Стен

Глава 1

В Реда смъртта настъпваше тихо.

Скафандърът вонеше. Техът, напъхан в него, надникна през одраскания порт към тръбата, която обгръщаше увеселителния купол, и избълва низ от проклятия, които спокойно можеха да съдерат кожата на най-здравата търговска космическа фрегата.

Това, което му се искаше най-много от всичко на света, бе голяма, добре изстудена бутилка наркобира, с която да убие блъскащия като барабан в мозъка му снощен махмурлук. А онова, за което със сигурност знаеше, че не иска, бе да виси извън Вулкан, зяпнал към едносантиметровата сплав на тръбата, която упорито отказваше да се слепи.

Прилепи вакууматорите към кожуха, нагласи по усет стегата на пръстена и подхвана нова серия ругатни, адресирани този път към собствения му шеф и всичките миризливи мигрита, които в този момент се забавляваха само на метър, и всъщност на цял свят разстояние от него.

Свърши. Освободи вакууматорите и плесна бутона, активиращ миниатюрния двигател на скафандъра. Не само че шефът му беше скапаняк, при това бивш джойбой, ами сега щяха да го лепнат за първите шест обиколки. Техникът накара безтегловния си мозък да млъкне и се понесе вцепенен, тласнат от малката ракетна дюза на двигателя, към изходния люк.

Разбира се, не пристегна пръстена както трябва. Ако през тръбата не преминаваше флуорин под високо налягане, този пропуск щеше да е без никакво значение.

Пренатовареният фитинг се пропука и суровият флуорин бавно започна да си пробива път през него, изтичайки в първите няколко секунди безвредно в открития космос. Но след като пробойната започна да се разширява, потокът завря срещу външната обвивка на Реда, проникна през изолацията и после към вътрешната обвивка.

Отначало дупката беше с размери на карфица. Първоначалното спадане на налягането в купола не бе достатъчно дори за да стресне някого пред мониторите високо горе в контролната капсула на Реда.

Реда по нищо не се отличаваше от който и да е квартал с червени фенери из милионите първопроходни планети — джойбои и джойгърли на Компанията щъкаха сред тълпи мигрита и търсеха трескаво поредния неквалифициран мигрант, в чиято карта все още е останал някой и друг непохарчен кредит.

Игралните компютри в дълги редици подсвиркваха предизвикателно към минаващите покрай тях бачкатори и издаваха тънък машинен кикот, щом поредната марка се засмучеше в слотовете им след поредното залагане.

Реда бе осигуреният от Компанията център за забавления, изпълнен в духа на „най-съкровените желания“ на мигритата. „Щастливото мигри е забавляващо се мигри“, бе заявил преди време един от психолозите на Компанията. Не бе добавил — а и нямаше нужда, — че забавляващите се мигрита са същевременно тези, които си харчат кредитите, при това по принцип на червено. Всяка загуба означаваше нови часове труд, добавени към заробващия ги трудов контракт.

Поради което, въпреки музиката и смеховете, в Реда цареше мрачна и сива потиснатост.

Двойка социопатрули с бичи вратове се шляеше пред входа на Реда. По-старият кимна към тримата нахакани мигрита, които тръгваха от един пулт за залагания към следващия, и каза на партньора си:

— Ако ще ми се шашкаш всеки път, щом някой те погледне, много скоро на някой от тези мигрита ще му се доще да разбере к’во ще правиш, ако вземат, че наистина ти таковат таковата.

Новакът стажант нервно пипна зашеметяващата си палка.

— Пък аз бих искал да им покажа.

По-старият въздъхна и се втренчи в дъното на коридора.

— Ох-ох. Ето ти беля.

Партньорът му само дето не изскочи от униформата си.

— Къде? Къде?

По-старият му посочи. От транспортната лента слезе и се запъти към Реда Амос Стен. Младокът понечи да се разсмее при вида на ниското мигри на средна възраст, но веднага забеляза възлите на мускулите, спускащи се от врата на Амос. Както и яките му китки, и тежките като чукове юмруци.

А после старшият въздъхна облекчено, и се облегна на стената.

— Всичко е наред, момче. Повел си е домочадието.

Жена с уморено лице и две деца слязоха от лентата и се забързаха след Амос.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — промърмори младокът. — Тоя дребосък изобщо не ми изглежда толкова страшен.

— Не познаваш Амос. Ако го познаваше, щеше да се нашораш — особено ако Амос е излязъл да се поразтъпче за малка патаклама, само колкото да си оправи настроението.

Четирите мигрита опряха длани в малките бели правоъгълници върху пропускателния плот и централният компютър на Вулкан регистрира влизането в Реда на МИГРИ СТЕН, АМОС; МИГРИ СТЕН, ФРИЙД; МИГРИ-МАЛОЛЕТЕН СТЕН, АХД; МИГРИ-МАЛОЛЕТЕН СТЕН, ДЖОС.

Когато семейство Стен мина покрай двамата патрулни, по-старият се усмихна и кимна свойски на Амос. Партньорът му само ги изгледа свирепо. Амос не им обърна внимание и подкара семейството си към входа на „живино“-то.

— Мигри побойник, хм. На това не можеш му каза поведение, одобрявано от Компанията.

— Синко, ако чупехме главата на всяко мигри, което се е стъркаляло с някого из Реда, щеше да има недостиг на работна ръка.

— Може би трябва да му дадем някой…

— Мислиш ли, че ти си човекът, който може да го направи?

Младокът кимна.

— Що не? Ще го спипам като излиза от някой наркобардак, и ще го ступам.

Старият се усмихна и пипна дългия белег на дясната си ръка.

— Имало е такива опити. И то от по-добри от тебе. Какво пък, може и да бъркам. Може пък ти да успееш да направиш нещо. Но все пак гледай да запомниш от мен. Амос не е просто едно келяво старо мигри.

— Че какво му е толкова различното?

На стария патрул изведнъж му писна от новобранеца и от целия този разговор.

— Там, откъдето идва той, ядат момченца като тебе за закуска.

Младокът настръхна и го погледна сърдито. Но се сети, че дори и без корема, старшият му все пак го превъзхожда с двайсет кила и петнайсет години служба. И насочи гневния си поглед към някаква възрастна дама, която сновеше щастлива из Реда. Тя го погледна, ухили се и се изплю точно между краката на стажанта, на палубата.

— Мигрита. Скапаняци!

Амос пъхна картата си в слота на пропуска на живиното и компютърът автоматично добави един час към трудовия му договор. Четиримата влязоха във фоайето и Амос се огледа.

— Не виждам момчето.

— Карл каза, че в училище са го задържали още една смяна — напомни жена му.

Амос сви рамене.

— Няма да изтърве много. Един от конвейера го гледал предната смяна. Вика, че първото шоу било скапано, за някакъв екзек, който хлътва по джойгърла и я взима да живее с него в Окото.

От театралната зала прогърмя музика.

— Татко, хайде да влизаме.

Амос последва семейството си в залата.

Пръстите на Стен припряно зашариха по клавишите на компютъра, после натиснаха табулатора „ВХОД НА ЗАДАЧАТА“. Екранът светна, след което потъна в мътносиво. Стен трепна. Все не успяваше да свърши навреме, за да се срещне със семейството. Допотопната компютърна система на училището просто не беше съобразена с картотекирания в неговата смяна брой ученици.

Огледа стаята. Никой не го следеше. Натисна клавиша ОСНОВНА ФУНКЦИЯ, след което набра комбинация от клавиши. Беше изнамерил начин да проникне в банката на централния компютър. В нарушение на училищните правила, разбира се. Но Стен, като всеки друг седемнадесетгодишен, предпочиташе да оставя утрешните неприятности за утре.

След като се прикачи, пъхна картата си за задачи в слота. И изръмжа недоволно, когато на екрана изплува тестът му. Беше упражнение по киберструговане — да се направят лазерни пръчки.

Щеше да му отнеме цяла вечност, докато направи спойките, и той веднага си представи скапаната техника, остаряла дори за училищните стандарти: как изчегъртва стружка на три микрона извън мястото на свръзката.

А после се ухили. Вече беше „В нарушение…“

Нарисува две пръчки стоманена сплав на екрана със светлинната си писалка, след което промени входящата функция на „РАБОТНА ПРОГРАМА“. После включи режима на писалката на СПОЯВАНЕ. Няколко бързи движения и някъде в недрата на Вулкан две метални пръчки бяха споени.

Освен ако не беше само компютърно упражнение.

Зачака с болезнена тръпка потъмнелия екран. Най-сетне мониторът просветна и изписа ПРОЕКТЪТ ИЗПЪЛНЕН ЗАДОВОЛИТЕЛНО. Беше успял. Пръстите му бързо пробягаха по клавиатурата, прекъсвайки незаконното скачване и го прехвърлиха обратно на училищния компютър, който отегчено примигваше на ПРОГРАМА ИЗЧАКВАНЕ. Той въведе от паметта на терминала съобщението ПРОЕКТЪТ ИЗПЪЛНЕН ЗАДОВОЛИТЕЛНО, изключи и след няколко мига вече беше станал и тичаше към вратата.

— Честно, господа — говореше барон Торесен, — изобщо не ме интересува дали програми Р или Д са били в противоречие с някакво си въображаемо етично правило на Империята, стига това да работи за благополучието на нашата Компания.

Беше започнало като рутинно съвещание на директорския борд на Компанията, тези половин дузина същества, под чийто контрол се намираше животът на близо един милиард души. След което старият Лестър, ама съвсем безгрижно, изтърси въпроса си.

