Стръв

22

Мрак.

И два снопа светлина го разсякоха.

По това време на нощта, и то в четвъртък, северната магистрала почти винаги е празна.

Дълбоката седалка, автоматичното управление, лекият волан, мелодията на саксофона се носеше тихо и кадифено галеше ухото: всичко помагаше на човек да се отпусне. Бордовият компютър от време на време примигваше, за да покаже, че наоколо няма трафик.

Наближаваше отклонението към подножието на планината и старата ловна хижа. Половин час, не повече.

Светлините на таблото осветяваха лицето на мъжа в синьо. Забелязваха се следи от умора, клепачите му бяха подути, но, общо взето, изглеждаше добре. От време на време някоя кола го задминаваше и фаровете й като светлинна завеса минаваха през него, примигваше и отново мрак.

Нямаше защо да бърза.

Детето бе на съседната седалка, необичайно притихнало. Мъжът хвърли поглед натам, към вдигнатата нагоре брадичка и главата, отметната назад, така че козирката на шапката скриваше част от лицето му. Леките подрусвания на мерцедеса клатушкаха тялото му, препасано с колана като кукла. И това не му хареса.

— Ей, помощника — каза с усмивка.

Момчето прокара крайчеца на червения си език по устните, сякаш ги опипа. Козирката се обърна отново към шофьора. В тоя момент някаква кола го задмина и сънливите му очи запримигаха от светлината.

— Недей да заспиваш, момче. Уморен ли си?

Въпросът беше неуместен, но мъжът съзнаваше, че на детето нещата трябваше да се казват ясно, защото за малкия и очевидното костваше усилия.

— Малко. — Неувереният отговор бе последван от прозявка.

— Добре, спи. Ще те събудя, като стигнем.

Всъщност го дразнеше, че момчето задремва, въпреки че му съчувстваше. Последните шест часа бяха напрегнати. Самият той бе изтощен.

— Още много ли има? — попита детето.

— И аз искам да стигнем, Пабло, колкото се може по-скоро.

— Само питам.

Мъжът въздъхна, след като реши, че да се ядосва е безсмислено.

— Горе-долу половин час… Не ми се ще да карам бързо, пълно е с полиция… И движението… — добави с усмивка, като забеляза, че детето го наблюдава. — Не искаш да ни глобяват, нали? Защо не си махнеш якето? Като излезеш навън, ще ти е студено…

— Добре ми е.

— Само питам. — И се изсмя кратко.

— И защо има толкова много полиция?

— Отде да знам. Няма значение.

Лъжеше, разбира се. По празния път на няколко пъти бе забелязал не само пътна полиция, но и коли на жандармерията, които го задминаваха без сирени, без запалени буркани, сякаш нарочно, за да не правят впечатление. „Спокойно, преди всичко не бива да се привлича вниманието. Следи внимателно таблото, да не те спрат заради изгоряла крушка например“, си повтаряше. Дори и още в града бе забелязал патрулни коли, които дебнеха паркирани или се движеха. Предположи, че търсят нещо определено.

И за да станат нещата още по-сложни, както обикновено се случва, на излизане от Мадрид се наложи да спре, защото на момчето му се пикаеше, а и бе забравил да зареди с някои необходими неща багажника на мощния си мерцедес. Сети се за една бензиностанция, стопанисвана от филипинци, знаеше я, имаха и магазин за хранителни стоки. Защото вкъщи нямаха нищо за вечеря. Докато си наливаше бензин, видя още две полицейски патрулки, паркирани на изхода, пълни с хора. Стори му се, че го изгледаха необичайно подозрително. После, вътре в супермаркета, докато избираше опаковани сандвичи, пържени картофи, шоколадчета, разхладителни напитки за Пабло и бира за себе си, му направи впечатление, че малкото клиенти, включително и някаква дрогирана проститутка с воднисти очи, го наблюдаваха по един и същи недоверчив начин. Ето го! Ето го!, като че ли си мислеха. Беше наясно, че както бе гладен и уморен, не беше трудно да му минат именно такива неща през ум, но въпреки това ръката му потръпна, докато държеше банкнотите, за да плати в брой покупките и бензина.

Монотонното шосе след това разсея безпокойството му. И сега се чувстваше прекрасно и даже замисляше да хапне нещо още преди да пристигне, когато детето попита:

— Утре не съм на училище, нали?

— Не, утре не. Аз ще отида до офиса към десет, но веднага ще се върна. И искам малко да поучиш, докато ме няма.

— Нямам никакви домашни.

Мъжът изгледа детето, бе се изтегнало разкрачено на седалката като счупена играчка, с дългите кичури до рамене те и коженото, ярковиолетово яке, което му беше голямо.

— По математика и испански — добави мъжът. — Дробите и глаголите. Вече имаш домашно. И после можеш да си играеш горе. А и за малко да слезеш долу.

— Какво мога да й направя?

Бе наясно, че детето предварително знаеше отговора на тоя въпрос, и не мина незабелязано нарочното внимание, с което го зададе. В неговия случай то означаваше началото на раздразнение. Реши обаче да не се задълбочава и отвърна кротко:

— Никакво рязане, удари по главата и пускане на машини, докато не се прибера… Това е първият ден, ясно ти е… Виж какво, Пабло, писна ли ти?

Момчето не отговори. И тогава каза:

— Знам, че тоя път изборът ни е малко по-различен, но ти продължаваш да си моят помощник, нали, и аз ти обещавам, че много ще внимавам, много…

— Тя не ти харесва — каза детето, сякаш констатираше нещо толкова очевидно, колкото нощната тъмнина, сред която се виеше пътят.

Мъжът за миг се умълча.

— Прав си, но не кой знае колко — призна си накрая и усети устата си пресъхнала.

— Нито пък на мене.

Бе плашещо това, че хлапето на тази възраст попадна в десетката, не че тя не беше привлекателна, съвсем не, а че не отговаряше на вкуса му. Беше опасно. Девойка с джинси, яке като на просякиня и толкова доволна от себе си. Такава, дето не си заслужаваше да се обърнеш след нея на улицата…

Много странно.

Взе завоя малко по-бързо от необходимото и се наложи да вдигне крак от газта. Дланите на ръцете му бяха изпотени и косата му залепнала на челото.

Не проумяваше какви бяха всъщност истинските мотиви за тоя избор. Четеше всичко по въпроса, и то от години. Знаеше, че съществуваха и начини да се почувстваш задължен да предпочетеш дори и онова, което те отблъсква. Или по-точно казано, да го избереш именно защото те отблъсква. Спомни си, че една от тия техники бе описана в „Хамлет“ и се наричаше „маската на Изложението“. Цяла постановка, за да бъде пленено едно съзнание, за да му бъдат щракнати белезниците, капан. Дори ще ти се предложат и най-ненавистните сцени, именно поради което няма да си в състояние да откажеш да присъстваш. Туй се казва да ловиш на стръв лъжлива истински шаран.

Трябва да се премисли, наистина. Нужно е нещата да се изяснят. Ще я разпита, разбира се. Много предпазливо, както се пипа течен експлозив, на всяка цена предизвикателството трябваше да се посрещне, ставаше дума да спаси собствената си идентичност и свободата на тоя черен вихър, какъвто представляваше самият той.

И най-неочаквано му се стори, че върви пипнешком насред тъмнината, че е изгубен и не знае къде се намира. Въздъхна дълбоко, вслуша се в саксофона и това усещане безследно изчезна. Отдаде го на умората. „Спокойно… Сред мрака е тя, този, който е загубил всичко е тя, тя е, която ще крещи… Хайде да й дадем един подходящ…“

— Какво? — долетя откъм детето.

— Какво какво? — погледна го стреснат.

— Чух те да си говориш, татко.

Сети се, че е изпуснал нещо гласно, и се разсмя. Това го накара да се почувства отново зле, като виновен пред малкия.

— Каза, че ще й дадем един подходящ ритник в задника… — изпя момчето. И после, още по-високо, добави: — Че ще й дадем един подходящ ритник в задника на тая курва.

— Дали не е от ония… капани? — Детето произнесе това по такъв своеобразен начин, с всички страхове и колебания, които мъжът му бе внушил във връзка с тая дума, че реши да го окуражи и му отвърна обнадеждаващо:

— Бъди сигурен, Пабло, че дори и да е, скоро ще си даде сметка, че и ние също сме два здрави капана, от които трудно можеш да се отървеш… — Мониторът на таблото внезапно се оживи и бяла светкавица освети лицето му — Майната му.

— Какво става?

Мъжът не отговори, между другото и защото не знаеше какво: появиха се мигащи светлини на по-малко от километър напред, според компютъра беше задръстване. А можеше да бъде всичко.

Докато убиваше скоростта, се надяваше да е обикновена катастрофа.

Мрак.

И вътре, и вън.

Не само не виждах нищо, все едно очите ми не служеха за нищо.

Сън ли е? Не бях сигурна.

Допреди малко се намирах върху нещо като носилка. Виждах над себе си светлини като в операционна зала, долавях тиха музика от саксофон и едно бръмчене сякаш от мотор, което без съмнение идваше от някакъв медицински апарат. Човека кон се бе навел над мен и се готвеше да ме оперира. Беше сложил парче гума в устата ми, което ми позволяваше единствено да дишам. Ръцете и краката ми бяха вързани. За да възпроизведа някаква маска (Изложение, по техниката на Бауман), успявах само да си извъртя главата и тогава, на съседната носилка до моята, виждах голото и сгърчено тяло на Алварес с очи като чужди парчета, набити с чук в орбитите му, и с издут език като на настъпена жаба. Човека кон го съзерцаваше с удоволствие, целият омазан с кръв и в ръката с нож.

Сега ще се посмеем, девочка.

В тоя миг музиката спря, спря и шумът на мотора, угаснаха светлините. Всичко потъна в гъст и тежък мрак.

Опитах се да дишам с отворена уста, но въздух нямаше, което ме ужаси, а през носа си успях да вдъхна остър розов аромат. Всъщност той идеше от онова дълго парче гума, което, като предъвквах, миришеше на рози. Не бе чак толкова трагично, само че аз желаех просто да дишам.

И изведнъж проумях, че това не е никакъв сън, не бях в състояние да се движа, да говоря, да виждам и се задушавах. Тия неща наведнъж означаваха „паника“, но по време на моето обучение бях научена, че всяко нещо трябва да се разглежда само за себе си, без към това, в никакъв случай, да бъде прибавян какъвто и да било страх.

В началото липсата на въздух не беше толкова ужасна. Дишах ли през носа, без да се опитвам да вдишвам през устата, успявах да се справя, колкото да не се задуша. Носът бе едно от малкото неща, които при мен работеха както трябва. Другото бяха ушите ми: онова, което чувах, бе все едно някой беше отворил прозорец към улицата, но шумът идваше приглушен, сякаш бях увита в памук. Преминаваха автомобили. Гласове. Рязък глас на военен:

— Ако обичате… на колата и вашите… моля?

Не се насилвах да разгадавам какво се случва наоколо: това щеше да стане рано или късно. Единственото, което щях да постигна, дори и да успеех, бе излишно да се натоваря. Вместо това се напънах да проумея отвътре навън положението си в дълбочина. „Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка — цитираше Дженс — и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори: спомни си Хамлет, Хамлет и винаги Хамлет.“

Бях жива, наистина, но в тоя начин на съществуване нямаше нищо за завиждане. Бях легнала настрани върху някаква твърда повърхност с ръце, извити назад, и завързани на гърба китки с нещо като гума, което стигаше до краката ми. Когато ги мърдах, а те бяха по-силни от ръцете ми, това ме дърпаше назад и ми причиняваше невероятна болка. На лицето си усещах омотан бинт и нещо като намордник. Това последното беше също от гума, завързано на тила ми, а в устата, по средата, удебелено парче изтласкваше езика ми назад. Можех да го хапя, това и правех. Успявах да стена, но звукът, който издавах, се приглушаваше от широка лепкава лента, която щипеше страните ми. Тя запушваше напълно очите ми и не бе залепваща, а бодлива, кръстосваше се много пъти по главата и надолу стигаше до средата на носа ми.

Бях облечена, без обувки, но с чорапи. Усещах бельото върху себе си, джинсите и блузата върху едното си рамо, което беше по-нагоре, смъкната до средата на другата ръка. Сетих се за тая жълта дреха, която ползвах за Жертвоприношение и Изложение. Бях я облякла поради причина, която в момента не можех да си спомня, всичко ми беше смътно. И някакво платно ме обгръщаше, нещо като смачкан чаршаф.

Само че не беше чаршаф. Движейки главата на всички страни, накъдето можех, срещах същата преграда, която напипвах с пръстите си дори върху пода.

„Сак. Намирах се вътре в сак.“

Това обясняваше липсата на въздух и влудяващата топлина, от която леех пот като река, също и приглушените шумове, стигащи до мен, все едно бях залепила ухо до дебело стъкло: от коли, далечни гласове, подвиквания:

— Движете се, моля!

Отново нетърпящият възражение глас отпреди малко, по-наблизо:

— Можете ли да отворите… багажника…?

И друг, по-кротък и още по-наблизо:

— Какво се е случило, сержант?

— Нищо… проверка, господине. Отворете…

Опитах се да се съсредоточа, въпреки че вече бях замаяна и думите ми се губеха като вода, изтичаща между пръстите:

— Вижте, синът ми… имаше… рожден ден и го водя… Но се почувства зле… Дали ще можем… да продължим нататък… Не се знае какво му е…

— Няма да се бавим. Багажникът, моля.

Какво се случи с мен? И как стана така да съм тук в това положение? Образи на манекени и обесени кукли се щураха из нещастната ми глава като въртележка. Явно са ме дрогирали. Дъх на рози. Начо Пуентес, един от профайлърите, ми бе казвал, че има такъв опиат, който…

И тогава кроткият глас добави нещо като: „Сега се връщам… Спокойно, хлапенце…“, а другият, също наблизо, му отвърна:

— Добре. — Детски, остър, без да влага нищо, като на лош актьор, каквито обикновено са децата, когато преиграват.

Дете. Кичури изпод бейзболната шапка. Виолетовото яке. Красивото личице.

И отведнъж ми стана ясно.

Причакали са ме на паркинга. Детето ми е отвлякло вниманието, докато той е покрил носа и лицето ми с нещо…

От нерви стомахът ме присви и с ужас си помислих, че може да повърна и ще се удавя в собствената си… Единственото, което ми се полагаше да направя, бе да се съсредоточа и да продължа да разсъждавам. „Не спирай да мислиш. Който престане да си задава въпроси, моментално попада в примката на страха“, ни казваше Дженс. Хамлет, Хамлет, винаги Хамлет, и при всички случаи мисли, мисли, мисли!

Какво става с мен? Къде съм? Допреди малко се чуваше шумът от мотор, вероятно на кола. „Водят ме някъде.“ Но бяхме спрели. Защо?

Нещо, което не очаквах, което изкънтя като изстрел в главата ми. Ламаринен капак, отвори се съвсем наблизо. „Багажникът. Аз съм в сак, сложен в багажника на колата му. Защо го отваря?“

Спомних си онова, което преди малко чух: Какво се е случило, сержант? Нищо… проверка.

Разбрах. Проверяваха наслуки. Полицията спираше всяка десета кола на определено място от магистралата, преглеждаха багажниците с джобен скенер. Вероятно това бе една от мерките, взети от Падиля след изчезването на Вера. Опитах се да предвидя какво щеше да се случи нататък. Щяха да попаднат на подозрителен сак. Даже нямаше да поискат да бъде отворен. Скенерът щеше да ме открие. И щяха да го арестуват.

По тая схема оставаха не повече от пет секунди до края.

Само че се случваше нещо странно.

Сакът трябваше вече да е отворен и вътрешността му да е пред очите на полицията. Чувах съвсем ясно автомобилите, които нарядко преминаваха, та дори писукането на онова, което вероятно бе скенерът. И защо проверяващият не правеше нищо? Опитах се да изстена, но се получи само едно слабо гъргорене. И заговориха отново:

— Какво има в тия кутии?

— О, резервни части за градински машинки. Искам да свърша малко работа в края на седмицата.

— Отворете една.

— Разбира се. — Чаткане на металически предмети току до главата ми, думи, които не дочувах. — … хоби. Моля ви, сержант. Свършихме ли? На детето му е зле…

„Кутии“, стараех се да мисля бързо. Знаех, че не се намирам в кутия, а в нещо меко. Или може би е скрил сака отзад? Или да, или не. Без съмнение работата е предварително подготвена: става дума за голяма кола, чийто багажник е нарочно пригоден с преграда между кутиите и мен. И полицаят гледаше в някакво двойно дъно. В една кутия с резервни части лесно можеше да бъде скрит електронен деформатор. Естествено, той бе предвидил и това.

Много хитър номер, с една-единствена грешка.

И тази грешка бях аз.

На детето му е зле. Долових безпокойството в тоя глас. „Детето не е зле, ти си тоя, който е зле, приятелче. Съмняваш се, че ефектът от опиатите е преминал и може да вдигна шум, нали?“

Продължаваше да ми липсва въздух, всичко ме болеше, до корените на космите, и малко да се мръднех, ми се приискваше да умра и почваше да ми се повръща, но ми беше ясно, че ако се опитвах да се движа, щяха да се случат доста неприятни неща, само ако побутнех тоя сак с ръце или крака, или пък още по-добре, ако се помъчех да се извъртя някак си. Пространството, в което се помещавах, беше прекалено тясно и най-малкият опит за движение от моя страна щеше да предизвика обрат в нещата.

Полицаят отново взе думата:

— Като се чувства зле това дете, заведете го на лекар… — Може и да стане, но първо трябва да ме пуснете да тръгна…

Реших да мръдна наляво. Въпреки че нямаше да успея да бутна преградата, щях да предизвикам шум и полицията можеше да ме открие. Оставаше ми прекалено малко време до приключването на проверката. Поех колкото се можеше повече въздух и се подготвих. Направих кратка равносметка на всичко, което се бе случило до тоя момент.

— Приключихте ли, сержант?

„Три… две…“ И изведнъж престанах.

Помислих за нещо друго.

Запитах се какво ли щеше да се случи, ако го арестуват сега. „Съд… Присъда… Десет години, петнайсет…?“ Запитах се колко ли време щеше да мине, преди да постановят намаляване на срока за добро поведение или докато безпаметното правосъдие забрави отрязаната глава на Аида Домингес и остатъците от нещастните му жертви и демонстрира милост към нещастния виновник. Наред с това, че можеше и да не бъде арестуван. Защото това бе един престъпник по рождение, точно толкова добър в своята работа, колкото и аз в моята. Не беше невъзможно да се качи в колата и да избяга още преди полицаите да се осъзнаят и да реагират. И дори и да го застигнеха половин час по-късно, какво щеше да стане със сестра ми?

Да вдигам ли шум? Или да не вдигам? Хамлетовско съмнение.

— Добре, добре — отговори гласът, — можете да тръгвате, благодаря.

— Аз също.

„Значи, продължаваме…

Страшен трясък, сякаш захлупиха гроба ми със стоманена плоча.

… по моя начин.“

Най-накрая, за свое облекчение, захлопна багажника, но без да подозира — и за мое. Почти се усмихнах изпод намордника. „Завинаги заедно, ти и аз.“ Нямаше да го изпусна, сега беше мой. О, разбира се, че нямаше да ми избяга. „Не съм дошла, за да те пращам в затвора, курвенско изчадие, а за да те смачкам.“

Колата потрепери, тръгвахме отново. Бях замаяна, гладна, почти задушена, разпаднала се от болки, исках колкото може по-бързо да свърши това мъчение, но и бях сигурна, че съвсем скоро ще пристигнем някъде, където и да е. „Няма да ме убие по пътя. Сигурно вече сме наблизо.“

И се запитах, даваше ли си сметка какво му се пише, като останем двамата с него?

23

Ето че пристигнахме. Всяко нещо, разбира се, си има край. Клатушкането спря. Някоя от вратите се отвори. След нея и друга.

Но се забавиха да дойдат за мен и надеждата ми да бъда освободена премина в отчаяние. Все едно бях принудена да играя класически балет във вана: трябваше да овладея всичките си болки. Ако се опитвах да изпъна колене, гръбнакът ме пронизваше. Когато усещах, че припадам от болка, жаждата ме връщаше в съзнание. За да не мисля за нея, изобретих да вдишвам по съвсем малко въздух, което ме принуждаваше да стоя съвършено неподвижно и пестеливо да го изразходвам. Ала после пак отпусках коленете си и всичко почваше да се върти отново в порочен кръг. Дженс казваше: „Понякога ще се наложи да се преструвате, че сте ужасно зле, но не се безпокойте за успеха, защото наистина ще е така.“

И след като мина цяла вечност, се разнесоха познатите ми шумове: багажникът, кутиите… Нещо издърпа сака и се усетих натоварена в нечии ръце. Не говореха, нито той, нито детето, но чувах пъшкането им. Носеше ме както младоженец булката в сватбената нощ. Дездемона, да тръгваме! За ласки… оставен ни е, мила, само час. Отпразнувах тоя миг с мърморене изпод намордника. Почувствах се във въздуха, после притисната към гърдите му като пепелянка и това зареди батериите ми, жертвата внасяше в дома си отровата, която щеше да го свърши. „Носи ме, носи ме и не ме изпускай…“

Остави ме, но много внимателно. Естествено, излязоха ми свитки и докато го правеше, изпохапах намордника от болка като бясно куче.

Чух гласа му:

— Пабло, отвори вратата.

Не смятах, че се намирам пред входната врата на къщата. Подът беше абсолютно равен и отекваше ехо като в празно помещение. Вероятно бе гараж. Замислих се за името: Пабло. Повторих го няколко пъти като мантра: Пабло, Пабло. Името на детето. „Загадката“, както го нарече Дженс. Какво бе това, какъв беше тоя Пабло? Бе важно да се разбере, защото очевидно на него маските не можеха да му подействат.

И в тоя миг сякаш се родих наново: цип, разтърсване, сакът се разтвори и се свлече надолу. Най-после благословеният свеж въздух. Само че направих всичко възможно да се овладея. По време на страданието моментът, когато проявяваш най-голяма слабост, е мигът на облекчението. Садистите го знаят добре и се възползват от това, точно тогава да ти набият още повече обръчите… Така че продължих да се гърча и да вия върху ледения под, демонстрирайки обичайното отчаяние и кошмар на ужасено момиче, изпаднало в подобно положение, което толкова много се харесва на копелетата.

— Дръж оттука, Пабло.

Измъкнаха главата ми. Останалата част се показа след ново теглене. Чух разгъване на полиетиленово фолио и затваряща се метална врата. Отблясък светлина минаваше от долния край на бинта през лицето ми, но аз не можех да видя по-далече от носа си, в най-добрия случай. Чух изсвистяване и още преди да разбера, нещо сряза каучуковата лента между китките и краката ми.

Не последва облекчение, а най-острата болка, която бях изпитала от началото досега. Дивашкото изпъване в сухожилията бе като мъчение на оня средновековен уред, дето са разтягали нагоре и надолу телата на жертвите, изкрещях или поне се опитах, защото се получи нещо като животинско мучене. Ново рязане и глезените ми се отделиха един от друг. Усетих два пръста да притискат лявата ми китка и погрешно реших, че ще последва освобождаването на ръцете ми. Но очевидно беше единствено за да се увери, че са здраво вързани. „Иска да е сигурен, че съм добре, че не се нуждая от належаща помощ“, помислих си. Опипа пулса ми, хвана ръката ми и ме издърпа. Опита се да ме изправи, само че, кавалере мой, краката ми бяха като протези, току-що монтирани на таза.

Последва смяна в стратегията: ръката пусна моята и хвана кичур от косата ми. Вдигна ме нагоре за косите. Лепенката върху устата се изду от виковете ми. Помъчих се напосоки да се хвана за нещо, оказаха се краката му, тялото ми се тресеше като от електричество и ме лазеха тръпки. Отново дърпане и тръгнах, препъвайки се. Когато чичо Хавиер получи удар и остана парализиран, ми казваше, че най-лошото нещо е да усещаш колко са ненужни краката ти, като не можеш да си служиш с тях, „част от тялото, която единствено ти пречи“. Аз не бях вдървена като него, но все едно, че сега се учех да ходя. Политвах на една или друга страна, коленете ми се огъваха, изправях се наново и всичкото това едновременно, като в някаква комедия. Най-после движенията полека-лека започнаха да се координират и скубането попрестана.

— Мръдни се, момче, да мина.

Влязохме. Разбрах го по промяната на светлината, която успяваше да проникне през превръзката. И това ме спаси да си навехна крака, предусетих стълбата, преди да стъпя на нея. „Към мазето, разбира се. Води ме към подземието.“ Никак не ме жалеше. Не ми даваше да си отдъхна, блъскаше ме надолу непрекъснато, както бях наведена, с вързани очи и ръце на гърба. Не го интересуваше, че ще се нараня или че ще си счупя нещо. Като всеки представител на Жертвоприношение, желаеше самата аз да контролирам целостта си.

На последното стъпало, където очевидно имаше малка площадка и стълбите правеха завой, изгубих равновесие и усетих ръка да ме улавя през кръста. Така че въпреки всичко не му беше напълно безразлично. Но в следващия миг отново бях захвърлена на случайността.

Още по-остър студ и миризма на лекарства — това бе първото ми впечатление от подземния етаж. И второто — болезнен удар на дясното ми бедро в нещо металическо, като маса. Подскочих и завих от болка, усетих сълзи и се напишках. За което бях възнаградена с ново силно дърпане, но малко след това застанахме на място. Очевидно част от техниката, с която показваше какъв мъж е и властта, дето упражняваше над мен, бе да ме кара да върша всичко, без да ми говори. В момента например очевидно искаше да коленича. Издърпване, блъсване и коленичих. Опипах някаква стена с ръце и крака. Металическа скоба изщрака около потния ми врат и зад гърба си чух заключващия механизъм. Не можех да седна, не можех да се изправя, това ме потисна, защото знаех какво е да стоиш на колене часове наред.

Отново опипа пулса ми, тоя път на гърлото. И долният край на превръзката се повдигна. Пръстът му изглеждаше като червей под лявото ми око. Различих острие и превръзката се разкъса отдолу нагоре.

Останах заслепена от внезапно изригналата белота в насълзените ми очи и лицето на мъжа, който се наведе към мен, ставаше все по-ясно и по-ясно.

Той.

— Здрасти — каза.

Не може да се сравни с нищо усещането при срещата с чудовището.

Не говоря за снимките, които полицията предоставя на телевизионните канали, за да ни внушава колко гадни са лошите или че изглеждат като всички останали нормални хора, и да ги видиш наяве, сред собствения им свят, между вещите им, на сантиметри от лицето си.

Това ми се е случвало неведнъж и колкото и да са били различни, има едно нещо, което ги обединява. То е също толкова очевидно, колкото и устите, очите и носовете им. И нито един актьор в нито един филм за психопати не е успявал да го пресътвори, защото не е възможно да се имитира.

Става дума за следното: чудовището никога не те забелязва.

Може да те гледа или не, да мълчи пред тебе или не, да те ненавижда или да се интересува от теб, да се смее на шегите ти и дори да плаче заедно с тебе. Без значение какво върши или накъде е отправил погледа си, никога не те забелязва. И когато за първи път се озовеш очи в очи с чудовище, това е първото, което ти прави впечатление. За чудовището си невидим.

Не зная каква е причината. Не съм учен. Според Дженс е така, защото са отдадени докрай на собствения си псином. Живеят вътре в себе си. Все едно очите им са поставени наобратно, черните зеници са обърнати навътре към мозъците им, към мрачното съдържание на белите им черепи. Отнася се за нещо особено странно и аз се вцепенявам винаги, когато ставам свидетел на това, защото наивно вярвам, че всеки, които е носител на лице и те гледа, говори и се усмихва, е човешко същество.

Само че има и изключения.

Взрях се в лицето му най-много за секунда и го познах. Беше той. Останалото са банални подробности. Около четирийсетгодишен, масивно телосложение, ъгловато лице, тънки устни, тъмнокестенява коса. Можеше да бъде стар почитател на рока или университетски професор, от тия, дето подсвиркват на студентките. Беше облечен в черна риза, черни панталони и кафяви обувки. Носеше по един пръстен на палеца и безименния пръст на лявата си ръка.

Пукаше ми как изглежда, беше Воайора.

Долових желанието му. Ужасното желание, което таеше към мен. Беше сравнимо единствено с моето да го размажа.

Двамата, жадни един за друг, стояхме и се гледахме.

След като ми каза „здрасти“, вдигна ръка и изтръгна лепенката, поставена на устата ми. После пъхна между гумения намордник и бузата ми ножа, наострен от двете страни, и го сряза. Почувствах електрошок. Доближи стоманата току до лицето ми, но без да го докосва, натисна, усетих въздухът да се размества, каучукът изсъска и се свлече.

Устата ми бе суха, не излезе никаква слюнка. Устните ми бяха напукани, пресъхнали и езикът залепен за небцето. Изстенах и се закашлях. Видях пластмасова бутилка да се накланя пред очите ми и пих жадно, водата се разля върху брадата и джинсите ми. Беше толкова студена и чиста, че съприкосновението с нея бе все едно да целунеш за първи път мъжа, за когото мечтаеш. Но докато пиех, забих ноктите на ръцете си, вързани отзад, в стената зад гърба ми, та да ме заболи. „Никога не позволявай да те манипулират — ако се опитват да ти доставят удоволствие, направи възможното да се почувстваш неприятно“ ни съветваше Дженс.

Щом шишето се изпразни, Воайора го отдръпна и се усмихна.

— Кой сте… вие? — изскимтях съгласно ролята си на жертва.

— Е, вече знаеш. — Махна с ръката с пръстените. И аз знам коя си ти. Да не губим време. Какво се опита да ми направиш, искам да знам какво е то?

Погледнах го през кичур коса. Воайора го отмахна почти нежно, докато с другата си ръка бръкна в джоба и ми показа личната си карта. Уплаших се.

— Казвам се Хуан Леман Годой, а компанията, която управлявам, се нарича Az-Sec. Имам само трийсет служители, но ние сме охранителна компания, лидер от второ ниво в Европа. Знаеш ли какво означава това? Ще ти обясня. Създаваме софтуер за информационна сигурност. Работим и с частни, и с публични институции, между тях са испанската полиция и Европол. Не искам да кажа, че контролирам секретната документация, а че аз я правя. Знам предостатъчно за ченгетата под прикритие, не знам само коя точно си ти. Знам също така, че си специално подготвена за мен. — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка. — Дошла си да помогнеш на своите колежки? Живи са, долу, вързани за „струга“.

