Старгейт: Бунтът

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВАУДАР И КОНТРАУДАР

Хатор наблюдаваше холографския дисплей на тавана в командната зала. Техниците бяха увеличили мащаба, за да може екранът да се използва като карта на бойните действия. Сражаващите се войски представляваха различни на цвят мигащи звездички — червени за нейните войни и зелени за врага. В центъра бе разположена пирамидата на Старгейт, заобиколена от червен квадрат, представляващ „Окото на Ра“.

В този момент облак червени звездички излетя от бойния кораб и се спусна да преследва стрелкащите се насам натам зелени светлинки. Бяха удаджетите, изстреляни с мисията да унищожат наземните бойни машини на нашествениците. Във вътрешността на червения квадрат около пирамидата проблеснаха червени искри, след което зелените изчезнаха.

— Току-що пристигна доклад от стражите хороси — съобщи едно от момичетата, което работеше като техник. — Помещението със Старгейт е вече в наши ръце.

Хатор кимна доволно.

— Една жертва.

Усмивката мигом изчезна от лицето на Хатор.

— Разделете силите. Половината да претърсят останалите помещения за други вражески отряди. — Тя замълча за миг. — Другата половина ще подсигурява далечния край на Старгейт, а претърсващата група ще бъде резерв.

Богинята отново извърна очи към дисплея.

— Какво е това струпване край града?

Рояк зелени звездички бавно се придвижваха през пустинята към „Окото на Ра“. Друго момиче от техническия екипаж на кораба прокара пръсти по светещите контролни пластини, докато образът се фокусира.

— Пехота — докладва тя.

— Засега може да не им обръщаме внимание — реши Хатор. — Всички удаджети да се насочат първо към разрушаване на вражеските машини.

Тя добре помнеше уроците от Омбос. Първо разруши вражеската техника. Да пометеш пехотинците е далеч по-лека задача, когато не могат да се придвижват, нито пък да разчитат на тежкото си въоръжение.

Но щеше да помете врага едва след като го унищожи.

На тази планета…, а после и на планетата, от която бяха дошли…

Един удаджет прелетя над всъдехода на О’Нийл и всички пътници приведоха глави. Но антигравитационният безмоторен самолет съвсем не бе настроен за такива безобидни игри. От бластерното оръдие излетя огнена топка и зад съседната дюна се разнесе експлозия.

О’Нийл задържа малкия всъдеход в падина сред пясъците. И в сянката.

— Безспорно е, че владеят въздушното пространство — обади се Даниел.

— Засега — рече О’Нийл. — Но ако Ковалски и Ферети са си свършили работата, на онези ще им стане горещо в небето.

Късовълновият предавател изпука.

— До всички единици! — извика някой. — Говори Първа база!

О’Нийл, Даниел и Шаури се ухилиха широко, разпознали характерния насечен говор на ефрейтор Ферети.

— Разполагаме с противосамолетни снаряди — продължи Ферети. — Ще използваме няколко, за да създадем безопасен район около платото, близо до Огнева база три. Смятаме, че не сме в обсега на огромния кораб. Останалите снаряди ще натоварим в един камион и ще го изпратим при вас. Дано стигнат.

О’Нийл грабна микрофона от таблото.

— Първа база — рече той. — Ферети, говори О’Нийл. Чуваш ли ме?

— Да. Слава Богу, полковник! Лейтенантът се боеше, че са ви взривили.

— Все още не са — успокои го О’Нийл, без да откъсва поглед от приближаващия друг безмоторен самолет. — Как е положението при вас?

— Лошо — лаконично отвърна пехотинецът. — Онзи огромен кораб покрива близо половината от лагера на КОМ. Боя се, че фургонът с климатична инсталация на господин Локуд е смазан.

— Сигурни бяхме, че при вас е станало доста горещо. Време е да им дадем да разберат. — Полковникът се намръщи. — Нали си спомняш наблюдателницата, която използваха войниците на Скаара? Изпрати камиона с ракетите там. Към нас ще се присъединят подкрепления от пехота.

— Разбрах ви, сър — рече Ферети.

— Ще опитам да се срещна с вас при базата на платото — Огнева база три. Ще се постарая да пристигна колкото мога по-бързо. Край на връзката.

