Какво приготвил си ни тази вечер…
концерт, балет, забава, маскарад?
Мадрид
Сега
Мъжът изглеждаше толкова нормален, че чак ми се стори опасен.
Къщата му, или поне тази, в която ме заведе и ми каза, че е негова, оставяше същото впечатление за прекомерна нормалност: соларни панели, миниатюрна градинка и високотехнологична система за сигурност, на тиха улица в Падуа, един от многото квартали в покрайнините на Мадрид, създадени да поберат излишеството от хора и сгради. Вътре миришеше на чисто и бе много подредено, което също силно ме впечатли. Беше ми казал, че живее сам, а такава чистота за сам мъж си бе направо обезпокоителна.
— Влизай, разполагай се удобно — покани ме той, докато програмираше на клавиатурата блокирането на входа.
— Благодаря.
— Нещо за пиене? Предпочитания? — усмихна се и разпери ръце. — Вкъщи не държа алкохол.
— Някакво разхладително, да е light, каквото имаш.
Оставих чантата на канапето, но не седнах. Като излезе да донесе напитките, огледах обстановката наоколо. Преброих поне пет картини с пейзажи, които биха отегчили дори кварталните бабички, и още навярно дузина икони, включително от ония миниатюрни релефни изображения на Светата Дева или на Исус, видими единствено с лупа. Тази подчертана религиозност можеше да се очаква. Не ме изненада и това да забележа върху малка масичка в средата на помещението портативен компютър, който се включваше с инфрачервени лъчи. Беше напълно естествено. Работеше като редактор в новинарски канал онлайн и понеже живееше сам, можеше, разбира се, да си слага компютри, където си иска.
Затова пък не очаквах да видя жена.
Снимката бе върху малка каменна поставка, в рамка с формата на буквата и и бе сложена на една от белите лавици, редом до четири тома по информатика и едно разпятие. Дамата бе седнала до мъжа, вероятно в някакъв бар. Бяха усмихнати. И двамата изглеждаха отегчени, тя повече от него. Веднага се заех да я изучавам: беше около трийсетгодишна, със здраво тяло и гъста, тъмна коса. Роклята не скриваше голото рамо и лявото бедро. Бе сключила ръце и изглеждаше властна жена, това ме изненада особено, предвид онова, което можеше да се очаква от господин Изрядната чистота, но все пак имаше нещо в позата й, дето ме накара да се замисля.
Долових шум от стъпки зад гърба си, ала реших да се престоря, че нищо не съм чула, и да продължа да разглеждам портрета.
— Не знаех дали искаш лед, или… — Като ме видя, млъкна.
— Без лед, добре е.
— Снимката ли гледаше? — Смънках нещо глуповато, но той добави с усмивка: — Това е жена ми. Бившата, искам да кажа.
— Аха.
Седнахме на канапето, мъжът се разположи вляво до мен.
Извърнах се надясно и опитах един малък етюд. Бях с панталони, но от черна кожа и силно прилепнали, което ми позволи да подчертая и изложа на показ формите на лявото си бедро. Изчаках да ме погледне и бавно започнах да свалям коженото си яке, разголвайки първо лявото си рамо. Взирах се в очите му, за да видя дали ще клъвне. Вниманието му към мен не растеше, но и не намаляваше. Очевидно бе, че му е приятно, макар и не прекалено, да ме съзерцава в позата на неговата „екс“. Докато събличах горнището на костюма си, се опитах да поведа разговор.
— Беше ми казал, че не си женен.
— Наскоро се разведох — махна с ръка небрежно. — Това е минало.
— Да, щом нещата не вървят, по-добре да скъсаш. — Захвърлих якето до чантата. Бях седнала далеч от нея, за да покажа, че разполагам с много време, но за всеки случай добавих: — Скоро ще трябва да си тръгвам.
— Така ли? — смънка разсеяно той, сякаш ставаше дума за нещо без значение, и посочи чашата върху масата. — Няма ли да пиеш?
— Да, разбира се.
Отпих от разхладителното. На вкус, изглежда, имаше само лимон, но това не означаваше, че няма и дрога. Не ме интересуваше, защото бях сигурна, че ако изпаднех в безсъзнание, няма да ми направи нищо лошо. Ако той беше Воайора, щях да му трябвам будна, за да може да се забавлява.
— Хубава си — каза. — Много си хубава.
— Благодаря.
— Такава тъничка и… висока. Приличаш на модел… И си толкова млада…
— Питаш ме на колко съм години ли? — усмихнах се и добавих: — На двайсет и пет.
— Е, а аз на четирийсет и две.
— И ти изглеждаш млад.
Вдигна косматата си ръка да ми благодари и се изсмя, сякаш бе чул виц, чийто скрит смисъл долавяхме само ние двамата. Всеки път, след като отпиеше от чашата, погледът му се връщаше отново към мен. Взираше се в лицето ми и не откъсваше очи от моите, като войник пред командира си, но аз много добре знаех, че онова, което го привличаше в мен, което го примамваше, се намира от събраната ми на кок коса надолу — врязаните в раменете ми черни тиранти, бюстието, стегнало гърдите ми като белезници, голият корем под него, бедрата и дългите крака в прилепналия кожен панталон и заострените отпред ботуши.
Докато говореше, енергично жестикулираше и размахваше ръце, като че правеше гимнастика или вдигаше гири.
— Ти… Испанка ли си…? Приличаш на… не знам точно… Може би шведка, или нещо такова…
— Шведка ли? Как ли пък не! От Мадрид съм.
Мъжът поклати глава, смеейки се.
— В днешно време за никого не можем да съдим по външния вид.
— И ти не правиш изключение.
Настъпи кратко мълчание. Възползвах се да го разгледам скритом, докато стоеше замислен. „Какво ли ти минава през главата, гаднико? Има нещо, което не престава да те човърка. И това не е просто от нерешителност или от свян… Има нещо, дето се върти там, зад свъсените ти вежди, което искаш да кажеш или да направиш… Какво ли е то?“
Беше ми споменал, че се казва Хоакин. Физиката му напомняше за документалните научнопопулярни филмчета за кроманьонския човек, които течаха по платените канапи: як, нисък ръст, наклонено назад чело, ниско остриган, с гъсти, сключени вежди, с раздалечени, втренчени очи. Телосложение, което сякаш криеше неподозирана сила. От онези тела, които с малко упражнения можеха с глава тухли да трошат. Облеклото му също представляваше любопитен детайл от целия този ансамбъл: спортна зелена риза, в тон с пуловера. Очевидно се грижеше за външния си вид. Самонадеян самотник, набожен и разведен, с приятен глас и груба външност. Космата, мускулеста загадка, стеснителна и с втренчен поглед.
В центъра на вниманието му продължавах да съм аз, но, изглежда, му трябваше още нещо, за да се впусне в действие. Отново се замислих за властния вид на неговата бивша, ако изобщо ставаше дума за бивша, и си припомних думите на Дженс относно „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир и връзката, която правеше с любителите на жертвоприношения. За да разпали желанията му, опърничавата съпруга Катерина упорито се дърпа и създава какви ли не спънки и главоболия на Петручио, той я „укротява“, създавайки й, на свой ред, още повече неприятности. „Това е противоборство на воли, които си пречат една на друга — пише Дженс, — и то символизира най-видимата част от спектакъла по време на жертвоприношения.“
Опитах друга тактика. Тропнах шумно с чашата по масата и като придадох на гласа си рязък, малко груб тон, рекох:
— Е, и?
— Моля? — стресна се той.
— Та, кажи ми какво по-точно искаш да правим?
— Да правим?
— Докара ме тук, за да правим нещо, нали?
Изглежда, му трябваше доста време, за да осмисли въпроса ми.
— Ами, да… Мислех си, че бихме могли да си побъбрим малко преди…
— Ако продължаваме така, цялата ми нощ ще мине в приказки, а истината е, че…
— Бързаш ли?
— Виж, имаш на разположение един час — категорично махнах с ръка. — Повече не мога да остана.
— Добре, добре. Исках само да се поопознаем…
— Вече се познаваме. Аз съм Джейн, ти — Тарзан. Какво още желаеш да знаеш?
— Е, добре де, аз…
— Ако искаш да си платиш, за да слушам един час досадната ти тирада, нямам нищо против. Взимам пари и за да ме отегчават.
— Не, не… Така е по-добре. Нека сме двама непознати…
— Сега ми кажи как предпочиташ…
— Няма да направя нищо против волята ти — не ме остави да довърша той.
Фактът, че ме прекъсва за първи път от нашето запознанство в клуба преди час, ми се стори добър знак — означаваше, че започва да пали моторите.
— Ти решаваш. Както ти казах, всичко подлежи на договорка освен предварителното плащане. То не се коментира… Видя ли парите, правя каквото искаш. Плащаш повече, получаваш повече.
— Толкова ли е просто?
— Толкова.
Извади портфейл и взе да отброява банкноти. Внезапно ми стана тъжно. Започвах да мисля, че и той е просто едно тъпо копеле, без задни стаички, тайни мазета и опасни неща по таваните. И най-вероятно си беше точно така, само че едно нещо ме глождеше. Една-единствена малка подробност.
„Защо непрекъснато се стараеш да следиш погледа ми, Хоакин? Какво е онова, в което ти самият не желаеш да се вгледаш, нито пък да го видя аз?“
Вдигнах ръка, уж за да погледна часовника си, но крадешком продължих да наблюдавам господин Рибешко око.
И го хванах. За части от секундата черните му зеници се бяха отклонили по посока на нещо зад гърба ми, след което отново се върнаха към лицето ми. Какво ли имаше там? Не можех да се обърна, беше все едно да се издам, да вляза в стаичката на Синята брада2. Дженс твърдеше, че трябва добре да познаваш декорите, преди да се захванеш да пресъздаваш каквато и да било маска.
Безполезно бе да търся огледало, но се възползвах от една картина точно зад мъжа, поставена под стъкло. Гладката му повърхност отразяваше светлината, проникваща от вратата на хола зад мен. Натам ли гледаше той?
— Това достатъчно ли е? — попита, като плъзна по масата банкнотите към мен.
Взех парите. Той пак посегна за чашата, което ми позволи отново да погледна към картината и отражението в нея.
До вратата имаше нещо, някакъв ръбест силует. Напънах се да си спомня всичко, което бях забелязала на влизане в къщата. И тогава се сетих.
Беше вертикалната тръба на перилата.
Вертикалната тръба, около която се виеше стълбата за нагоре.
Горният етаж. Нещото бе там. Нещото, което той не искаше да виждам. Разковничето бе на втория етаж. Трябваше да направя всичко възможно действието да се премести там.
— Скучно ли ти е? — попита.
— Нищо подобно. За мен е удоволствие да гледам картините ти.
Почервеня от моя сарказъм, но продължи да пие, без нищо да добави.
Нямаше да тръгна натам сега веднага, разбира се. Вече беше захапал въдицата, трябваше да изчакам желанието му да се разгори, да назрее само. Аз обаче имах нужда да знам, и то колкото се може по-скоро, че не съм сбъркала човека. Всякаква сексуална инициатива от моя страна би била неуместна. Ако аз направех първата крачка, желанието му щеше да се изпари и никога нямаше да ме качи горе, нито да ми разкрие тайната си. Обмислих всичко светкавично и прибягнах до драстична мярка.
— Съжалявам, но трябва да вървя.
Оставих парите на масата и станах, взех си якето и започнах да го обличам.
— Нали каза, че имаш един час на разположение — вяло възрази мъжът.
— Да, но размислих. — Извърнах глава, под претекст, че съм забравила и търся да видя къде съм си оставила чантата. Първо обаче си закопчах якето, повъртях се малко и чак тогава си взех чантата. Докато прекосявах хола, вдигнах ръка и я поставих на чантата, като че се канех да я отворя, но само свих рамене. — Съжалявам, може би друг път. Довиждане.
Всеки мой жест бе точно пресметнат. Специалистите, обучаващи агентите примамки, наричат това „танц“, защото отделните движения не водят до нищо конкретно, а взаимно се парират, също като препирните между Петручио и Катерина. Нещо характерно за мизансцена по време на жертвоприношения. Целта ми бе да засиля желанието у него и да го накарам да премине към действие, колкото се може по-бързо.
Запътих се към изхода. Спрях.
— Има ли наблизо спирка на метрото?
— Да, в края на улицата.
— Благодаря.
Изглежда, се бях провалила. Оставяше ме да си тръгна. Чаткането на токчетата ми в посока към изхода ми прозвуча като тъжно тиктакане.
И точно тогава, най-сетне, чух зад себе си гласа му.
— Чакай.
Спрях, обърнах се и го погледнах.
Беше се изправил и се усмихваше, а лицето и челото му бяха силно побледнели.
— Аз… все пак бих искал да свършим нещо.
— Казах ти, че трябва да си ходя.
Бе извадил портфейла си.
— Колкото повече, толкова повече… нали така каза? — И постави още една банкнота върху останалите. Престорих се, че отстъпвам. Усмихна се. — Ела, искам да видиш нещо.
Тръгна към стълбата и се заизкачва нагоре.
На този етаж обзавеждането беше горе-долу същото: всичко бе в бяло, безупречно чисто и старинно. Безвкусна репродукция, изобразяваща средновековен рицар, висеше на гипсова колона. Две срещуположни врати водеха вероятно към спалните. Той отвори дясната, остъклена и на правоъгълници, и осветлението вътре се запали автоматично.
— Това е моята спалня — каза. — Влизай.
Беше толкова чисто, че тутакси я оприличих на операционна зала. Леглото бе изпънато и гладко като мислите в главата на мъртвец. Мебелировката се свеждаше до скрин, върху който нямаше нищо, и гардероб с електронно отваряне, също бели. Над скрина имаше огледало — първото и единственото, което до тоя момент виждах в тази къща, без рамка, с ръбове, скосени във фасет, така съвършено изпълняваше предназначението си, че би отразило и образа на призрак. Заоблени алуминиеви щори преграждаха изхода към нещо, което вероятно бе тераса.
— Как ти се струва? — попита мъжът.
— Не знам — отвърнах аз, напълно искрено. — Във всеки случай си далеч по-подреден от мен.
Хоакин се изчерви като домат.
— Да, имаш право. Обичам реда. До крайност. — Обърна се към гардероба, бе четирикрилен. И започна да набира кода.
— Да се разполагам ли?
— Не, почакай — отговори.
Усещах нещо в тази атмосфера, което ме притесняваше, макар да не знаех какво. Нямаше да се изненадам, ако не откриех нищо религиозно в неговото „убежище“, тъй като това би означавало да приема, че съзнанието му е стигнало до това ниво. Но цялата тая белота и мирис на стерилност ми говореха, че съществува тясна връзка между него самия и „декора“, сред който живееше. А това някак не се връзваше с профила на Жертвоприносителя. Освен това се оказа, че все пак има нещо религиозно — в ъгъла, точно над лаптопа върху сгъваема поставка до спалнята, стояха две картинки, сложени така, че който е на леглото, да ги вижда. Докато Хоакин набираше кода на гардероба, ги разгледах. Бяха репродукции на старинни картини, изобразяващи жени светици: едната гола, на колене, между две дървени колела със забити в тях ножове, на път да я накълцат като месо за наденица, а другата по туника, завързана за дървен уред за изтезаване. Естествено, по лицата и на двете не се четеше особена радост.
— Любопитното е — каза мъжът, — че днес следобед бях в „Орлеанс“ да взимам интервю за моята страница, а срещнах теб…
— Случайностите в живота.
Точно така ми каза, „Орлеанс“. „Орлеанс“ беше клуб-дискотека, от долнопробните, който наскоро бе преустроен, за да стане още по-безвкусен, в някакво подобие на средновековен стил, с разноцветни стъкла на прозорците и русоляви момичета от Източна Европа, свенливо свеждащи очи към пода, но иначе се правеха на много печени. Пускаха и външни момичета, стига да се държат прилично. Затова реших с него да завърша обиколката си, а и защото бе едно от местата, които може би се посещаваха от Воайора. Тъкмо бях седнала на бара и си бях поръчала някаква Мешавица под името „Жарава“, когато господинът с рибешките очи се приближи до мен и ме попита дали познавам някой си англичанин на име Талбът. Обясни ми, че бил дизайнерът на декорацията на това заведение и че имал среща с него, за интервю. Слушайки го, направих няколко движения и реакцията му ме накара да го заподозра, че е вероятният любител на жертвоприношения. Реших да му дам възможност. Обсебих го, докато му предлагах „ценоразписа за моите услуги“. И той ме покани в дома си.
Така че сега бях тук, вратата на гардероба се плъзна безшумно и той, с гръб към мен, продължаваше да говори:
— Искам да кажа, че те познавам едва от час… Жена си познавах от цели осем години, когато най-сетне се осмелих да й говоря за такива неща…
— Омъжените жени не познават мъжете си. Това съм си го изяснила отдавна — отвърнах.
— Не знам… — Навря мощното си тяло наполовина в гардероба. Показаха се черни сака, подредени като в траурна агенция. — Тя беше добър човек, наистина… Нищо лошо не мога да кажа. Много добър човек, обаче… не ме разбираше. Без съмнение ти… ти, изглежда, ме разбираш и не мога да си го обясня как…
— Карай, благодаря ти. Може би не съм чак толкова добричка.
Наведе се, за да вземе нещо. От другия край на леглото не можех да разбера какво. Чувах го някак приглушено поради мъката в гласа му.
— Жените сте много любопитни… Щом ви видим, и тутакси ставаме неузнаваеми. Могат да минат години живот по определен начин и изведнъж идва някоя жена… и всичко се променя. Нещата излизат наяве… — Изпълзя изпод някакъв рафт като костенурка и се извърна. Държеше нещо в ръцете си. — Напълно. От горе до долу. И тогава човек започва да прави неща, които никога не е и предполагал, че може да направи.
Остави товара си върху изпънатото легло, където той изглеждаше още по-комичен и не намясто. Бе кутия за обувки марка „Бедфорд“, мъжки, цялата черна, с емблема златна шпага отстрани. Сложи ръце отгоре й, като че вътре бе скрит Свещеният Граал, навлажни с език пресъхналите си устни и каза:
— Ти си знаеш за себе си, но когато случайно те видях да минаваш през клуба днес следобед, си помислих… че съм те познавал цял живот. Беше някакво вътрешно усещане. И после, като те заговорих, това се потвърди.
Бях толкова разсеяна, взирайки се в кутията, че бях спряла за миг да го слушам. Погледнах го.
— За първи път си ме видял, докато минавах?
— Да, в гръб. Мисля, че отиваше до тоалетната. — Засмя се, както отваряше кутията с две ръце, тържествено, сякаш изпълняваше някакъв ритуал. — Даже нямаше нужда да виждам лицето ти. Това, което ти казах, вече го знаех.
Подобно привличане от пръв поглед никак не се връзваше с представата ми за любителите на жертвоприношения. Това ме изправи на нокти. Опитах се да си спомня каква бе пътеката към тоалетните в „Орлеанс“: разположението на лампите, да видя контраста на черните ми дрехи върху мрачния фон… А какво имаше в дъното? Дамската част. Вратата стоеше… отворена? И вътре всичко бе бяло? Осветено? Силуетът ми трябва да се е очертавал ясно. Черно върху бяло. Коженият панталон е лъщял, изопнат по бедрата ми…
Докато си мислех за всичко това, мъжът извади от кутията първия нож.
— Мои са — каза. — Колекционирам ги.
Кимнах, но вече не можех да се съсредоточа върху думите му: ослепителната белота на стаята, досущ като в баня, снимката на властната дама, смешното, твърде битово присъствие на кутията за обувки, в която криеше съкровените си тайни, желанието, характерно за неговия психопрофил… Всички тия подробности сами по себе си и поотделно бяха допустими за образа на Жертвоприносителя, но в своята съвкупност вече бяха присъщи на друг, доста по-различен типаж.
— Уплаши ли се? — попита той, галейки ножа.
— Не. Всичко си е напълно в реда на нещата. Какво по-нормално от това да платиш, за да легнеш с някое момиче, и после да си извадиш кутията с ножовете.
Зачервеното лице на мъжа се изду от нещо като изригващ смях или напън за повръщане, но веднага след това си възвърна сериозното изражение и погледа на умоляваща риба.
— Моля те, не се плаши. Само ги колекционирам. Някои от тях са уникални, истинско бижу. Като този например. Погледни, това е „Съмърсет“, с дръжка от палисандрово дърво и острие от сплав молибден и ванадий. Името му е Червената роза, всички са номерирани… Този пък е Бялата роза, дръжката му е от рог на елен с инкрустации от слонова кост…
— Впечатлена съм — казах, но той не се усмихна. Докато редеше „бижутата си“ едно до друго върху леглото, лицето му бе зачервено и потно. Стоманените остриета отразяваха силната светлина от тавана.
— Ще ти кажа какво трябва да направиш. И ще ти платя още, ако желаеш.
Пъхна ръката си в кутията, но този път извади оттам не нож, а кълбо тънка розова връв.
Всякакви видове въжета и въженца можеха да се очакват от любителите на жертвоприношения и, съвсем естествено, Воайора трябваше да използва такива. Само че мъжът срещу мен не беше от тази филия и сега вече бях сигурна в това. Бях го вкарала в грешна категория. Не ми се случваше за първи път, особено когато се касаеше за сходни типажи, и вътрешно се упрекнах, че не се бях уверила, преди да хвърля стръвта.
— Ще ти платя колкото искаш — повтори мъжът. Две едри капки пот се изтърколиха по челото му, докато вадеше последния предмет — малка ролка тиксо. Всичко в кутията изглеждаше непипано от много време. — Само трябва да правиш каквото ти кажа…
Отнякъде в къщата иззвъня телефон и двамата трепнахме, сякаш се събуждахме от сън. Но звъненето спря.
— Включил съм прекъсвачите. — Хоакин Рибешко око изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Никой не може да ни безпокои, докато… Хей, къде тръгна?
Възползвах се от паузата, за да нарамя чантата си и да се запътя към вратата.
— Ами, аз… Мисля си… Това не е за мен, Хоакин — отвърнах, давайки си вид, че съм разтревожена.
— Казах ти да не се плашиш… Не е каквото си мислиш. Остави ме да ти обясня…
Забелязах, че се ядоса, и реших да изчакам.
— Добре — съгласих се: — Но не ти обещавам нищо.
— Уверявам те, че няма нищо лошо.
— Не съм казала, че има.
— Нека да ти обясня… Ако позволиш… — Устата му бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. — Аз съм добър човек. А в това няма нищо лошо. Сега ще разбереш…
Аз вече го разбирах, и то прекалено добре. Поставянето на ударението върху думите „добро“ и „лошо“ бе типично за репликите на представителите от филията Отблъскване. Подобни хора изпитват удоволствие от ярките контрасти: безупречна чистота и картини с мъчения, кутии за обувки и ножове. Дженс ги сравнява с Жана д’Арк от трилогията „Хенри VI“, една от първите творби на английския драматург. Жана, героинята на Шекспир, е образ, изтъкан от контрасти: тя е и воин, и крехка девойка, развратница и светица, нещица и спасителка. Дори самият крал Хенри е типичен пример за Отблъскване. Разбира се, нищо от онова, за което мъжът говореше, нямаше общо с морала: просто бе израз на неговата същност, изгарящо желание, искрящо от очите му.
— Не искам да се събличаш… Остани си така… както си.
— Добре.
— Тогава… с това въже… ще ми завържеш ръцете и краката.
— Да.
— После ще вземеш Червената роза и… ще ме бодеш… Аз ще ти кажа къде… Моля те, не се смей…
— Не се смея.
— Няма да го забиваш дълбоко… само малко, колкото… да ме заболи… — Гласът му стана суров, с нотка на обида. — Моля те, не ми се смей!
— Не ти се смея.
Дори не се бях усмихнала. Дженс би казал, че той търси да открие онази насмешлива и подигравателна страна на типажа Отблъскване, че думите му са насочени към „кутията за обувки“, скрита дълбоко в собственото му съзнание, но всъщност, разбира се, бяха отправени към мен. Уплаших се да не последва вътрешен разпад и извърнах очи да не го гледам.
— Ще го направиш ли? Ще направиш ли това? От много време не съм го искал от никого…
Единственото, което аз исках, бе да си тръгна, без да го разстройвам повече. Който и да беше „Мъжът с ножовете“, каквото и да му се харесваше или да не му се харесваше, истината бе, че не той беше човекът, когото желаех да пипна. Бях го прихванала случайно, в гръб, после го бях подмамила с някои характерни за маската на Жертвоприносителя изражения и жестове, в състояние да въздействат и на други типажи, и накрая, най-вече имитирах поведението на жената от снимката, на бившата му, Жана д’Арк на неговия живот, вещица и светица, робиня и господарка. Сега трябваше да поправя грешката си, без да го наранявам.
— Моля те — изстена той.
Нищо друго не ми хрумваше, освен да сложа край на представлението. „Да угася прожекторите и да сляза от сцената“, както казваше Дженс. Беше излишно да продължавам ролята си, за да го успокоя. Дори само черното ми облекло силно контрастираше с белия декор на спалнята, а и застанала така близо до изображенията на светиците мъченици, той сигурно ме отъждествяваше с техния палач и това положително много му харесваше. Помислих си, че псиномът му вероятно му изпращаше мощни сигнали и го караше да трепери от удоволствие, направо да се тресе като болен от малария. Но най-лошото не бе в това.
Най-лошото бе, че докато говореше, той продължаваше да стиска в ръце Червената роза.
— Моля те, Елена, или както там ти е името… нали ми каза… ти ми обеща, че ако ти платя, ще направиш всичко…
Отпуснах се и разкърших ръце, понеже сковаността и резките движения, издаващи напрежение, още повече привличат желаещия отблъскването. Докато вървях към вратата, небрежно, със съвсем естествен тон подхвърлих:
— Съжалявам, но… нямам никакво желание да правя това… Съжалявам, Хоакин.
— Хайде, кажи една цена. Само ми я кажи.
— Съжалявам наистина. До скоро виждане.
Дадох си сметка, че бях прибързала да му обърна гръб.
Гърбът ми го привличаше още по-непреодолимо, караше го още повече да захапе въдицата. Бях забравила за това. Почувствах, че се приближава, усетих учестеното му дишане във врата си.
— Чакай, чакай, чакай… — Всяко поредно „чакай“ звучеше по-близко и по-гневно. И точно когато стъпвах върху най-горното стъпало на стълбата, усетих една ръка да ме хваща за ръкава на якето. — Къде си мислиш, че отиваш, а? Къде?
— Пусни ме. — Освободих се, ала той отново ме стисна за лакътя.
— Чакай… Спри се, по дяволите… Обеща, че ще направиш всичко, за което те помоля, нали?
— Казах ти да ме оставиш! — Прибягнах до изградения у него респект към властната жена, но вече губех почва под краката си. Сякаш бях в движещи се пясъци и колкото повече се съпротивлявах, толкова по-дълбоко затъвах и толкова по-голямо удоволствие му доставях.
— Ето, оставям те! — извика той, като ми пусна ръката. — Сега ме чуй добре!
Продължих надолу по стълбата, но неговият крясък ме закова на място.
— Ти какво? Подиграваш ли се с мен? Каза, каквото поискам! Нали така беше? Какво се е променило? Сега ми разправяш, че това не било по твоята част? Какво има? Да не би да не изглеждам прекалено ненормален? Кажи ми! На луд ли ти приличам?
Обърнах се на стълбата към него и го погледнах. Не, не беше луд. Ни най-малко. Беше един нещастник. Нещастник, в пристъп на саморазрушение. По някакъв начин примамката се бе оказала по-силна от очакваното и след като бях сложила край на представлението, в него бе настъпил процес на вътрешен разпад, изразяващ се в изригване на всичко потискано, в мощна експлозия на желанието — дотолкова се потапяш в псинома, че сякаш пропадаш дълбоко в земните недра, от които неочаквано виждаш да се надига петрол, като че бълват нещо повърнато, черно и лепкаво.
— За кого се мислиш ти, мръсна курво? — крещеше „добричкият“ Хоакин, отворил уста като бездънна паст. — За какво се имаш, нещастнице? Цял живот съм принуден да понасям такива пачаври като тебе. Отначало „да“, после „не“! Първо „ела“, после „разкарай се“! Повдига ми се от тебе! От всички вас! Повдига ми се!
Безсмислено беше да се опитвам да го успокоявам, безполезно бе дори да му говоря каквото и да било. Собственото ми напрежение и учестеното ми дишане от търчането по стълбата надолу вече бяха ускорили до краен предел процеса на вътрешния му разпад. Единствената ми надежда бе да се успокои, щом изчезна от очите му. Аз представлявах неговата съблазън, неговото удоволствие: махнех ли се от сцената, може би щеше да се поукроти.
Взех на бегом последните стъпала, които ми оставаха, и се втурнах към вратата. Беше с електронно затваряне, но се надявах поне, че не е с някаква комбинация. Потърсих клавиатурата, за да натисна „Open“, и тогава чух гласа в ухото си и дъхът му ме лъхна в тила. Обърнах се.
— Какво съм аз за вас, а? Какво съм…? Какво съм бил винаги? — повтаряше той, разтърсван от ридания и целият треперещ, от глава до пети. А аз не откъсвах очи от подлудяващото молибдено-ванадиево острие, което проблясваше в дясната му ръка.
— Хоакин, остави ме да си ида — казах спокойно.
При все това, докато изричах думите, осъзнах, че вече не можех да си тръгна просто така. Весталката Хоакин, девицата мъченица, щеше да направи нещо ужасно с всемогъщата си Червена роза, ако го зарежех в това състояние. Можеше и нищо да не направи, но не исках да поемам този риск. Той беше невинен. Или поне не беше виновникът, когото търсех.
— Кажи ми какво съм! — изрева и насочи ножа към лицето си. — Ненормален ли съм? А? Хайде, кажи! Ненормален, защото ми харесва да ме мушкат с ножове? А? А? Ненормалник ли съм?
— Да — отговорих му. — Ти си един ненормален задник.
За секунда се вцепени.
Точно в този миг аз вдигнах пестница и го фраснах в лицето. Все едно ударих стена. Такова ми бе усещането, макар той да не бе първият мъж, когото удрям. Рухна на земята отведнъж, Червената роза падна от ръката му и се плъзна като наточена смъртоносна ска по белия мраморен под.
Разтърках кокалчетата си и се надвесих над господин Мъченика, за да разуча положението: носът му бе започнал да се надува от съсирена кръв, което ме наведе на мисълта, че го е счупил при падането или от моя удар. Дишането му обаче бе нормално и сърцето му очевидно все още биеше. Освен това вече беше безобиден и когато дойдеше на себе си, процесът на разпадане щеше да е отминал. Човек не може да има всичко в този живот.
Вдигнах Червената роза и се изкачих по стълбата. Прибрах ножовете и останалите неща в кутията за обувки и я върнах обратно в гардероба, където открих купчинка с разпечатки от интернет на снимки на вързани хора. Сбогувах се със светите мъченици и преди да отворя входната врата, се спрях да хвърля последен поглед върху тялото на мъжа в маслиненозелени дрехи и джинси, който хъркаше като пиян, проснат на пода в хола.
— Ненормалник си — казах високо, — но не повече от останалите.
Отворих вратата и слязох от сцената.
— Не е подал оплакване.
Не отвърнах нищо. Алварес продължи.
— Събудил се, отишъл в „Бърза помощ“ и им казал, че се е блъснал във вратата.
— Добре, че понякога и мъжете се оправдават по този начин.
Тогава Алварес направи нещо, което вече си мислех, че никога няма да стори — откъсна очи от предното стъкло и се взря в мен. До този момент се бе вторачил навън да съзерцава проливния дъжд, който се изливаше над Мадрид в делничната сутрин. В интерес на истината, това трая само миг. Алварес никога не ме поглеждаше, докато аз него — да, и то между другото, за да го дразня, него, големия началник с плешиво теме, с плетеница венички по слепоочията и непрекъснато в болестно нервозно състояние, със зачервените кръвоносни съдове по ноздрите, с бръчките на петдесет и няколко годишен мъж, с тъмния си костюм за две хиляди евро, яркосинята риза и случайно избрана от купа вратовръзка, със старателно подрязани нокти и венчална халка на дясната ръка. Алберто Алварес Кореа, комисар за връзка между Вътрешното министерство и Центъра по криминална психология. Много разбран човек, което се виждаше веднага, напълно разгадаем в рамките на собствения му свръхзаплетен лабиринт. И може би именно понеже беше точно такъв, в този момент се нуждаех от него повече от всякога.
Колата бе спряла пред Веронския парк, малка градина в северната част на Мадрид, предполагам направена, за да придаде по-приятен вид на една стара спирка на метрото. Беше опел, който отвътре миришеше на нова кожа, влажен габардин и лосион за след бръснене. Долавяше се лек дъх на дамски парфюм, от скъпите, помислих си аз, най-вероятно оставен от собствената му жена, а не от някоя тайна любовница. Алварес имаше вид на мъж, моногамен по природа.
— Чуйте ме, Бланко, не ме интересува защо сте счупили носа на някакъв, дето се е оказал не който трябва — заяви Алварес след кратко мълчание. — Сигурно е написано в доклада ви, но аз не искам да знам.
— Откачи, с ловджийски нож в ръката. Преди да си тръгна, трябваше да го приведа в безсъзнание.
— Казах, че не искам да знам.
— Е да, но аз пък искам да ви го кажа.
— Така или иначе, няма подадено оплакване.
— Интересува ме истината. Пука ми какво е направил или не е направил тоя капут — добавих. — Извинявам се за езика.
— Въпросният „капут“ е гражданин с гарантирани от конституцията права. Ако беше пуснал жалба срещу девойчето, което му е разбило носа, щях вече да съм получил запитване от Министерството на вътрешните работи с искане за сведения от колко време Диана Бланко Бермудес работи на това място и дали, по мое мнение, бихме могли да минем занапред и без нейните услуги, тоест без да й изплащаме обезщетения. Не си подбирайте думите, Бланко, подбирайте си действията.
— Ако желаете, можете да ми дадете електронния му адрес, за да му изпратя извинение.
— Не съм в настроение за шегички.
— Ще напиша: „Съжалявам, че ви взех за ненормален. В крайна сметка какво толкова? Искахте само да бъдете вързан и мушкан с ловджийски ножове. Очевидно сте от филията Отблъскване, а не от Жертвоприношение, както аз, глупачката, си мислех в началото. Да, вие сте пълен откачалник, но затова пък не вредите никому.“
— Стига, Бланко! Достатъчно!
— Казах ви, че накрая беше пред тотален разпад, нали? И държеше нож, дълъг, колкото цялата му ръка. Вие какво предпочитате? Грешно заподозрян със счупен нос или жертва с прерязано гърло?
— Аз нищо не предпочитам — отсече Алварес, съсредоточил поглед в предното стъкло на колата. — Не ми говорете за разпадане, за бълване, за откачане, за маски и за псиноми… Аз нищо не разбирам от тия работи, а не съм и длъжен да разбирам. Единственото, което знам, е, че в петък на един невинен гражданин са нанесени телесни повреди. И за добро или за зло, персоната, която носи вината за това, работи в отдел под моето ръководство и от моята компетенция. — Той нервно се размърда, за да се намести в седалката, и добави: — Искаше ми се да чуя някакво извинение от ваша страна. Предполагах, че именно с тази цел пожелахте да се срещнем, така ли е?
Мълчаливо останах загледана в него. Помислих, че ако някой ни наблюдава отвън, от улицата, двамата сигурно представляваме любопитен контраст: зрял, добре облечен господин и девойче с мокра коса, подгизнали спортни панталони, яке и с кални обувки — истинско оскърбление за чистата изтривалка в златистия му опел.
— Знаете ли от какво имам нужда? — гневно изсъсках аз. — Искате ли да знаете?
— Давайте.
— Ще ми се да го заловя тоя нещастник. Но не само да го хвана, а и да му се изпикая в лицето, докато кръвта му изтича. Ще се почувствам като момиченце от страната на чудесата, радостна като дете в „Дисниленд“, когато го видя, гърчейки се от болка, да ме моли да го довърша. Мисля за това, докато си почивам. Забавлява ме и ме отпуска, както нищо друго, все едно гледам тайчи.
— Чакайте малко, не ми е ясно накъде биете… Да не намеквате, че вие сте единствената, която иска да спипа Воайора? Да не би аз да не искам?
— Не знам какво искате вие, казвам какво аз искам.
— Всички искаме да хванем тази гадина, Бланко.
— Но в различна степен — отвърнах аз. — Петима сме, които покриваме Мадрид и околностите му. Когато започнахме, бяхме петнайсет, а сега сме пет. На това му казват свиване на бюджета. Да не говорим, че профайлърите не ни предоставят нова информация за евентуалните промени в неговите modus operandi, нито пък изказват мнение относно мълвата, която се носи, че господинът не е от разновидността Жертвоприношение. Такива са горе-долу прошенията на хората, които трябва да защитавате вие. Петима души под прикритие, които тънат в неведение. За цял Мадрид с околностите му. Трябва ни почти цял ден да обиколим набелязаните обекти и, разбира се, поради тази причина допускаме грешки. И знаете ли защо бюджетът не стига? Предполагам, че го знаете, но и аз ще ви го кажа. Защото избивате курвите. И не само ги избивате, пращате ги в ада, а онова, което остане от тях, го захвърляте на улицата така, както махате залепено за подметката на обувката си лайно. Жени между петнайсет и трийсет години, болшинството от тях имигрантки и проститутки. Бюджета за криминалните психолози по-добре го дайте да пазят задниците на тия, дето им харесва да се мушкат с ловджийски ножове. Но в края на краищата кое е онова, което наистина ме изненадва? Ние, които служим за стръв, сме буквално като магистралките, не е ли така? Пунтираме топли чувства към хора, които не понасяме. Така че да се намали броят на полицаите под прикритие и проститутките, би било достойна задача за вашия приятел, кмета на Мадрид, и другия ви приятел, архиепископа на нашата столица. „Мадрид без ченгета под прикритие и курви“ може да стане мотото за следващата изборна кампания за…
— Стига, Бланко.
— А може би на всеослушание би трябвало да му изкажем благодарности на нашия герой затова, че прочиства града от човешки отпадъци. Как ви се струва една служба в негова чест в храма „Алмудена“?
— Бланко!
Като свърших, бях — твърдя го винаги, когато казвам онова, което мисля — напълно в съгласие със себе си. Не защото съм избълвала например нещо гадно и притаено в душата си, а защото съм си дала щуро угощение, каквото много рядко си позволявах. За разлика от мен Алварес сбърчи нос в знак на нещо като отвращение, сякаш искреността за него представляваше просташка гозба.
— Ако имахте желание да дискутираме обезпечаването на програмата, можехте поне да си спестите обидите. Молбата ви е записана на харддиск. Ще говоря с Падиля. А сега…
— Не съм поискала среща с вас, за да ви се оплаквам.
— За бога, кажете ми веднъж завинаги какво желаете от мен и да приключваме. Имам събрание в Министерството, което започва след час.
През мокрите си кичури, паднали върху челото, останах още миг загледана в профила на лицето му, поех въздух и изрекох онова, което бях обмисляла по двайсет и четири часа дневно в края на тази ужасна седмица.
— Ще си подам молба за напускане.
Последния път, когато Алварес Кореа бе погледнал към мен, аз бях гола.
Случи се преди две години, в месец април, малко след церемонията по погребението на Дженс. Намирах се на сцената на едно от студиата, с декор, наподобяващ душкабина е бели фаянсови плочки, трябваше постоянно да се движа напред-назад с душа в ръка. Това бе един дидактически етюд е маски, предназначен за начално обучение на ченгета под прикритие. Темата бе Двойствеността. Само като ме погледна, и се получи, без да го желая.
Този вид сцени приличат на телевизионни студиа: открити, с големи декори и прожектори, добре оборудвани с камери. Всеки може да гледа всичко. Това е така, защото ченгетата под прикритие са много опасни и не се препоръчва, още по-малко на начинаещи, да работят в затворени пространства заедно с нас. Освен това достъпът до тия съоръжения, които обикновено се правят в мансардни помещения, е забранен за хора извън персонала на Центъра по криминална психология.
Случаят с Алварес приличаше на собствения му синдром: Двойствеността. Ставаше дума за лични взаимоотношения и теоретично никой нямаше право да се намесва. Също така знаех, защото имах представа от предишни подобни етюди, какви са рисковете например да се втренчиш в някой от ченгетата по време на акция. Това бе чиста случайност. Рибарите понякога вадят от водата обувки и консервени кутии, а полицаите под прикритие приемаме всеки, който ни се залепи.
Принадлежащите към психологическата разновидност Двойственост изпитват задоволство от това да наблюдават едно човешко тяло върху бързо менящ се фон. Пауло Еласиан, бразилският психолог, който формулира тази зависимост, караше своите възпитаници да се местят от място на място, оставяйки зад себе си по три различни плана като фон. Съвременните техники позволяват ченгето да използва собственото си тяло като менящ се декор. В древната митология Протей, морско божество, е бил способен да се преобразява, както пожелае, и неслучайно едно от действащите лица в „Двамата веронци“ от Шекспир се казва именно така и превръщането му от приятел в предател, от любовник на една в любовник на друга, от добро момче в перверзен изнасилвач маркира символично ключовите моменти на тази маска. Дженс ни караше да играем откъси от това произведение в баня, където водата и тялото образуват едно неделимо, движещо се и непрекъснато променящо се изображение.
Предполагам, че докато е минавал оттам, Алварес разсеяно е погледнал към единствената осветена в оня момент сцена, където аз съм се движела гола, изобразявайки маската на неговата зависимост, и очевидно съм направила някакъв жест, който го е привлякъл. Било е вероятно бегъл поглед, но в точния момент. Мишената може да се появява десет пъти и в този миг стрелецът да си пълни оръжието, само че Алварес мина именно когато стрелях.
Разбира се, знаех кой е. От години пътищата ни се кръстосваха в отдела, Алварес ни бе изнасял много беседи, даваше ми инструкции, но никога не бяхме разговаряли лично. Една секунда обаче бе достатъчно взаимоотношенията ни драстично да се променят, и то завинаги.
Проумях веднага какво се случва, познах го по неговото неподвижно тяло като заковано насред стълбището. Бях на път да прекратя изпълнението, за да не го проваля напълно, и тогава за щастие пристигна Падиля, дръпна го за ръката и той излезе от вцепенението си. Обсебването, разбира се, продължи да действа и като си свърших работата, облякох един халат и поисках да ме представят на Алварес. Освободих го от зависимостта чрез няколко движения, лишени от мъглявата двойственост, която доставя такова удоволствие на хората от неговия тип, подадох му ръка и поговорихме не помня за какво.
Естествено, след това той никога не поглеждаше към мен Инстинктивно отклоняваше погледа си встрани, когато се засичахме из сградата или в някоя конферентна зала. Не му вменявах никаква вина, имаше семейство с три деца и бе католик. Работата му го задължаваше да бъде във връзка с нас, но не разбираше нищо от психология, зависимости, маски, нито пък причините, поради които Шекспир се бе оказал тъй полезен. Бе абсолютно двуличен и това се проявяваше на политическите събрания, но в личния живот си бе самовнушил, че споделя непоклатими, ретро убеждения.
Включително и в оня дъждовен понеделник, когато му съобщих вестта за моята оставка, промърмори нещо, примига, ала не отмести очи от предното стъкло на автомобила.
— Вашата… оставка? Но нали току-що ми казахте как възнамерявате да хванете тоя тип…
— Току-що ви казах какво искам да направя и защо не мога да продължа да го правя.
Алварес въздъхна дълбоко и за първи път на тая среща проговори меко и сърдечно.
— На колко сте години, Диана?
— Двайсет и пет. — Не ми убягна и това, че ме нарече с малкото ми име.
— И кога започнахте тази работа?
— На петнайсет.
Очевидно пресметна наум.
— Според каноните, които ползваме в нашата професия, сте вече ветеран. Много от вас се оттеглят доста по-рано. Познавам донякъде характеристиката ви и трябва да кажа, че ви смятат за ненадмината… — Това бе моментът неискрено да ме похвали. Изчаках го. — Не съм склонен да преувеличавам качествата и недостатъците на околните, само отбелязвам онова, което говорят останалите. Освен това трябва да подчертая, че професор Виктор Дженс ви подготви персонално, което далеч не може да се каже за повечето ви колеги… И това ме кара да си мисля, че да ви загубим означава… означава… — Пак пое въздух. — В края на краищата ще бъде загуба за отдела. Но във вашата професия нещата стоят така, че всичко зависи лично от вас, много повече от когото и да било. И ако това е решението ви, никой не би трябвало да го дискутира. Знаете ли какъв е официалният начин, за да го направите?
— Да.
— Вече сте го съобщили на Падиля, предполагам.
— Не, още не.
— И аз съм… първият, който го научава?
— Да.
Настъпи пауза. Продължавах да седя, кръстосала ръце, краката събрани, цялата бях подгизнала. Знаех, че определени движения с косата и влажните ми дрехи биха били опасни за моя събеседник, ето защо се стараех да мърдам колкото се може по-малко. Освен това да вървя под дъжда бе още една защитна мярка: така не биха предположили, че съм наредила предварително и умишлено нещата, които да се случат. Сигурността е най-важното нещо, за което всеки би трябвало да се погрижи при среща „насаме“ с ченге под прикритие. Служителят, желаещ да си уреди среща с Алварес, бе необходимо да набере секретен пинкод заедно с номера на мобилния му телефон, след това да върне обратно повикването до оператор, който да се идентифицира с парола. И никой не можеше предварително да знае къде ще се състои срещата, в каква среда. В определения ден спускаха инструкциите, като в моя случай ме накараха да дойда до Веронския парк, да маркирам в единия край и да отида пеша до автомобила на Алварес. Ако се изискваха по-строги мерки, специално устройство в неговата кола можеше да запише всеки мой жест, всяка моя дума и компютърът в Центъра впоследствие да ги анализира. Ако се опитам да проведа определено поведение, да изиграя дадена маска, това щеше да бъде незабавно разкрито и бодигардовете в друга кола, спряла някъде наоколо, биха се намесили незабавно. На ченгетата под прикритие не ни се разрешаваше и глътка въздух без наблюдение.
— Чуйте, Диана — каза Алварес с оня тон, който имаше поне трийсет нюанса и които той се мъчеше да ги скрие всичките, — вероятно съм бил малко рязък с вас, но истината е, че не отдавам кой знае какво значение на случката в петък. Тия работи са неизбежни и…
— Не става дума за случката в петък. — Опитах се да бъда колкото се може по-искрена. — Премислям го от дълго време. Когато Воайора се появи, си дадох срок сама на себе си, защото, заклевам се, с огромно удоволствие бих го сгащила тоя нещастник, преди да си тръгна, ала съзнавам, че не мога. Бих искала да водя нормален живот, толкова нормален, колкото администрацията е в състояние да ми позволи… — Засмях се горчиво. — Знам, че надали ще е какъвто на мен ми се иска, но поне няма да го правя този театър. — Зададох си въпроса дали Алварес е наясно, че Мигел е другата главна причина за моята оставка, и прецених, че ако наистина бе прегледал досието ми, нямаше причина да крия от него каквото и да било. — Освен това ми харесва един мъж… Колега е, Мигел Паредо… Възнамеряваме да се оттеглим и двамата и да заживеем заедно. — Забелязах как Алварес полека-лека започна да омеква. — И накрая идва и проблемът със сестра ми…
— Проблемът със сестра ви? — Промяната на тона му ме изненада.
— Да, с Вера Бланко. Винаги е вървяла по моя път и сега се обучава. На осемнайсет е и може да постъпва както си иска, но по някакъв начин се чувствам отговорна за нея… Е, никога не ми е харесвала идеята да стане полицай под прикритие. И смятам, че ако аз престана да съм такава, тя ще направи същото.
— Да — замислено кимна в знак на одобрение. — Разбирам, Диана, и ви желая щастие.
След кратка пауза добавих:
— Благодаря ви, че ме изслушахте. Исках вие да сте първият, на когото го казвам. Сега ще отида до студиото да го съобщя на Падиля, но преди това… Преди това бих желала да ви кажа още нещо.
Не мълчах прекалено дълго. Устройството, регистриращо поведението ми, бдеше непрекъснато и не бе особено разумно да „драматизирам“ която и да било ситуация. Така че не придадох някакъв особен патос.
— Оня ден в студиото ви привлякох, без да искам.
Нито помръдна, нито каза нещо. Продължи да гледа напред, докато говорех, а дъждът, който трополеше по колата, подчертаваше паузите между изреченията.
— Аз играех собствения ви профил и най-случайно вие ме погледнахте. На това не бива да се отдава кой знае какво значение. Възможно е да сте мислили дълго върху чувствата си към мен тогава, като ме видяхте, и е възможно също така тия чувства да са приели странни обрати… Но това не бива да ви притеснява. Всичко беше предизвикано от моята маска, не от вас самия. Все едно, без да искате, сте глътнали ЛСД вместо аспирин. Нищо от онова, което може би сте си мислели или даже сънували в тая връзка, за добро или за лошо, както и да сте го преценявали, няма никакво значение, уверявам ви… Дори и че там бях гола или че изобщо съм жена. Можеше да се случи и ако бях мъж, и тогава щяхте да го отдадете на съвършено други причини. Забравете го. Беше просто театър.
Алварес Кореа пое дъх и завъртя глава. Очите му се замислиха, преди да се спрат върху моите. Харесваше ми и си казах, че в неговото усилие имаше и благодарност, затова и се усмихнах.
— Мога ли да ви попитам нещо? — промълви.
— Разбира се.
— Защо най-напред на мен решихте да кажете за напускането си?
— Понеже… — Мина ми през ум да украся отговора, ала предпочетох да заложа на истината. — Защото вие сте един от моите началници, но не се занимавате с онези неща, които правим в студиото. Не ви е работа театърът. Имах необходимостта да го споделя с някого като вас. Вие сте единственото малко по-искрено нещо около мен.
Постарах се да прозвучи като комплимент, но докато слизах от колата, се сетих, че Алварес е политик и вероятно се е обидил от това, че го окачествявам като искрен.
Двамата с Мигел я наричахме „стаята на откровеността“. Имахме си по една във всяко студио. Тук, в Лос Гуардесес, бях дошла веднага след разговора си с Алварес.
— Цяла сутрин съм мислил за теб — тихо рече Мигел.
— И аз за теб.
Пак се целунахме, той ме хвана за мокрото яке и ме притисна към гърдите си. Имаше хубави мъжки ръце, и нежни, и силни. Харесваше ми да ги усещам върху тялото си.
Устните ни се раздалечиха, колкото да се погледнем в очите.
— Как мина? — попита Мигел.
— Добре. Без изненади.
— Как го прие?
— Мисля, нормално. Алварес не е особено многословен. Ясно ти е, нали?
— Тоя вид мъже ти харесват.
— Глупчо! — И го целунах.
Не помня кой от нас двамата ги кръсти „стаите на откровеността“. Предполагам, стана, щом усетихме, че навсякъде из тия студиа ние непрекъснато играехме. Тази стаичка и Лос Гуардесес нямаше прозорци и се осветяваше от единствената крушка, която висеше от тавана. И бе толкова тясна, че ако застанех в средата с разперени ръце, щях да докосна металните рафтове на срещуположните стени, отрупани с вещи от реквизита: огърлици, гривни, шапки, ръчни часовници, очила, мъжко и дамско бельо, даже огромни орхидеи и ситни теменужки, които се подаваха от някакъв кашон. Имаше и една, оставена на пода, разбира се, тоалетна-декор, с която всички, до отегчение, се шегуваха.
И най-затънтеното местенце, колкото и малко да беше, ни служеше да се събираме и да си говорим, далеч от тестери и камери. С Мигел разполагахме с много кратко време и напоследък се срещахме единствено по студиата.
— Разказа ли му за нас? — попита той, като изтри челото ми с движение на гримьор.
„За нас“ прозвуча добре в неговите уста и аз му се усмихнах.
— Споменах му, че съм влюбена в колега. Останалото му е известно. На езика ми бе да му кажа, че си имам работа с едно момче, но като става дума за човек на повече от четирийсет години, брадат и без време побелял, ми се видя малко прекалено…
— Бялата ми коса харесва ли ти?
— Наистина ми харесва, татенце.
Макар и усмивката му да бе очарователна, забелязах нещо напрегнато и сериозно в изражението на Мигел. Знаех, че разликата във възрастта ни го притесняваше.
— Всяко хубаво нещо се нуждае от време, за да се доразвие напълно — отвърна той.
Вгледах се за кратко в очите му и казах:
— Това беше шега. Ти си най-младият човек, когото познавам.
— Не се опитвай да поставяш нещата на мястото им, момиченце. — И натисна с показалец носа ми. Целунах го отново. Беше очарователен. — Във всеки случай — добави той, — като го разкажеш на Падиля, целият свят ще научи.
— Ще станем световноизвестни само за часове.
— Ще го напишат по сайтовете.
— Ченге под прикритие от испанската полиция напуска работа и отива да живее с бивше такова, на преклонна възраст — го подразних.
— Не става: „Известният професор по приложна психология и бивш таен агент от националната полиция Мигел Ларедо свързва съдбата си с млада и неизвестна мадридска полицайка.“
— Прекалено дълго е.
— Тогава… „Известният и привлекателен педагог Мигел Ларедо се жени.“
— Само че няма да се женим — изсмях се аз.
— Не ми идват наум други заглавия. А няма ли заглавие, няма и новина.
— Значи няма и да има.
Мигел бе висок, по-висок от мен, а за мен най-малко можеше да се каже, че съм ниска, а и бе в добра форма. Брадата му бе толкова къса, че трябваше да прокараш пръст по бузата му, за да установиш, че е още там, но затова пък бе бяла като сняг, по-бяла и от гъстата му разрошена грива, което влизаше в контраст с черните дрехи, които обичаше да носи, в днешния ден риза хунвейбинка и италиански панталони, и двете матови и черни. Без съмнение усмивката бе онова, което придаваше смисъл на този ансамбъл, като че цялата му хубост бе предназначена да доставя удоволствие на другите. Вечното изражение на лицето му, което сякаш казваше, мога да те накарам да се спукаш от смях, ме възхищаваше. Винаги, когато го виждах, се сещах за това до каква степен ние, жените, харесваме ония мъже, които никога не са престанали да бъдат деца.
Връзката ни започна през последната година. Дотогава за мен Мигел бе „професор Ларедо“, жива легенда сред нас, испанските полицаи, и бях изненадана и аз, както и всички мои колеги, щом забелязах, че ме заглежда. „Как го направи?“, през смях ме питаше сестра ми Вера, след като научи. Тогава си придадох важност и не отговорих, но ако бях искрена, трябваше да отвърна: „Защото не съм си го и мечтала.“ Бе се случило от само себе си. Затова бе истинско. Ако по онова време имаше нещо реално в моя живот, то бе, че ние се обичахме.
— Добре, и как се чувстваш в тоя забележителен ден? — попита накрая.
— Истината е, че не знам. Всичко стана много набързо. Първо трябва да свикна.
— Разбира се, близко е до ума.
— Продължава обаче да ми е гадно да си оставя работата ми средата.
— Ще ти намерят заместник, нали ти обясних…
— Да, при тия обстоятелства.
— Но не става дума за това, нали?
Тръснах глава и махнах мократа коса от челото си.
— Ще ми мине.
