Свят извън времето

1

Град Шест, Диктаград, се показа на хоризонта като плътна сянка край бреговата линия. Когато наближиха Корбел забеляза, че градът е обкръжен от висока стена, зад която се издигаше само една централна сграда, с многобройни прозорци. Диктаград бе обърнал гръб на приближаващите се Момчета.

Едва когато заобиколиха стената, Корбел видя лицето му. Диктаград се състоеше от една единствена сграда, висока четири етажа и дълга половин миля. Приличаше на луксозен хотел. Фасадата й бе обърната на север, към океана и слънцето, и беше обсипана с тераси, прозорци и арки. Ниска стена отделяше града от океана, над нея се издигаха короните на дърветата. Вътре имаше градина.

Диктите излязоха да ги посрещнат през арковидната порта в стената на градината. Събра се многолюдна тълпа, която ги очакваше мълчаливо.

Диктаград нямаше свой купол. Вероятно е бил построен след като Антарктида се е превърнала в обетована земя, а океаните са отстъпили зад континенталния шелф. Пясъчните крайбрежни дюни са били покрити с плодородна почва, а високата стена е предпазвала градината от силни ветрове. Риба от морето и плодове от градината — вероятно това са единствените източници на храна на мили наоколо.

Трудно ще е да напуснеш подобно място, помисли си Корбел.

Наближиха групата и Корбел забеляза само неколцина мъже сред близо стотината жени. Когато Крайхайфт пристъпи напред всички се поклониха.

— Дойдохме, за да поправим машините ви — обяви Крайхайфт. — И да отведем с нас вашите деца-момчета.

— Добре — отвърна един от мъжете. Имаше побеляла брада и дълга до раменете бяла коса, съвсем чиста и къдрава. Той се изправи и останалите последваха примера му… и Корбел беше дълбоко впечатлен от тяхната физика и достойнството, с което се държаха. Не приличаха на роби, дори поклона бе само форма на поздрав. Корбел се запита, какво ли щеше да стане, ако се бе поклонил по същия начин в онзи далечен ден, когато Момчетата го откриха в Сараш-Зилиш. Сигурно щяха да го сметнат за беглец и да го убият.

Диктите не откъсваха погледи от Корбел.

Крайхайфт забеляза това. Последва дълга реч, гласът му ехтеше надалече. Корбел не можа да проследи всичко, но му стана ясно, че Крайхайфт предава накратко неговата историята. Космическият кораб, дългото пътуване, някакви сложни изрази, които вероятно бяха свързани с относителността и сгъстяването на времето, бягството от Мирели-Лира… без да се споменават мотивите на побърканата старица. Нито дума и за елексира на диктите. Корбел бе уверен в това, очаквал бе с нетърпение да чуе нещо по въпроса.

Старецът слушаше внимателно и от време на време избухваше в смях. Очевидно се забавляваше чудесно. В края на разказа той пристъпи напред и каза:

— Добре дошъл в нашата обител, Корбел. Очевидно имаш интересни истории, които да ни разказваш. Аз към Гординг. Достатъчно бавно ли говоря?

— Приятно ми е да се запозная с теб, Гординг. Наистина имам много за разказване. Да, мога да те разбера.

— Ще се присъединиш ли към нас довечера? В Диктаград има достатъчно място за много деца. Ще бъде особено поучително да видим какво ще представляват твоите деца.

— Аз… — Корбел се задави. Жените го оглеждаха с любопитство и споделяха впечатленията си. Повечето от диктите бяха плешиви, ако се изключи мъхестият кичур на челото. Вероятно на всички правеше впечатление неговата буйна прошарена коса. А също и обърканият му отговор на поканата. — Аз съм щастлив, че ми оказвате такава чест.

Но всъщност, чувстваше се неспокоен. Внезапно осъзна, че е почти гол. Самите дикти не носеха съвсем никакви дрехи.

Една от жените — с дълга черна коса, в която прозираха сребърни нишки — произнесе:

— Трябва да е минало доста време, откакто си правил деца с жена.

Корбел се усмихна. Разделяй на дванайсет.

— Четвърт милион години.

Следващият й въпрос предизвика всеобщ смях. Корбел поклати глава.

— Може да съм забравил как се прави. Има само един начин да го разберем.

Помогна на Момчетата да вдигнат лагера в средата на градината, в която цареше далеч повече ред, отколкото в парка на Сараш-Зилиш. Разположиха лагера под дърветата, а за огъня жените-дикти донесоха наръч сухи дърва.

— Можеш да отидеш при тях — предложи му Скатхолц, — но не бива да споменаваш за безсмъртието на диктите. — Държеше се така, сякаш не се съмняваше, че нареждането му ще бъде изпълнено.

— Ами косата ми? Сигурен съм, че са я забелязали.

Скатхолц сви рамене.

— Ти си ранен тип дикт, от времето преди легендите. Кажи им, че тогава всички дикти са имали коси като твоята. Ако някой научи онова, което знаеш, умовете им ще бъдат… всички познания ще им бъдат отнети.

— Ще си държа устата затворена.

Скатхолц кимна. Корбел осъзна, че е свободен.

Тревожеше го перспективата да участва в предстоящата оргия. За последен път се бе опитал да легне с жена преди три милиона години, в спалното помещение, в нощта преди да излети с „Дон Жуан“. И тогава вперените в него погледи го бяха направили импотентен. Същото можеше да се повтори и тази нощ.

Ала дори сега чувстваше зараждащата се ерекция.

Приземният етаж на Диктаград се състоеше от свързани по между си обществени зали, всяка едно достатъчно голяма за да побере поне двеста души. Една от тези зали беше предназначена за столова. Напомняше на едновремешните кафетерии. В ъгъла Корбел забеляза подноси и прибори за хранене, дузина жени и един мъж приготвяха храната и я разсипваха на чакащите на опашка. Приключилите с храненето бързаха да освободят местата си на новодошлите. Корбел взе една вилица и я разгледа учуден — беше излята от материал, подобен на пластмаса, но единия й край бе по-широк и назъбен, като кухненски нож. Металните подноси плуваха на височина на ръката и лекичко се полюшваха под тежестта на съдовете с храна.

Що се отнася до храната, състоеше се предимно от зеленчуци, в разнообразни комбинации, напомнящи китайските методи за готвене. Старецът на име Гординг придружаваше Корбел по време на обиколката. Масите бяха с различна големина и места от четирима до дванадесет. Корбел и Гординг седнаха с още четири жени и завързаха непринуден разговор.

Естествено, запитаха го за цвета на косата му. Отвърна им така, както го бе посъветвал Скатхолц и дори изрази учудване за техните едноцветни коси и оскъдно окосмяване. По всичко изглежда, че му повярваха.

Докато се хранеха, Корбел разглеждаше внимателно събеседниците си. Забеляза, че подобно на Момчетата, те също притежаваха бледа, прозрачна кожа, но чертите им бяха странна комбинация от всички предишни земни раси — виждаха се сплеснати носове, плътни или тънки устни, изпъкнали скули…

— Витамин Д?

Неволно бе заговорил на глас. Погледнаха го, очаквайки пояснение.

— Това е само една теория — опита се да обясни той. — На времето, когато слънцето е било горещо и ярко, всички дикти са имали тъмна кожа. Някои от тях се отправили на север, където било много студено и трябвало да покриват телата си, за да не умрат от студ. — Останалите го гледаха с объркани усмивки, но той продължи. — Човешката кожа произвежда някои необходими за организма вещества от слънчевата светлина. И когато тези дикти започнали да покриват телата си с дрехи, кожата им се променила така, че да пропуска повече слънчева светлина. Инак щели да умрат. Моят народ постепенно се сдобил с бяла кожа. Предполагам, че същото е станало и при вас, когато слънцето е почервеняло.

Продължаваха да се усмихват.

— Странен е твоят разказ — рече Гординг, — но нашата кожа наистина произвежда едно важно за организма вещество — катопе.

— Но как преживявате дългата нощ?

