъшкахме на твърдата земя, само ти се сви на камъните и заспа като новородено. Ние сме толкова изтощени, а ти изглеждаш по-добре, отколкото в Асгалун?

— Аз съм роден в сурова земя, сред суров народ — обясни Конан. — Това, което за вас са несгоди, в Кимерия са ежедневие.

Малия потрепери.

— Мислех, че съм срещала някои от най-калените мъже на света: войници, пътешественици, властелини. Но явно съм бъркала.

Тя го оглеждаше открито и това, което видя, явно много й допадна. Крачеше с толкова широки крачки, че Малия трябваше да подтичва, за да го настигне, но в походката му несъмнено имаше грация. Сякаш всяка част на тялото му се движеше в хармония. Седмиците на физически усилия бяха стопили и последните следи от излишни килограми, под кожата му се открояваха танцуващите мускули. Дори и косата му, вече пораснала, се накъдри от влагата. Кожата му, като се изключат многобройните белези по нея, беше гладка и блестеше като най-хубавата кожа от Кордава. На почернялото му от слънцето лице святкаха блестящите му, като очите на орел, сини очи. Само Гома притежаваше нещо от физическа мощ на кимериеца. Тъмнокожият мъж така бе потънал в мислите си, че през по-голямата част от времето присъствието му почти не се забелязваше. Докато постоянната бдителност и неотслабващата съсредоточеност на Конан правеха присъствието му по-живо и натрапчиво.

Веднъж, докато се катереха, Малия видя как ято приличащи на фазани птици изхвръкна изпод краката на кимериеца. Ръката на Конан се стрелна, сграбчи една от птиците за врата и мигом я уби. Докато той окачваше фазана на колана си, с намерение да го изчисти и оскубе по-късно, Малия си помисли, че никога не бе виждала по-бърз човек от Конан. Но пък когато почиваше, кимериецът беше изцяло отпуснат. В такъв момент извършваше само най-необходимите движения и то с абсолютна точност.

От тези й размисли я изтръгна вдигнатата ръка на кимериеца.

— Стоп! — извика той тихо, но настойчиво.

— Какво има?

Конан стоеше неподвижен, ноздрите му потрепваха, а очите му гледаха в далечината. Взе да ги настига и останалата част от колоната.

— Какво има? — попита Улфило. Той вече свикваше с трудния път и дишането му беше станало по-равномерно.

Спринголд и Улфреде пристигнаха заедно с Гома.

— Виждаш ли? — попита Конан водача.

— Да — отвърна Гома.

— Какво трябва да вижда? — попита нацупен Спринголд.

— Знак, че може би не сме сами — отвърна кимериеца. — Продължаваме бавно, но оръжието ви да бъде готово.

— Малия, мини зад нас — нареди Улфило, докато вадеше от ножницата огромния си меч.

Конан и Гома минаха напред, на около двайсет крачки пред останалите. Докато въртяха главите си насам-натам, приличаха на хрътки, тръгнали по следа. После спряха до една пирамида от камъни и зачакаха останалите.

— Приберете оръжието — нареди Конан. — Отдавна не са минавали оттук.

— Не са минавали оттук? Кои? — заразпитва Улфило, после изведнъж възкликна:

— Митра!

В центъра на пирамидата имаше отдавна изстинало огромно огнище. В средата, освен пепелта, бяха събрани добре оглозгани кости. Човешки кости. Наоколо имаше разхвърляни и други кокали.

— Първо видях да се белеят кости — обясняваше Конан, — а после забелязах и камъните.

— Разцепили са дългите кокали, за да извадят отвътре костния мозък — съобщи с треперещ глас пребледнелият Спринголд. — Тук са пирували канибали.

— Не са били канибали — възрази Гома, — а бумбана.

— Какви са тези бумбана? — попита Улфреде.

— Полу-човеци, полу-маймуни. Обикалят из тези планини и търсят всякаква плячка. Познават огъня, но речта им е неразбираема за хората.

— Това обяснява кой е пирувал. — Спринголд беше възвърнал самообладанието си. — Но кой е жертвата на този пир?

— Търсете нещо, което може да ни подскаже чии са костите — нареди Конан. — Тези останки са отпреди много месеци. Тук са единствено, защото толкова нависоко няма хиени или други едри месоядни. Дървото и плата трябва да са изгнили, но може да е останало нещо метално.

Всички освен Спринголд се пръснаха да оглеждат земята. Ученият се зае с костите.

