Стен

Глава 16

Ядрени пожари лумнаха от повърхността на планетата и очертаха силуета на бойните кораби, увиснали малко извън стратосферата.

— Ч минус петдесет секунди. Отброявам. Червен Едно, Червен Две, премини на индивидуален контрол. Започни входни маневри.

Емисията от командния кораб запука в говорителите на мостиците на щурмовите кораби.

Контролните конзоли се събудиха за живот и десантните флотски транспортьори се отделиха от орбиталните си станции. Спирачните дюзи пуснаха огнените си струи, когато корабите започнаха да убиват ускорението, потъвайки все по-близо до границата на атмосферния слой.

— Фоксфайър Шест, засичам наземна ракета. Вероятно засичане… ъъ… след тридесет и пет секунди. Вероятност за прихващане осемдесет и три процента. Започвай да отклоняваш… — сигнализира предупредително един от наблюдателните-възпиращи стационарни спътници.

Пилотът на Фоксфайър Шест изруга и включи на пълна тяга двигателя на щурмовия транспортьор. Избра напосоки чип с отклоняващ маршрут и го пъхна в бордовия компютър.

Свит дълбоко в недрата на кораба, Стен се тласна напред и предпазните ремъци се впиха в тялото му. Взводният му сержант се удари в стената на капсулата. Покривът се завъртя пред очите на Стен, понесе се лудешки нагоре и след това изчезна, когато изкуственото притегляне замря.

Стен и останалите бойци от неговия взвод се заклещиха още по-здраво в противошоковите си пашкули, докато гравитацията се появяваше и изчезваше в десетки посоки при отчаяните маневри на транспортьора.

Говорителят в контролната кабина запращя:

— Четири секунди до атмосфера. Ч минус тридесет… В ход противоракетна измъкваща тактика.

Тънки като карфици ярки пламъци изсвистяха в дъга от НВ-спътника, когато той изхвърли дузина прихващащи заряди надолу към летящите срещу транспортьора шест пушечни дири.

Близо до черното пространство на космоса лумна ярка светлина.

— Фоксфайър Шест, улучих едно от птиченцата ти. Чукнах жира и на втората птичка. Съветвам те да предприемеш отвличащо спускане.

Стрелецът на транспортьора изпразни две батареи „гномчета“ към приближаващите се отдолу ракети. Докато падаха надолу, гномовете изхрачиха облаци от шрапнели.

Една от ракетите се отклони от маршрута си и се насочи към един от гномовете. Другите, вероятно насочвани от земята, продължиха право към туловището на бойния транспортьор.

— Фоксфайър Шест, вероятност за прихващане вече деветдесет и девет процента. Предлагам да изстреляш войсковите капсули.

Вътре в капсулата на Стен звънецът замря и синтезираният глас на компютъра обяви:

— Приземяване на капсулата. Сблъсък с повърхността след минута и дванадесет секунди.

Пилотът на транспортьора натисна бутона за приземяване и корабът сякаш се взриви. Огромният челен конус се отдели от основното тяло на кораба и изплю в пространството двадесет дълги капсули. Капсулите преминаха на автоматичен режим и се насочиха към приемащия робот, вече приземен в определената за десанта зона.

Посивелият ефрейтор, опашкулен плътно до Стен, замислено каза:

— Май ще ни улучат. Шест за пет, че ще ни ударят преди да се приземим. Не, осем на пет. Залагаш ли?

Стен поклати глава. Капсулата отново се завъртя.

Бяха минали четиридесет и шест секунди, откакто атакуващите елементи, Червен Едно и Червен Две, се бяха откъснали от флотилията.

Небето над планетата беше грейнало от ядрени и конвенционални експлозии.

Две от наземните ракети се пръснаха в близост до десантните капсули. Капсулата на Стен се разтърси.

— В атмосферата сме — обяви ефрейторът.

Радарът на носа на капсулата изцъка и нареди на капсулния компютър да убие скоростта. От хълбоците на капсулата се изстреляха огромни криле и носовите дюзи зареваха. Вертикалното гмуркане на капсулата замря, а челните ръбове на крилете се нажежиха най-напред до червено, а после — до бяло. Ревът на въздушния поток в капсулата стана оглушителен.

Почти едновременно капсулният компютър изхвърли три спирачни парашута от опашката и насили реактивите, за да извърне курса на капсулата надалече от океанската повърхност, по следата на приемащата сонда. Компютърът пожертва два от стоперите, преди капсулата да убие свръхзвуковата скорост.

Късообхватни ракети земя-въздух полетяха нагоре от базите на противовъздушната защита около планетната столица под капсулата на Стен. Едноместни и двуместни тактически кораби се запровираха покрай избухващите черни цветя, завиха по курса си и се насочиха към пункта.

Лазерните лъчи очертаха района за приземяване и заизсипваха светлинни бомби, очертаващи трасето.

Втората вълна тактически кораби се понесе към града и започна да сипе касетъчни бомби. В самото сърце на града избухна огнен ад, масивна стомана и разтопен бетон потекоха в реки от лава.

Следващата планетния релеф ракета засече приближаващата се капсула на Стен, прицели се и форсира на пълна мощност, но изгуби капсулата сред възцарилия се на повърхността хаос. Неспособен да измъкне ракетата си, насочвачът й взриви ръчно от контролния пункт, и малко не му достигна да нанесе поражение.

Капсулата се сниши и се понесе по някакъв широк булевард. Допир! — и ударната вълна я прихвана, едно от крилата се натресе в улицата и капсулата се завъртя около оста си.

Стен отвори очи. Мрак. А после минизарядите изгърмяха и горните люкове отхвърчаха нагоре и встрани.

Мъжете заизскачаха на улицата.

Стен се олюля, но успя да се изправи и с автоматизирано движение изключи светлинния визьор на шлема си. Дръпна предпазителя на своя „Уилигън“, напъха пълнителя, зареди и клекна на едно коляно на десет метра дистанция от най-близкия си другар по отделение.

Защитният периметър на десантната зона бе осигурен. Чу се ревът на взводния сержант:

— Първо и Второ отделения. Маневра. Трето отделение. В отбрана. Оръжейно отделение. На позиция — до ей онази статуя.

— Хайде. Диамант. Действай.

Стен и другарите му от отделението се понесоха напред, придържайки се плътно към стените, ограждащи улицата. Ушите на Стен най-после решиха да се съживят и сега той вече чуваше тропота на ботушите и скърцането на ремъците на оръжията.

Първата ракета от дулата на оръжейното отделение изфуча във въздуха и полетя към целта си.

— Давай, давай! Няма време да зяпате. Пазете си…

Пред тях се срина мазилка и отделението залегна. Стен се превъртя през някакъв праг и се изправи.

Хвърли се на земята, когато огромният, боядисан в сиво щурмови танк изригна през фасадата на едно от близките здания и веригите му задрънчаха към неговото отделение.

Издърпа граната от колана си, включи я, замахна и я метна към веригата. Гранатата избухна на няколко метра от танка и Стен се хвърли през прага. Една от двете главни кули на танка вече се завърташе към него.

Тъпанчетата му щяха да се пръснат, когато мазерът на танка засвистя на пълна огнева мощ. Стената над него се разтресе и боботещите в нея звукови вълни я превърнаха в прах. Стен остана прилепен към пода и танкът изтътна покрай него.

Една от веригите издрънча само на метър от главата му. Стен чу нечий продължителен вик — беше съекипникът му, превърнат в кървава маса под тежките, щироки три метра вериги.

Стен скочи, докопа дрънчащия ръб на бронята над веригата и се покатери в междината на задницата на машината. Откопча нова граната и я метна между оръжейните кули.

Пусна се и се срина върху паважа. Танкът продължи още няколко метра, достатъчно, та Стен да се озове извън мъртвата зона на сензорите му.

Противопехотните куполи се завъртяха към него и цевта на оръжието изтрещя тъкмо в мига, в който гранатата се взриви. Взривът откъсна една от главните кули. Тя се завъртя във въздуха като огромен диск и се стовари върху двама от присвилите се наблизо гвардейци.

Стен лежеше неподвижно на десетина метра от танка. От кратера на върха му изригна пламък, бързо потушен от пожарогасителите. Втората главна кула се завъртя назад и се сниши. Картечницата й забълва огън. Той изкрещя, когато нажежената до бяло нишка проби рамото му, но се изправи и се хвърли напред, плъзна се по паважа, под веригата.

Болка. Боли. Стен се напрегна и потъна в познатата помощна мантра. Върхът на нерва се умъртви и болката заглъхна. Ръката му беше безполезна. Стен изпълзя тромаво изпод танка и остана плътно долепен до паважа, когато по бронята до него заплющяха куршуми.

Колона на противниковата пехота пробиваше напред през развалините. Откриха огън, докато Стен прибягваше встрани от танка.

Машината изрева и танкът се понесе напред. Стен запристъпва покрай него, задържайки танка между себе си и вражеските войници. Чу как някой закрещя команди, наведе се и надникна между колелетата на веригата. Видя крака, тичащи към танка. Измъкна бестерова граната и я метна през купола на танка. Визьорът му почерня, предпазвайки го от светлинната експлозия.

Войниците изпопадаха. Зашеметени, загубили чувството си за време, щяха да бъдат извън строя поне половин час.

Изщракаха скорости и танкът се понесе по булеварда към взводния щаб. Стен се вкопчи в една от скобите и тромаво се закатери по бронеплочите. Оцелялата главна кула на танка бълваше мазерни заряди на половин мощност по булеварда. Противопехотни капсули се пръскаха в пламъци — взривявайки сградите от двете страни на веригата.

Стен запълзя към кулата. Нечие око примигна зад една от амбразурите и през процепа се промуши цевта на противопехотно оръжие. Стен скочи на върха на главната кула. Примигна и…

Седеше в някакво помещение с нахлузен на главата блокиращ зрението му лъскав шлем. От шлема се къдреха трансмисионни метални пипала. Но Стен бе яхнал тежкия танк, в битка на живот и смърт, с безименен враг, някъде, на някакъв безименен свят.

Ноктите му се изпочупиха, когато кулата се завъртя, мъчейки се да го отхвърли. Изщрака люк и Стен се хвърли напред, измъквайки в същото време боен нож от калъфа на ботуша си. Запокити го срещу излизащия танкист, насочил в него заредения си пистолет.

Ножът улучи мъжа в устата. Кръв швирна около ръката на Стен. Човекът се срина в недрата на танка. Стен дръпна силно люка и го отвори напълно, след което мълниеносно се дръпна назад — от вътрешността на бойната машина засвистяха куршуми.

Скъса бойния си колан, отключи предпазителя на една от забавящите времето гранати, окачена на него, и пусна колана в люка.

Скочи на земята. Усети как сухожилията му се изпънаха и се скъсаха; срина се на коляно и залитна настрани, към ниската разрушена стена… и танкът зад него се взриви — унищожителна, поглъщаща всичко огнена топка кипна, разду се и блъсна Стен в стената. Той усети как собственото му тяло се превръща във въглен и бавно, бавно потъна в безкрайните дълбини на смъртта.

Записът се изключи.

Стен свали шлема от главата си и го запокити през залата.

Включи се някакъв говорител.

— Вие току-що участвахте в първата щурмова вълна, когато нашият полк, Първи гвардейски щурмови, дебаркира на Деметра. По време на продължилата три седмици операция полкът ни даде шестдесет и четири процента жертви, но въпреки това изпълни всички възложени му задачи в рамките на оперативния график. В чест на този подвиг Първи гвардейски щурмови бе удостоен лично от Императора с правото да носи почетния Имперски флаг в червено, бяло и зелено. Бойните отличия на Деметра бяха добавени към трофеите на дивизията. Бяха раздадени много отличия за проявен личен героизъм, в това число и Галактическия кръст, посмъртно, на гвардеец Хайме Шавала, чието преживяване току-що имахте честа да изпитате лично, като част от настоящия тест.

— Ще имате тридесет минути свободно време преди да се сервира вечерята — продължи гласът. — Изпитният цикъл ще продължи утре. Това е всичко. Можете да напуснете изпитателната камера.

Стен се надигна от креслото. Странно. Все още усещаше мястото, където го беше улучил куршумът. Вратата се отвори и Стен се запъти към столовата. Това значи било да си герой. И също — да загинеш. Нито едно от двете не го привличаше особено. Въпреки това тридесет и шест процента оцеляващи беше много по-добре, отколкото на Екзотичната секция.

И все пак му се дощя да разбере какви ценни качества трябва да придобие, за да го удостоят с честта да бъде зачислен в Тиловия резервен бездействащ третоешелонен дивизион на Гвардейски първи щурмови.

Седна на ръба на някакъв мемориал, увековечаващ отдавна забравена битка, и зачака дългата опашка гладни бъдещи наемници да се скъси.

Пое дълбоко дъх от неизкуствения въздух и изпита умерена изненада от това, че като че ли се чувства щастлив. Размисли. Бет? Това не беше го преодолял. Не повече от скръбта по загиналите си близки. Предположи обаче, че ще може да се справи по-лесно с него с практиката. Внезапно осъзна, че тук, в Гвардията, сигурно го очаква доста практика.

Е, добре. Изправи се и пристъпи към края на опашката. В най-лошия случай поне се беше махнал от Вулкан. И никога повече нямаше да му се наложи да се върне там. Въпреки че на моменти си представяше как ли щеше да изглежда Вулкан, ако някой пластичен планетовзривател се пръснеше точно под Окото.

С голямо усилие отхвърли тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху това, че е гладен.

Глава 17

Рюкор на свой ред също беше щастлива. В ума й бушуваха диви арктически морета. Вълните им се извисяваха към сивите, покрити с облаци небеса, а от глетчерите се откъртваха ледени планини.

Излезе на повърхността, завъртя се, изхвърли бурен фонтан, плавниците й запляскаха по водата и тя заподскача волно от вълна на вълна, на мощни, изящни тласъци. Някой я потупа по рамото.

Рюкор отвори едното си око, завъртя го нагоре и изгледа кисело Фрейзър — един от асистентите.

— Какво искаш? — избоботи тя.

— Има видео за теб. От Първичния свят.

Рюкор изпухтя под мустаците си и опря двете си мишци в стените на резервоара. Надигна огромното си туловище и се прехвърли върху гравикреслото. Гънки мас се плеснаха върху облегалките, докато изпадналото в паника кресло не ги натика обратно и не ги прибра по местата им. Тя натисна няколко клавиша и креслото я плъзна през стаята към главния дисплей. Фрейзър защъка край нея.

— Във връзка с онзи нов гвардейски наемник. Онзи, на чийто файл поставихте личния си ключ.

— А, ясно — промърмори Рюкор. — Сега пак ще ми заразправят тъпи шеги за моржове. Каквото и да означава това „моржове“.

Екранът беше празен, с изключение на единствения ред примигващи букви. Рюкор беше леко изненадана, но докосна клавиша ШИФЪР и добави кодовата линия. Даде знак на Фрейзър да се дръпне.

Екранът се изчисти и срещу нея засия лицето на Махони.

— Помислих, че мога да си позволя да ти отнема малко време, Рюкор, и да те помоля да провериш за един от момците ми.

Рюкор натисна един клавиш и светна втори екран.

— Стен?

— Виж, на това му се вика добро предположение.

— Предположение? С личния ти код, добавен към компютърния ключ?

— Ей това е вечният ми проблем. Така и не се научих на дискретност.

Рюкор не си направи труда да отвърне на остроумието му. Твърде лесна мишена.

— Искаш му точките?

— Щях ли да досаждам на цял главен психолог, ако ми трябваше само нещо, което може да ми изчете и най-дребният чиновник? Знаеш много добре какво бих искал.

Рюкор си пое дълбоко дъх.

— Съпоставяйки фактите, излиза, че явно е от онзи тип, за който съм чувала израза „змийско гнездо“. — Махони изглеждаше озадачен, но реши да пропусне това покрай ушите си. — Изключително високо ниво на интелигентност, добре интегриран във времево планиране и персонална оценка. Което не се връзва. Би трябвало да е или кататоник, или маниакален психопат. Вместо това той е прекалено здрав душевно. Можем, разбира се, да го подложим на по-интензивни изпитания, но съм убедена, че е първично функционален, тъй като личностният му опит все още не е асимилиран.

— Обясни.

— Анализ — препоръчително е изкарването на тези проблеми, на неизявените му емоции на повърхността.

— Препоръчително за какво? — каза Махони. — Ние няма да изграждаме поет. На мен ми трябва войник. Няма ли да поддаде при тренировките?

— Невъзможно да се предскаже със сигурност. Персоналното чувство — сигурно не. Той вече е подлаган на твърде много стрес, извън поносимите граници.

— Що за войник ще стане от него?

— Отвратителен.

Махони я изгледа изненадано.

— Проявява твърде слаб емоционален отклик на конвенционални стимули, на почести и одобрение, малко, да не кажа никакъв интерес към конвенционалните отличия на Гвардията. Висока вероятност за неподчинение на заповед, за която би сметнал, че е безсмислена или ненужно опасна.

Махони скръбно поклати глава.

— Караш ме да съжалявам, че го наех. И то в собствения ми, скъп на сърцето ми полк.

— Много е възможно — отвърна сухо Рюкор — да е защото профилът му твърде много прилича на твоя собствен.

— Хм. Може би затова предпочитам да стоя по-надалеч от собствения си любим полк. С изключение на парадите.

Рюкор изведнъж се разсмя. Смехът й се завихри като звукова вълна и тежкото й тяло се затресе, от което нещастното кресло под туловището й за малко щеше да се разпадне. Смехът й рязко прекъсна.

— Имам чувството, Ян, че напусто запълваш Мрежата на Старите същества.

Махони поклати глава.

— Грешиш. Не искам това момче да бъде глезено по време на тренировките. Ако не се справи…

— Ще го върнеш на родния му свят?

— Ако не се справи — отвърна тихо Махони, — просто ще загубя всякакъв интерес към него.

Рюкор помръдна рамене.

— Между другото сигурно знаеш, че това момченце крие нож в ръката си.

Махони заподбира думите си внимателно.

— Обикновено фразата е, че крие нож в ръкава си, ако не възразяваш.

— Имам предвид точно това, което казах. Той има нож, изработен от някакъв неизвестен кристален материал, пъхнат в хирургическа модификация в долната част на дясната му ръка.

Махони се почеса по брадичката. На Вулкан беше пропуснал да забележи някои неща.

— Искаш ли да му го махнем?

— Отговор отрицателен. — Махони се ухили. — Ако инструкторите не могат да се справят с това… или ако той е достатъчно тъп, че да го извади срещу някой от тях… това ни осигурява съвсем благовиден изход. Нали?

— И ще искаш да се следи развитието му, разбира се?

— Естествено. А, и Рюкор, знам, че това не влиза в професионалните задължения на главния психолог, но ще ти бъда много благодарен, ако досието му се засекрети. И ако ти лично свършиш тази работа.

Рюкор се втренчи в образа.

— Разбирам.

Махони отвърна с половин усмивка.

— Знаех си.

Глава 18

— Казвам се Ланцота — изпръхтя гласът. — Обучаващ старши сержант Ланцота. През следващата Имперска година можете да ме смятате за свой бог.

Стен, който се беше сврял безопасно сред пъстрия разнороден строй на наемниците новобранци, погледна с бялото на окото си застаналия почти пред него дребен мъж на средна възраст. Ланцота носеше кафявата маскировъчна полева униформа на Ударната гвардейска дивизия и заострената нагоре широкопола плъстена шапка на Обучаващата команда. Единствените отличителни знаци по униформата му, освен малките черни ромбове, показващи званието му, бяха износени от времето многобройни звезди на Планетарен щурмови боен ветеран.

От двете му страни се стърчаха заплашително леко изгърбените туловища на двама ефрейтори.

— Поклоните и изгарянията на жертвени животни не са необходими — продължи Ланцота. — Най-обикновеното боготворене и абсолютното подчинение ще ме направят повече от щастлив.

Ланцота огледа обучаемите с нежна усмивка. Един от тях, облечен с яркоцветни цивилни копринени тъкани от някакъв туристически свят, допусна грешката да му отвърне с усмивка.

— Ах. Имаме си един с чувство за хумор. — Ланцота пристъпи към мъжа. Ефрейторите го последваха. — За забавен ли ме намираш, момче?

Усмивката се беше стопила от лицето на момчето. Не отвърна нищо.

— Струва ми се, че зададох на този човек въпрос — каза Ланцота. — Не се ли изразих достатъчно ясно, ефрейтор Карудърс?

Едно от туловищата до него леко се размърда.

— Аз ви чух идеално, сержант — отвърна тя.

Ланцота кимна. Ръката му се изстреля напред и стисна новобранеца за гърлото. Сякаш без никакво усилие, той вдигна обучаемия над земята и го задържа; краката на нещастника заритаха безпомощно във въздуха.

— Обичам да се отговаря на въпросите ми — каза той някак замислено. — Попитах, за забавен ли ме намираш?

— Н-не — изхърка момчето.

— Много държа да се обръщат към мен по ранг — каза Ланцота. И неочаквано хвърли новобранеца настрана. Той тупна тежко на земята. — Ще се уверите, че тук чувството за хумор е много полезно — добави Ланцота и продължи: — Днес пристигнаха двеста души като вас. Вие сте избрани да се влеете в редиците на Гвардейски първи щурмови полк. Поздравявам ви.