Кимна към една затворена врата в другия край на помещението до стълбите. Изражението ми остана непроменено, макар че усетих стомахът ми да се вледенява.

— Предполагам ти е известно какво върши тази машина продължи Воайора. — Представяш ли си ги как изглеждат? Сега съм добавил нови възможности. — Вдигна ръка, сякаш показваше къщата си пред гости. — Ето тази малка камера, дето мига, това е датчик за поведение. Има още една на лавицата. Не вярваш ли? Записват те. Стигнал съм до заключението, че са необходими няколко квантови компютъра, свързани в мрежа, за разчленяване на маската на едно ченге, но не разполагам с такива. Обаче съм хакнал системата на Центъра по криминална психология, от години работя по това. Така че го ползвам, все едно е мой. Продължавам, долу има друг компютър, който приема сигнали от датчиците. В момента, в който започнеш да играеш някаква маска, „стругът“ се завърта и… — Събра двата си юмрука пред лицето ми и полека ги раздалечи. — Така, на твоите колежки това ще им се отрази като руски балет, краката им полека-лека ще се разтворят, после още и… Разбираш ли ме?

Не, не му вярвах. Никак. Знаех, че интерпретира собствената си роля, това чудовищата правеха най-добре от всичко, един мним осъден, като мен, и един манипулатор, Яго и половина. Информацията, с която разполагаше, не можеше да послужи за нищо и тия апаратчета нямаше как да бъдат датчици за поведение, защото не бяха нищо повече от видеокамерки, свързани в мрежа.

Въпреки това обаче студ сковаваше вътрешностите ми. Стана ми ясно, че той не се надяваше да му повярвам, желаеше да си поиграе със съмнението ми, да се възползва от него, да го превърне в свой съюзник.

Продължих да го наблюдавам притихнала, само дишайки дълбоко.

— Ти и аз ще се разбираме чудесно — рече. — Изглеждаш ми умно момиче и ще схванеш всичко: казваш ми онова, което ме интересува, и ви убивам веднага. Тебе и твоите момичета долу. Никакви „стругове“, болки и извращения. Просто изстрел в главата. Заклевам се. Полицаите не ми доставят удоволствие, не ми служат за нищо. Но ако не ми отговаряш, ще ви държа колкото се може повече… Месец, два и все на „струга“. Ще ви направя на мармалад. Телата на каша и главите ви по средата. Мога го. Ти избираш.

— Не… не знам доколко ще съм ви… — промърморих, естествено, внимавайки за маската.

— Престани да се преструваш. Кажи ми какво си ми направила.

— Не съм ви правила нищо. Даже не разбирам за какво говорите…

Воайора прехапа езика си и го показа. Изглеждаше отчаян. Улови, но му беше трудно, защото ръцете му бяха потни, една от презрамките на блузата ми, тази, която се бе смъкнала от рамото ми, и я вдигна внимателно точно върху презрамката на сутиена. Изстенах, показах му, че ме е страх. И продължи да говори почти нежно, без да ми обръща внимание.

— Слушай — играеше си с бръснач, — вчера беше сряда, следобед взех сина си от колежа. — Показа момчето, което бе седнало върху една от масите и люлееше краката си, все още опаковано в якето и с шапката, нахлупена върху дългата коса. — Възнамерявах да се прибера вкъщи, ала вместо това започнах да обикалям из града без каквато и да било причина. Не исках да го правя, но и не знаех какво всъщност искам. И тогава те забелязах, най-случайно, или поне така си помислих, вече бе станало тъмно, да влизаш в някаква врата, завих по едно кръгово и за малко не се сблъсках с друга кола. Запомних номера на входа. Смятах, че вече съм те забравил, и реших да хвана твоята приятелка, която идва при теб, бях я проследил при друг случай и знаех къде живее. Като свърших, се върнах в жилището си в Мадрид и въпреки че бях много уморен, включих компютъра и влязох в гражданския регистър. Не те видях сред снимките на собствениците там, но предположих, че квартирата под прикритие е под наем. Прегледах договорите във входа и те намерих. Елена Фуентес. Възраст: двайсет и пет. Професия: телефонистка. От тук на там беше лесно и се добрах до останалото. Спах много лошо. Затворех ли очи, виждах тебе. Бях сигурен, че си шибана примамка, не знаех обаче как си го направила. Как си се докопала до мен, без дори да си се показвала. Само за секунди…

Млъкна за миг, бе на колене, както и аз, на пода. Пространното му изложение ни най-малко не ме интересуваше, то показваше единствено смайващия успех на техниката на Дженс. Онова, което ме ужасяваше обаче, бе фактът, че Вера, все още жива, е вързана долу и че моята маска вероятно бе в състояние да задвижи „струга“. И, естествено, въпреки че не знаеше, че Вера ми е сестра, разчиташе на това да ме притиска. „Говори ли ти, значи те манипулира — казваше Дженс. Това е добре за жертвата, защото между него и нея не съществува на практика нищо друго освен железата му.“ Но доколко можех да рискувам? Така, както стоях пред него на колене с халка на врата, Жертвоприносителят би могъл да си позволи да бъде откровен. „А Вера…“ Пресметнах възможността да осъществя най-бързата маска: не беше изключено някои от тях камерите да не могат да ги уловят, като например тази на Агонията, основаваща се върху способите, с които Яго измъчва останалите персонажи в „Отело“, но можех ли да бъда сигурна?

Воайора явно усети моята главоблъсканица, защото се усмихна и продължи:

— Тая сутрин отидох в подземния паркинг на твоя блок, открих колата ти, поставих датчик за проследяване под задния калник и така можех да те виждам през целия ден на компютъра… Оставаше да те изчакам. Излезе по обед и тръгна по шосето за Естремадура към зоната 9-N, където вече не живее никой. Престоя там през целия следобед. Предположих, че си отишла да се упражняваш, знам, че ползвате изоставени сгради за тая цел. Синът ми и аз оградихме мястото ти за паркиране с бодлива тел, а, Пабло? — Детето кимна с глава. — Бяхме уморени и изнервени и в един момент реших, че цялата нощ ще прекараш навън, но най-накрая точицата на екрана помръдна. Сакът, лепенките и намордникът дойдоха после. Исках пътуването да мине колкото се може по-мъчително за тебе. — Неочаквано вдигна бръснача и го прокара пред лицето ми. Дръпнах се назад. — Сега ще ти кажа какво мисля. Познавам техниката на маските. Не я разбирам напълно, но съм чел много за тях… Е, това не е едно и също, нали? Като да пиеш алкохол или да пушиш опиум. Не ми допадаш, не си от моя тип девойчета… Можеш и да бъдеш привлекателна, ако се облечеш малко по-иначе… само че така никога, никога не бих ти обърнал внимание. Кажи ми какво ми направи. — Започнах да пелтеча, но гласът му, превърнал се в шепот, ме прекъсна. — Знаеш ли, играеш много лошо.

Погледнах го за миг.

Хайде пак, девочка.

И тогава му казах твърдо:

— Нямам и грам идея за какво ми дрънкате.

Воайора въздъхна.

— Колежките ти са все още добре… но може и да пусна „струга“.

— Не знам за какви колежки става дума — отговорих ми по същия начин.

Полека-лека започна да се съгласява, погледна към ъгъла на стаята, прехвърли бръснача от едната си ръка в другата, сви дясната в юмрук, вдигна я и го стовари върху челюстта ми. Но аз го наблюдавах внимателно, успях до известна степен да избегна удара, като извърнах глава, ала, така или иначе, ме заболя. И двамата изкрещяхме. Усетих халката да ме задушава и се опитах да се изпъна нагоре. От края на устата ми потече кръв.

— Добре, пращаш екипа си по дяволите — каза, като разтърка кокалчетата си. Или поне така ми се стори, че казва, защото след удара за миг ушите ми заглъхнаха. — Добре — повтори и се обърна към детето. — Пабло, гладен ли си?

— Да.

— Отивам да извадя нещата от колата. Измий си ръцете. — Отправи се към стълбата и тръгна нагоре.

24

Момчето остана загледано след него дори и когато вече го нямаше.

Пабло.

Огледах го. Синя шапка, виолетово яке, джинси, жълти обувки, кестенява коса, обица на устната. Като пъстро папагалче с изражение на замислен ангел. Скъпи дрехи, самотен живот, прекалено разглезен, затворен в себе си. Предположих, както беше казал Дженс, че е на десет-единайсет години. Кожата на ръцете и лицето му бе болезнено бяла. „Никога не вижда слънце.“ Представих си как животът му минава по мазета, на изкуствено осветление, посветен на… на какво? Потръпнах при мисълта за това, на което бе присъствал или което бе правил.

Реших да го преслушам. Преглътнах малкото слюнка, която успях да събера.

— Моля те… — помолих го. — Помогни ми…

Погледна ме, повторих молбата си, но не се и помръдна, което бе положителен знак. Означаваше, че не ми се изплъзна. В очите му обаче отсъстваше всякаква емоция. Премигна, сякаш две бели камъчета попаднаха насред локва вода, предизвикаха кръгове и после нищо.

За мен бе важно да знам до каква степен то можеше да бъде манипулирано. Не чрез маските, разбира се. Псиномът на децата е много нестабилен и при тях нашият арсенал не работи. Някои маски, като например Унищожението, биха могли донякъде да им подействат, но не можех да поема риска да пробвам. Заплахата на Воайора, истинска или не, ме спираше.

Мъчех се да отгатна какво имаше зад тия големи тъмни очи.

Започнах отново, по-кротко, като се опитах да включа и името му.

— Пабло… Казваш се Пабло, нали?

Слезе от масата и се отдалечи, без да ми отговаря. Това също ми хареса. „Изпълнява роля“, реших. Прави се, че не ме забелязва, но като пръв опит нещата стояха обнадеждаващо.

Проследих го с поглед. Спря пред един идеално чист умивалник, пълен, като в лаборатория, със стъкленици, застана с гръб към мен и аз чух шума от шуртенето на водата. После си съблече якето, ала чак след като си изми ръцете, нещо типично за децата, може би се досети, но късно, че може да си намокри ръкавите. Отдолу носеше тениска, също с натрапващ се цвят, между портокалово и лилаво.

Докато се миеше, се възползвах да поогледам, да се ориентирам в какво място се намирам.

Това не можеше да се сравни с представата, която думата „мазе“ би могла да предизвика. Бе обширно четвъртито помещение с климатик и мигащи аларми против пожар. Бях прикована към една от дългите стени, срещуположна на стълбището и затворената врата към втория подземен етаж. Регулиращи се лампи на тавана хвърляха светлина, подобна на тая по магистралите, върху две маси, едната с перфориран плот и в средата със сифон за оттичане. Край тях бутилки с нещо като физиологичен разтвор за системи висяха на металическа закачалка. По стените — стъкленици с течности. Пълно оборудване за поддържането на живота в играчката, която си си докарал от града, докато се забавляваш с нея. И всичко чисто, прозрачно и блестящо. Очевидно бялото бе любимият им цвят. Бели лавици и по тях стоманени инструменти с бели дръжки, даже камерите, насочени срещу мен, бяха бели. Спомних си един стар виц, на който, като го разказваше татко, с Вера много се смеехме: бял мъж пада от бял балкон върху един бял тротоар, идва бяла линейка и го откарва в една бяла болница. В кабинета влиза лекар, облечен в зелено, и казва: „По дяволите, май съм сбъркал вица.“ И въпреки че вече знаехме как свършва, винаги се заливахме от смях. Вера тръскаше бебешките си ръце, докато татко казваше: „По дяволите, май съм сбъркал вица.“

„Черен мъж и черно дете те водят в бяла стая…“

Изми си ръцете, бръкна в якето и извади преносима електронна игра. Не разбирах много от такива неща и за мое съжаление не можех да кажа какви точно игри го привличаха. Отвори, включи я, без да сваля шапката си, и ми заприлича на муха. В черния дисплей на играта се отразяваха светлините. Това не ми хареса, защото го отвличаше от присъствието ми. За щастие скоро му омръзна или се уплаши, че ще влезе баща му и ще го завари, затвори я и си и прибра обратно.

Повторих молбата си.

За мое невероятно учудване ми отвърна спокойно, като ме гледаше с огромните си очи:

— Не мога да ти помогна: Страх ме е от татко.

Отговорът му бе толкова изненадващ, че занемях. Кимнах с глава и докато пресмятах какво да кажа, откъм стълбището до мен достигнаха стъпки.

Воайора се появи. Носеше голям кашон, който скриваше лицето му.

Предположих, че е от ония с „резервните части“ от багажника. Бе натрупал отгоре различни покупки от супермаркета. Остави кашона на масата с перфорирания плот, а останалите неща върху другата: пържени картофи, сандвичи и целофан, сушени плодове, разни сладкиши и кутии с напитки. Едно от тях му се изплъзна и падна на пода и като се наведе, за да го вземе, забелязах, че косата на темето му е оредяла. Момчето се приближи като патенце, приготвило се да бъде нахранено.

— Нямаше пепси, съжалявам — каза бащата с извинителен тон, подавайки му друг вид газирана напитка.

Ядоха и пиха на няколко метра от мене, Воайора, опрял се на масата, а детето — право. От време на време таткото нещо обясняваше и то кимаше с глава: „Бадемите бяха чудесни и много по-евтини от ония, дето купуваме.“ Тениската на Пабло бе изцапана с пастет от гъши дроб и трябваше да се изпере. Всичко се развиваше толкова естествено, че приличаше на предварително репетирано, сякаш моето присъствие, коленичила на пода и прикована към стената, изобщо не им правеше каквото и да било впечатление.

Опитах да променя тактиката. Спомних си какво ни казваше Дженс за „Крал Лир“. Гордият крал заповядва на трите си дъщери да му декларират колко силно го обичат и онази, чийто отговор най-много му хареса, щяла да получи облаги. Двете по-големи се надпреварвали да възхваляват любовта си, а най-малката, Корделия, която, предполага се, и най-силно го обичала, си мълчала. Обяснението на Дженс бе: „Лир, негодуващ от нейното мълчание, отначало я лишава от наследство, но докрая на произведението я търси, притеглян от тайнствеността на мълчанието й, той е бил обсебен от дъщеря си Корделия, която го привлича, пленява и накрая го унищожава.“

В тази творба от годините на зрелостта му Шекспир показва ключа към маската на Унищожението: мълчание и безхитростно отдаване. Не желаех да правя каквато и да било маска, ала не се отказвах да се възползвам от защитата, която беше в състояние да ми предостави. Продължих в духа на ролята си да моля и стена, докато те се хранеха. Но отведнъж спрях да вдигам шум и двамата се обезпокоиха. Воайора на няколко пъти ме погледна с любопитство. Върнах му погледа обратно, не прекалено настойчиво, облизвайки крайчеца на устата си, където ме бе ударил. Исках да изглеждам двойствена, а не еднопланова и лесна. Колкото и да си мислеше, че знае това, че съм агент, не биваше да си въобразява, че пътят към мен е прекалено гладък. Вече вярвах, че Вера наистина е жива, че животът й зависи от моите действия, при това положение трябваше да мълча и да престана да играя, за да се превърна в нещо необяснимо и пленяващо. Какво съм аз? Какво си мисля? Ето така, с такива въпроси щях да го измъчвам.

В един момент Воайора, изглежда, вече изгуби търпение. Обърса ръцете си със салфетка и посочи празните опаковки върху масата.

— Събери това, Пабло. Отивам долу да донеса нещата.

Щом изчезна през вратата в дъното, след като набра кода за сигурност върху таблото, аз насочих вниманието си към детето. Коленете ме боляха от позата, в която се намирах от самото начало, болеше ме дясното бедро от удара в масата и бях убедена, че кърви. Бузата долу до устата бе започнала да се подува, бях жадна, а сега и гладна, и ми се пикаеше. Опитах се да преобърна всичко това във вид емоция. Бяха чисто физически болежки, но ги трансформирах в една-единствена дума:

— Пабло.

Детето събираше остатъците от вечерята. Погледна ме.

— Пабло, ти ще помогнеш на мен, а аз ще помогна на теб, става ли?

Не отговори. Хвърли поглед към вратата в дъното. Воайора я бе оставил притворена, след като се бе отправил към долния етаж. Колко ли щеше да се забави, преди да се появи „с нещата“? Не мислех, че много. А и навярно ме наблюдаваше със скрити камери, така че нито печелех, нито губех, ако се опитах.

Дженс по тоя повод казваше: „Възможно е ключът да е в детето. Малко вероятно е да те смята за свой съюзник, но дори и така да е, опитай се да го привлечеш.“

Пабло не преставаше да събира нещата в кошче за хартиени отпадъци, метално и, естествено, бяло. Една кутия изпадна, ала, без да бърза, той повтори операцията търпеливо, не му хареса и продължи, докато не успя да затвори капака на съда. „Упорит в онова, което върши“, запомних го. Опитах се да го пробвам в друга посока, дали е достатъчно практичен.

— Ако ми помогнеш, ти обещавам, че баща ти няма да ти направи нищо лошо. Обещавам ти го. Ще станем двама.

— Никой не е в състояние да победи баща ми — отговори бързо. — Той е много силен.

— Можем да се измъкнем.

— Ще ни хване. Страшно е бърз.

— Ти познаваш тия места. Ще се скрием някъде в полето.

— Не, аз не знам как мога да се скрия.

Щеше да е грешка да го натискам. Правеше нещо с ръцете си и аз смених темата.

— Какво е това?

Вдигна рамене. Някаква малка играчка, която извади от един прозрачен плик, вероятно бе купена заедно с пържените картофи или бонбоните: черна тиква върху еластична пръчка. Като се мърдаше пръчката, очите на тиквата святкаха и се чуваше един призрачен вой. Спомних си, че оставаше по-малко от седмица до Хелоуин. След като я разклати няколко пъти, огъна пръчката, като че искаше да я строши. Бе толкова увлечен от това ново занимание, че ми дойде наум да го използвам, за да спечеля доверието му.

— Така няма да успееш да я счупиш — му казах. — Не виждаш ли, че се огъва.

— Един от моя клас може отговори. — Казва се Нару и е индиец, не индианец, а индиец.

— Хубаво. Какво искаш да направиш, да извадиш тиквата?

— Не, само да я счупя.

Настъпи я с жълтата си обувка, после отново я заопъва напразно и я поднесе към зъбите си. Забелязах, че върху масата бе оставен бръсначът. Внимавах да не му насочвам вниманието натам. Не ми приличаше на дете, което би пропуснало да се възползва от нещо съвсем очевидно, ако то му попаднеше пред очите. Замислих се как да му помогна.

— Слушай, ако дръпнеш силно, можеш да си счупиш някой зъб. Това не ти е дъвка. Захапи я и започни да я въртиш. Усучи я, колкото се може повече. — Детето ме послуша. — Точно така, сега дърпай на всички страни…

— Все тая. — Прекрати, погледна изпохапаната пръчки и я изхвърли в кошчето. Тиквата пропя и млъкна.

— Пабло, знаеш ли как се отваря тая скоба? — Вдигнах нагоре глава, за да ме погледне.

— Да, аз мога да я отворя, не е трудно.

— И после да разрежеш тая гума на ръцете ми с оная машинка, а… — И посочих с очи към бръснача. — Как смяташ? Наистина ли можеш да го направиш?

Явно се замисли. Стоенето на колене започна да ме мъчи действително. Отпуснах се върху другото си коляно.

— Ти ченге ли си? — попита ме, след като хвърли поглед към бръснача и после към мен.

— Не, не съм ченге, Пабло.

— Ако ти помогна, татко ще иде в затвора.

Разсъждавах бързо.

— Не, ще отиде в болница. Там ще го излекуват.

— Татко болен ли е? — Лицето изпод синята шапка изобщо не промени изражението си.

— Първо ще го прегледат. Може и да не е, но се налага докторите да го кажат. Трябва по някакъв начин да му помогнем… Ти не искаш да продължи да ги прави тези работи, нали? — Бях нащрек, наблюдавах отсрещната врата и внимавах за евентуален шум.

— Какви неща?

— Тия неща… Дето ги прави на момичетата…

— Вие не сте момичета, вие сте проститутки…

Не го изрече с отвращение, а все едно съм сбъркала думата и ме поправя. Престорих се, че не чувам, и се усмихнах.

— Пабло, ако ме освободиш, преди баща ти да се върне, ще го убедя да иде в болница…

— А ако не иска?

— Ами тогава ще направя каквото поиска. — Лъжите трябваше да са прости и да не го насилвам да разсъждава върху тях. — Защо не опиташ да го направиш?

Погледна бръснача, после мен.

Наострих слух, но не чух друго освен тишината. Вратата, през която Воайора бе излязъл, си оставаше затворена.

Детето взе бръснача и застана до мен.

— Така, Пабло — окуражих го. — Не, чакай… Махни преди това халката…

— Не, първо гумата. — Повдигна ме за мишниците и ме издърпа нагоре и назад, халката се впи в гърлото ми. Помъчих се да му съдействам и раздалечих ръцете си, за да му помогна да бръкне между тях. Но онова, което направи, бе да хване здраво с ръка малкия пръст на лявата ми ръка и да го изтегли. Бръсначът изсвистя кратко и го преряза.

Писнах, скобата сякаш прекърши гърлото ми, ужасната болка ме накара да скоча напред. Това ме задуши напълно, но после се извих назад и поех въздух. Разбрах, че ако припадна, просто ще се самообеся, което предстоеше да се случи, защото кръвта ми шуртеше от отрязаното място. Не я виждах, усещах обаче как мокри краката ми през джинсите. Прималя ми, не можех повече да стоя на колене така, с изправен торс. А и скобата започна да ме души.

Нещо ме удари в лицето. Беше моят пръст, момчето го бе хвърлило по мен.

— Умри — каза безчувствено.

Опитах се да му се подчиня. Обзе ме съжаление за Вера и образът й се появи пред мен, докато притварях за кратко очи. В тоя миг настана мрак и се усетих просната на пода с вдигната нагоре лява ръка. Воайора се бе навел над мен и одобрително се смееше.

Чух вик. Отворих очи. И видях кръст.

Бе огромен, затискаше дясното ми око. Помръднах глава и се превърна в крило на вятърна мелница. Докосваше миглите ми и драскаше клепачите ми с острите си ръбове. Бяха конци, жилави и здрави. Усещах ги и в устата си, можех да прекарам езика си по тях. Опасваха лицето ми и бяха вързани някъде отзад, на тила ми. Завързва лицата им, ми бяха казали.

Бях замаяна и потна. Виждах играчката с черната тиква да се подава подигравателно от кошчето за отпадъци. Но положението, в което се намирах, вече бе различно.

Лежах по корем на пода, а и току-що си дадох сметка, че съм напълно гола. Бяха ме завързали отново, така както в оня сак в колата: глезените за китките, но тоя път с някакви тънки върви. Болката в изпънатите ми ръце ме караше да ги изпъвам още повече. Като се опитах да движа китките си, усетих нещо върху малкия си пръст. Вкоравена превръзка. Спомних си, че ми го бяха отрязали. Вече не ме болеше и предположих, че са ми сложили някаква упойка. Вероятно инжекция. Беше трудно да дишам така по корем, защото гръдният ми кош бе притиснат върху плочите. Колко ли кръв съм загубила? Много, без никакво съмнение. Изпитвах ужасяваща жажда и усещах кожата си лепкава от гъста пот и засъхнала кръв.

Викът се повтори, по-скоро писък, жалостив и оглушителен. Влезе в ушите ми и изтръпнах. Това вече не беше никаква играчка, а живо същество, което непоносимо страдаше. Помислих за Вера и се опитах да помръдна, както бях замаяна. Качили са я на моя етаж? За да я изтезават редом с мене?

С мъка извъртях глава, но след това изтощително усилие успях да видя единствено краката на масата. Ламите на тавана ме заслепяваха.

Две малки гладки лапи, опръскани с кръв, спряха пред лицето ми. Нещо падна на пода до кошчето, удари се в него и се изтъркаля по плочите до мен. Чух гласа на детето.

— Наакал се е.

Стоях като хипнотизирана. Забравих всичко, собствените си болки, та даже и безпокойствата за сестра ми минаха на заден план. Бях виждала стотици ужасии в живота си, това обаче ме впечатли по начин, който не бих могла да опиша.

Куче. Може би лабрадор, но дори и да бях специалистка по кучешки породи, това никак не е сигурно. Надали някой щеше да е в състояние да определи произхода на онази топка тъмна козина, обезобразена по безжалостен начин, с отрязани и омотани в бинтове крака и на мястото на очите кървави дупки. Не толкова раните, стари или пресни, бяха това, което ме зашемети, а неговото себеотдаване, смирение, мъката, желанието му да присъства на мястото, където го осакатяват, като орган, отделен от тялото, който продължаваше все пак да съществува в очакване на края си.

Момчето се наведе. Бе си сложило къси панталони и тениска на гърба с номер на баскетболист, но бе все още с шапката върху дългите си коси. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв, кръв имаше и по ръцете. Грабна ядосано кучето си и изчезна от погледа ми. Чух животното да квичи и после нищо.

В този момент лампите угаснаха и детските крака се появиха отново. Погледнах нагоре. Замигах, докато студена струя се изля върху ми. Мина ми през ум, че може да е всичко, киселина, урина, но бе вода.

— Пий — каза момчето.

Бях ужасно жадна и извих глава нагоре, ала тогава струята се отмести. Протегнах врат, доколкото ми бе възможно, но тя остана извън ограничения ми обсег.

— Пий — повтори.

Водата падаше на педя разстояние. Опитах се да припълзя милиметър по милиметър. Ръцете и краката ми се клатушкаха във въздуха и неравностите по плочите деряха гърдите и корема ми.

„Мърдай и пий“, бе единственото, което чувах заедно с шума от водата винаги на сантиметри от лицето си. Успях да пийна все пак малко, облизвайки пода, като част от пръските сами попадаха в устата ми. Но накрая, отчаяна, се отказах.

И водата престана да тече. Една малка детска ръка ме хвана за бузата и нещо влезе в дясното ми ухо. Можеше да бъде шило или бургия. Острият му край проникна през канала и спря преди тъпанчето. Бях парализирана от страх. Лицето на това дете изпълни целия ми свят: съвършено като на малък бог с втренчен поглед. Но изражението му беше празно, дори не се и забавляваше.

— Мърдай или го забивам — каза.

Лицето изчезна, ала желязото остана в ухото ми. Водата отново затече и не ми оставаше друго, освен да продължи да се гърча като обладана от дявола. Накрая се досетих какво иска от мен и се постарах да го получи. Нищо различно от онова, което би пожелало всяко момче: играеше му се. Играеше с мен по същия начин, както би играл с онова куче от преди малко, а и щеше да ми отреже още един пръст или да забие шилото в ухото ми, стига да го забавляваше повече от онова, което самата аз бих била в състояние да му предложа. Не бе нужно да достигна водата, необходимо беше да го забавлявам. Това се очакваше от играчката от плът и кръв, в която се бях превърнала. Така че вече не се стремях да пия, нито пък да се влача наистина, а просто да го играя. Играчката, която грухтеше с показан език и гърчове по пода, каквито вероятно искаше да наблюдава. Скоро загуби интерес, извади шилото и се отдалечи. Продължавах да съм жадна, но ухото ми бе спасено.

По време на отсъствието му се опитах да се концентрирам. Не бе минало особено много време, откакто се бях озовала в това подземие. Въпреки че стоях през цялото време вързана, спазмите и схващанията не бяха кой знае какво непоносимо нещо, а и упойката или дрогата до голяма степен неутрализираха болката от пръста, дето вече го нямаше. И това ме караше да мисля, че става дума за няколко часа. Трябваше да е петък сутринта. Може да бяха отишли малко да поспят, момчето да се е събудило по-рано и да се е заиграло с кучето. При това положение таткото нямаше да се забави.

Фактът, че Воайора бе дошъл от долния етаж навреме, за да спре кръвоизлива и да превърже ръката ми, показваше, че ме следи не само с неговите датчици, но и с нормални камери. След което ме бе съблякъл и бе вързал китките на ръцете ми за стъпалата на краката. Не вярвам да бе злоупотребил сексуално с мен, докато бях припаднала, по-скоро бе свалил дрехите ми, за да ме подготви за онова парче развалено месо, което по-късно да доразмаже. Чувствах се мръсна, вонях на пот, урина и кръв, което подсилваше впечатлението, че не представлявам нищо повече от животно, готово да бъде пожертвано. Въпросът бе кой ще почне пръв. Той или детето?

Сред тишината, която бе настанала около мен, проклинах грешката с момчето. Бях опитала да го прикоткам рационално, без да си давам сметка, че е далеч от моя обсег. В края на краищата то ме измами. Вероятно се подчиняваше на списък от правила, в училище — едни, пред баща си — други, но с мен, както и с кученцето, си беше чист псином. „Сляпа материя“, щеше да го нарече Дженс, създание, направено единствено от желания и без всякакви задръжки. С мен щеше да стигне дотам, докъдето диктуваше необходимостта му да се забавлява, и нищо в мен самата не бе в състояние да го възпре да ми пробива дупки, да ме премачка, да изпразни тялото ми като термит, докато се насити. Нищо не можеше да се направи с него на човешко равнище. Жалкият му кратък живот редом с Воайора го бе превърнал именно в това. Трябваше да го предвидя.

Бях допуснала сериозна грешка и това се дължеше на притесненията ми за Вера. И я платих прескъпо.

Помислих за вариантите, които ми оставаха. И не ми хрумна нищо. Дженс ме бе предупредил: „От момента, в който те съблече и ти върже лицето, ще започне броенето назад. Възможностите да го обсебиш от този миг нататък ще бъдат минимални.“ Беше ясно, както Дженс, а и аз бяхме предположили, че създаването на маски при тия реални обстоятелства би било възможно, и бях подготвена по единствения възможен начин за един агент под прикритие. Но не бях успяла да предваря неговите собствени действия. Надявах се да видя сестра си жива или мъртва, а не тоя рекет с датчици за поведение, било то истински или просто шантаж. Това ме объркваше, възпираше ме повече от въжетата, с които бях омотана. Бях почти сигурна, че лъже, че детекторите му не са в състояние да различат една светкавична маска. И за да разчитам дори и на минимална вероятност да спася сестра си или да оживея аз самата, трябваше да планирам нейното изпълнение. Рано или късно.

