Реакцията най-сетне дойде и коленете му омекнаха. Нисък зид покрай стената на някаква къща край улицата му се стори достатъчно подходящ да поседне и той се тръшна отгоре му, опря ръце на бедрата си и гръб на затоплената от пеклото цял ден слънце каменна стена. Примигна и задиша дълбоко да прогони шемета от главата си. Много приличаше на усещането след някой от вълчите му пристъпи, когато се сурваше надолу в поток от време, който временно е бил напуснал; като падане към земята след сънуван полет. Само дето този път умът му, а не тялото, се беше издигнал в това състояние, където реакциите се лееха без мисъл в отчаян танц за оцеляване.
Някаква жена на средна възраст поспря и го загледа, но след като прецени облеклото и снаряжението му, си продължи по пътя, без да събере кураж да го попита дали е добре. След малко тялото му спря да трепери, а мозъкът му се задвижи отново.
„Онова беше истинско, историята на Уенцел. Петима богове!“
„Историята на Конскарека“, поправи се след миг. Колко от Уенцел все още живееше в това слабо разкривено тяло беше трудно да се каже.
Втората му мисъл беше по-скоро емоция — прилив на завист. Да живееш вечно! Как е възможно човек да не постигне щастието, когато е имал толкова много възможности да избегне минали грешки, да подреди нещата? Да натрупа богатство, и власт, и знание? След кратък размисъл завистта си отиде. Конскарека, изглежда, беше платил за многото си животи с много смърти, а заклинанието не му спестяваше спомена за преживените ужаси. „Да изгориш на кладата е болезнена смърт. Не ти я препоръчвам“, беше му казал веднъж Уенцел и Ингрей го беше взел за шега. Като се замислеше сега обаче, графът го беше казал по-скоро с преценката на познавач.
Дали мисълта, че е безсмъртен, прави един човек по-храбър в битка? Вярно беше, че мнозина от предците на Уенцел… поправка — че граф Конскарека много пъти беше умирал от насилствена смърт. Или пък знанието каква болка може да изпиташ, докато умираш, те прави по-страхлив? Две ужасяващи смърти Ингрей току-що беше съпреживял с тяло и мисъл заедно с Конскарека и само от спомена за тях му идеше да си изповръща червата. И още призрачни податки за други подобни съдби се бяха завъртели мимолетно в безкрайно повторение като образа на човек между две огледала, и от мисълта за самата им многобройност стомахът му се преобърна отново.
И тогава си даде сметка и за другата цена, цена, която Конскарека не му беше показал изрично в образ, но която все пак се беше просмукала през процепите около другите впечатали се образи. Ингрей нямаше дете, почти не се беше замислял за такава възможност, но въпреки това мечтата да има син му вдъхваше силна, макар и смътна потребност да защитава. Кореняща се навярно в собствения му детски глад за бащина грижа, наторен от малкото щастливи спомени за лорд Ингалеф — Ингрей поне имаше някаква представа какъв трябва да е един баща.
Какво ли е било за Конскарека да гледа как син след син растат пред очите му и да знае какво неминуемо ги чака? Да ги създава, като го знае? Дали ги е предупреждавал за предстоящото, така както току-що беше предупредил Ингрей? Или ги е държал в неведение? С всички еднакво ли е постъпвал, или само с някои? И на каква възраст? Имало ли беше значение за Конскарека и за неговите наследници дали ще се намести в главата на едно объркано дете, на уплашен младеж, или ще се натрапи на разгневено, възмъжало съзнание, със собствен живот, предпочитания, навярно със съпруга и свои деца? Каквито и да бяха разликите, Конскарека бе имал достатъчно време да опита всичките варианти.
И не само тела и съпруги беше отнемал. Къде отиваха душите на всичките покосени от заклинанието синове? Привързани към цялото, смлени, но не и разрушени напълно… изглежда, заклинанието крадеше не само животи, но и вечности. Отнасяше ги натрошени на парчета в следващото поколение, в следващото столетие, в една разбъркана, претопяваща се маса. Дали Конскарека… и от тази мисъл Ингрей изтръпна повече от всичко дотук… дали Конскарека, предчувствайки собствената си смърт, не беше убивал със собствената си ръка някое особено обичано свое дете, за да спести на душата му мъченията на неминуемото обвързване?
