Стен

Глава 31

Торесен беше доволен от себе си. Крачеше из градината и се спираше от време на време да се порадва на някое цвете. Имаше няколко дребни неразбории, но дотук всичко вървеше според плановете му. Вече не се безпокоеше от евентуалните заплахи от страна на Императора. Всички възможни пробойни за изтичане на информация бяха запушени. Дори малката дреболия с онова мигри Стен.

Стен беше мъртъв. В това Торесен беше абсолютно сигурен. Той току-що бе получил последната информация от своята свръзка на Първичния свят.

— Преодолях защитата на Гвардията — похвали му се Крокър. — Тъй че това е пряко от техния компютър.

— Какво означава то? — попита го баронът. — Освен че ще искаш да ме оскубеш още?

— Означава, че Стен е елиминиран със сигурност. Бил е убит по време на една много неприятна авария по време на учение. Една жена боец също е загинала.

Торесен се усмихна. Колко изгодно. Последният транш от хонорара на наемния убиец отпадаше.

— Добра работа. А какво откри във връзка с моите отношения с Императора?

— Тук сте изряден — каза Крокър. — Последния път, когато е имало оплакване — и то по незначителен повод, — Императорът е наложил лично порицание на оплакващата се страна. Заявил е, че не иска да се занимава с компромати към истински патриот като вас.

Торесен откъсна едно цвете. Помириса го. Виж, на последното изобщо не вярваше. Беше сигурен, че Императорът играе някаква игра. Но това не го притесняваше. Единственият начин, по който можеха да му играят, беше изчакването. А проект „Браво“ беше почти пред завършване.

Да, баронът имаше предостатъчно основания да е доволен.

Глава 32

Бръмбарът-влекач килна огромния балван в стоманената си хватка и го дръпна към другия. Айда, която се бореше с контролните клавиши изруга. Балваните се блъснаха. Стен и останалите се удариха във вътрешната скална стена. Последва нов силен тътен.

— Няма ли да го пуснеш това проклето нещо да тръгне? — изрева Стен на Айда. — Така ще ни направиш на соева кайма.

— Опитвам се — викна Айда и продължи да натиска клавишите.

Стен и останалите членове на екипа бяха в балвана. Всъщност той представляваше огромен кух къс скала, оформен отвън като миниатюрен звездолет. Само дето, разбира се, не разполагаше със собствен двигател. Осигуряваше им го влекачът. Поради което всички ругаеха Айда, докато тя се мъчеше да направлява рудния влекач.

— Вината не е моя — оплака се тя. — Проклетият бръмбар няма мозък колкото и на микроб.

— Недей обижда животинката — каза Алекс. — Ти май нямаш мозък… О! По дяволите, моме!

Айда им се ухили. Този път силният трус беше нарочен.

— Май е по-добре да си затворим устата — каза Стен — и да я оставим да кара.

Айда пак се наведе над клавишите. Най-сетне влекачът започна да откликва по-гладко на командите. Балванът до тях се отмести на по-безопасно разстояние. Двигателните дюзи на „бръмбара“ засвяткаха и те бавно се понесоха след него, към Вулкан.

Стен беше измислил съвършения начин за проникване. Вулкан изпращаше на рудния свят, на който цялата работа се извършваше от роботи, само автоматични влекачи. Един балван наблизо превозваше екипировката им.

В последната фаза на приближаването до Вулкан Айда набра няколко клавиша на компютъра, обгръщайки ги с електромагнитно поле, за да заблуди копоите на Вулкан, след което допря пръст до устните си — излишно предупреждение да пазят тишина. Една капсула на органите за сигурност подуши около тях и дадоха на бръмбара-влекач разрешение за кацане.

Тласък, тихи ругатни и влекачът ги помъкна към зейналия порт. После „тряс“ — и се озоваха долу.

— По дяволите, Айда — изстена Йоргенсен. — Няма ли у теб капка човечност?

— Точно това й е проблемът — вметна Доктора. — Има прекалено много.

Понесоха се по огромния улей към тътена на гигантските метални зъби.

— Тук трябва да слезем — каза Стен. — Бързо.

Взривиха отвора и се измъкнаха. Само на стотина метра пред тях ги очакваха гигантските челюсти на трошачката. Стен и Айда бързо отвориха втория балван и заизмъкваха оборудването. Йоргенсен потупа раницата на гърба си. Вътре Фрик и Фрак запищяха да ги пуснат на свобода.

Понесоха багажа встрани от движещия се конвейер, след което се плъзнаха след него.

— Другия път — заяви Айда, докато товареха вещите си на грависледа — ще караш ти.

— Не мога — отвърна Стен. — Мисля, че ми счупи ръката.

Присви се под замахналия й юмрук и скочи на седалката за водача на шейната. След като се качиха и останалите, превключи управлението на шейната на ръчно и пое към скривалището им.

Беше го забелязал още докато беше с отрепите. Беше нещо много повече от обикновено скривалище. Беше истински дом, напълно подсигурен с храна, пиене и транспорт. Йоргенсен подсвирна и каза:

— Императорът май не ни мисли лошото.

Дори Доктора подхлъцна пред находката на Стен. Стояха в главната бална зала на луксозен пътнически лайнер. Беше от ранните времена на междузвездните пътешествия, когато пътуванията бяха траели месеци и конкуриращите се лайнери се бяха хвалели с удобствата, които осигуряваха за своите състоятелни пътници. Имаше конференти зали, зали за събирания и още няколко бални зали като тази, с бляскави канделабри и излъскани подове. Сред идеалния вакуум около Вулкан всичко си стоеше така, както Компанията го бе оставила преди векове, когато корабът бил използван, за да се осигурят квартири за екзеците, упражняващи надзор над строителството на Вулкан. Беше изкупен от някаква западнала корпорация, занитен на мястото си и след това изоставен, когато Вулкан беше започнал да се разраства.

Стотици метри нагоре, близо до тавана на балната зала, Фрик и Фрак се рееха — писукаха от удоволствие и се наслаждаваха на свободата, която си бяха върнали.

— Е — каза Айда, — щом на прилепите им харесва, смятам, че всичко е наред.

Не се зарадва особено, когато Стен й показа корабния компютър и я подкани да се залови за работа.

— Толкова е тъп и примитивен — каза тя. — Направо е за музея.

Животът беше натъпкал достатъчно дипломатичност в главата на Стен, за да може да съобрази кога да си отваря устата и кога — не. Скоро тя вече се беше навела над пулта и се бе заела с деликатната задача да го накара да ги прикачи към централния компютър на Вулкан.

— Както разбирам — каза Доктора, — първата ни цел е да започнем да наемаме новобранци.

Той разположи тантурестото си тяло в креслото и крачетата му увиснаха над пода. Седяха в капитанския апартамент и нагъваха храната на екзеците, която Айда им беше поръчала чрез компютъра.

— Значи — каза Алекс — аз още не мога да думна всичко, така ли?

— Търпение, Алекс — каза Стен. — И на това скоро ще му дойде ред. — Обърна се към Доктора. — Не можеш просто така да се приближиш до някое мигри и да го мушнеш с пръст. Ще си помисли, че си шпионин на Компанията, и ще побегне.

Йоргенсен се оригна и подхвърли две стафидчета на Фрик и Фрак.

— Дайте ми малко входящи данни и ще видя какво мога да изровя.

Стен поклати глава.

— Не. Просто ще започнем с отрепите.

— Ако се съди по това, което ни разказа за тях — вметна Айда, — те просто ще се опитат да ни прережат гърлата.

— Предложение? — намеси се Доктора.

Стен се изненада. Доктора винаги изтъкваше факти. Никога не питаше. После осъзна, че въпреки многобройните им заседания, антропологът все още се мъчи да осмисли сложната ситуация на Вулкан.

— Стреляме.

— Не, не. Няма да искате да ги застреляте.

— Искам да кажа… О, по дяволите! Давай нататък.

— Това, което може би ще се наложи да създадем, е някакъв свръхценностен образ. Някой, на когото да подражават.

— Не схванах.

— Има си хас. Слушайте, ще ви обясня…

Не се наложи да чакат дълго, за да включат плана на Доктора в действие. Айда се беше включила в компютърната система на Щаба на социопатрула, прикачи следящо устройство към нея и остави инструкции на корабния компютър да я събуди в подходящия момент.

Бяха заклещени здраво. Всички изходи бяха запушени и социопатрулът придвижваше подкрепления. Бандата отрепи беше голяма, въоръжена с тежки оръжия за борба с безредици и се подчиняваше с почти военна дисциплина на резките команди на водачката си.

— Вие тримата — зад онези сандъци. Ти и ти — там.

Чу се силно дрънчене — социопатрулът заблъска вратата на външния люк. Водачката се огледа. Това беше единственото, което можеше да направи. Само след няколко минути всички от бандата щяха да загинат. Тя зае позиция зад камарата сандъци и зачака.

Ново дрънчене и главната врата се взриви сред дъжд от метални парчетии. Крясъци на ранени. Водачката изстреля огнен залп към нахлуващите през прага силуети. Зад нея отекна разпокъсан огън — останалите от групата й стреляха. Безнадеждно. Патрулите настъпваха зад прикритието на огромен брониран щит.

Над главите им се чу вик:

— Залегни!

Водачката вдигна очи и видя как някой скача през вентилаторната шахта върху високата камара сандъци. Мъжът се озова зад настъпващия клин на социопатрулите. Тя вдигна оръжието си. Отново се чу вик:

— Залегни!

Тя се хвърли на пода, а Стен засипа патрулите с огнения порой на своя уилигън. Атакуващите се объркаха. Неколцина се опитаха да се обърнат и да отвърнат на огъня, но Стен сипеше огън отляво надясно и после — пак наляво. И само след миг всичко приключи и на пода лежаха двадесет мъртви социопатрули.

Стен скочи долу и пристъпи към отрепите. Те заизлизаха от скривалищата си, зашеметени. Едно от момчетата пристъпи предпазливо напред.

— Кой е водачът ви? — попита го Стен.

— Аз — чу се женски глас зад него.

Той се обърна към жената, излязла иззад сандъците… и замръзна.

Беше Бет.

Тя пропадаше. И пропадаше. И крещеше името на Стен. Всеки мускул по тялото й се бе напрегнал в очакване на сблъсъка. Дете, потъващо в своя кошмар.

А после дойде мекотата. Като падане върху мека възглавница, но тя продължи да пропада. А възглавницата постепенно започна да се втвърдява и тя стигна до… дъно? И бе отхвърлена нагоре, преобърна се, веднъж, два пъти. И запропада наново. По-бавно.

Докато накрая не се озова увиснала сред въздуха над огромна машина. Гравитационен асансьор на Маклийн, използван от работниците за вдигане на тежко оборудване през проходите.

Внимателно се смъкна от невидимата „възглавница“ и скочи на пода. Присви очи в мрака. Нищо. Извика Стен. Високо горе над нея се чуха звуци, после надолу се спусна лъч светлина. Някакъв патрул насочи оръжието да стреля към нея и тя скочи встрани. Изправи се и побягна.

Бет лениво се протегна в леглото и се сгуши до Стен.

— Никога не бях си помисляла…

Той спря думите й с целувка. Придърпа я към себе си.

— Какво има за мислене? Живи сме.

Айда крачеше напред-назад и хвърляше гневни погледи към вратата на жилището на Стен. Беше много сърдита.

— Направо страхотно — озъби се тя на Алекс. — Оная само мига като някаква кукла. Боец на „Богомолка“, глупости! Най-обикновен любовник.

— Ти не си ли тръпнала от любов, моме?

Айда изсумтя, но не си направи труда да му отговори.

— Нали всички знаеме за Бет — добави Алекс.

— Да де — сопна се тя. — Всички си знаем психопрофилите. Както аз знам, че още плачеш за курабийките на майка си. Но това не означава, че съм длъжна да приема старата ти майчица в екипа.

— Виж сега, недей ми обижда мамчето. Нейната ръчица да имах, щях танк да спра.

— Разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам аз. Ти бъркаш. Бъркаш като малко дете.

— Защо да бъркам?

— Щото ти обяснявам аз. Питай Стен.

Айда изсумтя, но после се ухили.

— По дяволите! Я дай една бира.

— Нямаме никакъв шанс — замоли го Бет. Хайде просто да се махнем. Да напуснем Вулкан. Както сме си мечтали винаги.

Стен поклати глава.

— Не мога. А дори и останалите да ми разрешаха, не мога. Торесен…

— Прати го по дяволите тоя Торесен!

— Точно това смятам да направя.

Бет понечи да му каже, че убийството на Торесен — дори и да успее — няма да върне семейството му. Но това беше очевидно. Стен въздъхна.

— Как мога да ви помогна?

— Ти водиш тази банда, откакто… напуснах?

Бет кимна.

— Ако съдя по това, което видях, те са много добри.

— Не толкова добри, колкото бандата на Орон — каза тя. — Но в момента са най-добрите. Въоръжени сме и не бягаме, както правеше Орон.

— И другите банди отрепи ви уважават?

— Да.

— Добре. Искам да уредиш среща.

— Среща? Защо?

— Слушай. Ще ти обясня.

Главатарите на отрепите се споглеждаха напрегнато. Въпреки всички уверения на Бет все още имаха опасения. Това събиране можеше да се окаже нагласено от социопатрулите… или да е опит да установят контрол над тях.

Бяха петнадесетина и се бяха разположили около огромната маса. Мърмореха и се стараеха да не издадат възхитата си от луксозната трапезария.