О’Нийл натисна педала на газта и се понесе напред, като се стараеше да не излиза на открито.

— Даниел — извика Шаури и посочи нещо. — Там! В далечината се виждаше наподобяващият планина от злато връх на пирамидалния кораб.

О’Нийл завъртя кормилото.

— Идеална цел — промълви той.

Сред останките от военния лагер Адам Ковалски помагаше да бъде измъкнат поредният сандък с противосамолетни снаряди. Издърпваха сандъците изпод сгромолясалата се палатка. Полковник О’Нийл бе настоял да прикрият снарядите. Ето защо палатката бе издигната над тях. Всъщност оръжията се намираха в подземен бункер, а след бурята и вятърът, развихрили се след минаването на космическия кораб, се наложи здравата да копаят, докато ги освободят от посипалия се пясък.

Появиха се и доброволци, които да помагат при измъкването. Един от мъжете бе с подгизнала от пот фланелка без ръкави с надпис КОМ — очевидно един от надзирателите в мината. Другият носеше сивата униформа на охраната на компанията.

На Ковалски му беше все едно, дори да имаха опашки и рога. Трябваха му помощници и приемаше всеки, който се появеше.

— Носете ги на платото… ще видите пътеката, която води натам. — Той им показа откъде да минат и новите му помощници поеха натам.

Все повече от оцелелите наемници в сиви дрехи предлагаха помощта си. Ковалски смяташе, че разбира защо го правят. Та те бяха войници в края на краищата. И макар да нямаха достатъчно мотивация за подобна задача, все пак се нуждаеха от офицери и заповеди. А в целия лагер май това бе единственото място, където все още се даваха заповеди. Няколко морски пехотинци охраняваха временния склад за снаряди, някои въоръжени с автомати, други със зелените тръби, с помощта на които се изстрелваха ракетните снаряди земя-въздух.

Ковалски бе разположил стрелкови отряд в една от землянките в края на лагера. В обсега на отряда бе и пътеката, която слизаше от платото.

Хората докарваха и носеха каквото намерят. Базата бе почти напълно лишена от транспорт заради нападението на Киоу. И все пак някои от хората на КОМ бяха успели да спасят няколко превозни средства от своята част на лагера, оцеляла по чудо. Ковалски разполагаше с три-четири камиона и един булдозер, който разрушаваше част от насипа, за да проправи път на превозните средства без вериги.

Докато лейтенантът обясняваше на двама от мъжете къде да занесат сандъка с ракети, Ферети дотича запъхтяно, влачейки след себе си и малка радиостанция.

— Предадох нарежданията ви до всички части, сър. И получих отговор от полковник О’Нийл!

— Чудесна новина! — усмихна се широко Ковалски.

— Полковникът каза, че идва насам, за да се присъедини към нас колкото може по-скоро.

Ковалски изправи рамене, сякаш отхвърли тежък товар. Той също бе военен. Нищо чудно, че се чувстваше по-добре, когато край него имаше човек, който да му дава заповеди.

Напрегнати мъже, въоръжени с противосамолетни ракети, стояха около камиона. Каросерията бе наполовина пълна със същите ракети — Ковалски бе решил, че е по-добре да изпрати повече пратки с малки количества. Така щеше да сведе загубите до минимум.

Време беше пратката да потегли към частите, нападани непрестанно от вражите самолети. Въпросът бе кой ще успее да стигне пръв до тази пратка. Камионът бе уязвима, невъоръжена цел, която, ако бъдеше ударена, положително щеше да експлодира с целия си товар. А както доброволците, така и Ковалски си даваха сметка, че това ще сведе до минимум и без това малките шансове на шофьора да оцелее.

— Все някои ще трябва да подкара това чудо — обади се подофицерът от морската пехота. — Не може да го пуснем на автопилот.

Нито наемниците от КОМ, нито пехотинците пожелаха да срещнат погледа му. Подофицерът избърса потта от челото си. Очевидно се готвеше да посочи някого, което съвсем не бе за препоръчване при такава самоубийствена мисия, особено, когато си имаше работа с отчаяни въоръжени мъже.

— Аз ще карам — дочу се нечий глас.

Нови двама души приближиха към групата, понесли сандък с ракети.