Той огледа строя.

— Знаете ли, нашата полкова кадрова секция е много горда от себе си. Те ми казват, че по-малко от един на десет хиляди души притежава необходимите качества за Гвардията. При тези обстоятелства вие, мъже и жени, може би се смятате за елит. Ефрейтор Холстед, тези… каквото и да са там… наистина ли ви приличат на елит?

— Съвсем не, сержант Ланцота — изтътна вторият хипопотам. — Приличат ми на утайка на дъното на клоака.

— Хм — размисли Ланцота. — Може би не чак толкова ниско.

Закрачи между вкочанените, безмълвни редици, оглеждайки новобранците отблизо. Спря се до Стен, изгледа го отгоре до долу и леко се подсмихна. После обиколи още няколко редици.

— Моите извинения, ефрейтор. Вие сте прав.

Ланцота се върна пред строя и поклати скръбно глава.

— Имперската гвардия е най-съвършената бойна формация в историята на човечеството. А Първи гвардейски щурмови е най-добрият в Гвардията. Ние никога не сме губили сражение, и никога няма да загубим.

Замълча.

— Не помня кой генерал беше казал, че работата на войника била не да се бие, а да умира. Ако някой от вас, скапани мърши, доживее до края на обучението си, ще е готов да помогне на войника на противника да умре за отечеството си. Тук, в Гвардията, пушечното месо не ни интересува. Тук изграждаме убийци, а не губещи. Тук, в полковия резерв, ще тренирате една година. След това, ако аз лично ви допусна, ще бъдете транспортирани до полевия щурмови полк. Вие, жалки твари, имате три възможности за избор през тази година. Можете да напуснете по всяко време и ние с най-голямо удоволствие ще ви изритаме в някой лайнян тилов батальон. Или да се научите да бъдете истински войници.

Той изчака.

— Има ли някой любопитен за третата алтернатива?

Не се чу никакъв звук, освен вятъра, задухал над огромния казармен плац.

— Третата възможност е да умрете. — Ланцота отново се усмихна. — Ефрейтор Холстед, ефрейтор Карудърс и аз лично с най-голямо удоволствие ще ви убием, само ако си помислим, че в един или друг момент можете да застрашите живота на своите другари по време на бойна операция и няма никакъв друг начин да се отървем от вас… Защото аз вярвам, хора. Вярвам в Империята и служа на Вечния император. Той ме измъкна от боклукчийската яма на един свят, в който се бях родил, и направи от мен това, което съм сега. Сражавал съм се за Империята на сто различни свята и ще се сражавам на още сто, преди някой скапаняк да ми пръсне черепа.

Очите на Ланцота светнаха.

— Но аз ще бъда най-скъпото парче месо, което някога е съсичал.

После, сякаш несъзнателно, докосна щурмовата значка на гърдите си.

— Сега. Ще ви кажа четирите правила да останете живи и щастливи. Първо — за себе си трябва да мислите като за нещо, което е две нива под мръсотията в клозета. Аз лично ще ви уведомя, когато преценя, че сте достатъчно квалифицирани, за да се смятате за разумни същества. В момента не допускам, че това изобщо някога ще се случи. Второ. Когато някой от командния състав се обърне към вас, ще застанете мирно, ще отдадете чест, ще му отговорите по звание тънко, ясно и високо, и ще изпълните точно това, което ви нареди.

Той кимна на Карудърс. Ефрейторката се затича към един от новобранците.

— ТИ!

— Слушам!

Юмрукът й се заби в корема на новобранеца и той рухна на колене и повърна.

Карудърс пристъпи крачка встрани и изрева на една разтрепераната млада жена:

— ТИ!

— Слушам… ефрейтор — заекна обучаемата.

— СКАЧАЙ!

Момичето зяпна. Юмрукът на Карудърс се заби в брадичката й и тя се срина на плаца.

— НЕ СЛУШАТ, СЕРЖАНТ. — Тя отстъпи встрани.

— ТИ!

— Слушам, ефрейтор — започна третият.

— СКАЧАЙ!

— Слушам, ефрейтор!

Новобранецът започна да подскача.

— ТОВА НЕ Е ДОСТАТЪЧНО!

Обучаемият заподскача по-високо.

Карудърс го изгледа, кимна одобрително и зае мястото си встрани от Ланцота.

— Трето — продължи невъзмутимо Ланцота, като че ли не се беше случило нищо особено. — Ще тичате навсякъде, освен в сградата, или ако не ви заповядат нещо друго.

— И четвърто… — Ланцота направи малка пауза. — Четвъртото правило е, че всичко, което можете да правите, е погрешно. Вие вървите погрешно, вие говорите погрешно, вие мислите погрешно, вие самите сте една голяма грешка. Ние сме тук, за да ви помогнем да започнете да вършите нещата както трябва.

Ланцота се обърна към Холстед.

— Ефрейтор. Махнете този боклук от очите ми и вижте дали не можете да направите нещо да придобият малко по-приличен вид.

— СЛУШАМ, СЕРЖАНТ. — Ефрейторът отсечено отдаде чест и изтича на десния фланг.

— Надяс… но! — изрева той.

Стен примигна, усетил как тялото му само откликна на хипносигнала, програмиран в съзнанието му по време на лекциите насън.

— Хо-о-дом… марш!… Бегом… марш!

Новобранската колона хукна.

— Това е вашият дом, деца — закънтя гласът на Холстед в дългата барака на отделението. Стен като всички останали новобранци стоеше мирно пред един от наровете.

— Осигуряваме ви легло, което ще имате щастието да виждате в продължение на четири часа през нощта — продължи Холстед. — Имате и по един шкаф, в който да прибирате облеклото и снаряжението. Ще ви покажем как да го подреждате. Знам, че повечето от вас са отраснали из каналите. И все пак ще пазите тази барака чиста. Но запомнете, че тя никога няма да бъде достатъчно чиста.

Холстед тръгна към вратата. Имате две минути да позяпате. След което да ви видя вън, за прогонка на облеклото и снаряжението.

Вратата на бараката се затръшна. За миг се възцари тишина, след което забръмчаха възбудени разговори. Стен огледа колегите си новобранци из помещението. Изглеждаха яки, здрави и много уплашени. Той самият беше почти най-дребният от групата.

— Селяни. Всички тук са селяни — изсумтя обучаемият до съседния нар. Стен го погледна. Беше онзи младеж, от туристическия свят. Той протегна отпусната си ръка към Стен. — Грегър.

Стен стисна ръката му и се представи.

— Има ли нещо лошо да си селянин? — попита той с любопитство.

— Нищо. Просто са това, от което Империята има нужда, за да ги направи герои. — Горната устна на Грегър като че ли се изкриви.

— Но не и ти?

Грегър се усмихна.

— Виж, тук улучи. Не и аз.

Стен повдигна вежда.

— Офицер. Това ми е само пропускът. Стой и гледай. Когато започнат да прочистват губещите… — Грегър отново се усмихна.

Отвън свирката на Холстед изведнъж разцепи въздуха. Затопуркаха ботуши и обучаемите се понесоха на бегом през вратата.

— МНОГО СТЕ БАВНИ, ЗАЙЧЕТА. МНОГО… МНОГО… БАВНИ. ПОСЛЕДНИТЕ ПЕТИМА В НАРЯД! — изрева Холстед.

— СЛЕДВАЩИЯТ! — изкрещя ефрейторът. Стен, застанал съвсем гол на опашката, се зачуди дали Холстед изобщо може да говори нормално. Сигурно не можеше. Новобранецът пред Стен се затича към големия ковчег, скочи вътре, постави пръстите на краката си на чертата и Холстед затвори капака с трясък.

Изчака миг, след което рязко го отвори и изрева:

— ВЪН ВЪН ВЪН!

Мъжът скочи и се затича по коридора към контейнера, който вече се изпълваше с опаковани униформи.

Стен измъкна главата си от ултразвуковия бръснар. Прокара невярващо пръсти по внезапно оголения си череп.

Карудърс му се ухили и изръмжа:

— Да, изглеждаш дори по-тъп, отколкото се чувстваш.

— Покорно благодаря, ефрейтор — извика Стен и затича към очакващия го строй.

Стен, чиято мешка се поклащаше на рамото му, тичаше към бараките.

— ПО-БЪРЗО, ПО-БЪРЗО — закрещя Холстед. — ТОВА ТЕЖИ САМО ЧЕТИРИЙСЕТ КИЛА, КИР!

С крайчеца на окото си Стен мерна Карудърс, опряла колене в гърдите на един от новобранците, който се беше сринал под тежестта на торбата.

— Разбери — изкрещя Карудърс, — че ние просто се опитваме да ти помогнем, смотаняк. — И изведнъж изрева, без да слиза от тежко дишащия мъж. — ИЗПРАВИ СЕ ВЕДНАГА! БЕГОМ!

— Ох-ох-ох! — изстена Ланцота, крачейки пред дългата редица новобранци. — И си мислите, че приличате на войници?

Спря пред един от обучаемите. Карудърс и Холстед мигновено се озоваха от двете му страни.

— Синко, куртката ти се е измъкнала от колана.

— ТИ ЧУ ЛИ СЕРЖАНТА? — изрева Холстед и нахлузи кепето на новобранеца над очите му.

— ТОЙ КАЗА, ЧЕ ПРИЛИЧАШ НА ГЛИСТ! — изпищя Карудърс в другото ухо на слисаното момче. Ланцота продължи напред, сякаш двамата ревящи ефрейтори изобщо не съществуваха.

— А ние искаме да изглеждате възможно най-добре. — Той поклати тъжно глава и продължи напред, а Холстед замахна и блъсна новобранеца върху нара, който се килна настрани.

Ланцота спря пред Стен.

Стен чакаше мирно.

Ланцота го изгледа отгоре до долу, после се взря в очите му. Усмивка докосна отново ъгълчетата на устата му и той продължи напред.

В ухото му се чу гърлен шепот.

— Мисля, че сержантът те харесва — каза Карудърс. — Смята, че от теб ще стане чудесен войник. Аз също. Мисля, че трябва да покажеш на всички колко наистина си добър.

— ЛЕГНИ! ЛИЦЕВИ ОПОРИ ПРАВИ! РАЗ-ДВА, РАЗ-ДВА, МНОГО, МНОГО ЛИЦЕВИ ОПОРИ!

Стен се смъкна, повдигна се на ръце и запомпа. Карудърс седна на раменете му и Стен се срина на пода.

— КАЗАХ: ПРАВИ ЛИЦЕВИ ОПОРИ! — изрева Карудърс.

Стен се напрегна до сетни сили да се надигне. Карудърс се изправи.

— НА НОЗЕ! — изрева тя. Стен рязко скочи и застана мирно.

— МИСЛЯ, ЧЕ СМЕ СБЪРКАЛИ. ОТ ТЕБ ИЗОБЩО НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕ ДОБЪР ВОЙНИК — изкрещя Карудърс. — ОТ ТЕБ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕ ДОРИ ДОБЪР ТРУП.

Стен продължи да стои неподвижно.

Карудърс го изгледа за миг с гняв, след което пристъпи към следващата жертва.

— Баща ти не те обичаше, нали, войник?

— НЕ, ЕФРЕЙТОР.

— Майка ти те мразеше, нали?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— И защо те мразеше майка ти?

— СЪВСЕМ НЕ ЗНАМ, ЕФРЕЙТОР.

— Мразела те е, защото е загубила работата си, вместо да те пометне. Така ли е, новобранец?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— Кой е единственото лице, което те обича, обучаеми?

— ВИЕ, ЕФРЕЙТОР.

Стен примижа, когато Карудърс запокити новобранеца в отсрещната стена.

— ОТКЪДЕ СИ, КИР?

— Рюерсбад Четири, ефрейтор.

— КАКВО? КАКВО КАЗА?

— Рю… Рюерсбад Четири, ефрейтор.

— ВЗЕМИ ТАЗИ КОФА ЗА БОКЛУК, НОВОБРАНЕЦ.

— Слушам, ефрейтор.

— ВДИГНИ Я. НАД ГЛАВАТА СИ.

Боклукът се изсипа върху раменете на новобранеца.

— ВЛИЗАЙ В НЕЯ.

Обучаемият коленичи и обърна стоманения контейнер върху тялото си. Карудърс и Холстед започнаха да ритат яростно по кофата.

— КИР — тряс — ТИ НЯМАШ НИКАКЪВ ДОМ — тряс — ГВАРДИЯТА Е ТВОЯТ ЕДИНСТВЕН ДОМ — тряс — ОТКЪДЕ СИ — тряс.

— Отникъде, ефрейтор — отекна от вътрешността на кофата приглушеният глас.

Холстед изстена и заскуба сплъстената си коса.

— Безнадеждно е — промълви той тихо. — Абсолютно е безнадеждно.

И отново изкрещя:

— НОВОБРАНЕЦ, ЩЕ ИЗЛЕЗЕШ ЛИ НАЙ-ПОСЛЕ ОТ ТАЗИ БОКЛУКЧИЙСКА КОФА?

И за да му помогне, изрита кофата и тя се преобърна. Обучаемият изпълзя от нея с изцапана и подгизнала от мръсотии униформа.

— ИЗГЛЕЖДАШ КАТО ТОКУ-ЩО НАМЕРИЛ ДОМА СИ, НОВОБРАНЕЦ. СЕГА ЩЕ ЗАНЕСЕШ ТАЗИ КОФА ПРЕД СТОЛОВАТА. ИСКАМ ДА ВЛЕЗЕШ В НЕЯ И ДА КАЗВАШ НА ВСЕКИ, КОЙТО МИНЕ НАБЛИЗО, ЧЕ ТОВА Е ТВОЯТ ДОМ.

— Слушам, ефрейтор.

Новобранецът вдигна контейнера на рамо и се затътри през вратата.

— По наровете! — изкомандва рязко Ланцота.

Голите новобранци се хвърлиха по леглата си. Ланцота тръгна към вратата.

— Искам да разберете нещо, деца — заговори той. — Мога искрено да ви кажа, че никога не съм прекарвал по-зле първия ден от обучението с по-жалка купчина говна от вас. Дори да ви избия, няма да ми достави удоволствие. Не сте ли съгласни?

— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ! — изригна хорово от стоте нара.

— Наистина не мога да го понеса. Лека нощ, деца.

Ланцота щракна ключа и угаси осветлението.

— Изморени ли сте? — отекна гласът му в мрака.

— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ.

— Какво?

— СЪВСЕМ НЕ, СЕРЖАНТ.

Лампите отново светнаха.

— Това е добре — каза Ланцота. — Пет минути. И да ви видя навън, облечени за физзарядка.

И се усмихна и излезе от бараката. Новобранците се заспоглеждаха слисани.

Стен отново прокара обезкосмяващата пръчка по лицето си, просто за да е сигурен, и спря душа. Излезе бързо от банята и се добра до нара си. Отвори шкафа си и поглеждайки схемата, окачена на вратата, донареди всичко.

Погледна часовника на стената. Оставаше му цяла минута и половина до времето за обличане. Седна на пода и щастливо изпъшка. Дюшекът му беше навит на руло, одеялото — сгънато точно така, както се изискваше.

— Стен. Я помогни, моля те. — Стен стана и хвана другия край на дюшека на Грегър.

Двамата младежи се спогледаха и изведнъж се изкикотиха.

— Определено става за рекламно живино за наемане на новобранци — ухили се Грегър. — Между другото, забеляза ли нещо интересно?

— Нищо интересно няма на този скапан свят. Освен тази постеля, стига да можех отново да се опъна за малко.

— Огледай се. Нещо много интересно. В тази част има и жени, нали така?

— Много си умен, Грегър. Явно ще трябва да те направят офицер.

— Млъкни. Но знаеш ли кое е по-интересното? Всеки си спи сам.

— Може би е някакво правило, заради всички останали.

— Правилата могат ли да спрат някого, когато е навит?

Стен поклати глава.

— Слагат нещо в храната. От това е. Химикали. Щото не искат някой да се свърже с някой, когото вероятно могат да изметат.

Стен се замисли над това. Едва ли. Ако всички бяха като него, по-скоро бяха твърде изморени, за да могат дори да се усмихнат. Реши да смени темата.

— Грегър. Ти ми спомена, че ще ставаш офицер.

— Разбира се.

— Как?

— Имам три неща на моя страна. Първо, баща ми. Не ми казвай нищо, щото не искам да се хваля, но той е голяма клечка. Семейството ни притежава по-голямата част от Ласкър XII. Има големи връзки. Дори са ни представяли в двора.

Стен го изгледа замислено. Предположи, че това трябва да е нещо много важно.

— Второ. Минал съм през военни училища. Така че знам за какво ни говорят. И ще ти кажа нещо, това сега е много по-добро, отколкото обучението, което ни набиват, докато се опитваме да спим.

— Военни училища. Гвардията няма ли нещо като академия? Само за офицери?

Грегър, изглежда, малко се смути.

— Да, само че баща ми… всъщност аз самият реших, че ще е по-добре да започна от дъното. Нали знаеш, за да може човек да разбира обикновените войници, които един ден ще командва. Да си един от тях, и така нататък.

— Аха.

— Трето. От време на време награждават най-добрия новобранец и взимат, че го издигат. Просто от нулата.

— И смяташ, че ще си ти?

— Посочи ми някой друг. Огледай се. Хайде, посочи ми някой.

Стен огледа новобранците, които вече нахлузваха униформите си.

— Както каза Ланцота, те са просто пушечно месо. Не казвам, че съм велик, но не виждам конкуренция. Освен… може би теб.

Стен се засмя.

— Не аз, Грегър. Не и аз. Научил съм се преди много време: дръж главата си ниско, за да не те спипат.

Вратата се разтвори с трясък.

— ВНИМАВАЙ! СЛУШАЙ ДОБРЕ! ИЗВАДИХМЕ КЪСМЕТ В ТРЕНИРОВЪЧНИЯ ГРАФИК, ЗАЩОТО НАВЪН СТАВА СТУДЕНО. ПОЧТИ ДВАДЕСЕТ ГРАДУСА ПО ЦЕЛЗИЙ. ЗАТОВА ЩЕ ТРЕНИРАМЕ. УНИФОРМА ЗА ДЕНЯ — ЗИМНА, ТЕЖКО СНАРЯЖЕНИЕ.

Устата на Грегър увисна.

— Зимно облекло? Ами че то е посред лято!

Стен дръпна вратата на шкафа си и заизмъква арктическото си снаряжение.

— Смятах, че вече си разбрал какво каза Ланцота относно мисленето ни.

Грегър кимна отчаяно и започна да се преоблича.

— Докладвай!

— Стен. Обучаем новобранец!

Ланцота се облегна на стола си.

— Отпусни се, момче. Най-обикновено повикване. Както знаеш, Империята много се интересува дали се отнасяме добре с нейните бъдещи войници.

— Тъй вярно, сър!

— Ето защо трябва да ти задам няколко въпроса. Отговорите ти ще бъдат предадени на Комисията по правата. Първи въпрос: Виждал ли си, от деня на пристигането си на Клисура, случаи на физическо малтретиране?

— Не разбирам въпроса, сър.

— Виждал ли си някой от командния състав да е злоупотребявал или прилагал извращения към някой от обучаемите?

— Не, сър!

— Бил ли си свидетел някой от командващия състав да се е обръщал към някой от обучаемите с подигравателен тон?

— Съвсем не, сър!

— Смяташ ли се за щастлив, обучаеми?

— Тъй вярно, сър!

— Свободен си.

Стен отдаде чест, обърна се кръгом и се затича. Ланцота се почеса замислено по брадичката и погледна Холстед.

— Него?

— Още не съм сигурен. Но вероятно.

Глава 19

Убиецът беше методичен.

Бележки наум: Стен; Торесен; срокът… срокът под въпрос; Торесен — още повече. Мотив: личен. Възможен… не, много вероятен риск за мен. Приемане на поръчката под въпрос, освен ако…

— Въпросът с плащането остава открит — заяви най-сетне професионалният убиец.

— Това вече го уредихме. Ще ви се плати добре.

— Винаги ми се плаща добре. Става въпрос за доставката… И за задната ми вратичка?

— Не ни вярвате?

— Не.

Баронът се отпусна в креслото си и затвори очи. Нямаше грижи. Просто се отпускаше и поемаше още малко ултравиолет.

— Изглежда, че на този етап вашият проблем не е задната врата… изходът… колкото вашето знание.

— Знание?

— Да. Ако предпочетете да не приемете поръчката ни… е, ще си създадете големи непроятности. Надявам се, че разбирате. Необходимо ли е да продължавам?

Убиецът небрежно се пресегна към бюрото и вдигна една от древните писалки.

— Ако изобщо погледнете към някоя от алармите — прошепна убиецът, — ще забия тази писалка в мозъка ви.

Баронът остана спокоен, после на лицето му се изписа усмивка.

— Вие знаете ли изход?

— Винаги — отвърна убиецът. — Значи, след като изпълня задачата, имам банка в…

Торесен махна отегчено с ръка.

— Уредено. Каквито и да са уговорките. Уредено.

— Парите не са достатъчно.

— Защо не?

— Първо. Трябва да проникна в Имперската гвардия. Това може да означава повече смърти освен вашата цел.

— Смятате да влезете в Гвардията?