За място на срещата беше избран един нов ресторант, който бе предвидено да бъде официално открит след ден-два. Последните заварени обслужващи роботи пърхаха из залата, поднасяйки на отрепите деликатеси, предназначени за екзеците. Айда го беше намерила, след като Стен й каза, че му трябва впечатляващо място за сбирката за водачите на банди, някакво място, с което да им покажат колко силен е екипът на „Богомолка“. Най-напред Айда беше проникнала в кадровия компютър и бе въвела нареждания целият бъдещ персонал на ресторанта да остане по досегашните си работни места. С помощта на още няколко набрани клавиша въведе информация, че строителството на ресторанта е забавено сериозно поради липсата на необходими материали. А като допълнителна мярка за сигурност Стен бе накарал няколко строителни робота да поставят пред главния вход табела: ОПАСНО. НЕ ВЛИЗАЙ. ЗАД ВХОДА ВАКУУМ.

Бет седеше в челото на масата. До нея седеше Стен. Тя вдигна ръка за внимание и стана.

— Огледайте всички ни — каза тя. — Вижте тези лица около масата.

Озадачени, те го направиха.

— За пръв път водачите на всички банди са се събрали на едно място. Нещо повече, все още никой не е прерязал нечие гърло.

И наистина беше така. Но вероятно нямаше да е за дълго. Поне според някои от присъстващите.

— Помислете си какво означава това. Всички ние — заедно. Една обединена сила от триста, може би четиристотин отрепи.

Вълнение в залата.

— И как ни е файдата? — изръмжа един от главатарите, казваше се Патрис.

— На пръв поглед — отговори Бет — никаква. Всички ние срещу Социопатрула би означавало само малко повече плясък в блатото от обичайното. На пръв поглед.

— Кой говори, че ще тръгваме срещу патрула? — попита друг от бандитските шефове, Флин.

Бет посочи Стен.

— Той.

Мърморенето премина в силно ръмжене.

— Това е Стен. Чували сте за него. Той беше с Орон.

Още по-силно ръмжене.

— Стен е бил извън този свят. Извън Вулкан. А сега се е върнал, за да ни помогне.

Внезапна тишина. Най-вече заради невероятно дебелата лъжа.

— Всички сте чули какво се случи с моята банда, нали? — каза Бет.

Кимания.

— И също така сте чули какво се случи с тъпаците патрули, които за малко щяха да ни спипат?

Бавни кимания. Досещаха се накъде бие.

— Стен ги изби — каза Бет. — До един. Ако не беше този, който твърди, че е, щеше ли да бъде възможно това? Щях ли да съм тук сега и да разговарям с вас?

— Тя е права — отбеляза Патрис. — Най-добрият ми бегач ми донесе, че е видял как изнасят скапаните им трупове.

Флин изсумтя презрително.

— Герой значи. Голяма работа. И кво иска от нас?

Стен се изправи. Някой изшътка.

— Много просто — каза той. — Просто ще завземем Вулкан.

Усилията да бъде свалена властта на Вулкан започнаха с поредица от така наречените от Доктора „сиви ходове“.

— Искаме да усилим недоволството сред мигритата — поясни той. — След което да им внушим, че Компанията е уязвима.

Доктора смяташе препоръчаните от него сиви ходове за най-добрата си работа досега. Йоргенсен беше на мнение, че това са мръсни номера, а начинът, по който ги нарече Алекс, беше съвсем нецензурен. Само Айда остана очарована. В този план тя виждаше безкрайни възможности да разгърне таланта си.

— Това ще трябва да почака — каза й Стен.

— Защо? Мога да накарам този компютър да запее всяка песничка, която си поискам.

— А проект „Браво“?

Айда въздъхна.

— Добре де, почти всяка.

Доктора я изгледа гневно.

— Ще започна с радиопредаванията — изръмжа тя.

Дори Доктора остана впечатлен от устройството, което тя успя да сглоби. То зае цяла заседателна зала на борда на стария лайнер. В основата си представляваше най-обикновен радиопредавател, натъпкан с достатъчно енергия, за да изкара Вулкан от орбита. Тя го включи към миниатюрния си компютър от „Богомолка“ и го настрои за следене на радиоемисията на Компанията, предназначена за новини и развлекателни предавания за мигритата.

— Завъртаме това лостче — обясни им тя — и сме на тяхна вълна. Всичко, което казваме оттук, ще звучи като излъчено от тяхната станция.

— Искаш да кажеш, нещо от рода на „Торесен се чука с ксипаки“? — попита Стен.

— Малко по-фино — намеси се Доктора. — Идеята е да го направим да звучи така, сякаш е одобрен от Компанията текст.

На лицето на Стен се изписа недоумение. Той махна ръка с отвращение.

— Както и да е — каза Доктора. — Аз ще се погрижа какво точно да говорим. Ти просто се погрижи за твоята работа.

Стен и Бет минаха покрай входа на фабриката. Вървяха бавно, като две мигрита, току-що излезли от смяна и запътили се за наркобира. От фабриката излязоха няколко работници и се качиха на транспортната лента до тях.

Стен сръга Бет с лакът и каза високо:

— Погледни. Това беше Поддържащ цех Двайсет и три, нали?

— Да — отвърна Бет. — Той е. Чух за това място.

Стен поклати глава.

— Нещастни тъпаци. Сигурен съм, че няма да щат да бачкат тук. Както и да е. Предполагам, че Компанията ще измисли някакъв лек.

Едно набито мигри ги изгледа сърдито.

— Лек ли? От какво лек?

Стен и Бет небрежно се обърнаха към него.

— О, и ти ли бачкаш тук?

Мигрито кимна.

— Няма нищо — каза Бет. — Нищо не исках да кажа.

Набитото Мигри и колегите му се скупчиха около тях.

— Казвай де!

Стен и Бет изглеждаха малко нервни.

— Кажи им — подкани я Стен. — Но не направо, моля те. Да не ги обидим.

— Кво ви става бе? Кво искаш да кажеш с това „не направо“? Кожна треска ли сме хванали, или кво?

Бет сръга Стен.

— Да се махаме оттук. Да не стане някоя беля.

Стен понечи да се отдалечи, но спря.

— Виж, все някой трябва да им го каже. — Обърна се към смутените мигрита. — Ние работим в Мигрантския здравен център.

— Е, и?

— Ами напоследък идват наистина странни случаи оттук. — Той посочи фабриката, от която мъжете току-що бяха излезли.

— Кви случаи?

— Не е ясно — каза Бет. — Май има нещо общо с разтворите, които използвате тук.

Мигритата се вкочаниха.

— Какво им е лошото на разтворите? — попита набитият мъж.

— Не може да се каже. Изглежда, е някакъв вирус. Поразява само мъже.

— И какво им прави?

Стен сви рамене.

— Как да го кажа… те просто нямат много сексуален живот напоследък.

— И вероятно никога няма да имат — подхвърли Бет.

Мигритата се спогледаха.

Стен стисна Бет под мишницата и я дръпна по-надалече. После извика през рамо:

— Всичко добро, момчета.

Мигритата дори не забелязаха как двамата скочиха през перилото и бързо се запътиха към друга лента. Изглеждаха много импотентни.

Айда мигаше невинно до микрофона. Доктора седеше до нея и поглеждаше в бележките си, за да се увери, че говори каквото трябва, с вдъхваща възможно най-голямо недоверие интонация.

— Преди да изпълним следващата молба, скъпи приятели работници, имаме за вас едно съобщение. То е от Здравния център. Служителите там са много притеснени от появилите се напоследък слухове. Глупави слухове, впрочем. Свързани са със заразяването на течности в Поддържащ цех Двадесет и три… Ох, извинявайте… исках да кажа с незаразяването на течности… Както и да е. Този слух е напълно неоснователен, както ни уверяват от Здравния център. И няма никакви причини за тревога. Абсолютно невярно е, че причинява импотентност сред мъжете… Поправка. Всъщност няма никакво заразяване… Но и да имаше, то не би могло да увреди мъжката потентност. Ъъ… мисля, че това е всичко. Сега нашият следващ избор е…

Айда превъртя ключа и оригиналната емисия загърмя в студиото. Точно в началото на поредната песен. Тя се обърна към Доктора и се ухили.

— Как беше?

— С удоволствие си представям нещастните страдащи мигрита.

На следващата смяна в поддържащия цех на работа дойдоха само осем мигрита от персонала. След петнадесет минути тези осем мъже също чуха за опровержението по радиото и побързаха да напуснат.

Патрис, облечен като социопатрул, се беше облегнал небрежно на стената. И наблюдаваше играещите в зоната за развлечения мигрита. Друг отреп — жена, облечена като джойгърл — си бъбреше с него, придавайки си вид, че се пазари за цената.

Едно високо мършаво мигри привлече вниманието им — потеше се пред един игрален пютър. Вкарваше картата си и изчакваше лампите и колелцата да засвяткат. Но все оставаше с празни ръце и непрекъснато ругаеше. Картата отново влизаше в слота за нов опит.

— Тоя играе от цял час — прошепна Патрис на момичето.

Тя погледна мигрито през рамо и каза:

— Сигурно току-що е увеличил договора си с половин година.

Обърна се, приближи се до една от вентилните решетки и се опря на нея.

— Жертвата е ей оня — прошепна тя на скрития вътре отреп. Чу се стържещ звук и отрепът изчезна.

След няколко часа мигрито продължаваше да стърчи пред автомата, манипулиран от разстояние от отрепите с помощта на едно злокобно устройство, конструирано от Айда. То поддържаше интереса на мигрито, като му пускаше от време на време скромна печалба. Но бавно и постепенно мъжът губеше.

— По дяволите! — извика най-после той.

Обърна се и се отдалечи от машината. Патрис опря пръст в едно невидимо петънце на униформата си и закрачи към игралния пютър. Изчака, докато мигрито се обърне към него, и вкара картата. Чу се внезапен вой на сирени… звън… засвяткаха подивели мигащи лампи.

Изгубилото мигри замръзна и изръмжа на съседа си:

— По дяволите! Видя ли какво направи току-що това говно?

— Видях. Спечели цяло състояние.

— А аз играх на онова нещо половин ден. Не ми пусна и един скапан кредит. А тоя само идва и…

Привлечени от шума на полудялата машина, се струпаха още мигрита, чуха оплакванията на губещия и започнаха да мятат гадни погледи към Патрис. Патрис най-сетне си даде вид, че ги е забелязал. Направи крачка към тълпата, размаха зашеметяващата палка и викна:

— Хайде, разкарай се. Стига сте зяпали. Чупка.

Разгневената тълпа се поколеба.

— Миризлив измамник, това е той — подвикна някой отзад. Въпросният някой беше мнимата „джойгърл“.

— Да бяхте го видели — изрева изгубилото мигри. — Отмъкна всичко, което ми се полагаше.

Ново сърдито ръмжене. Патрис натисна бутона за тревога и след миг към тях затича отделение социопатрули да го отърват. Той изчака, докато се приближат, и изчезна.

— Скъпи работници — каза Айда. — Всички ние трябва да сме благодарни за великолепните центрове за развлечения и отдих, които ни е осигурила Компанията. Които, бих добавила, й струват немалко разходи. Например, игралните пютри, които осигуряват на всички нас хубаво и честно забавление. Статистиката на Компанията доказва, че машините изплащат повече кредити, отколкото печелят. Но винаги се намират губещи, които разпространяват ужасни слухове. Толкова ужасни, че чак ми е неудобно да ги повтарям… Така или иначе, няма нищо вярно в твърденията, че машините уж били настроени така, че да изплащат печалби само на високопоставени служители на Компанията. Това изобщо не е вярно. При това някои лъжци нагло твърдят, че машините били настроени да плащат само на социопатрули. Представяте ли си? На тези мъже, които Компанията наема с цената на големи разходи, за да…

Йоргенсен измисли върховния удар.

— Всичко това е ала-бала — заяви той. — Трябва да удариш някой там, където най го боли.

— Като например? — изсумтя Доктора малко обидено.

— Например бирата.

С края на поредната смяна към куполите за забавления се стекоха вълни от мигрита. Напъхаха картите си и зачакаха за студената халба. Нищо. Нито капка. Машината само засмукваше картата, отчисляваше кредити и избръмчаваше на поредното мигри да се разкара.

— Тъп автомат, ще се разкарам друг път! — изрева едни мигри и натика картата си отново. Пак нищо. Халоса автомата. — Дай ми бе!

— Аз съм собственост на Компанията — уведоми го автоматът. — Насилието над мен води до строги наказания.

В отговор мигрито изрита машината. Алармите бързо доведоха отделение социопатрули, за да въдворят ред. Но те намериха празни куполи. Празни, ако се изключеха изкорубените и преобърнати автомати. До един изпразнени от съдържанието им и стенещи на пода.

Доктора поклати глава.

— Не. Твърде е очевидно. Не е достатъчно сиво. Прескочи темата за бирата, Айда, и мини на въпроса за храната.

Айда се обърна към микрофона.

— Скъпи работници, Компанията има удоволствието да обяви новата си здравна програма. Установено е, че всички ние трупаме твърде много килограми. Поради което, считано от следващата смяна, хранителните порциони ще бъдат намалени с тридесет процента. Тези тридесет… Извинете, получила се е грешка. Тази програма няма да влезе в действие, докато… докато… Какво? Грешно съобщение? О, забравете, драги слушатели! Такава програма изобщо няма! Скъпи работници, няма нищо вярно в съобщението, че хранителните продукти ще бъдат занижени с тридесет процента, считано от следващата…

Стен отстъпи мястото си пред автомата на едно пияно мигри и се запровира през тълпата към Бет. Сложи двете бири на масата и седна на стола до нея.

