Дълбините


Лхаса, Тибет, 30 април 1740 г.


Даниел се спусна на земята и затича.

Вятърът се врязваше в тялото му. Усещаше докосването на слънцето плътно върху кожата си. Той тичаше ли, тичаше и нямаше представа къде се намира. Беше се втурнал вън от Вестителя, без да знае, и макар да му се беше струвало правилно в почти всяко отношение, нещо тормозеше паметта му. Нещо не беше наред.

Крилете му.

Отсъстваха. Не – бяха си все още там, разбира се, но той не изпитваше порив да ги разпери, не чувстваше изгарящо желание да полети. Вместо познатия копнеж да се зарее в небето, чувстваше как нещо го тегли надолу.

На повърхността в ума му се надигаше спомен. Приближаваше се към нещо болезнено, към ръба на нещо опасно. Очите му се фокусираха върху пространството пред него...

И не видяха нищо, освен разреден въздух.

Той се хвърли назад с размахващи се ръце, докато ходилата му буксуваха по скалата. Приземи се по гръб и спря точно преди да се хвърли от един безкрайно висок зъбер.

Затаи дъх, после внимателно претърколи тялото си, за да може да надникне над ръба.

Под него зееше пропаст – така зловещо позната. Застана на ръце и колене и разучи обширната тъмнина отдолу. Дали още се намираше там долу? Дали Вестителят го бе изхвърлил тук преди, или след случилото се?

Затова крилете му не бяха изникнали от тялото. Те си бяха спомнили агонията на този живот и си бяха останали прибрани.

Тибет. Където последните му думи я бяха убили. Лусинда от този живот беше възпитана в такова целомъдрие, че дори отказваше да го докосне. Макар че бе копнял до болка за допира на кожата й до своята, Даниел бе уважил желанията й. Тайно се беше надявал, че нейният отказ можеше да се окаже начин най–после да надхитрят тегнещото над тях проклятие. Но пак се беше оказал глупак. Разбира се, не докосването беше предизвикало смъртта й. Наказанието се простираше много по–надълбоко.

А сега той беше обратно тук, на мястото, където смъртта й го беше хвърлила в толкова смазващо отчаяние, че се беше опитал да сложи край на болката си.

Сякаш беше възможно.

През цялото време, докато падаше, знаеше, че ще се провали. Самоубийството беше отреден за простосмъртните лукс, който не се позволяваше на ангелите.

Тялото му потрепери при спомена. Не беше само мъчителната болка от всичките му изпотрошени кости, или това, как от падането по цялото му тяло бяха останали синини. Не, ставаше въпрос за онова, което дойде после. Беше лежал там със седмици, с тяло, заклещено в тъмната празнина между два големи каменни блока. От време на време се беше свестявал, но умът му бе така залят от вълните на страданието, че не беше в състояние да мисли за Лусинда. Не беше в състояние да мисли за абсолютно нищо.

Каквато именно беше целта.

Но както бе обичайно за ангелите, тялото му се изцели от само себе си по–бързо и по–напълно, отколкото душата му някога би могла.

Костите му отново зараснаха. Раните му се запечатаха в спретнати белези и с течение на времето изчезнаха напълно. Смлените му органи заздравяха. Твърде скоро сърцето му отново бе изпълнено с любов, силно и биещо.

Габ беше тази, която го беше открила след повече от месец, която му беше помогнала да изпълзи от скалната цепнатина; тя беше тази, която сложи шини на крилете му и го отнесе от това място. Беше го накарала да се закълне да не го прави никога повече. Беше го накарала да се закълне никога да не изоставя надеждата си.

А сега той отново беше тук. Изправи се на крака и отново се олюля на ръба.

– Не, моля те. О, Господи, недей! Просто не мога да го понеса, ако скочиш.

Този, който му говореше сега на планинския връх, не беше Габ. Този глас беше пропит със сарказъм. Даниел разбра на кого принадлежи още преди да се обърне рязко.

