Свят извън времето

1

Спомняше си плакатите. Купуваше ги от едно малко магазинче в Канзас сити и ги лепеше по стените на спалнята. Висяха близо година, преди да започнат да му омръзват: увеличени фотографии на планетата Земя, направени от близка орбита и отвъд Луната, от астронавтите на Аполо.

В спомените му Земята бе оцветена във всички оттенъци на синьото и загърната в пелена от бели облаци. Дори континентите бяха обагрени в синьо, примесено в други цветове и само пустинните области изглеждаха като петна от червеникава кал.

Джеръм Бранш Корбел, оплешивял, покрит с бръчки и отслабнал от продължителния престой в хибернационната камера, плуваше из черния космос в своето пилотско кресло, заобиколен от осветени циферблати и прибори. На триста мили под него се сменяха пейзажи и облаци.

Може би това беше Земята. Дори очертанията на континентите и моретата изглеждаха смътно познати. Преобладаващите цветове бяха червеното и кафявото, но след три милиона години…

Прочисти гърло. Гласът му беше дрезгав, ръждясал от дългия сън и изтънял като на пубертет.

— Това Земята ли е?

— Не зная — отвърна Пирса.

— Пирса, това е глупаво. В Слънчевата система ли сме навлезли, или не?

— Запази спокойствие, Корбел. Наистина не зная дали това е Слънчевата система. Сведенията са противоречиви. Това е системата, от която получавахме съобщения. Проследих ги до първоизточника.

— Дай да чуем тези съобщения. Защо не ме събуди по-рано, преди да влезем във връзка?

— Защото установихме връзка преди да забележа аномалиите. Изчаках да навлезем в орбита и тогава те събудих. Опасявах се да не умреш от шока. Едва ли би издържал още един период в хибернационната камера. Нямаше да доживееш до друга звезда.

Корбел кимна. Последното му размразяване бе най-тежкото от всички. Все едно да се пробудиш с азиатски грип и махмурлук от прекомерна употреба на ракия. Чувстваше се болен и грозен. Само преди десетина години, ако се съдеше по спомените му, Държавата бе дала нов живот на един млад човек. Десет години бодърстване плюс век и половина хибернационен сън бяха превърнали този млад човек в развалина. Ужасно се боеше от наближаващата старост… но най-добре сега да насочи мислите си другаде.

— Да видим съобщенията.

Това, което се появи на стените на Утробната, не отговаряше напълно на реалността. Пирса контролираше изображението и прожектираше на стената онова, което възприятията му приемаха от света под тях. Ето че Пирса разтвори нещо като прозорец сред открития космос. През този прозорец Корбел забеляза два прозрачни куба, които се въртяха бавно. Вътре в кубовете се виждаха очертания и фигури, оформени в множество по-малки кубчета — близо сто от всяка страна.

— Първият лазерен сигнал получих на разстояние трийсет и две светлинни години от тази звездна система — заговори Пирса. — Той съдържаше две отделни послания, две последователности от точки и тирета, всяко с обем един милион, трийсет хиляди, триста и един бита информация. Сто и едно на трета степен. Съществува известен риск, защото не е изключено да съм сбъркал ляво с дясно.

Картините не бяха особено ясни, но все пак Корбел разпозна мъж и жена стиснали ръце… същите фигури във всеки един от кубовете. Изображенията се меняха по форма и големина, подреждаха се в редица, или в кръг. Пирса насочи една червена стрелка за показалец.

— Според теб, тези фигури напомнят ли на човешки същества?

— Разбира се.

Той посочи няколко подобни фигури в кубовете отдясно.

— А тези?

— Да.

Стрелката се върна към кубовете вляво.

— Това беше първото послание. Фигурите биха могли да представят атоми, въглерод, водород и кислород. Съгласен ли си?

— Напълно е възможно. Но какво правят там?

— Формират основите на протоплазмената химия. Ето тази, голямата редица, може би е Слънчевата система. Сферичният обект в центъра е Слънцето. Символите вътре в него биха могли да обозначават четири водородни и един хелиев атом. Редицата от по-малки многоъгълници олицетворява планетите.

— Добре де. Това ли е Слънчевата система?

— Не, освен ако не се е променила радикално. Какво ще кажеш за втория куб? Защо човешките фигури в него са различни от другите?

Корбел премести глава за сравнение. В първото послание фигурите изглеждаха солидни, ако се изключеха празните мехурчета, обозначаващи белите дробове. Кубистичните фигурки във втората група бяха изцяло празни и през тях се носеха други, още по-малки кубчета, оформяйки буквата Х.

— Май започвам да разбирам. Тези във второто послание са зачертани. Допълнителните редове от многоъгълници изглеждат като осем нови звездни системи, слънца и планети, но умалени. Някои от слънцата са двойни.

— И как разбираш посланието?

— Осем звездни системи, две с двойни слънца. Зачертани празни хора. Добре, ще го разбираме така. „До всички. Ние сме човеци, отговаряме да общоприетия образ, нашите химични реакции се основават на въглерод и вода. Произхождаме от звездна система, която изглежда така. Подобните на нас човеци, които произхождат от посочените осем системи приличат на нас, но не са хора. Не ги приемайте.“ Какво ще кажеш?

— Съгласен съм.

— Говориш съвсем като човек. Напълно възможно е посланието да е дело на твоята безценна Държава само че… Държавата няма естествени врагове. Всички са част от Държавата. Значи това послание проследи до Земята?

— Да. Предположих, че са го изпратили човешки същества и не бях сигурен, че ще успея да открия Слънцето по друг начин.

— А как са ни открили те? Който и да е изпратил този лазерен лъч, трябва да ни е забелязал на неколкостотин светлинни години. Все още се движехме със скорост, близка до тази на светлината, нали?

— При наличие на достатъчно чувствителни прибори, пламъкът от двигателите на рам-звездолета може да се наблюдава от огромно разстояние. Но лъчът, който бе насочен към нас се отличаваше с изключителна мощност. Изпращането му е изисквало определени мотиви.

Корбел се усмихна с мрачно задоволство.

— Строго определени. Глупости. Твоята Държава се е разпаднала отдавна, Пирса. Колониите са се разбунтували. Държавата, разположена в Слънчевата система, е искала да предупреди завръщащите се звездолети: Не спирайте в колониите.

— Нали сам ми каза, че Държавата е като империя, с монопол върху водните ресурси. Подобни социални структури не загиват от вътрешни революции. Краят им идва от външна опасност и сила.

Корбел се разсмя. Не хареса звука — беше като пресипнал креслив писък.

— Аз не съм учител по история, Пирса, идиот такъв! Аз съм архитект! Научих за тези империи от един приятел, който беше от онези хора, готови да разкажат какво ли не, само за да привлекат внимание. Не знаех, доколко сериозно да го възприемам.

— Но си му повярвал.

— Е, съвсем малко, но коя империя, в края на краищата, е просъществувала седемдесет хиляди години? Ако не беше ме възприемал толкова сериозно отдавна да сме си у дома… преди два милиона, деветстотин и трийсет хиляди години — Корбел разглеждаше внимателно слънцата и планетите в левия куб. — И ние сме в системата, която отговаря на това изображение?

— Да.

Виждаше се слънцето, после три малки тела, едно по-голямо космическо тяло с подозрителна подутина върху него (някоя голяма луна) и следваха още три тела, средни по размери.

— Земята я няма. Иначе…

— Виждаш ли обекта, който се издига над хоризонта на този свят?

За частица от секундата Корбел си помисли, че над мъгливия хоризонт се издига Луната. Беше в първа четвърт, но далеч по-голяма от месечината. Сияеше в бяла светлина и осветената й страна бе пресечена от оранжево-бели пояси. Тъмната й страна излъчваше червеникаво сияние сякаш бе нагорещена.

— Намираме се, — поясни Пирса, — в орбита около свят, с кислородна атмосфера, който обикаля около по-голямото тяло. Централният обект е масивен газов гигант, по-горещ, отколкото би се очаквало съгласно теоретическите предпоставки. В системата се наблюдават и други аномалии.