— Едно ще ви кажа — заговори един от мигритата на приятелите си. — Тия отидоха вече твърде далече. Твърде скапано далече.

Стен намигна на Бет и тя му се усмихна в отговор.

— Те просто ни мамят. Бъркат се в сексуалния ни живот, опитват се да ни прецакат с бирата. А сега ще ни увеличат всички трудови договори с една година.

— Къде го чу това?

— Току-що. От оная по радиото.

— Но тя каза, че било само слух.

— Да бе, да. Слух. Как ли не! Ако беше слух, защо се мъчат да го опровергават толкова упорито?

— Той е прав — намеси се Стен.

Мигрито се обърна към него, присви очи, изгледа го и се ухили. После го потупа по рамото.

— Разбира се, че съм прав. Компанията винаги е действала по този начин — пуснат слух, проверят реакцията, след което ни го натрисат наистина.

— Помните ли миналата година? — вметна Бет. — Оня слух, че ще загубим три дни платен отпуск? И кво стана?

— Загубихме ги — отвърна глухо мигрито.

Приятелите му отпиха от бирите. Умислени. Мрачни.

— Скапана работа — въздъхна един от мъжете. — Кво друго можем да направим, освен да се оплакваме?

Кимания.

— Знаете ли кво ще ви кажа? — заговори първото мигри. — Ако можех, щях да направя нещо. По дяволите, аз поне нямам семейство. Бих поел риска.

Останалите мигрита се огледаха. Разговорът беше влязъл в опасни релси. Един по един започнаха да се изнизват, извинявайки се с най-различни причини. Стен, Бет и недоволното мигри останаха сами.

— Ти сериозно ли мислиш това, което каза? — попита Стен.

— За кое?

— Че си готов да си го върнеш на Компанията.

Мигрито го изгледа с подозрение.

— Ти шпионин ли си?

Понечи да стане, после каза:

— И да си, кво ми пука. Писна ми. Като взема да те фрасна…

Бет го хвана за ръката, нежно го придърпа да си седне на стола и му купи бира.

— Ако говориш сериозно — каза му Стен, — имам едни хора, с които искам да те срещна.

— И за кво? Да се гърчим като всички останали? — Той махна с ръка към останалите мигрита в бара.

— А, не. С гърченето свърши — каза Стен.

Мигрито го изгледа. След което се усмихна широко. Ръката му се пресегна през масата.

— Твой човек съм.

Стен стисна ръката му.

— Как ти викат?

— Скапаният надзирател ми вика какво ли не. Иначе се казвам Уеб.

Станаха и излязоха от бара.

— Мисля, че най-сетне проумях как действа цялата тази работа — обяви Бет на Айда и Доктора.

— Сивите номера ли? — попита я Айда.

Бет кимна.

— Бедни човеци — изпръхтя Доктора. — Мъчат си мъничките мозъци с неща, които са очевидни.

Бет го погледна така, сякаш се канеше да му обръсне мустаците, обърна се и тръгна към вратата.

— Почакай — каза Айда.

Бет спря.

— Докторе — заяви Айда — Ти може да си най-всевиждащото и всезнаещо същество в галактиката, но понякога пропускаш да забележиш нещо, което се намира пред малкото ти пухкаво личице.

— Като например?

— Като например, че може би е редно да чуем какво се върти в главата на Бет.

Доктора се замисли и замърда мустаци. След което излъчи възможно най-топлите си чувства към Бет.

— Грешката е моя — каза той. — Отдай го на вродения ми инстинкт да дера и разкъсвам.

Умилостивена, Бет се върна и се разположи на един стол.

— Това, за което си мислех — каза тя, — е последният и най-въздействащ сив номер. За мигритата.

— Като? — попита Айда.

— Като старата легенда, появила се на Вулкан още с първите мигрита.

— Легенди ли? — настръхна Доктора. — Обичам легендите. От тях може да се измъкне много.

Бет си пое дълбоко дъх.

— Според тази легенда един ден на Вулкан ще избухне мигрантско въстание. И то успешно въстание, предвождано от човек, дошъл отвън, но който някога е бил мигри.

Доктора все още се чувстваше малко задръстен — това, че се бе наложило да се извинява, го бе разсеяло.

Но Айда схвана на часа.

— Имаш предвид Стен?

— Да. Стен.

— Ах! — най-сетне загря Доктора. — Завръщането на митичния изкупител. Стен ги повежда към спасението.

— Нещо подобно — кимна Бет.

— Най-съвършеният слух — възкликна Айда. — Пускаме мълвата, че изкупителят е тук. — Тя погледна към Доктора. — Смяташ ли, че вече сме достигнали до това ниво?

— Да — отвърна Доктора. — Точно сега сме в съвършен междинен стадий.

Бет се поколеба.

— Има една пречка.

— Като например? — Доктора вече нямаше търпение да се залови за работа.

— Какво ще каже самият Стен за това?

Айда сви рамене.

— На кого му пука? Съжалявам само, че няма да съм аз. В изкуплението има големи пари.

Слухът се разрасна като вирусна колония върху посявка на Петри. Из целия Вулкан. Мигритата обикаляха напрегнати, гневни, очаквайки нещо да се случи. Но все още убедени, че нищо няма да излезе. Без ръчкане недоволството скоро щеше да заглъхне до обичайния примирен ропот.

— Видяхте ли? — говореше един стар мигри на внучетата си. — Какво разправях аз на баща ви през цялото време? Има начин да се измъкнем от Вулкан. И да зарежем говняната Компания.

Синът му и снаха му подминаха неприличните изрази и кимнаха на децата си. Старият беше прав.

— И както винаги съм казвал, тъкмо Миг ще натика договорите ни с Компанията направо в гъ…

— Татко — не издържа снахата.

— Разкажи ни за него, деде — обади се едно от децата. — Разкажи ни за Миг.

— Ами, първо, той е един от нас. Скапан бачкатор. А после се чупил извън този свят. Но никога не ни забравил, и един ден…

— Ох, не знаех, че съм служил с Изкупителя — заяви Алекс, поклони се церемониално и подаде халбата с бира на Стен.

— Млък! — изръмжа Стен.

Бет се изкиска.

Глава 33

— Моля за извинение, сър — заговори Съветникът. — Но вие просто нямате представа какво става навън. Лъжи. Слухове. Всяко мигри е готово да ти пререже гърлото.

— Глупости — отвърна баронът. — Нормална фаза в поведението на мигритата.

Съветникът седеше в градината на Торесен и всеки момент очакваше брадвата да се стовари върху врата му. Но очакванията му не се сбъдваха. Просто си седеше тук с питие в ръката и си говореше с барона. А това не се случваше често, когато Торесен викаше при себе си служител. Особено при всичките тези приказки, които се ширеха по адрес на Съветника.

— Поканих те тук — каза Торесен, — заради добре известната ти откровеност.

Лицето на Съветника засия.

— Както и за — допълни Торесен — определени, как да се изразя, да речем — необосновани твърдения за недискретност от твоя страна.

Лицето на Съветника помръкна. В края на краищата все пак се оказа уловка.

— Има обвинения — продължи Торесен, — че си бъркал доста дълбоко в кредитите на мигритата.

— Аз никога… — почна Съветникът.

Торесен вдигна ръка да го укроти.

— Това не е изненадващо — каза Торесен. — Винаги се е правило. Съветниците винаги са си взимали по нещо в повече заради вярната си служба, без да ощетяват Компанията, и отделни трудови договори са се удължавали без излишни счетоводни разходи.

Съветникът се отпусна малко. Формулировката на барона беше точна. Неформална система, която действаше от векове.

— Това, което ме притеснява — каза Съветникът, — са слуховете. Кълна ви се — в живота си! — че никога не съм присвоявал сумите, за които ме обвиняват.

Торесен отново му даде знак да млъкне.

— Разбира се, че не си. Ти се един от моите най-верни… е, най-малкото от най-дискретните ми служители.

— Тогава защо…

— Защо те повиках ли?

— Да, сър.

Торесен стана и закрачи из градината.

— Всъщност викам един по един всичките си ключови служители. Мигритата пак пъшкат и стенат. Това нещо се е случвало по времето на дядо ми. Както и по времето на баща ми. Те не ме притесняват. Загрижен съм от непремерената реакция на моите хора.

Съветникът си помисли за гадните погледи, на които се натъкваше напоследък. Това беше нещо повече от обичайното недоволство на мигритата. Понечи да каже нещо. Но реши да го премълчи.

— Та както казах — продължи Торесен, — това е просто един цикъл. Но трябва да се справим с него деликатно.

— Да, сър — отвърна Съветникът.

— Първото нещо, което трябва да запомните — каза Торесен, — е да не ги озлобявате. Оставете ги да покипят малко. Не обръщайте внимание какво приказват. И набележете водачите. Ще се занимаем с тях, след като нещата се успокоят. — Той погледна Съветника. — Ясен ли съм?

— Да, сър.

— Добре. Сега смятам лично да се заема с всичко това.

— Да, сър.

— Искам всички инциденти — до най-дребните — да ми се докладват.

— Да, сър.

— Никакви действия — и най-незначителните — да не се предприемат без мое одобрение.

— Да, сър.

— Значи се разбрахме. Има ли още нещо, което имаш да ми съобщиш?

Съветникът се поколеба, после каза:

— Ъъ, да. Емисиите по радиото за мигритата. Май са малко… как да го кажа…

— Един чудесен пример за това, за което говоря. Свръхреакция. Хората, които отговарят за него, отричат да са излъчвали такава информация. Но фактите са си факти.

— Ако разрешите да попитам… вие какво направихте?

Торесен се усмихна.

— Освободих ги. И се разпоредих всички предавания да се утвърждават лично от мен.

Настъпи неловка пауза, след което Съветникът осъзна, че е освободен. Стана и се поклони.

— Благодаря ви за удоволствието, сър.

— Нали съм за това — успокои го баронът. — Да изслушвам хората си.

Изгледа напускащия Съветник. Прецени го. Малко тромав, помисли си, но полезен. Ако нещата тръгнеха на зле, лесно можеше да го хвърли на мигритата. Не. Не непременно. Не и сега. Събитията просто бяха излезли малко извън рамките.

Глава 34

За човек, който току-що бе предотвратил малък преврат, Айда изглеждаше мрачна. Тя беше намерила проект „Браво“. Дори с помощта на Стен локализирането му се бе оказало гадна задачка. Очевидно се намираше близо до Реда. Или по-скоро до някогашния Ред. Но цялата зона представляваше плетеница от коридори, цехове и жилищни отсеци. И специално конструирани за целта компютърни хитрости, плод на усилията на някой гений, пред когото Айда можеше само да изпита възхищение.

— Това, което направих — поясни тя на групата, събрана около терминала й — беше да приема, че проект „Браво“ е изолиран от останалата част на Вулкан.

— Естествено — каза Стен.

Айда го погледна гневно.

— Това означава, че хората, работещи по него, трябва да са държани под изключителни мерки за сигурност. Но това са специални хора. Не затворници. Затова предположих, че на тях би трябвало да са осигурили щастлив живот. Най-добрата храна. Пиене. Секс. И всичко останало.

Доктора се усмихна с гадна малка мечешка усмивка. Айда имаше повече мозък в главата, отколкото беше допускал.

— Залових се да проследя транспортите на луксозни пратки храна. Продоволствия за хора от висок ранг и прочие.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Стен.

Айда набра няколко клавиша. Пред очите им разцъфна триизмерен модел на проект „Браво“.

— Проекция — каза Йоргенсен. — При пряк щурм жертвите ни ще са неприемливи. Мисия под съмнение при конвенционална тактика.

Доктора огледа изображението. Мустаците му помръднаха в знак на съгласие. Всички очакваха неговите заключения.

— При сегашните обстоятелства — заяви той — Йоргенсен е прав. Но какво ще кажете, ако се придвижим с една фаза напред?

Йоргенсен помисли малко и каза:

— Аха. Черни операции… Увеличен натиск… Цел „Браво“… Да… алтернативи… но са твърде много, за да се пресметнат.

Обсъдиха го.

— Аз лично гласувам за следващата фаза — заяви Стен.

— Какво се очаква да кажа, по дяволите? — прошепна Стен.

Доктора се мъчеше да си придаде презрителен израз. Все още не можеше да го докара достатъчно убедително.

— Обичайните вдъхновяващи глупости. Вас, хората, лесно може да ви впечатли човек.

— Щом е толкова лесно, защо ти не се качиш на тези сандъци?

— Много просто — отвърна равнодушно Доктора. — Както ти самият казваш, кой ще повярва на едно пухкаво мече?

Стен изгледа останалите членове на екипа.

— Кажи им всичко, освен истината, момко — поучи го Алекс. — Те така или иначе няма да го разберат.

Бет само му се усмихна. Стен въздъхна дълбоко и се закатери върху накамарените сандъци.

Четиридесетината събрани в склада мигрита го зяпнаха. Зад тях водачите им — отрепи го гледаха с любопитство.

— Не знам какво ще си помисли Компанията за вас — каза Стен. — Но като ви гледам, мене лично адски ме плашите!

Последва лека тръпка на веселие.