Торесен внезапно скочи и закрачи из заседателната зала. Едрото туловище на директора приковаваше вниманието на членовете на борда не по-слабо от боботещия му глас и авторитета му.

— Ако всичко това ви звучи непатриотично, съжалявам. Но аз съм бизнесмен, а не дипломат. И също като моя дядо, предшественика ми, единственото, в което вярвам, са интересите на Компанията.

Само един от мъжете не се трогна. Лестър. „Все едно да се довериш на дърт крадец“ — помисли си баронът. Той вече бе постигнал своето и сега можеше да си позволи да бъде етичен.

— Много впечатляващо — каза Лестър. — Но ние — бордът на директорите — не ви питаме на какво сте се посветили. Попитахме ви за разходите по проект „Браво“. Отказахте да ни запознаете с характера на експериментите, а продължавате да се връщате на въпроса за допълнителни субсидии. Просто попитах, защото ако в този проект се крият някои военни възможности, можем лесно да осигурим допълнителни средства от някоя от фондациите на Империята.

Баронът изгледа Лестър замислено, но не и притеснено. В края на краищата, нали Торесен беше човекът, който държеше колодата. Но беше достатъчно опитен, за да допусне да се разкрие, най-малко пред този изпечен стар интригант. И освен това Торесен имаше достатъчно ум, за да се въздържи от заплахи. Лестър носеше твърде много белези от рани, за да помни значението на думата „страх“.

— Благодаря за забележката ви. Както и за загрижеността ви по отношение на разходите. Този проект обаче е твърде значим за нашето бъдеще, че да си позволим изтичане.

— Да не би да долавям недоверие? — попита Лестър.

— Не към вас, господа. Това е абсурдно. Но ако конкуренцията бъде осведомена за целите на проект „Браво“, дори и близките ми връзки с Императора няма да им попречат да го откраднат и да ни съсипят.

— Дори да се получи изтичане — намеси се плахо още един член на борда, — все още би ни останала някаква възможност. Ние бихме могли да разстроим запасите им с АМ2.

— Като използваме, естествено, вашите близки, лични връзки с Императора — добави ловко Лестър.

На лицето на барона се изписа тънка усмивка.

— Дори и аз не бих заложил толкова много на приятелството. АМ2 е енергията, благодарение на която процъфтява единствено Империята. Императорът. Никой друг.

Мълчание. Дори от страна на Лестър. Призракът на Вечния император сложи точка на малкия спор. Баронът се огледа, след което преднамерено придаде на гласа си суха, отегчена интонация.

— Щом няма други забележки, ще си отбележа, че увеличаването на субсидиите е одобрено. Сега да минем към по-прости неща. Щастливи сме, че разходите по поддръжката на пристанищните услуги на Вулкан са паднали с цели петнадесет процента. Не само вътрешният транспорт, но и предмитническата обработка на контейнерите. Но все още не съм доволен. Би било много по-добре, ако…

След като живиното свърши и залата светна, клепачите на Амос се отвориха. Доколкото можа да схване, екзекът и джойгърлата, след като се бяха преместили на Окото, заминаха на някаква нова планета и там бяха нападнати от някакво нещо.

Прозя се. Не си падаше много по живиното, но малко спокойна дрямка винаги му идваше добре. Ахд го сръга.

— Ей това искам да стана, като порасна. Екзек.

Амос разтри очи и се събуди съвсем.

— И защо, момчето ми?

— Щото си имат приключения, пари, медали и… и… щото всичките ми приятели също искат да са екзеци.

— Я се откажи от тия мераци — сряза го Фрийд. — Нашият вид никога не се бърка с екзеците.

Момчето се намръщи. Амос го потупа по рамото.

— Не че не си добър, синко. По дяволите, всеки Стен струва колкото шест от ония скапа…

— Амос!

— Извинявай. Хора. — Амос се овладя. — По дяволите. Да наречеш екзеците скапаняци хич не е мръсно. Ами че те са си такива. Все едно. Ахд, запомни, екзеците не са никакви герои. Те са най-лошото нещо. Готови са да убият човек, за да си вземат квотата. И после да излъжат семейството му заради файдата от смъртта. Ако станеш екзек, това няма да направи мен или мама — нито пък теб — горди.

Сега дойде ред на малката му дъщеричка.

— Аз пък искам да стана джоймомиче — обяви тя.

Амос се ухили, като видя как Фрийд подскочи почти на метър и половина. Реши да остави на нея да се оправя този път.

Налягането най-сетне разцепи тръбата и напиращият през процепа газ нахлу свободно през дупката, която бе пробил във вътрешната обвивка на Реда.

Първият, който щеше да загине, беше едно старо мигри — беше се облегнал на извитата външна стена на купола, само на няколко сантиметра от внезапно отворилата се в обвивката дупка. Докато види как флуоринът обгаря плътта му по гръдния кош, превръщайки дробовете му в пулсираща жар, вече бе издъхнал.

В контролната капсула на Реда група отегчени техници наблюдаваха на мониторите как едно мигри с изчерпана кредитна карта се мъчеше да склони някаква джойгърла за забавление по намалена тарифа. Един от техниците предложи облог. Никой не прие. Джойгърлите не се пазаряха.

Налягането най-сетне спадна под опасния праг и алармените системи засвяткаха. Никой дори не примигна. На Вулкан авариите и алармите бяха почти досадно ежедневие при всяко дежурство.

Шеф-техът закрачи нехайно към конзолата на главния компютър. Щракна няколко клавиша, за да прекъсне втръсващото пиукане и мигането на сигналните лампи.

— Сега да видим каква е белята.

Отговорът бързо светна на екрана на монитора.

— Хм. Това май е малко по-сериозно. Погледни.

— Някаква химическа утечка в купола — каза помощникът му. — Ще пробвам да я стесня. — Техът набра още няколко клавиша, прониквайки по-навътре в информационните банки.

Най-сетне техът реагира с нещо повече от обичайното си отегчение.

— Онези мърлячи от Поддръжката и скапаните им утечки по тръбата. Смятат, че си нямаме друга работа, освен непрекъснато да чистим след тях. Такъв рапорт ще им пусна, че ще им настръхне всеки косъм по плешивите…

— А… шефе?

— Не ме прекъсвай, когато съм ядосан. Какво искаш?

— Не мислите ли, че това трябва да се поправи? И то веднага?

— Бе… трябва. Разбери къде е — половината от тези шибани сензори или са се скапали, или някой ги е залял с бира. Ако можех да разчитам всеки път на…

Гласът му заглъхна, щом тръгна по следите на утечката. Компютърът започна да стеснява полето на търсене, тръба по тръба.

— Гадост. Ще трябва да се напъхаме в скафандри, за да се доберем до това. Продължава към лабораторния купол… ох!

Диаграмата на монитора замръзна и над нея проблеснаха големи червени букви:

Помощникът се поколеба.

— Но защо трябва да… — Млъкна, усетил, че шеф-техът не му обръща внимание.

— Скапани екзеци. Длъжен си да им докладваш всеки път, когато трябва да… — Той набра регистъра, намери кода на Торесен, натисна входящия бутон и зачака.

Баронът се ръкува за довиждане поотделно с всеки от членовете на борда, докато се изнизваха от заседателната зала. Питаше ги за здравето на семействата им, споменаваше за обяд заедно и коментираше уместността на изказванията им. Докато не дойде ред на Лестър.

— Ценя високо участието ви, Лестър — повече, отколкото можете да си представите. Мъдростта ви несъмнено има водещо значение за насоката на…

— Много добре се измъкнахте от въпроса ми, Торесен. Аз лично едва ли щях да се справя по-добре.

— Не съм се опитвал да отбягвам нищо, драги приятелю. Аз само…

— Разбира се, че само. И си спестете потупванията на тия тъпаци. Двамата с вас разбираме положението съвсем ясно.

— Потупвания?

— Нищо, нищо… — Лестър мина покрай него, след което се обърна. — Разбира се, знаете, че не е лично, Торесен. Също като за вас, и за мен единственото, което ми е скъпо на сърцето, са интересите на нашата Компания.

Баронът кимна.

— Не бих очаквал нещо друго от вас.

Торесен изгледа излизащия в коридора прегърбен старец. И реши, че старите крадци оглупяват. Нима имаше нещо по-лично от властта?

Извърна се към източника на дискретния сигнал и посочи с пръст. Шест рафта, отрупани с привидно старинни книги, се плъзнаха встрани и отстъпиха място на компютърна конзола.

Преодоля, без да бърза, трите крачки и натисна бутона за ОТГОВОР. Ликът на шеф-теха изплува на екрана.

— Имаме проблем, сър. Тук в Увеселителен Двайсет и шест.

Баронът кимна.

— Докладвай.

Шеф-техникът натисна няколко клавиша, екранът се раздвои и от едната страна потекоха подробности за изтичането в Реда. Баронът схвана положението моментално. Компютърът изчисли, че смъртоносният газ ще изпълни увеселителния купол след петнадесет минути.

— Защо не го отстранихте, техник?

— Защото скапаният компютър продължава да ми плюе: „Проект «Браво», проект «Браво»“ — озъби се шеф-техът. — Трябваше ми само едно „давай“ от ваша страна, и щях да закърпя тази дивотия за нула време, без да изгори ни една кожа.

Баронът помисли за миг.

