Страст

Написано в кост

Ни, Китай. Кин Мин (приблизително 4 април 1046 г. пр. Хр.)

В далечния край на тунела, образуван от Вестителя, имаше поглъщащо ярко сияние. То докосна нежно кожата й като лятна утрин в къщата на родителите й в Джорджия.

Лус се хвърли натам.

Необуздан блясък. Така беше нарекъл Бил изгарящата светлина на истинската душа на Даниел. Дори само поглеждането към чистата ангелска същност на Даниел бе предизвикало спонтанното възпламеняване на цяла общност от хора по време на жертвоприношението на майте – включително Икс Куат, миналото превъплъщение на Лус.

Но беше имало един миг.

Миг на чиста, неподправена почуда точно преди тя да умре, когато Лус се беше почувствала толкова близко до Даниел, колкото не се бе чувствала никога преди. Не я беше грижа какво казваше Бил: тя разпозна сиянието на душата на Даниел. Трябваше да го види отново. Може би имаше някакъв начин да го преживее. Трябваше поне да опита.

Втурна се вън от Вестителя в студената празнота на огромна спалня.

Помещението беше поне десет пъти по–голямо от всяка стая, която Лус беше виждала някога, и всичко в него беше пищно. Подовете бяха изработени от най–гладкия мрамор и покрити с огромни килими, направени от цели животински кожи – едната от тях имаше непокътната тигрова глава. Четири дървени колони поддържаха фино покрит със слама таван с кулички. Стените бяха от преплетени бамбукови стъбла. Близо до отворения прозорец имаше огромно балдахинено легло с чаршафи от зелено–златиста коприна.

На перваза на прозореца беше подпрян мъничък телескоп. Лус го взе, като раздели златистата копринена завеса, за да надникне навън. Телескопът беше тежък и студен, когато го доближи до окото си.

Намираше се в центъра на голям, обграден от стени град, загледана надолу от втория етаж на някаква сграда. Лабиринт от каменни пътища свързваше тесни постройки от плет и кал. Въздухът беше топъл и имаше мек мирис на черешови цветчета. Двойка авлиги прекосиха синьото небе.

Лус се обърна към Бил.

– Къде сме? – Това място й се струваше толкова чуждо, колкото и светът на майте, и точно толкова отдалечено назад във времето.

Той сви рамене и отвори уста да каже нещо, но тогава...

– Шшшшт – прошепна Лус.

Подсмърчане.

Някой ронеше тихи, приглушени сълзи. Лус се обърна в посоката на шума. Там, през арката в далечния край на стаята, чу отново звука.

Лус се насочи към сводестия вход, като се плъзгаше по каменния под с босите си крака. Риданията отекваха, зовяха я. Тесен проход водеше навътре в друга подобна на пещера стая. Тази беше без прозорци, с ниски тавани, мъждиво осветена от проблясването на дузина малки бронзови лампи.

Различи голям каменен шадраван и малка лакирана маса, отрупана с черни керамични съдинки с ароматични масла, които придаваха на цялата стая топло и пикантно ухание. Огромен гардероб от резбован кехлибар стоеше в ъгъла на стаята. Тънки зелени дракони, гравирани в лицевата му страна, се зъбеха на Лус, сякаш знаеха всичко, което беше неизвестно за нея.

А в центъра на стаята, на пода, лежеше проснат мъртвец.

Преди Лус да успее да види нещо повече, тя беше заслепена от ярка светлина, която се движеше към нея. Беше същото сияние, което беше доловила от другата страна на Вестителя.

– Каква е тази светлина? – попита тя Бил.

– Това... ъъ, виждаш това? – Бил звучеше изненадано. – Това е душата ти. Още един начин, по който да разпознаеш миналите си животи, когато се появяват физически различни от теб. – Той направи пауза. – Никога преди ли не си го забелязвала?

– Мисля, че това е първият път.

– Хм – каза Бил. – Това е добър знак. Напредваш.

Внезапно Лус се почувства натежала и изтощена.

– Мислех, че това ще бъде Даниел.

Бил прочисти гърло, сякаш се канеше да каже нещо, но не го направи. Сиянието продължи да гори ярко в продължение на още миг, после изгасна така внезапно, че за момент тя не можеше да вижда, докато очите й не се приспособиха.

– Какво правиш тук? – попита грубо един глас.

На мястото на светлината, в центъра на стаята, стоеше слаба, красива китайска девойка на около седемнайсет години – твърде млада и твърде елегантна, за да стои над мъртвец.

До кръста й се спускаше тъмна коса, контрастираща с дългата й до пода бяла копринена роба. Колкото и изящна да беше, приличаше на момиче, което няма да се поколебае да влезе в битка.

– И така, това си ти – изрече гласът на Бил в ухото на Лус. – Казваш се Лу Син и си живяла в покрайнините на столицата Ин. Намираме се в последните дни на династията Шан, приблизително хиляда години преди Христа, в случай че искаш да си отбележиш за албума с изрезки.

На Лу Син вероятно й се струваше, че Лус е луда, втурвайки се там вътре, облечена в опърлена животинска кожа и с огърлица от кости, с разрошена и заплетена коса. Откога не се беше поглеждала в огледало? Не се беше къпала? На всичкото отгоре разговаряше с невидим гаргойл.

Но пък Лу Син стоеше нащрек над тялото на някакъв мъртвец, отправила към Лус поглед, който предупреждаваше: „Не се забърквай с мен“, така че и самата тя изглеждаше малко луда.