Почти шест години!

— Катопови семена. От тях произвеждаме олио.

Да се избяга от Диктаград през дългата нощ, когато всички Момчета са събрани в Сараш-Зилиш не би било никак трудно. Но бегълците ще бъдат принудени да носят със себе си катопови семена… а Момчетата вероятно се бяха погрижили катопе да расте само тук и в Сараш-Зилиш. Корбел беше разтревожен не на шега. Може би наистина бе попаднал в клопка.

Поинтересува се за наближаващия празник.

— Правим любов всички заедно — обясни му Т’тиръф. Изглеждаше на шестнадесет, лицето й бе капковидно, имаше пълни устни, създадени за да се смеят, а косите й бяха навити отзад. Подобно на останалите, темето й беше съвсем голо. — Сексът е единственото ни забавление, което Момчетата не могат да разберат. Може би и раждането. — Тя сведе засрамено поглед. — Не съм правила нито едно от двете.

2

Не му излизаше от ума Залата за оргии (как иначе да я нарече?). По всичко изглежда, че Момчетата я бяха пропуснали, когато са вдигали Диктаград. Местните обаче, бяха поправили пропуска, подреждайки на самия покрив двайсетина от спалните помещения масова продукция, съборили бяха стените между тях, запазвайки само вратите на тоалетните (поне малко усамотение!). Нямаше ги обаче гардеробите и „телефонните кабини“. Естествено.

Когато Корбел влезе, почти всички свободни места бяха заети — легла, масички, столове. Гостите продължаваха да прииждат. Половин дузина жени го подканиха с недвусмислени жестове от леглото, на което се бяха излегнали. Корбел прие.

Не след дълго се отърси от първоначалната си нервност. Мекото водно легло и податливата женска плът му послужиха за възглавница и усещането беше повече от приятно. От учтивост, а може би и защото беше най-близо, първа избра за партньорка възрастната дама. Свърши прекалено бързо, но жената не изрази разочарование. След толкова продължително въздържание да приключи бързо… Но все пак това бе една малка победа.

— Мислех, че съм се разделил с това нещо завинаги — рече той на жената и й благодари с поглед.

А после се изправи, удари с юмрук гърдите си, изрева предизвикателството на голямата маймуна и си избра жена с изразени ориенталски черти и меки, умели ръце. Този път продължи по-дълго. Странно, но плешивите темета на тези жени пробуждаха в него еротични мисли. Гърдите им си приличаха, широки и плоски, но дори при най-старите не бяха отпуснати.

Запитаха го за усещанията му. Корбел нямаше ярки спомени дори от своя брачен живот, трудно му бе да се анализира и сега. Задаваха въпросите внимателно, като го докосваха леко с върховете на пръстите си, сякаш изучаваха неговата нервна система, или му разказваха за своята.

Още една, съвсем млада жена се присъедини към тях. Две си тръгнаха, заменени мигом от други. Някъде във вихъра, Корбел забеляза Т’тиръф с друг мъж и я докосна по гърба. Дали не беше вече изчерпан?

Очевидно не…

Един от мъжете използваше ръцете си и дори пръстите на краката, опитвайки се да задоволи едновременно пет жени. Гледката напомняше на Корбел за стари индуски рисунки. Егоист! Всъщност, може би беше съвсем нормално, като се имаше пред вид съотношението между мъжете и жените. Когато го споходи поредното вдъхновение, Корбел реши да опита сам. Наложи се да се съсредоточи… а и му липсваше опит. Макар и несръчен, беше изпълнен с желание.

Едно от жените го попита за предишния му сексуален живот. Разказа й. Изглеждаше странно… по една жена на мъж… моногамия… няма детска безсмъртност… Лицата на слушателите помрачняха, а жената побърза да смени темата.

Не им обърна внимание. Беше като пиян от кипящите в кръвта му хормони. Мъж бе сплел тялото си по странен начин в телата на две жени. Опита се да повтори позата, но не успя.

— Това са забравени умения — обясни му, не без известна доза завист Т’тиръф. — Пози, създадени са състояние на безтегловност. Сега ги има само в легендите.

Насочи се към сауната, но беше претъпкана, също и банята. В една от ваните зърна Гординг с възрастна партньорка, бяха си пуснали и системата за мехурчета. От съседната вана друга жена ги пръскаше с вода. Цареше истински весел дух. Корбел дръпна една русокоса хубавица и двамата започнаха да се любят в свободната, пълна с гореща вода вана.

И тогава Корбел вдигна глава и зърна Момчетата: половин дузина бяха насядали на близкия парапет и ги зяпаха, полюшвайки крака. От време на време обменяха впечатления и очевидно се наслаждаваха на представлението. Ктолисп забеляза, че Корбел го гледа и му махна с ръка.

Девойката проследи погледа му и после извърна глава, загубила интерес. Е, добре, поне не я притесняваха… Ктолисп помаха отново, Корбел отвърна.

Спомни си за видеозаписа на любовната двойка, който бе гледал в спалнята на град Едно. Още тогава бе доловил нечие присъствие, като че ли имаше публика. Сега вече знаеше. Седели са наблизо, може би зад масичката, Момчета или Момичета и са гледали как го правят техните собствени дикти. А може би са били Момчета и Момичета, заедно, преди голямата раздяла.

Градусът на оргията растеше. Сякаш половината Диктаград се бе превърнал в гигантска спалня, претъпкана с голи тела. Лицата около Корбел непрестанно се меняха. Идваха и си отиваха по двойки и тройки. Корбел не спираше да говори. Най-сетне първият човек, стигнал дъното на галактиката бе намерил своята публика. Завладя го еуфория.

А после неочаквано се прозя.

Не, местните очевидно не спяха тук. Слизаха да почиват в стаите на приземния етаж. Гординг се съгласи да го придружи. Свежият хладен въздух изсуши влажната му кожа и прочисти главата му. Звездите над тях бяха леко замъглени. Гординг посочи една от тях, значително по-ярка и оцветена в розово.

— Корбел, наскоро си дошъл от космоса. Какво е това?

— Свят, подобен на малък Юпитер. Не бива да е там, но го има.

— Става все по-ярък, но не се движи спрямо околните звезди.

— Крайхайфт също беше заинтригуван от нея. Слушай, уморен съм и не мога да мисля.

Спалнята беше като оранжерия. Спеше се на повърхност, покрита с мека, свежа трева и тук също беше претъпкано. Гординг и Корбел откриха две свободни местенца, изтегнаха се и заспаха.

Слънчевите лъчи проникнаха през стъклото на оранжерията и го събудиха. На тревата лежаха само четири жени. Всички други си бяха отишли.

Като младеж неведнъж бе мечтал за нощи, подобни на предишната. Разбира се, без плешивите глави. Но какво от това? Поне виждаха в него човек. А и той гледаше на тях, като на същества от неговата раса. Телата им почти не бяха се променили. Разликата идеше по-скоро от умовете, за него те бяха гении… но същевременно посрещаха със странна смиреност своето робско положение.

Щом не са могли да се освободят от властта на Момчетата през всичките тези хилядолетия, нима Корбел би успял? Корбел си спомни, че има една единствена възможност… която все още не беше проверил.

В лагера на Момчетата имаше церемония. Осмина мъже предаваха пет от децата-момчета на племето. Крайхайфт заемаше позицията, полагаща му се по старшинство. Другите Момчета следяха церемонията със замислени изражения. Три от тях бяха навили около вратовете си котешки опашки.

Корбел размисли и реши да не се присъединява към тях. Застана отстрани и се умълча.

Децата бяха на възраст между пет и седем години. Имаха уплашени лица, но се държаха наперено. Гординг ги назова едно по едно, описа личните им качества — сила, умения, постижения, добри и лоши навици. За момент Корбел помисли, че едно от децата ще бъде отхвърлено. Но после осъзна, че отхвърлят името му. Дариха го с ново.

Церемонията беше прекъсната внезапно. Децата останаха при Момчетата, мъжете се разотидоха. Крайхайфт повика Корбел.