— Стария ми казваше, че най-важният инструмент е четирикилограмовият чук. Използваше го да удря с него от време на време началниците си между веждите, само за да им привлече вниманието… Сега ми трябват седемдесет и четири килограмови чукове. И вие с бригадите си ще привлечете вниманието им. Считано от следващата смяна.

Командирите на ядра под него забръмчаха.

— Вие всички си знаете работата и с вашите хора си я вършите от много време. Няма аз да ви уча вас, старите майстори, как се кове желязото. Запомнете само едно. Ние сме много малко. Ние сме също като чирака с половината сандък инструменти. Ако ги счупим рано, няма да си свършим работата.

Мъжете закимаха. Стен им говореше на техния език. Мустачките на Доктора потръпнаха. Правилна процедура, прецени той, въпреки че не схващаше аналогиите.

Стен изчака, докато приказките заглъхнат, и вдигна ръка.

— Свобода за Вулкан.

Даде знак на отрепите да отведат мигритата през тръбите към техните зони и скочи от сандъците.

— Е, Алекс?

— А бе не знам… но май ще мине. Да, ще мине.

Мигрито изгледа оръжието скептично. Не вдъхваше много доверие — две споени двайсетмилиметрови медни водопроводни тръби. Отвинти тапата, изтърси две от таблетките натриев тиосулфат в шепата си, напъха обратно оръжието под работния си комбинезон и закрачи по коридора.

Вдишване… издишване… вдишване… нормално… просто отиваш да докладваш за малката авария на старшията. Няма нужда да бързаш…

Натисна звънеца на вратата. Стъпки отвътре, и забравилият да сложи очилата си старши надникна навън.

Изглеждаше озадачен. Попита нещо, което мигрито не можа да чуе заради бученето в ушите си, докато измъкваше оръжието и натискаше възпламенителния бутон. По волфрамовите жици протече ток. Жичките се нажежиха и подпалиха амониевонитратната смес.

Сместа разкъса тампона със синилна киселина и избълва газ в гърлото на старшията. Той изхъхри и се олюля.

Упражнението приключи. Мигрито хвърли газовата си пушка на гърдите на мъртвия тех и се отдалечи. Извади амилнитратната капсула от джоба на комбинезона си и я счупи — тя беше противоотрова, — свали предпазните ръкавици и си тръгна по страничната транспортна лента.

Айда небрежно завъртя длан и капакът на робота се отвори. Тя огледа подредените в търбуха на автомата-сервитьор десерти.

— Започна да дебелееш — предупреди я Йоргенсен.

— Поправка. Аз не дебелея. Аз съм дебела. И смятам да стана още по-дебела.

Започна да тъпче някакво мегакалорично разточителство в устата си, докато с другата ръка набираше нещо на компютърната клавиатура.

— Изтри ли ги? — попита Стен.

— Още преди часове.

— Тогава какво правиш сега, по дяволите?

— Порових и напипах ключа към ликвидните сметки на Компанията. Ако успея да се свържа, ще мога да прехвърля каквато си искам сума по сметка в някой друг свят.

— Като регистър за Свободна търговия?

— Това би могло… опаа! — Ръката й пробяга по клавишите и светкавично изключи терминала от мрежата. — Тия подозрителни кретенчета са скрили тук засичащ ключ.

— Какво прави тя? — попита Бет.

— Урежда си личния пенсионен фонд — отвърна Стен.

— Това го разбрах — отвърна му Бет презрително. — Имах предвид изтриването.

— Предположихме, че службата за сигурност на Компанията и патрулът ще поддържат записи за нарушителите на реда. Мигрита, които все още не са за прогаряне на мозъка или за пулверизация. Айда локализира записите и ги изтри.

— Направих нещо повече — каза Айда. — Вкарах към тази база код ЗАБРАВИ, така че нововъвежданите данни ще се заличават автоматично.

Бет изглеждаше впечатлена. Айда отново се обърна към клавиатурата и каза:

— Да опитаме един друг трик с тези сметчици.

— Тук е радио „Свободен Вулкан“ — прошепна гласът в милионите говорители.

Паникьосани техници се мъчеха да засекат с проследяващата апаратура източника на предаването. Но тъй като сигналът се предаваше по кабел до стотици различни предавателни станции, сменяйки ги по случаен признак няколко пъти в секундата, задачата им беше безнадеждна.

— Започна се. Ние, народът на Вулкан, започнахме ответни удари. Тази смяна бяха премахнати няколко висши служители на Компанията заради престъпления към работниците, които са извършвали от години. И това е само началото. Ще има и още.

Стен се отпусна в креслото и набра команда за наркобира. Изпи я и натисна бутона за още.

— Някакви жертви?

— Само една. Осемнадесето ядро. Свръзката ни е бил спрян от контролен патрул. Прикриващите го се паникьосали и открили огън. Загинали са и тримата патрулни.

— Трябва ни името на този мъж — каза Доктора. — Мъчениците са живителният сок на човешките революции.

Стен надигна втората бира. В момента не беше в настроение.

— Сега излиза гаврошчето — одобрително каза Доктора.

Изтегнат до пандата във вентилната тръба над Центъра за посетители, Стен фокусира далекогледните си очила. Най-после откри отрепа, облечен в мигрантски комбинезон — вреше сред тълпата гости от други светове.

— Накарал си го да си вземе баня, надявам се — каза Доктора. — От него се очаква да прилича на ангелче, което всяко човешко същество от мъжки пол би пожелало да гушне.

Стен погледна четирите мигрита, облечени в униформи на социопатрули, които се провираха през тълпата и подвикваха на „гавроша“.

— По-бавно, момче — промърмори Стен. — Ще им се изплъзнеш.

Сякаш чуло го, момчето започна да щъка безцелно на зигзаг сред тълпата, докато „патрулите“ го настигнат. Шоковите палки се надигнаха.

— Ах — въздъхна доволно Доктора. — Чувам чак оттук крясъците на малкото зверче. Какво става?

— Ето ги!

Разгневени астронавти наскачаха от бара, където отрепът беше позволил да го „хванат“.

— Сериозно ли са възмутени?

Стен обходи с очилата си физиономиите на астронавтите.

— Много.

Външните се скупчиха около мелето. Един от тях изкрещя нещо на патрулите.

— Хайде — промърмори Стен. — Раздвижвай ги.

Отрепът се оказа по-добър актьор от четиримата възрастни. Падна, но извъртя глава и заби зъби в крака на единия от мъжете. Фалшивият социопатрул изкрещя и го удари с шоковата си палка.

Това свърши работа. Астронавтите се превърнаха в озверяла тълпа, награбиха бутилки и започнаха да чупят стъкла. Четиримата „патрули“ грабнаха момчето и затичаха към изхода.

Стен натисна клавиша на миникомпютъра до себе си и алармата за безредици запищя.

— Кажи ми какво става — замоли го нетърпеливо Доктора.

— Нашите хора се разкараха от купола. Чудесно, ето го отделението за борба с безредици, в ударен строй.

— Какво правят скапаняците астронавти?

— Нападат.

— Великолепно. Сега би трябвало да видим как първите двама-трима патрули падат. Някой би трябвало да изпадне в паника и да включи палката си на пълна мощност и… — Доктора се усмихна блажено.

— Така стана. Първият войник падна. Олеле!

— Искаш да кажеш, че справедливо разгневените чужденци, видели с очите си бруталната саморазправа над едно чаровно дете, и нападнати от главорези, реагират по възможно най-усърдния начин. Моля те, опиши ми го, Стен. Ядат ли Социопатрули?

— Не.

— Жалко. Това е една човешка характеристика, която отначало не можах да схвана. Можеш да продължиш.

Стен грабна маркуча, промуши го през решетката и включи резервоарите с повръщащ газ към Центъра за посетители, грабна Доктора и двамата бързо се заизмъкваха.

— Великолепно, Стен. Великолепно. Свободните търговци са най-неуморните разпространители на слухове. В най-лошия случай Компанията ще си спечели лоша репутация. При повечко късмет неколцина от тези космически моряци може да се окажат моралисти — в което се съмнявам — и ще откажат товара. Особено след като започнат да се чудят защо Компанията не само ги забърква в безредици, ами на всичкото отгоре ги обгазява.

Стен реши, че единственото, което можеше да направи Доктора по-щастлив, е клането на сирачета.

„Ескплозиите във вакуум са голяма работа — реши Алекс за стотен път, докато наблюдаваше превръщащия се в огнено кълбо лихтер. — Правят почти съвършена сфера.“

Вдигна куфарчето си е експлозиви и се запъти към входа на товарния пристан.

Четири други сандъка, освен оня, който току-що беше гръмнал чуждопланетния товарен кораб, бяха натоварени от тъпаците и чакаха реда си. С една малка подробност. Само някой с опита на Алекс можеше да разбере, че те никога няма да отлетят. Едната експлозия трябваше само да привлече вниманието на Свободните търговци — унищожавайки само един роботизиран лихтер, — а останалите бомби щяха да откажат Свободните търговци да товарят от Компанията.

Секретарката внимателно огледа бюрото на Гайцен. Светлинната писалка беше поставена на мястото си, дисплеят с въвеждащите данни, предназначени само за екзеци — включен на ИЗЧАКВАНЕ, столът — разположен на необходимите сантиметри от бюрото.

„Ефикасността е всичко, Станскил“ — обичаше да й повтаря Гайцен. „Скапаняк“ — помисли тя. Странно защо не го казваше и в леглото. Много го беше страх за сърцето, може би.

Отиде до вратата, докосна я с длан и се огледа за последно. Всичко си беше познато и на мястото, точно така, както искаше екзекът. Прекрачи през прага и както й бяха указали, остави работния си комбинезон в антрето. Провери часовника. Гайцен всеки момент щеше да излезе от ваната.

Коленичи пред шахтата и нетърпеливо очакващият я отреп отвори решетката. Жената пропълзя вътре и се скри.

Докато се извиваше неловко на деветдесетградусовия завой във вентилационната мрежа, секретарката съжали, че нямаше да може да види как Гайцен се отпуска в любимото си кресло.

— Алвор?

— Да, Юх? — Брадатият водач на ядро се обърна.

— Твоят екип ли се е справил с този Браун?

— Никога не съм чувал за тоя скапаняк.

Стен кимна и погледът му пробяга по рапорта на сигурността. Този, който беше убил Браун — някакъв нископоставен екзек в Отдела за Планиране на производството — изглежда, си беше отмъщавал лично. Той се замисли за миг. Не. Свободен Вулкан нямаше да поеме отговорността и за това убийство. Нека Компанията се объркаше още повече.

— Тук е гласът на „Свободен Вулкан“ — отекнаха говорителите. — Бихме искали да разберем как се чувствате вие, Екзекутивни служители и сътрудници по сигурността. Примката около вратовете ви се затяга, нали? Стават разни неща напоследък, нали? Какво стана с онзи социопатрул, изпратен в склад Игрек–008? Повече не се обади, нали? Ами екзек Гайцен? Виж, това трябва да е било доста неприятно. Нито пък е умрял по възможно най-бързия начин. Може би неговият случай ще накара вас, екзекутивите, използващи секретарките си за джойгърли, да се позамислите. Да. Примка има. И тя се затяга все повече.

— Успяхте ли да го засечете? — изръмжа Торесен.

— Не, сър. Опасявам се, че изобщо няма да можем.

Торесен угаси екрана и превключи на друг отдел.

— Тук Семантика. Да, бароне?

— Имате ли анализ на този глас?

— Да, Много е сложно, сър. Не е на мигри, нито на тех. Въпреки че гласът на „Свободен Вулкан“…

— Наредено ви е да не използвате този израз, тех!

— Съжалявам, сър. Според нас гласът е синтезиран. Съжалявам.

Торесен изключи, погледна часовника и се запъти към оръжейната. Измъкна една сабя от скобите и се извърна срещу инструктора си.

— Хайде — изрева му той. — Все едно че наистина го искаш!

Стен огледа колебливо хидропонната ферма. По нищо не личеше, че Алекс е шетал из нея. Агриботите продължаваха усърдно да се грижат за продукцията, предназначена за консумиране от екзеци.

— Сигурен ли си, че ще задейства? — попита той скептично.

Алекс го потупа покровителствено по рамото.

— Знам, че не ти е ясно какво виждаш, момко. Ама недей да учиш дядо си как се правят деца.

Стен го последва до товарния док и се сниши вътре. Алекс притвори вратата и я блокира с метална пръчка.

— Ей, сега ще ме видиш…

Щракна малка запалка, хвърли я през процепа във фермата и отплесна металната пръчка. Докато вратата се затръшваше, Стен видя как помещението се изпълни — от пода до тавана — с бушуващи пламъци.

— Знаеш ли — каза Алекс, когато ударната вълна се блъсна във вратата на люка. — На това му викат прашна експлозия. Хайде да се разкараме оттук.

Уеб преряза гърлото на социопатрула, изправи се и обърса ръцете си. Пристъпи към единствения оцелял от десетчленния патрул, притиснат до стената от две навъсени мигрита.

— Пуснете го, момчета.

Изненаданите мигрита освободиха патрула.

— С теб ще се разберем така — каза Уеб. — Теб няма да те смачкаме като останалите говна. Ще те пуснем да си идеш.

Хората на Уеб го изгледаха изумени.

— Сега ще се върнеш в говняната си барака и ще разкажеш на приятелчетата си какво се е случило.

Патрулът, вкочанен от ужас, само кимна.

— А другия път, като те сложат патрул, няма защо да ни се правиш на герой. Не вдигай много шум. И не надничай много-много по коридора, дето може да става нещо, за което не искаш и да знаеш. Пуснете го да бяга, момчета.