Подофицерът внимателно огледа доброволеца. Стори му се, че е по-скоро надзирател от КОМ, отколкото войник и удивително много му приличаше на руса обръсната горила. Е, почти обръсната. По лицето му бе набола брада, а под мишниците му се виждаха петна от пот.

— Надявам се, знаеш как да се справиш с камион от такъв тип — подхвърли подофицерът с известно съмнение.

— Наричайте ме Чарли — рече доброволецът. Двамата мъже оставиха сандъка на земята и бавно приближиха. Чарли разкърши рамене. — Карал съм няколко години такова чудо у дома в Тексас — рече той. — Знам как да се справя с него.

— И аз тръгвам с него. Като охрана. — Облеченият в сиво наемник също излезе напред. Наведе се към един от отворените сандъци и взе една ракета заедно с приспособлението за изстрелване. — Ако не възразявате, разбира се.

Чарли рязко се обърна към своя спътник.

— Не е необходимо да правиш това, Съливан.

Мъжът само сви рамене.

— Няма начин да направя нещо по-лошо от това, което вече сторих — отвърна той. — Идвам с теб.

Чарли Морис натисна педала на газта и изруга, когато изпод колелата изригнаха фонтани пясък. Действително бе карал камион в Тексас, но там се бе движил по пътища с настилка, а не по пясъчни дюни и криволичещи пътеки, които всеки миг можеха да пропаднат.

Единственият истински път на тази планета бе прокараният от КОМ. А и той, както Чарли и Съливан чудесно знаеха, след нападението на вражите самолети приличаше на гробище за коли. Всички превозни средства, които се бяха опитали да избягат по него, бяха застигнати и унищожени на платното.

— Смятам, че е лудост, дето тръгна с мен — подхвърли Чарли.

Наемникът само сви рамене.

— Ти какво, да не си решил да живееш вечно?

Насмешливата му усмивка бързо угасна.

— Онзи мъж имаше нужда от доброволец, който да откара тези ракети. И ако ще свършат някъде добра работа, защо да не помогна? Нали видя какво стана призори с онези нещастници?

Двамата бяха отишли рано сутринта на върха на платото, за да наблюдават с бинокли как върви придвижването на армията, но наместо това бяха станали свидетели на кървава неравна битка.

Любопитството им бе спасило живота. Оказали се бяха далеч от лагера на КОМ, където бе кацнал огромният кораб с форма на пирамида. Палатките на Морис и Съливан бяха останали под гигантското туловище.

— Просто ми се искаше да правя нещо, каквото и да е — сви рамене Морис. — Бог ми е свидетел, че имам голяма вина за цялата каша. Реших, че е време да се реванширам.

— Мисля, че ти свърши най-важната работа — обади се Съливан. — Разчупи леда, а след теб и останалите започнаха да предлагат помощта си.

Морис смутено се намръщи.

— Не се чувствам герой. Просто направих това, което смятах, че трябва да се направи.

— Ясно — рече Съливан. — Ти карай, а аз ще очиствам всичко, което ми се стори враждебно. — Бяха му дали оръжие, а и той бе задържал ракетата, която си бе взел от сандъка.

Ако и това не стигнеше…

Мислите му бяха прекъснати от нещо голямо и бяло, което прелетя над главите им. Приличаше на гигантски молец или… Не, беше един от онези бомбардировачи с форма на соколи, които бяха излетели от космическия кораб и бяха нападнали машините на армията.

Нещо проблесна и заслепи Съливан, а на известно разстояние пред тях пясъкът направо изригна.

Морис се втренчи напред, опитвайки се да види нападателя.

— Завива и се връща отново — промърмори той.

Съливан стисна здраво тръбата на ракетата с надеждата, че ще успее да се прицели добре през прозореца на подскачащия камион.

Морис натисна рязко педала на газта и машината стремително полетя право към приближаващия безмоторен самолет. Сякаш изпитваше нервите на пилота.

— Приготви се да скочиш навън — подхвърли той на Съливан.

— Защо? Искаш да се удариш в него ли?

Морис отново натисна газта и рязко изви кормилото. Тежкият камион сякаш отскочи настрани и там, където се бе намирал преди секунда, пясъкът се бе стопил.

— Ти наистина си страхотен шофьор… — започна Съливан.

— Отвори вратата… след секунди трябва да скочиш — прекъсна го Морис. Намали скоростта и камионът се завъртя. — Скачай! — изкрещя мъжът.