О, боже, Лус не беше забелязала кехлибарения нож с инкрустираната с тюркоази дръжки, нито езерцето от кръв в средата на мраморния под.

– Какво да... – понечи тя да попита Бил.

– Ти. – Гласът на Лу Син беше изненадващо силен. – Помогни ми да скрия тялото му.

Косата на мъртвеца беше побеляла около слепоочията; изглеждаше около шейсетгодишен, строен и мускулест под многобройните претрупани одежди и бродирани наметала.

– Аз... ъм, всъщност не мисля...

– В мига щом научат, че императорът е мъртъв, ти, и аз също, ще бъдем мъртви.

– Какво? – попита Лус. – Аз ли?

– Ти, аз, повечето от хората зад тези стени. Къде другаде ще намерят хилядата жертвени тела, които трябва да бъдат погребани заедно с деспота? – Момичето избърса бузите си с тънките си пръсти, обсипани с кехлибарени пръстени. – Ще ми помогнеш ли, или не?

При молбата на момичето, Лус посегна да й помогне да вдигне краката на императора. Лу Син се приготви да го повдигне под мишниците.

– Императорът – каза Лус, изричайки старите думи от времето на династията Шан, сякаш ги беше говорила винаги. – Той да не би...

– Не е каквото изглежда. – Лу Син изпъшка под тежестта на тялото. Императорът беше по–тежък, отколкото изглеждаше. – Не съм го убила аз. Поне не – тя направи пауза – физически. Беше мъртъв, когато влязох в стаята. – Тя подсмръкна. – Намушкал се е в сърцето. Имах навика да казвам, че няма такова, но той ми доказа, че греша.

Лус погледна лицето на мъжа. Едното му око беше отворено. Устата му беше изкривена. Изглеждаше, сякаш беше напуснал мъчително този свят.

– Твой баща ли беше?

Дотогава бяха стигнали до огромния кехлибарен гардероб. Лу Син отвори вратата му с хълбок, отстъпи назад и пусна своята половина от тялото вътре.

– Трябваше да стане мой съпруг – каза тя студено. – И при това – ужасен. Предците одобриха женитбата ни, но аз – не. Богатите, влиятелни застаряващи мъже не са нещо, за което човек трябва да бъде благодарен, ако обича романтиката. – Тя гледаше изучаващо Лус, която бавно спусна краката на императора на пода на дрешника. – От коя част на равнините идваш, та вестта за годежа на императора още не е стигнала до теб? – Лу Син беше забелязала облеклото на Лус от времето на майте. Подхвана крайчеца на късата кафява пола. – Да не са те наели да изнесеш представление на сватбата ни? Да не би да си някаква танцьорка? Или клоун?

– Не точно. – Лус почувства как бузите й се изчервиха и пламнаха, докато издърпваше полата по–ниско върху бедрата си. – Виж, не можем просто да оставим тялото му тук. Някой ще разбере. Искам да кажа, той е императорът, нали? И навсякъде има кръв.

Лу Син бръкна в гардероба с резбованите дракони и измъкна алена копринена роба. Смъкна се на колене и откъсна голяма ивица плат от нея. Беше прекрасна мека копринена дреха, с малки черни цветчета, избродирани около деколтето. Но Лу Син не се подвоуми да я използва, за да попие кръвта по пода. Грабна втора, синя роба и я подхвърли на Лус, за да й помогне с бърсането.

– Добре – каза Лус, – но все още остава този нож. – Тя посочи към лъскавия бронзов кинжал, покрит чак до дръжката с кръвта на императора.

В миг Лу Син пъхна ножа в една гънка на робата си. Вдигна поглед към Лус, сякаш за да каже: Нещо друго?

– Какво е това ей там? – Лус посочи нещо, което приличаше на горната част на малка коруба от костенурка. Беше го видяла да пада от ръката на императора, когато местеха тялото му.

Лу Син се свлече на колене. Хвърли на пода подгизналото окървавено парче плат и взе черупката между свитите си длани.

– Оракулската кост – каза тихо. – По–важна от всеки император.

– Какво е това?

– Тя съдържа отговорите от Небесното Божество.

Лус пристъпи по–близо, като коленичи да види предмета, оказал такова въздействие върху момичето. Оракулската кост представляваше просто черупка от костенурка, но беше малка, излъскана и сякаш недокосната. Когато се наведе по–близо, Лус видя, че някой беше изписал с боя нещо с леки черни мазки върху гладката долна част на черупката:

Вярна ли ми е Лу Син, или обича друг?

В очите на Лу Син отново набъбнаха сълзи: студената решителност, която бе показала пред Лус, се пропука.

– Попитал е предците – прошепна тя, затваряйки очи. – Сигурно са му казали за изневярата ми. Аз... не можах да се сдържа.

Даниел. Тя сигурно говореше за Даниел. Тайна любов, която бе скрила от императора. Но не беше успяла да я скрие достатъчно добре.

Сърцето на Лус се изпълни със състрадание към Лу Син. С всяка нишка на душата си разбираше точно какво чувства момичето. Те споделяха любов, която никой владетел не можеше да отнеме, която никой не можеше да унищожи. Любов, по–могъща от природата.

Тя притегли Лу Син в дълбока прегръдка.

И почувства как подът пропада под тях.

Не беше имала намерение да прави това! Но стомахът й вече се преобръщаше, а зрението й се разфокусира неконтролируемо и тя видя себе си отвън: изглеждаше чужда и дива, и се държеше отчаяно за миналото си. После стаята спря да се върти и Лус остана сама, стиснала в ръка оракулската кост. Готово. Беше се превърнала в Лу Син.