Патрулът ги изгледа и заотстъпва. Стигна до завоя на коридора, обърна се и хукна.

— Мислиш ли, че ще направи квото му каза, Уеб? — попита един от мъжете.

— Няма значение. Все едно, тоя вече е извън играта. Пък и не мислите ли, че сигурността ще се зачуди как така се е измъкнал, без да му потрошим кокалите?

— Все пак не разбирам.

— Затова не си водач на ядро. Все още. Хайде. Да се махаме.

Петчленният патрул залегна, когато Фрик и Фрак изсвистяха от таванските греди на склада. Единият от мъжете намери време да вдигне тежката пушка и да пробие дупка в няколко от сандъците наоколо, преди миникапсулите с бял фосфор да се възпламенят.

Двете същества закръжиха с любопитство, поглеждайки към ада, закипял под тях, докато фосфорът разкъсваше кости и плът, след което кацнаха в отвора на очакващата ги вентилационна тръба и се скриха.

— Ей, ти! Какво е това?

— Соево телешко — отвърна Стен. — Ще желаете ли?

— Не. Допълнителни болести не ми трябват. Ще си сипя сам.

Медицинският тех гребна с черпака от баката и мина напред по опашката.

Стен, изписал грижливо равнодушие на лицето си, хвърли поглед през редицата прислужващи към Бет. Двамата бяха облечени в бели комбинезони и не се отличаваха от останалите работници на многобройния персонал на Яслите. Част от мозъка на Стен започна да отброява времето, докато другата долавяше откъслечните разговори по масите наоколо.

— Това скапано малко чудовище! Татенце това, татенце онова, днес ще аз ще съм космическия главорез и…

— Ако не ни трябваха, Компанията щеше да прати в космоса скапаните…

— Да им разказваме приказчици, да ги храним, да им чистим акото, като се нацапат. Компанията изобщо не ни плаща, каквото ни се полага.

— Ти как се оправи с твоя Били?

— А, с онова тъпо копеле се разбрахме. Напъхах го в една канална шахта и го оставих там две смени. Ще се научи тоя скапан нещастник.

— Всъщност, докторе, Компанията няма нужда да издържа тия същества по начина, както се прави сега. Мисля си, че трябва да се приложи програма с използване на атрофна ампутация.

— Хмм. Интересна идея. Можем да я доразвием…

Време беше.

Стен прещрака предпазителя на уилигъна и го измъкна, със свит на спусъка пръст. Двамата социопатрули се втурнаха през вратата и паднаха, пронизани в гърдите. Дупките бяха големи като юмрук.

— Залегни! — извика Бет. Прислужниците зяпнаха, когато Стен подхвърли две гранати от колана си насред помещението, и се проснаха на пода.

Бет хвърли шепа възпламенителни сачми и двамата залегнаха до обслужващите столовата.

Минаха секунди напрегната тишина и от другата страна на помещението се чуха крясъци. И гръм, обгръщащ всичко.

Стен вдигна глава и погледна Бет. Тя се смееше. Той се изправи и я надигна. Разтърси я. Тя се съвзе и той я задърпа към боклукчийската шахта, която беше спасителният им изход.

Всъщност беше започнал да я разбира малко по-добре.

— Слушате „Свободен Вулкан“. Ние знаем какво е да си мигри. Да живееш непрестанно под ботуша на Компанията. Да знаеш, че не съществува нито закон, нито справедливост, освен за онези, които държат задушаващата примка на властта. Сега справедливостта ще се завърне на Вулкан. Справедливост за всички, които са живели поколение след поколение в терор.

— Мигранти. Вие много добре знаете каква ужасна подигравка са вашите Съветници и колко бледо ехо на бруталността на Компанията са вашите „комисии по оплакванията“.

— Но на всичко това идва краят. От тази смяна нататък Свободен Вулкан ще налага правото, познато на всички свободни хора в галактиката.

— Ако вашият надзирател ви принуждава да работите двойна смяна, ако вашият колега по работа доносничи на Компанията, ако вашите синове и дъщери са били покварени или отвлечени от Компанията — на тези злодейства ще се сложи край. Веднага. Ако не, Свободен Вулкан ще приключи с онези, които ги вършат.

— Ако имате оплакване, споделете го. Гласно. Вие няма да знаете кой около вас е Свободен Вулкан. Може да е вашият съсед по работа, другият работник на поточната линия, някоя джойгърл или някой джойбой в Купола… дори някой тех. Но вашите думи ще бъдат чути и нашите съдилища ще произнесат присъдата.

— Ние ви носим справедливост, хора на Вулкан.

— Мина ми през ум — каза Айда, докато раздаваше чашите с алкохол — че между нас тук няма човек, с когото родителите му биха искали да имат нещо общо.

— Някои от нас — отвърна сухо Бет — са хора, които преди всичко сами не биха искали да имат нещо общо с родителите си.

— Да не сме нещо сърдити, моме?

— Родители ли? — изпищя Фрик. — Какво я интересува колонията, нашата колония? — Фрак изписука в знак на съгласие.

— Вие, човеците, ако не нанасяте рани на себеподобните си — каза Доктора, — нямате търпение да наранявате самите себе си, не е ли така?

Стен се заинтересува от темата.

— Как пандите се оправят със своите родители, Докторе?

— Това при нас не е фактор. Първо, в размножителния процес мъжкият откъсва члена си след копулация и бързо — „кърви“ май е подходящ аналог — до смърт. — Мустачките на Доктора леко потрепнаха. — Щом малкото се зачене, в женската то съществува… аа, като паразит, докато се роди. Раждането естествено става в момента на смъртта на женската.

Бет примигна.

— Това не ви оставя много възможност за сексуален живот, нали?

— Понякога съм се чудил защо всъщност човешкият мозък не се намира под пъпа — отговори Доктора. — След като повечето мисъл у човеците се занимава с точно тази област от физиологията ви. Но за да отговоря на въпроса ти, тези от нас, които са сериозно загрижени за своето бъдеще, се кастрираме навреме. Тази операция, освен всичко друго, увеличава продължителността на живота ни със сто земни години.

Стен не можеше да реши дали да се разсмее, или да се притесни.

— Аха, сега разбирам — намеси се Йоргенсен. — Значи крачиш нагоре по пътя. Пред теб е мишената. Залягаш зад някой храст, пръскаш прозореца, после на зигзаг до вратата, отваряш я с ритник, хвърляш гранатата, стреляш и викаш: Мамо, прибрах се!

— Бе не разбирам какво толкова сте се загрижили — каза Алекс. — Никой от нас няма да излезе жив от „Богомолка“. — Той допи питието си и мина на второ. Не изглеждаше особено притеснен.

Пот капеше от челото на Съветника по разкъсаната му, оцапана роба.

— В тази история просто няма нищо вярно. Моето отношение към вас, мигритата…

— Ние можем да използваме тая дума — прекъсна го един мургав мигри, — но това не значи, че в твойта уста звучи на място.

— Извинете. Вие сте съвсем прав, разбира се. Но… честна дума, никога не съм си позволявал да лиша никой… мигрант работник от справедливо спечеленото от него време за личното му добруване. Тази версия е измислена от враговете ми.

Петимата водачи на ядра го изгледаха с неверие.

Стен ги наблюдаваше, скрит зад паравана в края на изоставения склад, където се провеждаше импровизираният „съд“. Стори му се интересно, че вече не изпитва толкова силна омраза към стария си познайник, Съветника. От друга страна, нямаше никакво желание да се намесва.

— Можете да проучите досието ми — продължи Съветникът. — Винаги съм бил известен със своята порядъчност.

Горчив смях заглуши това, което се канеше да каже.

— Това ще го зарежем засега — каза Алвор. — Все още остава фактът, че назначаваше мигрита на смени, при които да загинат, само защото отказваха да ти дадат това, което искаш от тях. Познавам двама, дори трима, които си изпратил за прогаряне на мозъка.

Мигрито в края на масата, който до този момент гледаше Съветника безмълвно, изведнъж се изправи.

— Имам въпрос, момчета. Искам да го поставя лично на Негово говнярство. Какво поиска от моята Жанис, та я принуди да се чупи и да избяга при отрепите?

Съветникът облиза устни. Мигрито го сграбчи за косата и го надигна от стола.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ами… това беше… просто опитът ми за общуване беше разбран погрешно.

— Общуване. Тъй ли? Тя беше само на десет.

Стен се изправи. Но мигрито, който беше хванал Съветника, отстъпи назад и само погледна останалите водачи на ядра.

— На мен повече не ми трябва, по дяволите! Гласувам „виновен“.

И целият хор съдебни заседатели изрази съгласие.

— Единодушно — обяви Алвор. — Каква е присъдата?

Стен изрита паравана.

— Предайте го на приятелите му. Навън.

Съветникът се ококори. Кой беше този? А после закрещя и се задърпа, когато водачите на ядрата го докопаха. Разтвориха двойната врата и го изхвърлиха навън. Съветникът залитна, олюля се и се озова в ръцете на чакащата навън тълпа работници.

Алвор затвори вратата. Но звуците на озверената тълпа отвън бяха твърде красноречиви.

Това беше първият съд.

— Също като бутане на домино — каза Стен. Двамата с Алекс се бяха запътили към кораба. — Още три цикъла и ще можем да престанем да се крием зад храсталаците, да започнем революцията и да накараме Гвардията да се размърда.

— Недей да броиш яйцата преди да са се измътили.

— Какво значи това, по дяволите?

— И аз не знам.

— Няма ли най-после да заговориш нормално, по дяволите?

— Просто си отпуши ушите, момко.

— Виж сега. Подготвили сме всичко. А — съпротивата е налице. Б — започваме да налагаме правосъдие за греховете и избиваме всеки екзек и всеки смотан тех, който може да брои до повече от десет.

— Дотук всичко е наред.

— В — правим оръжия и обучаваме мигритата как да си служат с тях. Г — избираме свое алтернативно правителство, точно както ни научи инструкторът. И накрая, Д, плесваме ръце след три цикъла и революцията почва.

Алекс метна пушката си на рамо — този сектор вече беше достатъчно сигурен, за да могат мигритата свободно да ходят из него въоръжени — и спря.

— Не знаеш едно нещо, Стен — каза той. — Мъж или жена, хванат ли оръжие, не можеш да кажеш какво ще стане после. Ще ти дам един пример. Моят брат, казваше се Мартин. Отиде на един хубав свят, варварски, за който нашият император реши, че му трябвало ново правителство. И значи вдигат те населението, и ги учат как да се бият и да се гордеят с това.

— И какво? — попита Стен.

— Та вдигат те шибаното червено знаме на революцията и се почва. Народът изколва аристокрацията. Брат ми им прави ново правителство вместо старото. Обаче на народа вече толкова му харесва кръвта и клането, че правят на кайма и новото си правителство, също като старото. Брат ми се чупи от планетата без една ръка и програмата се проваля. Сега си гледа овцете в Единбург, а аз дойдох да пазя честта на клана. Казвам ги тия неща, за да разбереш. Кибрит на деца не се дава.

Двамата минаха през въздушния люк към кораба. И ги посрещна дивашкият рев на Айда.

— Скапано! Скапано! Скапано!

Един от компютърните терминали профуча през залата и се натресе в стенописа отсреща.

— Какво става?

— Виж само какво направиха скапаните ти мигрита! — Тя махна с ръка към екраните в помещението. Това са всички канали на охраната! Виж ги тия глупаци!

— По дяволите, Айда! Обясни ми какво става!

— Доколкото мога да преценя — обади се Доктора, — социопатрулът прехвърляше няколко нерегенерирани мигрита в Екзотичната секция. Един от мигритата сигурно е имал приятели.

Стен погледна екраните, след което пристъпи до алкомата и си наля чаша.

— И те са решили да го освободят — продължи Айда. — Естествено патрулът повика подкрепления, същото направиха и приятелите на оня. Което засмука повечето ни ядра в южната част на Вулкан. Виж.

Стен погледна бързо сменящите се изображения по екраните. Започна да разпознава отделни лица на водачи на съпротивата.

— Все едно — каза Йоргенсен — че вадят всичките си оръжия и тръгват на лов за мечка.

Айда изсумтя презрително и започна да включва звука на мониторите. Стен седна и се загледа.

Видя крещяща тълпа мигрита, щурмуващи формация патрули, барикадирали се зад преобърнати грависледи. Оръжията за борба с масови безредици заизсипваха огън и мигритата започнаха да падат.

На друг монитор една мигрантка, размахваща отрязаната глава на патрул, предвождаше борци на съпротивата срещу социопатрула. Камерата трепна и екранът угасна, но изглеждаше, че падналите патрули бяха повече от мигритата.

Трети екран показваше неподвижна сцена при входа към Екзотичната секция. Люкът беше барикадиран и патрулите бяха разположили блокади около позицията си. От всички околни коридори и вентилационни проходи срещу тях се изсипваха мигрита.

— Скапано — въздъхна Стен.

— Това вече го казах — отбеляза Айда.

Стен се обърна към Йоргенсен.

— Миюйткина.

Очите на Йоргенсен се изцъклиха и той изпадна в транс.

— Прецени обстановката. Програма.

— Изчисляване на точен процент невъзможно. Но като цяло — неблагоприятна.

— Детайли.

