Среднощни приливи

20.

Някъде отпред се издигаше Кралската колонада на Вечния дом. Сводест полусферичен таван, нашарен с паяжина от злато на тъмносин фон, с диаманти, бляскащи като капки роса по бреговете на планински поток. Стълбовете от двете страни на коридора, водещ към тронната зала, бяха изваяни на спирални жлебове и боядисани в морскосиньо, по двадесет от всяка страна и на три крачки отстояние. Пътеките между тях и стената бяха достатъчно широки, за да може да обикаля по тях облечената в броня дворцова гвардия без опасения, че ножниците ще дращят в стената, а подстъпът по централната пътека бе достатъчен, за да вървят десет души един до друг по него. Във външния край имаше голяма зала, служеща за приемна. Стените бяха изпъстрени със стенописи от Първата империя, копирани толкова пъти, че образите бяха стилизирани до неузнаваемост. Традиционните халки за факли крепяха кристали, заредени с магия, които хвърляха смътносинкава светлина. Във вътрешния край се възправяше отрупана със скъпоценни камъни двукрила врата, а зад нея нисък тесен коридор, дълъг петнадесет разтега, извеждаше под купола на същинската тронна зала.

Въздухът миришеше на мрамор, на прах и боя. Официалната церемония по откриването щеше да е след три дни — тогава крал Езгара Дисканар в царствените си одежди щеше да премине по дължината на Кралската колонада и да влезе в тронната зала. Кралицата щеше да е на стъпка зад него и вляво, а синът му — принцът — на две крачки зад баща си и точно зад него. Или по-точно трябваше да е така.

Раболепни слуги и навъсени стражи бяха довели Брис тук, по стъпките на обикалящия привидно без посока Цеда Куру Кан. Странната пустота на Вечния дом в този негов последен участък изнервяше младия воин.

Завари Цеда на четири крака на пода.

Куру Кан си мърмореше нещо под нос, пръстите му обхождаха фугите по пода. Зад него имаше някакъв опръскан с бои кош, пълен с писци, четки и запушени шишета с багри.

— Цеда?

Старецът вдигна глава и примижа над лещите — чудноватата измишльотина почти се беше смъкнала от носа му.

— Брис Бедикт? Тъкмо се чудех къде си.

— В тронната зала бях. Старата тронна зала, където все още пребивава кралят. Оцелелите батальони и бригади се стичат за отбраната на Ледерас. Всичко е доста… трескаво.

— Несъмнено. Съществено ли е? Значително. Всъщност — многозначително. Сега преброй мраморните плочи из тази зала. Ширина, дължина. Моля.

— Какво… Цеда, кралят ви търси.

Но Куру Кан не го слушаше. Пълзеше по пода, мърмореше и бършеше прахта, оставена от строителите.

Брис постоя замислен, после се захвана да брои плочите по пода.

Щом приключи, се върна при Цеда. Куру Кан седеше и бършеше лещите си. Заговори, без да вдига глава.

— Батальони и бригади. Мда, определено. Събират се из хълмовете около цитаделата Бранс. Полезно ли е? Последните ми магове. Покажи ми централната плоча, Брис. Търговският батальон ще остане ли в града? Не мисля. Ще се хвърли към онези хълмове. Всичко. Центърът, Брис Бедикт?

— Тази пред вас, Цеда.

— А, да. Добре. Много добре. И какви армии са ни останали? Как са флотите? О, моретата са негостоприемни, нали? По-добре да стоят настрана. От Морето на драконите поне, макар че протекторатите вдигат шум. Коршен, Пайлот, Дисент — мислят, че виждат шанса си.

Брис се окашля.

— Батальонът на занаятчиите е напуснал Манс и се придвижва към Петте върха. Бригада Ривън се оттегли от Стари Катер с минимални загуби. Батальон Змийски пояс е напуснал Оул, а бригада Червена ярост е оставила Туламеш — градовете по северното крайбрежие са завладени. Снощи е бил превзет Дреш, гарнизонът е избит. Батальон Белия търсач унищожава всичко по пътя си — отстъпва от Първи разлив и скоро трябва да е при Цитаделата Бранс. Преда Унутал Хебаз ще изведе след три дни Батальона на търговците от града. Очаква се да я придружите, Цеда.

— Да я придружа? Глупости. Много съм зает. Толкова неща трябва да се свършат. Ще получи маговете ми. Да, маговете ми.

— Останали са само четиринадесет, Цеда.

— Четиринадесет? Съществено ли е? На всяка цена трябва да помисля над това.

Брис го изгледа и едва успя да надвие прилива на жалост.

— Колко дълго смятате да седите тук на пода, Цеда?

— Не е лесно, Финад, никак не е лесно. Боя се, че бездруго чаках твърде дълго. Но ще видим. Ще видим.

— Кога може да ви очаква кралят?

— Уви, не знаем какво да очакваме, нали? Освен няколко явни истини, събрани толкова болезнено от хаоса. Седмото затваряне, ах, нищо добро няма в този обрат на събитията. Вече трябва да тръгваш. Грижи се за брат си, Брис. Грижи се за него.

— За кого от двамата?

Куру Кан — чистеше лещите си — не отвърна.

Брис се обърна и закрачи към вратата. Цеда проговори зад него:

— Финад. Каквото и да направиш, не го убивай.

Брис спря и погледна през рамо.

— Кого?

— Не го убивай. Хайде, върви. Върви, Финад.

Безброй задни улички в Ледерас така и не бяха виждали дневна светлина — тесни, с всевъзможни балкони, тераси и стрехи, образуващи импровизирани покриви. Извиваха се, задръстени от боклуци, царство на плъхове, буболечки и паяци. И на някой немрящ тук-там.

Шурк Елале стоеше в сумрака, както беше стояла през по-голямата част от предната нощ. Улицата се беше разбудила с настъпването на деня, въпреки че тълпите бяха видимо по-потайни и напрегнати от обичайното. Преди две нощи близо до Западната порта бяха избухнали размирици, потушени брутално от войниците на Батальона на търговците. Беше наложен комендантски час и низшите касти като че ли буквално бяха изчезнали от града — повод за объркване и смътно безпокойство.

Почти точно пред нея, от другата страна, имаше странична служебна врата към имението на Джерун Еберикт. Финадът не обичаше церемониите при завръщанията си. Не беше въпрос на скромност. По-съществено обаче бе, че близо до официалния вход имаше безброй позиции, удобни за опит за убийство.

Тъй или иначе, имаше известно раздвижване, подсказващо, че Джерун скоро ще се появи. Телохранителите, които се изсипаха на улицата, бяха първото предизвестие за скорошното пристигане на Финада. Щом се пръснаха да огледат района, Шурк се дръпна назад и се сля с тъмните сенки. Телохранителите заеха отбранителни позиции около страничната врата и зачакаха. След това се появи офицерът им, подмина ги, отключи вратата и я бутна навътре — видя се тесен проход към огрения от слънцето двор. Изведнъж гражданите наоколо оредяха, разпръснати сякаш по някакъв предварително уговорен сигнал, и в полезрението на Шурк останаха само мъжете от охраната.

— Не ме карайте да се смея — изсумтя тя.

След това пред очите й се появи самият Джерун Еберикт, отпуснал едната си ръка на меча на лявото си бедро. Не спря, а продължи направо по прохода. Охраната се изсипа вътре след него. Офицерът влезе последен и затръшна вратата.

Шурк отиде до една ръждясала стълба, повече или по-малко закрепена за стената на сградата вдясно от нея. Заизкачва се, без да обръща внимание на скърцащите разхлабени скоби, и се покатери на покрива. Запълзя по стръмния скат — опипваше предпазливо сивите каменни плочи, преди да намести тежестта си — и стигна билото. Най-сетне можеше да види предния вход на къщата и част от двора.

Джерун Еберикт стоеше пред входната врата и слушаше капитана на домашната си гвардия — той му обясняваше нещо, като подчертаваше думите си с объркани жестове.

Докладът му бе прекъснат — дясната ръка на Джерун се изпъна и го стисна за гърлото.

Дори от това разстояние Шурк видя как лицето му потъмня до любопитен оттенък на синьото.

Разбира се, никой човек поне с капка кураж нямаше да изтърпи такова отношение, тъй че тя не се изненада, когато капитанът измъкна от колана си нож.

Джерун обаче беше чакал точно това и вече държеше своя нож: заби го отдолу нагоре под ключицата на капитана и го натисна до дръжката.

Офицерът омекна. Финадът пусна гърлото му и го изгледа как се строполява на каменните плочи.

— Само пари, Джерун — измърмори Шурк. — И един брат, когото си убил отдавна. Несдържаността ти е ужасяваща… за другите ти слуги. Колкото до мен, тя е само потвърждение на всичките ми подозрения.

Щеше да последва кървава баня — ако не тази нощ, то следващата. Безбройните шпиони и доносници в града — онези, които бяха останали — щяха да се размърдат и големият лов на крадеца — да започне.

Твърде неприятно.

Богатството на Джерун беше платило извеждането на градската беднотия, което означаваше, че повечето жертви ще са ледерии вместо нереки, тартенали и фареди. Всъщност може би щеше да му е трудно да си намери жертви. Освен това имаше и война и Джерун като нищо можеше да се окаже зает с други неща. Много скоро този човек щеше да се побърка от яд.

Джерун нахлу бесен в къщата си. Охраната унило се затътри след него. Шурк ги изчака да влязат, после се хлъзна надолу по покрива до ръба.

Точно под нея имаше балкон.

Не, вече го нямаше.

Тя се стовари върху простора с пране, който се скъса под тежестта й, полетя стремглаво надолу покрай гола тераса, нацвъкана с курешки от гълъби, и се просна по очи върху купчина смет. Остана да лежи дълго, без да помръдне.

Това беше проблемът с градовете. Нищо не си стоеше на мястото. Този балкон го беше използвала поне пет пъти досега, когато оглеждаше имението. Вдигна едната си ръка. После другата. Размърда крака. Нищо счупено дотук. Всъщност нищо по нея не беше пострадало кой знае колко. За щастие мъртвите не страдаха много от гордост, тъй че въпросното падане беше без значение, реши тя.

И чак тогава напипа ръждясалата желязна пръчка, стърчаща от челото й. Изтичаха благовонни течности и замъгляваха погледа й. Шурк я опипа с пръсти. Беше се забила през костта, чак до задната част на черепа, ако можеше да се съди по стържещия звук, когато я подръпна.

— Мозъкът ми е станал на каша — каза тя високо. — Но всъщност дали изобщо го използвам? Едва ли. Все пак имах ли навика да си говоря сама преди? Май не.

Стана — бе затънала до колене в боклука — и си помисли дали да не изтръгне пръчката със сила. Но това можеше да оплеска нещата още повече. В края на краищата пръчката стърчеше не повече от педя. Нямаше как да не се забележи, но пък не беше и толкова забележима, колкото две педи примерно. Визитата при Техол Бедикт изглеждаше належаща, макар и само заради безкрайните му съвети, които с удоволствие щеше да откаже.

Уви, налагаше се да изчака да падне нощта, осъзна тя, защото нямаше начин да се добере до дома му, без да я видят. Имаше време — някога, — когато обичаше да привлича внимание. Обичаше възхитените погледи, а и винаги й доставяше удоволствие да си изтъкне прелестите. Но цяла пръчка, щръкнала от главата й, според всички стандарти щеше да е наистина прекалено модерна. Някои хора нямаше да одобрят такива нововъведения.

Натъжена, Шурк Елале седна в боклука. И зачака да падне нощта.

— Какво е станало с краката на кревата ми?

— Трябваха ни дърва, господарю.

— Добре, но защо само трите?

— Рекох да спестя другия за по-късно. Намерих и една торбичка с нещо, може да е чай.

— Хм. — Техол се надигна. — Просто съм изумен, че съм проспал всичко.

— Страшно беше уморен, господарю.

— Мда. Което е разбираемо, като се вземе предвид колко зает бях. А бях зает, нали?

— Не бих могъл да кажа, защото самият аз бях твърде зает, за да забележа. Но вярвам на твърденията ти, господарю. Определено спа като човек, който е бил зает.

— Изглежда достатъчно убедително доказателство. Мен поне ме убеди. Е, и аз работих до изнемога, а ти твърдиш, че също си имал много работа. Да чуем.

— Добре, господарю. Повече или по-малко приключихме с крилата на Вечния дом. Сухи са, основите са възстановени, работните ми групи почистват. Има някои оплаквания, че в Пето крило духало, но строго казано, това не е мой проблем.

— Защо пък ще духа, Бъг?

— Вероятно е свързано с методите на укрепване, които приложих, но те не го знаят.

— И защо заради твоите методи на укрепване трябва да духа? Бъг, дали не долавям в думите ти известно притеснение?

— Притеснение ли, господарю? Ни най-малко. Държиш ли да чуеш подробности по въпроса?

— След като го поставяш така, вероятно не. Та само с това ли се занимава вчера?

— Освен това бях тук-там, поразрових всички слухове из града да видя дали ще мога да измъкна някоя истина. Съответно съм съставил списък с факти.

— Списък? Чудесно. Обичам списъците. Те са толкова… подредени.

— Прав си, господарю. Да продължа ли? Значи, северната граница вече е в ръцете на Тайст Едур, както и всички крайбрежни градове вероятно чак до Стари Джедур. Смята се, че флотилиите на Едур са в Ъстърско море, срещу Лент, и следователно — оттатък залива Джедри. От това следва да се заключи, че възнамеряват да отплават нагоре по река Ледер. Вероятно с цел да се съединят със сухопътните войски. Ясно е, че Тайст Едур настъпват към Ледерас и възнамеряват да го завладеят и да вземат трона. Дали това ще доведе до капитулацията на цялото кралство предстои да се разбере. Лично аз мисля, че ще доведе. Колкото до протекторатите — те само ще се поизнервят малко. Обратното би било самоубийствено.

— Щом казваш. Е, толкова ли са могъщи тези Тайст Едур?

Слугата прокара пръсти през оредялата си коса и хвърли поглед към телохранителя, който стоеше мълчалив, както винаги, до таванския капак.

— За това също има безброй слухове, господарю. Бих рискувал със следните наблюдения, свързани с Тайст Едур. Новият им император владее ужасна сила, но магията на Едур не идва от традиционните им източници. Не от Куралд Емурлан, въпреки че той си остава в арсенала им. В битките до този момент са много разточителни в използването на духове-сенки и на демони Кенил’ра, като и едните, и другите участват с голяма неохота.

— Куралд какво? Кенил кой? Впрочем, кой ги шепне всички тези слухове?

— А, това ме води до третата ми група наблюдения. Свързана с мъртвите.

— С мъртвите. Естествено. С кого другиго. Продължи, моля.

— Този субконтинент, областта от земите на Тайст Едур до Севера, Блуроуз и Оул’д’ан на изток и Дисент и Д’алибан на юг — е доста особен район, господарю, и е бил такъв от, хм, най-ранни времена. В него няма, ъъъ, пътища. За мъртвите, искам да кажа. За духовете им.

— Не те разбирам съвсем, Бъг — каза Техол, стана от клатещия се креват и закрачи по покрива. Погледът на телохранителя го проследи. — Мъртвите са си мъртви. Призраците се мотаят, защото няма къде да идат, а и бездруго не са много склонни да обикалят насам-натам да разглеждат забележителности. За какви пътища ми говориш?

— Към онова, което може да се нарече Крепостта на мъртвите.

— Няма никаква Крепост на мъртвите.

— И тъкмо това е толкова… необичайно. Би трябвало да има. Открай време. Обитателите на Коланс например включват в пантеона си някой си Господар на смъртта. Нещо подобно се наблюдава и в кралството Болкандо…

— Кралството Болкандо? Бъг, никой нищо не знае за кралство Болкандо. Нито иска да знае. Започваш да ме тревожиш с широтата на знанията си, драги. Освен ако не си измисляш всичко това, разбира се.

— Точно така, господарю. Да продължа. Нямаше никаква Крепост на мъртвите. Някога е съществувала. В смисъл, първоначалната колода на Плочките на крепостите от Първата империя е съдържала такава. Както и много други Крепости, всички от които една по една са били премахвани. Наистина щеше да е хубаво, ако някой схолар бе насочил вниманието си към това странно съкращаване. Ходът на времето би трябвало да усложнява една култура, не да я опростява, освен ако някакъв ужасен срив не е предизвикал упадък, но единствената травма, преживяна от Ледер, е свързана с падането на Първата империя и последвалата изолация на тези колонии. По онова време е имало известен упадък, довел до краткотраен период на независими градове-държави. А след това са дошли войните с племената на югоизток от Крин и с атавистичните андийски останки в Блуроуз. Но всичко това не е било смущаващо за културата. Вероятно защото Крепостта на мъртвите не е могла да се изяви тук. Тъй или иначе, затварянето на пътищата за мъртвите вече е било факт, замръзнал в самата почва на тази религия. Още по-лошото е, че всичко е станало случайно…

— Почакай, Бъг. Вече наистина имам няколко уместни въпроса.

— Въпросите ти винаги са уместни, господарю.

— Знам, но тези са особено уместни.

— Повече от обикновено ли?

— Да не би да намекваш, че обичайната ми уместност е по-малко уместна, Бъг?

— Разбира се, че не, господарю. Та докъде бях стигнал? О, да, случайното обстоятелство. В по-ранните текстове — онези, които са дошли с ледериите от Първата империя — се среща упоменаване за някаква раса, наречена Джагът…

— Хайде бе! Говориш на човек, чиято глава е пълна до пръсване с класическо образование, Бъг. Никога не съм чувал за тези Джагът.

— Е, споменати са веднъж, макар и не точно с името им.

— Ха, знаех си! Не се опитвай да ми въртиш номера.

— Прощавай, господарю. Тъй или иначе, казано най-точно, Джагът са представени от онези грубовати и доста стилизирани изображения, които се виждат по плочките на Крепостта на Лед…

— Ония приличащи на жаби дребосъци?

— Оцеляла е само зелената кожа, уви. В действителност Джагът са били доста високи и ни най-малко не са приличали на жаби. Работата е, че те проявяват магията си с лед и студ. До ден-днешен е обичайно да се смята, че в природата има само четири основни елемента: Въздух, Земя, Огън и Вода. Абсолютна глупост, разбира се.

— Разбира се.

— Освен тях има също така Светлина, Мрак, Сянка, Живот, Смърт и Лед. Би могло да има и повече, но да не издребняваме. Това, на което наблягам, господарю, е, че преди много време Джагът са направили нещо на тази земя. Запечатали са я, образно казано. С помощта на особен вид магия. Последиците се оказали дълбоки.

— Задръстили са пътищата на мъртвите със сняг като планински проход зиме?

— Нещо такова, да.

— И затова мъртвите се шляят в Ледер? Призраци, сенки и хора като Шурк Елале и Кетъл.

— Точно така. Но всичко това се променя.

Техол спря и го изгледа.

— Тъй ли?

— Уви, да, господарю. Магията се… топи. Появява се Крепост на мъртвите. Нещата се разплитат. Бързо.

— Значи ли това, че Шурк е в беда?

— Не. Подозирам, че проклятието над нея ще си остане. Но първоначалната сила на това проклятие произтича преди всичко от това, че Крепостта не е съществувала.

— Добре. Всичко се разплита. Да си навестявал Кетъл напоследък?

— Интересно, че попита, господарю, защото тъкмо в участъка на мъртвата вече кула Азат се появява Крепостта на мъртвите. От това човек би могъл да заключи, че Кетъл по някакъв начин е свързана с цялото събитие, но не е. Всъщност тя вече не е мъртва. В смисъл — не е толкова мъртва, колкото беше. Вече е ясно, че нейното предназначение е… друго. Както знаеш, от гробниците излиза нещо неприятно.

— Какъв е онзи пушек? Ей там.

Бъг примижа.

— Поредният бунт според мен. В квартала на бирниците.

— Е, те са малко понаплашени, откакто призраците се изсипаха в Данъчното хранилище. А и данъчните са доста объркани от всичките тия лоши новини от север. Дори съм изненадан, че става чак сега.

Чу се звън на камбани — хората от градския гарнизон около неспокойния район вече реагираха.

— Няма да продължи много — предсказа Бъг.

— Да, но ми напомни нещо. Мисля, че е крайно време да кажа на Шанд, Хеджун и Рисарх да се махат.

— Няма ли да недоволстват?

— По-малко, отколкото може да се очаква. Градът е изнервен. Малкото останали все още неледерии са подложени на тормоз, и не просто от граждани. Властите показват расистката си същност с всички тези подозрения и готовност да потъпчат трудно спечелени права.

— Доказателство, че дадените преди време свободи на неледерийските народи са породени както от патернализъм, така и от самообслужваща поза на добродушен господар. Каквото е дадено, се отнема — просто ей така.

— Вярно, Бъг. Как смяташ, дали е така, защото в човешката си същина не сме нищо повече от лъжци и измамници?

— Вероятно.

— Без никаква надежда, че все някога ще надмогнем вродената си лошотия?

— Трудно е да се каже. Как сме се оправяли досега?

— Това не е честно. Добре де, съвсем честно си е. Но не вещае нищо добро, нали?

— Малко неща вещаят добро, господарю.

— Хм, доста мрачно. Не е много типично за теб, Бъг.

— Уви, боя се, че Тайст Едур няма да са по-добри. Парите са отрова, в края на краищата. Заразяват поголовно.

— Подозирах го — въздъхна Техол. — Явно сега не е моментът за унищожаването на икономиката.

— И така, и иначе си прав, господарю.

— Разбира се, че съм прав. Освен това, изглежда, се налага, поне засега, да не правим нищо. За нищо. Дотук Гилдията на ловците на плъхове свърши чудесна работа. Там не се налага да оправяме нищо. Знам подробностите кой какво дължи от Данъчното хранилище — Шанд се справи с доставянето на тази информация с впечатляваща лекота. Знаем ужасното състояние на кралската хазна. На теб поне ти платиха за работата по Вечния дом, нали?

— Едва вчера, господарю.

— Чудесно. Е, това беше наистина изморително. Мисля да си полегна.

— Добра идея, господарю.

— В края на краищата този покрив сега е може би най-безопасното място в Ледерас.

— Спор няма. Най-добре си останете тук.

— А ти, Бъг?

— Мисля да се поразходя.

— Да посъбереш още някой и друг слух?

— Нещо такова, господарю.

— Пази се, Бъг. Из града обикалят мобилизационни патрули. Много са настървени.

— Точно това се чудех, господарю. Никой ли не те е посетил?

— А, дойдоха. Но нашият мълчалив телохранител ги отпрати.

— Каза ли нещо?

— Не, само ги погледна, мисля. Изнизаха се набързо.

— Впечатляващо. Колкото до мен, господарю, имам си начини да се направя неапетитен. Колкото и да са настървени събирачите на набори.

— Винаги си бил неапетитен, вярно — отвърна Техол, докато полягаше предпазливо на кревата. — Дори бълхите те отбягват. Това е една от вечните загадки, Бъг, която толкова те привързва към мен. Или е „привързва ме към теб“?

— Мисля, че е първото, господарю.

— О, не! Ти не ме харесваш? Да го разбера след толкова време!

— Само коментирах употребата на подходящата фраза от твоя страна в контекста на изявлението ти и чувството, което вероятно пожела да изразиш. Разбира се, че те харесвам, господарю. Как бих могъл да не те харесвам?

— Тук си прав, Бъг. Както и да е, сега ще поспя, тъй че ако не ти трябвам за нещо друго…

— Добре, господарю.

Турудал Бризад се беше облегнал на една от колоните пред тронната зала. Брис му кимна и тъкмо да го подмине, когато Първият консорт на кралицата му махна с ръка. Финадът се поколеба за миг, после спря.

Турудал се усмихна.

— Успокойте се. Вече не съм толкова опасен, колкото бях, Брис Бедикт. Ако изобщо съм бил опасен.

— Първи консорт. Моля, позволете ми да изразя съчувствието си…

— Благодаря — прекъсна го Турудал. — Не е необходимо. Принцът не беше единственият безразсъден член на кралската фамилия. Скъпата ми кралица беше, редно е да напомним, в първата редица личности, изкусени от тази война срещу Тайст Едур. А и арогантното й обкръжение в края на краищата…

— Вие не бяхте ли в обкръжението й, Първи консорт?

Бризад се усмихна широко.

— Брис Бедикт, толкова много неща в живота ми — тук, в този дворец — могат да се характеризират като изпълняване ролята на обективен наблюдател на държавните дела и домашните напрежения, от които, трябва да се каже, зависи успехът ми. По-скоро зависеше. В това отношение не съм по-различен от своята конкурентка, Първата конкубинка. В края на краищата двамата присъстваме тук като символи. И затова се държахме като такива.

— А сега се оказвате без роля — каза Брис.

— Сега се оказвам още по-обективен като наблюдател, отколкото бях, Финад.

— С цел?

— Е, точно това е въпросът, нали? Без цел. Никаква. Бях забравил какво е да изпитваш такава свобода. Разбирате, че Тайст Едур ще завладеят кралството, нали?

— Преди силите ни бяха разделени, Първи консорт.

— Както и техните, Финад.

Брис го изгледа и се зачуди какво е странното у него — това смътно излъчвано безразличие и още… какво?

— Тя защо искаше тази война, Турудал Бризад?

Първият консорт сви рамене.

— Ледерийският мотив беше, е и винаги ще бъде само един. Обогатяване. Завоеванието — като възможност. Възможността като подкана. Подканата — като справедлива претенция. Справедливата претенция — като нещо предопределено, като съдба. — Нещо мрачно се прокрадна в погледа му. — Съдбата като победа, победата като завоевание, завоеванието като обогатяване. Но никъде в тази съвършена схема няма да намерите идеята за поражение. Всички поражения са временни, грешка в детайла. Поправете детайла и следващия път победата ще е спечелена.

— Докато не възникне ситуация, при която няма втора възможност.

— А бъдещите схолари ще отделят всеки миг от тези дни, ще попълнят списъците си с детайли, подробностите, от които е невъзможно да възникне нито едно обобщение, заплашващо основните възгледи. Изящна парадигма, наистина, съвършеният механизъм, гарантиращ упоритото оцеляване на цяла гмеж от ужасни, брутални убеждения.

— Изглежда, наистина сте постигнали обективност, Турудал Бризад.

— Знаете ли как е рухнала Първата империя, Брис Бедикт? Нямам предвид ревизираните версии, на които възпитателите учат всяко дете. Имам предвид истината. Нашите предци сами са отприщили собственото си унищожение. Благодарение на един ритуал, който се оказал необуздаем, цивилизацията се е разпаднала. Разбира се, в нашата версия онези, които след това са дошли да почистят, са превърнати в агресорите, външната сила, нанесла такова унищожение, че да заличи Първата империя от лицето на света. И още една истина: нашите колонии тук не са били неуязвими за въздействието на този отприщил се ритуал. Макар да сме успели да изтласкаме заплахата, доколкото сме могли, в ледените пустини. Където сме се надявали, че кучите синове ще измрат. Но не са измрели, уви. И сега те се връщат, Брис Бедикт.

— Кои? Тайст Едур? С тях нямаме нищо общо, Турудал…

— Не Тайст Едур, макар че много от тяхната история — техният път на магията в частност — е свързано с поредицата бедствия, стоварили се върху Първата империя. Не, Финад, говоря за техните съюзници, диваците от ледените пустини. Джхеките.

— Интересна история — каза Брис. — Но се боя, че не схващам важността й.

— Предлагам обяснение — каза Първият консорт, отдръпна се от колоната и тръгна към изхода.

— За какво?

Турудал отвърна, без да се обръща:

— За скорошния край на моята обективност, Финад.

Морох Неват наближи портата и забави плувналия си в пяна кон. Това, което доскоро представляваше непроходима бъркотия от колиби и съборетини от двете страни на издигнатия над терена път, беше разчистено и на негово място беше останала само кал, чирепи от счупени грънци и дървени парчетии. От неизброимите бедняшки постройки бяха останали само петна по крепостните стени, по които се бяха подпирали, за да не се срутят.

През последните няколко левги тълпите бежанци на пътя бяха оредели. Морох беше видял сред тях дезертьори и едва бе надвил изкушението да въздаде на страхливците правосъдие на място, но за това щеше да се намери време по-късно.

Крилата на портата бяха отворени и на стража пред тях стоеше отделение от Батальона на търговците.

Морох дръпна юздите на коня си и каза:

— До вечерта този път ще е пълен с хора. Ще ви трябват поне още четири отделения да се справите.

Сержантът го изгледа намръщено и изръмжа:

— А ти кой си, в името на Блудния?

— Първият дезертьор — изсумтя един от войниците.

Униформата на Морох беше покрита с прах и засъхнали петна кръв. Беше брадясал, с разрошена мръсна коса. И все пак зяпна сержанта, изненадан, че не го е познал. След това изръмжа:

— Дезертьори ще има, да. Тях ще ги отделите, както и всички бежанци на възраст за мобилизиране. Сержант, аз съм Финад Морох Неват. Водих оцелелите от Високи форт до цитадела Бранс, където бяхме прикрепени към Батальона на занаятчиите. Сега отивам да докладвам на Преда.

Уважението, с което го удостоиха, след като се представи, го задоволи. Сержантът отдаде чест и попита:

— Значи е вярно, сър? Принцът и кралицата са пленници на Едур?

— Чудо е, че изобщо оцеляха, сержант.

За миг лицето на сержанта се стегна в странна физиономия. Той бързо опита да я прикрие, но Морох го разбра. „Защо не падна в бой, за да ги защитиш, Финад? Избягал си като всички други…“

— Ще ги отървем, сър — каза сержантът.

— Повикайте подкрепления — нареди Морох и отново пришпори коня.

„Прави сте. Трябваше да умра. Но вие не бяхте там, нали?“

Подкара в тръс към града.

Майстор Ормли и Главен следовател Ръкет седяха на стъпалата на Гилдията на ловците на плъхове и си подаваха бутилка вино. Намръщиха се, когато Бъг се приближи и застана пред тях.

— Всичко знаем за тебе — каза Ръкет и се подсмихна, но не добави нищо повече.

— Е, това ме успокоява — отвърна Бъг. — Какво ново чухте от агентите си от окупираните градове?

— И трябва да ти разкрием информацията си само защото питаш? Виж го ти! — изсумтя Ормли.

— Не виждам защо не.

— Прав е кучият му син — каза Ръкет.

Майсторът я погледна невярващо.

— Как ще е прав! Не е прав! Страх те е от тях, нали? От Техол и слугата му — и от двамата!

— Не ставай глупав. Това е в договора, Ормли. Разменяме информация…

— Добре. Но този какво разменя? Нищо. Чакащия! Какво чака? Това искам да знам.

— Пиян си.

— Нищо не сте чули — каза Бъг.

— Разбира се, че сме чули! — сопна се Ормли. — Там цари мир. Дюкяните са отворени. Парите се въртят, крайморските улици не са блокирани.

— Гарнизоните?

— Разоръжени. Включително местната градска стража. Цялата защита и поддържането на реда се прави от едурите. Празните имения са заети от фамилии Едур — тези племена си имат някаква благородна каста. Не е толкова различно, в края на краищата.

— Интересно. И никаква съпротива?

— Проклетите им призраци са навсякъде. Даже плъховете не смеят да се бунтуват.

— А колко близо до Ледерас са войските им?

