Старгейт: Бунтът

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВАУСТАНОВЯВАНЕ НА ВИНАТА

Уолтър Дрейвън не бе в настроение да прощава. Тъкмо възнамеряваше да похапне в луксозен вашингтонски ресторант, когато му се обадиха от компанията и го извикаха спешно. Той не пожела да яде в самолета и се приземи гладен в Колорадо. Щом премина през Старгейт и се озова на Абидос, завари хората от КОМ лишени от храна заради бойкота на местните жители.

— По дяволите! — избухна Дрейвън пред Юджийн Локуд. — Как е възможно положението толкова да се влоши за тъй кратко време?

Началникът на обекта изглеждаше доста притеснен.

— Назряваха проблеми от различно естество — започна той. — Обаче…

— Сещам се какво ще ми кажеш — ядно го прекъсна Дрейвън. — Но вината не е твоя. Къде са гениите, които носят отговорност за злополуката?

Локуд се обади по радиотелефона. Секунди по-късно Морис и Съливан, надзирателят и пазачът, влязоха във фургона. Дрейвън забеляза, че двамата са гладко избръснати и спретнати, доколкото позволяваха условията на Абидос.

— Искам да чуя какво се случи — рече Дрейвън. — От първоизточника, както се казва.

Двамата новодошли се спогледаха. Решиха да разкажат историята от своята гледна точка, сетне Морис се опита да оправдае действията си.

— Просто следвах политиката на компанията — рече надзирателят. — Нали от днес бе решено нито един работник да не влиза в шатрата за отдих, докато не докаже, че е направил пет курса по стълбите и е изнесъл руда. Този Заид нямаше бележка да е изпълнил нормата. Така че го накарахме да се върне в редицата.

— Страшна защита, Морис — подхвърли Дрейвън. „Само следвах заповедите“. Обаче според свидетелите Заид се е оплакал, че не се чувства добре. Това не беше ли достатъчно, за да промени решението ти?

— Сър… — Морис замълча и погледна с надежда Локуд, който обаче нямаше никакво намерение да му се притече на помощ. — Мислехме, че, се преструва… че се прави на болен. Решихме, че ако го пуснем вътре, ще трябва да пуснем и всички останали, които се оплачат от жегата. А пък наистина беше непоносимо горещо. — Той разтърка ръце в блажено хладния фургон. — Преводачът ни не можа да издържи под слънцата и влезе в шатрата. Двама войници и нашите хора бяха навън, ама непрестанно пиеха вода.

— Значи се придържаш към политиката на компанията, която сам не можеш да спазваш — заключи Дрейвън. — А ти какво ще кажеш? — обърна се той към Съливан. — Разбрах, че си ударил загиналия. Два пъти при това.

— Накарах го да пусне господин Ъндъруд, преводача — обясни Съливан. — Този Заид го сграбчи за ръката. И аз се намесих. Ако наистина беше болен, исках да му попреча да разпръсква микроби. Пък и изглеждаше така, сякаш има бълхи.

— Обясни единия удар — рече Дрейвън с тон на прокурор. — А другия?

— Исках само да го накарам да се раздвижи — обясни Съливан. — Господин Морис му нареди да върви, каза му го и господин Ъндъруд. Аз също. След като оня не помръдна, аз… го побутнах да върви.

— Като го блъсна с приклада на автомата в слънчевия сплит — отбеляза Дрейвън. — Значи на човека, който е страдал от топлинен удар, му е бил изкаран въздуха. След което му е било наредено да слезе единайсет етажа надолу по стълбите. — Инженерът с отвращение поклати глава. — Каква изненада, че е слязъл твърде бързо — додаде саркастично той и хвърли гневен поглед към двамата виновници. — Жалко, че нищо не разбирате от минно дело — рече накрая. Иначе щях да изпратя теб, Морис, да поставяш взривове в най-скапаната мина в Замбия. А ти, Съливан, щеше да си до него с най-опасните взривни съставки, които бих могъл да открия.

