Свещеният крал [The Hallowed Hunt - bg]

19.

Не спря да обикаля къщата, докато не опозна и най-забутаното ъгълче от имението на Конскарека, но това не му помогна много. Уенцел беше пристигнал тук едва преди няколко седмици във връзка с тежкото състояние на свещения крал, а Фара го беше последвала почти незабавно, въпреки фаталното си отбиване в Глиганска глава. Градската къща не се отличаваше с пищна мебелировка и множество слуги, сякаш знатната двойка я имаше за нещо като временен лагер. Никакви стари тайни не бяха погребани тук, макар че само петимата богове знаеха какво би могъл да открие Ингрей в замъка Конскарека. Само че обиталището на графа беше на двеста мили оттук по средното течение на Стръв и Ингрей не вярваше, че някой ще се върне там, преди всичко това отдавна да е приключило.

Както беше обещал — или пък беше заплаха? — граф Конскарека наистина заведе Ингрей по-късно следобеда в конюшните си, каменна сграда на няколко пресечки надолу по хълма. Повечето от конете на големите родове се държаха извън градските стени, на пасища покрай Щърк над стъкларските и кожарските работилници. Домакинството на Конскарека не правеше изключение, но все пак държаха наблизо няколко коня за нуждите на лорда и неговата дама, за конярите, ако се наложи да доведат още животни, и за куриери. Както се полагаше на един граф, конюшнята беше на ниво — централният коридор беше настлан с пъстри каменни плочи, преградните стени бяха от полиран дъб, металните решетки — украсени с вити бронзови листа. Ингрей се изненада да види скокливата дореста кобила на Аяда — пристъпяше нервно в едно от отделенията.

Ингрей се отказа да я потупа на хълбока от страх да не го ритне.

— Тази я познавам — помислих си, че може да е от твоите.

— Да — разсеяно каза Уенцел. — Кобилката се оказа твърде буйна за Фара. Добре че намерих някой друг да я язди.

Уенцел спря пред едно отделение в дъното и махна към животното вътре. Тъмносив кон се приближи да подуши ръката му, после изпръхтя и отстъпи встрани при появата на Ингрей.

— Казва се Вълчак — нехайно сподели Уенцел. — Заради цвета. Но сега започвам да се чудя дали не е било някаква скрита участ. А кой съм аз да споря със съдбата? Твой е.

Несъмнено беше красиво животно — с яки мускули и стройни крайници, беше изчеткан до блясък от конярите. И сигурно беше изключително бърз. Какво друго криеше — смъртоносни заклинания например — Ингрей можеше само да гадае. Дали пък Уенцел не му го даваше като един вид подкуп? Нищо чудно. Е, Ингрей не можеше да оглежда зъбите на подарен кон, особено пред графа.

— Благодаря, милорд — каза той с тон, който не отстъпваше на тона на Конскарека.

— Искаш ли да го пробваш?

— По-късно. Като си обуя гамашите. — Още от овълчването му в Брезовлес конете реагираха със страх при първа среща и той предпочиташе да се запознава с тях насаме, в затворени помещения, където уплашените животни можеха по-лесно да бъдат хванати и яхнати отново, докато кон и ездач не стигнат до някакво взаимно разбиране, или поне взаимно изтощение. Като го гледаше този, укротяването му сигурно щеше да отнеме доста време.

— Аха.

Някакво необичайно движение две отделения по-нататък привлече погледа на Ингрей. Той тръгна смръщен натам. Елен с разклонени рога вдигна рязко главата си от купчината сено, изпръхтя и запристъпва уплашено. Удари два пъти с рога по дъските и конете наоколо зацвилиха.

— Струва ми се, че присъствието ти го притеснява — измърмори Уенцел със суха усмивка.

След като направи още няколко кръга, красивото животно се свря в дъното на отделението и се укроти, макар че още не смееше да сведе глава към сеното. Тъмните му очи следяха напрегнато двамата мъже. Ингрей прецени, че еленът вече от доста време е пленник, защото не се бореше — новоуловените елени понякога се убиваха в трескавите си и панически опити да се освободят.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита Ингрей по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Да ти го сготвят за вечеря? Или да го подариш на сватовете си? — И в що за свръхестествен подарък можеше да го превърне Уенцел?

Уенцел присви устни, загледан в изнервеното животно.

— Когато човек играе срещу толкова проницателни опоненти, е добре да има резервен план. Но по-вероятно е да свърши на шиша. Хайде.

Докато излизаха от конюшнята, Конскарека не погледна назад.

Ингрей попита:

— Яздиш ли често за удоволствие напоследък? Навремето много обичаше конете на баща си. — Всъщност това беше една от малкото теми, които бяха в състояние да разприказват мълчаливия му малък братовчед — поне навремето.

— Така ли? — попита разсеяно Уенцел. — Боя се, че отношението ми към тези коне се родее с отношението ми към съпругите. Те живеят толкова кратко, че вече ми е досадно да ги губя.

Понеже не успя да измисли адекватен отговор, Ингрей мълчаливо го последва по стръмните улици.

Замисли се за целеустремената природа на Уенцеловата лудост, макар че кое беше причина и кое следствие можеше само да гадае. Обяснението на Уенцел за опита му да убие Аяда и как по-късно с лекота се бил отказал от плана си, беше твърде странно, за да е лъжа, но още не означаваше, че е действал правилно. И все пак разнопосочната тактика на Уенцел в борбата му срещу боговете трябваше да се е увенчавала с успех. Сметнал бе Аяда за стръв, подхвърлена му от Тях, и в това със сигурност не грешеше. Само по себе си това бе напълно достатъчно да го изнерви и да го подтикне към безогледно действие. Беше избягвал този лов цели четиристотин години, ако твърденията му бяха верни.

