Страст

Слънцестоене

Хелстън, Англия, 21 юни 1854 г.

Ръцете на Лус бяха изпогорени, покрити с петна и чувствителни чак до костите.

Откакто пристигна в имението на семейство Констанс в Хелстън преди три дни, основното й занимание беше да мие безкрайни купчини съдове. Работеше от изгрев до залез–слънце, като търкаше блюда, купи и съдинки за сос и цели армии от сребърни прибори, докато в края на деня новата й началничка, госпожица Макгавърн, сервираше вечерята за кухненските слуги: жалко блюдо от студено месо, късове изсъхнало сирене и няколко твърди хлебчета. Всяка вечер, след вечеря, Лус потъваше в безпаметен сън без сънища върху таванското легло, което делеше с Хенриета, също кухненска прислужница като нея – момиче със стърчащи зъби, сламено–руса коса и големи гърди, дошло в Хелстън от Пензанс.

Дори самото количество на работата беше зашеметяващо.

Как можеше едно домакинство да замърсява толкова съдове, че да се налага двете момичета да работят по дванайсет часа без спиране? Но кошовете с изцапани със спечена храна съдове продължаваха да пристигат, а госпожица Макгавърн не откъсваше малките си и лъскави очи от легена, в който Лус миеше съдовете. До сряда всички в имението вече говореха възбудено на празненството по случай слънцестоенето същата вечер, но на Лус то означаваше единствено още съдове. Беше вперила поглед надолу към тенекиения леген със сапунена вода, изпълнена с негодувание.

– Не това имах предвид – промърмори тя на Бил, който кръжеше, както винаги, на ръба на бюфета до легена й. Още не беше свикнала, че единствена тя в кухнята го вижда. Изнервяше се всеки път, когато той кръжеше над останалите слуги, пускайки неприлични шеги, които само Лус можеше да чуе и на които никой – освен Бил – не се смееше.

– Вие, децата на хилядолетието, нямате никаква професионална етика – каза той. – Говори по–тихо, между другото.

Лус отпусна стиснатата си челюст.

– Ако търкането на този отвратителен супник имаше каквото и да е общо с разбирането на миналото ми, професионалната ми етика направо щеше да ти замае главата. Но това е безсмислено. – Тя размаха един чугунен тиган в лицето на Бил. Дръжката му беше хлъзгава от свинска мас. – Да не споменаваме, че е отвратително.

Лус знаеше, че чувството й на безсилно раздразнение няма нищо общо със съдовете. Вероятно звучеше като разглезено заядливо дете. Но почти не беше излизала навън, откакто започна работа тук. Не беше виждала хелстънското превъплъщение на Даниел нито веднъж, откакто го зърна за пръв път в градината, а нямаше представа къде е нейното минало превъплъщение. Беше самотна, апатична и потисната по начин, по който не се беше чувствала от онези ужасни първи дни в „Меч и Кръст“, преди да има Даниел, преди да има изобщо някого, на когото наистина да разчита.

Беше изоставила Даниел, Майлс и Шелби, Ариана и Габ, Кали и родителите си – всички тях, и за какво? За да бъде кухненска прислужница? Не, за да разгадае това проклятие – нещо, което дори не знаеше дали е способна да направи. Значи Бил я смяташе за мрънкало. Тя не можеше да предотврати това. Беше на косъм да рухне.

– Мразя тази работа. Мразя това място. Мразя това глупаво празненство по случай слънцестоенето, и това глупаво фазаново суфле...

– Лусинда ще бъде на празненството довечера – каза внезапно Бил. Гласът му бе вбесяващо спокоен. – По една случайност тя обожава фазановото суфле на семейство Констанс. – Той подхвръкна нагоре, за да седне с кръстосани крака на кухненския плот: с движение, от което я побиха тръпки, извъртя глава на 360 градуса около врата си, за да се увери, че двамата са сами.

– Лусинда ще бъде там? – Лус пусна тигана и четката, с която търкаше, в пълния с пяна леген. – Ще говоря с нея. Ще изляза от тази кухня и ще говоря с нея.

Бил кимна, сякаш това през цялото време беше влизало в плана.

– Само не забравяй положението си. Ако някаква твоя бъдеща версия беше изникнала внезапно на някое от твоите партита в пансиона и ти беше казала...

– Аз щях да искам да знам – каза Лус. – Каквото и да беше, щях да настоявам да узная всичко. Бих умряла, за да знам.

– Ммм–хмм. Е. – Бил сви рамене. – Лусинда няма да го направи. Мога да ти гарантирам.

– Това е невъзможно. – Лус поклати глава. – Тя е... аз.

– Не. Тя е твое превъплъщение, отгледано от напълно различни родители в един много различен свят. Вие делите една душа, но тя изобщо не прилича на теб. Ще видиш. – Той й се ухили загадъчно. – Просто действай предпазливо. – Очите на Бил се стрелнаха към вратата в предния край на просторната кухня, която се разтвори рязко. – По–бодро, Лус!

Той потопи крака в легена и изпусна дрезгава, доволна въздишка точно когато госпожица Макгавърн влезе, като теглеше Хенриета за лакътя. Икономката изброяваше блюдата за вечерята.

– След сливите в захарен сироп... – редеше монотонно тя.

В другия край на кухнята Лус прошепна на Бил:

– Не сме приключили с този разговор.

Каменните му крака опръскаха със сапунена пяна престилката й.

– Ще ми позволиш ли да те посъветвам да престанеш да говориш с невидимите си приятели, докато работиш? Хората ще си помислят, че си луда.

– Самата аз започвам да се чудя за това. – Лус въздъхна и се изправи, знаейки, че това е всичко, което щеше да изкопчи от Бил, поне докато останалите не си тръгнат.

– Очаквам двете с Мъртъл да сте в идеална форма тази вечер – високо каза госпожица Макгавърн на Хенриета, като хвърли бърз гневен поглед назад към Лус.

Мъртъл. Измисленото име, с което Бил беше изпратил препоръчителните й писма.