Съливан бе падал твърде много пъти и от по-бързо движещи се превозни средства. Той се претърколи леко по земята, която му се стори грапава като шкурка, вероятно утре, ако оживееше дотогава, щеше да има няколко драскотини. Той се подпря на коляно и вдигна тръбата на ракетата.

В този момент Морис изви за пореден път камиона и го насочи право към приближаващия се безмоторен самолет. Двете машини сякаш всеки миг щяха да се ударят една в друга. Съливан вдигна оръжието на рамото си.

В последния момент Морис изви камиона встрани. Безмоторният самолет дори не стреля. Само прелетя над камиона… висящото като в лодка под крилете на безмоторния самолет оръдие внезапно се обърна, проследи камиона и изстреля заряда си.

Очевидно снарядът попадна в товара, защото камионът избухна със сила, която дори Съливан почувства, макар да се намираше на стотина метра.

Вече бе изстрелял своята ракета и тя попадна в центъра на корпуса на удаджета, където седеше пилотът.

Безмоторният самолет направи твърде тромав вираж и се разби с експлозия във върха на една пясъчна дюна.

Съливан се изправи и пое обратно към платото и пирамидата.

— Един по-малко — промълви той.

Артилерийският сержант Роб Хилиард бе отегчен до смърт. Да патрулира на пътна барикада само по себе си беше досадно, но когато по охранявания път не минава никой, вече ставаше непоносимо…

Братът на Хилиард бе граничен патрул и работеше на пропускателен пункт на магистралата северно от Сам Диего. Проверяваше колите и камионите за нелегален товар или пътници. Но поне беше на открито и дори имаше възможност да добие слънчев загар.

Хилиард се намираше в дъното на бункер, изкопан в земята, където до неотдавна бе стояла гигантска ракетна установка, насочена към Москва или някакъв подобен град. Единственото осветление идваше от флуоресцентни лампи, които придаваха на всички и всичко отвратителен бледозеленикав оттенък.

Хилиард потръпна, усетил потока енергия, нахлул в просторното помещение.

— Пристигане — извика той към своя шестчленен отряд и посочи металните врати на отсрещната стена. Безбройните повторения бяха причина да приемат това като обикновена тренировка. Хората му вече не се криеха зад тежката стоманена врата. Само се отдръпваха от пътя на енергийния поток.

Мощна струя енергия нахлу през пръстена на Старгейт, след това бе всмукана обратно във водовъртеж, сякаш портата бе гигантски отводнителен канал, на който току-що са издърпали тапата. Миг по-късно енергийното поле се стабилизира до трептящо сияние, ограничено от кварцовия пръстен.

— Не е ли малко рано? — подхвърли един от войниците и погледна часовника си.

Хилиард сви рамене.

— Може да се прекратили стачката или там, каквото е било и да изпращат доставката по-рано, за да наваксат загубеното време.

През портата се показа предницата на тежък камион, обвит в разноцветно сияние. Сетне машината изведнъж доби ясни очертания и едва не се блъсна в отсрещната стена.

— По-полека, бе приятел — извика Хилиард.

Лицето на шофьора имаше сивкав оттенък и очите му бяха неестествено изцъклени. Явно пътуването му не е било леко. Войниците на Хилиард приближиха отстрани на камиона.

— Добре ли си? — обърна се командирът на патрула към шофьора.

В отговор от мястото до шофьора се подаде златисто-черна глава на птица, която впи зеленикавите си очи в него. Платнището, покриващо каросерията на камиона, се отметна и оттам се надигнаха войни със същите шлемове. Копията им се насочиха към гърдите на хората от патрула.

По дяволите, изруга наум Хилиард и вдигна оръжието си. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да разбере, че врагът има предимство по численост и вече бе взел на прицел войниците му.

Когато стрелбата започна, сержантът се втурна към бронираната врата. Куршумите свиреха и рикошираха от корпуса на камиона, когато нещо подобно на миниатюрни светкавици порази пехотинците от патрула.

Хилиард се хвърли през вратата и удари с длан панела за електронен контрол. Вратата започна бавно да се затваря. Войните с чудовищни глави вече скачаха от камиона. Старгейт проблесна и изхвърли още няколко подобни създания. Хилиард насочи оръжието си към намаляващия процеп на вратата и изстреля няколко откоса, а с другата ръка дръпна слушалката на телефона за пряка връзка с дежурния офицер.