– Изчезвам за три минути, и ти предприемаш триизмерно сливане? – каза Бил, като се появи отново, намусен. – Не може ли един гаргойл да се наслади на чаша хубав жасминов чай, без да открие при връщането си, че повереницата му сама си е изкопала гроба? Помисли ли изобщо какво ще се случи, когато стражите почукат на онази врата?

По голямата бамбукова врата на главните покои се разнесе рязко почукване.

Лус подскочи.

Бил скръсти ръце на гърдите си.

– За вълка говорим... – подметна той. После, с висок, стреснат, пронизителен глас, изписка: „О, Бил! Помогни ми, Бил, какво да правя сега? Не ми хрумна да ти задам никакви въпроси, преди да се поставя в адски глупаво положение, Бил!“

Но на Лус не й беше нужно да задава на Бил никакви въпроси. На преден план в ума на Лу Син се зараждаше знание: тя знаеше, че този ден ще бъде белязан не само от самоубийството на един противен владетел, но и от нещо още по–значимо, още по–мрачно, още по–кърваво: огромен сблъсък между армии. Онова почукване на вратата беше от съветниците на императора, дошли да го отведат на война. Той трябваше да поведе войските в битка.

Но императорът беше мъртъв и натъпкан в един гардероб.

А Лус беше в тялото на Лу Син, скрита в личните покои на императора. Ако я откриеха тук сама...

– Император Шан. – Силно блъскане отекна из цялата стая. – Очакваме вашите заповеди.

Лус стоеше съвсем неподвижна, замръзвайки от студ в копринената роба на Лу Син. Нямаше император Шан. Неговото самоубийство беше оставило династията без владетел, храмовете – без върховен жрец, а армията – без предводител, точно преди битка за укрепяването на династията.

— Е, по–лош момент за цареубийство от този не би могло да има – каза Бил.

– Какво да правя? – Лус се извъртя обратно към гардероба с драконите, трепвайки, когато надзърна към императора. Вратът му бе извит под неестествен ъгъл, а кръвта върху гърдите му засъхваше в ръждивокафяв цвят. Лу Син беше мразила императора приживе. Сега Лус разбра, че сълзите, които беше проляла, не бяха от мъка, а от страх какво щеше стане с любимия й – Де.

Допреди три седмици Лу Син беше живяла във фермата за отглеждане на просо на семейството си на бреговете на река Хуан. Минавайки през речната долина с лъскавата си каляска един следобед, императорът беше зърнал Лу Син, която се грижеше за посевите. Беше решил, че е влюбен в нея. На другия ден пред вратата й бяха пристигнали двама войници. Тя беше принудена да остави семейството и дома си. Беше принудена да остави Де – красивия млад рибар от съседното село.

Преди императорът да я повика, Де беше показал на Лу Син как да лови риба с неговата двойка опитомени корморани, като завърза хлабави парчета въже около шиите им, така че да могат да хванат в уста няколко риби, но да не ги поглъщат. Докато гледаше как Де внимателно измъква рибите от дълбините на клюновете на чудатите птици, Лу Син се беше влюбила в него. Още на другата сутрин се беше наложило да се сбогува с него. Завинаги.

Или така си бе мислила.

Деветнайсет залеза бяха изминали, откакто Лу Син беше видяла Де, седем залеза, откакто беше получила от дома си свитък с лоши новини: Де и още няколко момчета от съседните ферми бяха избягали, за да се присъединят към бунтовническата армия, и той едва беше заминал, когато армията на императора бе претършувала селото, търсейки дезертьорите.

Сега, когато императорът беше мъртъв, хората на Шан нямаше да имат никаква милост към Лу Син и тя нямаше никога да намери Де, никога нямаше да се събере отново с Даниел.

Освен ако съветниците на императора не откриеха, че техният владетел е мъртъв.

Гардеробът беше задръстен с пъстри, екзотични облекла, но погледът й беше привлечен от един предмет: голям извит шлем. Беше тежък, изработен главно от плътни кожени ремъци, съшити с плътни шевове. Отпред имаше гладка бронзова плочка с изящен огнедишащ дракон, гравиран в метала. Драконът беше зодиакалното животно на рождената година на императора.

Бил се понесе плавно към нея.

– Какво правиш с шлема на императора?

Лус нахлузи шлема върху главата си, като пъхна вътре черната си коса. После отвори другото крило на гардероба, развълнувана и нервна заради онова, което беше открила.

– Същото, което правя и с доспехите на императора – каза тя, като събра тежък куп предмети в ръцете си. Нахлузи чифт широки кожени панталони, плътна кожена туника, чифт ръкавици от метални брънки, кожени чехли, които безспорно бяха прекалено големи, но с които трябваше да се справи, и бронзов нагръдник, направен от застъпващи се метални плочки. Върху предницата на туниката беше избродиран същият черен, огнедишащ дракон като онзи върху шлема. Трудно беше за вярване, че някой би могъл да воюва под тежестта на тези дрехи, но Лу Син знаеше, че императорът всъщност не се сражава – той води битки само от мястото си в бойната си колесница.

– Сега не е моментът да си играеш на маскарад! – Бил я сръчка с нокът. – Не можеш да излезеш в този вид.

– Защо не? Става ми. Почти. – Тя подви горния край на панталоните, за да затегне колана.

Близо до шадравана откри грубо изработено огледало от излъскан калай в бамбукова рамка. В отражението, лицето на Лу Син беше скрито от плътната бронзова плочка на шлема. Тялото й изглеждаше едро и силно под кожените доспехи.