— Личи си, че си прекарал добре.

В отговор Корбел се ухили.

— Прав си.

— И как беше?

— Едва ли ще мога да ти обясня.

— Така си е. Някои от децата се стараят с всички сили да си останат при диктите. Представяш ли си?

— Разбира се. А ти?

Крайхайфт показа едрите си зъби.

— Няма значение. Като малък не ме биваше много. Храната която приготвях беше прегорена, копието ми все подминаваше целта. Не желая да си спомням за толкова далечни времена. Но едно помня добре — че исках да се върна у дома. Какво знае едно хлапе за разликата между краткия живот и вечното съществуване?

— А секса?

— Какво знае едно хлапе за секса? Или едно Момче? То може само да гледа — Крайхайфт се усмихна. Снощи за първи път видях… — той удари гърдите си с юмрук и нададе могъщ рев.

— Не бях на себе си.

— Изглеждаше съвсем естествено.

— Какво ще стане сега? Още колко време ще останете?

— Колкото да поправим някоя повредена машина, ако има такава. Инак утре си тръгваме. Трябва да посетим доста племена, за да им занесем вестта, че сме подготвили Сараш-Зилиш.

Корбел знаеше, че времето му е ограничено, но не смееше да бърза. А и сега не би могъл да предприеме каквото и да било. Всички около него бяха заети.

На втория етаж Момчетата бяха задействали машина, напомняща за електрически генератор. Забраниха му да се приближава, докато работеха.

В друга стая жените тъчеха изключително красиви разноцветни одежди.

— През дългата нощ покриваме телата си — обясни му една от тях. Не му позволи да докосне конците. — Толкова са остри, че могат да ти прережат пръста — предупреди го тя.

— И толкова здрави?

— Какъв смисъл има, ако дрехите не са издръжливи?

Все пак успя да задигне една макара, поддържа я и сетне я върна обратно. Би могъл да я използва, например ако се наложи да удуши някого, но къде ще я скрие?

Накрая попадна в кухнята, където объркването му беше още по-голямо. На времето самият той се увличаше от готварското изкуство, но тук всичко бе ново, непознато, дори хранителните продукти. Реши ли да остава тук, трябваше да се учи на всичко от начало. Захвана се да помага в сервирането на храна. Едва късно следобед една жена дойде да го смени. Погледна го, после му каза:

— Ти не си щастлив.

— Права си.

— Аз съм Чарибил. Мога ли да ти помогна?

Едва ли щеше да разбере неговите проблеми.

— Почти за нищо не ме бива тук.

— Мъжете не трябва да работят, освен ако не искат. А ти имаш една много полезна дарба. Можеш да намалиш риска от болести сред нас.

Вярно, генетичният им запас тук бе съвсем ограничен. Имаше, разбира се, известни отличия. Чарибил, например, притежаваше крехкото телосложение и нежните черти на ориенталка, макар на ръст да бе колкото Корбел. Ала някои белези оставаха неизменни: бледа кожа, широки плоски гърди, полугола глава, мъхеста коса над веждите…

Тя се изправи неочаквано.

— Корбел, ела в оргийната. Имаш нужда от разтоварване. Може би те подтиска раздялата с твоето племе? Или се боиш от онази старица и нейния бастун?

— От всичко по малко. Права си, имам нужда от малко разнообразие.

Но предположението, че ще остане насаме с Чарибил се оказа погрешно. По пътя тя покани още три приятелки, едната се присъдени, после още една дребна блондинка реши да ги придружи, а когато накрая влязоха в залата, Корбел беше в компанията на четири жени. Тук имаше и други посетители — мъж с една единствена жена, двамата очевидно искаха да останат сами. Чарибил и другите жени сграбчиха Корбел за ръцете и краката и го хвърлиха във въздуха с радостни викове.

Корбел се стовари на водното легло, което се залюля, а останалите го последваха засмени. В следващия миг смехът заседна в гърлото му.

Над леглото имаше огледало.

Не би могъл да го пропусне снощи… и не беше го пропуснал. Нищо ли не бяха забелязали жените? Корбел придърпа Чарибил към себе си, излегна се по гръб и… погледна отражението си.

Косата му беше бяла само по края, а навътре бе тъмнокестенява. Лицето му бе изсечено със сурови бръчки. Тялото му беше стройно, мускулесто, тяло на зрял мъж на средна възраст, а общия изглед говореше за характера на притежателя му — Държавен престъпник, рецидивист с промит мозък.

Промяната в настроението му не остана скрита за жените. Обърнаха го по корем и се заеха да го масажират. За своя изненада Корбел се отдаде на два пъти. Почувства че се влюбва и в четирите жени едновременно, което би било невъзможно за Корбел Модел I. Ала онзи, другият Корбел, отдавна беше умрял…

Реши да се поразсее като зададе няколко въпроса.

— Не всички нощи са като предишната — увери го Чарибил. — Току виж сме им омръзнали на мъжете. Но снощното празненство беше по-особено. Приятно ни е да забавляваме Момчетата, когато има с какво.

— Защо?

— Как защо? Те ни управляват, живеят вечно, но има едно удоволствие, което не могат да познаят!

И вие можете да живеете вечно! Почти бе готов да го извика… но вместо това произнесе:

— И какво правят мъжете, когато не участват в празненства? Нали каза, че не работели…

— Взимат решения. А, освен това — Приват е един великолепен готвач. Гординг се занимава с Момчетата, дори сега е при тях. А Чарлоп изработва играчки, с които да забавлява и обучава децата…

— Гординг е в лагера на Момчетата?

— Да, трябва да обсъдят някаква важна тайна.

— И аз ще отида при тях — Корбел се надигна от леглото. — Надявам се, че не те обидих с решението си, но това е по-важно, отколкото си мислиш. — Той излезе, съпроводен от женски смях.

3

Наближаваше залез слънце. Момчетата и децата-момчета печеха риба на нагорещените въглени край огъня. Ктолисп им разказваше поредната приказка. Някои от децата си играеха с котешките опашки. Корбел потърси с поглед бялата грива на Гординг.

Забеляза че Крайхайфт, Скатхолц и Гординг са се отделили от основната група. Обсъждаха нещо възбудено на момчешки, твърде бързо, за да съумее да проследи разговора. На няколко пъти долови думите „Момичета“ и „Ганимед“. Една котешка опашка се беше свила на кълбо точно зад Скатхолц.

Забелязаха го.

— Чудесно! — извика пръв Гординг. — Корбел черпи информация от други източници.

Крайхайфт обаче се намръщи.

— Но той не би могъл да разбере последствията.

— Гординг е прав — възрази Скатхолц. — Корбел, в една от нашите легенди съществува строфа, в която не виждаме никакъв смисъл. В легендата се разказва за войната между Момчетата и Момичетата. А в строфата се твърди, че двете страни се унищожили взаимно.

Корбел седна с кръстосани крака до Скатхолц.

— Може би има някаква връзка с нашата блуждаеща планета?

— Да, с блещукащата светлинка, която става по-ярка, но не се движи спрямо останалите звезди. Каква според теб може да е причината?

Корбел беше стигнал до извода, че блестящата точка е газовият гигант, който му бе показал Пирса, но сега вече започваше да се съмнява в предположението си. Ако нещо в небето свети все по-силно, без да се движи… приближава се, а не се измества встрани, тогава какво е то?

— Сякаш ще ни извади очите!

— Добре казано — кимна Скатхолц.

Не беше ли чудовищна несправедливост Корбел да се сдобие с вечната младост тъкмо преди свършека на света?

— Това са само предположения — рече той.

— Разбира се. Но нали Момичетата са властвали в небето? — каза Крайхайфт. — И когато са осъзнали, че губят битката, насочили са твоя изчезнал Ганимед в обиколна орбита, така че след време да се блъсне в нашата планета.

Корбел не смяташе, че опасността е толкова реална. Имаше далеч по-важни задачи за решаване. И все пак, ако е преживял всичко това, върнал се е от звездите само за да присъства на сблъсъка с една изгубена луна!