— Имах предвид Воайора…
Смънках нещо за отговор. Бяхме разговаряли по тая тема милион пъти, бях го споделяла десетки пъти със своята възглавница, бях питала стотици огледала. И въпросът продължаваше да си стои непоклатимо на мястото. Воайора. Само споменаването на прозвището му пълнеше гърлото ми с киселини и стомахът ми се свиваше, като да ми бяха инжектирали лайна във вените.
„Но стига толкова. Оставката ти е подадена. Kaput. The end.“
— В края на краищата ще го хванем, дай боже, уверявам те.
— Така е — отвърнах. — Винаги ги хващаме. Само че… Не знам как да го кажа…
— Да, разбирам, взимаш всичко прекалено навътре, сякаш си е само твое, и го превръщаш в най-силното си желание, като че останалото изчезва… затова ти е трудно да го забравиш. На мен ми се случи същото, щом си дадох сметка, че трябва да пусна кепенците.
— Да, сигурно е това — отговорих аз с нежелание. На Мигел, като на почти всички мъже, му доставяше удоволствие да вярва, че познава жената до себе си абсолютно и в подробности, а и трябва да си призная, че много често улавяше и най-интимните ми помисли, но нещо вътре в мен винаги се бунтуваше срещу тая му увереност.
В тоя момент вратата се отвори и се показа едно съвсем младо момиче, нисичка, руса, с бледосини очи, косата й бе събрана на къса бухнала опашка. Бе с халат, от ония, които слагахме по време на почивките, а на шията й висеше червената карта, която удостоверяваше каква е тя. Но аз нямах нужда да чета написаното там име, за да узная, че това е Елиса Монастерио. Водеше със себе си момченце на десет или единайсет години, симпатично, облечено по същия начин.
— О, извинете, мислех, че няма никой — каза тя и се изчерви. — Исках да намеря нещо от реквизита за него. Артур е нов и е малко объркан. — Сложи ръка в косата му. — Не знам дали не преча…
— Не, влизай — каза Мигел.
— Здравей, Диана — усмихна ми се Елиса. Кичур коса падна върху очите й.
— Здравей, Елиса.
Елиса Монастерио беше съквартирантка на сестра ми и най-добрата й приятелка. Винаги се бях интересувала за всичко около Вера, така че се бях постарала да посъбера информация и за нея. В отдела имаха Елиса за добро момиче, въпреки че беше склонна към кариеризъм.
— Как си, Диана? — попита, докато сваляше кутии от лавиците.
— Добре, благодаря. А ти?
— Много работа, но съм добре.
Настъпи миг на конфузно мълчание. Помислих си колко любопитен е животът на агентите под прикритие: и аз, и Мигел бяхме правили, или бяхме позволявали да правят на нас, такива смешни, немислими, перверзни неща, че ако вземехме да ги разказваме, доста щяхме да впечатлим рецидивистите по затворите. И очевидно продължавахме, като бивши алкохолици на групова терапия, да се притесняваме от всяка глупава, мълчалива пауза.
— Бързо ще свършим. — Привлече детето към себе си и почна да рови из кашоните. — Я да видим, имаме нужда от малко цветя…
Истинското име на момчето не бе Артур. Дженс препоръчваше по-младите сътрудници да се назовават с имената на детските образи в едно от първите произведения на Шекспир, „Крал Джон“. И така това прозвище стана популярно. Артур е наследник на короната, но кралят заповядва да бъде убит, след като го ослепят с нажежено желязо. Според Дженс в сцената с това мъчение се съдържат ключовите отговори в маската Невинност.
Запитах се, докато го наблюдавах с миниатюрните му гуменки да се надига на пръсти, за да погледне вътре в кашона, от кой затънтен ъгъл на живота е дошъл този Артур, каква е драмата, застигнала родителите му, ако изобщо ги имаше, за да изберат такава съдба за детето си. Защото по принцип да поставиш няколко души в беда, за да спасиш всички останали, е допустимо, само че не виждам нормален човек, който да го направи със собственото си дете. Дженс без съмнение гледаше на тези Артуровци като на част от целия албум със снимки на кандидати. Неговата гледна точка бе свързана единствено с предстоящия спектакъл.
— Мисля, че тези ще свършат работа — каза Елиса с най-разнородни изкуствени цветя в ръце и някакви гумени ленти. — Извинете още веднъж. — Обърна се, като остави зачервената си усмивка във въздуха.
— Не знаех, че днес има часове по теория — изкоментирах случая, като останахме насаме с Мигел.
— Не са по теория. Профайлърите се опитват да прилагат нови техники за Воайора. Падиля иска резултати, колкото се може по-скоро.
Прекъснах го:
— Падиля ще вкара в играта с това чудовище ченгета без опит?
— Не, не, не — светкавично ми отвърна, — Артур е друг случай.
— Не става дума за детето.
— Елиса не е чак толкова по-млада от…
— Говоря за липса на опит, не за възраст, Мигел. Знам, че Елиса е на осемнайсет, като Вера. Тя й е близка приятелка. Но по колко случаи е работила наистина? Спомням си за един фалшификатор на кредитни карти, което не може да има нищо общо с Воайора!
— Господи, това е работа на ония по профилите. Моята се състои в…
— Единственото, което бих искала да зная — го прекъснах, — е защо никой не ме е уведомил, че характеристиките на Воайора са се променили до такава степен, та е станало възможно по случая да започнат да работят и хора без опит.
— Постоянно се изменят, боже мой! Тоя тип не прилича на нито един от тия, които преследваме от години… И всичко е поверително. Аз също едва вчера научих, че днес трябва да се занимавам с Елиса и тази нощ да я пуснем по следите му…
— Господи!
— Падиля и Алварес вече го сънуват това животно.
— Аз също — добавих.
— Ето там ти е грешката — повиши тон Мигел, но веднага се овладя. — Хиляди пъти съм ти казвал, че в тая професия не може да се вманиачаваш, нито пък има място за някакви чувства…
— Тая професия вече не е моя професия. И не се дръж с мен като наставник.
Настъпи тишина и съжалих за грубостта си.
— Извинявай — казах.
— Нищо, няма нищо.
— Не искам така да си говорим.
— Не, разбира се. Но имам чувството… че ти заряза всичко малко прекалено бързо.
Замълчахме. После Мигел добави:
— Ще кажа на Падиля да те задържи, докато приключи работата по Воайора… Като го хванем, можеш да напускаш, стига да поискаш.
Предложението му, дошло изневиделица, ме вбеси отново.
— Това е абсурдно. Ти беше човекът, който най-много настояваше да зарежа всичко. Да тръгна от нулата, да живеем на първо време само с твоята заплата… Това да ти говори нещо?
— Не отричам.
— И?
— Само че не искам остатъкът от живота ти да премине с тоя трън в петата… Повече от ясно е, че непрекъснато те гложди желанието да го хванеш… Продължавай напред тогава. Не одобрявам, но още по-малко ще ми хареса пък това да се превърне в неосъществената ти цел в живота, която…
— Неосъществените ми цели тук нямат нищо общо. — Стиснах зъби. — Напускам, защото ти го поиска от мен. Не ме ли поддържаш?
Всякакви следи от нежност бяха изчезнали от лицето му. „Пак се насра, драга ми Диана, патка с патка“, си дадох сметка.
— Не — каза.
— Не, какво?
— Не те поддържам и освен това ми е обидно да ми задаваш този въпрос. Искам да оставиш работата си, ако се отнасяше за някаква друга професия, никога нямаше да ти се бъркам.
Знаех за какво става въпрос и не казах нищо. Въпреки това не ми харесваше да ме закрилят чак толкова. Загрижеността му към мен приличаше на леко докосване до някаква особено чувствителна част на тялото, и приятно, и в същото време притеснително.
— Знаеш ли — продължи той, — Падиля е говорил преди малко с Клаудия Кабилдо… Разбрах какво е положението…
Наведе глава и за известно време виждах само бялата му коса. — Мислех си, че… че не искам да се превърнеш в нещо такова, за нищо на света, да, имала си нещастието да те споходи тази съдба, да… Но не желая да продължаваш, Диана. А сега повече от всякога…
Психар, наречен от нас Ренар, преди три години бе заловил Клаудия Кабилдо. От време на време ходех при нея и знаех какви бяха последствията от онова, което й беше сторил. В тоя момент обаче не исках да си го спомням.
Поех дълбоко въздух в паузата, която последва, и се опитах да прозвучи меко:
— Няма да продължавам, Мигел. Вече взех решение. Казах, че зарязвам това, и ще го направя. Предполагам, че имам нужда от малко време, за да го осмисля…
— Приказваш, като че ли се разделяш с някакво гадже — иронизира ме той.
Замислих се за миг. Не го бях виждала от тази му страна.
— Струва ми се, Виктор Дженс го беше казал, че да зарежеш някого, когото мразиш, е все едно да оставиш тоя, в когото си влюбен — добавих. — И в двата случая те изпълва чувството за празнота…
— Виктор Дженс е свиня.
Прихнах.
— И ти не оставаш назад — отговорих и си помислих, че не можеш да не обичаш мъж, способен да те разсмее, когато ти е толкова зле. — Ще оживея и без да съм ченге, с твоя помощ.
На моменти имах чувството, че съм главна героиня в някакво романтично, тъпо, кухо произведение. Прегърнахме се и ми хрумна, че така, точно в този миг, трябваше да се разнесе музика. Почувствах се удобно и обичана, притисната към силните му гърди от двете му ръце, като загърната с приятна копринена пелерина, но в същото време се усещах глупава и слаба, сякаш част от мен не бе съгласна с това себеотдаване. Като куче, което подлага корема си да го почешат, но и дебне, за да ухапе ръката.
Пусна ме и ми се стори, че го обзема срам. Направи се, че разглежда обложката на някакъв видеодиск, който остави на влизане в „стаята на откровеността“ върху лавиците, запис на сцена от Алтеа, с участието на професионални ченгета под прикритие във ФБР. И си спомних за онова, което бе казал Дженс за случая: „Тоя филм е от времето, когато ФБР бе сериозна институция.“ Вече от две години работеше на новото си място, след като на четирийсет се бе оттеглил от поста ченге под прикритие. На неговата възраст болшинството от нас бяха или избити, или напълно изпаднали в дупка. И става дума за почти всички, които не бяха имали благоразумието да се махнат навреме. Мигел очевидно бе излязъл читав от тази клопка.
Спря да разглежда диска и се обърна към мен. Онова, което забелязах в погледа му, ме накара да потръпна.
— Има… и още нещо, Диана… — промълви. — Падиля не искаше да ти го каже… — И мъчително преглътна. — Става думи за сестра ти.
Всъщност никак не е лесно да се движиш свободно тук, из Лос Гуардесес, както впрочем и в което и да е полицейско студио. И не че съществуваше някакво особено наблюдение от въоръжени агенти и суперсложни електронни системи, защото и най-модерната технология може да бъде преодоляна от още по-новата, и най-добре подготвените хора могат да бъдат неутрализирани от още по-добре обучените.
Сградата сама по себе си не представляваше нищо впечатляващо. Това бе бивша селскостопанска ферма на около петдесетина километра на североизток от Мадрид. Беше двуетажно каменно здание с обширно подземие. Когато имахме сеанси, се пълнеше с коли и камиони пред входа, като в края на деня всичко и всички изчезваха, не оставаше и следа, че там нещо се е случвало, единствено може би дреболиите и „стаята на откровеността“ и някоя и друга мебел. Случайно попаднал посетител би помислил, че се е снимал филм. На входа, при портала на паркинга, обикновен служител по сигурността искаше пропуск, след като тържествено ни поздравяваше. Нищо повече. Нито специално обучени кучета, нито снайперисти, нито бодлива тел. И въпреки това, като и разказа от Кортасар, тежко му на оня, който се опита да проникне в „завзетата къща“ по време на сеанси с агент под прикритие.
Когато Мигел ми каза всичко това, стиснах зъби, обърнах се и излязох от „стаята на откровеността“, без да продумам, без да отдавам внимание на това, че се опитваше да ме спре, също и на минаващите около мен колеги и техници. Забила поглед в земята, както обикновено се движехме из студиата, без да се заглеждам в никого, без да разговарям пресякох коридора и преди да вляза в салона за почивка (широко помещение с маса за пинг-понг, няколко спортни тренажора и портативен автомат за разхладителни напитки), поех по стълбите за студиото в подземието. На дъската пред входа в края на стълбището бе изписано заглавието на маската, която в момента репетираха: Оргия. „Звучи добре“, набързо бе добавил някой шегаджия отдолу с разкривени букви. Аз лично не бях зависима от този синдром, но известни жестове от това представление можеха да ми повлияят и бях благодарна, че го бяха обявили. Бутнах вратата и потънах в мрака.
На четири от сцените осветлението бе запалено, имаше по двама-трима души на всяка една. Най-младите бяха на първата, а на останалите три — по-възрастните. На всички се играеше Оргия и атмосферата беше тежка, някак лепкава. Из пространството се разнасяха пъшкания и насечени фрази, почти всичките от текстове на Шекспир, примесени с кратки напътствия от страна на наставниците. Тръгнах напред, заобикаляйки човешки фигури в тъмнината, докато стигнах до последната сцена.
Там бе сестра ми. Декорът се състоеше от няколко бъчви, осветени с прожектори, и Вера пълзеше по пода край тях. Докато я наблюдавах, се присъедини Елиса Монастерио. Двете бяха голи и подхванаха някакъв танц с престорени милувки, сякаш им беше изрично заповядано да не се докосват. Елиса го правеше страхотно, съвсем професионално, но със съжаление забелязах, че Вера бъркаше по простата причина, че го изпълняваше претенциозно. Влагаше умисъл, което беше грешка на начинаещ. Все още не си даваше сметка, че работата на ченгето под прикритие не е да измамиш другия, а самия себе си. Нашата сила бе в това да не съзнаваме силата, която притежаваме. Елиса също беше начинаеща, но нямах никакво съмнение, че тя ще стане ченге от класа. За разлика от нея Вера бе твърде зелена.
Когато дойде моментът да изиграят сцената с маската — диалога между Глостър и Ана от „Ричард ПГ“, Елиса го направи по прост и прекрасен начин.
— Мрак твоя ден да скрие, смърт да грабне живота ти!
Вера отвърна на репликата:
— Недей да се проклинаш — за мен си ти и двете!
Етюдът бе едно почти безобидно упражнение от групата ФОКС. И при обичайни обстоятелства не би ми подействало, но в момента се почувствах, сякаш бях изпила чашка силен алкохол. И се досетих за нещо, което никога преди не ми бе минавало през ум: маската Оргия целеше образът на агента да бъде отхвърлен от съзнанието на жертвата и по тоя начин тя да се ангажира. И пак по същия механизъм действащото лице Ана да се остави на безподобния Глостър да бъде прелъстена въпреки ненавистта си към него. И фактът, че единият от участниците бе моята сестра, улесняваше многократно собственото ми ангажиране, в резултат на което желанието ми нарастваше. Реших да ги прекъсна. Не можех да допусна в никакъв случай да бъда прелъстена от собствената си сестра.
Намесих се и много лица се извърнаха към мен. Наставникът, мускулест тип със силен немски акцент, направи отегчена физиономия, но ми разреши да говоря „по спешност“ с Вера. Тръгнахме към гримьорната и ми стана неприятно от това, че Елиса ни последва, сякаш беше неразделна част от моята сестричка или искаше да я предпази от евентуалното ми влияние.
Гримьорната бе тясно помещение с черни рафтове и класическо огледало на стената, оградено с крушки и тоалетка. Имаше окачени халати, но не посегнахме да се наметнем нито тя, нито аз. Елиса, очевидно с намерението да измисли оправдание за своето присъствие, се зае да си слага някакви мрежести чорапи. Вера извади шал от лъскава коприна и го уви около себе си. Подхвърляха си съзаклятнически усмивки.
— Ели ми каза, че те е видяла с Мигел. — Вера бе видимо доволна. — Хареса ли ти нашата сцена?
— Можем ли да говорим с теб насаме? — попитах без заобикалки.
— Разбира се, щом е лично. — Играеше си с шала, криейки гърдите си. — Като сестра със сестра?
Ясно ми беше, че се опитва да ме подразни, но аз не откликнах.
— Няма нищо — каза Елиса с котешка измамна любезност, докато поглаждаше някаква лампа, оставена до вратата. — Излизам.
Постави показалеца си върху устните, целуна го и докосна с него устата на Вера. Минавайки край мен, ми хвърли дяволита усмивка. Върнах й я обратно. Не й бях ядосана и да си кажа истината, нито пък на Вера. И двете бяха много млади и се наслаждаваха на работата си. Като всички нас. Бях минала оттам и познавах този период от занаята: удоволствието да можеш да влияеш върху другите, да постигаш онова, което искаш, с едно движение или дума. Да живееш с бляна, че един ден ще бъдеш господар на собствената си съдба и тази на околните, както проклетия крал Ричард III от трагедията на Шекспир.
Насаме с мен Вера промени поведението си и показа нетърпение. Уви шала около шията си и се обърна да облече халат.
— Давай бързо, сестричке — каза. — Трябва да продължим сцената.
За миг останах загледана в нея. Почти ме трогна младостта й, гладката й и блестяща кожа. Вера не беше висока като мен, но имаше прекрасно тяло. Косата й, за разлика от моята, дълга до раменете и на цвят ръждива, бе почти черна и влагата от душа, който скоро бе взела, я правеше още по-тъмна. В гръб изглеждаше по-зряла, защото малките й гърди и грейналата усмивка издаваха невинност, затова пък физическите тренировки подчертаваха мускулатурата й. Харесваше ми да я гледам. Обичах я с цялото си сърце. Живяхме заедно, докато станах ченге на петнайсет, но бях решила да не я изоставям никога повече. И да я закрилям.
— Сигурно се досещаш какво искам — казах решително.
Бе свалила халата от закачалката, ала не си го беше сложила. Когато се обърна към мен, част от косата й бе паднала върху лицето.
— Значи знаеш. Бях сигурна, че добричкият ти Мигел не умее да си затваря устата…
— И понеже знам, сега съм тук, за да ти заявя, че няма да стане.
— За твоя информация Вера е на осемнайсет години и идния месец ще навърши деветнайсет — отвърна ми тя, като наблегна на цифрите. — Остави ме да си живея живота.
— Именно това е, което желая да направиш, да живееш. И затова няма да вземеш участие в хайката срещу Воайора. Само това исках да ти кажа. Ще се видим после.
— Като се обърнах, думите й ме заковаха на място.
— Можеш да се ухапеш по задника, сестричке!
— Ще говоря с Падиля и тогава ще видим.
— Нямаш никакво право да ми казваш какво мога да правя и какво — не.
— Аз съм човекът, който има всички права върху тебе най-много от когото и да било на света. И освен това знам какво говоря.
— Аз също знам.
— Дори идея си нямаш.
— И какво знаеш?
— Че просто не си подготвена за това.
— Падиля смята, че съм! — Започваше да губи самообладание. Аз това и целях, да побеснее, за да й отворя очите, че още е дете.
— Недей да крещиш. Това, което интересува Падиля, е да си оправдае заплатата в края на всеки месец и да съкращава разходите. Намалиха парите за ченгетата със стаж и ползват стажанти. Това е положението, това си е негова работа. Но ти ще играеш с мен.
— И как ще го постигнеш, Диана? — Направи физиономия, от която ме заболя, защото ми напомни за мама, когато се запънеше за нещо. — Ще легнеш с него в замяна на това да ме изрита? Ще изиграеш една Оргия, като ония, дето ги правеше заради Дженс?
Не ме засегна всичко, което наговори. Знаех, че ми завижда за стажа при професора.
— Падиля ще направи каквото му кажа.
Тоя прост отговор я стресна. Лицето й заприлича на настъпена заледена локва. Стана ми мъчно, като я гледах как сменя тона и прибягва до други средства.
— Слушай, от колко време се готвя и съм сигурна, че ще мога да го направя… Елиса ме е виждала и тя ми вярва също. Снощи одобриха и нея. Работили сме през цялото време заедно.
Мислех да й кажа, че Елиса също не става за тая работа, че да я пратят да издирва Воайора, е все едно да й вържат очите и да я пуснат по ръба на някоя пропаст, но реших да й дам глътка въздух. Знам какво й струваше да ме моли. Сестра ми бе подвластна на синдрома Искане и това не й беше силата. Винаги съм била убедена, че ако има късмет, ще се събере с някой (или някоя, беше ми известно, че с Елиса са нещо повече от приятелки), от когото ще изисква, така както и от мен, да се държи като кротко агънце.
— Моля те само да ми бъде дадена възможност, Диана. Имай ми доверие, моля те. Цял живот си гледала на мен като на малко дете, за което работата е вид забавление… Не го правиш с лоши намерения, знам… Грижиш се за мен, искаш да си ми закрила и съм ти благодарна за това. Само че аз вече не съм момиченце — каза го с цялата сериозност, на която беше способна, и свали от себе си халата, може би за да ми покаже каква жена, според нея, е станала. — Работата е целият ми живот. Също като при теб… И ти й отдаде всичко от себе си, нали? Правила си и ужасни неща… не помниш ли… Заради мама и татко, заклевам те в паметта им… Ти си най-доброто ченге на земята и това никога няма да го зарежеш… Не ме карай да го правя аз.
Бе настъпил моментът, който очаквах. И без изобщо да променям тона, казах:
— Вера, аз напускам.
Погледна ме, сякаш бях някакъв призрак.
— Какво?
— Тук съм, за да си подам молбата за напускане. Вече говорих с Алварес.
— Ти… това… сериозно ли го казваш?
— Напълно.
— И кога го реши? — Произнесе го с тон, като че ли ставаше дума за нещо ужасяващо.
— Обмислям го от месеци. Но го реших миналата седмица.
— Аз… аз не знам нищо…
— Защото не искаш да знаеш, сега, като стане официално, ще знаеш.
Освен Вера и Падиля възнамерявах да уведомя и други хора. И една от тях бе Клаудия Кабилдо.
Също и господин Пийпълс, само че по телефона.
Никога не бих отишла лично при него, дори и по такъв въпрос. Само от мисълта, че можех да се изправя лице в лице с него, ме побиваха тръпки от главата до петите и студена пот избиваше по гърба ми. Ще му съобщя по телефона. И ще бъде кратко.
Вера завъртя глава като замаяна.
— Но… защо?
Вдигнах рамене.
— Искам да водя нормален живот с Мигел. Струва ми се, че и аз имам право на това.
— И ще зарежеш Воайора? — Зададе ми тоя въпрос, сякаш ставаше дума за любимия ми човек. — Ще го оставиш да прави каквото си поиска? Какво, по дяволите, те прихваща?
— Внимавай какви ги говориш — й отвърнах. — И за да съм точна, ще ти кажа, че ми омръзна да живея с омраза. Сега искам да видя какво е животът, когато обичаш някого. За разнообразие. Съветвам и теб да го направиш. На тая земя има и други неща и е добре да опиташ. Искаше да се занимаваш с кино, помниш ли, и си мечтаеше за това? Защо не пробваш? Мога да ти помогна. Имам пари…
— Не ти ща скапаните пари — отвърна тя и бавно си навлече халата. В огледалото зад гърба й видях как изважда дългата си грива и я спуска отвън… Поведението й вече бе друго: чувстваше се дълбоко обидена и отвратена.
— Вера — добавих тихо. — Можем да поживеем нормални, двете…
Някой почука и вратата се отвори. Бях близо до нея и за малко не ме блъсна по гърба. В процепа се показа издълженото лице на Елиса Монастерио.
— Извинете. Ще се бавите ли още много? Вера, Херман иска да продължим нататък.
В един глас й отговорихме „ей сега“, а тя ни погледна подозрително и, по мое мнение, нахално. Бях уверена, че Вера и до тоалетната няма да отиде, преди да каже на „Ели“, и тази интимност ме дразнеше. Когато вратата се затвори, сестра ми очевидно се бе успокоила.
— Да направим така — каза. — Нека продължа с Воайора. Като го хванем, ти се заклевам сериозно да помисля да оставя тази работа.
Опитах се да запазя самообладание.
— Вера, тоя тип е най-опасният престъпник, който се е мяркал около нас от много дълго време. Профайлърите дори не могат да го разгадаят…
— Нищо няма да ми се случи, това ти е ясно. Никога няма да клъвне на такава като мен, без опит. Ти сама го каза. Падиля ни използва, за да си попълни щата. Чакат го тоя да падне в твоите ръце… — За миг замълча. — Или на някоя от вас, ако теб те няма… А аз просто искам да участвам. Известно ти е, че мога да послужа за примамка. — В гласа й се долавяше нотка на огорчение, сякаш не е била забелязана сред тълпата почитателки около някоя кинозвезда.
Но допускаше грешка, разбира се. Защото Воайора бе вълк сред стадо от агнета. Той си ги избираше. Посочваше си ги с пръст и после ги разкъсваше.
— Само това те моля — настоя. — От четири години се готвя да стана агент под прикритие.
— Никога не съм искала да ставаш такава. Само че ти повтаряш всяко нещо, което правя аз.
— Обаче вече съм, и то е единственото, което за мен има някакво значение. Остави ме да опитам, моля те, Диана.
„Дрога“. Така наричаше Дженс това, в което в края на краищата се превръщаше тази работа. „Откриеш ли перверзното усещане, че постепенно отравяш тоя, когото мразиш, повече не си в състояние да се откажеш от него.“ Това опиянение се четеше в очите й. Бях наясно, че никога няма да я напусне.
Погледах я мълчаливо: осемнайсетте години, олицетворени от едно гладко, мъничко телце, изпълнено с изпепеляваща воля за справедливост, такава, каквато бях и аз на нейната възраст. И казах:
— Съгласна съм, но хванат ли го, напускаш наистина.
— Разбира се. — Личицето й светна. — Заклевам ти се.
Неочаквано се хвърли върху ми. Усетих отблизо младостта й да обгръща раменете ми, гласчето й повтаряше „благодаря“, ръцете й ме мачкаха, почти се задушавах. Такава беше Вера.
— Знаеш ли? — Дръпна се назад и ме погледна с грейнали очи. — Понякога си мисля, че не го правя заради мама и татко, а заради себе си… Аз да се почувствам добре.
Знаех, че е права. Всъщност ние никога не се жертваме. Вършим онова, което желаем, което винаги сме искали. Избираха нас, защото ни правеше удоволствие да унищожаваме ония, които се опитваха да унищожат всичко около себе си, и изцяло се отдавахме на това. Бяхме като бомби, заредени с отмъщение, и не ни интересуваше, че ще се взривим, стига да станеше на подходящото място. Отметнах косата от лицето й. Усмихнах й се.
— Добре, ще говоря с Падиля за моето напускане, теб няма да те споменавам.
— А ако той отвори дума за мен? — плахо попита тя.
— Ще му кажа, че си свободна да правиш каквото искаш. Че вече си голяма, нали така? Сега се връщай на сцената, после ще говорим.
Усмивката й ме съпроводи като бодигард, докато напусках гримьорната. На първите три сцени продължаваха с „Ричард III“: мъже с мъже, мъже с жени и деца. На последната Елиса Монастерио чакаше сестра ми и когато ме забеляза, ми отправи убийствен поглед. Подминах я. Не се обичахме, ала това не ме вълнуваше. Изчаках, докато Вера се върне, и се приближих до Олга Кампос, координаторка по обучението. Наблюдаваше ги и пиеше чай.
— Олга, извинявай, че те безпокоя, но искам да се видя с Падиля. Ти винаги знаеш къде е. Можеш ли да го викнеш?
Преди да се издигне на сегашната си длъжност, което, според хорските приказки, бе постигнала благодарение на любовните си отношения с Падиля, Олга също бе ченге под прикритие, и то много добро. Беше по черен пеньоар, черен като къдравата й коса, и лицето й сякаш плуваше сред мрака, все едно поставено в бялата картонена чашка. Вдигна черните си вежди и едва-едва ме погледна над ръба на чашата.
— Спешно ли е, Диана, до гуша съм затънала в…
— Да, много е спешно. Искам да го помоля да уволни сестра ми от отдела, при това светкавично. Без компенсации и обезщетения. Искам само да я уволни.
Най-после бях успяла да привлека вниманието й. Отдръпна чашата от лицето си и ме погледна нахално. Олга се чувстваше нещо като заместник на върховния, зъбите й бяха големи, както впрочем и думите. Сякаш бе царицата на бала с начинаещи питомци.
— Какво ти става? — изсмя се тя. — Да не мислиш, че Падиля ще ти обърне внимание? Ама че си загубена!
— Ако не ми обърне — продължих кротко, — или не го направи достатъчно бързо, ще говоря с медиите. Уверявам те, че ще им бъде много интересно да си поприказват с мен. Ще им разкажа за тия сцени, за подземията, като това мазе тука, дето обучават малолетни, за да работят после в полза на правителството, за младежите и девойките, които се учат как да бъдат примамка за откачалките, а също и за всяка една от операциите, в които съм участвала. И снимки ще ми направят. Направо ще са очаровани.
Не вярвах, че някой може да ни чуе. По сцените непрекъснато се говореше и жестикулираше. Колкото до Олга, тя все така ме гледаше с уста, разтегната в усмивка, изложила на показ почти всичките си конски зъби. Знаех, че не ми вярва: предателството чисто и просто не се вместваше в логиката на нашата професия. Все пак се надявах, че заплахата ми поне малко ще я стресне. Посочи ме с пръст.
— Това не беше никак остроумно, глупачке. Наемам се да го накарам да ти тегли един ритник в задника. Ще си загубиш работата.
— Вече съм я загубила — отговорих. — Ти само го повикай.
Оставих я и се дръпнах встрани. Вера и Елиса бяха в пауза и слушаха бележките на наставника си, но Елиса използва момента да ми хвърли подозрителен поглед, сякаш се досещаше какво се каня да направя.
Диана не се харесваше на Елиса Монастерио.
Това й се въртеше в главата, докато вървеше по пустите улици, прегърбила се, свила ръце пред гърдите си, но не заради студа или че беше леко облечена, а по причина на онова, което се случи в Лос Гуардесес. „Надута пуйка. Глупава фукла, която живее от лихви. И сега, понеже излиза в пенсия, не желае сестра й да продължи тук и да я засенчи.“
В същото време си даваше сметка, че не е особено справедлива в оценката си. Естествено бе Диана да е подчертано благосклонна към сестра си и да я подкрепя при всички случаи. Тя също би я защитила при нужда. Беше вярно също така, че Вера е начинаеща, че все още продължават да я изненадват екстравагантностите в работата и да я плашат разни неща в обучението, но бяха ли това причини, достатъчни да й захлопнат вратата под носа?
Не се притесняваше да признае пред самата себе си ревността, която изпитваше от това, че Вера издигаше Диана на пиедестал. За Вера на този свят нямаше по-важен човек от сестра й и дори не се учуди, когато преди три дни, на излизане от Лос Гуардесес след упражненията и след едно събрание с Падиля, тя се разплака на рамото на Елиса, споделяйки с нея лошата новина:
— Падиля каза, че трябва да поработя върху стила си…
— Стила ли?…
— Ще ме остави в резервите… но вероятно няма да мога да продължа с оперативната работа…
Вбесена и неприятно изненадана, Елиса я прегърна и нежно я целуна по косата.
— Значи сестричката ти в края на краищата упражни своето вето — изрече през зъби, ала направи грешка. И Вера възнегодува:
— Не е вярно. Диана няма нищо общо. Падиля си го е решил, и то днес…
— Странно, точно в деня, когато сестра ти дойде в Лос Гуардесес да говори с Мигел…
— Елиса! — В погледа й (Елиса много добре го помнеше) се четеше и молба, и ярост. — Както вече ти споменах, сестра ми промени намеренията си. Обеща ми, че няма да му казва нищо.
„Обещала била! Като че думата й е закон!“, помисли си Елиса с яд, като си спомни как бедничката Вера се бе хвърлила на леглото в тясното жилище, което двете си поделяха в Леганес, и се бе разридала безутешно. Цялото й бъдеще, смачкано и изхвърлено на боклука за по-малко от минута. И защо? Защото Падиля беше едно гадно копеле, с отвратителен характер, озлобяло още повече от факта, че дъщеря му е инвалид. Това Елиса го знаеше, но също така добре знаеше, че като началник-отдел той никога нямаше да си промени мнението за Вера, ако Великата сестра не се бе намесила. Беше напълно сигурна, че всевластната и влиятелна Диана Бланко, една от най-добрите полицайки в Мадрид, бе отговорна за решението, постановено от Падиля.
Можеше да прости на Диана, че е спечелила цялото възхищение на Вера, но никога нямаше да й прости, ако й причинеше и най-малката неприятност. „Макар и да си й сестра, макар и да си Диана Бланко, нямаш право на това.“ Обожаваше Вера и в известен смисъл се чувстваше отговорна за нея. И щом Диана искаше да изпълнява ролята на майка, каквато Вера така и нямаше късмета да има, то Елиса приемаше да бъде нейна истинска по-голяма сестра. Сестра, чиято близост с Вера Диана никога не би могла да постигне.
За миг се спря. Бе стъпила накриво върху нестабилна тротоарна плоча и за малко не изгуби равновесие. Бе обута в абсурдни обувки с дебели подметки, целите оплескани с кал, от ония, които в театъра наричаха „кундури“. Тихият дъждец, който не бе спрял цялата нощ, сега се бе усилил и усещаше капките върху стегнатата си, сложно завъртяна плитка. Задникът й беше замръзнал, но в това нямаше нищо чудно при разголеното й дупе, дето се показваше от горната част на плитките й пурпурни панталони от тънка изкуствена материя — бяха много секси, плътно прилепнали по тялото й и едва се задържаха на кръста й, ала след като няколко нощи се бе измъчила с тях, накрая свикна. Целият й гардероб се състоеше от дрехи, предварително подбрани, за да привлекат евентуално Воайора. Харесваше й да се облича така, независимо от това как се чувстваше в тия маскарадни костюми и колко е студено навън. Освен това бе и дрогирана. Не че имаше нужда, дори и след трите поредни нощи, през които правеше едно и също нещо, но никога не бе излишно да вземеш по някоя таблетка от ония, дето успяват малко да те замаят, без да ти се доспи: призаприм, диалдрен или каквото и да е друго подобно. Все вършеха работа. Понякога хапчетата забавяха движенията й и походката й ставаше неуверена, леко разкрачена, за да пази равновесие, но пък я отпускаха и образът, който пресътворяваше, не страдаше от нервното й напрежение.
Защото то наистина я измъчваше.
А и как иначе. Трудно е да запазиш спокойствие, когато знаеш, че онзи тип може да те причаква там зад ъгъла.
Много пъти си бе задавала въпроса дали „професионалисти“ като Диана Бланко употребяват наркотици. А беше ясно като бял ден, дявол да го вземе, че употребяваха. Имаше маски и роли, при които се налагаше малко да приспиш самоконтрола, дори да оставиш конят да препуска без ездача на съзнанието. Не че тя самата беше в състояние да се управлява на автопилот, защото бе все още неопитна, но всички тайни агенти се дрогираха, и не само за кураж. Работата им бе необичайна, макар и много вълнуваща.
Замисли се отново за Вера, дълбоко разстроена от глупавото решение на началството. Обеща си да отиде да разговаря с Падиля още на следващия ден. Дори нищо да не постигнеше, поне щеше да подразбере дали това се е случило под въздействието на Диана Бланко, или пък да се вслуша в коварния си вътрешен глас, който й нашепваше: „Забрави за тия глупости. Какво ще промениш? Диана Бланко вече не е в състава, напусна, а колкото до Вера, какво си въобразяваш? Че ще я върнат само защото ти ще й докажеш, че е станало с ходатайството на Диана ли? Глупости, най-много да те изхвърлят и теб.“ Тръсна глава и прогони черните си мисли. Прекалено много обичаше Вера, за да си послужи с нея само за установяване на истината.
Устните й бяха изпръхнали под червилото, а лицето й бе мокро от дъжда. Беше стиснала с две ръце преметнатите дръжки на чантата, в която не носеше нищо съществено. Бе най-обикновен театрален номер, предполагаше се, че дългите кожени ремъци, кръстосани върху голото й рамо, което се подаваше от електриковосиньото боди, трябва да представляват привлекателна гледка за подвластните на Жертвоприношение. Поне на теория.
Мина покрай някакви бидони, мръсни като цялата улица. Тя самата се чувстваше мърлява и кална както всичко наоколо, сякаш нечистотиите валяха заедно с дъжда отгоре. Единственото сигурно нещо бе, че върви точно по тротоара, зад който щеше да се разгърне гигантският амфитеатър в древноримски стил, един от най-амбициозните проекти в Мадрид, който като че ли никога нямаше да стане реалност. Хората го наричаха „Цирка“, което според Елиса бе повече от удачно прозвище, тъй като изразяваше същността на тоя циркаджийски спектакъл с недвижима собственост, в който участваха и частни фирми, и Общината. Мнозина го сравняваха с онова строителство, което се развихри след бомбата 9-N преди петнайсет години — прекалено колосално начинание, чийто край не се вижда. Междувременно наоколо нямаше нищо, което да прилича поне малко на театър, само купчини пръст, докъдето погледът стигаше, един огромен ров, заобиколен от далечната страна с арки, а по средата осеян със сложни хищни строителни машини, които нощем наподобяваха парализирани чудовища. Това място в южните предградия на града се беше превърнало в средище на голяма част от нощната градска фауна. Трафиканти, организирани или полуорганизирани банди и проститутки се появяваха и изчезваха в „островчета“ от светлина под неоновите лампи и пред бляскавите реклами, окачени по оградите. Нарядко призрачни автомобили пресичаха мръсните улици и единствено автобусите изглеждаха изпълнени с живот. Спираха, избълваха съдържанието си от младежи и продължаваха по пътя си, прилични на мукавени кутии за обувки, украсени с електрически крушки. Под каменните арки в зимните нощи се различаваха огънчетата от цигарите на шляещите се. Никой не минаваше случайно през тази пустош, освен да си набави нещо за ядене, човешко тяло или дрога. Надали това място подхождаше на самотно момиче, но бе предпочитано от профайлърите за лов на боклуци. „Лизна ли те Цирка, Елиса?“, я бе попитал в понеделник вечерта, докато се преобличаше в гримьорната, Начо Пуентес. „Но не се притеснявай, малко вероятно е нещо да ти се случи.“ Което означаваше, че някоя нощ можеше да си пукне из тия места и от нещо друго. Не беше задължително да е от Воайора.
Всичко това бе ясно на Елиса и тя го приемаше изцяло. Бе една от участничките. Все още беше начинаеща и в Лос Гуардесес пълзеше мълвата, че девойки като нея ги използват единствено за параван. „И какво от това? Нали всички са започнали така? И кумирите като Диана Бланко, Клаудия Кабилдо, Мигел Ларедо или Олга Кампос, нали?“ Ако бе наистина необходимо да си пропилее три нощи в седмицата, за да бъде фигурантка, тя, разбира се, щеше да го направи. А щом й дойдеше редът, щеше да получи главната роля. Лошото е онова, което се случваше с Вера, защото пред нея бъдещето се затваряше. „Бедната Вера… Разкарай си я сега от главата…“
Трак, трак, трак, дебелите й подметки по бетона отекваха като изстрели насред това гробище в строеж. Не се чуваше нищо освен шуртене на вода по очуканата настилка. Бе станало два, скоро не беше минавала нито една кола. Щеше да си извади дъждобрана, навит в чантата, и да се качи на автобуса за Монклоа, после подземния паркинг, където си беше оставила дрехите. Щеше да се преоблече и да излезе наново, този път като Елиса Монастерио, да се прибере вкъщи, където най-вероятно щеше да я чака все още будна Вера, и с тревога, и със завист към съдбата й. И така до следващия път. Накратко: студ, студ, студ и две-три срещи с пияници или гамени. Но като начало бе успешно.
Някаква сянка се приближаваше към нея откъм края на тротоара. Взря се по-внимателно и установи, че всъщност са две. Изглеждаха мъже, млади, очевидно с намерението да не обезпокоят в по-голяма степен от дъжда тази дребна русолява главичка. Стисна здраво чантата и без колебание се запъти към тях. Не беше уплашена. Бе истинско ченге под прикритие насред сцената на действието, тялото и умът й бяха в готовност. Агент — да, може би начинаещ, но напълно способен да се отбранява, пък и да напада.
„А ако един от тях е Воайора? Хубаво. Значи ти ще си тази, която ще го отстрани.“
Пусна нещо като усмивка, докато си отговаряше, изведнъж й мина през ума какво ли щеше да каже майка й, ако я видеше с тоя пурпурен панталон, от който се излагаше на показ голият й задник, посред нощ, сред Цирка, запътена към двама непознати. „Сигурно ще изпадне в истерия“, си рече.
Онова, което най-много мразеше в майка си, не бяха кризите, а мъжете, които се редуваха с кризите. Най-малкото така си го мислеше Елиса, която живя с нея до тринайсетгодишна възраст, когато полека-лека започна да реагира и да се противопоставя все по-яростно на неуравновесеното й поведение. В такива моменти поглъщаше всичката храна, която намираше у дома, и после я повръщаше в тоалетната. Както в оргиите на древните римляни. В ония времена бе едно никакво дебеличко момиченце, което тайничко си правеше планове да изчезне от къщи. Единственото, което я задържаше, беше, че майка й очевидно това не я интересуваше особено, а й се искаше да е обратното. Но, изглежда, беше трудно каквото и да било да развълнува тази госпожа, която се правеше, че върти два луксозни магазина за дрехи насред Мадрид, едно от нещата, които бе успяла да изкопчи от съпруга си, когато той реши да ги напусне. Баща й бе загадката, най-тъмната личност от фамилията, за него не се говореше. Онова, което Елиса знаеше, бе, че е политик, депутат или нещо подобно, макар че майка й дори не го и споменаваше, освен да го ругае по време на своите кризи, чупейки огледала, порцеланови съдове или и двете. Но, общо взето, я устройваше, че я бе зарязал бременна с Елиса и никога повече не се бе връщал, най-вероятно защото поради тази причина разполагаше с пари, колкото й трябваха, и мъже в изобилие. Последният, за когото Елиса си спомняше, бе един масажист негър, точно в неговите крака тя повърна обяда си и най-накрая майка й реши да я заведе на психолог.
Там всичко протече, както си му е редът, узна го впоследствие: поставиха й диагноза „булимия на нервна почва“ и я подложиха на тест от около петдесет тъпи въпроса от сорта „кой цвят ти харесва“ или „коя е предпочитаната ти песен“. Но явно Елиса се бе справила добре, защото ги насочиха към друг кабинет, по-особен от предишния, където я разпитваха за семейството и приятелите й (та какво семейство имаше тя и какви приятели?). Там я научиха да се отпуска, да се бори с желанието за повръщане и най-важното — да изпитва удоволствие, нещо, което бедната Елиса дори не си бе и представяла в края на тринайсетгодишния си живот, изпълнен със забрани, лишения, образи на хора, облечени или голи, които се движеха и говореха. След това й препоръчаха интересни упражнения, като това, най-забавното от тях, да виси окачена неподвижно за колана си, без да излиза от пространството, очертано от пирамидата на един триножник. С течение на времето разбра, че това са упражнения за хора от вида Плът. И че именно този е прототипът й. Не защото обичаше наденици повече от риба, както през смях й го беше обяснил един от психолозите:
— Имената на човешките наклонности са просто думи, като наименованията например на цветята. Да принадлежиш към филията Плът означава единствено, че твоята психологическа същност е структурирана по специфичен начин и има склонност към определени жестове, думи и представи, различаващи се от ония, към които изпитвам влечение примерно аз, който принадлежа към разновидността Маска.
Елиса на шега отвърна, че е благодарна за това обяснение, но че все още нищо не проумява. Какво значи псином. Без съмнение, според принципите в обратния свят на оня същия психолог, да не разбираш нищо е доказателство за проява на върховна мъдрост. Когато тънеш в незнание, си максимално предразположен да изпиташ удоволствие, да предоставиш необходимата свобода на психологическата си същност да се възползва, без да са нужни каквито и да било обяснения. „Както в театъра — беше добавил психологът, — актьорът не е автор на произведението, той само изговаря репликите, онова, което е написано в него.“ И в края на краищата единственото, което на Елиса й бе предоставено да прави, беше да се движи като на шега, да се облича и говори, както я съветваха. Учението в колежа, животът в дома на майка й и даже мечтата да стане журналистка минаха на заден план. Това и нищо друго!
И после, когато ония, сериозните господа в тъмносини костюми се срещнаха насаме с майка й, Елиса бе поканена да си събере багажа и да се раздели завинаги с нещастното и тъжно момиченце, каквото беше дотогава. Премина двегодишно обучение в нещо като университетски колеж сред възвишенията край Мадрид и след това я настаниха в квартирата в Леганес заедно с Вера. Започна с театралните упражнения, изчете Шекспир, влюби се в един колега и после във Вера. Срещаше се рядко с майка си и сега разговорите й с нея преминаваха мирно и тихо. Имаше добри приятели, чувстваше се осъществена и щастлива.
И когато й казаха, че всичко това означава, че е ченге под прикритие, не се стъписа.
Искаше го още преди да научи как се нарича.
Двамата мъже й преградиха пътя, като застанаха от двете й страни по диагонал, за да попречат да се втурне напред или да се върне обратно. Дъхът им я лъхна в лицето, миришеха на евтина бира.
— Я, какво намерихме!
— Ау, самичка, да не си се загубила?
— Загубила? Оооо! Я погледни отзад. — Смях.
— Какво дупе!
— И панталони! — изхилиха се. — Как само й стоят!
Говореха испански трудно. Елиса си помисли, че са румънци или чехи. Бяха много млади и много руси, по облеклото приличаха на трафиканти, вероятно дребни. Този от лявата й страна, по-ниският от двамата, носеше тясно яке, което на светлината на една реклама, която обявяваше, че дискотека „Таркино“ е съвсем наблизо, бе като от змийска кожа. Другият, увит в кожена шуба, беше по-дългокос и рошав от приятеля си, лицето му бе тясно и издължено, като на вълк. Цялото им облекло без съмнение бе купено от китайците и платено с пари от прахчета. „Змията и Вълка — две идиотчета“, помисли си Елиса, дошли кой знае откъде с надеждата да продадат стоката си из клубовете и ако господ се смили над тях, да оберат някой заблуден в мрака или да изнасилят някое момиче, е, можеше и двете едновременно. Навярно носеха и оръжие, макар Елиса да се съмняваше, че са го употребявали някога.
Размениха си няколко думи на техния език, след което Вълка каза:
— Проститутка ли си? Не си ли много малка за тая работа?
— Не се занимавайте с мене — измърмори Елиса с премерено сдържан тон, като леко сведе глава, както я бяха учили, и бавно примига.
— Казва се „моля“! — Вълка размаха пръст, беше с ръкавици, и го насочи към нея. — Госпожицата е невъзпитана. „Не се занимавайте с мене, моля.“
— Не се занимавайте с мене, моля — послушно повтори Елиса.
— А искаме ли да се занимаваме? — попита Вълка.
За миг настана тишина.
— Да, искаме — отвърна накрая Змията с по-различен тон. — И ще се занимаваме.
Дори приятелят му остана изненадан и го погледна малко стреснато. Онова, което за Вълка беше шега, за Змията очевидно се превръщаше в нещо сериозно.
Подобен обрат заинтригува Елиса. Очевидно не принадлежаха към профила на Жертвоприносителя: и двамата не обръщаха внимание на дръжките на чантата, впити в голото й рамо. И съдейки по начина, по който Змията каза „Я погледни отзад“, реши, че главатарят е той. Но какво му ставаше? Защо тази рязка промяна?
Опита един от заучените жестове: отметна кичур от слепоочието си. Змията продължаваше да я гледа втренчено и това не го разсея. Помисли си да не е от вида Плът, като нея самата, чиито фантазии се въртят около трупа и краката, от онези, които можеш да подмамиш с разни приумици, свързани с бюста и краката. Без ръце, без слово, като образа на Лавиния, момичето от ужасната драма от младежките години на Шекспир, „Тит Андроник“, на която режат ръцете и езика, за да не издаде своите насилници. Наскоро починалият гений Виктор Дженс (Елиса много пъти бе чела произведенията му) потвърждаваше, че Лавиния принадлежеше към вида Плът, както и цялата творба. Спомняше си думите му: Плътта няма съзнание, не действа, не говори. Техниката се състои в това да липсват движения, да няма текстови послания, демонстрира се единствено тялото, като предмет, който може да бъде използван. Беше вярно, един унгарски психолог го бе изпробвал върху дрогирани агенти. Само че всичко това беше теория, а сега се намираше насред самия живот. Сърцето й биеше силно, почти го чуваше като машинка с клапи, поставена под лъскавата блузка.
След първоначалната си изненада Вълка влезе в тона на приятеля си. Застана зад гърба на Елиса, хвана плитката й и игриво я размаха встрани. „Защо не? — сякаш искаше да каже. — Моментът е толкова подходящ, колкото и всеки друг.“
— Колко ще искаш за двамата? — прошепна с насмешка в ухото й, докато си играеше с плитката.
— Не мога сега, моля ви.
— Не може сега! Хайде де! Тогава кога? Утре?
— Ще го направи без пари — просъска Змията. — Гратис, и то сега. За двамата.
— Точно така. И ще ти хареса.
— Разбира се, че ще й хареса.
Змията не я бе докоснал нито веднъж (още едно доказателство, че бе по-уязвимият), макар да се беше приближил толкова, че якето му се опираше до лявото й рамо. Чу го как диша. Реши да му даде още една последна възможност.
— Оставете ме — настоя тя и като погледна право в очите Змията, добави: — Опасна съм.
— А? Чу ли я? — излая Вълка и стисна дупето й. — Била опасна!
„Вълка е без значение — помисли си Елиса. — Съсредоточи се върху шефа.“ Не искаше да ги нарани, защото бе ясно, че никой от тях не е Воайора, но започна да става нервна и реши да вземе инициативата в свои ръце. За части от секундата изключи съзнанието си. Помогна й опиянението от наркотика и се концентрира в една пантомима, която бяха играли няколко дни преди това с едно друго момиче в Лос Гуардесес. В паметта й се върнаха миризмите, звуците, елементи от декорите, тялото на колежката й и реалността се разсея като облак пара, отнесен от вятъра. Извърна глава в посока, обратна на Змията, като гледаше да не говори, нито да жестикулира. „Имитирайте осакатяване“, както би казал нейният наставник.
Реакцията беше светкавична.
Змията застина, сякаш не можеше да повярва на очите си. Гледаше като напълно обезумял. А това достави на Елиса невероятно удоволствие.
— Разкарайте се и ме оставете на мира — заповяда тя на Змията и напусна сцената.
Закрачи спокойно, без да бърза и да се интересува от отчаяните крясъци на Вълка. Внезапно до ушите й стигна нещо на техния език, обърна глава и видя Змията да се отдалечава бързо, а след него и Вълка, с колеблива крачка, като от време на време поглеждаше към нея, сякаш недоумявайки поради каква причина неговият приятел позволява да им се изплъзне такъв хубав и лесен за преглъщане залък. Елиса бе сигурна, че Змията ще я сънува тази нощ, а вероятно и през всички следващи. Че ще мастурбира, мислейки за нея. Ще се поболее, обсебен от това видение. Или ще си пререже вените. Направи го както трябва. Беше доволна.
Продължи напред, докато стигна до светещата реклама на клуб „Таркино“, и потисна едно нездраво желание да се разсмее. Би ли могъл някой да отрече, че да си ченге под прикритие е прекрасно? Стига да бе пожелала, можеше да направи с тия двама малоумници каквото си поиска. Всичко. Докато си мислеше това, се чувстваше всесилна и непобедима. Колко лесно бе разрешила проблема и колко елегантно. Обсебването бе светкавично, забележително и хитро. Реши, че трябва да го разкаже на Вера: колко бързо се бе справила със ситуацията! Как ли щеше да се хареса на майка й да властва над мъжете по тоя начин? Това последното наистина я накара да се разсмее. Погледна часовника си и с удовлетворение си даде сметка, че смяната й е приключила. Ликуваща, се отправи към дъното на улицата, където бе спирката на автобуса. Дори не забеляза зелената като ябълка кола, паркирана до бордюра на тротоара, по който вървеше. Затъмнените й стъкла отразяваха уличните лампи, шофьорската врата внезапно се отвори.
Радостна, Елиса погледна натам чак когато вече беше прекалено късно.
Баща ми се казваше Едуардо. Това бе първото нещо, което чух в онази нощ преди тринайсет години.
— Казваш се Едуардо.
Не знам защо се събудих. Този, който говореше, ни най-малко не крещеше. Напротив, тонът му бе мек и необяснимо нежен. Разтърках очите си и погледнах към часовника на масичката, много красив, във форма на птичка, с кръгъл дисплей, монтиран върху едно от разперените й крила. И това е нещо, което се е запечатало като с нагорещено желязо в паметта ми: 3:38, в зелено. Направи ми впечатление, че цифрите не светят. Обикновено светеха в тъмното, но явно в стаята ми имаше нещо, нещо необичайно, което пречеше да се виждат.
Беше светло.
Всъщност не съвсем. В стаята наистина беше тъмно, ала вратата откъм стълбището бе отворена и оттам влизаше светлина от хола на долния етаж. Предположих, че някой я бе отворил и бе излязъл навън, без да я затвори. Беше абсурдно да го е направила мама, но в онзи момент точно това си помислих.
Тъкмо се канех да я повикам, когато чух смехове и разни гласове, между тях и този на Океана, нашата домашна помощница, както и отново оня глас:
— Много добре, Едуардо, а сега се успокой. Няма да се разберем, ако не се успокоиш…
Беше типично мъжки и същевременно мек глас. Доставяше ми неволно удоволствие и в същото време предизвикваше нещо като гъдел вътре в стомаха ми, сякаш бях взела хапче със светкавично действие и то причиняваше именно това. Глас на мъж, но аз го свързвах с тоя на Океана, която ломотеше на испански точно по същия начин. Няма да се разберем, ако не се успокоиш. Стана ми смешно това изречение. Всъщност ми мина през ума, че долу са се събрали да се веселят приятелите на татко и някой от тях имитираше Оксана. Да, ама по това време?
Напънах се да си спомня какво бяхме правили през този ден: беше събота и с цялото семейство бяхме ходили на кино да гледаме един хубав любовен филм, от тия, дето толкова ни харесваха на мама и на мен. Вера изпусна препълнения плик с пуканки, те се разсипаха под седалката и мама й се скара. Сигурна бях, че татко не ни е предупреждавал, че ще си кани гости, на всичкото отгоре вече беше късно. И отхвърлих тази идея.
Тогава, без да вдигам шум, станах и отидох до вратата. Дадох си сметка, че редом с веселите възклицания се дочуваше и хлипане.
Когато разбрах на кого е гласът, се почувствах гузна, че не го бях разпознала още в началото. През годините много пъти в представите ми се е появявала майка ми, лицето й, движещите й се устни, но винаги без глас. В спомените ми, от тази вечер нататък, майка ми не ми проговори повече. Само тихичко плачеше, хълцаше и мълвеше неразбираеми думи.
Излязох на площадката, но преди да стигна до перилата на стълбището, се спрях, сепната от ядосания шепот на татко… не виждаш ли? Вече съм спокоен… А сега защо не позволиш на жена ми да се качи за малко да нагледа децата?
— Едуардо, слушай какво…
— Спокоен съм… Само за малко. Майте, моля те, спри да плачеш…
Моята врата беше последната, в дъното на коридора.
