4.

На изток, в имението на Братството, Кормия чакаше Примейла и който и да беше този, с когото той бе решил тя да прекарва времето си. Докато крачеше между дивана и коженото кресло, чу братята да говорят в преддверието. Обсъждаха предстоящото празненство на глимерата.

Гласът на Рейдж прогърмя:

— Тази сбирщина от егоистични, предубедени безделници с мокасини…

— Я по-кротко с мокасините — намеси се Бъч. — И аз нося такива.

— … паразитиращи късогледи копелета…

— Кажи си мнението направо, без заобикалки — обади се друг.

— Да си наврат тъпия бал в грозните задници.

Кралят се засмя тихо.

— Добре, че не си дипломат, Холивуд.

— Трябва да ми позволиш да им изпратя съобщение. Или още по-добре звярът у мен да ги посети. Ще го накарам да изравни мястото със земята. Пада им се на тия негодници, след като се отнесоха така с Мариса.

— Знаеш ли — отбеляза Бъч, — винаги съм смятал, че имаш мозък в главата. Въпреки всичко, което другите говорят.

Кормия спря да крачи, когато Примейлът се появи на вратата на библиотеката с чаша порто в ръка. Носеше обичайното си за Първото хранене облекло, когато не му предстоеше тренировка: чифт идеално скроени спортни панталони, тази вечер в кремав цвят, копринена риза, черна, както винаги, и черен колан, чиято тока представляваше удължена златна буква „Н“. Обувките му с тъпи върхове бяха лъснати до блясък и носеха същия знак като колана — „Н“.

„Ерме“5 — беше го чувала да споменава по време на едно от храненията.

Косата му беше разпусната и кичурите падаха на вълни върху широките му рамене и по гърба. Миришеше на онова, което братята наричаха афтършейв, а също и на дима с аромат на кафе, носещ се из спалнята му.

Познаваше отлично миризмата на спалнята му. Беше прекарала един ден, легнала до него, и всичко, случило се тогава, беше незабравимо.

Въпреки че сега не беше моментът да си припомня станалото между тях в огромното му легло, докато той спеше. Беше й достатъчно трудно да се намира в компанията му с цяла стая помежду им и присъствието на другите във фоайето. А като се замислеше как беше притиснал голото си тяло към нейното…

— Хареса ли ти вечерята? — попита той и отпи от чашата си.

— Да, много. А на вас, Ваша светлост?

Той се канеше да отговори, когато Джон Матю се появи зад него.

Примейлът се обърна към младия мъж и се усмихна.

— Здравей, приятелю. Радвам се, че си тук.

Джон Матю погледна към нея и вдигна ръка за поздрав.

Беше облекчена от избора. Не познаваше Джон повече, отколкото останалите, но той беше тих по време на хранене. Което правеше размерите му не така застрашителни, както ако беше шумен.

Тя му се поклони.

— Ваша светлост.

Докато се изправяше, се почуди каква я виждаше той. Жена или Избраница?

Ама че странна мисъл.

— Двамата си правете компания. — Яркожълтите очи на Примейла се насочиха към нея. — Тази вечер съм дежурен и ще бъда навън.

Ще се бие, помисли си тя със страх.

Прииска й се да се втурне към него и да го помоли да се пази, но това не беше нейна работа, нали така? Тя беше само негова Първа избраница, а той беше един от стълбовете на расата и едва ли се нуждаеше от нейната загриженост.

Примейлът потупа Джон Матю по рамото, кимна към нея и си тръгна.

Кормия се наклони на една страна, за да го наблюдава как се качва по стълбите. Походката му беше плавна въпреки липсващия крак и протезата. Беше толкова висок, горд и прекрасен. Стана й неприятно, че ще се завърне чак след часове.

Когато отмести поглед от него, видя, че Джон Матю е застанал до бюрото и взима малък бележник и химикалка. Докато пишеше, държеше хартията близо до гърдите си. Изглеждаше много по-млад, отколкото предполагаха размерите на тялото му, докато се трудеше върху думите си.

