Свещеният крал [The Hallowed Hunt - bg]

9.

Креватът изскърца оглушително в нощната тишина, щом Ингрей седна и стисна ръце върху коленете си. Вглеждането в себе си беше почти забравен навик, потулен от страх с какво може да го сблъска. Сега, най-сетне, той обърна възприятията си навътре.

Проби си път през лишения от конкретна причина страх, като през позната до болка мъгла. Избута встрани вейките на самозаблуда, спуснали було пред вътрешния му взор. Вече нямаше нито време, нито търпение да се занимава с тях. Преди беше мислил за своя вълк като за някакъв възел под стомаха си, като за киста, като за допълнителен орган, който не функционира. Възела, вълка сега го нямаше там. Нямаше го и в сърцето му, и в ума му, макар че да се опита да погледне в собствения си ум беше като да се опита да види тила си. Звярът наистина беше пуснат. Само че… къде?

В кръвта ми е, осъзна той. Не част от него, а навсякъде в него. Двамата бяха едно. Не можеше да бъде изтръгнат лесно, като да си отрежеш ръката или да си извадиш око, не, такава тривиална ампутация не би помогнала.

И тогава му хрумна една възможна причина защо блатните хора практикуваха особените си кървави жертвоприношения, значение, изгубило се в дълбините на времето и за самите тях. Блатните хора бяха отдавнашни врагове на Старите лесовници. Бяха се сблъсквали с душевоините и животинските шамани на горските племена в битки и набези по границите на блатата си от незапомнени столетия — вземали бяха пленници и сред тях навярно такива, които е било твърде опасно да задържиш. Дали древните ритуали на източване на кръвта не бяха имали и по-прагматична цел?

Възможно ли бе обикновеното физическо разделяне — на кръвта, от тялото — да е водело и до духовно такова? На греха от душата?

Отричането, изглежда, накрая водеше до обикновена локва кръв. Повече от хладно любопитство, отколкото от друго някакво чувство, Ингрей разрови дисагите си и извади навитото въже. Извади и ножа и ги остави на юргана до себе си, после погледна нагоре, към потъналите в сенки тавански греди. Да, можеше да се направи, последната и окончателна саможертва. Да стегне здраво глезените си, да се издърпа нагоре и да върже възел. Да увисне с главата надолу. Да вдигне наточеното острие към гърлото си. Би могъл да източи вълка си в горещ ален поток, да сложи край на паразитния му живот, тук и сега. Да се освободи от цялата зараза в едно необратимо „не“.

„Мога да отрека тъмната сила“. Като пристъпи в един абсолютен мрак.

И да повлече и душата си, откъсната от боговете, да избледнее тихо в забвение, както уж изтлявали откъснатите и прокълнати призраци? Или пък — ако бе сгрешил за ритуала — щеше ли изгубеният му дух, подсилен от тази незнайна сила, да се превърне в нещо… друго? Нещо, което в момента не би могъл дори да си представи?

Уенцел знаеше ли в какво?

Всички примамки, които му беше размахал младият граф, цялата стръв, бяха достатъчно доказателство какво мисли Уенцел за Ингрей. „В неговите очи аз съм плячка. А той е ловецът“. Можеше да лиши Уенцел от улова му.

Стана, протегна се, опипа гредата, преметна въжето през нея, после пак седна и се загледа в полюляващите се в сенките краища. Докосна ги. Мислите му бяха хладни и далечни и въпреки това ръката му трепереше. Толкова много кръв на пода щеше да отвори доста работа на някой нещастен и ужасен слуга. Или пък щеше да се просмуче през дюшемето и да прокапе от тавана на долната стая? И да съобщи за случката горе с тихи капки в тъмното по нечия възглавница или заспало лице? „Това гръмотевица ли беше, покривът ли прокапа?“ Докато не запалят свещ и яркият й пламък не разкрие червен дъжд. Дали щяха да се разнищят?