„Сигурно и това се е случвало поне един-два пъти“. Четири столетия, десетки животи, често съкращавани от насилствена смърт, със сигурност са били достатъчно време за всички вариации по темата.
Опасен, силен, магьосник, безсмъртен… и луд. Или почти луд. Редуващите се пристъпи на разговорливост и мълчание, така характерни за Уенцел, изведнъж му се явиха в нова светлина. Странните му действия, лутането между пристъпи на енергичност и вглъбение все още озадачаваха Ингрей, но той вече не търсеше основанията на обикновените хора, за да си ги обясни. Все още не разбираше Уенцел, но сега поне проумяваше дълбините на собственото си неразбиране. „Вгледай се в душите, Ингрей“, беше казала Аяда. В душите, наистина.
Още колко превъплъщения щяха да се осъществят, преди Уенцел да изгуби дори и сегашната си слаба връзка със здравия разум и дотолкова да се побърка, че въобще да не минава за нормален човек пред другите? И при този цикъл на заклинанието за външния наблюдател това сигурно щеше да изглежда като някакво семейно заболяване, което поваля със слабоумие един след друг роднините по права линия, било в младостта, било на средна възраст.
„Още едно превъплъщение“. Следващото прехвърляне щеше да е различно, ако Ингрей доживееше да го приеме. Неговият вълк щеше да се погрижи за това. Различно, но не непременно добро.
„Да. Не добро“.
С изключение на деня, в който бе приел вълка си, днешният се очертаваше като най-тежкият в живота му, като се започне с това, че бе погледнал един бог в лицето, и се свърши с ужасяващите видения на Уенцел. Нищо не искаше толкова силно, колкото да се довлече някак у дома при Аяда, да я притисне до сърцето си и да й изплаче последните новини. „У дома?“ Тясната къща със сигурност не му беше дом. „Но където е Аяда, там е и моето място“. В хаоса и объркването на бойното поле, там където знамето се вееше над мелето, там беше и уречената среща на ранените и изгубените, мястото, където да се прегрупираш, да намериш доверен приятел, на когото да облегнеш кървящото си тяло, и пак да се изправиш срещу врага. „А тя трябва да бъде предупредена за тази заплашваща ме трансформация“. Не беше в състояние да проумее факта, че страховитото наследство на Уенцел е тегнало над главата му години, без той дори да подозира. Изцяло и само от Уенцел зависеше кога ще му отнеме тялото. Графът бе могъл по всяко време да си среже гърлото и по своя воля да осъществи прехвърлянето. Макар че… като си помислиш, Аяда навярно беше единственият човек в Лесовете, способен да съзре промяната в душата му още от пръв поглед. Да съзре, но не непременно и да разбере. А лъжите на Уенцел, излизащи от устата на Ингрей и с гласа на Ингрей, със сигурност щяха да са ловки и умели.
Той се насили да стане и отново тръгна по улицата с надеждата, че не криволичи като последния пияница. Движението поуспокои малко стомаха и мислите му. Осъзна, че подминава жълтата каменна фасада на Хетваровия дворец, който му беше служил донякъде за дом през последните четири години, и се поколеба при спомена за първия си панически импулс да изтича при наставника си. Изведнъж си даде сметка, че изобщо не е наясно какво иска да каже на Хетвар за Конскарека, но пък печатникът му беше заръчал да се яви при него — поне щеше да разбере дали не го чакат нови заповеди. Ингрей се върна и влезе в двореца.
— Милорд е на съвет — предупреди го портиерът.
На Ингрей му се прищя да се откаже, но вместо това рече примирено:
— Кажи му, че съм тук, и го попитай какво ще ми заръча.
Портиерът прати един паж, който се върна много бързо.
— Милорд нареди да се явите при него в кабинета му, лорд Ингрей.
Ингрей кимна, качи се по широкото стълбище и свърна по познатия коридор. Почука на вратата на кабинета и отвътре се чу гласът на Хетвар:
— Влез.
Ингрей отвори, влезе и с огромно усилие на волята се спря да не скочи обратно през вратата. Около писалището на Хетвар се бяха събрали принц-маршал Биаст, Просветен Левко и самият архисвещен на Изтокдом Фритин кин Глигановброд. Жеска пък стоеше до стената в позата на човек, подложен на разпит. Всички се обърнаха към Ингрей.