— И ние сме в орбита около луната на това нещо?

— Така казах.

Корбел завъртя глава.

— Добре, Пирса. Покажи ми.

И Пирса му показа, с диаграми и снимки, направени по време на полета на „Дон Жуан“ през системата.

Слънцето беше млад червен гигант, раздуто и горещо, приблизително с масата на земното Слънце, но с диаметър десет милиона километра.

Пирса му показа вътрешната планета, разположена приблизително като Меркурий. Двете планети си приличаха, но като цяло системата беше променена до неузнаваемост.

Втората планета имаше значително по-разредена атмосфера от тази на Венера, която съдържаше известно количество кислород. Беше тъкмо там, където трябваше да бъде.

Нямаше нищо на земната орбита.

Третата планета забележително напомняше на Марс, само че ги нямаше луните и контурите на пясъчните морета.

— Странно, но из цялата система се срещат познати картини — отбеляза Пирса.

Реакцията на Корбел към всички тези разкрития бе бавно нарастващ гняв. Вкъщи ли си беше, или не?

— Ясно. Познати картини. А какво ще кажеш за Земята?

Луна, доста наподобяваща планетата Земя, обикаляше в орбита около четвъртата планета — свят с маса като Юпитер, но много по-горещ, отколкото би трябвало да бъде, ако се има предвид разстоянието му до първичното светило. Четвъртата планета бълваше инфрачервена радиация в огромни количества, а освен това излъчваше и цяла гама от смъртоносни лъчения.

— А другите луни? Сигурно и техните орбити са били променени, когато Земята е била преместена тук. Ако това е Земята.

— Мислих върху това. Не можах да открия сателит, който да прилича на Ганимед — най-голямата луна на Юпитер.

— Добре, продължавай.

Петата планета беше съвършено непозната, леден гигант, носещ се в пиянска изкривена орбита, която започваше от орбитата на Юпитер и достигаше тази на шестата планета. В момента тя беше съвсем близо до Юпитер и се виждаше с просто око от „Дон Жуан“. Пирса му показа няколко увеличени изображения напомнящи мрамор, покрит със синкави петна.

— Тази система може да е много по-млада от Слънчевата — обясни Пирса. — Изкривената орбита на петата планета не е имала достатъчно време да стане елипсовидна, под влияние на вълновите ефекти. Юпитероподобната планета е гореща защото се е кондензирала наскоро от планетарна мъглявина. Звездата също гори твърде неравномерно.

— А какво ще кажеш за планетата, която прилича на Земята? Възможно ли е да е еволюирала толкова бързо?

— Не.

— И аз мисля така. Пък и третата планета доста напомняше Марс. Дявол да го вземе, информацията ни е недостатъчна!

— Да разгледаме тогава шестата.

Шестата планета приличаше на мишена. „Дон Жуан“ я наближи откъм северния й полюс. Планетата се гушеше зад бели пръстени — леден гигант, оцветен в бледосиньо и зелено. Овалната й сянка бавно се въртеше зад пръстените, най-вътрешният от които бе почти прозрачен. Корбел реши, че най-острия риф трябва да е „Падината на Касини“. Намери още няколко, по-дребни рифове, предизвикани от приливите на малките луни.

— Сатурн — обяви той.

— Наистина, забележително прилича на Сатурн. Направих си труда да променя нашия курс така, че да доближим шестата планета. Опитах се да открия някои различия…

— Това е Сатурн!

— Но нищо друго не съвпада със спомените ми!

— Някой здравата се е потрудил върху Слънчевата система. Три милиона години. Доста неща са се случили за този период.

— За три милиона години Слънцето не би могло да се превърне в червен гигант. Твърде младо е. Така поне е според теорията. Пак според нея, не съществува сходство при образуването на планетните системи.

— Това е Сатурн. А онова там е Земята!

— Корбел, според теб невъзможно ли е граждани на Държавата да се заселят на някой от спътниците на Юпитер? Какво ще кажеш, ако са създали отново пръстените на Сатурн от носталгия и любов към красотата? Кажи ми де. Нима любовта към красивото не притежава съзидателна сила?

Това беше странна концепция. Привлекателна на пръв поглед, но…

— Не. Теорията ти не е издържана. Ако беше така, щяха да вдигнат пръстените около Юпитер, за да ги виждат по-добре. И защо са построили друг Марс?

— Защо им е трябвало да разрушават топографията на Меркурий? Коя е силата, премахнала две-трети от атмосферата на Венера и променила химичния й баланс? Уран е изчезнал. Няма го и Ганимед, спътник, по-голям дори от Меркурий. А някакъв газов гигант, по-масивен от Нептун, обикаля в наклонена орбита около Слънцето.

— И е толкова горещ, че би могъл да изпари част от атмосферата на Венера. Но Меркурий… хм.

— Кой е променил Слънцето? Как въобще са съумели да преместят Земята? Корбел, не мога да реша! — В гласа на компютъра се долавяше агония. Нерешителността влияеше зле на хората, но те все пак можеха да живеят с нея. Спомените на хората с времето избледняваха и се замъгляваха. Но не и тези на Пирса…

— Преместили са Земята защото Слънцето е станало твърде горещо… — предположи Корбел.

— И как си представяш, че е станало? Може би Държавата е разположила огромни ракетни двигатели на северния полюс и ги е заредила с венерианска атмосфера? Но тогава океаните биха залели цялото северно полукълбо! Земната повърхност щеше да се разкъса на безброй места и отдолу да бликне магма!

— Не зная. Наистина не зная. Може би са разполагали с нещо друго, освен ракети. Но онова, което ми показа, беше Марс, това тук е Сатурн, а ей там е Земята. Погледни! Това не е ли брегът на Бразилия?

— Не отговаря съвсем на данните от паметта. — С очевидна неохота Пирса добави: — Ако изключим друга възможност, посочените очертания наистина напомнят бразилския континентален шелф, променен от преместването на тектоническите плочи.

— Океанът вероятно се е отдръпнал. Може би, когато са преместили Земята, атмосферата е загубила няколко мегатона водна пара.

— Държавата не би се захванала да премества Земята. Не би имало нужда, тъй като Слънцето тогава не заплашваше да се превърне в червен гигант.

— Компютър! Ти не можеш да противоречиш на заложените в теб теории, нали? Но какво би станало, ако сме прекарали в ергосферата на черната дупка по-дълго, отколкото предполагаме? Възможно е да са изминали повече от три милиона години. След, да речем, десет милиона години, не би ли могло Слънцето да се превърне в червен гигант?

— Глупости. Тогава въобще нямаше да го открием.

Отхвърлено бе и последното предположение. Корбел беше само един ужасно стар човек с махмурлук от хибернационния сън.

— Добре — процеди той през зъби. — Печелиш спора. А сега, за да продължим обсъждането, първо ще предположим, че това е планетата Земя. Най-сетне сме си дошли у дома. Как ще се спуснем долу?

Оказа се, че Пирса вече е измислил как.

2

Скафандърът на Корбел изглеждаше новичък и чист. Конструиран бе така, че да издържа на натоварвания и прилепваше плътно по тялото. Шлемът представляваше прозрачен мехур, а на гърдите му бе изрисувана спирала със заострени краища. Не би се изненадал, дори да беше изгнил от старост. Беше престоял близо двеста години корабно време.

Измъкна се през въздушния шлюз, завладян от мисълта, че отива на сигурна смърт. Никога преди не беше го правил… и, в интерес на истината, дори костюмът се държеше по-добре от него. Задъхан, облян в пот, с учестен пулс, който блъскаше неритмично в ушите му, той се издърпа до края на въжето и се обърна, за да огледа „Дон Жуан“. Сребристото покритие беше потъмняло. Корбел потрепери, когато забеляза огромната пробойна в една от сондите. Пирса не беше споменал нищо за метеорни атаки. А със същия успех, метеорът би могъл да засегне животоподдържащата система.

Четири от сондите липсваха.