Дали отдолу не беше стаята на лейди Аяда? Опита се да си представи коридорите и къде точно се пада вратата, в която бе хлътнала младата й надзирателка. Може и да беше отдолу. Е, едва ли имаше значение.

Стоя така дълго, едва си поемаше дъх, на крачка от решението.

„Не“.

Кръвта му викаше за Аяда, но не по този начин. Замисли се за малкото чудо на усмивката й. Не обичайната леко изнервена и учтива усмивка, с която го удостояваха повечето жени, усмивка, която така и не стигаше до очите им. Наистина, Аяда като че ли беше единствената, която можеше да му се усмихне с очите си, без страх. Без зле прикрито отвращение. Ако прикриваше нещо, то бе необяснимата за него радост при вида на нещо приятно за окото. Неговият вълк не беше по-малко потенциално опасен за нея, отколкото за всички други жени, които не смееше да погледне и още по-малко да докосне, тя не беше защитена от него, не… тя беше нещо съвсем друго, съвсем неочаквано. Тя беше също толкова опасна за него, колкото и той за нея.

Тази мисъл причини много странни неща на сърцето му. Той презрително отхвърли разните поетични изрази — сърцето му не подскочи, нито спря, нито пък, най-малкото това, затанцува. Продължи да си бие в гърдите му както обикновено, макар и малко по-бързо и напрегнато сякаш. Той ли нещо не беше в ред, щом така му допадаше това странно, опасно усещане? Не беше точно приятно. Не точно. Но онова, което му допадаше в мрака на мечтите, не беше онова, което повечето познати му мъже описваха като приятно, когато се хвалеха с любовните си похождения. От известно време беше наясно с това.

Ръката му се дръпна назад и се стисна в юмрук.

„И ако избера да не те събуждам с червен дъжд, Аяда, тогава какво?“

Беше стигнал до края на пътя на отрицанието. Не можеше да продължи по него, без да се удави в собствената си кръв. „Мога да избирам между три неща“. Да нагази в червеното тресавище и да не изплува. Да крее в безстрастие и безделие като преди — макар да беше сигурно, че нито приливът на събитията, нито безмилостният Уенцел биха го оставили още дълго да тъне в парализата си. Или… би могъл да се обърне кръгом и да тръгне по другия път.

„И какво по-точно означава това, стига да не означава, че мислите ми окончателно са затънали в поетическа кал?“ Стаичката беше толкова тиха, че чуваше туптежа на кръвта в ушите си като животинско пъхтене.

Да спре да отрича себе си и вместо това да отрече другите — би ли могъл? Изпробва думите наум: „Не, не сте прави, всичките, Храмът и дворът, и хората по улиците. Всичките грешите. Аз не съм… не съм… какво?“ И само в този ред ли можеше да мисли, да крещи „не“, „не“, и толкова? Навик, какво да го правиш.

„Но ако се обърна и тръгна по другия път… не знам къде води той. Нито къде свършва“.

„Нито кого мога да срещна по него“. Тази мисъл го притесни повече от ножа, въжето и обладаната кръв заедно.

„Макар че много бих се изненадал, ако открия по него по-тъмно тъмно от това“.

Стана, пъхна ножа в канията, прибра и въжето. Съблече се и се пъхна под слугинския юрган. Постелките може да бяха стари, изтънели и нашарени с кръпки, но пък бяха чисти. Богаташкият дом предоставяше подобен лукс дори на слугите си.

„Не знам къде отивам. Но прекрасно съзнавам колко съм уморен от всичко дотук“.

След съвсем кратка и посветена изцяло на делови въпроси среща с Уенцел рано сутринта Ингрей пое на път със своята затворничка. Войниците на Хетвар все така ги придружаваха, доволни, че вече не се грижат за един мъртъв принц, дузина настръхнали придворни и камарите им багаж. Ингрей беше изпратил по живо по здраво дори и младата посветена, придружавала Аяда в последната отсечка от пътя — мястото й бе заето от жена на средна възраст от прислугата на Конскарека. Малката кавалкада напусна долината на Волска ливада със сипването на деня и пое по лъкатушните пътища през богатите низини във владенията на графство Еленовшип.