— Вероятно. Открит е също така въпросът с човека, който е наел Стен, този оперативен сътрудник на Имперското разузнаване.

— Дребен агент.

— Сигурен ли сте?

Баронът се поколеба.

— Да.

— Въпреки това ми трябват повече пари.

— Това не е проблем.

— Срокът?

— Да. Трябва да стане незабавно.

Убиецът стана да си тръгне.

— В такъв случай не мога да го направя. Никой не би могъл. Ако въпреки това решите да опитате, мога да ви дам няколко имена, но никой от тези, които биха приели работата, няма да е достатъчно компетентен. Имайте го предвид.

Баронът го изгледа замислено.

— Колко време ви трябва?

— Колкото се наложи.

Торесен вече водеше убиеца. В това отношение беше добър. Така… да. Това беше единственият начин.

— Добре.

Убиецът се запъти към вратата.

— Един момент, моля — каза Торесен.

Убиецът спря.

— Онова нещо с писалката. Как точно щяхте да ме убиете?

Убиецът поклати глава.

— Не.

— Колекционирам бойни похвати… Готов съм да ви платя…

Убиецът назова цената и Торесен се съгласи. След няколко минути вече държеше лакътя си свит точно в подходящото положение.

Глава 20

Стен надигна няколкото халби бира и ги понесе от щанда. Тресна ги на масата, пресуши едната и грабна втора преди някой от останалите обучаеми да се добере до нея.

— А бе, началник, новобранец-ефрейтор Стен, кво мислиш?

— Абсолютно същото, като на скапания свят, от който дойдох. Всеки път, когато те повишат, приключваш с черпене. Разликата е само, че тук ти вземат кредите сега, вместо по-късно.

— Долавям упадъчни настроения, боец — каза Моргхан и отпи яка глътка.

Стен изля още една доза в гърлото си и се замисли. Упадъчни настроения? Едва ли. Той все още се чувстваше доста щастлив, въпреки всичките усилия на Ланцота и компания. Може и да беше затънал в Гвардията. Но щеше да е само за няколко години. И каквото и да направеше, не можеха да удължат договора му.

Също така тук Стен си имаше, ако не приятели, то поне хора, с които да може да си приказва. Макар да прекарваха повечето от свободното си време в размишления за това от коя ли помийна яма е изпълзял Ланцота, тук той поне не беше сам. Жаргонът, който използваха тук, не беше много по-различен от говора на мигритата.

Той бързо отхвърли спомена за Бет и се обърна към Моргхан, кльощавия наемник, за когото беше сигурен, че няма да се справи в последните седмици физическо натоварване на този свят с гравитация три пъти по-силна от нормалната.

— Адски си прав за лошото отношение. Не съм ги молил за нашивки. Не ми плащат повече, за да ви казвам кога да лъскате, скапаняци такива, нали така?

— На твое място — тихо каза Бялстред — щях да съм горд. Това значи, че началниците мислят за теб. Показва, че ще те направят истински герой-гвардеец.

Стен изсумтя към Бялстред. Не можеше да си представи това момче от земеделски свят в цивилизацията. Никой не можеше да е толкова тъп. Или можеха? Не че това имаше значение. Стен сви рамене и изсипа останалата бира в скута на Бялстред.

Той изрева и се хвана за слабините.

— Стажантите нямат право да действат обучаемите. Ти не чу ли правилата? Искаш ли да излезем навън?

Стен се изправи.

— След теб.

— А, не. Ти излез и почни без мене. Аз ще ти изпия бирата, докато те няма.

Моргхан ги прекъсна.

— Аре стига. Ето ти. Тая е на Грегър. Той май няма да се появи.

Пресушиха халбите и Стен кисело извади още няколко кредита.

— Аз плащам, друг пазарува.

Бялстред се запъти към автомата.

— Имаш ли някаква представа що ти ги дадоха тия нашивки? — попита Моргхан.

Стен поклати глава.

— Не съм се натягал на Ланцота. Сигурно мислят с тия рангове да ометат слабаците, като почнат да ни тренират сериозно.

— Не се връзва.

— Що не? Два месеца само помпаме мускули, а вече отпаднаха… колко?

— Останахме седемдесет и трима. От сто.

— Било много високо, така ми разправя Карудърс. От всеки набор завършвали само десет. Вика, че досега трябвало да разкарат поне четирийсет процента. И че много скоро щели да ни поставят всички на място.

— И кво? Тъй или иначе могат да те оправят, ако решат.

— Сигурно искат да го пробват по-нависоко — съгласи се Бялстред: тъкмо се бе върнал с новите халби. — Като говорим за високото, ето ви го и самия лорд Грегър.

Грегър се отпусна на свободния стол.

— Май си загазил нещо със задника — изгледа го Моргхан. — Кой беше?

— Ланцота.

— Цял час? Ама следите от пръчките не ти личат много.

Грегър се усмихна криво.

— Не съм аз тоя, дето ще го бият. Виж, Ланцота обаче ще си го получи.

Стен изчака.

— Сам си отишъл при него?

— Позна. Да му кажа, че изпращам писмо до баща ми.

— Бас държа, че му е било много интересно — заяви тържествено Бялстред. — Много е важно младият обучаем да пише на семейството си.

— Беше заради тази скапана работа със стажантските нашивки.

Стен изгледа Грегър над пяната на бирата си.

— Още ли се чувстваш прецакан, че не те повишиха?

— Естествено. По дяволите, аз заслужавам поне толкова шанс, колкото и всеки друг. Нали казват, че тия тъпашки нашивки са, за да подберат потенциални командири. Защо не аз?

— Може би си мислят, че си потенциална бърсалка — предположи Моргхан.

— Що не ме пробваш, а? — изръмжа Грегър.

— О, я млъкнете и двамата — намеси се Стен преди Моргхан да е успял да се наежи. — Седим си тук, пием си кротко бирата и празнуваме това, че вече можем да излезем за два часа от бараката и да изплакнем гърлата.

— Началството достатъчно ни юрка, че да си измисляме нови мъки — съгласи се Бялстред.

Моргхан се оригна шумно и отиде за още бира.

— Аз не се дуя — каза Грегър. — Знаете, че баща ми има влияние. Искам просто справедливост. Знаеш ли какво ще ти кажа. Виждам, че на теб ти дадоха само двойни нашивки. Тъй като ние с теб сме единствените в тази компания с малко повече интелигентност…

— Много съм признателен за тази мисъл — обади се Бялстред. — Направо съм ви благодарен, че двама флотски адмирали са решили да си поделят бирата с един смотаняк като мене.

— Нямах предвид това — отвърна Грегър раздразнено. — Двамата със Стен просто сме единствените, които разбират колко зависи цялата ти военна кариера от това, което става сега тук, по време на обучението.

— Военна кариера — обади се Моргхан, току-що върнал се с новата партида. — Нещата тук взеха да стават сериозни.

— Остави го да довърши — каза Стен.

— Така че ще напиша на баща ми да се обърне направо към Имперския двор. Да направят разследване. Откъде накъде Гвардията трябва да хаби най-добрия си потенциал само защото инструкторите не могат една пикня от космически ботуш да излеят, ако петата му не е подпечатана?

— Хайде, Грегър. Ти спомена и мойто име. Какво общо имам аз с всичко това?

— Ще те използвам за пример. Ти получи само две нашивки. А трябваше да те направят поне стажант взводен командир. Или повече. Ако вече не бях тренирал, щях да призная, че си почти толкова добър боец, колкото мене.

— Охо!

— Така че ще те спомена в писмото си. За да стане по-убедително. И когато баща ми се заеме със случая, можеш да си сигурен, че и на теб ще ти помогне.

Стен отвори уста да му отговори, но реши да изчака няколко секунди, докато откопчи пръстите на Моргхан от дръжката на една халба и да я пресуши.

— Не мисля, че искам това — каза после толкова спокойно, колкото можеше. — Ще се оправя и сам, благодаря.

— Но…

— Грегър. Това е, и точка, както сам казваш. Край на програмата.

Грегър го зяпна, после кимна.

— Както искаш. Но правиш грешка.

— Грешка — не грешка, моя си е.

Грегър се изправи.

— Както и да е. Имам да пиша писмо.

И си тръгна.

— Обучаем ефрейтор Стен?

Стен се обърна. Бялстред беше застанал мирно.

— Имате разрешение да говорите, обучаем задник Бялстред.

— Моля компютърен анализ плюс-минус на последното. Край.

— Остани на подслушване. Изчислявам. Вариант 1 — някой или ще стане обучаем флотски генерал, или ще чисти Гвардейския дренаж още трийсет години, докато завърши. Не знам. Вариант 2 — ще се пръсна. Холстед каза, че истинските тренировки започват утре сутринта, а това е повече, отколкото мога да понеса дори и без махмурлук.

Три халби дръннаха тържествено.

— Такаа — обяви Карудърс с почти човешки тон. — Това, с което сега ще бъдете запознати, е най-грижливо конструираното устройство за убиване, известно на човека. Имперските инженери са го конструирали така, че дори и пълни олигофрени като вас да не могат да го прецакат. Което е почти невероятно.

— Трябва ми някой идиот за доброволец. Ти. — Тя махна на Стен. — Пост.

Стен се изправи от скамейката, затича се на позиция пред ниската катедра и зачака мирно.

Зад Карудърс се простираше дългото хиляда метра пространство на стрелковия полигон, обрасло с дървета и храсти, ограничено с чакълеста ивица в другия край.

Карудърс отвори капака на лекционната катедра и извади от нея някакво оръжие. Гладък черен триъгълник оформяше дръжката на магазинния пистолет, дългата му седемдесет сантиметра цев завършваше с обърнат навътре дебел конус.

Карудърс хвана с респект оръжието и го вдигна пред очите им.

— Вие сигурно сте виждали това и дори сте го държали на живино. Това е щурмова пушка Марк-Х1. Наричаме я „уилигън“. Изобретена е преди повече от хиляда години от един оръжеен конструктор, Робърт Уили.

— Конструкцията му била съвършена — продължи Карудърс. — Единственият проблем бил, че по онова време лазерите не били много добри, а със сигурност никой не знаел как да се оправя с късчетата антиматерия, което именно прави това оръжие толкова смъртоносно.

Тя докосна една издатина на приклада и от него се отдели дълга тръба.

— Това е пълнителят. Антиматерия Две — АМ2 — същото вещество, което захранва двигателите на звездолетите. Една магазинна тръба съдържа хиляда и четиристотин заряда. Самият куршум представлява топчица АМ2 с диаметър един милиметър, изолирана в Имперско покритие, което е единственото нещо, способно да предпази целия магазин от взривяване, когато се допира до обикновена материя. Веднъж изчислихме, просто от любопитство, че една от тези тръби съдържа достатъчно енергия да захрани разузнавателен кораб за обиколка на тази звездна система на пълна двигателна мощност… Не ти ли е интересно, Бялстред?

Задрямалият Бялстред се сепна и се събуди.

— Нали не спиш по време на лекцията ми, Бялстред?

— СЪВСЕМ НЕ, ЕФРЕЙТОР.

— Това е добре. Много добре. Но защо не дойдеш тук, да легнеш в позиция за лицеви опори и да ни увериш, че наистина не ти се спи? Е, както и да е. Казахме, хиляда и четиристотин заряда. Ако Империята започне да продава тези пушки на свободния пазар, което тя никога няма да направи, всяка една от тези мънички топчици АМ2 би струвала колкото триседмичната заплата на един гвардеец. Разбирате ли колко добра е Империята към нас?

Карудърс изчака.

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР — отекна хорово строят.

— Радвате ли се, че дойдохте да се запишете в Гвардията?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— На второто ми прозвучахте малко по-слабо — изръмжа Карудърс. — Щурмова пушка Марк XI. Имате два ключа. Единият е за избор на режим предпазител/единична/автоматична стрелба, другият е спусъкът. Имате индикатор, тук на приклада, който ви показва заряда на енергийните батерии. Всяка батерия осигурява на лазера достатъчно енергия за около десет хиляди заряда, в зависимост от атмосферното налягане, ако има такова, и от времето.

— Тези частици антиматерия се изстрелват с помощта на лазера — продължи тя. — Това означава, че единственото, което виждате, е този мерник. Не е необходимо да се тревожите за траекторията, за полета на куршума или за други такива глупости, които са толкова важни при едно конвенционално оръжие. Което именно прави уилигъна толкова специален. Ако успеете да засечете нещо с мерника му, улучваме това нещо.

— Демонстратор!

Стен се качи на платформата. Карудърс му връчи пушката. Стен я пое с любопитство. Лека. Почти съвсем лека, като играчка. Карудърс му се ухили.

— Не става за подарък на малкото ти братче в Деня на Империята — каза тя, сякаш прочела мислите му.

Карудърс отново отвори катедрата и извади от нея някакъв предмет, увит в пластмаса, с размери около петдесет на петдесет сантиметра. Скочи от катедрата и отиде до една ниска маса на десетина метра разстояние, след което разви пакета.

— Това тук е месо — поясни тя. — Онова, на което би трябвало да миришат соевите говна, които ви дават в столовата. Има почти същата плътност като човешкото.

Карудърс постави кървавия къс на масата и се върна на катедрата.

— Застреляй тази смъртоносно нападаща телешка мръвка, обучаеми — изкомандва тя.

Стен неловко опря приклада на оръжието в рамото си и се прицели. Дръпна спусъка. Не последва нищо.

— Нямаше да е зле първо да освободиш предпазителя — изсумтя Карудърс.

Стен дръпна ключа малко над спусъка, прицели се отново и стреля. Чу се тих пукот и въздухът се йонизира.

Очите му се отвориха широко, а полузадрямалите по скамейките новобранци се сепнаха и се събудиха. Миниатюрната частица беше улучила месото. Телешкото като че ли се беше взривило, кръвта се беше пръснала на няколко метра.

— Иди да го огледаш отблизо — заповяда Карудърс.

Стен слезе от платформата и се приближи до масата. От месото бяха останали само няколко късчета. Стен зяпна оплисканата маса и кръвта около нея, после се върна на мястото си.

— Кара те да се замислиш — каза Карудърс — колко здрав ще остане всеки, който бъде улучен. Отговорът е — довърши тя, извисявайки глас — че няма да остане. Улучите ли с това какъвто и да било хуманоид или нещо близо до хуманоид, и те са мъртви. Ако самият куршум не пробие достатъчно широка дупка, за да си проврете юмрука през нея, то ще го направи ударната вълна.

Карудърс помълча, оставяйки думите да попият в съзнанието им.

— Струва си да се замисли човек, нали? — добави тя ведро. После кресна: — Е, ДОБРЕ, МЪРЗЕЛИВЦИ ТАКИВА, ДОСТАТЪЧНО ПОСЕДЯХТЕ. ТАКА ЧЕ СЕГА СИ ВДИГНЕТЕ КИРЛИВИТЕ ЗАДНИЦИ ОТ ТЕЗИ ПЕЙКИ И ОФОРМЕТЕ БОЕН ФРОНТ. Днес ще ви дадем възможност да простреляте няколко мишени.

Карудърс изчака, докато новобранците се построят, и добави тихо:

— Досега очистихме по-малко от една трета от вас, смотаняци такива, и ги върнахме в родните им говнярници. От днес вече почваме да режем повече мъртва тъкан.

— Деца — продължи тя, — никога не е имало войник, който да не може да стреля. Ако някоя армия му е позволявала такова нещо, то тази армия е съществувала много отдавна. А Имперската гвардия я има от хиляда години. Сега вече почваме да режем сериозно. Което значи, че или ще се квалифицирате с уилигъна, или сте аут. Просто и ясно. Усвоите ли го по-добре, ще имате файда. По-голямо заплащане и по-добре обучение. Но първо гледайте добре да го усвоите. Защото напоследък чувам, че хвърлят тиловите батальони в тераформиране. Аз лично бих предпочела да ме хвърлят в първи ешелон. Мисля, че там рискът е по-малък.

— Сега. ПЪРВА РЕДИЦА, КРАЧКА НАПРЕД. ПО ЕДИН НА ПОСТ. БЕГОМ… МАРШ!

Десет от новобранците, въпреки изключителните им лични усилия и минималните ругатни от страна на обучаващите, не успяха да усвоят оръжието. На другия ден дюшеците им бяха завити и наровете опразнени.

Стен така и не можа да разбере защо за някои е толкова трудно. Карудърс беше права. Прицелваш уилигъна и улучваш. Всеки път.

След като курсът с оръжието приключи, Стен отново беше повишен с един ранг — СТАЖАНТ-СНАЙПЕРИСТ.

Това му осигури повече кредити, първата лентичка и по-натоварени тренировки.

— Хвана ли мишената? — избоботи Карудърс до него.

— Тъй вярно, ефрейтор.

Карудърс докосна контролната кутия пред себе си. Целта се стрелна встрани, извън окуляра, и се скри зад каменната стена на хиляда метра от Стен.

— Така. Сега фокусирай стената. Кръстчето на мерника ти е извън фокус, нали? Използвай първото лостче на визьора си. Извий го, докато фокусираш мерника.

Стен изпълни указанията.

— Готов ли си? Сега използвай лостчето под визьора и го завърти, докато кръстчето застане там, където мислиш, че се намира целта, макар и да не я виждаш. Готово? Стреляй.

Стен натисна спусъка.

Снайперската пушка на Стен от Четиридесети век беше по същество с твърде елементарно устройство. Зарядът все още представляваше частица АМ2, обвита в защитно покритие. Но вместо за изхвърлянето й да се използва лазер, в случая около цевта имаше линеен ускорител. Мерникът служеше да се изчисли точното разстояние до целта и след това, когато обхватът се настроеше така, че да фиксира невидимата цел, ускорителят, ако се наложеше, „завърташе“ заряда така, че траекторията му да очертае ъгъл от деветдесет градуса.

Пушка, която можеше да поразява противник, скрит зад ъгъла.

Стен чу взрив и видя, че стената се огъва.

— Попадение.

Карудърс го плесна по гърба.

— Знам, боецо. Ако продължаваш така, Първи гвардейски може наистина да получи от нас един не лош воин.

И неизвестно защо Стен се почувства много горд от себе си.

Стен стовари кофата със смет върху боклука и я обърна. Беше достатъчно чиста. Напъха дулото на ултразвуковата чистачка до дъното и докосна спусъка. После разтърси кофата още няколко пъти върху бетона и я понесе обратно към столовата. Повечето ръчна работа в Гвардията се поверяваше или на цивилни, или на наряди от тиловите батальони. Освен най-мръсната работа. Гвардията беше резервирала най-мръсните и тежки дейности по почистването и поддържането на реда за наказание на обучаемите. Това изобщо не притесняваше Стен. При всички случаи беше по-добре и от най-леката работа на Вулкан.

Освен това не можеше и да си представи как би могъл да го избегне.

А сега се чувстваше достатъчно щастлив, седнал на пясъка и загледан в Холстед и Ланцота.

— Ние не създаваме техници — беше заявил Ланцота. — Вече съм ви го казвал. Ние създаваме убийци. Трябват ни хора, които искат да чуят пукота на изхвърчащите очни ябълки от черепите на противниците, които искат да видят какво става, след като разкъсаш нечие гърло със собствените си зъби.

Стен огледа останалите обучаеми. Повечето изглеждаха умерено слисани. Стен изписа на лицето си равнодушие. Това го помнеше много добре, благодаря, сержант.

— Трябва ни демонстратор.

Тишина. Взводът вече знаеше много добре какво чака всеки, ако се натегне за доброволец. А после някой се обади.

— Ефр’ Стен.

Стен знаеше много добре, че е Грегър, но това не го притесни. Беше се постарал много добре да се направи на невидим. Ланцота чу гласа и викна:

— Стен!

Стен изпъшка, плесна с юмрук дланта си и затича напред.

— Слушам, ефрейтор.

Холстед бързо отстъпи две крачки назад. Обаче се откри ниско долу.

— Стажант ефрейтор Стен. Този човек е твоят най-опасен враг. Твоята задача е да му влезеш и да го унищожиш!

Стен тръгна предпазливо напред. Протегна ръце в поза, която се надяваше, че изглежда нападателна, и скочи. Превъртя се, изпъна се и залитна назад, щом стъпалата му докоснаха земята, после политна напред и заби лице в пясъка.

Това трябваше да мине. Но чу шепота на Ланцота в ухото си.

— Преструваш ми се, стажант-ефрейтор. Сега искам да се изправиш, без другите ти колеги-смотаняци да разберат какво правиш, и наистина да нападнеш ефрейтор Холстед.

Стен не помръдна.

— Алтернативата е три дни непоряд в чистене на боклука.

Стен въздъхна и се изправи.

Холстед тръгна напред, протегнал ръце да го сграбчи. Слабо, прецени Стен, и се претъркули върху пясъка. Краката във въздуха, бедрата на Холстед — в ножица.

Холстед падна и Стен стегна, използвайки инерцията му, за да изправи гръб. Холстед се претъркули и Стен влезе с рамо под кръста му.

Холстед излетя във въздуха. Стен имаше достатъчно време да прецени дали да прекъсне орбитата на началника, и се задвижи. Холстед рухна по гръб и Стен го изрита два пъти в ребрата.

Холстед остана да лежи неподвижен на пясъка.

Стен се изправи и се обърна.

Обучаемите бяха зяпнали в няма възхита. Стен погледна Ланцота, който въздъхна тежко и посочи с палец.