Именно биологичните контейнерни проби превръщаха „Дон Жуан“ в сеещ рам-звездолет. Всяка една от сондите беше заредена с широка гама от морски водорасли, с които да засее редуцираната атмосфера на някой подобен на Земята свят и да я превърне в съвсем нормален въздух, а планетата — в потенциална колония. Разбира се, нито една от пробите не беше използвана по предназначението си. Лишен на практика от своите граждански права, Корбел беше откраднал кораба и се бе понесъл право към галактическото ядро.

Десет сонди бяха прикачени първоначално към корпуса на „Дон Жуан“. Сега имаше само шест.

— Изпразних докрай бордовия водороден резервоар — обясни Пирса. — Наложи се да използвам четири от реактивните двигатели на сондите за да навляза в орбита около Земята. А после ги изстрелях като ретралслаторни сателити. Ще можеш да се свързваш с мен от всяка точка на повърхността.

— Чудесно.

— Как се чувстваш? Ще издържиш ли навлизането в атмосферата?

— Още не. Не съм във форма. Дай ми един месец.

— Имаш го. Ще трябва доста да потренираш. Ще подготвим една от сондите, за да се спуснеш с нея.

— Нима ще сляза долу в сонда?

— Приспособени са за навлизане в атмосферата. За разлика от „Дон Жуан“.

— Трябваше да се сетя. Все не можех да измисля безопасен начин за приземяване. Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не, освен ако не ми наредиш.

Нищо чудно, че звучеше така неохотно. Корбел едва сега осъзна, че корабът беше тялото на Пирса. Дори да оцелееше навлизането в атмосферата, долу щеше да е напълно парализиран. Корбел отвърна:

— Малко преди смъртта си, Томас Джеферсън дал свобода на робите. Не бих ли могъл и аз да го сторя? Когато се озова долу, жив или мъртъв, величествено те освобождавам от всички заповеди, предишни или последващи.

— Благодаря ти, Корбел.

Беше тренирал да работи в херметизиран скафандър, по нареждане на контрольора Пирс. Но тогава го спускаха в магнитно поле, а не в безтегловност, а и тялото му бе младо и силно. Работата беше доста тежка. На втория ден го боляха всички мускули. На третия отново излезе на работа. Щеше да спре само ако Пирса настояваше.

— Няма смисъл да се опитваме да създадем животоподдържаща система — обясни му Пирса. — Ще поставим всичко необходимо в капсулата при теб и ще я напълним с пластична пяна. Скафандърът ще ти е животоподдържащата система.

Но изпразването на бойната глава на сондата включваше преместване на огромни и тежки товари, както и продължителна работа с обемистата лазерна резачка. Контейнерите с водорасли и захранващите ги машини трябваше да бъдат нарязани и отстранени. Корбел се опасяваше да не нарани корпуса на сондата. Животът му зависеше от неговата цялост.

Почивките му ставаха все по-продължителни. Прекарваше ги в Утробната, като гледаше филма за навлизането на „Дон Жуан“ в онова, което Пирса (погрешно или не) наричаше Слънчевата система.

За компютър, Пирса беше изумително изобретателен. Корбел никога не би се досетил да използва сондите за маневриращи двигатели. Не би потърсил и Земята в орбита около Юпитер, както го наричаше Пирса, а и Пирса за малко да пропусне тази възможност. Нали сам призна, че вече бил решил да продължи другаде издирването на Слънцето и останките от Държавата, докато Корбел още спял…

Вероятно така и щеше да си загине по пътя.

Но по всичко изглежда, че въпросът за местонахождението им вече не тревожеше Пирса. Достатъчна бе изричната заповед на Корбел. И все пак, мислеше си Корбел, от време на време Пирса се държи непоследователно. Използвал бе така ценното гориво за да прелети близко до Марс и Сатурн.

Корбел сведе поглед надолу към Земята и почувства как сърцето му се свива.

— Толкова грешки направих и въпреки това стигнах до тук. Сега грешките са забравени. Ако не бях включил повторно приемника, нямаше да можеш да излъчиш съзнанието си в компютъра. Щях да унищожа кораба, опитвайки се да поддържам непрестанно ускорение от една гравитационна единица. Дори и да се окажех прав в предположенията си за галактическото ядро, щях да умра от старост, далеч от родната планета. Сякаш нещо съзнателно ме водеше насам.

— В досието ти пише, че си агностик3.

— Така е. Само се перча. Но все си мисля, че може и да загина при кацането.

Когато приключи с разчистването на бойната глава на сондата, взе си дълга почивка за да отпразнува. Намаза си дебел сандвич и се загледа в пейзажа под него. Океанът под Юпитер излъчваше слабо червено сияние.

— Къде бих искал да се приземя? Има ли някакви признаци на цивилизация долу?

— Открих три района, където се използва енергия. — Върху огромното синьо лице на планетата ненадейно се появи червена стрелка и посочи подобно на мрежа образование. — Тук, на другия край на света и в Антарктика. Орбитата ми не преминава над Антарктика, но бих могъл да те спусна там.

— Не, благодаря. Това тук не е ли близо до Калифорния? — Той се замисли: Чакай малко, западния бряг би трябвало да се издигне. И къде ли е Калифорнийския залив? От района, който приличаше на Мексико, брегът поемаше косо нагоре — право към предполагаемата Аляска.

— Това, което наричаш Калифорния вече е остров близо до северния полюс. Ако искаш, ще те спусна там.

— Не. Искам да се приземя близо до мястото, където се генерира енергия. Ето там, където посочи стрелката… прилича на град, нали? Мрежа, с прави ъгли…

— Вярно, наблюдават се множество скупчени сгради, но липсват данни за архитектурно планиране. В твоето време щяха да го наричат град. Не те съветвам да се приземяваш в този район.

— Ако те са изпращали посланията, вероятно няма да ме убият. Нали съм служил на тяхната прародина.

Може да е Невада, помисли си той. Или Аризона. Брегът да е стигнал до там.

— Различията между… — поде Пирса.

— Това е Земята — избухна внезапно Корбел. — Земята! — Разбърканата като колода карти слънчева система тревожеше и него. — Пирса, нали каза, че това долу били тектоническите плочи на Земята? Намери ли острова, образуван от предишна Калифорния?

— Открих два острова, които биха могли да произхождат от Калифорния, преди три милиона години.

— Добре, тогава! И това ли наричаш съвпадение?

— Не — излъга Пирса.

— Ще наречем района с мрежата град Едно. Антарктическия район ще бъде град Три. Така, а къде е град Две?

— В Русия, на брега на Охотско море.

— Спусни ме в град Едно — добави Корбел малко поуспокоен — Трябва да съм глупак, за да търся цивилизация. Защо искам да прекарам последните си дни в отчаяни усилия да науча някой нов и непознат език? Може би поне ще разполагам с достатъчно време, за да разбера какво се е случило досега.

Корбел натъпка капсулата с лекарства, храна, взе контейнер с прясна вода и няколко кислородни бутилки. Имаше достатъчно място. Увери се, че ултразвуковата свирка, която щеше да стопи пяната по сигнал от Пирса, е монтирана стабилно.

Беше понатрупал малко мускули. Сърдечната недостатъчност, от която се бе опасявал в началото, така и не го споходи. Но болките в ставите продължаваха да го измъчват. Диагнозата бе същата — тендонит.

Най-сетне — привързан в средата на капсулата, с една ръка върху крана — той се поколеба.

— Пирса? Чуваш ли ме?

— Да.

— Какво ще правиш, след като се приземя?

— Ще чакам, докато се уверя, че си мъртъв. После ще потърся следи от Държавата в някоя друга система.

— Не си по-малко луд от мен.

Зачуди се колко дълго ще го чака Пирса да умре, но не посмя да попита. Отвори крана. Пяната го обгърна и се втвърди.

Тягата го удари в гърба, задържа за известно време, после отслабна. Малко по-късно се появиха турбуленциите. Навлизането в атмосферата беше контролирано, а не свободно като при метеоритно падане. Тягата отново се увеличи, задържа за известно време, после изчезна. Сондата се завъртя… разтърси се внезапно и той потъна в пяната.