Отдясно стаята на Вера също бе отворена, но за щастие тя си беше в леглото и спеше. А през широко зейналата врата на спалнята на родителите ми зърнах червения им юрган да се влачи по пода заедно с чаршафа. Мина ми през ум, че мама ще се разсърди, като види тоя хаос, ала веднага се досетих, че трябваше вече да го е видяла, понеже именно тя ридаеше, а татко бе казал: Майте, моля те, спри да плачеш…
Внимателно се доближих до стълбището. Не че бях уплашена, но, не знам защо, ми се стори по-разумно хората долу да не ме забележат. И затова предпочетох самите стълби, а не площадката, понеже ми бе ясно, че оттам мога да огледам целия партерен етаж, без те да успеят да ме видят. Слязох няколко стъпала надолу, без да вдигам шум, бях боса, и протегнах врат през колонките на дървеното перило, както би направил всеки, който се опитва да шпионира. Твърде неудобно място да видиш какво става долу.
Първото, което ми се мярна, беше татко. Вързан със скоч за един стол и сложен точно срещу стълбите. Лентата бе сребриста и се кръстосваше на голо върху гърдите и корема, а надолу се увиваше около краката и глезените. Направо ми беше трудно да го разпозная, зачервен и разчорлен. Въртеше някак странно очите си и се досетих, че го прави, понеже е без лещите, които сваляше винаги, преди да си легне, а и без очила. Абсурдно бе, че именно това ме впечатли, тази, да я назовем небрежност, у един човек като него, изискан и елегантен, на висок пост в голямо предприятие за производство на фибростъкло.
Оксана, украинката, която бяхме наели като домашна помощница преди два месеца, стоеше права до него. Бе много млада, едва двайсетгодишна, русолява и нисичка. Беше без униформа, със спортното яке и с дънките, които обличаше в почивните си дни. Намесваше се често в разговора на своя си език или със странния си испански. Изненада ме как говори, жестикулира рязко и повишава тон, за разлика от свитото, готово да се подчини, момиче, каквото до тоя момент беше. Мама не можех да я видя, сигурно защото беше седнала от другата страна на татко, под стълбището, но другите двама, които не спираха да се въртят насам и натам, ги видях съвсем ясно. Бяха мъж и жена. Жената все заставаше с гръб към мен и единственото, което забелязах от нея, бе огромната й тъмнокестенява коса и кожената жилетка. Мъжът, от когото идеше оня глас, сновеше между канапето и стола на татко. Най-забележителното в него бе остриганата му глава на кон освен една ивица, оставена в средата, от челото до тила, гъста като грива.
— Едуардо — повтаряше Човека кон по един особен начин, звучащ като „Едардо“, — момичетата са добре. Успокой се.
— Спокоен съм, по дяволите — задъхваше се татко, като се задушаваше от яд. — Повтарям, спокоен съм. Вече ви дадох и картите, и ключовете… Какво още, по дяволите, искате от мен?
— Кеш! — отвърна Човека кон, като потърка палец о показалеца на дясната си ръка. Това и аз го знаех, че означава „пари“. — Разбираш ли?
— Нямам пари в брой, нали ти казах? Нямам кеш! Разбираш ли? Това ти разбираш ли го?
— Не викай — предупреди го Човека кон. — Окса казва, че не е вярно. Окса казва видяла много пари, много банкноти вие вадил в кабинета. Къде са?
— Може и да съм имал някога пари вкъщи, но обикновено не…
Тогава Океана направи нещо. Скочи и застана пред баща ми толкова бързо, че аз се стреснах, и започна да му крещи. Окса бе хубавка, всички ние го признавахме. Въпреки че лицето й бе пълничко и закръглено, тялото й бе стройно и стегнато, очите големи, приличаше на подплашена сърна. Но сега бе цялата зачервена и дебела вена пресичаше шията й.
— Пари! — изкрещя тя и удари баща ми през лицето. — Пари! Имаш! — Замахна и го удари още веднъж. После отново с опакото на ръката си, после пак с дланта, и още, и още. Бяха шамари с неочаквана сила или поне така ми се стори, но главата на баща ми отскачаше ту на едната, ту на другата страна. — Къде? Спалня? Кабинет? Къде?
Човека кон каза: „Окса“, и тя с мъка се спря, задъхана. В същото време плачът на майка ми прерасна в сърцераздирателна молба. Другата жена, с кестенявата коса, се раздвижи извън моето полезрение, чух нов удар и после виковете на мама, това предизвика татко, който също се разкрещя, и Окса се затича да дръпне пердетата. Всичко се случи за миг и аз дори нямах време да изхлипам. Гледката Оксана да удря баща ми ме вцепени. Усетих, че се напикавам, като че ли се бях върнала години назад и от момиче на дванайсет се бях превърнала в петгодишна, като Вера. Вдигнах ръце към устата и се опитах да сподавя плача си или поне да не се чува, и когато настъпи тишина, вече бях успяла да овладея горе-долу дишането си, така че дори не разполагах със сили. Без да го съзнавам, бях успяла да проведа едно от упражненията по самоконтрол, което по-нататък при много случаи щеше да ми спасява живота.
— Едуардо — заговори пак Човека кон, щом останалите млъкнаха, само че гласът му вече не ми изглеждаше нежен, по-скоро приличаше като на животно, което си показва кучешките зъби. — Ще направим едно нещо. Нямам желание за такива неща, но ти не оказваш никакво съдействие… Довеждаме момичетата? — Докато мъжът говореше, Оксана бе застанала зад татко и му запушваше устата със скоч. Бузите на татко се издуваха като на ония риби с бодлите, които гледахме с Вера, от образователните филмчета в компютъра. — Искаш ли? Да докараме момичетата? — Татко клатеше отрицателно глава и столът под него скърцаше като дървена играчка. Хленченето на мама сега приличаше на вой, но приглушен, сигурно и на нея й бяха запушили устата. — Може и жена. Или момичетата. Вие избирате.
— Момичетата — каза Океана, приведена зад гърба на баща ми, като бе хванала главата му с ръка. — Казва „момичетата“. Повече му харесват. — Татко нищо не казваше, само скимтеше, с червеното си като домат лице и ужасните си, издути до спукване, бузи над своя намордник, но, изглежда, това доставяше удоволствие на Оксана и докато с едната си ръка го дръпна за косата, плъзна другата надолу под корема и го пипна за слабините, там, дето за нищо на света не исках да поглеждам, а винаги гледах. — Да… предпочита момичетата. Едуардо обича малки момиченца. — И се изкикоти.
— Ти ни принуждаваш. — Човека кон посочи баща ми с пръст. — Не искаме да го правим. Но ни принуждаваш. Окса, върви за момичетата.
Неговата заповед ме накара да реагирам. Почти почувствах, че някой ме освободи като от окови, нещо изскърца и се приведох в движение. Но не можех да стана, краката ми трепереха прекалено силно, така че се наложи да изпълзя до горната площадка на стълбата, издрах коленете си и продължих по корем към стаята на Вера. Единственото, което успявах да осъзная, бе, че трябваше да защитя сестра си. Мозъкът ми се беше превърнал в стаята на ужасите, в която и аз бях затворена на тъмно вътре заедно нея, и там се въртеше само едно: „Вера. Вера. Вера…“
— И?
— И това е. Оттам нататък нищо не помня.
— Добре — каза д-р Аристидес Валие, но някак си не беше съвсем сигурен, като че ли моята амнезия не бе за вярване, после си намести очилата с кръгли стъкла без рамки на носа по многозначителен начин. Кабинетът приличаше на тих и мрачен кладенец. Аз продължавах да седя зад едно писалище с лакти, опрени на бедрата ми, като че току-що бях повърнала. — Все пак имаме напредък — добави. — Не кой знае какъв, но все е нещо в сравнение с оня ден. И всичкото, което направихме досега, не ни послужи за нищо…
Съгласих се и разтворих крака, докато си поемах въздух. Беше ми горещо, но не съблякох якето си. Нито пък казах нещо, погрижих се да не нарушавам тишината, така че Валие да продължи.
— Разбираш ли какво се опитвам да те накарам да проумееш, Елена? Ако престанем да говорим за това, всички усилия, положени по време на предишните сеанси, ще отидат по дяволите. Все едно надуваме балон, без после да го вържем — каза, ала не успя да ме впечатли, бях свикнала с неговите метафори. — Имаш блокаж точно в тази част, много типично е за някои видове травми. Но повярвай ми, все пак постигнахме известен напредък. Тая случка от юношеството ти не може да няма връзка със симптомите сега. Ако изоставиш терапията, в един следващ момент ще трябва да започнеш от нула…
Преглътнах слюнката си и се изкашлях.
— Известно ми е — казах. — Обаче не мога да продължа дави посещавам.
Валие ме наблюдаваше, опрял глава на ръката си.
— Ако става въпрос за пари, можем да го уредим — предложи. — Наистина. Няма да ми плащаш, докато не…
— Не, не става дума за това. Действително, благодарна съм ви, че ме изслушахте. Просто не мога да идвам повече.
— Разбирам — примирено рече Валие, като всъщност нищичко не разбираше, и въздъхна дълбоко, без повече да настоява.
Закашлях се отново, усещах бузите си как горят (знаех, че съм зачервена) и погледнах скришом към доктора в очакване да ме остави да си тръгна. Не исках да бъда груба, но, така или иначе, решението бе взето. Нямах никакви причини да ходя в кабинета му и както бях направила с Алварес и Панти четири дни по-рано, имах желанието да изгоря цялата флотилия и да започна наново. Затова исках да избързам със срещата за четвъртък: за да дам възможност на „Елена“ да изчезне също, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Така че продължих да дебна с поглед, забит някъде около лицето на доктора, макар че от време на време го разглеждах целия на светлината на монитора върху неговата маса.
Аристидес Валие бе привлекателен, но преди всичко внимателен и елегантен. Беше на около четирийсет години, среден на ръст, със здраво телосложение, с посивели, късо подстригани коси. Овалното му, месесто и младежко лице излъчваше впечатляващо невъзмутимо спокойствие, като водите на блато, които никакъв камък, колкото и да е огромен, не можеше да развълнува за повече от няколко секунди. Когато говореше, се накланяше напред, сякаш за да скъси разстоянието, което ни делеше, и да застане току пред лицето ми. Носеше безупречни костюми: в този ден виолетова риза, панталони с подобен цвят и тъмночервена вратовръзка. Беше високопросветен човек с отмерени жестове, непринуден и, изглежда, обладаваше невероятно търпение спрямо мълчанието и тишината. Бях започнала да го посещавам няколко седмици по-рано поради безсъние и главоболие и сега, след четири сеанса, на които се опитах да му разкажа всичко, което успях да си спомня за оня ужасен епизод, който промени живота ми (разбира се, с фалшиви имена и без да му разкривам нищо съществено), реших да си отида. Бях стигнала до убеждението, че д-р Валие никога не би бил в състояние да опознае истинския ми аз.
А въпреки всичко си имах своя личност, която можех да наричам аз.
Внезапно докторът наруши мълчанието, но този път в далеч по-бодър тон, като че ли бе направил неочаквано откритие.
— Елена, мога ли да ти задам въпрос?
— Разбира се.
— Всичко ли, което ми разказа, е истина?
Примигах.
— Какво?
Учудването ми донякъде му достави удоволствие. Донамести се в стола си и оправи очилата на носа си. Проговори с нещо като скромност, която в устата му изглеждам и притворна.
— Знаеш ли? От двайсет години го работя този занаят, петнайсет в Испания, преди това почти пет в Аржентина и известно време в Съединените щати… Това тук са ми дипломите. — Посочи стената зад гърба си и се усмихна. — Но нищо от онова, което съм прочел в живота си, не ми е помогнало толкова, колкото собственото ми детство, прекарано на една бедна уличка в Богота. Уверявам те, че съм станал психолог много преди да ми дадат диплома, защото в моята родна страна трябва да си психолог отрано, та да знаеш кому да се доверяваш, кой е добронамерен към теб и кой не. Виждал съм толкова мизерия и болка… — Погледна към тавана, преди да продължи, промърмори нещо и беше ясно, че ще последва метафора. — Като ловците на бисери в Азия, които издържат много дълго без кислород, защото ги тренират още от деца… Животът, Елена, ме е научил да издържам дълго, без да си поемам дъх, а и да познавам доста добре дълбините му. Всичко, дето съм научил впоследствие, ми е служело да си обяснявам онова, което вече знаех. За това служи наученото и книгите, не за друго: да проумееш онова, което ти се случва на улицата. И защо, мислиш, че ти разказвам тия работи? — Не бе въпрос, който очакваше отговор, и аз не отговорих. — Ще ти кажа, понеже веднага ми става ясно, когато някой ме лъже, когато се опитват да ме хързулнат, когато крият истината… А ти, поради някакви причини, каквито и да са, ме лъжеш от самото начало.
Не ми хрумваше какво да му кажа. Захапах палеца си, сякаш си облизвах пръстите от някакъв сладкиш, и гледах Валие втренчено. За миг той също се взря в мен, после неочаквано махна с ръка пред екрана на монитора.
— „Елена Фуентес Марчена — прочете, — двайсет и пет годишна, родена в Мадрид, приета преди четири седмици с препоръка от мой колега…“ — Изчете набързо разни данни, като че искаше да стигне по-скоро до най-важното. — „Безсъние, главоболие, загуба на апетит, симптоми на депресия, нелечими с обичайни препарати… Предходни…“ — Млъкна и ме погледна безизразно. — И тук спирам да разбирам за какво става дума.
Махнах от челото си малкото коса, която не се бе събрана в опашката, вързана отзад. В очакване да продължи, сбърчих чело и се почувствах като вироглава студентка, увлечена по зрял и привлекателен професор.
— Само че това, което е написано тук, не става. Обяснявам. Отбелязали сме ужасната случка с твоето семейство. То не е нещо, чак толкова необичайно. Типично е за Богота, там се нарича „номерът със слугинята“. Практикува се в богаташките къщи. Идва някаква на работа с фалшиви имена и документи, минават няколко седмици, през които разучава навиците и местата, където семейството си държи парите, и тогава, в някоя нощ изключва алармата, отваря на своите приятели и те провеждат акцията. Обикновено се ограничават с обир и си тръгват. Във вашия случай нещата са се усложнили, защото е ставало дума за психопати. Нанесли са ви страхотни рани… Това всичко е било така. Но има едно нещо, което не се връзва.
Помръдна с ръка, изображението се смени и завъртя екрана към мен.
— Потърсих хрониката във вестникарските архиви, защото, както ти казах, имах чувството, че криеш истината. И я намерих. Това е страница на „Ел Паис“. Датата съвпада с твоята версия. Но въпреки че имената на участниците са отбелязани само с инициали, както можеш и сама да видиш… те не съвпадат с инициалите, които ти си ми дала.
— Променили са инициалите, за да не ни нарушават спокойствието — казах.
Валие направи гримаса, с която сякаш искаше да покаже, че е съгласен с мен за несъщественото, но не и за най-важното.
— Възможно е, и аз си го помислих, само че… Знаеш ли какво е Winf-Pat? Сайт с архиви и научни сведения за който и да е пациент на света, като, разбира се, е защитен. Пълният достъп може да бъде разрешен само от съда, но има начини за проникване, които се използват от съдебни лекари и психолози. Когато дойдох да живея и работя в Испания, за известен период от време се занимавах с престъпници, всъщност все още се занимавам с някои криминални случаи, така че знам една от паролите за влизане в сайта. Това разминаване в инициалите ме заинтригува, затова потърсих информация по случая и открих имената, фигуриращи във вестниците. В известието, публикувано в пресата, се споменават сестрите Диана Бланко и Вера Бланко, а не Елена и Кристина.
Дълго задържах погледа си върху Валие през паузата, която последва, без да зная колко продължи. Спомних си как веднъж Клаудия Кабилдо и аз изиграхме един етюд от „Ромео и Жулиета“ пред Дженс и как през цялото време имахме право да се гледаме, без да се докосваме, а думичките от текста бяха като светкавици, образувани от дъха ни, и възбудата бе стигнала до предела под въздействието на наркотиците. За миг си помислих, че с д-р Валие се гледаме един друг точно по същия начин, разделени от балкона на неговото писалище.
— В началото реших, че просто си ме излъгала и нищо повече — продължи Валие, след като се убеди, че няма да пророня и дума. — Има хора, които са в състояние да фалшифицират дори и официални документи… Ала най-любопитното е, че в Winf-Pat действително съществуват една Елена и една Кристина Фуентес и са свързани с поразително идентична случка, но няма никакви други данни за тяхното реално съществуване, сякаш са паднали от небето. — И повдигна рамене. Различни адреси, други членове на семейството, съдбите еднакви… Всичко е много странно. Освен това и двамата си даваме сметка, че за да промениш архивите в Winf-Pat, е необходимо да разполагаш с нещо повече от обикновена сръчност и желание да мамиш…
Той отново замълча, предоставяйки ми още една възможност да се изповядам. Но мен непрекъснато ме разсейваше една идея. „Психолог“, мислех си. И се питах, макар и не за първи път, до каква степен бе познаваема същността на индивида и какво ли би казал моят лечител, ако някой ден успееше да прозре в душата ми.
Какво ли би било мнението на милия ми „психолог“, да речем, за секретните експерименти върху зависимостта под названието Огън, известна с кодовото наименование „Sixtant“, които доказват, че удоволствието, което в момента изпитваме, сме в състояние да го предадем на друго човешко същество просто чрез докосване, все едно горим и го лизваме със собствения си пламък, независимо дали сме от същия пол, или различни по възраст. Какво ли би казал, ако научеше истината за човешкото желание и любовта? Или може би вече я знаеше? Съмнявах се в това, имаше вид на човек оптимист.
— Коя си ти, Елена? — заговори много тихо, като че ли някъде наоколо спеше дете. — Или Диана? Откъде идваш? Ти не приличаш просто на лъжкиня. Защо не ми разкажеш истината и после, ако искаш, си иди и недей да се връщаш? Все едно си нахлузила маска на лицето си… Защо не желаеш да си я свалиш?
Тази нова метафора ме свари неподготвена. Сякаш електричество мина по гърба ми, болезнена тръпка, и останах седнала в същата поза, неспособна да се помръдна, нито да се съсредоточа в каквото и да било, и най-накрая с усилие успях да се изправя.
— Трябва да си тръгвам. Съжалявам.
Валие не отговори, но когато стигнах до вратата, ме извика и ми посочи раницата. Бях я забравила. Докато се връщах да си я взема, усетих очите му, вторачени в моите, и отново чух гласа му с оная напевност, сякаш отваряше музикална кутия, всеки път щом заговореше.
— Какво чак толкова ти казах, че ти подейства така зле. Защо плачеш?
Избърсах сълзите си и без да поглеждам назад, се запътих отново към вратата.
— Довиждане, докторе. Благодаря.
И вече на улицата, сред сивия свеж есенен въздух, успях да се успокоя. Докато вървях припряно към колата, си мислех, че в края на краищата, за добро или за лошо, никога повече няма да се върна в кабинета на д-р Валие. И въпреки че всичко това бе грешка, Важното бе, че с нея миналият ми живот приключи. Работата ми и всичко останало.
Сега се отправях, като Ромео, към изгнанието на едно нормално съществуване.
В спалнята имам един стар стол от камъшит, останал като спомен от къщата на родителите ми. Моят чичо Хавиер, братът на татко, с когото аз и Вера живяхме няколко години след трагедията, бе събрал всичко, което притежавахме, и го бе натъпкал в някакъв склад, в очакване да си го поделим някога, когато решим, със сестра ми. Но това не се случи, Вера така и никога не надникна вътре, аз също не изгарях от желание, ала тъй като винаги съм била по-практична от нея, най-накрая реших да отида и да взема някои неща, за да запълня празнините в своето жилище.
И това бе голяма грешка, както чак впоследствие успях да установя. Сълзите ми рукнаха и дори не можах да видя какво има в склада. И не защото мебелите съживиха спомените ми, не, напротив, стори ми се, че нищо от онова не ми принадлежеше. А беше на една девойка на име Диана Бланко, която бе живяла успоредно с мен. Така че почти си бях тръгнала, когато зърнах оня стол. Беше част от гарнитурата, която държахме до басейна на двора, и през сълзите в очите си го забелязах. Единият му дървен подлакътник беше счупен и татко го бе прикрепил със залепваща лента. Не мога да кажа защо го пренесох в апартамента си, където не подхождаше на нищо от останалата строга спартанска мебелировка. Помислих си, че това е проява на наследеното от мама, на ония черти, които Вера беше наследила богато, но при мен почти ги нямаше. Като например непреодолимото желание да предизвиквам съдбата си.
„Отне ми родителите, отне ми миналото, сега искаш да отнемеш и онова, което е останало.“ С една дума, грабнах го и тръгнах. Повече не съм се връщала там и когато чичо почина, разпродадох всичко чрез някаква агенция. Но столът продължи да живее с мен, в спалнята ми, до леглото, въпреки че служеше единствено да слагам дрехи отгоре. Никога не сядах на него не само защото бе стар и се страхувах да не се разпадне, а и защото скърцаше по особен начин — издаваше много неприятен шум, сякаш тъпчех по изсъхнали листа, издаваше го винаги, щом се налагаше да понесе тежестта на някого.
Именно този шум чух, когато загасих телевизора в оная сутрин, точно проскърцването на камъшитения стол в спалнята ми, където все още не бях влизала, откакто се бях прибрала вкъщи.
Току-що се бях върнала от посещението си при д-р Ваше, не можех да кажа, че се чувствам зле, но затова пък се усещах празна — както като полагаш всички усилия, на които си способен, за да постигнеш нещо, а после нещото се случва и оттук нататък не знаеш какво да правиш с остатъка от собствената си енергия. Беше четвъртък сутринта и бяха минали само три дни, откакто подадох молба за напускане. Почти всички, които трябваше да го знаят, бяха известени: Алварес, Падиля, Мигел и Вера. Освен това темата бе обсъдена и с Валие. Предстоеше ми само да го съобщя лично на Клаудия Кабилдо и да телефонирам на господин Пийпълс, бях оставила това за накрая и никак не бях сигурна, че въобще ще го направя. Намирах се в един междинен момент, в който не усещах ефекта от новия си живот, но вече чувствах липсата на предишния. Тази празнота между онова, което искаш, и това, което в края на краищата вършиш, е нещо като „призрак“, доколкото си спомням, казваше го Брут в произведението на Шекспир, докато замисляше убийството на Цезар. За щастие се бяха натрупали много неща, върху които да си блъскам главата: съвместното ми съществуване с Мигел, перспективите да си намеря нова работа, неочерталата се някъде в далечината, но напълно реална възможност да имам деца и, разбира се, сестра ми.
Знаех, че проблемът с Вера все още бе висящ, макар и да бях успяла да стисна Падиля за топките в Лос Гуардесес и да го принудя да я отстрани, като представи това за своя идея. Естествено, Вера го бе приела много надълбоко. „Тръгна си от кабинета разплакана“, ми съобщи Мигел, който бе присъствал на тягостната среща. И не че не изпитвах никакви угризения заради гадния номер, който й изиграх: понякога е необходимо да се пожертва едно, за да се спечели друго, това същото го казваше и Брут, а животът на собствената ми сестра ми бе далеч по-важен от това дали я предавам, или не. Надявах се оставката ми да й повлияе, да я накара да изостави сама тази работа, но точно в момента, обратно на очакванията ми, тя повече от всичко желаеше да бъде ченге под прикритие и тая лудост се дължеше на Воайора. Знаех, че съм постъпила правилно, ала едно е да знаеш нещо, друго — да понесеш последствията от него.
След разговора ни в Лос Гуардесес повече не се бях виждала с Вера и когато й се обаждах, очаквах гласа й с боязън. Не смеех да си отговоря какво можеше да се случи, ако узнае истината. Това нейно мълчание ме накара да се замисля дали не подозираше нещо. Мигел ме увери, че името ми не е било споменавано нито веднъж по време на цялата среща, но аз имах доверие в Падиля, колкото на пролетния вятър. Освен това Вера можеше и да подозира истината, без да я споделя с никого, в което нямаше нищо чудно. Защото просто се нуждаеше от известно време, за да понесе удара, „И тя е като мене“, помислих си. И докато се връщах вкъщи в оня четвъртък след посещението при Валие, реших, че, ако продължава да не дава признаци на живот, трябва да се обадя на Елиса Монастерио и по някакъв начин, дори и не директно, да се добера до сведения за Вера.
Жилището ми на улица „Юсте“ беше под прикритие. Според домовата книга в него живееше Елена Фуентес Марчена, телефонистка, на двайсет и пет години, на която й оставаше още една година да се дипломира в специалността администрация. Само че аз нямах нужда да водя двойствен живот или каквото и да било от тоя вид, като шпионите по филмите, не, трябваше просто да се усмихвам сладко на съседите и да се отнасям при нужда с учтива сдържаност, за да не се ентусиазират и да ми се качат на главата. Елена съществуваше единствено за да не се появи моето истинско име и безбройните справочници в мрежата, като например тоя Winf-Pat, за който говореше Валие.
Апартаментът ми беше в тон със скромното ми съществуване, по-тесен от повечето кабинети, в които бях влизала през живота си, макар че имаше преградни стени между холчето и кухненското боксче и между спалнята и банята. Системата за сигурност обаче беше съвършена. Уверих се, че всички възможни кодове си бяха на мястото, и спокойно влязох. Активирах отново алармите и се проснах на канапето в хола, без да минавам през спалнята. Изпънах крака, махах с ръка във въздуха, казах на глас номера на канала и се загледах в новините, а Вера продължаваше да се върти из главата ми.
Репортажите бяха такива, какъвто и светът, в който живеехме. „Кочините, които наричаме градове“, според Дженс парафраза от „Юлий Цезар“. Нова терористична атака в Египет. Разширяване на военните действия в Грузия. Уреждане на сметки между мафиоти. Още една организация за бели робини в Италия. А в Мадрид нови случаи, които приписваха на Воайора и на Отровителя. Ония от новините бяха решили да насочат интереса на аудиторията най-вече към втория и затова му бяха посветили пет минути повече. Бе поминал още един човек със същите симптоми както предишните седем: парализа и гърчове. Ставаше дума за двайсет и три годишно момче, наркоман, умрял в дома си. Разследването бе доказало, че е било инжектирано същото, все още неизвестно, вещество, като на другите жертви, без да бъдат оставени никакви веществени следи. Полицията бе сигурна, че зад всичките убийства стои едно и също лице, което вече бе кръстено от пресата „Отровителя“, макар че все още не беше установена каквато и да било отрова. Новината се предлагаше под формата на видеорепортаж с образа на жертвата, хлапе с тъмнозлатиста коса, светли очи и безжизнено лице.
В сравнение с тоя монтаж, сведенията за другия, за моето чудовище, бяха твърде оскъдни. Явно Воайора бе отегчил медиите. Четирите седмици спокойствие, откакто доминиканското момиче се беше появило в кофите за боклук в задния двор на един старчески дом и оттогава нищо, му бяха коствали общественият и телевизионният рейтинг. Само че аз бях една от малкото, виждали снимки на трупа на Аида Домингес, двайсет и две годишна, от Доминиканската република, изплюта като оглозган кокал от Воайора след седемдневното й пленничество, и за мен новината беше все още гореща, като кървяща пъпка насред лицето.
Виждах я, усещах я, чувствах се ужасена от случая с Аида, която е продавала тялото си из Мадрид, докато Воайора го бе откраднал, за да го разчлени, изпразни и оглозга до кокал. Виждах се през очите на Аида, страдах от болките й, стенех с устата й. Аида Домингес, двайсет и две годишна, се бе превърнала в един от множеството призраци, които с мъките си обвиняваха всички необуздани садисти в тоя свят.
„Според сведения от Вътрешното министерство полицията продължава да работи по своята версия за убийствата на проститутки“, каза говорителят. „Много ясна версия“, помислих си. Браво на теб, Алварес, проявяваш все повече и повече въображение! „Своята версия“ всъщност означаваше, че нямаме и грам представа. „Но нали вече я заряза тази работа, идиотке! Kaput. The end. Повече не те засяга.“ Ядно загасих телевизора, предчувствайки, че ще се разплача.
И тогава чух оня шум.
Плетеният стол. Спалнята.
Дадох си сметка, без всякакво съмнение, че там със сигурност има някой. Някой, който вече е бил в апартамента, когато аз влязох, и през цялото време си е седял мълчаливо оттатък, докато съм лежала върху канапето като чувал с картофи. В главата ми се появи, като на филмова лента, всичко онова, което току-що е направил предполагаемият натрапник: размърдал се е на стола, надявайки се, че шумът от телевизора ще заглуши скърцането му, без да предполага, че аз внезапно ще го угася.
Елена Фуентес Марчена, телефонистка с плаващо работно време, щеше да скочи от дивана, разтреперана от страх, при вероятността някой да е влязъл в дома й. Аз обаче бях готова за подобни ситуации. Дори не се нуждаех и от оръжие. Бях агент-примамка. Самата аз бях оръжието. Единствено изненадата представляваше риск, но много малко неща бяха в състояние да ми навредят, щом бях готова.
Онова, което направих, бе да стана и внимателно да се приближа до съседната стая. Вратата бе притворена и през процепа се виждаше, че вътре е тъмно. Спалнята тънеше в мрак. Това затвърди убеждението ми, че има някой. Аз никога не забравях сутрин да дръпна пердетата. Обичах да влиза светлина.
За миг останах неподвижна, загледана в пролуката на вратата. С пареща болка, все едно вдишвах киселина, усетих спомена за един друг мрак: оня, който като буреносен вятър угаси свещите на детството ми, на дванайсет години. За него всъщност съвсем не бях готова и привидната амнезия за пред д-р Валие говореше именно за това.
Спокойно. Няма да се разберем, ако не се успокоиш.
Сложих си на лицето защитна маска и лекичко бутнах вратата. До плетения стол стоеше изправен силует на човек. Трябваше ми само секунда да задействам с гласова команда светването на лампите и в този кратък миг преживях ужаса от всичките си кошмари. А когато най-сетне цялата истина излезе наяве, колкото и невероятно да изглежда, изобщо не се почувствах по-добре. Силуетът държеше нещо в ръката си. Още преди да разбера какво е, то полетя към главата ми.
— Курва! — стигна до ушите ми.
За малко не ме уцели, мина покрай мен и се заби в стъклото на вратата. Успях да зърна портрета на мама и татко, който държах на нощното си шкафче, а останалата част от полезрението ми бе завзета от тялото на сестра ми, която се хвърли върху мен.
През годините, докато живеехме в къщата на чичо Хавиер, още преди онова психологическо проучване, по силата на което бях подбрана и ми предложиха да стана агент под прикритие, Вера и аз често се биехме. Поводът винаги бе един и същ: аз казвах или правех нещо, от което тя се дразнеше, и вместо да спори, ми се нахвърляше отгоре. Нито веднъж не успя да ме нарани сериозно, между другото и защото физически бях по-силната от двете. Понякога си мислех, че го прави нарочно, за да ме накара да се държа с нея като родител. Сякаш ми казваше: „Стига си ми била просто сестричка, властната по-голяма сестра, имам нужда от някого, който да ме постави на място.“ И това бе удобен начин за обяснение на ежедневните ни разправии, но недотам достатъчен да мотивира дивия й прилив на бяс, който в такива моменти я обземаше.
Само че този път ме извади от равновесие наличието на самоконтрол и точно пресметнатите действия зад яростта й. Сграбчи ме за реверите на якето, завлече ме в стаята и ме заблъска о стената. После, без да ме остави да си поема дъх, ме завъртя и ме просна върху леглото, седна ми отгоре, върху корема, и впи пръсти в гърлото ми. Стисна ме, но не много силно. При все това, при вида на дивите й кървясали очи, си дадох сметка, че вътре в тях съм била удушвана вече доста пъти.
— Коза! Гаднярка! — съскаше с пресипнал глас през зъби. — Ще те убия!
Не се защитавах, само отворих широко уста за повече въздух. И тогава ме пусна, но след като изсипа отгоре ми водопад от шамари с разтворени длани. Покрих лицето си с ръце и с кувертюрата на леглото и избрах удобен момент да кажа с молещ глас:
— Бий ме, не спирай, заслужавам си го.
Остана като вледенена, с юмруци във въздуха, дишайки като уморен кон. Включих светкавично техника от профила Любов, инструкцията съветваше да се действа в посока, обратна на онова, което всъщност желаеш да постигнеш, както умелите Шекспирови реплики на Марк Антоний пред трупа на Цезар: това не беше подходящо за същността на Вера, но знаех, че отделни действия от маската Любов са в състояние да прекратят или активизират желанието за насилие у някои индивиди поне за известно време. Ненавиждах използването на подобна техника върху сестра си, ала го предпочитах пред употребата на физическа сила в отговор на това ужасно нападение.
— Сега вече можем ли да поговорим? — Сложих ръце върху косата си и изтеглих напред няколко прави кичура, за да удължа времетраенето на удоволствието й от победата. — Моля ти се. Ще говорим ли?
Вера отпусна ръце и както бе седнала отгоре ми, се срина като свлачище от суха пръст.
— Какво ми причини? Как можа…? Курва нещастна! Как можа да го направиш?
Оставих я да се нареве, превита на две, с глава върху рамото ми. И от това ме заболя повече, отколкото от ударите й. Прегърнах я предпазливо, опасявайки се от ново изригване.
— Не искам да те загубя, Вера — казах й и това бе самата истина. — Тебе не.
— Ти вече ме изгуби — отговори студено и светкавично. Изправи се, отметна косата от лицето си и видях едно лице с дълбоки тъмни сенки от плач и безсъние. Издърпа надолу жълтата тениска, която й стигаше до бедрата, по които се чернееше тясно трико до коленете, а под тях се кръстосваха връзките на римските й сандали. И докато вършеше това с ръцете си, не спираше да говори все със същия отчужден и злобен тон, гневно: — Ти беше дотук, сестричке… Можеш да зарежеш работата си, да се въргаляш с Мигел Ларедо, да раждаш деца и да ги водиш на кино… Можеш да забравиш за мама и за татко… Само че аз няма да го направя, та ако ще и сто такива като Падиля да се опитат да ме изгонят… Открих, че мога да бъда ченге под прикритие, даже и да ме изхвърлят. Страхотна професия. Няма да я оставя. О, не. Не и сега. Нито пък ти можеш да ме спреш — каза и бе на прага отново да ревне. — Знаеш ли? Откакто умря професор Дженс, в службата имаш по-малко влияние и от парцалите, с които мият коридорите… Няма кой да ти обърне внимание, защото на никого не му пука за теб. Ти си аут. Падиля ще ме вземе отново. Какво му пречи? Ако успея да подмамя онзи, ще е добре за него, а ако не успея — какво толкова, все пак поне ще е опитал. Ти ще можеш ли да го хванеш?
— Това Падиля ли ти го каза? А? Падиля?
— Днес ми разказа как в понеделник си го натиснала да ме изхвърлят! — изплака.
Докато я слушах, кроях планове как да накарам Падиля да си плати за предателството. Но ненадейно проумях, че има и още нещо. В треперенето на ръцете й, като изпъваше дрехите по себе си, в начина, по който наблегна върху „сега“, като каза „Не и сега“, в ожесточението, с което ме налагаше… се таеше нещо повече от това, че е разкрила интригата ми.
Надигнах се и седнах на леглото. Вратът ме болеше, лакът бе изпадал от косата ми и ми се струваше, че има кръв по устните. Но нямах. Вера се бе втренчила в портрета, натрошен в краката й. Възползвах се от паузата, за да се намеся.
— Какво се е случило?
Заговори, без да ме гледа, разтърсвана от тръпки.
— Той държи Елиса… Изчезна снощи, по време на смяната си в Цирка… Анализите потвърждават, че е бил той Студена пот ме обля, но направих всичко възможно да не се издам, за да не засиля паниката й.
— Може нещо друго да й се е случило — излъгах и исках тя да е наясно, че я лъжа, за да се успокои поне малко, и по тоя начин да я накарам да повярва в следващата ми по-коварна лъжа: — Каквото и да е обаче, Елиса е добър агент. Воайора до тоя момент не е попадал на никоя от нас, така че не знае какво означава това… Ако я е хванал, ако е той, Елиса ще го ликвидира, сигурно…
Най-гадното обаче бе да видя как Вера се правеше, че ми вярва, като в ония мудни стриптийзи от маската на Любовта, където заложничката нарочно я насилвахме да вярва, че всъщност я мамим.
— Да, така е. Ели ще го смачка тоя козел… но аз няма да я оставя сама.
— Щом като има една заложница, надали ще търси да хване и втора — подхвърлих.
— Ако го е направил веднъж, ще го направи и втори път.
— Разбирам — почти прошепнах. Обаче единственото, което разбирах, бе, че при тези обстоятелства повече не бях в състояние да я спра, и ставах лесна жертва на всичко онова, което тя казваше, това пък ме изпълваше с ярост. — Само че не трябваше да влизаш вкъщи, без да ме предупредиш все пак. Помня, че ти дадох паролите, но това е квартира под прикритие… Допусна много сериозно нарушение.
Вера, която се бе навела да събира парчетата от снимката, възнегодува отново. Забележката не беше най-удачният начин да я успокоя.
— Тази квартира вече не е твоето прикритие, нали? Ти напусна работа. Скоро ще се разкараш оттук. Освен това искам да знаеш, че от интригите ти не излезе кой знае какво. Тая сутрин заявих на Падиля, че докато Елиса не се върне жива и здрава, всяка нощ ще се появявам по обектите, независимо дали му харесва, или не. А той ми отговори: „Кажи го на сестра си, тя е тази, която настоява повече да не работиш. И ето ме тук. Затова съм дошла.“ — Смръкна сополите и избърса носа си с ръкав. — Можеш да си сигурна, че ще излизам всяка нощ, докато попадна на тоя козел и докато Елиса не се появи, заклевам ти се… — Гласът й се прекърши.
— Счупи снимката на мама и татко — прекъснах я, без да си давам сметка защо така глупаво, също като самата нея, възроптах и аз.
— Ти я стъпка — отвърна ми. — Стъпка и тях, и всички спомени.
Обвинението ме накара да реагирам. Заговорих напълно спокойна.
— Не, не съм ги стъпкала аз. Нашите родители ги убиха пред очите ни, Вера, когато ти беше на пет, а аз на дванайсет, а нас ни причиниха такива ужасни неща, че даже не сме в състояние да си ги спомним. Прекарахме месеци по болниците, това поне го помня. Тъпанчетата ти бяха спукани, дори не ме и чуваше. Лекарите твърдяха, че е от ударите. Спеше през по-голямата част от деня, а аз седях до теб, за да ме видиш, като се събудиш, и да ти говоря. И знаеш ли какво ти казвах? Разправях ти, че тогава, когато това стана, не успях да ти помогна, но че се заклевам в паметта на нашите родители, че никога няма да позволя занапред някой да ти причини зло. Че ще убия всеки, който те пипне. Не, не че ще го убия, че жив ще го изям. И направих всичко възможно да си изпълня клетвата. — Замълчах за миг. — Изиграх ти гаден номер в понеделник, знам, но ще го направя и пак, щом разбера, че се намираш в беда. Бих сторила всичко, ако това се случи, Вера. Каквото и да е то. Не само заради тебе, и заради мама и татко.
Вера вече бе събрала всички парченца от портрета и внимателно ги сложи на нощното шкафче. После се приближи до плетения стол и взе вълнената си жилетка, която бе оставила на него. Не промълви нищо, докато не си я облече и не спусна отгоре хубавата си кестенява коса. Като я гледах, ми стана мъчно колко самота имаше в очите й.
— Ти прави каквото искаш — каза тя с безразличие. — Но аз ще излизам всяка вечер да дебна това животно. Всяка!
Тръгна към изхода, ала в един момент се спря, сякаш беше забравила нещо, и се обърна към мен. — Само те моля за едно, запази съчувствието за себе си.
Не затвори вратите зад гърба си. И за известно време аз също ги оставих отворени.
— Какво, по дяволите, искаш, Бланко? Сега не е моментът за разговори, майка му стара, до гуша сме затънали в работа от снощи… Разбра ли, че Елиса е изчезнала…
— Да, Вера ми го каза — отвърнах, като едва потисках яростта си. — И някои други работи също.
Усетих, че Падиля се поколеба.
— Виж, трябваше да й разкрия истината, като ми се обади тази сутрин… Това за Елиса се разчу, нали ме разбираш? Заяви, че ще излиза всяка вечер, каквото и да предприемем, че не можем нищо да й забраним…
— Естествено, че можете — изрекох сухо.
Опитвах се да не показвам никакви емоции с гласа си, но ми беше трудно, въпреки че разговаряхме по телефон, а не очи в очи. Хулио Падиля, директорът на нашия отдел, Цезарят на всички агенти, бе от филията Искане, също както Вера. Най-добрият начин да го привлечеш към себе си бе да му говориш абсолютно хладно.
— Можеш да я подведеш под отговорност за неспазване на заповед — добавих. — Можеш да я караш да повтаря всяка вечер един и същи етюд. Можеш да пратиш друг агент у тях да поработи върху профила й. Да поставиш кучета пазачи на вратата й…
— А можем и да извикаме някой ясновидец да й предскаже кога ще й излезе късметът, ако желаеш — прогърмя сърдито гласът на Падиля в слушалката. Говорех, коленичила на пода вкъщи, и чуках по клавиатурата на лаптопа, за да извадя всичко, което имаше в нашата кодирана мрежа за прототипа на Жертвоприносителя. — Хайде, Бланко, в понеделник се опита да ме заплашваш, но без мен няма как да минеш, нали така? Искаш да опазим сестра ти, само че какво ми предлагаш в замяна? Пари или своето тяло? — саркастично подхвърли той.
— Воайора — отговорих му. — На тепсия.
Настъпи мълчание.
— Това шегичка ли е?
— Не.
— Напомням ти, че от два месеца правиш само безуспешни опити, драга.
— От два месеца върша рутинните операции и следвам инструкциите на тъпите ти профайлъри. Отсега нататък поемам нещата в свои ръце. И ще работя и извънредно.
— Великата Диана Бланко моли да бъде допусната отново? — подигравателно подметна той. — Само че така не става, миличка, влез-излез, както в оная работа секса, детенце. Представи си какъв рев ще нададат от администрацията, ако пак те сложа на тоя висок пост, където…
— Не желая да ме назначаваш. Ще е за моя сметка. Доставям ти го и не ти взимам нищо в замяна. Само те моля да не позволиш сестра ми да излиза нощем на работа и толкова.
И пак мълчание. Знаех, че Падиля по свой си начин бе дори по-коректен и от Алварес, само че понякога в разговор с нас се показваше брутален. Говореха, че след злополуката, вследствие на която дъщеря му остана парализирана, хуманната страна на неговата личност се е атрофирала напълно, поради което го считаха за съвършен ръководител. Само че аз не призовавах човечността у него, а непрекъснатото му желание да бъде контра.
— Не желая каквато и да било помощ от вас — прибавих, — единствено да ми уредиш среща с профайлърите в началото на работното време утре сутринта. Трябва да знам всичко за Воайора — всичко, което знаете вие, което подозирате, което си въобразявате за него, от размера на ризата му до това за коя партия гласува. Всичко — явното, поверителното и засекретеното.
Смехът на Падиля изригна, сякаш идваше някъде от дълбоко, като от подземие.
— Диана Бланко, винаги една и съща, „мозъчето“ на Дженс… И защо всичко това? За да запазим сестра ти? Не можем да я вържем тук, докато ти си на лов за онова животно, не ти ли е ясно…
Беше ми кристално ясно и затова имах приготвен отговор.
— Даваш ми една седмица, ако до петък не ти го предоставя, излизам от играта.
— За цяла седмица да спра Вера! Трябва да я затворя в карцера.
— И ще я пазиш ти, лично.
Беше натрупан огромен архив за прототипа на Жертвоприносителя по принцип. Свалих го и си го занесох вкъщи. Снабдих се и с цялата информация за Воайора. Седнах пред екрана и в същото време чаках Падиля да ми се обади. Бях като заспал слон точно в момента, когато трябваше да се вземат светкавични решения.
— Цяла седмица е много, моето момиче.
— Тогава три нощи. Утре петък, събота и неделя. И срещата с отдела по профилите утре сутринта.
— За три нощи и заек не можеш да хванеш.
— Ти нещо ще загубиш ли от тая работа? Предлагам ти проста замяна — един ветеран като мене срещу една начинаеща, мозъкът изобщо работи ли ти?
— И се надяваш, госпожице, че от шибаната утроба на Криминалната психология на град Мадрид ще излезе кой знае какво ли?
Даже и не трепнах, ровех се из архивите, докато го слушах.
— Наясно си, че ще го хвана, нали, Хулио? Става дума за Воайора, голямата работа, нали, Хулио? И изобщо не искам после да ме споменаваш. Цялата слава ще обереш ти, Вера си остава вкъщи, а с мен след това можеш да правиш всичко, което ти мине през главата или шибаните ти ташаци.
Отново настъпи пауза, но тоя път по-кратка.
— Три нощи. И нито една повече, Бланко — отсече Падиля и затвори.
Рикардо Монтемайор и Начо Пуентес бяха профайлъри, координаторите по този случай. В петък сутринта вече ме чакаха в Лос Гуардесес. Щом и тримата седнахме, Монтемайор каза:
— Начо, почвай ти.
— Не, ти. Ако нещо се объркаш, ще те поправям.
— Уф, тогава не искам да си отваряш устата до обяд.
Засмяхме се. Монтемайор и Начо непрекъснато се шегуваха помежду си.
— Да видим. — Монтемайор вдигна едната си вежда. — В профила на Воайора има и много лоши, но и добри неща…
— Вече сбърка, sorry — сряза го Начо. — Има лоши, много лоши, на трето място, просто гнусни. А тия последните преобладават.
— Да допуснем. Няма да обсъждаме гледната ви точка, монсеньор Пуентес.
Начо вдигна ръка в знак на благодарност. Монтемайор продължи:
— Във всеки случай разполагаме с доста данни. Може би е по-добре ти да ни питаш, Диана.
Кръстосах крака и задържах малкия ноутбук в лявата си ръка, за да се почеша по хълбока с дясната.
— Да, имам един въпрос, момчета — казах. — Как мога да го направя на кайма за три нощи?
— Първо го направи и после ела да ни разкажеш — отвърна Начо.
— Скъпи ученико — присъедини се Монтемайор, — госпожица Бланко има нужда от алфата, преди да стигнем до омегата.
— ОК, тати.
Монтемайор измърмори и пак вдигна едната си вежда, докато се наместваше в стола. Наистина бе по-възрастен от Начо, но все пак не можеше да му бъде баща. Въпреки рядката му коса и сивата брадичка, липсата на бръчки и гладката кожа го правеха да изглежда на не повече от четирийсет и малко години, действително до известна степен накърнени от шкембето, което нямаше как да се скрие. Обличаше се крайно небрежно и никак не ми бе ясно защо му бяха войнишките елечета и камуфлажните клинове с хиляди джобове по тях. Затова пък, точно обратното, Начо Пуентес бе от ония маниаци, които човек лесно можеше да си представи само като погледне манекените в луксозните магазини. Гъста черна грива, сресана назад, мургава кожа, тъмни очи, тяло на танцьор в изваяни маркови дрехи (в случая тъмнокафяви „Армани“), които му придаваха толкова съвършена мъжка хубост, че чак ми ставаше блудкаво. Говореха, че бил гей и че партньорът му бил Монтемайор, но аз си мислех, че тия слухове по-скоро бяха плод на завист от страна на някои мъже, готови да обявят за педал всяко антично божество, слязло да се разходи по земята.
Едно обаче беше сигурно, ставаше дума за двама от най-добрите криминални психолози в Европа и тъкмо това ме интересуваше повече от всичко останало.
Защото, от друга страна, Воайора бе най-гадното нещо в същата тая Европа.
— Да видим какво знаем. — Монтемайор бе сложил малък лаптоп върху коленете си. — Знаем, че е мъж, произхожда от Кавказ, около четирийсетгодишен, симпатяга, хубавец, умен, здравеняк, с високи доходи… С една дума, като Начо — заключи.
— Моите доходи все още са ниски, dear professor — отвърна Начо.
— За твое добро, надявам се да имате и още някоя и друга разлика — добави Монтемайор. — Притежава добре оборудвана къща на няколко етажа и мазе, по-скоро два подземни етажа. Навярно тя се намира в околностите на Мадрид. По-малко вероятно — в близките населени места. Принадлежи към профила на Жертвоприносителя…
— Дебеличък е. — Начо се съгласи. — Нататък, ползва въжета, за да им връзва главите…
— All right. И му става от черни трика и прашки…
Монтемайор погледна колегата си с укор.
— Прашки? — изгрухтя. — Кюлоти, по дяволите. Говори по християнски, мамка му.
— Sorry, daddy.
— Няма равен на себе си. Начо и аз сме по-склонни да го смятаме за вдовец, отколкото за РШ.
Вдигнах поглед от ноутбука си.
— РШ?
— „Разведен шибаняк“ — поясни Начо и двамата се изхилиха. — Нотариални покани, дела за издръжка, астрономически пенсии, нали си наясно…
— По-скоро вярваме, че неговата гургуличка е изчезнала от белия свят.
— По-скоро вярваме, че той й е помогнал да изчезне — уточни Начо.
— Но не знаем кога. Вероятно е била първата му жертва. — Монтемайор сви рамене. — Харесало му е и е повторил. Всъщност неговата еволюция напомня „Berowne Perjuro“-цитира с тон на учен. — Нямаме представа и кога е започнал. Вероятно като много млад, постепенно е усъвършенствал своите ритуали и е ускорил ритъма. Възможно е преди да го е правил, където свари и когато може. Сега е „Berowne“ и си има определено място. Свое царство. Вярваме, че това е собствената му къща, и затова смятаме, че е разделена на две: горна — предназначена за неговата съвест, и друга, долна, за щенията му.
Отбелязах това. Знаех, че Монтемайор се позоваваше на труда на Виктор Дженс върху комедията на Шекспир „Напразни усилия на любовта“, в която един крал и трима негови поданици се заклеват да водят праведен живот и да се занимават единствено с учение, докато четири дами от френския двор се намесват и ги отклоняват от предначертания път. Първият от тях, който решава, че трябва да разтрогнат клетвата, се казва Бирон. Дженс нарича със същото име престъпника, който, след определен период на потискане, освобождава без всякакви задръжки вътрешната си същност и нищо не е в състояние да го спре. С кръстосани крака под масата и ноутбука на колене написах: „Той е Бирон, минал е през етап на потискане на своите желания за жертвоприношения. А сега ги осъществява в къща, вероятно в извънградската част.“
Внимателно прекъснах Монтемайор с въпроса дали подобно предположение би могло да се свърже с известна склонност към така наречената зависимост от Погледа, която според Дженс бе ключът към драматургията на тази комедия. Приеха моята хипотеза.
— При това положение е особено важно да се отчете значимостта на визуалния контакт, Диана — уточни Монтемайор. — Не твърдя, че не би му харесало да го наблюдаваш, но неговото съзнание по някакъв начин е било възпламенено от собствената му психосъщност и това в значителна степен е засилило възприятията му за самия себе си в качеството на ръководещ субект.
Начо добави:
— И тоя ритъм на граблива птица: деветнайсет жертви за осем месеца.
— Двайсет, ако смятаме Елиса — поправи го Монтемайор.
Бях разсеяна от мисълта да прегледам една стара студия на Мур за техниката на Погледа и се наложи да ги помоля да повторят последното, което бяха казали. Усетих, че ме лазят тръпки.
— По моя информация са само дванайсет — вметнах. Между лицата на психолозите се бе появил виртуален екран с двайсет карти от някаква странна колода с лица на момичета.
— За да не се вдига прекалено много шум, Вътрешното министерство реши да замете съмнителните случаи под килима — поясни Монтемайор, — макар да ни е известно, че не става дума единствено за проститутки и имигранти. Има и испанки, една френска туристка, полска студентка, една рускиня…
— Преобладават от източните страни, може да се каже — продължи Начо. — Но групата е космополитна. Подбира ги винаги с дълги крака. Две от тях са балерини. — Погледна ме и ми смигна. — И твоите са дълги. Това е в твоя полза.
— Ще му смачкам топките с тия дълги крака — отвърнах и Начо прихна да се смее. — Защо ли са предимно чужденки? Ами и той самият може да е чужденец.
И после поклати глава.
— Разбира се, гражданин на света, но в известна степен действа успокояващо на жертвите. Говори испански и вероятно английски като родни езици. Неговото pick-up3 е напълно спонтанно, нищо от рода „влизай в колата или стрелям“, или пък тупаници по главата, макар че последния път, като я е вкарвал в автомобила, е употребил drugs, паралитичен spray, много ефективен. Беше останал аромат на рози.
— За бога, Начо — прекъсна го Монтемайор. — Можеш ли да говориш, както бог ни е дал? Pick-up, drugs… — И ме погледна ядосан. — Съжалявам, така е, откакто се върна от Бъркли това лято. Отговаря ми let’s go всеки път, като го питам ще ходим ли да кльопаме…
— Млъквай. Скапан испанец, son of a bitch4 — изрече напевно Начо.
Усмихнах се, както се полагаше на млада дама, заобиколена от кавалери в добро настроение. Не познавах нито един психолог от отдела им, който да не се лигавеше непрекъснато. Вероятно се дължеше на това, че прекарваха времето си да наблюдават ужаси под микроскоп. Шегуваха се повече и от съдебните лекари… като се сетих за това, ги попитах:
— Мислите ли, че има някакви медицински познания?
Монтемайор вдигна вежди, Начо въздъхна.
— Ще свършим по-бързо, ако ти кажем какво не знае — отговори Монтемайор, но вече сериозен. — Абсолютно наясно е с всички новости в криминологията. Използва най-добрите системи за заличаване на ДНК и изтриване на следи. Съвършен е и в почистването на тялото на финала… Какво още? Сигурни сме, че е силен в информатиката и че има медицински знания. Той е един ужас.
— Какви доказателства съществуват за наличие на полицейски и медицински познания?
Психолозите се спогледаха.
— Не са необходими доказателства — отвърна Монтемайор. — Днес всеки знае по нещо.
— В сайтовете на eBay онлайн продават заличаващи средства за ДНК от последно поколение — припомни Начо.
— Ако трябва, готов съм да се хвана на бас, че е експерт по тия теми, защото го интересуват, но разбира и от други.
Бях се навела над ноутбука и като вдигнах поглед, изненадах Начо, който се бе загледал в гърдите ми, бях без сутиен. Усмихна ми се без капка срам и аз му отвърнах. Все едно ми казваше: „Работата и удоволствието не бива да си пречат едно на друго.“
Това, което досега говорихте, е добрата страна на нещата. Стигнахме ли до лошата? — попитах.
Начо помръдна и мъхнатото му сако произведе матови отблясъци.
— Още не сме почнали с лошата, darling. Ти, Монте, на какво мнение си?
— На какво ли? Лошото тръгва оттам, че е експерт и по психологическите профили.
— Какво?
Двамата ме погледнаха, притихнали. Монтемайор затвори папката със снимките на жертвите и остави стрелката да плува върху екрана.