Лус понечи да излезе от дрешника и да се върне в спалнята.

– Чакай! – извика Бил. – Какво смяташ да кажеш за императора?

Лус се обърна към Бил и повдигна тежкия кожен шлем, за да може той да види очите й.

– Сега аз съм императорът.

Бил примигна и поне веднъж не направи опит да възрази.

Светкавичен прилив на сила нахлу в тялото на Лус. Осъзна, че да се предреши като предводителя на армията беше точно онова, което би направила Лу Син. Разбира се, като обикновен войник Де щеше да бъде на предните линии в тази битка. И тя щеше да го намери.

Някой отново заблъска по вратата:

– Император Шан, армията на Джоу настъпва. Трябва да поискаме присъствието ви!

– Мисля, че някой говори на вас, император Шан. – Тонът на Бил се беше променил. Беше плътен и дрезгав и отекваше из стаята така мощно, че Лус трепна, но не се обърна да го погледне. Отключи тежкото бронзово резе и отвори солидната бамбукова врата.

Трима мъже в ярки червено–жълти военни одежди я поздравиха нервно. Лус на мига разпозна тримата най–близки съветници на императора: Ху, с дребните зъби и присвитите, пожълтели очи. Куи, най–високият, с широки плещи и раздалечени очи. Хуанг, най–младият и най–любезният в съвета.

– Императорът вече е облечен за война – каза Хуанг, като надникна любопитно зад Лус в празната стая. – Императорът изглежда... различно.

Лус замръзна. Какво да каже? Никога не беше чувала гласа на мъртвия император, а беше изключително лош имитатор.

– Да. – Ху се съгласи с Хуанг. – Добре отпочинал.

След една дълбока, изпълнена с облекчение въздишка, Лус кимна сковано, като внимаваше шлемът да не се търкулне от главата й.

Тримата мъже направиха знак на императора – на Лус – да тръгне надолу по мраморния коридор. Хуанг и Ху вървяха от двете й страни и говореха приглушено за печалното състояние на бойния дух сред войниците. Куи вървеше точно зад Лус, с което я караше да се чувства неудобно.

Дворецът беше безкраен – високи тавани с кулички, всички – блестящо бели, същите статуи от кехлибар и оникс на всяка крачка, същите огледала с бамбукови рамки на всяка стена. Когато най–сетне прекосиха последния праг и излязоха в сивата сутрин, Лус забеляза червената дървена колесница в далечината и коленете й едва не се подкосиха.

Трябваше да намери Даниел в този живот, но влизането в битка я ужасяваше.

При колесницата членовете на императорския съвет се поклониха и целунаха ръкавицата й. Беше благодарна за бронираните ръкавици, но въпреки това се дръпна бързо назад, изплашена, че недостатъчно силната й хватка може да я издаде. Хуанг й подаде дълго копие с дървена дръжка и извит шип на няколко сантиметра под острието.

– Алебардата ви, Ваше Величество.

Тя едва не изпусна тежкото оръжие.

– Ще ви отведат до високата позиция над предните линии – каза той. – Ние ще се движим зад вас и ще ви посрещнем там с конницата.

Лус се обърна към колесницата. В общи линии тя представляваше дървена платформа върху дълга ос, свързваща две големи дървени колела, теглена от два огромни черни коня. Лафетът беше изработен от лъскаво лакирано червено дърво и имаше достатъчно място приблизително трима души да седнат или да застанат прави. Един кожен сенник и завески можеха да се свалят по време на битка, но засега бяха спуснати, осигурявайки на пътника известно усамотение.

Лус се качи, мина през завесите и седна. Каляската беше застлана с тигрови кожи. Кочияш с тънки мустаци хвана юздите, а друг войник, с унил поглед и бойна брадва, се качи и застана до него. При изплющяването на камшика конете препуснаха в галоп и тя почувства как колелата под нея започват да се въртят.

Докато се носеха покрай високите, внушителни порти на двореца, слънцето струеше през късчета мъгла върху големи ширнали се зелени ниви на запад. Околността беше красива, но Лус беше твърде нервна, за да я оцени.

– Бил? – прошепна тя. – Ще ми помогнеш ли?

Никакъв отговор.

– Бил?

Тя надникна от завесите, но това само привлече вниманието на войника с унилия поглед, от когото се очакваше да бъде телохранител на императора по време на пътуването.

– Ваше Величество, моля ви, заради безопасността ви, трябва да настоя. – Той направи знак на Лус да се отдръпне.

Лус изпъшка и се облегна на подплатената с възглавници седалка на колесницата. Павираните улици на града сигурно бяха свършили, защото колесницата започна да се тръска невероятно силно. Тръскането подмяташе Лус по седалката и тя имаше чувството, че се вози на дървено увеселително влакче. Пръстите й се вкопчиха в меката козина на тигровата кожа.

Бил не искаше тя да прави това. Дали й даваше урок, като се скатаваше сега, когато тя имаше най–голяма нужда от помощта му?

Коленете й се разтрисаха при всяко рязко подскачане на колесницата по пътя. Нямаше абсолютно никаква представа как щеше да открие Де. Ако стражите на императора не й позволяваха дори да надникне през една завеса, как щяха да я допуснат близо до предните линии?

Но после:

Някога, преди хиляди години, миналото й превъплъщение беше седяло само в тази колесница, преоблечено като мъртвия император. Лус можеше да го почувства – дори ако не се беше съединила с някогашното си тяло, Лу Син щеше да е тук точно сега.