Беше го виждала да комуникира с ръце при редките случаи, когато имаше да каже нещо на масата, и предположи, че може би е ням.

Подаде й бележника с гримаса, сякаш не беше много доволен от написаното.

Обичаш ли да четеш? В тази библиотека е пълно с добра литература.

Тя го погледна в очите. Какъв прекрасен син цвят имаха.

— Какъв е проблемът с гласа ви? Ако не възразявате, че питам.

Нямам проблем. Дадох обет за мълчание.

Тя си спомни. Избраницата Лейла й бе казала, че е дал такава клетва.

— Виждам, че използвате ръцете си, за да говорите — каза тя.

Американският жестомимичен език.

— Много изискан начин за общуване.

Върши работа. — Той написа още нещо и пак й подаде бележника. — Чух, че от Другата страна е много различно. Вярно ли е, че всичко е бяло?

Тя повдигна полите на робата си, като че да даде пример за това, какво бе там, откъдето идваше.

— Да, белият цвят е единственият, който имаме. — Тя се намръщи. — И единственият, от който се нуждаем.

Имате ли електричество?

— Използваме свещи. И правим всичко на ръка.

Звучи старомодно.

Не беше сигурна какво има предвид той.

— Това лошо ли е?

Той поклати глава.

Мисля, че е жестоко.

Беше чувала да използват тази дума на масата и се чудеше какво общо има тя с очевидно положителната оценка за качеството на нещо.

— Това е всичко, което познавам. — Тя отиде до високите тесни остъклени врати. — Поне досега.

Розите са толкова близо, помисли си тя.

Джон подсвирна и тя погледна през рамо към бележника, който той държеше пред нея.

Харесва ли ти тук? — беше написал. — И моля, знай, че можеш да ми кажеш, ако не ти харесва. Няма да те съдя.

Тя докосна робата си с пръсти.

— Чувствам се различна от всички останали. Не мога да участвам в разговори, въпреки че знам езика.

Настъпи дълго мълчание. Когато отново погледна към Джон, той пишеше. Ръката му поспираше от време на време, сякаш той търсеше подходящата дума. Зачерта нещо. После написа друго. След като свърши, й подаде бележника.

Познавам това усещане. Тъй като съм ням, много често се чувствам не на място. Положението се подобри след преобразяването ми, но все още се случва. Тук никой не те съди. Всички те харесват и се радваме, че си в къщата.

Тя прочете написаното два пъти. Не знаеше какво да отговори на последната част. Беше предположила, че я толерират заради това, че е доведена от Примейла.

— Но… Ваша светлост, вие сте приели мълчанието. — Той се изчерви и тя добави: — Извинете. Не е моя работа.

Той написа нещо и после й показа думите си.

Роден съм без ларинкс.

Следващото изречение беше задраскано, но тя успя да го прочете в общи линии. Беше написал нещо като: Но въпреки това се бия добре и съм умен.

Тя разбираше причината за това. Избраниците, както и глимерата, ценяха физическото съвършенство като доказателство за добра наследственост и сила на расата. Много от тях биха погледнали на мълчанието му като на недъг и дори Избраниците можеха да бъдат жестоки към онези, които смятаха за по-нисши от тях.

Кормия протегна ръка и я положи върху дланта му.

— Мисля, че не всичко трябва да бъде изречено, за да бъде разбрано. И е повече от ясно, че сте способен и силен.

Страните му почервеняха и той наведе глава, за да скрие очите си.

Кормия се усмихна. Изглеждаше сбъркано, че неговата неловкост я караше да се отпусне, но това някак ги сближаваше.

— Откога сте тук? — попита тя.

По лицето му пробягаха емоции и той отново се зае с бележника.

От около осем месеца. Прибраха ме, защото нямам семейство. Баща ми беше убит.

— Съжалявам за загубата ви. Кажете… тук сте, защото ви харесва ли?