Но се нуждаех от време и спокойствие за вземането на решение, а бях сигурна, че Воайора нямаше да ми ги предостави.

25

Не го чух да идва. Детето бе пуснало някакъв оглуши телен рок.

— Махни това — каза Воайора.

Внезапно настъпилата тишина ме стресна толкова, колкото и музиката преди това. При тия обстоятелства всяко нещо бе в състояние да ме смути.

— Даде ли й вода? — В един момент вече не знаех на момчето ли говори, или на мен.

Не последва отговор. Воайора повтори въпроса и детето каза „да“.

— Пабло, отговаряй ми, когато те питам.

Аз продължавах да лежа на пода, контролирайки ръцете и краката си, за да облекча напрежението от връзването. Когато отмалявах пък, стягах мускулите на краката си. Болката в ръката заради отрязания пръст бе като гладно куче, което непрекъснато се дърпаше, за да се отвърже. Всичко беше безизходно, но знаех, че най-лошото тепърва предстои.

Почувствах ръката му върху себе си и си пожелах потта ми да е киселина, за да го изгори. Провери пулса на гърлото ми, прегледа въжетата и усетих инжекция в дясната си ръка. Някакъв подкожен аналгетик вероятно. Не желаеше да припадна от болка преди самия спектакъл. Виждах единствено коляното му, опряно в пода току до лицето ми в чист, изгладен панталон. Долових нещо като миризма на мъж. Дръпна ме за ръката и ме захвърли настрани. Затворих очи и почувствах как напъхва в устата ми, между вървите, пластмасова бутилка. Пих колкото можах. Част от водата повърнах. Воайора виждах като мъгляв силует в контражур под светлините от тавана.

— Починахте ли си, госпожице? — И запуши шишето. Гладна ли сте? Има едно нещо, което можем да направим за вас.

Нито един от тия въпроси не бе зададен, за да му бъде отговорено.

Забелязах, че от време на време поглеждаше назад и се местеше наляво и надясно. „Вероятно, за да не пречи на камерите“, помислих си.

Отново се разнесе виенето, тоя път по-слабо, и бащата строго вдигна глава.

— Пабло, закарай кучето долу.

— Не може ли да стои тука?

— Чу ме, нали? И си вземи един душ, преоблечи се и се обуй.

Настъпи тягостна тишина, нарушена от нещо, което издрънча върху масата зад Воайора — момчето, ядосано, преди да излезе, бе запокитило бръснача, който преди малко държеше в ръцете си. Погледна ме и се усмихна, като че ли се извиняваше на съседката заради поведението на сина си.

— Признавам ти, че понякога самият аз се страхувам от него — каза. — Много свястно дете е, но си живее в някакъв собствен свят. Мисля си, че това е цената, която плащам за собствената си сигурност. Успях да убедя майка му в Брюксел… Много години съм живял там. Работех като преподавател по информатика, докато организирах тази компания за информационна сигурност… Тя ми беше ученичка, от Щатите. Успях да я убедя да роди. И като стана тази работа, я премахнах. Имах нужда именно от дете. Доста съм попрочел за вас и знам, че едно дете е най-добрата защита. Капан срещу капан. Вие мамите, аз също мамя. Нали има логика? — Докато говореше, непрекъснато ме галеше, махаше косите от лицето ми, плъзгаше пръсти по ръцете, задника, бедрата ми. С другата си ръка ме пипаше между краката. Миришеше на шампоан и си бе сложил нова риза, лилава, и черни елегантни обувки. — И знаеш ли кое промени живота ми? 9-Ν, бомбата. Дотогава фирмата ми беше малка, почти семейна, но после всички правителства взеха да се обръщат към нас, към моя бранш. И предпочетоха мен, като испанец, смятаха, че съм идеалният човек, който да им обезпечи сигурността. 9-N ме доведе в Испания. — Усмихна се. — След това изчаках Пабло да навърши единайсет и да започна серийно. — Провери превръзките. Или може би ги смени, не знам, тази част от тялото ми бе напълно безчувствена. На всичкото отгоре и болеше, като ме разбутваха. Изръмжах изпод въжетата. — Онова, което не искам да се случва най-вече, е да ме мамиш. Разполагаш с някаква власт. Вие сте вещици. Работите с психиката на другите, както едно време са си служели с отварите. Знам, че има още като тебе, дето обикалят Мадрид и ме дебнат. Веднъж, убеден съм, мярнах една, хвана ме и не можах да спя цяла нощ. Затова винаги предоставям избора на Пабло. Той няма как да бъде преметнат. Само че, докато видях тебе.

Изведнъж ми стана ясно: него го бе много повече страх от мен самата. И то, защото ме желаеше по-силно от когато и да било друг в живота си. Техниката на Дженс бе нахлула в псинома му като пролетно наводнение и бе отнесла всичките му средства за защита, дори и добре обмисленото, чисто рационално доверие в сина му.

— През целия си живот аз убивам — продължи, като доближи лицето си до моето. — Не само жени, но преди всичко жени. Из разни градове в Европа. Когато открих, че мога да заличавам следите си и да променям информация само чрез моя компютър, ми стана много лесно да върша, каквото си поискам. Единствената разлика е, че сега го правя за слава, и по тая причина действам в един и същи град — това едно, и второто е, че започнах да използвам Пабло. Ти си мислиш, че съм някакъв звяр. Разбирам те напълно. Само че, ще те попитам, за това не е ли отговорен моят, както го наричате, „псином“? — Пипна главата си. — А ако правя нещо, което вие, агентите под прикритие, ми внушавате да правя? Тогава кой е виновникът? Ако съм те докарал тук само защото ти си ме подмамила? Кой е виновникът? Мога ли да не върша това, което върша? Веднъж в Брюксел се справих с един германец, психолог в полицията. Накарах го да ми каже към кои ме причисляват. И названието ми хареса: Жертвоприношение. Така че не мога да сторя нищо срещу това. Жертвоприносителят съм аз. По-рано психологическата наука смяташе, че ние сме болни или че сме преживели травми. Докато сега знаем, че това си е вид псином. Все едно си се родил със сини очи или с черна кожа. И искаме да изпитаме съответните удоволствия в живота, така както всички останали. Шекспир го е казал още преди някой да се досети за това: Макбет не е по-виновен от Лир, нали така? Поднесено по този начин, не изглежда зле, а?

Бе се захванал с раната ми. Бършеше я с марля и ми причиняваше все по-силна болка. Продължавах да лежа на пода, извита назад, лявата ми буза опряна върху плочите, лицето опасано с въжета, ръцете и глезените вързани на задника. Бях принудена да търпя това изпитание абсолютно неподвижна. В един миг си помислих, че ще припадна, и захапах вървите, минаващи през устата ми, за да го предотвратя.

— Съжалявам за всичко — каза Воайора, докато ме превързваше отново. — Карам се на Пабло, трябва обаче да се има предвид и че го глезя, нали? Това ти се отрази и на теб, но превръзките са добре и ти сложих упойка. Боли ли те?

Не отговорих. Продължих да стоя с отворени очи, примигвайки.

Наведе се още към мен. Дъхът му миришеше на кафе.

— Кажи, какво ми направи? Само това, само толкова, и ще те убия веднага, заклевам се.

Опитах се да го напсувам през въжетата в устата си.

Не изглеждаше изненадан, нито пък ядосан. Потупа ме по рамото и продължи по своя чудовищен начин:

— Ти си силна. Но ще ти причиня повече страдания, отколкото можеш да си представиш. Толкова, че ще ме проимаш за господ и ще ме молиш да престана. Ще почнеш да си мислиш за смъртта като за оргазъм; когато се преселиш на оня свят, още ще помниш какво съм ти правил. И след като се преродиш, всяка нощ, през целия си нов живот, ще сънуваш, че същото предстои да ти се случи, ще крещиш и ще се събудиш. Ще полудяваш през всеки свой следващ живот заради това, което ще ти се случи тук и сега, ето в тоя момент…

Говореше, сякаш го беше репетирал. Класическият начин психарят да изпитва удоволствие, бях го чувала и друг път. Тоя театър на ужасите в главата му вече се е бил случвал многократно. След това ме целуна по косата, стана и както преди, изглежда, забрави за мен и започна да се занимава с детето, което се бе върнало, обуто в бермуди и яркожълти обувки.

Ядоха пак някъде в стаята, където не можех да ги видя. После поставиха триножник точно пред мен и известно време се забавляваха с малка холокамера, като настройваха светлината и цветовете на образа. Занимаваха се рамо до рамо с това, без никаква проява на сърдечност, без видима нужда от нея. Бяха в симбиоза, както би казал Дженс, нищо повече, просто взаимно си помагаха. Макбет и лейди Макбет правят нещо заедно, приятно и за двамата. Искаха да нагласят камерата така, че плътта ми най-добре да контрастира с бялата стена зад мен, после автоматично да се завърти и да ме хване в едър план, когато ме преместят върху масата да ме „работят“. Преценяваха ме: Пабло смяташе, че краката ми са прекалено дълги и кльощави. Бащата, като по-зрял, посочваше други мои черти, очевидно с възпитателна цел и с удоволствието, че наставлява сина си. А аз бях нещото, което щяха да проникват, режат, горят, чупят и прочее. Не мислех, че тоя разговор имаше друга цел, освен да нажежи духа им. Очевидно бяха навикнали да го правят.

Накрая, след като махнаха триножника, изключиха камерата и я отложиха за после, Воайора пристъпи към мен.

— Трябва да отида до офиса за половин час, Пабло. Но днес, така или иначе, ще я почнем.

От това изречение сякаш през мене мина ток, усетих как стомахът ми се свива. Ставаше невъзможно да ги обсебя и двамата. Можех да осъществя някаква светкавична маска, за да спра за известно време Воайора, но без да знам какво се случва на долния етаж, това не влизаше в плановете ми. Пак захапах въжетата и застенах, за да не позволя тоя градивен страх да ме напусне, когато Воайора се наведе над мен.

— Знаеш ли какво си ти? — попита запъхтян. Предположих, че става дума за ритуална фраза, че ще ми предложи бонбон от кутията с гнусотиите си, и тогава момчето каза:

— Кашонът със стъклата.

— Не си ли го донесъл? Качи го.

— Не мога сам.

Бащата изпъшка едно „добре“ и се изправи. Чух ги да излизат и да се спускат по стълбите.

Планът, който бях намислила, бе почти абсурден, но трябваше да се направи нещо, а точно сега ми се удаваше възможност. Вероятно последната, която щях да имам.

Основаваше се на едно-единствено нещо. По време на цялата идиотска реч на моя палач аз нито за миг не бях престанала да мисля за него. Наблюдавах го, когато ме остави на пода и отиде да яде, и после да оправя камерата. Имах предвид бръснача, който момчето хвърли в яда си върху масата, той се бе претърколил и сега лежеше на ръба й.

На ръба.

Не го бяха докосвали. Стоеше си там с плашещото острие, обърнато към мен. Под него кракът на масата бе досами бедрата ми.

Планът бе отчаян, но толкова, колкото и положението, в което се намирах. „Дай ми няколко секунди“, молех се и напълних дробовете си с въздух. Захапвайки въжетата, които опасваха устата ми, толкова силно, че щях да ги скъсам, започнах да пълзя, както когато момчето си играеше с мен. Стигнах съвсем близо до масата, ала ми беше ясно, че в тая поза нямаше да мога да го избутам. Трябваше да се обърна по гръб. За щастие можех да се превъртя надясно, без да притисна ранения си пръст, който туптеше с пулса ми и ме болеше все повече и повече.

Стегнах мускулите си, за да го направя на два пъти. Нагласих се така, че въжетата да минават през мен като юзди, и се оставих да падна настрани. Това бе лесно. Само че, когато пробвах да се докатурна по гръб, излезе, че не мога. Не го бях пресметнала точно и се оказа, че кракът на масата е прекалено близо. Нервите ми не издържаха и заръмжах по пода, досами целта си, но и безкрайно далеч от нея. Образът на осакатеното куче ме потисна толкова, че за един момент забравих за сестра си и не можех да мисля за нищо друго освен за самата себе си, за това как ще бъда измъчвана именно по такъв начин. Само че ако продължавах по тоя път, много скоро щях да стигна до дупката, където щяха да изхвърлят обезобразената ми плът. „Не, така не. Преди всичко трябва да запазиш спокойствие.“

Поех въздух дълбоко, веднъж, втори път, трети. Чувах далечни шумове. Все едно. Нямаше да се предавам, най-малко пък аз.

Огледах разположението. Бях обърната надясно, с рамене почти опрени на пода, така че имах възможност да ритна масата с петите си. Не силно, защото краката ми бяха вързани за китките, освен това бях прекалено близо и не беше нужно изобщо да ритам. Можех да ползвам и лявото си бедро. Бръсначът беше на ръба и дръжката му бе кръгла. Можеше да се претърколи. С малко повече шанс, ако масата откликнеше на животинските ми усилия.

Поставих ръката с бинта под задника си, наклоних се назад, опрях петите си на крака й и почнах да я клатя. Освен бръснача и няколко пластмасови опаковки друго нямаше. Беше празна и успях да я размърдам. Шумът при това не бе и силен.

Не мислех какво щях да правя, когато бръсначът паднеше долу, ако изобщо стигнех дотам, или пък ако се изтъркаляше навътре. „Бъдещето е призрак, който ние самите си измисляме, за да се плашим — казваше ни Дженс. — Макбет се ужасява от онова, което би могло да се случи, и тоя страх му пречи да се огледа добре за това, което в действителност се случва.“

Продължих да ритам по масата.

— Виждаш ли я, Пабло, госпожицата се е отегчила да ни чака и е заспала… О, бъркам, будна е. Много ли закъсняхме, сеньорита? Само няколко минутки… Какво нетърпение. Иска й се колкото се може по-бързо да почваме… Остави го тука, Пабло…

Елегантните обувки се движеха насам-натам и хвърляха отблясъци: от масата за аутопсии до другата, после спираха и пак обратно, с върховете, насочени към мен.

— Уморен ли си, Пабло? — Отговорът потъна сред чаткането на метални предмети. — Спокойно, ще го направим по нашия си начин. Няма значение дали е агентка, или е обикновена проститутка… Дошла е сама, сама е, няма кой да я защитава тука, както и никой не е защитавал останалите… Ще правим с нея всичко, което ни хрумне… Помниш ли колко пищя, като й отряза пръста? — Утвърдителен отговор. Обувките помръднаха. — В края на краищата спират да пищят, колкото и силни, горди и твърди да изглеждат… Без дрехи и вързани са единствено месо. Така си е. — Шумовете секнаха. Само върховете на обувките.

И изведнъж се обърнаха. Сега пред мен бяха токовете.

— Така, оставяме това тука… Този кашон отива на лавицата.

Вдигнах поглед. Воайора бе с гръб, докато говореше.

— Госпожицата можеше да прескочи тази манипулация, но предпочете да мами… Жалко. Липсата на откровеност съкращава живота. Жените никога не са откровени.

„Сега.“

— А колко бих искал да срещна истинска честност, не тоя театър…

Започнах да изпъвам ръцете и краката си… Обувките се обърнаха и чух изщракване. Погледнах нагоре.

Очите на Воайора бяха съвсем малко по-жизнени от дулото на пистолета, което бе насочил към мен.

— Но искам прекалено много, нали? — И се усмихна. — Сега поне, ако не искрена, ще си добричка, остави, моля те, бръснача на пода, ако обичаш.

Останах неподвижна. Бащата и синът стояха пред мен. Едно двучленно семейство с четири очи, заковани отгоре ми. Пет, ако се смяташе и пистолетът.

— Хайде, не ми казвай, че това е било само театър… — Воайора изглеждаше разочарован. — Тоя фарс, дето ти го разиграхме с камерата и триножника, те накара да повярваш, че тук нямаме други камери, които да те наблюдават, нали? Мислех, че си малко по-хитра. Разбира се, колкото до физическата ти страна, забележки нямам. Във форма си: движиш се вързана, бутна бръснача от масата, успя да го вземеш… С удоволствие го наблюдавахме, и Пабло, и аз. А и ти предоставих време да повярваш, че си успяла. Ето, обяснявам ти, не си мисли, че ще те убия, недей да гледаш тоя пистолет с толкова надежда… Но ще броя до пет и ако дотогава не пуснеш бръснача, ще ти пръсна едната ръка. После ще те полекувам и ще направя с тебе същото, което възнамерявах и преди, само дето ще си с една ръка по-малко. Ти избираш. Едно, две…

Изпънах, колкото можах, краката си и въжето, което бе омотано около стъпалата ми, падна на пода. Изплюх връзките от устата си, които също бях прерязала. Показах бръснача в дясната си ръка и го оставих на плочите до себе си.

— Много добре. — Воайора изглеждаше удовлетворен. — Сега полека-лека започваш да ставаш и искрена…

Засмя се и без да сваля оръжието, направи крачка към мен.

Като видях застиналото на лицето му изражение и напрегнатия пръст върху спусъка, разбрах, че, така или иначе, ще стреля.

— Знаеш ли какво си ти? — попита с дрезгав глас.

— Да — отвърнах му откъм пода. — Аз съм една преебана примамка, един капут омърлян.

Даде си сметка какво се случва, но секунда по-късно от необходимото.

Разбира се, моят план не бе единствено да се освободя. Обучаваха ни, че винаги трябва да имаме в резерв и втори, наричаха ги „алтернативни пътища“. След като разрязах въжетата, забелязах, че сензорът за поведение отдясно бе засенчен от масата, и, вече освободена, изчаках тялото на Воайора да препречи и другия отляво. Знаех, че това няма да продължи прекалено дълго, но тази възможност бе повече от достатъчна.

Нямаше време за Тайнство, за Омраза обаче — да. Тази маска можеше да се направи по два начина: бърз и бавен. Бързият бе предназначен за внезапни нападения и беше приложим при най-различни профили. Състоеше се в представянето на едно „обещание“ и неговото внезапно отричане чрез емоционални жестове и изражения. По примера на вещиците в „Макбет“: да съблазниш посредством оброк, който ще се случи в бъдеще, ала впоследствие се оказва измама. Не бе необходим специален декор, светлина, поза, цветове и отражения, можеше да се осъществи в ресторант, в концертна зала, а и насред полето. Аз го направих на пода за две секунди. Размърдах се, усмихнах се, останах сериозна, затворих очи и ги отворих. Ефектът трая много кратко, но разчитах на него.

Нищо не ни прави по-беззащитни от удоволствието, та даже и страхът. Ако искаш да обезоръжиш някого, не го заплашвай: достави му удоволствие. Воайора свали ръката си с пистолета и продължи да ме гледа, докато аз се изправих отново с бръснача в ръка. За зрителя, който наблюдава, сцената би приличала на театрален етюд. „Актрисата става, господа, актьорът оставя пистолета играчка.“ В следващия момент настъпва развръзката.

Само че преди да се случи това, насочих всичките си сили върху него.

Прицелих се, но не точно в средата. Не изпитвах нито капка жалост.

Бях стояла вързана в продължение на часове, мускулите ми се бяха вцепенили и самото ставане от пода ме замайваше. Усетих как острието потъна от лявата страна на чудесната лилава риза безпрепятствено. Какво имаше там? Далак? Предположих, че това не е точното място, но пък и не беше пропуск. Воайора изохка, ала по-важното бе, че изпусна оръжието.

Направих обаче грешка, искайки да измъкна бръснача, за да му го забия отново. Бе загуба на време. Извадих го, само че го изтървах, защото ръката ми бе потна. Отговорът от негова страна не закъсня, още повече че аз не бях достоен противник. Бях замаяна, болеше ме всичко, единият ми пръст бе отрязан и бях гола. Имах шанс с първия му удар, отбягнах го, като дръпнах главата си назад, но пък коремът ми остана беззащитен пред коляното му. Заби ми го два пъти и после ме удари в лицето. Спря дишането ми. Отстъпих и усетих със задника си твърда повърхност, изпищях от болка и паднах по гръб върху разни разпилени предмети. Беше масата. Без съмнение Воайора видя върху нея нещо, което можеше да използва срещу мен, защото дори и не се наведе да вдигне пистолета. Хвърли се отгоре ми като паяк с разперени крака. С лявата ръка притискаше раната на корема си, с другата се протегна да вземе онова, което бе набелязал, а то се намираше някъде близо до главата ми. Хванах протегнатата му ръка и я притиснах с коленете си. И двамата се напрегнахме. Инстинктивно проумях за какво става дума — скалпел, нож. Ако Воайора успееше да се докопа до него, борбата щеше да приключи.

Полека-лека ръката му преодоляваше силата ми. Физическата ми подготовка не бе занемарена, но той бе далеч по-силен, а и бе в по-добро състояние. Видях лицето му да се усмихва досами моето, една зачервена муцуна на бясно мъжко куче, победител в битката. Без съмнение агентите под прикритие не бяхме биячи, а по-скоро капани. „Вещица“, не помня, май така ме нарече. И тогава реших да го изненадам.

Вместо да го отблъсна, седнах отгоре му и сплетох крака върху гърба му, сякаш се съвкупявахме. По токата на колана виждах къде е пенисът му, лицето му, плувнало във вряща пот, се залепи за моето.

Тогава пуснах ръката му и го оставих да вземе каквото си поиска.

За миг ме погледна разсеяно. Бе вложил цялата си енергия да постигне нещо и изведнъж аз му казвах: „Заповядай, вземи го, а ако пожелаеш, и мен самата. Две в едно.“ И докато ме гледаше, се прицелих с левия си лакът, което най-малко очакваше, в лицето му.

При масивните телосложения лакътят е нещо меко, но при кокалестите хора, чиито китки могат да бъдат обхванат с една ръка, той представлява чифт заострени кости, нещо като праисторически нож, издялан от кремък. И бях го използвала успешно при различни обстоятелства. Изстрелях го към дясното му око, сварих го отворено от учудване, самия него беззащитен като бебе в люлката си. Признавам, че се възхитих от това как окото му се спука в орбитата си и течността, която съдържаше десетки образи на осакатени момичета, опръска ръката ми.

Воайора изкрещя. Не беше просто „о“ или „а“, а нещо като „ме“ или „ма“. Вероятно призоваваше майка си. Падна назад, аз отпуснах краката си, за да му го позволя, и после с ритник учтиво го залепих за стената. Протегнах ръка и хванах първото, което ми попадна, металическата закачалка с окачената бутилка физиологичен разтвор.

Не бе кой знае какъв избор, беше тежка и когато успях да я повдигна, ме обхвана паника, защото видях, че моят противник бе съумял да се докопа до пистолета и се гласи да го използва. Очевидно бе ударил лявата си ръка в стената и сега тя се поклащаше безконтролно в усилието си да хване оръжието за дръжката. Но бе до такава степен обзет от собствения си плач и загубата на окото, че не сполучваше да го уцели.

Без да се самозалъгвам, си дадох сметка, че тоя рунд ще е за него.

Беше като в играта камък, ножица, листо: аз можех да използвам метален прът, а той огнестрелно оръжие. Колкото и да бе успешен ударът ми с лакът, ако в момента не успеех да го приведа в безсъзнание, щеше да стреля, и дума ме можеше да става да го усмиря посредством светкавична маска. Срещу глупавото ми желязо пистолетът печелеше. Да рискувам ли? Реших, че няма.

Хвърлих закачалката към главата му с надеждата, че бутилката ще се пръсне в лицето му, и тръгнах да бягам, доколкото ми бе възможно.

С крайчеца на окото си различих силует, детето, по то се отдръпна от пътя ми и повече не му обърнах внимание. Крачка, още една. Босите ми крака се тътрузеха трудно по пода, където бяха разпилени разни неща. Пресметнах времето, което бе нужно на Воайора, за да се прицели и мен и да стреля. Трета крачка, четвърта. Отпред бяха витите стълби за нагоре, които не предоставяха никаква защита, но също така и вратата към сутерена, тя бе отворена, виждаше се стълбището за надолу. Пет, шест крачки. И две възможности.

Избрах втората, винаги е по-бързо да слезеш, отколкото да се изкачиш, и не сбърках. Вмъкнах се през вратата, прозвуча гръм и свистене над мен. Друг куршум се заби в касата на вратата и трети в гладката стена над стълбите, посипа ме облак прах от мазилката. Прескочих последните две стъпала.

Насреща ми имаше късо коридорче с бели стени. Тази територия ми беше непозната и това бе предимството, на което той сигурно разчиташе. Видях изход отляво и още един в дъното. Тоя отляво водеше към малка задна стаичка, влязох вътре без особени надежди и задъхана се заоглеждах. Имаше бидони и тенекии с разни течности, както и безброй сечива и резервни части, окачени по стените. Всичко можеше да бъде оръжие, поради което тая миша дупка беше съблазнителна. Един цял свят от шила, остриета, метал и бензин, предназначени за обезобразяване на човешки тела, но за да се превърнат наистина в това, бяха необходими и батерии, и огън или не знам още какво. Нямаше нищо полезно като например пистолет, чук или гаечен ключ.

Бях загубила ценно време в тая шоколадена къщичка, пълна с ненужни вещи, за да приключа с откачения си преследвач. Чух тежките му стъпки по стълбата. Куцаше, ала най-вероятно пистолетът му не се притесняваше от това.

Върнах се обратно в коридора и натиснах вратата в дъното.

Имаше код за отваряне, но не беше заключена. Като прекрачих прага, ме посрещна пронизителен студ и смрад на развалено. Затворих след себе си и останах като парализирана.

Стаята на Синята брада. Беше там. Сестра ми.

Помещението бе по-тясно от това на горния етаж. Лампите жужаха и излъчваха студена светлосиня светлина, като в хладилник. Лавици с шишета на едната стена. Имаше и маса, опряна до две мръсни клетки за кучета, и компютри със защитни стъкла. Всичко това обаче го видях впоследствие. В първия момент успях да различа единствено голямата машина в центъра, напомняща крилете на вятърна мелница, поставена хоризонтално. Това трябваше да е „стругът“. Върху него — подуто тяло, сложено по корем. Вените на краката, оковани в краищата на въртележката, бяха посинели. Оттам, където бях застанала, можех да видя ужасните разкъсвания между краката.

Бях толкова смаяна и разтреперана, от устата ми излизаше пара и студът ме сковаваше, изобщо не се интересувах от бесните крясъци на Воайора, който се задаваше по коридора.

— Сега си затворена, курво нещастна! Не можеш да се измъкнеш!

Останах спокойна в очакване на смъртта.

Нищо не направи, девочка.

И излязох от това състояние. Вече не се надявах на спасение. Просто исках да го ликвидирам.

Отидох в дъното на малката стая, като прескачах кабелите, опънати по пода. Нямах намерение да се вглеждам в лицето на трупа, но не успях да го предотвратя със страничното си зрение. Отведнъж ми стана ясно, че това не е моята сестра. Дадох си сметка, че не е възможно да е Вера: това момиче бе от много дни мъртво и единствено температурата вътре поддържаше целостта на трупа й. Не беше и Елиса Монастерио. Непозната. Подобно откритие нито ме обезсърчи, нито ми вдъхна повече сили, но ме потресе.

Цялото ми същество в един миг се превърна в оръжие за нападение.

Стъпките спряха пред вратата. Проклех се, задето не заключих отвътре. Вече бе късно. Не се опитах да го отвличам с нова маска, той щеше да стреля още щом ме види, пък и вкочанена от студ, никога нямаше да успея да я направя бързо.

Забави се. Сетих се защо. Държеше пистолета с единствената си ръка, която можеше да движи, а трябваме да отмести сложното резе на вратата. Това ми даде малко време. Върху масата, до компютрите видях стоманен прът, дълъг колкото човешка ръка, тежък, но бе възможно да бъде използван, както и широките пластмасови бутони по таблото с изрисувано върху тях предназначение, дотам стига ха кабелите на машината. Вдясно от себе си забелязах нещо като ниша, в която имаше малка пещ и нощно гърне, над което без съмнение ги е карал да клякат и да се облекчават в негово присъствие. Свих се там с железния прът в ръката си и в тоя момент вратата се отвори.

Крачка, втора и неговият глас:

— Знам къде си… Знам къде си, курво…

Оставих го да влезе. Не можех да го видя, но бях в състояние по куцукането да отгатна докъде се е добрал. Чаках сред жуженето на лампите като в морга, вкочанена от страх и бяс, стиснала стоманата и издишваща пара като змей през ноздрите и устата си. Косата ми бе полепнала на челото и потта по тялото ми, все едно току-що бях взела душ, беше замръзнала върху ми. Крачки. Крачки. Знам къде си. Още една.

Видях сянката му в монитора на компютъра. Най-после бе влязъл в обсега на желязото. Трябваше да мине през тая зона, за да стигне още по-близо до мен. И тогава протегнах лявата си ръка, колкото се може по-бързо. Болеше ме ужасно, но не използвах пръстите си, а само палеца и месестата част на дланта, за да натисна бутона за задвижване на „струга“. Предполагах, че нямаше да тръгне отведнъж, надявах се обаче движението му да го обърка.

Чу се изскърцване. Едновременно с това излязох от скривалището си, хванала желязото с две ръце като играч на бейзбол. Целех се в главата му, ако замахнех слепешком, рискувах да не улуча. Попаднах в лявото му, вече ранено, рамо. Извика и вдигна пистолета, но въртележката на „струга“ го повлече, изгуби равновесие и падна. Ударих го по ръката, обезоръжих го, после пак в корема и капачките на коленете, за да съм сигурна, че няма да се изправи. Като приключих, спрях „струга“, приближих се до тялото му, което се гърчеше на пода, и опрях стоманения прът и крака си до гърлото му.

— Къде са? — казах.

Като че ли въпросът ми го развесели и за миг здравото му око ме погледна подигравателно. От другото бликна кръв.

— Няма ги… И никога не ги е имало… — И на лицето му с усилие се появи усмивката на победител. — Аз не съм отвличал твоите колежки… Сензорите също бяха лъжа, никога не са успявали да хванат нищо… Ето, исках да те контролирам… по тоя начин, и се получи… Вие лъжете, аз лъжа… Важното сега обаче е…

Прекъснах го, като притиснах гърлото му с пета.

— Само че никой не е обявявал тяхното изчезване, говедо. А и не си в положение да ме лъжеш, сине майчин…

— Не лъжа… — изгрухтя с мъка. — Нали ти казах, че имам достъп до полицейските доклади… В събота разбрах как е изчезнала първата и вчера — втората… Само че слушай какво ще ти кажа, защото те интересува: някой е променил вероятността и в двата случая…

— Какво имаш предвид?

