Свят извън времето

1

Влачеше се по чистите, геометрични, пусти, звуко-изолирани коридори. Вратите отказваха да се спуснат пред него. На два пъти се опита да притисне диска към златистите плочи на ключалките. Само това му идваше на ум, но опитите завършваха безуспешно. Каквото и да беше това място, то бе затворено за Корбел, или по-точно за мъртвеца, чието тяло обитаваше сега.

Скафандърът бе станал твърде тежък. Къде, по дяволите, беше Пирса?

Корбел бе освободил Пирса от всички заповеди, минали и бъдещи. Корбел се бе заел да изследва, съвсем беззащитен, една чужда за него планета, изгубил бе връзка с кораба. Джейбии Корбел Модел II, изчезнал, вероятно мъртъв. Пирса сигурно вече заобикаля слънцето на път към най-близката звезда. Търси безценната си Държава.

Междузвездният лазерен лъч на Пирса би могъл да изгори старицата докато пресича улицата. Но компютърът на Корбел го бе изоставил… и при тази мисъл Корбел запрати ядно шлема на пода — не със силата, с която би желал, защото ръцете му все още бяха завързани.

Краката му се подгъваха.

Лъхна го познатата миризма на разложена плът и Корбел най-сетне забеляза отворена врата. В първия момент реши, че бравата е била разбита, но оказа се, че причината е друга — в златистата плоча бе прогорена малка дупчица.

Зад вратата цареше бъркотия, а миризмата се усилваше.

Помещението приличаше на операционна. Имаше нещо като операционна маса, над която бяха прикрепени различни сложни прибори, а също манипулаторна ръка със скалпел и пинсети.

Наоколо бяха разхвърляни изсъхнали кафяви скелети. Един от тях, съвсем оголен, лежеше сред купчина прах на масата. Други два бяха подпрени на стената. Униформите им бяха разкъсани и зацапани, но все пак в по-запазено състояние от скелетите вътре. По униформите се виждаха белези като от удари със сабя, които продължаваха и върху костите, сякаш хората са били посечени. Корбел забеляза, че тези скелети бяха с нормални човешки размери.

В задната стена имаше дупка, през която би могла да премине кола. Бомба?

Корбел се покатери на операционната маса. Вдигна ръце, потърка въжетата в скалпела и… готово! Ръцете му бяха свободни.

Приближи се към големия отвор в стената. Дишането му се беше успокоило, но сърцето му продължаваше да блъска в гърдите. Най-много от всичко му се искаше да легне и да си почине. Надникна в шахтата.

Беше дълбока колкото два етажа и нямаше прозорци. Отляво се виждаше метална врата, дръжката беше като стилизирано корабно кормило. Приличаше на врата на банков трезор. Виждаха се стъклените кабини на пазачите, а скелетите в тях дори бяха въоръжени с нещо, наподобяващо пушки.

Но какво общо имаше между банков трезор и болница?

Останалите три стени бяха покрити с лавици, от пода до тавана. Но малкото останали по лъвиците предмети не приличаха на златни кюлчета. По-скоро на бутилки. Подът, пет метра под Корбел, бе посипан с изпотрошени стъкла.

На пода се въргаляше полу-разтопен апарат, който напомняше на оживялата от кошмар миялна машина, която беше атакувала Корбел и Пирса сред разбиването на къщата. Всички останали механизми изглеждаха съвсем запазени. Имаше някакъв апарат снабден с клавиатура, който би могъл да бъде диагностичен прибор, ако наистина Корбел се намираше в болница. В единия край бяха монтирани чифт прозрачни „телефонни кабини“, стъклени цилиндри с овални покриви.

Нашествениците бяха спуснали стълба в шахтата. Корбел слезе предпазливо по нея, сякаш беше от порцелан. Четири скелета на дъното подсказваха, че и тук нашествениците са срещнали упорита съпротива. Пристъпи внимателно над костите. Помещението изглеждаше подходящо за болнична морга — хладно, чисто. Никакви насекоми, гъби или гризачи.

Но не от смъртта бягаше Корбел, а от сребърния бастун и промяната, която той носеше в себе си — по-страшна и унизителна от смъртта.

Осветлението в шахтата все още функционираше. Светеха и индикаторите на клавиатурата. Ако имаше късмет, двете кабини щяха да са в изправност. Влезе в първата и затърси циферблата.

Циферблат нямаше, само един единствен бутон, поставен в средата. Право на избор очевидно нямаше. Корбел се зачуди дали на другия край няма да го очаква Норна. Все пак намери сили и натисна бутона.

Нищо не се случи.

Той прокле тихичко, излезе от кабината и пробва другата.

Втората кабина нямаше врата и вътре витаеше прашен облак. Какво, по дяволите, значи това?