Без помощта на някакъв чудат противен гаргойл. И по–важно, без цялото познание, което Лус беше натрупала досега по време на търсенето си. Беше видяла необуздания блясък на Даниел в Чичен Итца. Беше станала свидетел и най–накрая бе разбрала дълбините на тегнещото над него проклятие в Лондон. Беше го видяла как се превръща от готов на самоубийство младеж в Тибет до човек, който я беше спасил от покварен живот във Версай. Беше го гледала как спи, сломен от болката след смъртта й в Прусия, сякаш бе омагьосан. Беше го виждала как се влюбва в нея дори когато беше заядлива и незряла в Хелстън. Беше докоснала белезите на крилата му в Милано и бе разбрала от колко много неща се беше отказал в Небесата само заради нея. Беше видяла измъченото изражение в очите му, когато я изгуби в Москва, същото страдание отново и отново.

Лус беше длъжна пред него да намери начин да развали това проклятие.

Колесницата се тръсна и спря, и Лус едва не излетя от мястото си. Отвън се чуваше гръмотевичен тътен на конски копита – което беше странно, защото колесницата на императора стоеше неподвижно.

Някой друг беше там навън.

Лус чу трясък на метал и продължително, болезнено сумтене. Колесницата се разтресе силно. Нещо тежко тупна на земята.

Чуха се още трясъци, още сумтене, дрезгав вик, и ново тупване на земята. С треперещи ръце, Лус раздели съвсем лекичко кожените завеси и видя войника е унилото изражение да лежи в локва кръв на земята отдолу.

Колесницата на императора беше попаднала в засада.

Един от метежниците грубо раздели завесите. Непознатият боец вдигна меча си.

Лус не успя да се сдържи. Изпищя.

Мечът се поколеба във въздуха – а после най–топлото чувство заля Лус, нахлу във вените й, успокои нервите й и забави лудешкото биене на сърцето й.

Воинът върху колесницата беше Де.

Коженият му шлем покриваше черната му, дълга до раменете коса, но оставяше лицето му прекрасно открито. Виолетовите му очи изпъкваха на фона на чистата му маслинена кожа.

Изглеждаше объркан и обнадежден едновременно. Беше извадил меча си, но го държеше, сякаш усещаше, че не бива да нанася удар. Лус бързо повдигна шлема си над главата и го метна на седалката.

Тъмната й коса се спусна като водопад, кичурите стигнаха чак до най–долната част на бронзовия й нагръдник. Зрението й се замъгли, когато очите й се напълниха със сълзи.

– Лу Син? – Де я притисна здраво в прегръдките си. Носът му докосна нейния и тя опря буза на неговата, чувствайки се затоплена и защитена. Той сякаш не можеше да спре да се усмихва. Тя вдигна глава и целуна красивата извивка на устните му. Той отвърна жадно на целувката й и Лус попи всеки прекрасен миг: чувстваше тежестта на тялото му, притиснато към нейното, искаше й се между тях да няма толкова много тежки доспехи.

– Ти си последният човек, когото очаквах да видя – каза Де тихо.

– Аз бих могла да кажа същото за теб – отговори тя. – Какво правиш тук?

– Когато се присъединих към бунтовниците на Джоу, се зарекох да убия императора и да те върна обратно.

– Императорът е... О, вече нищо от това няма значение – прошепна Лус, като го целуваше по бузите и миглите, здраво обвила ръце около врата му.

– Нищо няма значение – каза Де. – Освен че съм с теб.

Мислите на Лус се върнаха назад към сияйния му блясък в Чичен Итца. Как го виждаше в тези други животи, на места и във времена, които бяха толкова далече от дома – всеки един от тях потвърждаваше колко много го обичаше. Връзката между тях бе нерушима – това беше ясно от начина, по който се гледаха, начина, по който можеха да четат взаимно мислите си, начина, по който единият караше другия да се чувства завършен и цял.

Но как би могла да забрави проклятието, от което страдаха от цяла вечност? И търсенето, на което се беше отправила, за да го развали? Беше стигнала твърде далече, за да забрави, че все още съществуват препятствия по пътя й към истинското й събиране с Даниел.

Дотук всеки живот й беше оставил някаква поука. Несъмнено този живот трябваше да съдържа свой собствен ключ. Само да знаеше какво да търси.

– Съобщиха ни, че императорът ще пристигне тук, за да ръководи войските в долината – каза Де. – Бунтовниците бяха планирали да устроят засада на конницата на императора.

– На път са – каза Лус, спомняйки си указанията на Хуанг. – Ще бъдат тук всеки момент.

Даниел кимна:

– А когато стигнат тук, бунтовниците ще очакват да се бия.

Лус трепна. Вече два пъти й се беше случвало да е заедно с Даниел, когато той се готвеше за битка, и двата пъти това беше довело до нещо, което тя не искаше да вижда никога повече.

– Какво трябва да правя аз, докато ти...

– Няма да влизам в битка, Лу Син.

– Какво?

– Това не е нашата война. Никога не е било. Можем да останем и да водим битките на други хора, или да направим каквото сме правили винаги и да се изберем взаимно над всичко останало. Разбираш ли какво искам да кажа?

– Да – прошепна тя. Лу Син не знаеше по–дълбокото значение на думите на Де, но Лус беше почти сигурна, че разбира – че Даниел я обичаше, че тя го обичаше и че избираха да бъдат заедно.

– Няма да ни оставят да се измъкнем лесно. Бунтовниците ще ме убият за дезертьорство. – Той отново постави шлема на главата й. – Ти също ще трябва да се измъкнеш с бой от това място.

