49.

В околностите на Колдуел, в приятната лятна нощ, Братството се беше събрало под пищната луна в пълно недоумение за онова, което предстоеше да се случи. Когато ескалейдът спря до плътно разположената им група, Джон бе смаян, че е сред тях. Освободи колана си и слезе, а през това време Рейдж угаси двигателя. Блей и Куин го настигнаха и тримата, рамо до рамо, се приближиха до братята.

Пред тях се простираше поляна до редицата борове отвъд, а тревата беше изпъстрена с туфи иглика и тук-там белееща се млечка.

Вишъс запали една от своите ръчно свити цигари и се разнесе аромат на турски тютюн.

— Проклетникът закъснява.

— Кротко, Ви — полугласно рече Рот. — Да не взема аз да те успокоя, ако не можеш да мируваш.

— Гадняр. Не ти, той.

— Бъч, усмири приятелчето си, преди да съм го фраснал с някой боров клон.

Светещата точка дойде от изток. Отначало беше като пламък от запалка, после стана голяма като слънцето. Докато минаваше през гората, светлината ставаше все по-силна, макар и филтрирана през дънерите и клоните и Джон се сети за филмите, гледани в училище за атомната бомба, в които след ярката светлина следваше поваляне на дървета и всичко наоколо.

— Моля ви се, кажете ми, че това чудо не е радиоактивно — обади се Куин.

— Не е — отвърна Рейдж. — Но утре сутринта всички ще сме с тен.

Бъч засенчи очите си с ръка.

— Пък аз да си забравя лосиона против изгаряне.

Джон отбеляза, че никой не беше извадил оръжието си, макар всичките да бяха напрегнати като хищници преди скок.

Внезапно измежду дърветата се появи мъж… светещ мъж, той бе източникът на светлината. Върху протегнатите му ръце беше метнато нещо като платнище или килим или…

— Да му се не види — промълви Рот, когато онзи спря на двайсетина метра от тях.

Светещият се разсмя.

— Я виж ти, добричкият крал Рот и бандата му веселяци. Кълна се, момчета, трябва да изнасяте представления по детски партита, толкова сте лъчезарни.

— Чудесно — измърмори Рейдж, — никак не си е изгубил чувството за хумор.

— Защо да не му го избия с юмруци? — изръмжа Вишъс.

— Ако може с неговите собствени…

Рот стрелна строго двамата, а те му отвърнаха с невинни учудени погледи.

Кралят поклати глава и се обърна към светещата фигура.

— Отдавна не се бяхме виждали. И слава богу. Как си, дяволите да те вземат?

Преди мъжът да успее да отговори, Ви простена:

— Ако пак трябва да изслушам онази глупост в стил Киану Рийвс от „Матрицата“, че бил Нео, главата ми ще гръмне.

— По-скоро е Неон, че ми прилича на светеща реклама.

— Я да млъкнете — смъмри ги Рот. — Всичките.

Светещият се разсмя.

— Искате ли си коледния подарък предсрочно тази година? Или ще продължавате да ме обиждате, докато не реша да си тръгна?

— Коледа? Това е ваша традиция, не наша — отвърна Рот.

— Като „не“ ли да го приема? Защото става дума за нещо, дето ви липсва от известно време. — При тези думи сиянието изчезна, като че някой бе издърпал щепсел от контакт.

Застанал в просеката, сега се виждаше обикновен мъж, доколкото може някой да е обикновен, ако целият е отрупан със златни вериги. Държеше някого — брадат вампир с бял кичур в тъмната коса.

Цялото тяло на Джон се вцепени.

— Не познахте ли брат си? — попита онзи, после погледна към мъжа в ръцете си. — Колко бързо забравят.

Джон беше този, който развали редицата и изтича напред през високата трева. Някой изкрещя името му, но той нямаше да спре заради никого и нищо. Тичаше бързо, колкото му държаха краката, вятърът бучеше в ушите му, кръвта бушуваше във вените му.

Тревите на ливадата се удряха в джинсите му, а хладният въздух на августовската нощ бръснеше страните му, стиснатите му в юмруци ръце бяха протегнати напред.

Татко, с устни изрече той. Татко!

Джон спря рязко и притисна с ръка устата си. Беше Тормент, но в някакъв смален вариант, като че бе оставен на слънце месеци наред. Лицето му бе изпито, кожата му бе увиснала около костите, очите бяха потънали дълбоко в черепа. Брадата му беше дълга и тъмна, а косата наподобяваше разбъркано гнездо с изключение на гладкия и лъскав бял кичур отпред. Дрехите му бяха същите, които бе носил в нощта на изчезването си от тренировъчния център, целите мръсни и парцаливи.

Джон подскочи, като усети ръка на рамото си.

— Спокойно, синко — рече Рот. — Боже господи…

— Името ми е Ласитър — поправи го мъжът, — в случай че си забравил.

— Все едно. Е, каква е цената? — попита кралят, като посегна да поеме Тор.

— Харесва ми как автоматично приемаш, че има цена.

Джон искаше да е този, който да отнесе Тормент до колата, но коленете му трепереха толкова силно, че едва ли не и той трябваше да бъде носен.

— Няма ли цена? — Когато кралят пое тялото на брата, поклати глава стъписан. — По дяволите, та той е направо безтегловен.

— Хранил се е от елени.

— Откога знаеш за него?

— Открих го преди два дни.

— Цената — повтори Рот, без да откъсва поглед от брата.

— Ето каква е работата. — Кралят изруга, а Ласитър отново се разсмя. — Не става дума за цена.

— А за какво става дума?!

— Сделката е две в едно.

— Моля?

— Аз вървя заедно с него.

— Как ли пък не.

Ласитър отвърна с тон, вече лишен от всякаква шеговитост:

— Това е част от сделката и повярвай, не е и по моя вкус. Но той е последният ми шанс и за съжаление, идвам с него. Впрочем, ако откажеш, за нула време ще изпаря всички ни ей така.

Мъжът щракна с пръсти и ярка бяла искра отхвърча в нощното небе.

След миг Рот се обърна към Джон.

— Това е Ласитър, падналият ангел. При едно от последните му посещения на Земята в Централна Европа избухна епидемия от чума…

— Вярно, но въобще не по моя вина…

— … която изтреби две трети от човешкото население.

— Нека ти припомня, че вие не харесвате хората.

— Миришат лошо, като са мъртви.

— С всички вас, смъртните, е така.

Джон едва успяваше да следи разговора, беше твърде погълнат да се взира в лицето на Тор. Отвори очи… отвори очи… моля те, Боже…

— Хайде, Джон. — Рот се обърна и тръгна към братята. Като стигна при тях, каза тихо: — Брат ни се завърна.

— О, Господи, жив ли е? — възкликна някой.

— Слава богу — простена друг.

— Кажи им — настоя Ласитър отзад. — Кажи им, че върви със съквартирант в стаята.

Братята извърнаха рязко глави като един.

— Как ни го начука тоя! — промълви Вишъс.

— Това ще го пропусна, благодаря — измърмори Ласитър.

Загрузка...