— Слушам, сержант!

Стен вдигна кепето си от пясъка и затича обратно към столовата.

Ето, това е. Гонка, ако се справиш, гонка, ако не се справиш. Стен грабна баките и ги помъкна към столовата.

Интендантът му се ухили, когато мина покрай малкия му кабинет.

— Май ще се радваш много да се върнеш утре на тренировки, а?

Стен поклати глава.

— Да не би да ти харесва тук?

— Съвсем не, сержант.

— Тогава какъв ти е проблемът, новобранец?

— Утре почваме тренировки с нож, сержант.

— И кво?

Аха! И кво? Стен изведнъж се разсмя и помъкна баките към стелажите. Кво пък толкова? Все пак беше по-добре, отколкото на Вулкан.

Дори на Стен му прилоша малко, докато гледаше как медикът ловко обработва зейналите рани. Тялото беше разкъсано от шрапнели и от раните шуртеше кръв.

— Процедурата не се е променила от хиляди години — говореше медицинският инструктор. — Първо накарваш ранения отново да диша. Второ, спираш кървенето. Трето, премахваш шока.

Той завърши, покри хуманоидния манекен с изолиращ чаршаф и се изправи. Огледа класа.

— И тогава започвате да крещите колкото ви глас държи за медик. Стига някой гадняр да не е решил, че ние сме най-важната му цел, която трябва да срази, и някой от нас все още да е останал жив.

— И тогава какво? — попита дебеличкият Печ.

— Ако няма професионални медици, които да го поемат, използвате личния си медицински пакет. Ако кървенето спре и вътрешностите са си горе-долу на място, антисептикът в комплекта би трябвало да задържи приятелчето ви да не опъне петалите.

Той се засмя.

— Разбира се, ако сте на някой свят, където не знаете нищо за буболечките, най-доброто, което можете да направите, е да се помъчите да оставите един труп в прилична форма. — Лекарят погледна Печ, който напоследък бързо стопяваше тлъстините. — Което в твоя случай ще бъде доста трудно, Печ.

Стен и останалите се изкискаха. Медикът беше първият инструктор досега, който поне в малка степен се отнасяше с тях като с мислещи същества.

Медикът отвори голям шкаф и даде знак на Стен, който му помогна да вдигне и изнесе друг манекен. Този беше облечен в боен скафандър.

— Виж, в скафандъра нещата са по-различни — каза медикът. — Медпакетът би трябвало вече да се е активизирал в скафандъра и да действа автоматично. Понякога това се случва.

Нов къс смях от страна на медика.

— Но ако костюмът е продупчен, единственото, което можете да направите, е да го запушите и да донесете ранения до лазарета. Това ще го тренирате повече при гонката със скафандрите. А сега ми трябва някой заек… искам да кажа, доброволец.

Той огледа публиката и очите му се спряха на Печ.

— Ела тук, боец.

Печ изтича до катедрата и застана мирно.

— Свободно, отпусни се. Така ме изнервяш. Окей. Тоя фалшификат тук е най-добрият ти приятел. Двамата сте се обучавали заедно. Преследвали сте… — Направи се, че оглежда Печ оценяващо — ъъ, амебоиди. Значи, ръката му е току-що откъсната. Какво ще направиш?

Медикът отстъпи назад. Печ помръдна нервно.

— Давай, войнико. Най-добрият ти приятел е ранен смъртоносно. Действай!

Печ колебливо пристъпи напред, медикът натисна ключа, скрит в шепата му, и ръката на куклата под рамото избухна. „Кръв“ оплиска Печ и катедрата.

Печ замръзна.

— Действай!

Печ затършува объркано в медпакета на колана си и се приближи още повече. Още пулсираща „кръв“ оплиска лицето му. Печ успя да разкопчае пакета и измъкна стягащия бинт.

— Четирийсет и четири, четирийсет и пет, четирийсет и шест, четирийсет и седем… остави, боец.

Печ, изглежда, не го чу и продължи да се бори с рулото бинт, за да стегне раната. Най-сетне швиртящата струя „кръв“ секна.

— Твоят приятел току-що умря — обяви медикът. — Стани!

Печ се олюля и се изправи. Изглеждаше зашеметен. Медикът огледа втренчено останалите обучаеми, за да се увери, че са схванали мисълта му. След което се обърна към Печ.

— Боята, използвана в тази „кръв“, няма да се измие две денонощия. Може би това ще ти помогне да си помислиш добре как би се чувствал, ако това чучело наистина беше твоят най-добър приятел и съекипник.

Печ така и не можа да се съвземе след инцидента. Няколко седмици по-късно, след серия от гафове, той изчезна. Ометен.

Стен примигна, след като светът около него отново застана на фокус. Той и петимата останали новобранци се спогледаха тъпо. Холстед вдигна светлинния визьор на противоударния си щит и попита:

— Колко време беше аут?

Стен сви рамене.

— Секунда-две, ефрейтор?

Холстед вдигна пръста си с часовника. Бяха минали два часа. Откопча от колана си още една от малките бестерови гранати.

— Моментална загуба на чувството за време. Не знаете какво се е случило с вас и не смятате, че е станало нещо лошо. Това са едни от най-ефективните оръжия за проникване в тила на противника, които ще използвате. Следващият курс на взвода е по сръчност. Докладвай на ефрейтор Карудърс.

Стен отдаде чест и новобранците затичаха след него по плаца.

Стен не можеше да разкара непознатия от ума си. В целия инцидент нямаше нищо необичайно, но по неизвестни нему причини образът на офицера продължаваше да изплува от паметта му в странни моменти.

Беше неговият ден за дежурство по подразделение и той бе задрямал зад бюрото. Дори не беше чул, когато вратата се отвори и след това се затвори.

— Гвардеец, само ти ли си тук?

Стен се сепна и скочи.

Мъжът, изправил се пред него, беше висок и тънък. Стен примигна и се усети, че се е втренчил в униформата му. Почти недоловимо тя променяше цвета си, сливайки се със стената. На главата на мъжа имаше барета от същата странна материя. Беше килната небрежно над едното му око.

На баретата се виждаше забодена емблема — крилата кама. Единствените други отличителни знаци по униформата бяха капитанските звезди на едното рамо, а на другото — черните очертания на някакво неизвестно насекомо.

Неясно защо, Стен усети, че заеква.

— Ъъ… тъй вярно, сър… те са… всички са на полево учение.

Офицерът му връчи запечатан пакет.

— Това е за сержант Ланцота. Лично е, така че се погрижи да го предадеш направо на него.

— Слушам, сър.

И онзи изчезна.

Седмица по-късно Стен имаше възможност да попита Карудърс кой е този мъж. Ефрейторката подсвирна, щом Стен й описа униформата му.

— Това е секция „Богомолка“!

Стен я изгледа тъпо.

— Искаш да кажеш, че не си чувал?

Стен поклати глава и се почувства като идиот от някой първопроходен свят.

— Това е най-отвратителната сган в Имперската армия — поясни Карудърс. — Истински елит. Действат сами — хуманоиди, извънземни. Империята подбира най-доброто от Гвардията и после изчезват в корпус „Меркурий“ — Разузнаването.

Стен се сети за Махони и кимна.

— Богомолките носят тези скъпи троп-камуфлажни униформи, когато ги виждаш. В повечето случаи изобщо не ги виждаш и е най-добре да се надяваш нещата да си останат такива.

— Защо?

— Ако видиш някое от тези момченца на бойното поле, можеш да си сигурен, че те очаква голяма беда. Всеки от тях има в тефтера си по две-три хиляди мъртви противници.

Карудърс се усмихна с много странна усмивка. Нищо друго не обичаше повече от бойните истории.

— Спомням си един път на Алтаир V. Бяха ни спуснали с един полк на умиротворителна мисия, но не знам как се получи така, че ни обкръжиха. Пищяхме за помощ по всички радиочестоти, до които можехме да се доберем, и се мъчехме да удържим. Вече бяхме решили, че следващото, което може да ни се случи, бе доста от нас да изгинат.

Карудърс се разсмя. Стен реши, че това сигурно е някаква нейна шега, и също се засмя.

— И така, една нощ оная жена се появява в командния пункт. Боец от секция „Богомолка“. Беше преминала през вражеските линии, през нашите заграждения, през поддържащите линии и изведнъж я виждаме цъфнала в щабната палатка, седи и вечеря с Оперативния. Когато свърши, поиска няколко пълнителя АМ2 и бестерови гранати, и отново се покри. И не знам кво направи, но след дванайсет местни часа се появиха шест Имперски разрушителя и ни измъкнаха задниците.

Карудърс изгледа Стен много гневно, което го накара да се почувства много по-добре. Не мислеше, че много държи да свикне с една смееща се Карудърс.

— Но в повечето случаи не става така — каза му тя. — Видиш ли още веднъж някой от тия типове, боец, гледай най-добре да пропълзиш под нещо. Щото е толкоз сигурно, колкото че гъзът ти е там, дето би трябвало да е главата ти, че те чака нещо ужасно гадно — просто го запомни това от мен, чу ли ме?

Стен я чу много добре.

— Вие всички ще изучите бойния скафандър — обяви Ланцота. — Много е възможно някои от вас да издъхнат в него. И ще разберете, както съм го разбрал и аз, че този скафандър ще ви убие по-бързо и от противника, в повечето случаи.

В този момент Стен и останалите превключиха мозъците си на режим „дрямка“. Смятаха, че Ланцота вече им е станал ясен. Всяка от малките му лекции беше структурирана по един и същи начин. Най-напред — увод. След това — любимата част на Ланцота — урок по история. Последван от информацията, която наистина трябваше да усвоят. В този момент те отново се сепваха и се събуждаха.

— Този предмет най го обичам — продължи Ланцота. — Всъщност лично съм проучвал костюма. Защото точно в тази екипировка техниците са достигнали абсолютните висини на абсурда.

Щрак. Пляс. Всеки новобрански мозък потъна в още по-голяма степен на безсъзнателност. Ланцота даде знак на Холстед, който пристъпи до терминала и натисна няколко клавиша. Чу се остро стържене на метал в метал, дрънчене и всички обучаеми се събудиха, когато сред лекционната зала запълзя трансмисионна лента с дълга окачалка, отрупана с бойни скафандри.

Стен погледна костюмите и за разлика от друг път, не му се наложи да се преструва на заинтригуван. Повечето от тях разпозна по това, което беше виждал във виртуалните бойни „живина“. Представляваха огромни бронирани туловища със смътно хуманоидни очертания. Някои бяха снабдени с неща, които можеха да минат за ръце и крака, но повечето бяха на вериги.

Първото, което забеляза, бе, че като че ли бяха подредени по размери. В началото на задвижваната от механични зъбци окачалка костюмите бяха малки и някак по-леки. След това ставаха все по-големи и по-големи, все по-сложни на вид, някъде докъм две трети от редицата. След това отново започваха да стават по-дребни, но още по-издръжливи на вид.

Ланцота закрачи покрай редицата костюми и спря пред най-масивния.

— Ето тук, както мога лично да свидетелствам, теховете наистина надминаха себе си. Нали разбирате, изглеждаше толкова логично. За всеки друг, но не и за един гвардеец. Те правеха куршуми, следователно трябваше да създадат и противокуршумни облекла.

Ланцота огледа групата, като че ли очакваше някой да зададе въпрос. Никой обаче не беше чак толкова тъп.

— Сега, няма да ви обяснявам какво представлява куршумът — каза Ланцота. — Освен да ви кажа, че това е малък летящ предмет, на който е придадена достатъчно скорост, за да пробие в теб дупка, голяма поне колкото на уилигъна. Ако не и по-лошо.

По начина, по който Ланцота се ухили, Стен разбра, че сержантът наистина има предвид нещо „по-лошо“.

— Колкото по-голямо беше противопехотното оръжие — продължи Ланцота, — толкова повече броня прибавяха теховете. Докато най-накрая, с този тук костюм, ние можехме да поемем всичко. Лазери, атомари, буболечки, или нулеви бомби, ако искате. Бяхме почти неуязвими.

Стен вече очакваше да го поведат към целта — кое му е сбърканото на костюма.

— Преди около петдесет години имах голямото удоволствие да изпитам лично този костюм в действие. Заедно с още две хиляди мои другари по оръжие.

Ланцота се засмя. Тук вече дойде моментът новобранците да се напрегнат. Дали и те трябваше да се засмеят? Той очевидно смяташе, че си прави майтап. Но Карудърс и Холстед стояха до него с каменни лица. Те не смятаха, че е смешно. Ланцота довърши агонията им, като се направи, че не забелязва нищо, и продължи:

— Заповедта беше да потушим въстание на една забравена от бога планета, наречена Морос. Бяхме снабдени с всичко, известно до този момент на съвременната военна наука — включително с последния модел боен костюм.

Стен се вгледа в модела по-внимателно. Беше най-големият неверижен екземпляр на окачалката. От всички страни имаше всевъзможни тръби, жици, минивидеоекрани, лостчета и бутони. Изглежда, че тежеше около петстотин кила и че за да се задейства, има нужда от цяло отделение техове.

— Обичам този костюм — обяви Ланцота. — Той може да направи всичко. Зареден е с АМ2 и е снабден с пневматична мускулна система. Всеки, напъхан вътре, може да се равнява по сила на трийсет обикновени същества. Малко отделение, облечено в такива костюми, би могло да настъпи през всякакъв огън, който врагът хвърли срещу него. Устойчив е почти на всичко и в него можеш да преживееш няколко месеца без никаква външна поддръжка.

Ланцота тъжно поклати глава пред цялото това чудо.

— Разбира се, никой не се беше сетил да поговори с туземците на Морос. Никой не им беше обяснил колко храбри и жестоки воини сме ние. Те дори не познаваха световната технология, така че какво ли можеха да измислят?

— Приземихме се, и те побягнаха в джунглата — продължи той. — Ние настъпихме под техния огън — предимно копия и бамбукови духалки — и опожарихме селата им. А после, един ден, на тях просто им омръзна да бягат.

Ланцота отново се разсмя. Но този път Стен и останалите бяха твърде погълнати от разказа му, за да забележат.

— Това, което те бяха открили, беше следното: да, ние бяхме големи и силни войници, с огнева мощ колкото на един малък танк. Но не можехме да маневрираме. И бяхме откъснати от обичайната си среда. Затова ни погодиха следния прост малък номер. Изровиха ями, замаскираха ги и след това побягнаха пред нашия щурм. Разбира се, мнозина от нас изпопадаха. Ямите бяха покрити с мрежи, които ни задърпаха нагоре.

Ланцота вече не се смееше.

— И докато се мъчехме да се отскубнем от мрежите, те притичваха до ямите и забиваха големи дълги копия през отходните тръби на костюмите. Копията пробиваха големи дупки в намиращия се вътре боец. И естествено, екскрементите проникваха в тялото. Раната гноясваше толкова лошо, че медпакетът блокираше — и мнозина от нас изгниха и издъхнаха.

Ланцота поклати глава.

— Загубихме две трети от гвардейците, участвали в тази атака. И повече при следващия десант. Най-накрая единственото решение беше да се ометем от планетата и да погледаме как Морос се пръсва.

Ланцота потупа костюма.

— Унищожаването на планети не се приема за изискана мярка сред дипломатическите кръгове. Императорът беше много нещастен.

Ланцота отново се ухили, стигайки до финала.

— Новите техове — каза той — започнаха да реконструират костюма.

Стен съжали, че няма някое място, в което да се скрие. Ако се съдеше по лицето на Ланцота, то трябваше да е доста дълбоко и направено от нещо достатъчно здраво, поне от титан.

— Това е гнусен грях пред очите на Всевишния — пенеше се Смадърс. — Беше мой дълг да ви докладвам за поведението им.

Ланцота се втренчи в него, а после в двамата мъже, застанали мирно наблизо. Стен пренебрегна — засега.

— Колрад, Рнарак, това, което той, каза, истина ли е?

— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ.

Ланцота въздъхна и се обърна към Смадърс.

— Смадърс, имам една малка изненада за теб. На Гвардията не й пука какво правят съществата едно с друго, когато са в почивно време, стига всички да са в строя на следващата сутрин.

— Но…

— Но ти идваш от свят, заселен от ордена на Плимутските братя. Чудесно. От същества, които споделят твоята вяра, са излизали много добри гвардейци. Но всички те са разбирали, че собствените им морални възгледи са неприложими към никой друг, освен към тях самите. И откога си позволяваш да прекъсваш своя сержант?

Смадърс заби поглед в пода.

— Моля за извинение, сержант.

— Извинението ти е прието. Но ти самият бил ли си някога в легло с мъж?

Смадърс изглеждаше ужасен.

— Разбира се, че не.

— След като не знаеш нищо по въпроса, не си ли се замислял някога, че нещо ти липсва? — каза Ланцота.

Очите на Смадърс се изцъклиха.

— Тъй или иначе — заяви Ланцота делово — си губиш времето да се занимаваш с нещо, което не е твоя работа. И след като толкова обичаш да бърникаш в чужди говнярници, струва ми се, че имаме нужда от един доброволец, който да изчисти този на казармата. Приет си.

— Нали няма да…

— Няма да — съгласи се Ланцота. — Сега изчезвай.

Смадърс излезе от бараката и тръгна към тоалетните. Ланцота се обърна към Колрад и Рнарак.

— Въпреки че Гвардията не се интересува какво правите или не правите помежду си, все пак трябва да уважаваме вярата и на другия боец. Много съм разтревожен от факта, че вие двамата не сте се погрижили да намерите някое уединено място за своите удоволствия, а вместо това сте нарушили съня и щастието на други обучаеми. Марш да му помогнете да изчисти лайнарника.

Двамата бавно се изнизаха с изчервени от срам лица. Най-после Ланцота обърна внимание и на Стен.

— Стажант-ефрейтор Стен!

— Слушам, сержант.

— Защо не сте се справили сам с този случай?

— Опитах се, сержант. Смадърс настоя да се срещне с вас.

— Което е негово право. Особено когато се е озовал пред един стажант-ефрейтор, който е неспособен да се справи с най-елементарен казармен спор в бараката си.

— Тъй вярно, сержант.

— Първо, ще махнеш тези нашивки.

— Слушам, сержант.

— Второ, ще се присъединиш към онези тримата да почистите клозетите.

— Слушам, сержант.

— Свободен си.

Стен последва другите трима навън. Следващия път щеше да спести на останалите куп неприятности и просто да разкъса Смадърс на две.

Глава 21

„Всъщност какво ми пука“ — реши за пореден път Стен. Изтри с йонизиращата четка и последното късче открит метал по оръжейния си колан и отново я прибра в шкафа си.

След което вдигна очи.

До него стоеше Томика, с куфарчето с лични вещи в ръка.

Реши, може би за гигасекунда, че тя е най-красивото нещо в цялото му обучение. А беше изморен. Настина беше изморен.

— Кой се чифтосва с теб, Стен?

— Лявата ми ръка — отвърна той.

Тя хвърли куфарчето си на нара му и започна да намества възглавницата. Стен зяпна.

— Аз съм те канил преди, но…

— Не лягам със стажант-началници. Имам си принципи.

Стен изведнъж реши, че това не само не е важно, но и че е смешно. Смехът му секна, когато погледна Грегър.

— Разбра ли сега какво имах предвид? — каза Грегър. — А ти сбърка.

— Аз винаги бъркам, Грегър. Тоз път какво съм сбъркал?

— Те правят каквото си искат. На мен не искат да ми дадат званието, което заслужавам. А теб те скършиха. Виждаш ли го?

— Не. Доколкото разбирам, съм стъпил на него.

— Ами то е пред тебе. Ето го. — Стен реши, че тонът на Грегър стана малко писклив.

— НСВ, боец. Не се връзва.

— Баща ми ме е учил, че всеки бизнес, който не реагира на нови стимули, се издънва. Така е и с Гвардията. Единственото, което им трябва, е пушечно месо. Всеки, който не се връзва с тяхната представа за тъп герой, го пращат да върши мръсната работа. А ако допуснат грешка, както направиха с теб, веднага го събарят, веднага, щом го разберат.

— Ти наистина ли вярваш на всичко това, Грегър? — попита Томика.

— Абсолютно — извиси глас Грегър. — Написах друго писмо на баща ми, Стен. Той ще се погрижи нещата да се оправят.

Стен го погледна.

— Нали не си споменал за мен?

— Не съм. Точно както искаше. Но ще съжаляваш. Ще видиш.

И Грегър се разсмя, обърна се и се върна при нара си.

— Ей, бивш стажант обучаем за малко ефрейтор Стен? На тоя две нули ли му трябват да му се закръгли сметката?

Стен не й отвърна нищо, само се заслуша в смеха на Грегър, докато се качваше на нара.

— И като го направя, какво ще стане?

Томика се изкикоти. Стен изведнъж скочи на нара и запуши устата й с ръка. Движение. Приглушен кикот. Томика се пресегна и го дръпна на възглавницата.

— Не, Стен! — изпъшка тя. — Почакай.

Стен изчака — сърцето му тупаше.

А после се разнесоха викове.

Някой светна лампите и Стен скочи от нара. Виковете идваха откъм мястото на Грегър.

Стен се претъркули от нара и инстинктивно зае нападателна поза. След което отново се отпусна и се разсмя неудържимо.