Къде беше попаднал? Лекарствата по лавиците трябва да са били необичайно ценни. Четирима пазачи и металически робот-убиец, една единствена врата, която изглеждаше готова да понесе ядрен удар, две кабини за телепортация… а от друга страна, следи от нашественици, очевидно готови на всичко, дори да бомбардират сградата… и изведнъж той разбра къде е попаднал.

Идеята го порази като електрически шок.

Ето къде са пазили тайната на диктаторското безсмъртие. По лавиците, които сега бяха празни.

Всичко съвпадаше. Напълно естествено бе да се складират гериатрични лекарства в болница. Кабините вероятно са водели право към крепостите на диктаторите — но дори и те са били допускани първо в затворената кабина. Ако появилият се в първата кабина отговарял на описанието, прехвърляли го във втората — с врата. Ако ли пък човекът бил непознат — превръщал се в мишена на лазерите.

А вратата на шахтата сигурно би издържала и ядрен удар. Само че крадците са проникнали през стената. Може и за нея да са използвали атомно оръжие. Интересно, дали Мирели-Лира знае за това място? Сигурно знае. Нали него е търсила.

Всъщност, нищо чудно в скоро време да се появи тук. Трябваше да се маха час по-скоро.

Изтощението му бе прераснало в агония. Понечи да изкатери обратно стълбата, но реши преди това да пробва вратата на шахтата. И тя се оказа отворена! Силите едва му стигнаха за да я избута встрани. Вероятно от тук бяха излезли нашествениците.

Е, поне за това трябваше да им е благодарен. Оказа се, че е на етажа с редицата от „телефонни кабини“. Беше стигнал до шахтата по заобиколен път, сигурно доста трудно щеше да се върне по него…

Видя кабините в мига, когато зави зад ъгъла. В същия миг зърна и Мирели-Лира Зиилашистар, стиснала бастуна като пистолет и присвила очи към нещо в ръцете й. Тъкмо преди да се скрие, той забеляза как вдига глава към тавана, оголила зъби в жестока гримаса.

Не беше търсила него, а шлема на скафандъра.

Сбогом, Пирса. Корбел преброи до тридесет, после надникна предпазливо зад ъгъла. Старицата беше изчезнала. Пресече на пръсти мекия килим до следващия коридор и надникна в него. От Мирели-Лира нямаше и следа. Корбел скочи в най-близката кабина и измъкна диска.

Мирели-Лира едва ли щеше да хареса усмивката му, ако го беше видяла в този момент.

Две пресечени точки, преобърнато „S“, легнал настрана пясъчен часовник, завъртяно pi. Коридорите изчезнаха. Сред мрака той блъсна вратата на кабината и попадна в мрак. В лицето го шибна топъл и влажен вятър и почти мигновено той съзря мъглива светлина — тъничък, розово-червен полумесец, обърнал рогата си надолу — към хоризонта.

Спря, докато очите му привикнат с тъмното. Светът около него постепенно придоби форма.

Стоеше на плосък покрив, загледан в слънчевото затъмнение. Сигурно подобно явление бе често срещано в тези времена, когато Юпитер и Слънцето закриваха голяма част от небосвода. Както и да е, гледката на обагрения в червено полупръстен, който се отразяваше в морската шир, бе доста красива. Жалко, че нямаше време да й се любува.

Мирели-Лира всеки миг щеше да открие скафандъра.

Отпред имаше стълби. Щеше да е по-уверен, ако знаеше колко е висока сградата, но нямаше такава възможност. Наложи се да слезе до входа, за да се увери, че е попаднал в сградата, където се намираше кабинета на Мирели-Лира. Изгуби няколко скъпоценни минути за да си поеме дъх, сетне изкачи обратно трите етажа. Следващият въпрос: дали Норна бе забелязала изпуснатото на прага копче?

Шестата врата в коридора беше леко открехната, заклещена от падналото копче. Подпря я с рамо, вратата поддаде бавно и той нахлу вътре.

Няма съмнение, че са бълвали тези кабинети като пуканки, помисли си той. Дали е свързан с взривената спалня? Беше заложил живота си на тази възможност. Дръпна вратата на „телефонната кабина“ и погледна циферблата.

Пет копчета? Натисна най-горното.

Зад стъклената врата се виждаха пясъчни дюни, които се спускаха надолу към ослепителната синева. Намираше се в някоя от крайбрежните кабини. Натисна второто копче.

Обратно в кабинета — забоде пръст в третото.

В червеникавия мрак забеляза триъгълна карта на пода, изпъкнали навън стени и таван. Една тъмна сянка се беше сгушила точно там, където смяташе да стъпи, тя вдигна бледото си лице и завъртя тревожно глава.