— Сигурни сме, че познава нашия свят и ни избягва умело, Диана. Тоест не му действат класическите номера. Да разгледаме например гардероба. Знаем, че пленява жертвите си. Това е доказано. Дебненето може да продължи дълго, но залавянето е светкавично, още в момента на попадението. Освен това при него външният вид на жертвата е решаващ. Така ли е? — Потвърдих. Това го знаех. — Само че външността не на всеки типаж е подходяща за жертвоприношение. Французойката Сабин Бернар беше ето с това палто… — Монтемайор мръдна стрелката. В сумрака на кабинета, насред едно от помещенията на отдел „Профили“ в Лос Гуардесес, се появи образът на манекен, облечен с палто. Монте го завъртя, да го видим триизмерно. — Разгледах снетите данни от квантовото изследване. Това палто не би привлякло зависимите от Жертвоприношение толкова, колкото тия от Привидност. Друг пример: германската студентка на обменни начала Силке-Хедрун Ланг. Била е облечена съвсем обикновено, широк панталон, нещо такова. — Посочи червените точки по краищата на дрехата призрак, която се бе появила на мястото на палтото. — Това секси подобие на колан, сложено ниско долу, би се харесало на някой от Падение. Само че Надя Хименес, проститутката, която той пипна един месец по-късно, е ходила почти гола, с нещо като цветно горнище и разноцветни очила, което привлича подвластните на Изложение. Зависимият οт Жертвоприношение не би следвало да бъде привличан οт разголени бедра.
Бях объркана.
— Тогава защо трябва да се обличаме по определен начин при акция?
— Защото квантовият анализ на гардероба показва, че между петдесет и седемдесет процента принадлежат на профила на Жертвоприносителя — каза Монтемайор — А останалото на разни други. Някои от тези подробности сме се опитали да ги отнесем към вашия начин на обличане, за момента без особен успех…
— И какви са останалите профили?
— Чакай. Ще ти покажем няколко примера.
Още едно чукване по клавиатурата и във въздуха се появи пано, разграфено на квадрати и във всеки един от тях различни изображения: улични лампи, тротоари, фасади на сгради.
— Околната среда влияе при всички случаи — продължи Монтемайор. — Имахме свидетел при отвличането на полската студентка Сувенка Зайонц, през май миналата година. Нейна съседка я е видяла да се качва в една кола…
— Обърнала е внимание на марката и цвета на автомобила, милата — намеси се Начо, — дамата е на възраст и, естествено, не е наясно с новите преносими апарати за светкавично „тониране“. Ние имаме такъв. Събира се в куфарче. Елементарно е: закарваш колата си на някакво място и за половин час става неузнаваема. Е, не слагаме в сметката какво струва тая технология… О, извинявайте, dear professor. Май ви прекъснах.
Монтемайор въздъхна, преди да продължи, и смени картината във въздуха.
— Сувенка е чакала автобуса, избрал я е тъкмо в този момент. Съсредоточете се върху фона. Манекенът е сложен на мястото на девойката: съвсем близо до ъгъла. Вижда се отдалече, бих казал. И още щом е забелязала колата, се е обърнала, ето така, а с това нараства и вероятността да бъде привлечен индивид с профила на Жертвоприносител… Само че вижте сега от този ъгъл или… от този, двете възможни посоки, откъдето се е задала колата… — Размърда манекена жена напред-назад и го разчлени на части, които в същия миг смениха местата си: кръст, гърди, крака. — Виждаш ли? Сценарият на това отвличане не е на жертвоприношение в чист вид, има примеси на Зора и на Тайна, даже ако включим подробностите от поведението на жертвата… С други думи, престъпникът от тази сцена не е от профила на Жертвоприносителя, басирам се на едногодишна заплата.
— Че на теб човек и лайното ти не може да отмъкне — прибави Начо.
Монтемайор не му обърна внимание.
— А в случая с Герит ван Остен…
Реших да го прекъсна.
— Не е сигурно, че точно такива са били конкретните обстоятелства при направата на избора. — Замълчах засрамена, за малко да се изпусна да ги нарека профита. — Както и да е, вие сте по-наясно от мен…
— Психологическата същност, мила Диана, си е чиста математика — каза Монтемайор студено. — В подобен момент ти си съпричастна в качеството си на актриса според сценария, но оня, който те наблюдава, реагира по точно определен и поддаващ се на изчисление начин, винаги.
— Не сме във времената на Шерлок Холмс, dear Уотсън — отбеляза Начо. — Днес всяко едно престъпление представлява уравнение, което минава през квантовите компютри.
— Край на детективите, на полицаите, на съдебните лекари… — прекъсна го наставнически Монте. — Останаха единствено компютрите, профайлърите, агентите под прикритие и Шекспир.
— Добре — съгласих се.
— Не, не, не е добре — заплаши ме Начо на шега. — Обиждаш ни, госпожице Бланко.
— По-разумно би било да ти разкажем със свои думи нещата, които специално на тебе могат да ти свършат работа — най-после реши Монтемайор, докато с привидно смирение му се извинявах: „Много съжалявам, господин Пуентес.“
Неочаквано във въздуха се появиха истински ужасии. Снимки от съдебната медицина.
— Гениталии — уточни Монтемайор. — Неорганичните предмети, които се вкарват във вагината, най-общо се разделят на два вида: с форма на фалос и всякакви други. Профилът на Жертвоприносителя никога не го прави с такива, които не наподобяват фалос, просто другото не му доставя удоволствие. Но във вагината на Сувенка Зайонц имаше повече от петнайсет стъклени парчета от бутилка, вкарвани с пинсета. Стъклата не напомнят по никакъв начин фалос, обаче във встъпителните действия към ритуала съществуваше известен процент, който не можеше да не е на Жертвоприношение. За да добиеш някаква представа: все едно Начо ги вкарва с пинсета, ти ги подбираш, една част ти, друга част аз… и всеки един от нас се влияе в тази обща работа от психиката на другия. Във вагината на Вероника Касадо пък имаше само опити за проникване, без…
— Естествено, тя беше на петнайсет години — намеси се Начо. — Бе teenager-ката на групата. Вероятно това е оказало влияние. Срещат се престъпници от филията Жертвоприношение, които не проникват в жертвата, когато е невръстна.
— Приемам, скъпи ученико. Само че при чупенето на ставите отново се появяват проблеми. И изобщо при счупванията. Те могат да бъдат открити или скрити. Първите отварят пътя към вътрешността на гениталиите. За престъпника това може да означава „счупих твоите катинари“. Воайора използва масивно съоръжение за чупене на тазобедрени кости, гръбначен стълб и разчленяване на ставите на крайниците. Но при някои жертви имаше счупени или отрязани стави на пръсти. — Разтвори и затвори лявата си ръка. — Което представлява скрито счупване, неприсъщо за профила на Жертвоприносителя…
Монтемайор се поизпъчи, обзет от чувство за наранена гордост пред Начо. Заговори за „действието на свредела“, опитите за проникване в кухини като уста, очни орбити, както и за „широкото отверстие“. Илюстрира ги с холографии на трупове, а аз ги гледах като хипнотизирана. Даже и не чувах сухите медицински обяснения на Монте. По време на своята кариера съм залавяла или съм помагала да бъдат заловени десетки чудовища, но все още, както първия път, когато се сблъсках с подобен изверг, се учудвам, изпитвам същия ням ужас, силно гадене пред гледката на налудничавите им дела. Защо? се питах. Въпреки че знаех, отговорът е някъде дълбоко, дълбоко в собствените им души, ала все още продължавах да се питам. Защо?
Докато спореха по начините за изрязване на аналния сфинктер, вметнах:
— Момчета, страхувам се обаче, че не разполагам с цялата сутрин. Можем ли да обобщим нещата?
— Обобщи ги ти, Начо — посочи го Монтемайор. — На мен не ми е приятно да давам лоши прогнози.
— Знаеш ли, Диана — попита ме упълномощеният, — защо го наричаме „Воайора“?
— Защото е специалист по подбора с поглед. Така поне се говори.
— Така се и смята в отдела… Но в действителност причината е, че оставя да действат други, макар и контролът да се упражнява от него. — Втренчих се в Начо. Да, има и други, които му помагат.
— Момент — прекъснах го, — ако използва съучастници и им позволява и те да подбират жертви, в анализите трябва да се появят и други психологически профили. И тогава ще говорим за престъпна група от двама или трима криминални, или за цяла банда…
— Точно така — съгласи се Монтемайор, — точно това му е шибаното. Има следи от други профили, но според компютъра в недостатъчно количество, за да заключим, че е компактна група.
— И какво означава това, преведено на нормален език? — попитах полугласно.
— Използва и други, без никакво съмнение. Ала по такъв странен начин, че изобщо сме в неведение как са свързани помежду си и дали изобщо са отделни личности. Наричаме ги „наемници“. Следват неговите напътствия, понякога действат и на своя глава както в подбора, така и в игричките после, но ги няма при по-специфичните действия, а и директно се влияят от самия Воайор. Ужасно лукава техника, каквато никой не е виждал. Ето защо залагаме на това, че познаването на психофактора е от изключителна важност. Обаче той непрекъснато ни се изплъзва.
— Не знаем колко „наемници“ използва — намеси се Начо. — Само че не става дума за организирана група, нито пък за двойка. По-скоро е симбиоза.
— Множествена личност? — се опитах да предположа и като го отрекоха в един глас, разбрах, че са очаквали да го кажа. Монтемайор обясни:
— Всяка отделна личност би била със същия профил и „наемниците“ нямаше да съществуват.
— Преди всичко е от Жертвоприношение — каза Начо. — Превързва лицата им, и на така, и на така. — Постави два кръстосани пръста върху очите си. — Използва много тънка връв за главата. Наличието на развалена сперма върху лицето и по въжето показва, че този финал на сцената му харесва страхотно. Той е един велик представител на Жертвоприношение и чутовен мизерник. Но има оставени следи и от други профили…
— Не бих могла да бъда ефективна с различни профили едновременно.
Монтемайор се усмихна, Начо се отнесе по-уважително към мен (с намерението да не ме обиди и да запази вероятността да кажа „да“, ако ме покани след това да излезем заедно) и се направи, че не е забелязал глупостта ми.
— Никой не би могъл, мила Диана — изрече бавно Монтемайор. — Само в начина на превързване на лицата има билиони различия, наречени „микропространства“. Ти си от филията Труд. Ако желаеш да вържеш главата на някого, никога няма да го направиш както някой от Жертвоприношение, даже и да имаш под ръка квантов компютър.
— Но нали му помагат други — възнегодувах. — Защо агентите под прикритие не сме информирани, че Воайора не е един човек?
За първи път видях Монтемайор ядосан.
— Защото не е повече от един човек, нито пък е само един. Не ми прави тази физиономия. Това е положението. Ние не знаем какво е. Ако ви кажем, че ще видите двама или трима души в една кола, или ще сбъркаме, или те ще се редуват. Или пък ще изглеждат като различни хора, обаче ще имат един и същи мозък, разделен на кутийки. Може и да сме изправени пред нов прототип, но ако е така, защо толкова често се срещаме с това Жертвоприношение?
— И какво се случи с Елиса? Той ли беше или… те?
— Много е рано да го кажем. Централният компютър обработва микропространствата на мястото, където вероятно е изчезнала. Ще трае една седмица. Цирка е малко вероятно място, но не го изключваме напълно.
— А аз? — попитах. — Поставила съм си за задача да обходя вероятните обекти през тия три нощи. Колко време ще ме изчислявате после?
— Около трийсет години най-малко — каза Начо, а аз му показах среден пръст.
— Вероятността да го срещнеш е голяма — отговори Монте, докато чешеше плешивото си теме. — Не казвам, че ще избере тебе. Това зависи от неговите „наемници“ и гениалните номерца, които използват. Но шансът да се натъкне на теб е повече от осемдесет процента. Въпреки че е хванал Елиса ще излезе на лов отново. Гладен е. Много. И да не забравяме, че ако тя се опита да го залови и не успее, ще приключи с нея доста бързо, защото ще е бесен. И това ще му достави огромно удоволствие. Няма да чака три дни.
Начо Пуентес, преди да заговори, показа върха на езика си и го опря в горната устна: разработили били нови етюди за момента на избора и отвличането и било възможно да бъдат усвоени за часове. Можели да ми ги пратят по интернет.
— Ако, разбира се, си напълно решена да го хващаш — прибави.
Останах неподвижна известно време с поглед, вперен в ноутбука. Заля ме нещо, което си представих: голи тела по сцените в студиото, моите колеги и аз се движим из тях, като че ли позираме, и с удоволствие се питаме: „Дали аз ще съм избраницата, дано съм аз. Не те.“ Ухание на топла кожа, загрята от прожекторите, поклащащи се тела… които после преминават в пъзела от холографии на съдебната медицина. И изневиделица ме завладя умора. Изкуших се да затворя ноутбука, да стана и да си тръгна, да забравя за Воайори и тая проклета моя саможертва, отвратителния данък, който плащах на богинята на справедливостта. Но след това се сетих за Вера и всичкото това се превърна в глътка въздух.
— Съгласна съм — казах. — Искам да знам как да се преобразя в най-апетитното парче, което е захапвал през целия си шибан живот.
Бях чудовище и го знаех. Работата ми се състоеше в това да бъда чудовище.
Мина времето, когато се опитвах да се самозалъгвам с разни илюзии за добродетелност и справедливост: надали бях по-добра от ония, които дебнех. „Трябва да се старая просто да не съм по-лоша от тях“, помня, че веднъж ми го каза добрата Клаудия.
И винаги, когато се приготвях да се преобразя в съблазън за някой изверг, както правех сега, не можех да не мисля за нейните думи. Сякаш само това, че се подготвях да им се сервирам, вече само по себе си се превръщаше в грях. Слушай, Диана, трябва да се преобразиш в нещо повече от онова, което на тия животни им харесва. Проблемът беше в това „повече“. Не бе достатъчно да им възбудя апетита, а и нещо отгоре, да им се усладя повече от което и да било друго тяло, та да изберат именно мен. Страхувах се, че ще се превъплътя в онова, което те най-много обичат, че ще се преобразя в онова, от което на тия призраци им потичаха лигите и което светкавично щяха да захапят.
„И винаги запазвайки известно равновесие, нали, доктор Дженс?“, това си го преповтарях, докато дърпах старомодните завеси в скромния си хол.
„Ако ме пожелае прекалено силно, ще се нахвърли върху ми и ще ме налапа наведнъж още преди да успея да му направя каквото и да било… Какво казвате, докторе?“ Напънах се да си спомня начина, по който произнасяше на висок глас „лампите“ и как двата лампиона от тяло и шия на жираф от двете срещуположни страни послушно се запалваха, осветявайки точно средата на салона. „Трябва да се научиш да бъдеш и гориво, и вода за този огън.“ Може би не го цитирам точно, но смисълът бе същият.
Обърнах стола с масивната облегалка към себе си. Бях избрала този, защото извивката на горната му част измежду всички мебели, които имах вкъщи, най-много приличаше на колоната, о която Дженс ни караше да се отъркваме, когато упражнявахме маската на Тайнството. Погледнах да съм сигурна, че лаптопът си стоеше включен върху табуретката и на него бяха етюдите за различните профили и обясненията на Дженс за „Сън в лятна нощ“. В краката на табуретката имаше шише с минерална вода. Всички врати бяха затворени. Беше осем и половина вечерта, петък, и разполагах само с три часа за упражнения.
Първо щях да работя върху Тайнство, после по Жертвоприношение.
Профайлърите твърдяха, че маската на Тайнството можеше да ме предпази от опитите за насилие през решаващите първи часове след отвличането. „Ще те върже и ще те държи близо до себе си. Ще си, какво да се прави, такъв е изразът, с гол задник под дъжда, така че трябва да си опънеш нещо като чадър“, казваха те.
Маската на Тайнството бе мощно средство. Основаваше се върху символизиране на сриването на заобикалящата ни действителност чрез сдържани жестове и думи, с колкото се може по-малко излишества, което се оказваше полезно в момент, когато разполагаш с минимално пространство и си със скоч на устата. Предполагаше се, че чувството за непривичност, което внушаваше, спира желанието за дивашка агресия и отклонява вниманието от жертвата. Докато се концентрирах насред тая виртуална сцена и свалях сандалите, си спомних, че Клаудия Кабилдо я считаха за експерт в тази маска и че аз я бях упражнявала заедно с нея както в двора на бившия чифлик, така и във величествения дом на Виктор Дженс в Барселона.
„Клаудия“, помислих си и за миг останах неподвижна, преди да смъкна спортния си панталон. Случайно или не, бях ходила до Клаудия Кабилдо същия този петъчен следобед и току-що се връщах оттам. „Клаудия, още едно чудовище като мен. Заедно обхождахме непрогледните мадридски лабиринти, нали? Две чудовища, хванати за ръка в безлунната нощ. Нощта на лудите.“ Superwoman. Ще се справиш.
Клаудия, моят водач, моят светлик в мрака, най-съвършеното чудовище на тоя свят, съществувало, за да доставя удоволствие на останалите.
Докато бе разкъсана от друго, още по-голямо от нея.
Клаудия Кабилдо беше погребана. Когато понякога си говорехме, то бе именно с нея, но самата тя вече не беше сред нас. Винаги, щом трябваше да се срещна с Клаудия, се стараех да не забравям миналото и подхождах към нея като към човек, с когото щях да прекарам известно време, да побъбря като с някой, който е отвъд и вече не крачи по повърхността на земята.
Но наистина изпитвах потребност да я видя. От няколко дни тази необходимост бе станала просто физическа, като желанието да захапеш някакъв плод и устата ти предварително започва да се пълни със сока му, или нуждата да подложиш тялото си на дъжда. При други случаи щях да си наложа мисълта, че става дума за определена рационална цел: стъпваш на всяко следващо стъпало, за да се изкачиш по стълбата догоре. Както и да е, но през последните години се виждах с нея единствено ако нещо се случваше: щом ми предстоеше да участвам в трудно преследване, когато се провалях, когато се влюбих в Мигел Ларедо или се карахме с Вера. Разказвах й всичко, въпреки че не бях напълно сигурна, че Клаудия ме слуша.
Към обяд в петък, след срещата с профайлърите, на излизане от Лос Гуардесес, почувствах същата необходимост. Набрах номера й по телефона и почти веднага чух гласа на Нели Рамос. Да, разбира се, можех да отида, ако искам, още същия следобед, и че „Клау ще се радва“ да ме види, в пет и половина би било идеално. Затворих и ми мина през ума как през предишните дни бях планирала да се срещна с нея, за да й кажа за напускането си, а сега мотивите ми бяха напълно противоположни.
Следобедът бе студен и сив. Докато слизах от колата на улица „Тесео“ в Лас Росас, погледнах небето, бе задръстено от облаци като огромни дюшеци. Тази нощ, първата от решителната гонка, щеше да е черна. Лоша е срещата по време на пълнолуние. И усетих аромата на цветята в малката градинка пред къщата. От отдела бяха разрешили да й наемат градинар, а Нели ми бе казвала какво удоволствие изпитва Клаудия да гледа как режат живия плет и окастрят другите храстчета и розите. Клаудия и нейните цветенца. „Едно растение се грижи за останалите.“ Смисълът на тая фраза бе ужасяващ и глупашки, но непрекъснато ми се мотаеше из главата.
И нервите ми, неизбежно, бяха опънати. Нещо като мравуняк в стомаха, чувство за несигурност преди самата среща. Лоша е срещата по време на пълнолуние. И отново същият въпрос, който непрекъснато си задавах: бяхме ли приятелки с Клаудия Кабилдо? И пак същият отговор: не можеш да си приятелка на човека, с когото си правила абсолютно всичко. Не е възможно да обичаш тоя, който те е притеснявал и в същата степен ти е доставял удоволствие или просто не ти е обръщал никакво внимание, който познава оная бенка между краката ти, знае за твоите среднощни кошмари и е слушал виковете ти от болка или оргазъм, но пък и не подозира какви филми харесваш и дали обичаш да изпращаш залеза.
Клаудия и аз, заедно от петнайсетгодишна възраст, нито бяхме приятелки, нито се обичахме. Но имаше нещо, което ни свързваше, по-здраво, по-истински от парчето кожа между сиамските близнаци.
Желязната врата стоеше отворена и Нели ме очакваше на входа. Държеше в ръката си чепка грозде, предложи ми и аз отказах с усмивка.
— Здравей — каза с дрезгавия си глас и в едно музикално темпо, което съдържаше в себе си цялата й двайсет и една годишна история от раждането в Лас Палмас.
— Здравей, Нели. Много рано ли дойдох?
— Не, точно, влизай.
Косата й беше вълниста, с цвят на черен кехлибар, кожата й мургава и тялото мускулесто. Беше ченге под прикритие, и то доста добро, до деветнайсетгодишна възраст, когато реши да напусне. Не поради конкретна причина, както обясняваше, нито пък се бе случвало да пострада особено, само че „нещата трябва да се правят до един момент и после вече — не“, казваше. Понякога човек оставаше с впечатлението, че има и още нещо, което тя премълчава, но и така да беше, това си бяха нейните лични кошмари, които не засягаха никого. И понеже беше много млада, от службата й предлагаха да върши дребни услуги, като например от време на време да се грижи за една бивша агентка, „пострадала тежко“ (но и евентуално опасна, за да бъде наглеждана от обикновени медицински сестри), каквато бе Клаудия. На Нели тази работа толкова много й хареса, че бе поискала разрешение да стои по цял ден, та даже през лятната си отпуска придружаваше питомницата си по балнеосанаториуми. Готвеше, къпеше я, гледаше я както малко момиченце любимата си кукла. Аз се радвах, че това се върши от Нели, която всъщност бе страшно корава, каквато и изглеждаше, но се проявяваше като безкрайно мила и всеотдайна.
Пресякохме потъналото в тишина антре на тази вила без собствен облик, с бели, гладки стени, обзаведена пестеливо с мебели, сложени на точните им места. Типично държавно жилище, досущ като онова, в което за първи път се срещнахме с Клаудия, квартири, прилични на аквариуми, където те наблюдават отвсякъде през скрити камери, поставени да охраняват хора като нас двете.
— Как е? — попитах я.
— Имала е дни — отвърна Нели, едва-едва обръщайки се докато пъхаше в устата си последното зърно на път през хола. Чехлите й стъпваха безшумно по светещия паркет. — Днес ми се вижда доста отпаднала, но вчера идва градинарят да оправя цветята и храстите и беше много оживена. Един ден така, друг иначе… — Вдигна рамене и спря пред затворената врата. — Мисля, че от време на време се преструва на безпомощна, за да й обръщам повече внимание… Станала е зла, миличката, ужасна е, горкото момиче…
Отвори и влязох в стаята, която бе обзаведена по същия начин като онази от моя спомен, където ме отведоха, за да ме представят на Виктор Дженс, след като бях преминала курса на обучение в центъра насред планините. И там, пред къщата, срещнах едно кокалесто създание, облечено в шемизета, със сламена шапка на главата, което също очакваше да бъде въведено при великия учен. Седеше, свито в един шезлонг, с колене, опрени до гърдите, и в спомените ми се запечата впечатлението, че виждам най-слабото и костеливо телце на жив човек. След малко научих, че тя се казва Клаудия, което, изречено с припрения й говор, звучеше като Клада, защото никога не се замисляше как говори, освен когато участваше в театралните етюди. Узнах също, че шапката не е нейна, а е реквизит от гардероба, оная, която после Дженс ни караше да носим (както и една едва забележима превръзка през кръста), като представяхме образа на Кросното във финалните сцени на „Сън в лятна нощ“. Толкова често я слагахме, че накрая се разпадна, за нищо вече не ставаше и помня как Клаудия по тоя повод изкоментира: „И сега какво ще правим, мен ме е срам да излизам чисто гола на улицата и без шапка“, а аз се изсмях.
Само че не бе стаята отпреди десет години. Нито пък същата онази Клаудия.
— Здравей, Сесе — казах.
— Ау, я виж кой идва. Да не си в отпуска? Не може да бъде!
— Сигурно си помисли, че ти ще я водиш на санаториум, бедничката — поясни Нели.
— Това лято не си ли ходила на плаж, Сесе? — усмихнах се. — Не искаш ли пак да ходим двете?
— Ау, ау, ау — отговори Клаудия, прегърнала едно грозно плюшено кученце все още с етикет на дупето.
— Знаеш ли коя съм? — попитах я.
— Superwoman, разбира се.
— Това е Диана Бланко, глупачке. — Докато й го казваше, Нели вдигна щорите посредством някакъв бутон. — Не се прави на бебе, моля ти се. Много добре знаеш коя е.
— Естествено — отвърна Клаудия шепнешком в ухото на кучето. — Това е Жирафката, ау. — Разсмях се. Клаудия помнеше първия прякор, който ми лепна заради ръста.
Изпълнена със сивкавата следобедна светлина и миризмата на влажните растения от градината, стаята изглеждаше най-живото помещение в къщата. Парадоксалното беше, че всъщност бе гробницата на Клаудия. И в средата, в саркофага на огромното канапе — тя, както винаги и всемогъща, и слаба.
— Жирафката — повтори дрезгаво и шепнешком. — Тоя шибан дъжд в сцената. На четири крака. Шибаният дъжд изобщо не спира, нали? — Разбрах, че говори за театралните етюди в полицията, имаше специални устройства в тавана, които имитираха дъжд. Тия упражнения, докато от нас шуртеше вода, бяха невероятно важни за някои профили, но това не ми пречеше да ги ненавиждам особено. „Ах, тоя шибан дъжд…“ — продължи да ме имитира.
— Да, Сесе — засмях се, изненадана от паметта й. — Тоя шибан дъжд.
Клаудия Кабилдо бе моя връстничка, ала изглеждаше трийсет години по-стара. Беше си все такава слаба, като аскет, на лицето й имаше единствено очи: сини, отнесени, два магнита, два чисти къса небе. Нели грижливо я бе разкрасила специално за срещата. Мирисът на лавандула я обгръщаше като облак. За миг си помислих, че проумявам любовта на Вера към бедната Елиса. Всъщност не точно любов, нуждата да намери нещо свое в образа на приятелката си и да си каже: „И тя е като мен. Не съм сама сред всичкото това безумие.“
Не, не я обичах. Всъщност бях се опитвала да си внушавам, че я желая. И не ми се бе случвало пред никого, даже и пред Мигел, да се изповядвам безрезервно. Единствено в присъствието на господин Пийпълс, на когото все още не се бях обаждала и засега не исках да мисля за това.
— Страхотно изглеждаш, Сесе — казах. — Плажът те разхубавява.
— Да, Жирафке. — И двете се усмихнахме. — Страхотно!
— Донесох ти нещо.
Нели ни бе оставила сами, „докато стане време за сокчето“, така че придърпах една табуретка до краката на Клаудия и извадих от джоба на якето си портативен проектор за холограми.
— Знаеш ли кой е това? Детето на Тере Обрадор… Навърши пет години миналия месец и аз бях на празника… Тия снимки ги направих за теб… А това е Тере… Разпознаваш ли я? — Надявах се, че изречени на глас, имената ще й говорят повече от триизмерните образи, които се появяваха като цветен дим пред лицето й.
— Шефката.
Засмях се, успя да ме развълнува.
— Да, Шефката… Щеше да е хубаво да видиш детето й… Личицето му е досущ като на Тере…
Много си бяхме говорили за Тере и бях сигурна, че все още си я спомняше, защото я бяхме направили нещо като наш ръководител по силата на това, че Дженс непрекъснато й възлагаше главните роли в етюдите, които разигравахме. Тереса Обрадор бе започнала заедно с нас, но изостави тази работа, щом майка й си промени мнението за нея и заплаши да прибегне до съда, ако полицията не върне дъщеря й. В края на краищата нещата се потушиха посредством някакво обезщетение и въпреки че Тереса се разболя, започна да учи нещо друго и се ожени. Бях ходила на сватбата й и на всичките рождени дни на сладкия Виктор (без да обръщам особено внимание на това защо дебелите ръчички на тоя малък принц винаги ме възхищаваха).
— Само да пожелаеш, мога да ги прехвърля на твоя компютър — й предложих. Клаудия не отговори и изведнъж се почувствах като идиотка, загасих проектора и го сложих обратно в джоба на якето. — Всъщност, Сесе, дойдох да ти кажа нещо друго…
И почнах. Разказах й всичко, на нея и плюшеното й куче.
При други случаи й бях разправяла за Воайора, така че минах направо към изчезването на Елиса и импулсивното решение на Вера, откъдето бе дошло и моето лично. Ти ме изслуша, или поне привидно, с големите си, дълбоки като кладенци, очи.
— Страх ме е, Сесе… Оплескала съм я… Страх ме е за Вера и за себе си… Тоя чичко е опасен… Голяма риба е… Не мога да оставя Вера самичка да се оправя с него… Аз…
И изведнъж пет ледени скоби се вкопчиха в ръката ми.
— Ще успееш — каза Клаудия. — Ти си superwoman.
Ръцете й бяха като нея самата: невротични, костеливи и напрегнати. По лицето й още се виждаха белезите от железата, с които онова чудовище Ренар я бе държало в продължение на един месец в подземието в Южна Франция със стени от пръст и дъсчен таван, както го бе описвала на няколко пъти самата Клаудия веднага след освобождаването й. Колкото и странно да изглеждаше, въпреки че бе понесла серия от нечувани мъчения, нямаше нанесени особени травми. Единствената следа бе останала в нейния разум, вътре в главата й, Ренар я бе сринал.
— Не съм сигурна. — Стиснах ръката й. — Наистина не знам дали ще го хвана. Това е едно много подготвено копеле. Профилите му са объркани. Знам единствено, че съм длъжна да опитам… Досега предадоха богу дух двайсет момичета. Представяш ли си? Това е голямо животно, Сесе. Разполагам с три нощи, преди Вера да излезе сама! Трябва да го направя аз, а толкова ме е страх… Не го споделям с никого, но изпитвам ужас, Сесе… — Прииска ми се да ревна, ала се сдържах, за да я изслушам.
— Ще успееш — повтори Клаудия, а аз дори не бях уверена, че разбира какво ми казва. — Ти си superwoman, Жирафке.
Останахме за малко така, уловени за ръце, докато се появи Нели с плодовия сок. Сбогувахме се и по целия път на връщане в ушите ми кънтяха думите:
— Ти си superwoman… Ще успееш. Ще успееш.
„Сън в лятна нощ“ е младежка творба, която, според мнението на Дженс, Шекспир е написал по поръка на тайното Лондонско гностично общество. Това е изненадваща комедия: вълшебници, духове, благородници и актьори, превърнали се в магарета, вълшебно биле, което може да накара жертвата да се влюби до уши в първото срещнато създание, колкото и ужасяващо да е то. Това, по думите на Дженс, е „ключът към профила на Тайнството“.
Маската на Тайнството принадлежи към групата на Отрицанието, с други думи, ситуациите, при които похитителят е привлечен, защото не харесва онова, което вижда. Движенията, цялостното поведение, гласът на агента го довеждат до безпокойство, до тревожно очакване, до вълнение, всъщност до същите психологически състояния, в които собствените му желания стават причина да нанася телесни повреди. За първи път Дженс ме накара да възпроизведа тази психомаска на открито — на един междуселски път за декор, с ботуши и кожен колан, увит около кръста. Години по-късно изнамерих „по-елегантен“ начин за нейното пресъздаване, без необходимостта от какъвто и да е гардероб или реквизит, бях ги заменила с предмет, о който бих могла да отъркам своето тяло, като например някоя от мраморните колони в къщата в Барселона.
В моя апартамент нямаше колони, нито пътища, но не изпитвах никаква нужда от тях, защото имах облегалката на стола. Опрях се на него, свалих панталона и бях готова да махна и блузата, когато по един от позволените канали на моя телефон прозвуча обаждане. Реших да го изслушам, без да реагирам.
— Знам, че си там, господи, че се упражняваш и че ако сега почнем да спорим, ще отиде по дяволите целият ти театър, и не искам, наистина… Ще ти кажа онова, което ти казах вчера, като ми съобщи, че продължаваш лова самичка: ти си една твърдоглава проклетница, но точно с това ми харесваш… — Усмихнах се, както стоях изправена под запалените лампи с кръстосани ръце, за да си съблека блузата. Усетих, че ми липсва, че желая ръцете му да обгърнат тялото ми и устните му да докоснат моите. И докато си го представях, нежният глас на Мигел продължаваше да звучи, сякаш и той самият се изповядваше на някаква отнесена и изпразнена от съдържание Клаудия. — Знаеш ли, откакто е почнала нашата връзка… живея в непрекъснат страх, че нещо може да ти се случи… Ясно ми е, че и на тебе ти е ясно, госпожичке, полудял съм по най-доброто ченге под прикритие на испанската полиция… — И пак се усмихнах. — Само че, и това също е ясно, с такова нещо не се свиква… Твоите писма винаги следват събитията, или са с по-късна дата, както казваше баба ми. Всичко, което започваш, си го приключваш самичка. — Спря за малко и добави: — Това не е чак толкова лош навик при определени обстоятелства, но не те съветвам да става принцип в рамките на нашето общуване. Защото искам то да трае винаги…
Това го каза съвсем тихо и ме накара да се намеся. Съобщих на апарата на висок глас „отговор“ и като се уверих, че Мигел ме слуша, продължих:
— Само тоя път, нека свърша тази работа, и ще сложа край…
Настъпи кратка пауза.
— Разбирам — рече той. — Само искам да знам… Падиля ти е дал три нощи. Какво ще правиш, ако до неделя не успееш да го хванеш?
— Не зная — отговорих искрено.
Пак се възцари мълчание и най-накрая Мигел уважи моя избор. „Обичам те“, добави.
— И аз — отвърнах и затворих. Спомних си как тази сутрин профайлърите ми казаха: „Ако искаш да избере тебе, трябва да бъдеш негова във всичко, напълно и съзнателно. Опитай се да го обичаш.“ — Обичам те, обичам те, обичам те… изричах го през зъби, мислейки за Воайора. — Ще те опека жив, любов моя…
Оставих се на омерзението и свалих блузата си.
Мъжът влезе в тясното мазе бос, с халат, препасан на кръста, и оздрави своя помощник и остави върху единствената свободна маса тежкия си товар. Носеше всички възможни неща, които бе успял да набави в тоя неделен ден, като най-обемистото го бе оставил горе, в гаража.
Бръкна в първата чанта и извади две машинки за телбод с въздушно налягане, бормашина с акумулатор и комплект бургии луксозна кутия. После отлепи касовата бележка, прикрепена към нея, и я вкара в малката електрическа пещ, монтирана на стената, заедно с празната найлонова чанта. Установи, че вътре имаше някакви етикети от дрехи, които не бяха изгорели. Затвори капака и реши да изгори всичко по-късно.
От втората чанта измъкна две огромни шивашки ножици, както и, това бе важно, добре че си го спомни, такаламид за смазване заедно с преносима бутилка под налягане. Наскоро имаше проблеми с машината на втория подземен етаж, която стържеше всеки път, когато я пуснеше, и то до такава степен, че не го издържаше, а със старите масльонки не успяваше да постигне нищо.
Най-накрая сложи върху масата шишетата с бетадин и кутиите ампули с дисодол, които успя да купи от дежурната аптека. Втората чанта и касовата бележка отидоха при другите. Погледна багажа, разтоварен на масата, и си отдъхна.
Бе донякъде ядосан, че трябваше да свърши цялата тая работа и неделя, да излезе от къщи набързо и да отиде до търговския център, където всичко беше прекалено видимо и на показ. По правило пазаруваше внимателно, без да се припира, а и по старите специализирани магазини в центъра на Мадрид му правеха значителни отстъпки, както и при доставки през мрежата. Но в последната седмица имаше работа до полуда и нито миг да се огледа. Така че чак в събота вечерта се усети, че незабавно се налага да достави цял куп железарии и че това трябва да се случи още в неделя. Реши да иде в „Лерой-Мерлин“, въпреки че ненавиждаше тия огромни търговски площи, пълни с фалшиви „оферти“ и където да се пазариш беше невъзможно, както и по интернет, за разлика от малките магазинчета.
На всичкото отгоре се случи и това с нараняването. Взря се в раната на синкавата светлина от неоновите лампи бе една права, червеникава драскотина около четири сантиметра и половина точно над палеца от горната страна на ръката. Беше чел, че одраскването и ухапването от човек може да се окаже особено опасно, поради което, още преди да се завърне вкъщи, го бе промивал шест пъти, три със сапун и три с хипосан, хирургически дезинфектант. Бе спряло да кърви и възпалението на кожата бе понамаляло.
Разбира се, тая раничка бе далеч по-малка грижа от другото.
Беше взел решение да забрави за него, а за тия работи разполагаше с безотказен начин: закле се, че си го спомня за последен път, след което щеше да го захвърли в пещта за изгаряне на ненужни вещи, изпаднали от собственото му съзнание.
Драскотината на ръката бе причинена от малката. А може би и другото, но затова никак не бе сигурен.
Първото бе все пак отчасти по негова вина, защото още преди спречкването беше забелязал, че ноктите на момичето са дълги и заострени, с лак, олюпен до половината, което вероятно означаваше, че не са изкуствени, следователно и не особено чисти. Малко мръсно коте. И сигурно имаше на задника или до оная си работа от ония тъпанарски татуировки, уж езотерически, и поне няколко обици на разни тайнички местенца. На пръв поглед му се бе сторила нещо като индийка, по чертите на лицето и матовия тен, после обаче се бе оказала латино, кой знае от коя страна, при стотиците им акценти. Момчето с нея не бе успял да го огледа добре, но и без това си представяше рошавите му пирги и татуировките по голите му бицепси.
Въпреки всичко се надяваше на успех. Така или иначе, покупките бяха направени. Реши машинката за смазване да я остави вътре, а останалото — в колата. Да се мотае още дълго точно по това време на деня, преди да свали нещата в подземния паркинг, бе все едно сам да отиде и да ги декларира в полицията. Но съдбата реши друго и за това допринесе фактът, че бе неделя и автомобилите на паркинга бяха нарядко.
Само една кола се пречкаше пред новия му джип мерцедес „Блуфайър“, забеляза я отдалеч, както и двете сенки, които се мотаеха около нея.
Изведнъж осъзна какво се случваше. Остави багажа си на земята и се доближи, колкото се може по-безшумно, ала явно недостатъчно, защото момичето, което охраняваше операцията, го зърна и предупреди своя съучастник.
— Хей! — извика, като ги видя да бягат. — Хей!
Момчето изчезна яко дим и вече не можеше да го стигне. Но нея — да. И докато правеше именно това, първата мисъл, която мина през ума му, а кой знае откъде се беше появила, бе: „Господи, има същата коса като на Джеси.“ Защото Джеси се подстригваше точно по този начин и всеки, който я бе познавал, щеше да го потвърди, въпреки черната вълнена шапчица на върха на главата на момичето: дълга, тъмнокестенява, права коса, като преметнат шал. А на всичкото отгоре беше също толкова слабичка и ниска. Спомни си за нея, макар че бяха минали повече от десет години от смъртта й.
Както и да е, ускори крачка и успя да я улови за кокалестата ръка под мръсното й черно яке.
— Е, и?!
— Пусни ме! — изкрещя момичето.
И той каза: „Добре, съгласен съм.“ Но не я пусна. Напротив, докато тя си губеше времето да вика, я хвана още по-здраво. Не беше особено трудно. Обърна я към себе си, последва малко борба, в която без съмнение го бе одраскала.
— Шшшшт — предупреди я, довличайки я, сякаш беше безтегловна, до стената зад колата си, и за да приключи играта на нерви, запуши устата й с ръка. — Успокой се, слушай сега… Нищо няма да ти направя… Ако продължиш да пискаш, пазачът на паркинга ще се покаже през прозореца на стаичката, ще те чуе и ще имаш проблеми. Ще довтаса полицията. И ще те арестуват, ясно ли ти е? Така че първо млъкни.
Отдръпна ръцете си от нея бавно, но не прекалено. В мига, в който я остави, тъничката й фигурка се отдели от стената и като футболна звезда го изфинтира и се плъзна покрай него. Бе се подготвил за това. Хвана я в последния момент и удави писъка й пак със същия жест.
— Виждал съм девойки на твоята възраст да ги арестуват. Много е гадно, въпреки че ги пускат скоро след това Карат те да се изкъпеш пред тях. А те са мъже. Това знаеше ли го? — Достави му удоволствие да й разправя тая идиотщина и да наблюдава как смръщва гъстите си черни вежди над ръката, затиснала устата й. — Дано те пуснат бързо, но те уверявам, че ще ти се случат и някои подробности…
— Аз… не съм направила нищо… — изхлипа, като й позволи да говори.
— Опитвахте се да ми откраднете колата. Това не е нищо, нали?
— Не… Аз не съм…
Сега вече, като изглеждаше по-кротка, се отдръпна да я поогледа. Забеляза, че зъбите й тракаха от страх и че пот бе покрила челото й. Знаеше прекрасно, че не бива да се доверява на привидното, че освен черното и бялото съществуваше една безкрайна гама от разновидности на сивото. Помисли си как начинът на живот на това момиченце даваше право на десните да проповядват, че всякакви мерки по посока на сигурността, та дори и репресии, са необходими в град като Мадрид. Това му напомни прогресивния либерализъм на Кристина, последната му сантиментална приятелка, само на двайсет и три прекрасни години.
— Знаеш ли какво си ти? — попита я неестествено учтиво.
— Остави ме… да си вървя… моля те… — захлипа момичето, притискайки се към стената.
— Знаеш ли какво си? — настоя той.
— Аз… се казвам… — смотолеви някакво име и на колко е години, и двете фалшиви, разбира се. Усмихна й се спокойно.
— Не те питам как се казваш. Питам те дали знаеш какво представляваш. А сега още нещо, дрога носиш ли? От колко време се боцкаш? Купуваш ли си от тая новата, която ви прави мозъците на попара? Гледаш ли онова предаване по младежкия канал, „Знаеш ли?“ Дето го води онази русата германка, Мишел? Преди две седмици даваха за новата дрога и направиха интервюта с такива като тебе, дето си я слагат. Господи, не си ли го гледала? Мишел не ги обвинява, сами че… То какво ли е останало от тях, та да носят някаква вина? Приличаха на мумии. Момичетата на твоята възраст не се отличаваха от момчетата. Като пияни, псуваха и плюеха. Не ги ли гледа? Чакай, имам нещо за тебе. — Не го слушаше, озърташе се уплашена ту на едната, ту на другата страна и в черните като въглени очи се показваше по един резен бяла луна, обаче много точно забеляза ръката, която той извади от джоба си, в нея държеше пари.
Размаха пред лицето й банкнотите, те прошумоляха. И тогава извади и другата си ръка.
— А това тука е визитна картичка и на нея е написан телефонен номер. На частна клиника. Можеш да се обадиш от мое име. Няма да има за тебе списък на чакащите, нито петте минути за преглед по регламент, нито шепа хапчета и после да те пратят да се оправяш сама. Ще се отнесат като с принцеса, няма да усетиш абстиненцията, ще те излекуват. Избирай, едно от двете. — Вдигна ръце и ги размаха като фокусник. — Твоя воля: продължаваш да се тъпчеш с тия гадости и да си опропастяваш живота, или тръгваш по нов път и опровергаваш тия „дълбоко уважавани“ господа по телевизията, които твърдят, че сте добитък и човешки отпадъци…
Тя го гледаше като замаяна. Къдриците тъмна коса бяха излезли от калпачето и обрамчваха главата й като качулка. Тенекиената кинкалерия, която висеше на врата й, проблясваше при всяко повдигане на плоските й гърди.
— Защо го правиш… това? — попита.
Той само сви рамене. Девойката го погледна за последен път и със светкавично движение на змия грабна парите и се отдалечи бегом. Той го очакваше и не го очакваше. Усмихна се, прибра визитката, тя не беше на никаква клиника, а на някакъв фитнес клуб, и потисна смеха си от това, че парите, които момичето изтръгна от ръката му, си бяха нейни: бе й ги измъкнал от джоба на якето, докато се боричкаха. „Ти крадеш и аз крада“, помисли си, а освен това, че можеше да има блестящо бъдеще и като джебчия. В същото време поклати глава: от самото начало всъщност му бе напълно ясно какво тая малка пикла щеше да избере. А ако бе решила, наместо да вземе парите, да поправи живота си? Глупости! Именно така стояха нещата и така са стояли без съмнение винаги. Първо златото, после оловото. Първо привидното, после съдържанието. Венецианският търговец, ковчежетата на Порция. „Мадрид на световно равнище, на висотата на останалите лицемерни метрополиси“, си каза.
Най-напред огледа драскотината на ръката си, кървеше, но се успокои, като си рече, че вкъщи имаше всичко необходимо да я дезинфектира. Събра нещата в багажника и преди да вкара и апарата за сгъстен въздух, се изкуши да провери дали всичко е наред с прекрасната му нова кола.
И тогава я забеляза. Другата драскотина върху синия металик до дръжката на вратата, не много голяма и все пак достатъчно видима. Без съмнение от някакво желязо в неумелите ръце на оня изнервен наркоман.
Къщата бе почти в планината, заобиколена от гора „Самота и природа до самата столица“, пишеше в обявата на агенцията за недвижими имоти с цел привличане на вниманието. Преди е била ловна хижа, собственост на аристократична фамилия, и единственото, което той бе запазил от старинното обзавеждане, бе една табуретка, която държеше на първия подземен етаж. Понякога поставяше върху нея дрехите, които събличаше от тях.
Караше сред тишината, разсейвана единствено от непрестанното мъркане на двигателя. Тя му напомни библиотеката с лавици до тавана и заедно с това образа на една студентка по филология с кръгли очила, с която се бе запознал преди два месеца. Погледна към небето, пак се бе покрило със сиви облаци, каквото си бе от няколко дни, тази нощ отново щеше да вали. Светлината изглеждаше някак мътна, като че ли излизаше от някакъв мръсен глобус.
Есенните листа по земята изпращяха под гумите, докато спираше пред широкия вход. Отляво бе порталът на гаража, в който имаше още два автомобила и няколко машини за автоматично пребоядисване, обаче след като свали багажа и го остави до вратата, мина през централния вход. Влезе, затвори след себе си и запали осветлението в трапезарията, като махна с ръка във въздуха. Вътре цареше тишина с мирис на абсолютна чистота и примеси на освежители на въздуха и препарати за почистване на мебели. Новото момиче за поддържане на хигиената, на което плащаше на час, се оказа ефективно. Предишната, по-възрастна от нея, румънка, която работеше, откакто беше купил къщата, няколко седмици преди това му бе съобщила през сълзи, че едно от нейните деца се е разболяло тежко и много съжалява, че трябва за известно време да се върне в родината си. „Само за два-три дни“, бе казала. Бедната жена бе разтревожена от случката със сина й толкова, колкото и от факта, че се налагаше да изостави работата си, и той се почувства принуден да я утешава. Нямаше никакъв проблем, можеше да отсъства, колкото си иска, най-важното, естествено, бе здравето на сина й. После блокира телефоните за нейния номер, изтри го отвсякъде и говори с една агенция за ново момиче, което да започне работа още от следващия ден. И когато румънката успя все пак да го открие след цяла седмица телефонни издирвания, я уведоми, че е уволнена.
Новото момиче бе прекалено хубаво, но и достатъчно глупаво, за да не бъде любопитно, и достатъчно съобразително да не го пързаля с болни деца.
— Здравей — извика високо. — Тук съм. Здравей.
Отговор обаче не последва.
Неговият „помощник“, както го беше кръстил, названието се хареса и на двамата, не бе на тоя етаж. „Вероятно е долу“, си помисли.
Подсвирквайки си мелодийка от много стар филм, влезе в спалнята, остави багажа си на пода и мина в банята. Внимателно изми раната с два вида сапун. После се изпика и си поигра с пениса. Издърпа го напред с палеца и показалеца си и леко го разтърка, докато усети, че се втвърдява. Без да го вкарва в панталона, излезе от банята и се разсъблече напълно, захвърляйки дрехите на пода: скиорски елек, яке, тениска, вълнения панталон, обувките, чорапите и ръчния си часовник с вграден компютър.
И започна да крещи.
Отвори широко устата си, отдето потече слюнка. Вените на врата набъбнаха и лицето му почервеня. Стоеше с лице към стената, все едно предизвикваше някого на дивашки дуел, в който всичко беше позволено. И без да престава да вика, вдигна юмруци и удари веднъж, два, три пъти тапицерията на стената. Усети болка, ала не достатъчно. Малката, раната на ръката, драскотината на вратата… очертания на неща, които се въртяха пред очите му. Знаеш ли какво си ти? Знаеш ли какво си ти?
Престана да крещи и да удря, но все още беше бесен. Обърна се към леглото, грижливо оправено, така както обичаше, дръпна кувертюрата и чаршафите, махна калъфките от възглавниците и започна да ги къса. В краката му се посипаха шарени парцали като разноцветни листа. Това му напомни, че е необходимо да се снабди с по-лесен начин да се освобождава от употребявани дрехи, защото пренасянето им до пещта на първия подземен етаж в къщата водеше до рискове, да изпадне някъде по пътя я етикет, я някоя от тях, я парченце плат. Спомни си и още нещо: как веднъж, когато беше на дванайсет, един съученик му надраска с цветни моливи тетрадката.
Отведнъж се почувства отлично. Огледа обелените кокалчета на ръцете си, които кървяха, но това не бе в състояние да го ядоса така, както драскотината, достатъчно бе само да ги промие. После отвори гардероба, избра един бял халат и го нахлузи. Леглото приличаше на кочина, а не можеше да го остави в тоя вид и момичето да го завари така на следващия ден, но реши да го оправя по-късно. Наново се натовари с багажа и по халат излезе от стаята. Спря за миг пред вратата на другата спалня. Ставаше дума за стая с още по-пестелива мебелировка от собствената му. Увери се, че вътре няма никой. „Долу е“, помисли си, със сигурност.
Мина през хола и кухнята и стигна до гаража. Направи му удоволствие да отвори, както беше гол по халат и бос, широкия електронизиран портал, да вкара вътре хидравличната помпа и да затвори след себе си. Спря пред трите компютъра, наредени един до друг, които контролираха чрез спътник заключването на вратите, алармите и постъпването на информация за движението наоколо и всякакви телефонни и други съобщения. Включи последния и изчете най-прясната информация: проследяването в Мадрид на предполагаемия Отровител и неговата неидентифицирана отрова, което не го заинтересува особено, така както и новините за убийства на проститутки, които обаче прегледа внимателно. Каза си, че може би няма да е лошо да си достави един по-мощен апарат, което щеше да му спести да се занимава с тия три портативни бракми, строени в редичка. Но предпочиташе да си го купи на части и да го сглоби сам, щеше да излезе по-евтино и да остави по-малко следи. В живота всичко е въпрос.
На изчакване, заключи, спомняйки си за момчето, което му бе надраскало тетрадката, и как цяла седмица го дебна, за да разучи навиците му, и после от засада му счупи черепа с метален прът, който открадна от една работилница. Е, не бе масов убиец, но не беше и против кръвнината.
Мислейки за това, се досети, че тая седмица му предстоеше да прочете отново „Венецианският търговец“. Изследваше профила Привидност, който с две думи се състоеше твърдението, че „не всичко, което блести, е злато“, като при избора на едно от ковчежетата на Порция. Не беше маловажно да опознае врага си.
Държейки покупките в една ръка, изключи алармата на мазетата и заслиза по стълбата, по която понякога ги караше с камшика да вървят голи.
Сред покоя в подземието се обърна към своя помощник. Каза му да спре, протегна ръка и напипа пулса й на гърлото. Все още се долавяше и с болкоуспокояващите и бетадина, раните по гърдите и краката не представляваха непосредствена заплаха за живота й. Обърна внимание на това колко вода й е останала. Пресметна, че можеше да изкара още поне два дни.
Наведе се и й се усмихна, като отмахна косите от лицето й. Момичето, с ръце, завързани за главата, и на колене, бе престанало да вика и сега едва чуто хленчеше, като от време на време хапеше въжетата, които се впиваха в лицето й.
— Знаеш ли какво си ти? — прошепна. От младото й гърло излезе дрезгав звук. Спомни си за крадливата латиноамериканка. — Знаеш ли какво си? — настоя още веднъж и развеселен посочи към гърдите й. — Избирай: месо или пари.
Не последва никаква реакция. Беше явно, че има нужда от нов материал.
Изправи се и продължи работата със свредела. Мързеше го, бе отегчен и го вършеше бавно.
Погледна колко е часът на лаптопа в мазето, който контролираше машините. Седем и десет, достатъчно време да слезе до града. За друга.
— Вземи си душ и си смени дрехите — заповяда на помощника си.
Надявах се, че ме харесват. Надявах се, че това са те.
Караха с висока скорост, наоколо бе тъмно. С така наречения от мен „подчинен“ бяхме на задната седалка. Този, който управляваше, не спираше да бъбри през цялото време, бе от профила на Жертвоприносителя, предполагаем Воайор. Хвърляше ми весели погледи в огледалото за обратно виждане и изпълваше купето с гръмкия си глас.
— Ние харесваме леличките, които не говорят с ако… По дяволите, нали така? Без задръжки. Дето лазят на четири крака и дават да им правиш каквото си поискаш… Да пояснявам ли?
— Хайде, Лео — смъмри го моят придружител. — Елена не е паднала толкова ниско…
— Добре, ниско или високо, ще прави каквото й кажем. — Усмихна ми се с очи. — Нали, хубавице?
— Който плаща, поръчва музиката — отвърнах.
— Виждаш ли, Педро? Момичето е разумно.
Колата препускаше все по-бързо и по-бързо, както и пулсът ми. Бях напрегната, устата ми бе пресъхнала, не можех да мисля за друго освен за това, че не бъркам. „Те са. Дано да е така. Те са“ Беше неделя през нощта, почти един след полунощ, последният ден, който ми бе отпуснат от Падиля. Мислех си за Вера, за това, че на сутринта никой вече нямаше да бъде в състояние да я спре. Мислех, че времето ми изтича, че предните две нощи бяха пълен провал. Бях се вторачила в плешивия, в тая последна възможност, защото с други не разполагах. Бяха ме намерили в един от нашите обекти, крайпътен бар, докато издърпвах ципа на ботуша си, вдигнала крак върху стол. Това бе типично за привличане на филията Жертвоприношение. Реших, че съдържателят на вертепа бе тоя господин Демон, а Педро само го придружава. Предчувствах, че имаше и нещо друго в тяхната двойка. Желаеха ме, без съмнение. Ако от погледите им струеше вода, щях да съм мокра цялата. Само че преиграваха, очевидно. В изхвърлянията им прозираше и още нещо освен следи от кока, с която без съмнение се бяха натъпкали.
— Най-накрая попаднахме в целта. Нали, Педро?
— Това е ясно, Лео.
— След като се въртяхме четири часа с колата и не срещнахме нито една, която да си заслужава… Какво става с колежките ти, хубавице? Да не са се изпокрили?
— Сто на сто това за „убийствата на проститутки“ ги е уплашило Лео — каза приятелят му.
— Ами, вестникарска манипулация. Аз не го вярвам. Ти също, нали мила?
— Елена е наясно, че с нас е в безопасност. — Педро започна да отговаря вместо мен.
— Е, аз няма да си сложа въжето на шията. — Лео избухна в смях. Просто имахме късмет и попаднахме на добро парче.
— Вярно е, симпатично и сериозно момиче.
— Малко прекалено сериозно, а? Няма значение, познавам тия птички… Отначало всички са сериозни, а после ти разказват играта, а?