— Към тази утечка няма никакъв друг достъп, освен през лабораторията на проект „Браво“, така ли? Не можеш ли просто да пратиш някой тех от вакуумната поддръжка?

— Не става. Тръбата е така лошо раздрана, че ще трябва да я отсечем при източника. Ще трябва да влезем в лабораторията.

— Тогава не мога да ви помогна.

Шеф-техът замръзна.

— Но… това изтичане няма да се спре само в Увеселителен Двайсет и шест. Скапаният флуорин ще прояде всичко, с изключение на стъклена стена.

— Тогава изолирайте Двайсет и шест.

— Но тук имаме близо хиляда и четиристотин души…

— Чухте заповедта ми.

Шеф-техът се втренчи в Торесен. После кимна и изчезна от екрана.

Баронът въздъхна. Отбеляза си наум, че ще трябва да наложи на персонала извънреден наряд неквалифициран труд. После превъртя събитието в ума си, просто да се увери, че не е пропуснал нещо.

Налице беше проблем, засягащ сигурността на Проекта. Шеф-техът и, разбира се, помощниците. Можеше да прехвърли хората, или още по-просто… Изхвърли проблема от главата си. Вечерното му меню замига на екрана.

Шеф-техът засвирука нещо и почука с нокът по екрана. Зад него помощникът му нервно се обади:

— Не трябва ли да…

Шеф-техът го погледна и реши да не казва нищо. Извърна се от терминала и ловко отключи яркочервения контролен пулт ВХОД ИЗВЪНРЕДНИ ПРОЦЕДУРИ.

Стен събори някакъв изнервен тех и забърза по коридора към входа на Реда — ровеше по джобовете си за картата. Младият социопатрул препречи пътя му.

— Видях, момче.

— Какво сте видели?

— Видях какво направи с оня тех. Не знаеш ли как трябва да се държиш?

— Той просто се хлъзна. Някой сигурно е разлял нещо на пътеката. Пък и вие бяхте твърде далече, за да видите какво точно стана, сър. — Момчето беше олицетворение на самата невинност.

По-младият патрул посегна към палката, но партньорът му го хвана за китката.

— Спокойно. Това е момчето на Стен.

— Но той все пак трябва да… о, добре де. Хайде, мигро, влизай.

— Благодаря, сър.

Стен пристъпи към портала и поднесе картата си към пулта.

— Ако така я караш, момче, знаеш ли какво ще ти се случи?

Стен изчака.

— Ще избягаш. Ще отидеш при отрепите. И после ще те хванем. Нали знаеш какво правим, като спипаме отрепи? Изгаряме им мозъците.

Патрулът се ухили.

— И стават много готини. Някой път ни оставят момичетата за няколко смени…

Изведнъж хидравликът застена и херметичните стоманени врати пред входа се треснаха. Стен залитна и падна на палубата.

Погледна двамата патрулни. Понечи да им каже нещо… и очите му последваха погледите им към проблясващия на входа надпис:

Стен бавно се надигна и промълви с ужас:

— Родителите ми! Те са вътре!

А после заблъска с юмруци по яките стоманени врати.

Светкавиците взривиха шестте плочи на купола. Тихите плясъци се изгубиха сред ураганния рев на изтичащия в космическия вакуум въздух.

Почти като в забавен кадър, изригващият тайфун отвя паянтовите отсеци на Реда заедно с хората в тях и ги изхрачи през зевовете в безкрайната космическа пустош.

И внезапният вихър заглъхна.

Останките от постройки, мебелировка и жива материя се понесоха сред хладния блясък на далечното слънце. Заедно с изсъхналите късове плът на 1385 човешки същества.

Сред опразнения купол на доскорошния Ред шеф-техът понечи да тръгне към изхода на контролната капсула. Помощникът му стана от пулта си, пристъпи към него и стисна рамото му.

— Хайде, успокой се. Бяха само мигрита.

Шеф-техът си пое дълбоко дъх.

— Да. Прав си. Бяха само мигрита.

Глава 2

Представете си Вулкан.

Сметище, увиснало сред чернилка и студен блясък. В средата му — хаос от цилиндри, гъби, тръби и блокове, наблъскани един в друг като по приумица на някакво дете-идиотче.

Представете си изкуствения живот на Вулкан. Струващата мегамилиарди кредити сърцевина на Компанията. Последната дума на човешкия гений, напълно машинизиран свят, фабрика и супермагазин.

Корабите на Компанията се стичаха на потоци към Вулкан с натъпкани с руда трюмове. Тук се извършваше рафинирането, производството на детайли и в много случаи — окончателното сглобяване на крайния продукт, доставян от Компанията до половината галактика. За една империя, основана на принципите на бизнеса, чудовищният вертикален тръст бе нещо съвсем допустимо.

Преди шестстотин години дядото на Торесен бе окуражен от Вечния император да построи Вулкан. Окуражаването включваше един танкер от клас С, пълен с Антиматерия2, която бе отворила за човека пътя към галактиката.

Работата беше започнала с изграждането на заострения цилиндър с размери осемдесет на шестнадесет километра, който трябваше да приюти административните и поддържащи системи на новия свят.

Двигателни механизми придвижиха това ядро на разстояние от двадесет светлинни години, за да го разположат сред една мъртва, но богата на минерали звездна система.

Факториите с пълен производствен цикъл, многобройни огромни, кръжащи в пространството цилиндри, бяха предварително произведени и комплектовани в други звездни системи и след това — прикачени към ядрото на новия свят. Заедно с тях бяха пренесени десетки хиляди животоподдържащи системи, от отсеците за живот, през хидропонните сектори, чак до услугите за отдих.

На компютърните проекции безименният тогава изкуствен свят изглеждаше впечатляващо: извисяващ се в космическото пространство свръхефикасен колос, предназначен за най-ефикасната експлоатация на труд и материали. Това, което компютърът така и не успяваше да отчете, беше човекът.

През годините често се беше оказвало, че е по-просто да се затвори една фактория, след като е произвела продукта, за който е предназначена, отколкото да се преустройва. Според нуждата се прилепваха нови цехове, складове и поддържащи куполи. В един свят, в който гравитацията се поддържаше от генераторите Маклийн, понятията за „горе“ и „долу“ бяха въпрос на уговорка. Двеста години по-късно Вулкан вече наподобяваше метална скулптура, която спокойно можеше да се нарече „Боклук, търсещ своя заварчик“.

По едно време на върха на целия този невъобразим сбиротък монтираха Окото — щаба на Компанията, свързан с първоначалното цилиндрично ядро. По времето на Стен широката шестнадесет километра гъба беше само на двеста години след централизирането на Компанията.

Под Окото се разполагаше зоната за зареждане с товари, поначало запазена за корабите на самата Компания. Независимите търговски фрегати акостираха извън света и бяха принудени да се примирят с допълнителните разходи от прехвърлянето на товар и пътници от космическите лихтери на Компанията.

Под пристана се намираше Куполът за посетители. Съвсем обичаен открит космодрум, само дето всеки кредит, похарчен в Купола от търговец или от някой от екипажа му, влизаше директно в приходните сметки на Компанията.

Смътни слухове се носеха из галактиката за Вулкан, но никога не бе назначавана Имперска комисия по правата. Защото Компанията произвеждаше.

Чудовищният Левиатан доставяше всичко, от което Империята имаше нужда за векове напред. И вътрешните мерки за сигурност на Компанията пазеха сектора безмълвен.

Вечният император беше доволен. Толкова доволен, че удостои дядото на Торесен с благородническа титла. И Компанията процъфтя.

Всеки чудовищен гигант е склонен да се разгръща по строгите закони на инерцията, независимо дали става дума за Персийската империя, за древния „Дженеръл Мотърс“ или за раздуващия се „Конгломерат“ от по-новата история. До време. Дори и някой по времето на Стен да беше забелязал, че от сто години Компанията не е направила нито един пробив в производството и че личен състав не е окуражил нито едно нововъведение или изобретение, то това не бе сведено до вниманието на барона.

Но дори и някой да беше проявил достатъчно смелост или глупост, за да го направи, от това едва ли щеше да има смисъл. Самият барон Торесен се тревожеше, че изграденото от неговия дядо постепенно рухва. Обвиняваше за това баща си, колеблив бъзльо, позволил на бюрократите да яхнат инженерите. Но дори третият Торесен да бе човек с въображение, все пак сигурно щеше да се окаже невъзможно да постави под контрол многоглавото чудовище, създадено от дядо му.

Баронът беше отраснал с вродения кураж и възхитата към кървавата битка — физическа или социална, — присъщи на дядо му, но беше лишен от вродената честност на стареца. Когато баща му внезапно се изпари от света — и повече не го видяха, — нямаше никакъв спор, че младокът е единственият, който може да оглави управителния съвет на Компанията.

Сега той бе изпълнен с решимост да реализира онова, чието начало бе поставил дядо му. Но не като разтърси Компанията и я преобърне с главата надолу. Торесен искаше много повече. Бе обсебен от идеята да нанесе майсторски удар.

Проект „Браво“.

Оставаха само няколко години до узряването му.

Под барона се намираше бордът на директорите и по-дребните изпълнителни органи, Екзекутивите на Компанията, или така наречените „екзеци“. Живеещи и работещи изцяло в Окото, те бяха обвързани с Компанията не само с железни договори и високо заплащане, но и чрез най-сладката примамка — почти неограничена власт.

Под екзеците по ранг стояха техниците или „теховете“ — висококвалифицирани и добре платени специалисти. Техните договори бяха със срок между пет и десет години.