— Ако се допусне начало на революция, особено режисирана като настоящата, преди да е настъпил подходящият момент, ще възникнат следните проблеми: най-силно мотивираните и обучени хора на съпротивата най-вероятно ще станат жертви, тъй като ще атакуват повече спонтанно, отколкото по предварителен план; нелегалните сътрудници ще бъдат премахнати, тъй като за тях излизането на открито ще се превърне във въпрос на оцеляване; тъй като въоръжените усилия няма да се проведат с пълна ефективност, вероятността съществуващият режим да успее да потуши революцията с военни средства е почти сигурна. Примери за по-горното са…

— Прекъсни програма — каза Стен. — Ако изгърми, колко време ще ни трябва, за да възстановим отново нещата?

— Фразеология неясна — отвърна Йоргенсен. — Но разбрана. След потушаването на революцията насилието ще се усили. Възстановяването на революцонната дейност ще отнеме голям период между десет и двадесет години.

Стен дори не си направи труд да изругае. Просто си наля още пиене.

— Стен! — изведнъж извика Бет. — Виж. На оня екран.

Стен се обърна. И зяпна. Екранът, към който му сочеше, беше фиксирал входа към Екзотичната секция.

— Но — чу той гласа на Доктора, — тези не са от нашия персонал.

Не бяха. „Тези“ означаваше плътна стена от мигрита. Невъоръжени, понесли тояги и импровизирани метални колове. Щурмуваха въпреки съсредоточения огън на патрулите, струпани пред входа. И загиваха.

Но продължаваха да настъпват през телата на мъртвите и най-сетне се хвърлиха върху защитниците. Звукът беше изключен, но Стен можеше да си го представи добре. На екрана се мярна някакво момче, не повече от десетгодишно. Размахваше… Стен преглътна. По „нещото“ в ръката на момчето все още висяха дрипи от униформата на патрула.

Нови мигрита се понесоха напред, помъкнали над главите си стоманени пейки, изтръгнати от работните цехове. Заблъскаха с тях по вратите на Екзотичната секция и вратите се сринаха.

Йоргенсен, който все още се намираше в своя транс на боен компютър, продължаваше да реди монотонно:

— Има обаче и примери на спонтанен успех. Както например на лишеното от расови права гражданство на Йоханесбург.

— Два Миюйткина — сряза го Стен.

— Бе имам едно предложение — каза Алекс. — Предлагам да се присъединим, или нашата революция ще мине без нас.

Стен прекрачи през разбитите прозорци на контролната капсула на купола за развлечения и погледна надолу към хилядите лица, обърнати към него. Потни, окървавени, мръсни, ръмжащи.

Нямаше никаква логика. Само една ракета можеше да направи на пух и прах не само струпалия се тук екип на „Богомолка“, но и всички работници от съпротивата, които толкова усърдно бяха привличали и обучавали с месеци.

„По дяволите логиката“ — каза си Стен и вдигна ръка за поздрав.

— Вулкан! — Гласът му отекна из купола. Прецени, че все още има функциониращи наблюдателни камери на сигурността и че го наблюдават. Зачуди се дали Торесен ще може да го идентифицира.

— Свободни мъже и жени на Вулкан — поправи се той. Изчака, докато мощният рев заглъхне. — Ние дойдохме на Вулкан, за да ви помогнем да извоювате свободата си. Но вие нямате нужда от нашата помощ. Вие щурмувахте оръжията на Компанията с голите си ръце. И победихте.

— Но Компанията все още е жива — продължи той. — Живее, окопала се в Окото. И докато не получим възможността да отпразнуваме победата си там, в Окото, все още не сме спечелили нищо.

— Сега е моментът! — викна той. — Сега е моментът да ви помогнем. Да ви помогнем да освободите Вулкан! — И изключи мегафона и се прибра в капсулата.

Алекс му кимна одобрително.

— Не ги разбирам тия работи, но признавам, че речта ти беше добра. Дай сега да не се моткаме, ами да пращаме сигнала и да почваме работа.

Махони отстъпи встрани и остави Императора сам да разчете декодираното съобщение:

Императорът си пое дълбоко дъх.

— Изпратете незабавно Гвардейски Първи и Втори щурмови съгласно Операция „Браво“, полковник.

Глава 35

Баронът се взираше във фигурата на екрана. Намръщи се. Беше му позната. Набра няколко клавиша и камерата се приближи към Стен. Торесен огради кадъра в рамка и го замрази. Огледа внимателно лицето на Стен. Не. Не го познаваше. Натисна клавишите, указващи на компютъра да порови в паметта за възможна идентификация. С малко повече късмет можеше да се окаже просто някое мигри с голяма уста и малък мозък. Неизвестно защо обаче Торесен не беше сигурен, че ще излезе точно така.

Моделът на Айда на лабораторията на проект „Браво“ приличаше на сив ципест балон, наполовина пълен с вода в единия край. Нямаше какво много да му се проучва: Айда все още не беше преодоляла защитата.

Членовете на екипа, заедно с Бет, гледаха тъпо модела. Стен, Алекс и Йоргенсен бяха облекли, за пръв път, откакто бяха дебаркирали на Вулкан, фототропните камуфлажни униформи на „Богомолка“. Айда и Бет се бяха пременили в комбинезони на техове Първи и Трети клас.

Нямаше какво да си кажат. Никой от тях не се интересуваше от насърчителни слова. Нарамиха раниците си и мълчаливо се качиха в грависледа. Стен го подкара и се понесоха лудешки из коридорите на Вулкан.

След като мигритата наизлязоха по улиците, Вулкан бързо се сгромолясваше. По видеоекрана на барона пробягваха разпокъсани кадри на единични сражения, плячкосване и сразени социопатрули.

Баронът изключи екрана. Беше безнадеждно. Нищо не можеше да направи, за да потуши въстанието. Можеше само да го остави да догори, след което да се опита да си възстанови рухналата империя.

Примигна сигнал за внимание. Торесен за малко щеше да го пренебрегне. Просто поредният рапорт на изпадналата в истерия охрана. Не, трябваше да отговори. Включи компютъра.

Сърцето му се вледени. Компютърът беше идентифицирал водача на мигритата. Стен. Но той беше… Как?… И тогава баронът осъзна, че този свят наистина отива към края си.

Имаше само една възможност: Стен; Гвардията; проект „Браво“. Императорът знаеше и Императорът беше предизвикал въстанието на мигритата. Стен беше част от екип на „Богомолка“.

Торесен отчаяно затърси изход. Какво можеше да стане по-нататък? Как трябваше да реагира той? Това беше. Императорът просто търсеше повод да изпрати войскови десант. От Торесен се очакваше да помоли за помощ. Щяха да го арестуват, проект „Браво“ щеше да бъде разкрит и…

И тогава Торесен се сети. Трябваше да отиде в лабораторията. Да прибере най-важните файлове. Да унищожи всичко останало и да избяга. Все щеше да може да постави Императора на мястото му, докато държеше в ръцете си тайната на АМ2.

Той стана и тръгна към вратата. Но спря. Още нещо. Имаше още нещо. Императорът сигурно беше заповядал лабораторията да се унищожи. Стен и екипът му сигурно в момента бяха на път за там. Забърза се към комовидеото.

На екрана се появи изплашената физиономия на шефа на сигурността.

— Сър!

— Трябват ми всички мъже, които можеш да събереш. Тук. Веднага! — изрева Торесен.

— Слушам, сър.

И изчезна. Торесен започна да мисли трескаво. Имаше ли още нещо? Още някоя предпазна мярка? Усмихна се криво, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади малка червена кутия. Напъха я в джоба си и хукна към вратата.

Глава 36

Фрик и Фрак кръжаха високо над палубата на лабораторията на проект „Браво“.

Не ги забелязваше никой. На Вулкан в края на краищата нямаше нито птици, нито гризачи. Човешкото око не вижда това, което не разбира.

Постовият офицер на охраната огледа ноктите си. Беше ги изгризал набързо през последната смяна. И систематично изтезаваше всеки патрул на двадесет метра околовръст. Не му оставаше нищо друго, освен да се поти и да си пресмята проблемите.

А те бяха много. Да пази една лаборатория, за чието предназначение нямаше никаква представа, от достъп на външни лица. Плюс тъпите мигрита, които напоследък се бяха побъркали — най-добрият му приятел извън смяна беше намерен с половинметров нож в гърдите. А току-що го бяха предупредили, че самият барон Торесен е тръгнал насам.

А последното, което му липсваше, бяха пощурелите компютри. Погледна екрана. Блъсна го с тлъстия си юмрук, просто за проба. Нищо не се промени. Скапаната апаратура продължаваше да засича странни летящи обекти в самата лаборатория.

Постовият офицер започна да се чуди защо изобщо беше приел да работи за Компанията. Щеше да си му е много по-добре, ако си беше останал шеф на тайната полиция на родната си планета. Вдигна поглед към двамата техове, които се тътреха по коридора към него.

Дебелата техничка първи клас се набута в офиса му и вдигна горната си устна. „Ега ти скапаният кеф — помисли си той. — Дизел-лесбийка. Само хемороиди ми липсват.“

Усмихна се съчувствено на нещастната третокласна техничка зад Айда. „Бедното дете — помисли си. — Оная си й го връща. Бас държа, че не й е пуснала и че сега дебелата лесбийка я кара да мъкне чантите с инструментите.“

— Точно каквото очаквах — изръмжа Айда. — Компютърът се е скапал и не теб не ти е останало нищо друго освен да си бъркаш в носа. — Обърна се към Бет. — Мъже!

Охраняващият офицер реши, че тази смяна ще е много дълга. Опита се да се държи официално.

— Получаваме данни — започна да обяснява.

— Знам аз какво получавате — прекъсна го Айда. — И ние имаме терминали. — Тя го изгледа презрително и подхвърли на Бет: — Не ти ли казах, че ще се окаже нещо елементарно?

— Какво искаш да кажеш? — попита офицерът.

— Тази гривна. Като държиш малко повече сплав близо до някой терминал, и той се побърква. От това трябва да е.

— Но това е автоматичният екран. Винаги ги използваме. И нищо такова не се е случвало досега.

— Да бе. То и онези скапани мигрита никога досега не се бяха свързвали с компютрите. Да не искаш да ми кажеш, че всички твои ненормалници от патрула ги носят?

— Да.

— Тъпо, по-тъпо, най-тъпо. Извикай ги бързо тук.

— Какво?

— Всички от смяната, тъпако. Може би тая работа ще се окаже лесна и че единственият проблем е, че някой носи гривна, която обърква сигналите.

— Не мога да извикам тук всички постове — възрази офицерът.

Айда сви рамене.

— Хубаво. Тогава двете с това сладурче се връщаме и докладваме, че не можеш да оцениш ситуацията. Рано или късно все някой ще дойде да оправи този компютър.

Офицерът хвърли поглед към екрана. Странните летящи обекти все още бяха там. Погледна техничката трети клас, която му отвърна със съчувствена и много, много топла усмивка. Взе решение, обърна се към кома и го включи.

— Трета смяна — няма тревога — всички служители по сигурността да се явят незабавно в централата. Повтарям, всички служители да се явят незабавно в централата.

Бет издърпа две бестерови гранати от колана си и стана. Служителите от охраната на проект „Браво“ се бяха струпали в малкия офис. Айда се изправи до вратата.

— Това ли са всички?

Дежурният офицер кимна.

Бет натисна брояча на гранатите и скочи към вратата. Стовари се върху Айда.

Двете гранати се взривиха с яркочервена светкавица.

Патрулите на проект „Браво“ изпопадаха. Бет се претъркули през Айда и й подаде ръка да се изправи. Айда изхриптя, промърмори нещо на цигански и изсвири пронизително с пръсти.

Стен и останалите членове на екипа се появиха от дъното на коридора и забързаха към двете жени.

— Ние ще задържим задната врата. Вие изчакайте. — Айда се наведе в грависледа и надигна плота с въоръжението, извади два уилигъна със сгъваеми приклади, зареди ги и подхвърли единия на Бет, докато Стен и останалите нахълтаха на бегом в лабораторията.

Междувременно Айда беше извърнала командира на охраната по гръб.

— Какво правиш? — попита Бет.

— Лично отмъщение — отвърна Айда и заби безмилостно крак в слабините на изпадналия в безсъзнание мъж. — Подозирам, че си мислеше гадни неща за мен.

— Няма ли да е по-просто да гръмнем целия бардак? — предложи Алекс.

— Да, по дяволите — отвърна Стен. — Но ако го гръмнем — той посочи към тавана — ще направим всички онези техове на кайма. — Той се ухили. — Да пукна дано, ако знам защо изобщо ме е грижа за тях.

— Защото — поясни Доктора — инструкциите на тази мисия са да изтрием тази лаборатория с минимални човешки жертви. — Той се обърна към Алекс и мустачките му щръкнаха. — Зарежи го. Простите мозъци намират прости решения.

Алекс не обърна внимание на Доктора.

— Ще ти дам една джобна експлозийка, стига да ми кажеш откъде да почна.

Таванът на лабораторията се извисяваше над тях. Достатъчно високо, за да разполага подобното на хангар помещение със собствен климат. Фрик и Фрак кръжаха между лампите на тавана. Посред лабораторията имаше малък космически товарен кораб, люкът му за товарене на контейнери беше отворен. На пода около него беше подредена загадъчна апаратура. Вратите по стените отвеждаха към лабиринти от по-малки лаборатории.

— Постави зарядите на всяко устройство с информационни файлове — реши Стен. — На всеки компютър. И на всяко оборудване, което не ти се струва познато.