— Добре — каза Хетвар. — Тъкмо за теб говорехме. По-добре ли си вече след сутрешното си неразположение?
Изражението му беше неприкрито иронично. Стигнал до заключението, след бърз преглед на възможностите, че на този въпрос не може да се отговори, Ингрей само кимна и плъзна поглед по нежеланата публика.
Архисвещен Фритин беше чичо на настоящите графове-близнаци, издънка на предишното поколение Глигановброд, посветил се на Храма, след като твърде многото по-големи братя бяха смалили до минимум шанса му за висок пост в родовата йерархия. Дълга и типична кариера на храмов служител от благородно потекло стоеше зад него, години, през които не се беше посрамил по никакъв начин. Дори и да фаворизираше в някаква степен собствения си род, имаше и грижата роднините му да финансират щедро Храма, на който служеше. Назначението си в Изтокдом, заедно с важния изборен глас, който вървеше в комплект с поста, ги беше получил преди седем-осем години и това беше връхната точка на кариерата му. И на услугите, които правеше и приемаше.
Според наблюденията на Ингрей Фритин и Хетвар се понасяха доста добре, навярно защото и двамата бяха еднакво практични. Благодарение на тях Храмовград и Кралиград по-често работеха в тандем, отколкото в опозиция — често, но не винаги. Известно напрежение се беше настанило помежду им напоследък покрай предстоящите избори, защото Хетвар броеше гласа на Фритин като един от несигурните. Архисвещеният имаше връзки по майчина линия както с Ястребинобърдо, така и с Лиситрън, и се бе позовавал на миротворческия си пост в храма, за да не обещае гласа си на никоя от фракциите. Без съмнение тази несигурност му беше от полза.
Колкото до отношението на архисвещения към вълка му, Ингрей така и не го бе установил със сигурност. Оправдателната му присъда беше подписана от предшественика на Фритин и този документ Ингрей пазеше като зеницата на окото си през последното десетилетие — дори сега стоеше заключен в стаята му в същия този дворец. Ингрей не знаеше дали антипатията на Фритин към свръхестественото е породена от теологични, или от лични причини, защото той изглеждаше точно толкова невъзприемчив към мистичното, колкото и Хетвар. „Тогава какво ли мисли за Левко?“
Който в момента си гризеше кокалчетата на ръцете и зяпаше Ингрей крайно смущаващо. Ингрей го удостои с учтиво кимване и зачака някой друг да подхвърли първата реплика. „Само да не съм аз. Богове пет, точно сега мозъкът ми не е във форма за тази опасна компания“.
Архисвещеният подкара по същество.
— Просветен Левко ни уведоми за твърденията ви, че сте преживели чудо в храмовия двор тази сутрин.
Ингрей се почуди как ли би реагирал Фритин, ако кажеше: „Не, чудото го направих аз. Не ми се искаше, но пък богът ме помоли много мило“. Вместо това каза:
— Не е нещо, което да докажа в съдебна зала, сър. Или така поне съм информиран.
Левко се размърда неспокойно под безстрастния му поглед.
— Аз бях там — хладно рече архисвещеният.
— Бяхте, да.
— Нищо не видях. — Трябваше да признае на Фритин, че от тревогата и подозрението му тревогата като че ли надделяваше.
Ингрей наклони леко глава в добре премерен и вбесяващ жест на пълна неутралност. Да, нека те първи разкрият мислите си.
Принц-маршал Биаст каза доста обнадеждено:
— Това, че Синът на есента прие душата на Болесо, на мен ми изглежда добро доказателство срещу обвиненията в злоупотреба с животински духове.
— Всеки може да твърди каквото си поиска — съгласи се Ингрей. — И ако единственият очевидец, Кумрил, бъде намерен да се носи с лицето надолу по водите на Щърк утре сутринта, не ще остане никой, който да го оспори. Със сигурност няма да съм аз.
Архисвещеният подскочи като ужилен и изглежда, се ядоса на тези му думи — те можеха да се приемат и като завоалирана обида. Или като предложение. Или като заплаха може би. Или като контразаплаха. Ингрей разчиташе, че значението им е достатъчно неясно. Умните очи на Левко просветнаха с подновено любопитство и той изгледа Ингрей преценяващо.