— Ейииияааа! — извика той.

— Мяу?

Натисна четвъртия бутон. Изненаданата котка изчезна.

Вана, пълна с вода, душ… Представи си гореща баня, покой и безгрижен сън. По дяволите всичко. Интересно, дали старицата би свила своето гнезденце с нулево време в близост до турска баня? Защо не? Все пак, натисна и най-долното копче, за да види къде ще го отведе.

Сънят отново го обори. Коленете му се подгъваха. Мускулите и костите му сякаш се топяха. Но все пак успя да отвори очи. Вляво камина и чаши. Дълга маса, увиснала над пода, няколко летящи кресла. В далечния край качулатата Норна, протегнала към него своя сребрист бастун. Зад гърба й парчета от разбития панорамен прозорец и вързоп от кабели, които изчезваха зад парапета.

Той мушна с пръст две поредни копчета и ритна вратата.

2

Опитваше се да си припомни нещо. Въпросът не търпеше отлагане.

… да видим сега, натиснах копчето на интеркома, после блъснах вратата, след това не помня. Или пък не беше така? Интеркома, вратата, мрак. Не можех да чакам… не биваше да чакам повече… май никога досега не съм действал с такава бързина.

Натиск в глезените. Завъртя се, опря се на лакът и вдигна глава. Вратата на „телефонната кабина“ подпираше глезените му, опитвайки се да се вдигне догоре. Отвъд нея, голямото червено слънце бе станало почти кръгло, само една мъничка част в края липсваше, отхапана от гигантския Юпитер. Съвсем близо, в пространството над килима, беше увиснало едно бюро.

Усмихна се и затвори очи.

Изминаха секунди, или може би минути, преди да се размърда отново. Слънцето все още бе отрязано от Юпитер. Изправи се на прага на вратата и се огледа за нещо, с което да я подпре.

Измъкнал се бе на косъм. Почти беше изгубил съзнание, под въздействие на сребристия бастун, когато съумя да удари две копчета, които да го отведат в кабинета, още едно за да отвори вратата, а сетне я бе запречил с краката си. До тук добре, но…

Без съмнение Норна бе твърдо решена да опази своята машина за нулево време и запасът от лекарства. Не беше виждал тази вълшебна машина, нито пък имаше представа как би могла да изглежда, но за какво иначе щяха да са кабелите? Машината сигурно беше там, а Мирели-Лира вече знаеше, че той е хвърлил око на лекарствата й. Вероятно се е досетила, че по някакъв начин е блокирал вратата.

Не биваше в никакъв случай да й позволява да се затвори. Секунда след това Норна щеше да се появи тук.

Корбел усети, че го завладява паника. Успял бе да й затвори пътя към цялата система от „телефонни кабини“, лишавайки я от достъп до кабинета. Не можеше да се появи тук чрез телепортация. Не би могла да дойде и с колата, та нали я бяха оставили долу, пред входа. Значи… най-краткия й път към него беше през кабините на брега. Ако изтича до някоя съседна кабина, от там би могла да набере кода на тази сграда. Нищо чудно Норна вече да е на покрива. А той дори не бе открил начин да блокира вратата!

Смъкна комбинезона и го натика в процепа. В първия миг му стана хладно, но почти веднага потта изсъхна върху кожата му. Беше съвсем гол, а когато погледна надолу, установи, че нямаше и с какво да се гордее. Но кой би могъл да го види, освен Мирели-Лира? Старицата сигурно не беше в по-добра форма.

Всичко, което притежаваше беше едно сгърчено от старост тяло (откраднато) и мъничък пластмасов диск (също откраднат). Отнесе ги три етажа по-надолу и вън от сградата.

Колата го чакаше, където я бяха оставили.

Не искаше да запали. Потърси ключовете, или процепа за ключове. Ако Норна ги бе взела със себе си, чакаше го дълга разходка. Най-сетне откри процепа, беше пуст и тъкмо понечи да изругае, когато забеляза с формата…

Тъничкият диск пасваше точно в него.

Може би колите са били обществени таксита. В това имаше логика. В такъв случай, ако кодовата система в колата отговаря на тази в кабините, не му остава нищо друго, освен да набере кода на полицейското управление. И да се сдобие с оръжие!

В мига, когато посегна към пулта, ръцете му започнаха да треперят. Мускулите му се сгърчиха, последваха болезнени конвулсии. От устата му се разнесоха странни звуци. Обладан от ярост и отчаяние, Корбел осъзна, че трупът на хищника най-накрая го бе предал, че той умира и моментът е абсолютно неподходящ, НЕПОДХОДЯЩ!