— Страхотно решение — изпъшка Йоргенсен, докато бърникаше из раницата си. — Означава, че тоя ще гръмне всичко, което не му прилича на овца.

Алекс размаха пръст.

— От плюшеното ни мече мога да приема такава обида. Обаче не и от човек, дето има още жълто на устата.

После се заловиха за работа.

Торесен, въпреки че се възхищаваше от оръжията и бойните изкуства, никога не се беше сражавал. Въпреки това, когато навлезе в коридорите, отвеждащи към проект „Браво“, прояви достатъчно благоразумие да спре и да изпрати в дозор две отделения от петдесетчленния състав на подсилената рота патрули, която водеше със себе си. Все още можеше да разсъждава достатъчно аналитично, за да съобрази, че не той води играта, а може само да реагира на ходовете на противника. Можеше да се окаже, че е закъснял, прецени той, докато крачеше бавно в тила на формацията.

Бет избърса влажните си длани в пластмасовия приклад на уилигъна.

— Дишай дълбоко — каза й спокойно Айда. — Мисли си за тях само като за по десет наведнъж. — Изведнъж осъзна какво е изтърсила и се изкикоти. — От друга страна, нали не смяташ, че бялото знаме е по-добра идея? Давай!

Бет натисна спусъка на уилигъна и оръжието изхрачи сачми АМ2 към плътната маса настъпващи патрули.

Крясъци. Хаос. Айда измъкна граната и я запокити в коридора, след което се помъчи да се скрие под металната обшивка на пода, когато тежките оръжия на патрулите им отвърнаха със залп.

Бет захвърли празния пълнител и наби нов в магазина. Изненада се, че гледката на настъпващите патрули не я плаши.

— Айда!

— Давай — извика й едрата жена, без да отмества поглед от коридора. Тя натисна спусъка.

— Айда, ако бях с отрепите — довърши мисълта си Бет, — щях да ти кажа, че е време да си разкарваме задниците.

— Но не си. Ти си с един велик екип на секция „Богомолка“. Така че това, което ще направим с теб, е… да си разкараме задниците.

Алекс тихичко си тананикаше древна шотландска балада, докато развиваше резервната детонираща жица към центъра на лабораторията.

Стегна жицата с клещи и я привърза към детониращата кутия. Прекара цялата възпламенителна верига през ума си и хвърли поглед към Стен. Стен му даде знак с вдигнат палец и Алекс затвори ключа на детонатора.

— Знаеш ли, май е най-добре да се чупиме. След малко тук ще стане доста шумно.

В този момент Айда и Бет нахлуха в залата. Айда се обърна срещу вратата и почна да стреля към коридора.

— Патрулът! — извика Бет. През вратите се изсипа дъжд от куршуми и всички залегнаха.

Айда изпразни магазина на пушката си и заотстъпва заднишком към кораба.

Екипът оформи плътен полукръг пред товарния кораб. Стен се скри зад някаква машина, наподобяваща преса, когато първите войници на патрула нахлуха в лабораторията.

— Можеш ли да спреш зарядите? — извика Стен.

Алекс преряза с откос нахлулите в лабораторията патрули, след което отвърна спокойно, без да извръща глава.

— Този път май надминах себе си, момко. На всеки му сложих противоизключвач.

— Шейсет минути?

— Имаме ги. — Алекс погледна часовника си. — Даже вече са петдесет и една.

Тактическите кораби, носещи се пред щурмовия транспорт на Гвардията, се шмугнаха през рояка спътници около Вулкан, без да знаят, че след клането на Бет на работниците в Яслите повечето от тях са останали неуправляеми.

Разузнавателните кораби се насочиха право към Вулкан. През последните няколко месеца Торесен се беше снабдил с известно количество почти забранени противоракетни устройства и ги беше инсталирал по порите на външната обвивка на Вулкан. Но комбинацията между внезапната атака на Гвардията и това, че екипажите им бяха полуобучени, означаваше, че много малко от тях можаха да се задействат преди ракетите на разузнавачите да пометат установките им.

Очевидно обичайният щурм с пръскане на шрапнели тук беше неприложим. За целта старателно бяха модифицирани стандартни товарни кораби с винтообразни носове за товарене и разтоварване. Детекторите за близост записукаха, спирачните дюзи разтресоха корабите, снижавайки скоростта им до няколко километра в час, след което пилотите изхвърчаха от командните мостици и затръшнаха люковете мигове преди транспортьорите да се врежат във външната обвивка на изкуствения свят Вулкан.

Носовете на атакуващите кораби се отдръпнаха и облечените в скафандри гвардейци се изсипаха от тях. Съпротивата беше нищожна. Никой от патрулите вътре не разбра какво става и не можа да даде отпор.

Гвардията започна да настъпва на малки, самоподдържащи се щурмови отделения. Зад тях се придвижваха подкрепящите ги единици с полупреносими мазери, а около корабите военните инженери се задействаха, запечатвайки пробойните по външната обшивка.

Съпротивата, в сравнение с обичайния отпор, който срещаше Гвардията по други светове, беше малка. Социопатрулите може и да си въобразяваха, че са елитни главорези, но имаше чудовищна разлика между това да размахваш палка над главите на невъоръжени работници или да се сражаваш срещу грубо въоръжени бойци на съпротивата, и да се окажеш лице в лице с обучени, опитни в бой гвардейци.

„От наемници герои не се получават, само посерковци“ — каза си Торесен, докато гледаше как командирът на ротата социопатрули се мъчи да ги подкара напред. Половината се бяха снишили боязливо зад импровизираните барикади, които Торесен бе заповядал да издигнат малко пред вратата на лабораторията. Другите с огромна неохота се изправяха и се придвижваха напред.

Бойците на „Богомолка“ откриха огън. Най-бързият патрул успя да преодолее цели три метра преди да се просне върху телата на загиналите си другари.

Пресмятащата част от мозъка на Торесен потръпна. „Онези са петима — Торесен така и не беше забелязал Фрик и Фрак, увиснали високо на една от таванските греди — а ние дойдохме с близо седемдесет души. Те не са дали още нито една жертва, а ние изгубихме вече тридесет души!“

Комът на колана му забръмча. Торесен го вдигна, изслуша съобщението и пребледня. Беше го яд. Най-вече на самия себе си. Беше предположил, че Императорът няма да предприеме този ход преди да се сдобие със сериозен повод, но паникьосаният тех от центъра за свръзка току-що го беше уведомил, че гвардейците вече са проникнали. Включително със секторите на въстаниците, беше завзета почти една трета от Вулкан.

Торесен се запромъква към командира на патрула.

— Ще ни трябват повече хора — каза той. — Аз ще координирам действията от офиса на охраната.

Докато излизаше в коридора, стената над главата му се взриви.

Той се изправи и затича. После спря и измъкна малката червена контролна кутия от джоба си, докосна кодирания по отпечатъка на пръста му предпазител и отвори капака. Набра на екрана 0.15 и затвори веригата, след което се постара да си върне спокойствието и тръгна да се отдалечи от зоната на лабораторията на проект „Браво“. Един гравислед го чакаше.

— Окото — разпореди се той и следът излетя.

Зад него, под пода на главния пулт на лабораторията, броячът започна да отмята оставащите минути до задействането на собственото Адско устройство на Торесен — мегатонен ядрен заряд с ограничено действие, който щеше изцяло да заличи лабораторията и да осигури на Торесен единствения шанс да остане жив.

Айда пак стреля към барикадите и изръмжа:

— Алекс! Нали разбираш, че ако останем така приковани и твоите заряди гръмнат, няма да мога да ти дам нищо за пиене?

Алекс не й обръщаше внимание. Очите му бяха приковани в един от индикаторите на портативния му детектор.

— Стен. Имаме си по-лош проблем от зарядите, дето ги сложих. Има признаци, че е задействано някакво ядрено устройство.

Стен примигна.

— Но къде? Кой го е поставил?

— Не знам. Но ще е най-добре да го намерим. — Той настрои детектора. — А, ето я твоята бомба! Ей я там! — И посочи през петдесетметровото открито пространство към централния пулт.

— Проста работа — продължи Алекс. — Първо трябва да идем дотам, без да ни утрепят. После ще трябва да заключа, без да знам кога ще гръмне.

Стен даде заповед и групата откри огън, засипвайки барикадите с порой от куршуми.

Алекс грабна раницата си и хукна на зигзаг. Тежките куршуми затрещяха около него.

— Натам!

Йоргенсен се превъртя на лакът от укритието си и изсипа откос към войника, стрелящ по Алекс. Откри се само за миг, но командирът на патрула стреля. Противопехотният куршум се взриви, изхвърляйки нажежени иглички. Рамото и ръката на Йоргенсен за миг се превърнаха в игленици, а после игличките избухнаха. За миг бойците на „Богомолка“ прекратиха огъня, но дисциплината се наложи и те продължиха да стрелят. Стен следеше с едно око как Алекс бързо разкъса широките един метър метални пластини, покриващи пода, и се пъхна под тях.

Фрик и Фрак се спуснаха от купола. Фрак зареди една от бомбичките на крилата си.

Заедно с Фрик полетя право надолу. Двете прилепчета не направиха никакъв опит да се спасят. Загинаха моментално, когато мъничките им телца се блъснаха в командира на патрула. Бомбите гръмнаха. Офицерът се превърна в огнено кълбо и шрапнелите се пръснаха сред отделението, присвито до него.

Стен мерна Доктора, който изпълзя от укритието си и взе уилигъна на Йоргенсен. Малката панда тромаво насочи уилигъна към барикадите, след което се олюля от смазващата — за него — тежест. Едната му лапа натисна спусъка докрай и го задържа така, докато пълнителят не се изпразни. Не беше възможно Доктора наистина да…

Стен отново извърна очи към барикадите и гръмна ръката на един открил се за миг патрул. Мъжът се олюля. Бет го довърши.

Междувременно Алекс беше коленичил до ядреното устройство под подовите плочи.

Бомбата бе идиотски просто устройство — метална топка, покрита отгоре с нещо, което приличаше на теракота. В повърхността на топката бяха набити малки взривяващи заряди, прикачени към радиоприемник и нещо, за което Алекс реши, че трябва да е часовников механизъм.

Започна да дърпа жиците една по една, но изведнъж прехапа устни. Имаше и допълнителни жици, чието предназначение не разбираше. „Капан за льохмани“ — реши той.

И започна нежно да издърпва всеки от взривяващите заряди. Чудеше се колко ли ще успее да издърпа преди бомбата да гръмне? Изтри потта от челото си.

Водачът подкара грависледа на пълна мощност и двамата с Торесен се присвиха зад противоветрения щит. Следът профуча по коридора и мигритата от съпротивата залегнаха. Онези, които бяха въоръжени, почнаха да стрелят.

Твърде късно — грависледът вече се носеше към завоя и след секунда се скри от погледите им.

Торесен вдигна очи. Пред него вече се виждаше входът към Окото. Той въздъхна облекчено — порталът все още се държеше от добре въоръжена част на социопатрула.

— Готова е! Счупих й зъбките!

С крайчеца на окото си Стен видя тантурестата фигура на Алекс — как се измъква от кухината под пода и се засилва през откритото пространство. Залегна и се изтъркаля през последните няколко метра към укритието.

— Кротна се това зверче.

— С което ни остана само един проблем.

— Да бе — кимна Алекс. — Да измислим как да си измъкнем задниците от яйцата, на които сами се насадихме.

Петнадесетина войници от патрула с досадна упоритост се мъчеха да удържат барикадата.

— Не мисля — каза Айда, — че ще се заинтересуват много от предложението ни за примирие.

— Правилно — обади се Доктора. — Прогноза: след като ги посякохме толкова лошо, ще решат, че блъфираме. — Изстреля още няколко куршума с уилигъна от позицията, която Стен му беше определил. — Килгур. Сигурно разбираш, че вината е изцяло твоя. Вече никога няма да мога да практикувам.

— Не го предвидих — отвърна Алекс и въздъхна. — Скоро тук ще има прекалено много кръв и кокали.

Бет невярващо поклати глава.

— Айда — изведнъж каза Стен. — Хайде. Алекс, ще опитаме суперблъф. Фланкирай ги, ако се хванат.

Айда скочи и двамата хукнаха към товарния кораб. Алекс, Бет и Доктора откриха прикриващ огън.

Стен насочи пламъка към прозореца на контролната кабина на кораба и напъха ръчния ком в комбинезона си.

— Мислиш ли, че ще ни повярват?

Айда вдигна безпомощно ръце.

— Ние ромите не вярваме в песни за смъртта. Така че можем просто да излезем и да опитаме.

Стен погледна часовника си. До избухването на зарядите на Алекс оставаха само десет минути. Двамата с Айда затичаха към изходния люк и откриха огън по патрулите. Алекс, останал за момент незабелязан, се измъкна от импровизираното укрепление на „Богомолка“ и се понесе към фланга на патрулите.

Патрулът изчакваше. Рано или късно някой от тях щеше да се покаже. Рано или късно… той трепна, забелязал нещо като експлозия, просветнала в командния отсек на товарния кораб в другия край на лабораторията. „Рикошет“ — помисли си. Но след това външните говорители на кораба изскочиха от амбразурите си и запращяха. Някаква сирена зави и метален глас заговори:

— Двеминутно предупреждение за изстрелване. Всички патрулни единици да напуснат стартовата зона. Повтарям, всички единици да напуснат стартовата зона…

Чак сега патрулът осъзна, че стартовите реактивни дюзи на кораба са насочени почти срещу него. Не знаеше какво да прави.