Последва дълга пауза. После той започна да пише бавно. Когато й подаде бележника, там се казваше:

Не ми харесва нито повече, нито по-малко от всякакъв друг дом.

— Което означава, че сте не на място също като мен — промърмори тя. — Тук сте, но не съвсем.

Той кимна и се усмихна, с което изложи на показ белите си кучешки зъби.

Кормия не можеше да направи друго, освен да повтори изражението, изписано на красивото му лице.

В Светилището всички бяха като нея. Тук? Никой нямаше нищо общо с нея. Досега.

Имаш ли въпроси, които искаш да зададеш? — написа той. — За къщата? За прислугата? Фюри предположи, че можеш да искаш да питаш нещо.

Въпроси… Хрумваха й няколко. Например откога Примейлът е влюбен в Бела? Тя някога изпитвала ли е нещо към него? Някога били ли са заедно?

Насочи вниманието си към книгите.

— В момента нямам въпроси. — Без определена причина добави: — Току-що завърших „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло.

Направиха филм по нея. Със Сара Мишел Гелар, Райън Филипи и Рийз Уидърспун.

— Филм ли? И кои са тези хора?

Той писа известно време.

Знаеш какво е телевизия, нали? Онази плоскост в помещението с билярдната маса. Филмите ги показват на още по-голям екран и хората в тях се наричат актьори. Преструват се на други хора. Тези тримата са актьори. Всъщност всички са актьори — и по телевизията, и във филмите. Поне повечето от тях.

— Само съм надничала в помещението с билярдната маса. Не съм влизала вътре. — Интересно, че се засрами, задето призна колко малко е преживяла. — Онази светеща кутия с образи ли е телевизорът?

Точно така. Ако искаш, мога да ти покажа как работи.

— Да, моля.

Излязоха от библиотеката и се озоваха в искрящото с цветовете на дъгата преддверие на имението. Както винаги Кормия хвърли поглед към тавана, намиращ се три етажа по-нагоре. Сцената, изобразена високо над главите им, представляваше воини, яздещи огромните си коне и готови за битка. Цветовете бяха смайващо ярки, фигурите — величествени и силни, а фонът — наситеносин, с бели облаци.

Един от воините имаше руса коса и тя го разглеждаше винаги когато минеше. Държеше да се убеди, че той е добре, въпреки че това беше нелепо. Фигурите никога не помръдваха. Боят им беше застинал, а не реален.

За разлика от боевете, в които участваше Братството. За разлика от тези, в които участваше Примейлът.

Джон Матю я отведе в боядисана в тъмнозелено стая, намираща се срещу трапезарията. Братята прекарваха много време тук. Често чуваше гласовете им да се носят отвътре, съпроводени с мек потракващ шум, чийто източник не можеше да определи. Джон разкри загадката. Докато минаваше покрай покритата със зелен филц маса, взе една от многото разноцветни топки, лежащи на повърхността й, и я търкулна. Когато се удари в друга подобна, лекото потракване обясни загадъчния звук.

Джон спря пред сивото платно и взе малко черно устройство. Изведнъж там се появи многоцветен образ и от всички посоки се разнесе звук. Кормия подскочи, когато се чу рев и по екрана се понесоха предмети, подобно на куршуми.

Джон задържа натиснат един бутон, докато шумът постепенно заглъхна, и написа в бележника си:

Съжалявам, намалих звука. Това е ралито НАСКАР. В автомобилите има хора. Движат се по пистата и най-бързият печели.

Кормия се доближи и докосна образа колебливо. Напипа единствено нещо гладко, подобно на тъкан. Погледна зад екрана. Нямаше нищо, освен стена.

— Невероятно.

Джон кимна и приближи малкото устройство към нея, като го раздвижи нагоре-надолу, за да я насърчи да го вземе. Показа й какво да натисне сред множеството бутони и се отдръпна. Кормия го насочи към движещите се картини и… накара образа да се смени. После пак, и пак. Като че имаше безброй.