– Да, госпожице – каза безизразно Лус.

– Да, госпожице! – В отговора на Хенриета нямаше сарказъм. Тя винаги беше искрена, винаги беше любезна. Лус доста харесваше Хенриета, ако си затвореше очите за факта колко силно се нуждаеше от баня момичето.

Щом госпожица Макгавърн изхвърча от кухнята и двете момичета останаха сами, Хенриета скочи на масата до Лус, като люлееше черните си ботуши насам–натам. Тя нямаше представа, че Бил седи точно до нея, подражавайки на движенията й.

– Какво ще кажеш за една слива? – попита Хенриета, като измъкна две кълба с цвят на рубин от джоба на престилката си и подаде едното на Лус.

Това, което Лус най–много харесваше у момичето, беше че то никога не вършеше и за пет пари работа, освен ако икономката не беше в стаята. И двете отхапаха от сливите, ухилвайки се, когато сладкият сок се стече на струйки отстрани край устите им.

– Стори ми се, че те чух да говориш с някого тук вътре преди малко – каза Хенриета. Повдигна вежда: – Да не би да си имаш приятел, Мъртъл? О, моля те, не казвай, че е Хари от конюшните! Той е истински негодник.

Точно тогава кухненската врата отново се отвори със замах, при което и двете момичета подскочиха, изпуснаха плодовете си, и се престориха, че търкат най–близките съдове.

Лус очакваше госпожица Макгавърн, но замръзна, когато видя две момичета в красиви еднакви бели копринени халати, които се заливаха от смях, когато се втурнаха през мръсната кухня.

Едното от тях беше Ариана.

Другото – на Лус й трябваше един миг да се сети откъде я познава – беше Анабел. Момичето с наситено розова коса, което Лус беше срещнала само за миг в Деня на Родителите, още в „Меч и Кръст“. Беше се представила като сестра на Ариана.

Каква сестра само.

Хенриета стоеше със сведени очи, сякаш тази игра на гоненица из кухнята беше нещо съвсем обичайно, сякаш можеше да си навлече неприятности, ако дори само се престореше, че вижда двете момичета – които със сигурност не виждаха нито Лус, нито Хенриета. Слугите сякаш се сливаха с мръсните тенджери и тигани.

Или пък Ариана и Анабел просто се смееха твърде силно. Докато се промушваха покрай масата за приготвяне на сладкиши, Ариана сграбчи пълна шепа брашно от мраморния плот и я метна в лицето на Анабел.

За частица от секундата Анабел изглеждаше разярена; след това започна да се смее още по–силно, като сама грабна една шепа брашно и замери с нея Ариана.

Задъхваха се, когато се изстреляха през предната врата, навън към малката градина, която водеше към голямата, където слънцето наистина блестеше и където може би беше Даниел, и където Лус умираше да ги последва. Ако се опиташе, Лус не би могла да посочи какво изпитваше – шок или смущение, почуда или безсилен гняв.

Всичко това сигурно бе проличало по лицето й, защото Хенриета я измери с многозначителен поглед и се наведе към нея да прошепне:

– Тези пристигнаха вкупом снощи. Нечии братовчеди от Лондон, дошли в града за празненството. – Тя се приближи до масата със сладкишите. – Едва не унищожиха ягодовия пай с лудориите си. О, сигурно е прекрасно да си богат. Може би в някой от следващите ни животи, а, Мъртъл?

– Ха. – Това беше всичко, което Лус успя да каже.

– За съжаление, отивам да подреждам масата – каза Хенриета, като взе купчина порцеланови съдове под месестата си розова ръка. – Защо не си приготвиш една шепа брашно за мятане, просто в случай, че онези момичета се върнат насам? – Тя намигна на Лус и бутна вратата с широката си задница, за да я отвори, после изчезна в коридора.

На мястото й се появи някой друг: момче, също в дрехи на прислужник, с лице, скрито зад огромна кутия бакалски покупки. Остави ги на кухненската маса в другия край на кухнята, срещу Лус.

При вида на лицето му тя се сепна. Поне, след като току–що беше видяла Ариана, беше малко по–подготвена.

– Роланд!

Той трепна, когато вдигна очи, след това се съвзе. Когато тръгна към нея, дрехите й бяха това, от което не можеше да откъсне очи. Посочи престилката й:

– Защо си облечена така?

Лус дръпна връзката на престилката си и я изхлузи.

– Не съм онази, за която ме мислиш.

Той спря пред нея и се втренчи, като обърна глава първо леко наляво, после надясно.

– Е, направо си одрала кожата на едно друго момиче, което познавам. Откога семейство Биско се свират по килерите?

– Семейство Биско?

Роланд развеселено повдигна вежда към нея:

– О, разбирам. Преструваш се на някой друг. Как се наричаш?

– Мъртъл – каза нещастно Лус.

– И не си онази Лусинда Биско, на която поднесох дюлевия сладкиш на терасата преди два дни?

– Не. – Лус не знаеше какво да каже, как да го убеди. Обърна се към Бил за помощ, но той бе изчезнал дори от нейния поглед. Разбира се. Роланд, който беше паднал ангел, щеше да може да види Бил.

– Какво би казал бащата на госпожица Биско, ако види дъщеря си тук долу, потънала до лактите в мазнина? – усмихна се Роланд. – Чудесно ще е да му изиграеш такъв номер.

– Роланд, това не е...

– От какво се криеш всъщност? – Роланд рязко обърна глава към градината.

Металическо дрънчене бюфета до краката на Лус разкри къде се беше дянал Бил. Изглежда й изпращаше някакъв сигнал, само че тя нямаше представа какъв. Бил вероятно искаше тя да си държи устата затворена, но какво щеше да направи – да излезе и да я спре?

Върху челото на Роланд бе избил тънък слой пот.

– Сами ли сме, Лусинда?

– Напълно.

Той наклони глава към нея и зачака.

– Нямам чувството, че сме.

Единственият друг присъстващ в стаята беше Бил. Как можеше Роланд да го долови, когато Ариана не беше?