— Това не знаем. На няколко дни вероятно. В провинцията на север оттук положението е доста объркано. Повече не отговарям на въпроси, и толкова. — Ормли дръпна бутилката от ръцете на Ръкет и отпи.

Бъг се огледа. Улицата беше пуста.

— Нещо ми понамирисва…

— Знаем — каза Ръкет.

Тишината се проточи. Бъг се почеса по врата, обърна се и си тръгна.

След малко се приближи до кулата на Азата. Тъкмо се канеше да мине през улицата, когато от близката пресечка се появи някакъв мъж.

— Изненадан съм, че те виждам тук — каза мъжът, щом се приближи до слугата. — Но изненадата беше мимолетна. Като си помисля, къде другаде може да си?

— Чудех се дали ще се разбудиш най-сетне — изсумтя Бъг. — И дали изобщо.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Дошъл си да подбутнеш малко, а?

— Може и така да се каже. А ти?

— Ами, зависи.

— От?

— От теб всъщност.

— О, аз само минавам.

Бъг го изгледа, после кривна глава и попита:

— Интересно до каква степен си забъркан в цялата тази каша? Подклаждането на алчността на кралицата, отчуждаването на принца от баща му. Да не би идеята за Седмото затваряне просто да те е забавлявала?

— Само наблюдавах. — Мъжът сви рамене. — Човешката природа е виновна, както винаги. Това бреме не искам да го приема, особено от теб.

— Добре. Но ето че си тук и се каниш да играеш много по-активна роля…

— Стара история. Едно ново гостуване на Т’лан Имасс е последното, което ми се ще да видя.

Бъг помълча замислено, после кимна.

— Глутницата. Разбирам. Никога не съм те харесвал много, но за жалост този път трябва да се съглася с теб.

— Това ми стопли сърцето.

— Толкова меката ми присъда ли? Би трябвало.

Мъжът се усмихна, махна небрежно с ръка и го подмина.

Проблемът с боговете, помисли Бъг, бе в това, че накрая все се оказваше, че вярващите ги влачат. Натам, накъдето вървят. Този специално отдавна беше забравен навсякъде другаде. Изчезнал като самите Крепости.

Тъй. Т’лан Имасс, Глутницата и идването на джхеките. Поклонниците соултейкън на древния бог и — от възможното възкресение на този древен култ — вероятно завръщане на Т’лан Имасс, за да се премахне безумието.

Какво тогава го беше подтикнало да се задейства точно сега? Точно в този момент? Отговорът дойде сам и Бъг се усмихна криво. „Нарича се вина.“

Издрънча метал и Техол Бедикт се събуди. Надигна се стреснато и се огледа. Денят вече преваляше. Почукването се повтори, той завъртя глава и видя телохранителя си — беше извадил оръжието си и стоеше на ръба на покрива откъм задната уличка. Махна му мълчаливо.

Техол се смъкна предпазливо от еднокракия креват и пристъпи на пръсти.

В уличката пълзеше някаква фигура, покрита с нещо като оцапано зебло. Напредваше бавно, но упорито към ъгъла.

— Признавам, че е любопитно — каза Техол. — Но дали е достатъчно, за да бъда събуден? Имам известни съмнения по въпроса. В края на краищата този град е пълен с пълзящи неща, нали. В обичаен ден, искам да кажа. Все едно, ето още едно, тъй че може би ще е забавно да проследим тягостния му път.

Нещото стигна до ъгъла и зави.

Двамата го проследиха с очи. Покрай стената, после — в прохода, водещ към входа на къщата на Техол.

— О, идва ни на гости. Ще предлага нещо, но не съм сигурен дали го искам. Изправени сме пред затруднение, приятел. Знаеш колко не обичам да бъда груб. Но пък ако иска да пробута някоя ужасна болест…

Онова долу стигна до вратата и се шмугна вътре.

Телохранителят отиде до капака и се наведе. След малко Техол го последва. Надникна и чу познат глас:

— Техол. Слез.

— Шурк?

Нещото му махна с ръка.

— Ти по-добре изчакай тук — каза Техол на телохранителя си. — Мисля, че иска да останем насаме. Можеш да държиш оттук входа под око, нали? Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. — И заслиза по стълбата.

— Имам проблем — каза Шурк, щом той стъпи на пода.

— Ще направя за теб всичко, което мога, Шурк. Знаеш ли, че имаш някакъв шип тука на челото?

— Точно това ми е проблемът, идиот с идиот!

— Аха. Искаш ли да ти го извадя?

— Не.

— Няма да е по-лошо, отколкото ако го оставим.

— Решението не е толкова просто, колкото изглежда, Техол Бедикт. Нещо го задържа.

— Сигурна ли си?

Шурк не отвърна.

— Да не се е изкривило? — припряно добави той.

— Стига чак до тила ми. Може да има контра.

— Защо просто не го избутаме да излезе?

— И тилът ми да стане на парчета?

— Единствената друга възможност, която ми хрумва, Шурк, е да го издърпаме малко, да го срежем с трион и да го бутнем обратно. Вярно, ще ти остане дупка, но можеш да си вържеш кърпа или шал, докато намерим Селуш.

— Не е зле. Но ако започне да дрънка в главата ми? А и кърпите са ужасно старомодни. Ще си умра, ако се покажа така пред хора.

— Селуш ще намери решение, Шурк. Някоя запушалка с диамант или кожена кръпка на дупката.

— Запушалка с диамант? Интересно.

— Ще въведеш нова мода.

— Мислиш ли, че на Ублала ще му хареса, Техол?

— Тапа с диамант? Разбира се, че ще му хареса. Колкото до дрънкането, виж, това определено е проблем. Но ти явно не използваш мозъка си. В смисъл веществото, дето е вътре. Душата ти просто използва тялото, нали? Някакво чувство за близост вероятно. Предвид това наистина можем просто да го издърпаме…

— Не. Идеята с отрязването ми харесва. И диамантената запушалка. Добре изглежда. Можеш ли да доведеш Селуш?

— Веднага ли?

— Е, колкото може по-скоро. Не ми се иска да обикалям така. Кажи й, че ще си платя за неудобствата.

— Ще се опитам.

— Излишно е да ти казвам, че се чувствам ужасно.

— Разбирам те, Шурк.

— И искам Ублала. Веднага.

— Разбирам…

— Не разбираш. Искам го веднага. Но това е невъзможно. Тъй че ще трябва да се примиря с теб.

— С мен? Олеле! Хапе ли?

— Има само един начин да разбереш, Техол Бедикт. Свали ги тези тъпи дрехи.

— Стига да не ми извадиш окото.

— Не ме карай да… о, добре. Ще внимавам. Обещавам.

— Обикновено не го правя това със служителите си. Особено с умрели. Просто ти казвам.

— Разбирам! Но не мога да търпя вече, ясно ли ти е?

— Знам. Но е малко… ъъъ…

— Страшничко?

— Ти си хубава и всичко останало, искам да кажа, Селуш се справи идеално — най-добрата й работа досега, обаче…

— А знаеш ли аз как се чувствам, Техол? Блудния ми е свидетел, все пак не си Ублала.

— За жалост. Обща де.

— Хайде, смъквай дрехите. Все едно, сигурна съм, че няма да трае дълго.

Улицата беше почти пуста и Морох Неват успя да стигне бързо до стария дворец. Конят му сигурно така и нямаше да може да се възстанови напълно след дългия изнурителен път от Високи форт. Беше чул, че в двореца има конегледач от Блуроуз — можел да изцерява коне. Ако му останеше време, можеше и да го потърси.

Някой излезе на улицата пред него. Морох го позна и дръпна юздите.

— Турудал Бризад.

— Финад. Едва ви познах.

— Не сте единственият, Първи консорт. Тръгнал съм да докладвам на Преда.

— Ще я намерите в тронната зала. Финад, може би скоро ще ми потрябвате.

Морох се намръщи.

— За какво?

Бризад се усмихна.

— В частност заради дарбата ви с меча.

— Кого искате да убия? Някой разгневен съпруг или ядосана съпруга? Мисля, че Джерун Еберикт ще ви е по-полезен за такива неща.

— Де да беше толкова просто, Финад. В идеалния случай щях да се обърна към Брис Бедикт, но него го чакат други задачи…

— Мен също.

— Преда ще ви зачисли към охраната на кралския двор и…

— Това е работа на Кралския защитник.

— Да. Което означава, че ще разполагате със свободно време.

Морох се намръщи още повече.

— Възнамерявам да придружа Преда, когато тръгне на бой, Първи консорт.

Турудал въздъхна.

— Вече не разчитат на вас, Финад. Не успяхте да опазите принца и кралицата. Щеше да е за предпочитане, ако бяхте загинали в сражението при Високи форт.

— Ранен бях. Откъснат от поверениците ми. Не можах дори да ги намеря, когато се разгоря битката…

— Трагично, Финад. Но всяко зло за добро. Това, което ви предлагам, е възможност за изкупление — такова, че името ви да бъде увековечено в историята. Сигурен съм, че ничие друго предложение не може да се сравни с моето, Морох Неват.

Финадът го изгледа мълчаливо. Турудал винаги го караше да настръхва. Твърде хлъзгав беше, напарфюмиран. Прекалено самодоволен. А сега — повече от всякога.

— Нищо не можете да ми предложите…

— Финад, искам да убиете един бог.

Морох сви презрително устни. Турудал Бризад се усмихна.

— Богът на джхеките, Финад. Къде можете да намерите този бог ли? Ами тук, в града. Чака да дойдат неговите поклонници-диваци.

— Откъде знаете?

— Убийте бога, Морох Неват, и Тайст Едур ще загубят съюзниците си.

— Ще поговорим за това друг път — изръмжа Неват. — Трябва да тръгвам.

— Разбира се. Между другото имате съчувствието ми. Зная, че не сте могли нищо да направите, за да спасите Квилас или Джанал…

— Спестете си съчувствията, Първи консорт.

Морох рязко подкара коня и Турудал Бризад трябваше да се дръпне, за да не го стъпче.

Кетъл се бе присвила пред вратата на кулата. Трепереше, опряла брадичка на коленете си и с наведена глава.

— Дете?

— Върви си.

Бъг клекна до нея.

— Много ли е зле?

— Гладна съм. Боли ме корем. Ухапаното щипе.

— Значи си жива. — Тя кимна. — А ти се ще да си умряла. — Главичката й кимна отново. — Трябва да ти намерим някакви дрехи. Храна и вода. Трябва да ти намерим подслон — не можеш да стоиш повече тук.

— Трябва! Той се нуждае от помощта ми!

Бъг се изправи.

— Мисля да пообиколя.

— Недей. Опасно е.

— Ще се оправя, дете. Не се тревожи за дядо си Бъг. После се връщам и двамата с теб отиваме на Долните пазари.

Чак сега тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени — очи на сто години.

— Нямам пари.

— И аз — каза усмихнато Бъг. — Но много хора ми дължат.

Остави я и закрачи из двора. Земята под сандалите му беше гореща. Повечето насекоми бяха измрели или се бяха превърнали в пеперуди и бяха излетели, черупките им пращяха под стъпалата му. Криви корени се бяха показали над повърхността, нацепени и олющени. Мяркаха се зацапани с влажна пръст кости, парчета от череп, дълги кокали и тук-там — грамадни прешлени. Накъдето и да се обърнеше — останки от порутени гробни могили.

Толкова история се беше загубила, унищожена под тази димяща земя. И толкова по-добре, след като повечето от тази история бе неприятна. За жалост бяха останали няколко стари кошмара. Най-лошите всъщност.

А един от тях се беше заклел да помага. Срещу другите.

Положението не обещаваше нищо добро.

„Странник е дошъл при нас.“

Той спря и се намръщи.

— Кой говори?

„Братята ми те приветстват. Аз те приветствам. Приближи се. Подай си ръката, изтегли ни навън. Наградата ти ще е вечна.“

— Както и съжалението. Не. Не мога да ти се подчиня, Тоблакай.

„Преминал си границата, страннико. Много е късно. С твоята помощ ние ще…“

Внезапен прилив на сила нахлу в ума на Бъг, опита се да го овладее… и се отдръпна.

„Не. Ти — не. Не се приближавай.“

— Съжалявам, че се оказах толкова неапетитен.

„Махай се!“

— Теб и братята ти ви чака бой — каза Бъг. — Знаете го, нали?

„Не можем да бъдем победени.“

— Ох, колко често се изричат тези думи. Колко от твоите братя затворници са казвали същото, в един или друг миг? Вечната заблуда.

„Това не е твоя грижа.“

— Прав си, не е. Но съм длъжен да предупредя — детето, Кетъл, не бива да пострада.

„Тя не е нищо за нас.“

— Хубаво. Гледайте да си остане така.

„Внимавай със заплахите!“

— Не разбираш, а? Нападнете ли детето, онзи, който се крие в него, ще се пробуди. И ще ви унищожи — вас, а сигурно и всички други, просто за всеки случай.

„Кой се крие в детето?“

— Името му ли? Не знам. Но е Форкрул Ассаил.

„Лъжеш!“

Слугата сви рамене, обърна се и тръгна обратно към Кетъл. Все още имаше време за пазаруване.

Крал Езгара Дисканар седеше на трона си скован и блед като сив мрамор и гледаше Първи евнух Нифадас изпод притворените си клепачи. Сцената беше достойна за четката на художник, реши Брис. Изпълнена с тежест, с тъмни наситени цветове, неизбежния трагичен разгром. Всичко — тук, в този замръзнал миг. „Часът преди Седмото затваряне.“ „В навечерието на Великото затваряне“ можеше да я нарече художникът, с тихо задоволство от многозначността в заглавието.

Но нямаше художник, нямаше го хищния лешояд с пламналите очи и тракащия клюн, клекнал над клатещите се устои на цивилизацията. Публиката се състоеше само от Брис, Първата конкубинка Нисал, Преда Унутал Хебаз и четирима от Кралската гвардия.

Слънцето се беше спуснало ниско и хвърляше мъртвобледи лъчи през цветните стъкла на купола, обагрили със зловещи цветове сноповете прашинки. Въздухът бе изпълнен с миризмата на пот и дим от горящите фенери.

— И това очаква моя народ — най-сетне отрони крал Езгара.

Малките очи на Първия евнух примигаха.

— Ваше величество, войниците няма да се примирят с мисълта за нови властелини. Ще се сражават, за да ви защитят.

— До този момент не видях убедителни доказателства за това, Нифадас.

На тази горчива забележка отговори Преда:

— Ваше величество, много бързо се разбра, че не можем да устоим срещу врага по традиционен начин при мощта на магията, с която боравят едурите. Тактически беше уместно да се оттеглим и да избегнем решителни сражения…

— Но вече сме притиснати до стената, Преда.

— Имаме достатъчно време да се подготвим, правим го още от идването на първата част от цитаделата Бранс. Ваше величество, никога досега не сме разполагали с такава голяма армия на бойното поле. Над две хиляди требушета, хиляда и петстотин мангонели и триста тройно заредени балисти. Прокопали сме ями, окопи и трапове. Маговете ни са изтъкали с ритуалите си защита над цялото бойно поле. Само помощните ни сили наброяват над десет хиляди…

— Необучено жертвено месо, Преда. Ужасно разхищение на поданици. Въоръжени ли са?

— С копия и щитове, ваше величество. И с кожена броня.

Кралят се отпусна на трона.

— Нифадас. Още ли няма никаква вест за съпругата и сина ми?

— Пратениците ни не се връщат, ваше величество.

— Какво иска той от тях?

— Трудно ми е да отговоря на това — призна Първият евнух. — Императорът на Тайст Едур е… непредсказуем. Ваше величество, въпреки увереността на Преда вярвам, че ще е благоразумно да започнем да подготвяме временното ви преместване…

— Какво?!

— Да напуснете Ледерас, ваше величество, на югоизток може би.

— Не!

— Ваше…

— Нифадас, ако трябва да падам, ще е тук. Няма да причиня разрушение на други градове, защото присъствието ми ще предизвика тъкмо разрушение. Протекторатите ще си паднат сами, ако бъда свален от власт. Този император на Тайст Едур ще си получи империята. Колкото до мен, ако трябва да умра, ще е тук, на този трон. Или по-скоро на трона във Вечния дом — добави той с тъжна усмивка.

Последва тишина. После Преда бавно се обърна към Брис.

Той отвърна безстрастно на погледа й. Кралят бе заявил волята си. Ако умреше на своя трон, то неговият Защитник по необходимост вече щеше да е мъртъв. Друг път до Езгара Дисканар не съществуваше в края на краищата.

— Намеренията ми са да не се стигне до ситуацията, която описвате, ваше величество — заяви Унутал. — Тайст Едур ще бъдат отблъснати. Разбити и съкрушени.

— Щом казвате — отвърна кралят.

За Брис тези съображения не бяха нови. Още след първите поражения на север беше мислил за последната си битка пред своя крал. Коридорът, водещ към тронната зала във Вечния дом, беше сравнително тесен. С четирима от най-добрите си гвардейци щеше да може да го задържи за известно време. Но без подкрепление смъртта му щеше да е неизбежна. Най-неприятната мисъл обаче бе възможността да загине от магия. Срещу нея нямаше никаква защита. Потъването (привидно поне) на Цеда в дълбините на лудостта бе най-жестокият удар от всички. Ако врагът стигнеше до двореца, загубата на Куру Кан щеше да е решаваща.

Брис искаше да загине доблестно, но беше оставен без избор и това го глождеше.

Вратите зад него се отвориха, той се обърна и видя един гвардеец.

— Сега пък какво има? — попита кралят.

— Финад Джерун Еберикт, милорд — обяви гвардеецът.

— Да влезе.

Еберикт прекрачи прага и се поклони.

— Ваше величество, извинявам се за късното си пристигане. Имах домашни проблеми, за които трябваше да се погрижа…

— По-важни от явяването пред вашия крал ли, Финад?

— Ваше величество, в мое отсъствие са проникнали в имението ми.

— Тази вест ме натъжава.

— Значителна част от богатството ми е открадната, ваше величество.

— Безразсъдност, Джерун. Никак не е разумно да държите парите си на едно място.

— Мерките ми за сигурност бяха изключителни…

— Но недостатъчни, явно. Имате ли някакви догадки за наглия крадец?

Очите на Джерун Еберикт за миг пробягаха към Брис.

— Имам, ваше величество. Убеден съм, че скоро ще си възстановя загубите.

— Вярвам, че въпросният акт няма да се окаже прекалено кървав.

— Убеден съм, ваше величество.

— И в каква степен това ще затрудни изпълнението на задълженията ви тук в двореца, Финад?

— В никаква, ваше величество. В състояние съм да продължа командването на частта си.

— Добре. Хората ви в момента са заети с потушаването на бунтове, нали?

— Смятам да сложа край на тези бунтове, ваше величество. До тази вечер ще имате мир в Ледерас.

— Разполагате с малко време, Джерун. Тръгвайте — но внимавайте. Не искам никакви касапници.

— Разбира се, ваше величество. — Джерун Еберикт се поклони още веднъж, отдаде чест на Преда и напусна.

Вратите се затръшнаха. Езгара се обърна към Брис.

— Подгответе двеста от войниците си за разчистващи групи. До дванадесетата камбана тази нощ очаквайте поне една касапница.

— Веднага, ваше…

— Още не. Защо ви погледна Джерун, когато го попитах за крадеца, обрал имението му?

— Не знам, ваше величество. И аз се зачудих.

— Надявам се, че живеещият ви в града брат не е паднал още по-ниско.

— Не вярвам.

— Защото Джерун Еберикт е опасен враг.

Брис само кимна.

— Ваше величество — каза Преда. — Време е да се върна при армията си.

— Вървете. И нека Блудния ви докосне с милостта си.

След като Унутал се поклони и тръгна към вратата, Брис се обърна към краля:

— Моля да освободите и мен, ваше величество.

— Вървете, Защитник. След като дадете нареждания на хората си, се върнете. Отсега нататък искам да сте близо до мен.

— Да, ваше величество.

Унутал Хебаз беше спряла в коридора да го изчака.

— Той подозира Техол.

— Знам.

— Защо?

Брис поклати глава.

— Няма да е зле да го предупредиш, Брис.

— Благодаря за загрижеността, Преда.

Тя се усмихна тъжно.

— Признавам, че изпитвам известна симпатия към Техол.

— Не знаех.

— Той има нужда от охрана.

— Вече я има, Преда. Братята Шаванкрат.

Тя повдигна вежди.

— Тризнаците? Не съм ги виждала от доста време всъщност. Което означава, че си предвидил опасността от Джерун Еберикт. А това на свой ред предполага, че знаеш повече, отколкото разкри пред краля.

— Притеснението ми не беше свързано с Еберикт, Преда.

— А, разбирам. Е, трябва да уведомиш братята да са още по-бдителни, тъй като на мен едва ли ще ми е възможно.

— Съгласен съм, Преда.

Тя го погледна за миг.

— Жалко, че няма да може да си с нас на бойното поле, Брис.

— И аз съжалявам, Преда. Блудния дано да е с вас.

— Бих предпочела да е Цеда — отвърна тя и добави: — Извинявай. Знам, че ти беше приятел.

— Все още е — каза Брис.

Тя кимна и го остави. Ботушите й отекнаха по коридора.

Брис се загледа след нея.

„Само след няколко дни може би ще е мъртва.“

„И аз също.“

21.

Тълпите бежанци ги бяха принудили да оставят главния път, но Серен Педак познаваше добре всички стари пътеки, лъкатушещи през околността, пътеките на пастирите, каменарски и дърварски пътища, пътечките на контрабандисти. В момента заобикаляха изоставена и обрасла с бурени варовикова кариера на север от Брус. Слънцето се спускаше зад дърветата вдясно.

Аквиторът — яздеше до мага Корло — се обади:

— Мислех си. За магията, която използвате. Не бях чувала за чародейство, което отнема волята на жертвите си, което прониква в умовете им.

— Не съм изненадан — изсумтя той. — Тук, в тези затънтени земи, цялата магия е груба и грозна. Няма финес, липсва изтънченост в боравенето със силите. В тази ваша страна повечето врати са затворени. Съмнявам се да е имало някакви нововъведения в науката за чародейството през последните десет хиляди години.

— Благодаря за възхитителния коментар, Корло. Може би ще се опитате да обясните нещата на едно невежо лице като мен.

Той въздъхна.

— Откъде да започна?

— От манипулирането на човешките умове.

— Мокра. Това е името на лабиринта.

— Хм. Да се върнем по-назад. Какво е „лабиринт“?

— Дори и този отговор няма да е лесен. Път на магия. Силите, които властват над цялото съществувание, имат различен облик. Което значи, че…

— Различен облик. Както са различни Крепостите ли?

— Крепостите. — Той поклати глава. — Да седите във фургон с квадратни колелета и да се хвалите колко гладко вози. Това са Крепостите, Аквитор. Те са създадени в един отдавна изчезнал свят, свят, в който силите са били по-груби, по-диви, стихийни. Виж, лабиринтите са добре напаснати.

— С това не ми помагате много, Корло.

Магът се почеса по брадата.

— Проклети бълхи. Добре. Пътища на магия със специфичен облик. Сходни и противоположни сили. Нали? Противоположните сили се отблъскват, докато сходните се държат заедно, разбираш ли. Също като водата в една река, всичко тече в една посока. Вярно, има въртопи, вирове и прочие. Но всичко рано или късно продължава надолу. За тези въртопи ще говоря по-късно. Тъй че лабиринтите са въпросните реки, само че не можеш да ги видиш. Течението е невидимо и това, което можеш да видиш, е само резултатът. Понаблюдавай тълпа, събрана на някой площад, и ще видиш как умовете на всички като че ли се сливат в едно. Бунтове, публични екзекуции или боеве, всичко това са податки за Мокра, те са това, което можеш да видиш. Но един маг, който е намерил път в лабиринта на Мокра, може да проникне по-надълбоко, в дълбините на тази вода. Всъщност магът може да скочи в нея и да заплува с течението. Да намери плитчина и да излезе на място различно от онова, от което е започнал.

— Значи когато казвате „пътека“, го разбирате във физически смисъл.

— Само ако предпочетеш да я използваш така. Но примерът с Мокра не е добър — в повечето случаи плитчините не те довеждат доникъде. Защото е чародейство на ума, а умът е много по-ограничен, отколкото си мислим. Да вземе Мийнас — това е друг лабиринт. Обликът му е свързан със сенки и илюзия, рожба е на Тир, лабиринта на Светлина. Отделни, но свързани. Отвориш ли лабиринта на Мийнас, можеш да пътуваш през сенки. Невидимо и бързо почти колкото мисълта. А илюзиите, виж, те показват родство с Мокра, защото е вид манипулиране на ума или поне на възприятието, посредством умело преобразуване на светлина, сянка и мрак.

— Тайст Едур прилагат ли този Мийнас? — попита Серен.

— Ммм, не. Не бих казал. Техният лабиринт по принцип е недостъпен за човешките същества. Куралд Емурлан. Той е Сянка, но Сянка по-скоро като Крепост, отколкото като лабиринт. Освен това Куралд Емурлан е разбит. На късове. Тайст Едур могат да достигат само до един такъв фрагмент и нищо повече.

— Добре. Мокра, Мийнас и Тир. Други има ли?

— Много, момичето ми. Рашан, Рюз, Теннес, Гугла…

— Гугла. Тази дума използвате в проклятията си, нали?

— Да. Това е лабиринтът на Смърт. Името на самия бог. Но за лабиринтите има и нещо друго. Те могат да са селения, цели светове. Минеш ли през прага, можеш да се озовеш в земя с десет луни в небето и звезди и съзвездия, които не си виждала никога преди. Места с две слънца. Или места, населени с духовете на мъртвите — макар че ако минеш през портите на селението на Гуглата, никога не се връщаш. Или не би трябвало, по-точно. Все едно, магът намира лабиринт, подходящ за неговата или нейната натура, вроден афинитет, ако предпочиташ. И след достатъчно изучаване и упражнение откриваш начини да проникваш в него, да боравиш със силите, които са в него. Някои хора, разбира се, са родени с естествен талант, което означава, че не им се налага да се трудят толкова упорито.

— Значи вие прониквате в този Мокра и това ви вкарва в умовете на други хора.

— Донякъде. Възползвам се от наклонностите им. Размътвам водата един вид, или я запълвам с плашещи сенки. Тялото на жертвата върши останалото.

— Тялото? Какво имате предвид?

— Да кажем, че вземеш две крави за клане. Едната от тях убиваш бързо, без дори да е разбрала какво я очаква. Другата, да речем, я повеждаш по пътека в място, изпълнено с миризмата на смърт, с рева на други умиращи животни от всички страни. Докато не разбере какво предстои, колкото и глупава да е. И се изпълва с ужас. Тогава я убиваш. Ако отрежеш по парче бут от всяко от двете животни, еднакъв ли ще е вкусът на месото?

— Нямам представа.

— Няма да е. Защото кръвта на уплашената крава се е напълнила с горчиви течности. Това произвежда страхът. Горчиви, отровни течности. Самото месо става нездравословно за ядене. Искам да кажа, че подвеждаш ума да реагира на невидими страхове, на необосновани вярвания и кръвта се замърсява, а това замърсяване усилва още повече страха, превръща вярването в увереност.

— Все едно че кланицата за втората крава е била само илюзия, докато в действителност е вървяла през тучно пасище.

— Точно така.

Серен замълча и се загледа в гърба на яздещия напред Лост.

— Добре — каза след малко Корло. — А сега ми кажи какво всъщност целеше, дете.

Тя се поколеба.

— Корло… можеш ли да направиш нещо със спомените ми? — Извърна очи. — Можеш ли да ги премахнеш?

— Аха. — Магът въздъхна. — Сигурна ли си, че го искаш?

— Можеш ли?

— Мога да те направя сляпа и безчувствена към тях, но самата ти същност ще се измъчва от тази странна празнина. Все едно че все си на ръба на разбирането, но така и не можеш да стигнеш до него. Би могло да те доведе до умопомрачение, Аквитор. Освен това тялото помни. Ще реагираш на неща, които виждаш, помирисваш, усещаш вкуса им, а не знаеш защо. Ще те гризе. Цялата ти личност ще се промени.

— Правил си го, нали?

Той кимна. След което подхвърли колебливо:

— Има друга възможност, момиче.

— Каква?

— Не нараняват спомените, Аквитор. Работата е в това, което изпитваш към тях. Сегашното ТИ, воюващо с тогавашното ТИ. По-добре не мога да го обясня…

— Разбирам.

— Е, мога да те накарам това, което изпитваш към тях, да е, хм, друго.

— В смисъл?

— Да прекратиш войната, момиче.

— Какво ще изпитам, Корло?

— Мога да те накарам да го изплачеш. Всичко, Серен. — Погледна я в очите. — А щом стане това, ще се почувстваш по-добре. Не много по-добре, но доста. Освобождаваш го всичкото, но само веднъж, обещавам. Имай предвид обаче, че в това пълно изплакване се крие риск. Може да се окаже точно толкова травмиращо, колкото самото изнасилване. Но няма да паднеш в капана на непрекъснатото му повтаряне. Облекчението пристрастява. Превръща се в натрапчиво поведение, едно от най-унищожителните. Започнеш ли да повтаряш упражнението в скърбене, то губи смисъла си, превръща се в рутина, във фалш, в игра на самозаблуда, на самооправдание. След което никога повече няма да можеш да надмогнеш нищо.

— Изглежда сложно, Корло.

— Така е. Спираш войната само с един изстрел и след това споменът не те кара да изпитваш нищо. Малко разкаяние може би. Същото, което изпитваш към всичките грешки, които си оставила зад гърба си през целия си живот. Съжаления, но не самоосъждания, защото това е истинският ти враг. Нали? Част от тебе, която чувства, че по някакъв начин си го заслужила.

Тя кимна. Не намери сили да проговори.

— Кара те да изпитваш желание да се самонаказваш.

Ново кимване.

Корло повиши глас:

— Вречен, бихме могли да…

— Да — отвърна той и вдигна ръка.

Бойците спряха.

Корло вече беше протегнал ръце, готов да й помогне да слезе от коня, и тя го изгледа сърдито:

— Вече го започна, нали?

— Не, момиче. Започна го ти самата. Помниш ли какво ти казах за вродения талант? Имаш го в изобилие.

— Никога не плача — отвърна тя, докато я повеждаше навътре в гората до пътя.

— Разбира се. Този лабиринт е тук, в главата ти, и през повечето си живот си го манипулирала като Върховен маг. Готова на всичко, за да продължиш напред, нали?

Тя спря и погледна назад през рамо.

Лоста гледаше към тях, едва видим сред дърветата.

— Не му обръщай внимание. Просто е притеснен, момиче. Няма да е тук, когато ти…

— Не. Да дойде с нас.

— Аквитор?

— Ако започна да те бия по гърдите, може да ти счупя някое ребро, Корло. Той е по-здрав.

Магът се ококори, после се усмихна.

— Вречен! Стига си ослушвал.

Лабиринтите. Много по-късно на Серен Педак й хрумна, че те са нещо трудно определимо, но в същото време съвсем понятно. Сили на естеството, склонности и тежнения. Обясненията на Корло я бяха просветлили донякъде за тези скрити сили, но до същинското откровение все пак я доведе знанието, спотаено в самата нея.

В един опростен свят обикновено се разпознаваха четири елемента и нещата се оставяха дотук. Сякаш вселената можеше да се ограничи до четири наблюдаеми и противопоставими прояви. Но Корло бе споменал и други и след като бе възприела този възглед, светът сякаш се разтвори, сякаш изведнъж се родиха нови цветове, цветове смайващи с ужасяващата си красота.