— Това няма да се случи — каза архисвещеният. — Кумрил е само задържан. Справедливостта ще възтържествува.
— Добре. В такъв случай, както и да беше спасена душата на Болесо, поне репутацията му ще си получи заслуженото.
Биаст примижа.
Хетвар каза твърдо:
— Кажи ми нещо, лорд Ингрей. В кой точно момент разбра, че лейди Аяда също е заразена с животински дух? — А, значи наистина бяха сравнявали историите им. Вече нямаше къде да лавира.
— През първия ден, след като тръгнахме от Глиганска глава.
С обичайното си измамно спокойствие Хетвар продължи:
— И не сметна, че е редно да ме уведомиш за това?
Жеска, който явно се стараеше да изглежда невидим, се присви. „За кого са били предназначени писмата ти, Жеска, щом не са били за Хетвар?“ До Конскарека, ако се съдеше колко навреме се беше появил графът на пътя им. И ако бе така, още ли му докладваше Жеска?
— При първа възможност поставих проблема на вниманието на храмовите власти в лицето на Просветена Халлана — отвърна Ингрей. — Която ме изпрати при Просветен Левко. — „В известен смисъл“. — Изчаках наставленията му, понеже проблемът очевидно беше в прерогативите на Храма, но то, уви, се забави заради кризата с ледената мечка. Докато намерим време да поговорим, днес следобед, други неща станаха по-належащи. — Други неща? Или същият въпрос, но от друга гледна точка? Кой освен боговете можеше да погледне от всички страни едновременно? Още една притеснителна мисъл, сякаш не му стигаха другите. Е, по-добре да прехвърли вината върху светеца — който наблюдаваше с нещо като възхищение маньовъра на Ингрей, — пък да види кой от присъстващите ще посмее да го смъмри него.
Нямаше да е Хетвар — той се намръщи и пое в обход.
— Така изглежда. С момичето ще се занимаем, когато му дойде времето. Едно по-спешно обвинение стигна до ушите ни. Какво ще кажеш за твърденията на Кумрил, че Уенцел кин Конскарека също носи духовно животно?
Ингрей си пое дъх.
— Ще кажа, че едно толкова сериозно обвинение несъмнено заслужава сериозно разследване от страна на Храма.
— И какво ще открие това разследване?
Доколко Уенцел беше в състояние да прикрива спътника си? По-добре от Ингрей, това поне беше сигурно.
— Предполагам, че това ще зависи от компетентността на разследващите, сър.
— Ингрей. — Предупредителният тон на Хетвар, онзи специалният, през зъби, този път изнерви не само Жеска, но и Биаст. — Уенцел е граф с право на глас, а ние сме на ръба на избори. Мислех, че е убеден привърженик на законния наследник.
Хетвар кимна към Биаст, който на свой ред му кимна с благодарност. Фритин примигна и не каза нищо.
Хетвар продължи:
— Ако не е така, трябва да знам! Не мога да си позволя да изгубя подкрепата му заради някой ненавременен арест.
— Ами — кротко каза Ингрей, — тогава решението е просто. Изчакайте да получите гласа му и го атакувайте тогава.
Биаст изглеждаше така, сякаш току-що е сдъвкал червей. Хетвар, за момент поне, изглеждаше все едно обмисля предложението. Фритин си беше сложил безизразна маска и Ингрей пак се зачуди кому ли е обещал гласа си архисвещеният.
Дали пък шансовете на Кумрил да поплува по реката току-що не се бяха повишили? „Пука ли ми?“ Ингрей въздъхна. „Сигурно“. И мрачно осъзна, че в тази стая няма нито един човек, комуто да довери най-новите си разкрития за Конскарека. „Аз искам Аяда“.
Стисна здраво ръце зад гърба си. „Мой ред е!“
— Архисвещени. Вие сте едновременно теолог и имате право на глас. Кой друг ще знае, ако не вие. Можете ли да ми кажете… каква е точната теологична разлика между свещения трон на Старите лесове и неговата подновена форма под квинтарианската вяра?
Хетвар го погледна съсредоточено и явно си мислеше: „Откъде, в имената на петимата богове, дойде пък този въпрос, Ингрей?“ Но не каза нищо, само се отпусна в стола си и даде знак на Фритин да отговори; самият той бе също толкова любопитен да види къде ще ги отведе отговорът.