– Виж, наистина не съм момичето, за което ме мислиш – каза отново Лус. – Аз съм Лусинда, но... дойдох тук от бъдещето... трудно е за обяснение, всъщност. – Тя си пое дълбоко дъх. – Родена съм в Тъндърболт, Джорджия, през 1992 година.

– О – Роланд преглътна. – Добре, добре. – Той затвори очи и заговори много бавно: – „Звездите пък небесни паднаха на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, хвърля незрелите си смокини...“¹

Думите бяха загадъчни, но Роланд ги рецитираше бавно, сякаш цитираше любим откъс от стара балада. Песен като онази, която го беше чула да пее на едно караоке–парти още в „Меч и Кръст“. В този момент той изглеждаше като онзи Роланд, когото тя познаваше у дома, сякаш за малко се беше измъкнал от този викториански образ.

Само че в думите му имаше и нещо друго. Лус ги разпозна отнякъде.

– Какво е това? Какво означава това? – попита тя.

Бюфетът отново издрънча. Този път по–силно.

– Нищо. – Очите на Роланд се отвориха и той отново прие викторианския си образ. Ръцете му бяха яки и загрубели, а бицепсите му бяха по–големи, отколкото беше свикнала да ги вижда. Дрехите му, прилепнали към тъмната му кожа, бяха подгизнали от пот. Изглеждаше уморен. Тежка тъга се спусна върху Лус.

– Ти си прислужник тук? – попита тя. – Другите... Ариана... те могат да тичат наоколо и... Но ти трябва да работиш, нали? Само защото си...

– Черен? – каза Роланд, гледайки я настоятелно, докато тя извърна смутено очи. – Не се тревожи за мен, Лусинда. Преживявал съм и по–лоши неща от глупостта на простосмъртните. Освен това, и моето време ще дойде.

– Става по–добре – каза тя, чувствайки, че всяка успокоителна дума, която му каже, ще бъде изтъркана и безсмислена, питайки се дали онова, което казваше, беше наистина вярно. – Хората могат да бъдат ужасни.

– Е. Не можем да се тревожим твърде много за тях, нали? – Роланд се усмихна. – Както и да е, какво те доведе обратно тук, Лусинда? Даниел знае ли? А Кам?

– Значи и Кам е тук? – Лус не биваше да е изненадана, но беше.

– Ако съм изчислил правилно времето, вероятно току–що е влязъл в града.

Лус не можеше да се тревожи за това сега.

– Даниел не знае, все още не – призна тя. – Но трябва да го намеря, а също и Лусинда. Трябва да разбера...

– Виж – каза Роланд, отдръпвайки се от Лус, с вдигнати ръце, сякаш тя беше радиоактивна. – Не си ме видяла тук днес. Не сме водили този разговор. Но не можеш просто да се появиш пред Даниел...

– Знам – каза тя. – Той ще откачи.

– Ще откачи? – Роланд изпробва странно звучащата фраза, почти разсмивайки Лус. – Ако имаш предвид, че би могъл да се влюби в това твое превъплъщение – той посочи към нея – тогава да. Наистина е доста опасно. Ти си туристка тук.

– Чудесно, тогава значи съм туристка. Но мога поне да говоря с тях.

– Не, не можеш. Ти не населяваш този живот.

– Нищо не искам да населявам. Просто искам да узная защо...

– Присъствието ти тук е опасно – за теб, за тях, за всичко. Разбираш ли?

Лус не разбираше. Как можеше тя да е опасна?

– Не искам да оставам тук, само искам да разбера защо това непрекъснато се случва между мен и Даниел – искам да кажа, между тези Лусинда и Даниел.

– Точно това имам предвид. – Роланд бавно прокара ръка надолу по лицето си и я изгледа сурово. – Чуй ме: можеш да ги наблюдаваш от разстояние. Можеш – не знам – да гледаш през прозорците. Стига да знаеш, че нищо не е на твое разположение.

– Но защо не мога просто да говоря с тях?

Той отиде до вратата, заключи я и я залости. Когато отново се обърна, лицето му беше сериозно.

– Слушай, възможно е да можеш да направиш нещо, което променя миналото ти, нещо, което да окаже ефект върху времето и да го пренапише, така че ти – бъдещата Лусинда – да бъдеш променена.

– В такъв случай ще внимавам...

– Няма такова нещо като „внимаване“. Ти си като слон в стъкларския магазин на любовта. Няма как да знаеш какво си счупила или колко ценно може да е то. Каквато и промяна да осъществиш, тя няма да е очевидна. Няма да има голяма табела, която гласи: „АКО СВЪРНЕШ НАДЯСНО, ЩЕ БЪДЕШ ПРИНЦЕСА“, срещу „АКО СЕ ОТКЛОНИШ НАЛЯВО, ЩЕ СИ ОСТАНЕШ КУХНЕНСКА ПРИСЛУЖНИЦА ЗАВИНАГИ“.

– Хайде, Роланд, не мислиш ли, че имам малко по–възвишени стремежи от това накрая да стана принцеса? – каза Лус остро.

– Бих се осмелил да предположа, че съществува проклятие, на което искаш да сложиш край?

Лус примигна към него, чувствайки се глупаво.

– Е, добре тогава, късмет! – Роланд се разсмя бодро. – Но дори и да успееш, няма да го разбереш, скъпа моя. Какво мислиш, че ще стане в същия миг, в който промениш миналото си? Това събитие ще бъде същото, каквото е било винаги. И всичко, което следва след него, ще бъде както винаги. Времето оправя бъркотията след себе си. А ти си част от него, затова няма да разбереш разликата.

– Ще трябва да разбера – каза тя с надеждата, че когато го изрече на глас, то ще стане истина. – Със сигурност ще проумея...

Роланд поклати глава:

– Не. Но с пълна сигурност, преди да успееш да постигнеш каквато и да е полза, ще изопачиш бъдещето, като накараш Даниел от тази епоха да се влюби в теб вместо в онази превзета глупачка Лусинда Биско.