– Какво? – прошепна тя. – Не мога да се бия. Едва мога да повдигна това нещо – тя посочи алебардата. – Не мога...

– Да – каза той, придавайки дълбоко и мрачно значение на тази единствена дума. – Можеш.

Колесницата се изпълни със светлина. За миг Лус си помисли, че това беше той – мигът, в който нейният свят щеше да се възпламени, когато Лу Син щеше да умре, когато душата й щеше да бъде прокудена в сенките.

Но това не се случи. Сиянието заблестя от гърдите на Де. Това бе сиянието на душата на Даниел. Не беше така силно или лъчисто, както по време на жертвоприношението на майте, но точно толкова изумително. То напомни на Лус за сиянието на собствената й душа, когато за пръв път беше видяла Лу Син. Може би се научаваше да вижда света наистина такъв, какъвто беше. Може би най–сетне илюзията си отиваше.

– Добре – каза тя, като напъха дългата си коса обратно в шлема. – Да вървим.

Разделиха завесите и застанаха върху платформата на колесницата. Пред тях една бунтовническа част от двайсет конници чакаше недалеч от билото на един хълм на петдесетина стъпки от мястото, където бяха застигнали колесницата на императора. Бяха облечени като обикновени селяни – с кафяви панталони и груби, мръсни ризи. Върху щитовете им се виждаше изображението на плъх – символът на армията на Джоу. Всички очакваха заповеди от Де.

От долината отдолу се чу тътенът от копитата на стотици коне. Лус разбра, че цялата армия на Шан беше там долу, жадна за кръв. Чуваше ги как припяват стара военна песен, която Лу Син знаеше откакто се беше научила да говори.

А Лус знаеше, че някъде зад тях Хуанг и останалите войници от личната армия на императора бяха потеглили към онова, което според тях щеше да бъде среща на високата позиция. Влизаха в кървава баня, в засада, и Лус и Даниел трябваше да се махнат преди тяхното пристигане.

– Следвай ме – прошепна Де. – Ще се отправим към хълмовете на запад, толкова далеч от тази битка, колкото могат да ни отведат конете ни.

Той освободи единия кон от колесницата и го поведе към Лус. Конят беше зашеметяващ, черен като въглен, с ромбовидно бяло петно на гърдите. Де помогна на Лус да се качи на седлото и вдигна алебардата на краля в едната си ръка и един арбалет – в другата. Лус никога не беше стреляла, нито беше докосвала арбалет през живота си, а Лу Син си бе служила с такъв само веднъж – за да подплаши един рис и да го прогони от люлката на невръстната си сестричка. Но оръжието в ръцете на Лус й се струваше леко, и тя знаеше, че ако се стигне до това, може да стреля с него.

Де се усмихна на избора й и свирна за коня си. Красива кафява кобила с по–тъмни ивици по козината се приближи в тръс. Той скочи на гърба й.

– Де! Какво правиш? – провикна се разтревожен глас от редицата коне. – Трябваше да убиеш императора! Не да го качваш на един от нашите коне!

– Да! Убий императора! – провикна се хор от гневни гласове.

– Императорът е мъртъв! – извика Лус, карайки войниците да замлъкнат. При звука на женския глас иззад шлема всички ахнаха. Стояха застинали, без да са сигурни дали да вдигнат оръжията си.

Де приближи коня си до този на Лус. Взе ръцете й в своите. Бяха по–топли, по–силни и по–успокояващи от всичко, което беше чувствала някога.

– Каквото и да се случи, обичам те. За мен любовта ни е по–ценна от всичко.

– И за мен – прошепна Лус в отговор.

Де нададе боен вик и конете им препуснаха с главоломна бързина. Арбалетът едва не се изплъзна от хватката на Лус, когато тя се люшна напред, за да хване здраво юздите.

Тогава бунтовническите войници закрещяха:

– Предатели!

– Лу Син! – Гласът на Де се издигна над най–пронизителния вик, най–силния тропот от конски копита. – Върви! – Той вдигна високо ръка, сочейки към хълмовете.

Конят й препусна в галоп толкова бързо, че беше трудно да вижда ясно каквото и да било. Светът профуча покрай нея в едно ужасяващо свистящо движение. Зад тях се появи нестройна група бунтовнически войници: тропотът от копитата на конете им бе мощен като земетресение, което продължаваше цяла вечност.

Докато бунтовниците не стигнаха до Даниел с алебардата, Лус беше забравила за арбалета в ръцете си. Сега го вдигна без усилие, все още без да е сигурна как да го използва, знаейки единствено, че е готова да убие всеки, който се опиташе да нарани Даниел.

Сега.

Тя пусна стрелата. За неин потрес, тя уби бунтовника на място, събаряйки го от коня му. Той рухна в облак прах. Тя се втренчи ужасено назад в мъртвеца със стърчащата от гърдите му стрела, лежащ на земята.

– Не спирай! – провикна се Де.

Тя преглътна с усилие, оставяйки коня си да я направлява. Нещо се случваше. Започна да се чувства по–лека на седлото, сякаш гравитацията внезапно имаше по–малко власт над нея, сякаш вярата на Де в нея я тласкаше, за да премине през всичко това. Можеше да се справи с това. Можеше да избяга с него. Сложи нова стрела в арбалета, стреля, и стреля отново. Не се целеше в никого, освен при самозащита, но към нея се задаваха толкова много войници, че скоро стрелите й почти свършиха. Оставаха само две.

– Де! – извика тя.