Боговете щяха да направят добре, ако заложеха засада в някоя теснина и оставеха Уенцел да си развява на воля байрака, докато не пристигне там. Но странната напрегнатост на Уенцел, когато всички се бяха срещнали по пътя към Изтокдом, вече бе намерила обяснение — тогава сигурно бе съставял пет плана едновременно. „Но пък същото вероятно правят и враговете му“.

Хрумна му нещо, от което го полазиха тръпки — може би в крайна сметка не Аяда е била стръвта при онази съдбоносна среща. „Може да съм бил аз“.

„И Уенцел ме налапа цял“.

На следващия ден принцеса Фара бе призована да свидетелства пред съдиите, които водеха разследването за смъртта на принц Болесо.

Първата реакция на Фара беше гневна — чувстваше се обидена, че дъщерята на свещения крал е призована в съда като някой обикновен поданик. Ингрей подозираше, че наранената гордост е прикритие за тайните й страхове. Само че някой умен човек — Хетвар без съмнение — беше накарал призовката да й занесе принц-маршал Биаст. И понеже Биаст нямаше интерес да защитава двусмислени действия, а се интересуваше главно от истината, спокойните му аргументи скоро надделяха над сестриното му нервно негодувание.

Ето как Ингрей се озова на път по стръмните улици към Храмовград като част от процесията, състояща се от принц-маршала, неговия знаменосец Симарк, който водеше коня на принцесата, двете придворни дами на Фара, които я бяха придружавали в Глиганска глава, и двамата пажове на принцесата — близнаци, които си приличаха като две капки вода. Когато пристигнаха в главния двор на Храма, пратиха Симарк да пита къде точно заседават съдиите и Фара се измъкна за кратко от надзора на брат си, колкото да се поклони с придворните си дами пред олтара на Майката. Дали се опитваше да призове на помощ богинята, която толкова еднозначно бе пренебрегвала молитвите й в миналото, или просто си търсеше извинение, за да се съсредоточи в някакво подобие на усамотеност, Ингрей нямаше представа.

Във всеки случай, докато Ингрей стоеше край Биаст, откъм двора на Дъщерята най-неочаквано се появи един скорошен негов познайник.

— Ингори!

Принц Джокол му махна бодряшки и тръгна към тях покрай постамента със свещения огън. Огромният островитянин бе придружаван както обикновено от сянката си — верния Отовин — и Ингрей се зачуди дали младежът не следва заръката на сестра си, която, изглежда, на никого не цепеше басма, да върне годеника й жив и здрав от дългото пътуване. Джокол беше с донякъде крещящото си островитянско облекло — сега обаче около масивния му ляв бицепс беше завързан яркосин ленен ширит, знак за отправена към Дъщерята на пролетта молитва.

— Джокол. Какво те води тук?

— Уф! — Огромният мъж сви рамене. — Още се опитвам да си получа свещения, когото ми обещаха, но само ме мотаят. Днес се опитах да се срещна с началника им, архисвещения, вместо с онези глупави чиновници, които винаги ми казват да си вървя и да дойда по-късно.

— За среща ли се молиш? — Ингрей кимна към левия ръкав на Джокол.

Джокол стисна с дясната си ръка синия ширит и се засмя.

— Май трябва да го направя! Да мина през главата му, да.

Ингрей би си помислил, че Синът на есента е естественият закрилник на Джокол или, предвид на неотдавнашните събития, може би Копелето — не че молитвите към бога на нещастията бяха най-безопасното нещо.

— Дамата на пролетта едва ли ти е обичайната закрилница?

— О, напротив! Тя много ме благославя. Днес й се молих за поезия.

— Мислех, че Копелето е богът на поезията.

— О, и той, да, за пиянски песни и такива работи. И за онези велики песни за рушащи се стени и всичко в пламъци, да, дето от тях ти настръхва косата, за тях — да, много са хубави! — Джокол размаха ръце да обрисува ужасяващи трагедии, подходящи за епична поезия. — Но днес — не. Днес смятам да съчиня една красива песен за моята красива Брейга, да й кажа колко много ми липсва в този каменен град.

Зад него Отовин завъртя очи. Ингрей го прие като мълчалив коментар относно обекта на замислената песен, а не за самата песен. Ингрей си спомни, че макар Дъщерята да е основно богиня на девиците, я свързват също с образованието, гражданския ред и да, с лирическата поезия.

Биаст зяпаше Джокол и изглеждаше впечатлен напук на себе си.

— Това да не е случайно собственикът на твоята ледена мечка? — попита той Ингрей.

Макар много да му се искаше да отрече всякаква връзка с ледената мечка, сега и завинаги, Ингрей си спомни за добрите си маниери.

— Извинете ме, милорд. Позволете да ви представя принц Джокол от Арфрастпека и неговия приближен Отовин. Джокол, това е принц-маршал Биаст кин Еленовшип. Син на свещения крал — добави той, в случай че Джокол се нуждаеше от малко разяснения сред опасностите на столичната висша политика.

Само че Джокол нито беше неосведомен, нито особено впечатлен. Направи петорния знак и се поклони леко, а Биаст му върна както поздрава, така и благословията, съвсем подходящо за самоуверени водачи на два народа, които не са нито във васални, нито в съюзнически отношения, но известни възможности в този смисъл се мержелеят в по-близко или по-далечно бъдеще.