Пирса проговори в шлемофоните:

— Да смятам ли, че вече съм освободен от твоите заповеди?

Корбел се бореше с кошмарното, прекалено ярко видение.

— Първо разтопи пяната! — извика той. Но Пирса вече не беше обвързан със заповедите му. Пирса можеше да стовари десницата на отмъщението върху субекта, който бе пристъпил законите на Държавата. Пяната нямаше да се разтопи. Корбел щеше да умре тук, запечатан като муха в късче кехлибар, само на сантиметри от свободата!

Почувства сътресение. После още едно. Кошмарът свърши. Тялото му се отпусна в топящата се пяна, беше заслепен, главата му кънтеше. Нивото на пяната спадна под лицевото стъкло и Корбел видя, че люкът е широко отворен.

Корбел пристъпи навън и се огледа.

Пирса бе приземил огромния цилиндър на една страна, с помощта на маневрените двигатели. Слънцето, което грееше над него, червено и нагорещено, без съмнение клонеше към залез. Под краката му се простираше равнина, която опираше в далечните островърхи скалисти хълмове. Наоколо цареше мъртвило — обагрено в кафяво и зелено, безжизнени камъни и прах. От горещината въздухът блестеше като водна повърхност.

На никого не беше хрумнало да монтира стълбичка на сондата. Но Пирса отново бе проявил досетливост. Пяната беше изтекла през люка и се беше втвърдила като пързалка. Корбел се спусна по нея и обувките му изхрущяха, сякаш пристъпваше по недостатъчно втвърден сняг. Спря се, когато стъпи на твърда земя.

Почвата под краката му беше мъртва.

Три милиона години. Войни? Ерозия? Загуба на вода, когато Земята се е отдалечила от неумолимо разширяващото се Слънце? В този момент не го беше грижа. Вдигна ръце към лицевото стъкло…

— Не се опитвай да си свалиш скафандъра. Корбел, излезе ли от сондата?

… готов да поеме първата глътка чист въздух от дълго време насам.

— Защо не?

— Напусна ли сондата?

— Да.

— Добре. За целите на нашата дискусия се съгласих да наречем този свят Земята. Но сега вече мога да говоря за различията. Приземил си се на планета, която трудно може да се определи като подходяща за живот, в изключително горещ район.

— Какво? — Корбел погледна надолу. Термодатчикът за околната температура бе разположен под брадата му, зад лицевото стъкло. Не изглеждаше чак толкова страшно… градуси! Държавата използваше скалата на Целзий!

— Твърде горещо е, Корбел — продължаваше Пирса. — В екваториалните зони, температурните колебания надхвърлят петдесет и пет градуса — по Целзий. Температурата на океанската вода също е над петдесет градуса. Хлорофилната абсорбция в океаните е ограничена, а на земната повърхност практически липсва, ако се изключат някои планински долини. По-добре щеше да е, ако се беше приземил на полюса.

Странно, но Корбел дори не беше изненадан. Може би го очакваше? Смъртта ми е краят на света — типично човешко поведение. В края на краищата, изминали са три милиона години…

— Ето какво, значи, е станало с океаните.

— Атмосферата съдържа хиляди мегатони водна пара, достатъчни за да потвърдят хипотезата, че земният континентален шелф се е издигнал над водното равнище. Вероятно океанската вода е повишила своята соленост. Корбел, толкова неща не знаем.

— Спомена нещо за планински долини.

— В планинския масив, съответстващ на земните Хималаи, на височина над един километър има няколко долини, където се е запазил живот.

Корбел въздъхна.

— Добре. Накъде е цивилизацията?

— Определи какво е „цивилизация“.

— Град Едно. Чакай, само ми покажи най-близкото място, където някой използва енергия.

— На 4.9 километра от теб съществува миниатюрен потребител на енергия. Съмнявам се, че ще срещнеш хора, или дори живи същества. Енергетичното ниво не се е променяло откакто навлязохме в орбита. Мисля, че не ще откриеш нищо друго, освен машини, работещи автоматично.

— Все пак ще опитам. Коя е посоката?

— На запад. Ще те ориентирам. Аз ще те водя.

3

От дълго време Корбел не беше вървял пеш.

Скафандърът се оказа крайно непригоден за тази цел. Екипировката бе разположена така, че тежестта да пада предимно върху раменете. Обувките не бяха подходящи за пресечена местност, но все пак вършеха работа. Пое с ритмична крачка, вдишвайки от въздуха в бутилките, загледан в околния пейзаж. Но скоро се наложи да спре — беше избрал прекалено бърза крачка.

Отдъхна си, сетне пое малко по-умерено. Местността беше равнинна, непресечена, но все пак трябваше да внимава къде стъпва. Почвата под краката му беше глинеста, примесена с камънаци, гледката се разнообразяваше единствено от ниските, оформени от вятъра купчини пръст.

Пирса го поведе право към хълмовете и очевидно очакваше да ги пресече по права линия. Корбел свърна вляво, където забеляза един по-полегат хълм. С течение на времето долови, че си мърмори едва чуто.

Вероятно без да забележи бе придобил този навик през последните осем години бодърстване, за които бе остарял с повече от век и половина, докато на Земята бяха изминали три милиона години. Мърмориш си нещо и не знаеш дали Пирса няма да те чуе и да го възприеме като заповед. Проклети компютри-буквалисти, ядоса се той. Проклети хибернационни камери и свръхлекарства, които дори не могат да ти запазят младостта. Кислородните бутилки и охладителната инсталация ставаха все по-тежки с всяка измината крачка. Защо не са оборудвали скафандъра с колан? Коланът несъмнено бе най-голямото откритие на човечеството след колелото. Той позволяваше да се прехвърли част от тежестта от раменете на кръста. Ако създателите на костюма си бяха поразмърдали както трябва мозъците…

Не, това беше глупаво. Костюмът е бил създаден за употреба в безтегловност и работа на борда. Никакви разходки. Трябваше да се радва, че Пирса все още приема заповедите му. И че най-сетне успя да се върне на Земята. Нищо по-хубаво няма от това да си отново тук, помисли си Корбел, докато прехвърляше билото. Той спря запъхтян, наведе се да си поеме дъх и се заслуша в сърцето си, почти очаквайки да го почувства как спира и изведнъж осъзна, че е щастлив.

Разбира се! За три милиона години вероятно нито един човек не е постигнал това, което бе преживял той. Хубаво би било да може да се похвали на някого.

И тогава видя къщата.

Намираше се на билото на отсрещния хълм. Иначе едва ли щеше да я забележи. Беше сивокафява — също като хълма под нея — но, за щастие, Корбел зърна очертанията й на фона на синьото небе. Сякаш израстваше от скалите.

Необходими му бяха още два часа, преди да стигне до нея. Внимаваше да не се преумори. Знаеше, че утре краката ще го болят нетърпимо — ако доживееше до утре. Изминал бе две-трети от разстоянието, когато излезе на стар, разнебитен път. После беше по-лесно.

Къщата беше с екстравагантен дизайн. Покривът представляваше изпъкнал триъгълник, едната му страна почти опираше в хълма. Две от стените бяха от стъкло, или нещо по-здраво. Единствената стая на къщата бе разкрита пред погледа на самотния наблюдател, който й се любуваше от основата на хълма, вкопчил ръце в купчина пръст. Ужасно място, помисли си той, за да построиш дом.

Опря лицевото стъкло на шлема в прозореца.

Подът не беше равен. Или хълмът отдолу беше потънал, или архитектурните стилове се бяха променили далеч отвъд представите на Корбел.

Стаята зад прозореца вероятно е била предназначена за спалня, в средата имаше нещо напомнящо просторно легло. Това легло бе поне два пъти по-голямо от кралските ложета от неговото време, с асиметрична форма, подобно на холивудските басейни от петдесетте. Извитата горна табла представляваше пулт за управление, оборудван с монитори, превключватели и замрежени говорители, подобни на стереоуредби, както и няколко отвърстия, достатъчно широки, за да пропуснат напитки или сандвичи. В мрака над леглото се полюшваше голяма скулптура от жици — полилей, или антена — не можеше точно да определи.