Изсмя се кисело и кухо. С лявата ръка продължаваше да притиска раната си на корема. От устата му излизаше бяла пара, докато говореше.

— Компютрите в твоя отдел изчисляват вероятността при всяко отвличане дали е извършено от мен, или от някой друг… Първо правят предварителен анализ набързо и после подробен. Първият за твоите колежки показва почти един процент вероятност да съм бил аз… Това ме заинтригува и реших да се поровя… Не ми трябваше много време, за да разбера какво става… Знам кога се подменят факти отвътре, аз съм експерт в тия работи и те уверявам, че някой е натъкмил нещата, за да ме изкара виновен… Някой от вашите ви мами, тъпанарке… И може би аз ще мога да ви помогна, но трябва да ме предадеш на полицията. Никога не знаеш какво ти се крои…

Погледнах към трупа, вързан върху машината. На възраст беше колкото Вера.

— Не мисля да те предавам на полицията — му отговорих.

Единственото му око се отвори напълно, докато въртеше глава в знак на отрицание.

— Не… няма да ме убиеш така, беззащитен… Няма да посмееш да ме убиеш…

Махнах крака си от шията му и оставих желязото на пода. Като разбра какво се готвех да сторя, престана да се прави на възрастен.

Без да обръщам внимание на плача и молбите му, разтворих крака и стъпих от двете страни на тялото му. Започнах да движа ръцете си. Това бе класическата техника на Ашбърн за Жертвоприношение. Фактът, че бях гола и че ме наблюдаваше отдолу нагоре, усили ефекта. След петнайсет секунди беше мой. После се отдалечих от него, за да не ме вижда и да му отнема обекта на върховно удоволствие точно в момента, когато е бил толкова близо до мен. Това предизвика мъчителен срив и агония.

Оставих го да вие и съзерцава трупа върху „струга“, да мисли за остатъците от жертвите си. Адът е измислен за хора като него. Но само един не бе достатъчен. Воайора вече беше там. Писъците му ставаха все по-остри и това го диктуваше идиотският му псином. Поради невъзможността да ме притежава се връщаше във все по-примитивни етапи на своето развитие. Пищеше заради всичкия страх, самота и мъка в миналото си. Пищеше заради неща, далеч от същността му на човек. Пищеше от желание. И започна да удря главата си в каменния под дивашки и равномерно, като механичен чук, после усили темпото, сякаш биеше тъпан на някакъв злокобен ритуал, и не спря, докато плочите не се обляха с кръв. От устата му излизаше пяна и тялото трепереше.

Напомняше зъл демон, който искаше да напусне чуждата плът посредством екзорсизъм. „Ще изгоря душата ти… Сега изгарям душата ти…“, помислих си.

Накрая реших, че все пак трябва да проявя милост, и ритнах пистолета към него, но беше вече късно да може да го използва. Вратът му се изви неестествено, чу се изхрущяване и главата му остана да лежи безжизнена.

„Хареса ли ти моят спектакъл?“, го попитах наум. Това мъчение не продължи повече от минута, а онова на неговите жертви е траяло дни наред. Бях уверена, че на този свят няма равновесие.

Тогава нещо ми се случи. Бях наблюдавала края на Воайора без никакви сътресения вътре в себе си: бях бясна и с едно усещане за победа, което пламтеше като главня на клада: ту тлееща, ту раздухана от вятъра. Но щом всичко свърши, се почувствах изстискана, увехнала, сякаш тази последна минута бе продължила петдесет години. Не можех повече, дори и не помислих да изляза от ледената стая и да се облека. Свлякох се на колене. Проклех живота и работата си, но най-вече живота си. Останах така превита на две, като остатък от човешки труп, и ревях, без да мога да се овладея. През главата ми минаваха образите на родителите ми, на Вера, на Мигел, на д-р Валие… Не исках да си мисля, че всъщност плачех и за Воайора, че дълбокият ми бесен плач представляваше невъзможността да проумея смисъла на нещата и чия бе вината за това.

Като успях да се съвзема, се сетих, че напълно съм забравила детето, и реших да го потърся. Само побутнах вратата и го видях. Чакаше ме право в коридора, върху лицето му падаше сянката от шапката и дългите коси. Държеше нещо и в същия момент го обърна върху мен: мазна течност, която ме обля от главата до петите. Миришеше на бензин. И като проумях, че вади от джоба си кутийка, ужасена протегнах ръце.

— Не, Пабло…! — извиках.

Безизразното му личице се вдигна нагоре, за миг присветна на пламъка на запалената клечка.

И я хвърли към мен.

26

Псиномът.

Математическото изражение на нашето удоволствие.

Сега изглежда, че откритието е направено преди векове, а всъщност няма и петдесет години. Сун Ю, Джакомо Палатино, Дейвид Алън, Чарлс Блис, Натали Паркс: тия имена не говорят нищо, но са доказали съществуването си. А експериментите на Дейвид Сън вкараха познанието в практиката.

Синя стена, червен чаршаф, черен елек, голо тяло, жест или глас предизвикват в различна степен удоволствие. И то е толкова променящо се и трудно уловимо, като формата на облаците във ветровито небе, но независимо от това неизменно стига до теб. Квантовите компютри успяха да го уловят и класифицират в папки. Всяка папка представлява генетичният код на желанието на личността: записан е с цифри. И е наречен „псином“. След това бе доказано, че псиномите могат да се групират по общи признаци. Всяка група бе назована „филия“. Съществуват петдесет и осем филии. И те характеризират цялото човечество.

Изненада. Излиза, че на еднакви стимули, способни да предизвикат у човека удоволствие, всеки от дадена филия откликва по един и същи начин: чеше крака си, повдига вежди, кашля, казва „обичам те“, плаче, получава оргазъм. И не е в състояние да направи друго.

Още една изненада. Ако стимулът е по-силен, бива обсебен от него. Значи, че се превръща в негов роб. И започва да прави какво ли не: самоубива се, убива другиго, измъчва, изнасилва.

А кое е най-забавното? Че тия стимули могат да се провокират нарочно. Да се играят. Като в театър, е подходящи костюми, жестикулация, осветление, тембър на гласа. Това се нарича „маска“. И няма никакво значение дали си сляп, глухоням, умствено изостанал или гений: ако маската е изпълнена добре, тя стига до теб по един или друг начин, удоволствието те обзема и вече си обсебен.

Оттук нататък могат да се правят всякакви догадки. Като например, че съдбите ни са предрешени, а впоследствие чистата случайност отсява богоизбраните от маргиналите. И че един сериен убиец се отличава по своя псином, но и края на краищата ни най-малко не е станал такъв единствено поради това, че по време на развитието си е получил повече стимули за доразгръщането му. На закрито заседание на Конгреса на Съединените щати д-р Натали Паркс предложи да се извърши ревизия на всички закони. Тъй като, ако именно тази причина ни принуждава да постъпваме по един или друг начин, защо да пълним затворите със себеподобни, защо да ги съдим, защо да ги екзекутираме? Тя пледираше за пълна амнистия.

Не й обърнаха внимание. Предпочетоха да обучават агенти за примамка.

— Разбирам — отговори Сесеня.

Естествено, че нищо не разбираше, но то беше и нормално.

Гонсало Сесеня, млад и почтен адвокат с учудващо посивели коси, привлекателно лице и учтиво поведение, бе новият комисар за връзка на мястото на мъртвия Алварес. Бе назначен по спешност в края на седмицата, както обикновено става в тая страна, и временно дупката беше запушена. Така че на господина изобщо не му бе ясно в кой свят се намира. Първата задача, която трябваше да изпълни, бе да ме посети в КСЗ, Клиниката за специална защита — помпозно наименование на онова място, където ни откарваха, щом нещо гадно се случеше с нас, и което ние наричахме „Сервиза“. Бе неделя сутринта и Сесеня не се бе избръснал, не носеше вратовръзка, сивото му сако бе омачкано и сънливо примигваше. Бодигардовете му, по-елегантни от него самия, се въртяха предано наоколо, като кокошки, с цел да внушат на новото пиленце в курника, че е особено важна личност. Но пък на Сесеня му бе добре и в ролята на чирак.

След като официално ми се представи, не спря да задава технически въпроси, на които се опитвах да отговоря и заради това, че ми беше симпатичен.

— А Шекспир? Какво общо има с тая работа?

— Това е теория на Дженс, но много хора я приемат… — И обяснявах ли, обяснявах.

— Разбирам — все повтаряше Сесеня, изслушвайки ме. Бе седнал на леглото, в краката ми, насред обширната болнична стая. Беше наистина красавец, но за разлика от Начо Пуентес, не бе от ония, дето непрекъснато се гледат в огледалото. — Тогава какво мислите, коя е моята филия? Можете ли да кажете още щом ме видите? — Отговорих му, че принадлежи на Аура, и той остана много учуден. — И какво означава това?

— Значи, че очите ви непрекъснато шарят наоколо, преценяват декора в по-голяма степен, отколкото мен самата. Това го правите още от първия миг, щом влязохте в тая стая. Огледахте се и после ме поздравихте. И докато ви говоря, непрестанно мърдате. Не желаете да стигнете до мен, конкретно, извън онова, което ме заобикаля… Искате да вкарате околните в собствената си, предварително подготвена среда. Произведението на Шекспир, което илюстрира тази филия, с „Антоний и Клеопатра“. Героите не са влюбени един в друг според Дженс а в образа и контекста, който всеки представлява за другия. И двамата са от тази филия.

— Мога да стоя мирно, докато ми говорите. — Усмихна се.

И аз добавих в потвърждение на собствената му наивност.

— Да, само че… Гледайте сега, като казах „да“, премигнахте два пъти, това е част от симптомите на Аура… Не е възможно да направиш каквото и да било срещу псинома си… По-лесно е да спреш по своя воля сърцето си да бие.

— Разбирам.

И в тоя момент се намеси Падиля по обичайния си грубиянски начин.

— Извинявай, Гонсало, искаш ли да отложиш за друг ден втората част от анкетата „Всичко, което желая да знам за псинома и никога не съм се осмелявал да попитам“? Моето момиче е изтощено…

— Моля, моля, Хулио — отряза го Сесеня по неговия си и твърд, и галантен маниер, — само че съм нов и ме чака цяла армия адвокати, които настояват да получат обяснение защо техният клиент, известният директор на AZ-Sec, се е самоубил по тоя зверски начин, като си е блъскал главата в пода… Ако предпочиташ да им дам твоя телефон за отговор?

— Господи, Гонсало! — измърмори Падиля. — „Известният директор“ носи вината за повече от двайсет момичета само и Мадрид! И ако вкараме в сметката брюкселския му период, ще влезе в списъка на най-големите чудовища заедно с Чекатил и компания.

— Е, не искам да кажа, че…

Само че Падиля вече я беше подкарал и нищо не можеше да го озапти.

Както и любимото му момченце, дето сега лежи вързано и са му прикачили цяла свита психолози! Знаеш ли какво щеше да направи това ангелче?

— Диана знае, аз също — отвърна Сесеня.

Наистина. Не само знаех, но и всеки път, като се сетех, тялото ми се възпламеняваше. Аз изгорях поне двайсет пъти, докато кибритената клечка летеше към мен. Онова, което ме спаси, беше, че моят нападател бе дете. Възрастен никога нямаше и да си помисли да ме удря с клечката, щеше да я пусне в локвата бензин на пода. Ала Пабло бе дете и изстреля своята ракета към мен, сякаш бях лошият в неговата игра: „Умри, чудовище“! Клечката угасна като падаща комета насред пътя си към мен и даже не успя да ме докосне. Случи се чудо. Това ми позволи да го хвана и обезвредя, без да му нанасям каквито и да било щети.

Само че щетите вече бяха нанесени и бяха много по-големи от отрязания ми пръст или вероятността да бъда изгорена жива. И това бе онова нежно и мило личице, което се превърна в озъбило се куче, лишено от всякаква интелигентност, хапещо въздуха около себе си, докато усмирявах телцето, притискайки го със своето, подгизнало от бензин. Най-съществената жертва беше Пабло. Воайора заслужаваше доживотна присъда само заради нея. Защото, за разлика от осакатените момичета, момчето не бе имало друг живот преди това. Нито пък щеше да има занапред. Завинаги оставаше в ада, който баща му беше завещал.

Когато ураганът Падиля утихна, Гонсало Сесеня възстанови спокойствието.

— Исках само да разбера как става всичко това, Хулио… Най-опасният престъпник в Мадрид от години бе заловен посредством, да ги наречем, недотам конвенционални методи… Все пак трябва да знам на каква почва стъпвам… — Стана от леглото и се озърна наоколо („оглежда плаца“, би дефинирал това поведение на филията Аура Дженс). После ми се усмихна. И след като ми пожела скорошно оправяне „от името на министъра и президент“, изчезна заедно със своите вардияни.

Падиля поклати плешивото си теме, щом останахме сами.

— Тоя Сесеня, има повече лайна в него, отколкото в градска тоалетна на празника на боба — измърмори. — Но, за жалост, го разбирам, животното Леман бе един от експертите по информационна сигурност, който консултираше нашите хора… Излиза, че сме си държали пепелянка в пазвата, без да го знаем… Понякога се питам дали да не вкараме някой от вас в Конгреса на депутатите, да им направи маска и да убеди политическите партии, че имаме и нужди във връзка с това, което вършим. Как си?

— Уморена съм, но, общо взето, съм добре.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. В петък, като те докараха, хич не беше за посещения, а вчера свикаха спешно събрание в Министерството по приключването на случая с Воайора… — Отговорих му, че го разбирам, и Падиля се оживи. — И в края на краищата какво, принцесо? Ще те почерпят една чорба и паница, пълна с мръвки? — Скръсти ръце на корема си и прошепна: — Сега, като си тръгна тоя капут, ще ти кажа, че Мартос е решил да ти даде медал, орден, нещо такова… И ще е правилно от тяхна страна, нещастници. — Намигна ми и се усмихна. — Знаеш ли, супер и изглеждаш, сладурана! Очаквах да те заваря, да не казвам…

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не се прави на идиотка. Поздравявам те, наистина. Светкавична работа. Свалям ти шапка.

— Благодаря ти.

Хулио Падиля, винаги малко непохватен, когато трябваше да бъде мил, изпадаше в неловко мълчание. Беше як мъж, почти толкова висок, колкото и широк, с напълно гола глава, сиви очи и движения на ловджийско куче с бодли против вълци по нашийника. Притежаваше безспорен талант да хвърля балони около себе си, докато истинският му характер бе леденостуден, но покрит умело с емоционална глазура. Говореха, че това се дължало на злополуката, след която дъщеря му бе останала парализирана. Принадлежеше към филията Молба, като Вера, и му харесваше да се чувства необходим, да откликва на молби. В тоя момент му съчувствах.

— Нямам нужда от медали — казах тихо. — Само искам да зная къде е сестра ми.

— Майка му стара, кралице, ако знаехме. Сканираха всеки сантиметър около тая шибана къща насред гората. Утре сутринта продължават, разширяват периметъра. Кълна ти се, че…

Прекъснах го кротко, гледах го право в очите от леглото.

— Воайора не я е отвличал. Нито нея, нито Елиса Монастерио.

— Какво? Откъде знаеш?

— Той ми го каза — отвърнах замислено.

— Хайде бе! Какво още ти каза? Че иска да се ожени за тебе? Той беше ненормален. Да не ти е казал, че си фараонка на Египет? Само това оставаше…

— Нямаше причина да ме лъже. И последните момичета не ги е отвличал той. Нито пък ги е убивал за един ден. Унгарското момиче още е в мазето му…

— Румънско е — поправи ме Падиля и се почеса по плешивото си теме. — Ева Рутлу, на двайсет и две. Властите тъкмо са обработвали документите й и затова никой не е забелязал, че я няма…

— Румънка или унгарка, Хулио, това беше единственият труп. Последната, която е отвличал.

— Диана, анализът показа с деветдесет и девет и девет процента вероятност, че Елиса и Вера ги е похитил тоя чичко…

Слушах го, без да го прекъсвам. Някой е натъкми нещата, бе казал Воайора. Някой от вашите ви мами. Ала беше ли вярно?

Падиля се насити да спори и млъкна за малко, умислен.

— Преуморена си, Бланко. В стрес си от отвличането и изчезването на сестра ти. Тоя дивак и отрочето му са ти… взели акъла. Но ти осъществи безупречен лов. Най-добрата си. И винаги си била. — Това признание, което повече подхождаше за Клаудия Кабилдо, ме изненада, и мен, ала и него самия, защото започна да се обяснява: — Което успя да направиш и така, както си го направила, това вече е… Нямам какво повече да добавя, напротив…

Разбирах за какво намеква. Бях разказала за срещата си с Дженс на психолозите, които ме разпитаха в болницата, също и за техниките, дето бях използвала. Не последваха огромни изненади. Високопоставените знаеха, че е жив, и редовно му изпращаха доклади. Фактът, че Дженс разкриваше номерата си на една бивша своя възпитаничка, преди да ги съобщи на тях самите, ги дразнеше, но пък това подхождаше на гордия характер на стария психолог.

Мислех си за друго. И реших да поставя въпроси по съвсем естествен начин.

— Хулио, какво стана в края на краищата с Алварес?

Като че ли в стаята бе влязъл министърът. Падиля се изправи напълно сериозен.

— Самоубийство. Оставил е писмо, типично е… Това, че ти си била в чифлика, е чисто съвпадение, нищо повече.

Повдигнах чаршафа със здравата си ръка и се съгласих.

— А какъв беше този… тунел? Прекарала съм години там и никога не съм го забелязала…

— А, разширение, построи го Дженс, за да отвори нови студиа, но изобщо не ги е използвал. — Влизането на един фелдшер му предостави претекста, който търсеше. Стана нерешителен, загледа се в мен. — Ще мина утре. Опитай се да си починеш.

Не отговорих. Мислех за тунела с дървените стени и извитите греди на тавана.

И затова колко неумело лъжеха всички от филията Молба.

Сервиза отвън нямаше никакви надписи, за да не се знае какво е, наоколо — пресъхнала градинка, където ние можехме да се разхождаме по болнични халати, като престарели патриции, предали на потомците онази част от света, която са притежавали. Беше построен сред индустриален квартал по-близо до Сеговия, отколкото до Мадрид, господ знае защо, имаше хирургия и терапевтично отделение с двайсет легла за по-дълготраен престой. Обзавеждането ми навяваше неприятни спомени от „гостуването“ ми при Воайора: бели стени, бели мебели, метални дограми по прозорците. От таваните ме дебнеха детектори за поведение и холовидеокамери.

Но не беше затвор, поради което в неделя реших да си тръгна.

Бе след посещението на Падиля. Мигел, който бе идвал в събота, ми бе донесъл целувки, цветя и прочее от старите приятели и колеги, както беше обичаят, когато някой от нас изпълнеше важна мисия, а и малко дрехи от къщи. След като обядвах, станах и се преоблякох в банята.

Чувствах се отслабнала и замаяна, болеше ме цялото тяло. Навсякъде имах следи от гумените ластици и въжетата, от ударите на Воайора, на гърлото ми остана червена резка от металната халка и още хематоми по корема, гърба и бедрата. Разбира се, и въпреки че настоявах, не успяха да зашият пръста ми. Бяха го намерили още в петък, след като за кой ли път бяха претърсили всичко, заедно с откритията в стъклениците на по-долния етаж, в които Воайора съхраняваше колекция органи от жертвите си. И макар че температурата там не бе над пет градуса, пръстът ми е бил поставен веднага в консервиращ разтвор, което бе направило операцията невъзможна. Да си кажа истината, не ме интересуваше особено: сбогуването с малкия пръст на лявата ми ръка беше несравнимо със загубата на толкова неща в собствения ми живот и най-вече на Вера. Ако по някакво чудо срещнех сестра си здрава и читава, спокойно можех да пратя в ада и цялата си ръка.

В Сервиза всички бяха мъже, до един облечени в бяло, и всички ме опипваха: преглеждаха ми гърлото, стискаха ми китките на ръцете, мереха ми пулса или ми сменяха превръзката. Моят фелдшер се казваше Алфредо, момче с ъгловата долна челюст, много усърдно, което се появи в стаята ми още преди да успея да си завържа обувките. Казах му, че си тръгвам, той повика един от лекарите, който от своя страна извика друг. Посъветваха ме да изчакам, раната на пръста се бе затворила, но можеше отново да се отвори, особено ако правя усилия с ръката си. И след поемане на отговорността за всичко това от мен самата и полагането на подписи под разни декларации ме пуснаха. Представлявах нещо неестествено за тях, като внедрена, героинята на деня. Та даже почнаха и да ме ухажват: понеже в неделя автобусите бяха разредени, Алфредо специално ми предложи да ме откара до града.

Като се върнах вкъщи, се обадих по телефона. Приготвих си сандвич, изпих един аналгин и включих телевизора. Повтаряха новината, която видях и в болницата: смъртта на „предполагаемия“ убиец на проститутки в Мадрид вследствие намесата на „специален полицейски екип“. Детайлите не били изяснени напълно, но засега се допускало евентуалното самоубийство на жертвата, „виден предприемач в областта на информационната сигурност“. Репортерите разпалено рецитираха на фона на оная отблъскваща къща насред гората. Присъствието на детето се споменаваше бегло, без да се прави каквато и да било връзка между него и останалото. Знаех, че понастоящем се намира в психиатричен център за малолетни и че се опитваха да влязат във връзка с някой негов роднина.

Да, но възцарилият се мир е лош медиен търговец, продава по-малко реклами, така че търсенето на изчезнало момиче в Барселона и откриването на трупа на поредната жертва на Отровителя заемаха по-голямата част от новините. Беше жена на около шейсет години, починала в дома си в Монклоа. До тоя момент, разбира се, нищо не беше сигурно, та дори и съществуването на самия „Отровител“, както и химическите анализи, които не бяха готови. Последваха снимки на изчезналото момиченце. Тъжни очи, руса косичка, около шестгодишно. Присви ме стомахът, загасих телевизора и отидох на срещата, която си бях уговорила по телефона.

Беше чудесен есенен мадридски следобед, с много синьо небе и залязващо, но все още топло слънце. След дните, които бях прекарала сред неописуеми кошмари, би трябвало да се почувствам добре в тая мека и златиста атмосфера. Затова пък на мен ми беше нервно, ръцете ми се потяха на волана, докато излизах от Мадрид по посока на Лас Росас. Това, което ми предстоеше, не бе по вкуса ми и не успявах да преодолея напрежението. За разлика от всичко онова, което беше вътре в мен, улица „Тесео“ представляваше нещо като безметежно островче, обсипано с цветя. Нели Рамос излезе да ме посрещне още щом докоснах звънеца на дворната врата. От ушите й висяха огромни кръгли обици.

— Колко хубаво направи, че се обади! — Засмя се. — Знаеш ли как ще ти се зарадва… Но… какво ти се е случило?

Отговорих й, че съм имала „малък инцидент“ с колата, нищо повече. Освен това бинтът не позволяваше да се забележи отсъствието на пръста. Тръгна пред мен по посока на къщата, ала не влязохме вътре, заобиколихме я и отидохме в градинката отзад. През цялото време Нели приказваше с дрезгавия си и в същото време мил глас с канарски акцент.

— Пече се на слънце като гущер, много й харесва, когато времето е хубаво… И все повече идва на себе си, да знаеш. Оня ден поиска градинарят да окоси тревата в градинката със старата косачка от едно време… Човекът й обясни, че това е антика, дето вече никой не използва, че сега има електрически, но тя настояваше ли, настояваше… такава е глезла по някой път… И накрая, той какво да прави, цял ден се занимава да я сглобява, да я чисти, да купува бензин… Сигурно бръмченето на мотора извиква някакви спомени от детството й… Трудно може да й се угоди, миличката!

Там беше, изтегната на един шезлонг пред току-що подрязан градински плет, боса, тънките й коленца се подаваха изпод простичката рокля. Жълтата й като слама коса блестеше на слънцето подобно на църковна митра. Изглеждаше заспала, беззащитна и в същото време величествена.

— Клау, виж кой е дошъл… Отвори си очите, глупаче! — Нели вдигна одеялото, паднало на земята, и я загърна. Бяха трогателни майчинските й грижи, а бе къде-къде по-млада от Клаудия. — Не спи, само че е много лоша и сега се преструва… Харесва й да играе, нали? — И Клаудия се изсмя като малко момиченце. — Така ли се отнасяш към своята приятелка? Диана е. Диана Бланко!

За да стигна до нея, трябваше да стъпя в тревата и обувките ми потънаха в калта от последните дъждове. Докато Нели я глезеше, скръстих ръце и я поздравих.

— Здравей, Сесе.

— Ау, Жирафката. Номер едно.

Изрече го, без да отвори очите си, което ни разсмя. Изведнъж на гърлото ми застана буца и от очите ми бликнаха сълзи. Не можах да чуя какво каза Нели, преди да ни остави сами: мисля, че отиде да ми донесе стол. Останах права, загледана в Клаудия Кабилдо, и се напънах да преглътна вълнението си.

— Ти си номер едно, Сесе — отговорих й, — и винаги ще бъдеш.

Отвори страхотните си сини очи. В действителност изглеждаше много по-жива от друг път, но съобразих, че слънцето грее в очите й и надали ме вижда. Бяха като ония кръгли прозорчета на таванските стаички, зад които се виждат напълно празни, от години, помещения.

— Какво ти е на ръката? — попита.

Оглеждаше бинтования ми пръст с усмивка. Отвърнах й:

— Хванах го, Сесе. Тоя петък. Помниш ли, че ти разказвах за него и ти ме уверяваше, че ще успея? Е, направих го. Беше дълга змия и ме клъвна по пръста, но го улових за гушата. Вече не може да навреди на никого.

— Браво, superwoman.

— Е — добавих, сякаш да омаловажа случилото се, — всичко беше нормално. Няма нищо общо с твоята история с Ренар.

Хвърли ми поглед и извърна главата си встрани, без отговор и без усмивка.

Знаех, че това не е вярно. Клаудия не успя да направи нищо с Ренар и полицията беше тая, която й спаси живота, като откри леговището му в Южна Франция, дето я бе наврял. Не й бе нанесъл никаква рана, но бе използвал глад, жажда и електричество ден след ден, в продължение на месец, докато тя полудяла, без нито една от маските, които бе приложила, да му подейства. Клаудия представляваше назидателен пример за всички нас, който винаги щеше да ни напомня, че и най-добре обученото ченге под прикритие може да се провали.

Идването на Нели със стола ни прекъсна. Седнах, тя предложи да ми налее нещо, но аз отказах и я изчаках да се отдалечи. Доколкото можеше да се съди по вида й, Клаудия спеше. Изглеждаше толкова невинна, че едва преодолявах вътрешното желание да изоставя жестокия си план. Ала именно покъртителният образ, който бе пред очите ми, сравнен с онази Клаудия, която помнех, ми вдъхна увереност да продължа.

„Трябва — убеждавах себе си. — Правя го и заради нея.“

— Ренар — настоях, доколкото можех нежно. — Ти ли го хвана?

— Той хвана мен — отговори неочаквано стегнато.

— Не е вярно. Той успя да те затвори и ти причини това, Сесе, само че отровата му я пусна ти, ти изгори душата му… Помниш ли, веднъж си говорихме за това?

— Ренар — промърмори, загледана в една точка в градината, сякаш бе видяла там самия него, изникнал иззад живия плет.

— Ти го хвана, Сесе, ти изгори душата на това чудовище. Въпреки че стоя затворена цял месец в онова… леговище под земята до Тулуза, в Южна Франция… — Бях се навела напред, говорех й бавно, втренчена в нея, както наблюдаваме тънката коричка лед, върху която се готвим да стъпим. — Помниш ли оная дупка, дето ми я описа, със стени от камък…

— Животът ми, Жирафке… — И отвори очи. — … ми се губи като пикня на слънцето.

Все пак настоях нежно.

— Оная пещера, Сесе… Не я ли помниш? Където беше затворена…

— Бяха дървени… Стените бяха от дърво…

Млъкнах, огледах я много внимателно и не долових в нея нищо по-различно от потъналия сред слънцето покой на зеленината зад гърба й. Но вече знаех, че мога да се добера до паметта й. Макар прекрасно да си спомнях всичко, което ми бе разказвала преди за мястото, където е стояла окована, исках да го чуя още веднъж, и то от самата нея.

— Да, дървени, така е… — повторих бавно думите й. — Беше ми разправяла как дълго време си можела да гледаш единствено тавана… Сигурно добре си го спомняш… тоя таван… Май беше гладък, нали?

— Така се радвам да те видя, Жирафке… — каза. — Ти си superwoman.

— И аз тебе, Сесе.

— Толкова неща сме преживели заедно…

— Разбира се, вярно е, но това с Ренар го направи сам-самичка.

— Да, самичка — съгласи се.

— Цял месец те държа вътре… — И усетих, че не съм в състояние да продължа, трябваше да млъкна поне за малко. Разговорът изгаряше гърлото ми. Въздъхнах дълбоко, преди да взема думата отново. — Цял месец на онова отвратително местенце с дървени стени, с тъмни коридори… и таванът.

— Само един.

Притаих дъх.

— Какво?

— Най-напред си помислих, че са няколко, после открих, че коридорът е един, и прав… — Вдигна към лицето кокалестия си пръст и показа белезите от веригите, с които Ренар я бе държал прикована. Сърцето ми заби толкова силно, че си помислих как Клаудия го чува, но бързо се досетих, че дори не ме и вижда: гледаше, сякаш някой бе проникнал в очите й и в момента съзираше единствено него. — В началото не знаех… Превързваше ми лицето, за да не виждам нищо, като ме местеше от килия в килия… А после ми свали превръзката. Трудно е да направиш маска с вързани очи… — Съгласих се, за да се почувства поощрена. — Аз обаче я бях направила още преди това… Не съм спирала, Жирафке… Опитах всичко… „Не сваляш оръжието, не се предаваш“, все това ми повтаряше…

— Кой? — прекъснах я.

— Какво?

— Кой ти е казвал, че не сваляш оръжието и не се предаваш?

Усмихна се и поглади одеялото върху себе си. Градината бе потънала в мълчание. От време на време се дочуваше как някоя кола преминава там зад храстите.

— Доктор Дженс нали все това ни казваше, Жирафке.