— Вижте! — викна един от моряците и вдигна нещо блестящо.

Събраха се около него и взеха да си го предават от ръка на ръка. Предметът представляваше обсипана с камъни брошка, чиято орнаментика никой не познаваше.

— Не мога да разбера откъде е — вълнуваше се Улфреде. — А през ръцете ми са минавали съкровища от много земи.

— Тези мъже трябва да са идвали отвъд планините — рече Улфило.

— Може да са дошли оттам тук — възрази Спринголд, — но в никакъв случай не са родом оттам. Елате да видите.

Наобиколиха огнището и учения, седнал отстрани на камъните с куп кости в краката си. Той вдигна едно извито парче. Върху него имаше странен белег — четири дълбоки резки, които образуваха правоъгълник. Страните му бяха по около два сантиметра, а костта между тях беше тънка и пореста.

— Това, както виждате, е горната част на череп. От нея е изваден мозъкът, който бумбана смятат за деликатес — Спринголд не обърна внимание на Малия, която се обърна настрани пребледняла и продължи: — На този човек му е правена трепанация. Това значи, че черепът му е бил отварян, за да се облекчи травмата на мозъка, причинена от болест или нараняване. Такава операция могат да направят само някои много опитни хирурзи в Немедия. Копринен конец се топи с диамантен прах и се прокарва по черепа, за да се отреже само едно малко квадратче. В случая хирургическата намеса е била успешна, тъй като раната е зараснала. Вижте и това тук. — Спринголд вдигна една челюст. В основата на част от зъбите проблясна злато. — Този приятел е загубил навремето три зъба и те са били заменени с един начин, който прилагат само стигийците. От някой друг, вероятно роб, са извадили негови три зъба, а после са им отрязали корените и са ги свързали с фина златна тел. По подобен начин новите зъби са били закачени за челюстта. Мисля, че пред нас са останките на част от експедицията на Марандос.

— Само че коя експедиция? — попита Улфило.

— И коя част? Възможно ли е съпругът ми да е тук? — попита разстроена Малия.

— Трудно е да се установи — разсъждаваше Спринголд, докато разглеждаше събраната в краката си колекция. — Имал ли е Марандос някакви рани или операции, които да са оставили следи по костите му?

— Не — отвърна горестно жената.

— Това са глупави въпроси — заяви един от моряците. Беше истински морски вълк, с грозна щърбава усмивка, с халки на двете уши и с рубин на носа. Избледняла кърпа красеше главата му. — Какво ни е грижа тия кои са? Не сме се договаряли по време на това пътуване да се разправяме с полумаймуни, които ядат хора.

Останалата част от екипажа го подкрепи с викове. Конан и Улфило вече бяха готови да вадят оръжието си, но Улфреде излезе пред тях.

— Аз ще се оправя с тях — измърмори той. Приближи се към протестиращия, който гледаше ожесточено. — Какво означава това, Бламат? Искаш да ставаш капитан ли, мръсно копеле? Да не би да мислиш, че ще се оправиш с кораб като „Морски тигър“? — Улфреде се изсмя високо и презрително. — Ще потънете на дъното и другарите ти ще нахранят рибите, преди да сте минали и половин левга!

— Стига, шефе — изръмжа моряка. — Аз не се бунтувам, но ние сме моряци, а не някакви си пехотинци. Защо да се мъкнем из планините заради някакви си богати аквилонски благородници?

— Защо ли? — извика Улфреде. — Ти питаш защо? — Той тикна искрящата брошка под носа на моряка. — Това не ти ли стига като причина? Само тази дрънкулка струва колкото двегодишната ти заплата! Няколко такива дрънкулки в кесиите ви, и можете никога вече да не качвате на кораб! Това не си ли струва малко опасности и несгоди, а? Да не би животът на кораба да е толкова лесен и сигурен, че едно малко проходче и някоя друга схватка ви изплашиха? Никога преди не съм наемал страхливи кучета. Защо ли ме проклеха морските богове този път?

На лицето му беше изписано почти комична сериозност, когато хората му се втурнаха напред, за да го уверят, че са му верни и ще вървят след него докрай.

— Води ни, капитане! — извика един кльощав зингаранец с лице, разполовено от белег. — Води ни към още съкровища!

— Да! — присъедини се кушит, заплел в косата си зъби от акула. — Води ни да намерим злато и скъпоценности, а ние ще убием враговете и ще изпием кръвта им.

Морякът на име Бламат се дръпна навъсен встрани, разкаян, че е говорил глупаво.