Когато му изтечеше договорът, един тех можеше да се върне у дома си като богат човек и да се заеме с личен бизнес — с Компанията, разбира се, разполагайки с изключителни права за дистрибуция на всеки нов продукт, който можеше да се появи — или да се пенсионира.

За един екзек или тех Вулкан твърде много се доближаваше до представата за индустриален рай.

За мигрантите, или мигритата, той беше пъкъл.

За отбелязване е, че спечелилият конкурса на Компанията „Най-доброто име на нашия свят“ интелигентен работник от неквалифицираните мигрита бе използвал паричната награда, за да откупи трудовия си договор и да духне колкото се може по-надалеч от Вулкан.

Фелахи, ратаи, бачкатори — винаги щяха да се намерят скитащи в търсене на каква да е работа мигранти, готови да вършат най-черния труд. Но също както фелахите от древния Египет биха се изумили от механичните умения на своите потомци, така и неграмотната евтина работна ръка от двадесети век би изпитала благоговение към хора като Амос Стен и подобните нему.

За Амос един свят никога не беше достатъчен. Готов да свърши каквото и да е, за да си напълни корема, да се натъпче здраво и да му останат пари за билет за заминаване, той можеше да ти оправи омнито, да накара допотопния ти жътвар отново да проработи и да раздуе мощността на новия ти бот така, че да скочи на шест етажа височина.

След което — отново да тръгне по пътя си.

Жена му Фрийд беше рожба на селско семейство от един затънтен свят, също така изпълнена със страст да види какво може да й донесе поредното кацане на нова планета. Все някога, предполагаха и двамата, щяха да си намерят някой свят, който да им допадне и в който да уседнат. Някъде, където нямаше да има прекалено много хора и на един мъж и една жена нямаше да им се налага да се потят заради чужди интереси. И докато го търсеха, всяко ново място се оказваше по-добро от предишното.

Докато не се озоваха на Вулкан.

Офертата на наелия ги агент им прозвуча идеално.

Двадесет и пет хиляди кредита годишно за него. Плюс безкрайни бонуси за талантлив мъж като него. Дори договор за десет хиляди за Фрийд. И възможност да работят с най-напредналите технологии в галактиката.

И агентът не ги беше излъгал.

Цехът, в който работеше Амос, беше нещо много по-сложно от всяка друга машина, която беше виждал. В недрата на машината постъпваха три потока с различни метали, които моментално се обработваха и свързваха електронно. Допустимото отклонение за композита — на Амос бяха нужни цели две години, докато проумее какво точно се произвежда — бе една милионна от милиметъра, плюс-минус една хилядна от милионната.

А длъжността на Амос беше майстор-машинист.

Но работата му беше една-единствена — да изчегъртва и прочиства налепите, които цехът изхвърляше в отворите за отпадък и които прочистващите тръби не успяваха да засмучат. Всичко останало беше автоматизирано и управлявано от компютър, намиращ се на половин свят разстояние от завода.

Заплатите също така не бяха лъжа. Но наелият ги агент не бе споменал, че един комплект работен комбинезон струва сто кредита, порция соева храна — десет, нито че наемът за трите им мизерни стаички е хиляда кредита годишно.

Докато Амос и Фрийд се мъчеха да измислят как да се измъкнат, срокът до изтичането на договора непрекъснато нарастваше. А се появиха и децата. Непредвидени, но добре дошли. Компанията окуражаваше създаването на деца. Те представляваха следващото поколение работна ръка, спестявайки й разходите по наемане и транспортиране.

Амос и Фрийд се противопоставяха, доколкото можеха, на възпитателния процес, наложен в Компанията спрямо децата. Но беше трудно да обясниш какво означава открито небе и да крачиш по непознати пътища на същества, родени и отрасли сред сиви заоблени куполи и безкрайни транспортни ленти.

След дълга и изтощителна битка с Амос Фрийд бе удължила договора си с още шест месеца срещу един живипан с размери колкото стена, изобразяващ заснежен пейзаж на повърхността на далечна гранична планета.

Почти осем месеца бяха минали, откакто снегът бе престанал да се сипе върху самотния грозд от куполи и вратата с топлото огнище зад нея бе престанала да се полюшва зад гърба на изнурения, завърнал се у дома работник.

Стенописът говореше много повече на Амос и Фрийд, отколкото на Стен. Но въпреки че Карл нямаше никаква представа какво означава да живееш в свят, в който не си обкръжен отвсякъде от стени, на ръка разстояние, той все пак бе научил, че единствената цел в живота му, каквото и да му струва това, е да се измъкне от Вулкан.

Глава 3

— Трябва да запомниш, момчето ми, зависи как гледаш на мечката.

— Тате, а какво е мечка?

— Знаеш. Онова, за което ходи на лов Имперската гвардия. Виждал си я на живино.

— А, да. Прилича на Съветника.

— Малко… Само дето е малко по-космата и не е толкова тъпа. Все едно, когато си вътре в ловната кола и гледаш мечка, не ти се струва толкова лоша. Но когато мечката се изправи срещу теб…

— Не разбирам.

— Тази мечка е като Вулкан. Ако си горе в Окото, сигурно ще ти се струва много добре. Но когато си мигри тук долу…

Амос Стен кимна замислено и си наля още половин литър наркобира.

— Всичко, което трябва да запомниш за борбата с мечката, Карл, е никога да не ти хрумва да отстъпваш. А най-важното, да гледаш преди всичко да не допуснеш мечката изобщо да те докопа.

Този урок Стен вече го беше научил. От Елмор. Елмор беше старо мигри, което държеше самостоятелен апартамент в края на коридора. Но повечето си време след смяната Елмор прекарваше в игралния отсек за децата и им разказваше истории.

Бяха до една невероятни, изпълнени с чудеса приказки, част от устната традиция, която индустриалната селяния от хиляди светове беше донесла на Вулкан, създавайки си собствен нелегален фолклор.

„Беглецът, който се заселил на Ардмор“. „Призрачният кораб на Капелла“. „Селянинът, който станал крал“.

И легендите на самия Вулкан. „Отрепите, които спасили Компанията“. Страшните, разказвани шепнешком истории за складове и куполи на фактории, неизползвани от човешки същества от поколения… но сред тях все още нещо живеело и се движело.

Любимата на Стен беше онази, която Елмор разказваше най-рядко — как един ден нещата щели да се променят. Как някой щял да дойде от друг свят и да поведе мигритата нагоре, към Окото. Денят на възмездието, в който рециклиращата система щяла да изплюе кръвта на екзеците. Най-доброто в нея беше финалът, когато Елмор тържествено заявяваше, че мъжът, който щял да поведе мигритата, сам щял да бъде мигри.

Родителите от коридора нямаха нищо против Елмор. Напротив, бяха му благодарни, че се занимава с децата им, за да не им се пречкат в краката, и всяка година в Деня на Основателя събираха пари, за да купят подарък на Елмор. Дори и някой от тях да знаеше, че повечето от историите, разказвани от Елмор, са насочени срещу Компанията, не коментираха нищо. А и не ги интересуваше.

Все пак краят дойде неизбежно. Някое хлапе разказало на неподходящия човек. Като Съветника например.

И след една работна смяна Елмор не се върна. Всички се зачудиха какво ли му се е случило. Но темата скоро стана отегчителна и постепенно всички го забравиха.

Освен Стен. Веднъж той отново видя Елмор, в Реда. Старецът беше измършавял и залиташе тромаво зад една машина, почистваща улицата. Спря до Стен и го погледна.

Устата на Елмор се отвори и той понечи да заговори. Но езикът му увисна безпомощно и от устата му излязоха нечленоразделни, гърлени звуци. Машината изсвири и Елмор покорно се обърна и се затътри след нея. Думите изпълзяха в ума на Стен: изгаряне на мозъка.

Разказа на баща си какво е видял. Амос му отвърна с гримаса.

— Запомни добре един много прост съвет, момчето ми. Когато те са на заг, ти трябва вече да си на зиг.

— Какво ти казах за зиг-ването, синко?

— Не можах, татко. Те бяха четирима и всичките — по-големи от мен.

— Много лошо, момчето ми. Но ще има много по-неприятни неща, отколкото можеш да си представиш сега. Е, и как ще се оправиш тогава?

Стен помисли за миг.

— Ами, те няма да са толкоз големи откъм гърба, нали, татко?

— Това е ужасна мисъл, Карл. Ужасна. Най-вече защото е вярна.

Стен се изправи.

— Къде тръгна?

— Ами… отивам да поиграя.

— А, не. Първо ще изчакаш да ти се махне тази синина на окото. И да накараш хората да забравят.

Две седмици по-късно едно от четирите хлапета се катереше по въже по време на час по физическо. Въжето изведнъж се скъса и момчето се стовари от двадесет стъпки височина върху стоманената палуба.

Три дни по-късно други двама от същата групичка проучваха някакъв недостроен коридор. Сигурно беше само въпрос на лош късмет, че бяха застанали под една стенна плоча тъкмо когато стегите й се скъсаха. След като изписаха момчетата от болницата, Съветникът нахока родителите им.

Главатарят на бандичката, която бе нападнала Стен, също извади лош късмет. След комендантския час някой му скочи откъм гърба и го повали в безсъзнание. След разследването Съветникът заяви, че вероятно е дело на някой отреп — член на някоя от онези подивели банди, които вилнееха в изоставените сектори на Вулкан под непрестанната заплаха да бъдат заловени и да им бъде изгорен мозъкът.