— Да, ама ние говорехме за Ренар.

— А Ренар? — Премигна няколко пъти и изражението й се промени, сякаш слънцето залезе и бе изгряла луната. Реших да опитам друга тактика.

— Няма значение. Спомняш ли си помещенията?

— Килиите.

— Точно така, килиите.

— Без железа… Дървени врати, затварят се отвън… Куки по стените… Понякога ме оставяше да спя на пода… Толкова ми е вярвал и на толкова неща ме е научил…

Устата ми пресъхна, сякаш влечуго полази по гърба ми.

— Сега ми говориш за Дженс ли, Сесе?

— Не, за Ренар… Цял месец ме държа вътре…

— Но си мислеше за доктор Дженс. Каза, че е вярвал в тебе и на много работи те е научил…

— Да, Дженс. Доверяваше ми се. Държа ме цял месец там, но аз му изгорих душата…

— За Дженс ли ми говориш, Сесе, или за Ренар?

Симпатичният глас на Нели се разнесе откъм къщата и този път прозвуча не толкова радушно, както обикновено.

— Чуваш ли ме? Мисля, че е по-добре да спреш… Натискаш я и…

Не й обърнах внимание, тя се приближаваше към нас и аз погалих Клаудия по рамото.

— Сесе, моля те, напъни си паметта… Виждала ли си Дженс на онова място? Виждала ли си доктор Дженс в ония килии там? — Никаква промяна в очите й, останаха празни. Но устните й помръднаха. — Клаудия, чуваш ли ме?

И едно чуждо тяло застана между нас.

— Достатъчно! — постанови Нели и прегърна своето бебе. — Виждаш ли на какво е заприличала! Няма нищо, няма нищо… Тук съм… — И ме стрелна с две мълнии в очите си. — Най-добре е веднага да си тръгнеш, Диана…

Извиних се, взех си „довиждане“ с двете и се запътих към дворната врата. Докато вървях натам, чух гласа на Клаудия:

— По дъските имаше номера и букви… Запомнила съм ги… Две А, три В, четири…

27

„Моля, връзка с Мигел.“

Позвъних му вкъщи, после на мобилния, но не получих друг отговор освен на секретаря. Спомних си, че като ме посети в Сервиза, ми каза, че в края на седмицата ще ходи в Лос Гуардесес и ще подготвя агенти за операцията срещу трафикантите на бели робини. А и знаех, че има навика да си изключва телефона, докато работи. Реших да му оставя съобщение с молба да ми звънне. Записах се със съвсем естествен глас, за да не остане с подозрението, че някой ме слуша.

В такъв момент през главата ми можеше да мине всичко.

Вече бе след осем, когато влязох в града. Свечеряваше се и не можех да понеса перспективата да се върна обратно в самотното си жилище. Не и след онова, което узнах, или поне така си мислех, по време на посещението при Клаудия. Изпитвах нуждата да поговоря с някого. И ненадейно се досетих.

Дори не му се обадих, за да го предупредя. Беше неделя и кабинетът щеше да е затворен, но той ми бе обяснил къде живее, а и бе прибавил, че мога да го навестя винаги, когато поискам.

Беше луксозна сграда, въпреки че изглеждаше като построена на самотен остров и зад крепостен зид. Известен нощен клуб на партера започваше да привлича клиентела. Натиснах копчето на неговия звънец с намерението, ако не го намеря, да се опитам да отида до Лос Гуардесес. Но след като две камери изпиукаха, вратата се отвори.

Чакаше ме десет етажа по-нагоре, на прага на апартамента си.

— Боже мой — възкликна, като ме видя.

Д-р Аристидес-Марио Валие бе, както винаги, нагласен и парфюмиран, с елегантна зелена риза, по домашному извадена навън, и панталони с цвета на сукното на билярдна маса. Белоснежната му коса бе грижливо сресана и стъклата на очилата без рамки блестяха.

— Добре съм — казах му, преди да ме попита, защото си давах сметка, че външният ми вид говори за обратното. — Ясно ми е, че в момента съм натрапница, но ако преча на нещо, веднага си тръгвам. Съвсем сериозно.

— Не, не прекъсваш нищо.

Покани ме да вляза без особена изненада. Жилището му, обширно и комфортно, бе осветено индиректно и украсено с произведения на индианското изкуство, така както и кабинетът. Издаваше пари и добър вкус. Огромен екран на стената в хола показваше без звук последните новини. Валие седна, по-скоро се отпусна върху една табуретка, и ми предложи удобно анатомично кресло.

— Предчувствах, че си ти — каза, докато оглеждаше със състрадателен поглед раните ми по лицето и ръката. — Надявах се. Предположих го още в петък, като видях новините, но не исках да ти звъня от уважение към… твоята работа.

— И хубаво си направил. Благодаря.

— Как си? — Говореше нарочно тихо, като че ли звуците бяха в състояние да ме раздробят на парчета.

— Добре, наистина. Мина добре. — Погледна бинта на ръката ми и се усмихна. — Можеше и още по-добре, но и обратното също така.

— Говори ли ти се за това?

— Няма много за разказване. Успях и това е важното.

Валие пое въздух, докато кимаше с глава, а аз внезапно се изчервих, като че ли ставаше дума за сексуално преживяване.

— Извинявай — каза след кратко мълчание. — Седнал съм тук като някакъв идиот… — Стана и махна с ръка във въздуха. Телевизорът угасна и лека джазова музика изпълни пространството. — Какво ще пиеш? Ако не ти е много късно, мога да направя кафе.

— Нещо разхладително ще е добре.

Огледах се около себе си, щом Валие отиде за напитките.

Цареше известен безпорядък сред безупречната чистота, която ме заобикаляше. Принтирани страници с подчертан текст, книга, оставена отворена, ноутбук на голямата маса, сложена до диван, чиято намачкана повърхност показваше скорошни следи от ползване. Книгата беше испански превод на „Тимон Атински“ от Шекспир. По стените имаше племенни маски и цяла серия холографии, някои от които движещи се. Доближих се да ги разгледам. Представляваха очерк за живота му, с приятелите, с краля на Испания, с брадати всезнайковци. На други той бе сниман като младеж, източен, потен, със сламена шапка, насред туземци в Амазония.

— Живях няколко месеца при тях, преди да напусна страната си — ми обясни, като ми поднесе чашата. — Там научих стойността на себеуважението, което те поставят далеч над стремежа към материални блага. Модерното общество ги е обсадило от всички страни, но тези хора решително продължават сами, горди със себе си и с вековната си мъдрост. Надявам се ти и аз да имаме нещо общо с тях… За твое здраве — добави и вдигна своята чаша.

— Не се чувствам прекалено горда със себе си — казах след наздравицата. — Просто си върша работата и толкова.

— Тая скромност е похвална — отбеляза Валие, — само че теб са те научили да бъдеш оръжие, а не да го размахваш. Ето, няма те в новините, тебе и твоите колеги… — Посочи телевизора. — От часове непрекъснато говорят за смъртта на тоя откачен… И всички почести са за полицията. За тебе нищо.

— Аз също съм полицията.

— Да, ясно ми е, че казах нещо глупаво. Ти си „класифицирана информация“, разбира се. Само че изобщо не стават ясни резултатите от твоята… работа и това ме ядосва.

Мислех да му отговоря, че преди да се запознае с мен, обществото би трябвало да узнае нещичко за жертвите, но реших да сменя темата и да разпръсна тая сантиментална донякъде атмосфера, която мекият тон и настойчивите погледи на Валие оставяха да витае във въздуха.

— Благодаря ти, че ме прие, Марио.

— Не говори глупости. Много се радвам, че дойде. Даже не си даваш сметка колко.

Посочих масата и се усмихнах.

— Домашните си ли пишеше?

— Вече съм „представен“ на Великия Уилям, но сега го чета много по-внимателно. — Опита се да имитира моята усмивка и взе в ръцете си книгата. — Познаваш ли тая творба?

— Познавам ги всичките, те са част от моята работа. Тимон е богат, щедър и разумен човек, който, оставайки без пари и след като изгубил всичките си приятели, решава да си отиде… — Направих пауза и погледнах лошовато. — … в Амазония?

Смехът на Валие за първи път, откакто го познавах, прозвуча оглушаващо.

— Напомням ти, че психологът съм аз. — Посочи ме с книгата. — Ала отчасти си права. На моменти се идентифицирам с него. Не съм мизантроп, но не и краен човеколюбец. Хуманното в нас и взема, и дава. Любопитна е интерпретацията на Виктор Дженс… Извадих негов текст от интернет… — Взе листовете с подчертаните редове. — Не говори за маски, но казва, че Тимон, във втората част на пиесата, от момента, в който започва да презира всички, е по-щедър от всякога. Толкова, че е готов да се отдаде напълно, и телом, и духом, да изпият кръвта му и да изядат плътта му… Като Христос… и агентите примамки. — Погледна ме. — Много дързък и интересен коментар.

— Всъщност става дума за филията Жестокост — поясних. — За да успееш да обсебиш принадлежащия към този профил, трябва да му внушиш, че колкото и злини да се заканва, че ще ти причини, никога няма да успее да те нарани наистина, защото ти желаеш да страдаш, и то много повече от това. Което го блокира… Ключът, според Дженс, е в презрението от страна на Тимон.

Валие ме слушаше и едва-едва поклащаше глава.

— Скъпа Диана, позволи ми да ти кажа, че твоята професия е…

— Шибана работа, знам го.

— Да, общо взето.

Захвърли листовете и книгата върху масата. Възползвах се, за да прибавя:

— Дошла съм да ти разкажа нещо, Марио.

— О, това пък е шибаното на моята професия. Всички идват, за да ми разкажат нещо… — Млъкна и се изчерви. — Съжалявам, за момент си помислих, че… Че си минала просто така.

Настъпи тягостна тишина, която не се досещах как да прекъсна. Валие спря музиката. После се облакъти на коленете си и подпря брадата си с показалците на ръцете, заемайки професионална поза. Все още бе засрамен и бузите му бяха червени като череши.

— Реша ли да приличам на идиот, нямам равен — заключи.

— Не, моля те. Аз съм тази, която се появи без предупреждение.

— Не помня кой беше казал, че мъжете спират да употребяват главата си, когато някой почне да им я целува — измърмори и двамата малко накриво се засмяхме. — Май че беше Ерих Фром — добави, като на шега.

— Когато ви целуват… чия глава? — настоях и се изкикотих прекалено гръмко за изисканите му обноски.

— Е, не на Ерих Фром! — И отново се засмяхме. Вече се почувствах достатъчно отпусната, готова да проведа разговора. Валие ме подкрепи с жест и изписалата се върху лицето ми сериозност се прехвърли и на неговото.

— Да приемем — започнах, — че съм измамена. В работата си.

Бързо се изправи на крака като ужилен, сякаш обвинявах него.

— За какво намекваш?

Обясних му. Разказах за Клаудия Кабилдо и за Ренар. По някое време ме прекъсна, за да ми помогне да съблека якето си, защото лявата ръка ме болеше. Отдолу бях по тъмночервена тениска, на цвят горе-долу като моите хематоми. Валие се надигна и учтиво го пое.

— Не си спомням такава новина — каза, като се върна на табуретката.

— Не са й давали гласност. Считаше се, че Ренар е средна риба, чрез него трябваше да стигнат до един мафиотски шеф на марсилска банда, но се чудеха как да стане. Беше психар, от добрите…

— Какъв е бил?

— Психар. Лично измъчваше жертвите си и имаше навика да поставя парцаливи куклички, обесени покрай труповете. Принадлежеше към профила Жестокост, точно! — Посочих „Тимон“ — Неприятният проблем бе, че знаеше за нас, и това бе опасно. Натовариха със случая доктор Дженс и той избра моята колежка Клаудия да се внедри при него… Сценарият беше класически: Ренар, рано или късно, щеше да се досети каква е и щеше да направи възможното да я разпита. И в тоя момент тя трябваше да го залови. Но нещо не сработи. Ренар я затвори в някаква дупка в Южна Франция, обработва я в продължение на цял месец и Клаудия не успя да постигне нищо. Какво ли не е опитвала. И нищо. Затова пък… Ренар — да.

Докато му говорех, не помръдваше очи от ранената ми ръка, положена върху джинсите. Като вдигнах глава, ми направи впечатление, че Валие е побледнял.

— Едно от първите неща, на които ни учат, е да се затворим напълно вътре в себе си в мига, когато болката дойде. Ренар обаче разрушил всички защити на Клаудия една след друга, докрай, докато тя нямало повече накъде да отстъпва. Френската полиция откри скривалището, преди той да успее да я убие, но Клаудия вече бе паднала в дупката… Тоя израз при нас значи, че човекът е изгубил разсъдъка си. Продължава да живее, ала не е същият.

— И какво стана с този… Ренар?

— Полицията го разстреля.

Валие пое дълбоко въздух и разтри очите под очилата.

— Разбира се, било е ужасно, Диана, ясно ми е, че…

— Това не е най-лошото — прекъснах го.

И тогава му разказах за поразителната прилика между тунела в чифлика и мястото, където е прекарала фаталния си месец Клаудия. Не казах нищо за самоубийството на Алварес, нито за обесените манекени, колкото и да ми говореха за угризенията на предполагаемия виновник. Валие ме слушаше все по-изнервен и по-изнервен.

— Искаш да ми кажеш, че Ренар е работил заедно с шефовете ти ли?

— Искам да кажа, че Ренар може би изобщо не е съществувал. — Сега вече ми стана трудно да говоря. Всичката умора и цялата болка се изсипаха върху ми като лавина. Разтърках голите си беззащитни ръце. — Искам да кажа, че вероятно е бил някакъв експеримент, проведен върху нас самите… И е много възможно подобни опити да продължават да се правят. Сестра ми и другото момиче са изчезнали от дни… Информационният анализ потвърждава, че са били жертви на същия убиец на проститутки, само че има нещо… — Като стигнах до тоя момент, започнах да заеквам. Защо? Думата на Воайора срещу тая на хората, на които се доверявах? Но отведнъж ми стана ясно, че вече нямам доверие никому. — Съществуват данни, които ме карат да подозирам, че анализът е бил манипулиран — завърших, гледайки Марио Валие право в очите.

Осветлението превърна стаята с бели стени в празно пространство, а лицето на доктора се сливаше с него.

— Трябва да отидеш и да ги издадеш… — промърмори.

— Нямам никакви доказателства. Единствено спомените на една болна колежка. — „И дадената дума от един масов убиец“, помислих си.

— Ще ги събереш. Аз ще ти помогна!

— Помагаш ми и само като ме слушаш.

— Само какво…? Я не приказвай глупости.

Стана внезапно и покри устата си с ръка, като че за да попречи оттам да излязат слова, които не биваше да бъдат чувани. И закрачи от единия до другия край с неподозирана и от самия него страст.

— Слушай сега, казвам ти го и не искам да повтарям. Спри да разсъждаваш като войник по време на война, моля те! Уверявам те, че тази твоя работа е донесла много ползи на обществото. Уверявам те! Но вече точка. Толкова. Ти повече не му дължиш нищо. Не дължиш нищо никому. — Не преставаше да снове. Аз го следях с очи. — Какво повече искат от тебе? Дали онова, което вършиш, ти харесва, или не, е друг въпрос. Какво още е необходимо да направиш? Погледни се! Погледни се цялата. Борила си се с тоя, накълцал те е здравата, сторила си всичко, което се е очаквало от тебе, нали…? И с какво ти плащат? Като те премятат? Това е балансът на твоята сметка. Стига, Диана! Каквито и вълци да са, тяхната работа, но ти пък да не си пържола?

На стената бе окачено огледало във формата на ацтекско слънце. Неочаквано Валие се спря пред него.

— Срещал съм доста страдания в тоя живот — продължи вече спокойно. — Неправдите имат много лица, както и опиатите, за които ти говорих… Виждал съм деца да продават телата си, за да преживяват, и въпреки това не успяваха да го направят. Мизерията е главната психопатия на тоя свят и най-жестоката. Ти ми говориш за Ренар, за убиеца на проститутки, за терористични организации и отвличания… Това е все едно да погледнеш някоя снимка с евреи в нацистки концентрационен лагер и да възкликнеш: „Ах, какво зло, ако не се бе случило, тоя свят щеше да е по-добър“, например. Само че именно това е театърът на западната цивилизация, развитите страни да си затварят очите пред най-чудовищното престъпление на всички времена. Имаш ли представа колко деца със същия външен вид като тия еврейчета съм виждал, Диана? Знаеш ли колко ги има по концлагерите из Третия свят? Всички те са агенти под прикритие като тебе. Трепят се, предлагат плътта си, за да бъдат разкъсани. А през това време ние, цивилизованите, инсценираме престъпления, терористични акции, убийства… и, естествено, не ги и забелязваме, решавайки своите проблеми. — Обърна се и ме погледна. Очите му иззад стъклата на очилата блестяха, като че ли и те самите бяха стъклени. — Диана, зарежи ги тия сценки… Задраскай ги от сценария, спри да играеш по свирката на подличките дребни господарчета… Моля те, като приятел.

— А ти не играеш ли същата игра?

Въпросът ми сякаш го обви целия в пашкул от тишина.

Вдигна вежди и доби болезнено изражение.

— Не, аз не участвам — отсече накрая. — Животът с тези обитатели на джунглата ме научи да бъда тоя, който съм. Без маска. — Пристъпи към мен. — Веднъж те помолих да го направиш, още докато не те познавах. Сега те моля отново: остави маските настрана и бъди себе си.

— Вече не съм ти пациентка — отвърнах донякъде и озлобена. — Излекувана съм.

— Не ти приказвам като психолог, а като… като мъжа, когото целуна оня ден на тротоара.

Изрече това много тихо, но и съвършено ясно. Станах. Стояхме един срещу друг.

— Мисля, че с теб допуснах грешка… — промълвих и ми се стори, че всяка отронена дума ми причиняваше болка. — Като научи, че не се казвам Елена, трябваше да се махна… Беше необходимо да напусна кабинета ти и да не се връщам. А аз какво направих, намесвам те все повече и повече! — Валие — отричаше с глава, ала аз го засипах с още думи и хълцане. — Изложих те на опасност, като ти разправих всичките тия работи! И продължавам! Знам какви са рисковете, но мисля само за собствената си утеха!

— Е, утешавай се — каза нежно, разтваряйки прегръдката си пред мен.

— Възползвам се… за да бъда самата себе си!

— Това не ми се струва чак толкова лошо…

— Само че си в опасност! — И добавих тихо: — А ти… ме интересуваш.

— И ти мен, Диана.

Хвърлих се в обятията му, в мрака на неговата прегръдка, сред уюта на фамилното му име7, топло убежище, обвеяно от дъха му. Затворих очи, но сълзите преминаха през миглите ми и се посипаха като дъжд.

— Позволи да ти помогна… — мърмореше Марио Валие, притискайки ме към себе си, и без да ще, ми причиняваше болка по синините и раните, но това ми харесваше. — Спри да се правиш на баща и майка на самата себе си и остави и някой друг да ти окаже помощ.

При първата целувка не си и помислих, че на тоя свят има и друго освен устата му. Вдигнах ръка и свалих очилата му, както по време на бал можеш да дръпнеш маската на своя партньор. Не спирахме да се целуваме и изведнъж си дадох сметка за влечението, за това непреодолимо спускане на тялото към тялото на другия, откъдето вече няма връщане, защото не можеш, а и не желаеш, и продължаваш докрай.

Осъзнах, че още държа в ръка очилата му, докато ме водеше към спалнята.

Марио Валие любеше и страстно, и нежно, с една изненадваща мекота, която от Мигел не получавах, но постепенно пъшканията му се превърнаха в хлипане, сякаш го болеше от собственото му удоволствие или пък от това, че ми го причиняваше.

Накрая двамата, хванати за ръце и легнали по гръб, изглеждахме като едно цяло, готово да полети нагоре към тавана.

Спалнята представляваше полутъмно пространство, преградено със завеси в оня землист цвят, напомнящ реките, браздящи Амазония.

— Това ти ли… беше? — ненадейно ме погледна. — Не беше ли… нещо друго?

Не успях веднага да разбера какво искаше да каже, но после се досетих. Вероятно мислеше за оная маска, която му изиграх в кабинета. Не бе забравил удоволствието, което бе изпитал тогава. Отговорих му, че съм била самата себе си.

— Искам да живея с теб — промърмори.

— Ти си луд — отвърнах му.

— Да.

Още докато бяхме в леглото, ми направи „лечебен индиански масаж“. Положи дланта си, обърната надолу, и поглади безкрайно леко хематомите по корема ми. Те почти не ме боляха, но остатъкът от пръста току ме прерязваше, въпреки че не желаех да му се оплаквам. Прокарваше известно време ръка по моето тяло и после прошепна:

— Диана, знам, че си влюбена в друг… В свой колега, ти ми го каза… Слушай… Само те моля… едно решение. Работата ти. Това себеотдаване на този свят, който те използва… пък и аз със своя свят… а насреща — ти, гола, без маска. Предлагам ти да се преборим заедно, за да възтържествува истината, ще открием сестра ти и ще пратим в съда всичките тия боклуци… Мисли и решавай. Не бих понесъл да те гледам как страдаш. Не приемам страданието. От мен можеш да поискаш всичко освен това. Но ако избереш да продължиш както досега, тогава… — Вдигна едната си вежда, обърна се неочаквано към мен и ме целуна. — Тогава, по дяволите. Няма да се отървеш от мене… — Засмя се нежно. — Не, наистина, решавай. Ще ти помагам, какъвто и да е твоят избор, ако обаче предпочетеш наново стария си път, аз… заклевам се, повече няма да те безпокоя.

— Благодаря — казах.

— Обещаваш, че ще помислиш, нали?

— Обещавам.

Телефонът е изобретен, за да разваля подобни моменти. Бе моят, някъде из разхвърляните дрехи по пода. Помъчих се да позная кой е и взех апарата с чувство на срам.

Но ужасеният глас, който молеше за помощ, не принадлежеше на Мигел.

— Не знам какво й става — изхлипа угрижена Нели, очаквайки ме на вратата. — Заклевам ти се, би трябвало да зная, но не знам. Съжалявам!

— Бъди спокойна, миличка. — Влязох вътре като в гробница. Цареше мрак и тишина. — Защо не си запалила?

— Не дава да паля. Настръхва като лъвица. Откакто ти си тръгна, е страшно нервна. Диана…! — Съпроводи ме като сянка по тъмните коридори. — Не знам за какво сте си говорили, но вече не е същата…! Не иска да яде и като понечих да я изкъпя днес следобед, каза „не“… Направо съм уплашена!

— Викала ли си някого?

— Не ми позволява! — проплака Нели. — Нито лекар, нито Падиля! Само повтаря: „Искам да видя Диана, викни я, кажи да дойде Диана“…! Отначало си мислех, че мога да се справя сама, само че е вече единайсет и продължава все същото! Извинявай, че те обезпокоих…

— Добре си направила, мила. — Бях уверена, че Марио Валие нямаше да е на моето мнение. Бях излязла набързо от тях и го оставих напрегнат и притеснен.

Нели разтвори порталната врата в дъното на хола. Клаудия стоеше права в другия край на стаята, полуосветена от отблясъците на уличните лампи, които проникваха през отворения прозорец. Бе със същата рокля и изглеждаше толкова мъничка и слаба, че почти не се забелязваше сред мебелите вътре. Извъртя лицето си към мен, побеляло като на мъртвец.

— Аз… си спомних, Жирафке… — каза, щом ме видя. — Разни работи.

— Успокой се, Сесе, тук съм… — Погледнах към Нели, тя отстъпи. — Мога ли да запаля лампите, Сесе?

Клаудия не обърна внимание на въпроса ми.

— Видях доктор Дженс… Видях го в килията, където бях затворена. Гледах нагоре. Не беше лесно да се гледа нагоре: всичко ме болеше, даже и очите… Някога болели ли са те очите…? И не бях в състояние да говоря, нито да мърдам, но можех да гледам и го виждах. На Ренар… никога не успях да му видя лицето. Носеше маска…

— Сесе, слушай…

— Не можех нито да мърдам, нито да говоря. Ренар не разрешаваше. Нямаше нужда да ме връзва. Беше много убедителен. — Засмя се с дрезгав глас. — Знаеш ли какво направи един път? Поля ме с бензин и ме накара да държа запалена клечка кибрит със зъбите си, докато… Такива работи… Не ме биеше… И най-интересното, както щеше да каже Дженс, най-интересното… Знаеш ли кое беше? Че исках да я изпусна тая клечка. Исках да изгоря, като едно лайно, там, насред полето. — Направи гримаса и потрепери. Сега, като стоях близо до нея, забелязах капчиците пот върху лицето й. — Да умра хиляди пъти… Не, много повече. Ти колко пъти си пожелавала да умреш?

— Вече всичко мина, Сесе… — Полека пристъпих съвсем близо и протегнах ръце.

— Но не изпусках клечката. Предпочетох да живея като лайно. Доктор Дженс ми направи голям подарък… Струва му много усилия, но го постигна. Най-накрая успях да повърна всичко. Тогава разбрах. За какво става дума, искам да кажа. Повърнах го. Ти не си, Жирафке. Имаш нужда от Ренар, да те накара да повърнеш… Аз обаче знам какво сме. Присвиване на мразен стомах, даже не и жлъч. Бълвоч. Това сме. Ченгета под прикритие.

— Да, Сесе, това сме, сега ще ни помогнеш ли да не стоим около тебе? — Обърнах се към сгушената в тъмното сянка на Нели. — Нели, обади се в отдела…

— И паднах в дупката! — отсече Клаудия и ни погледна като стресната. — Нали така се казваше? Дупката… И знаеш ли какво е то, Диана…? Огледало. Най-страшното е, че гледаш в него и не виждаш нищо…

— Нели — настоях внимателно, — обади се в отдела или, ако искаш, мога и аз…

Най-после Нели се помръдна. Но онова, което направи, бе да ме хване за ръката.

— Беше лоша идея да те викам тебе. Става още по-зле! — Започна да ме дърпа. — Отивай си, Диана, отивай си, ще се погрижа за всичко сама! — Не исках да излизам от стаята, ала най-накрая отстъпих. Изведнъж състоянието на Нели ми се стори по-сериозно и от това на Клаудия. Минахме в хола и я улових за раменете.

— Нели, съвземи се. Клаудия е болна и има нужда от нас. Трябва да й помогнем!

— Не мога повече! — Нели въртеше главата си наляво и надясно. Начинът, по който оглушително хълцаше, я правеше отблъскваща. — Прекалено дълго я гледах, не съм в състояние повече…! Много я обичам, кълна ти се, че не мога повече…!

Прегърнах я и я оставих да плаче на рамото ми. Тогава и двете чухме: шума оттатък, някой отваряше кашони. Дръпнахме крилата на порталната врата, тъкмо навреме, сварихме Клаудия с остатъка от пластмасовото шише, което бе изляла на главата си. Усетихме позната силна миризма. За миг се разсеях, но веднага след това прозрях каква е тази течност. Моторната косачка…

И съзрях пламъчето в ръцете на Клаудия. Пред очите ми лумна една друга сцена, със сина на Воайора, отпреди два дни.

Не помня колко пъти извиках името й или го чух в крясъците на Нели, докато тичахме към нея.

И внезапно ослепителният взрив, в който се превърна Клаудия, ни спря.

28

Понякога ми се струваше, че нямам вътрешности. Все едно бях направена от шепи кал, оформени като жена. Бях толкова навикнала да играя, да представям всякакви състояния, че вече не можех да си дам сметка какво всъщност самата аз усещам.

Но на траурната церемония за Клаудия беше различно.

Клаудия Кабилдо не бе моя приятелка. Никога не бях ходила с нея на кино или на купон, никога не й бях честитила рождения ден. Ала за мен бе нещо като символ, символ на борбата ни, на страданията ни, на нашите провали. А сега и на измамата, сред която живеехме, на ужасяващия фарс, на чиято сцена ни караха да играем.

В тоя миг не се чувствах изпразнена. Някъде вътре съхранявах дълбока болка, но тя оставяше достатъчно място за едва сдържана ярост. Тялото ми бе напрегнато, от очите ми течаха сълзи като лава от вулкан. Все едно наново се готвех да се боря с Воайора.

Състоянието ми единствено можеше да навреди на ритуала, който предстоеше.

Предният ден бе изтощителен. След като пожарникарите спасиха каквото бе останало от къщата на улица „Тесео“ в Лас Росас — четири опушени фасади и едно овъглено тяло, — дойдоха подробните полицейски разпити. Вече не помнех колко пъти бях разказала как се бе поддала на спомените си, как дълго и непреодолимо бе предчувствала края си, изсипвайки върху себе си бензина от старата косачка. Как ние с Нели търчахме от единия до другия край на къщата напразно, търсейки каквото и да било, с което да угасим търкалящата се с писъци топка в пламъци, изпепеляваща всяко нещо, което срещаше на пътя си, и как, рухнали пред неизбежното, със сила изтиках Нели вън от къщата. За щастие Падиля дойде в комисариата достатъчно бързо, за да ме измъкне от ролята на свидетел. Щом се върнах вкъщи, изключих телефона и се проснах с дрехите на леглото. Оттам нататък не помня почти нищо. Като че ли тоя понеделник бе изчезнал от календара ми.

През нощта се мобилизирах и намерих достатъчно сили да прегледам съобщенията, имаше едно от Мигел: на следващия ден бяха организирали отдаване на почит на „една от най-великите“. В тесен кръг, разбира се, в някакъв параклис в Лас Колумнас, северната магистрала. Бях поканена. Реших да отида, най-малкото, за да говоря на четири очи с Мигел, ако се представеше подобна възможност.

Вторник, последния ден от октомври, не валеше, когато стигнах в Лас Колумнас, въпреки че сивите облаци се бяха скупчили в небето над нас. Твърдението, че събирането ще е в тесен кръг, бе пресилено. Беше едва ли не нелегално. Години непрекъсната борба с най-гадния престъпен свят и още няколко, прекарани в лудост, приключваха с два служебни автомобила и десетина отзовали се: Падиля, Гонсало Сесеня, координаторката по обучението Олга Кампос, профайлърите Начо Пуентес и Рикардо Монтемайор, неколцина бивши агенти, Мигел и аз. И най-странното, майката на Клаудия, висока, в траур, с посивяла къса коса, която никога не бях виждала. Учудих се, че около Клаудия все пак е имало някакви близки хора, но и спрях да се учудвам, когато видях лицето на дамата, застанала в първата редица на опечалените. Бе дошла, защото приличието го изискваше, очевидно, както Падиля и Сесеня: големци, омесили се с плебса, за последно „сбогом“ с Клаудия Кабилдо.