— Сигурно е улучен компютърът — промърмори човекът до него.

— Какво ще стане, ако запали? — попита плахо патрулът.

— Ще ни опече.

Стен се окашля и натисна бутона на кома на предаване. Айда го беше свързала пряко с радиосистемата на кораба. Стараеше се да звучи колкото се може по-убедително като компютър.

— Тридесетсекундно предупреждение. Тридесетсекундно предупреждение. Пренатоварване. Тридесет секунди от непредвидимо за компютъра пренатоварване. Всички единици корекция на трансмисията. Време до старта петнадесет секунди…

Изпадналите в паника патрули не забелязаха как Алекс изскочи от укритието. А дори и да бяха забелязали, нямаше да имат време да спрат атаката на мъжа от света на свръхгравитация.

Алекс се хвърли напред. Първият патрул, когото удари, умря със счупен череп. Алекс изрита другите двама в коремите.

След миг вече се бе изправил и размахваше тялото на единия от тях като тояга.

Стен и Айда изскочиха от укритието и почнаха да стрелят. Стен зяпна, като видя как Алекс откъсна главата на следващия патрул.

Крясъци. После — тишина. Двама от патрулите не издържаха и побягнаха към изхода. Алекс скочи на върха на барикадата, вдигна една триметрова стоманена скамейка и я запокити като копие.

Тя се стовари върху двамата мъже и скърши гръбнаците им. Доктора и Бет затичаха през залата.

— Бих предложил — успя да й подвикне пандата — да си спестим обичайните имбецилни човешки поздравления. Остават ни само четири минути.

Четиримата бойци на „Богомолка“, заедно с Бет, спринтираха по коридора. Стен заблъска панелите за тревога. Надяваше се, че това ще е достатъчно.

Зарядите се взривиха точно както им беше казал Алекс. Стен, Бет и Алекс гледаха лабораторията през един от люковете. Айда държеше Доктора. Светлината примигна, примигна, отново примигна. Усетиха глух тътен през плочите под краката си. А после проект „Браво“ закипя. Насочените заряди загърмяха, откъсвайки пода и снабдителните секции от лабораторията, сякаш кормеха риба.

Стен изведнъж си помисли: „Така трябва да е изглеждал и Редът“.

Тътенът се усили и алармите запищяха. Отломки захвърчаха от дъното на лабораторията в открития космос. Но горната секция, обиталището на техниците, остана незасегната.

Айда и Доктора погледнаха Алекс.

— Малко съм разочарован — заяви той. — Не пресметнах тоя симпатичен втори взрив. Няма да е честно да си го приписвам.

И в този момент Бет забеляза, че Стен го няма.

Глава 37

Свърши се. Всички следи, отвеждащи към проект „Браво“, бяха заличени. За пръв път от часове Торесен се почувства в безопасност.

Сипа си пиене, за да се поздрави. Странно, мечтата му лежеше в руини, но въпреки това той се чувстваше горд. В края на краищата беше надвил Императора. Единственото, което му оставаше да направи, бе да изчака офицерите на Гвардията да прекрачат прага му, да им благодари, че са го спасили от мигритата, и да се предаде в ръцете им.

Какво можеше да направи Императорът? Да го изправи на съд? За какво? Доказателства нямаше. Освен това Императорът едва ли би пожелал с охота да признае публично, че може да има алтернатива за неговия монопол над АМ2.

Най-вероятно Торесен щеше да трябва да се примири с някоя по-низша позиция в управлението на Компанията. Той сви рамене. Това щеше да му отнеме няколко години, но той пак щеше да се върне на върха. И тогава щяха да видят те. Всички щяха да видят.

Внезапно осъзна, че съвсем се е побъркал. Разсмя се. Колко странно — да осъзнаеш собствената си лудост. Като че ли си някоя друга личност, отвън, и наблюдаваш самия себе си. Взимаш си бележки за мисли и действия. И ги наблюдаваш така, както някой тех наблюдава поведението на микроб. Нещо пропълзя в дъното на мозъка му. Дали Стен наистина беше мъртъв? Тази експлозия?… Не беше точно това, което очакваше. Беше някак си по-различно. Торесен се усети, че всъщност му се иска Стен да е жив. Пръстите му се сгърчиха, като си представи как ги впива в мекото гърло на мигрито. „Стен — помисли си той. — Стен. Ела при мен.“

Зад гърба му се чу звук. Торесен се усмихна и се обърна.

Стен бавно крачеше към него. С нож, проблясващ в ръката му.

— Благодаря ти — каза Торесен. — За точността.

Стен се поколеба. Изглеждаше озадачен.

— Ти ме познаваш?

— Да. Лично. Аз убих семейството ти.

Ръката с ножа изсвистя към гърлото на барона. Торесен изпъшка, когато върхът на ножа перна рамото му и остави кървава диря. Изрита и по кожата му пропълзя тръпка на удоволствие, като чу сухия пукот на счупената ръка на Стен. Ножът падна в тревата.

Стен пренебрегна болката, извърна се да избегне удара и замахна със здравата си ръка. Торесен отстъпи. Стен се присви, очаквайки атака. И осъзна, че баронът не го напада. Зад него, само на няколко метра, беше оръжейната му колекция. Торесен отстъпваше, за да се докопа до оръжие.

Стен скочи към стената и сграбчи старинен мускет с рязан приклад. Торесен грабна един уилигън — и откри огън. Стен залегна и извъртя пушката нагоре. Стреля. Куршумът разби осветителното тяло на купола. Мрак. Стен се претърколи. Куршумите АМ2 засвистяха около него.

Пропълзя зад някакво дърво. Буци пръст и парчета дърво се пръснаха около него. Тишина. Стен се вслуша. Чу лекото шумолене на крачещия в мрака Торесен. Стори му се, че се приближава. Стегна се, готов за скок.

Щракване. Дълго скрибуцане. И Торесен отвори клетките.

И тигрите изскочиха — два огромни бенгалски мутанта. Заръмжаха и замятаха опашки. Торесен натисна един команден бутон. Леко щипене по металните гривни на шиите им и те му обърнаха гръб и тръгнаха да търсят друга жертва.

Стен се сниши в храстите. Къде беше Торесен? Защо не идваше? Чу шумолене. Меко тупане на животински лапи. В следващия миг тигърът скочи. Огромен скок, право срещу него.

Той падна по гръб, сви крака и изрита право нагоре, с всички сили. Стъпалата му улучиха и тигърът политна над него. Приземи се и се загърчи. Опита се да се изправи, но рухна. Мъртъв, с прекършен гръклян.

Стен се изправи, преодолявайки болката в безполезната си китка. Болката пропълзя до стомаха му. Ето там! Звук. Торесен, беше сигурен в това.

Светлините на купола грейнаха. Стен за миг замръзна, заслепен от блясъка им. После уилигънът отново затрещя и той се хвърли зад друго дърво. Колко изстрела? Не беше чул Торесен да презарежда. Амунициите му трябваше да са на изчерпване. Стен диво се озърна, търсейки някакво оръжие.

И видя втория тигър. Присвит за скок. Звярът изрева, за да го накара да замръзне на място.

Стен се разсмя с лудешки, почти истеричен смях и извика:

— Вторият е мой, Торесен.

Баронът стреля с уилигъна. И улучи тигъра тъкмо когато той скачаше. Звярът рухна мъртъв на тревата. Торесен продължи да стреля. После се чу сухо изщракване — пушката беше празна. Стен изскочи от храстите.

Торесен отчаяно затърси нов пълнител. Нямаше. Бързо отстъпи назад и грабна първото оръжие, което му попадна подръка. Сабя. Острието й блесна, когато я измъкна от стената и замахна.

Върхът на оръжието порна Стен през ребрата и той изпъшка от болка. Посегна назад да сграбчи някакво оръжие. Каквото и да е.

Торесен нападна и рапирата извистя нагоре. Силен трясък на срещналите се остриета. Стен изви китката си и сабята се плъзна настрани. Той скочи напред, усети как върхът на рапирата пробожда мекото тяло на Торесен, а след това оръжието почти отхвърча от ръката му — Торесен политна назад.

Торесен пристъпи крачка напред. Усмихваше се.

„Никакъв шанс“ — прецени Стен. Сабята на Торесен беше тежка и добре укрепена при дръжката, докато той се сражаваше с някакво тънко парче подострена на върха стомана. Огъваща се стомана. Изведнъж осъзна, че това може да се използва като предимство. Гъвкавостта. Колкото и силно да удряше Торесен, той можеше да отмята оръжието му.

Торесен отново нападна. Оръжията се срещнаха. Рапирата се изви като змия, уви се около сабята и Стен използва нейната инерция, за да я отхвърли встрани. И се понесе напред, усети как върхът на рапирата се забива в плът, чу стона на Торесен.

Отстъпи назад тъкмо когато сабята политаше към него. Пауза. Торесен стоеше на място, дишаше тежко и от няколкото рани по тялото му струеше кръв. Но още се държеше.

После нападна отново, удряйки с все сила. Стен се опита да парира, но тънкото оръжие в ръцете му се отметна и той усети как сабята се вряза дълбоко в ръката му.

Торесен разбра, че Стен вече е в ръцете му, пристъпи напред и замахна да отсече главата му.

И изкрещя от болка, когато върхът на рапирата го прониза над лакътя. Сабята падна. Стен хвърли рапирата и замахна, изпънал пръсти. Усети как ребрата на Торесен изпукаха като сухо дърво.

Удари пак, право нагоре, с всичка сила. Под ребрата. Костта поддаде. Поддаде, поддаде. Мека влага.

Торесен изкрещя от болка.

И Стен изтръгна сърцето му.

В един ужасен, замръзнал в пространството миг, Торесен се втренчи в него. И рухна.

Стен погледна тъпо кървящото в юмрука му сърце. После го запокити в храстите, където лежаха тигрите.

Внезапно чу някакви викове и се обърна. Присви очи. Някой тичаше към него. Опита се да замахне…

Беше Бет. Прегърна го, докато падаше.

Глава 38

Лицето на Императора беше студено. Махони стоеше пред него, замръзнал в стойка „мирно“.

— Всички следи от АМ2 са унищожени?

— Тъй вярно, сър!

— И Вулкан е с ново правителство?

— Тъй вярно, сър!

— А Торесен?

— Мъртъв, сър.

— Не заповядах ли да бъде заловен жив?

— Тъй вярно, сър!

— Тогава защо заповедта ми не е изпълнена?

— Няма извинения, сър.

— Нямало извинения? И това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? Че няма извинения?

— Никакви, сър.

Махони надвисна над Стен, който полагаше неимоверни усилия да заеме стойка „мирно“ — нещо много трудно, когато си овързан с бинтове от главата до петите и си в болница, при това на системи.

— Току-що бях при Императора.

Стен зачака.

— Той сподели с мен някои доста гръмки коментари. Особено, боец, за дреболията с прякото неподчинение на заповеди. Имперски заповеди.

Стен си внуши, че е успял да застане „мирно“, пое си дълбоко дъх и се подготви за най-лошото. Екзекуция, най-вероятно.

— Имате ли да кажете нещо в своя защита, лейтенант?

Стен имаше. Но размисли добре. Защо да си хаби дъха? Той вече беше осъден…

— Чакам отговора ви, лейтенант.

— Моля за извинение, сър — изхъхри Стен. — Но вие току-що ме нарекохте лейтенант.

Махони се засмя и седна на ръба на болничното легло.

— Пряко нареждане на Императора, момко. — Бръкна в куртката си и извади сребърни нашивки и ножа на Стен. Постави ги на леглото.

Стен беше сигурен, че или сънува, или Махони се е побъркал, или и двете едновременно.

— Но аз мислех, че…

— Шефът беше по-щастлив от телешка мръвка, напъхана в печено зеле — каза Махони. — Колкото до онези заповеди, той премисли. Но не му остана време да стигне до теб.

— Искал е Торесен да бъде убит?

— И то по най-лошия начин. Това ми спести куп обяснения.

— Да, но това повишение… Аз не ставам за офицер.

— Виж, тук съм напълно съгласен. Но Императорът смята друго. А един добър воин винаги се подчинява на командира си. Така ли е, лейтенант?

— Във всеки случай почти винаги — каза Стен и се ухили.

Махони стана.

— А какво ще стане с Бет? — попита Стен.

— Освен ако ти нямаш някакви възражения — каза Махони, — тя ще се включи в екипа на „Богомолка“.

Стен нямаше абсолютно никакви възражения.

Вечният император с благоговение изтри прахта от бутилката, отвори я и наля здравословни дози в двете чаши. Махони вдигна едната и огледа съдържанието й с подозрение.

— Пак ли скоч, шефе?

— Да. Само че този път е истински.

— Откъде?

— Не казвам.

Махони отпи. И се задави.

Вечният император гаврътна чашата си и примлясна, наслаждавайки се на вкуса.

— Точно както трябва да е.

И си наля отново.

— Ти нали се погрижи за всичко? По случая Стен?

— Точно както ми нареди, шефе.

Императорът се замисли за миг.

— Уведомявай ме как се справя. Струва ми се, че Стен е момче, от което може да излезе нещо. Заслужава си да го наблюдаваме.

— Безспорно, шефе. Безспорно.

Махони се насили да допие чашата си. След което я протегна за още. В неговата работа човек трябваше да е сигурен, че шефът му е доволен.

А Вечният император мразеше да пие сам.