— Почакайте малко. Защо не са го сторили още тогава?

Крайхайфт сви рамене.

— Кой би могъл обясни постъпките на Момичетата? — намеси се Скатхолц. — Отдавна са напуснали този свят.

— Но в никакъв случай не са били глупави. Подобна обиколна орбита създава възможност по пътя си космическото тяло да бъде отклонено. От тогава са изминали… — Разделяй на дванадесет. — …близо сто хиляди години.

— Но ние не знаем как са премествали планетите. Може би обиколната орбита е била единствената възможност?

Корбел стана. Протегна се, после се подпря на гладката скала отзад, върху която се бе излегнала котешката опашка.

— Не ми харесва тази работа. Пак не извадих късмет. Една дребна промяна в курса на кораба и щях да пристигна сто хиляди години по-рано, или по-късно. Защо трябваше да се появявам точно за голямото треперене?

Гординг му се присмя.

— Не е ли късмет да си жив в подобен исторически момент?

— Ами да! — извика Скатхолц.

Корбел се изчерви.

— А може би легендата означава нещо друго?

— Не е изключено. Но подробностите липсват — каза Скатхолц.

— Ясно. Момичетата са разбрали, че изходът е предрешен. Търсели са начин да си отмъстят… но защо в небето? Би трябвало да са изгубили властта си над него. В противен случай щяха да преместят Земята на старото място, далеч от Юпитер, където няма да получава толкова много топлина. Съмнявам се, че са били в състояние да запратят луна по Земята. По къса или обиколна орбита.

— Така или иначе, луната се приближава — рече Крайхайфт.

Но Скатхолц махна с ръка:

— Остави го да говори.

— Казах ли ви какво научих от Мирели-Лира? Тя… — той се оплете в търсене на подходящата дума и продължи: — …измъкнала се е от нулевото време заедно с близо хиляда затворника. Някои от тях са оцелели, докато се доберат до новото място. Твърдеше, че Момчетата ги взели при себе си, но тя избягала.

— Нещо загуби нишката на мисълта си — забеляза Крайхайфт.

— Не, всичко съвпада. Виж, ако Момичетата наистина са били разбити, едва ли са можели да сторят нещо. Но биха могли да унищожат всички дикти, в случай че Момчетата ги държат на едно място!

Още докато произнасяше тези думи, той осъзна че е прав. Всички го бяха осъзнали… а умовете им превъзхождаха неговия. Без дикти нямаше да има повече Момчета. Само една топяща се популация от безсмъртни, изчезващи един по един, от нещастни случай, или от скука. Или по Божията воля.

— Твоята Мирели-Лира — поде Скатхолц, — е успяла да избяга защото са останали твърде малко Момчета, за да я преследват. Гледали са на диктите като на опитомени диваци, престъпници от далечни, отминали времена — той се изсмя горчиво. — Както и да е — луната идва. Дали в резултат от действията на Момичетата или не — тя е в състояние да ни унищожи. Дори да ни подмине… — той заговори с такава скорост, че Корбел едва следеше мисълта му… присъединиха се и другите… по-бързо и по-бързо. Внезапно Момчетата станаха и напуснаха кръга. Останаха само Корбел и Гординг.

За един кратък миг Гординг позволи на гнева си да излезе наяве… и след това лицето му се отпусна.

— Виждаш ли какво се получава — поде Гординг. — Момчетата не желаят да обсъждат каквито и да било важни въпроси с един дикт.

— За какво, всъщност, ставаше дума?

— Трябва да вземат решение. Ако луната се блъсне в планетата, това би означавало край на света. Но дори да ни подмине отблизо, все още не се знае, какви ще бъдат последствията. Земетресения, гигантски приливни вълни.

— Разбирам. А Диктаград е разположен на самия бряг. Ще се наложи да ви преместят.

— Да ни преместят, но как? И къде? Няма да ни пуснат на свобода. Ние сме тяхното безценно съкровище, техният единствен източник — в гласа на Гординг се долавяше яд.

Може би сега е моментът?

— Биха могли да вземат само жените и да ги чифтосат с децата-момчета. Ще чакат, докато се роди новото поколение. Пък и какво друго им остава, след като първата група, която са взели за разплод, се е състояла от рецидивисти и отявлени престъпници…

И неочаквано, с непредвидена бързина, Гординг се хвърли с потегнати ръце към гърлото му.

Корбел се отблъсна от скалата и напъна мишци, опитвайки се да се отскубне от хватката на стареца.

Изненадана в съня си, котешката опашка подскочи уплашено. Корбел я сграбчи машинално, търсейки защита.

Гординг се препъна, просна се на земята и отново скочи, протегнал ръце и завладян от жаждата да убива. Но не беше достатъчно бърз. Корбел запрати котешката опашка право в лицето му. Животното впи зъби в шията на Гординг. Корбел се възползва от моментното преимущество и нанесе съкрушителен удар в брадичката на своя противник.

Главата на Гординг се разтърси. Но въпреки очакванията на Корбел, старецът издържа на удара. Корбел се подхлъзна от усилието и в този миг Гординг на свой ред нанесе удар.

Юмрукът му се стовари в слънчевия сплит на Корбел. Той се преви на две. В тила и врата му избухнаха светкавици.

Болеше го коремът… вратът му пламтеше… лежеше сгърчен на една страна сред смачканите ягоди. Опита се да се изправи.

Момчетата го бяха наобиколили и го разглеждаха с любопитство. Скатхолц клатеше глава и се хилеше.

— Великолепно, Корбел!

— Ако е така, — изпъшка Корбел, — защо лежа на земята и всичко ме боли? Е, както и да е. — Все пак успя да се надигне. Наблизо стоеше Гординг, изглеждаше съвсем спокоен, само дето притискаше раната на шията. Нямаше и следа от предишната враждебност.

— Съжалявам — промърмори Корбел. — Не биваше да го казвам. Може да е било от ревност. Всички вие сте толкова… по-умни от мен и непрестанно го показвате.

Изпод пръстите на Гординг се стичаше кръв. Старецът дишаше тежко.

— Напълно те разбирам — рече той. — Проявил си невнимание, използвайки един почти непознат за тебе език. Не биваше да приемам обидата. Май е време да се връщам при моите хора — той се извърна и успя да направи две крачки, преди да го сграбчат няколко протегнати ръце.

Крайхайфт се усмихна.

— Няма да стане — рече той. — Не можеш да се върнеш при тях, Гординг. Какво ще си помислят, когато забележат че косата ти е сменила цвета си?

Гординг се засмя на свой ред.

— Е, поне си заслужаваше да опитам.

— По дяволите! — възкликна Корбел.

— Не, не, Корбел, ние всички се възхищавахме от твоето актьорско майсторство. Издаде те не друго, а неспособността да владееш мускулите си. Не знаех каква е причината да се нахвърлиш върху мен и не исках да оставя нещата така.

— Съжалявам. Но това беше единственото, което ми хрумна. И въпреки това, нямам представа…

— Скоро ще узнаем всички — прекъсна го Крайхайфт. — Но в идеята ти има логика. Котешка опашка те ухапва няколко дни преди да те открием. Видяхме белега. Според нашите традиции, диктите нямат право да отглеждат котешки опашки. Знаем, че много отдавна е открит способ да се коригират някои несъвършенства при живите същества, знаем също, че подобно нещо е правено с котешките опашки. Нищо чудно именно те да отделят елексира на безсмъртието така, както Момчетата отделят слюнка. Скоро ще узнаем истината, Гординг, но ще трябва да те наблюдаваме.

А що се отнася до теб, Корбел, трябва да измислим някакво наказание за твоята измама. Мисля, че вече имам подходяща идея.

Тръгваме веднага.

4

Късно през нощта племето пое покрай брега. Носеха само храна и вода. Юпитер беше като леко изгърбен диск над тъмното море. Близо до него се виждаше и тайнствената планета. Корбел забеляза още няколко луни и сенките им по юпитеровата повърхност.