Господин Демон, моят избраник, натискаше газта до ламарината. И не отпускаше педала и за миг, нито пък затваряше огромната си уста, плюеше около себе си, като пръскачка под налягане. По главата си нямаше и косъм и кожата му, като от найлон, отразяваше отблясъците вътре в аудито. Носеше подстригана козя брадичка, а под нея се забелязваха две-три гънки кожа, което навеждаше на мисълта, че това е гумена маска. Бе дебел, но изобщо не се бе зарязал: оня вид телосложение, което, ако се оставеше без надзор, се превръщаше в кюфте, ала неговият притежател явно успяваше да усмири наклонностите си с гимнастика, правилно хранене и може би с тайчичуан, който упражняваше със своите колеги.
И беше от профила на Жертвоприносителя. Огромен, необуздан, бе трудно да го гледаш в очите, защото напомняше изгладняло куче. Но тоя бесен глад той го криеше. Господин Демон пускаше фойерверки, обаче пазеше далеч от погледите на останалите вулканичната си магма. А там, на такава дълбочина, можеше да има какво ли не.
Бях уверена, че е просто луд.
— Не му обръщай внимание — каза спътникът, седнал зад гърба му и извърнат към мен. — Лео го раздава малко като диво животно, но е добро момче… Пести си силите, Лео. На госпожицата й е все едно.
— Точно така, Лео, малко по-спокойно — добавих аз.
Лео се изкикоти, а другият само се усмихна, загледан в мен през сумрака в колата, сякаш искаше да ми каже „Между нас двамата има нещо, което Лео не може да проумее.“ Външният му вид съвпадаше с поведението: източен, с грижливо подстригана брада, с големи добри очи, в които като вихрушка вилнееше собственият му профил. Разбрала го бях още преди половин час, след като му пуснах няколко уловки. Бе от разновидността Течност, склонен да се комбинира с хора с променливо поведение. Изглеждаше напълно логично един от подчинените на Лео да бъде Течност, защото се касаеше за вид душевност, способна да се проявява и като друга разновидност. Вероятно именно оттам идваха заблужденията на профайлърите. Един от Жертвоприношение, комуто при избора съдейства друг от Течност. Този колектив ми се стори доста удачен и аз почти бях склонна да повярвам, че ще имам успех. Но в същото време можеха да бъдат и две отегчени юпита със скъпи сака и кола, излезли да се поомешат с тълпата, да смръкнат малко дизайнерска дрога, която се продаваше навсякъде в мрежата, и които не представляваха никаква заплаха. С тая компания една жена би могла да прекара страхотни сексуални мигове. Но бе рано да се разбере.
— Още много ли остава? — попитах.
Лео, който вече бе престанал да дрънка и засега се опитваше непоносимо фалшиво да изтананика някаква мелодия, отговори: „Не“, докато в същото време неговият приятел каза: „Не, съвсем малко.“
— Близо сме — продължи успокояващо Педро.
— Какво става с тебе, Еленовска, руско курвенце? — избухна, доволен от живота, Лео. — Нямаш търпение ли?
Забавляваше го да ме нарича „рускинче“, макар да знаеше, че не съм. Очевидно го забавляваха и много други неща, които засега не бе ми доверил.
— Не, не съм нетърпелива, но не разполагам с цялата нощ. Освен това ти, плешиво магаре, каза, че отиваме наблизо.
— Как ме нарече?
Педро се изхили. Лео изви дебелия си врат и взе завоя така, че чашите с мартини на малката масичка между нас двамата задната седалка се удариха една в друга. И изкрещя в лицето ми:
— Слушай, суперкурво, дадохме ти повече пари, отколкото си виждала за цял месец. Не е ли вярно? Остатъка ще ти платим на финала. Така че не ми ги пробутвай тия с бързането. Ясно ли е, по дяволите? Наета си за цялата шибана нощ, нали? Тая нощ си наша, чуваш ли ме?
— Не те чувам. Можеш ли да викаш по-силно?
Исках скалата на агресията от него към мен да удари в червеното.
„Хайде, Лео, свали си маската, покажи какъв мъж си и колко си откачен…“ Наведох се, уж да оправя ботуша си, после изправих гръб, усмихнах се, отново станах сериозна и изпънах напред ръцете си. Тия движения възхитиха непрестанно мърдащия върху седалката представител на Течност, от удоволствие почти обърна очи. Когато в началото се качихме в колата, ме сложиха отзад и аз се възползвах от това да привлека Педро и да предоставя на Лео свободата да изразява на воля себе си. Педро спря да се смее и изкоментира:
— Госпожицата има право, Лео, наистина й казахме, че нашата къща е наблизо…
— Хубаво, и какво от това, още няма един. При мама ли искаш да се върнеш, муцка? Или се опасяваш да не си погубиш девствеността? Платихме ли ти? Или не? Наша си цялата нощ, така че си затвори курвенските устенца, защото много си позволяваш да си ги отваряш. Искаш ли? А? Или не искаш?
— Моля те, Лео, достатъчно — каза Течността с умоляващ тон. — Проблеми с Елена няма да има.
Още не бе дошъл моментът да се превърна в подлога на Лео, така че не отговорих нищо. Педро отново впери поглед в мен.
— Лео със своя характер, аз с моя. Но сме добри момчета, уверявам те. Ще си прекараш чудесно. За твое здраве. — Вдигна чашата с мартини и отпихме. Струваше ми се, че в моята бяха сипали и някакъв опиат. Или че някой от тях бе пръснал наоколо някаква упойка с миризма на рози. Надявах се, колко много се надявах!
Докато пиех, престанах да слушам дрънканиците на Лео и внимателно се огледах около себе си, същото направих и като се качвах в колата. Мерките за сигурност бяха по местата си: заглушителят за мобилни телефони пред отвора за проветряване на купето, блокировката на вратите, червеното око на скенера, който да установява, че не нося каквито и да било метални предмети, даже и бръснарско ножче, радар за превозните средства околовръст. Типичните играчки за хора, вманиачени на тема сигурност и лично пространство. Така че в момента представлявах пленница, която не е в състояние да позвъни по телефона, бе невъзможно да ми се обадят или да ме открият нашите екипи за проследяване от разстояние, седнала бях в едно черно ауди, което ме отнасяше като куфар на някакво напълно непознато място. На всичко отгоре вероятно ме и дрогираха. Двама негодници, разбира се.
Но аз желаех те да бъдат моите негодници.
През първата нощ, в петък, все още бях изпълнена с оптимизъм. Бях обходила почти всички набелязани места с висока вероятност и половината с ниска, а резултатът беше няколко пияници, групички развратници без конкретни намерения, предвождани от лидери с търсения от мен профил, и един полицай от същата разновидност, който не спря ме оглежда и да ме следва и който престана да ме интересува, когато се уверих, че не би ми направил нищо. Но се надявах на двете нощи, които предстояха. В събота пипнах двама вероятни кандидати, всеки в отделна кола, спряха до мен първо на магистралата, в зоната на клубовете и после в града, близо до „Санта Ана“. Единият излезе безуспешно попадение, от профила Изповед, пиян, който накрая взе да ми разправя колко лошо била постъпвала майка му с него и ме изхвърли от колата. Другият ме отведе на закътано място, отвори дюкяна на панталона си и поиска да му направя свирка. Зарязах го моментално, защото със сигурност знаех, моята тайна любов никога не би пожелала секс още в мига на „запознанството“.
На сутринта в неделя, замаяна от умората и напрежението, напълних малката си неудобна вана с хладка вода и пяна и едва-едва наместих вътре дългите си крака. Угасих лампите на тавана и оставих само ония, дето светеха долу в ъглите със студена светлина и без опасност от късо съединение.
Тоя декор много приличаше на етюда, който правихме по Профила Течност. Светлините и парата напомняха за мъглата в сценария на Джак, Джак от Уайтчапъл, един друг Воайор, дето изкормяше проститутки из един Лондон, който все още не знаеше нищо за маски, профили, психосъщности и виждаше в господин Шекспир само добър театрален автор.
Докато се отпусках, произнесох високо номера на Мигел. Приятният му глас (боже, колко ми липсваше) бе толкова мек, колкото хладката вода, която ме бе приютила.
За нещастие последвалото не се оказа чак толкова приятно.
— Не мога да убедя Падиля да ти отпусне още време, господи — каза, след като изслуша молбата ми. — Предполагам го очакваш.
— Истината е, че поне се надявах — отвърнах и усетих как кръвното ми се покачва. — Мислех, че ти си заместник-директор по подготовката на агенти. Моля те само…
— Диана…
— Моля те само — наблегнах — да продължиш настоятелно да привикваш Вера в студиото именно нощно време през цялата седмица. Единствено това. Трябва ли да подам писмена молба, за да стане? И да се подпиша?
— Диана, за бога, не можеш сама да продължаваш да…
— Вече съм на осемнайсет, татенце.
— Не съм ти татенце, нито имам претенции да бъда. — Като всички мъже, щом ги настъпиш по достойнството, Мигел реагира светкавично с една изкуствена студенина. — Гледам как се блъскаш сам-самичка… И даже да попаднеш на него… Даваш ли си сметка какво представлява Воайора? Платен ти е билетът само на отиване при него. Ако толкова искаш да се самоубиваш, пусни си сешоара във ваната, ще е много по-бързо и няма да боли…
— Тия приказки не ща да ги слушам. Аз съм полицай. И си върша работата. Като поискам да се пенсионирам, ще го споделя с теб.
— Такова беше твоето желание само преди една седмица.
— А преди два дни постъпих наново.
— Точно така. Падиля ти даде три нощи, тази е последната.
— Благодаря за съдействието — му отговорих, но все още не затварях.
— Диана, няма да успееш нито за три, нито за десет нощи… Тоя тип използва способи, които нарочно объркват профайлърите… И никой не разбира за какво става дума. Не знаем какво да правим.
— Отвлече една от нашите, може да попадне и на мене. — И потънах във ваната, за да изплакна сапуна от главата си.
— И това не е сигурно. Елиса изчезна и предварителното разследване води към него, но чакаме да видим какво ще покажат квантовите компютри. А има и други откачени в Мадрид.
— Ако можеш, кажи ми нещо, което да не знам.
— Ами например, че ми липсваш, много…
За миг нито един от двамата не наруши мълчанието.
Въпреки че негодувах, си дадох сметка за опасенията на Мигел и положението, в което се намираше. От говорителите се чуваше дишането му, на моменти дълбоко, на моменти накъсано.
— Какво искаш да направя? — накрая прошепна със съкрушен глас.
— Искам още няколко нощи — помолих, докато взимах хавлията, — искам още време. И не разрешавай Вера да излиза сама, моля те. Обещай ми да направиш всичко възможно и прекратяваме тоя разговор, без да казваме, че се обичаме, защото това ще е обида за нашите взаимоотношения.
Падиля ми позвъни един час по-късно, докато упражнявах Жертвоприношението в хола.
— Бланко, ще ми простиш, ако се държа просташки, само че ми дойдохте до гуша ти и сестричката ти. На два пъти издаваме нареждане Вера да се явява „по спешност“ в студиото и днес пак ще го сторим. Но се заклевам в небесата и съзвездието Стрелец, което бди над мене, че няма да се опитам да я задържа нито една нощ повече. Откровено казано, не ще се посветя на нейното отглеждане. И днес, както знаеш, е неделя, дъщеря ми е вкъщи, имам желанието да й се отдам и да забравя, доколкото това е възможно, че от понеделник до събота по цял ден седя върху бомба, която се казва „Воайора“… Е, не е точно бомба, но… Все едно съм си навил на фишек оставката и съм си я пъхнал в задника. Излез на улицата, направи каквото знаеш, хвани това говедо, ликвидирай го и всичко ще бъде наред. Поздравления, медал и моята благодарност за вечни времена. Но повече не ме закачай.
Даже не се потрудих да му отговарям, а онова, което ми хрумна, бе да избера номера за извънредни съобщения на Алварес. Дадох пинкода си, поисках връзка, затворих и той се обади. Показа малко повече разбиране, само че неговото съчувствие беше трудно различимо от политиката и дипломацията.
— Диана, вие сте свръхнадарена — каза ми, сякаш ми четеше досието. — С най-високите показатели за интелигентност от всичките си колеги. Подчертавам го, защото това значи, че не е възможно да не си давате сметка за ситуацията. Сестра ви не е дете, дори и да я уволним, не бихме могли да й попречим да прави каквото си поиска. Нито пък да забраним на вас самата. Падиля ви даде три нощи и тази е последната. Откровено казано, ви съветвам да си свършите работата и да ни позволите на нас останалите да свършим своята.
Затворих с пълното съзнание, че повече няма на кого да разчитам.
Това беше последната възможност.
С други думи, последният ми шанс пътуваше с повече от сто и петдесет километра в час в някакво черно ауди, което ръмжеше глухо като прибой, слушан отдалече.
Бяхме излезли от автострадата за Валенсия и карахме по междуградски път, заобиколен с ели. Ръмеше и насрещния вятър превръщаше капките в порой. Вътре в колата огромният Лео продължаваше да тананика, изгубен сред собствената си диващина, докато пътуващият рицар Педро разговаряше по телефона с някого, който очевидно се бе отправил към същото място, накъдето и ние. Вероятно предназначено да водят момичета и да се бодат с наркотици. Тържество high-class, както би го нарекъл Начо Пуентес. В най-добрия случай едно от момичетата щеше да е доставено от Лео. Оглушителна музика и виртуално порно. Нищо чак дотам оригинално.
Постепенно започвах да се безпокоя. Реших, че трябва направя първата стъпка още преди да съм пристигнала на мястото на тази оргия. Нещо, което да обърне нещата. Трябваше да ги неутрализирам предварително. Начинът, по който ме наеха, беше доста подозрителен, с прекалено много пари само за една нощ „веселба“. И най-вероятно ми бяха сипали от ония гадости в напитката, но то не беше някакъв опиат, който да ми замъгли съзнанието, а точно обратното, сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, обливаше ме страшна жега, зърната на гърдите ми се бяха вдървили и ме боляха под блузата. Двамата бяха убедени, че съм готова за всякакви приумици. Но всичко това бе нормално за „лудите нощи“ на изпълняващите задачата Педро и Лео. Момичета, дрога и пари.
Можеше да е така, можеше и да не е. Трябваше да бъда сигурна, преди да ме упоят съвсем и да осъмна, танцувайки гола покрай басейна с господин Демон.
Погледнах точно срещу себе си и забелязах тонколона за онлайн музика, натикана между минибара и телевизора. Това щеше да ми свърши работа.
Шекспир описва в своите произведения многообразието в емоционалните състояния (наричани в нашата наука психофази). Измежду тях има едно, а именно „Много шум за нищо“, което използваме за изучаване на ефектите от преминаването от едно в друго: годеникът се отказва от годеницата си, въпреки че е влюбен в нея, един от героите се заклева да убие най-добрия си приятел, двама, които не могат изобщо да се понасят, в края на краищата се влюбват един в друг, а най-големите глупаци успяват да разкрият ония, които се опитват да ги измамят. Дженс казваше, че „Много шум за нищо“ е показно упражнение за смяната на психосъстоянията и при Течността, и при Жертвоприношението, предизвикваща кризи, които биха могли да бъдат контролирани. „А за да разберем какво става вътре — добавяше, — трябва да проникнем със скалпел.“
Така че се приготвих за тая кървава операция.
Протегнах ръка, натиснах копчето и изведнъж, сякаш по поръчка, се разнесе рап, нещо като лай на вярно куче, което джафкаше изпод ръката ми. И двамата насочиха очите си към мен. Музиката бе необходима за съпровод на танца ми, но такъв на практика нямаше, а само пестеливи, премерени движения.
Взех чашата с мартини и се направих, че пия, като изсипвах остатъка да потече по брадата ми. Обърнах се към Педро, да види гърдите ми и дрехата, напоена с течността, което, предвид профила, му достави голямо удоволствие, избухнах в пиянски смях и плеснах с ръце. Още преди да свърша всичко това, дебеличките пръсти на Лео се протегнаха и спряха музиката. Последното, което трябваше да се случи. Бруталната тишина изпълняваше ролята на завесата, която току-що се бе спуснала. Неочаквано за тях прекратих театъра и останах неподвижна и сериозна.
Много шум за нищо: гюрултия, после тишина.
И финал. Време на изпълнение — общо осем секунди.
Педро беше отстранен от стълкновението. Бе един обикновен представител на Течност и ролята му беше несъществена. Сривът го бе парализирал и той стоеше неподвижен с лявата ръка върху широката облегалка, а с дясната продължаваше да държи телефона, по който току-що бе разговарял, с лице, обърнато към мен, и широко отворени очи, сякаш бе видял някакъв невероятен акробатичен номер. Устните му леко трепереха. Всякаква евентуална инициатива от негова страна щеше да бъде блокирана от бурната реакция на мъжа зад волана.
— Майка му стара! — изкрещя. — Какво…? — Бе загубил ориентация и колата вървеше на зигзаг. — Това да не е твоята шибана кола, рускинче? — Вече бе наясно, че не е и неговата. — Следващия път ще искаш разрешение, преди да пипнеш каквото и да е, ясно ли е? Чуваш ли ме? Ще питаш! — Без съмнение Лео криеше още много неща, които аз исках да покаже.
— Съжалявам — отговорих и видях наяве как тая една-единствена дума го простреля безмилостно точно в средата на неговото Жертвоприношение. Изрекох я след кратко дихателно упражнение, издишвайки въздуха като дим от цигара.
Душевността на човека е нещо много крехко, но е затворено в най-твърдата на тоя свят черупка. Точно в този миг неговата собствена обаче се пропука.
— „Съ… съжалявам“? „Съжалявам“? — Очите му шареха между пътя и лицето ми, виждах ги в огледалото и колата постепенно забави хода си, обратно на брътвежа му, в който думите започваха да се застъпват една друга. — Знаеш ли какво ще те направя аз тебе за това „съжалявам“? Знаеш ли какво ги правя аз момичетата като тебе, руска кучко? Знаеш ли, куч…? По дяволите!
Това, което бях научила за тоя етап на промяна в психомоториката на евентуалния мъчител или наблюдателя на мъченията на жертвите, не бе отчаянието, с което Лео се бореше да се освободи от зависимостта си. Безнадеждното му, озвучено с много викове, желание по-скоро принадлежеше на едно мизерно изчадие, съществуващо сред своя още по-мизерен ад.
Глупакът Демон не беше моята тайна любов, моят велик Кучи син, целта ми. Още по-малко неговият спътник. Нямаха никаква връзка с Воайора. Бяха още едно неуспешно попадение.
Изведнъж асфалтът изчезна, пред нас имаше само дървета и храсти. Калникът се бе ударил в мантинелата на пътя и докато безконтролно се влачехме, си помислих, че някакво си пътно произшествие ме интересуваше много по-малко от безуспешния лов през тази нощ. Накрая всичко приключи до едно тънко дърво с клони, пречупени както собствените ми планове.
— Господи! — изпелтечи Лео и угаси двигателя. — Мамка му, да…!
Погледнах към приятеля му. Беше все в същото състояние, което обаче щеше да продължи само до моето напускане на сцената. Това се отнасяше и за Лео, ала докато при първия то се изразяваше единствено в скованост и често примигване, Лео пръхтеше, викаше, буйстваше.
— Хайде, разкарай се! Мърдай си задника, лисица… Ще се дотътриш до Мадрид пеша, дявол да го вземе! Ще ходиш да се гушкаш с шибания си татко…!
Забелязах, че е изключил блокировката на вратите. Извадих парите, които ми бяха дали, и ги сложих в скута на Педро.
— Това е, мамка ти, парцал! Разкарай се! Заминавай да се чукаш с татко си!
Тръгвах си. Наистина си тръгвах.
Дори бях излязла от колата. Но тогава се извърнах и го видях.
Подут като балон от собствените си викове, огромно парче сланина, натъпкано едва-едва в костюма. Стотина килограма пари и извращения, предназначени да тормозят беззащитни момичета. Плешиво парче месо с отвор по средата, откъдето изригваха мръсотии и псувни. Купчина лайна, типично шефче от XXI век, наблъскано с кока. Зададох си въпроса какво им правят на момичетата на тия частни партита в компанията на подчинения на име Педро.
Тия мисли бяха достатъчни да ме накарат да отворя вратата до шофьора, да стъпя с единия си крак върху седалката и да изстрелям другия към лицето му. Чух го как изхрущя насред „изчукай се с татко си“. И после настъпи оздравителна тишина. На задната седалка Педро изхлипа и се срина върху себе си.
Погледнах към Лео. Смачкан, окървавен. За отмъщение поне бях счупила носа на поредното си поражение. А може и да съм го убила, което, така реших, щеше да е нещо като нещастен случай.
— По дяволите — казах и затворих вратата.
Отдалечих се по пътя сред нощните поля, докато проверявах телефона за покритие, за да си извикам такси.
Понеделник, осем и петнайсет вечерта. Бях вкъщи, права държах в ръка телефона си. Мигането на диода ми показваше, че мога да издиктувам гласно номер и връзката щеше да се осъществи.
Гледах и знаех, че никога не бих се осмелила.
Щях да избера по-лесното, по-близкото до ума и по-практичното. Щях да се върна при Мигел, тоя път завинаги. Щях да се опитам да убедя Вера да зареже тая лудост. Аз също щях да се откажа и да си намеря друга работа. Воайора рано или късно, щяха да го хванат и аз и Вера щяхме да сме в безопасност.
На стената над телефона имах окачено огледало. Вдигнах очи и се взрях внимателно в себе си. Оттам ме погледна някаква жена с коса като от слама, лице само от очи, облечена надве-натри. И сякаш ми каза: „Двулична мръснице“, или нещо подобно. „Ще я изоставиш сама, както като убиха мама и татко. Не се и опитвай да си намериш извинение. Нали знаеш как ще постъпиш? Ще си наместиш задничето някъде на завет, за да не пострада. А тя ще остане самичка и ще продължи. Защото знаеш ли какво си ти всъщност? Диана Бланко, superwoman Диана Бланко в дъното на душицата си изпитва неописуем страх от Воайора, че ще я направи завинаги идиотка, като Клаудия, и то в най-добрия случай Страхът винаги ражда егоисти. Ето това е. Мен не можеш да излъжеш.“
Само че не беше вярно. Поне не напълно. Винаги съм се старала да бъда несправедлива към себе си, което ми е помагало да се преодолявам. Независимо от угризенията знам, че съм направила всичко възможно. През тия три нощи се отдадох изцяло, без всякакви резерви. Съдбата застана срещу мен, това е. Воайора не беше излизал на лов, въпреки нашите предварителни очаквания. Или някой от „неговите хора“ беше бродил из неподозирани от нас места. Или пък са обходили познатите кътчета и аз не съм успяла да ги привлека поради някаква причина. А вероятно точно там е неговият номер, тази тайнствена способност да избягва агентите под прикритие. „Само че аз, чуй ме добре, огледало, огледалце на стената, аз направих всичко, на което съм способна.“
„Това не е вярно. Не е вярно, че си направила всичко, което си могла.“
И отново погледнах телефона.
Бе понеделник, около осем и половина. Бях прекарала почти цял час права, пред апарата. И си припомних какво си бяхме казали с д-р Валие в онзи следобед.
Реших да го изненадам. Не мога да обясня защо, просто ми дойде така. Секретарката му съобщи името ми и въпреки това, когато влязох в кабинета, лицето му все още изразяваше учудване.
— Елена… Как си? Не се надявах да те видя… Седни, моля.
— Не се казвам Елена — изстрелях, без да сядам. — Името ми е Диана Бланко. Имате право, излъгах ви.
Отправи към мен недоверчив поглед, сякаш искаше да ме купува, но го смущаваше цената.
— Няма никакъв проблем — каза. — Не е необходимо да се оправдаваш. Основен принцип в терапията е лекуващият да е наясно, че пациентът никога не доверява цялата истина. И ще трябва да го приемем. Крачка напред е, че си решила да се върнеш. Не се обвинявай, че си скрила нещо от мен.
— Не аз съм го скрила — отговорих.
— Не разбирам.
— Скрили са го ония, за които работя.
Валие без нужда нагласи очилата на върха на носа си.
— Важното е, че си тук. Защо не седнеш?
Седнах. Усетих промяната в тона, стана студен и строго професионален. Изненадата се превърна в подозрение. Досетих се за причината, не бе успял да ме постави на точното място в своите класификации. Аз не бях някакво потиснато, срамежливо девойче. Не бях омъжената и с чувство за вина съпруга. Не бях тийнейджърката, която се хвърля с главата надолу в морето на наркотиците. Но всичките тия сравнения с „другите“ го накараха да се замисли, че все пак би трябвало да попадам в някаква графа, та дори класифицирането ми да изисква усилията и на друг, освен на психолог. Познавах достатъчно откачени и знаех, че не малко от тях започват своята изповед с фрази като моята.
Не се усмихнах, въпреки че ми се щеше. Не бях дошла да се забавлявам, а да облекча себе си. Така че започнах, много спокойно, още преди да ми е задал какъвто и да било въпрос. Кабинетът, както винаги, бе потънал в полумрак, единствено екранът на монитора осветяваше лицето му и някакви светли петна падаха върху произведения на индианското изкуство, дипломите и масичката за шах.
За мен няма да намерите нищо нито в Winf-Pat, нито другаде. Личната ми карта и осигурителният ми номер са на името на Елена Фуентес. И всички останали данни са фиктивни. Нищо там не е истина, освен инициалите ми в онова вестникарско съобщение. И толкова. Аз съм никой. — Той очевидно си помисли, че всичките тия признания са плод на отчаянието ми, само че аз побързах да добавя: — А и това, че ми го казвам, също не означава нищо. Все едно, че никога не сте го чували. Все едно, че тази консултация изобщо не се е състояла. Аз съм класифицирано явление. Държавна тайна. Нещо много опасно. Ако излезете от кабинета и разкажете на своята секретарка и половината от всичко това, няма да ви има след по-малко от двайсет и четири часа. Нещо като отровен газ, затворен в стъклена бутилка. С мен е необходимо да се борави внимателно.
— Ще ми навредите ли? — попита без промяна в гласа си.
— Не аз. Вие си мислите, че хората прикриват истината за самозащита. А аз го правя в полза на останалите. Затова миналия път си тръгнах, защото вие се опитахте да драскате с нокти по бутилката. Не съм ви лъгала за симптомите, наистина спя лошо, боли ме глава… Имаме лекари, които официално се занимават с нас, но бих желала да говоря с някого, който е далеч от моя начин на живот. В началото вярвах, че ще успеете да ми помогнете, без да съм принудена да ви разказвам за себе си, с някакви психологически способи, ако изобщо ме разбирате какво искам да ви кажа. Като например „взимай еди-какво си и прави не знам какво“… Беше глупаво. А вие сте прекалено добър. И като споменахте за Winf-Pat, разбрах, че трябва да изчезна просто заради собствената ви сигурност.
Млъкнах. Според изражението на доктора той бе стигнал до някакво заключение. Очевидно гледаше на мен като на горкото момиченце, което „си придава важност“ и е на прага на лудостта. „Вижте ме, докторе, колко съм забележителна.“ Бях решена да ликвидирам това впечатление, но полека-лека, без да подскачам по клатещото се мостче като начинаеща ентусиастка.
— И това е моята добра страна — продължих. — А лошата е, че всъщност съм една егоистка и… както го усетихте още предния път, вторачена единствено в себе си. Ето кое ме накара да поискам да се върна… Така че тази сутрин реших, въпреки опасността, която създавам за вас, да дойда и да се помъча с ваша помощ да си помогна. Обаче решението ще вземете вие. Ако откажете да ме слушате, ще се опитам да го разбера. Ще си тръгна и повече няма да ме видите. Предупредих ви за рисковете.
Даже не ме остави да довърша. Когато произнесох „ще си тръгна“, вдигна ръка да се защити, като че думите ми бяха нападатели, които заплашително се отправиха към него.
— Диана, тук съм на първо място, за да изслушвам хората. Ти дойде с надеждата да ти помогна и аз ще се постарая да го направя. — Позволи си да се усмихне. — И недей да се притесняваш, колкото и странен да е твоят разказ. Разправяли са ми и още по-учудващи неща.
Аз също се усмихнах. Настъпи предълга пауза, сякаш се наслаждавахме на изключителен десерт. И без усмивката да слиза от лицето ми, добавих:
— Нямате и грам идея за това, което ще чуете.
Говорих около десет минути, преди да реши да ме прекъсне. Вече всичко между нас беше, разбира се, различно: сякаш аз бях актриса, а той моята публика. Полека-лека интересът му от мен се насочи към това, което му разказвах. В началото тонът ми бе доста фамилиарен.
— Само момент, искам да ви кажа, че теорията за псинома ми е известна.
— Чудесно — засмях се. — Тъкмо ще ми я обясните. Аз така и не успях да я проумея.
— Вие твърдите, че онова, което сме, което мислим и вършим, е в изключителна зависимост от нашите желания, които ние изразяваме непрекъснато, във всяка една част от секундата: с жестове, с движението на очите, с гласа си… Някои психолози преди години допуснаха вероятността цялата тази енергия на изразяването да може да бъде измервана. Тоест чрез нещо като… математически израз, формула, геном, оттам наименованието „псином“. Той всъщност е езикът на нашето желание. Но се оказа невъзможно да се компютризират билионите варианти на човешкия израз и неговото обкръжение, както и динамиката на промените на средата, в която се намира. Все едно да бъдат вкарани в компютър безкрайните възможности в играта на шах. — Посочи масичката. Така че тази теория потъна в забрава. Не е възможно да бъде доказана. Или нещо бъркам?
— Само в едно — казах с усмивка. — Вече е възможно. Откакто са създадени квантовите компютри, които са в състояние да обработват милиарди операции за секунда… вече могат да бъдат регистрирани жестовете, интонацията, поведението, предвид една безкрайност от евентуални дразнители, и бе доказано, че е възможно да се класифицират по общи признаци. Има повече от петдесет групи, наречени „филии“, всеки човек попада в някоя от тях.
— Интересно. — Валие се усмихна скептично. — Не съм запознат.
— Защото е секретно — казах тихо. Той се пошегува и също тихо добави „ах“. — Принадлежащите към една и съща филия реагират по еднакъв начин на подобни дразнители. На нас, агентите под прикритие, ответните реакции ни помагат за идентифициране на принадлежността.
Дадох си сметка, че Валие се върна към диагнозата от предния път, според мен това бе „делириум“.
— Добре, добре. И каква е моята „филия“? Можеш ли да ми кажеш?
— Вие спадате към филията Лов — отвърнах незабавно. — Думичката не изразява всичко, не се опитвайте да я дешифрирате.
— И какво ще рече това? — попита Валие, като че ли се отнасяше за зодиакалния му знак.
— Най-общо, обичате саможертвите, саможертвите на другите, и не само в своя полза… Харесвате жертвата като такава, поражението, хората, които отстъпват… Онова, което конкретно ви се нрави, е да наблюдавате телата изотзад, не казвам, че си падате единствено по задните им части, но и по тях. — Усмихнах се. — На вашия псином допадат очертанията на задника, но отдалечен от вас. Както и отраженията на части от цялото, като в натрошено огледало. Вече ми е ясно, че нищо не разбирате.
Аристидес Валие стоеше с отворена уста. Предполагах, че това бе първият случай, в който пациент, откачен или не, му говореше подобни неща. Ала веднага, както очаквах, се съвзе.
— Съжалявам, но не се разпознавам в нищо от това, което ми разказа.
— То е, защото не съзнаваме напълно онова, което желаем в действителност. Видим ли нещо, дето ни харесва, го отдаваме на нещо друго, за да съвпадне със собствените ни представи за себе си: казваме, че сме влюбени например, или че интелигентността му ни импонира… Моите професори са ме учили, че псиномът не е в съзнанието, той е съзнанието.
— Но понякога се случва да се влюбим наистина — отбеляза Валие.
— Казах ви, че назоваването на нещата е без всякакво значение. Може много да ви харесва някоя жена и да наричате това „любов“, обаче онова, което се е случило, е, че в момента на запознанството ви с нея тя се е движела така или е казала нещо с тон и на определен фон, които са съвпаднали с критериите на вашата филия Лов. Било е чиста случайност. Ако сте срещнали тази жена сред подходящ декор и тя е изиграла своята роля успешно, ще бъдете обсебен и след това ще ви е трудно да се разделите с нея. А ако продължи да експлоатира същността ви, удоволствието ще е пълно и в края на краищата ще сте лишен от самоличността си, тя ще ви притежава. Повече не бихте могли да действате независимо. Това е, на което ни учат, да обсебваме и да притежаваме.
— Да видим, да видим… — Валие се отнасяше скептично, но лудостта ми, изглежда, го интригуваше. — Според казаното от теб, истински чувства не съществуват. Жената от твоя пример се движи, прави разни неща, аз се влюбвам… Погледнато така, излиза, че животът не е нищо повече от един театър.
— Именно. Театър. Ние, агентите, сме всъщност актьори. Заучаваме жестове, думи, сценарии на поведение, начин на обличане и представяме нещо като… спектакъл, който привлича другите. Това наричаме „маски“. На всяка филия съответства определена маска.
— За теб чувствата са само маски. Така ли?
Вдигнах рамене.
— Собственото ни мислене ги нарича „чувства“, но в работен план ни е достатъчно названието „маска“. Наименованията са без всякакво значение, вече ви казах. Поне за такива като нас… Така също ни най-малко не ме интересуват разни философски спекулации.
— Значи работиш като такава… — Поклати замислено глава. — Винаги съм си мислел, че има хора, които се занимават с тия работи в полицията, но не съм и предполагал, че нещата стоят толкова сложно. Представял съм си, че съществуват по-прости и преки начини в борбата с престъпниците…
— Вече не. Технологиите са достъпни за всеки. Учените са на път да изнамерят вещество, което да извлича ДНК-то на убиеца от трупа на жертвата, а на следващия ден ще открият друго, което да пречи на неговото действие. Същото се случва с оръжията и с всичко останало. Ала преди време бе решено да не се върви повече по тоя път. След като бяха описани и класифицирани видовете псиноми, всичко бе засекретено именно от такива съображения. Това беше единственото, което можеше да осигури известна сигурност… Убиецът би могъл да заличи своята ДНК, но не и начина, по който избира, убива и изоставя жертвата, това зависи от неговия псином. Съмнителна фирма, перачница на пари, е в състояние да изтрие чрез високи информационни технологии следите си, но някой като нас би могъл да проникне и да ги възстанови, като привлече висшестоящ неин служител… Псиномът не може да се скрие, нито да се промени. Удоволствието е математическа формула и компютрите ще я дешифрират. Когато идентифицираме филията на престъпника, ние, агентите, изграждаме необходимата маска, за да го привлечем. Такива хора вече работят из целия свят. В Испания това е въведено тайно след атентата с онази бомба 9-N.
Валие ме слушаше като пациент, който разказваше историята на заболяването си.
— Из целия свят, казваш… — Помисли и добави: — Странно е, че се намират хора, съгласни да вършат това, нали? Как ви подбират? Чрез обяви по вестниците?
— Случи се, че на един от психолозите, които работеха по проекта за псинома, му дойде блестяща идея. Казваше се Виктор Дженс, вероятно знаете това име?
— Да, той е каталонец. Преди това беше криминолог. Но почина, нали?
— Преди две години. При злополука.
— Да, спомням си, имал е яхта и се удавил по време на буря. В нашите кръгове това бе събитие…
— Той бе човекът, който посочи начина за подбор ни агенти. И прост, и гениален: въз основа на собствените филии. Установи параметрите, според които носителят на определен вид псином би се почувствал удовлетворен да бъде агент, и организира програма. По нея в различни страни по света бяха отворени клиники. Всеки подрастващ, попаднал в тях поради някакъв свой проблем, се изследва предвид нашите нужди и ако неговата филия отговаря, той преминава към следващия етап. Предпочитат се хора, произхождащи от разпаднали се семейства, сираци, с тях нещата са много по-лесни. Държавата пое правните обосновки и обезпечаването. А тайната я пазим, защото става дума за нещо повече от работа, става дума за удоволствие. Кой би седнал да разказва за това? Пъзелът е стегнат здраво, отвсякъде, както виждате. — Усмихнах се. — В края на краищата човек прави онова, което му харесва, нали?
— Все пак такава „конспирация“ на психолози… — Валие поклати глава, вероятно колебаейки се дали сега да се обади да ме откарат с линейка, или да изчака сама да си тръгна. — Интересно, макар че, признавам, звучи ми като научна фантастика…
— Всъщност темата е много стара… Дженс твърдеше, че теорията за псинома е била известна още преди петстотин години. Казваше също, че всичките видове ги има в драмите на Шекспир. Това не се приема масово, но поне в Европа част от обучението на всеки агент е да изучи из основи произведенията на Шекспир.
— Значи, хващаме престъпниците, защото четем Шекспир…
Направих се, че не съм чула шегата на неверника.
— Същността на вашата филия например се проявява най-вече в сцената, когато крал Ричард II слиза от престола, в момента, в който иска да му дадат огледалото и го чупи…
— Да. — Валие разсеяно си играеше с една писалка. — Мога ли да знам каква е твоята филия, или това е държавна тайна?
— Принадлежа към филията Труд. Харесват ми определени физически черти в човешкото тяло… — Спрях за малко и поех дълбоко въздух. — Вижте, знам, че не вярвате нито дума от това, което ви говоря. Но аз се нуждая някой да ми вярва. Затова съм дошла. Така че ще се опитам да ви го покажа. Ще го направя много внимателно и се извинявам, ако след това се почувствате в известен смисъл неудобно.
Погледна ме над очилата си и аз за първи път усетих върху себе си погледа му на мъж. Като че му се предлагах на някой градски ъгъл по бюстие. Устните му бързо промениха изражението си от насмешка към презрение. Все едно ми казваше: „Аз съм психолог, а не някой пубертет, моля. Не на мене тия.“ Само че очевидно не му беше неприятно, че се реших да премина от теория към демонстрацията на нещо реално, така както си седеше сред своето интелектуално убежище, та колкото и откачена да бях.
— Ти? — възкликна. — И какво ще ми направиш?
— Ще направя няколко кратки движения тук на канапето — обясних. — Преди да свърша, ще вдигнете ръка към главата си, все едно, че си нагласяте очилата или се чешете, няма значение. Това ще бъде първият знак, че изпитвате удоволствие. После ще получите… силна ерекция. И това ще е вторият показател.
— Аха! — съгласи се авторитетно с мен, в смисъл, че намесването на сексуалната тема бе ключът за уточняване на диагнозата ми. Ала веднага след това се усмихна отново. — Чудесно. Давай. Да си остана ли седнал, или да се изправя?
— Не, така е добре — отговорих, повдигнах ръце под прав ъгъл със стиснати юмруци и застанах неподвижно, все едно бях прикована към стена. Не спирах да гледам към Валие, докато жестикулирах, но вътрешно в себе си се отдръпнах. Дженс щеше да го нарече „актът на абдикацията“. Бе сцена по Жил Илан. А декорът беше точно според предписанието, дори розовият диван не бе от задължителния реквизит.
Още преди да сваля ръцете си, Валие вдигна дясната към тила си и се почеса. В тоя миг си даде сметка, че го осъзнава, и я свали, разтреперан като от студ. Опита да се пошегува, за да смъкне напрежението.
— Не е необходимо да продължаваш нататък, мисля. Вярвам ти. — Погледът му бе вторачен в мен. Сякаш очакваше още нещо, някакъв знак, заповед, а аз знаех, че все още не е привлечен. Затрудни ме разсеяният му поглед.
— Моля, хайде да бъдем по-директни — казах. — Ако сте взели хапче за сън, сега ще ви се спи, нали? Причина и следствие. Аз съм причината, обясних ви го предварително, и вие реагирахте. Това е всичко. Представете си, че сте гледали филм или театрален спектакъл… Просто исках да добиете представа за своето желание и вашият псином откликна. — Почесах се по главата. — Ерекцията… ще премине скоро.
Остана да седи все така, с очи, вперени в моите, и примигвайки.
— Съжалявам — добавих, преглътнах слюнката си и установих буца в гърлото си. — Единствено исках да ми повярвате, докторе… Имам… имам нужда от помощ, от вашата помощ. Всички мои приятели, човекът, когото обичам, сестра ми… всички принадлежат към моя свят. Какво казахте? Театър? Да, животът ми представлява един театър… Имам нужда от малко искреност. — Млъкнах, за да вкуся удоволствието от думата. Очите ми започнаха да парят. — Работата ми харесва и в същото време ми се струва кошмарна. Искам да я изоставя, но моята сестра, която винаги се равнява по мен, участва в едно страшно опасно преследване… Трябва да продължа да я закрилям, ала не мога да намеря начина… Не зная с кого трябва да говоря… Необходимо ми е някой да ме изслуша, но не виждам как може да се случи, защото съм се превърнала в маска… — Обърсах сълзите от лицето си с ръка. — Съжалявам… Не исках да ви безпокоя… Съжалявам ужасно… Ненавиждам това, което представлявам…
Аристидес Валие седеше все така скован и бледен. Ако бе възможно една човешка душа да бъде изпепелена от слънчев лъч, го това бе неговата в този миг. Изчака да спра да плача и много тихо и решително каза през зъби, сякаш изричаше проклятие:
— Махай се. Махай се оттук.
Подчиних се и излязох да рева на улицата.
„Това не е вярно. Не е вярно, че си направила всичко, което си могла.“
Огледалото имаше право, разбира се, като всяко едно огледало.
Беше понеделник, почти девет без петнайсет вечерта, и в този момент взех решение. Почувствах дълбоко презрение към себе си, докато изговарях на глас номера, който набирах, и не можах да проумея откъде идваше то. Страх, че съм стигнала дотам да му се обаждам отново, още повече че искам го видя след толкова години. И ме обзе бяс, бяс като нещо лепкаво и гъсто, което застана на гърлото ми, и докато чувах сигнала „свободно“ веднъж, втори път, ми се дощя да повърна, но всичкото това се изпари, сякаш никога не е било, щом гласът му прозвуча в слушалката.
Казах само:
— Искам да говоря с господин Пийпълс. — И добавих: — Моля.
Паркът в Нулевата зона бе на юг от Мадрид, проектиран преди петнайсет години точно върху кратера от бомбата 9-N. Това бе едно тихо, сиво и въпреки всичко, може да се каже, почти елегантно място. Бе ограден с жив плет, вътре имаше алеи с цветя и безполови статуи, които като че ли всеки момент щяха да напуснат местата си и да тръгнат по алеите. Нямаше нищо странно, бе безлюдна площ от три квадратни километра, в която витаеха призраци и криминални, там никога не играеха деца. Дори през шлифера усещах студ. Бях облечена в трико, много специално, което можеше да бъде купено единствено по поръчка, жълто като канарче и целият му гръб, както и ръкавите, бе от прозрачна материя, която, гледана отстрани, въобще не се забелязваше, бях все едно гола. Не носех чанта и бях обута в ботуши. Вървях през локвите, останали след скорошните дъждове. И въпреки че тоя вторник в десет сутринта слънцето бе скрито зад огромни облаци, бях със слънчеви очила, може би защото така и не исках да видя лицето на господин Пийпълс.
Паркът бе заобиколен с приведени дървета като от приказките за вещици и осеян с разнесени от вятъра и мокри от дъжда листа.
Разправяха, че нощем млади проститутки от Изтока се катерят по дънерите, за да привлекат вниманието на желаещите, които се въртяха около това място в луксозните си автомобили. И още, че това можел да го потвърди всеки шофьор на такси, особено ако клиентът му е бил мъж. Никога не бях работила в Нулевата зона, но моите колеги, подвизаващи се в нея, не бяха виждали подобно нещо. Отдаваха слуха на обстоятелството, че тоя район се наричаше Малката мадридска Русия, въпреки че там живееха не само руски емигранти. От своя страна, терористичната организация, отговорна за 9-N, също бе сложила историческия си отпечатък върху парка.
Пространството под дърветата, и това беше заслуга на общината, бе осеяно с екстравагантни скулптури. По пътя си, който стигаше до красивата уличка „Корин“, минах край няколко направени от стъклопласт, седнали или болезнено превити, главите им бяха покрити с воали. Спомних си за един документален филм, в който казаха, че олицетворявали „човешката болка“. Не мислех, че е необходимо да се увековечават жертвите на 9-N, въпреки че бяха повече от десет хиляди и два пъти по толкова засегнати от радиацията, включително и онези, които бяха произвели тая бомба при домашни условия. А не ми харесваха и като символ на човешкото страдание. За мен лично то в никакъв случай не можеше да изглежда толкова естетизирано, по-скоро нещо от което на човек да му се доповдига, гнусно, агонизиращо сред писъци и гной. И аз го ненавиждах, така както мразех болестите. Не ми е минавало през ум, че заслужава да му бъдат посвещавани паметници. Нито на бубонната чума или на церебралната парализа.
Естествено, бях сигурна, че господин Пийпълс не разсъждаваше като мене.
Все едно двеста и двайсет волта електричество ме разтресоха от глава до пети в мига, когато различих в кадъра от голи дървета самотната, вглъбена фигура на уникалния, горд със себе си, велик актьор. Чакаше там, където се бяхме уговорили, в самия край на парка, до улицата. Разпознах го даже в гръб и докато се приближавах към него, си дадох сметка, че малкото на брой години се бяха стоварили отгоре му с далеч по-голяма тежест от простия сбор на дните си.
Когато се запознах с учителя, той вече бе стар, но сега се беше състарил. Бе се прегърбил, сякаш седеше на последния ред в театъра и се мъчеше да види сцената. Носеше шапка със спусната надолу периферия, дори си бе оставил и брада. Бе забил в земята бастун, като дървения крак на пират. На няколко метра от него тийнейджъри, по парцаливи джинси, с плетени шапки с червени петолъчки и увити в шалове, убиваха времето, опрели гърбове о зид с някогашни графити. Преди да ме забележи и да ми отправи обичайните за него предизвикателни фрази, видях как дечурлигата сочеха „дядката“ с шапката и го наблюдаваха, както се съзерцава разтапящ се снежен човек. Не им обърнахме никакво внимание.
— Здравейте, господин Пийпълс — поздравих го.
Пестелива усмивка разтегна снежната брада под костеливите му скули и кръглите черни очила.
— Здравей, Диана — каза д-р Виктор Дженс.
— Обичам да се разхождам из този парк. Кара ме да си мисля за себе си: нови постройки върху развалини и трупове. Подходящо място за усамотяване. Не са те проследили, сигурна ли си?
— Не, не, разбира се. — Въпросът ме изненада и без да ща, се огледах наоколо. Минувачите бяха много нарядко и наподобяваха онези наши упражнения, в които се движехме със завързани очи, мърморейки откъслечни неща, като изпаднали в транс.
— А, преди да съм забравил… — изсмя се Дженс дрезгаво. — Благодарен съм все пак, че не добави нищо, като си казахме „здравей“, нито даже като млъкнах преди малко. От рода на „колко се радвам, че…“ или „добре, че успяхме да“… и така нататък. Сигурно се радваш точно толкова, колкото ако някоя хлебарка ти се разходи по лицето, ясно ми е. Хубаво е, че поне не се преструваш. Което означава, че се преструваш успешно.
Усмихнах се без особено желание, за да прикрия неудобството си, което изненадващо ме бе обзело. Бяха минали само две години, но пред мен стоеше един друг Дженс. Едно химическо съединение между сила и слабост. Привличаха вниманието ми вратните жили, които поддържаха изправена главата му, и плетеницата от бръчки около очите иззад черните очила, треморът, който караше ръцете му досущ да приличат на протегнатите несигурни и вкочанени длани на бездомен просяк. Това ме стъписваше и трудно успявах да го преодолея. Насилвах се да мисля, че пред мен стои именно той. Виктор Дженс, превърнал се в старец. И се преструваше успешно.
— Ще ми разкажеш ли какво става по този свят… Научавам това-онова, но далеч не всичко. Занимавам се най-вече със себе си. Онлайн срещи с личния ми лекар, един цвят таблетки сутрин, друг цвят вечер, нали знаеш… Водя си дневник кога ходя до тоалетната. Понякога по цяла сутрин се чудя ходил ли съм по нужда на ставане, или не съм… Когато човек започне да забравя собственото си лайно, значи е дошло времето да спусне кепенците… И въпросите към самия себе си следват един подир друг… Ала смисълът е все един и същ: какво си направил в тоя живот? Имам предвид неща, които са си заслужавали труда… И знаеш ли какво си отговарям? Че да, успял съм все нещо да постигна. И сега това именно нещо се разхожда с мене в парка. — Измърморих някаква учтива глупост за благодарност, но ме прекъсна. — Стига, млъкни. Нищо друго положително не мога да кажа за тебе.
— Не от благодарност за думите, а че се отзовахте на поканата ми.
Дженс внезапно размаха бастуна си.
— Точно така, Диана, аз бях този, който остави вратата отворена за тебе, аз съм, който може да ти я затръшне под носа. Не съм пожелал — не съм го направил. Ти си моето послание, онова, което оставям след себе си, наследството ми, защо да не поискам да те видя? Клаудия Кабилдо и ти, моите олицетворения на белия свят… заринат в развалини, остарял и млад, потънал в кроткия си сън… — Огледа се внимателно, като че наистина бе забелязал някого задрямал именно по тоя начин. — Казах ти, че винаги можеш да разчиташ на мен, дадох ти номера на Пийпълс. Никой друг не ме познава като такъв. Не желая да се виждам с когото и да било. Не искам нищо да знам. За мен светът е свършил.
След кратко мълчание, с което, без да ще, подчерта важността на последното си изречение, и докато все още вървяхме по края на парка, Дженс вдигна набръчканото си чело изпод непретенциозната шапка.
— Виждаш ли я? — каза. — Клаудия?
— От време на време.
Отново пауза. И пак въпрос:
— Как е?
— Различно — отвърнах. — Бях при нея миналата седмица и май че ме позна. По принцип обаче не може да излезе от това състояние. Понякога дори не ме и забелязва.
— Ренар направо остърга и съзнанието й, и всичките й рефлекси. Специалист е в това. Да, да, момичето войник… Моето момиченце войник… Много си мисля за нея. В края на краищата я създадох аз. Както и тебе. Диана, моята Диана… — Постепенно, докато повтаряше името ми, гласът му затихваше. И после се засмя. — Спомняш ли си усилията, които положихме, за да постигнеш маската на подчинение? От войник, преливащ от тестостерон, да се превърнеш в ученичка с бели чорапки и само шестици… „Да, господине, да, господине.“ Колко трудно ти се удаваше, за разлика от Клаудия.
Замълча. Погледнах назад и си дадох сметка, че сме изминали много по-малко път, отколкото ми се струваше. Пред очите ми още бяха момчетиите край зида и чувах смеха им. Разбрах, че да се движиш в пространството заедно с Дженс, бе все едно да плуваш в неговото време. Намирахме се на две крачки от тротоара. Малката уличка срещу нас продължаваше да се казва „Корин“, а по-нататък, зад една тревна площ, огромен супермаркет и жилищна сграда предлагаха мнимо спокойствие.
Духна вятър и вдигна в един и същи миг и полите на шлифера ми, и на дебелото вълнено палто на Дженс.
— А ти, какво? — попита. — Чух, че си искала да се оттеглиш…
Изобщо не се учудих, че е напълно в крак със събитията.
— Да… привършвам някои работи. Като ги оправя, ще напусна, така е.
— Да — каза Дженс.
Мразех себе си заради неудобството, с което му отговарях, и затова отвърнах раздразнено:
— Влюбена съм. Искам да изживея и нещо друго, да си родя деца например, после кой знае… Мигел Ларедо, спомняте ли си го? Имаме взаимоотношения с него от една година горе-долу. Възнамеряваме да живеем заедно.
Дженс клатеше одобрително глава и от време на време произнасяше по едно „Аха!“. Фиксира погледа си върху мен, а аз изпитвах усещането, че стъклата на очилата му са непрогледни, но че въпреки това е в състояние да вижда през моите. Като млъкнах, добави:
— А сестра ти? Предполагам, че продължава да тренира…
— Шило в торба не стои — усмихнах се. Навила си е да постигне нещо забележително.
— Аха! Воайора. Не се учудвай, че ги зная тия работи — предупреди ме. — Падиля ми изпраща най-редовно бюлетините.
— Значи Падиля е наясно, че сте жив.
— О, за бога, разбира се. И оня търгашин, забравих му името… Алварес… да, Алварес Кореа. Тия двамата знаят всичко. Непрекъснато се душат един друг, може и в едно легло да спят… — Смехът му изскърца наново. — Само че онова, което не знаят, е къде съм. И затова не искам да им казваш къде си се срещнала с мен. Да продължават да си мислят, че съм в Париж или в чифлика… — Само споменаването на чифлика, като нещо и страшно, и желано, което не бе изключено отново да ме сполети, ме изпълни с ужас. За щастие Дженс разсеяно минаваше от тема на тема. — Ами точно на Падиля му хрумна да се възползвам от факта, че от време на време обикалям с яхтата, и как точно да инсценираме смъртта ми… По тоя начин никой нямаше нужда от труп. Нали ти е ясно, че този театър със смъртта ми не можеше да мине без тях… Все едно да откраднеш от крадец. Сам не бях в състояние да го организирам. Но затова пък до днес съм удържал положението да не се срещнат с мене… по какъвто и да било повод. Пращат ми бюлетина на електронен адрес, аз прекарвам пощата през филтри и чак тогава си я препращам на моя. Това обаче са наивни работи, стига да поискат, и ще ме сгащят. Хубавото обаче е, че предварително ще знам и ще направя така, та никога да не им се прииска отново. Те имат нужда от мен, не аз от тях.
Изведнъж ми хрумна глупавото желание да го полаская.
— Много им е трудно да се лишат от човек като вас.
Погледна ме без промяна в изражението и аз си спомних колко пъти ни беше доказвал, че никой от нас не е в състояние нито да го ядоса, нито да му достави удоволствие или пък да постигне каквото и да било с подмазване.
— В края на краищата, така или иначе, съм се оттеглил. Изгнаник в Арденската гора… — Вдигна нагоре ръце и се засмя. — Аз съм… кой? Старият Адам? Жак Меланхоличния? Знаеш ли, говори се, че Шекспир е играл ролята на Адам в „Какво ви харесва“. Любопитно, нали? Според легендата той винаги се е превъплъщавал в старци: Адам, призракът на бащата на Хамлет… Може би е искал да измами старостта… Не си спомням защо започнах да разказвам всичко това…
— Казахте, че сте се оттеглили.
— Да, така е… Изгнаник в Арденската гора… до мига, в който ти, прелестна Розалинда, ме извади на белия свят.
— Не съм дошла да ви изваждам отникъде — отвърнах. — Просто търся помощ.
Напразно чаках да ме попита за какво става дума. Той просто замълча. По време на паузата се мъчех да напъхам обратно в кока, който, притеснена, в последния момент, преди да изляза, си направих, един кичур коса — непрекъснато ми падаше и ме тормозеше. Пред нас на уличното платно внезапно спря някаква кола. Двама души слязоха и се запътиха към супермаркета отсреща, мъж и доста пълна жена, която се поклащаше под широкополо кожено таке. Чак тогава Дженс продума:
— Помощ за сестра си очевидно. Искаш да я избавиш от онова животно.
— Чели ли сте му профила?
— Разбира се, че съм го чел. Добро парче е Воайора. Като за колекция, ще влезе в историята. Най-коварният психар, когото май сме срещали, нали? Какво не бих дал все още да съм в службата само заради него… Но и аз бих постъпил като Падиля, щях да се възползвам от сестра ти. След толкова години трябва да ти е ясно, че сестра ти е идеалната стръв, която да му подадете.
