50.

Фюри прекоси ширналата се бяла територия на Светилището и отиде до частния вход на Скрайб Върджин. Почука веднъж и изчака, за да отправи молба за аудиенция.

Вратите се отвориха и той очакваше Директрис Амалия да го посрещне, но зад тях нямаше никой. Белият вътрешен двор на Скрайб Върджин беше пуст, с изключение на птиците в отрупаното с бели цветове дърво.

Чинките и канарчетата изглеждаха не на място и това ги правеше още по-прелестни. Цветовете им се открояваха ярко на фона на белите клони и листа и като чу песните им, той си припомни колко много пъти Вишъс бе идвал тук с по едно от крехките създания, сгушено в дланите му.

След като Скрайб Върджин се бе отказала от птиците си заради сина си, той й ги бе върнал.

Фюри отиде до фонтана и се заслуша в плискането на водата върху мраморното корито. Разбра кога Скрайб Върджин е застанала зад него по това, че косъмчетата по тила му настръхнаха.

— Очаквах и ти да се оттеглиш — каза му тя. — Виждах пътя на Примейла, продължен от друг. Ти трябваше да бъдеш само преходът.

Той я погледна през рамо.

— Аз също очаквах да се оттегля. Но няма да го направя.

Странно, помисли си той. Под черните дипли на робата, скриваща лицето, ръцете и краката й, сиянието не бе тъй ярко, както си го спомняше.

Тя се приближи към птиците си.

— Бих искала да ме поздравиш както е редно, Примейл.

Той се поклони ниско и изрече нужните слова на Древния език. Поднесе й уважението си, оставайки наведен, докато тя го освободи от почтителната поза.

— Тъкмо в това е въпросът — промълви тя. — Ти вече сам си се освободил. А сега искаш същото и за моите Избраници. — Той отвори уста, но тя го прекъсна: — Не е нужно да обясняваш мотивите си. Мислиш ли, че не знам какво е в главата ти? Дори твоят Магьосник, както го наричаш, ми е добре известен.

Добре, това вече го накара да се чувства неловко.

— Изправи се, Фюри, сине на Агъни. — Когато той го направи, тя каза: — Всички сме продукт на своето възпитание, Примейл. Действията ни, резултат от нашия избор, почиват върху основите, положени от родителите ни и от техните родители преди това. Ние сме просто следващият етаж в къщата или новото паве на пътя.

Фюри бавно поклати глава.

— Можем да изберем различна посока. Можем да поемем по друг курс.

— Не съм сигурна в това.

— А аз трябва да съм сигурен в това… Иначе нищо няма да направя в този живот, който си ми дала.

— Наистина. — Тя извърна глава към покоите си. — Наистина, Примейл.

В протяжното мълчание, което последва, тя изглеждаше натъжена и това го учуди. Беше се приготвил за битка. Трудно бе да не възприемаш Скрайб Върджин като тежкотоварен камион в черна роба.

— Кажи ми, Примейл, как смяташ да подходиш към всичко това?

— И аз не знам още. Но онези, на които тук им е по-добре, могат да останат. А другите, които се осмеляват да започнат нов живот в Далечната страна, ще бъдат под моята закрила там.

— Завинаги ли напускаш отсамната страна?

— Има нещо в Далечната страна, без което не мога. Но ще пътувам в двете посоки. Ще отнеме десетилетия, може би и по-дълго, за да се промени всичко. Кормия ще помага.

— И ще вземеш само нея, както прави всеки мъж?

— Да. Ако останалите намерят партньори по свой избор, ще приема цялото им женско потомство според традицията на Избраниците и ще настоявам Рот да приеме мъжките рожби в Братството, независимо дали са родени тук, или в Далечната страна. Но аз ще взема единствено Кормия.

— Ами чистотата на кръвта? А силата, която иде от нея? Няма ли да има стандарти? Тази порода е специално отглеждана, за да роди сила от сила. Ами ако Избраница се спре на някого извън Братството?