Моля те, не сега! Поне да свърши битката…

Сключи ръце и протегна пръсти към пулта. Натисна податливото стъкло, опита отново, не уцели, блъсна с юмрук, удари повторно, после се отказа. Вратните му мускули се свиха на върви, извивайки главата му назад, тялото му се гърчеше в агония и тогава забеляза носещата се право към него иззад ъгъла кола — като ракета към целта.

Конвулсиите се засилваха. Блъсна пулта отчаяно, отново и отново и… изгуби представа за времето. Когато накрая колата полетя напред, той се предаде на конвулсиите.

Душевна агония. Безсъзнание. Отново конвулсии. Не е лошо да състави списък на онова, което сребърният бастун не е в състояние да причини.

Не може например да спре сфероидната кола. Конвулсиите постепенно намаляха. Не след дълго можеше да завърта глава. Мирели-Лира беше далеч назад, извън колата и продължаваше да държи бастуна насочен към него.

Опита се да се отпусне. Различни мускули се свиваха, потрепваха и се отпускаха в ръцете, гърба, клепачите и врата му. Не за пръв път преживяваше последиците от въздействието на сребристия бастун. Чувстваше, че е твърде стар за подобни изпитания. А и нямаше никакво желание да си играе на стражари и апаши сред лабиринт от разрушени сгради и то с една въоръжена, побъркана старица зад него.

— Хайде, успокой се — прошепна си той. — Всичко свърши. Освен ако… — Освен ако колата на Мирели-Лира не беше снабдена с устройство за проследяване. Или бастуна й.

Все пак, щеше да стигне преди нея. Разполагаше с не повече от минута за да открие оръжие. После да намери кабина, да набере случаен номер и да продължи да бяга.

Чакай, чакай. Кабините не работеха. Вече беше правил опит да набере кода на полицейския участък.

Колата се наклони, влезе в остър завой и пое по една от централните улици. Корбел погледна назад, опрял брадичка на прозореца. Така беше по-добре, отколкото да се взира в бясно приближаващия се пейзаж. Далеч напред синееше океанската повърхност.

Колата пресече пенливия прибой, оставяйки го зад себе си и навлезе в морето със скорост около деветдесет мили в час.

3

Гласът на Корбел беше дрезгав, като далечен вопъл и това хич не му се нравеше.

— Добре, Корбел! Печелиш. Ако твоите лекарства бяха по-добри от моите, едва ли щеше да се опитваш да ги откраднеш. А сега, да поговорим!

Корбел скоро се отказа да тършува. Надявал се бе, че Мирели-Лира си е оставила малък хранителен запас в колата. Но вече бе претърсил страничното отделение, под седалката и — къде другаде? Да разпори тапицерията?

Корбел беше гладен.

— Връзката се включва с копчето в далечния край на пулта. Достатъчно е да го натиснеш. Корбел?

Да, да. А след това ти ще ме проследиш и… Но Корбел се бореше с изкушението. Би могъл да я попита за храната.

Колата се носеше над вълните към целта, която идиотският й механичен мозък бе разчел в случайната комбинация, натисната от Корбел. Зад тъмното стъкло на кабината Слънцето и Юпитер бавно се разделяха на хоризонта. Слънцето се спускаше, а долния му край постепенно се сплескваше.

От червеното зарево нещо се издигна. Заприлича му на тъпонос делфин, преди да забележи размерите му. Заемаше половината от хоризонта и се носеше нагоре като отвързан дирижабъл. Главата му се наклони напред и то го огледа, преди да потъне бавно в кърваво-червеното море.

Делфин с размери на кит. Значи човечеството е избило китовете, в края на краищата. А после, във възникналата еколологическа ниша…

— Предполагам, че ме чуваш, Корбел. Виждам, че си се отправил към южния континент, където беше разположена столицата на Момчетата. Не можеш да се откъснеш от мен, докато не напуснеш колата. Говори с мен.

Явно можеше да го проследи въпреки мълчанието му. Корбел бутна превключватела и отвърна:

— Имали някаква храна в колата?

— Здравей, Корбел. Ако още веднъж се опиташ да ми отмъкнеш лекарствата ще те убия. Поставила съм клопки.

— Е, тогава няма.

— В такъв случай, ще търсим на различни места. Давам ти една година за да откриеш тайната на диктаторското безсмъртие. Съжалявам, ако срока е твърде кратък, но знаеш в какво състояние съм. Ако откриеш елексира, ще стана твоя жена. В противен случай ще те убия.

Той се изсмя.

— Труден избор.

— Защото не си ме виждал, когато бях красива. Аз съм жената, предназначена за теб, Корбел. Други и без това не са останали.

— Не разчитай на това. Пирса твърдеше, че имам подтиснато сексуално влечение.

Това изглежда я разтревожи.

