Стръв

Бележка на автора

Има неща, които са повече от онова, което изглеждат, които съдържат вътре в себе си и още много, безкрайно много неща: Шекспир е едно от тях. Не е възможно да се прозре или напише някаква новост за него. Въпреки това, когато пристъпих към своя най-предпочитан писател, който стои в основата на романа ми (където всяка глава, дори не е необходимо да го изтъквам, се върти около някое от неговите произведения, отправна точка за отделна филия или маска), и след като изчетох, за кой ли път, изключителното британско издание на пълните му събрани съчинения (не мога да не изразя съжалението си, че подобно съвременно издание на испански не съществува), прелистих дузини книги с претенцията, че казват нещо ново. От тях запомних само три: „Shakespeare. The invention of the human“ от Харолд Блум, „Shadowplay“ от Клеър Аскуит-изненадващи фантасмагории относно тайнствените значения на писанията му, и „Shakespeare and Modem Culture“ от Марджъри Гарбър — както се вижда от заглавието, възхвала на „модата“ Шекспир.

Псиномът е фикция, може би и самият Шекспир. Сродни души обаче ми разкриха невероятното значение, което може да придобие всяка фикция. И въпреки че не съм се консултирал с него за този роман, моят приятел, драматург и театрален режисьор Денис Рафтър непрекъснато присъстваше в съзнанието ми, докато работех върху текста. Денис постави първата ми драматургична творба, „Мигел Уил“, която отново беше върху Шекспир, и даже наруши принципите си, като ме покани да присъствам на интелигентната му работа с актьорите. По тоя начин успях да видя маската отвътре. Благодаря ти, Денис, благодаря на талантливата трупа, която изигра пиесата ми, защото без тях нито „Мигел Уил“, нито това произведение щяха да са онова, което са. Благодаря също така на всички приятели, с които на няколко пъти устройвахме незабравимите „Шекспирови празници“ у дома (Денис беше между тях), а увлечението и вълнението от тези начинания доказаха, че е възможно човек да се забавлява пълноценно с автор, мъртъв от цели четиристотин години. Имам дълг и към доктора и приятеля Игнасио Санс, който ме посвети в някои медицински аспекти на онова, което съм описал тук. Благодаря и на моите традиционни издатели Давид Триас, Емилия Лопе и Нурия Тей за ентусиазма и доверието, на литературните ми агенти Карина Поне, Глория Гутиерес, Глория Масдеу и техните сътрудници, както и на Кармен, най-вече на Кармен Балселс, за неизчерпаемия дух и помощта й. Разбира се, нищо от това не би било възможно без вас, моите читатели. Приемете дълбоката ми признателност.

Останалото не е мълчание, а синовете ми Ласаро и Хосе, също и жена ми Мария Хосе. Благодаря на вас, които зареждате със смисъл съществуването ми, когато не се занимавам с писане.

Нещо, което и самият Шекспир не е постигнал.

ХКС, ноември 2009 г.