Кам се беше облегнал небрежно на една стена от високи черни каменни блокове. Беше разстлал върху безцветната земя огромен молитвен килим, изтъкан от нишки в наситен цвят на бургундско вино и охра. Разлюля в ръка овъглено бутче от як и отхапа огромно парче жилаво месо.

– О, какво пък, по дяволите? – Кам сви рамене, дъвчейки. – Давай, скачай. Някакви последни думи, които искаш да предам на Лус?

– Къде е тя? – Даниел тръгна към него, ръцете му се свиха в юмруци. Дали този Кам, небрежно облегнат пред него, беше от този период във времето? Или беше Анахронизъм, върнал се назад във времето, точно както Даниел?

Кам метна кокала от як през зъбера и се изправи, като бършеше мазните си ръце в джинсите. Анахронизъм – реши Даниел.

– Изпусна я на косъм. Отново. Защо се забави толкова? – Кам му подаде малка тенекиена чиния, препълнена с храна. – Кнедли? Божествени са.

Даниел блъсна чинията на земята.

– Защо не я спря? – Беше отишъл до Таити, до Прусия, а сега – тук до Тибет за по–малко време, отколкото щеше да е нужно на някой простосмъртен, за да пресече улица. Винаги имаше чувството, че е точно по следите на Лус. И тя винаги беше недостижима точно на косъм. Как продължаваше да го изпреварва?

– Каза, че нямаш нужда от помощта ми.

– Но си я видял? – настоя Даниел.

Кам кимна.

– Тя видя ли те?

Кам поклати глава.

– Добре. – Даниел огледа голия планински връх, като се опитваше да си представи Лус там. Хвърли бърз поглед наоколо, търсейки следи от нея. Но нямаше нищо. Сива пръст, черни скали, режещ вятър, пълна липса на живот тук горе – всичко това му се струваше най–самотното място на земята.

– Какво стана? – попита той, мъчейки се да изтръгне всяка подробност от Кам. – Какво направи тя?

Кам небрежно обикаляше в кръг около Даниел.

– Тя, за разлика от обекта на нежните си чувства, има безупречен усет за време. Пристигна точно в подходящия момент, за да види собствената си внушителна смърт – този път е хубава, изглежда доста величествено на фона на този суров пейзаж. Дори ти трябва да си в състояние да го признаеш. Не е ли така?

Даниел рязко извърна поглед.

– Както и да е, докъде бях стигнал? Хмм, собствената й внушителна смърт, това вече го казах... А, да! Тя остана точно толкова дълго, че да те види как се хвърляш от ръба на скалата и забравяш да използваш крилете си.

Даниел унило оброни глава.

– Това не мина особено добре.

Ръката на Даниел се изстреля и сграбчи Кам за гърлото.

– Очакваш да повярвам, че просто си гледал? Нима не говори с нея? Не разбра кое е следващото място, на което ще отиде? Не се опита да я спреш?

Кам изсумтя и се изви, за да се изтръгне от хватката на Даниел.

– Изобщо не съм се доближавал до нея. Когато стигнах до това място, тя си беше отишла. Повтарям: ти каза, че нямаш нужда от помощта ми.

– Нямам. Не се меси в това. Аз сам ще се справя с него.

Кам се подсмихна и се отпусна назад на килимчето, като кръстоса крака пред тялото си.

– Въпросът, Даниел, е... – каза той, като поднесе шепа сухи хималайски червени боровинки към устните си. – Дори и да вярвах, че можеш да се справиш сам с това – което, на основание на съществуващото ти досие, не смятам – той размаха пръст, – ти не си сам в това. Всички я търсят.

– Какво искаш да кажеш с това „всички“?

– Когато тръгна след Лус в нощта, в която се бихме с Прокудениците, да не си мислеше, че ние останалите просто сме останали да си седим и да пляскаме карти? Габ, Роланд, Моли, Ариана, дори онези две тъпи хлапета–Нефилими – всички те са някъде там, опитвайки се да я намерят.

– Остави ги да направят това?