На пулта за управление премигваха две жълти лампички.

— Това, значи, е бил твоят източник на енергопотребление — съобщи Корбел. — Ще отида да потърся вратата.

След приблизително двайсет минути той докладва наново:

— Врата няма.

— Къщата все трябва да има някакъв вход. Не е задължително да изглежда като врата. Ако се съди по описанието, вътре би трябвало да има и други помещения, които не можеш да видиш — тоалетна, кабинети нещо като помещение за доставка и приготвяне на храна.

— Може да са разположени под хълма. Мммм… добре, ще продължа да търся.

Не откри и следа от скрита врата на покрива. Може би целият покрив се вдигаше, по даден сигнал? Корбел не знаеше, дали архитектът проектирал подобна къща, би си позволил такова разточителство на енергия.

Дори и пътят да е водил към някакъв вход, пръстта го беше заринала отдавна. В него се надигаше отчаяние. Къщата изглеждаше сякаш не е била използвана сто, а може би хиляда години. Нищо чудно да са били и десет хиляди. Иди и търси сега врата. Ами ако е имало втори, или трети етаж, които сега са потънали в хълма? И вратата е била там?

— Ще трябва да проникна с взлом — обади се той.

— Чакай. Може да има сигнална инсталация. Не съм много запознат с архитектурните особености на личните жилища. Държавата строеше само общи жилищни помещения.

— И какво ако има сигнална инсталация? Нали съм с шлем? Няма да чуя почти нищо.

— Може да има нещо повече от звънци. Позволи ми да атакувам къщата с моето лазерно устройство за свръзка.

— Ами то… ще я стигне ли? — Глупости говоря, нали лазерното устройство е било конструирано да изпраща съобщения на десетки светлинни години. — Давай.

— Прицелих се. Огън!

От пътя, където се намираше Корбел, не се виждаше никакъв лъч в небето, но не след дълго на покрива се появи огненочервено петно, с размери на улична шахта. Почвата пред фасадата на къщата се размести, замря и отново помръдна. Изведнъж нагоре изригна близо тон пръст и се разпиля встрани, а над земята се издигна ръждясал метален обект, който се носеше на съскаща въздушна възглавница. Беше като миялна машина с глава, колкото баскетболна топка. Главата се завъртя и ален лъч дебел колкото ръката на Корбел прониза облаците над тях.

— Пирса, атакуват те. Ще можеш ли да се справиш?

— Нищо няма да ми сторят. Но виж на тебе могат. Най-добре ще е да го унищожа.

Металният обект засия. Очевидно това никак не му хареса. Той се понесе трескаво наоколо, като браунова частица, без да сваля аления лъч от точката в небето, към която го беше насочил. Горната част на корпуса му се озари в червено, сетне в оранжево. Обектът крещеше неразбрано и виковете му ехтяха в ушите на Корбел дори през плътния шлем. Внезапно той се наклони на една страна и се понесе към хълма. Блъсна се в земята, претърколи се и замря неподвижно.

На покрива вече имаше достатъчно широка дупка.

— Мислиш ли, че може да има още от този вид? — попита Корбел.

— Не разполагам с достатъчно информация.

Корбел се покатери на покрива и погледна надолу през дупката. Разтопеният бетон, или каквото е било, беше подпалил леглото. Корбел скочи сред пламтящите чаршафи, готов да побегне встрани. Но отново сбърка. Това беше водно легло и краката му потънаха в него. ПРетърколи се встрани и запрати горящите чаршафи във водата. Пламъците изгаснаха, стаята се напълни с дим.

— В къщата съм — докладва той. Пирса не си даде труда да отговори.

Архитектът Корбел се огледа с опитно око.

Стаята, видимата част от къщата, беше с триъгълна форма. Леглото в средата притежаваше приятната за окото асиметрия на локва вода — наистина приятна. В единия край се виждаше дъговидна масичка. Пред нея имаше поставка от черен аспид, строшена в средата. Корбел се наведе и вдигна едно парче аспид. На долния край бяха прикрепени миниатюрни механизми. Може би устройството е представлявало летящ поднос за кафе, преди да се било повредено.

В стаята не се виждаха никакви врати.

Оставаше да разгледа само единствената непрозрачна стена. Приближи се до нея и почука с ръка. Кънтеше кухо.

Може би вратата се управлява от пулта при леглото? Глупости. Нима всеки път трябва да се ходи до пулта… чакай, в единия край имаше нещо. Хромирано-жълта вдлъбнатина, колкото три пръста. Корбел я натисна.

Задната стена се разтвори на три, различни по размери, секции.

Най-голямата секция се оказа гардероб. Вътре Корбел откри дузина одежди, всички до една приличаха на комбинезони с дълги ръкави и изобилие от джобове. Някои имаха качулки. На пода на гардероба имаше поне пет сантиметров слой прах.

Втората секция бе по-малка, почти колкото телефонна кабина и в средата бе поставено кресло. Корбел надникна вътре, озърна се и забеляза познатата хромирана вдлъбнатина. Натисна я и вратата зад него се затвори.

Кресло. Странно. В седалката беше пробита широка дупка. Може би тоалетна? Никъде не се виждаше вода, нито тоалетна хартия… само блестящ металически сюнгер, прикрепен към креслото с множество кабели.

Излезе смутен от помещението. Оборудването в него му се стори доста първично, за къща с подобна сложна конструкция. Притежателят й би трябвало да си позволи нещо по-добро.

Отново се върна при гардероба с окачените дрехи. Странно, но не можеше да определи, дали са били предназначени за мъж, или за жена. Опита здравината на тъканта беше невероятно еластична, макар и покрита с прах. Дръпна по-силно, после направи опит да я разкъса. Платът не поддаваше.

Дрехите изглеждаха съвсем нови.

И покрити с прах.

Да предположим, че дрехите са излезли от мода и затова са били изоставени. Но от колко време? Ако този слой от прах на дъното…

Все още не беше открил вратата.

Третото помещение изглеждаше обещаващо. В него нямаше нищо, освен лишен от обозначения циферблат и пулт с четири премигващи в бяло сензорни клавиши.

— Мисля, че открих асансьор — рече той. — Ще опитам да го задействам. — Корбел натисна ключа. Вратата се плъзна обратно и той включи осветлението на шлема.

— Опасно е — обади се Пирса. — Ами ако асансьорът те спусне долу и после се повреди.

— Тогава ще пробиеш още една дупка за да се измъкна. — Корбел натисна най-горния сензорен клавиш. Нищо не последва.

Така и очакваше. Сигурно е на върха. Натисна клавиш номер две.

— Корбел — извика ненадейно Пирса. — Отговаряй, ако можеш.

— Какво има? — не чувстваше никакво движение и все пак нещо се бе променило. Имаше още осем блестящи сензорни клавиши — два допълнителни реда до първия, разположени съвсем близо и всеки един клавиш бе обозначен с някакъв черен йероглиф.

Корбел натисна ключа на вратата.

— Преместил си се с 4.1 миля югозападно и си се спуснал на дълбочина двеста стъпки. Предполагаемо местонахождение град Едно.

— Ясно — Корбел се беше преместил в друга стая. Започваше да се чувства като скитащ призрак. Всичко му се струваше странно, нереално.

Излезе навън и се озова пред нещо, което навремето вероятно е било бюро, но сега едва му стигаше до коленете. Мониторите и бутоните върху плота на бюрото напомняха за неговия контролен пулт в Утробната, но бяха изпочупени. Поне стотина години са били изложени на дъжда.

Краката му потъваха в дебелия, мек килим. Килимът се разпадаше под тежките му ботуши и полепваше по тъканта на скафандъра му. Спря се до празната рамка на прозореца и погледна навън.

Под краката му се спускаха трийсет етажа с изпочупени прозорци. Наоколо имаше няколко по-високи сгради. Мазилката на една от тях, масивна постройка разположена вдясно, беше рухнала и заедно се нея се беше сринала част от сградата. Стори му се, че различава зад завесата на дъжда и мъглата някакво сивкаво очертание на по-светъл сив фон — неимоверен по размери куб с леко изпъкнали навън стени.