Той си помисли за Куин и Блей. Силни младежи, които след време щяха да станат още по-силни мъже. Защо да не бъдеха те в Братството?

— Това ще го реши Рот. Но аз ще го насърча да приема достойните, независимо от потеклото им. Смелото сърце може да направи един мъж по-висок и по-силен, отколкото е такъв физически. Расата запада и ти го знаеш. С всяко поколение ставаме все по-нестабилни и не само заради войната. Не само Обществото на лесърите ни убива. Традициите също го правят.

Скрайб Върджин се приближи до фонтана.

Настана дълго, дълго мълчание.

— Имам чувството, че изгубих — тихо промълви тя. — Всички вас.

— Не си. Ни най-малко. Бъди майка на расата, не пазач и ще спечелиш всичко, което пожелаеш. Освободи ни и бъди свидетел на разцвета ни.

Мекият ромон на фонтана като че се усили и придоби мощ от нейните силни чувства.

Фюри се загледа в падащата вода, която улавяше светлината и блестеше като рой звезди. Във всяка капчица се съдържаше дъга и събрани, те придаваха на струята почти невъзможна красота. При тази гледка Фюри се замисли за Избраниците и за техните индивидуални дарби.

Замисли се за братята.

Замисли се за техните съпруги.

Замисли се за своята възлюбена.

И схвана въпросите „защо“ в мълчанието й.

— Няма да ни изгубиш. Никога няма да те изоставим и забравим. Как бихме могли? Ти ни създаде, отгледа, направи ни силни. Ала сега… сега е нашето време. Дай ни свобода и ще бъдем по-близо до теб отвсякога. Нека вземем бъдещето в ръцете си и ще го оформим по най-добрия начин. Имай вяра в собственото си творение.

Тя проговори със суров тон:

— Притежаваш ли силата за това, Примейл? Можеш ли да поведеш Избраниците след всичко, което преживя? Животът ти не беше лек, а пътят, който си избрал, е стръмен и неравен.

Фюри стоеше на единствения си крак и на протезата си, мислеше задните на своето съществуване, претегли куража, който носеше в сърцето си и стигна до един отговор.

— Аз съм тук, нали? — изрече той. — Все още стоя прав, нали? Ти ми кажи дали притежавам сила или не.

Тогава тя се усмихна леко. Той не виждаше лицето й, но отгатна, че се усмихва.

Скрайб Върджин кимна веднъж.

— Така да бъде тогава, Примейл. Желанието ти ще се изпълни.

Тя се обърна и изчезна в своята обител.

Фюри издиша така, сякаш някой бе извадил тапа от задника му.

Дявол го взел.

Той току-що беше разкъсал цялата духовна тъкан на расата. Както и биологичната.

Ако беше предполагал докъде ще доведе нощта, би хапнал купа пшенична каша, преди да слезе от онова легло върху платформата.

Обърна се и се отправи обратно към Светилището. Първата спирка щеше да е Кормия, после двамата щяха да отидат при Директрис и…

Когато отвори вратата, той замръзна.

Тревата беше зелена.

Тревата беше зелена, небето беше синьо… нарцисите бяха жълти, а розите преливаха в дъга от багри. Сградите бяха червени, кремави, тъмносини…

Избраниците излизаха от стаите си, подхванали цветните си роби, и се озъртаха в почуда и вълнение.

Кормия излезе от Храма на Примейла. Прекрасното й лице беше стъписано при гледката насреща й. Като го видя, притисна ръце до устата си и очите й бързо замигаха.

С вик подхвана разкошната си бледолилава роба и изтича към него със сълзи, рукнали по страните й.

Той я хвана, като скочи към него, и задържа топлото й тяло притиснато до своето.

— Обичам те — задавено изрече тя. — Обичам те, обичам те… Обичам те.

В този миг, когато светът му се трансформираше, а неговата шелан беше в обятията му, той почувства нещо, което никога не би си въобразил, че е възможно.

Най-после се усети герой, какъвто винаги бе искал да бъде.

Загрузка...