Грегър запищя още по-високо и започна да се мята.

Стен и останалите млади наемници се струпаха около Грегър. Той наистина си имаше проблеми.

— Това е Гигантският паяк на Одал — каза някой с подигравателно дрезгав глас. — Ти си в беда, Грегър.

Грегър наистина беше в беда. Предния ден някой, изглежда, беше завлякъл от тренировъчния участък кутия със спрей, от който се образуваше бързо затягаща се нишка за катерене. И докато Грегър спеше, той, тя или те бяха опънали нишката от нара до шкафа за ботушите, пак до нара, пак до шкафа и най-накрая я бяха залепили на носа на Грегър.

Стен реши, че от висококачественото, подлагано на върхови изпитания лепкаво вещество се е получила съвършена паяжина. Този, който беше опнал паяжината, беше съобразил да отключи натегача на сифона на контейнера, така че колкото се мяташе Грегър, толкова повече се оплиташе в нишки.

Стен погледна Томика.

— Кой гони толкова карез на Грегър?

Тя равнодушно махна с ръка.

— Кой ли не. — И се изкикоти. — Мисля, че от него ще се получи идеален офицер.

— Залагам три към едно, че това няма да го измъкне — отвърна Стен. — Не само това, но прог…

— Забавлявате ли се, деца? — Новобранците мигом се превърнаха в групова скулптура.

Стен така и не разбра как Карудърс успя да сведе тона си до шепот под 116 децибела.

— Има ли някаква особена причина, поради която не сме в поза мирно?

— Стани! — понечи да изкомандва някой. Карудърс си проби път през навалицата, огледа Грегър и изцъка замислено.

— Гигантският паяк на Одал. Знаех, че имаме въшки и по някой и друг плъх, но тези паяци ги изтровихме още миналия цикъл.

Карудърс се обърна.

— Моргхан! Защо не прескочиш до склада и да донесеш един бидон разтворител? Ако нямаш нищо против, разбира се.

Вратата на взводната барака се затръшна още преди Карудърс да успее да довърши изречението си.

— Гигантски паяци, хм. Сериозна работа. — Шепотът премина в крясък. — Наемник Стен, каква е униформата за деня за лов на паяци?

— Ъъ… не знам, ефрейтор.

— ЛЕГНИ, СТАНИ, ЛЕГНИ! ТИ СИ БИВШ СТАЖАНТ ЕФРЕЙТОР И СИ ДЛЪЖЕН ДА ГО ЗНАЕШ! ОБУЧАЕМА ТОМИКА, ТИ Е ТРЯБВАЛО ДА МУ КАЖЕШ — ЛЕГНИ, СТАНИ, ЛЕГНИ!

Карудърс закрачи към вратата.

— Ще се строите вън след пет минути в пълно снаряжение за лов на паяци и ще се подготвите да изкарате остатъка от нощта в търсене на, според мен, пет гигантски паяка.

Тя затръшна вратата. Новобранците се спогледаха слисано. Вратата изскърца и отново се отвори.

— Тоя, който не е в подходящо снаряжение, ще получи два дни непоряд в кухнята. Това е всичко, деца. Времето тече.

Когато Бялстред налетя върху ефрейтор Холстед с бойната кола, Стен знаеше, че е бил прав през цялото време. Селянчето изобщо не беше глупаво. Не, никой не можеше да обвини Бялстред, че е премазал Холстед нарочно. Беше си просто нещастен случай. Разбира се. Не можеше да е друго.

— Това — обяви Холстед — е поредното имперско устройство, предназначено за мозъци на червеи. Едната стрелка ви показва заряда на батериите. Завърташ този ключ и колата стартира. Нагласяш лоста за издигане на желаната височина. Едно деление на метър. Доплеров радар автоматично ви задържа на съответното ниво над терена. Буташ лоста напред и се дигаш нагоре. Колкото по-напред, толкова по-бързо. Максимум скорост — двеста километра в час. Буташ лоста настрана и бойната кола се обръща. Имаме ли доброволци?

Холстед огледа обучаемите, докато не забеляза един, който се опитваше да стане невидим, и каза:

— Бялстред, я ела насам, момчето ми.

Бялстред закова пети пред ефрейтора.

— Никога не сме карали кола, така ли?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР!

— Защо не, обучаеми?

— Ние на Отремер не вярваме в тях, ефрейтор. Ние сме Амиш.

— Разбирам. — Холстед помисли малко и очевидно реши да не коментира нищо. — Марш в колата.

Бялстред непохватно се напъха в кабината.

— Ти нямаш никакви религиозни възражения против шофирането, нали? — попита Холстед.

— СЪВСЕМ НЕ, ЕФРЕЙТОР.

— Чудесно. Стартирай я, нагласи я на два метра височина и я прекарай по плаца. Завий и спри тук.

Пръстите на Бялстред зашаваха по лостовете, след което той здраво стисна контролния лост и рязко го дръпна надясно.

На Холстед му остана време само колкото да изкрещи „НЕЕЕ“, когато бойната кола се завъртя около оста си, буферът го халоса по главата, завъртя го и го събори от платформата на земята. Колата плавно се понесе напред. Радарът й имаше достатъчно обхват, за да засече изпълнените с обучаеми (но светкавично опразващи се) скамейки, и изрядно я поведе над тях, след което започна да я върти в правилни кръгове с диаметър петнадесет метра. Бялстред седеше вкаменен зад пулта.

Ланцота и Карудърс успяха някак си да скочат на втора кола и започнаха да маневрират зад безцелно кръжащото първо МПС. Ланцота леко скочи във войсковия отсек, пресегна се през рамото на Бялстред и изключи двигателя. Колата кацна на плаца. Ланцота измъкна Бялстред за яката от нея.

— В момента — заяви Ланцота — никак не те обичам, обучаеми. Ти приведе един от моите кадри в безсъзнание, а това е МНОГО ЛОШО. Сигурен съм, че ще поискаш да зарадваш ефрейтор Холстед, когато се съвземе, нали?

Бялстред кимна.

— В противен случай той би могъл да те убие, обучаеми. И тогава ще ми се наложи да пиша рапорт защо го е направил. Така че съм сигурен, че изгаряш от желание да направиш на бедния ефрейтор една малка услуга, нали така?

Бялстред отново закима.

— Виждаш ли онзи връх — каза Ланцота и посочи отстоящия на километър рид. — На онзи връх има едно изворче, обучаеми. Ефрейтор Холстед много обича водата от това изворче. Така че защо не вземеш едно ведро и да изтичаш, и да донесеш на ефрейтора ведро изворна вода?

— Ъ? — понечи да отвърне Бялстред.

— Искаше да кажеш „Ъ, сержант“ — каза Ланцота. — И мисля, че ме чу добре.

Бялстред кимна, бавно слезе от седалката и хукна към бараката.

Ланцота го изгледа как влезе на бегом в постройката и как изхвърча с ведрото и изчезна в далечината. На Стен, който наблюдаваше сцената заедно със строения взвод, му се стори, че раменете на Ланцота леко потръпнаха. Не, Бялстред съвсем не беше тъп.

Глава 22

Ланцота изглеждаше щастлив.

На Стен му се дощя да се скрие някъде в по-задните редици на строя. Този път щеше да е лошо.

Холстед отвори уста да изкомандва „мирно“. Ланцота махна с ръка да го прекъсне и каза спокойно:

— Току-що се случи нещо много интересно, деца.

Крачеше напред-назад. Този път наистина щеше да е много лошо.

— Току-що получих писмена забележка от, как да се изразя, висшестоящото началство. Изглежда, че аз, може би, не изпълнявам дълга си така, че да отговоря най-добре на нуждите на Империята.

На Стен му се дощя да си намери някакво много дълбоко, много добре укрепено укритие. Искаше му се да си повярва, че не разбира какво точно става.

— Аз, изглежда, може би на удостоявам някои от своите обучаеми с нужното внимание. Особено при издигането в звание. Изглежда, началството се чуди дали по този начин не потискам развитието на някои твърде способни бъдещи командири. Мда. Много интересно писмо.

Усмивката на Ланцота изчезна, заменена от искрена загриженост.

— А аз не бих искал да греша в службата си на Императора, нали така? Грегър!

Стен си помисли, че точно този момент е най-подходящият да се умре. Грегър изтича пред строя, удари токове и отдаде чест.

— Новобранец Грегър? Сега вие сте новобранец ротен командир.

Някой от последния ред каза: „Скапано!“ Много високо.

Ланцота явно бе решил временно да оглушее.

— Поемете командването на ротата, новобранец ротен командир Грегър. Разполагате с един час да подготвите частта за транспортиране и бойно учение.

Много бе възможно човек да си помисли, че някой има лош дъх, само като слуша хъхренето му по радиото. Засърбя го между плешките. Някой гений беше конструирал вакуумния щурмови костюм така, че боецът да го сърби там, където не може да се почеше. Стен си каза, че не го сърби, и продължи да слуша хъхренето на Грегър по командната вълна.

„Хайде — помисли си той. — Напрегни си малко мозъка.“

— Първи взв… тоест, едно-едно.

Стен включи микрофона си.

— Давай.

— Корабът е патрулен клас „В“. Това означава, че проникваме през двигателните тръби. Чух, че първият ми сержант потвърди. Те са страхотни.

Стен се отцепи от астероида, зад който се беше „скрил“ с взвода си, и се изнесе малко напред.

Старият корабен корпус, увиснал в мрака на два километра от тях, беше повече или по-малко нащърбен, така че да прилича на клас „В“, но…

Стен включи на командната вълна.

— Шест? Тук едно-едно. Моля осигуровка.

Грегър изпъшка и изключи от линията останалата част от ротата.

— Влизането през тръбите е атака по наръчника, сър.

— Разбира се, Стен. Точно затова…

— Не допускате ли, че ония, лошите, може също да са чели книжката? И да имат програма?

— НСВ, боец. Ти какво искаш? Някой шантав фронтален удар ли?

— По дяволите, Грегър! Пъхаме се в тръбите и предполагам, че някой ни чака отсреща. Ако можеш да ни пуснеш бараж, ще преведа взвода по фланга.

— Продължавай… едно.

Стен сви рамене. От опит глава не боли.

— Ще отворим черупката. Ще им съдерем обвивката и ще им пуснем вътрешното налягане да изтече. Това ще ги отхвърли и тогава можем да ги забучим на вилка.

Ново хъхрене. Стен се зачуди защо богатият баща на Грегър не е могъл да си позволи да му плати операцията.

— Престани, един. Дадох заповед.

Стен съзнателно не изключи радиото.

— Слушам, сър. Край.

Гласът на Карудърс изпука.

— Едно. Нарушаваш сигурността на връзката. Непоряд в кухнята.

Грегър прикри кикота във включения си микрофон.

— Тук е шест. По номера… Атака жабешки скок… маневриращ елемент… напред.

Стен погледна табулограмата и веднага престрои взвода.

Отвличащ лазерен огън над главата му от другите два взвода. Стен въведе произволна зигзаг програма във взводния компютър. Продължиха напред към корпуса на учебния звездолет.

Докато приближат кърмата, половината от взвода увиснаха безпомощно в пространството, изключени като „жертви“ от тактическия компютър.

Стен извъртя огромния прожектор на багажника с екипировката и го насочи. Тъкмо се канеше да се напъха точно под коремните отверстия и…

И пред очите му светна ярка светлина. Филтърът на Стен премина през всички оттенъци на черното и той зяпна в примигващото „ИЗВЪН СТРОЯ“ на конзолата на скафандъра.

До този път беше свикнал много пъти да „умира“. Между другото, за пръв път това му хареса. Не мислеше, че някой от „убитите“ ще може да възстанови всички дребни детайли, когато се върнат в района на казармата.

Ланцота си беше хванал доста едра риба за барбекю. Или вече доста дребна.

Ланцота беше с каменно лице и стоеше пред тях много спокоен.

Стен въздъхна облекчено и стрелна Грегър с око.

— По наръчника ли проведохте операцията, новобранец ротен командир?

— Тъй вярно, сержант.

— Направихте ли си труда да проверите електромагнитния обхват?

— Съвсем не, сержант.

— Ако бяхте го направили, щяхте да разберете, че противникът е пренастроил соларните си екрани в излъчватели. И ги е насочил право назад към обикновено незащитената кърма. Защо не проверихте, стажант ротен командир?

— Няма извинение, сър.

— Обмислихте ли алтернативна атака?

— Съвсем не, сержант.

— И защо не?

— Защото… защото така е препоръчано във фиша за атака на кораб клас „В“, сержант.

— А ако не бяхте го направили по наръчника, можехте да си създадете неприятности. Така ли е, новобранец ротен командир Грегър?

— Ъъ…

— ОТГОВОРЕТЕ НА ВЪПРОСА МИ!

Стен и останалите подкочиха около метър. За пръв път Ланцота си беше позволил да кресне.

— Съвсем не знам, сержант.

— Аз знам. Защото си мислиш, че докато я караш по книжката, си в безопасност. Не посмя да рискуваш скапаните си капитански ромбчета. И затова изби половин рота гвардейци. Прав ли съм?

Грегър не отвърна нищо.

— Свалете си такъмите, господинчо — каза Ланцота. И дръпна Гвардейската тренировъчна раница от комбинезона на Грегър. След което си тръгна.

Карудърс изтича пред строя.

— Марш за мамбо. Проверка на снаряжението в двайсет и един нула нула.

Никой не погледна към Грегър, докато маршируваха към бараката. Той остана дълго навън, самичък.

Когато Стен и останалите се върнаха от столовата, Грегър и принадлежностите му бяха изчезнали, сякаш изобщо не бяха съществували.

— Първи сержант! Докладвай!

— Сър! Обучаеми роти А, Б и В са преброени и са налице. Петдесет и три процента състав, шест процента в болница, двама изпратени за преглед.

Обучаемият началник-школа поздрави. Стен отдаде чест, извърна се към Ланцота и отново отдаде чест.

— Всички са преброени и налице, сержант!

— Сега е осемнайсет нула нула, стажант капитан. Вие трябва да поемете командването на своята рота и да я преведете в марш на скок до Шестнадесета учебна зона. Ще развърнете хората си в стандартен отбранителен периметър. Ще останете на позиция до смрачаване, което значи до деветнайсет и седемнайсет. Някакви въпроси?

— Съвсем не, сержант Ланцота!

— Поемете командването на ротата.

Стен отдаде чест и се обърна кръгом.

— РОТА…

— Взвод… ’вод… ’вод… — отекнаха взводните командири на Стен.

— Надяс-с — НО! Оръжия на ре-е… мък! Ходоом… марш… бегом… марш.

Дългата колона се заизвива в здрача. Стен леко подтичваше край строя. Вече се беше научил да върви, да марширува или да тича — с отворени очи, седемдесет процента нащрек — и в същото време да е напълно заспал. Ланцота беше преувеличил, когато им каза, че обучаемите могат да спят само около четири часа през нощта.

В началото може би наистина беше така. Но когато обучаемите започнаха да се спускат по стръмното нанадолнище към края на обучението си, скоростта ставаше все по-голяма. Сега отпаданията бяха много по-малко, но беше много по-лесно да се провалиш.

Ланцота беше обяснил това на Стен, когато му връчи ромбчетата на стажант ротен командир.

— През първите няколко месеца се опитвахме да ви скършим физически. Отървахме се от слабаците, от тези, които могат лесно да причинят нещастни случаи, и от симулантите. Сега ви извайваме. Ако ти или някой друг гвардеец допусне гаф по време на бойните учения, направо се превръщате в тор. Освен това в този цикъл все още имаме твърде много хора. Твърде много. Ако приемем условието (на което Стен лично не държеше особено) за процеса на подбор един на сто хиляди, то сега от три роти по сто души всяка сте сведени само до шестдесет и един души.

Твърде голям процент.

Не всеки отпадаше. Преобръщането на бойна кола причини смъртта на четирима, падания по време на планински учения убиха още двама, а пробитият скафандър осигури на още един от новобранците пищна полкова погребална церемония.

Ланцота смяташе, че е много впечатляващо един обучаем да бъде зачислен като редовен боец на полка преди да бъде погребан. Стен смяташе, че това е съвсем незначително, скапано утешение. Беше сигурен, че да си мъртъв е много продължително и досадно и че храната за червеите не се интересува от погребални церемонии.

Все едно.

Сега обаче напредваха от отдельонни, през взводни, до пълни ротни учения.

Стен се зачуди какви ли забавни изненади им е замислил Ланцота за тази вечер. След което отново си сложи тампоните на мозъка. Имаше нужда от почивка. Остави долната си челюст да се тръска, включи краката на автопилот и заспа.

Със затворени очи включи ушите си на сонар около билото на хълма. Четири минути двадесет и седем секунди. Всички звуци на нощни животни са се върнали към нормалното. Всички позиции в готовност. Не е зле.

Ланцота пропълзя до Стен и светна лампичката на планшета.

— Добре. Изтласкахте ги надолу много точно. Втори взвод е струпан твърде много. И смятам, че трябваше да поставиш командния си пост по-близо до фронтовата линия. Но… не е зле.

Стен се стегна. Ланцота беше твърде учтив. Знаеше със сигурност, че на това упражнение ще падат глави. Ланцота предложи:

— Твоята рота провежда помитаща офанзива в продължение на две местни денонощия. Понесли сте, чакай да видим, петдесет и шест… не, седемдесет и пет процента жертви. Тц, тц… Заповядали са ви да атакувате силно укрепена вражеска позиция… ето там!

Ланцота извади симулиращото миниустройство от калъфа на колана си и натисна един бутон. На хълма срещу тях блеснаха няколко светлини.

— За съжаление, позицията се е оказала добре осигурена с числен състав и сте били принудени да се оттеглите на този хълм. Твърде много сте напред за артилерийска поддръжка и по оперативни причини обичайната въздушна и спътникова поддръжка я няма. Евакуирали сте пострадалите в медицинския пункт, така че нямаш ранени, за които да се тревожиш. Задачата е съвсем проста. Много, много скоро, противникът ще предприеме мощна контраатака. Вероятно няма да можете да задържите тази позиция. Полковият командир ти е заповядал да действаш според обстоятелствата. Нашите позиции са… — Той посочи зад себе си и натисна друг бутон. На билото на острия планински рид стимулаторите очертаха силно укрепена, не много добре замаскирана позиция. — Там. Между твоята рота и нашите позиции се предполага, че действат две бригади вражески командоси, с леко въоръжение и малки бойни машини. Изборът е изцяло твой. Някакви въпроси?

Стен тихо подсвирна.

— Стажант-капитан, поеми хората си. Разполагаш с две минути да решиш проблема.

Ланцота запълзя назад и се скри в мрака.

Стен даде знак на Моргхан, своя първи сержант, и двамата се изнизаха от командния пункт. Стен дръпна ултравиолетовия филтър на очите си и светна заслонената с ръка лампичка на планшета.

— Sauve qui peut1 и прочие лайна — прошепна Моргхан. — Що не се предадеш веднага, да избегнем поне утрешната гонка.

— Ние, гвардейските убийци, никога не се предаваме.

— Смяташ, че те юрка нагоре?

— По дяволите. Като нищо. Отстъплението е кучешка работа, така ни казаха.

— Ти го измисли, Стен. Аз се хващам да уча вражеския. — Моргхан пропълзя обратно в КП-то при чакащите свръзки.

— Четири… три… две… едно — чу се гласът на Ланцота някъде от мрака. — Начало.

Сигурно беше включил симулаторната програма. Висок вой… „Почва се!“ — изрева някой, и теренът се разтърси. Точно над главите им лумна виолетов лазер. Стен се надяваше, че автоматичните верижни транспортьори, осигуряващи „вражеския огън“, не са нацелени прекалено ниско, нито са в режим на случаен огън или с автоматичен насочвач.

Включи каналния селектор на гърдите си на ВСИЧКИ КАНАЛИ и накратко очерта плана си на слушащите го подразделения.

— Шест… тук две-едно. Имаме раздвижване пред фронта ни. — Беше Томика, играеща заместник-взводен командир на Втори взвод.

Стен настрои на команден режим.

— Преценка, две-едно?

— Сондираща атака. Вероятно уловка. Приблизителна сила — два взвода. На сто метра пред нас, във фронт.

— Две-едно, тук шест. Задръж огъня. Едно-едно? Някаква активност на твоя фронт?

— Не… чакай. Тоест, да. Проникващи елементи по хълма… ще… оу, по дяволите!

Намеси се гласът на Ланцота.

— За съжаление, командирът на първи взвод се изложи на огън и беше поразен. Фатално.

Стен пренебрегна Ланцота.

— Едно-две. Приеми команда. Оценка?

— Потвърждавам. Проникващи. Около рота. Вариант — атака. Да открием ли огън?

— Не. Когато пресекат петдесетметровата линия, сигурно те ще открият огън. Вариант — артилерийска поддръжка. Първо и трето отделение ще се оттеглят на двадесет и пет метра, шумно. Второ и четвърто отделение влизат в бой, когато достигнат позицията ви, и първо и трето контратакуват. Вариант — нова уловка. Отгоре! Получаваш оръжейния взвод, застилаш тила им и пречупваш втората вълна. Вземи КП-то, аз се прехвърлям при трети взвод.

Изключи микрофона.

— Свръзка! Давай!