– На никого не съм пазач, братле.

– Не ме наричай така – тросна се Даниел. – Не мога да повярвам това. Как са могли? Това е моя отговорност...

– Свободна воля. – Кам сви рамене. – Много е модно напоследък.

Крилете на Даниел изгаряха гърба му, безполезни. Как можеше да се оправи с половин дузина Анахронизми, блъскащи се тромаво из миналото? Падналите ангели като него щяха да знаят колко крехко е миналото, щяха да внимават. Но Шелби и Майлс? Те бяха хлапета. Щяха да действат безразсъдно. Нямаше да знаят по–добър начин на действие. Можеха да унищожат всичко за Лус. Можеха да унищожат самата Лус.

Не. Даниел не би дал на никого от тях шанса да се добере до нея преди него.

И все пак – Кам го беше направил.

– Как мога да ти вярвам, че не си се намесил? – попита Даниел, като се опитваше да не показва отчаянието си.

Кам завъртя очи:

– Защото ти знаеш, че аз знам колко опасна е намесата. Крайните ни цели може и да са различни, но и на двама ни е нужно тя да се измъкне от това жива.

– Чуй ме, Кам. Всичко е заложено на карта тук.

– Не ме подценявай. Знам какво е заложено на карта. Ти не си единственият, който вече се е борил твърде дълго.

– Аз... страхувам се – призна Даниел. – Ако тя промени миналото твърде дълбоко...

– Това може да промени тази, която ще бъде тя, когато се върне в настоящето? – каза Кам. – Да, и аз съм уплашен.

Даниел затвори очи.

– Това ще означава, че всякакъв шанс, който е имала да развали това проклятие...

– Ще бъде пропилян.

Даниел измери с поглед Кам. Двамата не бяха разговаряли така – като братя – от векове.

– Значи тя беше сама? Сигурен си, че никой от останалите не е успял също да се добере до нея?

За миг Кам зарея поглед покрай Даниел, към едно място на планинското било зад тях. То изглеждаше толкова пусто, колкото се чувстваше Даниел. От колебанието на Кам по тила на Даниел полазиха тръпки.

– Никой от другите не беше стигнал до нея – каза Кам най–накрая.

– Сигурен ли си?

– Аз съм онзи, който я видя тук. Ти си онзи, който никога не се появява навреме. И освен това, за факта, че тя е тук, не е виновен никой, освен теб.

– Не е вярно. Не съм й показал как да използва Вестителите.

Кам се изсмя горчиво.

– Нямам предвид Вестителите, тъпак такъв. Искам да кажа, че според нея тук става дума само за вас двамата. Глупава кавга между влюбени.

Наистина става дума за нас двамата. – Гласът на Даниел беше напрегнат. С удоволствие щеше да вдигне онзи голям камък зад главата на Кам и да го пусне върху черепа му.

– Лъжец. – Кам скочи на крака: гореща ярост проблясваше в зелените му очи. – Става дума за нещо далеч по–голямо, и ти знаеш, че е така. – Той изопна плещи назад и освободи огромните си нашарени с жилки криле. Те изпълниха въздуха със златисто сияние, закривайки за миг слънцето. Когато се извиха към Даниел, той отстъпи назад, отвратен. – По–добре да я намериш, преди тя – или някой друг – да се намеси и да пренапише цялата ни история. И да превърне теб, мен, всичко това – Кам щракна с пръсти – в отживелица.

Даниел се озъби, разпервайки собствените си сребристо–бели криле, чувствайки как се простират безкрайно отстрани до тялото му, потръпвайки, когато започнаха да пулсират близо до тези на Кам. Сега се чувстваше по–затоплен, и способен на всичко.

– Ще се справя с това... – подхвана той.

Но Кам вече бе излетял: когато се оттласна, за да полети, от земята се надигнаха малки спираловидни вихрушки от пръст. Даниел заслони очи от слънцето и погледна нагоре, когато златистите криле се размахаха из небето, а после, след миг, изчезнаха.


Загрузка...