Инженерът пъхна ръце в джобовете си.

— Вие двамата обаче явно сте свикнали да си играете с взривоопасни смеси. Тези хора са били роби преди по-малко от година. Работели са за някого, когото са смятали за бог. — Той отново изгледа гневно Морис и Съливан. — Това сигурно ви се струва примитивно. Но ако вие сте работили за бог и сте се отървали от него, колко глупости бихте изтърпели от обикновен човек? Пък дори този човек да е въоръжен с автомат?

Двамата младежи останаха безмълвни. Дрейвън изкриви устни.

— Но вие прилагате нововъведеното правило като съвестни служители на корпорацията. Не разбирате ли, че това е все едно да си играете с нитроглицерин? Имали сте голям късмет, по дяволите. Цяло щастие е, че не е избухнал в лицето ви. Наместо това очевидно сте предизвикали първата стачка в осемхилядолетната история на Абидос. Поздравления.

— Онзи проклет Джексън с виновен — обади се Локуд. — Той ми е трън в очите откак съм пристигнал тук.

— Тъкмо се чудех кога ще стигнем до това оправдание — подхвърли Дрейвън. — Честно казано, доктор Джексън започна да ми лази по нервите още щом дойдох тук. Ето защо исках да бъде изолиран, което очевидно не стана. — Инженерът изгледа продължително тримата мъже. — Освен това Джексън ви е направил услуга, макар да не съзнавате това. Успял е да отпрати миньорите, без да бъде пролята кръв. Ако се бяха опитали да ви нападнат, сега щеше да има стотина мъртви вместо един. — Той замълча, за да могат тримата да осъзнаят думите му, сетне увеличи натиска. — А ти, Локуд, щеше да си зад защитния насип и да наблюдаваш как хубавият ти фургон гори. — Дрейвън се отпусна на близкия стол. — Явно трябва да отида в града и да се опитам със сладки приказки да предразположа старейшините. Но преди това ми се ще да похапна. Локуд, можеш да свършиш една полезна работа и да поръчаш нещо.

— Не мога — тихо отвърна Локуд.

— Моля?!

— Когато отведе миньорите, Джексън организира бойкот срещу нас. Както в мината, така и за провизии. Не можахме да получим никаква храна от местните жители. А през Старгейт непрекъснато пристигат военни подкрепления и…

Дрейвън бе видял отрупаните войници и машини, които чакаха да преминат на Абидос. Той самият бе навлязъл в Старгейт след взвод морски пехотинци.

— Страхотно — промърмори дипломатическият посредник и стана от стола. — Направо чудесно.

— Дрейвън? — извика Локуд, когато посредникът се насочи към вратата. — Къде отиваш?

— Промяна в плана. Ще се срещна с местния военен командир, преди да посетя твоите приятели в града. Ще проверя доколко мога да разчитам на подкрепата му. А може и да намеря нещо за ядене — добави Дрейвън.

Генерал Франсис Киоу се оказа истинско разочарование. Разбира се, изглеждаше като истински военен и бе побързал да заеме командирската палатка, принадлежала преди на О’Нийл. Бе наредил да внесат койка, за да може да подремва от време на време. О’Нийл очевидно не бе имал нужда от това. Полковникът бе направил силно впечатление на Дрейвън с поведението си по-скоро на машина, отколкото на човек — машина, която ще продължи да работи, докато се счупи или избухне.

Киоу пък притежава твърде много човешки качества, помисли си Дрейвън. Личеше си от дребните детайли, които бе добавил в палатката — флаг, снимка на младия Киоу, стиснал ръката на президента оттогава се бяха сменили двама обитатели на Овалния кабинет. Най-красноречивото доказателство бе пръстенът, който блестеше на дясната ръка на генерала. Повечето от възпитаниците на военната академия бяха превъзходни офицери. Други пък бяха убедени, че са дар Божи за военното дело. Офицер, взел със себе си боен флаг и пръстена от академията на милион светлинни години, очевидно имаше претенциите за свръх надарен военен.

