Старгейт: Бунтът

ТРЕТА ГЛАВАЗАВРЪЩАНЕ

Скаара засенчи очи от жестоките пустинни слънца на Абидос и набързо преброи стадото от мастаджи, което наглеждаше заедно с приятелите си. Братът на Шаури трябваше да признае, че след приключване на кратката му военна кариера като борец за свобода, да пасе мастаджи му се струваше още по-отегчително отпреди.

Заедно с приятелите си той бе станал командос почти случайно, като спаси посетителите от другия свят от гнева на Ра. Всъщност по-голямата част от военните умения Скаара бе научил, като наблюдаваше мъжа, когото наричаше Черната шапка — заради черната барета, която полковник Джек О’Нийл носеше. Той беше истински войн, въпреки невзрачните си зелени дрехи. Беше суров мъж с избухлив характер, а езиковите затруднения го вбесяваха допълнително — единственият пришълец, който говореше местното наречие бе Даниел, съпругът на сестра му.

Но Скаара се възхищаваше от О’Нийл и помежду им се бе зародило приятелство. Момчето бе много разочаровано, когато неговият идол изчезна през Старгейт, връщайки се в незнайния свят, от който бе дошъл.

Не само желанието за действие разпалваше недоволството на Скаара. Той бързо бе научил, че войната не означава непременно слава — другарите му бяха дали доста жертви, едва не загина и най-добрият му приятел Набе. А още по-лошо бе, когато невинни граждани бяха избивани от летящите удаджети, които бомбардираха Нагада.

Работата през деня и изучаването на йероглифите през нощта бяха измерителни дейности, които би трябвало да погълнат младежката му енергия. Ала ученето засилваше безпокойството му. Стенните рисунки в скритите архиви на Нагада разказваха за тиранията на Ра, споменаваха за други светове, управлявани от мнимия бог. Какво например се бе случило с Омбос, след като Хатор, богинята с глава на котка, бе потопила този свят в кръв?

Дори мъдрият Даниел не знаеше нищо.

С постепенния напредък в учението се появи и желанието на Скаара да посети световете от другата страна на Старгейт, да разкаже на хората, че Ра вече го няма — да се присъедини към звездните си братя и да се бори за свобода, както бяха направили жителите на Абидос.

Не бе обсъждал тези свои мисли нито с баща си, старейшината Касуф, нито с Шаури, нито с Даниел. Но когато сподели е приятелите си пастирчета, ветерани от войната срещу Ра, отговорът бе утвърдителен. И към всекидневното му разписание бе добавена нова дейност. В свободното време, което им оставаше между ученето и работата, Скаара и другарите му се занимаваха с бойни изкуства.

Упражняваха се в прикриване, в бързо придвижване под открит огън. Изпробваха различни оръжия, опитваха се да овладеят техниката на боравенето с автоматите и пистолетите, които пришълците от Земята бяха оставили. Скаара бе организирал внимателно почистване при останките от базовия лагер на пришълците. Усилията на момчетата бяха възнаградени с няколко кутии муниции за автомати.

Като упражнение по военни действия и дисциплина Скаара бе наредил на няколко от пастирчетата да наблюдават пирамидата, където се помещаваше Старгейт.

Затова когато се разнесоха няколко последователни изстрела с автомат, Скаара не беше изненадан. Изстрелът трябваше да бъде сигнал за пристигането на нови пришълци. Но Скаара не бе доволен. Сигналът трябваше да бъде единичен изстрел. Щеше да си поговори с пазачите как се хабят муниции.

Освен…, ами ако пришълците не са били приятелски настроени и пазачите са били принудени да се защитят?

Изведнъж пред очите на Скаара се появи отвратителна картина: безброй стражи хороси се изсипват през украсената входна арка на пирамидата. Той мечтаеше да отнесе свободата и на другите планети от империята на Ра. Ами ако някой от приближените на Ра бе дошъл на Абидос с намерението да възстанови деспотизма?