Параклисът — глуповато артистичен, отвътре се чуваха наивистични химни, изпълнявани от тъпо детско хорче. Млад свещеник, плешив и нисък колкото дете, се запъна, докато произнасяше името й, а после направи няколко паузи, изчитайки останалото за покойната. Ковчегът бе сложен върху подпори, които повече приличаха на столове, и още преди да почне службата, Начо Пуентес тихо подхвърли с шеговит тон, придавайки си важност: „Няма бюджет.“ Но не се засмях. Стана някак изведнъж, чувствах се освободена от театъра, а той изчерпваше всичко.

Или почти. Мигел ме прегърна и искрено, на няколко пъти, ми каза „обичам те“. В един момент, след като церемонията започна, бедната Нели истерично се разплака. Беше събрала косата си и изглеждаше състарена с поне двайсет години. „Сега тя ще има нужда някой да я гледа“, си помислих. Мъката на Нели, единствената истинска приятелка, която Клаудия бе имала в живота си, неочаквано ме впечатли. Може би защото й завиждах. Исках да мога да изразя онова, което изпитвах към тия политици, агенти и профайлъри, които се правеха на ужасно опечалени. Парадоксално, но факт, единствено Нели, зрителката сред толкова актьори, даде воля на чувствата, които я душаха.

Никой не пристъпи напред и не взе думата, както в погребенията по американските филми. Ние в Испания нямаме подобни навици. Освен това не беше лесно да се каже каквото и да било за Клаудия. В биографията й нямаше, за разлика от болшинството от нас, големи семейни трагедии, разведени родители, дори не бе и родом от Валенсия, трудно детство и разни такива. Дженс си я беше подбрал да си я направи точно каквато искаше, по своите мерки, и това бе единственото, което в края на краищата остана.

И също така, доколкото аз вече знаех, я бе съсипал без остатък.

Моята ярост обаче не бе насочена единствено към Дженс или хората, под чието крило той бе съществувал, мразех и себе си.

Беше ми трудно да си го призная, но бях причината за изравянето на кошмара Клаудия, след дълго забвение. Ала и не намирах утеха в мисълта, че истината е за предпочитане, защото истината бе пред мен и се състоеше в мизерен ковчег, пълен с купчина обгорели кости на едно момиче, предадено от своите началници. („О, скъпа — щеше да изрече Начо Пуентес, — ти изгоря действително в своята работа.“) Чувството за вина бе непоносимо.

Вероятно именно на него се дължеше онова, което впоследствие се случи.

— Амин.

Кратката церемония приключи, свещеникът излезе от олтара през една странична врата и първата редица опечалени се изниза. Падиля, по черно сако и черно поло, съпроводен от Олга Кампос и още някакъв служител, чието име не си спомних, мина покрай мен, погледна ме бегло и въздъхна. Всичко се свърши — заключи тъжно.

Докато го казваше, останалите от свитата, в това число и госпожата, която изпълняваше ролята на майката, обърнаха гръб на ковчега още преди да го изнесат, което не можах да издържа.

Всичко се свърши.

Освободих се от ръката на Мигел и със зачервени очи под черните очила, които си бях сложила, извиках:

— Не, не се е свършило всичко. — Гласът ми трепереше. — Едва започва. — Падиля се закова на място, въпреки че изглеждаше далеч по-малко изненадан, отколкото би бил, ако бе невинен. Кръглото му лице бе избледняло и състарено. Предположих, че го мъчат угризения, както е било и с Алварес, и това ме окуражи да продължа. — Ще стигна до дъното, Хулио. Това ще е последното, което ще направя, преди да зарежа тази шибана работа, и ти се кълна, че оттук нататък няма да можеш да седнеш в шибания си кабинет, без да се сетиш за мен… Ще съм като трън в дебелия ти задник…

— Нищо не разбирам, извинявай — изрече, премигвайки, Падиля.

За нещастие никак не успявам да се владея, когато давам свобода на истинските си чувства. Винаги губя контрол, като Кориолан, гордия воин от произведението на Шекспир. След тая престрелка с точни изстрели започна някаква абсурдна караница:

— Още не знам дали тая история със сестра ми има нещо общо с Клаудия… Смятам, че да… Мисля, че съм сигурна… Ще събера доказателства, предупреждавам те…

— Диана, господи… — мрънкаше Мигел зад гърба ми.

Не говорех високо, но въпреки това вече имахме публика. След като се увериха, че майката на Клаудия е излязла, Сесеня, Олга, Начо и Монтемайор се бяха извърнали и ни гледаха.

— По-добре си иди и си почини — каза кратко Падиля. — Изтощена си.

— Искаш ли да ти я разкажа цялата тая игра аз? — Бях се доближила до него толкова, че синята ми блуза се опираше в сакото му. — Да им разкажа ли на Сесеня и на Олга как Клаудия падна в дупката, или те вече знаят? — Падиля завъртя глава, сякаш за да покаже, че дори не е необходимо да ми отговаря, и се отдалечи, следван от гласа ми. — Клаудия умря, аз обаче не съм! Чуваш ли ме? А и още не съм паднала вътре! Остави ме… — Отблъснах ръката на Мигел, но като видях лицето му, ме обзе срам. — Съжалявам.

— Диана, искам да говоря с теб, само че не тук.

— И аз искам да говоря с тебе — заявих му решително. — Да си тръгваме.

Празната църквичка ме задушаваше с мириса на погребални венци и букети, но мрачният студен октомври навън ме освежи. Служебните коли си заминаха и останалата част от недотам официалната публика мудно се отправи към паркинга. Вътре вече нямаше никой.

Или почти никой.

Познах го веднага. Тъмен силует, който се движеше, накуцвайки, към изхода. Привидно бавно, но бе достатъчно далеч, за да се досетя, че е присъствал на церемонията още от самото й начало, седнал някъде на последните редове, така че при първа необходимост да напусне.

„И напълно дискретно, нали? О, да, най-вече дискретно.“

Взех светкавично решение, разговорът ми с Мигел можеше да почака, а нямах представа кога щеше да ми се предостави подобна възможност. Целунах го, обещах му, че още същия ден ще го потърся, и без да се задълбавам в отговори на въпросите му, се завтекох след призрачната сянка.

— Господин Пийпълс! Тръгвате ли си? Ще пропуснете тържеството? Падиля ни е поканил всички да честваме успеха на операцията с Ренар…

Виктор Дженс едва забележимо забави крачка, макар че споменаването на името на Ренар го накара да се вдърви. Бе облечен целият в черно от главата до краката: шапка, палто, ръкавици. Гледан в гръб, само бялата му коса се развяваше между шапката и яката на палтото. Лакираното дърво на бастуна му просветваше в мрака.

— Диана… — промърмори, като че ли произнасянето на името ми му причиняваше болка в слабините. — Нямам желание да разговарям с теб, мила.

— Именно. Така ще разберете какво е да правиш нещо без желание. — Препречих му пътя. Бях готова и на повече, ако станеше необходимо. — Искам си сестрата, Дженс.

Последва кух смях.

— Никога не съм се и съмнявал, тя е слабото ти място. Как е Вера?

— Ще ви кажа, след като ми кажете къде е. — Опита се да ме заобиколи, но аз застанах точно срещу него. — Моля ви, върнете ми я и имате думата ми, че няма да ви издам, докторе…

Тая молба го стъписа. Погледна ме за миг. Носеше очила с толкова черни стъкла, че върху белезникавото му и кокалесто лице изглеждаха като празни орбити. Все едно ме наблюдаваше череп с нахлупено бомбе.

— Големият проблем на всички професионалисти — каза — е, че смесват чувствата си с работата. Наистина, скъпа, нямам намерение да разговарям с тебе. Уморен съм…

Можеше да му забия един юмрук в старческата физиономия и не уважението ми към него ме спря, а жестът, който направи със свободната от бастуна ръка, сякаш повика някого. Намирахме се до един страничен изход, а малко по-натам в бялата стена на църквичката имаше отворена метална решетеста врата и до нея паркирана тъмна кола с двама мъже, които чакаха отвън. Единият, як, приличаше на шофьор на камион, другият, хилав и млад, с войнствен вид, се доближи до нас, пъхнал ръце в джобовете на якето си.

— Да, докторе? — Източният му акцент се набиваше. — Госпожицата ли ви притеснява?

— Да, Васили — потвърди Дженс. — Изхвърли я, моля те.

Очаквах, че ще се опита да сложи ръцете си върху ми, и се подготвих. Но вместо това разтвори слабичките си крачка, вдигна ръце към гърдите си и разпери пръсти, а в същото време се преви в кръста и започна да премества тежестта на тялото си от единия крак на другия. Разпознах първите стъпки по Басиани в маската на Тайнството. Тия жестове и декорът на белия зид накараха кожата ми да настръхне и усетих тръпки, причинени от смътно удоволствие. Тая техника бе много, много ефективна за даване на отпор на агресии и осъществяването й от страна на младия човек бе сравнително добро. Само че бе допуснал една-единствена грешка. Малка, но фатална.

Аз нямах намерение да нападам никого.

Все едно да те целуне някой по време на съня ти: Събуждаш се отведнъж, забравил, че си спал. На моя псином му допадна етюдът на младежа, ала не бе достатъчно, за да ме блокира. В замяна аз пък опитах друго. Бях забелязала изражението на Васили, докато изслушваше заповедта на Дженс, и ми се стори, че е от филията Оратор. Приложих една техника на Орвил: преобразих желанието да разпитам Дженс във фалшиво чувство, събрах ръце на главата си, промърморих „колко много съжалявам“ и се възползвах от гардероба, който носех на гърба си: черното яке с вдигната яка и черните кожени панталони, с цел да изобразя едно властно, но в тоя миг умоляващо същество. Оратор, осъществен набързо, си е чиста случайност да пожъне успех, не върши работа като маските, предназначени именно за светкавична реакция, ако уцелиш обаче, печелиш джакпота, така че си струваше да се рискува.

И попаднах в десетката.

Щом въпросният Васили се ухили като идиот и заряза представлението си, се усмихнах:

— Значи, сега си хващате надничари да ги правите агенти, а, Дженс?

Засмя се. Смехът беше като упражнение, което са ни карали всички да повтаряме до втръсване, а очевидно на Дженс му беше за първи или втори път.

— Бедният Васили! — изграчи. — Той е предан помощник, научил е някои номера, обаче… Ти сбърка, не е Оратор, а Невинност, но двете филии се преплитат и успя да го объркаш… Не се сърди, момче, направи възможното, само че това е Диана Бланко. Мое произведение — добави гордо. — И сто като тебе не могат да я удържат. — Васили спря да ме съзерцава, след като се бе изцъклил, сякаш се бях появила гола нощем между него и жена му, и се отдалечи, тътрейки се като зомбиран. Дженс ми се усмихна отново. — Добре, ти печелиш. Има много хубава пътечка тук, да си направим една есенна погребална разходка…

Наименованието Лас Колумнас8 идеше от виещ се нагоре къс път, около който нечия развинтена фантазия на скулптор бе изваяла половин дузина високи гранитни стълбове… Обикновени цилиндрични форми без никакви орнаменти, но явно в съзнанието на Дженс те присъстваха като естествен декор на филм за римската класика. Спря пред един от тях и много внимателно ме огледа. Почувствах се като замаяна, участничка в някакъв етюд.

— Казаха ми, че си осъществила невероятна операция — подхвнана. — Е, не е нужно да ми поднасяш благодарности… Беше си чиста размяна: ти ми направи една приятна сесия на Красотата, аз ти предоставих необходимата техника… Спечелила си по точки, както виждам. Не те е наранил много, така ли? Само няколко драскотини по лицето, малко удари и… — Посочи ръката ми с бастуна. — Това какво е? Малкият пръст? Сигурен бях, че детето ще направи нещо такова… Като машинка е това момченце: гледах холовидеото, заснето в психиатричния център, и написах доклад да си го върнат обратно в колежа и да го нарекат „Артур на новото време“. Притежава всички качества да стане като теб: красавец е, ловък, може да му се въздейства, харесва му да мами, та даже не си и дава сметка колко много лъже… На това отгоре му е нанесена точно необходимата семейна травма. „Син на Кориолан“, чиста проба, разкъсва живи пеперуди. Ако се обучи добре, ще стане страхотен агент…

— И вие ще проведете експеримента с него, така както направихте с Клаудия? — прекъснах го. Дженс повтори името й с известно неудоволствие, явно показваше, че каквото и да си кажем за нея, щеше да му бъде безразлично, но аз не отстъпих. — Може ли да ви попитам нещо? Защо днес дойдохте тук, докторе? Искахте да удостоверите финалния резултат от своите опити, или все още сте способен да изпитвате угризения?

Отвърна на погледа ми.

— Доколкото виждам, се намираш в морална криза и ще ти задам също един въпрос — отговори. — Успявала ли си да отстраниш някого като Воайора само с угризения? Угризения ли изпита пред този… диамант, предназначен за удоволствие?

— Искате ли да знаете какво изпитах? Отвращение. От себе си и от собственото си занятие. Все едно да си мислиш, че си същото такова насекомо, каквото в момента мачкаш с обувката си.

— Изпитала си отвращение, защото си изпитала удоволствие, не е моя вината, че от малки ни възпитават, че удоволствието от подобна постъпка трябва да предизвиква отвращение. Той е изпитал удоволствие от това да те съблича и връзва. Синът му е изпитал удоволствие, че ти реже пръста. Ти си изпитала удоволствие, премахвайки ги и двамата. Никога не можа да възприемеш смисъла на това какво е да си агент-примамка, затова и си толкова добра.

Аз отричах с глава. Защото нямах желание да навлизам в диалектическата му игра.

— И какво си мислите, че изпита Клаудия, като си даде сметка, че Ренар никога не е съществувал? Или като си спомни, че вие също сте присъствали там, докато са я измъчвали?

— Диана. — Дженс прокара ръката в ръкавица по лицето си. — Имам онлайн среща с лекаря точно след час… — Показа ми медицинската гривна на китката си. — Нали знаеш, сърцето, кръвното, тия старчески подробности… И бих желал да си отида вкъщи. Така че кажи ми какво точно искаш от мен…

— Искам да зная защо съм работила през всичкото това време досега.

— Никой не е твърдял, че работата ти е нещо лесно — отвърна студено.

— И никога не е била — съгласих се. — Но нито Клаудия, нито пък аз допускахме, че най-голямата ни пречка сте вие.

Над нашите две глави, в заоблаченото небе, започна да се разразява буря, проблесна светкавица. Черните поли на палтото на Дженс се вдигнаха нагоре от вятъра. И двама ги проследихме с очи, но аз сведох поглед първа.

— Беше заради маската Йорик, нали? Вашето лично удоволствие, вашата отвратителна амбиция да я овладеете… Тайно сте изградили онова свърталище, измислили сте оня психар или просто сте изровили образа му от архивите и сте внушили на Клаудия, че участва в действителна мисия. Тя е опитвала на няколко пъти да постигне маската на филията на Ренар, но не се е получило и сега аз знам защо. Каза ми го самата Клаудия, без да го разбира. Ренар винаги е криел лицето си. Просто са били различни хора, или бъркам? Всеки ден я е измъчвал различен човек, а тя се е напъвала да обезвреди всички по един и същи начин. И това е бил вашият метод да постигнете псинома на Йорик. Нали, докторе? Много умело решение.

Бях убедена, че съм права, но Дженс нямаше да го потвърди.

В тоя момент дори не ме и слушаше: бе повдигнал лицето си гордо нагоре към буреносното небе или към върховете на гранитните колони наоколо.

— Псиномът — каза, и то така, сякаш с тая дума бе възможно да бъде обяснено всичко, което се случи — е най-важната крачка, която човечеството направи от момента, в който успя да се самоосъзнае. Ние, разбира се, не бяхме първите, които заподозряхме неговото съществуване. Древните кабалисти говорели за нещо средно между човешкото тяло и духа, наричали го зелем, което някои отъждествяват с голем, образ по човешко подобие, олицетворяващ рая, предназначен да доставя удоволствие. Не щастие — допълни. — Удоволствие! Което може да ни доведе до върховно щастие или страдание. Джон Дий е бил кабалист и е приложил познанията си, създавайки Гностичното общество. Вероятно Шекспир е бил от малък възпитаник на това Общество и произведенията му са сценично пресъздаване на онова, което е научил. Псиномът… Просто фактът, че движенията на едно тяло, звученето на един глас могат да докарат другиго до лудост или до екстаз… Смисълът на разума и чувствата. Възможността да бъдат контролирани масите от една-единствена личност… И какво, ще се противопоставим на това да бъде проучена тая вселена от плът и дух с фалшиви морални доводи? — Обърна към мен черните дупки насред лицето си, напълно излишни в сивата самота на този ден. — Естествено, че Падиля и Алварес се съгласиха! И ти щеше да направиш същото на тяхно място! И не можеше да се постъпи по друг начин. Вашето обучение бе много тежко, но вие знаехте, че то е само обучение. С Йорик обаче беше нужно агентът да вярва в истинността на това, което се случва. Имаше кръв наистина, ала както казва Кориолан „кръвопускането е целебно“… Разбира се, че се съгласиха и го одобриха… И после го покриха напълно… А глупакът Алварес го изтърси от прахта…

— Той поне има доблестта да се самоубие — прибавих.

Изглежда, не ме чу, лицето му се изкриви от злоба.

— И знаеш ли защо направиха всичко възможно да го скрият? Ще ти кажа. Защото се провалих. Ако бях постигнал филията на Йорик, сега щях да управлявам профайлърите в цяла Европа. А аз какво направих? Алварес и Падиля обявиха официалната ми „смърт“, испанското правителство дезинфекцира всички места, през които бях минал, и за капак, си спечелих омразата ти. Защото не успях. Или казано по-точно, защото Клаудия не успя.

Тоя път обаче го направих.

Секунда след това погледнах ръката си, като че ли не можех да повярвам, че съм ударила един старец. Очилата на Дженс бяха паднали безшумно на земята, той се подпря с бастуна на колоната и тихо се наведе да си ги вдигне, треперейки повече от необходимото с цел да подсили чувството ми за вина. Но не усещах вина, нито пък отвращение, само една безкрайна, неизчерпаема тъга.

— Винаги съм се питала защо приех да стана това, което ме направихте — казах, опипвайки алеята с крака като слепец. — Сега вече знам: за да освободя земята от хора като вас.

Не проговори, докато не постави очилата на мястото им, шапката наклонена точно както желаеше и бастуна в ръката с ръкавица. После потърка бузата си, следите от пръстите ми се червенееха още и си дадох сметка, че това бе единствената червенина, следа от живия живот, която човек като Дженс би могъл да допусне. Първите дъждовни капки започнаха да падат по едно и също време със сълзите ми.

— И защо Клаудия? — проплаках. — Тя толкова ви обичаше, обожаваше ви… Защо трябваше точно нея? Господи, Дженс, защо нея?

— Точно поради тази причина. Защото ми бе предана и знаех, че няма да се предаде. Клаудия беше част от мен. Тя бе напълно отдадена. Тя щеше да ми подари Йорик…

— И в замяна вие я предадохте… И после я унищожихте.

— Не в мое присъствие се заля с бензин — измърмори, връщайки ми по свой начин шамара. Понрави ми се този вид жестокост, спрях да рева. А той се отърси от спомените за своите неуспехи и поне привидно показа съчувствие. — Но има нещо, което искам да знаеш, Диана: не съм отвличал Вера, ако продължаваш да си го мислиш… Нелегалните опити приключиха с постановката по ликвидирането на Ренар. А аз съм извън играта от години…

— Само че имате телохранители, обучени като агенти. Защо? Това не ми говори, че сте извън играта…

— Мисли каквото искаш. Колкото до мен, повтарям, не съм провеждал обучение никому, нито по официален, нито по неофициален начин. — Дъждовните капки все по-нагъсто се удряха в бомбето му. — И сега, ако си приключила с разпита, трябва да се прибирам вкъщи: тоя дъжд е вреден за моя псином… — Тръгна с накуцващата си походка, но преди това, както винаги го правеше, подхвърли, без да се обръща: — Трябва да питаш Падиля… Ако има нещо покрито, той е човекът, който знае.

Гледах го как се отдалечава и бях сигурна, че ме лъже.

29

Хулио Падиля бе изнервен.

Явно не ставаше дума за конкретна заплаха, а за смътна опасност от нещо неопределено, но особено неприятно.

Не подозираше причините за това усещане, само допускаше предстоящи проблеми. И дипломата на криминален психолог, която висеше на стената в кабинета му, не беше необходимо условие, за да проумее, че самоубийствата на Алварес и Клаудия могат да върнат на повърхността заритата надълбоко помия, а като връх на всичко, Диана Бланко се ровеше именно в нея.

Но не отдаваше лошите си настроения на тия размисли. Това бяха познати неща и подлежаха на контрол. А и нямаше как да се издигнеш на висок пост в областта на криминалната психология, ако подобни опасения бяха в състояние да те объркат.

По-скоро причината бе атмосферата на промени, смъртта на колеги, която витаеше наоколо, също и силното главоболие и неспокойният сън от известно време насам. Нещо, което можеше да се излекува с една хубава почивка в края на краищата.

Докато си разсъждаваше, усети ръката на Олга Кампос върху коляното си и инстинктивно хвърли поглед към шофьора, който ги караше от параклиса към Лос Гуардесес. Той обаче си гледаше платното на пътя. Извърна се към Олга и се взря в месестите й и чувствени устни.

Възхищаваше се от тази Олга. Преди беше забележителен агент, сега — чудесен сътрудник. А от време на време и изключителна любовница. В един момент отношенията им се разклатиха поради това, че Падиля беше женен и не бе привърженик на идеята да изостави жена си, но, така или иначе, след серия от късания и сдобрявания бяха постигнали една сърдечна дистанция и успяваха да се уважават взаимно.

Олга беше много дейна, доста по-млада от него, амбициозна. Падиля бе наясно, че тя се възползва, за да драска нагоре, но и той — също, като посещаваше апартамента й. Според него бяха квит и докато всичко си вървеше така, не се безпокоеше.

— Как си? — попита Олга.

— Добре — излъга. — Оцелявам.

— Съжалявам за случилото се. — И продължаваше да гали коляното му. — Не биваше да каниш Диана на церемонията.

— Не бях аз, а Сесеня. Реши, че трябва да присъства.

— Във всеки случай не каза нищо, което Сесеня още не е научил.

Падиля се съгласи.

— Диана ходи като откачена след случката с Воайора — прибави Олга нещо като обяснение. — А и това, дето изчезна сестра й, идва отгоре. Като че ли е паднала в дупката. Нужно е да се наблюдава отблизо. Не мислиш ли, че нещо трябва да се организира?

Тоя тон на Олга не мина незабелязано за Падиля.

Беше му известно, че и бившата агентка се опитваше да го манипулира, понякога успешно, с реторични въпросчета, които впрочем особено пасваха на профила му Молба. Стисна ръката на девойката, но онова, което преди всичко направи, бе да махне дланта й от коляното си.

— Хубаво, чуй ме сега, Олга…

— Казвай.

— Уморен съм. Мисля, че съм и грипав. Ще се заемеш ли с остатъка от делата за днес, а аз да спусна кепенците и да си отида вкъщи?

— Естествено, разбира се.

— Благодаря ти. Ще се видим утре.

— Утре аз също спускам кепенците, празник е. — Не се засмя, но бе готова да го направи, отвори уста, показа зъбите си и лицето й засия. — Забрави ли?

— Да, бе. Първи ноември. Смехория.

— Кое му е смешното?

Реши да не отговаря, защото нищо от онова, което си мислеше в момента, не можеше да мине за смешно. Като пристигнаха в Лос Гуардесес, си взе ноутбука и някои документи, сложи ги в куфарчето и си тръгна със собствената си кола. На връщане различи образите на зловещи тикви и космати гноми, напомнящи за Хелоуин. Точно така. Бе се случило в тази нощ. Празникът на маските. Трийсет и първи октомври, разбира се. „Тази вечер преди три години започна историята с Ренар — помисли си. — Случайностите в шибания живот.“

Малко преди да стигне до дома си в Артуро Сория, дъждът се усили. Чистачките се въртяха отчаяно и колата се нареди в предпразничното мадридско задръстване. При нормални обстоятелства Падиля щеше да изпсува и да натисне клаксона, но сега тия мисли и това проклето безпокойство го разсейваха.

„Трябва да бутнем тоя чифлик до основи… Само че всички се надявахме, че може да бъде ползван отново… Какви абсурди…“

Струваше му се невероятна постъпката на Алварес, който отвори кутията на Пандора с това самоубийство. И защо се обеси точно в тунела? Поради угризения на съвестта, беше го написал в прощалното писмо. И какви угризения три години след това? Дженс беше единственият, който носеше отговорността за тоя опит, и, което бе още по-лошо, в края на краищата се беше провалил. Колкото до Клаудия Кабилдо, тя бе агент, нали така? Агентите са, за да бъдат изпробвани и да влязат в употреба. Угризения? „Съчувствие към жертвите, към всички страдащи…“

Очите му се навлажниха и усети, че поради някакво странно съчетание на мисли в съзнанието му изникна дъщеря му Каролина. „За всички невинни, чийто живот е бил завинаги пропилян, по дяволите, съчувствие за…“

В тоя миг видя, че е пристигнал в Артуро Сория и е отминал къщата си.

И изпсува високо. Завъртя волана на следващото кръгово, за да смени посоката, и почувства ръцете си потни. Нищо чудно действително да е пипнал някой проклет грип.

Къщата бе от последните, които построиха след обновяването на тази стара улица, и притежаваше най-съвършените системи за сигурност. Имаше типичния вид на малка резиденция от богаташки квартал. Падиля набра кода от разстояние, вратата на гаража се отвори и той влезе с колата, докато навън дъждът не спираше да плющи. Зарадва се, като видя хондата на сина си паркирана вътре, защото това предполагаше, че се е прибрал рано. После се досети, че Алваро щеше да ходи на някакъв купон тази вечер и най-вероятното бе всеки момент да излезе. Това го потисна, понеже означаваше, че синът му ще тръгне с мотора и ще се прибере чак утре сутрин подгизнал от алкохол. Колкото и младежа да беше разумен, тая перспектива не му се понрави и се приготви за битка още щом прекрачи прага.

Алваро бе осемнайсетгодишен хлапак, висок и добре сложен, вадеше и слагаше музикални дискове в компютъра, за да си ги прехвърли на лаптопа, с цел да ги вземе със себе си. Бе на колене с гръб към вратата, дългите му крака стърчаха изпод бермудите. Видеото гърмеше.

— Намали го, Алваро — викна Падиля.

— Много рано си идваш, татко. — Едва-едва извъртя главата си, докато изпълняваше нареждането.

— Взех си почивен ден. Къде е мама?

— Не си е дошла. — Тоя път Алваро го изгледа и се усмихна. — Рано е.

— Да.

Жена му Ребека беше адвокатка и работеше в една кантора. Бе се запознал с нея навремето в Юридическия факултет, където и той самият бе изкарал няколко семестъра. Алваро понякога се шегуваше с него, като казваше, „че е учил всичко, което после в живота не е правил“: право, мениджмънт…

Всъщност иронията му бе намясто, защото нито една от тия дипломи не се изискваше, за да бъде назначен, а и психология беше следвал, след като бе поел шефския пост в Центъра по криминална психология. Вътрешният глас обаче му бе подсказал, че това е необходимо, и вероятно не беше сбъркал.

Свали сакото си, закачи го в гардероба в антрето и провери дали всички датчици на системата за сигурност, включително и сензорите за поведение, са включени. Беше неспокоен. Дори и тук достигаше шумът от плющенето на дъжда, който се изливаше като от душа в банята.

— Тая вечер ще излизаш ли, Алваро?

Синът му отново се обърна и го изгледа подозрително.

— Днес е Хелоуин, татко, имаме празник, какво ти става?

— Нищо, нищо. Какво реши в края на краищата за сестра си?

Алваро въздъхна дълбоко, а Падиля вътрешно се закле да не се интересува повече от личното му мнение.

— Татко, имаме среща с Мишел на площад „Кастиля“ в десет. Ще ходя с мотора. Нали ти казах, не мога да водя Карола.

— Можеш — отряза го Падиля по най-гадния начин, който счете за подходящ. — Ще вземеш колата на майка си, ще я заведеш в девет и ще ти остане достатъчно време да се върнеш за проклетия мотор и своята Мишел… После ще си я прибера аз. Сестра ти има право малко да се позабавлява.

— Чудесно, тогава си я закарайте вие.

— Не желая да споря. — И наистина нямаше никакво желание, но дочу момчето да му отговаря:

— Миналата седмица каза, че ще направиш всичко възможно да я заведеш ти!

Беше го забравил. Тоя удар под кръста го накара да почервенее и като мина покрай огледалото в антрето, видя плешивата си закръглена глава. А иначе не бе такъв. Какво му ставаше? Безпокойството, без никакво съмнение. Само че безпокойство от какво?

Реши да сложи край на спора и се запъти към спалнята, за да се съблече, тогава видя домашната помощница да излиза от стаята на Каролина и се досети, че дъщеря му се е прибрала от колежа и си е вече вкъщи.

Падиля й направи път и влезе при момичето с надеждата тук да си поеме въздух. Стаята бе светла и многоцветна. Каролина бе седнала на своя стол с електрическо задвижване пред статива с тънка четчица в ръка. Около нея, а и из цялото помещение миришеше на акварели. Стопли му се сърцето, като я зърна, и се изпълни както винаги с гордост: дългата права руса коса, наследена от Ребека, сините очи и кръглото лице — от него. Бе облечена с онази оранжева блуза и черното трико, дето й го препоръчаха рехабилитаторите. Един обективен наблюдател би решил, че това не е най-красивата девойка на четиринайсет в Испания, но Падиля смяташе, че красотата извира и от душата на човека. А Каролина, както отвън, така и отвътре, бе най-красивото нещо, което някога бе виждал.

— Здравей, тати, дошъл си рано.

— Здравей, душичке. — Продължаваше да му е нервно, миг по-късно обаче си даде сметка, че прекалява: гушна я с големите си ръце, целуна я по косата и я накара да престане да рисува.