— Никога ли не си пожелавал жена, Корбел?

— Бях женен двадесет и две години.

— Какво значи да си женен?

— Чифтосване. По договор.

— Това включваше ли секс? Харесваше ли ти?

Изведнъж Корбел осъзна колко много му липсва Мирабела. Тъжеше за нея, не защото бе отдавна мъртва, а защото я нямаше. А нейната половинка се скиташе из един свят, сякаш роден от халюцинация.

— Животът ни беше истински екстаз, не само в секса, но и в дребните неща — произнесе Корбел. — Съжалявам, не биваше да говорим за това.

— Трябваше да зная.

Само за да я подразни, той каза:

— Не ти ли е минавала мисълта, поне за миг, че може да не се интересувам от твоето безсмъртие? Може би искам да се порадвам на тиха и спокойна старост.

— Но се опита да ми откраднеш лекарствата.

— Ти ме докара до там.

— Няма нищо хубаво в това да си стар. Една година, Корбел.

— Ей, не затваряй. Ще ми кажеш ли, накъде съм се отправил? Дори не знам посоката.

— Южният полюс е покрит от континент. Насочил си се към него. Предполагам, че направлението, което си избрал е град… — тя замълча, после се обади отново: — Сараш-Зилиш, столицата на последната земна цивилизация.

От нос Хорн към Антарктида, помисли си той. Но къде в Антарктида?

— Не помниш ли каква комбинация набра?

Сметна, че не рискува, ако й каже.

— Опитвах се да попадна в полицейския участък. Но когато мускулите ми започнаха да се гърчат, изгубих всякакъв контрол.

— Спомни си, не натисна ли копчето повече от четири пъти? С петцифрен номер ще попаднеш в щаба на Световната Полиция в Сараш-Зилиш.

— Може би — той се засмя. — Е, поне се измъкнах от теб.

— Една година, Корбел.

След една година щеше да е мъртъв, но въпреки това се чувстваше чудесно. Болката, умората, всичко бе отминало. Останал бе само гладът.

— След час ще съм умрял от глад. Има ли храна в колата?

— Не.

— И какво да ям?

— Когато стигнеш Сараш-Зилиш, ще се насочиш към парка — тя му продиктува комбинацията, която трябваше да набере. — Паркът отдавна е занемарен, но плодовете, които растат в него стават за ядене. Също и животните, които го обитават, ако успееш да хванеш някое.

— Разбрано.

— Но едно трябва да знаеш — там няма да откриеш диктаторското безсмъртие. В Сараш-Зилиш никога не са живели възрастни хора.

— Ей, Мирели-Лира! От колко време търсиш безсмъртието?

— Може би десет години.

Това го изненада.

— Бях с впечатление, че го вършиш от столетие, или повече.

— Нямах късмет. Когато Децата ме измъкнаха от нулевото време, обещаха да потърсят тайната на безсмъртието, за да се възползвам от нея. Повярвах им, нямах друг избор, а те са ме лъгали.

— В болницата имаше една шахта…

Тя се изсмя.

— Такива шахти има във всяка болница, по всички градове на Земята. Претърсила съм ги до една. Малкото, които не са били разграбени, съдържат само отрови. Елексирът изглежда се е разложил под въздействие на времето и влагата.

— Разкажи ми още. Какво научи за тайната на диктаторското безсмъртие, когато се спусна на Земята? Преди да те затворят.

— Почти нищо. Само че го е имало.

— Нищо, разкажи. Трябва да знам дори за задънените улици, за да не повтарям грешките ти.

4

Когато се спуснала с космическия си кораб, децата вече я очаквали. Първото й предположение било, че са краен резултат от някакъв генетичен проект на Държавата. Горда осанка, самоуверени, гъвкави, те били надарени с мъдростта на препатили хора, която тя взела за свръхнормална интелигентност. Едва по-късно осъзнала, че са се сдобили с нея благодарение на хилядолетния си жизнен опит.

Никога досега не била виждала подобни създания.

Нито пък те като нея.

Имало и възрастни в този свят, но те били от друга раса. Не срещнала нито един от тях, но научила, че са не повече от няколко хиляди — все членове на диктаторския елит, възползвали се от елексира на безсмъртието. Живеели отделно от милиардите деца.

Децата. Момчета и Момичета, заедно, обединени. В началото това не й се сторило странно. Но по-късно си спомнила.

Децата я осъдили за предателство, според техните закони. Останала с впечатлението, че процесът бил по-скоро фарс, за тяхно собствено забавление. Или пък израз на параноя. Били педантични, не й се надсмивали, стараели се да се придържат към правни процедури от преди седемдесет хиляди години. От своя страна Мирели-Лира гледала да се държи достойно и не пропусна да го подчертае пред Корбел.