Скаара рязко даде заповед на останалите и за секунда пастирчетата се превърнаха във войници. Всички носеха някакви оръжия. Изоставиха мастаджите и поеха в редица към наблюдателния пункт — висока пясъчна дюна, откъдето се откриваше изглед към скалата, върху която бе построена пирамидата.

Докато се изкачваха към върха на дюната, Скаара внимателно подреди хората си — автоматите по фланговете. Може би щяха да успеят да стрелят няколко пъти по нашествениците.

Но когато достигнаха наблюдателния пост, намериха две подскачащи от радост момчета.

— Скаара! — извика Набе и посочи към пирамидата. — Те са тук! Те се върнаха!

Скаара легна по корем и измъкна от наметалото си друго съкровище от Земята. Преди да си тръгне от Абидос, О’Нийл му бе оставил черен военен бинокъл. Щом фокусира върху трите фигури, които слизаха по скалата към пясъците, Скаара видя, че Набе е прав. Пришълците бяха облечени като хора от Земята. И единият от тях носеше черна барета. Скаара фокусира отново бинокъла и позна Джек О’Нийл.

Мъжът с черната барета носеше друг костюм: този път не беше зелен, а изпъстрен с кафяво и жълто — цвета на пясъците. Камуфлажните облекла правеха новодошлите по-трудно забележими. Но Скаара бе видял добре лицето на полковника. А това бе достатъчно, за да се увери, че тези хора са приятели.

Скаара се обърна и преподреди малкия си военен отряд от засада в почетна охрана.

Но като всеки строг командир се скара на Набе, задето хаби ценните им муниции.

Уолтър Дрейвън, посредникът на КОМ, изпратен на Абидос, притисна дългото си тънко тяло към земята, когато гърмежите отекнаха в стената на пирамидата.

— Като че ли бяха изстрели с автомат — рече той. Суровите очи върху продълговатото лице с остри черти гневно се обърнаха към военния.

— М-16, нагласен на автоматична стрелба — съгласи се полковник О’Нийл.

— Казахте, че тези хора живеят първобитно и са необразовани. Че са имали само метални инструменти, когато сте били тук! — Гласът му пресекна от яд.

— Изглежда, местните са се сдобили с малко железа — отбеляза Мартин Престън, военен инженер. Той беше нисък и набит, с кръгло румено лице и криви крака. Но знаеше всичко за миньорството в примитивни условия.

— Група деца ни помогна — обясни О’Нийл, на устните му се появи усмивка при спомена за Скаара и приятелите му. — Стреляха с някои от нашите оръжия. Макар да съм изненадан, че са им останали патрони — призна той.

— Може да са намерили някои от запасите ви — изтъкна Престън. — В доклада си твърдите, че сте изоставили голяма част от оборудването си в базовия лагер.

О’Нийл едва успя да скрие изненадата си, задето генерал Уест бе предоставил поверителните доклади на минния инженер. Полковникът хвърли поглед към хълма от пясък, под който бе останала по-голямата част от бойните припаси.

— Ако е така, проявили са повече инициативност, отколкото очаквах. — Лицето му помръкна. — И повече дисциплина.

— Какво искате да кажете? — попита Дрейвън.

— Децата и оръжието са опасна комбинация. Сложи пистолет в ръката на дете и тя може да отхвръкне.

Двамата мъже от КОМ се спогледаха, сетне безмълвно последваха О’Нийл надолу по скалата. Други изстрели не последваха.

— Може да е било стрелба по мишена — задъхано предположи Престън, докато търсеше опора за краката си.

— По-скоро беше сигнал — възрази О’Нийл. Полковникът дишаше тъй леко и спокойно, сякаш се разхождаше по параден площад.

— Значи тези хора са сложили наблюдателен пост — при Старгейт. — Дрейвън сякаш обвиняваше местните жители във враждебност.

— Имат пълно право да знаят, ако някой се появи — изтъкна О’Нийл.