Той почти напълно се бе смъкнал от седлото и с една брадва замахваше силно към един войник на Шан. Крилете на Де не бяха разперени, но със същия успех можеха и да бъдат – той изглеждаше по–лек от въздуха и въпреки това – смъртоносно ловък и сръчен. Даниел убиваше враговете си толкова чисто, че смъртта им бе мигновена, възможно най–безболезнена.

– Де! – изкрещя тя по–високо.

При звука на гласа й той рязко вдигна глава. Лус се надвеси през седлото си, за да му покаже почти празния си колчан. Той й подхвърли закривена сабя.

Тя я улови за ръкохватката. Усещаше я странно естествено в ръката си. После си спомни – урокът по фехтовка, който беше взела в „Шорлайн“. Още в първия си дуел беше разгромила Лилит – превзета, жестока съученичка, която се беше фехтовала цял живот.

Със сигурност можеше да го направи отново.

Точно тогава един воин скочи от коня си върху нейния. От внезапната му тежест конят й се препъна и Лус изпищя, но миг по–късно гърлото на мъжа беше прерязано и тялото му – блъснато на земята, а острието на меча й заблестя от прясна кръв.

През гърдите й премина топъл прилив. Цялото й тяло зажужа. Тя се устреми напред, пришпорвайки коня си с пълна скорост, по–бързо и по–бързо, докато...

Светът побеля.

После с трясък стана черен.

Накрая запламтя в различни ярки цветове.

Вдигна ръка да препречи светлината, но тя не идваше отвън пред нея. Конят й още галопираше под нея. Все още стискаше кинжала си в юмрук, все още сечеше наляво и надясно, прерязваше гърла, забиваше острието в нечии гърди. В краката й още падаха врагове.

Но по някакъв начин Лус вече не беше изцяло там. Вихър от видения връхлетя ума й, видения, които сигурно бяха принадлежали на Лу Син – а после няколко видения, които нямаше как да са се явявали на Лу Син.

Видя Даниел да кръжи над нея в простите си селски дрехи... но после, миг по–късно, той беше с голи гърди, с дълга руса коса... и внезапно той носеше рицарски шлем, чийто наличник вдигна, за да я целуне по устните... но преди да го стори, се измени и прие настоящия си образ – онзи Даниел, когото беше оставила в задния двор на родителите си в Тъндърболт, когато прекрачи във времето.

Осъзна, че това беше онзи Даниел, когото бе търсила през цялото време. Посегна към него, повика го по име, но тогава той се промени отново. И отново. Тя видя повече Даниеловци, отколкото беше смятала за възможно, всеки един – по–великолепен от предишния. Те се сливаха един с друг, напластяваха се като огромен разгъващ се акордеон, всеки негов образ се накланяше и изменяше в светлината на небето зад него. Очертанието на носа му, линията на челюстта му, цветът на кожата му, формата на устните му – всичко се въртеше вихрено и ту се разфокусираше, ту идваше отново на фокус, изменяйки се през цялото време. Всичко се променяше, освен очите му.

Виолетовите му очи винаги си оставаха същите. Те я преследваха, криейки нещо ужасно, нещо, което тя не разбираше. Нещо, което тя не искаше да разбере.

Страх?

Във виденията ужасът в очите на Даниел беше толкова силен, че на Лус почти й се искаше да извърне поглед от красотата им. От какво можеше да се страхува някой, толкова могъщ като Даниел?

Имаше само едно нещо: смъртта на Лус.

Тя сякаш виждаше монтаж на кадри от смъртта си отново и отново. Така изглеждаха очите на Даниел в течение на времето, точно преди животът й да избухне в пламъци. Беше виждала този страх у него преди. Мразеше го, защото този страх винаги означаваше, че времето им е изтекло. Сега го видя във всяко едно от лицата му. Страхът проблясваше като светкавица от безброй времена и места. Внезапно тя проумя, че има и още:

Той се страхуваше не за нея, не защото тя влизаше в мрака на друга смърт. Не се страхуваше, че това може да й причини болка.

Даниел се страхуваше от нея.

– Лу Син! – провикна се гласът му към нея от бойното поле. Съзря го през мъглата от видения. Той беше единственото, което се виждаше ясно – защото всичко друго около нея беше осветено в стряскащо бяла светлина. А също и всичко вътре в нея. Дали любовта й към Даниел я изгаряше? Дали собствената й страст, а не неговата, беше това, което я унищожаваше всеки път?

* * *

Главата я болеше. Не искаше да отваря очи.

– Не! – Ръката му посегна към нейната. Но беше твърде късно.

Бил се беше върнал, подът беше хладен, а Лус се намираше в уютно тъмно кътче. Някакъв водопад хвърляше пръски на заден план, обсипвайки със ситни капчици горещите й бузи.

– В крайна сметка се справи добре там – каза той.

– Недей да звучиш толкова разочаровано – каза Лус. – Какво ще кажеш да ми обясниш къде изчезна?

– Не мога. – Бил засмука пълните си устни, за да покаже, че са запечатани.

– Защо не?

– Лично е.

– Заради Даниел ли е? – попита тя. – Той щеше да успее да те види, нали? А има някаква причина, заради която не искаш той да знае, че ми помагаш.

Бил изсумтя презрително:

– Делата ми невинаги са свързани с теб, Лус. Имам си и други грижи. Освен това, напоследък ми се струваш доста независима. Може би е време да прекратим малкото си споразумение, да ти махнем помощните колелца. За какво, по дяволите, съм ти нужен още?

Лус беше прекалено изтощена, за да се опитва да му угоди, и твърде зашеметена от онова, което бе видяла току–що.