Осъдили я на заточение в килията с нулево време.

— Да си чувала нещо за междузвездни колонии?

— Не, нищо.

— Това обяснява нещата. Вероятно са се откъснали от Държавата много преди ти да се приземиш. Сигурно по тази причина са стреляли по теб. Не защото си престъпничката Мирели-Лира, а тъй като произхождаш от Земята.

Настъпи тишина. А сетне:

— Досега не можех да намеря обяснение. Да не искаш да кажеш, че Държавата се е разпаднала?

— Ами да. Вярно, станало е за ужасно продължителен период от време. Държавата е била като империя на водния монопол — Корбел говореше по-скоро на себе си. — Подобна социална структура може да просъществуват вечно, освен ако не се яви външна сила, която да я разруши. Но вън от Държавата не е съществувала подобна сила. Крахът е дошъл едва когато Държавата сама е създала своите варвари.

Мирели-Лира отвърна колебливо:

— Говориш така, сякаш си виждал немалко видове Държави.

— Аз идвам от време преди Държавата. Опитвах се да ти обясня, че съм бил мъртволед, замразен мъртвец. Размразиха ме когато Държавата бе навършила близо сто години и… създадоха Джеръм Корбел от един осъден рецидивист.

— О! — настъпи пауза. — В такъв случай, може би знаеш повече от мен. Как е възможно Държавата да се е разпаднала?

— Ето как. Първо Държавата е завладяла Слънчевата система. После, много по-късно, са се появили нейни копия край всяка една от близките звезди и всички те били подчинени на най-могъщата Държава, основана на Земята. След това… е, тук може само да се предполага какво е последвало. Но, струва ми се, причината е била в детското безсмъртие.

Не помниш ли с какъв ентусиазъм ми разказваше за предимствата на безсмъртието при децата? Добре, съгласен съм. Но я си представи, че останалите Държави са отказали да го приемат. Помисли си, колко различна ще е Държавата под управлението на Децата. Та значи, останалите Държави са заявили, че те са истинските представители на първоначалната Държава. Така Държавата в Слънчевата система е била обявена за еретична, а гражданите й — за неверници.

— И до какво е довело това? Престанали са да си говорят, може би?

Корбел се разсмя.

— Сигурно. Само че след началото на войната. След като двете страни направили всичко възможно да се унищожат. И се провалили. Сигурен съм, че така е станало. Неминуемо е.

— Защо?

— Просто така.

— Щом казваш, — додаде тя бавно, — тогава, какво е станало с…

— Кое?

— Когато ме освободиха от нулевото време, на Земята имаше повече от една Държава. Може би и това е било неминуемо. Чакай, ще ти разкажа.

Децата отвели Мирели-Лира на върха на една сребърна пирамида. Из въздуха наоколо се носели странни устройства от сребро и пластмаса — триизмерни телевизионни предаватели и оръжия, които поразявали ума и волята. Изключили пирамидата и огледалните й стени се превърнали в черно желязо. Вкарали я в кабината на асансьор и я спуснали долу.

Така се присъединила към обезверената сган. Някои от тях се опитвали да я заговорят на непознати езици. Асансьорът се издигнал и… се спуснал с поредния затворник.

Никой не говорел нейния език.

Кабината непрестанно се издигала и спускала, докарвала затворници и се връщала нагоре празна. Дрехите на обкръжаващите я се отличавали с неповторимо разнообразие. Никой не им давал храна.

Скоро разбрала причината: никой не живеел достатъчно дълго тук, за да огладнее.

Дванадесетият, който се спуснал, не бил затворник. Над главите им увиснало Момиче, приблизително единадесет годишно. Около нея се носели миниатюрни апарати. Един от тях приличал на сребърна пръчица, поставена в широка подложка. Пръчката се въртяла във всички посоки като хрътка, която няма търпение да я освободят. Момичето било съвсем голо и тялото й било покрито с чудати татуировки, а от раменете й се спускали прозрачни криле на пеперуда.

— Мирели-Лира Зиилашистар тук ли е? — извикала тя със звънлив глас и странен акцент.

И така, Мирели-Лира се завърнала в нормалния свят след не повече от четвърт час, прекаран в субективното време.

Приютили я половин дузина деца, всички Момичета. Чос, Момичето, което дошло за нея, било в известен смисъл водач на групата. Социалната им структура била сложна.

Душите им не били детски. Вървели като Господари на Света. Механичният преводач, с който я снабдили, предавал не само думи, но и емоционални послания. Спектърът на чувствата обхващал предимно страх, омраза и тревога. Това не били малки момиченца, а безсмъртни и неуязвими Момичета. Към нея се отнасяли със смесица от грубост и нежност и с времето Мирели-Лира се научила да им се подчинява.