Обещаващото взаимно преценяване на двамата принцове беше прекъснато от появата на Симарк, който беше стиснал над лакътя един облечен в сива роба дякон и почти го влачеше. След като вече си бяха осигурили водач, който да ги преведе през лабиринта сгради на храмовия комплекс, Биаст отиде да доведе сестра си от двора на Майката.

Джокол схвана намека и си взе довиждане с Ингрей.

— Трябва повече да упорствам, ако искам да се срещна с онзи тип, архисвещения. Може да отнеме известно време, така че по-добре да започна отрано, нали?

— Чакай — каза Ингрей. — Ще ти кажа с кого трябва да се срещнеш. В една сграда две улици по-надолу, на втория етаж… не, хрумна ми нещо по-добро. — Той хукна да спре едно момче в белите одежди на Копелето, някакъв млад посветен навярно, което минаваше през централния двор заедно с разни други служители, всеки със своята задача. — Знаеш ли как да стигнеш до кабинета на Просветен Левко? — попита Ингрей момчето.

То кимна стреснато.

— Заведи този човек при него, веднага. — И предаде момчето на развеселения Джокол. — Кажи му, че лорд Ингрей му праща още едно усложнение за колекцията му.

— Този Левко ще ми помогне ли да се срещна с архисвещения? — попита обнадеждено Джокол.

— Или това, или ще мине през главата на Фритин. Заплаши го, че ще му дадеш Фафа — това ще го стимулира да действа в твоя полза. — Ингрей се ухили: за бога на гадните шеги това си беше чиста проба молитва.

— Той е важен човек в Храма, така ли?

Ингрей сви рамене.

— Ако не друго, е важен за един бог, който не се съобразява с чиновници.

Джокол се нацупи, после кимна доволно.

— Много добре! Благодаря ти, Ингори! — И се повлече след момчето, последван от намусения Отовин.

На Ингрей му се стори, че някой се смее в ухото му, но не беше Симарк — той стоеше встрани и гледаше втренчено нещо. Сигурно беше някаква особеност на акустиката на двора. Ингрей разтърси глава, после насочи вниманието си към Биаст, който се връщаше с жените.

Биаст огледа набързо двора, после изгледа Ингрей някак особено — неуверено и питащо. Ингрей се сети, че за последен път се бяха озовали на това място и в този състав преди два дни, за погребението на Болесо. Дали Биаст не се чудеше да вярва ли, или не на твърденията на Ингрей, че е направил шаманско чудо и е очистил душата на покойния му брат? Или — което в някакъв смисъл беше по-смущаващо — го беше повярвал и сега се питаше до какви други последствия може да доведе това?

Сиворобият дякон ги поведе през лабиринта сгради, приютяващи администрацията на различните свещени ордени. Част от сградите бяха нови и построени според предназначението си, но повечето бяха стари и преустроени. Минаха между две шумни и кипящи от дейност бивши господарски къщи — сега едната беше сиропиталище, управлявано от ордена на Копелето, другата беше превърната в лечебница на Майката и под колонадите й отекваха стъпките на лекари и облечени в зелено дякони, а спокойните й градини приютяваха възстановяващи се пациенти и техните придружители.

На следващата уличка стигнаха до една голяма сграда, висока три етажа и построена от същия жълтеникав камък като двореца на Хетвар — в нея бяха библиотеките и съвещателните зали на ордена на Бащата. Вито стълбище обикаляше около просторното преддверие и накрая ги отведе в една тиха зала с дървена ламперия от пода до тавана.

Изслушването, изглежда, вече беше започнало, защото двама придворни, които Ингрей като че ли беше виждал в Глиганска глава, тъкмо излизаха от вратата, с облекчени, макар и поуплашени физиономии. Познаха принц-маршала и принцесата и побързаха да им направят път, като се поклониха почтително. Биаст им кимна учтиво, но вратът на Фара си остана вдървен — гордостта й бе колосана от унижението. След миг обаче Фара трепна също като подплашена кобилка, защото първият човек, на когато налетяха в залата, се оказа икономът на Болесо конник Улкра. Улкра се поклони и ако се съдеше по вида му, се чувстваше поне толкова смутен, колкото и принцесата.

Петима мъже седяха зад дълга маса с гръб към прозорците с дръпнати завеси. Двама бяха със сиво-черните роби и червените нараменни ширити на свещени от ордена на Бащата, а останалите трима носеха отличителните знаци на съдии от Кралския съд. На малка масичка от едната страна седеше писарка с набора си от пера, мастила и листове. Покрай стените имаше пейки. Близо до писарката, на пейка в дъното на залата, седеше още един свещен, кльощав човек с рошава прошарена черна коса, която беше съвсем в тон с робата му. В червения му нараменен ширит беше преплетена златна корда, знак за висок научен ранг в правораздаването. Съветник на съдиите?

Въпросните съдии се изправиха до един и отдадоха почитание на принц-маршала и принцесата; двама слуги бяха пратени на бегом да донесат столове с мека тапицерия за задниците на кралската фамилия. През това време Ингрей се приближи до Улкра, който преглътна нервно, но все пак отвърна на поздрава му.

— Разпитаха ли те вече? — учтиво попита Ингрей.

— Трябваше да съм следващият.

Ингрей сниши глас.

— И какво ще кажеш — истината, или ще излъжеш?

Улкра облиза устни.

— Какво би искал от мен лорд Хетвар, как мислите?