Това обаче не означаваше, че генералът е глупав. Генерал Уест не избираше глупави офицери за такива деликатни мисии. О’Нийл например бе разумен човек.

Но О’Нийл бе командос, лесно се приспособяваше към промените във военната тактика и в живота. Дрейвън усещаше, че Киоу е напрегнат. Локуд се бе оплакал от О’Нийл и Уест се бе почувствал задължен да изпрати Киоу, който бе стриктен до педантизъм и беше по-вероятно да съзре заплахата от страна на местните жители, отколкото О’Нийл, който се бе сражавал рамо до рамо с тях. Всъщност Киоу бе администратор също като Юджийн Локуд, с тази разлика, че беше военен.

Двамата бяха лика-прилика, не можеха да се справят с кризата, настъпила заради прекратяването на работата в мината и спирането на доставките от руда. Изследователите на Земята вече надигаха вой за магическия кварц. Ако се намесеха политиците и се вдигнеше завесата на строга секретност, наложена от Уест върху Старгейт, резултатът щеше да бъде нечуван скандал.

Киоу би трябвало да осъзнава, че седи върху буре с барут. Ала още щом се запознаха, Дрейвън си даде сметка, че не може да разчита на помощта на военния.

— Моите заповеди са ясни — отсече Киоу. — Трябва да осигуря защита на Старгейт и на американските интереси тук на Абидос.

— Стачката накърнява именно американските интереси, които би трябвало да защитавате — сопна се Дрейвън. — И нямам предвид само интересите на КОМ, макар да съм служител на тази компания. Рудата, която се добива тук, е стратегически продукт. Провежда се важна изследователска работа, която в момента е затруднена заради липсата на суровина. — Той реши да изпита патриотизма на генерала. — Нима ще позволите на банда чалмосани примати да спрат военните проучвания на Съединените американски щати?

— В заповедите, които получих, не е включено задължението да принуждавам местните жители да работят за вас — колебливо отвърна Киоу. — Доколкото разбрах, именно принудителният труд е причина за бунта. След като местните жители вече разполагат с почти обучена войска, едва ли имате желание да създавате пречки.

— Надявам се да стигнем до споразумение чрез преговори — рече Дрейвън. — Но позицията ми ще бъде много по-силна, ако зная, че мога да разчитам на подкрепата ви. Генерал Уест проявява голям интерес към целия проект. Провалът ще бъде черно петно в досиетата на всички.

— Имам заповеди — повтори Киоу.

— Но сте готов да защитите американските права и граждани? — Дрейвън внимателно подбра думите си. Местните жители сигурно щяха да поискат скалповете на Морис и Съливан или пък да измислят някакво подобно наказание. Ако успееше да получи от Киоу обещание, че ще ги защити…

— В заповедите ми не се споменава за осигуряване на защита на отделни личности — отвърна Киоу, като по този начин заобиколи поставената от Дрейвън клопка. — Ще защитавам американските интереси. При нападение персоналът на КОМ, разбира се, е добре дошъл в укрепения лагер. Но нямам намерение да предприема никакви враждебни действия срещу местното население.

Дрейвън смени тактиката.

— Ще ни отпуснете ли тогава малка хуманитарна помощ? Професор Джексън очевидно е обяснил на местните жители принципите на бойкота. Тукашните търговци вече не продават храна на хората ми. Старгейт е блокиран от вашите подкрепления и военни съоръжения. Дали ще имате възможност да ни отпуснете от провизиите си…

— Моите войници се хранят от запасите, донесени от полковник О’Нийл — отвърна Киоу. — Докато не стабилизирам положението със собствените ни провизии, смятам, че да ви отпусна от нашата храна би било… неразумно.

Неприятната новина подейства доста зле на празния стомах на Дрейвън. И все пак той опита да приеме ситуацията спокойно.