Ингрей пришпори коня си напред и без възпитани увъртания даде знак на Аяда да го последва. И за миг не престана да усеща пронизващия поглед на Жеска в гърба си. Нека си гледа, реши той, стига да не чува какво си говорят.

Тази сутрин Аяда бе необичайно бледа и сдържана, с тъмни сенки под очите. Отвърна с усмивка на рязкото му кимване, но усмивката й беше кратка и потисната. Дали най-после не си беше дала сметка, че препуска към капан? Чак сега, когато беше късно?

— Не можем повече да караме така — да потъваме заедно, без да се опитаме дори да измислим нещо — твърдо започна той. — Ти отхвърли моя план. Да имаш по-добър?

— Бягството не е моята представа за „план“. — Тя го изгледа сърдито. — И откога „аз“ стана „ние“?

Той сви устни и не каза нищо. „Още откакто те зърнах в Глиганска глава, петимата богове да са ми на помощ“. Накрая въздъхна:

— В онази стая, на втория етаж в хана в Червени яз.

Тя сведе глава, сякаш в знак, че не иска да спори.

— Имаме общ проблем, извън твоите неприятности със закона — продължи той. — Коте.

— О, не е извън. Пале.

Устните му се усмихнаха по своя воля. Наистина ли се усмихваше толкова рядко, че да му се струва непривично?

— Граф Конскарека обеща да те защити поне със следното. Тази сутрин ми каза, че ще бъдеш настанена в негова къща в столицата и за теб ще се грижат негови слуги. По-добре от някоя тъмна килия в занданите край реката, а също и знак, струва ми се, че заговорът срещу теб още не се е задействал. Може би все пак имаме време.

— Той иска да ме държи наблизо — замислено рече Аяда.

— По молба на Уенцел лорд Хетвар ме е назначил за твой надзорник, докато трае домашният ти арест. — Нямаше нужда да споменава как му беше прескочило сърцето при тази неочаквана добра новина. — Ако се съди по писмото, което ми донесе пратеникът му, Хетвар също предпочита на първо време да не се мяркаш много-много пред хора.

Тя вдигна рязко очи.

— Което означава, че Уенцел иска и двамата да сме му подръка. Защо?

— Струва ми се… — Поколеба се. — Струва ми се, че в момента и той е притеснен. Толкова много неща се струпаха наведнъж покрай погребението и разстроената му съпруга като капак на хаоса около болестта на свещения крал и — Майката да не дава, — но най-вероятно и предстоящите избори. Очаква се Биаст и свитата му всеки момент да пристигнат в Изтокдом и принцът без съмнение ще привлече зет си в своята клика. А освен всичко това Уенцел трябва да се справя някак и с неестествените си тайни, стари и нови. И ако успее поне едно парченце от тази мозайка да държи настрана и в изчакване, докато дойде време да се занимае и с него, е, толкова по добре. За него. Колкото до мен, аз не смятам да си кротувам.

— А какво смяташ да правиш?

— Дотук родих една идея. Ако, както подозирам, повече от една сила в Изтокдом би предпочела процесът ти да се потули и целият скандал да бъде премълчан, може и да се получи. Твоят кин може да се позове на стария родов закон и да предложи кръвнина за принц Болесо.

Веждите й подскочиха изненадано.

— Нима храмовите съдии ще се съгласят да не се намесят в толкова щекотлив случай?