Той още ли смяташе Ингрей за човек на Хетвар? Или беше изключително хитър, или просто изоставаше със столичните клюки, кое обаче?

— Ако бях на твое място, бих се притеснявал повече какво предпочита бъдещият господар на Хетвар. — И кимна към принц Биаст. Улкра проследи погледа му с известно закъснение. — Сега той е млад, но няма завинаги да остане млад.

— Човек би си помислил — подхвана издалеко Улкра и толкова тихо, че Ингрей едва го чуваше, — че би желал да предпази сестра си от порицание.

— Така ли смяташ? — неангажиращо отвърна Ингрей. — Хайде да разберем. — И махна на Биаст, който се приближи любопитно.

— Да, Ингрей?

— Милорд. Този човек, конник Улкра, не може да реши дали бихте искали от него да каже точната истина, или да я преиначи така, че да спести тревогите на сестра ви. Какво говори това за вашата репутация, оставям на вас да решите.

— Шшт, Ингрей! — прошепна Улкра смутено и хвърли уплашен поглед през рамо към масата в другия край на стаята.

Биаст сякаш не знаеше как да реагира. Накрая каза предпазливо:

— Обещах на Фара, че никой не ще я посрами в тази зала, но със сигурност никой човек не бива да престъпи клетвата си да казва истината пред съдиите и боговете.

— Още отсега залагате правилата на бъдещия си двор, принце. Ако позволите на хората си да премълчават пред вас нелицеприятните истини, сигурен съм, че с годините ще развиете умението си да пресявате дребните лъжи, но през остатъка от управлението си, колкото и да е кратко, ще газите до колене в тях. — Със спокойния си тон Ингрей изтъкваше, че за самия него е напълно безразлично кой подход ще избере Биаст.

Биаст изкриви устни.

— Какво каза за теб Хетвар? Че предизвикваш когото си поискаш?

— В общи линии да. На Хетвар много му харесва да го предизвиквам. Но пък Хетвар е много умен.

— Много значи. — Биаст присви очи; после изненада приятно Ингрей, като се обърна към Улкра и каза отсечено: — Кажи цялата истина. — Пое си дълбоко дъх и добави с въздишка: — Аз ще се оправя след това с Фара.

Улкра се ококори, поклони се и отстъпи назад, вероятно притеснен Ингрей да не го оплете в още нещо. Столовете пристигнаха. Ингрей се поклони леко и съвсем искрено на Биаст, който му отвърна доста иронично, и зае мястото си на пейката отзад, откъдето можеше да наблюдава цялата зала и вратата.

Безсмислени размишления се заредиха в главата му — ако Болесо си бе имал приятел със здрав гръбнак, който да е до него на опасните завои, пак ли щеше да свърне по извратените пътища, довели до смъртта му? Болесо открай време си беше най-трудното от децата на свещения крал. Може би в крайна сметка нищо не би могло да го спаси.

След кратка консултация на ухо между съдиите Улкра беше повикан да се закълне и да отговори на въпросите. Застана пред тях с ръце, стиснати зад широкия си гръб, краката — раздалечени, сякаш да се скрие зад тази войнишка стойка. Въпросите бяха конкретни — явно съдиите вече бяха придобили известна представа за случилото се в Глиганска глава.

Доколкото Ингрей можа да прецени, Улкра наистина каза цялата истина за поредицата действия, довели до смъртта на Болесо, или поне за онези, които беше видял с очите си. Не премълча за леопарда, нито за подозренията си, че Болесо и по-рано е „експериментирал“ с животни, макар че успя да прикрие донякъде собственото си мълчаливо съучастие, като се позова на лоялността и дискретността, дължими от един старши член на прислугата. Не, нямал представа, че личният слуга на Болесо всъщност бил незаконният магьосник Кумрил. (Значи съдиите бяха разбрали за съществуването на Кумрил — от Левко ли?) По едно време ученият свещен на страничната пейка прати бележка до един от съдиите, той я прочете й след това зададе на иконома няколко изключително проницателни въпроса.

Откровено грозната ситуация със заключената в спалнята на Болесо Аяда, привикана там с намерението да бъде принесена в жертва, излезе наяве достатъчно ясно, поне според Ингрей, въпреки че Улкра поднесе разказа си, воден предимно от инстинкта си за самосъхранение. Ако се съдеше по застиналото лице на Фара, принцесата явно за пръв път чуваше обективен разказ какво точно се е случило в Глиганска глава, след като беше зарязала там придворната си дама. Какъвто и срам да преглъщаше, той не извика сълзи в очите й: лицето й беше като издялано от дърво. „Добре“.

Когато приключиха с Улкра и той се изниза от залата по най-бързия начин, съдиите призоваха Фара. Ингрей — възползва се от ролята си на царедворец — се престори, че й помага да стане от стола, и й прошепна:

— Ще разбера, ако излъжете.

Очите й го стрелнаха студено и тя отвърна шепнешком:

— И защо да ми пука?

— Наистина ли бихте искали да сложите такова оръжие в ръцете ми, милейди?

Тя се поколеба.

— Не.

— Добре. Започвате да мислите като принцеса.

Уплаха се промъкна в очите й, когато той стисна окуражително ръката й. Миг по-късно уплахата бе заменена от съсредоточеност, сякаш пред нея се беше отворил нов път, който не е забелязвала досега.