Вече бе убедена, че времето е един такъв елемент. Отрязъкът съществуване между две събития, състоящ се от безброй други събития, и всичко това — втъкано в сложните съчетания от причина и следствие, всичко изложено като образи, извезани в огромен гоблен, пресъздаващ последователност от сцени, които, след като човек можеше да се отдели и да ги погледне, се проявяваха като съсъществуващи. Всичко — едновременно, в мига на настоящето.

Беше възкресявала сцени. Горчиво самопризнание. Беше повтаряла сцени през по-голямата част от живота си. Беше наложила собствените си шаблони, лишени от нюанс, и беше гледала на собственото си отчаяние като на правомерна реакция, може би единствената правомерна реакция. Самозаблуда на разума, почти свръхестествено осъзнаване на множеството възможни перспективи. И тъкмо това през цялото време беше капанът: магията, наречена скръб, демоните на самоосъждането, които беше приканвала, които отново и отново се бяха появявали на този гоблен — различни сцени, едни и същи хилещи се злобно лица.

Разплитането на ритуала се оказа ужасяващо лесно, като издърпване на една-единствена бримка от тъканта. Ако беше работа на Корло, то той трябваше да е проявил невероятна деликатност, защото усилието изглеждаше изцяло нейно. Самият той седеше срещу нея на поляната, на трийсет крачки от пътя, с отпуснато и същевременно бдително изражение, и колкото и странно да беше, тя не изпита срам, че плаче пред него.

Лоста беше започнал да крачи нервно, но спря, когато бликнаха първите сълзи, и в един момент тя се озова в прегръдката му, притиснала лице до гърдите му.

При други обстоятелства ставащото сигурно щеше да й се стори противно. Скептикът в нея сигурно щеше да се надсмее като над някаква жалка хитрина, сякаш единствените искрени жестове са дребните, лишените от публика. Сякаш искреността е присъща единствено на самотата, защото да те гледат означава да се покажеш, а самопоказването по природа е фалшиво, защото буди очакване.

След удивително краткото облекчение и последвалата го умора, когато наистина почувства душата си опразнена, спокойна и пуста, вече можеше да огледа онова, което беше останало без оковите на чувствата. Беше решила да храни вяра в Бурук Бледия, да вярва — защото беше лесно, — че няма да се откаже от живота. Нали самата тя за нищо на света не би го направила. Отхвърлила беше доказателството, затаено във внезапно обзелата го лекота, в странното му волнодумие с нея през онези последни няколко дни. Той вече беше взел решението си. Беше разбрал, че войната е неизбежна, и бе поискал да заличи ролята си в предизвикването й. Да се откъсне точно от този гоблен. Но в собствената й самозаблуда имаше магия, в пътя към скръбта и разкаянието, и ритуалът се бе оказал утешително близък и познат.

От провала й произтичаше необходимостта да бъде наказана.

Не беше предизвикала изнасилването сама. Никой със здрав разсъдък не би го направил. Но беше изтъкала сцената с целия й възможен ужас.

Не всичко, което човек може да осъзнае за себе си, е приятно.

И беше плакала заради собствените си грешки, заради слабостта си и човешките си несъвършенства. Пред двама свидетели, които несъмнено си имаха свои лични истории, свои причини да скърбят.

Но вече бе свършило. Никаква полза нямаше да се повтаря повече точно този ритуал. Умората отстъпи на съня, а когато се събуди, беше утро. Отделението беше вдигнало лагер на поляната и всички все още спяха — с изключение на Лоста, който клечеше до малкото огнище и усърдно разпалваше тлеещия огън.

Бяха я загърнали с одеяло. Утринният въздух беше прохладен и влажен. Серен се надигна, придърпа одеялото около раменете си, стана и отиде при Вречения до тлеещия огън. Той не вдигна очи.

— Аквитор, отпочинахте ли си?

— Да, благодаря. Не знам дали трябва да се извиня…

— За какво? Чух някакви коне, на юг оттук.

— Трябва да е Брус. Там има малък гарнизон.

— Брус град ли е?

— Село, израсло между каменни руини. Някога е било светилище за тартеналите, макар че не са го построили те.

— Откъде знаете?

— Мащабите са твърде неприсъщи за тартеналите.

— Твърде малки?

— Твърде големи.

Той вдигна очи, примижа и се изправи.

— Май е време да приготвя яденето.

— Странен командир сте — каза с усмивка Серен. — Готвите всяка закуска за войниците си.

— Винаги се будя първи — отвърна той и придърпа торбата с продукти.

Тя седеше и го гледаше, замислена колко пъти е правил това. Колко поляни като тази, колко пъти е ставал първи сред хъркащите войници. Толкова далече от всичко, което наподобява дом. По някакъв начин го разбираше. В Празната крепост имаше две проявления, говорещи за характер като неговия. Пътник и Скитник, с тънката разлика на мотива между двата персонажа.

Даде си сметка, че не е трудно да гледаш човек като Вречения.

Закашлян, магът Корло се измъкна от завивките и се дотътри до огъня.

— Къде е този чай?

— Почти е готов — отвърна Лоста.

— Боли ме главата — оплака се Корло. — Става нещо.

— Чух конско цвилене преди малко — каза Вреченият.

— Чаят е достатъчно сварен за мен, сипи.

Вреченият гребна с черпака и напълни подадената от Корло тенекиена чаша. Серен забеляза, че ръката на мага трепери.

— Диадемата може да ни потрябва днес, сър.

— Уф. Не ми се ще. Да го избегнем, ако можем.

— Да.

— Диадемата ли? — попита Серен. — Онази, с чиято помощ отворихте пътя до Трейт?

Корло я изгледа рязко и кимна.

— Но не за това. В нея са втъкани и други ритуали. Четиридесет всъщност. Този, който може да ни се наложи да използваме сега, ни ускорява. Прави ни по-бързи от обичайното. Но гледаме да го използваме колкото може по-рядко, защото ни оставя разтреперани и колкото повече го използваме, толкова по-лошо става.

— Затова ли треперите сега?

Той погледна ръката си, после отпи от билковия чай.

— Не. Това е друго.

— Това, което става сега в Брус.

— Сигурно.

— Събуди другите, Корло — каза Лоста. — Аквитор, налага ли се да избегнем Брус?

— Трудно ще е. На изток има верига хълмове. Без добри пътеки през тях. Ако тръгнем натам, ще загубим ден-два.

— Да.

— Аз ще се погрижа за конете — каза след малко Серен.

Вреченият кимна и каза:

— После ела да хапнеш.

— Слушам, сър.

Усмивката, с която й отвърна, я зарадва, колкото и лека да беше.

Навлязоха сред руините много преди да се покаже селото. Повечето бяха полузаровени в земята, издигаха се на гърбици изпод влажния килим от листа. Стари корени стягаха камъка, но явно не бяха успели да разпукат странната скала. Издигнатите над терена улици оформяха безумна плетеница от пътища през леса, засипани с мъртви листа, но иначе неподвластни на разрухата. Щом стигнаха края на дърветата, видяха на голото пространство пръснати куполни сгради — и дървената стена на Брус зад тях; над нея се къдреше сив дим.

Куполните сгради имаха официални входове — издадени напред сводести коридори с отвори, широки колкото беше височината им — над три човешки боя.

— Дъх на Гуглата — изсъска Корло, щом ги видя. — Пред тия дори гробниците на К’Чаин Че’Малле са като джуджета!

— Не съм виждала такива гроб… — почна Серен, но магът я прекъсна:

— В такъв случай съм изненадан, защото по тези земи има много останки. Били са нещо средно между гущери и дракони, ходели са на два крака. Много и остри зъби — по пазарите в Трейт се продават стари зъби и кокали. Някога К’Чаин Че’Малле са властвали над целия този континент, момиче. Много преди да дойдат хората. Все едно, техните гробници са били подобни на тези, само че по-малки.

— О! За тях се смята, че са на Тартенал. В тях не е намирано нищо.

— К’Чаин Че’Малле така и не са имали възможност да ги използват, затова. Повечето от тях поне.

Подкараха мълчаливо покрай първата постройка и скоро видяха стотина войници и работници, струпани пред селото. Като че ли разкопаваха малък издължен хълм. Гробна могила. Конски впрягове теглеха каменни блокове от върха на могилата, а след тях връхлитаха копачи.

— Не бих искал да имам нищо общо с това, сър — измърмори Корло.

Спряха.

— Какво има вътре? — попита Лоста.

— Нищо, което да има нещо общо с тези развалини. Поне така мисля.

— Това, че се изразявате така мъгляво, не ни помага много — подхвърли Серен.

— Добре де. Исках да кажа, че ниските могили са на нещо друго. И погребването е било засукана работа. Много прегради. Вречен, в тази група има маг, който ги развързва.

— Всичките?

— Почти. Оставил е една-две. Мисля, че иска да върже онова, което е там.

— Забелязаха ни — каза Серен.

Към тях вече идваха конници, водеше ги офицер.

— Познаваш ли го? — попита я Вреченият.

— Финад Арлидас Тулид. Командва гарнизона на Брус.

Лоста я погледна.

— И?

— Неприятен човек.

Отрядът включваше шестнадесет конници. Дръпнаха юздите и Арлидас кимна на Серен.

— Аквитор. Познах ви отдалече. Откъде идвате?

— От Трейт.

— Дълъг път. Предполагам, че сте го напуснали, преди да падне.

Тя не каза нищо.

Финадът огледа бойците от Пурпурната гвардия и това, което видя, явно не му хареса.

— Идвате съвсем навреме. Събираме набор.

— Те вече са мобилизирани — каза Серен. — Като мой ескорт. Пътувам за Ледерас, за среща с краля.

Арлидас се намръщи.

— Безсмислено е, Аквитор. Той се е свил на трона си и трепери. А Цеда си е изгубил ума. Затова реших да обявя нашата независимост. И смятаме да се защитим срещу проклетите сивокожи.

Смехът й изригна внезапно и тя моментално съжали.

— Независимост ли, Финад? Село Брус? И вие начело? Като какъв, император може би?

— Вие сте влезли в територията ни, Аквитор. А това означава, че вие и вашият ескорт сте ми подчинени. Радвам се, че виждам всички ви снаряжени, защото резервните ми оръжия са в недостиг.

— Вие не можете да ни мобилизирате, Финад — намеси се Лоста. — И ви съветвам да не го превръщате в проблем, иначе скоро ще се окажете с много по-малобройна войска.

Арлидас се озъби.

— Вие шестимата и Аквиторът…

— Финад. — Един от конниците в отряда подкара напред и дръпна юздите до Арлидас. Шкембест, космат, с малки очички и оцапано с кал лице. — Този там е маг. — И посочи Корло.

— Както и ти, проклет нерекски мелез такъв — сопна се Финалът.

— Кажи му — обърна се Корло към другия маг. — Името ти е Ърджър, нали? Кажи на своя Финад, Ърджър.

Полунерекът облиза устни.

— Ще ни убие всички, сър. До един. Без да се изпоти дори. И ще почне с вас, Финад. Ще ви изтръгне мозъка и ще го хвърли в тиган с врящо масло.

— Върни се при могилата, Ърджър — каза Корло. — Демонът ви се опитва да се измъкне, може и да успее. Ще изтървеш шанса да го вържеш.

Магът бързо се извъртя в седлото.

— Блудния да ме вземе, прав е! Финад, трябва да ида! Веднага! — Обърна коня и го смуши припряно.

Арлидас изгледа с яд Серен, Лоста и Корло, изръмжа и махна на войниците си.

— Назад към могилата. Обръщай, проклети да сте!

Препуснаха обратно в галоп.

Серен изгледа накриво Корло.

— Много на страшен се направи, нали?

Магът само се усмихна.

— Да тръгваме, преди да са се съвзели — подкани ги Вреченият.

— Ще ми се да разбера как го направи, Корло.

Усмивката му се разшири.

— Ще ти се, нали?

— Винаги има нещо злокобно в прах, вдигаща се от далечен път, не мислиш ли?

Трул Сенгар примижа на изток и най-сетне успя да зърне едва видимото сивкаво петно във въздуха.

— Нищо тревожно, Люляк. Подозирам, че е колона от войската на баща ми. Част от нея наскоро завзе Манс.

— Там имаше бой — каза демонът с въздишка. — Двама мои ближни паднаха.

— Съжалявам — отвърна Трул.

Бяха спрели на лагер в покрайнините на Тетел, в подготовка за ускорен марш до Първи разлив, където войската им щеше да се съедини с императорската, преди да ударят на югоизток към Ледерас. Армията на Томад щеше да продължи по Пътя на картографите и да подходи към столицата от север. При всяко приближаване ледерийските сили отстъпваха пред тях. Все пак предстоеше още едно сражение, навярно пред стените на Ледерас.

Трул погледна отряда си. Десетина от воините се бяха струпали около Канарт, който бе увлечен в някаква разгорещена тирада, съпроводена с много жестове. Капитанът му, Алрада Ан, стоеше наблизо, уж незаинтересован, но надаваше ухо.

Откакто Трул се беше сдобил със своя демон охранител, другите воини се държаха на разстояние, командирите на отделения с неохота заставаха мирно дори когато Трул се обърнеше към тях със заповеди. Явно имаше нещо нередно в това, че един демон беше отличен от останалите, с което явно се изтъкваше, че съществото е разумно, че е личност. И това беше съвсем разбираемо, предвид обичайното отношение към Кенил’ра от страна на техните господари Тайст Едур. Но Трул много добре знаеше, че тук има и нещо повече.

По време на похода им от Високи форт беше разбрал, че повечето воини и жени го отбягват. Все още не беше произнесена официална присъда, но мълчаливото осъждане вече бе налице, а тъкмо тези неизречени форми на наказание съхраняваха целостта сред племената на Едур — отхвърлянето на всяко отклонение от обичайното поведение трябваше да е видимо, в наказанието трябваше да участват всички и урокът — да е ясен за всеки, който би могъл да се поддаде на подобни опасни импулси. Трул много добре разбираше всичко това и не се бунтуваше срещу него.

Без демона щеше да е много по-болезнено, щеше да се чувства много по-самотен, отколкото беше сега. Но дори с Люляк си оставаше една истина, която го терзаеше. Демонът не беше свободен, а ако беше, нямаше да е до него, на негова страна. Самата предпоставка за приятелство беше порочна и Трул не можеше да се самозалъже, като повярва в противното.

Феар нито веднъж не му беше проговорил от Високи форт досега. Заповедите се предаваха чрез Б’нага, който беше равнодушен или просто не можеше да долови напреженията около Трул.

Наблизо седяха двамата им поверени, кралицата и синът й, за които отрядът на Трул осигуряваше ескорт от Високи форт. Возеха ги във волска кола, за малките рани на принца се грижеше ледерийски роб, а на кралицата бяха осигурили робиня, за да им готви и да им прислужва. Отстъпка, позволила на жената на краля да си възвърне високомерието. При все това, откакто бяха пленени, двамата почти не бяха проговорили.

Алрада се приближи и спря пред него. Трул заговори пръв.

— Капитане. Защо е толкова възбуден Канарт?

Тъмнокожият воин се намръщи.

— Заради теб, Трул Сенгар.

— Аха. И дойде, за да ме предупредиш за бунт?

Предположението явно го засегна.

— Не съм ти съюзник в това. Канарт се кани да се обърне към Феар и да поиска нов командир.

— Какво пък, това ще е облекчение — каза Трул. — А ти какво искаш тогава?

— Искам да се извиниш, преди Канарт да е отправил молбата си.

Трул извърна очи. На юг, от другата страна на Тетил, се простираха ферми. Пусти, без стока, без хора, работещи по нивите. Дъждовете бяха добри и всичко бе потънало в тучна зеленина.

— Беше робиня от Блуроуз, нали? Майка ти. Заради това все се държиш настрана от нас.

— Не се срамувам от нищо, Трул Сенгар. Ако се опитваш да ме уязвиш…

Той срещна погледа му.

— Не. Тъкмо обратното. Зная, че не ме харесваш. Всъщност никога не си ме харесвал — много преди да ударя… жена. Странното е, че аз винаги съм ти се възхищавал. На силата ти, на решимостта да се издигнеш над потеклото си…

— Да се издигна? — Алрада се усмихна хладно. — Не страдам от подобни подтици, Трул Сенгар. Преди да умре, майка ми сподели много тайни. Народът на Блуроуз оцелял от война, от която не е трябвало да има оцелели. Вярвало се е, че Едур са ги избили до крак. Необходимо е било да се вярва в това.

— Обърка ме, Алрада Ан. За коя война говориш?

— Говоря за Предателството. Когато Едур и Андий са воювали като съюзници срещу К’Чаин Че’Малле. Предадени са били Андий, а не Едур. Скабандари Кървавото око е промушил Силхас Руин. В гърба. Всичко, което си учил като дете и в което вярваш до ден-днешен, е лъжа, Трул Сенгар. — Усмивката му стана още по-хладна. — А сега ще ме обвиниш, че аз съм лъжецът.

— Блуроуз са Тайст Андий?

— Кръвта е разредена, но си остава.

Трул помълча, после кимна. На себе си.

— Не виждам основание да те наричам лъжец, Алрада Ан. Всъщност твоята версия изглежда по-логична. В края на краищата ако ние бяхме предадените, трябваше да сме това, което са андиите днес — останки от един сломен народ…

— Не толкова сломен, колкото си мислите — каза Алрада.

— Смяташ, че Блуроуз няма да капитулира? Не е ли вече протекторат на ледериите? Покорен народ?

— Те чакаха това, Трул Сенгар. В края на краищата истината не може да остане скрита — окупират ли едурите Блуроуз, ще се разбере, че в жилите на управляващата класа тече кръв на Андий.

— Вероятно.

Двамата замълчаха. После Алрада Ан промълви:

— Не тая омраза към самия теб, Трул Сенгар. Омразата ми е към всички Тайст Едур.

— Разбирам.

— Нима? Виж духовете-сенки. Призраците, които сте обвързали към Едур, които са принудени да се сражават в тази война. За да намерят забвение под мечовете от ледерийска стомана, фаталното желязо, срещу което нямат никаква защита. Те са Тайст, сенките на падналите от онова предателство преди толкова време.

Демонът заговори:

— Вярно е, Трул Сенгар. Духовете са принудени, също като Кенил’ра. Те не са ваши предци.

— Нищо не мога да направя — отрони Трул.

Остави ги, без дума повече да каже, и тръгна през лагера. Всички го отбягваха, пътят му се разтваряше без никаква пречка като от чародейна ръка. Трул не беше неподатлив на съжалението. Съжаляваше, че не може да върне онзи миг, в който беше изгубил самообладание, когато се беше отприщил гневът му. Предполагаше, че жената бе права. Първо и преди всичко трябваше да се изцерят ранените Едур. Нямаше време за демони. Не трябваше да я удря.

Основанията му обаче не интересуваха никого. Постъпката му беше непростима, и толкова.

Продължи към командната шатра.

И разбра, че ездачите, които бяха видели преди малко на пътя, са дошли. Сред тях — и Урут, майка му.

Стоеше до коня си.

Феар излезе от шатрата и закрачи към нея.

— Едва се държа на крака — тъкмо казваше Урут. — Ако ни свърши храната в похода на юг, позволи ми да съм първата, която предлага да заколим конете. — Забеляза Трул и се обърна към него. — Направил си ужасни грешки, синко. Въпреки това тази крайност в отношението на жените в този лагер няма да бъде търпяна. Мое е правото да те съдя, не тяхно. — Извърна очи към Феар. — Воините да не би да са жалки деца? Да се държат за майчините поли? Твоят брат Трул прояви ли страх на бойното поле?

— Не — отвърна Феар. — Храбростта му е неоспорима…

— За тебе и за твоите воини нищо друго не е важно. Имах по-добро мнение за теб, най-големия ми син. Брат ти е потърсил цяр за паднал в битката другар…

— Демон…

— А демоните не се ли сражаваха при Високи форт? Не дадоха ли много от тях живота си, за да спечелим победа? Лечителите са длъжни да се подчинят на желанията на воините след битка. Не те ще преценяват кой заслужава изцерение и кой — не. Ако бях тук, сама щях да ударя онази жена заради наглостта й. Нима всяка жена Едур трябва да възприеме недостатъците на нашата императрица Майен? Не, доколкото имам думата за тези неща. А ти, Феар, ще промениш отношението на воините си. Ще им припомниш подвизите на Трул по време на похода ви, за да донесете меча на императора, ще им припомниш, че тъкмо той донесе вестта за ледерийския лов на тюлени. И най-важното, Феар, няма да обръщаш гръб на брат си. Оспорваш ли това, което ти казвам?

Сякаш огромно бреме се смъкна от плещите на Феар и той изправи рамене и се усмихна — малко криво все пак.

— Не бих и посмял.

Трул се поколеба, после отвори уста.

— Майко, гневът на Феар към мен беше заради несъгласието ми с необходимостта от тази война. Бях небрежен и споделих гласно възраженията си…

— Разколебаната вярност към императора е опасно нещо — каза Урут. — Феар е бил прав да се разгневи и не съм доволна от думите ти. Само императорът има власт да спре това завоевание, а той няма да го направи. Нито Феар, нито аз, нито никой не може да откликне на съмненията ти, Трул. Не разбираш ли това? Само Рулад, а той не е тук.

— Разбирам — отвърна Трул и погледна Феар. — Извинявай, братко. Ще запазя думите си за Рулад…

— Той не иска да ги чуе — прекъсна го Феар.

— Въпреки това.

Двамата се взряха един в друг. Урут въздъхна.

— Стига с това. Трул, това ли е въпросният демон?

Трул се обърна към Люляк, който бе застанал на пет крачки зад него.

— Да.

Майка му пристъпи към демона.

— Кенил’ра, родът ви още ли властва в родния ви свят?

Той кимна почтително.

— Тираните си остават, господарке. Войната продължава.

— Но ти не си войник.

Люляк сви рамене.

— Дори Кенил’ра трябва да ядат, господарке.

— Малко са войниците сред тези, които сме призовали — каза Урут.

— Ние губим войната. Четири от кулите на Кенил’ра вече паднаха. Кораби на Корвалахрай вече са стигнали чак до река Чирахд.

— Утре заран трябва да тръгна, за да се видя с императора — каза Урут. — Значи ни остава тази нощ.

— За какво? — попита Трул.

— За разговор с един тиран на Кенрил’ра — отвърна тя, без да откъсва очи от демона. — Може би е дошло времето за официален съюз.

— Те не са доволни от кражбите ви, Тайст Едур.

Урут се намръщи.

— Ти си селяк, демоне. От теб искам само пътя към вашия свят. Запази мнението си за себе си.

Остави ги и влезе в командната шатра. Трул се обърна към Феар. Брат му го гледаше втренчено.

— Дойде, за да говориш за нещо с мен ли?

Трул се поколеба.

— Воините ми скоро ще се обърнат към теб, за да поискат нов командир. Мислех да ги изпреваря, като се оттегля.

Феар се усмихна.

— Да се „оттеглиш“. Май вече сме истинска армия. По ледерийски образец. Сержанти, лейтенанти, капитани.

— И командири.

— Никакво оттегляне, Трул.

— Добре. Очаквай Канарт скоро да помоли да го приемеш.

— Ще го приема. Макар че няма да остане доволен. — Феар пристъпи към него. — Скоро ще се съберем с братята си. Знам, че имаш какво да кажеш на Рулад. Внимавай, Трул. Нищо не е такова, каквото беше.

— Това го виждам, Феар.

— Виждаш го, но не го разбираш.

— А ти? — предизвика го Трул.

Феар само сви рамене, обърна се и закрачи към шатрата.

— Майка ти иска да играе опасна игра — каза Люляк.

— Това е играта на императора, Люляк. — Трул се обърна към демона. — Твоят народ е във война във вашия свят?

— Аз хвърлям мрежи.

— Но ако потрябва, вашите господари тирани могат да те призоват на военна служба.

— Кенрил’а са властвали много време, Трул Сенгар. И самодоволството ги е отслабило. Не могат да видят неизбежното си падане. Винаги е ставало така, поради тази слепота. Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падението на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е подвластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството. — Малките кротки очи на демона гледаха Трул, без да мигнат. — Аз съм хвърляч на мрежи. Тирани и императори се издигат и падат. Цивилизации процъфтяват и след това умират, но винаги има хвърлячи на мрежи. И копачи на земя, и пастири на стада. Ние сме там, откъдето цивилизацията започва и където свършва, ние сме тук, за да я започнем отново.

Любопитно слово, помисли си Трул. Селяшката мъдрост рядко биваше изречена така простичко. Въпреки това претенциите за истинност бяха неизброими.

— Освен ако всички хвърлячи на мрежи, копачи и пастири са мъртви, Люляк.

— Говорех не за самите нас, а за задачите ни. Кенил’ра, Едур, ледериите, — никой не е вечен. Само задачите.

— Освен ако всичко не умре.

— Животът винаги се връща, рано или късно. Винаги. Ако водата е замърсена, ще се намери нова вода.

— Майка ми каза, че иска да те използва, за да отвори път. Как ще стане това?

— Ще бъда принесен в жертва. Кръвта ми ще е пътят.

— Не настоях да бъдеш изцерен само за да те принесат в жертва, Люляк.

— Нищо не можеш да направиш, Трул Сенгар.

— Не може да няма изход. Няма ли начин да те освободя?

Демонът помълча.

— Кръвта ти може да създаде ново обвързване. На самия мен към теб. Тогава би могъл да ми заповядаш.

— Да направиш какво? Да се върнеш във вашия свят?

— Да.

— А ще може ли след това да бъдеш призован отново?

— Само от тебе, Трул Сенгар.

— Искаш да стана твой господар ли, Люляк?

— Алтернативата е смърт.

— Но по-рано ми каза, че би я предпочел пред робството.

— При избора да се бия в тази война или да умра — да.

— Но връщането у дома…

— Това е за предпочитане пред всичко друго, Трул Сенгар.

Тайст Едур извади ножа си.

— Какво трябва да направя?

Скоро след това Трул влезе в командната шатра и намери Феар и Урут в централния отсек.

— Майко.

Тя се обърна и го погледна намръщено.

— Какво си направил?

— Отпратих демона си. Ще трябва да си намериш друг.

Погледът й се спря на лявата му ръка — прорезът през дланта още кървеше.

— Виждам. Сине, няма ли да свърши някога това твое непокорство?

— Платих висока цена, за да спася живота на този демон.

— Какво от това?

— Ти искаше да го използваш, за да си отвориш път към неговия свят…

— И?

— За да го сториш, трябваше да го принесеш в жертва…

— Демонът ли ти каза това? Излъгал те е, Трул. Всъщност убийството му щеше да прекъсне връзката към неговия свят. Измамил те е, сине. Но двамата сега сте обвързани. Можеш да го призовеш да се върне и да го накажеш.

Трул се усмихна.

— Знаеш ли, майко, мисля, че ако бях на твое място, щях да направя същото. Не. Изпратих го да се върне у дома и там ще си остане.

— А там като нищо може да се окаже задължен да се бие в друга война.

Трул сви рамене.

— Това вече няма да го решавам аз.

— Труден си да те разбере човек — въздъхна Урут.

— Съжалявам. Този съюз, който искаш да се опиташ да сключиш с демонските тирани… какво очаква императорът от него? Какво се кани да предложи Рулад в замяна?

— Наистина ли те интересува, сине?

— Да.

Урут стрелна с очи Феар и въздъхна.

— Корвалахрай са мореплаватели. Достигат до земите на Кенрил’а през една огромна река и сега флотът, понесъл всички Корвалахрай, се приближава към самото им ядро. Мощта на Рулад е такава, че може да отклони временно тази река. Пожарът ще унищожи нашественическата флота. Това деяние на свой ред ще послужи на Едур. В замяна ни дават повече демони за нашата война, навярно един-двама по-низши Кенрил’а, които са много по-опитни в бойните изкуства от поданиците си Кенил’ра. — Обърна се към Феар. — Ще ми трябва друг демон.

— Добре.

— И място за усамотение след това.

Феар кимна и каза:

— Трул. Върни се при отряда си.

На връщане към хората си Трул се усети, че се усмихва. Радостта на Люляк няколко мига преди да изчезне беше като на дете. И все пак умът на демона не беше толкова елементарен. Трябваше да е осъзнавал риска, че щом измамата се разкрие, Трул може да го призове в изблик на гняв и да му наложи ужасно наказание. Ала по някаква причина Люляк бе преценил, че това едва ли ще се случи.

„Слабостта ми. Толкова открита и непресторена, че дори един демон може да я види.“

Може би не беше истински воин в края на краищата. Не беше изпълнител на заповеди, способен да заглуши всякакви ненужни мисли в служба на каузата. Нито водач, който да тръгне напред с увереността на заслепяващ пламък, който да привлече всички след него.

Още по-лошото бе, че хранеше подозрения за преобразяването на Рулад. Феар в младостта си не беше проявявал наглото високомерие на Рулад, надутото му перчене — всичко това можеше да подобава на един пълководец, но не и по начина, по който Феар водеше своите воини. Рулад беше развилняла се арогантност, а Феар — спокойна и сдържана увереност, и Трул не беше сигурен доколко тази най-съществена черта се е променила у Рулад.

„Тук съм чужд.“

Осъзнаването на това го стъписа и забави стъпките му. Той се огледа, изведнъж се почувства изгубен. Тук, уж сред своите хора.

„Тайст Едур са се променили. Но не и аз.“

На юг, през областта, позната с името Откоса, обезлесена, обрасла с трънливи храсталаци ивица земя, някогашна част от Бурния лес, покрай опожареното градче Обсаден стан и сетне — бавно нагоре по Стражеви път към хълмовете на Стражеви склон. Три дни прехвърляне на старите хълмове — опоскани до последното стръкче трева от диви кози — и на Мъхнатия път. На североизток, покрай бреговете на Мъхнатата река, към брода при градчето Ребрата.

Отстъплението на ледерийските войски беше оголило местността пред императора и неговата армия. Всички познати на Хул Бедикт военни складове с провизии и припаси бяха опразнени. Ако не бяха духовете-сенки, снабдяването на армията на Едур щеше да е невъзможно — нашествието щеше да се осуети. Рулад бе решил, че това е недопустимо. Врагът отстъпваше. Необходимо беше да продължи така.

Удинаас си спомни как беше ял пушена змиорка от Мъхнатата река веднъж, когато търговският кораб беше спрял на кей в Дреш. Вкусно, щом човек свикнеше с дебелата кожа, която трябва да сдъвчеш, но без да я гълташ. По-късно беше чул от друг роб, че змиорките били пренесени в езерото Дреш и се получила разновидност — били по-едри и гадни. Оказа се, че змиорките, улавяни в Мъхнатата река, били все млади и малко успявали да достигнат до зрелостта си, защото в реката се въдел някакъв вид хищна риба с остри като бръснач челюсти. Такава риба в езерото Дреш нямало. Млади плувци от Дреш започнали да изчезват, докато не се разбрало, че виновни за гибелта им са възрастните змиорки. Наловили с мрежи от реката от рибата с острите челюсти и я пуснали в езерото, но тогава пък започнали да изчезват и възрастни плувци. Накрая робът се засмя и завърши с думите: „Тъй че съсипаха цялото езеро. Избиха всичко. И сега никой не може да плува в него!“

От това можеше да се извлекат разни поуки, разсъди Удинаас. Стига човек да е склонен да си извлича поука от всевъзможни прояви на глупост.