Научили я да борави със сребърната пръчица… разновидност, на сребърния бастун, който започнала да носи по-късно. Никога не се разделяла с механичния преводач, закрепен на колана й. Момичетата настоявали да го носи дори след като изучила езика им. Смятали я за необичайно грозна.

В началото се дразнела, че гледат на нея като на низше същество. Но с времето променила отношението си. Осъзнала, че я имат за домашен питомец, склонен да прави бели.

Често се забавлявали, като гледали театрални представления, изпълнявани от други групи деца. На някои присъствали. Други били излъчвани като триизмерни илюзии, нещо като холовизионни изображения, но далеч по-всеобхватни. Веднъж, часове наред се носели из космическото пространство и Мирели-Лира останала изненадана от мрачното внимание, с което Момичетата на Чос наблюдавали скучната гледка, напомняща планетариум. Далеч по-късно, по време на едно гласуване, разбрала причините за тяхната съсредоточеност.

Но повечето представления търсели само слава и престиж. Някои от летящите наоколо механизми се оказали камери и емоционални сензори. Мирели-Лира също била своеобразно представление. Благодарение на нея, престижът на групата на Чос бил необичайно висок.

Ала въпреки мощното действие на лекарствата, тялото на Мирели-Лира продължавало да старее. Настъпилата менопауза нанесла нов удар върху самочувствието й. Само едно нещо продължавало да я крепи. Надеждата да открие елексира на диктаторите.

В началото се радвала на новопридобитата способност да разговаря с Момичетата. Но не след дълго осъзнала, че говори само тя. Трябвало да отговаря подробно на всички въпроси, които й задавали. Ако разказът й не бил достатъчно пълен, Момичетата се сърдели.

Веднъж издебнала Чос, когато била предразположена.

— Чос ми каза, че диктаторите сами се грижели за здравето си — продължи Мирели-Лира. — Диктаторите били под управлението на Момчетата, които ги използвали за представления и поставяли в храната им препарати, които не им позволявали да раждат деца. Струва ми се, Чос изпитваше известна ревност към Момчетата, задето не им позволяваха да си поиграят с диктаторите. Трудно ми е да определя — продължи объркано тя. — Тези Момичета бяха доста по-възрастни от мен. По-скоро приличаха на аристократи-декаденти, отколкото на деца.

— Доколкото разбрах, Момичетата и Момчетата са живеели разделени.

— Така е и това още повече ме объркваше. Разбираш ли, Момчетата и Момичетата нямаха сексуални връзки, които да ги привързват един към друг. Всъщност, те се бяха обособили в две отделни Държави, всяка със своя територия и закони. Сигурно от дълго време са били разделени. Чос ми каза, че Момичетата властвали над небето, а Момчетата господствали над диктаторите. Трябваше да намеря начин да попадна при Момчетата, за да открия тайната на елексира.

— Момичетата са властвали в небесата? — Това звучеше някак странно, но все пак…

— Така каза Чос. Склонна съм да й вярвам, Корбел. Гледах ги, докато гласуваха да не преместват Земята! Всички бяхме участници в едно астрономическо светлинно представление, последваха дълги часове на обсъждане и накрая гласуваха!

Но аз се вълнувах единствено от елексира на диктаторите. Чос обеща да узнае каквото може от Момчетата. Те ме ценяха, Корбел. Трупаха престиж от моите разкази и представленията, в които ме показваха — преводачът не беше в състояние да прикрие гнева в гласа й, докато Мирели-Лира си припомняше тези унизителни мигове. — Непрестанно се забавляваха с моето незнание. И други Момичета последваха примера на Чос и съживиха затворници. Изминаха доста години преди да осъзная, че Чос не възнамерява да направи нищо за мен. Трябваше сама да се добера до Момчетата.

— Съвсем естествено.

— Какво?

— Чос не би могла да отиде при Момчетата. Те щяха да те обявят за диктатор. За тяхна собственост.

— Аз… никога не ми беше хрумвала тази мисъл. Каква глупачка съм била.

— Продължавай.

— Момчетата обитаваха земната маса в южната хемисфера. Живееха в огромни изкуствено отоплявани куполи на континента около полюса, но в териториите им влизаха още два други континента, разположени в непосредствена близост, и множество острови. Ала именно в ръцете на Момичетата беше съсредоточена цялата плодородна земя на планетата, а също и цяла мощ, защото те властваха в небето. Знаех, че Земята е била преместена. Имаше периоди, в които Юпитер грееше толкова ярко, че засенчваше светлината на собствените си луни. Страхувах се от Момичетата. Търсех най-безопасния начин да отмъкна някое летателно средство, но се забавих прекалено дълго.