Фритин потропа с пръсти по облегалката на стола си.
— Старите свещени крале били избирани от водачите на тринайсетте най-силни кин племена. Новите — от осем велики кин дома й петима висши храмови служители с право на глас. Кръвното родство и първородството имат голяма тежест — той хвърли поглед Биаст, — както е по дартакийската традиция. Понеже изборите на свещен крал много често са били повод за междуплеменни войни, това по-мирно прехвърляне на властта от едно поколение на следващото се приема като божествена благословия. — Кимна на Биаст, сякаш да каже: „И нека си остане така“.
— Не политически отговор търсех — каза Ингрей. — Старите свещени крале винаги ли са били душевоини, или… или шамани? — И какъв точно щеше да е рискът от появата на този термин в разговора?
Левко поизправи гръб и на лицето му се изписа интерес.
— Чувал съм за нещо такова. Старите свещени крале уж били сърцевината на много междуплеменни ритуали и в този смисъл навярно са били по-скоро магически, отколкото святи по своята същност.
Ингрей се опита да си представи някои от свещените крале в последно време като магически същества, но напразно. „Нито святи, в интерес на истината“.
— И тази… тази свръхестествена сила… напълно е изчезнала от кралската линия?
— Да? — каза Левко.
Ингрей не можа да прецени дали това е въпрос, или подтик да продължи.
— И… какво е останало тогава? Какво прави свещения трон свещен в наши дни?
Веждите на архисвещения хвръкнаха нагоре.
— Благословията на петимата богове.
— Моля да ме извините, Просветени, но мен петимата богове ме благославят на всяка четвъртодневна служба. И това не ме прави свещен.
— Което е вярно — вярно е — измърмори Хетвар.
Ингрей не му обърна внимание и продължи:
— Има ли в тази кралска благословия нещо повече от благочестиви благопожелания?
Архисвещеният каза малко сърдито:
— Има молитва. Петимата архисвещени с право на глас се молят за наставление кого да подкрепят и чакат знак от своя бог.
Ако питаха Ингрей, лично той беше доставял при случай такива знаци — във вид на пълни кесии. И не се беше почувствал като пратеник на боговете.
— Какво друго? Какви други промени са настъпили? Трябва да има още нещо. — Лекото напрежение в гласа му издаде твърде много от чувството му за неотложност и той преглътна, за да се овладее. Пет от старите кинове вече липсваха от картинката, това беше вярно, три бяха измрели, два — изгубили влиянието си. Бяха ги заместили петима висши храмови служители и кой би могъл да твърди, че те са в по-малка степен представители на народа си? И все пак изборите бяха превърнали Конскарека в крал-магьосник, превърнали го бяха в нещо необикновено. „Да, и той си е останал такъв, нали?“ Беше ли настоящият трон отчасти празен именно защото Конскарека задържаше в безсмъртието си нещо, което отдавна е трябвало да върне?
Биаст, който се въртеше неспокойно на стола си по време на тази размяна на реплики, сега се намеси:
— Ако обвинението срещу Уенцел е правдиво, то аз съм сериозно загрижен за безопасността на сестра си.
Ингрей не хранеше топли чувства към Фара след онова, което беше сторила на Аяда, но предвид на подозренията си относно съдбата на последната съпруга-майка на Уенцел, трябваше да признае, че принц-маршалът има основания да се тревожи.
— Загрижеността ви ми се струва оправдана, милорд.
Хетвар очевидно се сепна.
Ингрей добави:
— Което ми напомня нещо, печатнико. Граф Конскарека наскоро ми намекна, че би искал да постъпя на служба при него. Умолявам ви, ако ви заговори по този въпрос, да му кажете, че няма да ме освободите. Боя се да му откажа в лицето. Не бих искал да го превърна в свой враг.
Хетвар свъси вежди. Архидяконът го погледна и каза:
— Двама омърсени мъже в един и същи дом? Защо му е да иска това?
— Вие предрешавате нещата, архисвещени — посочи Ингрей. — Графът е обвинен, но още не е осъден.
— Левко? — попита Фритин.
Левко разпери ръце.
— Ще трябва да го погледна по-внимателно. Ще ми е нужна и помощта на бога, а тя не идва по поръчка.