— Благодаря ви за сътрудничеството, генерале. Възнамерявам да отида до града и да разговарям със старейшините. Ще ми заемете ли един от вашите всъдеходи, а също и охрана?

Киоу му се усмихна така, сякаш току-що бе открил, че в чашата му с вино всъщност има оцет.

— Сигурен съм, че КОМ разполага с добри транспортни средства, а също и с охрана, която да ви придружи до града.

Дрейвън сви рамене. Струваше си да опита. Ако пристигнеше в Нагада придружен от войници и с военен камион, щеше да създаде впечатлението, че се ползва с пълната подкрепа на Киоу. Но генералът бе прозрял замисъла му.

Не, Франсис Киоу не беше глупак.

Напрегнат, да. Но не и глупав, рече си Дрейвън и се опита да потисне режещите спазми в стомаха.

Хората от КОМ се придвижваха на Абидос с джипове, а не с всъдеходи, каквито използваха военните. Когато Дрейвън заяви, че възнамерява да отиде до Нагада, Локуд незабавно му предостави джип с шофьор, както и охрана от трима души.

— Чудесно — рече Дрейвън. — Искам само момчетата да свалят маскировъчните костюми и да облекат цивилни дрехи. — Щом местните жители бяха намразили сивите дрехи, никой нямаше да погледне с добро око на дипломата от КОМ, ако пристигнеше, обграден с телохранители в такива униформи.

Като огледа придружаващата го охрана, Дрейвън заключи, че някои от наемниците не си бяха дали труда да вземат със себе си цивилни дрехи. Единият бе облечен в шарена хавайска риза, която висеше като палатка върху раменете му. Другият пък носеше бяла риза, която бе твърде тясна, за да може да я закопчее.

Ако се съдеше по оръжието и израженията им, те приличаха повече на линчуваща тълпа, отколкото на почетен ескорт.

Е, може би в Нагада ще се натъкна точно на линчуваща тълпа, помисли си Дрейвън.

Качиха се на джипа и потеглиха към града. Покрай мината пътуването бе приятно. Въпреки кратките срокове Локуд бе планирал и построил чудесен път.

— Местната войска няма ли вече наблюдателен пост? — обърна се Дрейвън към шофьора.

Наемникът сви рамене.

— Има, разбира се. Обикновено са скрити в пясъците на върха на следващата дюна.

— Спри джипа — нареди Дрейвън. — Ехо! — извика той, чувствайки се като пълен глупак. — Отиваме в Нагада. Някой от вас ще дойде ли?

Откъм сянката се дочу глас, който отвърна на доста добър английски:

— Отивате в Нагада? Аз ще дойда.

Младежът сякаш изникна от склона на дюната и се плъзна като с шейна надолу. Беше слаб, но изглеждаше жилав и сякаш не забеляза нито враждебните изражения, нито оръжията на телохранителите на Дрейвън.

Младият войник се наслаждаваше на возенето в джипа, дори след като отминаха каньона, където се намираше мината, и пътят изчезна. Джипът подскачаше и се накланяше по пътеката през дюните, откъдето мастаджите минаваха без усилие.

Дрейвън забеляза, че местният им водач не даде предупредителен изстрел за пазачите на портите. Ала после осъзна, че шумът от двигателя на джипа е премахнал тази необходимост. Дочу се звукът на роговете, ала големите порти останаха затворени.

— Казвам се Дрейвън. Дойдох през Старгейт. Изминах целия път от Земята, за да говоря с Касуф и старейшините.

— Така си и помислих — рече младият войник и извика нещо към една от кулите отстрани до портите. Оттам му отвърнаха и миг след това портала се отвори със скърцане.

— Знаете ли къде са старейшините? — попита младежът.

— Не — призна Дрейвън.

— Ще ви заведа — предложи войникът.

Следвайки указанията на младия водач, шофьорът заманеврира през лабиринта от криволичещи градски улици. Дрейвън непрестанно си представяше, че се натъкват на засада и местните войници отнемат джипа и оръжието на телохранителите му.