Предпочетох да запазя спокойствие.
— Не вярвам в това. Ала дори и така да е, не е идеалното попадение за ликвидирането му.
— Хайде, Диана, мина толкова време, трябва ли сега да ти чета буквара? Най-важната предпоставка за залавянето на престъпника е той да се спре върху агента. И не само това…-Вдигна треперещата си лява ръка на височината на устата и размаха пръсти: — Трябва и да му потекат лигите.
— Само че Вера не е в състояние нищо да му напрани. Този психар ми напомня Ренар… Като него…
Дженс вдигна показалец и ме прекъсна.
— Ти не познаваш Ренар. — Замълча и продължи студено: — Не говори неща, които не знаеш. — Докато възстановяваше спокойствието си, се опря с две ръце върху бастуна. — Ветераните сте ми малко смешни. Напускате по-млади и от футболистите, и то с пенсия до живот. Това шлиферче от изкуствена кожа и тая блузка, колко момичета на твоята възраст могат да си ги купят? И какво толкова си направила ти, за да ги имаш? Да се наслаждаваш. Да се наслаждаваш на собствения си псином. Останалото е мълчание, миличка По-скоро невежество. И не ти е и нужно да знаеш повече. Съвършеното ченге е онова, което нищо не знае. Защото незнанието е една чудесна имитация на невинността… А невинността е точно обратното на играта, на преструвките. Това е един стадий в развитието, предхождащ греха, тогава, когато не е имало дори и различни полове. Сестра ти е достатъчно невежа, за да изглежда невинна. Ако чудовището я захапе, е възможно самият той да се разпадне от удоволствие и да се самоунищожи. На това се надяват в отдела и ти си наясно.
— Не, не съм.
— Знаеш го — настоя Дженс. — Е, не с емоционалния си мозък, естествено. Емоционалната ти страна те кара да я защитаваш. Но обърни внимание, че колкото повече настояваш, толкова по-невинна е тя, просто защото отхвърля тебе и избира Воайора. Все едно я мотивираш със своята закрила, правиш я по-пикантна. Извинявай за сравнението, ала по това време винаги огладнявам и си мисля за ядене… Искаш да постигнеш едно, а вършиш друго. И сестричката ти се превръща в най-апетитното парче, най-сладичкия залък, непреодолима за… Профайлърите смятат, че Воайора ще пукне от собствената си лакомия. Сега ясно ли ти е защо не я изтеглят? Почервеняла си, значи ме разбираш.
Всъщност кипях от бяс. И знаех, че Дженс има право: на Падиля и през ум не му бе минало да маха Вера. Доверяваше се на нейната невинност като на бомба, пъхната в пликче за подарък. След кратък пристъп на кашлица в носната си кърпичка Дженс продължи:
— Отправната точка е колко удоволствие можеш да предоставиш на чудовището. Много? Тогава не ставаш. Цялото? Тогава, може би, ставаш.
— Чудесно я знам отправната точка.
— Да, но само на теория. Не си я консумирала. Къде, по дяволите, ми е джобът? — Опитваше се да вкара влажната кърпа в светлозеления си панталон. — Една дама от време на време ми купува дрехи, само че ги избира, като че ли ме пробва за алцхаймер… Така е…
Виждайки го толкова остарял, толкова очевидно грохнал, направих грешката да прибегна до неговото съчувствие.
— Става дума за сестра ми… Това, което казвате, може да е вярно, само че момичето е Вера…
— А, не, госпожице. Не, тук бъркаш. Защото става дума за Воайора. И от самото начало става дума за него. Ченгетата сте важни до момента, в който привлечете към себе си чудовищата. Ти си доста вкусна, но не можеш да му доставиш такова удоволствие, каквото би успяла Вера, и по тая причина ще избере не теб, колкото и да пухтиш и да се предлагаш. Освен това той е психар-гений и никога няма да клъвне на професионална стръв като тебе. Има си някакъв номер. Докато Вера е неопитна и това ще му е точно по мярка…
— Попадна на Елиса Монастерио.
Дженс се приближи плътно до мене. В стъклата на очилата му видях двойното си отражение като парцалена кукличка вуду, взета на прицел от острия му поглед.
— Не си играй с мене, мила. Монастерио е същата като сестра ти, съвсем начинаеща… Дори и да предположим, че в тоя случай има някакви несъответствия… Ще трябва да изчакаме…
Стори ми се, че чух нещо. Помислих, че си въобразявам, но видях как Дженс също извъртя глава към улицата. В продължение на един миг и двамата стояхме като обсебени и не долавяхме нищо повече от онова, което впоследствие предположих, че е вик, дошъл от пуснат високо телевизор. Дженс отново се извърна раздразнено към мен. Винаги сме били еднакво високи, ала сега, прегърбен, ми стигаше до шията. Приличаше на старец, вторачен в гърдите ми.
— И така, в края на краищата защо дойде?
— Казах ви, търся помощ. Наричайте го както щете. Аз обичам сестра си. Можете да си мислите, че това е особеност на моя псином. Приемам играта, съгласна съм. Но пак повтарям, обичам сестра си и искам аз да съм тази, която ще хване тоя козел, а не тя. Вие знаете как го прави, че да избягва професионалните агенти. Какво искате в замяна, за да ми го съобщите?
— „Искам… Искате…“ — Вятърът духна и Дженс нахлупи шапката си. — Откога личната воля на полицейската примамка я прави по-притегателна за жертвата?
— Аз винаги съм била най-притегателната, докато вие бяхте мой учител.
Този път усетих, че комплиментът си свърши работата.
— Диана Бланко… — Млъкна и се засмя с дрезгавия си глас. — Помня, че още първия път, когато те видях, ти казах: „С това име нищо друго не можеш да станеш в тоя живот, освен ченге под прикритие… Диана Бланко… Ще ти се залепят всички гадове на тоя свят… Ти си идеалната!“ — И се посмя на тази стара история. — Как се казваше онова момиче, дето ни напусна още преди да излезе нещо от нея? „Шефката“, вие така я наричахте… — Спомни си развеселен. — Да, Тереса Обрадор… И сега я виждам по време на пантомимите с онази боа перушина, по-жълта и от дрехата ти… Само че ти не можеше да понесеш нейното лидерство. И въставаше… Клаудия не се поддаваше чак толкова като тебе на тия глупости, но й угаждаше и се правеше на подчинена, докато ти го раздаваше натюр…
— А вие все ме укорявахте, че не съпреживявам.
— Така е и знаеш ли защо? За да ти направя удоволствие. На теб трудностите ти доставят удоволствие. Целият ти псином започва да звънти, когато пред теб се появява препятствие, и ти се самонасилваш да положиш усилие… Филията Труд, нали? Затова сега си обсебена от Воайора, разбира се. Твърдиш, че това, което желаеш, е да защитиш сестра си. А аз съм убеден, че ти желаеш него.
— Аз пък ви казах, че всичкото това можете да го наричате, както ви се иска.
— Само че е много важно да се познават мотивите. Много! Ще ти разкажа нещо. Уверен съм, че през всичките тия години си се питала защо режисирах тоя спектакъл с моето изчезване и мнимата си смърт. Е, очевидно не съм си… отишъл. — Засмя се нервно. — Както онези етюди, в които трябваше да се самовъзбудиш, без да имаш каквото и да било желание за това, и после да се успокоиш. Говореха, че по един или друг начин съм незаменим и ще остана, а в същото време ме подтикваха да си замина. Колкото до Ренар… Това прехвърли всякакви граници, бе отчетено не само като пълен провал, но и като голям скандал. Търпението им към мен се бе изчерпало и ми теглиха шута. Ако знаеш какво ми наговориха… Стига да можеха, щяха да ме изтрият и от телефонния указател. И защо? Предполагаш ли? Аз бях едно лайно, но тяхното собствено. Гнусяха се да ме пипат без ръкавици. Така че именно на тях им хрумна да изчезна, а на мен — това да стане чрез публичната ми смърт. И Падиля се сети за яхтата… Каза на Алварес, той го сподели с великата си Вавилонска курва, на която лиже задника, всички се съгласиха и проектът се осъществи. Искаха да ме ползват тайничко. Сега съм „съветник“ в Министерството. Ненавиждат ме, ама опират до мен. Ясно им е, че без мен не могат. Знаят го от петнайсет години. Погледни този квартал… Тоя парк, „Бомбата“, е направен върху три квадратни километра. Двама, най-много двама полицаи под прикритие бяха нужни да проникнат в онази организация и да предотвратят касапницата. Само че вместо това какво сториха? Пуснаха шпиони от XX век, микрофони, наблюдатели, анализатори… Обикновеният арсенал. И изобщо не си дават сметка, че технологиите не са в състояние да се противопоставят на лудостта… И само едно случайно стечение на обстоятелствата направи така, че всички тия килотонове да гръмнат тук, малко встрани, а не в центъра на града. Десет хиляди убити. Двайсет хиляди ранени. Трийсет процента от попадналите в обсега на радиацията болни от рак. След 9-N се втурнаха да назначават полицаи под прикритие. А сега… политиците, без значение от коя партия са, се споглеждат засрамени като педерасти, хванати на калъп, и казват: „Нямаше как, трябваше да го изгоним. Провали се с Ренар… Неговата ученичка, Клаудия, се провали и Ренар я смачка… Не можем обаче да се разделим с агентите. Имаме нужда и от Виктор Дженс. Повече от всякога.“
Една полицейска сирена се приближаваше към нас, но Дженс продължаваше да говори с лице, обърнато към мен, сякаш не я чуваше.
— Не виждам защо разправям цялата тая история… — каза.
— Говорим за причините за вашето изчезване.
— А! Така че вече знаеш: оказвам им тайно съдействие. Техните доклади са и мои доклади.
— Само че не казвате всичко — възразих му и Дженс, който в момента се интересуваше повече от полицейската сирена, отколкото от разговора, се вгледа в мен. — Познавам ви, професоре. Има неща, които пазите единствено за себе си. И какво трябва да направя, за да ми ги разкажете на мен?
И тъкмо в този момент се случи нещо. По-точно две неща.
От една страна, пристигането на огромна полицейска кола с бясна скорост, която вдигна такъв прах във въздуха, сякаш морето бе прехвърлило прибоя. Бяха двама, единият от тях жена, но сякаш безполови под каските, с палките и радиостанциите. Различията личаха единствено в лицата им. Все едно бяха завършили курсовете в едно и също полицейско училище и вероятно ги бяха научили да стрелят единствено според типично класическите строги правила. Запътиха се към супермаркета. А оттам се появи другото нещо, объркано и хаотично, предшествано от писъци (сигурна съм, че онова, което чух, бяха писъци), псувни и безредие. И те бяха двама, въоръжени, и единият от тях — жена. Разпознах широкото кожено таке, с което преди малко влезе в магазина. Потеше се, пръхтеше и се оглеждаше като звяр изпод периферията на шапката си. Нещо в масивното й телосложение, в огромните й ръце подсказваше, че можеше и да е мъж или транссексуален. Другият бе с дръпнати очи, но беше испанец толкова, колкото и неговата спътничка. И двамата водеха по един заложник: жената дърпаше за врата служител в униформа и непрекъснато го сочеше с рязана двуцевка, а съучастникът й — някаква бременна. Всички крещяха едновременно.
Полицайката им заповяда да не мърдат и онази с такето обърна дулото към нея. Оглушителният изстрел ме накара неволно да примигна. После се запитах какво можех да направя аз, за да предотвратя това, което току-що се случи. И си отговорих, че бих била безсилна. Жената стреля инстинктивно, без изобщо да се замисли, а с тая пушка можеше да си служи и малко дете. Лявото рамо на полицайката се разхвърча на парчета, невероятно е това оръжие, тялото й отскочи няколко метра назад, удари се в едно дърво и се просна на земята. Нейният съучастник вдигна нагоре ръце, предавайки се.
— Какво правиш, по дяволите? — изпищя той с очи, обърнати към кожената шапка. — Какво направи? Прецака полицай ли?
— Щеше да ме застреля! — крещеше жената, по-скоро се дереше. — Да ме застреля!
В следващия миг съзнанието ми заработи отново. Първото, което си помислих, беше: „Каква е причината? Какво са взели освен заложници? Не са пипнали касата, която им е била подръка! Че това е супермаркет, за бога! Каква им е далаверата?“ И изведнъж си дадох сметка, че не става дума за това. Бяха стъписани, и ние, но и те, и то много повече от нас. Вероятно и дрогирани. На следващия ден тоя състав щеше да заеме три сантиметра от монитора: „Опит за грабеж в мадридски супермаркет завършва с…“ Не се бе случило нищо, това не бе 9-N, просто двама идиоти. Ала то също беше страшно.
— В колата, кретен! В колата!
— Ще ни идентифицират! — крещеше онази с шапката. — Тия двамата. Видяха ни.
И отведнъж и Дженс, и аз, без да успеем дори да се уплашим, осъзнахме какво ставаше около нас: откачалката с такето контролираше нашия живот. А пък нещастните ни животчета й внушаваха невероятен страх.
И докато „Дръпнатите очи“ ползваше бременната за прикритие, за да се добере до вратата на вана (обаче от другата страна на шофьора, за по-сигурно), огромната шефка отстъпи назад и ни огледа с очи, изскочили от орбитите си. Кичур боядисана във виолетово коса се бе измъкнал изпод шапката, забелязах кожените й ботуши с тюркоазен кончов иззад уплашения служител. Помислих за профила Разюзданост.
— Какво зяпаш, дърт козел, дъртак скапан? — Наново бе вдигнала двуцевката по посока на Дженс, който стоеше, впрочем както и аз, на не повече от пет метра.
„Ще стреля“, бе второто, което си помислих. Лицето на Дженс бе побеляло като пантофка на балерина. Той дори не можеше да присъства на това, което се случваше. Дженс бе мъртъв. Може би щях да разкрия истината в тази случка, когато станех на осемдесет, в мемоарите си: „Видях Дженс да умира, този път наистина, по най-мизерния начин, който човек можеше да си представи: размазан от двуцевката на някакво дрогирано чучело на излизане от супермаркет, след като си бе натъпкало джобовете с евтини наденици…“
Сърцето ми заблъска силно. Веднъж, два пъти.
На двуцевката двата спусъка бяха свързани посредством тънък кабел в един. Имаше мерник за статични цели и още един за движещи се. В Испания всеки може да си купи такава, даже и в мрежата, например в www.vitranz.com. С наложен платеж. Пълна дискретност. Приемат и VISA. Мощно оръжие.
Като мен.
Възможностите да се въздейства на филията Разюзданост не бяха много, но още по-малко беше времето и средствата, с които разполагах. „Опознай жертвата си — ми говореше Дженс по време на обучението. — Разучи всеки неин жест, слушай я, вникни във всичките й желания. И я удовлетвори.“
Още един удар. Свалих слънчевите очила. И още един. „Трябва напълно да владееш облеклото, стойката на тялото си и нещата, които те заобикалят.“ И в същото време вдигнах ръцете си, за да привлека вниманието й и да не стреля по Дженс. Спечелих време за още един удар. Пушката отклони ужасното си мрачно дуло от Дженс. Сега чучелото бе избрало мен. Преместих поглед, раздалечих крака и стегнах тялото си. „Псиномът е като невидим октопод: протяга пипалата си и те опипва. Минава през твоята сексуалност, подсъзнание, през мислите ти.“ Разгънах съзнанието си. Показах се, както казваме ние. Спечелих още един удар. Да, но усетих, че моят обект се колебае. Беше на път да ме застреля. При подобен сценарий репетирахме Разюзданост в чифлика, изправени срещу стена, осветена в розово — жестовете ми управляваха ситуацията. Само че тук нямаше сценарий. „Импровизирай. Бъди актриса. Гледат те. Импровизирай…“
Три удара. Маската на Разюздаността се основава на промяната в половото самовъзприемане, както в ония произведения на Шекспир, където един мъж се преструва, че е жена, която се преструва, че е мъж, който се преструва, че е жена. Реших да използвам шлифера. С дясната ръка загърнах реверите, прикривайки гърдите си. Косата ми бе вързана на висок кок, така че вдигнах нагоре глава, за да го скрия, доколкото бе възможно, и прическата ми да изглежда колкото се може по-къса в очите на моята жертва. Рязко стегнах колана си и разтворих ревери, показвайки се изпод трикото. Двуполово същество.
Почти усетих колко това й хареса.
Удоволствието се съпътства от особени шумове. Стори ми се, че чух стаения й дъх.
Тя пусна заложника, който се сви с викове и плач, и свали оръжието, объркана, обсебена от мен.
Когато полицейският изстрел я просна на земята, си казах, че в сметката се прибавя още един мъртвец, който ме е пожелал.
Малко след това Дженс и аз се върнахме обратно по пътя, отдето бяхме дошли. Зад себе си оставихме водовъртежа от полицаи, линейки, пожарникари и всички ония обществени служби, които се оказват толкова полезни, когато катастрофата вече е настъпила. Жертвите: жената полицай и единият от нападателите. „Дръпнатите очи“ бе предпочел да се предаде, след като видя другарката си да се сгромолясва. Заложниците поне бяха невредими. Розов край като за ТВ сериал. Дженс изкоментира с кротка ирония: „Дребните неприятности да живееш в покрайнините“, след което нито той, нито аз отронихме дума.
Все едно излизахме от някакво впечатляващо театрално представление. В един миг обаче Дженс се спря, сякаш за да проучи земните недра с бастуна си. Не ме погледна, ала усетих, че се усмихва.
— Не мога да не ти кажа, от много време не съм те виждал в действие, но беше, майка му стара, безупречна. Никога не съм си и помислял, че една Разюзданост може да се направи и така… Диана Бланко, най-бързото ченге в Мисисипи…
И ровеше ли, ровеше. Разбира се, замълчах. Знаех, че ще поиска нещо, така че го изчаках.
След малко каза:
— Предполагам, че трябва да ти бъда благодарен. Ти спаси живота ми. Наистина — добави, като престана да ровичка с бастуна си, сякаш му бе хрумнала неочаквана идея. — Живея наблизо. Хайде, ела с мен. Ще ти покажа как държавата се отплаща за труда ми. И искам нещо в замяна.
— В замяна на какво? — попитах.
Но Дженс продължи да върви с накуцващата си походка, без да отвърне.
Въобразявах си, че Дженс обитава някакво много специално, тайнствено място, само че всичките ми представи се изпариха, когато влязохме в малкия му апартамент, третият вляво, в един нов блок близо до Нулевата зона. Сградите тук бяха безлични и всички си приличаха, притиснати една до друга по продължение на улицата, с фасади от край до край с прозорци със зеленикави пердета. Входът беше окупиран от изкопни машини и незарити канавки. След като набра кода за влизане на прашното табло, Дженс обърса прахта от ръцете си в светлозеления си панталон. После го видях да се изчервява и докато изкачвахме стълбите, изсумтя, че никога не вземал асансьора. Не знам дали го направи, за да предизвика съчувствие. Но скоро наистина успя да ме учуди.
— Няма нищо луксозно — произнесе баналната фраза, докато ме пропускаше да мина. — Можеш да си оставиш шлифера на тоя стол… Не е задължително да си бършеш обувките от калта в изтривалката. Освен това изтривалка няма… — И пак дрезгавият му смях. — Моята съветска адютантка ще я изчисти, като дойде.
Всъщност не липсата на разкош бе онова, което ми се стори необичайно. Неговото жилище с мебели от дърво в Париж или барселонската му къща, и двете бяха обзаведени по спартански. Нямах предвид историята, която винаги е била особено важна за Дженс. Казваше, че единственият смисъл на съществуванието е миналото. Боготвореше онова, което бе получил в наследство: големи морски пейзажи, тапицирани мебели, огромни библиотеки, дъх на консервирана субстанция. Бе привързан към каталонските си и италиански корени, към дългата фамилна сага от уважавани медици, на чийто връх стоеше неговият баща, хирургът д-р Рикар Дженс. Понякога се стараеше да подражава на своите предци и навици и жестове пред някаква въображаема публика и да доказва, че е съществувал още преди своето раждане. „Да се уважава миналото, значи да се гради бъдещето“, обичаше да цитира баща си.
Само че, имайки предвид това жилище, за Дженс нямаше нищо по-несигурно от бъдещето.
Всяко нещо на тоя свят, в което липсва характер, ме плаши. Все едно виждах младеж, седнал на маса в трапезарията на старчески дом. Замислих се дали не се е съгласил на това в замяна на нещо друго: пари, анонимност или кой знае какво. Започвах да се изнервям.
— Ето, един пенсионерски кошер, каквито обитава средната класа — обясни, докато търсеше място (или може би мястото) да си остави шапката и палтото, което успя да съблече. — Тук си живеем чудесно, но аз престанах да им ходя на събранията на входа, защото една шейсетгодишна матрона се опита да ми се лепне. Е, не можеше да се избегне, беше й написано в псинома, ха-ха-ха. Не обичам съседи — заключи без никаква нужда. Още докато изкачвахме стълбището, го забелязах да се взира във вратите на апартаментите като в леговища на опасни зверове. — Седни, моля. Мога да направя кафе или още по-добре, ако Анушка е оставила готово… Имам и вино. Съдържателят на една кръчма тук ми подарява по една каса за всяка Коледа… Престани да се притесняващ за калта…
Бях се взряла в ботушите си, но в действителност, помислих си, това го каза като извинение, задето ме огледа, най-вече жълтото ми трико с прозрачен гръб. Останах права, сложих шлифера върху един стол и поисках вода. Паузата ми предостави възможност да приключа с огледа. Май имаше три стаи хол, кухня и спалня, без да се брои банята в дъното на коридора във формата на кръст. Холът бе добре осветен, преобладаваха метал и пластмаса, без следа от старинни вещи. Най-впечатляващото бяха лавиците, препълнени с книги, масата с вграден екран и репродукция на известния „портрет на Шандос“ на Шекспир (единственото, което бе запазил от миналото) на малкото стена, останала свободна от рафтовете и прозорците. На масата имаше чиния с кори от портокали и чаша със следи от кафе с мляко. И миришеше на беглец. Както миришат онези, които живеят като бежанци.
Дженс се върна, нахлузил някакви сиви пантофи, с тънък лилав шал, омотан около врата. Със зеленикавата жилетка, светлозеления панталон и снежнобялата коса приличаше на екстравагантен уличен артист. Бе свалил тъмните очила и видях отново избелелите сини очи, подаде ми чаша и успях да зърна в тях неугасналата мощ на Дженс от онова време. И веднага след това старостта като пелена се спусна над всичко. Извини се, че е забравил нещо, отиде до масата и размаха ръка пред екрана. Бе качена онлайн медицинска програма, забелязах магнитна гривна на тънката му лява китка.
— Кръвното играе — обясни, докато проверяваше състоянието си на екрана, където нещо непрекъснато пиукаше. — И това, дето едва не ме застреляха, учудващо не го оправя… Контролирам си и пулса… Допускам, че ми се живее и че правя необходимото това да продължи възможно най-дълго, понеже в противен случай не разбирам защо си давам толкова зор да следя тия дреболии…
Отпих две глътки и отведнъж осъзнах, че драмата на Дженс ме интересуваше далеч по-малко, отколкото моята лична. Която освен това бе далеч по-актуална.
— Какво искате от мен, Дженс? — попитах го. — Да се разберем веднъж завинаги.
— Какво искам от теб? Какво мога да искам? — Очите му се разходиха по мен от горе до долу и се върнаха отново върху монитора, като че ли отговорът на тоя въпрос изобщо не бе необходим. — Удоволствие, естествено. Това е, което желаем всички, във всеки един миг от живота си. Дори когато предизвикваме болката, се стремим към удоволствие. Ти го знаеш прекрасно.
Стиснах юмруци. Нападнаха ме спомени за унизителни упражнения там в чифлика и думите му пораждаха експлозия от негодувание. Но продължих да го наблюдавам през тъмните стъкла на очилата си.
— Това не е отговор.
— Може би, ала е единственият, който мога да ти дам. — И загаси монитора с махване на ръка. — Ти си все същата, както винаги: търсиш отговори, които знаеш предварително. Ученичката и учителят… Колко съм се мъчил да преодолея това в тебе! Знаеш ли какво искам? Искам да сънувам. Не да спя, обърни внимание… Спя като бебе, без никакви хапчета. Само че нощите ми са абсолютно черни, сякаш лентата в подсъзнанието ми се е свършила. Всичко, което върша, го правя, защото го искам, вече не се случва нищо против волята ми. Даже си мисля, че и сърцето ми бие, понеже аз самият се напрягам и го заставям. Мечтая да направя нещо неволно.
— Станете ченге — отвърнах му.
— Много смешно! — Пусна дрезгавия смях и кокетно поглади забележителния си бял перчем. — Нямам намерение да будя съчувствие, миличка, а да отговоря на въпроса ти…
— Не успяхте в нито едно от двете начинания.
Замълча и неочаквано ми посочи прозореца.
— Искам море. Това е другото, което искам. Много ми липсва. Липсват ми също така сивите барселонски делници… и морето там. В Мадрид има прекалено много прах. Лошо място за бляновете ми. А аз си мечтая, както всички на тая земя. Малко е банално, но кой напуска чакалнята на живота доброволно?
Не си заблъсках главата да разгадавам смисъла на думите му. Бях навикнала да не го разбирам. Дженс живееше за това да бъде тайнствен. Да бъде проумян, за него бе съкрушително.
— В края на краищата — добави — дори не се стремя към любовта ти. Не съм ти баща.
— И добре правите — промърморих.
— Просто искам да ти обясня собствената си вулгарност. По-скоро своята привидна вулгарност. Ако ти беше някоя незабележителна, та даже и ченге… Само че виж… На двайсет и пет си и толкова красива… Малко си се закръглила и много ти отива. В чудесна форма си. По улицата хората се обръщат след тебе. — Опираше се на облегалката на стола пред себе си, сякаш се нуждаеше от бастуна си, за да запази спокойствие. Изглеждаше толкова стар, че комплиментите, които ръсеше, започнаха наистина да звучат бащински. — Утре ще бъда мезето на тоя квартал, потънал в руини… Моите съседи, старчоците, ще има да се питат коя си била ти… Някои ще сметнат, че вече са те виждали в някой филм. Как е могъл да си позволи лукса да бъде с такова момиче, ще си приказват. Ето, това вече е вулгарно. Ненавиждам го.
Прекъснах го с нетърпение.
— Кажете какво искате в замяна. Вулгарно или не, а аз ще кажа дали приемам.
Изгледа ме повече разтревожен, отколкото изненадан, но вече знаех, че на една определена възраст тревогата престава да ни изненадва.
— Желая да ти обясня защо искам да сънувам — отговори и неочаквано престана да бъде сладкодумната бабичка, показа зъбите си.
— Тази част от разказа вече ми е ясна.
— Не чак дотам с твоя емоционален мозък. Възприела си, което ти казвам, само толкова. Емоциите винаги преобладават, въпреки че блестящият ти разум се опитва да ги контролира… Умът ти е като тоя кок, дето си си го направила, много сложен, но не успява да усмири косата ти. Любопитно е. Помня, че такива неща ти говорех още в началото, като се запознахме. На шестнайсет беше огън. Бе открила удоволствието от това да си ченге, а аз настоявах: „Диана, освободи се от своите чувства. Ако наистина желаеш да бъдеш агент, с тях няма да успееш. Това е единствената работа, която можеш да вършиш отлично, но само тогава, когато не желаеш да я вършиш.“ И въпреки това знаех, че ще станеш от най-добрите. И затова избрах тебе, нали така? Работех с теб персонално. И постигнах онова, което исках. Четири години труд, извайване. Беше една малка красавица. Видях всичко, което трябваше да бъде забелязано в теб, и те накарах да правиш всичко, без изключение. Има любовници, които прекарват цял един живот сред сладострастие, без да опитат и половината от онова, което ти си правила пред мен. Както и Клаудия Кабилдо, и онази англичанка, Мия Андерсън, или Мигел Ларедо, или Алфредо Фромър… Извинявай, че говоря така, но трябва да съм кристално ясен. Ако искам нещо от тебе, не бива да съм в позицията на някакъв си там старец в зелено. Бих се чувствал много по-унизен от собствената си молба, отколкото ти от това, че я удовлетворяваш…
— Вече ви казах, че съм напълно наясно.
— Така да е — съгласи се.
Останахме за миг вгледани един в друг. Полагах усилие да овладея отвращението и страха си от присъствието му и да му покажа, че вече не съм ученичката, която се упражнява на мачтата на неговата яхта. Но си давах сметка, че беше прав в едно: като ченге под прикритие бях правила предостатъчно неща, за да ме интересува чак толкова дали ще направя още едно. Просто трябваше да го приема.
Свалих очилата и ги прибрах.
— Ще направя каквото пожелаете, но не безкористно.
— Естествено, договорът си е договор. — Дженс възприе принудено естествен тон. — Искаш ли да хванеш Воайора, или не?
— Искам да знам как мога да го привлека към себе си.
— Това е лесно. Като му доставиш удоволствие. Единственото нещо, което желаем ние, живите. На нашия език това означава, че избираш оня, който подхожда на твоя псином. За нещастие тази, която отговаря в най-висока степен на подобен критерий, е Вера, вече ти го казах.
— Да речем, че съм съгласна.
Реакцията ми го изненада.
— Тогава?
— Тогава това е желанието му, което ще го идентифицира. Да посегне към него. А вие казахте, че това е само върхът на айсберга. Отдолу има още много неща, неизвестни и безбройни, които определят неговия псином. Аз искам да се превърна в собственото му желание, което той самият не е в състояние да управлява.
— И да пренебрегне. — Дженс се съгласи с усмивка, все едно ме поздравяваше за мисълта. — Искаш да си неизбежна и безупречна. Само дето забравяш, мила моя, че за да го постигнеш, ще трябва да се отървеш от себе си. А това е малко страшничко. Не сме способни да съзерцаваме най-дълбоките си желания и да си останем хладнокръвни.
Имах готова реплика по тоя въпрос.
— Именно вие можете да ми помогнете да постигна точната граница. Равновесието между удоволствието му и страха. Онова, което не е в състояние да пренебрегне въпреки собствения си страх.
Дженс, изглежда, много се забавляваше от този разговор, който повече приличаше на изпит. Поставих ръцете си на гърба като послушна ученичка.
— Грешката в твоята молба се състои в начина, по който я формулираш — отбеляза. — Всеки психар е необятна вселена от хаотични псиноми, а палитрата на Воайора очевидно е сред най-пъстрите и в същото време най-перфидните. Геният на удоволствието. Хедонист като Фалстаф. Иска ти се да го разнищиш за пет минути, но това е невъзможно. Бих желал да ти обясня Микеланджело или Бетовен за пет минути, ала това също е невъзможно. — И неочаквано тонът му се вледени и очите му се впериха в мен. — Дойде при мен облечена с тия дрехи, защото прекрасно знаеш, че те се харесват на филията Аура. После си слагаш ръцете отзад и ми говориш глупотевини, цяло представление, белким дъртият професор ти предложи своите знания. Хайде, Диана… Преди малко на откачената с пушката й представи един шедьовър. Не ми пробутвай сега тоя любителски театър. Обижда ме този път твоята вулгарност.
Дори и не мигнах. Дженс беше достатъчно коварен, но аз бях подготвена.
— Вие говорите за договор — казах. — Това означава, че има какво да предложите.
— Просто няколко прости заключения. Ако все още някой се интересува от подобни работи.
— Наистина съжалявам, че не мога да ви помогна по-лесно да преглътнете оттеглянето си.
Дженс отговори на огъня, както обикновено. С контраатака.
— Искаш да отървеш сестра си и чрез желанието си да я закриляш, както ти обясних, я правиш още по-апетитен залък за чудовището… — Разклати весело глава. — Профайлърите установиха, че тя е идеалната жертва в тая постановка…
Последното изречение ме накара да реагирам. Дженс се държеше като садистичен адвокат на дявола и защитаваше точно обратното становище на онова, което смятах за правилно. И бях уверена, че съм в състояние да го докажа.
— Не е ли малко прекалено идеална? — отвърнах.
— Моля?
— Вие ме учехте на това, което се нарича удоволствие от контакта: пълното удовлетворяване на желанието води до неговото изчерпване.
— Поясни се. — Наблюдаваше ме с любопитство.
— Възможно е Вера да е онова, което той желае, но ако нещата приключват единствено с това, тя не би била способна да го елиминира, след като бъде набелязана. Удоволствието у Воайора ще расте до момента, в който вече я притежава. Вера ще направи всичко да привлече това Жертвоприношение, а после? Удоволствието ще се изконсумира от само себе си и какво ще бъде продължението? Казвате, че единствено студеният разсъдък може да създаде необходимото гориво за успешния завършек. Ако съумея да се превърна в неговото тайно желание, в онова, което той и иска, и отрича, бих могла да удвоя усещанията му, докато го ликвидирам. И вие го знаете, Дженс, така че ми помогнете да го направя. Вие сте моят учител, но аз вече не съм вашата ученичка. Не ме обиждайте с подобна вулгарност.
Спрях, сякаш не ми достигна дъх да го изрека до края. Дженс стоеше безизразно.
— Желаеш да се превърнеш в неговото възмездие… Възмездие, равностойно на делата му. Прекрасно — изрече, след като помисли. — Само че не очаквай да те аплодирам.
— Какво казвахте вие? „Няма никакво значение, че публиката не аплодира, щом тишината в залата е пълна.“
Това, че изобщо не се опита да ме похвали, за мен означаваше, че за първи път той ми се възхищава.
— Проблемът е в това, че искаш да се превърнеш в неговото възмездие, наблягам върху първата думичка. Искането е позитивната страна на желанието, но има и негативна — това, че изключва всякакво друго желание. Тоталното желание е винаги символично, не казва нищо конкретно: дори не може да се изрази с думи. Кажи ми какво желае Фалстаф? Мисля си за Фалстаф от „Хенри IV“, не от „Веселите уиндзорки“.
Сетих се, че Дженс говореше за дебелия и смешен персонаж, с който Орсън Уелс стана известен в оня стар филм „Среднощни камбани“.
— Да оцелее — казах.
— Даже не и това. Фалстаф е квинтесенция на удоволствието в чист вид: епикуреец, лъжец и чувствен… Без всякакви изисквания. Голямо гумено човече, пълно със захарни бонбони, ключът към истинското удоволствие… Преди години мислех, че в тоя образ е секретът на маската, която би могла да привлече към себе си всички останали филии…
Тази стара теоретична илюзия на Дженс си я спомних и кимнах.
— Маската Йорик.
— Да, обобщаващият образ. Вярвах, че във вътрешността ни, в епицентъра на нашето желание, където клокочи лавата, която ни кара понякога да избухваме от удоволствие, образите, които носим, са едни и същи. Ако не е така, поради каква причина съществуват символите? Тук вътре, в недрата ни, нашите желания, твоето и моето, са едни и същи, имат една и съща форма. Той го е знаел… — И докато говореше, посочи портрета на Шекспир. — Именно заради това неговите произведения са ни интересни на всички… Винаги съм подозирал, че маската Йорик се съдържа във всяко едно от тях. Толкова труд съм положил, за да я дефинирам…
За миг и двамата се вгледахме в писателя: заострената му брадичка, обицата на ухото, зареяния му лукав поглед. Стори ми се немислимо и също така обезпокоително това, че Дженс продължаваше да вярва в онова Елдорадо на псинома, в легендата, дето самият той бе съдействал да се сдобие с живот, в съществуването на маската, способна да подчини всички филии, която самият той бе кръстил на името на мъртвия шут Йорик, чийто череп Хамлет държи в прочутата сцена. Може би това бе признак на старост.
— Обаче не успях — каза накрая, все едно говореше на портрета. — Подобна маска изисква от агента тотална липса на вътрешна воля, а това е непостижимо, от което и да е живо същество. Би трябвало да си мъртъв, за да постигнеш Йорик, ако предположим, че него го има… — Погледна ме и забелязах в изражението му доволство в противовес на пораженческия тон. — Така че единствената възможност, с която разполагаме, е невъзможна… Дори и Шекспир не е успял да я открие.
— Има и по-конвенционални средства. Моето желание е да бъде употребена за спасението на сестра ми…
— Да се възползваме от него като емоционална добавка. — Направи се, че разсъждава върху това, и почеса брадата си. — То е в стила на техниката на Федер при маската на Безделието: не искаш да заловиш Воайора, а искаш да спасиш сестра си, като по тоя начин, без да се стремиш конкретно към това, го привличаш… Мисията е изпълнена. — Не отговорих. Грозна усмивка се изписа на лицето му. — Само че сметката не излиза. Воайора е опитен и също така… бих казал, знае ужасни номера, за да надушва ченгетата… Докато не прекрачиш тази бариера, няма да успееш да го хванеш.
И изведнъж се усетих. Бях напълно сигурна, че си играеше с мен по същия начин, както си бе играл и преди, още от самото начало, за да получи от мен онова, което желаеше.
— Вие знаете кой сте… — Изрекох го бавно. — Просто кажете какво искате в замяна, просто кажете и аз ще го направя.
Като че ли това изречение бе паролата, която той чакаше. Мръдна ръката си, щорите зад гърба му се спуснаха и холът потъна в непрогледен мрак. Една настолна лампа светна пред мен и ме заслепи. Усетих топлина, чух изскърцването на стол.
Остана известно време така, седнал, загледан безмълвно в мен, лицето му разсечено от сенки. Бялата му коса заблестя под светлината, която падаше върху главата му.
И тогава каза какво желае.
Горе-долу по същото време на деня, докато Дженс обясняваше на Диана Бланко в какво се състои онова, което желае от нея, Алберто Алварес Кореа, комисар за връзка между Вътрешното министерство и Центъра по криминална психология, забеляза автомобила. Бе нов модел сиво-зелено беемве, със затъмнени прозорци, паркиран от другата страна на улицата. Алварес не беше в състояние да види човека вътре, но знаеше, че срещата е именно на това място.
Увит в черния си лоден и полюшвайки в ръката си куфарче за документи, като един съзнателен редови гражданин, Алварес, преди да пресече, погледна наляво и после надясно. Улицата носеше името на историческа битка от времето на известен крал, но той не помнеше нито къде се е състояла, нито името на краля. Разделяше две огромни сгради с офиси в Кампо де лае Насионес и по нея минаваха единствено младите служители в тях и хора, работещи в околните луксозни автосалони. Имаше още два ресторанта и една винарна. Заведението отстоеше на няколко крачки от автомобила и бе разкрасено с бъчви, поставени около входа, и това нямаше как да не припомни на Алварес тъпата случка, която някой от участниците на тазсутрешната „неформална“ закуска с вътрешния министър и директорите на разузнаването, на човешките ресурси и на оперативния отдел в Националния център за разузнаване разказа. Присмиваха се на организационния секретар за някаква среща през лятото с колеги от чужбина, който бе включил в програмата разни развлечения, между които и посещение на винарни.
— Следващия път ще ги заведем на оперета — шегуваше се министърът, беше в добро настроение, въпреки че Алварес със съжаление си мислеше, че на полето на политиката зад доброто настроение винаги се крие пълна профанщина. — Идват в Испания, добре бе, човече, ама да ги разкарваш по кръчмите. Господи, каква простотия.
— По-добре щеше да е да ги замъкнат на борба с бикове — отбеляза директорът на разузнаването в тон с шегата на министъра, издължен, мургав господин, имащ особена нужда от ортодонт, особено когато се усмихваше.
Алварес направи нещо като учтива гримаса, седеше, сбутан в единия край на масата, докато дъвчеше твърдия кроасан и го смилаше на удобна за преглъщане маса посредством сервирания портокалов сок. На такива събрания му се струваше, че светът се разпада на парчета, но от това не се интересува никой освен него, Алберто Алварес Кореа, достойния за поста си велик комисар за връзка между Министерството и всичко останало. Той и неговите „момчета“.
Усети се, че мислейки за кроасана, бе започнал да стиска зъби, което го накара да отклони вниманието си от него и да го насочи към ръката си, в която стискаше куфарчето. Погледна часовника си и установи, че пристига на срещата с една минута по-рано, което беше повече от добре. Точността, както казваше баща му, е половин свършена работа. „А другата половина, татко?“, го питаше малкият Алварес.
„Моите момчета“, замисли се, докато пресичаше платното, и зарови, както бе навикнал да прави, негодуванието и емоциите си на километри дълбочина под собственото си съзнание.
Така ги наричаше министърът, „твоите момчета“. И Алварес бе принуден да си признае, че това все пак малко повече му се нравеше от „агентките“, названието, въведено от предишната министърка на вътрешните работи, погрешно, естествено, защото те не бяха единствено жени. Освен това същата тая дама изобщо не допускаше, дори не даваше да се отвори и дума, че въпросните „агентки“ вършат неща, несъобразени с достойнството на половата им принадлежност, нито пък че е възможно да не се зачитат „гражданските им права, предвидени в конституцията“, когато им се възлага определена работа. Алварес подозираше, че въпросната госпожа министърка си въобразяваше, че така наречените „агентки“ са нещо като 007, майсторки в бойните изкуства, шпионажа и в карането на спортни автомобили. Взаимоотношенията му с нея се ограничаваха с това да я изслушва и да й представя периодичните си доклади. В течение на дванайсетте години стаж като достоен и дълбокоуважаван комисар за връзка и прочее се бе научил да се примирява с абсурдните идеи за живота и света на всеки пореден министър. Това с „момчетата“ бе нищо в сравнение с останалото.
— Е, как са момчетата, Алберто? — бе попитал министърът по време на закуската.
И Алварес бе вдигнал рамене, докато подбираше най-подходящия отговор:
— Добре, господин министър. Всеки по задачите си. — Това бе идиотски отговор от тип А. Обикновено нямаше нужда от повече, обаче в този момент на хоризонта се задаваха буреносни облаци и прецени, че трябва да добави и тип, който беше малко по-усъвършенстван. — Но би било по-добре да ми зададете конкретни въпроси.
— Е, щом всичко е наред… — подхвана шефът на разузнаването и впоследствие изрази безпокойството си от току-що появилата се неоталибанска организация в Испания. Заяви, че е необходимо да се проникне сред членовете й именно посредством някое от „момчетата“.
От своя страна, оперативният директор попита в какъв смисъл да отговори на Интерпол относно бандата по андалуското крайбрежие, която се занимаваше с търговия на бели робини и която представляваше клон на известна „съветска“ (пусна в обръщение жаргонното наименование на всичко, идващо от Изтока) престъпна организация. Той имаше нужда от „две-три“ момичета. Не разясни, защото беше повече от ясно, че въпросните момичета щяха да бъдат подложени на отвличане и още нещо. Като му дойде редът, министърът съобщи, че спи с докладите за Воайора и за Отровителя под възглавницата или по-скоро, че те сън не му дават.
Накрая всички отправиха взор за заключение към Алварес.
Той им обясни по какъв начин са разпределени „момчетата“, какви са приоритетите при всеки отделен случай, но без да влиза в подробности. „Детайлите изобщо не ги интересуват, нищо повече от резюме.“ Докато им подхвърляше дребни кокалчета от цялата истина, ги оглеждаше един по един и напълно си даваше сметка до каква степен щеше да ги уплаши вестта, че вече не разполага с „момчета“. Че тия проблеми са консултирани с Падиля, но заради собствената си безопасност ги държи далеч от ръководството, че между Падиля и агентите се е издигнала „стена“, същата, каквато сега започва да се издига между политиците и самия Алварес. „Защото някой трябва да се замисли, че става дума за живи хора и че те са тук и работят точно в тази страна, в тоя град и са сред нас.“
— Всички им подлагат крак — каза в заключение Алварес, спомняйки си своевременно, че словосъчетанието ченге под прикритие беше абсолютно нежелано сред високите политически кръгове в Испания, дори и на „неформалните“ закуски.
— Добре, добре, добре. — С усмивка министър Хорхе Мартос поглади прошарената си брада. Алварес подчинително изчака, знаеше, че Мартос хитроумно повтаряше по три пъти едно и също нещо, докато мислеше какво да отговори. — Несъмнено вече трябва да стигнем до някакъв резултат, от една страна — заяви накрая, — защото, от друга, в докладите до Министерството не спираш да рониш сълзи. Във връзка с последното ти предложение по повод убийството на момичета, трябва да се направи жилищен регистър в кадастъра на околностите на столицата. — Министърът никога не го наричаше „Воайора“, впрочем хората, несвързани с Центъра по криминална психология, не биха могли да проумеят смисъла на това название. — И им казах, че трябва да се работи по-сериозно…
— Какъв абсурд — рече директорът на разузнаването.
— Смешна работа — подхвърли Алварес на части от секундата след него.
— И аз ви разбирам напълно, мамка му, защото никой друг не си върши работата. — Министърът обясняваше нещата винаги по дърводелски. — Имаме десет хеликоптера за наблюдение на Мадрид, но нито един няма скенер за проследяване… И резултатът? Пет кадастрални квадранта грешни. И после съдебни дела срещу нас. А не струва нищо да се оправи.
— Изхождаме от това, че… — Храчка застана на гърлото му. — Извинявам се… Изхождаме от това, че притежава обширен двуетажен сутерен. Само че той разполага с блокираща апаратура от последно поколение и това му служи да изкривява изображението на къщата, което ние нанасяме върху картата. Имаме нова система за засичане на подобна апаратура, само че… трябва да работим например с F-SASAT или пък със сателитен детектор за фалшиви сигнали. Само тогава…
И докато изчиташе фактите, чувствайки се все по-глупаво в ролята си на отличник, Алварес си мислеше: „А нашите сутерени? Затворихме ги всичките. Вярно е може би, че там агентите ги третирахме по нечовешки начин… най-вече мадридските, под управлението на Дженс… Да, да, съгласен съм, само че… В момента ни трябват, както никога досега, добре тренирани агенти под прикритие, като Бланко и Кабилдо, и какво можем да направим? Намалихме наполовина бюджета на психолозите и си останахме с представите за 007, с позволителното да стреляме… И повече нищо…“
— Добре, добре, добре — всичко трябва да е под контрол, при това положение — постанови министърът.
„Всичко под контрола на парфюмирани лайна“, помисли си Алварес. Като свърши закуската, се сети, че тоя смешник нито веднъж не бе споменал девойката, която бе изчезнала по време на работа. „Елиса Иглесиас“, както я нарече оперативният директор, спомняйки си за нея в един страничен разговор с Алварес като за нещо минало и заминало. Елиса Катедрал или Елиса Монастерио, както и да е, беше настоял оперативният директор, нека да не я споменаваме. Тя е само на осемнайсет години. Не бива да се назовават имена на агенти без особени заслуги, и то на такава незряла възраст. Нека не говорим за момчета и момичета. „Разпищяхте се до небесата, когато трябваше да обяснявате на френското посолство как едно шестнайсетгодишно девойче от Тулуза бе отвлечено от нашия национален психар, но не е прилично да говорим за момичетата полицаи…“
И докато пресичаше платното, Алварес усети как кроасанът му се преобръща в стомаха. Лошото бе, че проумяваше подобно отрицание, защото и той също имаше деца. „Представяш ли си ги на тия маскаради… Представяш ли си ги как се упражняват в нашите подземия, за да се харесат на поредния изверг… Само че сега си ги представи разкъсани от същия тоя, просто защото никой не се е погрижил за безопасността на служителите. Представи си ги като жертви на откачения, защото не разполагаме с достатъчно добри кадри да го ликвидират.“ В края на краищата, както им го беше заявил д-р Дженс при един случай: „Агентите вършат онова, което им харесва“, само че нито един законодател не би приел удоволствието на агентите под прикритие като аргумент за узаконяването на тяхната дейност.
Тревожното му подсъзнание извика още един неприятен спомен: срещата с Диана Бланко отпреди седмица. Бланко, една от живите легенди на отдела, която най-случайно преди години бе наблюдавал по време на тренировките й и бе изпитал за първи път върху гърба си властта в ръцете на тия хора. Проклетите агенти, всичките до един демони, кошмари наяве, неговите „момчета“, които не смееше нито да погледне в очите, нито да отмине просто така. Те бяха точно толкова чудовищни, колкото и хората, които преследваха. „Както и техните наставници“, си мислеше Алварес и го лазеха тръпки. По-човечен ли беше Виктор Дженс? С облекчение си спомни деня, когато ужасният психолог си отиде завинаги. Разбира се, знаеше, че е още жив, Падиля му бе казал, че от време на време му изпращат доклади и се консултират с него. „Но поне не ни се мотае пред очите. Поне.“
Не понасяше спомена за Дженс. Неговите грехове споделяше и самият той.
И греховете му, и падението му. Във връзка с инцидента с Диана и въпреки че нищо не разбираше от псиноми, Алварес бе прочел за собствената си филия, Двойствеността, която граничеше с една друга, наречена Падение, от своя страна свързана с „Хенри V“ от Шекспир, където се говори за смъртта на Фалстаф, символ на „падението“ на зрялата възраст, на удоволствието, което младият крал трябва да потисне. Също и, каза си Алварес, символ на собственото му падение, на чувството, което безспирно го обземаше и тласкаше към морална бездна, към ненаситната паст, която поглъщаше и праведни, и грешници, без всякаква разлика.
Колата със затъмнените прозорци ставаше все по-голяма, колкото повече Алварес приближаваше до нея. Бяха го уверили, че интервюто няма да трае повече от час, което го устройваше, защото така можеше да се върне съвсем навреме в кабинета си във Вътрешното министерство, да се заключи и да проведе видеоразговора със сина си Исмаил, който учеше в Лондон. Шестнайсет години щастие и грижи. Господи, така копнееше поне за мъничко да види личицето и тъничкото по детински телце. Синът му беше в елитен лондонски колеж, в който с предимство се изучаваха изкуства и хуманитарни дисциплини. Искаше да става актьор и Алварес беше склонен. В края на краищата бе направил достатъчно с двете си по-големи момчета — единият блестящ предприемач, и другият студент в Тринити Коледж в Дъблин, с амбицията да гради политическа кариера и по тоя начин да удовлетвори бляновете на семейството, произхождащо от едрата буржоазия. Защо да не предостави на Исмаил възможността да постъпи, както пожелае? И през ума му най-случайно мина как при последното си обаждане хлапакът се бе оплакал какъв дълъг спектакъл ходил да гледа в Глоуб Тиътър, „Хенри V“, именно, и бе прибавил: „Това не е най-хубавото, което този човек е написал, нали, татко?“
Искаше му се да предпази децата си от тоя свят и опасностите в него, да ги защити от тези, заради които съществуваха агентите под прикритие, млади като тях, разсъждаващи също върху Шекспир, но с цел да опазят останалите. „Човек следва да прави онова, което трябва да бъде направено“, обичаше да казва Дженс.
На Алварес му стана мъчно за себе си, като се огледа в тъмните стъкла на автомобила. Там видя един човек, за когото всеки би прозрял, че е чиновник, плешивец, обикновен жалък пешеходец сред този сив есенен Мадрид. „Комисар за връзка, по дяволите, някаква измислена служба, която даже не бе и политическа… Е, все някой трябва да го върши и това, не е ли така? И половината от онова, с което се заемеш, ако успееш да го свършиш, е достатъчно, нали, татко?“
Колата изглеждаше празна. От вътрешността й не се чуваше нищо, нито пък нещо помръдваше. Докато я заобикаляше отзад, за да отвори вратата до шофьора, си помисли: „В края на краищата ще ни паднат… и Воайора, и Отровителя… Ще ги хванем, та дори и без агенти под прикритие, разбира се. Това е само въпрос на време. Въпросът е обаче колко.“ В известен смисъл всичко бе достатъчно обнадеждаващо, все пак целта на днешното събрание бе да се докладват нови подробности около двата случая. Ако можеше да доложи в Министерството за някакъв прогрес в разследването им, денят щеше да е приключил добре.
Хвана дръжката на вратата и през ума му мина нещо странно.
Огледа се. Улицата беше пуста. Сети се, че предвид секретността на това интервю се бе разпоредил бодигардовете му да не идват с него, а да го чакат в Министерството. Бе освободил и шофьора, и секретаря си, който винаги го придружаваше. Бе сам.
Но подобни измислени евентуалности не биваше да го безпокоят, а интервюто, което предстоеше, бе напълно в реда на нещата. Кодовете бяха проверени. Щеше да се срещне именно с човека, когото познаваше, лично, както винаги, на същото място.
И въпреки всичко го обзе безпокойство.
Представи си някое от всички тия чудовища, които отвличат твоите „момчета“, да плени тебе, сега, в тази кола.
Беше абсурдно, но не за първи път го нападаха настървените призраци, които таеше вътре в себе си. Ежедневната му работа го принуждаваше да изоставя тапицираните коридори в Министерството и да се изправя пред ужасите от деянията на една или друга банда, опасни луди, ужасяващи ченгета под прикритие. И никой не бе в състояние да проумее каква смелост беше нужна ежедневно да следва привидно спокоен предначертания си път.
Натисна дръжката и отвори. Вътрешността изглеждаше сумрачна и празна. Лек полъх докара до ноздрите му трудно доловим аромат на лосион.
— Здрасти? — каза предпазливо.
— Влизай — отговори му познатият глас.
Вече поуспокоен, Алварес се наведе и зае мястото до шофьора, положи куфарчето в скута си и събра полите на лодена, за да затвори вратата.
— Надявам се, че няма да продължи повече от час — каза по посока на човека, който седеше зад волана, — а и че ще си струва труда…
И тогава разбра.
Не бяха сами. Без съмнение до този момент другият бе стоял наведен на задната седалка и в този миг се бе изправил. Алварес видя сянката му върху арматурното табло.
Последното, което се сети, докато се обръщаше назад, с лице към мрака, бе, че няма да успее да се върне навреме за видеоразговора с Лондон.
Както винаги, направих онова, което бе нужно, но с омерзение. И пак, както винаги, се опитах да се възползвам именно от него.
В ушите ми не спираше да звучи гъгнещият му глас, когато най-сетне, преди минута, ми съобщи какво желае да получи:
— Изиграй ми маска на Красотата. От край до край. Отдавна не съм го виждал. Опитай се да ме привлечеш.
— Не мога да ви привлека. Това не е вашият профил.
Дженс не приемаше лесно възражения.
— Принадлежа на Аура. Говорим за нещо определено и то е друго. Можеш да го направиш и ако излезе добре и дадеш всичко от себе си… Знам, че ще го сториш — изрече меко. — Родителите ти бяха убити, а сестра ти жестоко малтретирана, когато ти бе на дванайсет. В твое присъствие, но на теб не посегнаха. И мислила ли си защо?
— Не мога да си спомня — отговорих с треперещ глас.
Дженс кимна одобрително от стола си.
— Блокирала си спомена, защото се чувстваш виновна. И оттогава си си внушила, че имаш дълг към Вера. Желаеш да се пожертваш в нейна полза, да я спасиш, и си наясно, че аз съм единствената ти възможност да хванеш Воайора… Ето затова ще ми направиш Красотата и ще ми се отдадеш напълно. Ако успееш да ме привлечеш, ще ти помогна.
Това брутално изнудване не ме учуди. Това бе Виктор Дженс, какъвто винаги съм го познавала, не симпатичното старче, което редовно следи здравословното си състояние, хапва портокали и пие кафе с мляко. Бях привикнала да го ненавиждам. Бях готова за това.
— Съгласна съм — измърморих.