Фритин се обърна намръщен към Ингрей.
— Ще ми се да се изразявате по-ясно, лорд Ингрей.
Ингрей сви рамене.
— Добре помислете за какво ме молите, архисвещени. Ако искате да свидетелствам за невидимото и свръхестественото, ще трябва да приемете всичко, което имам да кажа. Или всичко, или нищо. А не мисля, че сте готов да ме приемете като някакъв пратеник на боговете, който ви носи изрични нареждания.
Докато Фритин обмисляше думите му, Ингрей продължи:
— Колкото до Уенцел, той казва, че е воден от близкото ни родство. За което си е спомнил с голямо закъснение, между другото. — Е, това също беше вярно в известен смисъл.
Биаст каза възмутено:
— Ще оставите сестра ми незащитена в един дом, от който сам се страхувате? Вие сте верен на милорд Хетвар, нали?
„Той никога не ме е предавал. Засега“. Ингрей се поклони леко, с което на практика не казваше нищо.
Биаст продължи:
— Но ако обвиненията са основателни… кой по-добре от вас би могъл да защити принцесата от… от всяко свръхестествено деяние на нейния съпруг или да й помогне при необходимост? А и бихте могли да наблюдавате, да ни информирате, да докладвате…
— Да шпионира? — прекъсна го Фритин заинтригувано. — Би ли могъл да се справи с това, как мислиш, Хетвар?
— И какво, ще ме накарате да положа лъжлива клетва за вярност ли, господа? — кротко попита Ингрей.
— Ингрей, престани — сопна му се Хетвар. — Гробищната ти представа за хумор няма място на този съвет.
— Това хумор ли беше? — изръмжа Биаст.
— От него друг няма да чуеш.
— Чудя се как го търпите.
— Дразнещият му стил е доказал предимствата си. От време на време. Той следва собствената си криволичеща пътека и се връща с трофеи, за чието съществуване някой разумен човек дори не би предположил. Още не мога да реша дали това е талант, или проклятие. — Хетвар изгледа изпитателно Ингрей. — Би ли могъл да го направиш?
Ингрей се колебаеше. Да придаде официален характер на онова, което през цялото време беше правил почти без сам да го съзнава — да играе и от двете страни, като едновременно отчаяно събира фрагменти с надеждата да се подредят в някаква смислена мозайка. И да се води от собствените си основания. Би могъл да откаже. Би могъл.
— Признавам — каза той бавно, — че и на мен ми се иска да разбера повече за Уенцел. — Обърна се към Биаст. — И защо така изведнъж решихте, че сестра ви е в опасност — сега, а не през изминалите четири години?
Биаст, изглежда, се смути.
— През въпросните четири години просто не се бях замислял за нея и брака й. Виждали сме се само веднъж след сватбата й, пишем си рядко. Смятах… смятах, че баща ни я е омъжил добре и че всичко е наред. Имах си свои задължения. Чак когато вчера поговорихме, тя ми разкри колко нещастен е станал животът й.
— Какво ви каза? — попита Хетвар.
— Че не е искала да се стигне до такава беда покрай, хм, покрай Събитията в Глиганска глава. Мислела, че Болесо наистина е започнал да прекалява, да, но се надявала, че може би той и, хм, и лейди Аяда с времето ще си допаднат. Че момичето може да му донесе покой. Фара страда силно, задето няма деца, макар че лично аз не виждам вината да е у нея. Мислела, че съпругът й е хвърлил око на новата й придворна дама, защото именно той я довел в домакинството на принцесата.
„Това е нещо ново“, помисли си Ингрей. Аяда мислеше, че назначението й е дело на леля й от рода Язовбряг, но кой ли беше подхвърлил тази идея на леля й? Възможно ли бе Уенцел да е планирал нов наследник, когото да постави между себе си и Ингрей? Или мотивите му да си осигури Аяда са били съвсем други? „Вече си мисля, че са били други, съвсем други. Той не би се задействал така внезапно без причина… само дето неговите причини не са като на другите хора“.