Бяха вдигнали лагер на пътя, на един ден марш от Ребрата. Императорът беше хванал някаква треска, знахарките се грижеха за него и последното, което бе чул Удинаас, беше, че Рулад спи. Беше късен следобед и слънчевата светлина багреше речната повърхност в червено и златно.

Удинаас крачеше по брега, спираше се да хвърли някой камък и ярките цветове се пръскаха. В момента изобщо не се чувстваше като роб или Длъжник. Крачеше в сянката на императора пред очите и за почуда на всички.

Чу скърцащи по ситния камък ботуши, обърна се и видя Хул Бедикт — слизаше към калната ивица до водата. Едър мъж, мускулест, но някак отпуснат. А очите му горяха трескаво. За разлика от Рулад, този зной нямаше нищо общо с болестта.

— Удинаас.

Робът го изчака да се приближи, като преодоля инстинктивния подтик да изрази почит. Времето за това беше минало в края на краищата. Просто не беше сигурен какво трябва да замести почитта.

— Търсих те.

— Защо?

— Състоянието на императора…

Удинаас сви рамене.

— Блатна треска, нищо повече…

— Не за това говорех, робе.

— Не съм твой роб, Хул Бедикт.

— Прощавай. Прав си.

Удинаас взе от земята поредния камък, избърса калта отдолу и го хвърли. Загледаха мълчаливо как полетя в дъга и цопна. После Удинаас каза:

— Разбирам колко ти е необходимо да се разграничиш от другите ледерии, които вървят с тази армия. И все пак всички ние сме обвързани в робство, а нюансите му не са толкова важни, колкото бяха доскоро.

— Може би си прав, Удинаас, но не разбирам съвсем накъде клониш.

Удинаас избърса калта от дланите си.

— Кой по-добре би могъл да научи новопокорените ледерии от досегашните ледерийски роби на Едур?

— Значи очакваш ново положение за теб и събратята ти роби?

— Може би. Как ще управляват Тайст Едур? Много въпроси чакат отговор, Хул Бедикт. Вярвам, че се каниш да вземеш участие точно в тези промени, стига да можеш.

Бедикт отвърна с горчива усмивка:

— Изглежда, моята роля в каквото и да било ще е нищожна или никаква, Удинаас.

— Значи Блудния гледа благосклонно на теб — каза Удинаас.

— Не се изненадвам, че можеш да го приемеш и така.

— Губене на време е да кроиш сложни планове за обезщетяване, Хул Бедикт. Това, което направи преди, всичко, което направи — грешките, лошите решения — всичко това е мъртво за всекиго освен за тебе. Нищо от него не ти е откупило бъдещо право на слава и власт, нищо не ти е спечелило каквото и да било.

— Не се ли вслушваше императорът в съветите ми?

— В тази война? Когато му беше угодно. Но вярвам, че не очакваш да помисли за отплата. — Удинаас се обърна и погледна Хул в очите. — А, струва ми се, че очакваш.

— Взаимност, Удинаас. Тайст Едур не може да не го разбират, след като е толкова съществен елемент в културата им.

— Никаква взаимност няма, когато показваш очаквания, Хул Бедикт. Пуфф! Изчезва. И точно това имах предвид преди малко: на много неща ще трябва да се учат бъдещите покорени ледерии.

— Аз съм кръвно обвързан с Бинадас — каза Хул. — Но ето, че ти ме обвиняваш в липса на усет за нравите на Тайст Едур. — Гледаше го кисело. — Рядко са ме упреквали в такива неща. Напомняш ми за Серен Педак.

— Аквиторът, която беше с тебе? Видях я. В Трейт.

Хул пристъпи към него. Лицето му изведнъж се беше напрегнало.

— По време на битката?

Удинаас кимна.

— Беше много зле, но жива. Намерила си беше достоен личен ескорт — не се съмнявам, че все още е жива.

— Личен ескорт? Кой?

— Не знам. Чужденци. Един от тях уби Рулад и братята му избраници. — Удинаас вдигна поредния камък. — Погледни тази река от злато, Хул Бедикт. Потекла към залеза. — Хвърли камъка и огледалното съвършенство се пръсна на късчета. За миг.

— Видял си това убийство?

— Видях го. Който и да беше онзи чужденец, беше страховит.

— По-страховит от завръщането на Рулад?

Удинаас дълго помълча. После бавно закрачи покрай водата. Загледа се в плитчините, видя тинестото дъно, гъмжащо от млади змиорки.

— Знаеш ли какво иде, Хул Бедикт?

— Не. А ти?

— Езерото Дреш. Това иде.

— Не разбирам.

— Все едно. Не ми обръщай внимание, Хул Бедикт. Е, аз май трябва да се връщам. Императорът се е събудил.

Хул се заизкачва след него по склона.

— Неща като това… Събудил се. Откъде знаеш?

— Раздвижване в сенките — отвърна Удинаас. — Рулад кара света да трепери. — И се поправи: — Е, поне малка част от него. Но се усилва. Все едно, треската му е минала. Изтощен е, но е буден.

— Кажи ми за Пернатата вещица — промълви Хул, щом навлязоха в огромния стан.

— Защо?

— Тя вече не е робиня на Майен. Вече служи при лечителките на Едур. Твоя работа ли беше това?

— Заповед на императора, Хул Бедикт.

— Твърдиш, че нямаш никакво влияние над него? Вече малцина биха го повярвали.

— Взаимност.

— А ти какво даваш на Рулад в замяна?

„Приятелство.“

— Аз не го съветвам, Хул Бедикт. Не се стремя да му влияя. Не мога да отговоря на въпроса ти.

„По-скоро не искам.“

— Тя продължава да храни омраза към теб, Удинаас. Но не съм съвсем сигурен.

— О, аз съм.

— Мисля, че може би ти е отдала сърцето си. Но продължава да упорства, заради всичките безсмислени забрани и предразсъдъци на нашия народ. Какъв е размерът на дълга ти, Удинаас?

— Дългът ми? Дългът на моя баща. Седемстотин двадесет и два дока. От деня, в който бях взет за роб.

Хул се пресегна и го спря.

— И това е всичко?

— Един Бедикт би могъл да го каже като нищо. За повечето ледерии тази сума е непреодолима. Особено ако сложим и лихвите. — Удинаас тръгна отново. Хул се изравни с него.

— Кой го държи?

— Един дребен лихвар в Ледерас. Защо питаш?

— Името му?

— Хулдо.

— Хулдо. — Хул изсумтя.

— Намираш го за смешно?

— Да. Удинаас, моят брат Техол притежава Хулдо.

— Може би някога. Доколкото съм чул, напоследък Техол не притежава нищо.

— Нека да ти разкажа една история за брат ми. Беше, струва ми се, около десетгодишен, когато един семеен дълг беше изкупен от особено безскрупулен лихвар. Планът беше да ни принуди да се лишим от едно определено имение и затова бе поискан дългът. Не можехме да го изплатим наведнъж и лихварят, разбира се, знаеше това. Та по времето на цялата тази криза всички вкъщи вярвахме, че Техол е на училище всеки ден и че след като е толкова малък, няма никаква представа за неприятностите, сполетели родителите ни. Едва по-късно излязоха на светло някои факти. Фактът, че самият Техол беше обвързал с дълг учителя си. Дребна сума, но с нея можеше да го принуди да не казва нищо за отсъствията му, докато той върти свой бизнес при вливането на един отходен канал в реката. Двамата му наети работници — нереки — пресявали изтичащото от канала. Точно този канал идвал от квартала с богаташки имения — представа нямаш какви съкровища могат да се намерят. Скъпоценни накити главно. Пръстени, обеци, перли. Все едно, явно веднъж ги споходил слепият късмет, с едно колие, и Техол и двамата нереки работници изведнъж се оказали богати…

— Като продали колието?

— О, не. От наградата. Бизнесът им бил да връщат изгубени скъпоценности. Скоро след това лихварят, който притискаше родителите ни, получи дълга изплатен в пълен размер, а после затъна финансово, след като многобройни искове бяха предявени срещу него.

Удинаас изсумтя.

— Благодарни клиенти, няма що.

— Вероятно. Така и не разбрахме. А Техол така и не обясни нищо. Едва след година успях сам да сглобя отчасти картината. Исках да кажа, Удинаас, че геният на Техол в тези неща е дяволски. Той да се е разорил? Забрави. Да се е оттеглил от играта? Невъзможно. Виждаш ли, вече съм достатъчно опитен в проследяване ходовете на братчето ми. Хулдо не е единственият лихвар, когото Техол притежава.

— Значи съм Длъжник на семейство Бедикт — каза Удинаас.

Вече наближаваха входа на императорската шатра.

— Вече не — каза Хул. — Аз го изчиствам. От този момент. Сигурен съм, че Техол ще ми прости, стига изобщо да получа възможност да го притисна.

Удинаас го изгледа. И кимна.

— Разбирам. Взаимност.

— Без очаквания съм, Удинаас.

— Добре. Знаех, че се учиш бързо.

Хул Бедикт спря пред входа.

— Приятно ми беше, че си поговорихме.

Удинаас се поколеба. После се усмихна.

Седнал на трона си — вадички пот се стичаха между и над златните монети по лицето, шията и гърдите му, а в очите му бе лумнало ужасно прозрение — императорът трепереше като обзет от бяс.

— Удинаас — изграчи хрипливо. — Добре сме, както виждаш.

— По тези южни земи дебнат странни болести, императоре…

— Не бяхме болни. Ние… пътувахме.

Бяха сами. Ханан Мосаг надзираваше воините — някои стари междуплеменни вражди застрашаваха да разцепят единството. Майен се беше уединила при жените, защото се знаеше, че идва Урут Сенгар, призована с посредничеството на К’риснан. Въздухът миришеше на вкиснала пот.

— Значи пътуването е било дълго и трудно — рече Удинаас. — Желаете ли вино? Храна?

— Не. Още не. Ние… направихме нещо. Нещо ужасно. За да постигнем съюз. Когато ударим ледерийската армия пред Ледерас, ще видиш какво бе спечелено днес. Ние сме… доволни. Да, доволни.

— Но и уплашени. От собствената ви сила.

Очите примигаха и се приковаха в Удинаас.

— Малко неща можем да скрием от теб, изглежда. Ние… аз… потопих цял свят. Фрагмент от Куралд Емурлан, на който корабите ни скоро ще отпътуват. В търсене на изгубените ни родственици. И… поборници. — Пръстите му се вкопчиха в лицето. — Потопих цял един свят!

Темата трябваше да се смени, реши Удинаас.

— Поборници ли? Не разбирам, императоре.

Последва миг на съвземане, след което Рулад кимна.

— Достоен противник, Удинаас. Опитни бойци, способни да ни убият. Те са нужни.

— За да стане силата ви още по-могъща.

— Да. По-могъща. Нужно е. Толкова много неща са нужни вече…

Удинаас извърна предпазливо очи.

— Значи страхът е уместен, императоре.

— Нима? Обясни.

— Страхът говори за мъдрост. Осъзнаване на отговорност.

— Мъдрост. Да, това трябва да е, нали? Не бяхме го помисляли досега. Страхуваме се, защото ставаме мъдри.

„Ех, горкото момче. Как мога да правя това?“

— Как ще подбудите тези… поборници?

Рулад потръпна, после вдигна меча в десницата си.

— Кой между тях ще се отвърне от такова предизвикателство? Онези, които го сторят, няма да са достойни за битка. А ако все пак проявят неохота, ще бъдат заставени. Този свят е огромен, Удинаас, много по-огромен, отколкото можеш да си въобразиш. Има други земи, други империи. Има могъщи народи и раси. Ще търсим надалече. Ще издирим онези, които ще ни бъдат полезни. И един ден ще ги завладеем. Всяко кралство. Всеки континент.

— Ще трябва да подведете тези поборници, императоре. Да повярват, че като ви убият, това ще означава победа за тях. Ще трябва да направите така, че все едно вашето самолюбие налага тези предизвикателства. Не трябва нищо да узнаят за силата на меча, за властта му над вас.

— Да. Истината казваш, Удинаас. Двамата с теб заедно ще изваем бъдещето. Няма да ти липсва нищо.

— Императоре, на мен и сега не ми липсва нищо. Не се нуждая от обещания. Моля ви, не исках да ви обидя с това. Казвам само, че няма нужда от обещания.

Тъмните очи на Рулад изведнъж се изпълниха с болка, скръб и тъга, която прониза дълбоко Удинаас. Единственото, което можа да направи, бе да не извърне поглед.

— Вече бих искал вино, Удинаас. — Каза го с тон, изпълнен с дълбока тъга. — Два бокала, за теб и за мен. Ще пием и няма да мислим. За нищо. Ще си говорим. За несъществени неща може би.

Удинаас отиде до масата, на която беше поставена кана ледерийско вино. И заговори, докато пълнеше двата бокала.

— Веднъж посетих Дреш. И ядох пушена змиорка от Мъхнатата река. Искате ли да ви разкажа за змиорките от Мъхнатата река, императоре? — Тръгна с двата бокала към седящия на трона Рулад.

— Несъществено ли е?

Удинаас се поколеба.

— Да.

— Тогава добре, Удинаас. Искаме.

Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия яздеха в лек тръс. На половин левга пред тях беше град Дисент, защитен със стена някога — но строителите отдавна бяха отмъкнали камъните. Оттогава градът се беше разраснал и бе погълнал околните селца и стопанства. Сега обаче Дисент също едва се виждаше, на свой ред погълнат от лагерите поне на три войски.

— Бригада Червена ярост — каза Серен, докато оглеждаше знамената в далечината. — Батальон Змийски пояс и Разцепената бригада.

— Ще можем ли да минем направо? — попита Лоста.

Тя го погледна и кимна.

— Мисля, че да. Просто се стреснах. Ако само това е останало от пограничните армии…

— Теренът наоколо не е идеален за битка — отбеляза Вреченият. — Бих се изненадал, ако кралят ви е решил да изчака едурите тук. Има ли според вас някое по-подходящо място наблизо?

— Цитадела Бранс, сред хълмовете на североизток от Дисент.

— И Дисент е най-близкият голям град?

— Освен самия Ледерас.

— Значи лагерът е временен. Когато Тайст Едур се приближат, тези три армии ще се изтеглят към цитадела Бранс. Стига командващият ги да има капка ум в главата. Във всеки случай възможно е други ледерийски сили вече да чакат там, при цитадела Бранс, Аквитор. Въпрос на логистика е да се задържат тези тук.

— Дано да сте прав. Макар че не знам дали вече има някакво значение.

— Далече сме от морето, Серен — каза Лоста. — Демонът, когото Едур са оковали, не може да стигне дотук, а това донякъде изравнява нещата.

„Умно.“

— Още ден до стражевия пост и на другия ден би трябвало да стигнем Ледерас, много преди залез-слънце.

— Можем ли да го ускорим, Аквитор? Войниците в лагера дали ще са склонни да сменим конете?

— Ако настоя — да.

— Заради желанието ви да говорите с краля?

— Да.

— А ще го направите ли? В смисъл, ще говорите ли с него?

— Не.

Мъжът помълча. Тя изчака.

— А в Ледерас? Какво ще правите, когато пристигнете?

— Мисля, че ще трябва да забърсвам прах.

— Моля?

— Къщата ми е затворена. Нямах възможност да изпратя съобщение на хората си. И на двамата.

— Само двама? Оставили сте имуществото си без охрана?

Тя се усмихна.

— Нямам нищо ценно. Крадците са добре дошли. Е, бих предпочела да са ми оставили поне мебелите… Мисля все пак, че съседите наглеждат дома ми.

Вреченият се загледа напред.

— Ще се наложи да се разделим, Аквитор. Трябва да се свържем с новия си работодател. Вероятно скоро ще отплаваме.

„Преди градът да бъде окупиран и затворен.“

— Разбирам.

— Сигурно на борда ще се намери място…

Тя поклати глава.

— Аз съм ледерийка. Мисля, че се напътувах достатъчно.

— Разбирам. Все едно, предложението си остава.

— Благодаря. — „Отново бягам.“

Корло, който яздеше зад тях, подвикна:

— И внимавай, момиче. Мокра е опасен, ако не го държиш под контрол.

Вреченият извърна глава и я изгледа.

Тя само сви рамене.

22.

От двата склона — руините на Първи разлив димяха долу в ниското — двете армии на Тайст Едур най-сетне се видяха. Призраци се разлетяха над пепелищата, оръжия се надигнаха високо, победоносни викове разцепиха смълчания утринен въздух.

Сливането, разбира се, беше непълно. Третата, най-източна сила, предвождана от Томад Сенгар и Бинадас, продължаваше на юг по Пътя на картографите към Бели връх. Трул знаеше, че ще се съедини с тези две армии някъде недалече от цитадела Бранс и там в едно-единствено сражение щеше да се реши съдбата на Ледер, както и на империята Едур.

Стоеше подпрян на копието и не изпитваше желание да прибави гласа си към дивашкия рев, който го блъскаше от всички посоки. Малко по на север от руините в изровения от пролетни дъждове овраг кръжеше ято от стотина скорци, писъците им бяха удавени в гръмогласната врява — което превръщаше танца им в налудничава, кошмарна гледка.

В далечната редица на отсрещните воини се разтвори пространство. Напред бавно се полюшна едно-единствено, извисено над всичко знаме, а под него — фигура от бляскаво злато, вдигнала високо над главата си меч.

Бойните викове се удвоиха.

Трул потръпна от оглушителния рев. Извърна поглед от Рулад на отсрещното било и видя приближаващия се Феар.

— Трул! Конете ни чакат. Отиваме при императора! С Б’нага.

Трул кимна, притеснен от свирепия блясък в очите на Феар.

— Добре, братко.

Ездата до армията на Рулад се оказа странно преживяване. Трул не обичаше много конете, а още по-малко обичаше да ги язди. Подрусваше се тежко на седлото и всичко пред очите му се тресеше. Яздеха през обгорена земя, с купища трупове на изклан добитък от двете страни на черния разровен път, водещ към града. А ревът на воините бе като вълна зад гърбовете им и ги тласкаше напред.

Сетне, по средата, усещането се измести, преобърна се, когато гласовете на воините на императорската армия ги погълнаха. Конете спряха стъписани и с голямо усилие успяха да ги подкарат отново.

Щом започнаха да се изкачват по склона, Трул успя да види по-ясно брат си Рулад. Беше почти неузнаваем, изгърбен под тежестта на монетите. Челото му беше открито, с кожа с цвета на мръсен сняг, и от контраста очните кухини изглеждаха още по-тъмни. Беше оголил зъби, но като че ли по-скоро в болезнена гримаса, отколкото от радост. Ханан Мосаг стоеше от лявата страна на императора, робът Удинаас — вдясно. Хул Бедикт бе застанал на три крачки зад краля-магьосник. Майен и Урут ги нямаше.

Изкачиха се на билото, дръпнаха юздите и слязоха. Роби притичаха да отведат конете.

Феар пристъпи напред и коленичи пред императора. Над долината се разнесе нов гръмогласен рев.

— Братко мой — изхриптя накъсано гласът на Рулад. — Изправи се пред нас. — Императорът пристъпи и отпусна покритата си с монети длан на рамото на Феар. — Много неща имам да ти казвам, но по-късно.

— Както заповядате, императоре.

Измъчените очи на Рулад се отместиха.

— Трул.

Той се смъкна на коляно и заби поглед в земята.

— Императоре.

— Стани. За теб също имам думи.

„Не се съмнявам.“

— Майка пристигна ли жива и здрава?

Очите за миг блеснаха раздразнено.

— Да. — Като че ли искаше да каже още нещо на Трул, но се отказа и се обърна към Б’нага.

— Добре ли са джхеките, Б’нага?

Дивашка усмивка.

— Да, императоре.

— Радваме се. Ханан Мосаг иска да говори с теб за подредбата в предстоящата битка. За тези неща е подготвена шатра. Хул Бедикт ни е нарисувал подробни карти.

Б’нага се поклони и заедно с краля-магьосник тръгна нанякъде. Хул Бедикт ги последва.

— Нашите братя — каза Рулад и мечът затрепери в лявата му ръка. — Елате. В шатрата ни чака храна и пиене. Води, Удинаас.

Робът закрачи през гъмжилото воини. Едурите се отдръпнаха и разтвориха просека пред невзрачния ледериец. Императорът, Феар и Трул тръгнаха след него.

Щом влязоха в командната шатра, Рулад се обърна към Трул.

— Колко още смяташ да ме притискаш?

Трул погледна ръката, опряна в гърдите му.

— Струва ми се, че притискащият си ти, Рулад.

Миг напрегната тишина, после брат му се изсмя хрипливо и отстъпи назад.

— Думи от миналото ни, нали? Както бяхме някога, преди… — Махна с меча. — Преди всичко това. — Измъченият му поглед се взря за миг в Трул. — Липсваше ни. — Усмихна се на Феар. — И двамата ни липсвахте. Дай вино, Удинаас!

— Ледерийско питие — каза Феар.

— Свикнах с вкуса му, братко.

Трул и Феар последваха Рулад във вътрешния отсек. Робът вече наливаше три бокала от сребро и злато, ледерийска направа. Трул бе объркан — внезапният пробив във фасадата на Рулад го беше стъписал, наранил го беше дълбоко, а не можеше да си обясни защо.

Императорът подмина трона в центъра и се настани на сгъваем трикрак походен стол до отрупаната с храна маса. Още два такива стола бяха поставени от двете му страни. Рулад махна с ръка.

— Хайде, братя, седнете с нас. Знаем, разбираме добре — онова, което бяхме, като че ли е вече само пепел и братските ни чувства са обтегнати, за жалост.

Трул забеляза, че дори Феар е стъписан. Седнаха на ниските столове.

— Не бива да бягаме от спомените си — каза Рулад, щом Удинаас му подаде бокала. — Не е задължително родната кръв винаги да изгаря, братя. Трябва да има мигове, когато просто да ни… стопля.

Феар се окашля.

— Вие също ни… липсвахте, императоре…

— Стига! Никакви титли. Рулад, така ме е нарекъл баща ни, както са наричали всичките си синове всичките ни безбройни предци на рода Сенгар. Много лесно е да се забрави.

Удинаас постави чаша в ръката на Феар. Пръстите му сякаш по своя воля се свиха около нея.

Трул вдигна глава, щом робът пристъпи към него с третата чаша. Срещна очите на ледериеца и се смая от това, което видя в тях. Посегна и взе виното.

— Благодаря, Удинаас.

При думите му Рулад трепна и почти викна:

— Той е мой!

Очите на Трул се разшириха.

— Разбира се, Рулад.

— Добре. Да. Феар, трябва да ти кажа за Майен.

Трул бавно се отпусна, загледан във виното, което трепкаше в чашата в ръцете му. Все още виждаше погледа на роба, посланието, което сякаш съдържаше. „Всичко е наред.“

— Не я видях… — промълви колебливо Феар.

— Напоследък е зле. — Рулад го погледна нервно. — Съжалявам, братко. Не трябваше да… не трябваше да правя това. А сега, виждаш ли… — Пресуши чашата. — Още, Удинаас. Кажи му. Обясни, Удинаас, така, че Феар да разбере.

Робът напълни отново чашата и отстъпи назад. Срещна погледа на Феар.

— Тя е с дете. Вече няма съмнение, че сърцето й принадлежи на теб. Рулад искаше да не е така. Поне в началото. Но вече не. Той разбира. Но детето… затрудни нещата. Усложни ги.

Чашата в ръката на Феар не трепереше видимо, но Трул виждаше, че още малко и ще се разплиска, сякаш ръката на брат му изведнъж бе изтръпнала и станала безсилна.

— Продължавай.

— Няма прецедент, никакви правила няма за такива неща сред народа ви — продължи Удинаас. — Рулад е готов да прекрати брака си с нея, готов е да поправи стореното. Ако не беше детето, разбирате ли, Феар Сенгар?

— Това дете ще е наследник…

Рулад го прекъсна с хриплив смях:

— Не наследник, Феар. Никога. Не разбираш ли? Тронът ще си остане моето вечно бреме.

„Бреме. В името на Сестрите, какво те е пробудило, Рулад? Кой те е пробудил?“ Трул рязко извърна очи към Удинаас и съжали в ума си за внезапното озарение. „Удинаас? Този… този роб?“

Удинаас кимаше, без да откъсва очи от Феар.

— Воинът, който отгледа това дете, ще е неговият баща. Във всички неща освен в даването на име. Лъжа няма да има. Всички ще знаят. И ще има позорно петно…

— С което ще трябва да се справя аз — каза Феар. — Ако избера да застана до Майен, бивша съпруга на императора, с дете, което не е мое и което да отгледам като първородно на моята жена.

— Точно както го казахте, Феар Сенгар. — Удинаас отстъпи назад.

Трул бавно се изправи, посегна и изправи чашата в ръката на Феар. Брат му се сепна, погледна го и кимна.

— Рулад, какво казва майка за всичко това?

— Майен се самонаказва с белия нектар. Не е лесно да се надвие такава… зависимост. Урут се опитва…

Феар простена и стисна очи.

Трул видя как Рулад протегна ръка да докосне Феар, видя как се разколеба и се обърна към него.

Кимна му. „Да. Сега.“

Мигновен допир, който сякаш прониза Феар и той рязко отвори очи.

— Съжалявам, братко — промълви Рулад.

Феар се взря в лицето на най-малкия си брат.

— Всички съжаляваме, Рулад. За… много неща. Какво каза Урут за детето? То добре ли е?

— Физически — да. Но е попило страстта на майка си. Знам, не заслужаваш всичко това, Феар…

— Може би, Рулад. Но ще приема бремето. Заради Майен. И заради теб.

Дълго никой не проговори. Пиеха виното си и на Трул му се струваше, че между тях има нещо. Някаква част от живота му, за която си беше мислил… не че отдавна е отминала, а че изобщо не е съществувала. Седяха — тримата. Братя и нищо повече.

Нощта се спусна. Удинаас поднесе храна и още вино. По едно време Трул стана — алкохолът беше замъглил всичко пред очите му — и тръгна навън през платнените отсеци, незабелязан от Рулад и Феар.

В една от малките стаички със стени от зебло намери Удинаас.

Робът седеше на трикракото столче и вечеряше. Вдигна глава, изненадан от внезапната му поява.

— Храни се спокойно — каза Трул. — Заслужил си го, Удинаас.

— Желаете ли нещо от мен, Трул Сенгар?

— Не. Да. Какво си направил?

Робът килна глава.

— Не ви разбрах.

— С… него. Какво си направил, Удинаас?

— Не много, Трул Сенгар.

— Отговори ми. Какъв си за него?

Удинаас остави чинията си на земята, отпи от чашата вино.

— Поданик, който не се бои от него, предполагам.

— И само… това? Чакай… Да, разбирам. Но защо? Защо не се боиш от него?

Удинаас въздъхна и Трул разбра колко е уморен.

— Вие, всички Едур, виждате меча. Или златото. Виждате… силата. Ужасяващата брутална сила. — Робът сви рамене. — Аз виждам какво му отнема тя, какво струва на Рулад. Ледериец съм все пак — добави той с гримаса. — Разбирам от дълг. — Вдигна очи. — Трул Сенгар, аз съм негов приятел. Това е всичко.

Трул го изгледа, после каза:

— Никога не го предавай, Удинаас. Никога.

Ледериецът извърна очи. Отпи отново.

— Удинаас…

— Чух ви — отвърна му грубо робът.

Трул се обърна да излезе. Но спря и погледна през рамо.

— Не искам да се разделим така. Тъй че, Удинаас, за това, което си направил, за това, което си му дал — благодаря ти.

Робът кимна, без да вдигне глава. Посегна и си взе чинията.

Трул се върна в централния отсек и видя, че е дошъл Ханан Мосаг. Говореше на Рулад.

— Хул вярва, че е близо до един град, надолу по реката. На един ден път може би. Но все пак това пътуване е необходимо, императоре.

Рулад погледна сърдито към стената.

— Войските трябва да продължат. Към цитаделата Бранс. Никакво забавяне, никакви отклонения. Ще отида аз. И Феар, и Трул също. Хул Бедикт ще ни води. И Удинаас ще дойде, разбира се.

— Един К’риснан — каза кралят-магьосник. — И нашите нови демонски съюзници, двамата Кенрил’а.

— Добре, те също. Ще се срещнем при цитаделата Бранс.

— Какво има? — попита Трул. — Какво се е случило?

— Нещо е пуснато на свобода — отвърна Ханан Мосаг. — И трябва да се премахне.

— Пуснато от кого? И с каква цел?

Кралят-маг сви рамене.

— Не знам кой е виновникът. Но допускам, че е освободено, за да се бие срещу нас.

— Някакъв демон?

— Да. Мога само да усетя присъствието му. Волята му. Не мога да го определя. Градът се казва Брус.

Трул кимна замислено.

— Да можеше и Бинадас да е с нас.

Рулад вдигна очи.

— Защо?

Трул се усмихна, но не каза нищо. След малко Феар изсумтя и кимна. Рулад също се усмихна.

Ханан Мосаг ги изгледа поред.

— Не разбирам.

Императорът се изсмя. Грубо, но и малко горчиво.

— Изпращаш ни на поредния подвиг.

Ханан Мосаг пребледня.

Рулад се изсмя пак, този път — с нескрита насмешка.

Феар и Трул се разсмяха с него, а Ханан Мосаг зяпна невярващо.

Много вино бяха изпили, каза си по-късно Трул. Това беше. Много вино.

Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия подкараха конете си през канавката и спряха в края на зеленото поле. От градската порта се бе появил авангардът на Батальона на търговците и Аквиторът позна Преда Унутал Хебаз — яздеше начело на синкавосив кон с бяла грива; животното мяташе нервно глава и тъпчеше нетърпеливо с копита.

— Ако не внимава, този звяр ще започне да скача — отбеляза Лоста. — И тя ще се изтърси по задник насред пътя.

— Което наистина би било лоша поличба — каза Серен.

След малко Преда успя да укроти коня.

— Усещам, че ще падне голямо чакане — въздъхна Лоста.

— Виждам Кралския батальон и Батальона на търговците. Не зная кои други сили са в Ледерас. Не мисля, че южните батальони и бригади са имали време да стигнат дотук, което е неприятно. — Помисли за миг и добави: — Ако прекосим това поле, можем да хванем крайречния път и да влезем през Рибарската порта. Това ще означава да мина през две трети от града, за да стигна до дома си, но пък корабът, за който сте се договорили, ще ви е наблизо.

Лоста сви рамене.

— Ще ви придружим до вратата ви, Аквитор.

— Не е нужно…

— Все едно, така сме решили.

— Тогава, ако не възразявате…

— Нека да е Рибарската порта. Водете, Аквитор.

Ариергардните части на Кралския батальон бяха завили в пресечката пред Вечния дом и вече крачеха в стегнат марш по булевард „Седмото затваряне“. Крал Езгара Дисканар, който стоеше на терасата на Първо крило да гледа официалното тръгване на Преда още от зори, най-сетне се обърна и влезе вътре. Инвеститурата скоро щеше да започне, но Брис Бедикт знаеше, че разполага с още малко време, преди присъствието му да стане наложително.

Четирима от гвардейците му бяха на терасата с него. Брис привика единия и нареди:

— Намери ми пратеник.

— Слушам, сър.

Брис зачака, загледан над града. Въздухът бе натежал — не само от влагата и зноя.