Двамата се понесоха в мрака. Стен се ориентираше по сенките на дърветата. Огънят се усили и земята под тях се заогъва.

При внезапния вой на сигурно около хилядата сирени Стен подскочи.

— Психоатака — каза той на свръзката. — Само шум. Давай напред!

След секунди скочи в окопа на командира на Трети взвод.

— Какво става отпред?

Стен затаи дъх и затвори очи. Вслуша се. Завъртя глава и изруга.

— По дяволите! Броня!

— Аз не чувам нищо!

— Ще чуеш. Звучи ми като две единици. Стърже ми на поддържащи влекачи.

Включи радиото.

— Оръжеен, тук шест. Приемаш ли?

Една свръзка се материализира в нощта и се претъркули в траншеята.

— Всички единици. Чакай команда. Превърти на Ер-седем.

Комуникаторът избра прост код и заключи приемо-предавателите към него. Кодът щеше да се разбие след няколко секунди, ако врагът имаше анализатори. Но дотогава Стен щеше да довърши плана си.

— Две-едно. Преведи бойците си покрай КП и подсили едно-две. Действай! Две. По команда, започвате веднага фронтална атака.

Стен си пое дълбоко дъх. Това учение изглеждаше толкова истинско, че дори симулираното самоубийство му се струваше ужасно.

— Три-едно. Твоите хора задържат бронята под вашата позиция. Заповедта ви е да се държите на всяка цена. Ако пробием, ти и хората ти се измъквате поединично. Всички единици. Ротата ще предприеме фронтална атака срещу уловката в сектора на Втори взвод. Пробиваме и всеки действа поединично. Имате разположението на приятелските линии. Ще избегнете плена и ще се присъедините към полка на заранта. Това е всичко. Запазете водата, основното оръжие и по два пълнителя. Захвърлете всичко, включително радиостанциите. Успех. Действай!

Изключи радиото. Ланцота се появи до него.

— Административна забележка, стажант-капитан Стен. При изключени радиостанции контролиращият учението не може да ви нанася поражения.

Стен намери време да се ухили.

— Сержант, това изобщо не ми мина през ума.

Беше съвсем искрен.

После се обърна към отделението на КП.

— Чухте. Хвърляйте ги и да потичаме.

— Ланцота току-що помете оръжейния ни взвод. Вика, че било контрабатарея на твоята огнева подготовка.

Стен изстена.

— Лендън.

— Давай, Стен.

— Скочи пет метра надолу и ми подай ръка.

— Но тогава загивам!

— Тогава загиваш.

— Кво пък, може труповете да ни повозят до казармата.

Свръзката изскочи от окопа, измъквайки гранатомета от колана си, натисна бутона за огън и пламъкът засвистя нагоре. Един скенер го засече и дръпна лоста. Приемникът на симулатора се нажежи до червено. Лендън изруга и се повлече към сборния пункт.

Пламъкът разцъфна и Стен видя две… пет… седем щурмови верижни машини, които запълзяха нагоре от подножието на хълма.

— Светни ги.

Взводният командир натисна контролния оръжеен клавиш и цистерните с газ под налягане се отприщиха и засвистяха. Газът се смеси с атмосферата и играещият лейтенант запали сместа.

Огненото кълбо се изтъркули към подножието, помете три от влекачите и те се взривиха.

— Назад! Шестдесет метра и затягате вътрешен периметър.

Стен се изтъркули през траншеята и хукна на прибежки назад към командния пункт.

Докато се добере и залегне до Моргхан, вече си бе съставил план.

Сенки преминаха пред фронта му по посока на Втори взвод. Огънят изведнъж се удвои откъм периметъра на все още държащия се Трети.

Стен с благодарност захвърли раницата си и командирската радиостанция, метна оръжието през рамо и пое след тях.

В кабинета цареше мъртва тишина.

Стен стоеше мирно, вирнал брадичка.

— Четирима оцелели, новобранец ротен командир. Бяхте пометени.

— Тъй вярно, сержант Ланцота.

— Би ми било интересно да чуя вашата прогноза за ефекта от подобни действия при реално сражение. Върху останалата част от полка.

— Ами… много лош.

— Много очевидно. Но вие не знаете защо. Войските ще поемат масивни поражения и ще поддържат пълна бойна ефикасност само при две условия: първо, тези поражения трябва да се поемат за кратък период. Бавното настъпление унищожава всяка единица, дори и най-елитната. Второ, тези жертви трябва да бъдат довършени. Разбирате ли, Стен?

— Не съвсем, сержант.

— Ще ви обясня по-ясно. Върху примера на снощния ви разгром. Ако бяхте удържали този хълм и бяхте загинали до последния човек, полкът щеше да се гордее с вас. Това щеше да донесе бойна слава и вероятно някоя пиянска песен. Хората щяха да са горди, че сред тях е имало такива герои. Въпреки че щяха адски да се радват, че не са били сред тях.

— Разбирам.

— Вместо това вашата единица беше загубена в опита си да се спаси. Много добре, и хубаво е да си говорим, че трябва да се оцелее, за да се сражаваме и на следващия ден. Но не това е духът, който в крайна сметка печели войните. Вашият провал като ротен командир е в неразбирането на всичко това. Схващате ли?

Стен не отговори.

— Не казах, че сте длъжен да се съгласите. Но нали ме разбирате?

— Тъй вярно, сержант.

— Много добре. Но аз не ви освободих и не ви заключих в бараката по тази причина. Точките от изпитите ви показват високо равнище на интелигентност. Арестувах ви, защото показахте, че сте напълно непригоден за Гвардията, дори като обикновен гвардеец. Считано от този ден, вие сте отстранен от тренировъчния курс.

Стен го изгледа невярващо.

— И това ще ви обясня. Представете си един войник. Той взима нож, начерня си лицето, оставя всичкото си оръжие. Промъква се сам през вражеските линии и прониква в бункера на противниковия генерал. Убива го и се връща. Герой ли е този човек? От една страна, да. Но не е гвардеец.

Ланцота вдиша дълбоко.

— Гвардията съществува като последен юмрук на Императора. Средство да се нанесе мощен удар на точно определено място и да се изпълни точно определена задача. Гвардията ще се сражава и ще загине за Императора. Като бойно тяло, а не като индивиди.

Стен се обърка.

— Като гвардеец, от вас се очаква да проявявате храброст. В замяна Гвардията ще ви осигури подкрепа. Морална и духовна при обучението и в гарнизона, физическа — в боя. За повечето от нас сделката е повече от честна. Следите ли мисълта ми?

По-голямата част от съзнанието на Стен се чудеше какво го чака сега — дали ще го ометат в тилов батальон? Или направо ще го изхвърлят обратно на Вулкан? Стен се постара да се съсредоточи върху думите на Ланцота.

— Ще продължа. Един гвардеец непрекъснато се обучава, за да стане нещо повече. Той трябва да е в състояние да поеме задълженията на своя взводен сержант и да изпълни задачата в случай, че сержантът загине. Един сержант трябва да е способен да поеме задълженията на ротния си командир. А това означава, че колкото и да е брилянтен в тактическата си подготовка, ако не разбира инстинктивно характера на хората, които командва, той е повече от безполезен. Той е опасен. А аз съм ви го казвал неведнъж… моето задължение е не само да правя гвардейци. Но да помогна на тези хора да останат живи.

— Това ли е всичко, сержант? — попита Стен сухо.

— Четирима оцелели. От петдесет и шест души. Да, Стен. Това е всичко.

Стен вдигна ръка към кепето си.

— Не. Не приемам чест — нито връщам — от отпаднали. Свободен сте.

Стен хапна, сдаде тренировъчното си оборудване и легна, завит в дебелото одеяло на самотата. Искаше му се някой от приятелите да му каже нещо. Просто така, за довиждане. Но така беше по-добре. Стен беше видял твърде много отпадащи и знаеше, че е по-лесно за всички, ако провалилият се си отиде незабелязан.

Зачуди се защо още се бавят, а не идват да го вземат. Обикновено отпадналият изчезваше само час-два, след като го изритат. Предположи, че може би е заради сериозността на провинението му. Началниците искаха да го позадържат още малко, за нагледен урок.

Това му даде време да размисли за собствените си планове.

Ако го изпратеха в тилов батальон… той потръпна. Това от една страна. Той не дължеше нищо повече на Империята, така че щеше да дезертира при първа възможност. Може би. А може би беше по-лесно да си завърши службата и да запраши към Първопроходния сектор. Предполагаше се, че по границите на Империята хората никога не достигат и такъв като него, с гвардейско обучение, щеше да бъде ценен.

Но на Вулкан… Пръстите на Стен докоснаха дръжката на ножа в ръката му. Ако се върнеше там, Компанията щеше да го убие. По-добре да вземе да изчезне бързо, преди да са дошли да го отведат. Освен това винаги имаше шанс…

„Само един“ — реши той и се загледа тъпо в тъмния таван.

Стен усети леко движение — пръстите му се присвиха за канията — и ръката на Карудърс се стегна около неговата.

— Последвай ме.

Стен — беше легнал облечен — стана от нара. Автоматично нави дюшека и взе малкото си лично куфарче.

Карудърс му махна към вратата. Стен я последва. Слисан. Едва сега осъзна, че Карудърс го беше спряла така, сякаш знаеше за ножа. Но защо досега не му го бяха конфискували?

Карудърс спря пред един роботизиран оръжеен превозвач, посочи единствената седалка и Стен се качи.

Карудърс набра кода за направление и колата забръмча. Карудърс отстъпи назад. И отдаде чест.

Стен я зяпна. Отпадналите не се радваха на почит, но Карудърс задържа ръката си до кепето. Стен беше слисан. Автоматично отвърна на поздрава.

Карудърс се обърна и се затича назад, докато колата се издигаше.

Стен погледна напред. Колата зави под ъгъл над тренировъчната зона, на няколко стъпки от терена, след което се издигна на двадесет метра. На екрана пробяга: НАПРАВЛЕНИЕТО Е ОГРАНИЧЕНА ЗОНА. МОЛЯ КОД ЗА ДОСТЪП. Компютърът на колата се изкиска тихо и започна да отпечатва числа на екрана. После екранът се изчисти и се появи: ДОСТЪП ДО СЕКЦИЯ-Б РАЗРЕШЕН. ЗАБЕЛЕЖКА. ПРИ КАЦАНЕ ЧАКАЙ ЕСКОРТ.

Стен се слиса съвсем.

Глава 23

Махони церемониално наля една епруветка чист медицински спирт в улея и изсипа съдържанието на оловното канче в двулитровата халба бира. Връчи халбата на Карудърс и се обърна към другите трима в стаята:

— Някой да иска още гориво?

Рюкор плесна с един от плавниците си и хвърли каскада пръски от цистерната си към Махони.

— Умът ми бездруго е достатъчно объркан, благодаря — избоботи тя.

Ланцота поклати глава.

Махони надигна своята халба.

— Да пием за провала.

Отпиха.

— Той как го понесе, ефрейтор?

— Не знам, полковник. Хлапето е малко шашнато. Сигурно си помисли, че ще го лашнем обратно за рециклиране в оня кучи гъз, откъдето е дошло.

— Толкова ли е тъп?

— Аз го разпънах на кръст, полковник — каза Ланцота. — Предполагам, че в този момент не може да бъде обвинен в наличието на каквато и да е мисъл.

— Много е вероятно. Ти си много добър в бавните мъчения, Лан. — Махони замълча. — Рюкор, съжалявам, че ще ти досадя малко. Но трябва да им кажа на тия двамата. Ясно е, че всичко това е засекретено — да се казва е чиста формалност. Но след като е запечатано, можем хубаво да сритаме за малко глиста на полковника.

Карудърс се помръдна неловко и заби нос в халбата си.

— Имам нужда от много бърза окончателна преценка. Рюкор?

— Нямам никаква причина да променям първоначалното си заключение. Както беше предсказано, представянето му на тренировките беше почти рекордно. Профилът му не е променен значително. По никакъв начин от Стен не може да се получи добър гвардейски боец. Неговата независимост, инстинктивната му неприязън към властта и склонността му към независими действия са подчертано назъбени по кривата. За твоите цели изглежда идеален. Странните индивидуални травми, които обсъдихме, когато започна обучението му, са почти на същото равнище, в някои отношения. Но в други, след като той се самодоказа успешно в обучението и в отношенията си с други хора, сега той е много стабилен като цялостна личност.

— Карудърс?

— Не знам как да го кажа, сър. Но не е от тези дето ще се навия на екип с тях. Бъзльо не е. Обаче не е и от най-сигурните. Във всеки случай, не и при атака в червената зона.

— Само едно „сър“! Благодаря ти. Сипи си още. И на мене, ако обичаш.

Махони й подаде халбата си.

— Аз сигурно мога да доразвия преценката на Карудърс — заговори Ланцота предпазливо, — но няма нужда. Празните приказки не обясняват нещата по-добре от нея.

— Хайде, Ланцота. С ченгел ли да ти тегля думите? Знаеш какво искам.

— Аз бих класирал Стен на първо място за секция „Богомолка“. Той ми напомня за някои от младите главорези, които се мъчех да удържам под контрол.

Карудърс си разля бирата.

— Вие сте били в „Богомолка“, сержант?

— Той беше сержантът на групата ми — каза Махони.

— И напуснах. Карудърс, ти нищо не знаеш за тая работа. Но има адска разлика между това да излезеш на жегата, лице в лице с окопани войници, и да прережеш гърлото на някой нищожен диктатор, докато той е в леглото с момиче. Спомняш ли си това, полковник?

— Кое точно?

Махони махна с ръка и Карудърс подаде на Ланцота неговата спиртосана бира. Ланцота се загледа през прозореца в кехлибарения пейзаж навън, след което надигна халбата.

— Не ми хареса. В тая работа хич не бях добър.

— Не беше, по дяволите. Но остана жив. Това е единственото ти повишение.

Ланцота не отвърна нищо.

Махони се ухили и сърдечно почеса бръснатата ливада на сержанта.

— Все още бих заменил половин екип, ако се върнеш при мен, приятелю. — След което отново се върна на въпроса. — Заключения?

— Прехвърлянето препоръчително, Психиатрична секция — намеси се делово Рюкор.

— Препоръчвам прехвърляне — избоботи тромаво Карудърс.

— Взимай го, Махони — въздъхна отегчено Ланцота. — В негово лице ще имаш страхотен убиец.

Фрейзър скочи от транспортната лента и забърза към зоопарка. Беше нервен заради предстоящата среща… ръчното видео пареше в джоба му. Шмугна се в зоопарка и мина покрай пазача на портала, очаквайки всеки момент някой да го хване за рамото.

Чиновническият му мозък му подсказваше, че няма за какво да се тревожи — беше заличил всичките си следи — нали беше майстор на компютъра и на имперската бюрокрация. Нямаше начин някой да разбере за какво точно е дошъл тук.

Спря пред клетката с тигъра — саблезъб. Настръхна още повече от присъствието на зверовете. Като всички същества в зоопарка, тигърът бе част от генетичната история на човечеството. Ако Фрейзър бе продължил още по-навътре, щеше да се натъкне на древни ленивци и насекоми с гигантски криле, както и на огромни топлокръвни влечуги. Можеше да надуши влечугите дори от сегашното си място, гнило месо и бълбукащи блата…

Убиецът пристъпи до него.

— Взе ли го?

Фрейзър кимна и връчи видеопакета на убиеца. Дълга пауза.

И убиецът каза:

— Чудесно.

— Избрах един, чийто запис можеше лесно да се манипулира — каза Фрейзър. — Само да влезеш, и после е лесно.

Убиецът се усмихна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ти си най-добрият. Имаш усет за компютрите.

Най-после някой да признае таланта на Фрейзър. Само той можеше да проникне в информацията и да обели информацията люспа по люспа, като глава лук.

— А парите?

Убиецът му подаде сгънат лист. Фрейзър го огледа внимателно.

— Нали не може да се проследи?

— Разбира се. Сам ще се увериш.

Фрейзър остана доволен. Съжаляваше само, че Рюкор така и няма да разбере колко умен е той.

Убиецът прегърна Фрейзър през рамо и двамата закрачиха надалече от клетките.

— Човек все се съмнява в чуждата лоялност — заговори Фрейзър.

— Да. Така е — отвърна убиецът.

Ръката му се спусна надолу, изви се и обгърна брадичката на Фрейзър. С лявата ръка го шибна в тила. Чу се едно тъпо „хрус!“ и Фрейзър рухна. Мъртъв.

Наоколо нямаше никого. Убиецът повлече тялото към ръба на клетката и го бутна долу.

Ревовете и звуците на мляскащи челюсти приключиха случая.

Глава 24

Според Махони, Императорът се бе побъркал съвсем. Шеташе около огромен бълбукащ казан, наполовина пълен с някаква зловеща на вид смес, и си говореше сам.

— Малко от това. Малко от онова. Малко чесънче, малко масчица. А сега — пащърнак. Само една щипка. Може би — още една. Не. Я да сложа аз повечко. Такаа. — Императорът най-сетне забеляза Махони и се усмихна. — Идваш тъкмо навреме — каза той. — Подай ми ей оная кутия.

Махони му подаде грижливо гравираната дървена кутия. Императорът я отвори и изсипа шепа дълги червеникави неща. На Махони му заприличаха на изсушени екскременти на извънземни.

— Виж ги само — похвали се той на Махони. — Десет години мъка в биолабораториите, за да се получат.

— Какво са те?

— Чушки, тъпако! Чушки. Люти!

— О, страхотно. Страхотно!

— Не знаеш ли какво означава това?

Махони трябваше да признае, че не знае.

— Чили, човече. Чили. Нямаш ли чушки, нямаш чили.

— И това е много важно, така ли?

Императорът не каза нищо. Само пусна чушките в казана, натисна няколко бутона върху готварската си конзола, разбърка, след което гребна огромна лъжица от кашата и я поднесе на Махони. Загледа го напрегнато, докато Махони опитваше. Не беше ло… и после лицето му пламна, ушите му се изпотиха и той се закашля, за да си поеме дъх. Императорът го потупа по гърба с широка усмивка, след което му подаде чаша бира. Махони я изгълта. И изхриптя.

— Май съм го улучил — каза Императорът.

— Искаш да кажеш, че си го направил нарочно?

— Разбира се. От това нещо би трябвало да ти щръкнат космите на задника. Иначе няма да е чили. — Императорът наля две бири, подкани Махони да се присъедини към него и се разположи върху огромния, отрупан с възглавници диван. — Окей. За този месец си заслужи чека. Сега какво ще ми кажеш за следващия?

— Имаш предвид Торесен?

— Да. Имам предвид Торесен.

— Нула, нула, нула.

— Може би трябва да ускорим нещата.

— Щях да го препоръчам в доклада си. Но е опасно. Можем да издъним цялата работа.

— Как така?

— Заради Лестър. Той казва, че проект „Браво“ доста се е придвижил. И е успял да се добере до него. Лошото е, че ако го спипат, ще останем без човек отвътре.

Императорът се замисли за момент. После въздъхна.

— Кажи му да продължава. — Пресуши чашата си и си наля пак. — А какво става с другото нещо?

— Контрабандата на оръжие? Все още не мога да го докажа.

— Но е факт? Факт е, нали?

— Да — отвърна Махони. — Знаем със сигурност, че четири планети — уж все наши конфедерати — превозват оръжия до Вулкан.

— Пак Торесен. По дяволите! Хайде да спрем да си играем игрички с този човек. Прати Гвардията. Премажи го.

— Тази идея не е от най-умните. Искам да кажа…

— Знам. Знам. Слаб дипломатически ход. Но какво да кажем за моите „приятелчета“ на онези, другите четири планети? Не виждам причина да не мога да ги премахна.

— Направено е.

Императорът се ухили. Най-после малко действие.

— Секция „Богомолка“?

— Изпратих четири екипа — отвърна Махони. — Гарантирам, че оръжията ще спрат.

— И без дипломатически усложнения?

— Нито шепот.

На Императора това му хареса още повече. Стана от дивана си и се приближи до бълбукащия казан. Подуши го. Хубаво. Започна да пълни две дълбоки чинии.

— Нали ще останеш да вечеряш с мен, Махони?

Махони бързо скочи от дивана и се запъти към вратата.

— Благодаря, шефе. Всяка друга вечер, но не и тази. Имам…

— Люто гадже?

— Да — отвърна Махони. — Каквото и да означава това. Но не толкова люто, колкото това в казана.

И духна. Императорът се върна при чилито си. И се зачуди кои членове на Императорския двор заслужаваха да споделят компанията му тази вечер.

Глава 25

Баронът гледаше с тревога в екрана как ято техове бързо се движат из трюма на товарния звездолет и извършват последни настройки и свързвания. Ето, това беше. Още няколко минути и той щеше да разбере дали всичките тези кредити и рискове си струват.

Изпитанието на проект „Браво“ на стотици светлинни години от Вулкан и много далече от всякакви обичайни транспортни трасета.

Торесен се обърна към теха, който внимателно следеше бързо сменящите се на екрана числа.

— Готово, сър — каза техът.

Торесен си пое дълбоко дъх и му каза да започва.

— Начало на отброяването…

Совалката се закова в пространството на много километри от товарния кораб. Бордовите техове се заловиха за работа, променяйки програми в компютрите си, подготвяйки се за последния сигнал.