— Пирса, Държавата разполагаше ли с някакъв вид транспорт за мигновено придвижване? Нещо като телефонни кабини, в които набираш кода и се озоваваш в нужното място.

— Не.

— Защото тези тук са го имали. Трябваше да се досетя. Къщата, на която се натъкнах в началото е била само част от цялото жилище. Преди малко се озовах в работния кабинет. Намира се тук, в града. Един Бог знае къде са банята, столовата и останалите помещения. Онова, в което проникнахме с взлом, беше спалнята.

— Не бива да забравяш, че с телепортиращото устройство не е работено от дълго време.

— Добре — Корбел се върна обратно в кабината. Сега накъде? Натисна третия в редицата с немаркирани клавиши.

Покривът над главата му се озари в светлина. Допълнителните клавиши бяха изчезнали. Корбел излезе от кабината и се усмихна. Без съмнение, това беше банята.

Термодатчика на скафандъра сочеше бързо снижаване на външната температура.

— Струва ми се, че това място е с въздушно кондициране — каза той.

— Преместил си се с 3.1 миля на югозапад и си слязъл с още шестотин стъпки към морското равнище.

— Разбрах — Корбел вдигна лицевото стъкло. Само за миг и незабавно ще го затвори… но въздухът беше хладен и свеж.

Докато смъкваше тежката раница, за пръв път почувства колко е изтощен. Изхлузи останалата част от екипировката и приклекна до ръба на ваната, голяма почти колкото малък басейн.

Не можеше да разчете знаците по водния кран. Завъртя го в една посока докрай и го натисна. Във ваната бликна гореща вода. Корбел завъртя крана в противоположната посока. Рукна кипяща вода, вдигна се пара. Корбел отскочи. Ако беше влязъл във ваната…

Ясно, значи „студения“ кран е за гореща, но не нетърпимо, вода. Завъртя го и се отпусна на дъното, а водата лекичко го повдигна.

— Корбел, отговаряй — чу се едва доловим глас.

Протегна ръка към шлема в ъгъла.

— Точно сега съм в почивка. Обади се след час. И ми прати една танцьорка.

4

Тъничкият глас повтаряше отново и отново:

— …можеш. Корбел, обади се ако можеш. Повтарям. Корбел…

Корбел отвори очи.

Всичко наоколо му се струваше странно и непознато. Не беше на борда на „Дон Жуан“. Тогава къде… ?

Но, да. В единия край на ваната имаше вдлъбнатина, точно колкото да отпусне главата си в нея. Вратът му сякаш бе потънал в мека възглавница. Обгръщаше го приятно топла вода. И по всичко изглежда, че беше заспал във ваната.

— …ако можеш. Повтарям…

Корбел вдигна шлема на скафандъра.

— Тук съм.

— Твоят час измина, заедно с още час и шест минути. Зле ли ти е?

— Но, подремнах малко. Чакай — той завъртя крана. Бликна гореща вода и се смеси с поизстиналата. — Нещо ново горе при теб?

— Струва ми се, че ме наблюдават. Долавям радар и гравитационно лъчение.

— Гравитационно?

— Гравитационни вълни, които преминават през моя маса-детектор. Изследват ме с усъвършенствани инструменти и вероятно са научили много за мен. Възможно е да са автомати.

— Или да принадлежат на онези, които са изпратили посланията. Откъде идва всичко това?

— От мястото, съвпадащо с остров Тасмания на Земята. Проучването приключи. Не можах да засека източника.

— Ако те подложат на ракетен обстрел ще трябва да изчезнеш от хоризонта.

— Да. Ще променя орбитата. Не ми се щеше да използвам допълнително гориво, но сегашната ми орбита не преминава над Антарктика.

— Направи го — Корбел се изправи (краката го боляха) и излезе от ваната, а от него се стичаше топла вода. Тъмна купчинка прах до близката стена вероятно бе единственото, останало от някогашната хавлия. Спря се пред панорамния прозорец.

Денят клонеше към своя край. Погледна надолу, отвъд ниския хълм на песъчливия бряг, към маранята, която се сгъстяваше в непрогледна мъгла. Това, което блестеше сред мъглата, не беше ли рибешки скелет? Изгледаше толкова далечен — и голям.

Блесна светкавица, последва още една.

Дъждът се стовари неочаквано като лавина.

Корбел се прибра на сухо. Облече комбинезона, после и скафандъра, усещайки болезнено тежестта му. Чувстваше се освежен от банята. Ще трябва да се върне отново, при първа възможност. Имаше дори сауна, но той не се нуждаеше от…

Да, сауната. Това място просто лъхаше на старост. Сауната трябва да е била построена преди на Земята да стане толкова горещо, иначе какъв смисъл от нея?

Спря се пред кабината и се поколеба дали да натисне последния клавиш. Пирса беше прав. Телепортиращото устройство не е било използвано от дълго време. И така: спалнята или работния кабинет?

Спалнята.

Излезе от кабината и в същия миг термодатчикът под брадичката му премигна. Температурата тук бе по-висока. Заобиколи пулта на леглото и намери онова, което търсеше — телевизионен екран.

Натисна копчето под него, екранът премигна, отпърво в сиво-бяло, после…

Появи се неясно изображение на полуразрушеното легло и неговите собствени крака, в крачолите на скафандъра.

Натисна напосоки, докато открие копчето за превъртане назад. Картината се завъртя обратно. Неочаквано върху съвсем запазеното легло се появиха четири фигури, извивайки тела в задъхващ танц. Картината отново се промени, преди да открие как се спира записът.

— Корбел, опитвам се да се свържа с източника на сондиращите лъчения, но засега без успех.

— Добре. Слушай, ако се наложи да изчезваш, направи го без колебание. И двамата ще бъдем в по-голяма безопасност, ако не губиш ценно време, за да ме информираш.

— Какво ще правиш сега?

— Ще гледам домашно видео — захили се Корбел. — Това място е като архив на „Плейбой“. Над леглото има скрита камера.

— Наследство от дегенерирала цивилизация, без съмнение. Нищо чудно, че не са могли да се спасят. Не бива да деградираш, като гледаш подобни сцени.

— За какво говориш? Ами леглата за любовни упражнения в спалнята на Селердор? Това не беше ли признак на деградация?

— Смяташе се за проява на лош вкус, ако гледаш към леглата.

Корбел преглътна обидено.

— Искам да знам, дали все още имат човешки вид.

— Имат ли?

— Записът е избледнял. Облечени са в странни дрехи, подобни на дрипи, в пастелни цветове. Дори и да не са хора, не виждам в какво е разликата… телата им са ужасно крехки. А и като че ли са леко прегърбени — той млъкна и впери поглед в екрана. — Но пък са много гъвкави. Сцената май не е това, което си помислих в началото.

— В какъв смисъл?

— Смятах, че съм свидетел на сексуална оргия. Не не изглежда така. По-скоро нещо от древния Китай. двама от тях са прислужници и помагат на другата двойка да заема различни сложни за изпълнение пози. Може и да не са прислужници, а треньори, или учители — той се загледа отново. — Или пък… знаеш ли, гъвкави са като танцьори. Може би са именно такива. Жалко, че не мога да видя кой е в спалнята. Възможно е да присъстват зрители.

— Корбел.

— Аха?

— Гладен ли си?

— Да. Май ще се наложи да натисна четвъртия клавиш.

— Не те съветвам. Ако разчиташ на храна от преди хиляда години, няма да просъществуваш дълго. Скафандърът ще рециклира въздух само още седемдесет и два часа. Разполагаш с минимален запас от хранителен сироп. Съветвам те да потеглиш към южния полюс. В момента съм над него. Наблюдавам значителна континентална маса, покрита с гори.

— Добре, разбрах — Корбел изключи записа и се отправи към кабината.

При натискане на втория клавиш се показа ново контролно табло с осем миниатюрни бутона.