Пратеникът дойде — жена, която беше наемал често и знаеше, че може да й се довери.

— Занеси съобщение на брат ми, Техол, в дома му.

— Той на покрива ли ще е?

— Така очаквам. Съобщението е следното — да си стои там. И още едно, за брата Шаванкрат, който пази Техол. Име. Джерун Еберикт. Това е всичко.

— Ясно, сър.

— Върви.

Тя тръгна. Брис закрачи по тесния коридор в крилото на второто ниво. В другия край стъпалата водеха надолу към преддверие, част от централния куполен комплекс. Там завари Финад Морох Неват — седеше на една каменна скамейка.

— Брис, чаках те.

— Надявам се, че не е от дълго. Какво искате от мен, Финад?

— Вярващ ли в богове?

Изненадан, Брис помълча малко и отвърна:

— Боя се, че не разбирам уместността на този въпрос.

Морох Неват бръкна в кесийката на бедрото си и извади очукана плочка, каквито можеше да се намерят сред гадателите по пазарищата.

— Кога за последен път си говорил с Турудал Бризад?

— Първия консорт го няма в двореца — и в двата двореца — от вчера — каза Брис. — Първи евнух Нифадас заповяда всеобщо издирване и се реши, че Турудал е избягал. Не е съвсем изненадващо…

Морох подхвърли плочката и Брис инстинктивно я улови с лявата ръка. Погледна керамичния правоъгълник. Пожълтяла по краищата и нашарена с пукнатини, рисунката се свеждаше до няколко стилизирани щриха, но Брис все пак я разпозна.

— Плочката на Блудния. И какво от това, Морох?

Войникът се изправи. Беше отслабнал, забеляза Брис, и сякаш се бе състарил с десет години, откакто се бе включил в мирната делегация.

— Той е бил тук. През цялото време. Кучият му син е бил под носовете ни, Брис Бедикт.

— За какво говориш?

— За Блудния. За Първия консорт Турудал Бризад.

— Това е… нелепо.

— Имам малко по-грубо определение, Брис.

Кралският защитник го погледна.

— Как стигна до това необикновено заключение, Морох?

— Всяко поколение е имало Турудал-Бризадовци — о, с различни имена, но е бил той. Сцени по гоблените, картини. Мини и огледай кралската колекция, Брис — всичко е там, в главния коридор, и скоро ще бъде преместено. Било е тук, пред очите на всички, стига да намерят повод да погледнат.

— И какъв повод намери ти, Морох?

Гримаса.

— Той ме помоли да направя нещо за него.

Брис изсумтя.

— Нали е бог. — „Уж.“ — Защо ще му трябва помощта ти?

— Защото каза, че ти ще си много зает.

Брис си спомни последния си разговор с Турудал Бризад: „… краят на моята обективност“. Нещо такова.

— Признавам, че изпитвам известен… скептицизъм, Морох Неват.

— Остави го за малко настрана, Брис. Тук съм, за да ти поискам съвет. Нека допуснем най-лошото.

— Един бог да те моли за помощ? Предполагам, че трябва да се преценят възможните мотиви и последствията от приемането или отхвърлянето на молбата.

— Да.

— Това, за което моли, ще бъде ли от полза за Ледер?

— Той каза, че ще бъде.

— Къде е сега?

— В града някъде. Наблюдавал е последните бежанци, пуснати в града, от крепостната стена, така поне ми каза един от стражите ми.

— В такъв случай, Морох, според мен трябва да направиш каквото те моли.

— И да пренебрегна дълга си да браня краля?

— Предполагам, че според бога тази задача се пада на мен.

— Двамата с теб сме почти равни, Брис.

— Знам.

— Може би вярваш, че си по-добрият от двама ни. Аз вярвам в обратното.

— Не ние ще вземем това решение, Морох.

Морох го изгледа продължително, после отрони:

— Благодаря ти за съвета, Финад.

— Колебая се да го кажа, Морох Неват. Но дано Блудния да е с теб.

— Не е смешно — отвърна мечоносецът, обърна се и се отдалечи.

Брис слезе по стълбите. Стигна до главния коридор, спря и се огледа. Стените бяха избърсани, прахът по пода — изтрит. Наоколо се движеха стражи и дворцови служители, подготвяха всичко за предстоящата церемония. Мнозина извръщаха погледи към спящата фигура, свита на кълбо над централната плоча в средата на коридора.

Брис въздъхна и се приближи до Куру Кан.

— Цеда.

Старецът не издаде звук; после се завъртя с гръб към Брис.

— Събуди се, Цеда. Моля те.

Куру Кан вдигна глава, зашари с ръце по пода за лежащите до него лещи, вдигна ги към лицето си.

— Кой ме вика?

— Аз съм, Брис Бедикт.

— А, Финад. — Куру Кан вдигна очи. — Изглеждаш добре.

„Но ти — не.“

— Цеда, инвеститурата ще започне скоро. Освен ако не искаш да принудиш крал Езгара Дисканар да те заобиколи по време на тържествената процесия, ще трябва да се отместиш.

— Не! — Старецът пак се просна върху мраморната плоча. — Не трябва! Това е мое. Моето място.

— Настояваш да отстъпи встрани? Цеда, рискуваш да си навлечеш гнева на краля…

— Важно ли е? Ни най-малко. — Пръстите му задраскаха по пода. — Това е мое. Предупреди го, Финад. Предупреди краля.

— За кое?

— Няма да бъда отместен. И който се опита, ще бъде изгорен на пепел. На пепел, Брис Бедикт.

Брис се огледа. Бяха се струпали хора — да чуят разговора. Финадът се намръщи.

— Вървете си. Всички. — Хората се пръснаха.

Брис се наведе към Цеда.

— Последния път имахте четки и бои. Какво стана с тях?

— Четки и бои? — Очите на Цеда примигаха зад лещите. — Няма ги. Изчезнаха. Кралят вече те вика, Финад. Готов е да започне процесията. Нифадас идва — той ще недоволства, но все едно. Публиката ще е малка, нали. Важно ли е? О, да. Най-добре кралят да не ми обърне внимание — обясни му това, Брис.

Финадът се изправи.

— Добре, Цеда.

— Чудесно. Хайде, върви си.

— Не мирише добре.

Трул извърна очи към демона Кенрил’а, който бе проговорил. Съществото беше по-високо от Тайст Едур на конете им. Лице с по-остри черти от тези на Люляк, черно като изсечен базалт, горните и долни кучешки зъби се подаваха остри и лъскави като сребро. Кожена яка, ризница от бронзови плочи, със засъхнала по тях сол и потъмнели от патина. Тежък кожен колан, на който бе окачен огромен крив меч. Кожени гамаши, сиви и плътни. Демонът до него се различаваше само по избора на оръжие — грамаден чук, стиснат в двете му облечени в тежки метални ръкавици ръце.

Вторият Кенрил’а се озъби.

— Мирише на вкусно.

— Разцепени кокали — каза другият. — Костен мозък.

Вонята, за която говореха, беше като от гниещи трупове. Бяха стигнали до края на полето, отвъд което се издигаше палисадата на град Брус. Наоколо имаше гробни могили, едната — разровена. Не се виждаше жива душа.

— Братя, слезте и пригответе оръжията си — каза императорът.

Трул скочи от коня и се обърна.

— К’риснан, можеш ли да доловиш нещо?

Лицето на младия магьосник арапаи беше пребледняло. Той кимна.

— В града е, мисля. Знае, че сме тук.

Рулад стисна меча с две ръце и го вдигна.

— Удинаас, ти остани с конете. Феар вляво от мен, Трул — вдясно. К’риснан, стой на пет крачки зад нас. Демони, от двете ни страни.

— Може ли първо да ядем?

— И да пишкаме. Пишка ми се.

— Да беше помислил за това, преди да тръгнем — каза първият демон.

— А ти да беше ял. Имахме резервни коне колкото щеш.

— Тишина — изсъска императорът. — Слушахме ви през целия път. Престанете, да не реша първо вас да убия.

— Няма да е разумно — каза вторият Кенрил’а. — Надушвам повече от месо. Надушвам, че нещото още е живо там… и не е приятно.

— Усещам му вкуса — каза първият демон. — И ми се повръща.

— Да беше помислил за повръщане, преди да тръгнем — каза вторият.

— Мисля за повръщане всеки път, щом те погледна.

— Стига!

— Извинявам се за брат ми — каза първият демон.

— А аз за моя — добави вторият.

„Странни тирани.“ Трул стисна копието си и застана до Рулад.

Тръгнаха през полето. Щом стигнаха до изкопа, видяха първите тела. Смазани, нахвърляни на дъното на дълбокия изкоп. Работници и войници. Потъмняла и подута от жегата плът. Бръмчаха мухи.

Заобиколиха рова и се приближиха до града. Портата беше избита навътре, двете тежки крила бяха паднали. Някъде вътре в града лаеше псе.

Улицата беше затрупана с тела. Вратите на всяка къща и сграда също бяха избити навътре. Напред и вдясно два коня стояха впрегнати, фургонът, който бяха теглили, бе преобърнат. Умората и напрежението бяха изтощили животните и едното беше клекнало. Трул се поколеба, после закрачи към тях и извади ножа си от канията. Другите изчакаха, докато режеше такъмите да ги освободи. Животните не бяха в състояние да побягнат, но се затътриха бавно на треперещите си крака.

Трул се върна до Рулад.

— Идва — каза първият демон.

По главната улица излетя ято скорци и закръжи между сградите. Птиците сякаш кипнаха на черна грамада срещу Тайст Едур и Кенрил’а. А сред птиците крачеше висока призрачна фигура, с бяла кожа и бледоруса коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Съществото беше с кожена ризница, напукана и почерняла. Нещо странно имаше в крайниците му.

— Не е въоръжен — каза Феар.

— Но е той — изсъска зад него К’риснан.

Скорците се завъртяха нависоко и накацаха по околните стрехи. Съществото спря на десет крачки от Тайст Едур и демоните и каза:

— Мирно е. Нали? И тихо.

— Аз съм император Рулад на Тайст Едур — каза Рулад. — Кой и какво си ти?

— Аз съм Форкрул Ассаил. Казвам се Лазур.

— Значи си демон?

Главата се кривна.

— Така ли?

— Това не е твоят свят.

— Не е ли?

Рулад се извърна.

— Премахни го, К’риснан.

— Не мога, императоре.

— Шумът от присъствието ви буди смут — каза Лазур.

Трул забеляза, че съществото има повече стави в ръцете и краката, а и нещо като панти по гръбнака. Движеше се странно отпуснато.

— Смут ли? — попита Рулад.

— Желая отново да има мир.

— Щом търсиш мир, просто трябва да се обърнеш и да си идеш, Лазур — намеси се Феар. — Иди си.

— Да си идеш значи да идеш другаде. Не мога да се оттегля от безредие, защото ще ме последва. Мирът трябва да се въдворява там, където се озовеш. Едва когато раздорът спре, ще има мир. — И Форкрул Ассаил пристъпи напред.

— Внимавай! — изръмжа един от демоните.

Лазур се понесе напред като вълна, а скорците отново взривиха небето.

Оръжието на Трул беше с най-дългия обхват, но той не се и опита да промуши съществото. Беше вдигнало ръце да отблъсне атаката и Трул предпочете да удари по тях с висок замах с дръжката на копието. Дясната ръка на Лазур се уви около нея като змия и стисна. Рязко огъване и черното дърво изпращя, а после се разцепи, червената му сърцевина лъсна по дължината на процепа. Трул едва успя да усети сблъсъка, когато лявата ръка на Лазур замахна.

Два пръста го докоснаха по слепоочието…

Вече падаше, но усети как се изви вратът му от удара. Ако беше останал прав, ако се беше опитал да устои, вратът му вече щеше да е прекършен. Летеше с рамото напред, падна и зарита.

Феар се беше присвил и атакува ниско, миг след замаха на Трул, посече косо и напред, за да порази Форкрул Ассаил в коляното.

Но кракът се изви назад, коляното се сгъна навътре, а в същото време Лазур посегна с лявата си ръка и сграбчи острието на меча. Изтръгна го от десницата на Феар, пръстите стиснаха и прекършиха желязото.

Трул и Феар се бяха провалили — но бяха направили това, което се искаше от тях. Фланговите им атаки бяха предшествали атаката на Рулад, за да се открие Лазур за удара на императора. Мечът на Рулад се завихри като мъгла, засвири във въздуха… но без да порази — Форкрул Ассаил като че ли просто се разливаше около него.

Лазур захвърли меча на Феар и пристъпи напред.

И впи пръсти като шипове в гърдите на Рулад, през ризницата от златни монети — пръстите се хлъзнаха между ребрата и пронизаха сърцето, после дръпнаха рязко.

Императорът рухна.

Лазур се завъртя към Феар.

И полетя назад, на осем или повече крачки във въздуха, едва избегнал замаха на чука, който се натресе в коравата пръст на улицата.

Лазур отстъпи още няколко крачки назад, щом другият демон връхлетя срещу него с грамадния крив меч, заиграл в ръцете му като кама.

Трул се надигна с усилие. Завъртя се, за да измъкне ново копие от колчана под седлото на коня…

… и видя, че Удинаас тича към него: носеше цял наръч в прегръдката си.

Трул грабна едно, извъртя се и скочи над тялото на Рулад. Съществото от расата на Форкрул Ассаил беше скочило вляво, присвито под удара на огромния меч. Демонът го изрита с все сила в хълбока.

Ударът го отхвърли назад, той тупна на земята и се превъртя два пъти, преди отново да стъпи на крака.

Но Трул чу как изпращяха ребра.

Демонът отново настъпи, този път от дясната страна на Форкрул Ассаил.

Миг преди да влязат в схватка, Трул хвърли копието.

Лазур не го видя. То го удари малко под лявата ключица и съществото залитна. Кривият меч на демона го удари в дясното бедро и изкънтя в костта. Демонът го изтръгна.

Трул изпъна ръка назад и му подадоха ново копие. Пристъпи напред.

Форкрул Ассаил вече бе измъкнал копието от рамото си и отблъскваше ударите на меча с ръце. Другият демон връхлиташе от лявата му страна, вдигнал високо чука.

Светлосинкава кръв бликна от двете рани… които сякаш започнаха да се затварят пред очите на Трул. Лазур отново скочи назад, обърна се и побягна.

Двамата Кенрил’а се присвиха, готови да го подгонят.

— Стой! — изрева Трул. — Оставете го!

Удинаас беше застанал над тялото на Рулад. Няколко крачки по-назад стоеше младият К’риснан — лицето му бе смразено от ужас. Клатеше невярващо глава.

— К’риснан.

Обезумелите очи се извърнаха към Трул.

— То… ме отхвърли. Силата ми… когато императорът умря… цялата сила… отхвърли я…

Демоните се приближиха.

— Оставете го на нас — каза първият и избърса синкавата кръв от кривото острие.

— Да — каза другият. — Изобщо не бяхме чували досега за тези Форкрул Ассаил, но решихме.

— Че не ни харесват — допълни първият.

— Никак.

— Ще го догоним и ще му го кажем.

— Удинаас, колко… — промълви Феар, без да откъсва очи от Рулад.

— Не много — отвърна Удинаас.

— Ще чакаме ли?

— Мисля, че ще е най-добре — каза Удинаас.

Феар се потърка по челото, стана и отиде да прибере меча си. Вдигна го, огледа го и го захвърли. Погледна през рамо към Трул.

— То счупи и черното дърво.

— Видях — отвърна с гримаса Феар. — Второто копие го хвърли добре, братко.

Все пак братята знаеха. Без Кенрил’а сега щяха да са мъртви.

— Можем ли да го подгоним вече? — попита първият демон.

Феар помисли и каза:

— Вървете.

Двамата Кенрил’а забързаха по улицата.

— Можем да хапнем пътьом.

— Добра идея, братко.

Някъде в града псето продължаваше да лае.

— Трябва да му помогнем — каза Сандалат Друкорлат.

Уидал я изгледа накриво. Стояха в края на зелената морава над морския бряг. Младият Тайст Едур седеше свит на кълбо долу на пясъка. И продължаваше да крещи.

— Не му е първото гостуване тук — каза Уидал.

— Как ти е главата? — попита тя.

— Боли.

Тайст Едур вдигна глава и зяпна Уидал и жената Тайст Андий, застанали до ковачницата.

— Уидал!

Ковачът повдигна вежди, макар че движението го накара да потръпне, и рече:

— Обикновено не е толкова разговорлив. — Каза го на Сандалат Друкорлат. После се обърна към младия: — Рулад, не съм толкова жесток да ти казвам „добре дошъл“.

— Коя е тя? Коя е тази… предателка?

— Жалка картинка — изсумтя Сандалат. — И божият меч е в ръцете му? Грешка.

— И така да е, нямам намерение да му го казвам — отвърна тихо Уидал.

Рулад се изправи с мъка и изпъшка:

— То ме уби.

— Да — отвърна Уидал. — Явно. Каквото и да е това „то“.

— Форкрул Ассаил.

Сандалат се вцепени.

— Трябва по-внимателно да си подбираш враговете, Едур.

Рулад й отвърна с почти истеричен смях и се закатери към тях.

— Да избирам ли? Аз нищо не избирам, жено.

— С всички е така, Едур.

— Какво търси тя тук, Уидал?

— Сакатия бог реши, че имам нужда от компания. Освен трите побъркани нахта.

— Любовници ли сте?

— Стига глупости — изръмжа Сандалат.

— Тя ти го каза — добави Уидал.

Рулад ги подмина и измърмори през рамо:

— Трябва ми мечът.

Двамата се обърнаха и го изгледаха.

— Мечът му? Онзи, който богът те е накарал да направиш ли?

Уидал кимна и каза:

— Но не съм виновен.

— Бил си принуден.

— Бях.

— Не оръжието е злото, а този, който го владее.

Той я изгледа.

— Не ми пука дали ще ми спукаш пак черепа. Наистина започвам да те мразя.

— Уверявам те, че чувствата ни са взаимни.

Уидал й обърна гръб.

— Аз се връщам в колибата си.

— Не се и съмнявам — сопна се тя зад него. — Да се молиш и да мрънкаш на своя бог сякаш ще си направи труда да се вслуша в жалкия ти хленч.

— Надявам се да прояви жалост към мен — отвърна през рамо Уидал.

— Че защо да го прави?

Той не отговори и разумно запази усмивката за себе си.

Застанал на десет крачки встрани от трона, Брис Бедикт гледаше тържественото влизане на крал Езгара Дисканар в куполната зала. На лицето му се бе изписало леко раздразнение, тъй като бе принуден да заобиколи свитата трепереща фигура на Цеда Куру Кан, но това премеждие вече бе зад гърба му и Брис видя как Езгара бавно възвръща строгата си тържествена физиономия.

В тронната зала го очакваха висши сановници и гвардейци. Първи евнух Нифадас бе застанал вдясно от трона и държеше върху кървавочервена възглавничка короната на Ледер. Първата конкубинка Нисал бе коленичила в подножието на подиума, от лявата страна. Освен Брис и шестимата му гвардейци тук бе и Финад Джерун Еберикт с шестима от Дворцовата стража.

И това беше всичко. Инвеститурата на този ден, деня на Седмото затваряне — или почти, тъй като нямаше единодушие за точната дата — щеше да бъде видяна само от тези малцина. Не според първоначалния замисъл, разбира се. Но имаше нови размирици, последното стълкновение бе най-кървавото досега. Името на краля се бе превърнало в проклятие за гражданството. Списъкът на поканите бе съкратен като мярка за сигурност, ала въпреки това Брис беше изнервен заради присъствието на Джерун Еберикт.

Кралят се приближи към подиума, дългите му копринени роби се хлъзнаха след него по лъскавия мраморен под.

— В този ден Ледер става империя — високо каза Нифадас.

Гвардейците изпълниха команда „За почест!“, запазена само за царствения род, и замръзнаха, неподвижни като статуи.

Езгара Дисканар се качи на подиума и бавно се обърна.

Първият евнух пристъпи пред него и му поднесе възглавничката.

Кралят взе короната и я сложи на главата си.

— От този ден — каза Нифадас, докато отстъпваше назад, — Ледер се управлява от император. — И се обърна. — Император Езгара Дисканар.

Гвардейците отпуснаха коляно в команда „Свободно“.

„И това е всичко.“

Езгара седна на трона.

Състарен, уязвим и безсилен.

Прозорците бяха затворени плътно. Пътеката беше обрасла с бурени, диви лози се бяха увили по стените от двете страни на стъпалата на входа. Откъм улицата зад тях се носеше миризма на пушек и далечен рев някъде от Пълзящия квартал, отвъд езерото Пропада, знак, че е започнал поредният метеж.

От Рибарската порта Серен Педак и спътниците й от Пурпурната гвардия яздеха ходом по затрупаните улици. Следи от плячкосване, трупове, притичващи пред тях фигури в страничните улички и проходи. Опожарени сгради, глутници подивели гладни псета, бежански семейства, свили се на завет тук-там, кралският град Ледерас като че ли беше затънал във варварство, а врагът все още бе на много левги отвъд хоризонта.

Беше стъписана и дори уплашена от това колко бързо е рухнало всичко. Въпреки цялото й отвращение и презрение към нравите на собствения й народ, някъде дълбоко в нея беше останала заровена вяра във вродената издръжливост на ледериите. Но тук, пред очите й, бе доказателството за внезапно и дълбоко падение. Отприщени алчност и диващина, страх и паника, отключили стихията на бруталността и безскрупулното равнодушие.

Подминаваха трупове на граждани, оставени да издъхнат на улицата сред локви кръв.

По една от широките улици близо до канала беше минала озверяла тълпа, може би само преди половин ден. Личеше, че войниците са се опитали да спрат метежниците и че са били изтласкани с бой. Сградите и богатите имения от двете страни бяха оплячкосани. Улицата беше хлъзгава и лепкава от кръв, а коловозите от фургони показваха, че поне тук градският гарнизон се е върнал, за да откара труповете.

Лоста и бойците му почти не проговориха през целия път, а и сега, когато спряха пред дома й, останаха на конете, с ръце на оръжията и нащрек.

Серен слезе.

Лоста и Корло я последваха.

— Изглежда непокътнато — каза магът.

— Вътре няма нищо ценно за грабене, както казах — отвърна Серен.

— Това не ми харесва — промълви Вреченият. — Ако бедата почука на вратата, Аквитор…

— Няма. Тези бунтове няма да продължат. Колкото повече се приближава армията на Едур, по-кротко ще става.

— В Трейт не стана така.

— Да, но тук ще е друго.

— Не разбирам защо смяташ така — каза Лоста и поклати глава.

— Идете да си потърсите кораба — каза Серен и се обърна към другите. — Благодаря ви, на всички. За мен бе чест, че се запознах с вас и пътувах в компанията ви.

— Пази се, момиче — промълви Корло.

Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Той кимна и пак каза:

— Внимавай.

— Чу ли го?

— Да. И главоболието ми го доказва.

— Съжалявам.

— Постарай се да запомниш, Серен Педак. Мокра е коварен лабиринт.

— Ще се опитам. — Обърна се към Лоста.

— Щом намеря работодателя ни и настаня хората си, ще те навестя, тъй че не е нужно да се размекваме — каза той.

— Добре.

— Не повече от ден и ще се видим пак, Аквитор.

Тя кимна.

Вреченият и магът се обърнаха, яхнаха конете и отрядът си тръгна.

Серен ги погледа още малко, после се обърна и тръгна по пътеката. Ключът за сложния механизъм на бравата беше под втората плоча.

Вратата изскърца и я лъхна миризма на прах. Влезе и затвори.

Сумрак и тишина.

Постоя дълго така, загледана в изпънатия напред коридор. Вратата в другия край беше отворена и се виждаше стаята зад нея, осветена от прашните слънчеви лъчи, идващи от двора и зад къщата. Точно пред нея беше високият стол, покрит с муселин.

Стъпка, още една. Напред по коридора. Малко пред входа за стаята — гниещото телце на мъртва сова — лежеше на пода като заспала. Пристъпи на пръсти покрай нея, влезе в стаята и усети лекия полъх от счупения прозорец — совата сигурно беше влетяла от двора през него.

Мебелите от двете страни тънеха в призрачни сенки, но това, което привлече погледа й, бе столът. Тя отиде до него и седна, без да свали плата: муселинът се издърпа навътре, щом тя се отпусна на меката седалка.

Серен примига и се озърна.

Сенки. Тишина. Смътен мирис на гнило. Мъртвата сова зад прага.

— Империята… на Серен Педак — прошепнаха устните й.

Никога не се беше чувствала толкова сама.

В столичния град Ледерас — докато отрядите войници на Джерун Еберикт просичаха с мечове пътя си през гъстата човешка гмеж, част от процесия на верни на краля граждани, тръгнали към Вечния дом, за да придружат с възторжените си възгласи коронясването, граждани, чиято кръв сега се плискаше по каменните плочи, за да ознаменува този славен ден; докато десетки хиляди скорци кръжаха все по-близо над старата кула, доскорошния Азат, превърнал се в Крепостта на Смъртта; докато Техол Бедикт — вече не на покрива си — се промъкваше по улици и улички на път към кантората на Селуш по заръка на Шурк Елале; докато детето Кетъл, мъртво доскоро, но вече много живо, седеше на стъпалата на старата кула, тихичко си пееше и плетеше венци от трева; докато лъчите на слънцето мятаха коси снопове през мъгливите пушеци — камбаните започнаха да бият.

Възвестяваха раждането на империята.

Края на Седмото затваряне.

Но книжниците бяха сгрешили. Седмото затваряне тепърва щеше да дойде.

След два дни.

Облегнат на една стена недалече от стария дворец и скръстил ръце, Първият консорт Турудал Бризад, богът, известен с прозвището Блудния, погледна в небето към облака скорци, щом камбаните закънтяха.

— Неприятни птици — каза. — Скорци…

Още два дни.

„Ужасно трагична грешка в сметките, опасявам се.“

„Ужасно трагична.“

23.

Нищо естествено нямаше в прахта, извисила се като исполин над едурското воинство.

Армиите се спуснаха от север и тръгнаха на позиции срещу цитаделата Бранс. Охреният облак надвисна като застинала вълна над водопад, свирепи ветрове заплющяха на юг от двете му страни, понесли пепел и пръст в тъмни, злокобни приливи срещу чакащите ледерийски армии и голите хълмове зад тях.

Императорът на Тайст Едур бе преоткрил славата на съживяването на мъртвите. Всяка смърт беше поредното стъпало в извисяването му към несъкрушимо господство. Съживяването, както вече бе разбрал Удинаас, нито носеше мир, нито беше безболезнено. Идваше с писъци, с раздиращ въздуха крясък. Идваше с буйна и неустоима болка, която разкъсваше разума на Рулад така, както щеше да разтерзае всеки друг, понесъл същото проклятие. А в ума на роба вече нямаше никакво съмнение, че мечът и неговият дар са прокълнати и че богът зад всичко това — ако наистина беше бог — е обзето от безумие същество.

Този път братята на Рулад бяха видели пробуждането му с очите си. Удинаас не се изненада от ужаса, изписал се на лицата им при първия писък на императора. Бяха видели конвулсиите, разтърсили тялото на Рулад от мръсно злато и съсирена кръв, хладната неземна светлина, наново блеснала в ужасяващите му очи. А той ги беше видял замръзнали, неспособни да се приближат, неможещи да побягнат — стояха взрени в ужасната истина.

Може би някъде след това — след като това смразяване се стопи, след като сърцата им забиха отново — имаше съчувствие. Рулад плачеше, а Удинаас го беше прегърнал през раменете за утеха. А Феар и Трул продължаваха да гледат, младият К’риснан седеше свит и онемял на земята зад тях, докато императорът най-сетне отново не намери себе си — детето и братът, и наскоро окървавеният воин, който беше някога — и пак хвана меча: все още присвит и треперещ, но жив.

Дума не отрониха на връщане, но от бързане изтощиха конете — за всички освен за Удинаас ездата си беше чисто бягство. Не от Форкрул Ассаил и неговата склонност към мира на студените трупове, а от смъртта. И от прераждането на императора на Тайст Едур.

Присъединиха се към армията на пет левги от цитаделата Бранс и получиха донесението на Ханан Мосаг, че е установен контакт с К’риснан от другите две армии и че всички се приближават към бойното поле, където, по свидетелството на духовете-сенки, ги очакваха ледерийските сили.

Подробности. Трескавата суматоха на последните приготовления. Удинаас беше безразличен към тях, към шепнещия ред в привидния хаос. Армията крачеше напред като някакво безглаво преселение, всеки звяр — тласкан напред от неумолимия инстинкт на насилието. Армиите винаги крачеха от сложност към простота. Точно тази малка подробност ги тласкаше напред. Очакваше ги поле, на което всичко щеше да се опрости, на което прахта, писъците и кръвта носеха хладна яснота. Това бе хладната жажда на воини и войници, на властници, крале и императори. Тази проста механика на победа и поражение, съвършената уловка, която щеше да привлече всяко око, всеки ум, съблазнен от опрощаващата игра. Очи, съсредоточени върху везните. Броиш теглилките и се взираш в поклащащите се блюда, наблюдаваш трупащите се тела като трупащи се монети и времето изчезва, умът се упражнява в безбройните и безплодни повторения на воденичното колело, и целият свят се затаява и замъглява за миг… стига никой да не разтърси масата.

Удинаас завиждаше на воините и заради простичкия им живот. За тях нямаше връщане от смъртта. Говореха просто, с езика на отрицанието. Биеха се за себе си, за другаря до себе си и дори смъртта имаше цел — той вече бе убеден, че това е един от най-редките дарове.

Или така трябваше да бъде — но знаеше, че няма да е така. Оръжието на предстоящото сражение беше магията. Може би всъщност тя щеше да се превърне в лицето на бъдещите войни по целия свят. Безумното унищожение, заличаването на неизброими животи от лицето на живия свят. Логично продължение на властници, крале и императори. Войната бе сблъсък на воли, надпревара, безразлична към собствената си цена, стремеж да се види кой ще мигне пръв — с пълно безразличие към изхода. Войната — упражнение не по-различно от жътвата на пари на Търговски уеми и поради това — безкрайно елементарна.

Тайст Едур и съюзниците им се подреждаха срещу ледерийските войски. Притъмняваше — слънчевите лъчи едва се промушваха през надвисналата вълна прах. Тук-там изтрещяваше магия и въздухът блясваше от колебливите изблици на силата, държана в готовност от двете страни. Удинаас се чудеше дали някой, който и да е, ще преживее този ден. И какви уроци ще си извлекат от тази битка оцелелите.

„Понякога играта стига твърде далеч.“

Тя стоеше до него — мъничка, смълчана, загърната в мека нещавена сърнешка кожа. Не беше казала нищо, не бе обяснила защо го е потърсила. Не знаеше какво и е на ума, не можеше да отгатне мислите й. Незнайни и дълбоко неразгадаеми.

Но я чу как вдиша треперливо. И я погледна през рамо.

— Отоците почти са зараснали.

Пернатата вещица кимна.

— Би трябвало да ти благодаря.

— Не е нужно.

— Хубаво. — Сякаш се поколеба. — Не би трябвало да го казвам. Не знам какво да мисля.

— За кое?

Тя поклати глава.

— За кое, моля ви се! В името на Блудния, Удинаас, Ледер скоро ще падне.

— Вероятно. Дълго и упорито гледах ледерийските сили. Виждам онези, които трябва да са маговете — пръснати са между редиците. Но не виждам Цеда.