Едно от децата беше заспало, та се наложи да го носят. Останалите не спираха да задават безчислени въпроси, а Момчетата им отвръщаха със смях. Корбел се заслуша в отговорите. Подробности за предстоящия път… за други групи от Момчета… разкази за чудодейните машини… за сбирките в Сараш-Зилиш… Все познати за Корбел неща.

Изчакваше възможността да поговори с Гординг насаме. Но все не възникваше подходяща ситуация. Гординг крачеше в предния край на колоната, под охрана. Корбел направи опит да го доближи, но го спряха с дръжките на копията.

Призори започна да ги измъчва жажда.

Към обяд вече залитаха от жажда, а децата непрестанно хленчеха. Макар и изтощен, Гординг се стараеше да прикрие умората си.

Едва късно следобед стигнаха една река. Децата и Момчетата наскачаха шумно във водата. Тук построиха лагер. Корбел и още няколко Момчета наловиха риба със самоделни куки привързани за конци, които вероятно бяха взети от Диктаград. И този път не дадоха на Корбел нож, за да почисти рибата.

Корбел си спомни, че от този конец ставаше чудесна примка, стига да не пререже пръстите на удушвача. Вдигна глава и забеляза, че Крайхайфт го разглежда усмихнато. Той протегна ръка и Корбел неохотно му подаде въдицата.

Реката прорязваше тясна клисура в брега, преди да се влее в океана. През целия ден следваха виещите се, красиви стени. По залез, след един остър завой излязоха пред скрито селище. Селцето бе разположено на двата речни бряга и свързано с широк мост. Отвъд него се виждаха пустеещи земи, чак до хоризонта.

Жителите на селцето ги посрещнаха гостоприемно. Нахраниха ги. Когато приключиха с яденето, Корбел се излегна доволно, а Крайхайфт поде неизменния си разказ.

Очевидно и това селище беше една чудесно разположена клопка.

Ако някой дикт реши да проследи Момчетата от Диктаград, ще трябва да заобиколи селцето по стръмните стени на клисурата, неминуемо оставяйки след себе си следи. А по-нататък го очакваше само пустош.

В единия край на моста бе разположена „телефонна кабина“. Мостът беше широка арка от бетон или нещо по-добро, а подпорите му бяха изящно оформени. Той бе единствения признак на цивилизованост, сред иначе примитивните постройки на селцето.

С рибата им поднесоха хляб и жито, вероятно доставени през „телефонната кабина“. Дали наистина идваха от там, или кабината бе поредната клопка?

Нечий глас прошепна в ухото на Корбел:

— Няма да ти позволим да използваш прилатсил.

Корбел се обърна и впери навъсен поглед в лицето на досадника. Та той дори не гледаше към кабината.

Момчето беше от местните, албинос, с розови очи и скулесто лице. Когато клякаше до Корбел се подхлъзна. Набедрената му превръзка беше от лъвска кожа.

Трябва да беше съвсем млад. Корбел вече бе понаучил някои неща. По-възрастните Момчета никога не се хвалеха с ловните си подвизи, нито пък биха проявили подобно неумение. Момчета го погледна от близо и са захили.

— Можеш да опиташ, ако желаеш. Но ние ще те спипаме.

— И да не ме спипате, те ще ме спипат — отвърна Корбел. Питаше се, какво ли е измислил Крайхайфт за „наказание“. По дяволите, този Крайхайфт. Преди да се спусне обещания меч, Корбел ще се е превърнал в топка от нерви.

— Излъга ме — каза златокосото Момче. — Мислеше за кабината. Ще съм там, когато дойде мига за наказание.

— Садист — промърмори Корбел на английски.

— Предполагам значението на думата. Не. Ние не предизвикваме болка за собствено удоволствие, а за поука. Твоята болка ще е поучителна не само за теб, но и за нас. — Момчето преглътна шумно слюнката, с което издаде че лъже, и се надигна.

И за какво бе всичко това? Корбел предполагаше, че ще го убият веднага щом Гординг си възвърне младостта. Знаеше прекалено много. Или може би само ще му промият мозъка? Той потрепери. И това също беше един вид смърт.

Не взеха със себе си провизии. Едно от децата остана зад тях. Придружаваха ги половин дузина местни жители, включително и албиносът.

В този участък континенталният шелф беше значително по-широк и съвсем оголен. Денят клонеше към своя край, когато стигнаха първите плодни дръвчета и царевични ниви. Разположиха лагера сред царевичака.

На третия ден минаха покрай едно по-голямо племе. Двете племена, на Крайхайфт и на Тсилиуиип се смесиха и размениха вести. Тсилиуиип имаше доста странен вид, дундест здравеняк с мрачно лице, класически побойник, само че съвсем белокос. Не издаваше никакви заповеди и почти не разговаряше. Когато племето му потегли, взеха със себе си двамина от хората на Крайхайфт и две деца.

От време на време зърваха в далечината единични човешки фигури.

— Самотници — обясни Скатхолц. — Уморени са от общуване с околните и се усамотяват за известно време. Крайхайфт го е правил шест пъти.

— Защо?

— Може би за да разберат дали все още държат на себе си. Или пък, дали биха могли да оцелеят сами. А може да им е омръзнало да приказват. Нищо чудно и Тсилиуиип скоро да се усамоти. Имаше нещо в него. Да знаеш, Корбел, че се смята за проява на лош вкус да разговаряш със самотник, да му пречиш или да предлагаш помощта си.

Продължиха напред през избуялата царевица. В ранния следобед, недалеч от тях премина стадо миниатюрни бизони, десетки хиляди на брой, които покриха равнината като мравуняк и изпълниха въздуха с грохот. След близо половин час достигнаха дирята от преминалото стадо — изпотъпкана земя, смачкана царевица и един повален от старост бизон. Корбел виждаше лешояди за пръв път. Лешоядите си бяха всичките.

Скатхолц промени маршрута на групата така че да преминат през разрушения град. Земетресение, или някое от оръжията на Момичетата беше сринало по-голямата част от сградите, а времето бе изгладило острите ръбове. Корбел забеляза няколко затрупани от пясъка обществени прилатсил, но реши да не им обръща внимание. По нищо не личеше руините да са обитавани.

Ала на отвъдния край на града забелязаха временен лагер на Момчета. Племето на Крайхайфт се присъедини към тях, добавяйки от своите запаси към вечерята. Корбел остана изненадан от онова, което бяха пригодили за казан.

Върху четири масивни камъка около огъня бе поставено прозрачно, вдлъбнато навътре парче стъкло с назъбени краища. Нямаше съмнение, че импровизираният казан всъщност беше част от прозрачен похлупак на сфероидна кола.

На четвъртия ден срещнаха две племена, присъединиха се към тях за малко, сетне продължиха по пътя. С втората група поеха и последните две деца. Корбел все се чудеше, дали всичко това има някаква връзка с неговото положение. Има неща, които не се правят пред децата.

Гординг вече с лекота поддържаше темпото. Нищо чудно старецът да се втурне да бяга, ако възникне подобна необходимост… но и това не би му помогнало. Момчетата така или иначе бяха по-бързи. А Корбел се нуждаеше от солиден транспорт.

„Телефонните кабини“ не можеха да го изпратят достатъчно далеч. Макар и подходящи за игра на криеница в града, те не можеха да го дарят с желаната свобода, освен ако не успееше да се включи във веригата за екстрено транспортиране, която му бе начертал Скатхолц. Колата при всички случай предоставяше по-добра възможност. Или… какво ли са използвали Момчетата при строежа на Диктаград? Гигантски хеликоптери? Някакво масивно летателно тяло.

Каквото и да беше, нямаше да го открие извън пределите на града. Може би ги имаше само в Сараш-Зилиш. А когато стигнат там ще е твърде късно — косата на Гординг ще е почерняла отново.