— Смятате ли, че това е хрумване на онзи професор, който се оженил за местно момиче и останал тук? Как му беше името… Джексън? — попита Дрейвън.

О’Нийл не можа да сдържи смеха си.

— Даниел? Мисля, че е прекалено зает с разчитането на йероглифи и семейния си живот, за да организира подобна цивилна отбрана.

— Тогава кои са тези хора, които ни шпионират? — настоя Дрейвън.

— Съществува съвсем лесен начин да разберем — отвърна О’Нийл. — Ще отидем там и ще ги попитаме.

Той достигна подножието на скалата и пое към най-високата дюна. Дрейвън и Престън го последваха. Пясъкът сякаш се впиваше в краката им, правеше стъпките им бавни и тромави. За разлика от тях двамата О’Нийл сякаш се плъзгаше без усилия, униформата му от Пустинна буря замаскираше движенията му, докато напредваше.

Дрейвън изруга, когато забърза да го настигне. В кариерата си в КОМ бе достигнал пост, заради който се полагаше да бъде откаран с реактивен самолет на проблемния обект, където да го чакат с бронирана лимузина и няколко телохранители. Преди седмица — дори вчера — той би се изсмял, ако някой му кажеше, че ще се влачи сред някакви пясъци с технически персонал, състоящ се от един човек и ще бъде охраняван от самонадеян морски пехотинец.

Ала ето че беше тук, подготвяйки се за преговорите на живота си. Изглежда от КОМ осъзнаваха много по-добре от военните възможностите, които се откриваха при изследването на един нов свят. Искаха да изпратят най-способния човек, с когото разполагаха.

И този човек бе Уолт Дрейвън.

Той избърса потта от челото си и вдигна поглед да види докъде бе стигнал проклетият пехотинец.

За негова изненада се оказа, че са в подножието на голямата дюна. О’Нийл се изкачваше диагонално по пясъчния склон.

В същия миг Дрейвън забеляза движение на върха.

— Полковник! — неволно извика той. — Горе!

О’Нийл вече бе чул шума над главата си. Ускори крачка и на лицето му грейна широка усмивка.

На върха в редица бяха застанали Скаара и дрипавата му банда пастирчета. Когато зърнаха О’Нийл, момчетата вдигнаха едновременно дясна ръка и отдадоха чест.

— Какво, по дяволите… — промърмори Дрейвън, втренчен в групата.

Когато О’Нийл най-сетне стигна до момчетата, те развалиха строя и заобиколиха своя герой. Скаара се увлече дотолкова, че прегърна и целуна смутения полковник.

— Нация, която не скрива чувствата си — сухо отбеляза Престън.

Младежите бърбореха един през друг, нетърпеливи да демонстрират бойните си умения, но симпатичното момче с къдрава коса и обеци бързо възстанови реда с няколко резки, макар и неразбираеми заповеди.

— Този трябва да се държи под око — тихо отбеляза Дрейвън. — Той е водачът.

Двамата земляни продължиха мъчителното изкачване и дузина ръце им помогнаха да превалят билото. О’Нийл представи момчетата.

— Това са Скаара и младежите, които ни помогнаха да унищожим Ра.

Момчетата командоси не разбраха какво казва О’Нийл, но чуха, че споменава Ра. Всички се изплюха при изричането на името, а на Скаара отново се наложи да възстановява реда.

Младежите не направиха силно впечатление на Дрейвън. Нямаха униформи, бяха загърнати в груби дрехи от ръчно тъкано платно. Въоръжението им бе смехотворно — няколко автомата, недостатъчни дори за половината от отряда. Единствената друга военна екипировка бе шлемът на Набе.

Но Скаара… Дрейвън трябваше да признае, че момчето има заложби. Хората го следваха. Притежаваше външността и способностите на водач.

Скаара можеше да се окаже опасен. От друга страна, както Дрейвън мигновено прецени, младежът можеше да бъде използван за дестабилизиране на настоящия режим — какъвто и да беше той.