Въпреки официалните обяснения, така или иначе след тези случки Стен най-сетне бе оставен на мира.

— Карл. Трябва да поприказвам с теб.

— Да, татко?

— Извикан съм с тайфата на среща със Съветника.

— О, така ли?

— Чудиш се какво може да го интересува?

— Ами… да.

— И нямаш никаква представа, нали?

— Съвсем не, сър.

— Аха. Този спрей мирише на… е, като когато изгърмя рециклирът на боклука в Коридор осемнайсет-четиресет и пет. Спомняш ли си?

— Да, сър.

— Нещо сме кротки тази вечер, а? Все едно. Значи някой е отишъл и е пръснал това нещо на Съветника и четиримата му помощници. Пръснал го е в гащите им, на седалищните части. Това, дето се мъчиш да прикриеш, да не би да е смях?

— Не, сър.

— Не съм и допускал. Съветникът искаше всички ние, родителите, да разберем кой от нас е отгледал антисоциално дете, за да го превъзпита.

— Какво ще направиш, татко?

— Вече го направих. Намерих микрофайловете. Майка ти си побъбри с библиотекарката, докато проверявах кой е чел книги по химия.

— О!

— Да. О. За нещастие, забравих да им върна записите.

Стен не каза нищо.

— Баща ми веднъж ми каза: „Преди да тръгнеш да палиш пожар, първо гледай да си сигурен, че около теб има поне още шестима души с кибрити в джобовете.“ Схващаш ли какво искам да кажа?

— Да, сър.

— Дано да схващаш.

Един от най-хубавите моменти беше онзи, за който Стен винаги си мислеше като за свободното от работа време с ксипакито.

Ксипаките бяха неописуемо гадни малки месоядни твари, открити на някакъв адски свят от корабите-сонди на Компанията. Никой не разбра защо екипажът е донесъл екземпляри от тези дребни психопатични влечуги. Така или иначе, бяха ги донесли.

Високи не повече от двадесет сантиметра, ксипакитата проявяваха склонност да забиват острите си нокти и зъби във всяко същество, надвишаващо ръста им дори до сто пъти. Един от учителите на Стен, произхождащ от Първичния свят, твърдеше, че ксипакитата приличали на малки тиранозаври, каквото и да означаваше това.

Ксипакитата наистина мразеха с еднаква страст всички други същества, но в онази твърда част на организма им, която трябваше да мине за сърце, се таеше особена злоба към другите екземпляри от собствения им вид. Освен по време на краткия им размножителен цикъл ксипакитата най-много от всичко обичаха да разкъсват на късчета някой свой себеподобен. Което ги правеше идеални животни за двубои със залагане.

Амос тъкмо бе получил награда от Компанията заради откритието, че цехът му може да функционира допълнително хиляда часа между два основни ремонта, ако сметопроводът не излиза точно над охладителната тръба на компютърната система. С подобаващо пищна церемония заличиха цяла година от трудовия договор на бащата на Стен.

Амос, който поначало си беше хазартен тип, използва едногодишния кредит, за да купи ксипаки.

Стен намрази влечугото още отначало, когато едно мълниеносно щракване на челюстите на миризливата твар едва не му коства кутрето на лявата ръка.

Поради което Амос му обясни:

— И на мен тая гадина никак не ми харесва. Хич не си падам нито по вида й, нито по миризмата й, или по начина, по който се храни. Но тъкмо тя ще ни осигури билета за измъкване от Вулкан.

Думите му изглеждаха убедителни. Амос смяташе да пуска ксипакито само в малки състезания, като залага дребни суми.

— Ще печелим по малко — месец от договора тук, седмица там. Но рано или късно тази твар ще ни осигури билета за измъкване оттук.

Дори майката на Стен, изглежда, се съгласяваше, че в думите на Амос има нещо рационално.

А Стен, на неговите петнадесет години, също желаеше да напусне Вулкан повече от всичко друго. Заради това хранеше ксипакито с удоволствие, понасяше гадната му воня и се мъчеше да не врещи прекалено силно, когато не успяваше да дръпне достатъчно бързо ръката си при хранене.

И за известно време изглеждаше, че планът на Амос ще подейства. До нощта, в която на двубоите със залагания не се появи самият Съветник — в един неизползван коридор на няколко Реда встрани от жилището им.

Стен вървеше след баща си и носеше към арената клетката с ксипакито.

От другата страна на ринга Съветникът ги забеляза и се забърза към тях.

— Е, Амос — каза той сърдечно, — не знаех, че си кси-фен.

Амос кимна предпазливо.

Съветникът изгледа с любопитство съскащия убиец под мишницата на Стен и каза:

— Животинчето ти никак не изглежда зле. Какво ще кажеш да го пуснеш срещу моя на първия мач?

Стен погледна през ринга към тлъстото, щедро хранено ксипаки, оставено на грижите на един от помощниците на Съветника.

— Татко — намеси се той. — Не можем. То ще…

Съветникът го изгледа изпод вежди.

— Амос, нима ще оставиш хлапето да ти казва какво да правиш?

Амос поклати глава.

— Тъй де — продължи Съветникът. — Ще им покажем на всички, че сме най-добрите спортсмени. Ще покажем на другите коридори, че толкова са ни омръзнали техните гущери, че предпочитаме да си пускаме наште да се бият, нали тъй?

Изчака. Амос вдиша дълбоко няколко пъти и накрая попита:

— Предполагам, че все още не сте решили за прехвърлянията в жичния цех, нали, сър?

Съветникът се усмихна.

— Не съм.

Дори Стен знаеше, че работата с дългите една миля намотки нажежен до бяло метал е една от най-смъртоносните в смяната на баща му.

— Ние — аз и момчето ми — ще сме горди да се бием с вашето кси, господин съветник.

— Чудесно, чудесно — отвърна Съветникът. — Дай да им покажем ние с теб на какво му се вика истински бой.

И се забърза обратно към импровизирания ринг.

— Татко — промълви Стен, — ама неговото кси… то е два пъти по-голямо от нашето. Нямаме никакъв шанс.

Амос кимна.

— Вярно, че така изглежда, нали? Но нали помниш какво ти казах преди време — да не правиш нещата тъй, както хората очакват от теб? Е… вземи ми сега картата, изтичай до онзи соев щанд и купи всичко, което можеш да скриеш под туниката си.

Стен грабна кредитната карта на баща си и се шмугна в тълпата.

Съветникът беше твърде погълнат от фукни пред приятелите си на какво е способно неговото кси, за да забележи Стен, който подхвърляше пръчици сурова соя в клетката на ояденото му ксипаки.

След още няколко минути пъчене, хвалби и залагания клетките с двете ксита бяха донесени в центъра на ринга, обърнати и бързо отворени.

Преялото до пръсване ксипаки на Съветника се измъкна с олюляване от клетката си, прозя се, легна на ринга и се уви за дрямка. Докато успее да се сепне и събуди, ксипакито на Амос вече го беше смляло наполовина.

Настъпи мъртва тишина. Амос си беше придал възможно най-покорен вид.

— Да, сър. Вие излязохте прав, сър. Наистина им показахме, че сме най-добрите спортсмени, нали?

Съветникът не отвърна нищо. Обърна се и си запробива път през тълпата.

След тази случка Амос не можеше повече да включи ксипакито си в нито един двубой, срещу какъвто и да било залог. Никой не тъгуваше особено, когато след около месец-два ксипакито умря — заедно с всички останали. Липса на необходимите им обменни вещества, обясни някой.

По това време Амос вече бе погълнат от нови кроежи как да измъкне семейството си от Вулкан.

И продължаваше да крои, до момента, в който Торесен не изпусна въздуха от Реда.

Глава 4

Думите на барона се блъскаха и кънтяха във високия таван на свивката на тръбата. Стен долавяше откъслечни фрази.

— Храбри души… Първопроходци на Вулкан… загинаха за благото на Компанията… имената им не ще бъдат забравени… нашите тридесет милиона граждани винаги ще помнят…

Стен все още се чувстваше вцепенен.

Един гражданин, излизащ от работната си смяна, започна да си пробива ядно път с лакти през тълпата от петдесетина плачещи мигрита. После разбра какво става, постара се да изпише на лицето си съжаление и се шмугна в един от страничните коридори.

Стен не го забеляза.

Продължаваше да се взира втренчено в тавана, към многократно увеличения прожектиран образ на барона. Мъжът беше застанал в частната си градина, облечен в лека вееща се роба, каквито екзеците обличаха при официални церемонии.

Беше подбрал грижливо облеклото си за траурната церемония. Въобразяваше си, че мигритата ще се впечатлят и ще се трогнат от неговата загриженост. За Стен той не представляваше нищо повече от една малко по-бичеврата и по-лицемерна версия на Съветника.

Стен бе успял да се съвземе някак си през първата седмица… да оцелее след шока. Но все пак умът му продължаваше да напипва загубата подобно на човек, който продължава да усеща призрачното присъствие на крайника, от който са го лишили.

Повечето време бе прекарал сгушен в празния апартамент. На определени интервали автоматът за доставка на храна потропваше на входната врата и от време на време той излизаше в коридора, колкото за да хапне нещо от пневматичните подноси със синтетична храна.

Дори бе изпитал известна благодарност към Компанията затова, че го бяха оставили самичък. Така и не беше го разбрал тогава, научи го едва след години — че Компанията просто е следвала стандартните процедури, описани в „Поведение спрямо оцелели близки след фатални промишлени аварии“.