Беше късен следобед на петия ден. В далечния край на царевиците един самотник бе излязъл на лов. Притичваше, сетне се прокрадваше, отново се втурваше в бяг и пак се изправяше — изглеждаше доста изтощен. Но и кенгурото, което преследваше, бе изморено. Подскачаше, сетне се обръщаше назад, отново скачаше, хвърляше уплашен поглед към приближаващия се преследвач и пак побягваше. Накрая замря, очаквайки покорно участта си.

Племето на Крайхайфт пое встрани за да не смущава усамотението на ловеца. Но самотника очевидно имаше други планове. Той разпори кенгурото, метна го на рамо и пое косо през царевичака, за да се присъедини към колоната.

Имаше ужасно мръсен вид. Раната, където го бе ухапало кенгурото кървеше. Беше изгубил набедрената си превръзка. Но на лицето му цъфтеше усмивка, зъбите му блестяха през мърсотията а устата му бърбореше като телетипна машина. Корбел успя да схване част от думите му. Самотникът беше излязъл сред пустошта в края на миналата дълга нощ и от тогава бе видял различни земи, вършил бе невероятни неща и се бе любувал на чудеса… наблюдавал бе изкусното умение на стадата от кчинт да се прикриват и знаеше за тях много повече от Момчетата… в този миг той забеляза Корбел и речта му секна.

Корбел се помъчи да разбере онова, което Момчетата разказваха на самотника за него. Множеството непознати думи и внезапно рукналия дъжд провалиха надеждите му. Но странникът беше изумен от чутото.

Когато следобедният дъжд спря, на хоризонта се появиха очертанията на издигащи се в небето подпорни кули на градски купол.

Вдигнаха лагера на около час път от чертите на града, който изглеждаше съвсем запазен. Самотникът бе измил косите си, които се оказаха кестеняви, с единични бели кичури. Намерил бе и подходящ плат за набедрена превръзка. Не млъкна през цялата нощ. Затова ли Момчетата ставаха самотници? Защото нямаше за какво повече да говорят?

Корбел спа лошо. Кулите се издигаха като зъбери към звездното небе. Ако можеше да избяга, да достигне града сам… Но всеки път, когато се оглеждаше, някой го наблюдаваше. Сякаш четяха мислите му…

5

Пархалдинг беше по-голям от Сараш-Зилиш. Влагата и ръждата бяха оставили своите следи… а тревата, дърветата и храстите бяха взели своето. Повечето от сградите изглеждаха непокътнати. Плоските им покриви бяха окичени със зелени шапки. По стените им пълзяха лиани и бръшлян. На места се виждаха пшенични класове или царевици. Имаше и плодни дръвчета, отрупани с дарове на природата.

Корбел откъсна нещо, което приличаше на мъхест лимон. Плодът беше съвсем сладък, а сокът напомняше вкуса на лимонада.

В сравнение със Сараш-Зилиш Пархалдинг беше един изоставен град. Очевидно никой не беше се погрижил за него.

Загледа се в гъстия храсталак, опасващ далечния край на една сграда. Нещо блестеше зад него, Корбел напрегна очи и като че ли долови очертанията на скритата под клоните сфероидна кола. Дали е повредена? Корбел се озърна, погледна към Гординг и в същия миг старецът изви глава встрани. А останалите — бяха ли я забелязали? Момчетата не пропускаха нищо…

С навлизане в града племето сгъсти колоната. Сякаш се бояха от присъствието на древни духове. Вървяха в плътна маса, в чиято среда се намираше Корбел и той почувства, че го завладява страх.

Пред тях се издигаше висока сграда — без бръшлян по стените, нито зелена растителна шапка. Корбел мигом разпозна очертанията й — болница.

Просторните двойни врати на болницата се разтвориха пред тях. Момчетата, наобиколили Корбел, вървяха толкова близо един до друг, че можеха всеки момент да се спънат и да се натъркалят. Отнякъде проникна лъч светлина и озари гишето на регистратурата, разбития панорамен прозорец с полюшващите се транспаранти над него, фотьойли и масички в чакалнята и стена с изрисувана върху нея карта на света с белеещи се полярни шапки.

Неочаквано зад гърба му се разнесе сподавен стон. Корбел се извърна. Точно зад него, на самия праг беше коленичил самотникът, когото бяха открили вчера.

Обезглавен. От шията му струеше кръв.

Гординг стоеше с гръб, опрян в стената. Приведен напред, младият албинос очевидно се готвеше за скок. В мига, когато се хвърли напред, Гординг замахна с камък в ръка и го запрати встрани от нападателя. Корбел се опитваше да вникне в смисъла на разиграващата се сцена. Камъкът подмина шията на албиноса, сви рязко и се завъртя около нея. Гординг дръпна с все сила втория камък, който продължаваше да стиска.

Едва сега картината започна да се прояснява. Албиносът изпищя и посегна към гърлото си. Шията му бе прерязана като с нож. Вратата се разтвори и обезглавеният труп пристъпи навън. Гординг изтича край него и се изгуби от поглед.

Едва сега Корбел осъзна, че две от Момчетата са го стиснали за ръцете. Останалите се втурнаха след Гординг.

Макар военната подготовка на Корбел да беше спомен от далечното минало, той реши, че моментът е подходящ, за да си припомни някои неща. Риташ с крак пищяла на противника, той се превива, а ти го посрещаш с лакът. Ала въпреки ненадейността на атаката, ръцете му срещнаха празно пространство и в следния миг нечий юмрук се стовари между очите му. Още беше замаян, когато го помъкнаха нагоре по стълбите.

— Скоро ще го доведат — чу гласа на Скатхолц.

— Има в себе си нишка. Ще трябва да проверим всяка врата — намеси се Крайхайфт. — Нишката е почти невидима и ако опре в гърлото… тръгвай, Корбел.

Изкачиха четири етажа и поеха по дълъг коридор. Корбел зърна познатата операционна. Имаше четири маси с разперени над тях манипулаторни ръце.

— Неее! — изпищя Корбел. Твоята болка ще бъде поучителна не само за теб, но и за нас. Бяха намислили да му направят дисекция! Поставиха го на операционната маса и го завързаха, с разперени ръце и крака.

— Откъде сте толкова сигурни че знаете всичко, което знам аз — извика той в гърба на Крайхайфт. Глупости, Крайхайфт дори не спря. Скатхолц се подпря на съседната маса.

— Скатхолц, ако унищожиш мозъка ми ще изгубиш единствения човек с гледна точка, различна от вашата! Помисли върху това!

— Няма да ти унищожаваме мозъка. Поне така смятам. Но винаги съществува риск.

— А какво ще правите?

— Ще се позабавляваме взаимно.

В този миг на вратата застана Крайхайфт стиснал нещо наподобяващо… банка с кръв? Не, течността бе съвсем бистра. Той се пресегна над главата на Корбел и постави банката в специална ниша на манипулаторната ръка.

Да им кажа ли за колата? — чудеше се Корбел. Но реши да мълчи. Симпатиите му, ако имаше такива, бяха по-скоро на страната на избягалия дикт. Да се спасява, ако може.

Манипулаторната ръка бавно се спусна. Иглата замря над него, сетне се заби в шията му. Крайхайфт фиксира неподвижно главата му със силните си ръце. След миг спринцовката се отдръпна назад и се скри в ръката.

Корбел зачака. Дали лекарството щеше да го приспи? Или да го парализира?

Но Скатхолц го пусна, а след това го отвърза и го изправи на крака. Корбел се олюля. Нещо ставаше с него.

Отведоха го още три етажа нагоре, сетне свиха в друг коридор и попаднаха в малка прожекционна зала. Положиха го в едно меко кресло. Около него се вдигна облак прах. Корбел смръкна, опита се да стане, но му се виеше свят. Мислите му бяха объркани.

Крайхайфт изчезна зад него.

Внезапно залата потъна в мрак.

Някъде далеч блеснаха светлини. Звезди, черното небе на междузвездното пространство. Корбел откри познати съзвездия, макар и разкривени… и тогава нещо му подсказа къде се намира.