— Ако висшите лордове от киновете Еленовшип и Язовбряг се съгласят, свещените от ордена на Бащата няма да имат избор. Това е и първото, което ме притеснява, защото кралят не е в състояние да приеме каквото и да било предложение — когато тръгнах от Изтокдом, Хетвар не беше сигурен дали старецът дори е разбрал, че Болесо е, хм, е мъртъв. А Биаст, когато пристигне, няма да е достатъчно подготвен и ще е зает с други неща. Напоследък кралският двор много трудно стига до ясни решения и положението навярно ще стане още по-лошо. Но пък граф Язовбряг има значително влияние сам по себе си. Ако се съгласи да те подкрепи заради честта на дома си, а Уенцел се наеме да го убеди, планът може би ще има някакъв шанс.

— Кръвнината за един принц може да възлезе на сериозна сума. Много по-голяма от възможностите на бедния ми пастрок.

— Парите ще трябва да излязат от кесията на Язовбряг. Евентуално Уенцел би могъл да помогне, негласно.

— Ти познаваш ли лично граф Язовбряг? Не му се носи славата на щедър човек.

— Хм… — Ингрей се поколеба, после отговори честно: — Да, така е. — Погледна я. — Но ако парите…

— Подкупът? — поясни тя.

— …бъдат осигурени от друго място, мисля, че ще се съгласи да даде името си. Твоята зестра, зестрата ти в земя… колко е голяма?

В гласа й се промъкна странна неохота.

— Земите ми се простират на трийсетина мили източно и западно покрай подножието на Гарванов рид и на двайсет мили северно до вододела с Кантоните.

Ингрей примигна сащисан.

— Това е доста повече, отколкото си представях. Залесената земя е скъпа — заради дивеча, дървения материал, въглищата, жълъди за свинете, а може да е и още по-скъпа, ако има руда под земята… ако питаш мен, тези твои земи като нищо могат да платят цената за един принц! Колко села и махали има там, колко огнища, от които се събира данък?

— Нито едно. В онези земи няма села. Никой не ходи на лов там. Никой изобщо не ходи там.

Внезапното напрежение в гласа й пресече ентусиазма му.

— Защо?

Тя сви неубедително рамене.

— Те са прокълнати. Призраци бродят в горите, дърветата шепнат. Ранената гора, така я наричат, и дърветата наистина изглеждат болни. Говори се, че всеки, който отиде там, после сънува кошмари на кръв и смърт.

— Приказки — изсумтя пренебрежително Ингрей.

— Аз ходих — каза Аяда безизразно. — След като мама почина и стана ясно, че наследявам земята. Отидох да я видя лично, защото вярвах, че е мое право. И задължение. Горският не искаше да ме придружи, но го накарах. Конярите на пастрока ми и прислужницата ми бяха ужасени. Яздихме цял ден през гората, после си направихме стан. В по-голямата си част земята е дива и стръмна, цялата насечена с клисури и високи канари, трънки и камънаци, и тъмни пещери. В средата има една широка равна долина, цялата с големи дъбове, много стари, на стотици години. Това е най-мрачната й част, където бродели най-много призраци, прокълнато светилище на Старите лесове. Местните легенди твърдят, че това е самото изгубено Кървавополе, нищо че още две графства покрай Хребета си приписват тази съмнителна чест.

— С времето много стари светилища са се превърнали в обработваема земя.

— Не и това. Преспахме там въпреки недоволството на придружителите ми. И наистина сънувахме. Конярите сънуваха, че ги разкъсват животни, и се събудиха с писъци. Прислужницата ми сънувала, че се дави в кръв. На сутринта всички бързаха да се махнем оттам.

Ингрей се замисли над думите й. А после и за премълчаното.

— Но не и ти.

Този път тя се колеба толкова дълго, че той за малко да я попита отново, но потисна любопитството си. Накрая търпението му бе възнаградено — тя измърмори:

— Всички сънувахме. Мина известно време, докато разбера, че моят сън е бил различен.

Мълчанията, напомни си той, имат своя сила. Почака още. Тя го изгледа изпод мигли, сякаш преценяваше способността му да поеме още разкази за свръхестественото.

После подхвана, както му се стори — отдалеч.