— Какво има? — веднага го попита Каролина. Не спря да се усмихва, но с прокрадващо се съмнение. — Случило ли се е нещо в работата?

— Не, нищо. Радвам се да те видя.

Никога не говореше за работата си. Даже и Ребека не знаеше много-много, единствено, че ръководеше звено, което правеше психологически профили на криминални престъпници. Светът на всичките тия хора, агентите под прикритие, трябваше да бъде държан далеч от домашното огнище.

„Не, нищо. Нищо ми няма — се помъчи да си внуши, докато прегръщаше дъщеря си. — Днес погребахме колега и това ми опъва нервите. Но нищо не може да се направи.“ Да се приеме за правилно онова, което Виктор Дженс причини на Клаудия Кабилдо, би било грешка, и какво от това? Алварес също се беше съгласил, така че горе-долу ръцете му бяха чисти. И ако тоя глупак си бе намерил друго място да се беси, сега проблемът нямаше да стои на бюрото на Сесеня. А погледнато реално, и това не беше повод да се ядосва. Олга имаше право: правителството в момента знаеше, но не реагираше срещу онова, което се бе случило с Клаудия. Гледаха само как по-скоро всичко да бъде забравено. Колкото до Диана, ще се заемем с нея, ще й запушим устата с пари, както винаги се постъпва, или пък ще я оправим чрез Мигел Ларедо. Никой не се интересува от стари работи, камо ли от такива.

„Успокой се. Всичко е наред. Просто някои неща трябва да се доведат докрай…“

— И аз се радвам да те видя, татко — сърдечно каза Каролина. — Как ти се струва? — Посочи рисунката. Падиля я освободи от прегръдката си, но остана наведен над рамото й, за да я целуне по свежата буза, докато оглеждаше картината.

— Гениална е — заяви. — Само че ангелът е прекалено сериозен.

— Понеже е ангел. Нито се смее, нито плаче. Ще я нарека „Възкресение“.

— Страхотна ще стане, принцесо.

Падиля стоеше, загледан във фигурката, цялата в бяло, с разперени ръце и криле над морските вълни. С мъка си даваше сметка, че Каролина неизменно рисуваше морета или езера, сякаш по тоя начин се стремеше да преодолее спомена за онова нещастие на ръба на басейна в стария колеж, където по най-нелепия възможен начин падна и счупи гръбнака си. Ребека, жена му, бе уверена, че съпругът й вече не е същият, макар и да не бе в състояние да каже в какво. И точно тогава той пое поста в Центъра по криминална психология, чувстваше се достатъчно изпълнен с енергия и хлад, за да изпрати една девойка, вероятно на възрастта на дъщеря му, да залавя бандити с цената на това да бъде осакатена. Агентите затова са агенти, затова се захващат с тая работа, за да могат други момчета и момичета да живеят спокойно. По дяволите. Това е, което си мислеше, а и така бе мислил винаги. Злополуката с дъщеря му нямаше нищо общо.

И гледайки картината, си каза: „Възкресение“.

Момичето нещо му говореше:

— … да направя, но накрая реших да го оставя така…

— Какво?

Каролина изпръхтя полу на шега.

— Татко, мразя те, като не ме слушаш.

— Извинявай.

— Казвах ти, че исках да сложа Таиса в ръцете на ангела, но се отказах. Знаеш ли коя е? Таиса е жената на принца от оная книжка, дето ми я даде…

Спомни си. Беше й подарил едно книжле с разкази по драми от Шекспир, между тях и „Перикъл“. Това бе една от последните му пиеси, в нея имаше и приключения, и магии, и любов. Именно в тоя текст Дженс намираше ключа към неговата, на Падиля, филия, Молба, във впечатляващата сцена на срещата между главния герой и дъщеря му. Това последното, разбира се, не бе го разказал на Каролина.

— Чудесно е станало. — Опита се да не обръща внимание на неприятния спомен за тоя откачен мошеник. — Не е нужно да правиш каквото и да било повече…

— Татко, знам какво ти е.

Сериозността й го накара да я погледне отново. На двора Пирата, голдън ретривърът, лаеше в дъжда по минувачите.

— За празника тая вечер, нали? — каза Каролина. — Чух ви да се разправяте с Алваро и наистина не искам да ме води. Няма защо да се притеснява заради мен…

Иззвъня телефонът, бе далече, някъде извън стаята, и после се чу гласът на Алваро: „Татко, телефонът!“ Падиля целуна отново дъщеря си и тръгна към вратата.

— Ще говорим — рече, докато излизаше, — но ще отидеш на тържеството с класа, Карола, все едно кой ще те заведе. Сигурен съм, че ще си изкараш чудесно.

Дъщеря му се съгласи. За разлика от Алваро, тя не спореше никога.

Вероятно защото, както твърдеше брат й, „така или иначе, винаги постигаше своите намерения“. С тия весели мисли в главата и чувствайки се по-добър, се отправи към спалнята, където бе най-близкият телефон. „Непознат номер“, прочете на дисплея.

— Да — каза в слушалката.

И след няколко конфузни секунди я окачи обратно. Без съмнение ставаше дума за сгрешен номер.

Обърна се и отиде в кабинета.

„Няма нищо. Имам работа за вършене…“ Включи компютъра върху бюрото и отвори пощата. Влезе в една папка и веднага я затвори. „Не всичко, не…“ Върна се обратно в спалнята, тананикайки си някаква песничка, и се сети, че куфарчето с документите бе останало в колата. Но за това имаше време. Много време. Преди всичко трябваше да си почине. Взе слушалката.

— Телефоните — каза — изключени.

Проследи развеселен как диодите на отделните канали един след друг изгаснаха. После влезе в хола, където Алваро продължаваше да прехвърля дискове, които огласяха цялата къща, и изключи и сензорите за поведение. Измърмори, питайки се, загледан в сина си: „Не, още не. Всяко нещо по реда си…“

Отиде в кухнята. Амелия, домашната помощница, се взираше в таблото на микровълновата фурна. Падиля се наведе зад нея, издърпа един кашон и измъкна дълъг нож за рязане на месо. С него се насочи към момичето.

„Всяко нещо по реда си…“

Пусна Амелия на пода в червена локва, която изпоцапа обувките му, върна се в хола през другата врата и се приближи до сина си, обърнат с гръб към него, улисан в своите занимания.

Каролина Падиля доизпипваше тук-там картината, когато шум от нещо, изпотрошило се на парчета, идващ някъде от вътрешността на къщата, я накара да потрепне.

— Какво стана? — възкликна.

Не последва отговор. Или не я бяха чули, или инцидентът не е бил съществен, заключи, защото музиката на брат й продължаваше да се носи откъм хола. Отвън Пирата се дереше от лай, както никога, а дъждът не бе спирал да плющи.

„Амелия, разбира се, някой от нейните специалитети, пак запраща нещо на боклука“, си помисли с усмивка и се съсредоточи върху рисунката. Само че се почувства уморена, остави четката в малкия съд с вода при останалите и избърса ръцете си. Бе много внимателна, обичаше чистотата, подреждаше си вещите и стаята й блестеше. Преди години, когато родителите му се караха заради вечния безпорядък около него, брат й се бе подиграл: „Карола не разхвърля, защото не мърда от мястото си.“ Последва грандиозен скандал, викове, мама дори се разплака. Но тия жестоки думи изобщо не успяха да я засегнат. Много обичаше Алваро и беше убедена, че чувствата им са взаимни. „Лошото е, че е момче — разсъждаваше. — Момчетата са такива, тъпанари.“ Разбира се, че нямаше да бъде тя тази, която щеше да му провали празника тази вечер.

Хвърли поглед към часовника и се досети, че Амелия всеки момент щеше да чукне на вратата, за да й каже, че вечерята й е сервирана. На нея винаги й казваха, докато на брат й — не. Но Каролина не харесваше родителите й да се отнасят към нея по „специален“ начин. Понякога й се струваше, че за инвалидността й се грижеха повече, отколкото за самата нея: отделяха и време, и пари за най-различни средства за възстановяване и безсмислени терапии. Защо не можеха да я приемат такава, каквато бе? Това й досаждаше, както и онова, че не знаеше как да им го каже, без да ги обиди.

Стори й се, че някой стои пред вратата на стаята й. Сигурно Амелия. Който и да беше, не се осмеляваше да влезе. Запита се дали не е Алваро, дошъл да й пробута поредната си шегичка.

— Чувам те — викна на висок глас и с усмивка.

Отново не последва отговор. Включи управлението на стола и отиде до вратата, когато неочаквано нещо в картината привлече вниманието й.

Татко имаше право, ангелът наистина беше прекалено сериозен. Освен това се бе вторачил право в очите й.

Каролина, виж ме.

Защо го бе нарисувала такъв? Вече не й харесваше.

Дръжката на вратата бе започнала да се завърта.

Най-вероятно беше уморена, защото образът на ангела внезапно взе да я плаши. Прогони от главата си мисълта, че му е направила ръцете толкова дълги не за да й предложи убежище в прегръдката си, а за да я хване. Пръстите му бяха разтворени като на граблива птица.

Моя си, Каролина.

Какво имаше там в неговия поглед, вътре в тия очи?

Потисната от собствената си рисунка, тя не схвана в първия миг, че мъжът, който, накуцвайки, влезе, бе оцапан от главата до петите с кръв, нито пък забеляза ножа, също целия в кръв, но се взря в лицето му, по-скоро в очите. И секунда след като бе вдигната от стола й на колела и захвърлена върху леглото, и то с такава сила, че не успя дори и да извика, откри две неща.

Колкото и невероятно да изглеждаше, тоя мъж бе баща й.

Забеляза и друго, и то бе точно същото, което бе доловила в очите на ангела.

Удоволствие.

30

Остатъка от деня прекарах в догадки. И защо имах чувството, че Дженс крие нещо? Може би знаеше къде е Вера? А отвличането на Елиса? Не бяха ли свързани двете събития със случая Ренар?

Опитах се да говоря с Падиля, но в Лос Гуардесес ми казаха, че си е взел почивен ден, а с личните му телефонни номера не разполагах. Последната ми надежда бе Мигел. Ала той не отговори. Предположих, че се е върнал на работа, и оставих съобщение. В един момент, вече бе почнало да се смрачава, телефонът звънна, беше Мигел. Изглеждаше доволен, извини се, че не се е обадил по-рано, и предложи нещо, което не ми вършеше никаква работа. Да се видим в един мексикански ресторант, където бяхме ходили и друг път и ни бе харесало. Аз нямах никакво желание да излизам да вечерям, но той започна да ме уверява, че само иска да седнем на някое приятно място да си поговорим. В края на краищата се съгласих, сложих си якето и пристигнах преди него, след като прекосих целия дъждовен и студен Мадрид. Бе препълнено и трябва да си призная, че атмосферата вътре в навечерието на празника, спомените от други вечери, прекарани тук, както и няколкото глътки от коктейла „Маргарита“, който си поръчах, ме съживиха. И така, докато разглеждах менюто със снимки на ястията, една сянка над мен ме накара да вдигна поглед. Бе дошъл.

— Здравей, мила.

— Здравей.

Беше впечатляващ, с черната копринена риза и белия вълнист перчем. Усмивката насред подстриганата му брада, подобно на напитката, ме стопли. Дадох си сметка отведнъж, че бе добра идея да се срещнем тук.

Мигел се оправи набързо с поръчката и се посвети на мен. Бяха ни сложили на маса близо до кухнята, отдето се чуваха гласовете на персонала, но пък бяхме далеч от смеховете и възклицанията на клиентите. Така или иначе, докато говорех за Ренар, за срещата с Дженс и съмненията си около отвличането на Вера, светът изчезна напълно. Мигел галеше превързаната ми ръка, което ми напомни подобна сцена в един друг ресторант с Марио Валие, сякаш векове назад. Като свърших, въздъхнах дълбоко.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Да, както навремето в „стаята на откровеността“.

— Мисля, че ти самата се набутваш в улица без изход, мила.

— Хубаво. Сега ми кажи ти знаеше ли истината за Ренар?

— Не. — Гледах красивите му очи и съзирах в тях единствено искреност, отражение на моята. — Не знаех нищо, кълна се. Но ще бъда напълно откровен, Диана. Не съм изненадан. Опити с такива като нас са правени в целия свят… Чакай, остави ме да говоря… Ако ме попиташ как го вмествам всичко това в собствената си етика, ще ти кажа: достойно за порицание, става ли? Така, а дали мисля, че трябва да се вдигне скандал, да се извикат вестниците, да се разкрие истината? Не, категорично не. Също така и че онова, което се случи с клетата Клаудия, няма нищо общо с Вера… Фалшифицирани компютърни данни? Извинявай, но бръщолевенията на един психар, минути преди да пукне, не ми се струват особено достоверни…

Тия думи до такава степен ме смутиха, че не отвърнах нищо. След малко казах:

— Мигел, професор Дженс инсценира залавянето на нашата колежка Клаудия и я измъчва цял месец в името на някакъв научен експеримент. И това според теб е единствено „достойно за порицание“?

— Всички сме минали през жестоки изпитания по време на нашето…

— Само че онова не е било от твоите смотани „изпитания“.

Околните обърнаха лица към нас. Предположих, със сатанинско удоволствие, че сред персонала има внедрени служители от тайните служби и че утре вестниците ще излязат със заглавия „Двама агенти арестувани в столично заведение, задето са разговаряли на всеослушание по поверителни проблеми пред порция начос с гуакамоле“. Погледа ми улови една девойка, която пробваше на ръката си гривна, и извърна глава, а аз си спомних, че в това заведение в края на вечерята подаряваха на дамите по някоя дрънкулка от уж ацтекски произход.

За щастие Мигел ме познаваше достатъчно, за да не ми направи забележка от сорта „не викай“, „гледат ни“ или някакви подобни тъпотии, които щяха да ме раздразнят и да се развикам още повече. Просто замълча и хапна от предястието. После се избърса със салфетката и отпи вино.

— Диана, миличка, нищо от онова, което правят ченгетата под прикритие, не е нормално, нали?

— Не е необходимо да ми го напомняш.

— Нашата работа се състои от фантастика, театър и измами…

— Да, само че има неща, които са си пълна истина. Чувствата ни са реални. Всичко вътре в нас е действително, нали?

— Да, така е — призна, гледайки ме.

— А и нашето лично достойнство, не на последно място.

— Извинявай, замисляла ли си се за своето лично достойнство, докато се подготвяше за акцията срещу Воайора? И не си желала ни най-малко да му се отдадеш, така ли? — Изведнъж усетих стаената емоция под привидната му сдържаност. — Момичето, което обичам, което бе решило да зареже тази работа, за да се посвети на съвършено друг живот с мен? И внезапно, какво прави? Затичва се към палача и изпъва шия на дръвника. — Поклати глава. — Искам да кажа, че онова, което вършим, е напълно ненормално, само че сме го приели. На всичкото отгоре ни харесва. А когато спре да ни се нрави, както ми се случи на мен, тогава се оттегляме. Не задължават никого да остане.

— Клаудия я задължиха.

— Не, просто я измамиха. Пък и тя бе готова да се отдаде на Ренар, обаче Дженс я избра за нещо повече от това да ликвидира един-единствен кретен: опита се чрез нея да излови всички. А ако някой можеше да му помогне да дефинира маската Йорик, това бе тя. Клаудия бе едно от най-добрите ченгета не само в тая страна, но и в цяла Европа. Както и ти впрочем.

Последната фраза се завъртя наоколо и насити въздуха като силна миризма. Погледнахме се.

— Само че Дженс избра нея — вметнах аз.

— За което вътрешно се радвам.

Занемях след това ужасно просто заключение. Мигел добави:

— Мъчно ми е за Клаудия. Чувството е същото, каквото бих изпитал към убит войник, сражавал се рамо до рамо с мен. Състрадание… и облекчение, че не си била ти. „Благодаря на бога — казвам си, — благодаря на бога, че е била тя, а не Диана.“ — Повдигна рамене. — Любовта ме прави такъв… егоист.

Бяха донесли второто, но аз стоях неподвижна, втренчила поглед в покривката.

— Впрочем исках да ти кажа друго — продължи Мигел с тона си на разказвач на приказки. — Издирването на Вера буксува и в момента проучват вероятността просто да си е отишла. — Вдигнах объркана очи. Мигел ми обясни, че Вера се е възползвала от една от предишните си служебни идентичности, за да си купи самолетен билет за Лондон. Датите съвпадали и сега се опитвали да влязат във връзка с английските колеги с цел да разберат дали не е започнала работа при тях. — И това е типично за сестра ти — допълни. — Ядосала ти се е и ни е зарязала по бели гащи всичките…

— Господи. — Облекчението, което ме заля, бе чисто физическо. — Господи, господи…

— Държах да съм аз този, който да ти съобщи добрата новина.

Стиснах ръката му и реших повече да не го лъжа.

— Вероятно и моята любов ме прави егоистка.

Мигел се наведе да ме целуне по челото, докато аз плачех, и добави с нежен шепот, но и съвършено ясно, сякаш бяхме потопени в горска тишина:

— Искам да го знаеш: каквото и решение да вземеш, ще го подкрепя. Ако ще и масата да преобърнеш заради Клаудия, с тебе съм. Правим го заедно.

— Обичам те.

— Обичам те. Но мексиканските ни манджи ще изстинат.

Оттук нататък нощта премина по коренно различен начин. Не защото си въобразих, че случилото се с Вера е намерило толкова лесно решение, а просто възможността да е жива ме накара да се отпусна. И ми се стори напълно вероятно. Моята сестра неведнъж бе споделяла намерението си да се опита да поработи в Скотланд Ярд. Спомних си, че една от мечтите й бе да се включи в класа на Софи Атанасио, изявена специалистка в маските на подсъзнателните връзки. Изрових от паметта си един съвсем жив спомен: Вера в Лос Гуардесес, бе само по едни ръкавици и упражняваше техниката „Блъш“, правеше Споразумение и каза: „Защо се запъвам винаги на това място? Много искам да си поговоря с професор Атанасио.“

„О, господи, о, господи, Вера! — мислех си, без да мога да спра да се усмихвам. — Проклета да си. Ще те науча, като се върнеш… Ще ти тегля едно конско…“

Беше прекрасно. И още по-прекрасно, когато сервитьорът дойде да ни предложи десерт, торта с малини. Но Мигел каза, загледан в мен:

— Не искам тука да си ядем десерта.

Даже и сервитьорът се разсмя заедно с нас. Мигел понякога изричаше нещата така, че очароваше всички наоколо, и аз осъзнах, че онова, от което имах нужда след тоя ужасяващ ден, бе именно да прекарам нощта с него. Подхвърлих му да отидем у дома и тръгнахме поотделно, защото и двамата бяхме с коли, а на следващата сутрин той рано трябваше да бъде в Лос Гуардесес. Това ми позволи да остана известно време сама със себе си и да размисля, докато карах по широките централни булеварди и следях в огледалото дали неговите фарове ме следват достатъчно предано. Пред колата току пресичаха маскирани младежи, сякаш празникът на Хелоуин се бе превърнал в същински карнавал.

Мислех как да постъпя по отношение на случая с Клаудия, но нищо не ми идваше наум. Разбира се, не бе за първи път някой от нашите да се разбунтува и да разобличи друг. Това бе напълно възможно и около тия инциденти не се вдигаше никакъв шум поради две причини. Първо, защото всички бяхме заинтересовани да се запази мълчание, имахме си общи грехове, които трябваше да си останат между нас. Мръсотия, естествено, съществуваше, но бяхме в състояние да я изринем единствено, при положение че не е разпиляна.

А бе налице и още една причина: темата „псином“ беше прекалено сложна, за да бъде вкарана в ежедневната митология. Дори и психолози, които не бяха тесни специалисти, като Валие, имаха проблем с осъзнаването на неговото въздействие в цялата му пълнота. Определен опиат може да предизвика халюцинации, но далеч по-различно е да полудееш вследствие на жест, интонация или мярване на част от тяло. Публично съобщение, че ЦРУ прилага подобни методи, би предизвикало много по-слаб интерес от това, че например крие доказателства за посещения на извънземни.

И какво щеше да се случи, ако проговорех? Дженс официално бе мъртвец, а скандалът нямаше да върне живота на Клаудия. Щях да се превърна в черната овца, в предателка и това щеше да застраши кариерата на Мигел, та дори и живота ни, и тоя на Вера. Агентите принадлежахме на един изключително деликатен свят, на „гениталиите на системата“, които са по-уязвими от много други органи: можеш да изпратиш в затвора министър, да свалиш президент, даже и цяло правителство, но я се опитай да хванеш системата за „гениталиите“…

Когато пристигнах у дома, вече бях обзета от съмнения, ала реших да оставя размислите си в колата на паркинга. Копнеех единствено да бъда с Мигел. За първи път, откакто моята сестра изчезна, се чувствах отпусната и не желаех да загубя нито миг. Без предисловия, от милувките преминахме в леглото. Мигел ме люби с едно нежно удоволствие, съзерцавах лицето му, още по-красиво с потта по него, широките рамене, които ми позволяваше да милвам, и мускулите на ръцете му. Усещах как с всяка следваща целувка отлитаха различията помежду ни и оставаха само добрите спомени. Стенех, докато извивах тялото си под неговото върху тясното легло вкъщи, и се молех това да не свършва никога. Когато свърши, и на двамата ни се струваше, че блаженството продължава, защото все още бяхме възбудени, а нощта бе наша и можехме да си дадем почивка. Предложих да се изкъпем заедно, но той се усмихна и каза: „Иди ти първа, нека си поема дъх.“ Смях се сама в банята, защото го обичах, защото исках да живея с него, и все това си мислех и като излязох изпод душа, и докато се бършех с кърпата сред горещата пара, и когато усетих студеното дуло на пистолета, опряно в тила ми, и видях в огледалото, което полека-лека бе започнало да се прояснява, Мигел Ларедо, приготвил се да стреля.

— Не мърдай, Диана. Нито жест.

Не помръднах, разбира се. Не бих и могла, дори и без заплахи. Заковах се, втренчена в огледалото, с хавлиената кърпа в ръка и с мокра разрошена коса.

— Сега искам да покриеш главата си с кърпата.

— Кърпата — повторих глуповато.

— Да. Върху главата. И никакви приказки. Направи го бързо и без да се обръщаш.

Прииска ми се да прихна, не знам защо. Може би защото всичко изглеждаше комично. Току-що бяхме правили любов, преди миг се целувахме и си шепнехме мили неща. Той продължаваше да си е Мигел Ларедо и макар и напрегнат, гласът му беше същият, който толкова пъти ме бе успокоявал след моите кошмарни сънища.

— На главата, Диана — настоя. — Кърпата. Или стрелям.

Подчиних се. Светът се превърна в нещо влажно с миризма на гел. И усетих една ръка около кръста да ме притегля, оставих се да бъда отнесена като балерина в шеметен валс. Босите ми крака настъпиха неговите и дори и не обърнах внимание на това, че се бе облякъл, докато съм си вземала душ. За щастие апартаментът ми бе малък, нямаше дълги коридори между стаите, които, общо взето, бяха преходни.

Преди да стигнем до спалнята, получих още инструкции: застанах на колене до леглото с вдигнати ръце, кърпата бе все така омотана на главата ми. Призрак, излязъл изпод душа. Припомних си един етюд по „Цимбелин“, който бях изпълнявала в чифлика, наметната единствено с чаршаф.

И пак дулото на пистолета, опряно в слепоочието ми. И гласът в ухото ми. Докато говореше, уви лицето ми с хавлиената кърпа, без да ме докосва.

— Знам на какво си способна, Диана. А и ти знаеш, че знам. И двамата сме от занаята. Можеш да ме подчиниш със светкавични маски, но те предупреждавам, че трябва да действаш наистина със светкавична бързина. Ако опиташ и не успееш, няма да съм в състояние да избегна изстрела. Вярвай ми, тая кърпа предпазва повече теб, отколкото мене. Ясно ли е? Отговори с „да“ или „не“.

Избъбрих едно бързо и безпристрастно „да“. Разбира се, че да, филията на Мигел бе Споразумение, а слабото му място — тънката граница между полицай и престъпник. Маската изискваше тялото ми и най-вече лицето ми да са видими, така че кърпата бе предпазна мярка срещу евентуалния ми опит да го обсебя. Това ме накара да си мисля, че всичко се случваше на сериозно. Уплаших се.

Ръката му се отдели от мен, но пистолетът от главата ми не. Стоях неподвижно, като вдишвах собствения си дъх. Не виждах нищо пред себе си, единствено светлината от лампата върху нощното шкафче, която успяваше да проникне през тъканта. А погледнех ли надолу, съзирах задъханите си гърди и горната част на бедрата. Държах ръцете си вдигнати нагоре, така както ми бе заповядал. Ръката с бинта ме болеше.

Внезапно каза:

— Какво прави днес след церемонията?

— Видях се с Виктор Дженс в параклиса и говорих с него… Вече знаеш… После се прибрах вкъщи. Търсих те няколко пъти, ти не отговаряше и най-накрая се обади…

— И беше тук през цялото време?

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да го докажа? — задъхах се. — Не… Не знам… Бях сама… Какво става, Мигел…?

Настъпи тишина. Трая толкова дълго, че си помислих да не би да е излязъл от стаята. И пак чух гласа му, заговори беззвучно, сякаш произнасяше молитва:

— Падиля е мъртъв. Днес следобед, като се прибрал от параклиса. Взел кухненски нож, прерязал гърлата на домашната помощница и на сина си, отишъл при парализираната си дъщеря и убил и нея. После си извадил очите и накрая си забил ножа в гърлото. Жена му не си е била вкъщи и това я спасило.

Представих си ужасната сцена и кожата ми настръхни.

— Той е… полудял — промърморих.

— Накарали са го.

— Какво?

— Напълно сигурен съм, че знаеш какво искам да ти кажа — добави.

Цялата влага от душа за миг се изпари от тялото ми.

Сякаш някой бе отворил вратата на огромен хладилник зад гърба ми.

— Разбира се, анализите ще са готови след дни — продължи, — само че огледът на мястото не допуска никакво съмнение: бил е обсебен. И вече притежаваме квантовия анализ на „самоубийството“ на Алварес, самият Падиля ни го прати. Познай сама: изражението на лицето, начинът, по който е оставил нещата и дрехите около себе си, възелът на въжето… Всичко съвпада.

Разбрах какво иска да ми каже и се опитах да говоря спокойно.

— Мигел, не съм го направила аз.

— Ти намери трупа на Алварес в чифлика, Диана — прекъсна ме. — А и трябва ли да ти напомням заплахите срещу Падиля тази сутрин след церемонията? Ако между нас има агент, който да притежава такива способности, то това си ти…

— Само че защо именно аз? Абсурдно е.

— Освен това маската не е била каква да е — продължи твърдо, — ни най-малко… Още не знаем как си я направила, но подобна непозната техника е използвана и спрямо Воайора, нали така?

— Всичко това, което говориш, не доказва нищо!

— Свали си кърпата от главата — постанови неочаквано. — Само от главата, бавно.

Уплаших се от тая неочаквана заповед. Какво целеше? Повдигнах краищата на кърпата едва-едва, разтреперана, и я оставих да се свлече върху раменете ми. Лампата от шкафчето блестеше в очите ми и ме караше да премигвам, но това не ми попречи да видя какво имаше върху леглото, а и Мигел ми го сочеше.

— Беше в гардероба ти — каза.

Стара кукла без дрехи, коса и очи. Нямаше й ги ръцете. Около шията беше вързано късо въженце. По пода бяха разхвърляни дрехи, бельо и обувки. Мигел стоеше до стола на родителите ми. Лицето му изразяваше нещо средно между напрежение и ужас.

— Не ме гледай — заповяда през зъби.

— Мигел, какво е всичко това? — изрекох, като отклоних очи.

— До трупа на Алварес имаше три обесени кукли, помниш ли? А след като е избил семейството си, Падиля е окачил една такава на тавана у тях. — Всяка дума произнасяше невероятно твърдо, пистолетът продължаваше да е насочен срещу мен. — Тази я открих в дъното на гардероба ти, Диана… За кого си я приготвила? Кой щеше да е третата ти жертва?

И осъзнах, че отделните части на тоя кошмар се свързваха по някакъв начин помежду си. Все още ми липсваха фрагменти от цялото, но започвах да схващам как всичко до този момент е идеално подредено.

Прозрях, че не сме вечеряли заедно, нито сме изричали любовни признания, нито пък сме изпитали каквото и да било удоволствие един от друг в леглото: просто всеки от нас е изиграл своята роля. Присъствието на Мигел в ресторанта и после тук в моята спалня е било сценарий, и сега прекрасно си давах сметка за това, предназначен да въздейства върху собствената ми филия, Труд. Всичко е било детайлно разработено. Както при Якимо от онази сцени в „Цимбелин“, когато той излиза от сандъка вътре в стаята, където Имогена спи, и се опитва да се сдобие с неверни доказателства за това, че се е любил с нея. По същия начин Мигел се опита да ме прикотка, за да проникне в къщата ми и да я претършува. Дженс казваше, че тази сцена в един от последните романси на Шекспир е олицетворение на профила Споразумение, както и обезглавяването на персонаж, облечен в чужди дрехи, или пък травестията на Имогена. За мен лично сцената със сандъка бе литературна метафора на проиграното доверие.

В тоя случай предателството беше двойно. Помъчих се да му го обясня.

— Това е уловка — казах с цялото спокойствие, на което бях способна, без да го гледам, без да мърдам, за да докажа, че нямам намерение да атакувам.

— Уловка…? — повтори.

— Тая кукла не е моя, някой я е подхвърлил, за да ме натопи.

Чух го как изцъка с език. Стори ми се, че изпитва съжаление.

— Като открих куклата, проверих кодовете за достъп, само ти си влизала от месеци насам… Моля те, изслушай ме. Недей да усложняваш допълнително нещата. Изгубих цял следобед, откакто полицията намери трупа на Падиля, да навивам Олга да не те арестува и да ме остави да се добера до някакво конкретно доказателство… Не можем да се доверим на това, в което ти самата вярваш, разбираш ли ме? — Гласът му издаваше такава дълбока болка, че потръпнах. — Ако си паднала в дупката, не си отговорна за онова, което вършиш…

Ето какво си мислеха. Че вследствие на изчезването на Вера, на усилията ми по случая с Воайора и на факта, че бях научила за историята с Ренар, съм откачила, което ние наричахме „да паднеш в дупката“. Разбира се, „самоубийствата“ на Алварес и Падиля, с тия отвратителни саркастични обесени куклички в стила на несъществуващия Ренар, бяха плод на едно и също болно съзнание. Само че кой можеше да стои зад всичко това? За момент, докато слушах думите на Мигел и гледах куклата върху леглото си, ми се зави свят: А беше ли напълно невъзможно това да съм самата аз, без да зная?