В процеса на приглушаване и канализиране на скръбта всичко, от ярките изрази на съчувствие от страна на началниците на Амос и Фрийд и на детските учители, до кредитните подаръци „В знак на съчувствие“, усвоими в най-близкия увеселителен център, беше изчислено много точно. Особено изолацията — най-малко от всичко Компанията имаше нужда от потънали в скръб близки, мотаещи се из коридорите, които да напомнят на останалите колко тънка е границата между живота и смъртта в този изкуствен, изграден само за печалба свят.

Кънтящите траурни слова на барона изведнъж станаха за Стен нищо повече от безсмислен шум. Той се обърна да си тръгне. До него бе застанал някой. Стен го погледна и замръзна. Беше Съветникът.

— Вълнуваща церемония — каза мъжът. — Трогателно. Много трогателно.

После подкани Стен към един щанд за напитки край транспортната лента и го покани да седне. Вкара картата си в слота и натисна бутона. Робосервитьорът избълва две напитки. Съветникът отпи глътка от кутията си и млясна. Стен се втренчи тъпо в кутията пред себе си.

— Разбирам скръбта ти, млади Стен — каза Съветникът. — Но всички неща възкръсват и израстват от пепелта.

Извади нещо от джоба си и го постави на масата пред Стен. Беше лична пластична карта, с надпис отгоре „КАРЛ СТЕН, 0385-УЧ.–2-МИГР-НЕКВ“. Стен се зачуди кога са успели да му щракнат снимката, отпечатана на предната страна на картата.

— Разбрах, че си бил много загрижен какво ще стане с теб, след неизбежния период на траур. В края на краищата ти нямаш работа. Нямаш кредити, нито средства за издръжка, и така нататък.

Замълча и отпи нова глътка.

— Проучихме досието ти и решихме, че заслужаваш специално отношение. — Съветникът се усмихна и почука картата с жълтия нокът на показалеца си.

— Решихме да ти дадем пълни права на работещ гражданин, с всички произтичащи от това привилегии. Месечен кредит като на пълнолетен мъж. Пълен достъп до всички услуги за отдих. Твой собствен дом — всъщност същия, в който си отрасъл.

Съветникът се наведе напред за трогателния финал на словото си.

— От утре, Карл Стен, ти ще заемеш достойното място на баща си в почетните монтажни линии на Вулкан.

Стен седеше безмълвен. Съветникът сигурно си мислеше, че трябва да изпитва благодарност.

— Разбира се, това означава, че ще трябва да отработиш годините, останали от договора на баща ти — мисля, че бяха някъде към деветнайсет. Но пък Компанията опрощава времето, останало от задълженията на майка ти.

— Много щедро от страна на Компанията — отрони Стен.

— Разбира се. Определено. Но както често е изтъквал пред мен самият барон Торесен в честите ни приятелски беседи в неговата градина, бих добавил — „благото на нашите работници трябва да се поставя над всичко друго“. Той много често обича да казва: „Щастливият работник е продуктивен работник“.

— Не се и съмнявам.

Съветникът отново се усмихна, потупа Стен по ръката и се изправи. Поколеба се малко, след което пъхна отново картата си в слота и набра няколко бутона. Зевът на щанда избълва още две напитки.

— Почерпи се, гражданино Стен. От мен. И нека да съм първият, който има удоволствието да те поздрави.

Отново потупа Стен, обърна се и тръгна по улицата. Стен зяпна след него. Вдигна двете кутии с питиетата и бавно ги изля.

Глава 5

Предупредителният сигнал за началото на работната смяна запищя и Стен седна в леглото. Беше буден вече от два часа. Чакаше.

Дори след четирите изминали цикъла тристайният апартамент си оставаше все така пуст. Но Стен знаеше, че мъртвите трябва да потъгуват сами за себе си. Беше се постарал да зазида в ума си тази част от чувствата, но от време на време те се изплъзваха от контрол и скръбта идваше сама.

Но преди всичко бе успял да се превърне в кроткото, покорно мигри, от което Компанията имаше нужда. Или поне да се преструва на такъв.

Стенният слот изщрака и от процепа щръкна плотът с обичайното бързо ободряващо енергизиращо питие и различните лекове срещу махмурлук и антидепресанти.

Стен гребна напосоки една шепа и ги изсипа в отходната тръба. Нито искаше, нито му трябваха, но имаше достатъчно ум, за да не отказва изобщо да обръща внимание на подноса.

След няколко часа роботизираната табла щеше да се изтегли и да се самоинвентаризира. След което някой компютър, някъде си, щеше да докладва, че Стен не е консумирал. Което щеше да предизвика наказателна мярка от страна на Съветника.

Стен въздъхна. За всяко нещо в този свят си имаше квота.

Горе, в началото на конвейера, един работник опря картата си в плота на мед-индикатора. Машината примигна и човекът напъха ръката си в пастта й. Тя забибипка, извличайки жизнените му данни, регистрира липса на алкохол и наркотици, утайка от поредната рутинна забава след предишната работна смяна, и вратата се отвори да го засмуче.

Мъжът изчезна в пастта на цеха и конвейерът се придвижи с още две стъпала нагоре.

Стен се придвижи напред с останалите в опашката. Около него бръмчаха обичайните клюки.

— Кат си напраиш сметка, че Фран беше човекът с най-губещата квота на лентата, тва дето стана с него беше скапано за Компанията — ами че той нали затова си загуби ръката. То пък за кво друго му трябваше, освен да щипе джойгърлите с нея? Ама му дадоха един месец кредит, нали така?

— Бе ти ме знаеш — ще се намери ли някой друг на Вулкан да ми излезе на пиячката, а? И кво, другата смяна да се влача на лентата? Тъпак съм си аз! Ти ми ги докарай, викам, да ги видя аз на лентата…

Дойде редът и на Стен. Той пъхна картата си в слота, зяпна тъпо в машината, докато тя го проучваше и одобряваше, след което неохотно пристъпи в цеха.

Монтажният отсек представляваше огромно помещение, задръстено от пода до тавана с транспортни ленти, пътеки, гигантски части и машини. Мигритата трябваше да се прокрадват сантиметър по сантиметър по тесните мостици и да внимават да не паднат във вътрешностите на гигантските механизми — ако паднеха, щяха да бъдат смазани, пресовани и втъкнати в някое безименно устройство, което в края на конвейера щеше да бъде отхвърлено, защото съдържа странни примеси нечистотия.

След близо двата месеца работа в завода Стен се бе научил да мрази партньора си не по-малко от самата работа. Роботът представляваше трътлест сив овоид с неимоверно количество сензори, натъпкани в огромното му фасетно око; движеше се с помощта на сложна комбинация от колела и крачни лостове, включвани при слизане по стъпала. Само окото му и шаващите по туловището му пипала изглеждаха живи.

Най-много от всичко мразеше кресливия му натрапчив гласец. Като на онзи стар микробиблиотекар, който помнеше от основното училище.

— Бързо — изписука роботът. — Губим квота. Добрият работник никога не си губи квотата. Последния цикъл, в трети сектор, някой си Миал Торкенсон дори си е удвоил квотата. Кажи сега, това не е ли наистина идеал за подражание?

Стен изгледа машината и се подвуоми дали да не я изрита. Обаче последния път, когато го бе направил, куца два дни.

Роботът пак подвикна:

— Хайде де, побързай. Дай още една седалка.

Той вдигна поредната седалка от огромната купчина пред дългата сребриста тръба и я помъкна към нетърпеливо потропващия на място робот.

Стен и роботът му действаха на опашката на дълга монтажна линия за транспортери, чиито капсули се използваха в пневматичните транзитни системи на повечето индустриални светове.

Роботът играеше ролята на техник. Стен беше общият работник — момчето за всичко, „дай вар, дай тухли“. Задължението му се свеждаше до това да вдигне поредната седалка от купчината, да я постави в тръбата в маркирания процеп и да я намести точно, за да може заварката на робота да я прилепи в рамката. Затъпяваща ума работа, която като че ли така и не можеше да удовлетвори механичното плашило, което му се явяваше шеф.

— Не тук! — изпищя роботът. — Така и не се научи да ги поставяш правилно. Точното място е отбелязано ясно. Плъзни я напред сега. Плъзни я де!

Горелката на робота засвятка.

— Побързай! Следващата!

Стен се затътри към купчината и се натъкна на един работник, чието име не можеше да си спомни.

— Ей, ама ти чу ли? Току-що ме повишиха!

— Честито!

Мъжът сияеше.

— Мерсаж. След смяната давам голяма черпня. Всички са поканени. Аз плащам.

Стен го изгледа учудено.

— Това… това няма ли да те върне назад… искам да кажа, няма ли да прахосаш всичко от повишението?

Мъжът сви рамене.

— Голяма работа! Ще загубя някаква си половин година от договора.

Стен се замисли дали да не го попита защо толкова бърза да похарчи всички кредити — и то какви — от повишената си заплата. Как изобщо можеше да зачеркне половин година от живота си за едно… Но вече знаеше отговора. Затова не си и направи труда.

— Прав си — въздъхна той. — Можеш да си го позволиш.

Мигрито се забърза по мостика.

В онези дни Лета беше може би единственият проблясък в живота на Стен.