– Трябва да я срещна. Трябва да разбера защо се обичат...

Роланд отново поклати глава:

– Ще бъде дори по–лошо да се замесваш с миналото си превъплъщение, Лусинда. Даниел поне знае опасностите и може да действа разумно, така че да не промени драстично времето. Но Лусинда Биско? Тя не знае нищичко.

– Никоя от нас никога не знае – каза Лус, в чието гърло внезапно се бе надигнала буца.

– На тази Лусинда не й е останало много време. Нека го прекара с Даниел. Остави я да бъде щастлива. Ако прекрачиш в нейния свят и всичко се промени за нея, то би могло да се промени и за теб. А това може да бъде изключително злощастно.

Роланд звучеше като по–мила, не така саркастична версия на Бил. Лус не искаше да чува повече за всички неща, които не може и не бива да прави. Ако можеше просто да поговори с миналото си превъплъщение...

– Ами ако Лусинда може да получи повече време? – попита тя. – Ами ако...

– Невъзможно е. Ако изобщо постигнеш нещо, то ще е само да ускориш края й. Няма да промениш нищо, като си побъбриш с Лусинда. Просто ще превърнеш в пълна каша и миналите си животи наред с настоящия.

– Настоящият ми живот не е каша. И мога да оправя нещата. Трябва.

– Предполагам, че това тепърва ще се разбере. Животът на Лусинда Биско е приключил, но твоят завършек още не е написан. – Роланд отупа напрашените си ръце в крачолите на панталоните си. – Може би има някаква промяна, която можеш да извършиш в живота си, в по–големия мащаб на историята ти с Даниел. Но няма да го направиш тук.

Когато Лус почувства как устните й се стягат в нацупена гримаса, лицето на Роланд омекна.

– Виж – каза той. – Поне аз се радвам, че си тук.

– Наистина ли?

– Никой друг няма да ти каже това, но всички сме на твоя страна. Не знам какво те е довело тук, или как това пътуване изобщо е било възможно. Но трябва да мисля, че това е добър знак. – Той я оглеждаше изучаващо, докато тя се почувства нелепо. – Започваш да навлизаш в собствената си същност, нали?

– Не знам — каза Лус. – Така мисля. Просто се опитвам да разбера.

– Добре.

Гласове в коридора накараха Роланд внезапно да се отдръпне от Лус към вратата.

– Ще се видим довечера – каза той, като махна резето на вратата и тихо се измъкна навън.

Щом Роланд си отиде, вратата на бюфета се разтвори рязко и с трясък я удари отзад по крака. Бил изскочи като тапа, задъхвайки се шумно, сякаш през цялото време беше сдържал дъха си.

– Иде ми да ти извия врата на секундата! – възкликна той: гърдите му буйно се повдигаха и спадаха.

– Не знам защо си останал съвсем без дъх. Та ти дори не дишаш.

– Това е за ефект! Хвърлям толкова труд да те прикрия тук, а ти отиваш и се хвърляш на първия тип, който влиза през вратата.

Лус завъртя очи:

– Роланд няма да направи голям въпрос от това, че ме вижда тук. Той е готин.

– О, той е толкова готин – каза Бил. – Толкова е умен. Ако е толкова страхотен, защо не ти каза това, което знам аз – какво става, когато не се държиш на разстояние от миналото си? Какво става – той направи драматична пауза, разтваряйки широко каменните си очи, – когато влезеш вътре?

Сега тя се надвеси към него:

– За какво говориш?

Той скръсти ръце на гърдите си и изплези каменния си език.

– Няма да кажа.

– Бил! – изрече умолително Лус.

– Във всеки случай, все още не. Първо да видим как ще се справиш довечера.

* * *

Около здрачаване Лус успя да си отдъхне за пръв път в Хелстън. Точно преди вечеря госпожица Макгавърн оповести пред всички кухненски прислужници, че слугите, които работят в предната част на къщата, имат нужда от няколко допълнителни помощници за празненството. Лус и Хенриета, двете най–млади кухненски прислужници и двете, които най–отчаяно искаха да видят празненството, първи вдигнаха ръце да предложат доброволно услугите си.

– Чудесно, чудесно. – Госпожица Макгавърн записа набързо имената на момичетата: очите й се задържаха за миг върху мазната сплъстена коса на Хенриета. – При условие, че се изкъпете. И двете. Воните на лук.

– Да, госпожице – пропяха двете момичета, макар че веднага щом икономката излезе от стаята, Хенриета се обърна към Лус: – Да се изкъпя преди това празненство? И да рискувам да ми се сбабичасат пръстите? Тази госпожица е полудяла!

Лус се засмя, но тайно бе във възторг, докато пълнеше кръглата тенекиена вана зад мазето. Не успя да донесе достатъчно вряла вода и ваната беше само хладка, но въпреки това тя се наслаждаваше на сапунената пяна – и на мисълта, че тази вечер, най–сетне, щеше да успее да види Лусинда. Дали щеше да й се удаде да види и Даниел? Сложи си за празненството една от чистите слугински дрехи на Хенриета. В осем вечерта първите гости започнаха да пристигат през портата при северния вход на имението.

Докато наблюдаваше от прозореца в предния коридор как осветените от лампи карети влизат в кръглата алея, Лус потрепери. Във фоайето кипеше разгорещена дейност. Другите слуги се суетяха наоколо, но Лус стоеше неподвижна. Можеше да го почувства: трепет в гърдите, който й подсказваше, че нейният Даниел е наблизо.

Къщата изглеждаше прекрасно. Госпожица Макгавърн беше развела Лус съвсем за кратко сутринта, когато тя започна работа, но сега, под блясъка на толкова много полилеи, тя почти не позна мястото. Сякаш беше влязла във филм на Мърчънт–Айвъри. По протежение на фоайето бяха подредени високи саксии с виолетови лилии, а тапицираните с кадифе мебели бяха избутани назад до стените с тапети на цветя, за да направят място за гостите.