— РНК! Инжектирали сте ми РНК-памет! Мръсни кучи синове — крещеше той на английски. — Пак го направихте!

— Корбел…

— И какъв ще съм този път? Какво ще направите от мен?

— Ще си запазиш паметта — увери го Скатхолц, също на английски. — Но ще си спомниш за неща, които никога не си преживявал. И ще ни ги разкажеш. Гледай сега представлението.

Намираше се на близо шейсет светлинни години от Слънцето, с поглед, обърнат към владенията на Държавата. Чужд глас му заговори на непознат език. Не се опитваше да го разбере. Гледаше като омагьосан право пред себе си. Сбогом, Корбел, Модел II, рече си той. А сетне добави: на който не му върви, не му върви.

Някои от звездите блестяха по-ярко от другите… около тях кръжаха планетни системи, значително уголемени, за да предизвикат нужния ефект. Две от тези системи бяха оцветени в червено — вероятно вражеските. Първите светове, които са въстанали срещу Държавата.

Една от червените системи блесна ярко и се изгуби в мрака, очевидно разрушена. Още две неутрални досега системи почервеняха.

Една от тях изчезна.

Наближаваха Слънчевата система… но не тази, която познаваше Корбел. Зад орбитата на Плутон кръжаха три газови гиганта и цял рояк от комети.

Няколко космически флотилии се носеха към разбунтувалите се светове. Насреща им идеха други. Бяха като гнездо от стършели, обкръжили ядрото на бусардовите рам-звездолети. Или като стари португалски военни кораби, снабдени с огромни сребристи платна. Първите флотилии включваха кораби-болници и танкери с гориво за обратния път. По-късните се състояха от кораби-самоубийци.

И така векове наред. Родена от утопията, Държавата се превърна в могъща институция, черпеща всичките си сили и енергия в разгарящата се война. Флотилиите се носеха със скорост, малко по-ниска от тази на светлината. Новините за победи и поражения и призивите за подкрепления и помощ хвърчаха дори по-бързо. Държавата беше Момчетата, Момичетата и диктаторите — всички обединени за общата идея. Корбел почувства тъга по този изгубен във времето съюз.

Той проследи един ослепителен лъч, идещ от колонията Далечна страна. Лъчът озари Слънчевата система. Далечната страна изстреля цял рой бойни кораби от космически платформи. Корабите разгърнаха фотонни платна и се понесоха към Слънцето, пристигайки малко след лъча, за да заварят Държавата възможно най-неподготвена. Корбел се сгърчи в креслото, жадуваше да закрещи предупредително. Защото Държавата съумя да отблъсне нашествениците, но не успя да спре тяхното скрито оръжие.

Войната продължаваше. Далечната страна, икономически изтощена от своите усилия падна при една контраатака. Измина време колкото един човешки живот… твърде много, преди астрономите да открият клопката, която им беше приготвила Далечната страна със своя ослепителен лъч светлина, останал незабелязан в хаоса на последвалата атака.

Детекторите на Държавата бяха търсили в небето ярките светлини на космическите кораби, а не воднистото сияние на новата планета. Едно космическо тяло отвъд Плутон, наречено Персефон се носеше по необичайна орбита, почти перпендикулярно спрямо равнината на Слънчевата система. Пътят му го отвеждаше дълбоко във вътрешността на системата.

1023 тона водород и обогатен на водород лед бяха насочени право към Слънцето. Земните океани щяха да се превърнат в кипящ котел…

Държавата направи каквото можа. Десет хиляди водородни бомби, както и цялата бронирана мощ на Слънчевата система бяха изпратени срещу Персефон. След взрива огромна част от атмосферната обвивка напусна планетата и се проточи зад нея като опашка на комета, разпъвайки с масата си твърдото ядро на Персефон. Неимоверен по размери газов поток бликна от недрата й, обиколи Слънцето и се затвори като ореол около него.

Ако бомбите бяха изпратени малко по-рано, същата участ щеше да сполети и ядрото на Персефон. То се състоеше от твърда скала и желязо, беше нагорещено до червено и излъчваше в рентгеновия спектър малко преди да навлезе в слънчевата фотосфера и да престане да съществува.

Слънцето стана непоносимо ярко.

Океаните се отдръпнаха, посевите изсъхнаха, десетки милиони жители на Земята издъхнаха преди Държавата да вдигне защитни отражатели между планетата и Слънцето. Но това бе само временна мярка. Защото новата топлина на Слънцето беше постоянна, поне от гледна точка на човечеството. Дълбоко в недрата на Слънцето ядрените процеси протичаха с по-висока скорост. И горещият полъх достигаше до Земята.

Държавата виждаше само един изход за оцеляване. Да премести Земята на нова орбита така, като Далечната страна беше променила орбитата на Персефон.

— Разбираш ли смисъла на това, което наблюдаваш?

Корбел махна с ръка да мълчат.

— Да.

— Добре. Ние се бояхме. Както светлинното представление, така и банката с памет са невероятно стари. Датират от времената преди управлението на Момичетата. Съхранявани са били в нулево време повече от сто хиляди години. Опасявахме се, че са се развалили.

— И решихте да ме използвате за опитно зайче.

Но гневът му се топеше бързо.

Държавата беше принудена да изостави рудниците на Меркурий — сериозна индустриална загуба. Ала същевременно сред астероидния пояс бе започнал строежа на нещо огромно — наподобяваше на космически кораб, достатъчно голям за да пренесе цялата човешка раса на безопасно място. Корбел гледаше със затаен дъх. Едва различи думите на Скатхолц:

— Заслужаваше си, Корбел. Момичетата, които са създали това светлинно представление, са управлявали небесата. Сега вече, когато се запозна с цялата история, научи ли кой е насочил луната към нас?

— Още не. Млъкни и ме остави да…

А междувременно гигантският строеж беше приключил. Два цилиндъра, всеки дълъг по сто мили; вътрешният с диаметър една миля, с плътни специално подсилени стени, а външният — два пъти по-голям. В единия край външният цилиндър беше заострен като нос на ракета. А в другия… Корбел по-скоро възприемаше, отколкото виждаше. Бойно лазерно оръдие, пригодено за целта, вентилационни клапи, обтекатели и масивни къси стабилизатори, монтирани в самия край. Отстрани бяха прикачени и няколко резервоара с течен водород. Конструкцията се задвижи от собствените си термоядрени двигатели… и започна да се отдалечава, обкръжена от миниатюрни кораби…

— Как се слиза от слон? — промълви неочаквано Корбел.

— Трябва ли да знам?

— Не се слиза. От патица е по-лесно.

— Защо?

— Защото е по-безопасно. Как се премества Земята?

Не беше чудно, че светлинното представление не говореше нищо на Скатхолц. Гледката на огромния ракетен двигател, озарен от директна слънчева светлина на фона на черния космос беше зашеметяваща. За един бивш архитект, при това от далечни времена, схемите и таблиците бяха почти неразбираеми. За Скатхолц щяха да са лишени от смисъл. Но все пак, дори без помощта на венозно вливаната РНК-памет, Скатхолц бе съумял да схване някои неща.

— Като преместиш нещо друго — досети се той. — Пораженията, нанесени от ракетната тяга и от възможните грешки могат да бъдат избягнати, ако тялото-заместител е необитаемо. Избираш жертвата и я поставяш на пътя на носещия се към теб свят. Кого са използвали за заместител? Ганимед?

— Уран. Можеш ли да спреш на това изображение?

Лекцията замръзна на картината, показваща горните слоеве на урановата атмосфера. Сравнен с огромната маса на планетата, двигателят изглеждаше миниатюрен.

— Виждаш ли? — обади се Корбел. — Цилиндърът е с двойни стени и усилена конструкция, за да издържа на сътресения отвън. Лети почти вертикално в горните слоеве на атмосферата. Вентилационните клапи в долния край са отворени за местната атмосфера, която се състои от водород, метан и амоняк, както и водородни примеси. Един изстрел от лазерното оръжие, насочен по дължината на двигателната ос, като се използва водородна завеса… и следва термоядрена реакция, насочена по същата тази ос…

— Не разбирам напълно термина. Термоядрена реакция?