Бях бясна и се мразех. Беше ми ясно, че Дженс се опитва да се дрогира с мен. Наставникът да ползва агент за свое собствено удоволствие, това бе нещо перверзно, изкривяване на нещата, въпреки че съм чувала за такива работи. Само че не познавах свой колега, който би допуснал ей така, безропотно, подобно унижение. Все пак си помислих, че ако успея, бих се добрала до необходимата информация, която той се дърпаше да ми даде. Щом искаше да си правим мръсни номера, нямах нищо против, щях да му го върна.
Огледах стената зад гърба си в тясното холче. На нея имаше огледало в дебела рамка, погледът ми се спря и на разнебитен скрин, на мебели, които малко прекалено се набиваха в очи предвид моята задача, но светлината падаше върху ми и те оставаха зад гърба ми в сянка. Реших да ползвам своето нежелание за преграда и по тоя начин да засиля ефекта. Красотата изискваше изграждането на дистанция: да я докоснеш самата нея означаваше да бъде разрушена. Става дума за една единствено волева маска, да успееш да внушиш на своя обект, че за него си недостижима. Колкото си по-далеч, толкова по-силно му въздействаш. Ключът бе в „Дванайсета нощ“, където всеки е влюбен или поне така изглежда, ала не в този, който му подхожда.
Дженс, притихнал, чакаше да започна. Не можех да съзра с какво изражение, защото лицето му бе потънало в сянка, но бях сигурна, че се усмихва. Или поне исках да си го представям именно такъв, засмян, приведен напред и задъхан, старче, облечено в зелено — това ми идваше точно и ми помагаше да го мразя. Първото, което сторих, бе да отстъпя няколко крачки и да се опра в скрина. Отпуснах ръце и размърдах коленете си. Хвърлих поглед към Дженс или най-малкото към неясната фигура, седнала под лампата, и направих онова, което се наричаше „промяна в състоянието“, отворих уста, усмихнах се и показах зъби.
— Мислех, че ви познавам, професоре — казах. — Смятах, че сте учен, нещо като мъдрец… А виждам, че се интересувате единствено от това да се забавлявате…
Изрекох тия думи с лицемерно намерение. Опитах, разбира се, с текст без никакъв конкретен смисъл, импровизация единствено с цел да попадна на най-верния тон.
— Наистина ли сте готов да изгледате спектакъла? — добавих. — Не искам да ви съжалявам…
— Спектакълът не е по-различен от действителността — измърмори Дженс, свит в своята сянка. — Наясно съм защо го правиш. Няма измама. Защо именно така си решила да се облечеш, с прозрачното си трико… — Изтегна крака напред и докато говореше с мен, изпъваше гънките на светлозеления си панталон. — Никога, ама никога, миличка, не си разбирала тънката разлика… Когато ти мамиш, а аз вярвам, какво значение има истината?
— Истината винаги има значение, каквото и да става.
— Хайде, давай, моля те. Ако повярвам, че ме обичаш, моята истина ще бъде тази. Ако успееш да ме убедиш, че си красива, ще бъдеш. Няма да отида по-далеч от твоята маска. И никой не може да го направи. Това, което вярваме, че е, то е. Сега те виждам изправена пред себе си, ала не проумявам защо… Тия думи, тия жестове… Какво общо имат с тази маска, която очаквам? Ти си загадка за мен, както и аз винаги съм бил за тебе. Но ако си в състояние да ми предложиш ключ към собствената си загадка и аз го приема, какво значение би имало, че всичко е единствено привидно, кажи ми? За мен това е ключът… — И направи пауза. — Не зная за какво ти го разправям. Извини ме, че те прекъснах…
Дадох си сметка за хитрата пързалка, която ми подлагаше. Тия разсъждения, така добре подредени, които изложи, бяха единствено възможната му самозащита. Дженс предчувстваше какво щеше да се случи и се опитваше да изгради с тая вулгарна логика тухлена стена около себе си. И добави, че не му е ясно защо ми го говори, за да ме разколебае, кат ми внуши съмнения за истинността на своите желания.
Беше хитър като лисица, но и аз не бях новачка.
Докато ми се обясняваше, се сетих, че би било удачно светлината да се отразява от облеклото ми. Красотата изискваше фронтална светлина, ние обаче се възползвахме само от наличното. В един момент се наведох напред, отблясъците върху трикото ми заплуваха, разтворих крака и плъзнах ръка по дясното си бедро, лицето ми остана безпристрастно.
— Както и да е. Щом настоявате да го играя, ще го изиграя — казах без ентусиазъм. — Ще ви дам онова, което искате от мен. А защо го искате, изобщо не ми пука — добавих с все същия тенекиен тон, докато опипвах с лявата си ръка, разтворена като лапа, ръбовете на скрина.
Неочаквано спокойствие обзе моя зрител Дженс. Помислих си, че на страничен наблюдател би му се сторило, че старчето пред мен спи, но аз знаех, че съм успяла да пробия кръговата му отбрана. Самият Дженс наричаше тази фаза „полицейски час“: псиномът на зрителя, удавен от удоволствие, започва да се бунтува и разумът изисква той да бъде усмирен с намордника на едно насилствено примирие.
— Всичко, което искате… — повторих. Вдигнах ръце към косата си, сякаш да я пригладя, в същото време въздъхнах дълбоко и тихо, така че вниманието на този, който ме гледа, да бъде приковано в лицето ми, обрамчено от двете ми ръце и светлината. После свалих бавно дясната с дланта, обърната нагоре: погледът на Дженс следеше зорко движенията ми. Спрях, когато стигна бедрото ми, и я отделих от тялото.
— Ти си… красива — измърмори той колебливо. — Но има една граница в тая маска, един предел и ти го знаеш… Не бива да се преминава. Ще загубиш.
— Възможно е — казах.
— Не искам да се предаваш. Продължавай… да се бориш.
— Не аз се боря. А вие.
Вече съзнавах, че напълно контролирам ситуацията: усещанията, които получавах от допира с връхната си дреха, ракурсите, отдето тялото ми се виждаше добре или зле, чувствата вътре в мен, страстта ми.
Преди поредното мое движение Дженс каза:
— А може би… да оставим всичко това… Да спрем дотук. Докъдето сме стигнали.
В първия момент тоя коментар ме смути. Но бързо установих, че в него нямаше никакъв смисъл и че той просто целеше да противопостави някакъв измислен глупав текст на удоволствието, което постепенно го завладяваше. Използвах това вяло противопоставяне, за да усиля натиска.
— Вие помолихте, аз се отзовавам — отвърнах рязко.
Помръднах отново и чух, че простена. Вече знаех, че мога да бутна потенциометъра нагоре.
— Може би… успяваш да ме завладееш — призна Дженс. — Само че никога няма да успееш да ме убедиш в… Как го каза?… Равновесието между желанието и страха у Воайора… Психарите се радват единствено на видимото. За тях няма разлика между сцената и оркестъра… Актьор и герой за психото е едно и също… о, за бога…
Плачливият му тон бе сигнал, че вече съм на плюс. Направих нещо, което да ме превърне в недостъпна: играех Красотата, но наред с това и още нещо. Придадох повече нерв с леко треперене на пръстите, примигнах и изкривих устни. Доставях му удоволствие, доказвайки му, че не ме е гнус, че го правя. Което впрочем беше истина. Само че в нашата работа ние ползвахме истината, за да разкрасим лъжата.
Пробивах си път към собствения му псином бавно, ми неотстъпно.
Без съмнение Дженс не се предаваше. Продължаваше с неуместните си забележки като капитан, който отказваше да напусне потъващия кораб.
— Таванът на Красотата не е особено висок… И ще ти кажа колко: просто не можеш да се откажеш да се преструваш. А сега се преструваш, че се преструваш… Постигаш някакъв отклик у мен, но моето съзнание прекрасно знае, че мамиш. Прикована си сред собствения си театър… И оттам ще дойде провалът…
— Ще се постарая, колкото мога. — Хванах ръцете си една за друга пред бедрата. Бях се полуизвърнала, за да ме види и отзад в огледалото зад мен. Гърбът ми му заговори на съвършено друг език.
Движението го накара да прекрати дърдоренето си и да се изпъне назад. И тогава рязко извърнах поглед от очите му, все едно определена точка на стената привлече вниманието ми. Дадох му да си поеме дъх, но без да прекратявам натиска.
Дженс се възползва от паузата, за да направи крачка напред.
— И как ще убедиш публиката, че всичкото това е реалност…? По принцип онези, които те гледат, са недоверчиви… Зрителят плаща и балерината започва да се движи според сценария… това е… И как да се продължи нататък? Същото става и сега… Една маска може да те направи привлекателна, но ти никога не би могла да скриеш, че това е маска. Колкото по-красива е тя, толкова е по-явна…
Опитах се да не се разсейвам от тия умели внушения и внезапно промених тактиката.
Обърнах в профил голия си гръб към светлината. Дженс не очакваше това и се разсмя. Докоснах го странично с тялото си, което изглеждаше голо в прозрачната част на дрехата от врата до ботушите, и това бе грешка, като за начинаещ. По тоя начин недостъпността, за която толкова се постарах, се проваляше. Затова се наведох, плъзнах ръце надолу по крака си към ципа на десния ботуш и го отворих. Свалих го с равномерни и бавни движения от горе на долу, сякаш събувах чорап. И междувременно не спирах да говоря, правех го спонтанно, привидно разочарована.
— Хайде, доктор Дженс… Защо да се преструваме? Онова, което искате от мен, е точно това, нали, защо не го кажете? Нищо друго не е важно, дори го очаквах… Какво друго може да потърси у мен човек като вас? От години живеете сам… Откога не сте били с жена? — Текстът сам по себе си бе напълно глупашки, но разчитах на искрения тон, с който се стремях да се изразявам.
Свалих и другия ботуш, както и късите чорапи, с все същите движения, без да спирам: грешка на начинаещия агент, когато играе Красотата, е да продава скъпо голотата си, без да се досеща, че съблазънта на голотата във всеки един момент играе срещу самия него. Верният път се състои в това да придадеш важност на разкриването, така че крайната голота да не изглежда просто завършек, а начало на още нещо. Вярвах, че именно така можех да повиша напрежението, докато го завладея окончателно.
Дженс долови мислите ми и изпадна в мъртвешко мълчание.
— Хайде, професоре, нали към това се стремите?
Вече боса, се изправих пред своята публика с разтворени крака. И ми хрумна нещо хитро. В началото си мислех да се съблека напълно, защото ми се стори, че за Дженс моментът бе този. Освен това да бъде спряно разсъбличането е голяма грешка. Но избрах междинно решение, да продължа ли бъда недостъпна.
Трикото имаше цип на гърба. Сложих ръката си там, все едно щях да го смъкна. Направих го, сякаш между другото, без да спирам да движа другата ръка. Повдигнах се на пръсти. Въобразявах си, че невидим душ ме облива или че размазвам крем по тялото си, ала истинското ми послание към него бе привидността, че всеки момент ще се съблека гола. Не го правех, но видимо повторих жеста неколкократно, в очакване именно по тоя начин илюзията да се превърне в истина.
— Бедничкият професор… Падналият идол. Искате ли още…?
И изведнъж недвусмислено си дадох сметка, че съм извървяла целия път и се намирам на финала. Думите постепенно губеха значение, независимо от това дали щях да се съблека сега, или после. Да продължа етюда, след като съм напълно разсъблечена, бе възможно, но бе по силите единствено на най-добрите в тоя профил, а това не бях аз.
Замълчах. Прекратих представлението. Уверих се в провала си и това ме обезсърчи.
Чух аплодисменти, вяли и саркастични.
— Отлично — каза Дженс. — Чудесно. Идеята ти да се съблечеш… И текстът, обусловен от извинителния тон… В един момент… — Прекара ръка през лицето си. — В един момент ми се стори, че виждам най-красивото нещо, на което съм присъствал от много години… Но не си в състояние да продължиш. И го знаеш. Изгуби, все пак ти благодаря, че опита. Бе приятно — развеселен заключи.
Бях уморена. Събрах чорапите си.
— Вървете по дяволите — отвърнах.
— Вината не е твоя. Да направиш Красотата просто защото единствено искаш, винаги е рисковано… Морике имаше специални сценарии за…
— Спестете ми лекцията, моля. Беше пълна глупост от моя страна да се надявам на вас. — Преглътнах сълзите си и дръпнах с рязко движение ципа на един от ботушите.
— Чакай, чакай малко… — Неочаквано Дженс се разгневи. — Ти си тази, която пожела невъзможното да се случи. Ти си тази, която пожела да се превърне в съвършеното оръжие срещу този психар, а единственото, което аз поисках, бе да ти покажа как твоята невероятна интелигентност ти изигра лоша шега, тя просто ти попречи… Поиска да играеш и от самото начало всъщност ти започна и да се преструваш. Затова не успя да продължиш.
— Сбогом, професоре. — Оказа се, че ми е невъзможно да го слушам повече. Щях да ревна, ако не успеех да изляза оттам. Свърших с обуването и посегнах към шлифера, когато го чух да казва:
— Не си в състояние да продължиш, ако не ти кажа как.
Като видя, че спирам на вратата, се изхили.
— Нека се опитаме да хвърлим малко светлина върху този парещ проблем — добави и махна с ръка. Лампата угасна, щорите се вдигнаха до половина и в стаята навлезе малко сива светлина. Вече лишен от пещерното осветление, Дженс отново заприлича на грохнало старче. — Кажи, кое произведение на Шекспир е в основата на Красотата?
— „Дванайсета нощ“.
— И каква е основната идея?
— Героите са влюбени в онези, които не са в състояние да им отвърнат със същото. Недостижимото.
— И в коя двойка това е най-ярко изразено?
Спомних си изпитванията, на които Дженс ме подлагаше по време на тренировки.
— Виола и Оливия — отвърнах. — Виола се облича като мъж и Оливия се влюбва в нея.
Дженс стана от стола и с променен глас зарецитира:
— Какво всъщност мислите за мен?
— Че смятате се не каквото сте — отговорих, припомняйки си диалога между Виола и Оливия, който толкова пъти бяхме репетирали.
— Щом аз съм друго, вий тогаз какво сте?
— И аз не съм каквото ви изглеждам.
Дженс размърда ръце, сякаш думите имаха криле и хвърчаха из стаята, а той показва с ръка строфата, която трябваше да прочета.
— Какво виждаш там? — попита.
— Виола намеква пред Оливия, че е възможно да е дегизирана.
— Точно така, само че Оливия го предусеща. Оливия е влюбена в един маскараден костюм и в същото време обаче знае, че не бива да смесва костюма с оня, на когото е надянат, и че единствено по този начин ще успее да се срещне със Себастиан, брата близнак на Виола, когото костюмът олицетворява. „Дванайсета нощ“ — разсъждаваше Дженс, поглаждайки си брадата. — Празникът на Епифания и „откровението“… Една от най-мъдрите театрални пиеси. Дали Шекспир е научил ключа към Красотата от Гностичното общество на Джон Дий5? Не мисля. Винаги съм бил уверен, че тия хора не са нищо друго освен измишльотина, групичка набожни аристократи, които са се стремили единствено да върнат остарелите религиозни нрави, дето Хенри VIII и кралица Елизабет са направили всичко да бъдат забравени в тая страна… Въпреки че тоя стар мошеник Дий е бил наясно с теорията за псинома… Да не се отклоняваме, исках друго да ти кажа… Хайде да разгледаме, ако желаеш да станеш нещо повече от своята сестра, най-интимното желание на Воайора и какво ти трябва да му предложиш.
— Всичко — отговорих.
— Мислиш си, че е толкова просто? — каза Дженс. — Виж, Диана, двете с Клаудия бяхте най-добрите мои ученички… Воайора е безумно хищен, като всички психари. Иска и краката ти, и половия ти орган, и текущата ти сметка, и къщата ти, и мозъка ти, и душата ти… И какво още? Какво си в състояние да му предложиш, за да предпочете тебе пред всички останали?
Говореше ми съвсем отблизо. Опитах се, докато усещах гадния му и горещ дъх в лицето си, да изнамеря отговор.
Неочакван образ се появи пред очите ми. Един заровен надълбоко, страшен спомен.
Сега ще се посмеем, девочка.
Дженс изкрещя:
— Кажи! Иска само това, което си, ли?
— Не… — задъхах се.
— Тогава? Какво още желае от теб?
— Иска… и онова, което не съм. Иска да се преструвам.
Тишината с трясък се сгромоляса върху ни и това доби повече значение от смисъла на нашите думи.
— Точно така. — И Дженс ме посочи с пръст. — Стреми се към лъжата ти, маската ти, театъра ти… Иска твоята „Дванайсета нощ“. Воайора иска да притежава актриса. — Остави изречението да блуждае из въздуха, продължи да говори, но вече полугласно, сякаш най-важното бе изречено. — Опитай с някаква маска, която подчертава дистанцията: Спектакъл или Изложение например. Започни вкъщи. Постарай се да живееш нормално ден-два… После иди на някакво място, някъде, където ще усещаш, че се преструваш, и изиграй Жертвоприношение. Нашите подземия са подходящи. И там можеш да го хванеш.
— Мазетата на службата не са от местата, които посещава.
— Не са ти нужни никакви предварително нарочени места. Ще те надуши, където и да си. Псиномът на индивида няма строго очертани граници, те зависят от степента на удоволствието, което предлагаш. Безкрайната съблазън е и безгранична. Ще те намери, където и да си, даже и без да си даваш сметка. Ако трябва, ще обиколи целия град. — По очите му личеше, че се забавлява. — Само така ще разбереш с какви номера си служи, за да елиминира полицаите, които му пращате… — добави.
— А хората, с които работи? — попитах, обаче Дженс поклати и отрицателно глава.
— Не бъди наивна. Има само един. Но го използва както трябва.
— Това не е възможно. Има следи от различни филии в подбора…
— Моля ти се, Диана, не се прави на толкова глупава, колкото са всички профайлъри в тази страна. — И се смя с дрезгавия си глас повече от минута. — „Експертите“ и квантовите им компютри…! Цяла армия от „помощници“, нали? Разбира се, че не. Хващам се на бас за това. Използва един-единствен човек с аморфен псином, който ние все още не сме идентифицирали. Затова изглежда, че принадлежи към най-различни филии, и на всичкото отгоре това го прави по-мощен, отколкото ако беше само Жертвоприношение… Номерът му е безотказен. — Вгледа се в мен втренчено, сякаш очакваше някакъв въпрос, който беше доловил в ужасения ми поглед, защото поклати убедено глава. — Това е абсолютно логично, нали? По мои пресмятания неговият „помощник“ е на десет-единайсет години…
Идеята му ми се стори смразяваща и абсурдна.
— Отвлякъл е дете… за да му помага?
Лицето на Дженс се вкамени.
— Продължаваш ли да не разбираш? — И по физиономията му мудно се разля широка усмивка. — Убеден съм, че се възползва от собственото си дете.
Мъжът възнамеряваше да се прибере вкъщи, но размисли и реши да се поразкара малко с колата.
Беше му топло вътре в новия ягуар „Уиндзор“, който ползваше само в града. Кожата на лицето му бе зачервена. Но детето го бе помолило да не спира топлото и той се съгласи, все пак беше краят на октомври, а и следобедът бе студен. Така че се примиряваше с жегата с усмивка, въпреки че дясната му длан бе изпотена и се плъзгаше по кожата на волана. Бе започнало да се смрачава, билбордовете с високи елегантни жени с разноцветни ботуши един по един светваха. От колко време обикаляха Мадрид без определена цел?, се питаше мъжът. Поне два часа, защото в шест взе момчето от колежа, а вече бе станало осем. И това шляене из града изобщо не беше по причина на онази глупава учителка. Нито на това с Деми, нито на отложената среща с Кристина, нито на срещата, насрочена за следващия ден със системната анализаторка Ребека Незнамкояси, с интересните зелени очи. Нямаше жена, която да го накара да си промени навиците. Бе решил да се поразходи преди вечеря и толкова.
Колежът не се намираше далеч от квартала Саламанка, където живееха, когато не можеше да отидат в другата къща. Ставаше дума за модерен международен център. На него му се нравеше тази претенциозна и елитарна среда, свободна и в същото време строга, където не присъстваше какъвто и да било религиозен елемент. Неутрално възпитание, уважаващо личната свобода, не единствено пиърсинга и развлачените мръсни дрехи на Пабло. Ограничаваха се с образованието и не се навираха в живота на хлапаците. Бе много скъпо, но той плащаше в брой, а и внасяше щедри помощи, които го бяха превърнали в особено желан гост за шефовете на онова място, което според него бе особено важно, най-малкото защото синът му именно там прекарваше времето си, когато не беше с него.
Тази сряда бе пристигнал десет минути по-рано, впрочем както винаги. Малко, но особено луксозни автомобили, почти всичките с шофьори, чакаха на паркинга. Той спря своя близо до изхода. Дечурлигата започнаха да излизат точно в шест, усмихнати и шумни в този сив есенен следобед, ала мъжът бе погълнат от своите си работи, дъвчеше бадеми, без да очаква нищо от онова, което предстоеше да се случи. Винаги зареждаше минибара в колата с тия пликчета с бадеми. Наслаждаваше се на особения им бронзов цвят, месестия им вид, абсолютно еднаквите им обли форми, толкова удобни за…
— Господин Леман?
Някаква сянка пред страничното прозорче.
— Здравей, Деми, какво става? — Мъжът спря да дъвче, свали стъклото на вратата и се усмихна учтиво изпод очилата с огледални стъкла. Това вмешателство го подразни, но нищо в изражението му не го издаваше. Спомни си, че момичето бе една от новите учителки на Пабло, много въодушевена и добре разположена. Бе от американски произход, израсла в Лондон и Мадрид. Струваше му се не особено опасна. Още един член на стадото, поне засега.
— Бих искала да говоря с вас. Имате ли една минута?
— О! За какво става дума?
— Не, не се безпокойте, нищо особено… — Деми говореше много правилно испански със силен чужд акцент. — Пабло е умно момче и върви добре… Само че… Може ли да отидем до кабинета ми?
— Сега не, Деми, притиска ме времето. Имам важно събрание.
— Тогава утре?
На няколко метра вляво от девойката вече стоеше момчето в очакване на края на този височайш разговор. Мъжът се усмихна още по-широко.
— За бога, Деми, какво става, няма да ме държиш в напрежение до утре сутринта.
— Не, няма нищо тревожно, наистина… — Изчерви се и се наведе към него, за да му каже очевидно нещо поверително, докато играеше с колието си и отмахваше кичур коса от челото. През ума на мъжа се стрелна мисълта, че може да бъде и привлекателна… — Вчера попитах Пабло какво е правил в края на миналата седмица и той ми отвърна, че е ходил на кино с един свой съученик… По една случайност бях гледала тоя филм и се опитах да го накарам да го коментира, но не успя да ми каже нищо… Попитах и приятеля му… Не бе прекарал с Пабло нито една минута. Майка му го потвърди. Когато говорих с него отново, си призна, че ме е излъгал.
Мъжът прихна да се смее.
— И това ли е всичко? Извинявай, Деми, наистина ме уплаши… През уикенда Пабло си стоя вкъщи. Не желаеше да излиза.
— Знам, онова, което искам да кажа, господин Леман…
— Незначителна лъжа, Деми!
— Не, не, господин Леман, не е незначителна… Защото излъга мен. И ако трябва да съм напълно откровена, онова, което особено ме отблъсна, бе, че когато го попитах защо, той ми отговори, че просто така бил решил. Не беше нито засегнат, нито ядосан, нито преди, нито след това. Пабло е само на единайсет, а лъжите в тая възраст…
— Деми — отряза я мъжът с най-учтивата усмивка, на която бе способен, — мисля, че отдаваш прекалено значение на тая банална случка…
— Извинете, господин Леман, но смятам, че…
— Пабло е умно момче, ти самата го казваш…
— Това никой не го оспорва…
— Само че е израсъл без майка, което го направи още по-затворен. Ролята ми винаги е била да го подкрепям и да съм до него, ала не бих могъл да я заместя. Това трябва да го разберете.
— Струва ми се, че Пабло ви обича много, господин Леман. За него вие сте целият му свят. Точно заради това…
— Точно заради това, Деми — отвърна той, като наблегна на първата дума малко рязко, но без да повишава тон, — точно заради това… — Направи пауза, барабанейки с показалеца си по волана. — … си мисля, че имаш абсолютно право. Необходимо е да наблюдаваме поведението му.
Промяната в изражението на момичето показа видимо облекчение.
— Точно така, господин Леман, това е, което ми се искаше да разберете, само че…
— Да, в края на краищата трябва незабавно да се заемем с това. Ще поговорим утре. Благодаря ти, Деми…
— И аз ви благодаря, господин Леман. Единственото, към което трябва да се стремим, е момчето да се чувства щастливо…
— Знам, Деми, признателен съм ти. — Мъжът се питаше какви ли са зърната на гърдите й. Най-вероятно бяха малки, но той бе сигурен, че са тъмни като бадемите, които още държеше в ръката си, и вероятно ставаха твърди при допир с вода. Представи си я във вана, вдигайки нагоре гърдите си. Една много красива червенокоса холандка, с която баща му срещаше, след като се бе развел с майка му, имаше същите такива малки гърди, но той много ясно си спомняше големите й островърхи зърна. Малката го викаше да я гледа, докато се къпеше. — А сега трябва да тръгвам… Пабло, качвай се. Искаш ли бадеми, Деми? — Тя отказа с усмивка, не бивало да пълнее. — Благодаря ти за всичко. Наистина.
Излезе от колежа и започна да се върти из улиците, без дори да го съзнава. Звънливият гласец на Деми се загнезди в главата му. „Благодаря ви. Благодаря.“ В един момент се обърна към момчето.
— Следващия път, като измисляш такива заплетени лъжи, после няма да си признаваш, че си излъгал.
— Какво значи „заплетени“? — попита детето.
— Сложни.
Момчето си сложи колана и погледна през страничния прозорец.
Мъжът наблюдаваше косо двуцветната му синкава бейзболна шапка. В профил то силно приличаше, даже и по пиърсинга на устната, на майка си, която беше много хубава и се казваше Джеси. И мъжът се запита, не за първи път, какво би казала Джеси, ако бе живяла достатъчно, за това същество, което му беше завещала.
Доста труд му струваше да я убеди. Освен че му бе една от предпочитаните ученички по информатика в Брюксел, бе против идеята да разваля фигурата си с една бременност. Мъжът привидно прие доводите й, но няколко дни след това опакова багажа й и обясни, че предвид липсата на каквото и да било бъдеще пред тяхната връзка, е принуден да й каже „сбогом“ и я приканва да напусне апартамента, който деляха. Беше зависима, той се стремеше именно към такава жена, и накрая отстъпи между сълзи, оправдания и едно пиянство с шампанско. „Ще имаме дете, Хуан, ще ти родя дете, Хуан…“ Джеси обичаше да се напива и мъжът се бе възползвал от този прекрасен навик, бе организирал предполагаемото транспортно произшествие с младата майка само два месеца, след като бе родила Пабло. Накратко, нямаше как да продължава да е жива, а, от друга страна, случаят с момчето не бе обикновен каприз на съдбата, беше планирана и осъществена операция. Детето бе защитата му срещу полицаите под прикритие. И това бе грижливо пресметнато. Можеше да приеме затвора и бе сигурен, че един ден щеше да попадне в него (както и че ще излезе), обаче не искаше дори и да си помисли, че ще влезе в някой от ония капани. Това не. Каквото и да е, но да го опандизи някоя от ония пикли…
Докато караше и за да забрави досадния инцидент с Деми, реши да направи последна ревизия на всичко, което трябваше да купи, сега, наум, без всякакво отлагане. „Нов килим, пластмасови чували, въже, два фенера, още един свредел, дезинфектант, биологически разтворител, залепваща лента.“ Махна с ръка пред звуковия сензор и с пълна сила се разнесе техно рап. Нито той, нито детето си дадоха вид, че изобщо слушат тая оглушителна музика. Най-необходимото бяха пластмасовите чували и въжето. Свали си черните очила, защото нощта почти се беше спуснала и тъмите облаци се бяха надвесили още по-ниско над Мадрид, сложи ги в горния джоб на виолетовото си сако „Валентино“. Тоя цвят му харесваше, и на момчето — също. След секунда угаси радиото. Спомни си, безпричинно, една картина, която му се бе сторила любопитна: гърдите на труп, едното зърно втвърдено, а другото потънало навътре. Изпоти се, но не успя да реши защо.
— Татко — каза детето.
— Какво?
— Можеш ли да пуснеш пак музиката?
— Не.
Момчето вдигна рамене, бръкна в якето и извади портативен плейър.
Докато въртеше волана, за да намести колата в една улица без изход, мъжът се разсея по многото обяви за наближаващия празник Хелоуин: жълта тиква, зад която девойка криеше своите гениталии. Беше чел някъде, че Хелоуин е древен езически празник, на който се правят оргии, но вече видоизменен, както всички други днес. Мъже, маскирани с рога от елени, прелъстени от богинята Диана. „Богини и рогоносци“, помисли си. През това време активира с махване на ръка телефона в автомобила. „Колеж. Директор“, изрече. Чуха се две пиукания, преди да прозвучи гласът на секретарката и след нейния този на господин Брук. Разговорът бе кратък, но независимо от това мъжът намери време да си мисли за разни неща, докато директорът на колежа се мъчеше на своя си испански да угоди на влиятелния баща.
— Разбира се, господин Леман, щом това е вашето желание, ние сме съгласни да…
— Благодаря.
— Трябва все пак да отбележа, че Деми е доста начинаеща и все още не е запозната с…
През главата му минаха всички неща, които му оставаха да свърши. Да се обади на Кристина, за да й насрочи нова среща. Да поръча да му донесат цветя. Да купи ония обици за секретарката си, дългите и посребрени. Срещата с Ребека, системната анализаторка, която искаше да работи за елитната му компания, беше насрочена за единайсет в четвъртък, значи за утре сутринта. Не бе планирал да обядва с нея, защото предполагаше, че ще дойде заедно с още някой и не му бе приятно този някой да го наблюдава, докато се наслаждава на зелените й очи. Освен това трябваше да вземе мерцедеса от сервиза, където в понеделник го бе закарал да му оправят онази драскотина, дето ония апашчета му бяха…
Усети обаче, че да се отвлича от разговора е грешка. Вкопчи се във волана и кокалчетата на ръката му побеляха.
— … тя е добра учителка, ала все още е много зелена като педагог…
— Разбирам, господин Брук — отряза го мъжът нетърпеливо. — Но повече не желая да говоря по тоя проблем. Просто не желая повече синът ми да присъства в часовете й. Фактически не желая да я виждам повече. Дори и случайно да ми се мярка. Все едно ми е дали е зелена, или синя. Ако я видя още веднъж, господин Брук, само ако я видя, дори и отдалече, включително и в гръб, господин Брук, ако я видя във вашия колеж, ще разговарям с ръководството и ще си взема детето. Само че преди това ще поприказвам с шефовете, за да стане ясно кой управлява в това училище… Както искате.
— Разбира се, господин Леман, разбира се… Само исках…
— Както искате, господин Брук.
— Да, ясно ми е, господин Леман.
— Благодаря ви, довиждане, господин Брук.
Прекъсна връзката и стисна зъби. Съществуват жени, които си мислят, че всички мъже са мазохисти, каза си. Можеше и да е вярно, например и за него самия, но до известна степен. Припомни си, че имаше някои работи, които… (научните названия го смущаваха)… една „филия“, наречена Леополд, свързана със Захер-Мазох6 и неговата собствена „филия“, както и с театралното произведение „Веселите уиндзорки“, където жените безнаказано се подиграваха на мъжете. Да си мисли, че една жена му се подиграва, действително го възбуждаше, но не го отдаваше на някаква особена предразположеност, а просто на моментното им, и то искрено отношение. Когато една жена се подиграва на мъж, тя просто е искрена, разсъждаваше. Понякога и той самият ги караше да се смеят. Заставяше ги да седнат на тоалетна чиния, да го гледат и да му се смеят. Още от малък дебнеше майка си, като влезеше в тоалетната, а после и сестрите си, които останаха да живеят заедно с баща му. Винаги, когато го разкриваха, му се подиграваха. Знаеш ли какво си ти?, го стряскаше в такива моменти майка му. Жените бяха опитни в подигравките, учеха се на това още като малки и станеха ли възрастни, май с друго спираха да се занимават.
Усети, че се е качил на магистралата, и като стигна до първото отклонение, зави по него и се върна в града. Беше сигурен, че е пипнал някакъв грип, бе започнал да се поти.
— Можеш ли да си загасиш плейъра, моля те? — каза. Тоя шум ме подлудява.
Детето го спря и го прибра обратно в джоба.
— Като се приберем, първото, което ще направиш, е да си вземеш душ. Вониш на тиня.
— Ами тогава да се прибираме — предложи момчето.
— Естествено, че се прибираме. Направих само едно кръгче.
— Мога ли да погледам холовидеото, преди да се изкъпя?
— Не.
— А после?
— Ще видим.
Даде си сметка, че габаритите са угасени, и веднага ги запали. Колата си ги палеше автоматично, но той бе изключил цялата автоматика, защото го безпокоеше фактът, че някаква си машина мисли вместо него. Освен това предполагаше, че по тоя начин пести пари от амортизация.
— Какво каза?
— Вагина — повтори детето. — Нару твърди, че е все същото дали ще кажеш това, или „по дяволите“.
Мъжът се изхили и осъзна, че лошото му настроение е преминало.
— Кажи му на индийското си приятелче, че никога не е виждал истински дявол… Или по-добре нищо не му казвай. Беше шега.
— И това ли е „заплетена“ лъжа?
— Не, само грешка на езика. А в същото време е и заплетена лъжа.
— Да — съгласи се малкият. — Ще избираме ли? — попита, извръщайки глава към страничния прозорец, зад който група девойки се кикотеха на тротоара.
— Не. Направихме само едно кръгче и толкова.
— И тая вечер няма да ходим в другата къща?
— Да, тоест не. Ще ида аз сам.
Мъжът захапа устната си, за да откъсне някаква кожичка. Въпросът на детето току-що му напомни, че трябва да отиде в къщата, за да измъкне трупа. Климатикът на втория подземен етаж щеше да го запази за известно време, но не беше нужно да рискува. Тази последна фаза започна да става всеки път все по-сложна и по-сложна и фактът, че се бе отказал да й извади сърцето, изненада и самия него. Остави я да живее цели три…
— Татко.
— Да.
— Чу ли какво те попитах?
— Не — отговори мъжът.
Последва пауза и той не разбра това нов въпрос ли е, или старият, който не беше чул.
— Пак ли ще ти помагам, татко?
Едва забележимо се усмихна. Знаеше много добре откъде идваше това съмнение: от неделя вечерта — нищо. Той отказваше всяка една, която детето посочваше. Или защото бяха прекалено ниски, или прекалено млади, или пък стари. Това подкопаваше доверието в детето, въпреки че поне сто пъти му беше обяснявал, че трябва да се харесват и на двамата. И даже на два пъти бе правил отстъпки пред детинския вкус на малкия Пабло, та даже и пред капризите му. Но не можеше да продължава така.
Все пак трябваше да го окуражи по някакъв начин, за щото в края на краищата той бе неговата застраховка живот. Тогава, когато детето се намесваше в избора, той ставаше неуловим за ония капани.
И изведнъж се почувства по-добре. Продължаваше да се поти, но вече не мислеше, че е болен. Хвърли поглед към часовника на таблото, бе осем и трийсет, все същата вечер в сряда, и си каза защо пък не, имаха нужда от още една, така че можеха поне да пробват. Току-виж тая нощ съдбата им се усмихне.
— Разбира се, че ще ми помагаш — отвърна и сви по съседната уличка. — Ти си най-добрият помагач, който съм имал някога. И знаеш ли защо? Промених намеренията си… Отваряй си хубаво очите, тая вечер ще се опитаме да изберем.
Когато отвори очи, наоколо цареше единствено мрак.
Казваш се Едуардо. Сега ще се посмеем, девочка.
И тогава разбрах от какво съм се събудила: звъненето на телефона.
Протегнах нагоре ръка и една от лампите се запали. Първо видях камъшитения стол, после разпознах стаята си. Чаршафите бяха събрани в краката ми, като че ли бях водила битки през нощта. Дигиталният часовник показваше четвъртък, 6:50 сутринта. Казах на висок глас: „Отговарям“.
И се приготвих да чуя лоша новина.
Малко по-късно си спомних какво бях сънувала. Видях мама, татко и Вера на пет годинки. Аида Домингес, последната жертва на Воайора, за която знаехме. Видях Клаудия Кабилдо, последната пък на Ренар. И още много такива. Всички ме гледаха с безжизнен поглед, като на образ, случайно отразен в огледалото, или на ония мръсни осакатени куклички, които Ренар увесваше около труповете. Викаха ме… Защо? Да въдворя справедливост ли, не. Отмъщение? Да се принеса в жертва? Или просто да се направи нещо.
Жертвите на тази безкрайна война ме призоваваха да им съдействам, да се превърна в една общовалидна маска без отличителни черти, за да намерят покой в отвъдното.
Предния ден, сряда, деня след разговора ми с Дженс, го прекарах в леглото с ноутбука си на скута, разучавах маската на Изложението и се наливах с кафе. Дженс бе казал, че мога да я упражнявам вкъщи, в продължение на няколко дни, връщайки се към „нормалния живот“, и просто изпълнявах инструкциите му. Щях да изляза за малко, да отида до супермаркета, фитнес залата, щях да погледам телевизия.
И да оставя смущаващото ме посещение в студиото за четвъртък.
Маската на Изложението бе дефинирана от френско-алжирския психолог Дидие Кора, но Дженс бе открил корените й в жестоката сатира на Троянската война „Троил и Кресида“ от Шекспир, пълна с перверзни войници, вулгарни сводници и неверни любовници, където стойността на човешкия живот и достойнството се измерват единствено с мнението на другите. Мъжът цени само онова, което все още не е получил. Щом иска — роб е, щом го има — цар!, казва Кресида и жестовете в маската се състояха именно в това да бъде изложено тялото, което би трябвало да задейства подсъзнателното, ала в същото време да се потисне желанието и неговото проявление. Като по тоя начин бъде запазена дистанцията. „Подобно на бижу, изложено във витрина, видимо, но недостъпно“, добавяше Дженс.
Като сметнах, че съм готова, отворих творбата. Костюмът, който Дженс предлагаше, бе прост и аз го имах. Черни обувки с токчета, черни прашки. Съблякох се, сресах току — що измитата си коса и я вързах на опашка. Надянах прашките. Дженс твърдеше, че сме в състояние да задвижим подсъзнанието посредством спомен или неприятно травматично преживяване. На нас, ченгетата, подобни неща не ни липсваха ни най-малко и аз използвах собствената си трагедия. Опитах се да си спомня, както предния ден, когато бях при Дженс, онова, което бяха причинили на собственото ми семейство и лично на мен Човека кон, Оксана и другата жена. Спуснах завесите в хола и запалих лампата, осветявайки празната стена, която ми трябваше като декор в сценария. Това бяха неизбежни неща за представянето на Изложението. Но онова, което никога не бях правила, бе да играя без публика.
Докато се движех с лице, обърнато към стената, и рецитирах пасажи от „Троил и Кресида“, докато се опитвах да се заровя в спомените си и да извикам ония картини и усещания, се чудех дали всичко това може изобщо да послужи за нещо. „Тук ли си? Чувстваш ли ме?“, питах тишината. Представях си своята тайна любов, представях си целите и живота, представях си, майната му, какво ли не, както седях сред мрака и наблюдавах внимателно собствените си жестове, заслушана в гласа си…
След около половин час телефонът звънна и ме прекъсна. Ядосах се, че не го бях изключила. Но като видях в дисплея, че се обажда собствената ми сестра, и то по секретна линия, се зарадвах. Не се бяхме чували от онзи ден, преди седмица, когато се ступахме, и фактът, че ми звънеше, за мен беше облекчение. Задъхана, прекратих етюда, нахлузих прашките, които бях изула, и се приготвих да говоря, предварително приемайки, че е напълно възможно да се случи какво ли не: Вера да ме нагруби, да се разреве, да ми поиска прошка. Или, и това се плашех да си го помисля, че ставаше дума за нещо по-съществено. Но първото, което каза, бе, че все още няма ни вест, ни кост от Елиса.
— Загуби цяла седмица… — Носовият й, треперещ глас изпълваше хола. — Цяла седмица… Ако бе имала късмет, вече щяхме да знаем нещо, нали така?
— Може би да, може би не.
— И все още си мислиш, че би могла да го премахнеш?
— Елиса е добра. Всичко може да се е случило.
Мъчно ми бе да залъгвам Вера. Бях сигурна, че Воайора я е заловил. Елиса или вече бе мъртва, или беше извадена от строя завинаги. Вера го знаеше прекрасно. Но бе захапала лулата на мира, а това за нищо на света не исках да провалям.
Използвах почивката да отида до тоалетната и да изсуша потта си и в същото време слушах Вера през говорителите.
— Падиля е като подлудял… Сложил ни е подкожни джипиеси, знаеш ги… на всички новаци…
— Това е… — казах и се спрях овреме. Думите, които напираха в устата ми, бяха „тъпотии“, „идиотщини“, „абсурди“. Но се сетих, че Вера просто искаше да одобря подобно поведение. — Това не е чак толкова глупаво — отвърнах.
— Разбира се.
„Внушава ти, че си в безопасност, глупачке — си мислех. — Като носиш апаратчета, ще си по-спокойна и действията ти ще са естествени.“ Това не беше разговор за Вера, въпреки че всячески исках да бъде максимално защитена.
Върнах се в хола, където все още светеха лампите, застанах на колене, скръстих ръце и зачаках да затвори, за да продължа упражнението.
— Падиля ме вика в студиото всяка вечер, знаеш ли? Доста тренирах и вече се чувствам готова…
— Ще излезеш ли довечера? — попитах и се постарах да скрия притеснението си.
— Излизам всяка вечер от понеделник, Диана. Искам аз да бъда тази, която ще спаси Елиса.
Трябваше да захапя езика си, за да не почна да я моля да си остане вкъщи. И бе толкова трудно, колкото да се сдържиш да не повърнеш.
— Ти какво правиш в момента? — попита.
— Нищо. Почивам. — Придърпах ластика на прашките към бедрата си.
— Чувам, че си се върнала на работа.
— Не, не съм.
Зададе ми още няколко въпроса, сякаш се мъчеше да подразбере разни неща от личния ми живот. Добави:
— Исках да ти се обадя, за да ти се извиня за оня ден. Чувствах, че умирам…
Тогава вече я отрязах.
— Няма за какво да ми се извиняваш. По-добре да го забравим. — И докато говорех, телефонът отново примигна, друго повикване и името, което се изписа, бе „д-р Валие“. — Трябва да затварям. Пази се — казах, като се надявах, че гласът ми има магическа сила и думите ми сами по себе си бяха в състояние да й осигурят закрила. „Или тя, или аз — помислих си и бях абсолютно сигурна, — той ще избере една от двете.“
— Ти също — отговори. — Целувки.
Затворих след тези банални реплики. Вече знаех, че за успешния завършек на всеки наш бъдещ разговор трябваше да се преструваме.
— Благодаря, че пожелахте да ме видите — казах на Валие, като пристигнах при него още същия следобед.
— И по какви причини да не желая да те виждам?
Валие ме гледаше косо. И ме подозираше.
— Не знам — отговорих му. — Мислех, че в този момент вече сте си стегнали куфарите и сте се покрили в някоя затънтена страна под чуждо име… Шегувам се. Наистина ми е приятно, че ме повикахте — добавих.
— Аз също съжалявам, че бях груб оня път. — И на свой ред се пошегува: — Ти си странна птица, но ако не ми харесваха странните, какво ли правя тука?
— И аз се питам същото.
След това предисловие и дежурните усмивки Валие стана сериозен.
— Аз също се радвам да те видя. Искаш ли да поговорим малко?
— Давайте.
— Питам се… Какво ще кажеш да отидем някъде другаде? Вече е късно. И последният пациент за днес си тръгна… Мога да те поканя на кафе или… да вечеряме.
Тонът му постепенно губеше увереността си, докато се превърна в шепот. Неочаквано си помислих, че ще ми е особено забавно Валие да ме придружава тази нощ. Учуди се повече и от мен, когато приех, надяна елегантна черна жилетка върху бялата риза и пренебрегна протестите ми, че съм облечена надве-натри, с това яке, блуза и по джинси. Заведението, което предложи, се намираше на завоя на улицата, казваше се „Касандра“ и вътре беше изрисуван Буда, имаше позлатени маски, старогръцки шлемове и снимки на Далай Лама в причудливо съжителство. Към това прибавям и комбинацията от индийска и гръцка кухня в менюто. Огромен телевизионен екран без звук, настроен на новинарски канал, насред залата с фурна тандури, напомняше, че това място се намира в Европа. В тоя ранен час имаше единствено чужденци.
И докато разгръщахме менюто, донесено от сервитьорка със съответна екзотична външност, благодарих на Валие за поканата.
Моля те, ако искаш, можеш да ми говориш на „ти“-каза, разгъвайки салфетката. — Наричай ме Марио.
— Знаех, че името ти е Аристидес.
— Аристидес-Марио, ако предпочиташ, обръщай се на първото ми име.
— Марио ми харесва.
Решихме да прескочим предястията и да минем направо към обезкостено пиле с къри и бутилка вино. Щом сервитьорката си отиде, Валие се огледа наоколо, за да се увери, че сме съвсем сами. Тогава той се наведе към мен и по това разбрах, че е дошъл мигът да ми каже, каквото си бе наумил.
Отговорих утвърдително, като ме попита дали съм готова да проведем разговора за „моята работа“.
— Доста мислих за любопитната ти професия, Диана — подхвана. — Струва ми се, че съм виждал предостатъчно саможертви в живота си, хора, готови да дадат какво ли не заради другите… Но твоето надминава всичко. Ти си много специален случай.
Завъртях отрицателно глава.
— Не съм специална, а и не съм съгласна с това за саможертвата. Всички се подчиняваме на своя псином. Правим онова, което ни харесва, въпреки че не съзнаваме защо е така. И в края на краищата то се оказва единственото, което сме в състояние да направим.
— Прекалено строга си към себе си. Сигурно е ужасно да гледаш на нещата от този ъгъл… Защо се смееш?
— Смешно ми е да слушам един психолог да говори по този начин.
Валие вдигна рамене.
— Приемането на съществуването на псинома не означава, че не разполагаме със свободата да избираме. Моята терапия винаги се е основавала на това да покажа възможните пътища и да предложа на своите пациенти начините да променят себе си. Всички можем да се променяме. И има достатъчно приемливи способи нещата да се получат.
— Какъв е моят случай?
— Доста тежък.
— Предполагах. — И се усмихнах.
— Да се посветиш на наказанието на виновните и в същото време самият ти да си невинен е тежък случай.
— Виждам нещата по по-прост начин, доктор… Марио. Намазах си една препечена филийка с нещо, което приличаше на сметана. — Всички имаме нужда от храна, нали, едни от зеленчуци, други от повече месо, трети се изхранват с хора. Моята работа се състои в това на третите да им бъде прекратен порционът. Виновни ли са? Или са невинни? Чак дотам не стигам.
— Добре, но аз да. Ти и твоите хора сте невинни. Единствените виновни са гадовете, които са те подмамили да го вършиш. И професията ти не може да бъде законна.
— Професията ми е точно толкова незаконна, колкото и тая на килърите, нали, така е по време на война.
— Аз съм най-големият пацифист на света, Диана. Но в същото време не мога да отрека, че има войни, които са непредотвратими.
— И тази например каква е? Гледай.
Обърнах глава към телевизионния екран, където дефилираха хора, покрити с качулки, заложници в някакъв атентат.
— И кой е в състояние да се противопостави на това? Как можем да го спрем?
— Искаш да кажеш, без такива като вас?
— Именно. Какво друго би могло да се направи? И полицията, и армията, вследствие на напредъка в технологиите, са вече без значение, самите технологии престанаха да изпълняват ролите си, защото всички имат достъп до тях. Как можем да се противопоставим на неща като 9-N например?
Валие ме наблюдаваше особено сериозно.
— За бога, Диана, стига с тая 9-N, всеки я вади като довод за всичко… Не можем да пожертваме един невинен, за да неутрализираме някакво чудовище. Това е варварско и нечовешко.
Пилето, приготвено в тандури, до известна степен потуши енергията, която влагахме в тоя спор: никога не отдаваме необходимото значение на глуповатите на пръв поглед неща. Чукнахме се, почнахме да ядем и като че ли напрежението, натрупано между нас, се изпари.
— В интерес на истината, чел съм разни неща за псинома — каза Валие вече с друг тон. — Няма нищо общо с криминалната психология…
— Има, но това няма къде да го прочетеш. Разпространява се по специални пътища.
— Да, допускам. Прегледах и някои „официални“ текстове от Виктор Дженс. Наистина много често се позовава на Шекспир. Защо смяташ, че му отдава чак такова значение? Ти ми каза, че в неговите произведения са ключовете на видовете псиноми, защо? Например… Добре, той е гений, ала Омир, Сервантес и Кафка също… Защо именно той?
— Знаеш ли кой е Джон Дий?
— Прилича ми на марка едрогабаритна машина.
От смях щях да изплюя виното, което бе в устата ми. Уточних, че е „Дий“, а не въпросната марка „Диър“.
— Ааа, не беше ли един астролог от времето на кралица Елизабет?
— Да, предполага се, че е бил магьосник и астролог от двора на кралица Елизабет. В онази епоха е имало много противници на официалната Англиканска църква, наложена от баща й, Хенри VIII. Внушавали са, че народът ще въстане и ще се върне към „чистата“ средновековна вяра. Някои от тях са били паписти, но повечето са се стремели да установят собствената си представа за християнството и Джон Дий е бил един от тях. Основал е тайна секта и я нарекъл „Лондонско гностично общество“. Събирали са се по къщите на знатни господа и са устройвали театрални представления с помощта на поддръжниците си. Дий е искал социални промени…
— Представления?
Вече бях включила автопилота. Знаех теорията на Дженс наизуст и се опитах да я резюмирам. Това, че Дий е наблюдавал из Европа ритуали, които оказват въздействие върху псинома, но и че го е отдавал на магическото им естество. Че когато се е върнал в Англия, ги е приложил в заниманията на своите хора и е доказал ефикасността им в пораждането на определени емоции. Че с цел да се внушат бунтарски настроения, е било необходимо тия ритуали да се наблюдават от народа. Поради което са решили да се възползват от официалния театър и да „инструктират“ млади автори за ключовете към осъществяването на тази психоза. Че Шекспир не е бил единственият автор, член на Обществото: Марлоу, Джонсън, Уилкинс и Мидълтън също са принадлежали към него, но най-известният е Шекспир. Неговите произведения въплъщават онези ритуали.
— И какво са постигнали?
— Нищо. Дженс твърди, че само са предизвиквали безразборни емоции, защото не е съществувало днешното разбиране за псинома и необходимата класификация. Дий е умрял години, след като кралският двор е успял да отклони Шекспир от тия занимания. Театърът се е върнал към „официалната“ си същност и всичко отишло на кино. Край на историята.
— Интересна теория… Кое от нея е доказано?
— Нищо. — Засмяхме се. — Всичко около Шекспир е прекалено тайнствено. Дженс казваше, че е най-енигматичният автор едва ли не измежду всички останали. Както и да е, но е особено полезен в нашата работа.
Отново последва пауза, след която и двамата заговорихме едновременно. И пак се засмяхме.
— Какво? — рекох, чувствах се леко пияна.
— Не, ти кажи, каквото имаше да казваш.
— Струва ми се, че вече знам какво си мислиш за „нашата работа“…
— И какво е то?
— Че съм една перверзничка. — Очаквах, че ще се изчерви и ще отрече такава обида, но усмивката на Валие ме изненада.
— Вероятно няма да имам право… Само че в момента ти се опитваше да разсъждаваш като психолог, а аз като ченге под прикритие…
— Така ли? И какво разсъди?
Валие си отряза парче от сочното пиле и го потопи в къри.
— Че ако разполагах с възможността да предизвиквам у останалите емоции, каквито пожелая, никога не бих изоставил работата си. Защото това е като дрога.
Оказа се, че повече не мога да се смея. Взрях се в него. Валие продължи да говори с очи, наведени над чинията.
— Знаеш ли? Хората са свикнали да наричат „дрога“ единствено веществото, което вече е станало известно с това название, но една кола, идеология или вид спорт могат да се превърнат в същото. В детството си в Богота и после, през целия си живот, съм се сблъсквал с много подобни наркомани, Диана: мъже, дрогирани с жестокост, жени, дрогирани с насилие, деца, дрогирани с любов, старци, дрогирани със страх… Все неща, които ти наричаш „задоволяване на псинома“, предполагам. Както и да е, моята задача винаги се е състояла в това да освобождавам хората от зависимостта им от дрога. — Вдигна салфетката към устата си и добави, все още загледан в чинията: — Мисля, че дойде при мен, за да ти помогна да се откажеш от своята дрога. Искаш ли да напуснеш тая ужасна работа? Възнамеряваш ли да престанеш да страдаш?
— Искам да живея с мъжа, когото обичам — отговорих вкаменена. — Не бих го нарекла „да престана да страдам“, а смяна на наркотика. — За миг забелязах някакъв срив в изражението на Валие, мигновена поява на неопределено чувство. — Какво ти става?
— Не, нищо… — Усмихна се глуповато и тоя път наистина се изчерви. — Ти вече ми разказа… че си влюбена в някого… Радвам се за теб.
И пак настъпи тишина.
— А ти? — Реших да променя темата. — Имаш ли си някого?
— Жена ми ме заряза преди две години, ненавиждаше да бъде обсъждана по време на вечеря.
Засмяхме се и това съвпадна с репортажа по телевизията за жертвите на Воайора. Сърцето ми прескочи, защото ми се стори, че става дума за открита нова жертва, но после се оказа, че кадрите са архивни.
— Питам се какво ти пречи да напуснеш… — каза Валие. — Какво те принуждава да вършиш нещо, след като с цялото си същество го ненавиждаш…
— Имам висящ случай — промърморих, без да ме интересува дали Валие ще долови напрежението ми и ще се обърне по посока на погледа ми, вперен в екрана.
В тоя момент репортажът свърши и неочаквано докторът ми се стори особено изнервен.
— Диана, просто зарежи от раз… — Не му отговорих. Той силно се наклони към мен, гласът му стана молещ. — Нали ми разказа за премеждията си… Не беше ли страшно? Или за теб е било просто „задоволяване на псинома“? Била си само дванайсет-тринайсетгодишна… Било е трагедия, от която други са се възползвали да те превърнат в какво? Във вид оръжие? — Устните му се свиха презрително. — Заслужават просто да умрат, Диана. Позволи ми да ти помогна. Това ме засяга, разбираш ли? Засяга ме много…
И изведнъж вече не бях в този ресторант, а на едно мрачно място, в присъствието на образа на Валие, с облото му успокояващо лице с очила без рамки, и оттам идеше единствената светлина.
— Знаеш ли? — казах. — Вчера си го спомних. Онова, което все не успявах да си спомня. Какво сториха на родителите ми, на сестра ми и на мен. Какво ми направиха…
Окса, върви за момичетата.
Продължих да говоря, без да се притеснявам за времето, което с всеки образ, който се появяваше в спомените ми, ме доближаваше малко по малко към светлината, която се казваше Аристидес-Марио Валие.