Съдиите й задаваха въпроси — кратки и учтиви, както подобаваше в равна степен на закона и на здравия разум. И нейната истина, също като на Улкра, смекчаваше собствената й вина, а причината за ревността й се спомена само бегло, което според Ингрей беше добре. Но най-критичните моменти от негова гледна точка — че Болесо се е обърнал към сестра си с искане да му остави придворната си, че Фара се е съгласила, без да се допита до Аяда, и че Аяда не е била нито съблазнителка, нито се е включила доброволно и охотно в Болесовия експеримент — тези неща станаха съвсем ясни, макар и между редовете. Съдиите благодариха дипломатично на Фара за съдействието и с това разпитът й приключи. Принцесата стисна за миг очи в нескрито облекчение, докато се извръщаше.

Следвайки примера на господарката си, двете й придворни дами също казаха истината, включително и за няколко странични случки, на които Фара не беше станала свидетел и които бяха още по-уличаващи за Болесо. Биаст изглеждаше видимо посърнал, но по никакъв начин не се намеси в свидетелските показания, макар да нямаше съмнение, че съдиите определено съзнават присъствието на принц-маршала и внимателно следят изражението му. Ученият свещен също хвърляше остри, макар и прикрити погледи към Биаст. Ако принцът бе предпочел да се мръщи, да сумти и да се размърдва в ключовите моменти, дали не би могъл да повлияе на въпросите, които задаваха съдиите? Да ги изкриви в полза на покойния си брат? Може би; но вместо това той слушаше с нарочно безразличие, както се полага на човек, който се стреми първо към истината и поставя другите си цели на втори план. Ингрей се надяваше, че идеята за кръвнина вече не му звучи толкова абсурдно.

Роклите на дамите зашумяха и ботушите на мъжете застъргаха по пода на залата, когато групата се надигна да си ходи. Ингрей прати пажа да намери близнака си и да доведат коня на принцесата; момчето се поклони и отвърна: „Да, лорд Ингрей!“ с високия си ясен гласец, преди да хукне да изпълни нареждането. Ученият свещен завъртя глава; погледът му се спря смръщено на Ингрей, после той отиде при един от свещените в съдебното жури, приведе се над рамото му и му зашепна нещо. Съдията вдигна вежди, кимна, погледна към Ингрей и на свой ред зашепна на колегата си. После вдигна ръка, повиши глас и извика:

— Лорд Ингрей! Бихте ли почакали за момент?

Въпреки любезния тон това очевидно беше заповед, а не въпрос или покана. Ингрей кимна и зачака. Биаст, който побутваше сестра си към вратата, се намръщи объркано, очевидно разкъсван между необходимостта да успокои принцесата, която нямаше търпение да се измъкне от залата, и собственото си желание да чуе какво искат съдиите от вълчия лорд.

— Ще ви настигна, милорд — каза му Ингрей. С изражение, което ясно заявяваше, че ще поговорят за това по-късно, Биаст кимна и последва сестра си в коридора.

Ингрей застана пред масата на съдиите, което му напомни за Улкра, и зачака. Мъчеше се да скрие силната си тревога. Не беше очаквал, че ще го разпитат днес, а всъщност и че изобщо ще го разпитват.

Ученият свещен стоеше зад колегата си със скръстени ръце, сгърбил рамене и издал напред глава, без да откъсва напрегнат поглед от Ингрей. С клюнестия си нос и малката си брадичка приличаше на щъркел, който гази в плитчините и дебне някоя риба или жаба.

— Разбрах, лорд Ингрей, че на погребението на принц Болесо сте имали изживяване, което е тясно свързано с това дело.

Явно беше говорил с Левко. Какво и колко беше споделил свещеният от ордена на Копелето с учения от ордена на Бащата? Двата ордена обикновено не се погаждаха много.

— Припаднах от горещината. Всичко друго не е доказателство, приемливо за едно съдебно дело, така мислех.

Мъжът поприсви устни и за изненада на Ингрей кимна одобрително. После обаче каза:

— Това не е процес. Все още е само разследване. Сигурно сте забелязали, че не ви помолихме да положите клетва.

Дали това нямаше някакво тайнствено правно значение? Ако се съдеше по леките кимвания на неколцина от съдиите — явно имаше. Ако не друго, то писарката беше оставила перото си и изглежда, нямаше намерение да го използва скоро, макар да зяпаше заинтригувано Ингрей. Изглежда, че поне за момента, разговаряха неофициално. Предвид на компанията, Ингрей никак не беше сигурен, че това му е от полза.

— Случвало ли ви се е и друг път да припадате от жегата? — попита един от кралските съдии.

— Ами… не.

— Моля, опишете ни видението си — каза ученият свещен.

Ингрей примигна бавно. Ако откажеше да отговори, какъв натиск щяха да му окажат? Най-вероятно щяха да го накарат да положи клетва, а тогава както отговорите му, така и мълчанието му щяха да имат по-сериозни последствия. По-добре така.

— Озовах се, заедно с лейди Аяда и отхвърлената душа на принц Болесо, във… на едно място. Място без граници. Виждах в гърдите на принц Болесо. Те бяха пълни с духовете на умрели животни, които се мятаха в хаос и болка. Появи се Господарят на есента. — Ингрей се постара гласът му да не трепне нито веднъж. — Богът ме помоли да извикам животинските духове, за да излязат от гърдите на Болесо. Лейди Аяда се присъедини към молбата му. И аз го направих. Богът прие душата на Болесо и си тръгна. Аз се събудих на пода в храма. — Ето, не беше чак толкова зле; правдиво като разказа на всеки луд и с достатъчно премълчани усложнения.