— Лейди Аяда твърди, че графът не я е обидил по никакъв начин — каза Ингрей. — Признавам, че тя може би е достатъчно наивна да не разпознае един намек, освен ако не е съвсем груб и директен, а Уенцел не е груб човек. За мен Фара е не по-малко виновна за всичките тези събития. Макар да признавам, че Болесо вече е бил тръгнал по наклонената плоскост и стана добре, че беше спрян сравнително навреме. — Един бърз поглед от страна на Хетвар го предупреди, че на свой ред е станал груб, и той погледна брата на Болесо и добави: — Жалко, че трябваше да стане по този невъзвратим начин.
Принц-маршалът изсумтя мрачно. Но не и с негодувание.
Архисвещеният се окашля.
— Бих отбелязал, лорд Ингрей, като съдя по признанията ви пред Просветен Левко — и по някои други доказателства, — че изглежда, вашият духовен вълк вече е отвързан. Което е в нарушение на оправдателната ви присъда.
Спокойният му тон прикриваше не толкова заплаха, нито страх, колкото натиск, реши Ингрей. Така. Той знаеше как да се справя с натиск.
— Не стана по моя воля, сър. — Твърдение, което не можеше да се провери. — Стана случайно, когато Просветена Халлана развали направеното ми заклинание. И в този смисъл беше дело на Храма. — „Да, хвърли вината на отсъстващите“. — Макар да не мога да твърдя, че такава е била волята на боговете, двама от тях определено побързаха да се възползват от случилото се. — Фритин не се ли размърда притеснено? Ингрей си пое дъх. — А сега и вие искате да се възползвате, като ме пратите да пазя принцеса Фара. Това ми се струва сериозна задача за човек, комуто нямате доверие. Или смятате първо да ме използвате, а след това да се обърнете срещу мен? Предупреждавам ви, мога да се пазя.
Фритин обмисля дълго тази стръв и реши да не я захапе.
— Тогава е във ваш интерес да продължите да бъдете полезен, нали така?
— Разбирам. — Ингрей го удостои с иронично дълбок поклон. — Изглежда, че съм на вашите услуги, архисвещени.
При тази размяна на реплики Хетвар се размърда неспокойно. Не че стоеше над заплахите, но винаги успяваше да изнамери по-елегантни начини да подчини Ингрей на волята си, умение, на което Ингрей се възхищаваше от естетическа гледна точка, ако не друго.
— След като го поставяте по този начин — каза Ингрей, като си отбеляза смръщената физиономия на Хетвар — ще приема да ви стана шпионин. И телохранител на принцесата. — Кимна любезно на Биаст, който, от своя страна, прояви достатъчно разум да му отвърне със същото.
— Което поставя въпроса за настаняването на затворничката — каза Хетвар. — Щом Уенцел е заподозрян, то лейди Аяда не бива да остава в къща, която е негова собственост. Може би е време да я преместим на по-сигурно място.
Ингрей се вкамени. Щяха ли да откъснат Аяда от него? Той каза внимателно:
— Няма ли това преждевременно да разкрие подозренията ни към Уенцел?
— В никакъв случай — каза архисвещеният. — Подобна промяна и без това предстоеше след погребението.
— На мен ми се струва, че сегашното й настаняване си е добро — възрази Ингрей. — Не се опитва да избяга, защото има доверие в справедливостта на Храма. Вече споменах колко е наивна — добави той, за да ужили Фритин.
— Да, но не можете да охранявате две места едновременно — разумно отбеляза Биаст.
Хетвар, най-после доловил внезапното напрежение в стойката на Ингрей, вдигна ръка да ги спре.
— Това можем да го обсъдим и по-късно. Благодаря ти, че се нагърби с този труден въпрос, лорд Ингрей. Кога според теб ще можеш да се внедриш в домакинството на Конскарека?
— Тази вечер? — предложи Биаст.
„Не! Трябва да се видя с Аяда!“
— Боя се, че ще изглежда странно, ако пристигна там, преди той да е говорил с вас, лорд Хетвар. Не бива и да се оставяте да ви убеди твърде лесно. Освен това трябва да хапна нещо и да поспя. — Последното поне си беше чиста истина.
— Бих искал сестра ми да има защита още тази вечер — каза Биаст.
— Тогава може би трябва сам да я посетите.
— Аз не разполагам със свръхестествени сили, които да противопоставя на Уенцел!
„Значи започвате да вярвате, че ви трябвам неопечен на клада, така ли? Добре“.
— Няма ли някой храмов магьосник, когото да пратите на пост междувременно?