— Изкачих се пълзешком до стаята на Вера, тя спеше. Събудих я, доколкото можах, и я накарах да се пъхне под леглото. Обаче Окса ни откри веднага. Опитах се да защитя себе си, но тя заплаши Вера и аз разбрах, че бих могла да помогна на сестра си единствено ако й се подчинявам. Оставих се да ме отведе. Захвърли ни насред хола на партера и там завързаха Вера по същия начин, както и родителите ми, ала като дойде време да вържат и мен, той… мъжът, когото нарекох „Човека кон“, съобщи, че му е хрумнало нещо забавно. „Изглеждаш якичка, девочка“, каза. Така ме нарече. „Хайде да видим дали наистина е вярно.“ И ми разпореди да правя всичко, което ме накарат. Да се смея, да кашлям или да лая като куче. Да целуна по устата него или Окса, или пък да си сваля гащичките и да му потанцувам… А ако не се стараех да го правя, както трябва, щяха да бият подред някой от моето семейство…
Настъпи пауза. Сълзи бликнаха от очите ми, и парещи, и свидни, като думите ми.
— Опитах се. Влязох в играта. Бях на дванайсет и си мислех, че само това можеше да отърве родителите ми и Вера… „Сега ще се посмееш, девочка“, нареди мъжът, и ако не успявах да го правя, както той го искаше, биеше мама. Накара ме да танцувам. Да пея. „Вижда се, че се преструваш, хайде пак.“ Когато сърцето на татко не издържа и той умря, мама, въпреки намордника, започна истерично да крещи. Мъжът сложи нож на гърлото й и заповяда да спре или ще я заколи. И аз му казах: „И мама се преструва, моля те, майко.“ Само че мама не спря и той й преряза гърлото… — След пауза продължих: — Един съсед бе чул писъците и повикал полиция. И това ни спаси, Вера и мен… Онези ги арестуваха няколко дни по-късно. Мисля, че още са в затвора, не знам. И не ме интересува.
Усетих ръка върху своята, сякаш за да ме отведе обратно в действителността. Отворих очи и видях покривката, чашите и чиниите. Валие бе вперил поглед в мен и не преставаше да ме милва. И докато си мислех, че ще почне да ме утешава, отново ме изненада.
— Оня човек е имал право — каза. — Преструвала си се неумело.
Полазиха ме мравки, разбрах, че точно това е, което трябваше да чуя, което през всичките тия години съм се надявала някой да ми каже.
— Никога не си се стремяла към това да се преструваш, Диана. Правиш го заради спомена за родителите и сестра си, само че си слаба актриса. Не си родена за театъра. И сега ми с напълно ясно какво искаш от мен, искаш да ти помогна да престанеш да се преструваш. Да се върнеш към собствената си искреност.
Заплаках отново, но тоя път се чувствах по-добре. Не взехме десерт.
Изчаках го, най-накрая се появи на изхода и един от сервитьорите най-после се накани да се вдигне и да отвори пред нас стъклената врата, за да излезем. Вечерта бе студена и ръмеше. Марио Валие се забави повече от очакваното, докато се обличаше, и за първи път тази вечер забелязах уморения му поглед, вече си бе дал почивка, плъзна се по блузата ми — бях без сутиен, защото бях решила да изляза с костюма на маската на Изложението, — по обувките, задържа се върху тях и отново се върна върху лицето ми. Но докато внимателно го наблюдавах как се изчервява, осъзнах, че не същинският ми образ го смущаваше, а „дрогата“, споменът за етюда, който оня ден му изиграх.
— Ще ми е особено приятно да се видим пак — каза.
— На мен също — признах си. — Благодаря за… всичко.
Потърсих бузата му. Той мръдна глава точно в тоя миг и устните ни случайно се срещнаха. Усмихнахме се с неудобство, внезапно се вгледахме един в друг и продължихме да се целуваме. Всяка следваща целувка ни се струваше непозната и нова, а последната — все едно никога не се бяхме целували.
Изведнъж си помислих, че не мога да остана с него нито секунда повече.
Не можех да си позволя никаква слабост. Все още не. Поне докато сестра ми я грозеше опасност.
Воайора дебнеше и аз бях длъжна да продължа да съм актриса.
— Трябва да тръгвам — казах, ала Валие ме спря с ръка.
— Диана… Каквото и да е онова, което вършиш, моля те, пази се.
Оставих зад гърба си Валие загрижен и доволен да ми маха с ръка за „сбогом“, застанал на тротоара, и се отдалечих към спирката на автобуса. Стигнах до къщи чак в единайсет, но все още срещах забързани минувачи по улицата. „Тук ли си? Чувстваш ли ме?“ Огледах се наоколо. Спрях алармите на апартамента, съблякох се по прашки и обувки и започнах с маската на Изложението. „Пожелай ме — мислех си. — Преструвам се, че съм твоя. Ела в мен. Искам да те измамя.“ Точно това ми бе препоръчал Дженс. „Той подозира, че си ченге, не го премълчавай пред себе си, не се опитвай да го криеш.“ Но след два часа, като свърших, вече бях обезсърчена. Как можех да му привлека желанията по този начин? И предположих, че Дженс просто се е вдетинил.
Почти заспала, се сринах върху леглото, ала противно на очакванията си не сънувах нито Марио Валие, нито целувките му, нито специалната вечеря, на която разказах онова, което не бях доверявала никому, нито пък на мен някой някога ми бе разправял подобни неща. Още по-малко сънувах Воайора. Сънувах всички жертви, които някога бях виждала. Целия този измъчен народ, за когото работех. Онези, които искаха да остана и да отмъстя.
И когато телефонът ме събуди в 6:50 сутринта, в четвъртък, бях готова за лошата вест.
— Диана…? — гласът на Мигел. Слушах го от леглото, бе още тъмно. — Исках да го научиш, колкото се може по-скоро… Молех се поне да е, че са открили Елиса Монастерио, но още преди да каже каквото и да било, вече знаех, че е друго.
„Вера е — помислих си с пълна и ужасяваща убеденост. — Избрал е нея.“
Вечерта в сряда, докато си слагаше червило пред огледалото в банята, на Вера Бланко й се стори, че чу шум.
— Стоп — изрече високо, плейърът, който монотонно повтаряше едни и същи стихове от „Добрият край оправя всичко“, спря.
Ослуша се. Нищо. Като че ли беше превъртане на ключалка. Може би някой от съседите. Откакто Елиса я нямаше, нервите й бяха опънати като стоманени струни, зазвъняваха и по най-банални поводи. Спомни си как само преди минути същото й се случи, когато изпиука телефонът. Вдигна, нямаше никой, помисли си, че е грешка, но това не попречи да се почувства безпричинно напрегната.
Не бе свикнала да стои сама вкъщи, а точно това се случваше в момента.
Въпреки всичко се показа на вратата на банята. Това бе доста наивно, защото единственото, което можеше да види оттам, бе спалнята, маломерна, както всички останали помещения в апартамента. По леглото, неоправяно от седмица, където преди спеше с Елиса, бяха разхвърляни части от служебни костюми: чорапи, екзотични ръкавици, мрежести клинове, прозрачни блузи. Лампата върху нощното шкафче бе запалена, в коридора също светеше. „Глупачка!“, помисли си. Поклати глава и усети бузите си по детски да пламват от срам.
Приключваше с разучаването на една статия от Кьониг за важността на самоконтрола на чувствата с цел потискане на желанието при филията Жертва. И сега и най-незначителният шум я отвличаше и възбуждаше. Реакция на абсолютна новачка в занаята.
Въздъхна примирено пред потискащата липса на опит и продължи с тъмносиньото червило. Зелени нокти и сини устни. Измислените комбинации увеличаваха вероятността маската на Жертвата да се получи успешна. Щеше да облече блуза с портокалов цвят, проблясваща на светлината, стигаща до над пъпа, и полупрозрачен клин до средата на бедрата в светлосиньо. И двата цвята й бяха препоръчани от наставниците като подходящи за етюда Жертва. Отгоре щеше да сложи лъскаво мушамено яке с множество токи и закопчалки за привличане на Жертвоприносителя. Наведе се към огледалото и оранжевото проблесна в очите й.
Идеята да смеси цветовете и формите на Жертвоприносителя и Жертвата бе лично нейна, с цел по-силна притегателност за наблюдателя. Олга Кампос, научи впоследствие, го бе изпробвала и това я изпълваше с гордост. Освен това при нея се получаваше естествено: възхищаваше я, още от дете, да комбинира цветове, да грабва вниманието, като се облича по най-невъзможен начин. Чичо й Хавиер, братът на баща й, я наричаше „цигането“, задето се кичеше с всичко, което изравяше от сандъците в старата сарагоска къща на бащиното й семейство, където живееха тя и Диана, след като осиротяха. Отзад имаше чудесна градинка, там Вера обичаше да си играе с Фантомас, котката с тигрова шарка, и да се прави на принцеса от далечна планета. Опита се да си припомни какво бе станало с Фантомас и се досети, че леля й, единствената жива от рода, която двете с Диана посещаваха в един старчески дом за Коледа, й бе казала, че е умрял.
Стисна устни и провери резултата в огледалото. После погледна ръчния си часовник, монтиран в дебела кожена гривна: 9:22 вечерта, имаше още много време. Като свършеше грима, щеше да наметне нещо, без да бие на очи, за да не прави впечатление на съседите, щеше да отиде с метрото до Цирка и долу в тоалетните щеше да се преоблече и да скрие раницата с „нормалните“ дрехи.
Все още не бе решила дали да вземе някаква дрога, преди да се впусне из ловните полета. Олга Кампос нито препоръчваше, нито забраняваше, но Елиса понякога вземаше…
Мисълта за приятелката й за момент я вцепени. Пръстите, хванали молива за устни, потрепериха. „Не. Сега няма да мислиш за нея. Контролирай чувствата си.“
Само че не успя. И как да пропъди спомена за близкия човек до себе си? Бе живяла с нея, заедно се обучаваха, бяха правили любов. Дори в един незабравим следобед преди две години я бе водила в старата къща на бащиния й род, където не бе ходила с никоя друга приятелка. Все едно я бе развела из душата си, защото именно Сарагоса, където бяха израсли с Диана, преди да я вземе Виктор Дженс, бе нейното си място, а не Мадрид. В Мадрид изживя само една кратка отломка от детството и желязната решимост да въдворява справедливост, първо в името на родителите си, а сега и заради Елиса.
„И това говедо да си плати за онова, което й прави. Или вече й е направил.“
„Спри да мислиш.“
Завъртя се пред огледалото, дръпна блузата надолу и огледа как клинът се бе опънал по бедрата й и начина, по който светлината падаше върху белия й корем с обица на пъпа.
Щеше да му разгони фамилията на това животно. И повече нищо никому нямаше да бъде в състояние да причини.
Имаше нужда от още малко сенки около очите. Взе четката и избра много тъмен цвят. След като премисли, реши да не пуска повече плейъра, вече предостатъчно бе слушала тоя текст и можеше да си послужи с него, когато се наложеше. Идеята да се запишат стиховете, свързани с маската, принадлежеше на Елиса и Вера точно помнеше деня, в който приятелката й разказа за това и изслуша мнението й. Елиса имаше предостатъчно самочувствие, но когато се допитваше до Вера, винаги се съобразяваше със съветите й. Не настояваше, само мълчеше и чакаше. Това особено се харесваше на Вера, тя знаеше, че се дължи на профила й Молба. Както и да е, за разлика от сестра й, Елиса винаги зачиташе нейното присъствие.
Диана. Това бе целият й свят. Собственото й небе и аз. Понякога си мислеше, че отвъд сестра й няма нищо. Каквото и да правеше, не успяваше да се отърве от непреодолимото й влияние, и за добро, и за лошо. Диана не си ли даваше сметка, че сестричката й е напълно зависима? Не забелязваше ли, че й се възхищава? И точно заради това, заради сляпото възхищение, което я владееше, Вера бе уверена миналата седмица, че е в състояние да я убие, в мига, в който разбра, че Елиса бе изчезнала и че великата Диана бе направила така, та точно в тоя момент да я изхвърлят от играта. Бе се обадила на сестра си да се извини, но господ знаеше, че продължаваше да кипи от яд.
Привърши със сенките на клепачите. Ала нищо по лицето й все още не бе окончателно. При агентите гримът трябваше да стои като току-що положен. „Все едно си на сцената и в същото време — извън нея“, й бе казала Диана по някакъв повод. На сестра й беше много трудно да преглътне това, че тя също искаше да работи в полицията, но в края на краищата се примири. Помнеше съвършено ясно деня, в който Диана отиде да учи в „специален колеж“, бе само на десет и много плака, като остана сама с роднините. Пет години по-късно мина през същия кастинг и й стана ясно за какъв колеж е ставало дума. Диана вече работеше там и стори необходимото, щото да попречи на Вера да върви по същия път, ала единственото, което постигна, бе да я настърви още по-амбициозно да го следва.
Направи сенките по-плътни, докато си мислеше за Диана.
„Тя ти е като господ, прекалено много я оставяш да ти влияе“, й подмяташе Елиса. Знаеше, че те двете не успяха да станат добри приятелки. И причината не беше в Елиса. Сестра й, това не бе тайна, не будеше симпатиите на околните. Вера не познаваше друг човек толкова сдържан и с повече задни мисли от нея. Сигурно заради това бе едно от най-добрите ченгета на света: Диана бе родена, за да има непрекъснато на лицето си маски. Но нещото, което Вера в никакъв случай не можеше да търпи, бе някой обикновен смъртен (включително и Елиса) да се съмнява в качествата на боготворената от нея икона, за която бе тъй горда, че й е сестра. „Аз съм сестра на Диана Бланко“, казваше винаги, когато се запознаваше с нов колега. По нейно мнение дори и огромният опит на Клаудия Кабилдо можеше да се сравнява с този на сестра й.
Ето защо остана толкова учудена, когато Диана й съобщи, че напуска.
„И всичкото това, за да отиде при оня чичко Мигел Ларедо“, помисли и стисна устни. Жиголото в службата, хубавецът, който заряза истинската си работа, за да запази, о, мили боже, прекрасния си вид на ветеран. Изобщо не я интересуваха постъпките на Ларедо, нито пък ревнуваше, както Елиса веднъж се опита да я подразни, че сестра й спи с него, а това, че Диана предпочита да живее с тоя човек, вместо да продължи с работата си. В какво се състои поумняването в тоя живот, да избереш обикновеното живуркане и примирението? Да се дръпнеш, та просто, о, господи, да не се случи с тебе така, както е Клаудия Кабилдо (или както с Елиса, но за това сега няма да мислиш)? И щом толкова те е страх, защо изобщо си приела да работиш това? Защо си казала „да“? А, сестричке? Не е ли било по-разумно първо да се огледаш и тогава да скачаш? И от какво по-точно се страхуваш? От Воайора? И не трябваше ли Диана да поиска съвет от Елиса, да я попита: „Какво да направя, за да бъда като теб, да изляза на арената и да хвана бика за рогата, вместо да се свивам в миша дупка от страх…“
Забеляза, че очите й са се напълнили със сълзи и целият й труд щеше да отиде на кино. Пое дълбоко въздух и реши да свършва с подготовката. Среса на път по средата дългата си тъмнокестенява коса за последно. Сложи на ушите си посребрените обици. Събра на купчинка гримовете и червилата и ги постави в страничния джоб на раницата, която беше в спалнята. Върна се в банята и натисна клавиша за изтриване на плейъра, за да махне стиховете от „Добрият край оправя всичко“. Това бе сигурно най-слабо познатото произведение на Шекспир, въпреки че на нея много й харесваше историята с Елена, главната героиня, една „Пепеляшка“, която преследваше истинската си любов независимо от различията в произхода, независимо даже и от това, че мъжът я отблъскваше. Според собствената й професия образът на Елена се тълкуваше като профил на Жертвата, но Вера се възхищаваше от вътрешната й сила и кураж: Коя е силата, която тласка сърцето ми да търси нежна ласка в така издигнати за него сфери…?
Отиде в спалнята и сложи плейъра в кутията върху масичката, без да погледне какво друго има вътре, за да не предизвика отново спомените за Елиса.
Лаптопът й лежеше включен на леглото. Затвори текста на „Добрият край“ и отвори картата с разпределението на зоните между агентите, които работеха по Воайора.
И докато чакаше страницата да зареди, се усмихна. Господи боже, колко много й харесваше тая работа! Не можеше да й устои, и я плашеше, и я възбуждаше едновременно. Предишната нощ се справи с пиян младеж, който се опита да прекрачи тънката граница между досаждането и агресията. Още й бе смешно, и колко лесно беше, една инсценировка съгласно Вон и импровизация по Улрих за освобождаване на подсъзнателното и Укротяване на желанието. Само толкова. Достави й удоволствие да погледа лицето му, олигавено от страст.
Ориентира се в очертаните територии и си избра, за кой ли път, Цирка, там, където Елиса бе изчезнала. Даваше си сметка, че беше малко инфантилно, но искаше да го хване на същото място, където той бе заловил Елиса.
Сви голата си лява ръка, като остави камерата на лаптопа да улови сигнала от поставения под кожата над лакътя нанопредавател. Получи се нещо като карето с баркодовете, маркирани върху стоките в магазина. Екранът я разпозна и отбеляза мястото й в пространството. По този начин системата я запомни за цялата нощ. Знаеше как може да анулира сигнала, „само че няма да ти помагаме насила, нали, животно мръсно, щом искаш да ядеш риба, ще си намокриш задника“.
Най-после бе готова. Затвори и тази страница, изтри всичко, което беше правила в мрежата, и блокира влизането. Не мислеше да мъкне със себе си компютъра, а и освен това беше задължително да постъпи именно така, защото никога не се знае кой би могъл да влезе в жилището ти, когато си навън. На практика беше невъзможно при всички мерки, които бяха взети, но една повече не пречеше…
Остана вкаменена.
Тоя път чу съвсем ясно: проскърца врата.
От усещането устата й пресъхна. Тръгна към хола. С крайчеца на окото забеляза очертанията на странна и несъразмерна фигура върху стената и по-дълго от допустимото се чуди дали това не е собственото й отражение в огледалото в хола.
На пръв поглед всичко си стоеше, както бе оставено: малката масичка на средата, фотьойлите, постерите с любимите й певци, които и Елиса харесваше, остатъците от вечерята набързо по голямата маса. По-нататък коридорчето пред входа, отляво кухнята, която не можеше да разгледа оттам, където бе застанала.
Спомни си, че именно вратата на кухнята скърцаше: Елиса на няколко пъти бе споменавала, че трябва да извикат техник, защото не се получи със смазване.
Кухнята.
Това не можеше да бъде само от течение, а и всички прозорци бяха затворени.
Имаше някой. Даже беше в състояние да се опита да проследи движението му от влизането в апартамента: „Проникнал е, докато съм се гримирала… И това бе първият шум, който чух. Скрил се е в кухнята и е затворил вратата…“
Сърцето й туптеше силно, докато пресмяташе какво първо трябва да направи.
Помисли да извика полиция, но веднага отхвърли тази идея. По дяволите, та полицията беше тя. Нито пък цял взвод полицаи можеше да се окаже толкова опасен, колкото бе тя, освен това гримирана. Няколко жеста на Жертвата щяха да приковат на място евентуален крадец, независимо от собствената му принадлежност, стига да имаше достатъчно време затова.
Не се страхуваше, а и нямаше от какво: натрапникът трябваше да се притеснява.
Пристъпи напред. Тишината бе безкрайно дълбока. Пресече хола и установи, че вратата на кухнята стои отворена. Спомни си, че я бе оставила така, но инстинктът й на млад воин заби тревога, че все пак вътре има някой, който иска да й внуши, че няма никой.
„Воайора“, изведнъж й мина през главата и почувства как ледена вода облива гърба й. Само че той никога не залавяше жертвите си в домовете им. А и компютризираната система не позволяваше жилищата да стават терен за подобни действия, доколкото й бе известно. Беше абсурдно да допусне, че…
Тогава прозря, че не е направила първото, което трябваше да направи.
Хвърли поглед към клавиатурата до входа. Нямаше никакъв крадец. Въобразяваше си.
Въздъхна с облекчение. Без съмнение шумът бе дошъл от съседно жилище. „Господи, наистина не съм добре с нервите…“
Поуспокоена, измина разстоянието до кухнята и сянката й падна върху долната част на вратата. Побутна я, вътре беше празно. Но тя бе с формата на буквата Г, в тясното, все още невидимо боксче бе мивката, обаче то бе достатъчно широко да скрие човек. Отвори още малко вратата и отново чу същото проскърцване. Невъзможно беше да се е задвижила от само себе си. И страхът я обзе отново.
— Кой е там? — попита по посока на празното пространство.
Почувства се глупаво да говори така, застанала на едно място, без да се осмелява да влезе в собствената си кухня.
„Не влизай — й подшушна изостреният й инстинкт. — Бягай. Махни се оттук.“
Но беше невъзможно. Вътре не можеше да има някой. Не можеше да е влязъл, без да се задейства алармата. За бога, беше празно, без всякакво съмнение!
Или почти.
Реши се да влезе. Преди това, като всяко добро ченге, се подготви вътрешно да представи етюда, който щеше да предотврати всяка евентуална агресия.
С маската на Жертвата протегна ръка, запали лампата и влезе.
Едно нещо бе сигурно: никога не бих се върнала в подземието на службата, ако не беше заради Вера.
Все още таях някакви резерви по отношение на инструкциите на Дженс, но съобщението за изчезването на сестра ми помете всичко. Беше като леден душ: прочисти ме напълно, останах гола, лишена от всякаква чувствителност.
Точно думата „изчезване“ не исках да чуя, свързана с името на Вера, и то се случи. Малко преди това е била в апартамента си и се е готвела да излезе на работа, а минута по-късно сякаш земята се бе разтворила и я бе погълнала. Бе се изгубил и сигналът от подкожния предавател. На тъпанарите, които извършваха следенето от Лос Гуардесес, това изобщо не им било направило никакво впечатление, сметнали, че Вера го е „пробвала“, изключила го е сама, като е възнамерявала да го включи отново, когато се озове в своята зона. Само че това не се бе случило. Нито имаха някакви доказателства, че изобщо е стигнала до Цирка. Звъненето по всичките й телефони не даде резултат. Бързият оглед — също. Вратата не е била насилвана, алармата работеше, белези от борба нямаше. Цялата сутрин търсиха следи и дискретно разпитваха съседите.
— Падиля разпореди тотално издирване — добави Мигел и още: — то-тал-но, господи… Само чакат зелена светлина от Алварес и започват… Някъде е в движение… Говоря за Алварес, опитват се да го открият… Слушаш ли ме?
— Да. — Слушах го откъм леглото с поглед, забит в тавана.
— Питаме се… дали Вера ти е казвала нещо за… Дали е възнамерявала да ходи някъде, не знам… Тя е толкова непредвидима… Спомняш ли си нещо?
— Не, нищо не ми е казвала.
Мълчание.
— Господи, ти добре ли си? Искаш ли да дойда да те видя?
— Добре съм. Недей да идваш, по-късно ще те потърся.
Мигел не се беше отказал от отчаяните си опити да ме окуражава.
— Профайлърите смятат, че е възможно това да не е Воайора… Квартирата под прикритие не е място, което той би посетил, нали?
„Само че може да я е проследил дотам, ако я е бил набелязал още предната вечер в Цирка“, си помислих. Освен това не е изключено да е сменил тактиката или полето на действие, предвид асистенцията, за която Дженс спомена, сина му. Както и да е, бях уверена, че Мигел се мъчи да ми даде напразни надежди, точно както и аз на Вера, вчера сутринта. Просто седях и го слушах.
— Освен това дори в най-лошия случай Вера би била най-идеалният агент за залавянето му… Вярвай ми, и всичко би било точно…
— Точно така. Благодаря ти.
В продължение на цялото ми обучение много от препятствията, през които бях преминала, не изискваха нито интелигентност, нито памет, нито сръчност, нито физическа сила, нито дори воля, за да ги преодолея. Изискваха умението да се сдържам. Напълно безизразна, времето вървеше, тик-так, тик-так, и тази болка или удоволствие, или и двете заедно, усилието да ги накарам да отстъпят. Докато Мигел ми говореше, постъпих точно по същия начин. Не се и опитвах да спекулирам със случилото се. Не се удавих в скръб. Не стиснах зъби, нито се вцепених. Просто се сдържах, с поглед, забит в тавана.
И сега какво, девочка? Сега ще се посмеем, девочка.
Пътуването ми до подземията стана част от същото упражнение: да натискам газта и да се сдържам. Излязох по обед, след като вложих доста време да изиграя за последен път Изложението. Изкъпах се, приготвих всичко, което възнамерявах да взема, слязох до паркинга на блока, качих се в колата, натиснах педала за газта и мисля, че не го пуснах, докато не стигнах там. Нищо не помнех от пътя. Сивото небе от време на време и без особено желание пропускаше по малко дъжд, а аз си мислех за Вера. Един час, колкото горе-долу трая пътуването с колата.
Чифликът се намираше на около осемдесет километра на югоизток от Мадрид в една местност, обезлюдена от атомната бомба 9-N. Самото място не бе пострадало от директната експлозия, но правителството бе решило да евакуира хората поради опасността от радиация. Цели предградия, индустриални предприятия и земеделски терени бяха опустели. И когато опасността отмина, собствениците не пожелаха да се върнат. Последваха обезщетения, даже и един много амбициозен проект за реконструкция, финансиран от Европейския съюз, и след него безконечни дебати и предизборни дрънканици. В резултат няколко години по-късно тия земи се превърнаха в призрачен град със сгради и заводи в руини, едно място повече от удачно за институции като нашата, на Дженс, и явно и едновременно с това секретно — съвършения манастир за млади ентусиастки.
Дори и днес говоря за чифлика с нежелание. Предполагам, че съм приключила с един необходим етап от дейността си, а и е безспорен фактът, че беше работа, която ми харесваше. Предполагам също така, че професионалните агенти като нас умеят да отделят смисленото от желаното и че ако между двете се отвори пропаст, то през нея единствено волята е в състояние да прокара мост. Но разумната част от мен, всичко онова, което съставляваше собствения ми псином, въставаше срещу спомена за експериментите по време на нашето обучение. Винаги съм била благодарна, че от един момент нататък заниманията се провеждаха вече в отсъствието на Дженс и че моята сестра не мина през ония недостойни преживелици.
Дженс презираше конвенционалния театър. Повечето от маските, твърдеше, трябваше да се упражняват в абсолютна изолация и с известно чувство за беззащитност. Много пъти ни е карал да го правим при вълнение на борда на яхтата му, във враждебна обстановка или пък в неговата къща в Барселона, където той еднолично диктуваше нормите на поведение. Но не разполагахме с едно определено място, отделено и в същото време близо, където ние, „ченгетата“, да се чувстваме и уязвими. Така че, когато изнамери тоя порутен чифлик в призрачната зона, много гърбове набързо се преклониха пред идеята и много ръце се протегнаха, за да разпишат документацията. Тогава всичко беше друго. Времена на безкрайно учудване и паника пред омразата и лудостта на общия враг. Да се преотстъпи отдалечена сграда и групичка деца на д-р Дженс в името на безопасността на страната струваше на отбраните кръгове, за които Алварес работеше, точно толкова, колкото на нацистките ръководители да предоставят на д-р Менгеле няколко лаборатории и малко еврейчета. В края на краищата виновни измежду анонимните бюрократи, които с течение на времето се местеха като пешки върху шахматна дъска, разбира се, нямаше. Ако съществуваше някаква вина изобщо, то тя принадлежеше на Дженс, останалото се наричаше „политическа отговорност“, която се преразпределяше посредством оставки. Колкото до онова, което наистина ни сториха на това място на нас, неукрепналите юноши, които Дженс бе подбрал за специалното обучение, било е квалифицирано, убедена съм, като „странични последствия“.
Джипиесът се погрижи да ме изведе през шосето за Естремадура — изходи, отклонения, преки пътища, крайградски квартали. И накрая я съзрях сред пустите поля на Ла Манча, както толкова много пъти, като ни караха с рейсове дотам, в края на едно шосе, потънало в кал от скорошните дъждове, виещо се сред храсти и разни недовършени урбанистични начинания. И усетих съжаление и мъка, което обаче ми подейства като чист адреналин: такъв бе декорът на суперпродукциите на собствените ми кошмари.
Колата потанцува още малко върху калта, докато най-после спрях на паркинга пред входа. Останах вътре и огледах още веднъж заобикалящия ме пейзаж. Два съседни покрива с вълнисти керемиди, стени от каменни блокове с прозорци без стъкла и стара мелница без кула и без криле, превърната единствено в част от декора. През лятото, или поне когато Дженс постановяваше, че вече е лято, въпреки че беше посред зима, играехме на фона на това ужасяващо място, което сега се стелеше пред очите ми. В останалите случаи се упражнявахме в мазетата, затоплени от климатици, но въпреки това там заниманията бяха къде-къде по-мъчителни.
И докато разглеждах всичко с глуповато любопитство, си задавах въпроса какво ли би казал Дженс, ако сега бе заедно с мен. Може би: „Радвай се, Диана Бланко, радвай се, това гадно място те направи едно от най-добрите ченгета в страната.“ Което можеше и да е вярно, ала ни най-малко не ме радваше. Освен това не се бях върнала от някаква носталгия по собственото си минало.
„Тук ли искаш да те чакам? — казах безмълвно на този, за когото продължавах да живея, на своята жертва, на тайната си любов. — Ще дойдеш при мен, жалък и олигавен, с детето си или без него.“ Не си вярвах, но не ми оставаше друго, освен да се осланям на Дженс. И прозрях, че ако руините около мен, примесени с префинените страдания, на които се подлагахме, са в състояние да послужат за спасението на сестра ми, бях готова да се доверя на всичко.
И тогава можех да кажа: „Разбира се, че се радвам да се върна отново, да изпитам радостта на омразата.“
Погледнах часовника на таблото, оставаха три часа до мръкване. Трябваше да се приготвям.
Затръшнах вратата на тойотата и тя изтрещя като смъртоносен залп, това още повече подчерта дълбоката тишина. Тук бе по-студено, отколкото в града, но това вече го знаех. Миришеше на влажна пръст, на прогнило дърво. Взех от задната седалка спортния сак и се отправих към сградата.
Главният вход представляваше затворена с огромен катинар врата, което бе направо смешно, имайки предвид, че можеше да се влезе през всеки от разбитите прозорци. Изтърсих прахта от джинсите си и прекосих етажа. Ставаше дума за едно-единствено помещение с чупки. Отвън все още проникваше светлина, която вече крееше и оформяше сивкави петна пред празните отвори във фасадата. В средата стълбището водеше надолу към подземието. Стигнах до него, но, разбира се, не пожелах да сляза. Чух оня познат шум от тичащи плъхове, колко пъти ни бяха стряскали, особено като се появявахме след по-дълго отсъствие. Потръпнах, когато си спомних, че Дженс ги включваше като действащи лица в етюдите.
Боклуци, олюпени стени, стояха даже и дюшеците, които използвахме (бяха изправени до стените), навити на кълбо мухлясали пердета, всичко си беше, каквото го помнех, но овехтяло и мръсно. Дадох си сметка, че две години пълно занемаряване бяха в състояние да повредят дори руини като тази.
Случайно погледнах през една от дупките към прозорците на втория етаж и видях силуета на мъж.
Бе се навел напред през касата и опрял крака си в неизвестно какво. Тялото му образуваше невъзможен ъгъл с празното пред него. Тая картина всяваше ужас или поне беше обезпокояваща, но като че ли я очаквах. Бе един от манекените. Дженс ги използваше като безсловесни партньори и маскарадите или сцените от Шекспир. Обличахме ги и ги наричахме с имена от рекламите и уличните обяви, когато етюдите изискваха такива декори. Тоя беше напълно гол и плешив, изрисуваните му очи изразяваха учудване. Зад него забелязах и други, безразборно нахвърляни в обща гробница. Наругах оня, дето бе поставил манекена на прозореца, за да уплаши до смърт всеки, който го види. Знаех, че из призрачната зона 9-N блуждаят бездомници, и се помолих (за тяхно добро) да не им хрумне да ме безпокоят.
В края на краищата нито клошарите, нито плъховете бяха главната ми грижа в момента.
Върнах се обратно при дюшеците, оставих сака на пода и го отворих. Нямах причини да крия, че съм дошла да чакам. „Направи го без каквито и да било преструвки, така, сякаш театърът е част от собствената ти действителност“, ме беше посъветвал Дженс. Извадих два, увити в целофан, сандвича, термос с кафе, бутилка минерална вода и фенер с акумулатор. Проснах на пода един от дюшеците и го изтупах с ръка от прах. Въпреки че миришеше на мухъл, вършеше идеална работа. Седнах върху него, извадих ноутбука си, отворих го на маската на Жертвоприношението, така както бе описана от профайлърите, и се зачетох, докато ядях и отпивах от водата.
Като се почувствах готова, започнах. Свалих си якето и обувките, за да се усещам свободна, но не и жълтата блуза с презрамки, джинсите и чорапите. „Никакви измишльотини и не се събличай гола. Изиграй маската, все едно той е пред теб“, каза Дженс. Първо я направих по класическия начин, а после по тоя, който бяха указали профайлърите. Според Дженс бе все едно кой от двата ще избера. „Най-важното обаче е да не се стремиш към перфекционизъм. Така, както никога не би го направила на сцената с мисълта да изглежда естествено. Намисли си някакъв декор и през цялото време си го представяй и не забравяй, че това е единствено театър, които играеш с определена цел. Не се опитвай да го мамиш. Преди всичко бъди напълно неискрена.“ С други думи, не забравяй защо и за кого е представлението. „Не се мъчи да скриеш собствените си съмнения“, бе добавил, това ми допадна и ме успокои. Фактически, докато стенех и се извивах в невъзможни пози върху дюшека, не преставах да си мисля, че това са все едно кадри от филм. И че е невъзможно да го приписка от разстояние, на километри от обичайните места в града. Въпреки че на теория една маска можеше да привлече определен псином, без дори да си дава сметка за това. Принципът действаше повсеместно. Наричахме го „мрежа на обсега“, в нея попадаха и невинни, разбира се. Конкретният човек обаче изискваше и конкретно разстояние. По тоя въпрос Дженс имаше много здраве.
Продължих, без да се обезкуражавам, нататък. Задачата ми бе не да проумявам действията си, а да ги осъществявам, без да прилагам воля, без какъвто и да било предначертан път. Не беше нужно дори и да се подчинявам, както във войската, на някой по-висшестоящ. Аз „искам“ или аз „действам“ беше погрешно. Единственият начин да се самозабравя в буквалния смисъл на думата, бе да престана да подражавам на себе си и да се превърна само в „онова“, което се потеше и пъшкаше със зачервени бузи върху гнусния дюшек. И само тогава, след като вече изгубя себе си, можех да се надявам онова животно да ме намери само и да се наведе над мен, лигаво и озъбено.
И моят капан щеше да щракне върху гърлото му.
Когато свърших, си облякох якето, обух се и все още седнала върху дюшека, си изядох втория сандвич, изброявайки наум всички инструкции на Дженс. Без да ги разбирам без да ги разнищвам, просто буквално. Независимо дали бяха никаква лудост, или не, аз ги прилагах, както винаги, и нищо повече от това.
Стръвта бе сложена, сега оставаше жертвата да я надуши и да се появи.
Стръвта бях аз.
Не помня точно в кой момент усетих, че се случва нещо странно.
Нощта бе започнала да се спуска, това си го спомням, видях го в дупките на прозорците, в тоя час небето сред полето винаги става мътносиньо. Ъглите на помещението, в което се намирах, вече бяха потънали в тъмнина. Бях седнала с подвити крака, загърната с шал, загледана в сгъстяващия се мрак, заслушана в тичащите плъхове, и в миг си дадох сметка за това. Заприлича ми на случаите, когато изгубим нещо и после го намираме, а то през цялото време е стояло непосредствено пред нас, току пред очите ни, и казваме: „Как е възможно? Било е под носа ми…“
Плъховете.
И изведнъж се усъмних дали шумът не идваше от тях.
Заслушах се. Повтори се. Тишина. И отново. Доколкото си спомнях, това не бе преставало, откакто бях дошла в чифлика, ала чак сега осъзнавах, че не приличаше само на сноването на гризачите. По-скоро, както когато дишаш върху стъкло и чуваш собствения си дъх, глух, неравен, хриптящ. Откъде идваше?
Заинтригувана, се измъкнах изпод шала и се показах през най-близкия прозорец, но вече почернялото поле и разрушената кула нито се виждаха, нито се чуваха, само вятърът вееше в храсталаците. Тихо бе и на горния етаж, дето лежаха манекените.
Оставаше и една трета вероятност.
След няколко секунди опипване наоколо заради тъмнината, открих плоския фенер, който бях донесла, и го стиснах в ръката си, като полицейска значка за легитимация. Светлината от него, обемна и прозрачна, предизвика сенки върху стените наоколо. Отправих се към тясното стълбище в центъра на помещението и слязох по него бавно, вярвайки, че вратата към подземието е затворена, но не се оказа така. Халката за катинара бе празна. Бутнах я с лявата си ръка, докато с дясната вдигнах високо фенера, остарялото дърво изскърца като във филмите на ужасите. Зад нея нямаше нищо освен тъмнина. Протегнах ръка към ключовете за лампите, помнех ги къде бяха, обаче те само изщракаха. Разбира се, държавата нямаше да плаща тока в необитавани, ненужни сгради. И тогава разсякох вътрешността с лъча на фенера.
Сякаш нещо ме блъсна. Спрях вцепенена пред смайващото множество от видения. „До тази стена на Лилиан й… В ъгъла отсреща аз и Клаудия… Господи, това е високата метална табуретка… червеникавият стар диван, на който…“
Външен човек не можеше да забележи нищо, естествено, само черно, влажно, студено пространство без изход, с грохнали мебели. Може би щяха да му привлекат вниманието няколкото манекена, облегнати на стените, и необяснимото присъствие на душкабина в единия от ъглите. Но нямаше да е в състояние да си представи вечната оргия от млади тела, театралните реплики в детинските ни гърла, мотаенето напред-назад на самия Дженс, който обясняваше, сочеше, ръководеше цялата лудница.
Не беше лесно да премина през това поле, минирано със собствените ми спомени. След крачка напред ме обзе и срам. Тук завинаги престанах да съм момиченце. Тук Сесе и аз, както и всички останали, се превърнахме единствено в лъжа и омраза. Театърът, избухнал вътре в нас, ни бе опустошил. Само че не упражненията в театрална или действителна жестокост причиняваха униженията, които си спомних, а празният поглед на Дженс, вперен в телата ни, опипващ ни подробно и внимателно, както оръжейникът разглежда частите на произведения от него пистолет.
Разбира се, нито тъмнината, нито състоянието на помещението представляваха за мен пречка да се оправя: съхранявах точен план, очертан в главата ми като с нажежено желязо, на това свърталище. Шумът отново ме застигна, все по-близък, и като превъзмогнах първото впечатление, тръгнах бързо напред.
Знаех, че подземието се състои от две сцени отляво и отдясно на тесен коридор, който водеше до други пометения: склад за инвентар и костюми, столова и още едно в дъното, което понякога ни служеше за спалня. Всичко бе предвидено да можем да прекараме дълго време забравени от бога и хората. Шумът идеше от някъде малко по-нататък, след коридора. Так-так, хлоп-хлоп. Подминах първата сцена и насочих светлината към стаите натам, черни като паст на звяр. Махнах няколко дъски и се озовах на втората сцена. Различих голямото, колкото човешки ръст, огледало и тежката червена завеса, спусната пред дървения подиум.
Двама или трима души стояха прави в мрака.
Не се впечатлих особено, но ми се стори, че кръвта ми се е превърнала в газирана напитка и някой ме тръска, преди да ме отвори. Едно бе да заваря манекени в странни пози, друго — фигури с жаба, бели нагръдници, ботуши и наметала, както в стари времена. Останалите, почти дузина, се въргаляха голи и мръсни по пода. Като че ли някой бе подбрал именно тия, бе ги почистил от прахта и ги бе нагласил специално заради мен.
Двете мъжки кукли бяха опрени на стената срещу огледалото, женската бе сложена до завесата. Доближих първите и с учудване забелязах, че върху костюмите им бяха поставени етикети, такива, каквито им слагахме по време на етюдите. „Анджело“, „Князът“. „Анджело“ с черно горнище и шапка, „Князът“ — в одежда от брокат. Едното от очите на „Княза“ бе изядено от плъховете или изпаднало, „Анджело“ беше без коса. И двамата бяха вдигнали нагоре ръце, сякаш молеха за милост. Бяха смущаващи, притихнали така на това място в мрака.
Знаех кое произведение на Шекспир искаха да ми напомнят: „Мяра за мяра“, една от най-перверзните му комедии. Анджело, човек със строг морал, комуто Князът оставя властта по време на своето отсъствие, бива обзет от похотливо желание спрямо една монахиня, която в същото време се моли за живота на брат си, но Князът го разкрива и наказва. Според Дженс тази комедия, чиято основна идея е неумолимото правосъдие — „мяра за мяра“, — съдържа ключовете към маската на Непорочността.
Най-впечатляващото бяха надписите на листчетата: разгледах отблизо мастилото, то блестеше, сякаш бяха писани преди малко.
Мислех по въпроса, когато шумът изведнъж се повтори отляво, съвсем близо до мен. С един поглед разбрах какво го произвеждаше.
Дебелата завеса пред стената в дъното, която се спускаше от тавана до дървения подиум, полека се поклащаше и жената манекен, опряна на него — също, без обаче да пада. Звукът идеше от движението на завесата и пластмасовите стъпала на манекена, почукващи върху дъските. И шумът се повтаряше. Помислих за вятъра навън, който свиреше в храстите. Но бе невъзможно, зад завесата нямаше никакъв отвор, просто стена от тухли, тапицирана с брезент. Беше замаскирана така нарочно, служеше ни за декор при някои от маските.
И отново. Так-так, хлоп-хлоп. И после спираше.
Манекенът кимаше одобрително с русата си глава. Беше с перука, а не със забрадка на монахиня, поради което не представляваше образа на Изабела, монахинята от „Мяра за мяра“. На нея нямаше никакъв надпис. Бе облечена с омачкана рокля на червени цветя, а вдигнатите й нагоре ръце разкриваха голия й гръб. С жеста си сякаш ме подканяше да се приближа.
С чувството, че това е сън, стъпих върху подиума, който жално изскърца. Внимателно отместих манекена и го поставих полулегнал на пода. После огледах завесата. Без съмнение го движеше вятърът. И като го поотместих, разбрах защо.
Имаше врата. Врата в стената. Дали винаги е била там, без да зная, не беше съвсем ясно, но така изглеждаше. Беше отворена надясно, по нея се виждаха остатъци от тухли. Затворена бе много трудно да бъде открита. Към това се прибавяше, че винаги е била покрита с брезент, който някой бе отпрал от стената и сега висеше провиснал надолу.
По-нататък тесен коридор, като в изоставена мина. Въздухът бе млечнобял от мъглата, явно идваше директно отвън, но нещо по пътя му го превръщаше в зловоние. Сякаш някакъв труп с разбъркани коси дишаше право в лицето ми и се опитваше да олиже потта ми. Осветих добре всичко наоколо, за да разгледам обстановката. Подът бе от пръст, а стените бяха обшити с фини дъски, като ламперията във вътрешността на стар кораб.
Какво бе това? Не изглеждаше да е правено скоро, но аз лично нямах никакъв спомен. В продължение на години тренирах тук на сантиметри от тая стена и тя не бе нищо друго освен брезент, залепен върху тухлите. Никой не ми бе показвал тоя тунел или каквото беше. Запитах се за миг как трябваше да се почувствам от това, доволна или онеправдана.
Какво означаваше, че го откривам чак сега, и то с помощта на манекените, които го сочеха? Стоеше ли някой зад тая постановка? Дали не е Дженс и тогава дали не ставаше дума за улика, която ми подхвърляше, или пък следа, ако обаче бе така, към какво водеха те?
Направих крачка, после втора. Още преди да се реша да вляза, вече бях вътре, поне духом. Стъпих върху пръстта и погледнах нагоре от страх нещо да не се срути върху ми, но таванът — въпреки че беше нисък, можех да го пипна с ръка — бе изграден солидно с кръстосани греди. Върху някои от тях имаше изписани с тебешир цифри и букви, запазени по тайнствен начин досега: „2A“, „2B“, „3С“, „4D“… Само от мисълта да проследя този архитектоничен ред ме полазиха тръпки.
Коридорът беше прав, ала в един момент дървената облицовка отляво изчезна и на нейно място се появи отвор. Това, което на пръв поглед изглеждаше разклонение, не бе нищо друго освен малка стаичка без друг изход, с дъски по стените, покрай които стояха изправени празни метални рафтове. Обърнах се към коридора и спрях.
Скърцане. Чукане. Стъпки.
— Здравей — казах на висок глас. — Кой е там?
Тишина, отново шум и в края на краищата отдадох всичко това на плъховете. Или на манекена, който липсваше. Вероятно Изабела, която минаваше с монашеската си забрадка. Почувствах се глуповато при тая мисъл, знаех, че призраците съществуват в действителност, но че винаги принадлежат на живели хора. Може би е моята тайна любов? Само че как Воайора е открил този тунел?
Попаднах на още една стая, малко по-голяма, вдясно, с маса и сгъваем стол, метални електрически контакти, монтирани в земята. В дъските на стените забелязах пирони, забити на различна височина. По-нататък по коридора открих още две стаи. Всички бяха с врати и брави, но отворени. На последните две дръжки имаше само отвън. И ако първата ми заприлича на склад, а втората — на малка канцелария, предназначението на последните ми убягваше: пирони по стените, висящи от тавана вериги, контакти…
Разбира се, давах си сметка за какво можеха да служат тия неща. С моята биография може би нямаше да мога да си намеря почтена работа, но тя бе изпълнена с опит, който, реално или не, бе придобит сред подобни декори. В паметта на професионалните ченгета под прикритие винаги има една тайна стаичка, като на Синята брада, която никому не препоръчваме да отваря. Ако пантите на моята скръцнат и поне малко се открехне, могат да се видят сцени, които никога не бих искала да си припомням: психарят, който ме държа увиснала на ръцете си часове наред, преди да успея да го преодолея, садистите, които ме бяха оковали на стената и се бяха забавлявали с мен, докато накарах единият от тях да убие другия… Мазета без въздух, намордници, мрак — всичко това бе неотделима част от живота ми. По тялото ми имаше белези от мъчения, които обаче винаги съм съумявала да прекратя овреме. Въпреки това обаче тия мъки не можеш да забравиш, както карането на велосипед.
И вече се досещах за какво е служило това затворено разклонение, но не и в чия полза и срещу кого. Нашето обучение включваше и такива експерименти, като това да ни завържат, да ни затворят някъде и да идват да ни видят единствено за да ни бият. Не проумявам какво означава „легалната страна“ на образоването и превръщането ни в това, което сме… Какво ли се е случвало тук?
Няколко колко метра по-нататък подът на коридора започваше да става стръмен. Някъде там, на другия край, трябваше да има изход, съдейки по течението, което се усещаше в тунела. Възможно е да съществуваха допълнителни отвори на входната врата, които не бях забелязала, за усилване на проветряването. Там в края имаше още една стаичка, вонящо помещение с ръждясал, покрит с плесен нужник и разложен плъх на пода. Отстъпих отвратена и съзрях и още една стая в стената отсреща, която не бях успяла да видя, защото вратата й бе затворена, въпреки че резето не беше спуснато. Побутнах я с върха на обувката си и чух удар. Бе се блъснала в нещо отзад, което й попречи да се отвори. Натиснах със свободната си ръка, но не поддаде, така че нямаше какво друго да направя, освен да надникна през процепа.
Ужасът превърна светлината на фенера ми в театрален прожектор, движен от някакъв луд.
Не извиках, или поне не помнех да съм го направила, но и не зная колко време съм останала така, вдървена, да съзерцавам онова, което се разкри пред очите ми, и да се опитвам да го възприема. Както винаги ми се случваше, когато се хвърлях надолу с главата в ледената вода на басейна от паника, не успях да осмисля нищо от това, което ме заобикаляше, и себе си сред него: от личността ми остана само организъм, а онова, което всъщност бях, се разтвори в гледката пред очите ми.
В действителност тази стаичка не беше с нищо по-специална от останалите. Нещо като дрехи, метнати в единия ъгъл, мухлясали дървении и влага. Разликата бе в тавана.
Ставаше дума за четири кукли, обесени на гредите с въже. Три от тях бяха плешиви, без ръце, мръсни и голи. Четвъртата бе голяма, в естествен ръст, и именно тя пречеше на вратата да се отвори докрай. Също бе гола, но не й липсваха крайници, и изпъкналите й очи изразяваха много повече страдание, отколкото тези на останалите. Люлееше се и лесно, и тежко, в краката й имаше обърнато столче и оставени елегантни мъжки дрехи.
Бе Алварес.
— Не е идвал на работа през цялата сутрин — ми обясни Мигел, когато му се обадих за втори път тази нощ. Спокойният му глас изпълваше купето на колата, докато с максимална бързина се връщах към града. — Отначало си мислеха, че пътува, но нито в Министерството, нито вкъщи знаеха нещо за това… По обяд официално обявиха изчезването му… И сега казваш, че си видяла колата му?
— Да, на излизане от… тунела. Има малко прозорче, кое то гледа към кулата. Там е паркирал и затова не съм го забелязала на отиване.
— Да. — Мигел правеше паузи, като че ли си водеше бележки. — Сигурно е било ужасно, когато си го видяла, господи. Съжалявам.
— Не беше особено приятна гледка. — Хапех устни, докато задминавах останалите на магистралата, които изглеждаха неподвижни. — Мигел, убеден ли си, че не знаеш нищо за този тунел в подземието?
— Нищичко. Колкото и ти самата. Помниш, че се подвизавахме на това място заедно с тебе, нали? Освен това съм изчел много внимателно онова с малките букви отдолу за класифицираната информация…
Не разполагах с прекалено търпение в момента, за да изслушам докрай тая лекция по акуратност, но се опитах да се овладея.
— Помня, помня и всички останали приказки. Питам се какво беше…
— Не знам. До края ли стигна? Пипала ли си нещо…? Мисля, че там има вече цяла армия светулки с бронирани жилетки на оглед.
— Не, не съм пипала нищо… Очевидно Алварес го е знаел това място.
— Очевидно — повтори Мигел и зашушука. — Ясно ти е, че ще искат да говорят с тебе. Имам поне дузина пропуснати повиквания и още пет чакащи. Две от тях са на Падиля… Звъни ми от два различни телефона, за всеки случай — добави и все пак успя да подхвърли кратка шегичка, която ме накара да се усмихна. — Виж… Наистина ли посети подземието… единствено за размисъл?
Бях му казала това с цел да избегна евентуални обяснения за Дженс. Дори и да беше наясно, че Дженс е жив, надали и че аз съм ходила при него. Изобщо никак не ми беше до изповеди в момента. Така че още веднъж повторих версията, че съм особено изнервена заради изчезването на Вера и че съм имала нужда от малко размисъл, и то точно на онова място, където съм станала това, което съм. Обаче внезапно ми мина през ума, че въпросът на Мигел може да съдържа друг подтекст.
— Слушай, това с Алварес ще мине за самоубийство, нали? — казах, докато стоях пред първия светофар на влизане в Мадрид. Ушите ми бучаха.
— Естествено. — Стори ми се, че Мигел е изненадан от моята увереност в противното. — Като се обадих на Падиля, за да го информирам, ми съобщи, че са намерили прощално писмо в кабинета му… И в интерес на истината, това се очакваше, напоследък в работата никак не му вървеше. Убеден съм, че е избрал подземието, за да го направи на изолирано място…
„О, глупако! Не му е вървяло… Изобщо не го интересуваше какво ни е положението на нас, редовите агенти, нито пък…“, помислих си, до известна степен бясна, и си спомних последния път, преди две седмици, когато го уведомих за оставката си. Всъщност ми беше мъчно за него (за това ужасено лице, сякаш се беше бесил в продължение на часове), но не чак толкова.
Имаше някои стъписващи подробности. Исках да ги коментирам с Мигел.
— Тия манекени, предварително подготвени по „Мяра за мяра“… Малко е странно. Напомням ти, че Алварес нямаше никакво понятие от нашата работа…
— Напоследък бил прочел някои неща за псиноми и маски. Падиля ми го каза.
— Само че защо е вързал останалите кукли за тавана…? Толкова приличаха на… — Замълчах, защото ми беше ясно, че си дава сметка какво искам да кажа.
Ренар.
— Разбирам какво намекваш, за бога — прошепна Мигел. — Напомням ти обаче, че Ренар е мъртъв.
— Знам, но защо Алварес е направил едва ли не същото като него?
— Ами направил е това, което е направил, понеже е откачил, не е ли така? — каза Мигел. — Вероятно си е имал причини, въпреки че никога няма да ги узнаем… Господи, трябва да затварям, защото Падиля ще ми прати оперативните да ми изкъртят вратата.
— Добре. Опитай се да спреш лавината, поне тая сутрин. Аз съм изтощена. Не искам да разговарям с никого повече… Утре сутринта ще приказвам с Падиля, по своя инициатива обещавам. И ще подготвя доклад.
— Няма проблем. Поне се надявам. — Чух в слушалката смях. — Стана почти единайсет. Ще им кажа, че искаш да поспиш и че ще им отговаряш на въпросите утре сутринта. Най-важното е да си починеш… Първо Вера, сега това… Трябва малко да се съвземеш, господи…
„Трябва ми не да се съвзема, а вече да съм го хванала“, помислих си. Само че нищо подобно на Воайора не ме посети в това подземие. Чувствах се виновна, че бях обърнала такова сериозно внимание на един стар откаченяк. „Или ми трябва просто компания?“ И още докато влизах в моята уличка и се спусках към паркинга, си се представих легнала в празното легло, дето ме очакваше, това студено гнездо, което приютяваше моето безсъние. И ми се прииска да се обадя на Мигел, бях готова да го моля да дойде. Но знаех, че е невъзможно. Той трябваше да задържи атаката от мое име поне до утре сутринта.
— Обичам те, не го забравяй — прошепна и прекъснахме връзката.
— Обичам те — извиках високо, въпреки буцата, заседнала на гърлото ми. — Обичам те, обичам те…
Паркирах, загасих двигателя, но не слязох от колата.
Мислех за Мигел, за Вера, за моя провал като ченге под прикритие, за Дженс и за оня тунел, в дъното на който Алварес, какъвто и да е бил, бе решил да сложи край на собствения си провал. Но най-вече за Мигел, за желанието си да намеря утеха в топлината на неговото присъствие.
Секунди по-късно, когато успях да се съвзема, Диана Бланко се възправи наново в собственото ми съзнание и ми разпореди: „Изтощена си, глупачке, заминавай в леглото. Утре всичко ще ти изглежда различно.“
Подчиних се и излязох от колата. По средата на пътя през препълнения паркинг се сетих, че съм забравила сака на задната седалка, обърнах се и почти се сблъсках с детето, което ме следваше. Бе облечено с виолетово яке, особено привличащо погледа, лицето попадаше в сянката на козирката на бейзболната му шапка, изпод която се спускаха дълги коси до раменете. Това безбожно красиво личице, вдигнато към мен, отстоеше на сантиметри от моето.
— Знаеш ли какво си ти — ми каза напълно спокойно.
В тоя миг нещо падна пред лицето ми с непреодолима сила, все едно завеса се спусна пред очите ми.