— Как? — любопитно попита свещеният. — Как ги накарахте да излязат?

— Беше само сън, Просветени. Едва ли можем да очакваме някаква логика и смисъл в нещата, които ни се присънват.

— Въпреки това.

— Аз… беше ми даден глас. — Нямаше нужда да уточнява как или от кого, нали така?

— Несвестният глас? Като гласа, с който сте укротили побеснялата ледена мечка преди два дни?

Няколко съдии вдигнаха рязко глави при този въпрос. „Проклятие!“

— Чувал съм да го наричат така.

— Можете ли да го използвате пак?

Ингрей и без това едва се сдържаше да не прибегне до него в момента — да парализира всички в залата и да си плюе на петите. Или пък да смачка странно разпрострелия се негов вълк в стегната топчица под сърцето си. „Глупак, те и така не могат да го видят“.

— Не знам.

— И още нещо — отсечено продължи свещеният. — Тук се каза, че лейди Аяда е била омърсена с духа на мъртъв леопард. Храмовата история ни учи, а и вашето видение с покойния принц, изглежда, го потвърждава, че такова омърсяване откъсва душата от боговете.

— Мъртвата душа — предпазливо го поправи Ингрей. Защото и двамата с Аяда носеха животински духове, но това не беше попречило на бога да разговаря с тях. Не и с Болесо обаче, осъзна Ингрей. Помисли си дали да не обясни как шаманите от Старите лесове са очиствали душите на мъртвите си другари, но после реши, че няма да е разумно. Нямаше никакво желание да обяснява как е научил всичко това.

— Вярно. Въпросът ми, тогава, е следният: в случай че лейди Аяда бъде осъдена на смърт в предстоящия процес, бихте ли могли вие, лорд Ингрей, да премахнете омърсяващия я животински дух така, както сте го направили за принц Болесо?

Ингрей се вцепени. Първата мисъл, която нахлу в главата му, беше как Уенцел беше обрисувал Аяда като принесена в жертва според традициите на Старите лесове, отваряйки по този начин Светодърво за боговете. Уенцел смяташе, че този вариант на бъдещето вече е извън сметките заради омърсяването й. Само че това нямаше да е съвсем вярно, ако Ингрей беше в състояние да отблокира тази пътека. „А аз бих могъл“. Богове пет, и проклети да са всичките, заедно и поотделно, това ли беше безбожният им божествен план за тях двамата? „Затова ли ни пришпорвахте дотук?“ Мислите се блъскаха без ред в главата му и той реши да спечели малко време.

— Защо питате, Просветени?

— Това е един щекотлив теологичен въпрос и много ми се иска да го изясня. Ако трябва да сме точни, екзекуцията е наказание за тялото заради престъпления, извършени в света на материята. Спасението или откъсването на душата от нейния бог не е по-различно при екзекуция, отколкото при всяка друга смърт, нито трябва да бъде — защото принуденото осиротяване на душата би било най-тежък грях и товар за хората, натоварени да издадат подобна присъда. Екзекуция, която води до такова несправедливо осиротяване, трябва да бъде избегната. Екзекуция, която не води, може да бъде изпълнена. — Тишина последва това изявление; свещеният добави многозначително: — Следвате ли мисълта ми, лорд Ингрей?

Следваше я. Забиваше нокти в земята, но сякаш го дърпаха на каишка. „Ако кажа, че мога да очистя душата й, ще могат преспокойно да я обесят“. Ако кажеше, че не може… щеше да излъже, но какво друго му оставаше? Прошепна:

— Беше само… — Спря, окашля се да си прочисти гърлото и добави високо: — Беше само сън, Просветени. Твърде много се задълбочавате в него.

Топъл есенен глас промърмори някъде между ухото и мозъка му: „Ако отричаш Мен и себе си пред един толкова малък съд, вълчи братко, как ще удържиш пред по-голям?“

Ингрей не знаеше дали лицето му е побеляло като платно, макар че неколцина от съдиите го погледнаха разтревожено. Само с цената на огромно усилие успя да не се олюлее. Или, боговете да не дават, да се срине припаднал на пода. Адски драматично щеше да е като капак на казаното досега.

— Хм — измърмори ученият свещен и присви очи. — Става въпрос за нещо важно, не забравяйте.

— Ами нека тогава ви го кажа още по-ясно. Не притежавам тази способност, следователно въпросът е безсмислен. И да я имам… отказвам да я използвам по този начин. — „Да видим как ще преглътнете това“.

— Можете ли да бъдете принуден? — В тона на свещения нямаше и следа от заплаха, само най-чисто любопитство.

Ингрей разтегли устни в усмивка, която никак не беше весела, ама никак. Неколцина от мъжете се дръпнаха инстинктивно назад колкото им позволяваха столовете.

— Бихте могли да опитате — прошепна той. Предвид обстоятелствата — онези обстоятелства, с мъртвото тяло на Аяда, тъкмо свалено от бесилката и положено в краката му — току-виж открил всичко, което можеше да прави вълкът му. Докато не убиеха и него.

— Хм. — Ученият свещен потупа устните си с пръст. Колкото и да беше странно, изражението му беше по-скоро доволно, отколкото притеснено. — Много интересно. — Погледна към съдиите. — Имате ли други въпроси?

Главният съдия, с крайно разтревожен вид, каза:

— Не… засега нямаме. Благодаря ви, Най-просветени, за вашите… хм… както винаги проницателни коментарии.

— Да — измърмори под нос един от другите съдии, — кой друг, ако не вие ще измисли някое ужасно усложнение, за което никой друг не се е сетил.