— Тревога! Нашествие! — изкрещя Хилиард. — Старгейт…

Мощно огнено сияние се плъзна през все още отворената вратари помете сержанта.

Патрулът на Хилиард не беше единствената охрана в комплекса на Старгейт. Имаше периферна охрана и цял взвод, който спеше облечен, дори с обувки. Всички те бяха вдигнати мигновено по тревога. Грабнаха оръжието си и се втурнаха по коридорите към ракетния силоз, където се намираше междупланетната порта.

Митологични персонажи се появиха на вратите по коридорите и боят започна — куршуми срещу енергийни кълба. Морските пехотинци имаха числено превъзходство, нашествениците — технологично. Най-накрая пехотинците отстъпиха, а офицерите им отчаяно крещяха за подкрепления в апаратите си за свръзка.

Оръжията на нашествениците им осигуряваха невероятно надмощие над защитниците. Затворената стоманена врата бе само временна, и то лесно преодолима преграда, стопена бързо от енергийните оръжия.

Когато защитниците започнаха да се оттеглят, към тях се присъединиха и войниците, които в момента почиваха. Не може да се каже, че униформите им бяха изрядни, някои бяха по фланелки и дълги памучни панталони, но всички носеха оръжие.

Нашествениците бяха задържани, преди да стигнат асансьорите към другите нива. Все повече куршуми летяха във въздуха, а енергийните кълба намаляваха с всяка минута. Нападателите от древния Египет започнаха да отстъпват, съсредоточавайки силите си върху подстъпите към Старгейт.

Един лейтенант пресрещна малка група недооблечени войници в момента, когато излизаха от помещенията си.

— Последвайте ме — нареди лаконично той.

Подофицерът, командир на отряда, си позволи да се обади.

— Сър, според мен боят се води на долния етаж.

Лейтенантът даде знак да мълчат и поведе групата по коридора, като проверяваше внимателно всяко помещение.

Изрита вратата на залата за заседания и се наведе, за да избегне насочения към него енергиен лъч.

— Както предполагах, един от нашествениците е тук. От тази стая има директен достъп към Старгейт.

Подофицерът посочи трима души, които да обезвредят пришълеца. Единият беше убит, но другите двама успяха да застрелят война с глава на сокол, барикадирал се зад дългото тежко бюро, заемащо по-голяма част от помещението.

Нови енергийни изстрели долетяха откъм врата, над която се виждаше надпис „изход“ и която водеше към стълбище.

— Оттам са влезли — обади се лейтенантът и измъкна една граната от колана си. Метна я надолу по стълбите и извика на хората си:

— Оттеглете се към коридора.

Лейтенантът пристъпи към отсрещната стена на стаята, където бялата повърхност на някакво табло бе изненадващо незасегната от престрелката, разгоряла се преди минута. До таблото се виждаше голям бутон. Лейтенантът го натисна и бялата хартия се вдигна със свистене. Отзад имаше дебела метална плоча, а когато и тя се отмести нагоре, зад нея се разкри прозорец.

Сержантът се бе оттеглил с хората си към коридора и лейтенантът извади втора граната. Само след секунда той изхвръкна от стаята и тръшна вратата след себе си. Чу се приглушена експлозия. Мъжете отново влязоха в залата за заседания. Помещението бе пълно с дим и прозорецът вече го нямаше.

Тъй като отворът бе разположен над помещението, където се намираше Старгейт, това позволи на сержанта и хората му да изненадат в гръб войните от древния Египет.

Генерал Уест летеше към планината Крийк, когато получи съобщение за нападението на Старгейт.

— Лейтенант Юргенсон си спомнил, че заседателната зала гледа към помещението със Старгейт и завел група войници, за да нападнат нашествениците в гръб. Оцелелите врагове са успели да се измъкнат през Звездната порта.

— А нашите хора? — попита генералът.

— Претърпяхме тежки загуби, сър.

Генералът сви устни.

— Щом се ориентирате и реорганизирате нещата, изпратете група през Старгейт. Трябва да разберем какво става на Абидос.

Когато генералът пристигна, отрядът бе заминал, ала все още нямаше известия.