В много отношения тя беше типично, най-обикновено джой-момиче. Наета на една от многобройните затънтени планети, от каквато бяха дошли и родителите на Стен, Лета знаеше само това, че когато договорът й изтече и тя се пресели на някой от курортните светове, предназначени за екзеци, ще срещне и ще подпише пожизнен договор с някой от членовете на императорската фамилия. Или поне с някой знатен принц, син на богат търговец.

Макар Стен да имаше достатъчно ум, за да повярва в приказката за курвата със златно сърце, чувстваше, че изпитва истинско удоволствие както от секса, така и от разговорите си с нея.

Сега се беше излегнал мълчаливо на леглото. Момичето се плъзна върху него и започна бавно да гали тялото му с връхчетата на пръстите си. Той я загледа.

Лицето на Лета беше нежно, зениците й — разширени от доставящите наслада наркотици.

— Какво не е наред? — промърмори тя тихо.

— Всичко. Договорите. Договорите, квотите, мигритата.

Тя се изкиска.

— Че при теб всичко си е наред. Нали си мигри.

Стен седна.

— Няма да е завинаги, Когато договорът ми свърши, ще се измъкна от този скапан свят и най-сетне ще разбера какво е да си свободен.

Лета се засмя.

— Сериозно ти казвам. Никакво залагане. Никакви удължавания на договора. Никакви нощи пиячка в купола повече. Просто ще си пестя времето. Точка.

Лета поклати глава и се изправи.

— Няма да можеш да го направиш.

— Защо пък не? — попита Стен. — По дяволите! Дори деветнадесет години не са чак толкова много.

— Няма да можеш, защото цялата работа е шарлатанска. Всичко е под контрол. Също като работата ти. И игрите. И… и дори това, дето го правим двамата. Така са го нагласили, че да не можеш никога да се измъкнеш от тях. За да си вечно обвързан с тях. И го правят по всички възможни начини.

Стен я погледна озадачено.

— Но ако е шарлатания и никой не може да се измъкне от Вулкан, какво ще кажеш за теб тогава?

— Какво за мен?

— Нали непрекъснато разправяш какво ще направиш, когато напуснеш, за планетите, на които ще отидеш, и за мъжете, които ще имаш, които не миришели на машинно масло и на пот и…

Лета запуши с длан устата му.

— Но това се отнася за мен, Стен. Не за теб. Аз ще напусна. Аз си имам договор и той ми осигурява парите, дрогата и всичко, което поискам да ям и да пия. Дори мога да залагам по масите. Картата няма да ми вземат. Няма никакво значение какво друго правя. Стига само да остана жива, ми е гарантирано, че ще напусна Вулкан, щом договорът изтече. Също като на всички останали джойгърли. И като на крупиетата. Всички те ще напуснат. Същото важи за теховете и патрулите. Но не и за мигритата. Мигритата никога не напускат.

Стен поклати глава. Не можеше да повярва и една думичка от приказките й.

— Ти си сладко момче, Стен. Но така и ще си умреш тук, на Вулкан.

Известно време Стен се държеше по-далече от квартирата на Лета и си повтаряше, че няма нужда от нея. Не му трябваше някой, който непрекъснато да му повтаря, че… какво пък, това си беше чиста лъжа, нали?

Но колкото повече се държеше настрана от нея, толкова повече се замисляше и чудеше. Накрая реши, че все пак трябва да я потърси и да си поговорят. Да й докаже, че може и да е права за останалите мигрита. Но не и за него.

Отначало хората в джой-къщата се направиха, че никога не са и чували за нея. А после взеха, че се сетиха. А, Лета ли? Ами нея я прехвърлили някъде. Да, да. Станало изведнъж. Тя изглеждала истински щастлива, когато дошли да я отведат. Било преди една-две смени. Къде ли? Ами май в зоната за забавления горе, в Окото, за екзеците.

Стен се зачуди.

Но престана да се чуди, след като успя да се промъкне в някогашната стаичка на Лета късно след смяната и намери вградения в стената микрофон.

Продължи обаче да се чуди какво ли са й направили заради приказките й.

Стен прегледа може би за десети път таблицата за финансовия си баланс на компютърния екран. Беше пестил до умопомрачаване. Беше отрязал всякакви забавления и ядеше толкова малко, че можеше да пукне от глад. Но винаги се получаваше едно и също. При 25 кредита месечни спестявания изобщо нямаше да може да съкрати срока на договора — най-много с някаква си половин година. А ако продължаваше да я кара по същия начин, щеше да се побърка най-много за пет години.

Реши да прегледа още веднъж. Може би имаше нещо, което е пропуснал. Натисна нужните клавиши на конзолата и извика на екрана „Наръчник за правоотношенията с работниците“ на Компанията. Зачете параграфите.

— Скапано!

За малко щеше да го изтърве. Върна се на параграфа и го зачете, още веднъж и още веднъж.

„УДРЪЖКИ ЗА РИСК: На всички миграционни работници да бъдат удържани не по-малко от 35 кредита и не повече от 65 кредита за всеки разплащателен цикъл, освен когато извършват дейност, която според критериите на Компанията се счита за особено рискована от производствени наранявания и/или смърт, в които случаи удръжките да бъдат не по-малко от 75 кредита и не повече от 125 кредита за всеки цикъл, срещу което Компанията се задължава да осигурява необходимите медицински грижи и/или разходи при смърт, не надвишаващи сумата от 750 кредита за погребалната церемония и/или…“

Той удари с юмрук клавишите и видеоекранът примигна, след което посивя.

Хванали го бяха. Както и да го отричаше, всички мигрита, до един, бяха натикани в дупката.

Роботът приключи с монтажа на последната седалка в транспортера, излезе и зачака следващата пуроподобна тръба да бъде докарана на монтажната линия. Готовият вагон профуча и потъна в пневматичната товарна тръба, отпращаща го към товарния терминал. Но беше станала някаква грешка. Нещо или някой не беше приготвил поредната купчина седалки.

Стен звучно се прозя, когато роботът сърдито запищя към друга машина за квотите. Втората машина не желаеше да поеме вината. Двете защъкаха гневно напред-назад, докато най-сетне някакъв кран не изсипа на площадката помежду им купчина седалки. Роботът се плъзна в търбуха на транспортера. Стен метна една от седалките през рамо и я напъха вътре.

Постави седалката на определеното й място и се заслуша в ядосаното бръмчене на робота, докато я плъзгаше по пода.

Роботът се наведе с горелката. Стен усети, че го облива вълна на гадене. Така щеше да премине целият му живот, в слушане на досадната писклива проповед на сивкавото туловище.

Бутна силно. Седалката се плъзна и се блъсна в робота, и машината запищя, тъй като внезапно сама се бе запоила към седалката и скелета на транспортера.

— Помощ! Помощ! — заврещя тя. — Уведоми главния пулт.

Стен примигна. И прикри усмивката си.

— Разбира се. Ей сега.

Излезе бавно от транспортера и пристъпи към контролния панел на линията, пое си дълбоко дъх и натисна бутона ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Вратите на тръбата се затвориха и транспортерът се плъзна напред към товарната тръба.

— Уведоми… пулта… помощ… помощ…

И за пръв път, откакто бе повишен като пълноправен работник, Стен изпита удовлетворение от добре свършената работа.

Глава 6

Стен беше „болен“ вече повече от седмица, когато се появи Съветникът.

Всъщност първия ден наистина му беше прилошало. Беше се поболял от страх, че някой може да разкрие малката му игра с робота. Беше сигурен, че ще сметнат това за явен саботаж. Ако имаше късмет, щяха да го напъхат под мозъчната сонда и да прогорят онези участъци от мозъка му, които не пасваха съвсем на профила на Идеалния работник.

Но сигурно имаше и по-лошо. На Вулкан винаги имаше нещо по-лошо. Стен не беше сигурен какво може да е по-лошо. Беше чувал разни слухове за адски работилници, където изпращали най-непоправимите. Но никой не познаваше човек, който наистина да е бил пратен в такава работилница. Може би това си бяха просто слухове — или пък от тези цехове не се връщаше никой. На моменти Стен се чудеше дали няма просто да му изгорят мозъка и да го превърнат в скапан зеленчук.

На втория ден се събуди с усмивка. Беше осъзнал, че никой изобщо не е разбрал какво е станало с робота. Затова реши да го отпразнува — остана си пак у дома и се изтяга в леглото цели два часа след началото на смяната. После изрови няколко от луксозните хранителни продукти, които родителите му бяха скътали в апартамента, и се зазяпа в стенописа със замръзналия снеговалеж. Не беше толкова глупав, че да напъха картата си в слота и да погледа видео или да излезе да отиде в зоната за забавления. Така само щеше да улесни Компанията да разкрие симулацията му.

Снежинките, увиснали във въздуха на стенното пано, го омайваха. Замръзнала вода, падаща от небето. Не изглеждаше много стерилно. Стен се зачуди дали изобщо някога ще намери начин да се измъкне и да се озове на друг свят. Дори тези снежинки да не му изглеждаха особено практични, сигурно си струваше човек да ги види на живо. Всичко сигурно си струваше да бъде видяно — стига да е по-далече от Компанията и Вулкан.

На третия ден вече бе решил, че повече няма да се яви на работа. Не знаеше колко време ще мине преди да се досетят, че симулира. Нито какво го очаква, след като го хванат. Просто си седеше у дома. Представяше си снежинките и какво ли ще е да върви под тях, без никаква карта в джоба, която да му определя къде трябва да отиде и какво трябва да направи.

Току-що бе установил, че като присвие очи, снежинките почти се раздвижват, когато звънецът на вратата иззвъня.