Разбира се, Дрейвън не помнеше тази част на града от първото си посещение. Но тогава бе дошъл пеша и бе обграден от радостна тълпа. Сега улиците бяха пусти. Хората или приготвяха вечерята си, или пък току-що бяха привършили с яденето, тъй като във въздуха ухаеше на гозби.

Дрейвън отново усети спазми в стомаха си. Инженерът забеляза и нещо друго. Повечето от кирпичените постройки в района изглеждаха обновени. Ала новите стени вече бяха избелели от слънцата на Абидос и обрулени от пясъчните ветрове.

— Всичко това е строено скоро, нали? — обърна се Дейвън към младия водач.

Младежът кимна.

— Всичко бе взривено от Ра. Къщите бяха вдигнати отново, но много хора загинаха. — Войникът дръпна наметалото от груб плат и разкри голям белег от изгаряне върху ръката си. — Също е от Ра. Бих се точно там, където сега е лагерът ви. При пирамидата.

Дрейвън кимна, схванал неизреченото послание. Тези хора бяха преживели унищожение и смърт, борейки се за свободата си. Нямаше да позволят ново потисничество.

След още няколко завоя Дрейвън осъзна, че районът му е познат — големият площад пред сградата, където се бе срещнал със старейшините.

Джипът спря и младежът скочи навън.

— Благодаря — рече Дрейвън.

— Радвам се, че помогнах — отвърна войникът. — Може би и вие ще ни помогнете.

— Може би — промърмори Дрейвън.

Старейшините очевидно бяха предупредени. Касуф и останалите от градската управа седяха в голяма стая. До тях бе Даниел Джексън, явно, за да превежда.

Дрейвън незабавно пое инициативата.

— Създаде доста неприятности, Джексън — подхвърли той.

Ученият го изгледа с отвращение.

— Чудех се как ли ще започнеш — рече той. — Но това е най-голямата глупост, която съм чул досега от теб. Днес следобед няколко хиляди миньори бяха готови да разкъсат на парчета вашата така наречена охрана. В сравнение с проблемите, които можеха да последват, стачката е като разходка из парка.

— Значи признаваш, че е стачка.

— Да, хората тук няма да работят за онзи клоун Локуд и лакеите му, които са пълни идиоти. Но не е необходимо аз да ти го казвам. — Той се обърна към старейшините и заговори на местния диалект.

Дрейвън успя да долови единствено името Локуд и в същия миг по лицата на старейшините се изписа гняв и неприязън.

— Сключихме споразумение — заплаши Дрейвън.

— Да — натърти Джексън. — Което струва колкото несъществуващата хартия, на която бе написано. Спомняш ли си какво каза тогава? Тези хора си спомнят — това е чудесно качество на неграмотните: помнят всяка дума. Именно затова поезията на Омир е оцеляла в продължение на хилядолетия. По същия начин и собствените ти лъжи ще се обърнат срещу теб. Не искаше договор, защото, нека те цитирам: „Честната дума задължава много повече“.

Дрейвън остана с отворена уста, а Джексън продължи да го притиска.

— Единственият проблем е, че за КОМ честността е непозната. Спомняш ли си последното си посещение тук? Старейшините те посрещнаха тържествено. Е, сега за теб няма никаква храна. Когато става дума за бойкот, тези хора схващат бързо.

Дрейвън притисна празния си стомах.

— Такива действия може би са прибързани.

— Твоят колега Локуд предприе какви ли не прибързани действия. Взриви част от пирамидата, която стои тук от хилядолетия. Наложи правила на работа, които изобщо не са съобразени с условията в мината. А нае и войници, които да ги следят за изпълнението им. Нито веднъж не дойде при старейшините поне да обсъди с тях ситуацията. Те можеха да му обяснят защо е издигната шатрата за отдих. И колко е трудно да изнасяш рудата по тези стълби и отново да слизаш долу. — Той гневно стрелна с поглед служителя на КОМ. — Опитах това изкачване, когато заедно с пехотинците се разправихме със стражите на Ра. И мога да ти кажа, че никак не е лесно. Опитвал ли си? Сигурен съм, че Локуд не е.