Те влизаха през входната врата по двама и по трима – гости, стари като белокосата госпожица Констанс и млади като самата Лус. Със светнали погледи и увити в бели летни пелерини, жените правеха реверанси на мъжете в елегантни костюми и жилетки. Сервитьори в черни фракове се движеха бързо из просторното открито фоайе, поднасяйки високи кристални чаши с искрящо шампанско.

Лус откри Хенриета близо до вратите на главната бална зала, която приличаше на разцъфнала цветна леха: екстравагантни, ярки рокли във всевъзможни цветове, от органза, тюл и коприна, с шарфове от рипсена коприна, изпълваха стаята. Ярки букети за ръка красяха китките на по–младите дами, изпълвайки цялата къща с ухание на лято.

Задачата на Хенриета беше да поема шаловете и чантите на дамите на влизане. На Лус бе наредено да раздава картичките за танци – малки, скъпи на вид книжки, с украсения със скъпоценни камъни фамилен герб на семейство Констанс, избродиран на предната корица, и с музикалните изпълнения на оркестъра, записани вътре.

– Къде са всички мъже? – прошепна Лус на Хенриета.

Хенриета изсумтя:

– Какво си глупаче! В пушалнята, разбира се. – Тя рязко посочи с глава наляво, където един коридор водеше навътре в сенките. – Където ще е най–разумно да останат до поднасянето на вечерята, ако питаш мен. Кой иска да слуша цялото това бръщолевене за някаква война чак някъде в Крим? Не и тези дами. Не и аз. Не и ти, Мъртъл. – После тънките вежди на Хенриета се повдигнаха и тя посочи към френските прозорци. – Ууф, прибързах с приказките. Изглежда, че един от тях се е измъкнал.

Лус се обърна. В пълната с жени стая стоеше един–единствен мъж. Беше с гръб към тях и от него не се виждаше нищо, освен лъскава, буйна като грива смолисточерна коса и дълъг смокинг. Говореше с руса жена в бална рокля с мек розов цвят. Диамантените й обеци с висулки заискриха, когато тя обърна глава – и очите й срещнаха тези на Лус.

Габ.

Красивата жена–ангел примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да реши дали Лус е привидение. После наклони съвсем леко глава към мъжа, с когото стоеше, сякаш се опитваше да му изпрати сигнал. Още преди той да се обърне напълно, Лус разпозна чистия, остър профил.

Кам.

Лус ахна, изпускайки всички картички за танци. Наведе се и несръчно започна да ги събира от пода. После ги тикна в ръцете на Хенриета и се измъкна от стаята.

– Мъртъл! – възкликна Хенриета.

– Връщам се веднага – прошепна Лус, като хукна нагоре по дългото, вито стълбище още преди Хенриета да успее да отговори.

Госпожица Макгавърн щеше да уволни Лус веднага щом научеше, че тя е изоставила поста си – и скъпите картички за танци – в балната зала. Но това беше най–малкият проблем на Лус. Не беше подготвена да се справи с Габ, не и когато трябваше да се съсредоточи да открие Лусинда.

И нямаше никакво желание да е близо до Кам. В собствения си живот или в който и да било друг. Трепна, спомняйки си как той беше насочил онази стрела право в това, което бе сметнал за нея в нощта, когато Прокудениците се опитаха да отнесат отражението й в небето.

Само ако Даниел беше тук...

Но той не беше. Всичко, което Лус можеше да направи, беше да се надява, че той ще чака – и да не е прекалено ядосан, – когато тя разбере и приключи задачата си и се върне в настоящето.

В най–горния край на стълбите Лус се стрелна в първата стая, до която стигна. Затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея да си поеме дъх.

Намираше се сама в огромна гостна. Беше великолепна стая с тапицирано в плюш с цвят на слонова кост двуместно „канапе за влюбени“ и две кожени кресла, подредени около полиран клавесин. Наситено червени завеси обгръщаха трите големи прозореца по протежение на западната стена. В огнището припукваше огън.

До Лус имаше стена с лавици за книги – безкрайни редици томове в кожени подвързии, които се простираха от пода до тавана, толкова високо, че имаше дори една от онези стълби, които се придвижват на колелца по лавиците.

В ъгъла стоеше статив и нещо в него привлече Лус. Никога не беше стъпвала на горния етаж в имението на семейство Констанс и въпреки това: една стъпка по дебелия персийски килим внезапно раздвижи някаква част от паметта й и й подсказа, че може би е виждала всичко това преди.

Даниел. Лус си спомни разговора му с Маргарет в градината. Говореха за рисуването му. Той си изкарваше прехраната като художник. Стативът в ъгъла – сигурно той работеше там.

Тя тръгна към статива. Трябваше да види какво е рисувал.

Точно преди да стигне до него, три високи гласа я накараха да подскочи.

Бяха точно пред вратата.

Тя застина, гледайки как дръжката на вратата се завъртя, когато някой я обърна от външната страна. Нямаше избор, освен да се шмугне зад плътната завеса от червено кадифе и да се скрие.

Чу се шумолене на тафта, затръшване на врата и едно ахване. Последвано от поредица хихикания. Лус затули уста с присвитата си длан и се надвеси леко навън, точно колкото да надникне покрай завесата.

Хелстънското превъплъщение на Лусинда стоеше на десет стъпки оттам. Носеше фантастична бяла рокля с корсаж от мек копринен креп и открит корсет отзад. Тъмната й коса беше прикрепена с игли високо на главата в редица от лъскави, изкусно подредени букли. Диамантената й огърлица блестеше на фона на бледата й кожа, придавайки й такова царствено излъчване, че на Лус почти й секна дъхът.

Миналото й превъплъщение бе най–елегантното създание, което Лус беше виждала.

– Цялата сияеш тази вечер, Лусинда – каза тих глас.

– Томас отново ли те посети? – подхвърли закачливо друг.