Корбел го разгледа внимателно. Символите върху бутоните най-вероятно бяха буквени обозначения. Посегна да натисне един от тях, после се поколеба.

— Малко ме е страх.

— От какво?

— От контролното табло. Виждаш ли, във всяка една от кабините имаше по четири бели клавиша. Мисля, че са от интерком или някакво подобно устройство за връзка. Но тук се появи ново табло с осем бутона с обозначения върху тях. Прилича на телефонен циферблат и вероятно за да проникна в кабинета ще трябва да използвам код.

— Звучи логично.

— Добре, какво ще стане ако набера случайно избрана комбинация?

— По мое време, щеше да попаднеш на запис от централата, който да те уведоми, че такъв номер не съществува.

— Да, и при нас беше така. Но тук става дума за телепортация. Ако ме изпратят в нищото? Пуф!

— Никой не би допуснал подобна възможност. Няма ли телефонен указател?

Нищо подобно не се виждаше наоколо. Корбел отвори вратата.

В кабинета бушуваше яростен дъжд и вятър. Едри капки покриха лицевото стъкло на шлема. Корбел заобиколи бюрото и се зае да проверява чекмеджетата. Повечето бяха заключени. Откърти вратичката на едно от тях, за да открие вътре полуразпаднала се зеленикава маса. Забравена ябълка?

Върху бюрото бяха подредени различни устройства. Телефон, видеофон, компютърен модем? Трудно му беше да определи. Времето и дъжда бяха оставили своя разрушителен отпечатък.

— Отново се налага да натискам копчета напосоки — уведоми той Пирса.

— Пожелавам ти успех.

— Защо го казваш?

— От добро възпитание.

Корбел огледа редичката от осем бутона, осветени от прожектора на неговия шлем. В кабината би могъл да срещне смъртта си по-бързо, отколкото можеше да си представи. Да натисне ли случайно избран код? Хрумна му по-добра идея. Избра един бутон — петият, от горе надолу, чийто символ приличаше на преобърнатото популярно съкращение на Лос Анджелис — „ЛА“. Натисна го веднъж, пауза, втори път, пауза трети път…

На четвъртия се получи. Неочаквано светлината от покрива смени ъгъла си.

Вратата не искаше да се отвори.

Ядосан, той избра друг бутон, нещо като обърнат настрани пясъчен часовник, и го натисна: 4-4-4-4.

— За втори път сменяш местоположението си — уведоми го Пирса.

Този път вратата се отвори.

Първото, което видя, бяха търкалящите се наоколо скелети, облечени в еднакви… униформи? Широки ризи, без ръкави, надиплени на раменете, къси гащета. Въпреки плътния слой прах дрехите изглеждаха почти нови, от яркочервен плат с черни обозначения. Костите в тях бяха съсухрени от времето, но по всичко изглежда, че загиналите не са се отличавали с голям ръст. Корбел ги огледа внимателно, търсейки следи от огнестрелни наранявания. Не се виждаха никакви дупки, нито по дрехите, нито в черепите… но начинът, по който лежаха разпръснати, подсказваше че са загинали в битка. Несъмнено беше едно — скелетите бяха съвсем човешки.

Наблизо забеляза бюро и нещо като компютърни терминали. Масивната плъзгаща се врата в стената беше разтопена. Зад нея се виждаха многобройни килии. Решетъчните им врати бяха от декоративно желязо, различни за всяка килия, но бяха затворени и вътре се въргаляха още скелети.

— Полицейски участък — докладва той на Пирса. — А аз търсех ресторант. Натиснах един и същи бутон четири пъти. — Почувства раздразнението в гласа си. Или може би умора? — Виждаш ли, страх ме беше, да не поема пътя към нищото. Ресторантите винаги са държали телефонните им номера да са лесни за запомняне. Така поне беше по мое време.

— Държавата ограничи ползването на подобни телефонни номера само за общинските служби — полицейски участъци, болници…

Корбел премина през още една разтопена метална врата, по-голяма от първата. Върху него се изсипа водопад от дъжд. Най-сетне беше открил изхода. Видимостта беше доста ограничена. Градска улица… сред калта се виждаха купчини от парцали във всички възможни цветове, като се изключи яркочервеното.

— Ще трябва да опитам и с други повтарящи се номера — каза той.

— Според мен няма никаква опасност. Дори и да попаднеш на номер, който не се използва, нищо няма да ти се случи.

— Значи съветваш ме да рискувам, а? — той продължаваше да стои неподвижно под дъжда, който шибаше шлема и предното стъкло.

— Има и друга възможност. Огледах внимателно града с всичките си сетива. Под него има празно пространство, система от подземни тунели, водещи в различни посоки. Бих могъл да те насоча към някое от местата, където тези тунели се пресичат.

— Какъв е смисълът… ? Нима смяташ, че това е подземна железница? Сигурно са престанали да я използват още щом са открили телепортацията.

— Дори и да е така, вероятно са я запазили от икономически съображения.

5

Крачеше през пронизващия дъжд, по улици покрити с кал. Влагата се просмукваше в обувките му. Силите му бяха на изчерпване. Не биваше да хаби така безсмислено енергия…

Улиците и сградите в голямата си част бяха съвсем запазени. Не видя повече сцени на масова смърт.

Спря се пред сфера, наполовина от стъкло, наполовина от метал, напомняща коледна играчка за елха, но висока почти два метра. Въргаляше се разбита в близката сграда и наполовина пълна с вода. Корбел надникна вътре. Мека облицовка, две седалки. Едната беше заета. Купчина кал, примесена с човешки кости и захабени парцали. Корбел стисна зъби и претършува джобовете на панталона. Прибра всичко, което намери, в джоба за инструменти. Щеше да го разгледа по-късно.

Продължи.

Малко по-нататък се натъкна на втора сфера, съвсем запазена и празна. Вътрешността й беше почти нова, облицовката блестеше от чистота. Помъчи се да запали двигателя, но опитите му не дадоха резултат. Отказа се и пое отново.

Не след дълго стигна обширно празно пространство, сред което се издигаха обветрени стебла на дървета. Градския парк? От другата страна се издигаше стена и се губеше от погледа му както нагоре, така и встрани.

Спомни си, че беше забелязал неимоверен по размери куб през мъглата от панорамния прозорец. Значи не е било само мираж.

Улици. Какъв смисъл от тях? И коли? Корбел започна да се досеща какво ще открие в транспортния възел, към който се беше насочил.

— Намираш се над празното място — уведоми го Пирса.

— Хубаво. И без това се уморих — Корбел се огледа. Вляво, мумифицирания парк, вдясно стената. Пред него… стената преминаваше в стъкло.

Огромна стъклена врата. Побутна я и навлезе в мрака, осветяван единствено от прожектора на шлема.

Таванът не се виждаше, мяркаха се само отделни цветове. Залата беше просторна. Лъчът му се губеше във вътрешността й. Сведе поглед към мигащите цифри на датчиците.

Температурата беше под 200 по Целзий.

— Въздушно кондициране — обяви той.

— Чудесно. Тъкмо акумулаторите ти ще издържат по-дълго.

— За какво ли е била предназначена тази зала — чудеше се той на глас. Вдигна лицевото стъкло. Въздухът беше хладен. Миришеше на застояло и нищо повече. — Ще взема да сваля скафандъра. Ужасно съм изморен.

— Пийни си от хранителния сироп.

Той се засмя, беше забравил за него. Засмука от тръбичката, докато почувства стомаха си пълен. Пирса се оказа прав — умората му се дължеше донякъде и на глада.

Изхлузи останалата част от скафандъра.

Когато стъпи на мекия килим, по тялото му сякаш премина шок. Килимът беше съвсем сух, мек, стъпалата му потъваха в него. Беше като да пристъпва в облаците. Сигурно беше ужасно скъп и въпреки това бяха покрили с него пода на тази огромна обществена сграда.

— Ще поспя малко — рече той на шлема, излегна се на прашния килим и се загърна с него.