— Трябва да е там. Как може да го няма?

Удинаас не отвърна.

— Ти вече не си Длъжник.

— Важно ли е това?

— Не знам.

Замълчаха. Стояха на възвишението на северозапад от бойното поле. От мястото им добре се виждаше насрещната стена на самата цитадела — грубовато внушително укрепление, надвиснало над врязана отвесно в хълма стръмнина. От двете страни на стената се извисяваха ъглови кули и на всяка бе вдигната тежка мангонела. На кулите стояха и магове, вдигнали нагоре ръце — беше явно, че подготвят ритуал, свързващ двете позиции. Сигурно беше нещо отбранително, тъй като ядрото на Кралския батальон бе разположено в подножието на цитаделата.

На запад от този батальон откъм хълмовете се изпъваше не много висок хребет, а от другата му страна бяха разположени части на кралската тежка конница и Разцепената бригада. На запад от него стояха в готовност ротите на батальон Змийски пояс, защитени по фланговете с части на бригадата Червена ярост, изтеглени до най-западния край на хълмовете Бранс и руслото на реката Дисент на юг.

По-трудно беше да се различи подреждането на ледерийските сили на изток от Кралския батальон. Източно от цитаделата имаше изкуствено езеро, а на север от него, успоредно на батальона, беше Батальонът на търговците. Друга река, по-скоро отточен канал, се виеше на североизток по десния им фланг и силите на Ледер от другата страна възнамеряваха да използват пресъхналия ров като отбранителна линия.

Тъй или иначе, армията на Рулад щеше да е западният корпус на едурското настъпление. В центъра беше войската на Феар, а по на изток, отвъд веригата по-малки хълмове и пресъхнали стари езера, се приближаваше армията на Томад и Бинадас Сенгар и идваше от град Петте върха.

Възвишението, на което стояха Удинаас и Пернатата вещица, бе обкръжено от духове-сенки и за Удинаас беше ясно, че около тях е опасана защитна магия. Отвъд възвишението, скрити от застаналите една срещу друга армии, чакаха жените, старците и децата на Едур. Майен беше някъде сред тях, все така унила и под преките грижи на самата Урут Сенгар.

Той пак погледна Пернатата вещица и попита:

— Виждала ли си Майен?

— Не. Но чух някои неща…

— Какви?

— Зле е, Удинаас. Гладува. Хванали са една робиня да й носи бял нектар. Екзекутирали са я.

— Коя?

— Бетра.

Удинаас я помнеше. Старица, която бе преживяла целия си живот в дома на родителите на Майен.

— Мислила е, че прави добрина — продължи Пернатата вещица и сви рамене.

— Сигурно.

— Не можеш да спреш изведнъж белия нектар. Човек трябва да го отвикне. Да го намалява постепенно.

— Знам.

— Но са притеснени за детето, което носи.

— А то сигурно страда по същия начин.

Пернатата вещица кимна.

— Урут не слуша съветите на робите. — Погледна го в очите. — Всички те са се променили, Удинаас. Все едно че са… в треска.

— С пламнали очи, да.

— Като че ли не го осъзнават.

— Не всички, Перната вещице.

— Кой?

Той се поколеба.

— Трул Сенгар.

— Не се заблуждавай. Отровени са всички до един. Империята, която идва, ще е ужасна. Имах видения… Виждам какво ни чака, Удинаас.

— Човек може да разбере какво ни чака и без видения.

Тя се намръщи, скръсти ръце и сърдито погледна нагоре.

— Каква магия е това?

— Не знам — отвърна Удинаас. — Нова.

— Или… стара.

— Какво изпитваш от нея, Перната вещице?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ханан Мосаг борави с нея — каза след малко Удинаас. — Виждала ли си ги неговите К’риснан? Тези в армията на Феар Сенгар са… деформирани. Магията, която използват, ги изкривява.

— Урут и останалите жени се придържат към Куралд Емурлан — каза Пернатата вещица. — Държат се все едно, че са във война на воли. Не мисля, че…

— Почакай! — Удинаас присви очи. — Започва се.

Алрада Ан се озъби и викна:

— Ето, че вече сме свидетели, Трул Сенгар. Точно това означава днес да си воин на Едур.

— Може би няма само да гледаме — отвърна Трул. „Може би и ще мрем.“

Черната прах се изви на гъсти стълбове, които запълзяха към мъртвата зона между двете армии.

Трул погледна през рамо. Феар стоеше сред своите воини. Пред него бяха застанали двама К’риснан, единият — оцелял от Високи форт, другият — изпратен за подкрепление от армията на Рулад. От двамата заклинатели се вдигаха зърнисти потоци като че ли от прах, лицата и на двамата се бяха сгърчили в безмълвна болка.

От другата страна на ничията зона изтрещя мълния и отново привлече вниманието му към бойното поле. Пред редицата на ледерийските магове набъбваха вълни от искрящи ослепително бели пламъци, заплитаха се с пороя от сипещите се сред тях бляскави мълнии.

Далече вдясно Рулад бе започнал да придвижва напред воините си, строени в широк клин в самия край на мъртвата зона. Трул успя да различи сред тях брат си — смътнен замъглен силует от злато. Още по-вдясно беше Ханан Мосаг с неговите части, а отвъд тях, по края на низината, вече се придвижваха хиляди джхеки соултейкън и може би поне десетина Кенрил’а, всеки повел десетки селяци поданици. Обходът, който правеха, бе забелязан и бригада Червена ярост се обръщаше, за да посрещне заплахата.

Нищо скрито и никакви хитрини нямаше да има в това сражение. Никакви тънкости на тактически гении. Ледериите изчакваха с гръб към стръмните хълмове. Тайст Едур и техните съюзници трябваше да се приближат към тях. Такава бе простата механика, неизбежната механика.

Но магията заговори с друг глас.

Вихрещите се стълбове прах се извисиха към небесата с пронизителен вой, вятърът запищя така силно, че и едури, и ледерии започнаха да се присвиват от бесния му напор.

Белият ледерийски огън изригна нагоре в стена от едва обуздан хаос.

Трул едва успя да си поеме дъх. Видя как един злочест гарван прелетя по погрешка над мъртвото поле, завъртя се във въздуха и тупна в пръстта — първата жертва за този ден. Жалък предвестник. Не — хиляда. Десет хиляди гарвани, зашеметени от стихията и сипещи се от небето като черен дъжд.

Стълбовете се наклониха, олюляха се и се понесоха напред.

И започнаха да падат.

Внезапен порив на вятър отзад зашиба в гърба Трул и воините, носеше благословена влага.

Огромните вихрещи се стълбове падаха дълго.

Духовете-сенки полетяха ниско над земята като тъмен порой. Удинаас усещаше страха, който ги беше обзел, и злата принуда, която ги тласкаше напред. „Обречени жертви.“ Твърде рано бе за атака. Щяха да се озоват под сблъсъка на магията.

Колоните от прах рухваха, вълната от ледерийски огън се издигаше като стена, за да ги пресрещне. Пернатата вещица изсъска:

— Празната крепост. Най-чистата сила на ледериите. Блудния да ме вземе, усещам я!

— Няма да стигне — промълви Удинаас.

Застанала на позиция с Кралския батальон, Преда Унутал Хебаз видя как помръкна слънчевата светлина, щом рухващите стълбове надвиснаха над войнишките редици. Мъжете и жените около нея крещяха, но не можеше да ги чуе през оглушителния рев на приближаващата се прах.

Ледерийският ритуал изведнъж бе отприщен, храчещият съскащ огън се понесе над главите на присвилите се войнишки редици, закипя и забълва нажежена пяна нагоре, за да пресрещне падащите стълбове.

Земята се разтресе, по склоновете запълзяха цепнатини, а откъм цитаделата Бранс отекна глух стон. Тя успя да се обърне назад, докато ударната вълна я събаряше на земята. Видя, колкото и невъзможно да беше, как езерото до цитаделата се надигна нагоре в грамада от кална вода и пяна. Видя — докато предната стена на цитаделата се огъваше навътре и се откъртваше от страничните кули — как пръстта изригва на гейзери и отлита назад в издуващ се тъмен облак.

Източната кула се разлюля и изхвърли мангонелата и цялата обслужваща я батарея. И мага — Джирид Атаракт. Всичко полетя към земята.

Западната кула се люшна назад, огромните каменни блокове в основата й се разместиха и тя се сгромоляса сред облак отломки. Магът — Насон Метуда — изчезна сред тях.

Унутал се вторачи нагоре.

И видя как белият огън се пръсна. Видя как прашните стълбове се врязаха в него и пометоха от пътя си ледерийската магия.

Един удари в ядрото на Батальона на търговците, тъмната прах се изду, обхвана го и с грохот продължи напред срещу хълма.

За миг не виждаше нищо, а в следващия стълбът отново започна да се събира. Но вече се бе превърнал в нещо друго. Вече не прах се виеше на огромна спирала нагоре, а живи войнишки тела.

Плътта им почерняваше пред очите й като гниеща леш.

Те пищяха, а силата ги вдигаше към небесата, пищяха, а плътта им се пръскаше. Пищяха…

Сянката над Унутал Хебаз се сгъсти.

И тя затвори очи.

Бясно завихрен, един къс от ледерийската магия се отскубна от рухващия стълб, плъзна се ниско и заора кървава бразда през ядрото на воините меруди на хиляда крачки вляво от Трул.

Всички погинаха на място сред стена от червена мъгла.

Белият огън, вече оплискан с розово, се затъркаля през гъмжилото воини към К’риснан от другата страна. Младият заклинател вдигна ръце, за да се опита да го спре, но магията го погълна.

Когато огънят се смали, затихна и се разпръсна, младия К’риснан вече го нямаше, както и воините Едур, които се бяха оказали твърде близо. Земята бе почерняла и нацепена.

От другата страна отново се надигаха колони, пълни с въртящи се във въздуха тела. Още по-нависоко грамадата от гърчеща се плът потъна в разкаляна пяна, превърна се в стълб от бели кости и лъскави брони. Стълбовете се издигаха все по-нависоко, поглъщаха нови и нови войници, цели роти, изтръгнати от окопите и повлечени в гърчещата се паст.

Алрада Ан хвана Трул за рамото и го дръпна.

— Той трябва да спре това!

Трул се отскубна побеснял и поклати глава.

— Това не е Рулад! Това е кралят-магьосник!

„Ханан Мосаг, нима вече жадуваш за трона на безумието?“

Светът около тях се бе превърнал в лудост. Кипящи кълба ледерийска магия се пръскаха с трясък, раздираха редиците на Тайст Едур и поглъщаха хиляди духове-сенки. Едно се сгромоляса сред отряд демони и ги изпепели до крак.

Друго се затъркаля шеметно по земята към възвишението на запад от императорските сили. Нямаше какво да го спре и то помете нагоре по склона и удари по лагера с едурските жени, старци и деца.

Трул се хвърли натам, но Алрада Ан го стисна за рамото и го повлече обратно.

Ледерийски войници, от които бяха останали само кости, се въртяха из въздуха над хълмовете. Батальонът на търговците. Разцепената бригада. Батальонът на Змийския пояс. Кралският батальон. Толкова много смърт. „Край.“

А стълбовете тръгнаха напред, всеки по своя си път, на изток и запад, врязваха се в изпадналите в паника вражески редици. Поглъщаха всичко наред с несекващ и неутолим глад.

„Война? Това не е война…“

— Настъпваме!

Трул се вторачи неразбиращо в Алрада Ан. Воинът го разтърси и викна:

— Напред, Трул Сенгар!

Удинаас видя как гибелната магия се вряза през духовете-сенки, а после се затъркаля към възвишението, на което стояха с Пернатата вещица. Нямаше накъде да се бяга. Време нямаше. Беше съвършената…

Студен вятър го лъхна отзад с дъха на хилядите сенки. Помете напред и се вряза в ледерийската магия на двайсет разтега надолу по склона. Сенките го обкръжиха, сплетоха се в мрежа, за да спрат побеснелия огън. После и сенки, и огън изчезнаха.

Удинаас се обърна.

Урут и още четири жени на Едур стояха в редица на петнайсет крачки зад тях. Пред очите му две от тях се строполиха и кръвта бликна от жилите им. Урут се олюля и бавно се смъкна на колене.

„Е, добре. Не беше толкова съвършена.“

Отново се обърна към бойното поле. Императорът водеше воините си през обгорената безжизнена падина. Вражеските позиции по отсрещните хълмове изглеждаха буквално празни. От двете страни обаче се вихреше бой. Или по-скоро касапница. Там където стълбовете прах и тела още не бяха ударили, ледерийските редици сами се бяха прекършили и войниците бягаха, а джхеки соултейкън ги поваляха на земята, демони ги връхлитаха в гръб и отряди на Едур ги гонеха с трескава решимост. На изток коритото на сухата река беше прехвърлено. На запад бригада Червена ярост беше разбита и бягаше.

Ужасната магия на Ханан Мосаг продължаваше да бушува и Удинаас започваше да подозира, че и тя, както и ледерийската, е излязла от контрол. Стълбовете се раздробяваха на по-малки свои рожби. След като вече нямаше плът, започнаха да раздират земята, нагоре се вихреха пръст и камъни. Две изпъстрени с бели кости колони се сблъскаха недалече от онова, което бе останало от езерото, и сякаш се вкопчиха в смъртна схватка, чийто грохот разтърси отсрещните хълмове. След това се разделиха.

Основите на много от стълбовете се откъснаха от земята, стълбовете изхвърчаха нагоре и се разсипаха на бели и сиви облаци.

Изведнъж, докато разкъсаните отряди на Тайст Едур притичваха през бойното поле, отгоре заваляха кости и брони. Откъснати крайници, лъскави оръжия, шлемове, черепи, всичко това се заизсипва в убийствен порой над падината. Загиваха воини, настъпи паника, през полето безразборно затичаха хора.

На шейсет крачки напред и долу, покрай самото подножие на склона, крачеше Хул Бедикт с меч в ръка. Изглеждаше замаян.

Някакъв стегнат в метален шлем череп с откъсната челюст тупна и се затъркаля на пътя му, но Хул сякаш не го забеляза.

Удинаас се обърна към Пернатата вещица и изсъска:

— В името на Блудния, виж какво можеш да направиш за Урут и другите!

Тя го зяпна втрещена.

— Те току-що спасиха живота ни, Перната вещице.

И без да добави нищо повече, я остави и заслиза към Хул Бедикт.

Отгоре продължаваха да валят кости, по-малки парчета — пръсти, ребра. Зъби западаха на трийсетина крачки напред, посипаха земята като внезапно изляла се градушка, секнала толкова бързо, колкото бе започнала.

Удинаас се доближи до Хул Бедикт и извика:

— Не отивай натам!

Хул Бедикт спря и бавно се обърна. Лицето му беше мъртвешки бледо от потрес.

— Удинаас? Ти ли си това? Удинаас?

Робът го стисна за лакътя.

— Хайде. Свърши се, Хул Бедикт. Една шеста камбана време, не повече. Битката свърши.

— Битка?

— Клане тогава! Нахалост потрошени пари, не мислиш ли? Да обучиш всички тия войници. Тези воини. Всичкото това оръжие и броня. Мисля, че тези времена свършиха, нали? — Поведе го по склона. — Десет хиляди мъртви ледерии; няма смисъл дори да се заравят останките им. Две, може би три хиляди мъртви Тайст Едур. Никой не получи възможност дори да вдигне оръжие. Колко духове-сенки бяха пометени? Петдесет, шейсет хиляди?

— Трябва да… спрем. Няма нищо…

— Няма спиране вече, Хул. Напред, към Ледерас, като излязла от коритото си река. Ще има ариергарди за клане. Порти за разбиване. Улици и сгради, по които да се води бой. А след това — дворецът. И кралят. Гвардията му — те няма да хвърлят оръжие. Дори кралят да им заповяда. В края на краищата те служат на кралството, не на Езгара Дисканар. Гадно ще е, Хул Бедикт. Не чак като тук, но в някои отношения по-лошо, готов съм да…

— Стига, робе. Замълчи или ще те убия.

— Тази заплаха вече не ме притеснява много, Хул Бедикт.

Излязоха на билото. Пернатата вещица с няколко робини бе сред жените Едур. Урут лежеше изпъната по гръб на голата земя, трепереше и се гърчеше. Трета жена беше издъхнала.

— Какво има, Хул Бедикт? Не можа да атакуваш враговете си ли? Онези насила събрани Длъжници и отчаяните глупци, намерили уж достойнство във войнишките униформи. Омразния враг.

— Трябва да намеря императора — каза Хул. — Трябва да обясня…

Удинаас го пусна. Дъждът от кости най-сетне беше спрял, в небесата се кълбеше прах. Рухналата цитадела гореше — бълваше черен дим, който сигурно се виждаше чак от стените на Ледерас.

Робът закрачи към Пернатата вещица.

— Ще оживее ли Урут?

Тя вдигна глава и го погледна, очите й бяха странно безизразни.

— Така мисля.

— Това беше Куралд Емурлан, нали?

— Да.

Удинаас се обърна. Огледа полето. Тълпи Едур обикаляха между обгорените тела на събратята си, между бели кости и лъскаво желязо. Безкръвно бойно поле. Джхеки соултейкън обхождаха далечните склонове, търсеха изпокрили се врагове, но онези, които не бяха избягали, бяха трупове или жалки останки от трупове. Няколко рехави, оредели ята сиви призраци прелитаха над низината.

Видя Рулад — обкръжен от воини, крачеше през полето. Към позицията на Ханан Мосаг. Робът също се запъти натам. Щяха да се кажат някои неща и искаше да ги чуе.

Трул и отрядът му стояха до сухото речно корито. Другата страна, по цялото протежение на хълмистия рид успоредно на руслото, беше затрупана с тела на войници. На хиляда и петстотин крачки вляво от тях се приближаваха авангардните части на армията на Томад и Бинадас Сенгар. Личеше, че те поне са видели битка. Традиционната, меч срещу меч.

— Пленили са знамето на Батальона на занаятчиите — каза Алрада Ан и посочи.

Трул погледна към полето на изток.

— Тогава кой беше тук?

— Белите търсачи и Разцепената, мисля. Огънаха се, щом видяха съдбата на Търговския и Кралския, и когато стълбовете започнаха да се движат към тях.

Трул усети, че му призлява, и извърна глава, но накъдето и да се обърнеше, гледката не можеше да го облекчи. Отвсякъде само бавно слягащите се пепелища на лудостта.

— Тайст Едур си спечелиха империя — каза Алрада Ан.

Думите му бяха чути от Канарт и сержантът закрачи към тях.

— Отричаш ли половината си кръв, Алрада? Вгорчава ли те тази победа? Вече разбирам защо стоиш на страната на Трул Сенгар. Вече разбирам — всички разбираме — добави с широк жест, който обхвана воините зад него, — защо толкова защитаваш Трул, защо отказваш да застанеш на наша страна. — Коравият поглед на Канарт се прикова в Трул. — О, да, Трул Сенгар — в жилите на твоя приятел тече кръвта на Предателите. Няма съмнение, че тъкмо затова двамата сте толкова близки приятели.

Трул издърпа копието от гърба си.

— Омръзна ми вече, Канарт. Приготви оръжието си.

Воинът присви очи, после се ухили и посегна за копието си.

— Виждал съм те как се биеш, Трул. Знам слабостта ти.

— Разчистете място — каза Трул и другите се отдръпнаха в широк кръг.

Алрада Ан се поколеба.

— Не правете това. Трул… Канарт, оттегли обвиненията си. Те са неоснователни. Забранено е да предизвикваш командира си…

— Млъкни! — отсече Канарт. — След това ще убия и теб! Предател!

Трул застана в обичайната стойка, намести тежестта си и зачака.

Канарт измести хватката си на една длан ширина, след което замахна с желязното острие на височината на гърлото.

За миг Трул го пренебрегна и дланите му се раздалечиха по дръжката на копието. После посрещна удара, дърво срещу дърво, и настъпи. Канарт се отскубна и извъртя острието надолу и под копието му в съвършено движение, но Трул вече му беше влязъл, принуди го да издърпа оръжието си назад, докато сержантът вдигаше тъпия край нагоре, за да блокира очаквания горен замах — който така и не последва. Вместо това Трул вдигна копието си високо и водоравно и го натресе в челото на Канарт.

Сержантът рухна по гръб.

Трул застана над него и се вгледа в замаяните му очи и разцепената кожа на челото, от която потече струйка кръв.

Другите воини вече викаха, удивени от бързината му и зашеметяващата, измамна простота на атаката.

Алрада Ан пристъпи до него.

— Довърши го, Трул Сенгар.

Целият гняв на Трул се беше изцедил.

— Не виждам нужда от това…

— Тогава си глупак. Той няма да забрави…

— Не вярвам.

— На Феар трябва да му се каже за това. Канарт трябва да бъде наказан.

— Не, Алрада Ан. Нито дума. — Вдигна очи и погледна на север. — Хайде да поздравим Бинадас и баща ми. Искам да чуя разкази за храброст, за бой.

Тъмнокожият воин извърна очи.

— Сестрите да ме вземат дано, Трул, и аз.

Нямаше старици, които да вървят из това поле, да режат пръстени от пръсти, да разсъбличат оцапани дрехи от труповете. Нямаше лешояди, врани и чайки, които да кръжат на ята и да налитат на богатия пир. Нямаше нищо, което да напомня за едва-що отминалата битка, нямаше проснати тела, посечени в гръб — не и тук, в средата на падината — нито последни оплюти кървави грамади трупове, обкръжени с нападали противници. Нямаше килнати знамена, задържани само от натиска на студената плът, с гербовете, хилещи се отгоре. Само кости и лъскаво желязо, само бели зъби и лъскави монети.

Прахта се утаяваше като тих шепот и нежно загръщаше земята с неравния й килим от останки на хора и Едур.

Императорът и избраните му братя вече се приближаваха към склона — бяха вдигнали след себе си прашна диря и тя висеше бяла и треперлива. Рулад държеше меча в лявата си ръка, острието проблясваше на смътната светлина. Златната му броня бе нашарена от тъмни вади пот, мечата кожа висеше тежко на императорските рамене.

Удинаас виждаше добре лицето на Рулад и как лудостта го е стиснала в обятията си. Обезсърчението пораждаше ярост, способна да се отприщи във всички посоки. Зад императора, който вече се изкачваше по склона към чакащия ги Ханан Мосаг, се катереха Терадас и Мидик Бун, Корам Айрад, Колб Харат и Матра Брит. Всички освен Терадас бяха стари спътници на Рулад и Удинаас не се зарадва, като ги видя. Нито пък те, ако се съдеше по навъсените погледи, които мятаха към него.

Удинаас едва не се разсмя. „Също като в двореца в Ледерас — фракциите се оформят.“

Когато ускори стъпките си, за да се доближи до Рулад — който все още не го беше забелязал, — Терадас Бун прегради пътя му уж случайно, след което рязко изпъна ръка и го блъсна в гърдите. Удинаас залитна, изгуби равновесие и се затъркаля надолу.

Воините Едур се разсмяха.

Грешка. Императорът рязко се извъртя, очите му зашариха и видяха Удинаас в облаците прах. Не беше трудно да се сети какво е станало и Рулад изгледа с гняв братята си.

— Кой удари моя роб?

Никой не помръдна. После Терадас отвърна:

— Просто пътеките ни се пресякоха, ваше величество. Случайност.

— Удинаас?

Робът вече ставаше и изтупваше прахта от ризата си.

— Точно както каза Терадас Бун, императоре.

— Предупреждавам всички ви — изръмжа Рулад. — Няма да позволя повече такива неща. — Обърна се и продължи нагоре.

Терадас изгледа Удинаас с гняв и прошепна:

— Не вярвай, че вече съм ти длъжник, робе.

— Ще разбереш някой ден, че дългът не се отменя лесно — отвърна Удинаас и го подмина.

Терадас посегна към късия си меч, но после отпусна ръка и само тихо изръмжа.

Рулад излезе на билото.

Тези, които все още бяха по-надолу, чуха спокойния глас на Ханан Мосаг:

— Днешният ден ни донесе победа, императоре.

— Не намерихме никого, с когото да се бием!

— Кралството лежи разтреперано в нозете ви, ваше величество…

— Хиляди Едур са мъртви, магьоснико! Демони, духове! Колко майки, жени и деца на Едур ще плачат тази нощ? Каква слава ни носят нашите мъртъвци, Ханан? От тази… прах?

Удинаас също стигна до билото. И видя, че Рулад настъпва към магьосника, вдигнал меча във въздуха.

Изведнъж зачервените очи на Ханан Мосаг се изпълниха със страх.

— Императоре!

Рулад се обърна вихрено и изгарящите му очи се впиха в Удинаас.

— Предизвиква ни нашият роб? — Острието на меча изсъска във въздуха, макар да ги деляха над десет разтега.

— Не е предизвикателство — уморено отвърна Удинаас, приближи се и спря пред императора. — Само извиках, за да ви уведомя, че насам идат братята ви, ваше величество. — И посочи на изток, към няколко смътни фигури в падината. — Феар, Бинадас и Трул, императоре. И баща ви, Томад.

Рулад замижа и замига силно, докато оглеждаше далечните воини.

— Прахта ни е заслепила, Удинаас. Те ли са това?

— Да, императоре.

Едурът изтри очи.

— Да, това е добре. Да, искаме да се срещнем с тях. Сега.

— Ваше величество — продължи Удинаас, — къс ледерийска магия порази женския лагер по време на битката. Майка ви и още няколко жени я надвиха. Урут пострада, но ще живее. Три жени от хирот загинаха.

Императорът отпусна меча. Гняв лумна в трескавите му кръвясали очи, заискри и угасна.

— Искахме битка, Удинаас. Искахме… смърт.

— Знам, императоре. Може би в Ледерас…

Рулад кимна.

— Да. Може би. Да, Удинаас. — Очите му се впиха в очите на роба. — Онези кули от кост, видя ли ги? Касапницата, плътта им…

Погледът на роба за миг се плъзна над рамото му, към Ханан Мосаг. Магьосникът беше забил очи, изпълнени с мрачна омраза, в гърба на императора. Удинаас заговори тихо:

— Ваше величество. Сърцето ви с право кори Ханан Мосаг. Но сторете го, когато дойдат баща ви и братята ви. Хладният гняв е по-силен от горещата ярост.

— Да. Знаем това, робе.

— Битката свърши. Всичко свърши — каза Удинаас и погледна към полето. — Нищо не може да… се върне. Май е дошло времето за скръб.

— Познати ни са тези чувства, Удинаас. Скръб. Да. Но хладният гняв? Но…

Мечът трепна в ръката му, настръхнал като събудена похот, и робът не видя хлад в очите на Рулад.

— Той вече усети замаха му, императоре — промълви Удинаас. — Остава само да отхвърлите… това, което току-що отмина. Братята ви и баща ви трябва да чуят това, както знаете много добре. От тях — до всички Едур. До всички съюзници. До Урут. — И добави хрипливо: — Те ще ви затрудняват, императоре — сбралите се и още сбиращи се около вас и вашата мощ. Но вие виждате ясно и вярно, защото това е ужасният дар на болката.

Рулад кимаше, загледан към приближаващите се.

— Да. Ужасен дар. Ясно и вярно…

— Ваше величество — извика Ханан Мосаг.

Рулад отвърна с небрежно махване с меча.

— Не сега.

Очите му не се откъсваха от баща му и братята му. Жегнат, с помръкнало от унижение лице, Ханан Мосаг млъкна и наведе глава.

Удинаас се обърна и загледа приближаващите се воини от рода на Сенгар. „Не отричай какво мислиш самият ти за това, робе. Кучият син Ханан Мосаг трябва да бъде убит. И то скоро.“

— Голяма победа, ваше величество — рече застаналият наблизо Терадас Бун.

— Радваме се, че я виждаш така, Терадас Бун — изхриптя Рулад.

„Блудния да ме вземе, бързо се учи младият.“

Бинадас се качи пръв на билото и коленичи пред Рулад.

— Императоре.

— Бинадас, днес наши ли бяхте, или бяхте на Ханан Мосаг?

„Ясно и вярно.“

Бинадас вдигна очи, на лицето му се бе изписало объркване.

— Ваше величество, армията на Томад Сенгар още не е имала нужда от чародейство. Настъпите ни бяха бързи. Битката тази сутрин беше жестока и с несигурен изход, но Едур се наложиха. Понесохме загуби, но това трябваше да се очаква — макар че все пак съжаляваме за това.

— Стани, Бинадас — подкани го Рулад и тежко въздъхна под златната броня.

Удинаас чак сега видя и Хул Бедикт — идеше след воините Сенгар. Не изглеждаше по-добре отпреди: вървеше като човек със спукан череп и почти в несвяст. Изпита съжаление, че се бе държал толкова грубо с него.

Томад заговори:

— Императоре, имаме вест от Урут. Съвзема се…

— Вестта ни радва — прекъсна го Рулад. — Падналите й сестри трябва да се почетат.

Веждите на Томад леко се вдигнаха, но той само кимна мълчаливо.

Императорът закрачи към Феар и Трул.

— Братя, върнаха ли се двамата Кенрил’а?

— Не, ваше величество — отвърна Феар. — Форкрул Ассаил също не се появи. Според мен гонитбата продължава.

Това беше добре, реши Удинаас. Рулад говореше за неща, които малцина от присъстващите знаеха, и така подсилваше всичко, което го свързваше с Феар и Трул. Игра за пред Томад, баща им. Игра и за пред Бинадас, който сега сигурно се чувстваше застанал на най-тясната пътека, на ръба между Рулад и краля-магьосник. И скоро трябваше да направи избора си.

„Блудния да ме вземе, каква бъркотия чака тези Тайст Едур.“

Рулад сложи ръка на рамото на Трул и пристъпи покрай него.

— Хул Бедикт, чуй ни.

Ледериецът изправи рамене, примига и зашари с помътените си очи, докато погледът му не се спря на императора.

— Ваше величество?

— Скърбим за този ден, Хул Бедикт. За тази… недостойна смърт. Искаше ни се по-скоро да е ден на доблестен триумф, на кураж и доблест, проявена и от двете страни. Предпочитахме, Хул Бедикт, този ден да беше… чист.

Хладен гняв, как не. По-голяма милост може би щеше да е Ханан Мосаг да бъде набит публично. Бъдещето се разпадаше тук и сега, разбра Удинаас. „А мое намерение ли беше това? Май по-добре щеше да е Рулад да беше посякъл кучия син на място. Чисто и просто — единственият лъжещ се с тези думи е самият Рулад. Ето ги по-добрите думи: зло и коварно.“

— Искаме да отдъхнем до утре — заяви императорът. — Когато ще тръгнем, за да вземем Ледерас и трона, който си спечелихме. Удинаас, яви се скоро при мен. Томад, до полунощ могилата за падналите да е готова за освещаване. Погрижи се погребението да се извърши с цялата подобаваща почит. И, татко — добави той, — онези ледерийски войници, с които сте се сразили днес — сложете ги в същата могила.

— Ваше величество…

— Татко, ледериите вече са наши поданици, нали?

Удинаас стоеше и гледаше разпръскващите се от билото Едур. Бинадас поговори малко с Ханан Мосаг, после закрачи към Хул Бедикт да се поздравят официално като кръвно обвързани. След това отведе ледериеца настрана.

Феар и Томад тръгнаха да уредят подробностите по погребението. Терадас Бун и другите избрани братя поеха към стана на хиротите.