И другите две момичета – Лус позна в лицето на едното от тях Маргарет, по–голямата дъщеря на семейство Констанс, онази, която се беше разхождала с Даниел в градината. Другото, по–свежо копие на Маргарет, сигурно беше по–младата сестра. Изглеждаше горе–долу на годините на Лусинда. Закачаше се с нея като добра приятелка.

А и беше права – Лусинда наистина сияеше. Сигурно беше заради Даниел.

Лусинда се отпусна на малкото канапе с цвят на слонова кост и въздъхна по начин, по който Лус никога не би въздъхнала – мелодраматична въздишка, която умоляваше за внимание. Лус разбра на мига, че Бил беше прав: тя и миналото й превъплъщение изобщо не си приличаха.

– Томас? – Лусинда сбърчи малкия си нос. – Бащата на Томас е обикновен резач на трупи...

– Не така! – извика по–малката дъщеря. – Той е много необикновен резач на трупи! Той е богат.

– И все пак, Амелия – каза Лусинда, като разстла полата си около тесните си глезени. – Той на практика е от работническата класа.

Маргарет кацна на ръба на двуместното канапе:

– Нямаше толкова лошо мнение за него миналата седмица, когато ти донесе онази шапчица от Лондон.

– Е, нещата се променят. И наистина обичам сладките шапчици. – Лусинда се намръщи. – Но като оставим шапчиците настрана – ще кажа на баща ми да не му позволява да ме посещава отново.

В мига, щом свърши да говори, намръщената гримаса на Лусинда се отпусна в замечтана усмивка и тя започна да си тананика. Останалите момичета гледаха, с невярващи изражения, докато тя си пееше тихичко, като милваше дантелата на шала си и се взираше навън през прозореца, само на сантиметри от скривалището на Лус.

– Какво я е прихванало? – високо прошепна Амелия на сестра си.

Маргарет изсумтя:

– „Кой“ е по–правдоподобният въпрос.

Лусинда стана и отиде до прозореца, при което Лус се отдръпна зад завесата. Лус усещаше кожата си пламнала и поруменяла и чуваше тихото тананикане на гласа на Лусинда Биско само на сантиметри от нея. После – стъпки, когато Лусинда се извърна от прозореца и странната й песен рязко прекъсна.

Лус се осмели да надникне отново иззад завесата. Лусинда бе отишла при статива, където стоеше, сякаш прикована на място.

– Какво е това? – Лусинда вдигна платното, за да го покаже на приятелките си. Лус не го виждаше много ясно, но изглеждаше доста обикновено. Просто някакво цвете.

– Това е творба на господин Григори – каза Маргарет. – Скиците му бяха много обещаващи най–напред, когато пристигна, но се боя, че нещо му е станало. Вече от цели три дни не рисува нищо друго, освен божури. – Тя престорено сви рамене. – Странна работа. Художниците са такива чудаци.

– О, но той е красив, Лусинда. – Амелия хвана Лусинда за ръката. – Трябва да те представим на господин Григори тази вечер. Той има такава прекрасна руса коса, а очите му... О, очите му могат да те накарат да се разтопиш!

– Щом Лусинда е твърде добра за Томас Кенингтън с всичките му пари, много се съмнявам, че един обикновен художник ще отговаря на изискванията й. – Маргарет говореше толкова остро, че на Лус й беше ясно, че сигурно самата тя имаше чувства към Даниел.

– Много бих искала да се запозная с него – каза Лусинда, като се унесе отново в тихо тананикане.

Лус затаи дъх. Значи Лусинда дори още не го беше срещнала? Как беше възможно, когато беше така очевидно влюбена?

– Да вървим тогава – каза Амелия, като подръпна Лус за ръката. – Изпускаме половината празненство, като клюкарстваме тук.

Лус трябваше да направи нещо. Но от онова, което бяха казали Бил и Роланд, беше невъзможно да спаси миналия си живот. Твърде опасно дори да опитва. Дори да успееше някак, цикълът от други Лусинди, които живееха след тази, можеше да бъде изменен. Самата Лус можеше да бъде изменена. Или по–лошо.

Заличена.

Но може би имаше начин Лус поне да предупреди Лусинда. Така че да не влезе в тази връзка вече заслепена от любов. Така че да не умре като пионка в едно продължаващо от векове наказание, без дори най–малка следа от разбиране. Момичетата почти бяха излезли през вратата, когато Лус събра смелост да излезе иззад завесата.

– Лусинда!

Миналото й превъплъщение рязко се завъртя кръгом: очите на момичето се разшириха, когато погледът й падна върху слугинската дреха на Лус.

– Шпионираш ли ни?

В очите й не проблесна знак, че я е познала. Странно бе, че Роланд бе сбъркал Лус с Лусинда в кухнята, но самата Лусинда, изглежда, не виждаше прилика между тях. Какво бе видял Роланд, което това момиче не беше успяло? Лус си пое дълбоко дъх и се застави да изпълни докрай неубедителния си план.

– Н–не шпионирам, не – заекна тя. – Трябва да говоря с теб.

Лусинда се изкиска и хвърли поглед към двете си приятелки:

– Моля?

– Не си ли онази, която раздава картичките за танци? – обърна се Маргарет към Лус. – Майка ми няма много да се зарадва, като научи, че пренебрегваш задълженията си. Как се казваш?

– Лусинда. – Лус се приближи и снижи глас. – Става дума за художника. Господин Григори.

Очите на Лусинда срещнаха тези на Лус и нещо потрепна между тях. Лусинда сякаш не бе в състояние да се отдръпне.

– Вие продължавайте без мен – каза тя на приятелките си. – Ще сляза само след минутка.

Двете момичета си размениха смутени погледи, но беше ясно, че Лусинда е водачката на групата. Приятелките й се измъкнаха през вратата, без да кажат и дума повече.

В гостната Лус затвори вратата.

– Какво е толкова важно? – попита Лусинда, после се издаде, като се усмихна. – Той попита ли за мен?