— Виждал ли си някога раздаващ милостиня човек, обкръжен от изгладнели просяци? Как го заобикалят като водовъртеж, всеки слаб само по себе си, но всичките — силни и страшни, трескави? „Дай ни, дай, защото сме гладни…“ Само че колкото и да даваш, дори всичко да дадеш, пак няма да е достатъчно. Може да те разкъсат и да те изядат — и пак няма да се наситят.

Той я изгледа нащрек, понеже не разбираше накъде бие.

— В моя сън… хора дойдоха при мен от дърветата, с окървавени ръце, мнозина без глави, с ръждясалите доспехи на Старите лесове. Носеха животински кожи като знамена, черепи, украсени с цветни камъчета, или пък бяха с животински кожи на главите. Елени и мечки, коне и вълци, язовци и видри, глигани и рисове, и турове, и какво ли още не. Без лица, чертите бяха само загатнати, насечени ужасно. Наобиколиха ме в огромна, молеща тълпа, като да им бях кралица, дошла да им раздаде някаква странна милостиня. Не разбирах езика им, а жестовете им ме объркваха. Не се страхувах от тях, нищо че докосваха дрехите ми с гниещите си ръце… роклята ми се напои със студена черна кръв. Те искаха нещо от мен. Не разбирах какво. Но знаех, че то им се дължи.

— Ужасен сън — каза той с най-спокойния глас, който успя да докара.

— Не ме беше страх от тях. Но ми разкъсаха сърцето.

— Толкова клети ли бяха?

— Не… имам предвид буквално. Или поне в съня ми — аз си разтворих ребрата, бръкнах в гърдите си, извадих туптящото си сърце и го дадох на онзи, който ми се стори техен предводител. И той беше от безглавите — главата му с все шлема беше вързана за широкия му златен колан, носеше и знаме. Той ми се поклони доземи, сложи сърцето ми на една каменна плоча и го разряза на две с остатъка от счупения си меч. Даде ми едната половина с жест на дълбоко уважение. Другата половина вдигнаха на знамето и завикаха. Не разбрах дали беше клетва, жертвоприношение или откуп, или нещо друго, докато… — Тя спря и преглътна. — Докато Уенцел не каза онова снощи. „Знаменоски“. Не се бях сещала за онзи сън покрай новите си беди, но при думите му споменът се върна изведнъж, толкова ярък, че го усетих като удар — направо се чудя как не припаднах.

— Аз… не. На мен ми се стори просто заинтригувана.

Тя въздъхна облекчено.

— Това е добре.

— И какво ново съзираш в съня си сега?

— Мислех… мисля… мисля, че мъртвите воини ме направиха своя знаменоска онази нощ. — Дясната й ръка пусна юздата, вдигна се към лявата й гръд и се разпери там в свещения знак. Стори му се, че пръстите й за миг се свиха конвулсивно. — Спомних си също, че сърцето е знакът и означителят на Сина на есента. Смелото сърце. Вярното. Влюбеното.

Ингрей всячески се бе опитал да насочи разговора към политическите козни, към солидните, смислени, практически планове. Как така пак беше затънал до гуша в приказки за свръхестественото?

— Било е само сън. Преди колко време се случи всичко това?

— Преди няколко месеца. Другите едва издържаха, докато вдигнем стана на сутринта, и пришпориха конете си в галоп. Аз обаче яздех бавно и често поглеждах назад.

— Какво видя?

— Нищо. — Веждите й се сбраха, сякаш в спомен за болка. — Нищо, само дървета. Тази земя плашеше другите, но зовеше сърцето ми. Исках да се върна в горите, сама, ако никой не пожелаеше да ме придружи, и да се опитам да разбера. Но преди да се измъкна, ме пратиха в двора на граф Конскарека и… знаеш. — Погледна го напрегнато. — Въпросът е, че Ранената гора не може да бъде продадена.

— Все ще се намери някой, който не знае за лошата й слава.

Тя поклати глава.

— Ти не разбираш.