— Уверен съм, че искаш да стовариш цялата вина върху Локуд — рече Дрейвън. — Но и местните жители не са ангели. Някой от тях е виновен за саботажа на новото съоръжение, което моята компания монтира в мината.

— Чух някакви слухове — отвърна Джексън. — Но това е всичко, което ни е известно, защото Локуд така и не дойде при старейшините. Ако беше предоставил информация на Касуф и останалите, те може би щяха да стигнат до дъното на нещата. Но Локуд смята плановете си за работната сила строго секретни. Той изолира старейшините и когато имаше основателна причина да се обърне към тях за помощ, се върна на Земята, за да си доведе въоръжени наемници — като твоите телохранители тук — и нов командир за военната част на Абидос. Локуд очевидно няма доверие на старейшините, тогава как биха могли да му се доверят старейшините?

— Ти не можеш ли да направиш нещо? — избухна Дрейвън.

— Че откога съм започнал да работя за КОМ? — сопна се Джексън. — Та вие не пожелахте да ме вземете дори като учител по английски! — Ексцентричният землянин се поуспокои. — Опитах се да обясня на старейшините какво представляват корпорациите. Стори им се доста безсмислено. Но разбраха за стачката и бойкота. Днес вашите хора убиха човек старец на име Заид, който се претрепваше от работа, макар да не беше по силите му, защото имаше болна дъщеря. И какво получи? Шепа долари. А може би ще пожелаеш да превеждам, докато обясняваш какво предвижда КОМ в случай на смърт при трудова злополука?

— Може би ще успеем да измислим нещо — предпазливо предложи Дрейвън.

— Като лекарствата, които обеща на местните болници? — попита Джексън. — Това беше една от причините да позволим на компанията ти да се установи тук, а не получихме нищо.

— Всъщност обмисляхме възможността за създаване на клиника на компанията, когато работата по проекта напредне. Все пак при раздаването на лекарствата ще ни бъде нужен опитен персонал.

— Хубаво е да чуя, че КОМ тъй стриктно спазват законите, когато става дума за здравни въпроси — саркастично подхвърли Джексън. — Защото цареше пълно беззаконие що се отнася до заплатата и условията за безопасност на труда.

Лицето на Дрейвън почервеня.

— Виждам, че имаш какво да кажеш, но не чувам нищо от старейшините. Касуф — обърна се той към местния водач, — сигурни ли сте, че за вашия народ е добре да се откажат от мината?

Джексън внимателно преведе думите на Дрейвън. Ала щом заговори, Касуф се обърна към младия учен. Даниел кимна.

— Дрейвън, ти така и не разбра нищо за мината. Тя е ценна за теб, беше ценна и за Ра. Но за хората, които живеят тук, мината е вековно бреме за икономиката. Те превиват гърбове и се съсипват от работа, а в замяна не получават нищо. Ако работниците, дето се потят в мината, излязат да построят напоителни канали, земеделието ще процъфти. Мината остана отворена само благодарение на добрата воля да абидосците. Техните приятели от Земята поискаха кварц и те с радост им го предоставиха. — По лицето на Касуф се изписа гняв. Джексън продължи да превежда. — Но ето че пришълците започнаха да ни нареждат колко да работим. Загина човек. И какво получихме ние?

Касуф хвърли шепа американски монети.

Настъпи кратко мълчание. Дрейвън не смееше да помръдне.

Сетне Джексън заговори отново.

— Вие нямате икономическа власт, както си въобразявате. КОМ има нужда от хора, които да работят в мината. Но Нагада може да преживее и без нея.

Ученият се втренчи непоколебимо в посредника.

— Ако искаш миньорите да се върнат на работа, необходимо е да възтържествува справедливостта. И освен това местната управа трябва да има право на глас в бъдещите планове.