— Така е по-добре — въздъхна Улфреде. — Сега пак водя истински мъже! Продължете търсенето и донесете всичко, което може да ни подскаже кои са били тези хора. Но ще одера кожата на всеки, който се опита да укрие ценни неща! Спазвайте моряшките закони! Вървете сега.

Мъжете се втурнаха да изпълнят заповедта със същото усърдие, с което биха разпънали платното в открито море.

Капитанът се върна при групата до огнището.

— Това се казва майсторлък — възхити се гласно Спринголд.

— Добре мина — съгласи се Улфреде. — Но такива мъже променят настроенията си като децата. Може съвсем скоро да се наложи да повторя същия номер.

— С всеки ден съкровището се дели на все повече части — нацупи се Улфило.

Улфреде се захили.

— Хайде стига, приятелю, наистина ли вярваш, че ще заведеш моите вълци до съкровището, ще ги накараш да ти го занесат обратно и няма да им дадеш част от него? Ако е така, значи си най-големия глупак на света.

Улфило почервеня, но не отговори.

— Прав е — намеси се Малия. — Или трябва да се бием с тях, или да им дадем част от съкровището. Пък и все някой трябва да управлява кораба.

Не откриха нищо повече и след час продължиха похода. Колоната, която по-рано се точеше, сега се сгъсти и ръцете на мъжете не се отделяха от оръжието. Всички се бяха стреснали от вида на зловещия пир.

През нощта се сгушиха до огъня, а моряците подскачаха при всеки шум. Аквилонците вероятно изпитваха не по-малък страх, но го прикриваха успешно. Конан обикаляше около огъня, но не видя и не чу нищо. Въпреки това, спа по-леко от обикновено.

На следващия ден стигнаха до билото на планината и видяха прохода. Това не беше просто извивка в очертанията на хълма. Преди хиляди години планината се беше разцепила и от двете им страни сега се издигаха вертикални, каменни стени. През хилядолетията на земята се беше събрал неравен пласт кал, по който почти нищо не растеше, защото в процепа проникваше много малко слънчева светлина.

— Най-сетне! — рече Улфреде. — Само да минем този равен коридор и ще повървим малко по нанадолнище!

Моряците се засмяха на шегата му и навлязоха в прохода в добро разположение на духа. Конан и Гома проверяваха пътя напред, предпазливи както винаги. Кимериецът знаеше, че един проход може да се окаже изпълнен с неочаквани препятствия, макар да изглежда напълно безопасен.

— И аз обичам равен път, без препятствия — сподели той със спътника си, — но никога не съм харесвал тесните, ограничени пространства, където няма място за маневри и трябва или да си пробиеш път напред, или да се обърнеш и да бягаш право назад.

— Да, прав си — призна Гома. — Но можеше да бъде и по-зле. Тук поне има къде да развъртиш меч или секира.

— Вярно, тука… Какво е това? — Конан сочеше нещо високо на скалата. Приличаше на скална гравюра, почти заличена от водата, която се стичаше по каменните стени.

— Някакъв знак — отвърна Гома. — Не ни интересува.

Ако се протегне, Конан едвам можеше да докосне рисунката. Беше покрита с лишеи, а годините бяха изтъркали острите някога ръбове, но все още се виждаше ясно: овална рамка, в която имаше извит тризъбец и полумесец.

— Какво намери? — извика Спринголд, когато останалата група ги настигна.

— Нещо, което трябва да ми обясниш — разгорещи се кимериецът. — Кажете, какво правехте вие тримата…

Див, нечовешки вой прекъсна речта му. Увлечени от откритието, водачите не бяха забелязали приближаването на врага.

— Бумбана! — извика Гома.

От източния край на прохода върху им плисна като вълна маса от космати, получовешки фигури.

— Човекоядците! — извика един от моряците. — Бягайте!

— Не, зад нас има още повече от тези зверове! — изрева Улфреде. — Или трябва да си пробиваме път, или ще мрем тука! Бийте се, кучета.

Конан замахна с меча си и разсече гърдите на едно от съществата. Цялото бе като топка от мускули, зъби и вонящ дъх, дори и мъртво, успя с устрема си да отхвърли кимериеца няколко крачки назад.