Ученият свещен кривна леко глава и в очите му проблесна пламъче — знак, че е приел това по-скоро като комплимент, въпреки тона, с който беше казано.

— В такъв случай сте свободен, лорд Ингрей. Благодаря ви.

Най-после можеше да си върви — и тъкмо навреме, защото самообладанието му беше на път да се изчерпи окончателно. Ингрей успя да кимне любезно и се обърна; едва потискаше желанието си да хукне презглава към вратата. Излезе в галерията пред залата и си пое дълбоко дъх, но преди да се е съвзел напълно, чу зад себе си стъпки. Обърна се и видя странния свещен да излиза след него.

Кльощавият мъж направи петорния знак вместо поздрав — бърз жест, но съвсем прецизен, нито формален, нито небрежен. Ингрей кимна отново, понечи да сложи ръка на дръжката на меча си, реши, че жестът може да бъде разчетен като заплаха, и вместо това стисна ръце зад гърба си.

— С какво мога да ви помогна, Просветени? — „През парапета на галерията, с главата надолу може би?“

— Приемете извиненията ми, лорд Ингрей, но едва сега си дадох сметка, че ме представиха, преди вашата група да пристигне, но не и след това. Аз съм Просветен Осуин от Сухо листо.

Ингрей примигна; умът му, вцепенил се за кратко, се втурна отново в една съвсем неочаквана посока.

— Халланиният Осуин?

Свещеният се усмихна и сякаш се посмути.

— От всичките ми титли — най-точната, боя се. Да, аз съм Халланиният Осуин, това е плата за греховете ми. Тя ми разказа всичко за срещата ви в Червени яз.

— Тя добре ли е?

— Добре е, както и чудесната ни малка дъщеричка, радвам се да кажа. За която ще се моля на Пролетната дама да заприличва с всеки ден все повече на майка си и все по-малко на мен, иначе ще има достатъчно поводи да се оплаква, когато порасне.

— Радвам се, че всичко е минало добре. Че и двете вече са добре. Просветена Халлана ми даде повод за тревога. — „Не само в едно отношение“. Докосна все още превързаната си дясна ръка, спомнил си как за малко не се беше добрал до меча си в пристъпа на кървава лудост в онази стая на втория етаж.

— Ако бяхте имали време да я опознаете по-добре, нямаше да се тревожите.

— Моля?

— Щяхте да сте ужасен като всички нас. Макар че незнайно как всички отново оцеляхме. Всъщност тя ме изпрати тук. Буквално ме прогони, въпреки протестите ми, че предпочитам да остана и да се грижа за нея и за бебето. Всъщност повечето жени постъпват точно така с бедните си съпрузи след раждане, макар и по различни причини от нейните.

— Разговаряхте ли с Просветен Левко?

— Да, надълго и нашироко, още снощи, когато пристигнах.

Ингрей се постара да подбере добре думите си.

— И в чия подкрепа ви прати тук Халлана? — И чак сега му хрумна, че стряскащите теологически аргументи на свещения в залата като нищо може да са имали за цел да попречат на екзекуцията на Аяда, а не да я ускорят.

— Ами… е, това е малко трудно да се каже.

Ингрей се замисли.

— Защо?

За пръв път Осуин се поколеба, преди да отговори. Хвана Ингрей за ръката и го отведе настрани, зад завоя на галерията, далеч от вратата, където един дякон в сива роба тъкмо въвеждаше двама мъже, вероятно от прислугата в Глиганска глава. Осуин се облегна на парапета и се загледа замислено към преддверието долу. Ингрей се подпря до него и зачака.

Когато Осуин заговори отново, гласът му беше някак странно плах.

— Доколкото разбирам, вие сте човек с голям опит в свръхестественото и свещеното. Боговете ви говорят в сънища наяве, лице в лице.

— Не! — започна Ингрей и спря. Докога щеше да отрича? — Е… в известен смисъл. Напоследък ми се случиха доста странни неща. Направо ме връхлитат едно през друго. Което не ме прави опитен, нито вещ.

Осуин въздъхна.

— Не мога и да си представя как човек може да стане вещ в нещо такова. Трябва да разберете. Никога не съм имал пряк допир със свещеното в целия си живот, въпреки всичките си усилия да служа на своя бог по най-добрия според мен начин, според дарбите си, както ни учат. Като се изключи Халлана. Тя е единственото чудо в живота ми. Тази жена, изглежда, има неограничен запас от богове. По едно време я обвиних, че е откраднала и моя дял, а тя ме обвини, че съм се оженил за нея само за да усредня положението. Боговете дохождат в сънищата й, сякаш се разхождат из парка. А аз най-често сънувам как се губя в старата си семинария, гол-голеничък, и закъснявам за изпит по предмет, за чието съществуване дори не съм подозирал. И други подобни.

— Явявате се на изпит или го провеждате? — не можа да се сдържи да не попита Ингрей.