Вътрешността на лихтера беше изтърбушена и в двата края теховете бяха монтирали две огромни устройства — в древни времена щяха да ги нарекат реслови оръдия — всяко премерено в електрическото „дуло“ на второто.

Торесен едва чуваше отброяването. Беше се съсредоточил върху двете изображения на екрана. Първото представляваше блестяща празнота в трюма на лихтера. Другото беше извън кораба, със совалката на преден план. Техът го потупа по рамото. Бяха готови за старт. Изведнъж баронът се почувства съвсем спокоен. Усмихна се със странна усмивка на теха и набра стартиращия код.

„Ресловите оръдия“ стреляха и субатомни частици с идентична маса бяха запокитени една срещу друга, достигайки моментално скоростта на светлината. А след това — отвъд нея. Екранът на Торесен блесна… и след това всичко свърши — буквално почти преди да е започнало. А после екранът отново оживя. Нищо. Само един прозяващ се космос. Нито лихтер, нито…

— Совалката — изкрещя техникът. — Изчезна. Всички са…

— По дяволите совалката! — викна Торесен. — Какво стана?

Пръстите му пробягаха по компютърната клавиатура и той заповяда да проиграят отново инцидента — този път на скорости, които можеше да види.

Частиците се понесоха една срещу друга, оставяйки след себе си кометни опашки. Разкъсаха магнитния мехур, каквото всъщност представляваше блестящото петно сред трюма, и после се сблъскаха… И се сблъскаха… И се сблъскаха… После изчезнаха… появиха се отново… заподскачаха вътре и извън време-пространството… докато не се заместиха от една-единствена, много по-различна частица. Торесен се разсмя — беше го постигнал. Изведнъж магнитният плик започна да се разкъсва. Последва ослепително ярка светлина и лихтерът и совалката бяха погълнати от могъща експлозия.

Баронът се обърна към теха, който все още беше в шок.

— Искам сроковете да се форсират.

Техът го зяпна.

— Но онези хора в совалката…

Торесен се намръщи, погледна празния екран и накрая се сети.

— Ах, да. Обикновена авария. Няма да е особено трудно да бъдат подменени.

Тръгна към вратата на лабораторията, но за миг спря.

— А, и кажете на новия екип следващия път да се отдръпнат малко повече от лихтера. Техниците ни струват скъпо.

Лестър се усмихна и потупа теха по рамото. Човекът ломотеше нещо и по бузите му се стичаха сълзи. Лестър се наведе да го чуе по-добре. Бебешко дърдорене. Нищо за научаване.

Беше се оказало лесно. По-лесно, отколкото бе очаквал. Беше обработвал този тех цели шест цикъла. Дискретни намеци за пари, нова идентичност и доживотна пенсия, изплащана на някой игрален свят. Човекът беше проявил интерес, но твърде много се боеше от Торесен, за да направи нещо повече, освен да слуша и да пие, когато го черпят. А след това един ден се прекърши. Беше изпаднал почти в истерия, когато се обади на Лестър и го помоли да дойде в квартирата му.

Случила се някаква ужасна авария, каза той на Лестър, но когато Лестър го притисна с въпросите си, само поклати глава. Не, баронът… И Лестър разбра, че трябва да рискува.

Приближи се до мъжа, би му една подкожна във врата и миг по-късно техът се беше превърнал в несвързано ломотещ идиот. Но идиот, който щеше да каже на Лестър всичко, което той искаше да разбере. Лестър го сложи да легне. Щеше да поспи и да се събуди със страхотен махмурлук — и нямаше да помни нищо.

Сега единственото, което Лестър трябваше да направи, беше да се обади на Махони. Това, което щеше да му каже за проект „Браво“, щеше да гарантира преждевременния край на кариерата на Торесен.

Някой изби вратата и се разхвърча пластмаса. Лестър се обърна и замръзна, като видя барона. До него стояха двама социопатрули. Торесен погледна спящия техник и се ухили.

— Хубав купон си имал, а, Лестър?

Лестър не отговори нищо. Какво можеше да каже? Торесен махна на стражите си, те вдигнаха теха и го помъкнаха навън.

— Значи вече знаеш?

— Да — отвърна Лестър.

— Много лошо. А пък аз те харесвах. — Той пристъпи крачка напред и го хвана за гърлото. Стисна. Лестър се помъчи да си поеме въздух, усети, че гръклянът му се прекършва. Минаха минути преди баронът да пусне тялото му. Обърна се, когато един от стражите влезе в стаята, и каза:

— Направете така, че да изглежда добре. Внезапно заболяване, и прочие, и прочие. И не се тревожете за семейството му. Аз ще се погрижа за тях.

Глава 26

Стен подсвирна беззвучно и ритна вратата зад себе си с петата на ботуша си. Мухите вече забръмчаха около отрязаната глава на Х’мид върху тезгяха.

Стен се наведе, пръстите му докоснаха кървавата локва около обезглавения труп. Все още малко лепкава… преди не повече от час. Стен се пресегна над рамото му и издърпа малкото парче волфрам, увиснало между плешките му.

Огледа се, после тихо затича по стъпалата към жилищните помещения на магазинера. Никакви следи от грабеж. Лошо, много лошо. Предпазливо надникна през един прозорец и веднага се дръпна назад.

Два покрива по-надолу бяха залегнали трима К’рийя и надничаха към улицата. А долу… още един, по маршрута, по който се беше измъкнал Стен. Много лошо маскиран: носовете на лъснатите му ботуши се показваха под раираните роби, които бе навлякъл.

Дали се опитваха да го примамят, или вече беше в капана? Стен опита отново. Бакалският магазин от другата страна на тясната улица беше пуснал кепенците. Не и по това време на деня. Вътре сигурно имаше едно отделение М’лан — частните главорези на племето К’рийя.

Стен се облегна на стената… вдишваш до четири, издишваш до четири, задържаш до шест. Десет пъти. Адреналинът се успокои. Обмисляше как да се измъкне. Грабна шепа гривни с още непоставени камъни от работната маса на Х’мид, след това малка колба с киселина от рафта. Върна се до прозореца и зачака. Разполагаше сигурно с десетина минути, преди да решат, че е време да измъкнат плъха.

По улицата изтрополи кола. Идеално. Той внимателно пусна колбата с металната обвивка в товара сухо зърно. Прицели се… с подскачаща ръка, в синхрон с тракащата кола.

Стреля. Колбата се пръсна. Заиздигаха се валма пушек и колата лумна в пламъци.

Викове. Крясъци… Пушекът се закъдри по улицата.

Най-доброто, което можеше да направи.

Нави полите на робата си до кръста и изрита сандалите. Прехвърли се през перваза на прозореца, увисна на ръце и се пусна.

Тупна долу и за миг приклекна. Кепенците се отвориха с трясък и металният диск изсвистя. Стен се надигна… три скока през улицата и после с главата напред през отворените кепенци.

Претъркули се и задържа спусъка на непрекъсната стрелба, като пръсна прозореца.

Трима М’лан изхъхриха и се срутиха, като вторият всмука въздух през разкъсания си зейнал гръклян. Стен метна втори диск в средата на челото му и хукна навън през задната врата. Изруга. Типичен зайчарник: скърцащи стълби, водещи надолу покрай малките коптори на Фал’иките. Прескочи перилото и се затича между тях. Викове, крясъци и изстрели откъм улицата.

Не се притесни. Фал’иките нямаше да дадат каквато и да е информация в помощ на М’лан, дори под дулото на оръжие.

Измъкна се от лабиринта от бедняшки бордеи и се озова на друга улица. Чудесно. Най-после късмет. Пазарище. Тъпкано с народ… в това число един тежък патрул на М’лан. Сигурно им бяха подшушнали. Когато го забелязаха, тръгнаха след него.

Стен се преметна през една ръчна количка, скочи над сергията, после се обърна и подхвърли нависоко шепата гривни в ръката си. Златото блесна на яркото слънце и моментално предизвика хаос. Хора наизскачаха от места, които Стен дори не можеше да види.

Някъде сред кипналата тълпа се намираха и М’лан. Стен си помисли, че е много възможно някой за малко да се е извърнал от златото, заради удоволствието да пререже с някое остро парче стъкло нечий униформен гръклян.

Спря да тича, смъкна робата си и закрачи небрежно. Подхвърли монета на една цветарка и дръпна най-голямото цвете от количката й. Заби носа си в него и заситни нататък.

Колко… епи? Епи… по дяволите! Щеше да попита Доктора как е било, когато се върнеше в явката.

Мина цял час, докато се увери, че не са му пуснали „опашка“. Нямаше много високо мнение за разузнавателните отделения на К’рийя, но бяха предостатъчно, за да му спретнат някоя многоопашата операция.

Беше чист, така че бързо се приближи до портата на невзрачната къща, която екипът на „Богомолка“ използваше за база на операциите си, и влезе вътре.

И завари още по-голям хаос. Екипировката им се опаковаше прилежно и много бързо. Близо до вратата пазеше Алекс, стиснал смъртоносния уилигън. Стен оцени положението с един поглед.

— Ударили са ни?

— О, да, момко — отвърна Алекс. — Хванали секретарката.

— И е проговорила?

— Че ти не би ли? Разправят, че можели да накарат и гробница да проговори.

— Някой е отрязал главата на Х’мид и я е оставил, за да я намеря — каза Стен. Отиде до масата и надигна бутилката вино. Когато я остави, се обърна към високото не повече от половин метър пухкаво мече, отпуснало се небрежно в единствения удобен стол в помещението. Лицето на съществото се беше намръщило почти доброжелателно.

— Докторе?

— Типични човеци — измрънка пухкавото мече. — Вие, хората, все ще се забъркате в някоя скапана свада. Доказателство за вашата божественост, както разбирам. Още щяхте да си стоите в джунглата и да белите банани с краката си, ако не беше се появил някакъв си Бог да ви влее няколко грама мозък. При това с доста гадно чувство за хумор, ако питате мен.

Винетца забърза по стълбите: навиваше кабела, свързан с антената на покрива.

— Хайде, Докторе. Нямаме време да се бъзикаме.

Доктора вдигна ръце в заучения от него човешки израз на безпомощност, скочи от стола и започна да прибира свързочната апаратура в раницата.

Айда излезе, без да бърза, от килера, прикриващ тайната врата към свързочното помещение, и вдигна свързочния пакет да пробва тежестта му.

— Доктора е прав. Не можеш да очакваш потайност от други, освен от нас. Чудно защо не вземат да съставят една изцяло ром-група…

Алекс се изкиска.

— Щото Императора го е страх да не му свиете някоя планета, затуй.

Айда се замисли.

— Ако наистина му я свием — впрочем това е мисъл, достойна за един ром — ще му остане една грижа по-малко, не е ли така?

Стен се огледа. Фрик и Фрак висяха от таванските греди и чакаха реда си.

— Забелязали ли са ни?

— Отговор отрицателен — изписука Фрик. — Облетяхме района преди десет минути. Не видяхме нищо.

Може би. Никой не смяташе, че двете прилепоидни същества се отличават с кой знае колко висока интелигентност. А може би Стен не беше задал правилно въпроса. Но информацията сигурно беше вярна.

Групата беше готова за действие.

— Знаем, че сме ударени — тихо каза Алекс. — Да теглим чертата и евак?

Йоргенсен шумно се прозя. Беше се проснал на пода до раницата си, зареденият му пистолет беше до него. Стен погледна Доктора, който сучеше мустачки.

— Миюйткина — каза Стен. Това беше думата, при която Йоргенсен изпадаше в транс. Длъгнестият блондин изправи гръб и се вкамени.

— Варианти — подкани ги рязко Винетца.

— А. Прекратяване на мисията и изтегляне. Б. Продължаване на мисията при допускане, че няма да ни открият. В. Започваме по алтернативна програма.

— Анализирай — каза Стен.

— Вариант А. Мисията с висок приоритет. Понастоящем неизпълнена. Последен възможен изход. Вероятност за оцеляване деветдесет процента, ако бъде изпълнена до няколко часа.

— Продължи — каза Винетца.

— Вариант Б. Недостатъчно данни да се предскаже с абсолютна сигурност. Допускаме, че местният ни агент е рухнал на разпитите. Не се препоръчва. Вероятност за оцеляване не повече от двадесет процента.

Членовете на групата се спогледаха. Гласуваха мълчаливо. Както обикновено, никой не си направи труда да обсъди ситуацията с Фрик и Фрак.

— Два Миюйткина. — Йоргенсен излезе от транса и попита:

— Какъв е планът?

— Тълпи и герои — поясни му Алекс.

— Не е толкова лошо — каза Йоргенсен. — Прост трябва да побягам доста.

Стен изсумтя. Алекс го тупна по гърба — приятелски жест, от който Стен щеше за малко да пробие стената. Понякога тумбестият дребен мъж забравяше, че идва от свят с тройна гравитация.

Убиецът го гледаше внимателно от другата страна на помещението. Работата му трябваше да почака малко. За добро или лошо, бъдещето на убиеца зависеше от успеха на екипа. Засега.

Глава 27

Стражите акуратно хвърлиха Стен в тъмната килия. Той тупна върху нечие неоплакващо се тяло, претърколи се встрани и понечи да се извини, след което подуши въздуха. От три дни изобщо не можеше да чува.

Изправи се. В килията беше много тъмно. Очите му зашариха, а дробовете му преминаха на режим на хипервентилация. Ирисите му се разшириха. Гледката не си заслужаваше дори една свещ.

Затворът се връзваше добре с пещерния профил, характерен за Саксон. Построяваш една-единствена неразрушима клетка и хвърляш в нея всички, които не ти харесват. Храниш ги толкова, че да не вдигат шум, докато мрат от глад, и ги забравяш. Какво става вътре в китката не те интересува.

Надяваше се само, че Са’фаил все още е жив.

Добра се до една стена и опря гръб в нея. Зачака. „Отвратително“ — помисли си. Минаха цели десет минути преди бичето и главорезите му да изникнат от мрака.

Стен не си направи труда да пита. Дланта му отблъсна злодея назад, а страничният удар го събори, докато преглъщаше остатъците от ларинкса си. Вторият получи юмрук зад ухото, докато Стен отскачаше от мъртвия им главатар.

Запокити втория труп срещу връхлитащите юмруци на третия, след което се извърна, вдигнал крак за ритник. Третият мъж предпочете да остане долу.

— Са’фаил. От Черните шатри. Къде е?

Разбойникът отвърна с гримаса. Мисленето очевидно не беше в списъка на основните му оперативни способности. Стен беше търпелив.

Главорезът погледна стегналия се за удар Стен и изпъшка.

— Ей в оня ъгъл. Изметта се държи настрана.

Стен му се ухили с благодарност и го изрита. Хрущялът изпука, мъжът изрева и рухна. Стен реши, че засега не се налага да го убива. Извергът щеше да е твърде зает с кървенето на носа си поне час, преди да реши да скочи на Стен откъм гърба — а това, надяваше се искрено той, беше предостатъчен срок.

Запробива си път сред трупове и изнемощели тела, подвиквайки тихо името на номада. И го намери. Са’фаил си имаше антураж. Стен ги изгледа от глава до пети. Удивително здрави за затворници. Зачуди се дали не рециклират съкафезниците си, за да се задържат здрави толкова време.

Номадът изправи гръб и поглади брадата си.

— Ти не си от Народа — каза онзи, който трябваше да е дясната ръка на Са’фаил.

— Не съм, о, Герой на Пустинята, Ти, що караш тинята К’рийя да трепери — отговори Стен на техния език. — Но отдавна ти се възхищавам отдалече.

Номадът се ухили.

— За мен е висока чест, че си намерил възхищението си към мен за толкова непреодолимо, че е трябвало да ме посетиш тук, в палата ми.

— Дошъл съм колкото да изразя почитта си, о, ти, който караш уадихите да тръпнат — заяви Стен, — толкова и да предложа на теб и твоите хора да се преместите ей до онази стена. Имате — Стен помисли за миг — не много време.

— Какво ще става? — попита Дясната ръка на Са’фаил.

— Много скоро по-голямата част от този зандан ще престане да съществува.

Номадите дърдореха, след което Са’фаил им махна с ръка и те изведнъж млъкнаха.

— Това не е някаква шега, нали?

— Ако беше, щеше да ми се стори много по-малко смешна дори и от теб… Както искате, макар че размишленията ви тук едва ли ще продължат дълго.

Са’файл се замисли. После гъвкаво се изправи.

— Ще изпълним желанието на този странник. Каквото и да стане, скуката поне ще свърши.

Дромът заплю Алекс. Той се наведе и заби четири пръста в хълбоците на животното. То издуха въздух и лениво се изправи. Останалите членове на „Богомолка“ мразеха дромите, тези вонящи, упорити животни, които се използваха за транспорт на Саксон. Те обаче не притесняваха Алекс. Веднъж той беше имал лошия късмет да служи в гвардейско парадно подразделение на Земята и се беше натъквал на камили.

Но изобщо не съжаляваше за това, което скоро щеше да сполети точно този дром. Животното се оригна.

„Няма да забравиш последното си ядене“ — помисли си той и се отдалечи от вързания звяр. Облечен в роба на уличен търговец, с фалшифицирана пластина за пропуск на врата, Алекс се бе промъкнал покрай охраната по сигурността, обикаляща около затвора.

„Може да търсят колкото щат — помисли той. — Не е лесно да намериш бомба, когато е в корема на животно. Видяхте ли пушкалата в боклука в малката кола, а? Не ги видяхте.“

Долепи се до стената и изчака да изтекат няколкото последни секунди.

Фрик прехвръкна и кацна близо до Фрак. Полувербална, полуинстинктивна връзка: нищо необичайно. Останалите членове на екипа бяха по местата си. Хващателният пръст на крилото на Фрик натисна спусъка на предавателя.

— Нищо. Нищо. — Изключи комуникатора и двойката се зарея към градските стени.

Ако останеха някои членове на групата, с които да се свържат, щяха да ги срещнат отвън. След няколко секунди.

„Може би когато зарядът се задейства — помисли си убиецът. — Ще ми трябва всичкото оръжие, с което разполагам.“

Йоргенсен нервно галеше завития на масур заряд, окачен на врата му. Ако признаците на живот не се засичаха непрекъснато от вградените в тялото монитори, взривът, който щеше да последва, нямаше да остави нищо, което да идентифицира един боец на „Богомолка“ или неговото снаряжение.

„Още един ден по-близо до фермата“ — помисли си тъпо Йоргенсен. Това беше единственият възможен начин да се погледне на нещата. После разви парцала и надигна уилигъна.

— Знам, че го измисли нарочно — изпърха Доктора. — Знаеш много добре, че ние от Алтаир изпитваме антипатия към смъртта.

— Тц — отвърна Винетца. — Не съм. Но и аз да бях, това е адски добра идея.

Доктора беше приседнал точно на входа на един мавзолей, стиснал пистолет в малките си дебели лапички. Винетца провери за последен път ракетомета и уилигъна си, след което стегна с еластичния ремък уилигъна под мишницата си.

— Отмъстителност. Типична, неприятна човешка черта — каза Доктора.

— Твоите хора никога ли не си го връщат?

— Разбира се, че не. Антропоморфизъм. Е, от време на време сме принудени лично да изравняваме мярката, която — вашата дума е „съдбата“ — е наложила.

Винетца понечи да му отговори, но в този момент първият взрив изплющя през гробището.

И двамата затичаха към помещенията на охраната, разположени в един тунел пред тях.

Седмица преди това подкупени стражи бяха зазидали заряда в караулната колиба на стражата при главната порта.

Първата експлозия беше малка. Алекс я беше съставил от експлозив, глинено гърне и парченца мрамор, напъхани в него. Сега мраморчетата се разхвърчаха, поразявайки десетината стражи, разположени около портите.

Алекс беше разположил заряда под нивото на кръста.

— Колкото повече рев и ранени, повече ще се разсеят — беше казал.

Винетца настрои ракетомета на обхват и заряд и го вдигна. Прицели се. Докато броеше до десет, чу виковете на офицерите, които подкарваха отделенията си за борба с безредици, за да ги преведат през тунела в затвора…

Натисна бутона. Ракетата изфуча от гърлото, изкашля се за проба и мощният заряд се натресе в целта.

Винетца залегна. Плътният заряд проби тухлената стена и експлодира в тунела.

Докато тя се надигаше, покривът пред очите й рухна. Тя скочи и затича към позицията на Алекс.

— Ако не бях глупак, нямаше да съм тук. Втори и трети заряд. — Алекс натисна взривяващия панел под робата си. Нови два отвличащи заряда избухнаха от различни посоки на затвора. — Гвардията е наш дом. — Четвърти и пети заряди. — Изгърмя и тях. — Време е да си ходим. — Завъртя ключа на главния заряд. И се обърна. С любопитство.

Дромът престана да съществува. Както и стената.

Ударната вълна издуха главната стена, огромни тухли полетяха през тясното пространство и разбиха вътрешната стена на затвора. Тя се срина. Затворниците зареваха от страх и болка.

Алекс грабна уилигъна от земята до себе си и го надигна, готов за стрелба.

През зейналата стена се запрепъваха зашемтени затворници.

— Дай! Дай! — зарева той. Те нямаха нужда от голямо насърчаване. — Хайде, Стен, момко мой! Време е да се махаме. — И врътна последния ключ. Змиевидният заряд, разстлан по паважа само преди няколко мига, изгърмя право нагоре, към нахлуващите стражи.