— Какво? Според завещанието нямаш право да я продаваш, така ли?

— Да.

— Използвана е като гаранция за заем?

— Не! Нито ще бъде. Как изобщо бих могла да ги откупя? — Тя се засмя тъжно. — Бъдещето ми не вещае добър брак, даже никакъв брак, а друго наследство не се очертава.

— Но ако те могат да спасят живота ти, Аяда…

— Ти не разбираш. Петимата богове са ми свидетели, че и аз не разбирам. Но… те, мъртвите, ми повериха гората. Не мога да отхвърля това задължение, докато на моите хора не бъде… платено.

— Платено? За какви монети могат да си мечтаят някакви призраци? Или халюцинации, което също не е невъзможно…

Тя се намръщи, после махна с ръка, сякаш да прогони съмнителния му аргумент като досадна муха.

— Не знам. Но искаха нещо.

— Тогава просто ще трябва да измисля друг начин — измърмори Ингрей. „Или да подхвана този разговор по-късно“.

Сега беше неин ред да го погледне замислено.

— А как смяташ да откриеш източника на собственото си заклинание, за това имаш ли планове?

— Засега никакви — призна той. — Макар че след, хм, Червени яз, мисля, че втори път не ще могат да ми насадят такова нещо, без да усетя. И без да окажа съпротива. — И ужилен от вдигнатите й със съмнение вежди, добави по-решително: — Планът ми е да съм нащрек и да се оглеждам внимателно.

— Чудех се, между другото… ти сигурен ли си, че аз съм била истинската мишена на заклинанието? Може би не ти си бил средството аз да бъда унищожена, а аз — да бъдеш унищожен ти. Кого толкова си настъпил по мазола?

Ингрей се свъси още повече.

— Мнозина. Такава ми е работата. Но винаги съм смятал, че ако някой ме мрази чак толкова, просто ще плати на банда побойници да ме ступат.

— Мислиш ли, че един обикновен побойник би се навил да те „ступа“?

Той се подсмихва.

— Е, зависи от цената.

Тя също се усмихна.

— Може пък незнайният ти враг да е стиснат. Цената на един воин-вълк може да му изглежда прекалено висока.

Ингрей се засмя.

— Боя се, че умението ми с меча не отговаря на опасната ми репутация. Трябва само да пратят повечко хора или да ме застрелят в гръб в тъмното. Лесна работа. Сам мъж не е трудно да се убие, нищо че обичаме да твърдим противното.

— Щом казваш — каза тя хладно и Ингрей се изруга наум за небрежния си тон. След миг Аяда добави: — Въпреки това теорията ми не е за изхвърляне. Какво щеше да стане с теб, ако заклинанието си беше свършило работата?

Ингрей сви рамене.

— Щях да се опозоря. Да изгубя службата си при Хетвар. Дори да ме обесят може би. Ако пък се бяхме удавили в реката, щеше да мине за злополука. И някои хора сигурно щяха да си отдъхнат, че съм ги отървал от дилемата им, макар че не бих чакал благодарност от тях.

— Но със сигурност може да се каже, че си щял да бъдеш отстранен като фактор в столицата.

— Аз не съм фактор в столицата. Просто съм един от служителите на Хетвар.

— Да бе, и Хетвар ти плаща просто от добро сърце.

Ингрей отвори уста, после я затвори.

— Хм.

— Когато видях животното на Уенцел, си помислих, че може той да ти е поръчал заклинанието. Още по-правдоподобно ми се стори, когато той разкри тайната си. Само дето не ни каза в очите, че се смята за шаман.

„Значи и ти си го помислила?“ После си напомни, че Аяда не беше виждала Уенцел като тромаво дете. Но дали това караше нея да надценява Уенцел, или караше него да го подценява?

Аяда продължи:

— Само че ако е така, не разбирам защо днес ни пусна да си тръгнем живи.