Той не помръдна. Звънецът забръмча отново.

— Стен — изрева гласът на Съветника зад панела. — Знам, че си вътре. Пусни ме да вляза. Всичко е наред. Ще го оправим. Двамата с теб. Всичко е наред.

Стен знаеше, че не е. Но стана и отиде до вратата. Звънецът отново избръмча. А после нещо зашумя в идентиключалката. Стен затаи дъх.

Поколеба се за миг, след което застана до вратата. Идентиключалката изщрака, вратата се плъзна и се отвори. Съветникът пристъпи вътре. Устата му вече бе отворена, готова да изрече нещо. Стен скочи. Удари с две ръце Съветника в слепоочието, блъсна го в стената и той се свлече на пода. Не помръдна. Устата му все още беше отворена.

Стен започна да се тресе.

Но изведнъж почувства странно спокойствие. Сега вече бе елиминирал всички други възможности. Сега вече можеше да направи само едно нещо. Преобърна тялото на изпадналия в безсъзнание Съветник и бързо пребърка джобовете му. Намери картата му и я прибра в джоба си. Ако я използваше вместо своята, сигурно щеше да успее да отклони за известно време проследяването си от страна на Контрола. А освен това тя щеше да му осигури достъп до зони, забранени за собствената му мигрантска карта.

Обърна се и огледа трите празни стаи. Каквото и да му се случеше оттук нататък, знаеше, че ги вижда за последен път. А после излезе и затича към пътната лента, към космопорта — към някое място, от което да може да се измъкне от Вулкан.

Но щом слезе от лентата, се почувства не на място. Хората бяха различни. Мяркаха се само неколцина мигрита, лесно различими в омазнените им работни комбинезони. Останалите изглеждаха по-богати и по-лъскави: Техове, чиновници, администратори, а тук-там — ярко искрящите екстравагантни облекла на новопристигналите от други светове.

Стен забърза към един машинен щанд за облекло, напъха картата на Съветника в слота и затаи дъх. Дали алармите щяха да запищят? Дали социопатрулите вече не бързаха към него по платформата?

Машината се оригна и на екрана започнаха да се появяват картинки с избор на стоки. Стен натисна първото нещо, което трябваше да е с подходящи за него размери и което му изглеждаше мъжка дреха, и на подноса падна пакет. Той го грабна и тръгна през навалицата към зоната за отдих.

С помощта на отмъкнатата карта Стен стигна до космопорта — стараеше се да си придаде вид на тукашен човек. Скоро вече трябваше да направи нещо във връзка с картата на Съветника. Навсякъде, откъдето бе минал досега, бе оставил след себе си следа, широка колкото хартия за компютърна разпечатка.

Наблизо някакъв стар дебел чиновник блъскаше автомат за наркобира.

— Скапана машина! Ще ми казва тя на мене, че не ми стигали скапаните кредити за…

Стен се запъти към него, отегчен, но в същото време любопитен. Мъжът се беше натряскал и сигурно толкова я беше закъсал, че централният компютър го беше отрязал.

— Трябва да е от слънчевите петна — каза Стен.

Чиновникът го зяпна.

— Мислиш ли?

— Със сигурност. Преди една смяна ми се случи същото. Заповядай. Пробвай с моята карта. Може би друга карта ще я отпуши.

Чиновникът кимна, Стен натисна един бутон и машината изплю картата на дебелака. Той я взе и напъха на нейно място картата на Стен. Минута след това се отдалечи с щастлив вид по коридора, гушнал кутията си с наркобира.

Три часа по-късно го хванаха. Чиновникът си седеше безметежно, изпаднал в любимия си пиянски унес, отпивайки с наслада, когато в помещението нахлу отделение от шестима социопатрули. Преди да успее да постави чашата си на масата, дебелакът беше пребит, окован с белезници и повлечен към центъра за разпити.

Главният социопатрул изгледа победоносно идентификационната карта на чиновника. Само дето, разбира се, не беше неговата. Беше на Съветника.

Веднага щом влезе, Стен разбра, че се намира в Центъра за посетители на космопорта. Долавяше се някакво… е, какво точно беше, не можеше да определи. Но си помисли, че е може би вкусът на свободата.

Движеше се сред екзотична тълпа — какво ли не, от чуждопланетни същества и дипломати до търговци и астронавти от дълбокия космос. Дори разговорите им бяха странни: за звездни системи, за пътувания в изкривено пространство, за двигатели с антиматерия и имперски интриги.

Стен се промъкна покрай една джойгърла, застанала край входа на долнопробен бардак, провря се през гмежта астронавти и си намери място на бара. Един от астронавтите ръмжеше на колегата си:

— Тъпият лейтенант просто ме пренебрегва. Представяш ли си? Мен! Проектант с петнадесет проклети години стаж в скапаната фирма.

Приятелят му мрачно поклати глава.

— Всички са такива. Две години във височайшата им академия за сукалчета, и започват да си въобразяват, че всичко им е ясно.

— И слушай сега кво стана — продължи първият. — Викам му аз, че конзолата бибипка, а той — нямало никаква причина да бибипка. Аз обаче му казвам, че така или иначе бибипка. И само след няколко минути се надънихме в един облак метеорити. Тръбите на дюзите направо се задръстиха от боклук. Пилотът едва ни измъкна. Шибна ни в такава спирала, че чекмеджетата на капитана едва не изпопадаха.

Стен си получи питието — плати го с оскъдните си останали кредити — и тръгна из бара. Друга група астронавти привлече вниманието му. Бяха се струпали край една маса, говореха си тихо и отпиваха полека от питиетата си, вместо да ги пресушават на един дъх като останалите посетители. Бяха в чисти облекла, изгладени до блясък, и имаха вид на хора, които се опитваха бързо да разсеят махмурлука си.

Приличаха на хора, които се канят да поемат към дома си.

— Да си вдигаме задниците — каза единият.

Като по знак, всички едновременно допиха питиетата си и станаха. Стен се промъкна след тях и крадешком ги проследи извън кръчмата.

Беше се сгушил в носовия отсек на совалката. Само един панел го отделяше от екипажа. Отлепиха се от Вулкан и няколко мига по-късно Стен вече можеше да види нарастващия корпус на товарния кораб през прозрачния мехур на носа, докато совалката се приближаваше към него.

Предназначеният за транспорт в открития космос товарен звездолет, наподобяващ огромно многосегментно насекомо, се простираше на километри. Ято пчелоподобни влекачи караше нови секции на буксир и ги прикачаше. Двигателният сектор на товароносача беше плосък и гаден на вид с рогоподобните дълги израстъци, протягащи се от лицето му. Щом совалката се приближи, то се ухили и зейна да я погълне.

Стен си помисли, че това е най-хубавата гледка, която е виждал.

Почти не чуваше монотонния глас на съдията, изброяващ многобройните престъпления, извършени от него срещу Компанията. Бе обграден от социопатрули. Пред съдията стърчеше Съветникът — лицето му беше почти напълно скрито под намотките пластобинт — и кимаше при всяко поредно позоваване на закона.

Бяха намерили Стен скрит в совалката, сгушен под купчина одеяла и куп откраднати корабни вещи. Докато съобщаваше на Вулкан да пратят някого да прибере Стен, капитанът не преставаше да се извинява. Беше чул мълвата, плъзнала из космопорта.

— Съжалявам. Но не можем да ти помогнем — обясни той. — Органите за сигурност на Вулкан изпращат претърсващи патрули на всеки заминаващ кораб преди да получи разрешение за отделяне, за да търсят хора като теб.

Стен не отвърна нищо.

— Слушай — продължи капитанът. — Не мога да рискувам. Ако се опитам да ти помогна и те намерят, Компанията ще ми отнеме търговския лиценз. И тогава ще съм свършен. А не съм само аз. Трябва да мисля и за екипажа си…

Един от социопатрулите го бутна по рамото и Стен тръсна глава. Съдията беше приключил. Беше настъпил моментът за произнасяне на присъдата. Каква ли щеше да е? Изгаряне на мозъка? Ако беше това, се надяваше, че ще му остане достатъчно мозък, за да се самоубие.

А после съдията заговори отново.

— Даваш си сметка, надявам се, за размера на престъпленията си?

Стен се замисли дали да не си придаде покорството, очаквано от мигри като него. По дяволите! Нямаше какво повече да губи. Зяпна съдията с немигащ поглед.

— Разбирам. Съветник, няма ли нещо, облекчаващо вината му, което да добавим към настоящата процедура?

Съветникът като че ли понечи да каже нещо, но само поклати глава.

— Добре. Карл Стен, тъй като ти, на своята млада възраст, си в състояние да изкараш още много години в служба на Компанията и ние не искаме да изглеждаме безмилостни, ти даваме възможност да изкупиш престъпленията си и просто те прехвърляме на друго назначение.

Макар и за миг, Стен изпита смътна надежда.

— Мястото на новата ти работа ще е в Екзотичната секция. За неопределен период. Ако… хм… обстоятелствата го позволят, след съответния срок мога да преразгледам присъдата ти.

Съдията кимна и натисна бутона ВХОД на правосъдната конзола. Социопатрулите изведоха Стен от помещението. Той не беше сигурен какво точно означават думите на съдията. Нито какво точно представлява присъдата. Знаеше само едно — че умът му ще си остане недокоснат и че все още е жив.

Извърна се към вратата и разбра — от злобната усмивка на Съветника, — че едва ли ще е за дълго.