Гома уби две бумбана с бързи удари на леката си секира, а и Улфило размахваше меча с все сила. Улфреде си пробиваше път и ревеше някаква ванирска бойна песен. От време навреме сграбчваше някой от моряците и го буташе на предната линия, за да помогне на водачите, когато те не смогваха. Всичките бяха опитни бойци, но не се мина без жертви. Заради огромната си сила и нечовешка жизненост бумбана успяха да изтръгнат неколцина моряци изпод носа на другарите им и да ги разкъсат с голи ръце. Вместо оръжие бумбана използваха обикновени тояги. Някои стискаха в безформените си лапи камъни.

С тежък бой човешкият отряд успя да отблъснат малко по малко бумбана назад. Миризмата на кръв беше по-силна дори от вонята на полумаймуните. Един моряк изкрещя, когато две космати лапи го измъкнаха от групата на другарите му и в лицето му се забиха ред остри зъби. Друг умря безмълвно, защото извиха врата му, преди да успее да извика.

Но получовеците не издържаха. Цялата група, като едно космато чудовище, изведнъж се обърна и побягна. Отнесоха със себе си всички трупове, както на своите, така и на хората. Водени от Конан, хората ги последваха, полудели от мисълта за ясната съдба на отвлечените. След минути стигнаха края на прохода, но успяха да видят само как бумбана изчезват в гората на изток. Каменна площадка, дълга около десет крачки, се простираше на изхода от процепа и изтощените пътници се хвърлиха на земята да възстановят силите си.

Малия дишаше тежко, на пресекулки. Тя не взе участие в схватката, но беше останала без сили от преживения ужас. Когато успя да поеме въздух, изгледа ядосано Улфреде.

— Ти ме уплаши ужасно! Помислих, че сме хванати в капан! Но зад нас не видях никакви маймуни.

Капитанът сви рамене.

— Ако моряците го знаеха, щяха да се обърнат и да побягнат. Трябваше да направя нещо, за да ги накарам да продължат напред.

— Слава богу, на съществата не им стигна мозък да нападнат от двете страни на прохода — каза Конан.

— Да — присъедини се към нето Улфило, който чистеше меча си. — Но иначе можеше тук да си загинем.

— Вижте! — извика Спринголд и посочи на изток. За пръв път огледаха околността.

От площадката, на която си почиваха, склонът се спускаше рязко надолу, толкова рязко, че се виждаха върховете на дърветата. Под тях се простираше планината. Отвъд се виждаше ширналата се пясъчножълта пустош.

— Пустинята — уморено рече Малия.

— Не! — извика Спринголд. — Тя е по-нататък?

Като проследиха посоката, където посочваше, те едва успяха да различат две почти симетрични скали, едната снежнобяла, другата черна. — Рогата на Шушту?

— Значи е вярно! — промълви най-сетне Улфило.

— Нима си се съмнявал? — радваше се ученият. — Древните книги никога не лъжат.

— Да — Улфреде потупа книжовника по рамото и едва не го бутна в пропастта. — Никога не съм се съмнявал в тебе.

— Не изглежда много далече — промълви с надежда Малия. — Така де, щом можем оттук да видим Рогата.

— Не се заблуждавай — възрази Конан. — Тук, от високото, се вижда, че има много дни път. Гома, има ли извори?

Гома кимна.

— Има няколко. Но на нито един не може да се разчита — всичките са опасни.

— Какво искаш да кажеш? — попита Улфило.

— Някои са просто вдлъбнати, които събират вода от редките дъждове. Или пък са малки изворчета, които избиват на повърхността, но като стигнем до тях, може да се окажат сухи. Има един голям извор, където винаги се намира хубава вода, но той е и най-опасен, защото го използват всички животни от няколко километра околовръст и наблизо винаги има много хищници.

— Лъвове ли? — попита Малия.

— Да, но и смели хиени, големи котки и други животни, които се срещат само тук. Хищниците в пустинята са по-свирепи от хищниците в равнината. Лъвовете и останалите хищници се бият помежду си за по-добра плячка. Победените, ранени, не могат да хванат елен или антилопа. Затова търси нещо, което се движи бавно и лесно може да бъде убито.

— С други думи, като нас — пошегува се Спринголд.

— Дори и смрадливия човек е добра храна за лъва с празен стомах — заключи Гома.

— Като стоим, нищо няма да свършим — подкани ги Улфило делово. — Всички ля си поеха дъх? Има ли сериозни рани за превързване?

Всички бяха си починали и никой не бе ранен толкова сериозно, че да не може да върви.

Улфило прибра оръжието си.

— Води ни, Гома.

Метнаха на рамо торбите си и поеха надолу по склона на планината.