— Онези, които смятам за подходящи, вече са пратени по задачи — каза Левко. — Ще пратя спешно повикване при първа възможност.
Фритин кимна.
— Моля ви, принце — каза Хетвар на Биаст, който тъкмо си отваряше устата. — Мисля, че тази вечер повече нищо не може да се направи, поне нищо в рамките на разумното. — И се надигна с изморено сумтене иззад писалището си. — Ингрей, хайде да излезем за малко.
Ингрей се извини на останалите, като не пропусна да отправи и специален малък поклон за довиждане към Жеска, колкото да го притесни. Ако Жеска беше шпионин на Конскарека, как ли щеше да реагира Уенцел, когато този доклад стигнеше до него? Макар че графът сигурно беше предвидил обвинението на Кумрил. Поне Жеска можеше да свидетелства, че подозрението не е дошло от Ингрей. „Да. Нека Жеска тича на свобода, засега. А ти проследи миризмата му и виж дали ще отиде там, където мислиш“.
Ингрей последва Хетвар по сумрачния, застлан с килим коридор, достатъчно далеч от затворената врата на кабинета.
— Милорд?
Хетвар се обърна към него. Светлината на свещите изостряше; изпитите му от тревога черти.
— Доскоро вярвах, че Уенцел проявява толкова жив интерес към изборите заради шурей си. По тази причина го допусках до повечето си съвещания. Сега обаче имам основания да се питам дали и той, като Болесо, не е воден от някаква много по-лична амбиция.
— Предприел ли е някакви нови действия извън странния си интерес към Аяда?
— Нека кажем — стари действия, видени в нова светлина. — Хетвар потърка чело и стисна очи за миг. — Докато охраняваш Фара, отваряй си очите за всякакъв, как да го нарека, нездравословен личен интерес от страна на Уенцел към наследяването на свещения трон.
— Сигурен съм, че Уенцел не се интересува просто от политическа власт — каза Ингрей.
— Това ти изявление не ме успокоява, Ингрей. Не и когато един познат и на двама ни вълчак е произнесъл думите „трон“ и „магически“ в едно и също изречение. Много добре знам, че премълча разни неща в кабинета ми.
— Неподкрепените с доказателства догадки носят рискове.
— Вярно. На мен ми трябват факти. Не искам да загубя един ценен съюзник заради фалшиви обвинения, нито от небрежност да допусна до себе си един опасен противник.
— Любопитството ми по този въпрос не отстъпва на вашето, милорд.
— Добре. — Хетвар го плесна по рамото. — Върви тогава да хапнеш и да поспиш. Приличаш на ходещ мъртвец, между другото. Сигурен ли си, че онова сутринта не е било болест или нещо такова?
— Де да беше. Левко каза ли ви за изповедта ми?
— За така нареченото ти видение? О, да, доста злокобна история, ако питаш мен. — Поколеба се. — Макар че Биаст като че ли извлече някакво успокоение от нея.
— Вие повярвахте ли й?
Хетвар сви устни.
— А ти?
— О — промълви Ингрей. — Да.
Хетвар отклони смутено очи.
— Жалко, че съм пропуснал това забавление. И какво точно си казахте с бога?
— Ами… поспорихме.
Устните на Хетвар се извиха в искрена, ако и малко суха усмивка.
— Защо ли това не ме изненадва? Желая на боговете късмет с теб. Дано успеят да получат от твоя милост по-ясни отговори, отколкото съм успявал аз. — И понечи да се обърне.
— Милорд — внезапно каза Ингрей.
— Да?
— Ако, хм… — Ингрей преглътна. — Да ви помоля за една услуга. Ако по някаква причина братовчед ми Уенцел умре през следващите няколко дни, настоятелно моля да се погрижите незабавно да бъда подложен на храмово разследване. От най-добрите магьосници, които може да осигури Левко.
Хетвар се намръщи и го изгледа подозрително. После се намръщи още повече. Понечи да каже нещо, но само стисна устни.
— И си мислиш — каза накрая, — че можеш да ми кажеш нещо такова и след това просто да си тръгнеш, нали?
— Значи се заклевате, нали?
— По-скоро ми иде да те наругая.
— Закълнете се.
— Добре де, заклевам се.
Ингрей се поклони и си тръгна. И чу зад себе си тиха ругатня.