— Иначе би било твърде грубо — каза Ингрей. — Един платен убиец винаги ще натопи наелия го, за да отърве себе си, а заклинанието не оставя следи. Онзи, който ми го е прикачил, бил той Уенцел или друг някой, е целял нещо по-хитро. Така поне изглежда.

— Той винаги е бил особен, но сега направо ме плаши до смърт.

— А мен не ме плаши. — Езикът и умът на Ингрей се смразиха изведнъж, когато си спомни колко близо бе стигнал до смъртта, от собствената си ръка, само преди десетина часа. Достатъчно „хитра“ смърт, за да мине без разследване дори под покрива на братовчед му? „Само че този път нямаше заклинание. Направих го сам… След като Уенцел ми изкара акъла…“

— Сега пък защо се навъси толкова? — попита Аяда.

— Нищо ми няма.

Тя сви раздразнено устни.

— Да бе.

И след миг мълчание добави:

— За теб не знам, но аз искам да разбера какво друго знае Уенцел за Кървавополе — или Свето дърво, както го нарече той — щом е чел толкова много за Старите лесове, колкото твърди. Подпитай го, ако… когато говориш пак с него. Но не му казвай за съня ми.

Ингрей кимна.

— Говорила ли си някога с него за наследството си?

— Не, никога.

— А с принцеса Фара?

Аяда се поколеба.

— Само за стойността му като зестра, или по-скоро за липсата на стойност.

— Сигурно е било само сън — каза Ингрей. — Повечето души трябва да са били поети от боговете в мига на смъртта, без значение дали твоята гора е била самото Кървавополе, или някое от по-дребните бойни полета, където лесовниците са претърпели поражение. А откъснатите, които са обърнали гръб на боговете, отдавна са изтлели в забвение, така поне ме учеха свещените. Четиристотин години са твърде много време, за да оцелеят духове в цялост, каквато описваш ти.

— Видях, каквото видях. — Тонът й нито предлагаше, нито молеше за рационално обяснение.

— Може би точно това прави с човешката душа добавеният животински дух — продължи Ингрей в пристъп на вдъхновение. — Вместо на бавно забвение прокълнатите души са обречени на вечно студено и мълчаливо терзание. В капан между материята и духа. Цялата болка на смъртта остава, а цялата радост от живота е отнета… — Той преглътна, обзет от внезапен страх.

Аяда бе вперила поглед надолу към виещия се път.

— Не мисля. Онези воини бяха измъчени, но не и безрадостни, защото на мен се зарадваха, така поне ми се стори. — Погледна го и присви леко очи. — Преди малко каза, че трябва да е било сън, а сега го приемаш за истина, че и за собствената си участ даже. Не може хем така, хем иначе, колкото и мрачна наслада да ти доставят скупчващите се беди.

Ингрей толкова се изненада, че чак изсумтя.

— А ти кое от двете си склонна да приемеш?

— Мисля — започна бавно тя, — че ако можех да се върна там сега, щях да разбера. — Клепачите й се спуснаха за миг, погледът й сякаш го претегляше. — И мисля, че същото се отнася и за теб.

В този момент ги прекъснаха — по пътя се приближаваше множество, антуражът на някой от кин лордовете, тръгнал от Изтокдом за погребалната процесия във Волска ливада. Ингрей даде знак на хората си да отстъпят встрани, после плъзна поглед по авангарда на кавалкадата в търсене на познати. Видя неколцина и ги поздрави с подходящата за случая сериозна тържественост. Бяха хора на Глиганскиброд и следователно в покрития с драперии фургон, който подскачаше по коловозите, сигурно се возеха двамата братя графове и техните съпруги. Малко след това групата на Ингрей отново направи път — на процесия от храмови служители, лордове-посветени и висши свещени с богати одежди и хубави коне.

Когато отново поеха на път, откри, че Жеска е набутал коня си точно до неговия и го гледа намръщено и без капчица доверие. Ингрей пришпори жребеца си, излезе най-отпред и поведе колоната.