Той подхвърли в движение оръжието на Стен.

— Да се махаме! Взе да ми омръзва да се мотам тук без работа.

Стен се засмя, коленичи и запръска куршуми по улицата. А след това номадите, все още слисани, последваха двамата тичащи бойци.

Доктора махна небрежно с лапа. Изтрещяха два уилигъна. Четиримата пазачи на портата рухнаха, щом куршумите се взривиха в гърдите им.

Йоргенсен и Винетца заслизаха надолу с насочени оръжия, докато Стен, Алекс и номадите тичаха нагоре към тях. Алекс продължи към портите, откопча чантата с взрива и натисна брояча. Обърна се и закрачи към групата.

— По-добре да залегнем, иначе ще си гледаме собствената леш.

Всички се хвърлиха на земята.

Нов взрив и портите отхвърчаха настрани. Парчета желязо и греди се посипаха върху залегналите бойци.

— Тоя малко не съм го изчислил добре — промърмори Алекс.

Скочиха и затичаха към пустинята.

— Вие почакайте тук — нареди Са’фаил. — Моите хора наблюдават града. Ще слязат надолу да видят кой е толкова тъп, че да излезе извън Атлан без войници, които да го пазят.

Екипът автоматично зае кръгова отбрана, след което се примъкна зад скалите. Винетца измъкна от колана си манерка.

— Фал’иките са ви длъжници — заяви Са’фаил на Стен, след като отпи.

Стен погледна към Доктора. Беше негов ред. Мечокът пристъпи в средата и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Мустачките му помръдваха леко.

Стен усети как напрежението се стопи. Автоматично всички — бойци и номади — почувстваха, че дребното същество е техният най-добър приятел. В това се състоеше механизмът за оцеляване на Доктора. Неговият вид всъщност бяха храбри ловци, които бяха унищожили почти напълно дивия живот на родния си свят. Мразеха всички, в това число се мразеха и един-друг, освен по време на половата си активност и в един кратък период, след като се роди мечето. Но излъчваха обич. Доверие. Горко на съществото, което имаше неблагоразумието да спре, за да се окъпе в добрите чувства, излъчвани от това дребно създание.

— Защо — бе попитал веднъж Стен, посред тренировките им в „Богомолка“ — не мразиш нас?

— Защото — отвърна му мрачно Доктора — ме убедиха. Постепенно ни убеждават всички. Обичам те, защото трябва да те обичам. Но това не означава, че трябва да те обичам.

Доктора се поклони на Са’фаил.

— Зачитаме ви, Са’фаил, като човек на честта, тъй както вашата раса е почетна.

— Ние, Фал’иките, сме си такива. Но ония градски боклуци… — Помощникът на Са’фаил се изплю в прахта.

— Предполагам — продължи Са’фаил, — че ни освободихте поради някаква причина.

— Наистина — отвърна Доктора. — Бихме искали да ни направите една услуга.

— Ваше е всичко, което Народът на Черните шатри може да предложи. Но първо трябва да уредим един дълг с К’рийя.

— Сигурно ще разберете — каза Доктора, — че и повече от един дълг може да бъде платен наведнъж.

В шатрата беше опушено, горещо и смърдеше. Защо, помисли си Стен, романтичният номад трябва да вони толкова? Никой от принцовете им, изглежда, не разполагаше с повече вода за къпане от съплеменниците си.

Той се ухили, като видя как Са’фаил пъха церемониално с шепа храна в устата на Доктора. „Дано успее да си издърпа навреме пръстите“ — помисли си Стен.

Но общо взето, всичко вървеше добре.

Той сърдечно потупа Винетца, която седеше до него. Мъжете от племето доста неохотно бяха удостоили Айда и Винетца с пълен статут като останалите членове на „Богомолка“. Помогна това, че една нощ Винетца бе нападната от трима нахалници от племето и пред свидетели беше убила и тримата само с четири удара.

Алекс го тупна по гърба.

— Аз ти давам това като знак на чест, момко мой.

Стен отвори уста да попита за какво става дума и Алекс му напъха хапката. Стен се насили и преглътна. Стомахът му изръмжа сърдито.

— Какво беше това?

— Оченце. От домашно животно.

Стен реши да преглътне още няколко пъти, за по-сигурно.

Шатрите се простираха на мили околовръст. Екипът от „Богомолка“ и придружителите им пристигнаха в дома на Са’фаил и веднага след това ездачи на дромове препуснаха навътре в пустинята. И племената се стекоха. На самия Са’фаил се беше наложило да впрегне цялото си красноречие, за да убеди анархистично настроените племена да го последват, и само непрестанните, гръмогласно произнасяни присъди все още сдържаха буйните номади заедно.

„Още един ден“ — замоли се Стен. Повече не му трябваше.

Стен и Винетца седяха чинно на една канара високо над черните шатри и наблюдаваха примигващите светлини на лагерните огньове. На няколко метра от тях крачеше часови.

— Утре — каза Стен. — Ако подейства… което е малко вероятно — какво правим?

— Вдигаме се от планетата — отвърна Винетца — и прекарваме цяла седмица във ваната. Търкаме си… ох, най-добре ще е да започнем с гърбовете.

Той се ухили, изгледа за миг часовоя, който гледаше настрана, и я целуна.

— А Атлан си остава пустиня и К’рийя се пекат на бавен огън.

— Искаш да кажеш, че ще е по-добре?

Стен кимна.

— Да стане по-зле ще е по-добре. Стен, любов моя, теб наистина ли те интересува какво точно ще стане тук?

Стен се замисли. После се изправи и подаде ръка на Винетца да стане.

— Не. Защо да ме интересува?

И закрачиха надолу по склона към шатрата си.

Убиецът гледаше Стен, докато слизаше по склона, и изруга наум. Щеше да е напълно възможно — и щеше да се припише на някой от номадите. Но този часовой. Рискът все още беше прекалено голям. Но утре все трябваше да се появи възможност. На убиеца му беше омръзнало да чака.

За щурма екипът се раздели на две. Доктора, Йоргенсен, Фрик и Фрак тръгнаха с номадския щурм.

Номадите се заизсипваха от околните хълмове в предутринния мрак, понесли дълги стълби. Нагласиха ги по щурмови отделения под стените. Стражите не бяха много-много нащрек. Единственото предимство на тази атака беше в това, че никой в паметта на тукашното човечество не я беше пробвал. Което означаваше, както Доктора обясни на Стен, поне от десет години насам.

Номадските стрелци вдигнаха тайното си оръжие — прости лъкове, които бойците на „Богомолка“ им бяха показали как да си направят преди месец, тетивите затрептяха беззвучно и от бойниците западаха стражи. И стълбите се надигнаха.

Стрелците стреляха, докато можеха — което означаваше, докато някой не успееше да се покатери на върха на стената, без някой да го посече.

Четиримата бойци от „Богомолка“ се придържаха около Са’фаил. Щеше да е от помощ — за номадите, — ако той останеше жив след щурма. А като повечето варварски вождове, той смяташе, че най-подходящото място за него е на три метра пред първата вълна.

Последваха крясъци и зад стените се заиздигаха пламъци, поглъщащи зданията сред касапското дрънчене на блъскащи се мечове. Беззащитни граждани тичаха шумно, търсейки спасение. И не намираха.

М’лан се сражаваха до последния мъж. Или бяха твърде тъпи, за да им хрумне нещо друго, или твърде умни, за да съобразят, че няма да се церемонят кой знае колко с тях.

Йоргенсен потръпна, гледайки как номадските орди нахлуват в харемите на К’рийя.

Доктора се попипа по долната част на робата и каза:

— Деца. Просто искат хубаво да си поиграят.

Мустачките му потръпнаха и Йоргенсен потисна моментното си желание да изрита приличащото на панда същество.

И всичко това продължаваше.

Винетца погледна през долината към горящия на три километра от тях град.

— Може би това е достатъчно. На тези номади ще им трябват поне пет години, докато се научат да сглобяват каквото и да било.

— Може би — каза Стен. — Но тези машини са почти автоматизирани. Като им срежем енергията, ще сме по-сигурни.

— Освен това — намеси се Алекс — няма да ме лишите от една хубава, пълнеща душата експлозия, нали?

Стен се засмя. Заловиха се за работа в електростанцията на бента, надвиснал над долината — източника на енергия за всички машинни цехове, пръснати под него.

По указание на Алекс започнаха да поставят взривовете, грижливо свързани с детониращата жица, включена в часовниковия механизъм. Извършиха всичко по грижливо съставена схема и добавиха поддържаща система.

— Имаме две предимства — поясни Алекс. — Първо, ще сме скрити, и второ, няма да се моткаме. — Без никакво усилие надигна един бетонен блок, който тежеше поне триста килограма, и „затапи“ с него поредния заряд.

— Минете оттам за последно. Аз ще мина от тази страна.

Стен и Винетца се затичаха по дългия ехтящ бетонен коридор.

Стен се наведе над първите заряди, провери връзката на детонатора и прокара пръсти по фитила да се увери, че не е скъсан.

На десет метра от него Винетца вдигна пистолета си. Бавно, с двете ръце, много внимателно.

Алекс изруга. Стен не му беше върнал клещите. Обърна се и затича по коридора. И щом видя партньорите си, замръзна.

Винетца се прицелваше, наслаждавайки се на последната секунда на изпълнението.

Без да мисли, Алекс отскубна широкия диск на изолатора над една от машините и го запокити.

Изолаторът се понесе в дъга, зафуча, докато Винетца натискаше спусъка…

И я улучи точно над лакътя. Костта й изпука и рукна кръв — дискът отнесе ръката й заедно с оръжието.

Стен се изправи с вдигнато оръжие и видя Винетца. С лице, сгърчено от болка, тя измъкна с единствената си останала ръка втори пистолет от колана на кръста си и…

Първият заряд се взриви в бетона и Стен се метна встрани.

Направи го съвсем автоматично, както беше учен: дясната ръка горе, лявата на спусъка, дръпваш до края…

Главата на Винетца се взриви сред виолетово кълбо от кръв и мозък. Тялото й рухна на пода.

Рамото на Стен се блъсна в бетонната настилка. Алекс дотича и се наведе над него.

— Добре ли си, момко?

Стен кимна. Все още беше рано да изпита каквото и да било.

Алекс гледаше изумено.

— Момето сигурно се беше шашнало.

Стен с мъка успя да коленичи.

— Ранен ли си, Стен?

Стен поклати глава. Алекс го вдигна, после погледна тялото на Винетца и каза:

— Няма време сега за поздрави. Аз обаче ще поплача по-късно. Тя беше добра. — Замълча. — Имаме работа, момче. Имаме още работа.

Взривът на Алекс беше прецизна работа. Електростанцията се разтресе и стените й се сринаха. Огромни късове от покрива рухнаха в язовира и няколко хиляди кубика вода шльопнаха през стената.

Но бентът удържа.

На екипа му остана време да огледа плода на труда си и погълнатия от пожари град Атлан преди Имперският кръстосвач да кацне до тях.

Глава 28

Музеят на секция „Богомолка“ беше малко тумбесто здание от лъскав черен мрамор. Нямаше никакви надписи и табели.

Стен бавно се изкачи по стълбите до вратата. Пъхна пръста си в слота и изчака, докато компютърът прерови файловете. После вратата избръмча и се отвори. Той влезе и се огледа. Срещу него светнаха два успоредни лъча, бързо го обходиха и решиха, че е свой.

Музеят се състоеше от едно-единствено помещение, осветено само от малките аплици над всеки експонат. Стен забеляза Махони в противоположния край на залата и закрачи към него, обхождайки с поглед експонатите. Смачкан боен костюм. Обгорени документи, грижливо поставени в рамка. Взривени машини. Кракът на нещо, което, изглежда, беше огромно влечуго. Нямаше никакъв надпис, по който да се разбере какво представлява всеки от тях, нито на какви трагични обстоятелства са възпоминание. Всъщност единственият надпис беше на стената, пред която стоеше Махони. На нея, от пода до тавана, бяха изписани имена — жертвите на секция „Богомолка“ — герои или провалили се воини, в зависимост от гледната точка.

Махони въздъхна и се обърна към Стен.

— Продължавам да търся името си там — каза той. — Досега нямам късмет.

— Затова ли ме повикахте тук, полковник? За да изсека своето на нея? Да спестя неприятностите и разходите на „Богомолка“?

Махони го изгледа намръщено.

— И защо да правиш това?

Стен сви рамене.

— Аз се провалих. Убих Винетца.

— И смяташ, че си имал друг избор? Бойно изтощение? Че се е прекършила? И че е трябвало да можеш да се справиш?

— Нещо такова.

Махони се засмя. Къс, мрачен смях.

— Е, не ми е приятно да развалям романтичните ти заблуди, Стен. Но Винетца не се е прекършила. Тя наистина се е опитала да те убие.

— Но защо?

Махони го потупа по рамото, бръкна в джоба си и извади шише. Подаде го на Стен.

— Пийни. Ще те оправи.

Стен удари няколко яки глътки, Понечи да върне шишето на Махони, но той му махна с ръка.

— Задръж го. Ще ти потрябва.

— Моля за извинение, но…

— Тя беше наемен убиец, Стен. Много професионален.

— Но нали е била проверена от службата за сигурност!

Махони поклати глава.

— Не. Винетца е била проверена. Жената, която ти уби, не е била Винетца. Отне ни известно време, но го разгадахме. Истинската Винетца е загинала при тръгването си. Беше на първопроходен свят, така че не сме получили съобщението веднага. Един служител, Фрейзър, забелязъл рапорта и го заличил. Така огладил пътя на убийцата да проникне на нейното място.

— Какво е станало с този Фрейзър?

— Убит е. Вероятно от нея, за да прикрие следите си.

Стен се замисли. Имаше логика. И нямаше.

— Но защо е трябвало някой да си създава всички тези грижи заради мен? Сигурно му е струвало купища кредити.

— Не знаем.

Стен се замисли над списъка на враговете си. Да, имаше доста. Вероятно и такива, които биха искали да го убият. Но те щяха да го уредят в някой бар или задънена уличка. Той поклати глава.

— Не мога да се сетя кой би могъл да бъде.

— Аз мога. Вулкан.

— Невъзможно. Разбира се, те ме гониха. Но аз бях отреп. Никой. Не, дори онези тъпи мозъци на Вулкан не биха могли да намесят наемен убиец само за да се справят с такъв като мен.

— Но така или иначе са го направили.

— Но кой? И защо?

Махони му даде знак за шишето. Стен му го подаде и той отпи. После каза:

— Има само един начин да разберем — каза Махони.

— Как?

— Мозъчна сонда.

Кожата на Стен настръхна, когато в ума му изплуваха образите на хората с прогорени мозъци, които познаваше… и на Орон.

— Не.

— На мен това не ми харесва повече, отколкото на теб, синко — каза Махони. — Но е единственият начин.

Стен поклати глава.

— Слушай. Сигурно има нещо общо с онази малка задача, на която те изпратих с твоите приятели.

— Но ние не донесохме нищо.

— Както ми се струва, някой смята, че си.

— Торесен?

— Сигурно.

— Но аз не…

— Обещавам ти, че няма да надничам в нищо друго освен в това, което ми трябва. Ще се съсредоточа само на последните няколко часа, в които бяхме на Вулкан.

Стен взе шишето от Махони, отпи и накрая каза:

— Добре.

Махони сложи ръка на рамото му и го поведе към вратата.

— Ела. Грависледът ни чака.

… Стен се измъкна от вентилацията в стената, с очи, приковани в гърба на патрула…

— Не — каза Махони. — Не е това.

Стен лежеше на операционната маса. Електроди, прикрепени към главата, ръцете и краката му, отвеждаха към малка стоманена кутия. Кутията захранваше компютърен екран.

Махони, Рюкор и облечен в бяло тех следяха екрана и видяха как Стен завлече патрула до вентилационната шахта и го натика в нея. Рюкор провери данните за жизнените функции на Стен на друг дисплей и даде знак на теха. Той натисна клавишите и на екрана се появиха нови картини.

… Стен и другите отрепи бяха пред вратата на Торесен. До него беше Бет. Тя измъкна от джоба си пластмасова пръчка. Опря я по средата на панела на вратата… Бет… Бет… Бет… Бет…

— Почакай! — извика Рюкор.

И техът задържа сондата. Образът на Бет замръзна на екрана. Рюкор се наведе над Стен и му инжектира транквилизатор. Тялото му се отпусна. Рюкор провери данните на медицинския компютър и махна на теха да продължи.

… И Стен пристъпи в жилището на Торесен… Бяха в друг свят… дружелюбна джунгла… само дето… Стен забеляза детектор на движение… скочи… ножът се заби в устройството…

— Почти сме на място — каза Махони. — Прескочи няколко минути напред.

… Документи и още документи се пръснаха от сейфа на Торесен… И Орон я получи — дебелата червена папка с етикет „ПРОЕКТ «БРАВО»“.

— Задръж — каза Махони. — Спри точно тук.

— Това ли търсеше? — попита Рюкор.

— Да.

— И искаш аз… ние… да напуснем?

— Да.

Рюкор даде сигнал на теха да я подкара.

— Следи жизнените му данни — предупреди го тя. — Дори ако само трепнат, веднага изключи сондата.

— Ще се оправя — каза Махони.

Рюкор неохотно напусна лабораторията заедно с теха. Махони се върна на сондата и започна да превключва.

Лицето на Орон се вкамени и папката се разпиля. Стен започна припряно да събира страниците, пръснати по пода. Дори не четеше това, което бе по тях, но умът му ги регистрираше като образи.

Махони се изруга наум, докато застопоряваше образа на всяка страница на екрана. Пръстите му тромаво зашариха по клавишите и той започна да сваля разпечатки от екрана. Скапаняк… през цялото време всичко беше било в мозъка на Стен!

Глава 29

Махони стоеше мирно пред Императора.

— АМ2 — прошепна Императорът. — Да. Да, напълно логично. Той вече може би е в състояние…

Вдигна глава към Махони, озадачен за миг, и добави:

— Свободно, полковник.

Махони зае стойка „свободно“.

— Ти ми съобщи фактите — каза Императорът. — Торесен, изглежда, е на ръба да създаде по изкуствен път Антиматерия Две. Това е проект „Браво“. Чудесно. Сега, какви са усещанията ти? Предположенията? Дори чиста интуиция.

— Империята съществува благодарение на Антиматерия Две — каза Махони. — Вие контролирате източника. Никой освен вас не знае къде е този източник. Следователно…

— Аз съм Императорът — каза Императорът. — АМ2 ме прави такъв. И тъй като съм с ума си, и тъй като съм… винаги, осигурявам абсолютна стабилност на галактиката.

— А Торесен смята, че може да ви измести — каза Махони.

Императорът поклати глава.

— Не. Подценяваш Торесен. Баронът е коварен човек. Ако успее да произведе АМ2 — което, между другото, никой не знае как да направи, дори и аз — това все пак ще е по-скъпо от онова, което мога да осигуря аз.

— Тогава каква е играта? — попита Махони.

— Вероятно изнудване — каза Императорът. — За него би било много по-евтино и по-изгодно да заплашва. Ако всеки знае как да произвежда АМ2, тогава от мен няма нужда. Разбира се, той не е достатъчно умен, за да разбере, че разпространението на това знание би означавало Империята да рухне. Което никой, дори самият Торесен, не желае. Но междувременно трябва да се подготвим Торесен изведнъж да поиска много висока цена за нещо.

— Което би било?

— Това няма значение — каза Императорът. — Така. Използвай екип на „Богомолка“. Първо, предизвикай бунт. Второ — да се залови Торесен… жив, нали разбираш?

— Слушам, сър.

— След това, щом Вулкан въстане, аз официално ще бъда принуден да изпратя Имперската гвардия да възстанови реда. Естествено, ще бъде избран някой друг да оглави Компанията на мястото на Торесен.

Императорът взе някакво питие, отпи, намръщи се на вкуса му и го остави на масата. Отново погледна Махони и повдигна едната си вежда.

Махони отсечено отдаде чест, обърна се кръгом, отиде със строева стъпка до вратата и излезе. Императорът огледа замислено питието си. Да, той се беше погрижил за всичко. Сега беше ред на Махони.

Глава 30

Стен и останалите членове на екипа му се бяха събрали около масата за съвещания.

— И така — каза Махони, — с миналото на Стен на Вулкан този екип изглежда логичният избор за задачата. Що се отнася до самата задача, аз я виждам като програма от четири стъпки…

Стен дори не се поколеба, когато Махони ги бе попитал дали приемат доброволно участието си в мисията. Той имаше специална причина да го желае и дори останалите от екипа му да бяха отказали, щеше да намери някакъв начин да си пробие път.

Да. Много специална причина. Когато Махони бърникаше из мозъка му, беше пропуснал нещо. В папката. Не че имаше някаква причина да го забележи. Беше озаглавено: ЗОНА ЗА ЗАБАВЛЕНИЯ 26: РЕЗЮМЕ НА ДЕЙСТВИЯТА. Реда. Торесен бе заповядал неговото унищожение. И беше убил семейството на Стен.

Махони завърши, огледа членовете на екипа и очите му се спряха на Стен.

— Някакви въпроси?

— Не, сър — отвърна Стен. — Никакви въпроси.