Скоро на хълма останаха само двама — Удинаас и Трул Сенгар.

Едурът го гледаше така напрегнато, че робът започна да се изнервя. Обърна се и се загледа уж небрежно към хълмовете на юг.

Трул Сенгар се приближи и застана до него.

— Изглежда — промълви след малко едурът, — че ти, колкото и да си роб, притежаваш дарби, граничещи с гениалността.

— Господарю?

— О, стига, Удинаас. Ти вече си… каква е титлата? Канцлер на владенията? Първи съветник или нещо такова?

— Първи евнух, мисля.

Трул го изгледа.

— Не знаех, че си…

— Не съм. Приеми го символично.

— Добре, мисля, че разбирам. Кажи ми, толкова ли си сигурен в себе си, Удинаас, че си готов да застанеш между Рулад и Ханан Мосаг? Между Рулад и Терадас Бун, и онези побеснели палета, така наречените избрани братя на императора? Готов си всъщност да застанеш между Рулад и собствената му лудост? Сестрите са ми свидетели, а аз си мислех, че Ханан Мосаг е арогантен…

— Не е арогантност, Трул Сенгар. Ако беше, щях да съм точно толкова сигурен в себе си, колкото мислиш, че съм. Но не съм. Нима вярваш, че по някакъв начин сам съм се докопал до това положение? По свой избор? На драго сърце? Кажи ми, кога някой от нас е имал какъвто и да е смислен избор? Включително младият ти брат?

Едурът дълго не отвърна нищо. Накрая кимна.

— Добре. Но все пак трябва да знам намеренията ти.

Удинаас поклати глава.

— Нищо сложно няма, Трул Сенгар. Не искам да видя никого пострадал повече, отколкото вече е.

— Дори и Ханан Мосаг?

— Той не е пострадал. Но днес всички видяхме какво е способен да причини на други.

— И Рулад беше… отчаян?

— Разгневен. — „Но не по повод, достоен за възхищение, уви — не, той просто искаше да се бие и да умре.“ Другите, по-благородните уж чувства ги беше взел назаем. „От мен.“

— Този отговор ме кара да изпитвам… облекчение, Удинаас.

„Затова ти го дадох.“

— Удинаас.

— Да?

— Боя се от това, което предстои. В Ледерас.

— Да.

— Чувствам, че светът скоро ще се разнищи.

„Да.“

— Значи трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да го задържим цял, Трул Сенгар.

Очите на Тайст Едур се взряха в неговите. После Трул кимна.

— Пази се от враговете си, Удинаас.

И си тръгна.

Робът не отвърна. Загледа се към далечните хълмове и разсейващите се пушеци от пожарите — приличаха на насмешливи сенки.

„До гуша ми дойде от войни…“

24.

Прясната топла речна вода се превърна в кръвта на Демона, жила, по която се закатери, и течението рукна около него. Знаеше вече, че някъде напред има сърце, извор на сила, едновременно чужда и близка. Господарят му не знаеше нищо за това, инак нямаше да допусне той да се приближи толкова много, защото тази сила, стига да я овладееше, щеше да разкъса стегналите го вериги.

Нещо го очакваше. В подземните потоци, които течаха несекващи под големия град на речните брегове. Беше му повелено да отнесе флотата кораби — дразнещо присъствие, порещо повърхността горе — до града. Знаеше, че близостта ще е достатъчна, за да може да скочи отведнъж и да сграбчи страховитото сърце в многобройните си ръце. Да се насити с него, а сетне да се надигне, отново свободен и обладал силата на десет богове. Да се надигне като древен от отколешния груб, хаотичен свят. Могъщ, несъкрушим и изгарящ от ярост.

През тъмните тинести речни наноси, пълзящи като огромен рак, утаили столетни тайни — коритото на една древна река таеше безброй неизброими сказания, изписани пласт след пласт от отломки и смет. Кални мрежи, заплетени в по-стари останки от крушение, потънали съдове, разпръснат каменен баласт, разбъркани редици запечатани урни, все още пазещи земни богатства. Кости, гниещи навсякъде, струпани в хлътнатини, над които се завихряше течението, а още по-дълбоко, в дебелите твърди и погълнати от тъмнината пластове — кости, смазани от огромното налягане и превърнали се в кристална плетеница от вкаменени скелети.

Дори в смъртта нищо не оставаше неподвижно. Глупавите смъртни, забързани в своето мимолетие, явно вярваха в обратното, пъплеха с бързината на мисълта над търпеливия танц на земя и камък. Водата, разбира се, бе способна да обхване всички бързини на всички неща. Можеше да се втурне, да изпревари всичко друго, а можеше и да се затаи в привидна неподвижност. С това тя отразяваше свещената сила на боговете, макар сама да беше безчувствена и безстрастна.

Демонът знаеше, че такава сила може да бъде впрегната. Богове го бяха правили и се бяха превърнали във властелини на моретата. Но тъкмо реката захранваше моретата. И изворите от пластовете скала. Всъщност морските богове бяха подвластни на властелините на реките и сухоземните езера. Демонът, стария бог-дух на пролетта, възнамеряваше да възстанови равновесието. Със силата, очакваща го под града, дори боговете на морските води щяха да се принудят да коленичат пред него.

Тези мисли го изпълваха с наслада, странни със своята яснота — яснота, каквато демонът не бе притежавал досега. Вкусът на реката навярно, тези бистри течения, щедрите притоци от бреговете. Разум кипеше и набъбваше в него.

Каква наслада.

— Хубава запушалка.

Тя се обърна и го зяпна, а Техол се усмихна невинно.

— Лъжеш, Техол Бедикт…

Той вдигна вежди.

— Никога не лъжа, Шурк. — Надигна се и закрачи из малката тясна стаичка. — Селуш, с право можеш да се гордееш. Ами да, както си затъкнала кожата около гемата, дори резка не се вижда…

— Освен ако не се намръщя — каза Шурк Елале.

— Дори тогава ще е само една скромна бръчица — отвърна той.

— Е, щом казваш.

Селуш припряно заприбира вещите си в торбата и измърмори:

— Хм. Плюнки.

— Няма ли да благодариш, Шурк? — каза Техол.

Шурк Елале опипа скъпоценния камък в сребърния обков в челото си, поколеба се и накрая въздъхна.

— Благодаря ти, Селуш.

— Нямах предвид, че ще ме оплюеш — изсумтя чорлавата жена. — Ами ония — Тайст де. Те идат. Ледер е покорен и ме плашат промените, които ще дойдат. Сива кожа, такава ще е новата мода, помнете ми думата. Но трябва да си остана практична — добави тя и лицето й изведнъж светна. — Вече приготвям някои смески за гадния ефект. — Замълча и изгледа Шурк Елале. — Това, че поработих над теб, много ми помогна, Шурк. Мисля да нарека първия модел „Умряла нощна крадла“.

— Хитро.

— Мило.

— Но не си мисли, че това ще ти носи дял от печалбата ми, Шурк.

— Не бих си и мечтала.

— Е, трябва да тръгвам — каза Селуш. — Смятам следващите няколко дни да се крия в мазето. И бих посъветвала и двама ви да направите същото.

Техол се огледа.

— Но аз нямам мазе, Селуш.

— Все едно де. Важна е мисълта, както казвам винаги. До скоро!

Дръпна завеската и замина.

— Колко ли късно е станало? — попита Шурк.

— Почти призори.

— Слугата ти къде е?

— Не знам. Все някъде.

— Нима?

Техол плесна с ръце.

— Я да се качваме на покрива. Можем да видим дали на мълчаливия ми телохранител ще му се смени физиономията, като види красотата ти.

— Той какво прави там през цялото време?

— Вероятно стои точно над входа в случай, че пристигне някой неканен гост — което за щастие не се случи. Момичето, дето го прати Брис, едва ли влиза в бройката.

— И какво би могъл да направи отгоре с някой нападател?

— Предполагам, че ще се хвърли право долу сред вихър от мечове, ножове и криваци и на мига ще спука натрапника от бой. Или пък ще се развика и после ще изтича надолу по стълбата да отмъсти за смъртта ни.

— Твоята. Не моята.

— Права си, разбира се. Извинявам се.

— Не се изненадвам, че си объркан, Техол — каза Шурк и прибра с две ръце черната си коса назад, жест, при който гърдите й изпъкнаха възхитително. — При удоволствието, което намери преди в артикулите ми.

— „Артикули“, точно. Много подходящ термин, защото може буквално да означава всичко. Е, ще се качим ли горе да поздравим зората?

— Ако настояваш. Не мога да остана дълго.

Ублала ще започне да се притеснява.

— Харлест ще му обясни, че мъртвите нямат усет за време, Шурк. Не се самоизмъчвай.

— Мърмореше как щял да нареже Харлест на парчета, когато ги оставих.

Заизкачваха се по стълбата, Шурк водеше.

— Мислех, че го държите затворен в саркофаг — изтъкна Техол.

— Да, но го чуваме. Страховито съскане и дращене по капака. Дори за мен е малко дразнещо.

— Е, да се надяваме, че Ублала няма да направи нещо прибързано.

Качиха се горе.

Небето на изток изсветляваше, но във въздуха още се долавяше нощният хлад. Телохранителят — стоеше с лице към тях — посочи мълчаливо към реката.

Флотата на Едур беше запълнила гледката: стотици щурмови и транспортни съдове, тъмна ивица от платна. До една камбана десантът щеше да започне.

Техол ги огледа за миг и се обърна на северозапад. Белите стълбове от вчерашната битка ги нямаше, макар над цитаделата да се беше задържало тъмно петно от пушеците, осветено от първите слънчеви лъчи високо над хоризонта. Над западния път се вдигаше прашна ивица — приближаваше се.

Техол и Шурк дълго не проговориха. Накрая тя се обърна и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Внимавай, Шурк.

Тя се спря при стълбата.

— И ти внимавай, Техол Бедикт. Стой тук. На този покрив. С тоя пазач.

— Добър план, Шурк Елале.

— И се пази от Джерун Еберикт.

— И ти.

Дрезгав ек на камбани откъм далечната западна порта възвести приближаването на едурската армия.

Крадлата се спусна през дупката и се скри.

Техол остана загледан на запад. Денят щеше да е горещ.

Едната ръка на Нисал бе отпусната на рамото на краля. Брис виждаше, че силите й са на изчерпване. Беше бдяла над Езгара Дисканар почти цяла нощ, сякаш любовта й можеше да го опази от всички опасности. Умората бе довела краля до сън и сега той седеше на трона като мъртвец, безжизнен и отпуснал глава. Короната му беше паднала на подиума.

Канцлерът Трайбан Гнол също беше дошъл, но напусна с първата смяна на стражата. След загубата на кралицата, принца и Турудал Бризад изведнъж се бе състарил и сбръчкал, носеше се като сянка по коридорите и не заговаряше с никого.

Финад Морох Неват беше изчезнал. Все пак Брис вярваше, че майсторът на меча ще се появи, когато дойде време. Въпреки всичко, което бе преживял, той беше храбър мъж и според Брис слуховете за поведението му при Високи форт не си струваха и слюнката, нужна, за да се изрекат.

Първи евнух Нифадас заедно с Брис Бедикт бе поел отговорността за онова, което бе останало от войниците в двореца. Входът към всяко крило вече се охраняваше от по трийсет гвардейци, с изключение на Кралския път — полуделият Цеда бе забранил там да има други освен него. Финад Джерун Еберикт и градският гарнизон бяха заели позиции из цял Ледерас. Бяха съвсем недостатъчни, за да удържат портите или стените, но въпреки това бяха готови да се бият — поне така се надяваше Брис, защото от доста време не беше напускал тронната зала, а Джерун не се беше появявал, откакто бе поел командването на гарнизона.

Сменен от Нифадас, Кралският защитник се беше отпуснал на една пейка до парадния вход на тронната зала и беше изкарал няколко камбани в удивително здрав сън. Слугите го събудиха със закуска — неестествено обичайно за предстоящия ден. Премръзнал във влажните дрехи под бронята, Брис бързо се нахрани, стана и отиде при Нифадас, който седеше на отсрещната пейка.

— Време е и вие да отдъхнете, Първи евнух.

— Няма нужда, Защитник. Не съм направил кой знае какво и изобщо не съм уморен.

Брис го погледна в очите. Гледаха будно и остро, съвсем не като обичайния му сънен поглед.

— Добре.

Първият евнух му се усмихна.

— Нашият последен ден, Финад.

Брис се намръщи.

— Няма основание да приемате, че едурите ще потърсят повод да отнемат живота ви, Нифадас. Както и с канцлера, знанията ви ще са им необходими.

— Знанията, да. Може би сте прав.

И не добави нищо повече.

Брис погледна към трона, обърна се и закрачи натам. Спря до Нисал.

— Първа конкубинке, той ще поспи още малко. — Хвана я под мишницата да я вдигне, но тя се възпротиви. — Не се безпокойте. Седнете на онези пейка ей там. Пак ще сте до него.

— Как, Брис? Как можа да рухне всичко? Толкова бързо! Не разбирам.

В ума му се върнаха тайните срещи, на които Нисал и Унутал Хебаз, Нифадас и кралят крояха своите ходове и контраходове във всепоглъщащите игри на интриги в Кралския дом. Тогава увереността й изглеждаше непоклатима, очите й грееха живи и будни. Спомни си как гледаха ледериите на Тайст Едур и на земята им — като на плод, узрял да бъде откъснат.

— Не знам, Нисал.

Тя се остави да я отведе до пейката.

— Всичко изглежда толкова… спокойно. Съмна ли се вече?

— Слънцето изгря, да.

— Той няма да напусне трона.

— Знам.

— Той е… уплашен.

— Ето, полегнете тук. Подложете си тези възглавници. Не е идеално, знам…

— Не, съвсем добре е. Благодаря.

Очите й се притвориха още щом се отпусна. Брис я погледа още миг. Вече спеше.

Обърна се, излезе през парадния вход и закрачи по ниския коридор, където смяташе да застане за последна отбрана. Малко по-напред на централната плоча лежеше Цеда, свит на кълбо и заспал.

А до Куру Кан стоеше Джерун Еберикт. С меч в ръката. И гледаше Цеда отгоре.

Брис се приближи тихо.

— Финад.

Джерун вдигна глава и го погледна безизразно.

— Кралската прошка не ви освобождава от всичко, Джерун Еберикт.

Еберикт се озъби.

— Той е изгубил ума си, Брис. Това ще е милост.

— Не вие ще съдите.

Джерун почти се озъби.

— Готов сте да ми се противопоставите?

— Да.

Финадът се отдръпна и хлъзна меча в ножницата на бедрото си.

— Много навреме се появихте. Само още десет мига и…

— Какво правите тук? — попита Брис.

— Войниците ми са на позиции. Какво друго да правя?

— Командвайте ги.

— Днес ме чакат други задачи — изсумтя Еберикт.

Брис мълчеше. Мислеше дали да не го убие на място.

Джерун, изглежда, отгатна мислите му, защото се ухили още по-широко.

— Не забравяйте отговорностите си, Брис Бедикт. — Даде знак и влязоха десетина души от личната му охрана. — От вас се очаква да умрете, като браните краля, в края на краищата. Във всеки случай — добави, докато бавно обръщаше гръб, — току-що потвърдихте подозренията ми, за което ви благодаря. Кръв или чест.

— Знам в какво вярвате, Джерун Еберикт. Затова ви предупреждавам: Прошката не ви дава право на това.

— Говорите от името на краля? Брис Бедикт, това вече е доста нахално от ваша страна, не мислите ли?

— Кралят очаква от вас да командвате гарнизона в защита на града — а не да изоставите отговорностите си, за да оправяте личните си дела.

— Защита на града? Не ставайте идиот, Брис. Ако гарнизонът пожелае да прояви геройство до последен дъх, добре. Аз възнамерявам да преживея това проклето нашествие. Тайст Едур изобщо не ме плашат. — Обърна се и излезе заедно с охраната си.

Кръв и чест. „Нямам избор в това, Техол. Съжалявам.“

Бъг не се изненада много, когато се оказа, че е буквално сам на крепостната стена. Никой не го беше спрял, докато се качваше — целият гарнизон като че ли се бе изтеглил в други части на града. Дали тези войници щяха да окажат упорита съпротива, тепърва щеше да се разбере. Във всеки случай присъствието им беше опазило улиците почти празни.

Слугата се облегна на един зъбер и загледа едурската армия — приближаваше се по западния път. Поглеждаше от време на време и вляво, за да следи приближаването на флотата и огромния, носещ гибел демон под нея — призрачно присъствие, почти препречило реката и протягащо се на половин левга надолу по течението. Ужасно, жестоко създание, напрегнало се в стягащите го чародейни вериги.

Западната порта беше зейнала, охрана нямаше. Авангардът на Едур вече беше приближил на хиляда крачки и напредваше предпазливо. От двете страни на колоната, в канавките и околните поля, се появиха първите вълци соултейкън.

Бъг въздъхна и хвърли поглед към единствения друг човек, озовал се на стената с него.

— Мисля, че ще трябва да работиш бързо.

Художникът беше доста известна и добре позната личност в Ледерас. Буйната коса, почваща от темето и сливаща се с брадата, покрила челюстта и шията, скриваше цялото му лице освен едрия буцест нос и двете малки сини очи. Беше нисък и жилав и рисуваше трескаво, като подскачаше възбудено — често на един крак, — размазваше петна боя по платното, което като че ли винаги се оказваше твърде малко за образа, който искаше да улови. Тази липса на перспектива отдавна се бе издигнала до равнище на техника, а после — и на съвсем легитимен стил, доколкото художествените стилове изобщо можеше да са легитимни. Той се намръщи на подхвърлянето на Бъг и застана на един крак, като опря стъпалото на другия на коляното си.

— Сцената, глупако! Дамгосана е в ума ми, ей тука, зад това око, лявото. Не забравям нищо. Никой детайл. Историците ще възхваляват днешната ми работа, ще видиш. Ще я величаят!

— Значи си я привършил?

— Почти. Още много, много малко, да, да. Почти е готова. Всеки детайл. И друг път съм го правил. Това ще кажат. Да, правил съм го и друг път.

— Може ли да я видя?

Художникът го погледна с внезапно подозрение и Бъг добави:

— Самият аз съм нещо като историк.

— Тъй ли? Чел ли съм те? Известен ли си?

— Известен? Може би. Но едва ли си ме чел, защото все още не съм писал нищо.

— А, лектор значи?

— Учен, който плува в океана на историята.

— Това ми харесва. Може да го нарисувам.

— Е, може ли да видя картината ти?

Отговорът бе щедър жест с многоцветната длан.

— Ами, заповядай, стари друже. Виж гения ми лично.

Платното, изпънато на триножника, беше по-широко, отколкото високо, като за рисуване на пейзаж или моментална гледка на историческо събитие. Бе широко поне разтег. Бъг се отдръпна, за да обхване образа с поглед.

И видя два цвята, разделени с груб диагонал. Бодящо очите червено вдясно, мръснокафяво — вляво.

— Необичайно — измърмори Бъг. — И какво точно си изобразил?

— Какво ли? Ти сляп ли си? — Художникът посочи с четката. — Колоната! Ония там, настъпващите Едур, огромната армия! Знамето естествено. Знамето!

Бъг примижа над бойниците и зърна в далечината малкото петънце червено, челното знаме на авангарда.

— А, да. Разбира се. Сега виждам.

— Гениалността ми те заслепява, нали?

— О, да. Така ме заслепи, че не го разбрах, наистина.

Художникът ловко смени краката, залюля се опасно над каменния парапет и се вторачи навъсено към колоната на Едур.

— Разбира се, те сега са по-близо. Жалко, че не си донесох друго платно — щях да изпипам детайла още повече.

— Ами… спокойно можеш да използваш ей тази стена.

Рунтавите вежди се вдигнаха.

— Хм… умно. Ти наистина си учен.

— Вече трябва да си ходя.

— Да, да. Стига си ме разсейвал. Трябва да се съсредоточа, нали разбираш. Да хвана фокуса.

Бъг тихо заслиза по каменните стъпала и когато стъпи на уличното платно, промърмори:

— Чудесен урок.

Детайлите… толкова много неща имаше да свърши този ден.

След малко зави на някакъв ъгъл, поспря се и се приближи до един срутен храм. Там стоеше Турудал Бризад. Обърна се и погледна през рамо, щом Бъг спря до него.

— Някакви предложения? — попита богът, когото знаеха с името Блудния.

— В смисъл?

— Смъртният, когото помолих за тази задача, не се появи.

— О! Това не е добре. Джхеките вече са при портата.

— И първите Едур вече слизат от корабите, да.

— Защо не действаш сам? — попита Бъг.

— Не мога. Обликът ми налага известни… забрани.

— Аха. Подбутването. Дърпай и бутай.

— Да, само това.

— По-прям от това не можеш и да бъдеш.

Блудния кимна.

— Е, разбирам дилемата ти.

— Откъдето идва и въпросът ми — имаш ли някакви предложения?

Слугата помисли малко. Богът изчакваше търпеливо. Накрая Бъг въздъхна и рече:

— Може би. Изчакай тук. Ако успея, ще ти пратя някого.

— Добре. Надявам се, че няма да се забавиш много.

— И аз. Зависи от силата ми на убеждение.

— Е, тогава съм обнадежден.

Бъг си тръгна без повече думи. Забърза по кривите улици към кейовете. За щастие не беше далече. Когато излезе на Крайбрежната улица, видя, че само главните кейове са заети от слизащите от корабите воини на Тайст Едур. Видя и че не бързат много — знак за самоувереността им. Никой не им се беше опълчил. Продължи бързо надолу по Крайбрежна и стигна до малките кейове. И там намери целта си, малко бързоходно двумачтово корабче, което имаше нужда от нова боя, но иначе изглеждаше сравнително здраво. На палубата не се виждаше никой, но щом мина по мостика, чу гласове и тропот на ботуши.

Вратата на каютата се отвори широко и излязоха две жени с броня и с извадени мечове.

Жените отстъпиха встрани и след тях се появиха още трима. Висок мъж с посивяла грива и пурпурно връхно палто, втори до него, който явно трябваше да е някакъв маг. Третото лице Бъг позна тутакси.

— Добрутро, Шанд. Значи тук ви е пратил Техол.

— Бъг! Какво искаш, в името на Блудния?

— Добре казано, момиче. Тези великолепни войници да не са наетият от Шурк Елале екипаж?

— Кой е този? — попита сивокосият.

Шанд се намръщи.

— Слугата на работодателя ми. А вашият работодател работи за моя работодател. Идването му означава, че предстои нещо неприятно. Продължавай, Бъг, слушаме те.

— Няма ли първо да ни запознаеш?

Тя завъртя очи.

— Лоста…

— Вречен от Пурпурната гвардия — прекъсна я Бъг с усмивка. — Извинявай. Продължи.

— Корло…

— Негов Върховен маг. Още веднъж извинявай, но мисля, че е достатъчно. Нямам много време. Тези гвардейци ми трябват.

— За какво ти трябваме? — попита Лоста.

— Налага се да убиете бога на джхеките соултейкън.

Лицето на Вречения помръкна.

— Соултейкън. Пресичали са ни се и преди пътищата със соултейкън.

Бъг кимна.

— Ако джхеките се доберат до своя бог, разбира се, ще го защитават…

— Колко е далече?

— Само няколко улици, в един изоставен храм.

Лоста кимна и попита:

— Този бог соултейкън ли е, или д’айвърс?

— Д’айвърс.

Вреченият се обърна към Корло и той подвикна:

— Всички готови! Чака ни тежък бой.

Шанд ги зяпна.

— Какво да кажа на Шурк, ако се появи междувременно?

— Няма да се бавим — увери я Лоста, докато вадеше меча си.

— Чакайте! — Шанд се обърна към Бъг. — Как разбра, че те са тук?

Слугата сви рамене.

— Блудния ме е сръгал, предполагам. Пази се, Шанд. И да предадеш много здраве на Хеджун и Рисарх от мене, нали?

Само петдесет крачки каменен път между тях и зейналите порти. Трул Сенгар се подпря на копието си и погледна към Рулад.

Императорът, с мечата кожа на раменете, попрегърбен, крачеше напред-назад като звяр, без да откъсва очи от портата. Ханан Мосаг и оцелелите му К’риснан бяха продължили още десет крачки сред духовете-сенки, които вече леко се плъзгаха напред.

Призраците стигнаха до портата, задържаха се за миг във въздуха, после се спуснаха и нахлуха в града.

Ханан Мосаг се обърна и закрачи назад.

— Всичко е както го усетихме, императоре. Присъствието на Цеда не се долавя никъде. В гарнизона има едва шепа дребни магове. Духовете и демоните ще се оправят с тях. До обяд би трябвало да си всечем пътя през барикадите и да стигнем до Вечния дом. Подходящ час да се качите на трона.

— Барикади — повтори Рулад и кимна. — Добре. Искаме бой. Удинаас!

— Тук! — Робът пристъпи напред.

— Този път, Удинаас, ще останеш да придружаваш Домакинството, под заповедите на Урут.

— Императоре?

— Няма да рискувам живота ти, Удинаас. Но ако паднем, веднага ще бъдеш изпратен при нас.

Робът се поклони ниско и отстъпи назад.

Рулад се извърна рязко към баща си и братята си.

— Влизаме в Ледерас. И ще вземем своята империя. Пригответе оръжията си, наша кръв!

Закрачиха напред.

Трул погледна за миг Ханан Мосаг и се зачуди какво ли крие магьосникът. После тръгна след другите.

Хул Бедикт беше сред воините от втория отряд, който трябваше да влезе в Ледерас. На двайсет крачки след портата спря отстрани и загледа влизащите настръхнали воини. Никой не му обърна внимание. От близките сгради, иззад открехнатите кепенци, поглеждаха пребледнели лица. По-натам, над речните кейове, кръжаха чайки и пищяха в паника. Някъде напред по главната улица боят при първата барикада беше започнал. Изтътна магия, последвана от писъци.

Безсмислена загуба на човешки живот. Дано само не всички войници от гарнизона се окажеха толкова глупаво храбри. Вече нямаше никакъв смисъл да се бият. Ледер беше завладян. Оставаше само да се свали един безсилен крал и неговите измамни съветници. Единственият наистина справедлив акт в тази война, ако питаха него.

Скръбта му по брат му Брис се беше изчерпала. Макар Брис все още да не беше мъртъв, смъртта му все пак беше възможно най-сигурният изход. Кралският защитник щеше да умре, защитавайки краля. Беше трагично и ненужно, но щеше да е последната традиция, изиграна от ледериите, и каквото и да направеше или да кажеше Хул, не можеше да го предотврати.

Всичката пепел се беше утаила в ума му. Касапницата зад тях, убийствата, които предстояха. Беше изменил, за да види края на безумната поквара на своя народ. Това, че победата изискваше смъртта на Брис, беше последният пласт пепел, който да погребе душата му. Оправдание нямаше да има.

И все пак една отговорност му бе останала. Когато и третият отряд на Тайст Едур навлезе през портите, той се обърна и закрачи по една странична уличка.

Трябваше да поговори с Техол. Да обясни някои неща. Да каже на брат си, че знае за измамите, за кроежите. Надяваше се, че Техол ще е единственият в Ледерас, който няма да го мрази за това, което бе сторил.

Имаше нужда от нещо като прошка.

Затова, че го беше нямало, за да спаси родителите им преди толкова години.

Затова, че сега нямаше да може да спаси Брис.

Прошка. Нещо толкова просто.

Удинаас стоеше сред другите роби от дома на Сенгар — чакаха реда си да влязат в Ледерас. До ушите им вече бе стигнала вестта, че има бой, някъде напред. Урут стоеше наблизо, а с нея — и Майен, увита в дебело наметало, с измъчено лице и помръкнали очи. Урут беше неотлъчно до нея, сякаш се боеше да не би младата жена да се опита да избяга. Не от състрадание към Майен обаче. Единственото, което вече беше важно, бе детето.

Горката Майен.

Удинаас знаеше как се чувства. Обхвана го нещо като треска, кръвта му сякаш кипна. Пот рукна по тялото му под ризата. Кожата му сякаш пламна. Постара се да изглежда спокоен, но се боеше, че е на ръба да изгуби самообладание.

Усещането беше дошло внезапно, като някаква вътрешна вълна от паника, като някакъв безлик ужас. Усили се…

Замаян, едва след миг осъзна какво става. И ги обля ужас.

Вайвалът.

Оживяваше вътре в него.

С Б’нага начело джхеките нахлуха в града. Тичаха на дълги плавни отскоци, с ниско наведени глави, душеха и търсеха миризмата на своя бог. И я намираха, сред горчиво-киселата миризма на страх, заливаща Ледерас: нетърпение, съзнание, погълнато от ярост.

Радостен вой се надигна и изпълни града, заотеква по улиците от гърлата на над девет хиляди вълци. И вся ужас сред спотаените граждани. Девет хиляди вълци с бяла козина, втурнали се по улици, сбиращи се към стария храм, порой обзети от безумие зверове.

Б’нага добави своя глас към този смразяващ вой и сърцето му се изпълни с дива радост. Глутницата ги чакаше. Демони, призраци, Тайст Едур и проклети императори вече не бяха нищо. Мимолетни и случайни съюзници. Това, което щеше да се роди в Ледерас, бе възнесението на джхеките. Империя на соултейкън, с бог-император на трона. Рулад разкъсан на парчета, всеки Едур разкъсан на кърваво сладко месо, мозъкът от натрошените кости, разцепени черепи, жадно изгълтан мозък.

Този ден щеше да свърши с такова клане, че никой оцелял нямаше да го забрави.

Този ден, каза си Б’нага с безмълвен смях, беше на джхеките.

Седемдесет и трима от най-добрите бойци в отряда му се бяха строили в стена от щитове зад Морох Неват. Държаха най-големия мост над Главния канал, подходящо място за тази жалка драма. Най-хубавото беше, че зад тях се издигаше Третата тераса, по която вече излизаха граждани. Зрители — ледерийският талант. Несъмнено се правеха и облози, а пък Морох Неват най-малкото щеше да си има публика.

Навъсените погледи, слуховете за проявения от него страх при Високи форт днес щяха да секнат. Не беше много. Но достатъчно.

Помнеше, че беше обещал да направи нещо за Турудал Бризад, но наглите му твърдения не го бяха убедили особено. Приказките за разни богове, и то от устата на един напудрен консорт — е, това трябваше да почака за някой друг ден, за друг живот. Суетният любовник на изгубената кралица и онзи омразен канцлер да си водят своите битки — Морох искаше да кръстоса оръжие с Тайст Едур.

Стига да му позволяха. Мизерната смърт от магия бе много по-вероятна.

Някой от войниците изпъшка.

Морох кимна — и той бе видял първите Едур да се приближават.

— Дръжте тая стена — изръмжа той и застана на пет крачки пред щитовете. — Отрядът е малък — нека пратим душите им в нужника на Блудния.

В отговор на дръзките му думи войниците нададоха викове — грозни, изпълнени с жажда за кръв закани. Мечове заудряха по ръбовете на щитовете.

Морох се усмихна. „Видяха ни.“

— Вижте ги, бойци — вижте как се поколебаха.

Войниците зареваха предизвикателно.

Тайст Едур бавно продължиха напред. А в челото им — воин, брониран в злато.

Морох вече го беше виждал.