6

Сива зора. Корбел се излежаваше на мекия килима. Таванът беше изрисуван в странни разноцветни фигури, можеше да полудееш дори само докато го разглеждаш. Затвори очи и отново се унесе в дрямка.

Дойдох, за да умра тук, помисли си той.

— Пирса, — произнесе гласно Корбел, — как според теб ще умра? Сърдечен удар?

Никакъв отговор. Шлемът бе захвърлен недалеч от него. Придърпа го и повтори въпроса.

— Съмнявам се — отвърна Пирса.

— Защо? Вяра във вълшебните лекарства на твоята Държава?

— Да, ако броиш противозачатъчните за лекарства. След основаването на Държавата, излезе закон, който забраняваше на мъжете и жените с наследствени заболявания да имат деца. Популацията намаля наполовина. Изчезна гладът…

— А сърдечно болните?

Като баща му, например!

— Естествено, на тях също им бе забранено. Твоите гени може да са на престъпник, но на здрав престъпник.

— Арогантен кучи син! Ами децата ми?

— Баща им е бил предразположен към ракови заболявания.

С други думи изхвърлили са гените на Корбел от човешката раса… и сега, три милиона години по-късно, той е безсилен да направи каквото и да било. Корбел стана, протегна се и се огледа. Пръстеновидни седалки заобикаляха плуващите над земята като в безтегловност масички.

— Какъв глупак съм — ядоса се Корбел. — Можех да спя на някоя седалка. Притисна една масичка надолу, после се отпусна върху нея с цялата си тежест. Масата потъна не повече от няколко сантиметра. Когато я пусна, подскочи обратно.

Край една от стените бяха подредени дълга редица кабини. Корбел се приближи за да ги разгледа. Мекият килим галеше ходилата му.

Във всяка кабина се виждаше контролно табло с бутони, белязани с неразгадаеми знаци. Някои от обозначенията вече му бяха познати. Натисна един по-голям бутон (централа?), но не получи отговор. И тогава забеляза процепа.

Затършува в джоба за инструменти на скафандъра и извади всичко, което бе събрал от разбитата кола. Сребърно цилиндърче като от червило. Носна кърпичка, платът преливаше в различни цветове. Опаковка от шоколад, вътрешността вероятно се бе стопила с годините. Или пък би е било лекарство, всяко предположение можеше да е погрешно. Широк колкото длан плосък диск от лека изкуствена материя подобна на пластмаса, покрит с неясни обозначения.

Виж това би могло да му послужи.

Коя страна е горната? Пробва го в една от кабините. Не влизаше в процепа, когато обозначенията сочеха нагоре. Но когато го обърна, дискът хлътна вътре. Натисна отново големия бутон и екранът на монитора блесна.

Сега какво? Може би това е указателят, който търсеше. Достатъчно е да натисне бутона за информация, и да прочете отговора, написан на непознат език.

Челото му беше покрито с пот. Виж, това не беше премислил. Отпусна ръце и излезе от кабината.

Както и да е. Не бързаше за никъде. Разполагаше с двудневен запас от кислород. Имаше достатъчно време за опити. В дъното на залата се виждаше широка стълба, покрита с килим, която изчезваше надолу в мрака.

Върна се за да прибере забравения шлем и мъничкият диск/кредитна карта. Сетне заслиза надолу по стълбите, като си тананикаше и осветяваше пътя с прожектора на шлема.

„Пъхнала глава… под мишница… тя крачи… из Кървавата кула…“

Стълбите неочаквано се раздвижиха и той политна назад. Изправи се и изруга. Не беше се ударил, но знаеше, че позволи ли си някоя небрежност, не ще има кой да му помогне.

Някъде под него се появи светлина.

В началото си помисли, че е последната въздишка на аварийната енергийна система. Но светлината се усилваше. Когато стигна дъното, тук бе светло като ден. Намираше се в обширно подземно помещение с висок таван и множество ниши, които отпърво взе за магазини. Имаше нещо в това място, от духа на европейските гари, но с оттенък на изтънчен вкус, по-характерен за дворцов палат. Виждаха се фонтани, подът бе покрит с познатия мек килим, недалеч плуваха масички с кръгли седалки. А едната стена беше покрита изцяло с…

— Пирса! Намерих карта!

— Моля, опиши ми я.

— Двуполюсна проекция. По дяволите, да можех да ти я покажа. Континентите са с почти такива, каквито бяха когато ги учех в училище. Тази карта вероятно е била нарисувана преди да се изпари водата от океаните. Сушата е пресечена от многобройни линии, някои от които тръгват от… — той се вгледа внимателно, — от това място, струва ми се. Повечето линии са изгаснали. Пирса, единствената линия, която все още свети, свързва Антарктида, долния край на Аржентина и… Аляска. — Аляска беше извита на север. Също и горния край на Сибир. — Линиите вървят направо през океаните, или под тях.

Едва сега забеляза, че това което в началото бе взел за магазини, са ниши със седалки и автомати за хранене. Приближи един от тях. Когато пъхна вътре пластмасовия диск, женски глас проговори нещо с тон на съжаление. Опита и другите процепи, но получи същия отговор, произнесен на неразбираем за него език.

Следваща спирка? Малко по-надолу, поредицата от врати…

Плътни врати, с процепи за кредитни карти.

Върна се обратно за скафандъра. Стълбите го откараха нагоре. Как, по дяволите, са се справяли с потоците от пътници, забързани в двете покоси? Спусна се надолу, наметнал през рамо тежкия скафандър.

В непосредствена близост да светещата линия на картата се виждаха блестящи надписи. Опита се да запамети знаците, които обозначаваха избрания от него път: не към средата на разтопения Антарктически континент, а към най-близкия бряг. Бреговете винаги първи биваха колонизирани.

А сега вратите — не след дълго откри търсените обозначения.

Дискът — извади го, обърна го с празната страна нагоре и го пъхна в процепа.

Вратата се отвори. Измъкна диска, погледна го и се усмихна. Знаците се бяха променили. Току що беше заплатил цената на билета.

Отсреща имаше само стъкло и бетон. Краят на подземния вагон се подаваше от тесния тунел. Целият беше излят от прозрачна материя, с овална стъклена врата срещу Корбел. Вътре вагонът беше оборудван със седалки, обърнати една към друга и снабдени с подплатени подложки. Само предницата на вагона беше металическа. В стъклената врата имаше процеп, с големината на кредитната карта. Използва го и вратата се отвори. Влезе и издърпа диска от другата страна. Вратата се спусна плавно зад него.

— Вътре съм — докладва той в шлемофоните.

— Къде?

— В един от подземните вагони. Не зная какво да правя. Да чакам, предполагам.

— Няма ли да използваш кабината за телепортация?

— Не, опасявам се, да не попадна в задънена улица. Може би тези кабини са били играчка за богаташите, твърде скъпи, за да се използват масово, или с малък обхват на действие. Защо иначе ще има улици с коли по тях? При това улиците бяха в добро състояние и колите съвсем не бяха малко.

— Знаеш ли, чудех се — поде Пирса, — Четирицифров циферблат с осем бутона дава само четири хиляди деветдесет и шест възможни номера. Твърде малко.

— Така е.

Вътре имаше места за осем човека. Седалките бяха покрити с мека тапицерия и обозначени с познатите символи. В единия край имаше автомат за храна, който му заговори със същия съжалителен тон, когато го изпробва. Зад тясната врата, през която едва успя да премине беше монтирана миниатюрна тоалетна, оборудвана с металически сюнгер, също като онзи в къщата. Изпробва и тоалетната. Самопочистващата й способност беше направо удивителна. Предположи, че металическият сюнгер е с монтиран минителепортиращ механизъм вътре.

Седалките във вагона бяха с удобни ръкохватки. Изваждаха се от специални жлебове и се заключваха като предпазни колани.

— От мястото, където си в момента, долавям нарастващо енергопотребление — уведоми го Пирса.

— Значи става нещо — Корбел се разположи на меката седалка и зачака. Никакви съобщения за времето на потегляне. Реши да почака двадесет и четири часа, преди да се откаже. Стомахът му стържеше.