– Не се замесвайте с него – каза Лус бързо. – Ако се срещнете с него довечера, ще си помислите, че е много красив. Ще поискате да се влюбите в него. Недейте. – Лус се чувстваше ужасно да говори за Даниел така сурово, но това беше единственият начин да спаси живота на предишното си превъплъщение.

Лусинда Биско изпухтя презрително и се обърна да си върви.

– Познавах едно момиче от, ъм... Дербишър – продължи Лус, – което разказваше всевъзможни истории за репутацията му. Наранил е много други момичета преди. Той... той ги е съсипал.

Шокирано ахване се откъсна от розовите устни на Лусинда.

– Как се осмеляваш да се обръщаш така към една дама! За коя точно се мислиш? Дали съм влюбена в този художник, или не, не те засяга. – Тя насочи пръст към Лус. – Да не би самата ти да си влюбена в него, себелюбива малка слугиня такава?

– Не! – Лус се дръпна рязко назад, сякаш й бяха ударили плесница.

Бил я беше предупредил, че Лусинда е много различна, но тази противна страна на Лусинда не можеше да е целият й характер. Иначе защо щеше да я обича Даниел? Иначе как можеше тя да е част от душата на Лус?

Трябваше да ги свързва нещо по–дълбоко.

Но Лусинда се беше навела над клавесина и бързо пишеше бележка върху парче хартия. Изправи се, сгъна бележката на две и я тикна в ръцете на Лус.

– Няма да съобщя на госпожа Констанс за безочливото ти държание – каза тя, като измери Лус с надменен поглед, – ако предадеш тази бележка на господин Григори. Не изпускай този шанс да си спасиш работата. – Миг по–късно тя беше само бял силует, който се плъзна надолу по коридора, надолу по стълбите, отново на празненството.

Лус рязко отвори бележката.

Скъпи господин Григори,

Откакто случайно се сблъскахме в шивашкото ателие онзи ден, не мога да спра да мисля за вас. Ще се срещнете ли с мен на верандата тази вечер в девет? Ще чакам.

Завинаги ваша,

Лусинда Биско

Лус разкъса писмото на малки късчета и ги хвърли в огъня в гостната. Ако никога не дадеше бележката на Даниел, Лусинда щеше да е сама на верандата. Лус можеше да излезе там и да я изчака, и отново да се опита да я предупреди.

Изтича в коридора и зави рязко към слугинското стълбище надолу към кухнята. Изтича покрай готвачите, сладкарите и Хенриета.

– Вкара в беда и двете ни, Мъртъл! – провикна се момичето към Лус, но Лус вече беше излязла.

Допирът на вечерния въздух до лицето й беше прохладен и сух, докато тичаше. Беше почти девет, но слънцето още залязваше над китката дървета в западния край на имението. Тя се втурна надолу по розовеещата пътека, покрай преливащата от цветове градина и замайващото, сладко ухание на розите, покрай лабиринта от жив плет.

Погледът й падна върху мястото, където най–напред се беше измъкнала тромаво от Вестителя и бе влязла в този живот. Краката й се удряха в пътеката, докато тичаше към верандата. Беше спряла точно пред нея, когато някой я хвана под ръка.

Тя се обърна.

И се сблъска с Даниел.

Лек вятър развяваше русата му коса. В официалния си черен костюм със златния ланец на часовника и малък бял божур, прикрепен на ревера, Даниел беше още по–великолепен, отколкото си го спомняше. Кожата му беше чиста и блестяща в светлината на залязващото слънце. На устните му имаше лека усмивка. Очите му пламнаха във виолетово, щом я видя.

Тиха въздишка се откъсна от устните й. До болка копнееше да се наведе само на няколко сантиметра по–близо, за да притисне устни върху неговите. Да обвие ръце около него и да почувства онова място на широките му рамене, откъдето се разперваха крилете му. Искаше да забрави за какво беше дошла и просто да го прегърне, просто да се остави да я прегръща. Не съществуваха думи, които да опишат колко й беше липсвал.

Не. Това посещение беше заради Лусинда.

Даниел, нейният Даниел, беше далече точно сега. Трудно беше да си представи какво ли правеше или мислеше той точно сега. Още по–трудно беше да си представи срещата им в края на всичко това. Но не беше ли това целта на нейното търсене? Да разбере достатъчно за миналото си, за да може наистина да е с Даниел в настоящето?

– Не би трябвало да си тук – каза тя на хелстънския Даниел. Той не можеше да знае, че хелстънската Лусинда искаше да се срещне с него тук. Но ето че той беше тук. Сякаш нищо не можеше да предотврати срещата им – нещо ги привличаше един към друг, независимо от всичко.

Смехът на Даниел бе точно същият, с който Лус беше свикнала, онзи, който беше чула за първи път в „Меч и Кръст“, когато Даниел я целуна, смехът, който обичаше. Но този Даниел не я познаваше наистина. Не знаеше коя е, откъде идва, или какво се опитва да направи.

– Ти също не би трябвало да си тук. – Той се усмихна. – Първо би трябвало да танцуваме вътре, а по–късно, след като сме се опознали, аз би трябвало да те изведа на разходка под лунната светлина. Но слънцето дори още не е залязло. Което означава, че все още предстоят доста танци. – Той протегна ръка. – Казвам се Даниел Григори.

Дори не беше забелязал, че е облечена в униформа на прислужница, вместо в бална рокля, че изобщо не се държи като истинско британско момиче. Даниел току–що беше спрял поглед върху Лусинда, но, също като нея, вече беше заслепен от любов.

Да види всичко това от нов ъгъл, придаваше на връзката им странна яснота. Тя беше прекрасна, но трагично недалновидна. Дали изобщо Лусинда бе тази, която Даниел обичаше, и обратно, или това беше просто цикъл, от който не можеха да се освободят?

– Това не съм аз – каза му тъжно Лус.

Той взе ръцете й. Тя леко се разтопи.

– Разбира се, че си ти – каза той. – Винаги си ти.

– Не – каза Лус. – Не е честно към нея, не си честен. И освен това, Даниел, тя е жестока.