— Това е реакцията, която подхранва енергията на звездите. Вероятно сте използвали термоядрени бомби срещу Момичетата.

— Ясно. Значи водорода изгаря в така конструирания двигател…

— И следва експлозия нагоре и навън от атмосферата. Температурата е най-висока по оста и по-ниска в близост до стената на цилиндъра. Възпламенената маса напуска конструкцията през соплото в горния край. Създадената от тази тяга скорост далеч надхвърля орбиталната скорост на планетата. Двигателят се забива надолу към по-плътните слоеве на атмосферата. Нали виждаш, тук, в края цилиндъра е оформен като ракетно сопло. Уплътнената атмосфера притиска с огромна сила стените на цилиндъра, опитвайки се да го изхвърли нагоре като тапа, но реакцията вътре не спира.

— Елегантна идея — отбеляза Скатхолц.

— Аха. Така или иначе — жертви няма. Всичко се управлява от орбита. Атмосферата на планетата се явява едновременно гориво и амортизатор — а планетата се състои предимно от атмосфера. Дори когато термоядрената реакция се преустановява, двигателят изплува нагоре, защото е пълен с нагорещени водородни примеси. Ако изстине, цилиндърът ще потъне надолу, но достатъчно е да се включи лазерното оръдие и той отново се затопля, предизвиквайки началото на поредната термоядрена реакция. Би ли пуснал отново прожекцията?

Скатхолц извика нещо на Крайхайфт. И Корбел беше погълнат от представлението.

Земята издържа, макар и на косъм. От полюсите бяха прокарани свръхпроводими топлообменни кабели. Полюсните шапки се разтопиха. Загинаха милиони. Спряха да се раждат деца, изчезнал бе радиационният щит на планетата. Измина близо век, преди да успеят да въведат Уран на земната орбита, само на шест милиона мили от Земята. Планетата се движеше с нарастваща скорост, увличайки Земята след себе си… а сетне орбитите им се разделиха и Земята се озова на друга, по-широка орбита. Изгубили бяха Луната.

Подклаждано от нарастващата вътрешна топлина Слънцето продължаваше да се разширява. Светлината му почервеня, но от увеличената повърхност се излъчваше значително повече топлина в космическото пространство… и към Земята. Момичетата вече бяха овладели непокорния Уран и неговия летящ термоядрен двигател. И отново преместиха Земята.

Наложи се да я местят пет пъти. При едно от тези премествания тя се озова точно на срещуположната страна на Марс. Сетне продължи навън. Термоядрената пещ на Слънцето постепенно се стабилизираше, но фотосферата продължаваше да расте. И Земята трябваше да бъде преместена за шести път…

— Ето значи къде са се сблъскали с главния проблем — промърмори Корбел, чийто интелект беше подсилен от допълнителната памет.

Земята беше твърде топла. Около всяко стабилно слънце има доста тесен пояс, в който планетите биха могли да поддържат подходяща температура, като тази на Земята. Ала сега този пояс се бе приближил до Юпитер. Огромната планета можеше да изтегли Земята от новата й орбита и дори да се блъсне в нея.

Да поставят Земята в орбита около Юпитер? Но топлинното излъчване на Слънцето беше започнало да отслабва. Земята беше обречена на вечна ледникова епоха — освен ако Юпитер не можеше да замести далечното слънце.

— Последната част не ми е много ясна — обади се Корбел. — Превърти я отново.

Крайхайфт последва съвета му. Появиха се две почти идентични астрономически изображения, разделени от преграда. Корбел проследи как Уран се отдалечава от Земята, преминава зад Ганимед и там навлиза в нова орбита. После Ганимед пада… на два пъти. В едната сцена той се насочи косо към Юпитер, подпали се и накрая се разпадна сред ослепителни фойерверки. Във втората сцена се понесе право надолу, пламна и изчезна мигновено.

— Да. Не може да им се отрече изобретателност — отбеляза Корбел. — Решили са да минат два пъти със същия номер. Използвали са Уран за да изтеглят Земята отвъд Юпитер, а после са го насочили сред системата от спътници. Искали са да спрат Ганимед на място. Естествено с тази маневра са объркали орбитите на всички спътници.

— И къде са сгрешили?

— Не съм съвсем сигурен. Момичетата са искали да вкарат Ганимед в бръснеща орбита. Но вместо това спътникът е паднал. Не разбирам защо това да е объркало плановете им?

Скатхолц не отговори.

Не беше никак лесно да разсъждава. Познанията му по гигантски термоядрени двигатели, уранова атмосфера и междузвездни войни датираха съвсем отскоро. Те му позволяваха да разбира по-добре смисъла на станалото, но когато се опитваше да мисли, цялата информация се объркваше в главата му. По дяволите, Скатхолц! Защо да му казва всичко? Но възникналият проблем подклаждаше любопитството му… подсилен от придадената памет и познания.

— Я да видим. Юпитер отделя повече топлина, отколкото получава от Слънцето. Тази топлина е останала от времето, когато планетата се е образувала от първоначалния прашен облак преди четири милиарда години — по моето летоброене. С други думи, всяка планета е в състояние да поеме топлина и да я отделя дълго. Много дълго. Ала натрупаната в нея енергия остава неизменна, независимо от ъгъла, под който пада луната.

— А сблъсъкът с Юпитер може ли да предизвика термоядрена реакция? Да го подпали?

— Юпитер е твърде малка планета за да пламне като звезда. Не притежава достатъчна маса и налягане. От друга страна, в ударната вълна пред Ганимед налягането ще е огромно по сила. И топлината.

— Трудно ли е да се изчисли?

— Какво?

— Полученото топлинно излъчване при бръснещ удар с повърхността. Знаели са масата на Ганимед и силата на падане. Значи Момичетата биха могли да изчислят повишението на юпитеровото топлинно излъчване. Да преценят, дали ще е достатъчно, за да затопли Земята.

Корбел кимна разбиращо.

— Виж — ядрото на Юпитер се състои от сгъстен водород, невероятно сгъстен, до степен да се държи като метал. И така, Ганимед пада. Следва термоядрена реакция, вдига се огромна ударна вълна, която расте и расте, подхранвана от удължената реакция. И тогава топлината ще се повиши и ще остане постоянна.

— Не мога да си го представя, Корбел. А ти? Виждаш ли някаква логика във всичко това?

— Да. Изгубили са спътника и това ги е погубило. Уран вече се отдалечавал в междупланетното пространство. Момичетата не можели да го върнат обратно. Територията, която обитавали станала твърде гореща. И тогава се опитали да завладеят територията на Момчетата.

Корбел осъзна, че представлението е приключило. Умът му все още беше замъглен от новопридобитите спомени. И все пак, той беше Джейбии Корбел. Личността му беше запазена.

— Значи новото космическо тяло на хоризонта е Уран — заключи Скатхолц. Някои от Момичетата трябва да са оцелели. Какво ще правим? Не разполагаме с космически кораб. А и не можем да построим в такива кратки срокове. Корбел, можем ли да използваме твоята платформа за кацане?

— Няма гориво — Корбел неочаквано се засмя. — А и какво ще направите, ако имате космически кораб? Ще таранирате Уран? Или ще се научите да го управлявате?

— Криеш нещо от нас.

— Не вярвам във вашите Момичета. Ако наистина са оцелели толкова дълго, отдавна да са направили нещо. — Появата на Уран бе прекалено театрален жест. Всъщност, подобно съвпадение вероятно имаше по-естествено обяснение. Корбел вече бе намислил едно. Но… да не се издава. — Ами ако са се скрили в Хималаите? Горе в планинските долини има признаци на живот. Вярно, ще мине доста време преди да създадат промишленост.

— Твоите названия не ми говорят нищо — Скатхолц му помогна да се надигне. — Ще можеш ли да ми покажеш тези Хималаи на картата на света? Долу има една.