— Няма вампири — измърмори тя, когато се появи нова сцена с дневна светлина. — Само за хората ли са?

Ние също ги гледаме. Понякога можеш да видиш вампири в някой филм, но обикновено не са добри. Или филмите, или вампирите.

Кормия бавно седна на дивана пред телевизора, а Джон се настани на едно кресло до нея. Безкрайното разнообразие я увличаше и Джон й описваше с бележки всеки канал. Не знаеше колко дълго са останали заедно, но той не изглеждаше нетърпелив.

Кой ли канал гледаше Примейлът, почуди се тя.

Накрая Джон й показа как да изключи картините. Почервеняла от вълнение, тя погледна към стъклените врати.

— Безопасно ли е навън? — попита.

Напълно. Имението е оградено от огромна стена, а и навсякъде има охранителни камери. Още по-хубавото е, че сме изолирани чрез мис. Тук никога не е успял да влезе лесър и никога няма да успее. А катериците и елените са безобидни.

— Бих се радвала да изляза.

А аз с удоволствие ще те придружа.

Джон тикна бележника под мишница и се приближи до двойните стъклени врати. След като отключи месинговото резе, той отвори широко едното крило с галантен жест.

Нахлулият топъл въздух миришеше различно от този в къщата. Беше наситен. Изпълнен с много аромати и влажна топлина.

Кормия стана от дивана и се приближи към Джон. Струваше й се, че красиво оформените градини, в които така често се беше взирала, се простират на огромно разстояние отвъд терасата. С пъстрите си цветя и отрупаните с пъпки дървета, гледката нямаше нищо общо с монохромната шир на Светилището, но беше съвършена, също толкова прекрасна.

— Днес е денят на моето рождение — заговори тя без определена причина.

Джон се усмихна и плесна с ръце. После написа:

Трябваше да ти донеса подарък.

— Подарък ли?

Да, дар. За теб.

Кормия се наведе навън и погледна нагоре. Небето приличаше на тъмносиня коприна с трепкащи светлинки, маркиращи гънките й.

Удивително, помисли тя. Просто удивително.

— Това е дар.

Пристъпиха заедно навън. Плоските камъни, покриващи терасата, бяха хладни под босите й крака, но въздухът беше топъл като водата във ваната и контрастът й харесваше.

— О… — Тя вдиша дълбоко. — Колко прекрасно.

Не спираше да се озърта, за да огледа всичко — величественото имение, рошавите тъмни върхове на дърветата, простиращата се пред тях ливада, подредените в лехи цветя.

Вятърът я галеше, нежен като дихание, и носеше със себе си аромат, прекалено богат и опияняващ, та да бъда определен.

Джон я остави тя да избере посоката и предпазливите й стъпки ги поведоха към розите.

Когато стигнаха до тях, тя протегна ръка и погали нежните листчета на една вече разцъфнала роза, голяма колкото дланта й. После се наведе и вдъхна уханието й.

Изправи се и се засмя. Без никаква причина. Просто… сякаш сърцето й изведнъж се беше сдобило с криле и пърхаше в гърдите й. Летаргията, измъчвала я през последните няколко месеца, отстъпваше място на свеж порив от енергия.

Беше денят на нейното рождение и тя беше навън.

Хвърли поглед към Джон и откри, че той я наблюдава с лека усмивка на лицето. Той знае, помисли си тя. Знае какво чувствам.

— Искам да тичам.

Той махна с ръка към тревната площ.

Кормия дори не се замисли за опасностите на неизвестността, нито за достойното поведение, което непрестанно трябваше да съпътства Избраниците като белите им роби. Изостави тежкото бреме на благоприличието, повдигна полите на робата си и се понесе бързо, колкото я държаха краката. Стъпалата й потънаха в меката трева, косата й се развя зад гърба, а лицето й беше обляно от топлия въздух. Въпреки че се движеше по земята, свободата в душата й я караше да лети.

Загрузка...