— Сега ще се обадя — каза Мигел. — Покрий главата си с кърпата, моля те.

— Мигел, моля, изчакай…

— Прави каквото ти заповядвам.

С крайчеца на окото забелязах, че използва телефон-гривна, вграден в пурпурен скъпоценен камък на лявата му китка. Бях го видяла по време на вечерята в ресторанта.

И съвършено ясно прозрях: ако Мигел успееше да се обади, ако уведомеше Олга или полицията, за мен не оставаше никаква възможност. Агентите, обвинени в престъпления, изчезваха от картата. Бяхме достатъчно опасни, за да ни пращат по обикновените затвори. Щяха да организират, разбира се, процес, но не и преди да бъдат взети всички мерки да ме обезвредят напълно. Дори и принципът habeas corpus9 не може да бъде приложен тогава, когато обвиняемият е бомба с повреден закъснител.

Напънах се да разсъждавам бързо и, струва ми се, изрових нещо.

— Виктор Дженс — казах.

— Диана, покрий главата си — настоя, но забелязах, че думите ми го разколебаха.

— Мигел, слушай, това навярно е Дженс… — И изведнъж идеята ми се стори съвършено очевидна. — Продължава да обучава агенти, днес станах свидетелка! Много е възможно всичко да е инсценирано от него, още един експеримент…! Сигурно е Дженс! Прати някого у тях. Знам къде живее.

И чух нещо, което прозвуча като изтървана върху пода чаша.

— Вече бяха в дома му, Диана. Днес следобед, след като Падиля се самоуби, от отдела потърсиха Дженс. Само че не го откриха. Събрал си е набързо багажа и се е обадил на шофьора и домашната помощница, че заминава за известно време. Не е съобщил къде. Продължават да го издирват.

— Това доказва, че има какво да крие.

— Или пък го е страх да не свърши като Алварес и Падиля — чисто и просто ме поправи. — Но при всички случаи ще го намерят, Диана, не се притеснявай. А сега за последен път ти казвам, покрий си главата. Не ме карай да използвам това, не и спрямо тебе — добави.

Осъзнах, че тая хавлиена кърпа може да стане сетната, окончателната завеса. Ще се спусне върху очите ми, всичко ще бъде приключено. Но също така разбирах, че ако не го направех, Мигел щеше да ме застреля. А можеше да ме застреля и ако играех честно. Бях гола, на колене, с открита глава и най-дребният жест от моя страна, поглед, потрепване на устните, едва забележима промяна в стойката биха могли да бъдат изтълкувани от него погрешно. Преди един час ми бе казал, че ме обича, което навярно беше истина, както и това, че в същото време играе роля. Истината във взаимоотношенията между агентите бе само още един щрих в големия театър на живота. Мигел не би допуснал да рискува с мене. Той самият току-що го каза: ние сме от занаята. А аз се бях оказала прекалено опасна.

Взрях се в пистолета. Бе от тия, дето приличаха на играчки от „Лего“, и човек можеше да си го носи разглобен в джоба, без да се забелязва. Мигел явно го беше измъкнал, докато съм била в банята, и го бе сглобил за части от секундата. Имаше и заглушител. Един изстрел в ръката или крака щеше да ме извади от строя за много по-малко време от онова, което ми бе нужно, за да му направя маска и да го накарам да подлудее от удоволствие. Пръстът му стоеше на спусъка и разбирах защо бе толкова нервен. Убедена бях, че ще го използва.

Прецених възможността да опитам с някоя маска въпреки всичко, но се почувствах неспособна да атакувам Мигел. Предпочетох каквото и да е, само не това.

Полека заповдигах кърпата.

Гривната.

— Чакай — измърморих. — Има медицинска гривна.

— Какво казваш?

— Виктор Дженс. Има медицинска гривна, за следене на състоянието му онлайн. — Не гледах към него, но съдейки по мълчанието му, проумях, че това не са го знаели.

— Активна? — попита след пауза.

— Доколкото ми е известно, да. Дори и да е изключена обаче, може да послужи, щом е на ръката му.

Подобна гривна съдържаше и информация за биологичните параметри на пациента: беше като пръстов отпечатък, с предимството, че бе възможно да се открие и от разстояние. Където и да бе Дженс, за компютрите ни тя щеше да е видима като ураган за спътник.

Мигел свали ръката с телефона, но не и погледа си от мен.

— Диана, доколко мога да ти вярвам?

— Единствено те моля първо да се срещнеш с Дженс… Обади се, ако желаеш, на Олга и й кажи, че съм ти дала това сведение… Мигел, сигурна съм, че Дженс държи ключовете към случилото се… Направи поне това, моля те… После ме предай на когото искаш.

Отново мълчание. Покрих главата си и се наведох още повече в очакване. Не бе необходимо да добавям например „Не лъжа“, все пак се надявах любовта му към мен да проговори. Въпреки че бяха подбрали именно него за тая мръсна работа, като че ли нарочно, защото не беше тайна, че възнамерявахме да се оженим. Но аз вярвах, че Мигел ме обича и че това чувство е по-силно от който и да било театър. С други възможности не разполагах. Оттук нататък всичко бе в ръцете му.

— Ще направим нещо — заяви накрая. — Ще се обадя на Олга и ще й съобщя това за Дженс. Ако установим връзка, отиваме при него веднага. Но и ще й кажа какво съм намерил в гардероба ти, Диана. Фактът, че Дженс е заминал, не означава, че си невинна.

Това бе типичното му чувство за справедливост. Приех условията. Нямаше какво друго да направя. Мигел ми заповяда да не мърдам, докато говори.

В тоя момент нещо изпиука. Разпознах домашния си телефон.

— Дано да е Олга — рече той, след като го остави да звънне два пъти.

— Отговарям — викнах, както бях на пода, без да помръдвам.

Без съмнение гласът, който прозвуча от усилвателите в спалнята, не принадлежеше на Олга.

— Здравейте, Диана и Мигел… Познахте ли ме? Наистина? Аз съм Виктор Дженс… — Не бе възможно да сбъркаме неговия дрезгав, надменен, натрапващ се, задъхан, като че ли обладан от бесове глас. — Знам, че сте заедно, мога да ви гледам и да ви слушам какво си приказвате… — Кратка тишина. — Добро попадение, това с гривната, Диана, не се бях сетил, а е вече късно да я унищожавам… — Отново мълчание. — Но е и късно да моля за помощ. Искам да ви видя двамата сега, веднага. Аз съм в чифлика… Знаете пътя… — Прозвуча грапавият му смях. — Предупреждавам ви, че контролирам всичките ви обаждания. Така че, Мигел, не се свързвай с никого, за да не се ядосам. А и на тебе, Диана, не вярвам да ти се нравя, като съм в лошо настроение. Искаш ли да знаеш подробности?

И прозвуча другият, ужасен и измъчен глас:

— Диана… Диана, помогни ми!

Още преди да реагирам, Дженс отново изпълни пространството:

— Сестра ти е при мен — допълни.

31

— Съжалявам…

— Вината не е твоя.

— Случва се при старите ченгета… Това да паднеш в дупката, искам да кажа… Но не повярвах, докато не открих тая кукла в гардероба… Аз…

Мигел се навеждаше прекалено над волана, докато говореше. Спомних си една техника, която се прилагаше за маската на Играта, където трябва да се наведеш достатъчно, така че да изпъкне декорът. Но в тоя момент бях уверена, че Мигел единствено се старае да е искрен.

— Добре. Ясно ми е — отвърнах.

Нямах никакво желание да подлагам съвестта му на изпитание. Освен това го и разбирах. Знаех какво е усещането пред прага на дупката. Играехме със собствените си чувства, удоволствия, най-интимни истини, и то до такава степен, че в края на краищата границата между маската и собствената ни същност се заличаваше. И все пак бяхме нещо повече от онова, което смяташе Дженс: не просто нови маски, подобни на геологични пластове, на чието дъно се люшкаха утайки от неподозирани за останалите удоволствия.

„Дженс“, помислих си. Сега май самият той бе вътре в дупката.

— Исках да ти вярвам, Диана… — Мигел все повече се оплиташе в разкаяния. — Кълна се… Само че това бе работа. Най-трудната в живота ми…

— Зная.

А знаех и до каква налудничава степен Мигел спазваше правилата. Ето това най-малко от всичко ми харесваше у него, поведението на войник с изваден мозък, което Марио Валие даваше за пример. Но не се борех с тази му склонност, всички си имахме начини да понасяме собствения си срам, неговият бе подчинението. Актьорът Мигел изпитваше нуждата да следва стриктно инструкциите на наставника.

Хвърлих поглед към него: с красивото си лице и бялата брада беше като цар от детска приказка. Наистина не ме интересуваше, че се усъмни в мен. Фройд би казал, че се опитвам да се сдобия с бащата, когото съм изгубила. Дженс пък щеше да каже, че първия път, когато съм го видяла, Мигел е направил нещо или просто нещо се е случило наоколо, което ме е обсебило. Все едно. Каквото и да бе, аз го наричах любов. И се запитах дали беше възможно да опазя нашите отношения до края на този кошмар.

— Направи онова, което трябваше да направиш — мъчех се да го успокоя. — И ти благодаря, че не поиска помощ отвън…

— Нямаме право да рискуваме живота на Вера. Това копеле не се шегува. Не зная как го е постигнал, но явно се е включил в полицейските канали… Ако им се обидя, ще го разбере.

И беше истина. Мигел опита да позвъни на Олга, когато, след като се облякох, се завтекохме към колата, ала гласът, който прозвуча в слушалката, бе отново на Дженс. Постанови, че няма да позволи никакво отклонение от заповедта, и ние обещахме, че ще се подчиним.

Светът около нас се превърна в шеметен мрак, когато Мигел натисна газта на автомобила. Бе на зазоряване и всички, които бяха решили да напуснат града или да дойдат, за да прекарат тук празничния ден, вече го бяха сторили. Пътувахме почти сами по магистралата, две лица, от време на време осветявани от нарядко преминаващи коли и камиони. Скоро щяхме да навлезем в призрачната зона, в обезлюдено поле, сред вечната зима на 9-N, и тогава нощта щеше да ни погълне безследно.

Там ни очакваше Дженс. Със сестра ми.

Какво щяхме да направим, щом стъпим в чифлика? Говорихме затова, оказа се, че не сме съвсем наясно, а и Дженс бе в състояние да ни слуша и в момента. Мигел носеше пистолета си, въпреки че, и това го знаехме, най-опасните оръжия бяхме ние. Тоя път не ставаше дума за обикновен психар. Мигел го каза недвусмислено:

— Полудял или не, това е Виктор Дженс, който познава агентите по-добре от всеки друг. Недоумявам какво желае: може би да ни натисне или да ни премахне, за да не обявим истината за Ренар… Но ако е вярно, че държи сестра ти, трябва предварително да вземем мерки…

— Ако е вярно? — повторих и Мигел кимна.

— Недей да забравяш, че чухме единствено гласа й… Дори и да е бил нейният глас, не е сигурно, че тя е там и че му е подвластна. Онова, което ти казах, е възможно, има данни Вера да е заминала за Лондон… Ако пък Дженс и това е успял да фалшифицира, значи е властелинът на света.

— А може би е.

Мълчанието му ме наведе на мисълта, че разбираше онова, което исках да кажа. Случилото се с Алварес, с Падиля, куклата в моя дом говореха за нещо повече от коварство. Даже не бях в състояние да си представя как го е постигнал или пък кого е накарал да го извърши, но интуицията ми подсказваше, че оня, който ни очакваше в чифлика, не бе Дженс, когото познавахме. Изпитвах силен страх. Както, като бързаш да направиш нещо, което е от изключителна важност, и се проваляш: объркване и страх. Дори не смеех да си помисля какво можеше да й се случи на Вера, ако наистина бе при него.

Диана, помогни ми.

Предпочитах да не мисля за нея.

Тогава усетих ръката на Мигел върху моята и разбрах, че взаимната ни телепатия проработва отново.

— Няма да му позволя да причини каквото и да било на Вера. Кълна ти се, миличка. Тоя копелдак няма да ви направи нищо и на двете.

Видях очите му, които за миг се бяха отклонили от асфалта на пътя, за да се обърнат към мен — лицето му се очертаваше в мрачното странично стъкло, — и му повярвах.

— Нищо и на трима ни — прошепнах и стиснах ръката му в своята.

Останалата част от пътуването мина в мълчание, сякаш искахме да не се разсейва топлината и светлината от последното заклинание. Малко по-късно спряхме пред огромната черна сграда. Бе започнало, макар и слабо, отново да вали, стана ми студено, като излязох от колата, и разтрих ръцете си през якето. Вятърът обръщаше дъжда в нещо като пръски от вълнолом.

— Виктор! — извика Мигел и гласът му прозвуча не на място сред страховитата тишина. — Тук сме! Чувате ли ме? Защо не излезете да поговорим?

Прави, от двете страни на колата, очаквахме отговор.

— Като че ли няма никой — каза Мигел.

— Може да се мине и от другата страна — отбелязах. — Алварес оня ден бе оставил колата си там.

Бяхме взели прожектори и като угасихме фаровете на колата, ги включихме. Мигел хвана своя с лявата си ръка, а с дясната — пистолета, който хвърли дълга, тясна сянка на земята. Така осветени, стояхме сред тия зидове, които образуваха тъй наречения от нас чифлик. Не се бе променило нищо: двата склада с олюпени стени и прозорци без стъкла, както и вятърната мелница, превърната в нещо като кула, си бяха все същите, сиви и самотни. Дори и храстите наоколо не бяха пораснали, сякаш животът не касаеше изобщо цялата тази мъртва материя.

Готвехме се да заобиколим складовете, когато Мигел се закова на място.

— Стой. — Силуетът му се очертаваше в празното на един прозорец, той осветяваше вътрешността, но аз все още не успявах да видя нищо. Покачи се върху рамката и в следващия миг като че ли мракът го погълна. — О, господи — викна откъм тъмнината.

— Какво става?

Преминах през дупката и застанах разтреперана до него.

Никой от двамата не можа да промълви и дума, въртяхме прожекторите и съзерцавахме картината пред себе си.

Докъдето достигаше светлината, подът бе отрупан с манекени, заели най-различни пози, като застинали по време на сатанински бал, състоял се преди векове: кринолини, високи дантелени яки, жакети, чорапи, пелерини, маски. Нощта на Хелоуин. Заповядай на специалното ни тържество, Диана. А след като свикнах с мрака, започнах да различавам ампутирани крака, лица без носове и усти, с размазани очи, проядени от гризачи, кукли, покрити с прах. Нямаха надписи, но си спомних за някои от тях, кои персонажи представяха в нашите етюди: Хамлет, лейди Макбет, Отело, Жулиета… Безумната Шекспирова вселена.

Ела на нашето тържество, Диана. Пак ще играем Шекспир, заедно.

— Каква е тая лудница?… — Чух шепота на Мигел.

— Това е негово дело — казах. — Облякъл е манекените.

Беше трудно да стъпваме, без да ги докоснем, без страх, че във всеки един момент тия ужасии ще оживеят: някоя ръка ще се поклати от течението, някоя глава ще се помръдне или изрисувани устни ще се изкикотят в мрака. Една от фигурите се обърна към мен…

Но тя бе на Мигел.

— Там свети — прошепна.

Посочи стълбата в средата на помещението, която водеше към студиата в подземието. Вратата долу бе полуотворена и в процепа се забелязваше много слаба, ала различима светлина. Очевидно Дженс ни подмамваше да слезем долу. Разменихме си предварително уговорени знаци. Още в колата уточнихме план за светкавична атака или отбрана посредством определени маски. Бяхме готови да го осъществим. Тръгнахме надолу, напред вървеше Мигел, държейки в ръце прожектора и оръжието, като че ли едното и другото имаха еднакъв поразяващ ефект. Като го видях да приближава вратата, сякаш нещо в мен се преобърна.

— Внимавай — казах му.

— Виктор? — извика високо и я бутна с крак. — Доктор Дженс? — прибави със съвършено различен тон, който не познавах, но ме накара да изстина.

Настигнах го и двамата застанахме на прага в недоумение. Пространството на първото студио бе осветено с лампа за къмпинг, сложена на пода. Наоколо бе празно, мебелите от наше време бяха наредени до стената заедно с онази душкабина.

И той, седнал с гръб към входа.

Оттам, където стояхме, не можехме да видим лицето му, но бяхме сигурни, че това е той. Бялата му коса нямаше как да бъде сбъркана. Бе се разположил на едно старо, изпочупено и без тапицерия дървено кресло, един от театралните ни „тронове“, и, изглежда, бе наметнал някаква пелерина на немощните си рамене.

Мигел го повика по име още веднъж, ала тишината бе толкова непроницаема, че сякаш сърцето ми престана да бие. Внимателно го приближихме от двете страни, аз бях отдясно. Виктор Дженс, защото бях напълно сигурна, че това е той, се бе смалил под дебелата сиво-зеленикава тъкан, която го обвиваше от врата до обувките. Въпреки това заемаше трона като театрален крал, един стар и изнемощял Лир. Дори и не останах учудена, че именно това бе написано с разкривени букви върху малката лепенка, поставена на гърдите му: „Лир“. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни. Носеше същите черни ръкавици, както в параклиса. Видях лицето му и ме обзе страх.

Бе покрито с маска, от косата над челото до под брадата. Не бе вързана на тила, стоеше като залепена. Бяла като оглозгана кост с дупки за очите и устата, без нищо повече. Бе с наведена глава и коса, паднала върху невероятното лице. Спокойствието му го отъждествяваше с манекените от горния етаж.

— Професоре… — промърмори Мигел. — Виктор…? Погледнах към спътника си и се убедих, че мислехме по един и същи начин. Тази поза с увиснала брада, застиналото тяло… Съзерцавахме труп. Без всякакви следи от кръв или насилие.

— Ще махна това. — И Мигел протегна ръка.

Внезапно, когато почти докосна пелерината, маската незабележимо се отмести и отдолу проблесна живот.

— Позволи първо да говоря!

Бе вдигнал ръцете в ръкавици, все едно искаше да ми пречи на Мигел да му махне маската.

— Защо сте се направили така, Виктор? Какво е всичко това?

— Театър — отвърна Дженс. — Какво, не е ли? Каквото винаги е било. И не само това…

Пое дълбоко въздух или може би се изсмя, не беше много ясно, не успявах да видя устните му. Без съмнение ставаше дума за Дженс, въпреки че гласът му звучеше различно от оня, който чухме преди час по телефона. Възможно бе да се дължи на ехото, предизвикано от маската, или му представляваше трудност да произнася думите през тесния процеп, оставен за устата. Или пък бе дрогиран. Или просто бе на прага на смъртта. Истината обаче беше, че ни най-малко не ме интересуваше собственото му здравословно състояние. А само едно-единствено нещо.

— Къде е? — изрекох го като молба. — Какво сте направили със сестра ми, Дженс…?

Не ми обърна внимание. Изглеждаше, че разговаря с някого, но това не бяхме ние.

— … което мислим… — Трябваше да се наведа над него, за да разбера какво казва. — И което вършим… Което останалите желаят от нас… Театър. Псином. Маскен бал… И какво остава отдолу? Нищо от мен, нищо от теб… Празни, завинаги. Съдове, препълнени с онова, което ни наливат… — Все още държеше ръцете си като екран, поставен пред маската. Нови, луксозни ръкавици, скъпата кожа отразяваше светлината от прожекторите, а сянката им върху фантасмагоричното лице приличаше на едри паяци, които бавно лазят по този череп. — Виновен съм — добави.

— Как убихте Алварес и Падиля, професоре? — каза Мигел. — Кой ви помогна?

— Виновен съм — настоя Дженс и поклати глава. Полека-лека започна да сваля ръцете си надолу, докато заеха предишното си положение. Говоренето му се удаваше трудно, все едно дъвчеше едновременно с това. — Но няма да кажа „съм“… Съм, защото на тебе така ти харесва, и си, защото на мен… Ще кажа, ще кажем, „съм“, „сме“… Ние сме само едно удоволствие… Отсъствие, изобилие от удоволствие… И въпреки това съм виновен.

— Ще махна тая маска, Виктор.

Заплахата на Мигел го съживи и повтори същия жест за самозащита.

— Не! Винаги съм я носил! Ти си носиш своята, остави ме да си нося моята! Нали вече ти казах: виновен съм! Защото извадих от пепелта тая древна мощ… Нещо, което се таи вътре и е трябвало да умре заедно с нас… Чакайте! Искате ли да научите и друго? Шекспир е знаел за това и го е написал… — Докато го слушах, наведена над него, забелязах една подробност: върху лепенката не бе написано „Лир“, а „Леонт“. Платът се бе нагънал и ми бе попречил да я разчета правилно.

Леонт бе кралят от „Зимна приказка“, едно от последните произведения на англичанина, основата на маската на Играта: ревнив към съпругата си, той я тормози дотам, че тя привидно умира, ала в действителност оживява във фантастичната последна сцена, когато се разбира, че се е правила на статуя. Страхотна творба, изпълнена със символи, но която точно в тоя миг не ме вълнуваше никак, както и проповедта на Дженс.

— Обаче Шекспир най-накрая е проумял, че… нищо не е в състояние да промени чрез своя театър, защото ако ние променим останалите, кой ще е критерият за тази промяна? И затова е изоставил… Джон Дий, неговият наставник, е умрял в хиляда шестстотин и девета… На другата година Шекспир се оттеглил завинаги и Гностичното общество престанало да съществува, гласовете заглъхнали… и псиномът останал затворен вътре в нас, докато науката не го… възкресила.

Аз изгубих малкото търпение, което имах.

— Достатъчно! Намерете си друга публика, Дженс. — Държейки прожектора с бинтованата ръка, го хванах за дясната, с която все още пазеше маската си. — Играта с нас свърши!

Мигел ми показа с жестове да запазя самообладание, но нервите ми се опъваха все повече и повече и не успявах да се контролирам. Мислех си, че тоя измамник съм го слушала прекалено дълго, и в този миг изобщо не ме интересуваше дали е откачил напълно, или пък е помъдрял: нямаше да му позволя да ми отнеме единственото, което имах.

— Кажете ми какво сте направили с Вера! — изкрещях му.

Дженс отмахна ръката ми и на свой ред я хвана с неподозирана сила.

— Няма да я видиш жива — извика.

Това бе достатъчно, за да ослепея от бяс. Посегнах и му свалих ръкавицата.

Застанах неподвижна.

Като че ръката на Дженс имаше и друга ръкавица отдолу, наситено яркочервена. И кожата, и ноктите бяха плътно покрити с това нещо. Вкопчих пръсти в маската, но тя бе като залепнала за кожата. Дженс отдръпна глава, чу се звук от раздиране и дебели червени фъндъци се показаха отдолу, като омазаха и ръката ми. Сякаш лицето му бе течно, разкъсах опаковката и то започна да изтича.

И тогава до ушите ми достигна нещо, което ме накара да забравя тази гадост.

Писъкът дойде някъде от подземието.

— Вера! — Втурнах се към коридора, без да позволя на Мигел да ме спре.

— Диана, чакай! Тук се случва нещо много странно…! Не отивай сама, може да е уловка! — Още един вик и Мигел изчезна и като звук, и като образ.

Пресякох коридора и стигнах до второто студио. Прожекторът ми освети още манекени, люлеещи се ръце, очертания, стари шапки, безоки лица. И кукли, захвърлени на пода. Червената завеса в дъното бе изтръгната от корниза и пътьом забелязах, че сега висеше, метната върху огледалото отляво. Платът, залепен като тапет върху стената, бе съдран и разкриваше вратата, замаскирана сред зидарията. Бе широко отворена и тръгнах именно към нея, щом чух виковете отново, като бутах по пътя си манекените, които ми се изпречваха, сякаш тичах през тълпа от застинали тела.

Лъчът светлина, пронизващ мухлясалия непрогледен въздух, превръщаше тесния коридор в тунел на ужаса. Сега освен виковете чувах и удари. И като настана тишина, вече долавях единствено собственото си дишане и гласа си, който повтаряше името на сестра ми. Подозирах къде я е напъхал тоя луд старец, но не смеех и да си помисля какво й е направил или пък какво в този миг й се случваше.

Обгърналата ме внезапно тишина ме смути. Извиках отново, отговор обаче не последва. След като минах през отворените стаи, се насочих към затворените. Опитах се да проникна в първата. Но треперещата ми ръка и клеясалото резе ме забавиха. Пробвах с двете, въпреки че отрязаният пръст бе започнал силно да ме боли. Успях и вдигнах прожектора. Беше празна. Повторих операцията със следващата. Резултатът бе същият. И като се приближих до третата, едва-едва дочух отвътре тих плач.

— Вера! — Застоялият въздух щеше да ме задави, закашлях се. — Вера, аз съм! — Това резе ме затрудни повече от другите. Дърпах го с цялата си сила, докато се разклати, и едва се удържах да не ритна вратата, боях се да не я ударя, ако стоеше непосредствено зад нея. Докато се борех неистово да я отворя, преживях стотици пъти оня миг, когато зад тази или някоя от другите се натъкнах на отвратителната гледка на трупа на Алварес.

Вратата най-сетне поддаде.

Онова, което отново ме впечатли, бе тишината. Дори и хлипанията бяха престанали. Сякаш пред мен зейна гроб.

— Вера! — обходих я с прожектора и си дадох сметка, че и тази стая е празна. Но в следващия миг я видях. Сгушена в един от ъглите, с гръб към мен. Повторих името й и извърна треперещата си глава.

Господи, това не е Вера, помислих за една неописуема частица от секундата.

Докато я разпознах.

И чак тогава, когато вече не очаквах, се вцепених.

Отслабнала, побледняла, очите й потънали навътре и зачервени, лишени от светлина. Косата влажна, залепнала за слепоочията, с мръсна оранжева тениска и синкав панталон. Променена, изглеждаше изтерзана, но не сериозно наранена. Уплашена, но невредима. Там беше. Тя.

Изстена и протегна ръце.

Прегърнах я.

— Тук съм — прошепнах през рамото й, притискайки я до себе си. — Тук съм.

В тоя момент за мен съществуваше единствено тази прегръдка. Аз я закрилях, в състояние бях да я защитя, завинаги. Ще се посмеем, девочка. „Не, няма да се посмеем. Вече не можеш да ме уплашиш. Не си способен нищо да ни направиш. Никога повече. Моя е. С мен е. И щом тя е с мен, и мама и татко са с мен, всички сме заедно. В безопасност сме. Всички.“

Попитах я за Елиса, само изхълца. Помислих си, че може да е дрогирана, но и че не е това моментът да проверявам състоянието й, а само че трябва час по-скоро да напуснем тази дупка.

— Ще те изведа оттук — прошепнах.

Дори и не понечих да огледам останалите помещения, държах с болната ръка прожектора, обгърнах с другата сестра си под мишниците, тръгнахме през тунела обратно и успокоявайки я с по някоя дума, се отправихме към изхода. Трябваше да се съобразявам с бавното й ходене, но добре беше, че можеше и толкова, трепереше цялата и разчиташе повече на това да я нося, отколкото да върви сама. Питах се, извън себе си от угризения, какво ли й е правил Дженс.

Ала когато излязохме на площадката пред второто студио, видях Мигел и почти забравих за състоянието на Вера.

Чакаше ни неестествено неподвижен. Държеше пистолета вдигнат.

Целеше се в нас.

— Диана, отдалечи се от нея.

— Какво?

— Отдръпни се от нея… — За момент си помислих, че е полудял, но се вгледах в лицето му: беше ужасен. — Не разбираш ли? Това не го е направил Дженс. Не може да е той.

Никога не бях го виждала толкова уплашен. Усетих как страхът от него преминава в мен сред това черно подземие и кожата ми изведнъж настръхна.

— Махнах му маската и другата ръкавица… Господи, само да го беше видяла… Цялото му лице… Трябва да се е драл през всичкото време, докато сме идвали, разбираш ли? Кожа, мускули, месо… Издран е до кости… — Показа как вероятно го е правел с лявата си ръка, като едновременно с това, захласнат и с отвращение, полугласно го разказваше. И продължава да го прави и сега. Обсебен е, Диана… И той.

— Не е била Вера — казах и все още притисках сестра си. — Вера не е в състояние да го стори!

— Тогава кой? Дали може, или не, Вера е обучавана. И е присъствала.

— Има още някой — промърморих.

Това не бе особено успокояващо. Огледахме се. Под светлината на прожекторите физиономиите на манекените се хилеха подигравателно.

Неочаквано Вера със сила се изскубна от мен. Това ме изненада до такава степен, че съзрях разум в постъпката й: отстъпи заднишком към стената с огледалото с вдигната ръка, сочейки нещо. Сякаш се опитваше да ни предупреди, да ни предпази от опасност. Съдейки по разкривеното й лице и хриповете от ужас, виждаше привидение.

И аз, и Мигел обърнахме прожекторите едновременно. Потиснах вика си.

В дъното, зад първия ред фигури, един от манекените се движеше.

Бавно размахваше ръце и вървеше към нас.

Бе дребен, слаб женски силует с дълга парцалива рокля, разпознах дрехата с щампи на цветя върху манекена, опрян на завесата, заради който миналия път успях да открия тунела. Идваше с приведена глава, затова не виждах лицето му, но пък разчетох табелката на гърдите му: „Хермиона“. Съпругата на Леонт от „Зимна приказка“, спомних си, жената, която само привидно бе умряла, но после, излязла от неподвижността на статуя, се бе върнала към живота.

Възкръсналата Хермиона. Манекен от плът и кръв. Оживялата кукла.

Замислих се над това като подлудяла и дори и не мигнах, когато тя мина покрай Мигел и с едва забележими движения отне пистолета му и го застреля от упор, нито когато по същия начин взе от ръцете ми прожектора, вдигна лицето си нагоре, освети се: тялото, шията, главата… Лицето, дошло от сенките, добило плът от мрака на отвъдния живот, сияещо и разкривено.

Хермиона, възкръснала.

— Добре дошла в смъртта ми, Жирафке — каза.