– За кого говориш? – Той изглеждаше, сякаш не може да реши дали да приеме думите й сериозно, или да се разсмее.

С ъгълчето на окото си Лус видя една фигура в бяло да върви към тях от задната част на къщата.

Лусинда.

Която идваше да се срещне с Даниел. Беше подранила. В бележката й пишеше девет часът – поне бе пишело девет часът, преди Лус да хвърли късчетата от нея в огъня.

Сърцето на Лус заблъска в гърдите. Не можеше да я хванат тук, когато Лусинда пристигнеше. И въпреки това, не можеше да остави Даниел толкова скоро.

– Защо я обичаш? – Думите на Лус се изляха като порой. – Какво те кара да се влюбиш в нея, Даниел?

Даниел положи ръка на рамото й – усещането беше прекрасно.

– По–бавно – каза той. – Едва се срещнахме, но мога да ти се закълна, че няма друга, която да обичам, освен...

– Ей, ти там! Слугинята! – Лусинда ги бе забелязала и, ако се съдеше от тона на гласа й, не беше доволна от този факт. Затича към верандата, като проклинаше роклята си, калната трева, Лус. – Какво направи с писмото ми, момиче?

– О–онова момиче, което идва насам – заекна Лус – в известен смисъл, това съм аз. Аз съм тя. Ти ни обичаш и аз трябва да разбера...

Даниел се обърна да проследи с поглед Лусинда, онази, която обичаше – щеше да обича в тази епоха. Сега виждаше ясно лицето й. Виждаше, че са две.

Когато се обърна отново към Лус, ръката му върху рамото й започна да трепери.

– Това си ти, другата. Какво си направила? Как направи това?

– Хей! Момиче! – Лусинда беше забелязала ръката на Даниел върху рамото на Лус. Цялото й лице се сбърчи. – Знаех си! – изпищя тя, като затича още по–бързо. – Махни се от него, уличница такава!

Лус почувства как я залива паника. Сега нямаше избор, освен да бяга. Но първо: докосна бузата на Даниел.

– Любов ли е това? Или просто проклятието, което ни събира?

– Любов е – промълви той. – Не знаеше ли това?

Тя се отскубна от хватката му и побягна, като тичаше бързо и ожесточено през ливадата, обратно през китката сребристи брези, обратно до избуялата трева, където беше пристигнала най–напред. Краката й се преплетоха и тя се спъна, приземявайки се по лице. Всичко я болеше. И беше бясна. Безумно разгневена. На Лусинда, задето се държеше толкова противно. На Даниел, за това как просто се влюбваше, без да мисли. На собственото си безсилие да направи каквото и да било, което мъничко да промени нещата. Лусинда пак щеше да умре – това, че Лус беше тук, изобщо не бе имало значение. Удряйки с юмруци по земята, тя изстена от безсилен гняв.

– Хайде, хайде. – Мъничка каменна ръка я потупа по гърба.

Лус леко отблъсна ръката.

– Остави ме на мира, Бил.

– Хей, това беше храбро усилие. Наистина влезе в окопите този път. Но – Бил сви рамене – вече свърши.

Лус се изправи до седнало положение и го погледна гневно. От самодоволното му изражение й се прииска да измарширува обратно там и да каже на Лусинда коя е в действителност – да й каже как стояха нещата не чак толкова далече надолу по пътя.

– Не. – Лус се изправи. – Не е свършило.

Бил рязко я дръпна обратно долу. Беше стряскащо силен за толкова дребно създание.

– О, свърши. Хайде, влизай във Вестителя.

Лус се обърна в посоката, накъдето сочеше Бил. Дори не беше забелязала плътния черен портал, който се носеше право пред нея. От мириса на плесен, който лъхаше от него, й призля.

– Не.

– Да – каза Бил.

– Именно ти най–напред ми каза да забавя темпото.

– Виж, нека ти дам няколко бързи съвета: в този живот ти си кучка и Даниел не го е грижа. Ужас! Той те ухажва в продължение на няколко седмици, поднася ти цветя. Една пламенна целувка, и после – тряяяс! Ясно? Няма още много за гледане.

– Ти не разбираш.

– Какво? Не разбирам, че викторианците са скучни и задръстени като стар таван и толкова отегчителни, все едно да гледаш как се лющи някой тапет? Хайде, ако смяташ да криволичиш из миналото си, направи го така, че да си заслужава. Дай да се спрем на някои важни моменти.

Лус не отстъпваше:

– Има ли как да те накарам да изчезнеш?

– Трябва ли да те натикам в този Вестител като котка в куфар? Да се размърдаме!

– Имам нужда да видя, че той обича мен, не просто някаква представа за мен заради някакво проклятие, с което е обвързан. Имам нужда да се почувствам, сякаш ни сплотява нещо по–силно. Нещо истинско.

Бил седна до Лус на тревата. После сякаш премисли и се промъкна на скута й. Отначало й идваше да перне и него, и мухите, които бръмчаха около главата му, но когато вдигна поглед към нея, очите му изглеждаха искрени.

– Миличка, това, дали Даниел обича истинската теб, е последното нещо, за което би трябвало да се тревожиш. Да му се не види, вие сте сродни души. Вие двамата сте създали тази фраза. Не е нужно да се задържаш дълго тук, за да видиш това. Така е във всеки живот.

– Какво?

– Искаш ли да видиш истинска, вярна любов?

Тя кимна.

– Ела. – Той я изтегли горе. Вестителят закръжи пред тях и започна да се преобразява в нова форма, докато почти заприлича на платнищата на палатка. Бил литна във въздуха, присви пръст както кука на невидимо резе и дръпна. Вестителят възвърна предишната си форма, спускайки се като подвижен мост, докато всичко, което Лус можеше да види, бе тунел от тъмнина.

Лус хвърли поглед назад към Даниел и Лусинда, но не можеше да ги види – само очертанията им, размазани цветни петна, притискащи се едно към друго.

Бил направи широко движение с ръка във вътрешността на Вестителя.

– Влизай направо.

И тя така и направи.