— Според случая. — Челото на Осуин се набръчка. — Спохождат ме и други сънища — разхождам се из рушаща се къща и нямам инструменти да я поправя… е, както и да е. — Той си пое дълбоко дъх да се успокои. — Нощта след като се роди дъщеря ни отново спах в едно легло с Халлана. Двамата споделихме изключителен сън. Събудих се облян в студена пот от страх. А тя беше в прекрасно настроение. Според нея сънят означавал, че трябва веднага да идем в Изтокдом. Аз я попитах дали изведнъж не е полудяла, защото не може ей така да стане и да хукне към столицата! А тя каза, че можело да сложим един сламеник в каруцата и да си почива по целия път. Карахме се цял ден. Сънят ни споходи отново на следващата нощ. Халлана каза, че това окончателно решава нещата. Аз пък изтъкнах, че има дълг към новороденото и към другите ни деца и че не може нито да ги зареже, нито да ги повлече с нас към потенциални опасности. И тя отстъпи, а аз злорадствах от сърце. Яхнах коня още същия следобед. Чак след десетата миля осъзнах, че са ме изиграли, без изобщо да се усетя.

— В какъв смисъл?

— Вече нямаше как да продължим спора си, защото бях на път. Нито можех да я спра. Изобщо не се съмнявам, че в момента пътува насам и е на не повече от един ден зад мен. Чудя се дали е взела и децата? Направо изтръпвам, като си го представя. Ако я видите, нея или верните й слуги в града, преди да съм я видял аз, кажете й, че съм наел стаи за всички ни в Хана на перуниките срещу лечебницата на Майката.

— Тя със същите хора ли ще пътува, с които беше и в Червени яз?

— О, да, Бернан и Херги. Те не се отделят от нея. Бернан беше една от ранните й победи в магическото лечение. Херги го доведе при нея в агония, дереше се и крещеше, че иска да сложи край на живота си, сърцето му вече отказваше от непоносимата болка, животът и разумът му бяха на ръба. Халлана разби камъните в тялото му и той ги изхвърли веднага — само за ден го изправи на крака и му върна радостта от живота. Те ще я последват накъдето ги поведе. — Осуин изсумтя. — Аз създавам великолепни аргументи в името на Бащата, най-добрите, които интелектът ми и сериозното ми обучение могат да осигурят, но пак не мога да вдъхновя хората така, както тя го прави просто като… като си стои и диша. Не е честно, и толкова. — Явно му се искаше да го каже разгневено, но успя да го докара само до отчаян копнеж.

— Сънят — подсети го Ингрей.

— Извинете, отплеснах се. Обикновено не бъбря така. Може би това обяснява нещо за моята Халлана… Първо се оплаках на Просветен Левко, сега и на вас. Та за съня — участваха петима души: Халлана, аз, Левко и двама млади мъже, които не бях виждал. До днес. Принц Биаст беше единият. Едва не паднах от пейката, когато влезе в залата и беше представен. Другият още не съм го видял наяве — огромен човек с дълга червена коса, който говореше на незнаен език.

— А — каза Ингрей. — Това ще да е принц Джокол, без съмнение. Кажете му да почерпи Фафа с една риба от мен, когато го видите. Всъщност това може да стане още сега — преди малко го пратих при Левко. Може още да е там.

Осуин се ококори и се размърда, сякаш да хукне веднага към Левко, но после поклати глава и продължи:

— В съня… аз съм човек на думите, но не знам как да го опиша. И петимата участници бяха докоснати от бог. И нещо по-лошо — боговете ни нахлузиха като да бяхме ръкавици. Пръснахме се…

„Те ме тормозят много напоследък“, беше казал Конскарека.

Изглежда, беше вярно.

— Е, ако разгадаете какво означава всичко това, кажете ми. Имаше ли и други в съня? — „Аз или Аяда например?“

Осуин поклати глава.

— Само петимата. Засега. Сънят не изглеждаше завършен, което ме тревожи, макар явно да не тревожи Халлана. Едновременно копнея да заспя и ме е страх да затворя очи, иска ми се да разбера повече, но ме хвана безсъница. Халлана може и да няма нищо против да тича в тъмното, но аз предпочитам да знам какво има под краката ми.

Ингрей се усмихна мрачно.

— Наскоро ми беше намекнато от човек, чийто опит с боговете е по-отдавнашен, отколкото мога да си представя дори, че причината боговете да не ни показват пътя ни по-ясно е, защото и самите Те не го знаят. Още не съм решил дали това ме успокоява, или напротив. Ако не друго, поне означава, че не ни измъчват единствено за собствено удоволствие.

Осуин потропа с пръсти по парапета.

— С Халлана сме спорили за това — за проницателността на боговете. Та те са богове. Кой да знае, ако не те?

— Може би никой не знае — спокойно каза Ингрей. Изражението на Осуин беше като на човек, принуден да преглътне горчиво лекарство със съмнителна полза.

— Може би тогава да ида при Левко. Току-виж този Джокол знае нещо повече.

— Желая ви късмет, макар да се съмнявам.

— Вярвам, че скоро пак ще се видим.

— Напоследък нищо не ме учудва.

— Къде мога да ви намеря? Левко каза, че са ви внедрили като шпионин при граф Конскарека, който, изглежда, също е донякъде свързан с тази каша.

— Предполагам, че е добре, дето Конскарека вече знае, че го шпионирам, при всичките безразборни клюки, които са плъзнали навсякъде.

Осуин поклати енергично глава.

— Не са нито безразборни, нито са клюки, и съвсем не са плъзнали. Изглежда, и Левко е имал подобен сън.

„Донякъде свързан“, как ли не.

— Засега стойте далеч от Конскарека. Той е опасен. Ако искате да ме видите, пратете бележка, но не пишете нищо важно в нея — знаете, че ще бъде прочетена от лоши очи, преди да стигне до мен.

Осуин кимна намръщен. Слязоха заедно по витото стълбище и излязоха на улицата. Ингрей си взе довиждане със свещения и бързо тръгна надолу по хълма към Кралиград.