– Безнадеждно е.

Целият гняв напусна Бил като въздух, излизащ от спукан балон.

– Какво искаш да кажеш?

– Когато умирам, това не е заради нещо, което Даниел прави. Това е нещо, което се случва вътре в мен. Може би го отприщва неговата любов, но – вината е моя. Това трябва да е част от проклятието, само че нямам представа какво означава. Всичко, което знам, е че видях едно изражение в очите му, преди да умра – винаги е същото.

Той наклони глава:

– Досега.

– Правя го повече нещастен, отколкото щастлив – каза тя. – Ако не се е отказал от мен, би трябвало да го стори. Не мога повече да му причинявам това.

Тя отпусна глава в ръцете си.

– Лус? – Бил седна на коляното й. В гласа му се долавяше странната нежност, която бе проявил, когато тя го срещна за пръв път. – Искаш ли да приключиш с тази безкрайна шарада? Заради Даниел?

Лус вдигна поглед и избърса очи:

– Искаш да кажеш, така че да не е принуден да преживява това отново? Има нещо, което мога да направя?

– Когато се въплъщаваш в тялото на някой от миналите си образи, във всеки от животите ти има един момент, точно преди да умреш, в който душата ти и двете тела – миналото и настоящото – се разделят. Случва се само за частица от мига.

Лус примижа.

– Струва ми се, че почувствах това. В мига, когато осъзнавам, че ще умра, точно преди наистина да умра?

– Именно. Свързано е с начина, по който се спояват животите ти. В тази частица от мига има начин да отделиш прокълнатата си душа от настоящото си тяло. Един вид, като да изчоплиш душата си от тялото. Това действие успешно ще заличи онзи досаден момент с превъплъщаването от проклятието ти.

– Но аз си мислех, че вече съм накрая на цикъла си от прераждания, че вече няма да се върна. Заради онова нещо с кръщението. Защото никога...

– Това няма значение. Пак си обречена да завършиш цикъла. Щом се върнеш в настоящето, пак може да умреш всеки момент заради...

– Любовта ми към Даниел.

– Разбира се, нещо подобно – каза Бил. – Хм. Тоест, освен ако не прекъснеш връзката с миналото си.

– Значи ще се отделя от миналото си, и тя пак ще умре, както винаги...

– А ти пак ще си прокудена точно както си била преди, само че ще изоставиш душата си, така че също да умре. А тялото, в което ще се върнеш – той я смушка в рамото – това – ще бъде свободно да живее извън проклятието, надвиснало над теб още от зората на времето.

– Без повече умиране?

– Не, освен ако не скочиш от някоя сграда, не се качиш в кола заедно с някой убиец, или не се нагълташ с цяла опаковка приспивателни, или...

– Ясно – прекъсна го тя. – Но няма да е като... – тя се помъчи да овладее гласа си – няма вероятност Даниел да ме целуне и аз да... или...

– Няма вероятност Даниел да направи каквото и да е. – Бил се взря съсредоточено в нея. – Вече няма да изпитваш привличане към него. Ще продължиш. Вероятно ще се омъжиш за някой скучен сладникав красавец и ще имаш дванайсет собствени деца.

– Не.

– Ти и Даниел ще бъдете свободни от проклятието, което толкова ненавиждаш. Свободни. Чуваш ли това? Той също може да продължи нататък и да бъде щастлив. Не искаш ли Даниел да бъде щастлив?

– Но Даниел и аз...

– Даниел и ти ще бъдете нищо. Това е сурова реалност, добре. Но помисли за това: вече няма да ти се налага да го нараняваш. Порасни, Лус. В живота има и други неща, освен тийнейджърска страст.

Лус отвори уста, но не искаше да чува как гласът й изневерява. Невъзможно беше да си представи живот без Даниел. Но същото беше и да се върне в настоящия си живот и да се опита да бъде с Даниел, и това да я убие завинаги. Толкова упорито се беше опитала да открие как да развали това проклятие, но отговорът все още й убягваше. Може би това беше начинът. Звучеше ужасно, но ако се върнеше към живота си и не познаваше Даниел, нямаше да тъгува за него. И той също нямаше да тъгува за нея. Може би това щеше да е по–добре. И за двамата.

Но не. Те бяха сродни души. А Даниел донесе в живота й нещо повече, не само любовта си. Ариана, Роланд и Габ. Дори Кам. Именно заради всички тях тя беше придобила познание за себе си – какво искаше, какво – не; как да защити себе си. Беше израсла и беше станала по–добър човек. Без Даниел никога нямаше да отиде в „Шорлайн“, никога нямаше да открие истинските приятели, в каквито се бяха превърнали за нея Шелби и Майлс. Дали щеше дори да постъпи в „Меч и Кръст“? Къде, за бога, щеше да се намира? Коя щеше да бъде?

Можеше ли един ден да е щастлива без него? Да се влюби в някой друг? Беше й непоносимо да мисли за това. Животът без Даниел й се струваше безцветен и мрачен – с изключение на едно ярко петно, около което мислите й се въртяха непрекъснато:

Какво, ако не се наложеше да го наранява никога повече?

– Да кажем, че искам да помисля за това. – Лус едва успя да прошепне думите. – Само да го обмисля. Как изобщо действа?

Бил се пресегна зад гърба си и бавно измъкна нещо дълго и сребристо от дълъг черен колчан на гърба си. Лус изобщо не го беше забелязала преди. Бил протегна матова сребриста стрела с плосък връх, която тя разпозна незабавно.

После той се усмихна:

– Някога виждала ли си звездна стрела?