Един ден Чос ми заяви, че съм им омръзнала и че ще трябва да се върна обратно в нулевото време. Вече не бях новата играчка. Същата нощ отмъкнах един въздухолет. Оставиха ме да си полетя, преди да ме върнат с автопилота. Научих, че са направили страхотно представление от моето бягство.

— Много забавни са били тези твои Момичета. И какво, пъхнаха ли те обратно зад решетките?

— Да. Но ми оставиха механичния преводач. След известно време спуснаха и две Момчета, заловени по време на битка. Момичетата ги бяха снабдили с душевни камшици — продължаваше тя с мрачно задоволство — и само аз можех да разговарям с тях.

— Душевни камшици?

— Като този, който използвах за да те държа в покорство. Но не сполучих. Май трябваше да те наложа още няколко пъти.

— Свършвай разказа.

— Чакахме дълго време. Никой не идваше да ни освободи. Накрая апаратурата започна да се поврежда. Настъпи адска жега. Момчетата се разпореждаха благодарение на душевните камшици, а аз бях техен преводач. Но тълпата ставаше все по-трудно овладяема. Някои от нас успяха да стигнат до южния континент. Там ги заловиха Момчетата. Само аз се измъкнах. Избягах обратно през океана.

Измина доста време преди да се почувствам в пълна безопасност. Трябваше да науча с какво да се храня, да намирам сушина по време на бурите — с една дума всичко, което е необходимо за оцеляване. И което ще трябва да научиш ти. Когато отново се захванах да търся елексира, бях съвсем остаряла. Обикалях десет години руините, които ми бяха оставили Момчетата и Момичетата. След това изпразних контейнера с нулево време и се нагласих вътре за да чакам… теб.

— Имала си късмет.

— Подигравай се, само че когато си върнеш младостта!

— Съмнявам се да успея.

— Не бива да се отказваме.

Корбел се засмя.

— Аз мога да се откажа. Защото просто не вярвам в този твой елексир за безсмъртие. Да си виждала някога някой да се подмладява?

— Не, но…

— Имаш ли престава от какво остаряват хората? Огънят не гори обратно, мадам.

— Не съм доктор. Знам само онова, което е известно на другите. Инертните молекули се струпват вътре в клетките и ги запушват, както… както отпадъците и отровните продукти от промишлеността се събират в моретата, докато ги превърнат в затлачено блато. Клетките губят от своята… жизненост. Някои умират. И в един прекрасен ден се оказва, че има твърде малко жизнени клетки. Мъртвата материя се скупчва във ваните и артериите и ги запушва… но аз разполагах с лекарства, които да ги разтварят.

— Говориш за холестерола. Но съвсем друго е да извлечеш мъртвото вещество от клетката. Май са те измамили — рече Корбел. — Чос и приятелките й са се държали като глезени деца. А може би и твоят адвокат? Не помниш ли? Първа ти си заговорила на тази тема, а не Момичетата.

— Но защо?

— О, само за да видят, как ще…

— НЕ!

— Всички умират. Твоят адвокат е мъртъв. Чос също. Дори цивилизацията е мъртва. Отдавна е отминало онова време, когато на Земята е обитавала цивилизация, способна да премести собствената си планета. А сега няма нищо.

След продължителна пауза от говорителя на преводача се разнесе спокойният й глас:

— Там, накъдето си се отправил, има Момчета. Опитах се веднъж да разговарям с тях. Не знаят нищо за диктаторското безсмъртие.

— А имат ли представа какво е станало с цивилизацията?

— Ти сам го каза. На Земята са възникнали две отделни Държави. И те са се вкопчили в битка.

— Възможно е да е така.

За Корбел, идеята за война между половете винаги бе звучала глупаво. Като се почне едно флиртуване с врага, ха-ха. Но ако сексът вече не ги свързваше?

— Момчетата не знаят нищо — повтори тя. — Може би елексира на диктаторите никога не е бил пренасян на южния континент?

— Мислиш едностранчиво. Ако наистина е съществувал, имало го е във всеки град на света. Просто са го използвали докрай. А останалото се е развалило.

— Една година, Корбел.

Защо пък да не опита…

— Имам друго предложение. Защо не ми позволиш да използвам твоите лекарства? Ще мога да пътувам по-бързо, ако отново съм млад и здрав.

Още една дълга пауза.

— Да, в това има известна логика.

— Мислех, че ще откажеш. — Сега или никога! Но… — Не, отказвам се. Не мога да рискувам. Боя се от теб. По-добре да се възползвам от годината.

Тя изкрещя нещо непреводимо. Приемникът угасна.

Една година, помисли си той. След една година ще бъда заровен толкова дълбоко, че тя никога не ще ме открие.