— Блудния да ме благослови дано! — прошепна и се обърна рязко. — Императорът! Оня в златото! — Завъртя се отново и закрачи напред, към самия край на моста. Вдигна меча и изрева: — Рулад! Ела срещу мен, проклето изчадие! Излез напред и умри!

Бъг посочи по улицата.

— Виждате ли го онзи там? Това е Турудал Бризад. На него ще свършите тази услуга. Ако се окаже неблагодарен, издърпайте му ушите. Аз трябва да вървя, но скоро ще се върна…

Въздухът изведнъж се изпълни с вой, от север и от запад.

— Проклятие — изсумтя Бъг. — По-добре тръгвайте. А аз по-добре да остана — добави и се запъти към Блудния.

— Корло! — сопна се Лоста, докато тръгваха след слугата.

— Ъмм, объркано е малко, Вречен. Пък и нищо не мога да чуя.

Лоста кимна и каза:

— Вадете оръжията. Колко са вътре, Корло?

— Шест. Любимото им число.

— Да вървим.

Бъг вече беше напред, деляха го петнайсетина крачки от Турудал, който се беше обърнал към него, когато Вреченият и малкият му отряд затичаха по улицата.

Щом наближиха Блудния, богът вдигна учудено вежди и посочи входа на рухналия храм.

Пурпурните смениха посоката и подминаха Турудал Бризад.

Бъг чу как Лоста подхвърли на бога едно „много-ми-е-приятно-айде-до-скоро“ — и след миг Вреченият и войниците му вече нахлуваха в тъмния вход.

Зверски крясъци, мъжки рев и оглушителен трясък на магия…

— Той е мой! — изръмжа Рулад, вдигна меча и закрачи към самотния ледериец на моста.

— Императоре! Оставете го на моите К’риснан… — извика Ханан Мосаг.

Рулад се обърна рязко и ревна:

— Не! Ще се бием! Ние сме воини! Ледериите заслужават доблестна смърт! Да не те чувам повече! — Отново се завъртя напред. — Този… този храбър мечоносец. Мой е!

— Иска да бъде убит от него — промърмори Феар. — Познавам го този ледериец. Беше с делегацията.

Трул кимна. Финадът, ледерийски офицер и телохранител на принц Квилас — не можеше да си спомни името му.

Ясно беше, че Рулад не го е познал.

Вдигнал пъстрия меч, императорът закрачи напред.

Морох Неват се усмихна. Рулад Сенгар, който беше умрял, само за да се върне отново. Ако слуховете бяха верни, беше умрял втори път в Трейт. „Но този път ще го накарам да си остане умрял. Ще го накълцам на парчета.“ И зачака, приковал поглед в приближаващия се император.

Императорът разчиташе повече на дясната страна, дясното стъпало стъпваше малко пред лявото — знак, че се е обучавал за боравене с меч за една ръка, вместо с това двуръчно чудовище, което се люшкаше над главата му като огромен кривак.

Внезапната атака не беше неочаквана, само скоростта на оръжието, когато острието изсвистя към главата на Морох. Той едва успя да го избегне да не пръсне черепа му — скочи надясно. Оглушителен трясък и мечът смъкна шлема от главата му.

Морох отскочи назад, приклекна, после се изправи. Горната третина на меча му беше плувнала в кръв. Беше посрещнал атаката със спиращо забиване.

Рулад залитна назад, от дясното му бедро бликна кръв.

Водещият крак винаги е уязвим, Морох го знаеше много добре.

„Сега да те видя как ще заиграеш, императоре.“

Надви изтръпването от удара по главата. Мускулите и жилите по врата и гърба му крещяха от болка и той разбра, че е пострадал. За щастие обаче ръцете му все още не се бяха схванали.

Див крясък, и Рулад атакува отново.

Двуръчно забиване, прекъсване — в миг на колебание, докато избегне прибързаното париране на Морох — и довършване на атаката с пълен замах.

Финадът се извъртя в опит да избегне върха на меча. Пъстрото острие се заби дълбоко над бедрото и го прониза огън. Мокро червено се плъзна по хълбока. Вече в обхвата на оръжието, Морох заби своя меч под остър ъгъл и върхът се вряза под лявата мишница на императора. Проби златото, изстъргаха ребра, после продължи навътре към гръбнака.

Пъстрият меч сякаш заигра по своя воля, в обратен замах, ръцете се вдигнаха високо с острието надолу. Косо забиване над бедрената кост на Морох и през чатала.

Рулад натисна дръжката и върхът прониза корема. Императорът се изправи и заби нагоре, през торса на Морох, покрай сърцето, през левия дроб — и върхът излетя навън малко над лявата ключица.

Докато издъхваше, Морох хвърли последните остатъци сила в оръжието си и видя как Рулад се огъна около врязалия се връх. Сряза настрани и гръбнакът на императора се прекърши.

С уста, зейнала в кървава усмивка, Морох се свлече върху мокрите плочи в същия миг, в който и Рулад политаше към тях.

И тогава над него се извиси друга сянка. Един от братята на Рулад.

И заговори, сякаш от много далече.

— Кажи ми името си, Финад.

Морох се помъчи да отговори, но вече се давеше в кръв. „Аз съм Морох Неват. И убих проклетия ви император.“

— Наистина ли си Кралският защитник? Войниците ти на моста като че ли реват точно това — Кралски защитник… това ли си ти, Финад?

„Не.“

„Тепърва ще го срещнете, кучи синове.“

С тази утешителна мисъл издъхна Морох Неват.

Толкова бързо изцеряване, толкова ужасно бързо връщане към живота. Обкръжен от вълчи вой, отекващ из цял Ледер в хор на прокълнати, императорът нададе писък, който раздра въздуха.

Ротата войници на моста се беше смълчала — всички бяха видели как Рулад, плувнал в кръв, залитна и се надигна, изтръгна меча от тялото на Финада, олюля се и отстъпи встрани. Изправи се. Очите му бяха пълни с лудост и ужас.

— Удинаас!

Отчаяно сама душа. Душа, гърчеща се в непоносима болка.

— Удинааас!

На двеста разтега от главната улица Урут Сенгар чу отчаяния писък на сина си и подири с очи роба сред вървящите по петите й. В същия миг изкрещя Майен, отскубна се от жените и побягна… в някаква уличка. И изчезна.

Смразена, Урут спря, огледа присвилите се пред нея роби.

— Удинаас! Къде си?

Отвърнаха й празни, пълни с ужас очи. Познати лица, до едно. Но Удинаас го нямаше.

Беше избягал.

Урут се хвърли сред робите и ги заблъска с юмруци.

— Намерете го! Намерете Удинаас!

И я обля вълна от неистова омраза. Към Удинаас. Към всички ледерии.

„Предаден. Моят син е предаден.“

О, как щяха да платят!

До ушите й стигаха шумове от битка, вече из целия град. Нашествениците се изливаха в улиците, пресрещаха ги отчаяни войници. Кетъл — притичваше от едно укритие към друго в обраслия с храсталаци двор — се изплаши и се разплака. Беше сама.

Петимата убийци почти се бяха освободили. Гробницата им се разпадаше, дебели бразди разтваряха влажната черна земя, камъни стържеха и трещяха. Приглушените пет гласа се сляха в монотонна песен, тежка като глух тътен на барабани… надигаха се, все по-близо към повърхността.

— Ооо! — простена момичето. — Ооо, къде са всички? Къде са приятелите ми?

Залитна към могилата, където бе единственият й съюзник. Беше там, толкова близо. Пресегна се и…

… и нещо я задърпа навътре, навътре в топлата пръст, през нея, после навън, тя залитна и крачето й се хлъзна по някакъв кален бряг. Пред нея, под сиво небе, се простираше мръсно блато.

И… почти на ръка разстояние от тъмната вода се издигаше фигура. Бяла кожа, дълга коса, оцапана с тиня.

— Кетъл! — Гласът — като протегната за сетна надежда ръка на давещ се. — Зад тебе! Пресегни се…

Тя се обърна.

Два меча. Върховете им бяха забити в калта.

— Кетъл, вземи ги… дай ги…

Плясък, пъшкане — и тя отново се обърна към водата, и видя голите ръце на друга фигура, дращеха да се вкопчат в приятеля й — женски ръце, тънки и мускулести. Повлякоха го надолу — тя видя как той стовари лакътя си в свирепо сгърченото черно лице, което за миг се показа от тинята. Плисна кръв. Но вкопчилите се в него ръце не го пуснаха.

И двамата потънаха в кипналата, разпенена вода.

Кетъл проплака и запълзя към мечовете. Издърпа ги от калта и се хлъзна надолу към водата.

Сред пляскащите вълни се мятаха ръце и крака.

Кетъл се сви разтреперана и зачака.

Толкова лесно. Отново роб, след като Вайвалът беше изпълнил тялото му, бе изцедил волята му от всеки мускул, от всеки орган; кръвта бушуваше в жилите му. Удинаас едва можеше да вижда през собствените си очи, улица след улица пробягваха пред тях като в мъгла. Внезапни мигове на жестока яснота, когато се натъкна на три вълка соултейкън — обърнаха се като един и изръмжаха с оголени зъби — и вече беше сред тях, ръцете му се бяха свили като нокти на хищна птица, дълги колкото палец нокти заразкъсваха вълча плът, стягаха се около ребра и ги изтръгваха. Огромен юмрук се натресе в скачаща зъбата муцуна, изпращя прекършена кост — вълчата глава изведнъж клюмна, с угаснали в смъртта очи.

И отново напред.

Господарят му имаше нужда от него. Сега. Нямаше време за губене.

Роб. Погълнат от своя дълг. Нищо повече от сечиво.

И това бе отровата на покорството, осъзна Удинаас.

Близо, все по-близо.

„Нищо ново няма в това, че те използват. Погледни тези проснати трупове. Горките ледерийски войници, нападали мъртви без никакъв смисъл. За да защитят трупа на едно кралство, отново и до последния — негови граждани. Кралството, което не помръдва, кралството в служба на бога на прахта — ще намериш храмовете в кривите задни улички, в цепнатините между камъните.“

„Няма да намерите, приятели, по-сладък свят от този, където чест, вяра и свобода са понятия, заравнени до едно на пластове толкова тънки, като омраза, завист и измяна. Всяко понятие — уязвимо за всеки най-жалък полъх, разбъркани и омесени. Свят, който не иска от теб да се опълчиш на мъглата на святото безразличие.“

„Богът на прахта се издига всевластен.“

Дванадесет вълка, връхлитаха право към него.

Щеше да има забавяне, явно.

Удинаас оголи зъби.

— Как го постигаш? — попита Бъг.

Блудния го изгледа накриво.

— С вълците ли?

— Те са навсякъде освен тук, а отдавна трябваше да дойдат.

Богът сви рамене.

— Избутвам ги настрана. Не е толкова трудно, колкото се опасявах, макар че водачът им е твърде умен — много трудно е да го заблудиш. А и зверовете непрекъснато се натъкват на друго… противодействие.

— Какво противодействие?

— Друго.

В този момент врясъците в храма секнаха. Тишина и никакво движение от тъмния вход. После — мърморещи гласове и ругатни.

Пръв се появи магът, Корло, с гръб към тях. Влачеше нещо, което оставяше дири кръв.

Загрижен, Бъг пристъпи напред.

— Жива ли е?

Корло — целият в рани и синини — го изгледа дивашки.

— Не е, проклет да съм.

— Съжалявам — смотолеви Блудния.

От входа излязоха още войници. Всички бяха ранени, един — тежко, лявата му ръка бе почти откъсната от рамото и се поклащаше на няколкото розови сухожилия. Очите му бяха оцъклени.

Корло изгледа навъсено Турудал Бризад.

— Можеш ли да измислиш някакъв цяр? Преди да ни е изтекла всичката кръв…

Лоста излезе от порутения храм и прибра меча си в ножницата. И той беше плувнал в кръв, но не негова. Лицето му беше тревожно и навъсено.

— Очаквахме вълци, проклети да сте — изръмжа той и изгледа кръвнишки Блудния, който се беше приближил и бе положил ръце върху най-тежко ранения. Под тях избуя нова плът и стегна ръката за рамото. Лицето на войника се кривеше от болка.

Турудал Бризад сви рамене.

— Нямахме много време за уточнения с какво ще се биете, Вречен.

— Проклети котки — изръмжа Лоста.

— Коткогущери искаш да кажеш — подхвърли един от гвардейците и изплю кръв на камъните. — Понякога си мисля, че природата се е побъркала.

— Е, тука си прав, Хафпек — каза Корло и се наведе да затвори клепачите на мъртвата, лежаща в краката му.

Изведнъж Лоста се хвърли покрай Блудния, вдигна ръце и…

… и един огромен бял вълк, изпънал напред ноктести лапи, изхвърча от близката уличка и се хвърли към Турудал Бризад, който тъкмо беше започнал да се обръща.

Вреченият го улови във въздуха, лявата му ръка се стегна около десния крак малко под рамото, дясната се вкопчи в гърлото под челюстите на звяра. Лоста надигна вълка, завъртя го и го натресе с главата напред в калдъръма. Черепът на звяра се пръсна, краката му заритаха, соултейкънът се пльосна по гръб, жълт бълвоч швирна от устата му и от слабините му на дъга плисна урина. След миг крайниците замряха, но урината продължи да струи на фонтан, дъгата се смали и секна.

Лоста отстъпи назад.

Хафпек изведнъж прихна:

— Напика те!

— Млък! — изръмжа Лоста и погледна мокрите си крака. — Гуглата да ме вземе дано, ама че вони!

— Трябва да се връщаме на кораба — каза Корло. — Тия вълци са навсякъде. Не мисля, че ще мога да ги задържа дълго.

— Но аз мога — рече Турудал Бризад.

— Какво се промени, освен че накълцаха Глутницата? — попита Бъг.

Блудния посочи мъртвия соултейкън на земята.

— Тоя беше Б’нага, водачът на джхеките. — И изгледа Бъг, смаян и почти невярващ. — Добре ги избра.

— Това отделение успя да се отърве от Ассаил. — Бъг сви рамене.

Очите на бога се разшириха, той се обърна към Лоста и каза:

— Ще ви осигуря чист път до кораба ви…

— Проклятие — изпъшка Бъг. — Излизат.

— Нова неприятност ли? — попита Лоста и ръката му посегна към меча на бедрото му.

— Не тук — отвърна Бъг. — Но не е далече. — И изгледа преценяващо Вречения.

Лоста се намръщи.

— Корло, върни отделението на кораба. Добре, старче, води.

— Не трябва да…

— Трябва. Както ме напика тоя вълк, трябва да си изкарам яда на някого. Битка ще е, нали?

— Може да се окаже, че Глутницата са като кутрета пред това.

— Може? Да или не?

— Добре де, тази битка може да я загубим.

— Чудесно — отсече Вреченият. — Да тръгваме и да се свършва.

Слугата въздъхна.

— Добре. След мен тогава. Отиваме при един мъртъв Дом на Азат.

— Мъртъв? Гуглата да ме вземе, това си е направо градинско увеселение.

„Градинско увеселение? Харесва ми този човек.“

— А ние се самопоканваме, Вречен. Още ли си с мен?

Лоста хвърли поглед към Корло, който беше пребледнял и клатеше глава за „не“, и изръмжа:

— Като ги опухаме, ела да ни намериш, Корло. И гледай да дойдеш навреме.

— Вречен…

— Изчезвай.

Бъг се обърна към Блудния.

— Ти идваш ли?

— Само духовно. Боя се, че трябва да свърша още една работа. А… — добави той, докато Бъг и Лоста се обръщаха да тръгнат, — скъпи слуга, благодаря ти. Както и на вас, Вречен. Всъщност колко Вречени са останали в Пурпурната гвардия?

— Представа нямам. Няколкостотин, предполагам.

— Пръснати тук-там…

Сивокосият войник се усмихна.

— Засега.

— Май ще трябва да потичаме — каза Бъг.

— Достатъчно ли си бърз? — попита Лоста.

— Бърз съм като светкавица — рече Бъг.

Брис стоеше сам в коридора. Вълчият вой, за щастие, беше престанал. Беше единственият звук, успял да проникне през стените. Нямаше как да разбере дали гарнизонът продължава да се бие в града. Всичко изглеждаше толкова безсмислено…

Дъхът му секна, щом чу странния звук. Сниши поглед и го прикова в Цеда, който лежеше присвит, с гръб към Брис и трона зад него.

Главата на Куру Кан леко помръдна, после се вдигна на косъм от пода.

И от устата на Цеда излезе гърлен смях.

Посоката беше безпогрешна. Демонът нададе пронизителен, изпълнен с ликуване писък и нахлу през входа на пещерата, свил огромното си туловище от издута плът. Промъкна се вътре, после се извиси в тунела под града, където все още течеше блатна вода, гнусна и гнило-сладникава, вода като сладък нектар.

Вече най-сетне бе готов да се хвърли нагоре, да се изтръгне от оковите на своя господар. Твърде зает, за негова жалост, в този миг.

Сега!

Понесе се напред, изпълни пещерата, после — навътре в тесния извиващ се тунел.

Към сърцето. Към възхитителното, благословено сърце на силата.

Радост и глад лумнаха като два огъня близнаци и изпълниха съществото му. Близо, все по-близо.

Пътеката се стесни и той се сгърчи и запълзя, присвит под огромния натиск на камък и земя. Още напред и напред.

Излезе. Пространството изведнъж се отвори, благословено широко и високо, разпростря се във всички посоки, водата го посрещна с щедрата си топлина.

Древна тиня изригна нагоре и го заслепи, сенки на мъртви неща заиграха пред безбройните му очи.

Сърцето, огромната кухина под езерото, самата душа на града… силата…

А Брис чу как Куру Кан промълви:

— Сега, приятелю Бъг.

На трийсетина крачки от обраслия с храсти и бурени двор на кулата Бъг изведнъж спря, кривна глава и се усмихна.

Пред него Лоста забави и се обърна.

— Какво?

— Намери момичето — рече слугата. — Когато успея, ще дойда при теб.

— Бъг?

— Съвсем за малко, Вречен. Трябва да свърша нещо.

Воинът от Пурпурната гвардия се поколеба, после кимна, обърна се и продължи напред.

Бъг затвори очи. „Чуй ме, вещице Джагът. Помниш услугата ми в кариерата, нали? Дойде време за… взаимност.“

Тя отвърна в ума му. От много далече, но бързо се приближи. „Чувам те, дребосъко. Знам какво искаш. Ах, умен си…“

„О, не мога да си припиша цялата заслуга този път.“

Демонът се изду и изпълни цялата пещера. Сърцето бе всичко, силата, просмукваща се в него, за да оживи плътта. Обвързващите го вериги се стопиха.

Сега. Трябваше само да се протегне и да сграбчи.

Чакаше го мощта на хиляда богове.

Да се протегне.

Безброй дращещи, мъчещи се да се вкопчат ръце.

За да сграбчат… нищо.

И глас на смъртен…

От Цеда — още две думи, изречени гърлено и ясно: „Хванах те!“

Лъжа! Илюзия! Заблуда! Демонът побесня, завъртя се в кипналата кафява тиня, мъчеше се да се измъкне… устието на тунела бе запечатано. Гладка повърхност, ужасно студена, студът изгаряше… демонът се присви.

И езерото отгоре. Нагоре… бързо… все по-бързо…

Урсто Хубът и някогашната му любовница Пиносел се бяха напили, докато чакаха падането на Ледерас. Бяха пели, за да отпразнуват края на дълговете си, бяха се проснали на старата мухлясала дървена пътека около Хлътналото езеро сред боязливо щъкащи плъхове и гълъби.

А щом виното свърши, почнаха да се дърлят.

Всичко започна съвсем невинно — Пиносел въздъхна дълбоко и каза:

— Е, сега можеш да се ожениш за мен.

Цяла минута, докато схване думите й, при което я изгледа опулен и невярващ.

— Да се женя за теб? Кво ти стана бе, малката?

— Кво ми стана ли? Уважение искам, пълен с бълхи дебел тъпак неден. Уважение. Щот го заслужавам. Жени се за мен, Урсто Хубът, сега като ни завладяха едурите. Жени се за мене, че…

— Добре бе, добре.

— Кога? — настоя тя, надушила, че той извърта.

— Кога… кога… — Ха! Имаше си отговор…

И точно в този момент мръснозеленикавата вода на Хлътналото езеро, проснало се пред двамата като вонящо торище за водорасли, избледня до мътносиво. И от вече замръзналата му повърхност взеха да се вдигат облаци.

Леден вятър помете над Урсто Хубът и Пиносел.

Някъде дълбоко изпод леда на ненадейно замръзналото езеро отекна глух тътен, макар да не се видя нито една пукнатина.

Урсто Хубът зяпна невярващо. Отвори уста и пак я затвори.

И раменете му се смъкнаха.

— Днес, обич моя. Днес ще се оженя за теб…

25.

Шурк Елале заслиза по тунела към вратата на криптата. Мислеше за Джерун Еберикт. Тревожеше се за Техол Бедикт. Финадът в края на краищата беше от най-злата порода хора, а Техол изглеждаше така… безпомощен. О, беше си достатъчно здрав, сигурно щеше да може да избяга бързо и надалече, ако се наложеше. Но беше ясно, че няма намерение да бяга никъде. Мълчаливите телохранители, които му беше изпратил Брис, донякъде я успокояваха, макар че както действаше Джерун, можеше да не се окажат нещо повече от дребно препятствие.

И сякаш това не беше достатъчен повод за тревога, от Кетъл и мъртвата кула Азат идваше само злокобна тишина. Дали бе защото детето се връщаше към живота, като по този начин прекъсваше връзката с мъртвите? Или се беше случило нещо ужасно?

Спря пред вратата и я бутна.

В очите й блесна светлина от фенер и тя видя Ублала — седеше на капака на саркофага, държеше фенера в скута си и нагласяше пламъка.

— Какво е станало, любов моя?

— Няма време — отвърна той и стана, чукна главата си в тавана и се наведе. — Лоши работи. Канех се да тръгвам. — Остави фенера на капака. — Не можех да те чакам повече. Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Серегалите — изломоти той и закърши ръце. — Лошо.

— Серегалите? Старите богове на Тартенал? За какво говориш, Ублала?

— Трябва да тръгвам. — Той тръгна към вратата.

— Ублала, ами Харлест? Къде отиваш?

— В Старата кула. — Беше вече в тунела и думите му заглъхваха. — Обичам те, Шурк Елале…

Тя зяпна след него към зейналата врата. Обич? Звучеше… безвъзвратно.

Отиде до саркофага и избута капака на една страна.

— Ррр! Сссс! Сссс! Сссс…

— Престани, Харлест! — Тя избута дращещите към нея нокти. — Излизай! Трябва да тръгваме…

— Къде? — Харлест бавно се надигна и без да спира да ръмжи, задраска въздуха с дългите си нокти, да ги поупражни.

— В едно гробище.

— О! — Харлест въздъхна. — Страхотно!

Седнал насред улицата в локва засъхваща кръв, императорът на Тайст Едур бе вдигнал ръка пред лицето си и сякаш се опитваше да изтръгне очите си с нокти. Все още надаваше писъци — пронизителен безсловесен изблик на ужасна болка и ярост.

На моста, на тридесет крачки от него, ледерийските войници стояха смълчани и неподвижни. По отсрещния бряг на канала се виждаха други граждани — броят им растеше.

Трул Сенгар усети нечия ръка на рамото си, обърна се и видя Урут. Лицето му бе разкривено от отчаяние.

— Сине, трябва да се направи нещо… той губи ума си…

Удинаас, проклетият роб, превърнал се в толкова важна, така неотделима част от Рулад — от разума на младия Едур — беше изчезнал. И сега императорът беснееше, не можеше да разпознае никого, пяна беше избила на устата му, крясъците му бяха като на изпаднал в паника звяр.

— Трябва да го намерим — каза Трул. — Този роб.

— Има и още…

Ханан Мосаг се беше доближил до Рулад и заговори високо:

— Императоре, чуй ме! Днес е ден за черни истини. Твоят роб, Удинаас, направи онова, което трябваше да очакваме от ледериец. Техните сърца са пълни с измяна и те не служат никому освен на себе си. Рулад, Удинаас е избягал. — Замълча за миг и добави: — От тебе.

Едва прикриваше триумфа си. Продължи:

— Той се превърна в твоя бял нектар и сега те оставя сам в болката. Това е свят без вяра, императоре. Само на своите ближни можеш да се довериш…

Рулад вдигна глава. Лицето му бе раздрано от болка, черен пламък бе лумнал в очите му.

— Доверие? В тебе ли, Ханан Мосаг? В братята ми? В Майен? — С плувналото в кръв злато, с мръсната меча кожа, с острието на меча, зацапано с късове човешка плът и вътрешности, императорът се надигна и се изправи, гърдите му се издуха, щом вдиша; трепереше от ярост. — Всички вие сте нищо за нас. Лъжци, измамници, предатели! Всички! — Тръсна меча, червени и розови късове плът нападаха по камъните и по краката на стоящите най-близо до него, и се озъби: — Императорът е отражение на народа си — изхриптя Рулад и грозна усмивка изкриви лицето му. — И ще отрази, както се полага.

Феар пристъпи напред, но спря, щом мечът в ръката на Рулад се вдигна и върхът опря в гърлото му.

— О, не, братко, нищо не искам от теб. Нищо не искаме от никого от вас. Само покорство. Империя трябва да се основе и това основаване ще е в ръцете на императора. Магьоснико!

— Ваше величество?

Мечът се дръпна от гърлото на Феар и небрежно замахна към войниците, преградили моста.

— Махни ги от пътя ни!

Ханан Мосаг махна с ръка и К’риснан се затътриха напред, Бинадас бе с тях. Четирима роби повлякоха два тежки кожени чувала след тях и ги оставиха пред строените в редица К’риснан. Като видя чувалите, магьосникът поклати глава.

— Не тук, мисля. Нещо по-… просто. — Обърна се към Рулад. — Само за миг, ваше величество. Да се подготвя. Ще го направя сам.

Урут отново дръпна Трул за рамото.

— Не е само Удинаас. Майен избяга.

Той я зяпна.

— Избяга?

— Трябва да я намерим…

— Избягала е… от нас? От собствения си народ?

— Заради страстта й е, Трул. Моля те.

Той се огледа и видя отряд воини, струпани зад Терадас и Мидик Бун. Закрачи към тях.

Терадас го посрещна навъсен.

— Какво искаш, Трул Сенгар?

— Майката на императора има заповеди за вас и воините ви, Терадас.

Ядът, изписан на лицето на Терадас, се смени с неувереност.

— Какви заповеди?

— Майен се е изгубила. Някъде в града. Трябва да я намерите. Колкото до Удинаас… ако го видите…

— Ако го видим, ще умре ужасно, Трул Сенгар.

„Той предаде Рулад. След като го предупредих…“ Трул хвърли поглед към Рулад. Да се измъкне от лудостта? Едва ли. Твърде късно беше.

— Както решите, Терадас. Но намерете Майен.

Изчака да тръгнат и се обърна към Урут. Тя му кимна мълчаливо.

Войниците на моста разбраха какво предстои. Видя ги как се снишиха зад щитовете си. Безсмислено. Жалко, но тук все пак, у тези ледерии, имаше кураж. „Удинаас, не мислех… не мислех, че можеш да…“

Кипяща, разпенена вълна изведнъж се надигна от подножието на моста.

Стената от щитове се дръпна назад и се сви.

Вълната се понесе напред.

От бреговете на канала, и от двете страни, се разпищяха граждани, пръснаха се…

… и вълната от магия помете по моста, стовари се с грохот върху войниците, вдигна облаци кръв и късове месо. Само миг — и продължи напред, разпростря се и връхлетя върху разбягалите се граждани, погълна ги с гладния си гърч.

Удари по близките сгради, потроши врати и нахлу през залостените кепенци. Писъци.

— Стига! — изрева Рулад и пристъпи срещу Ханан Мосаг, който бързо смъкна ръцете си.

Магията се стопи, оставила след себе си по моста купища бели кости, излъскани щитове и брони. От разбитите сгради — тишина. Раменете на Ханан Мосаг се смъкнаха под тежкото кожено наметало.

Изведнъж императорът се изсмя.

— Много е лаком, Ханан Мосаг! Твоят таен бог е наистина лаком!

Таен бог? Трул се обърна към Феар и срещна недоумяващия му поглед.

— Братя! — изрева императорът и размаха меча над главата си. — Тръгваме към Вечния дом! Към трона! Никой не може да ни спре! А ако дръзнат, плътта им ще бъде съдрана от кокалите! Ще познаят болката. Ще страдат! Братя, този ден ще е ден за страдане — сякаш намираше сладост в тази дума — за всичко, което ни се опълчи! Хайде, напред с императора си!

„Той се е… преобразил. Изгубихме го. И всичко — заради измяната на един роб…“

Обрасъл с храсти и бурени двор. От голите като скелети разкривени дървета се вдигаше нещо като пара. Не се виждаше никой. Лоста забави крачка и погледна през рамо към улицата. Слугата все още не беше се появил иззад ъгъла, накъдето беше затичал преди няколко мига.

— Е, добре — измърмори Вреченият и извади меча си. — Просто ще трябва да видим сами…

Влезе в двора и закрачи по криволичещата каменна пътека. Тромавата квадратна кула беше срещу него, мръсна, наклонена на една страна и мъртва. Вляво се чуваше стържене на камъни, пращене на дърво и глух тътен, от който земята под петите му трепереше. „Натам значи.“

Тръгна напред.

Покрай разкаляна могила, през паднало дърво — и спря на десетина крачки от нещо, което доскоро трябваше да е било широка грамада от камъни и пръст, а сега — разкъсана и димяща, с кал, която се изсипваше от бреговете на рова; пет огромни фигури дращеха с ръце и се измъкваха на свобода. Плът, потъмняла от гнил торф, кожа, нашарена от безброй коренища, сплъстена провиснала коса с цвета на зеленясала мед. Измъкваха оръжия — тежки двуръчни мечове от лъскаво черно дърво.

И пееха заклинание.

— Тартено Тоблакай — изсумтя Лоста. — Проклети от Гуглата Фенн. Мда. Няма да е веселба.

Един от воините го чу и мътните му черни очи се спряха върху него. Монотонният припев секна и съществото проговори:

— Дете, мои братя.

— Онова, дето говореше през земята ли? — попита друг.

— Не знам. Не е ли все едно?

— Няма да помогне това дете. Обещахме ужасна смърт.

— Тогава нека да…

Думите на тоблакая секнаха, щом Лоста нападна.

Рев и жесток замах на дървения меч пред пътя на оръжието на Вречения, а то се хлъзна отдолу, върхът се превъртя обратно и над огромната китка на воина, догони я, за да прихване инстинктивното обратно посичане. Вряза се в коравата дебела кожа и острието захапа мускул, твърд като дърво.

Някаква огромна сила изригна вдясно от Вречения. Но Лоста продължи напред, сниши се под ръката на първия Тоблакай и се превъртя, щом вторият нападател се натресе в първия воин. Изтръгна меча и заби нагоре, към мекото под челюстта… главата на гиганта рязко се завъртя и върхът на меча прониза дясното му око и се заби дълбоко сред пръски швирнала блатна вода.

Крясък.

Лоста вече бе на могилата, а другите Тоблакай тромаво се извъртаха с лице към него… с грамадата от канари, пръст и изтръгнати корени на пътя им.

Вреченият скочи на равното.

Тоблакаят, когото беше поразил — от ръката му, с която затискаше прободеното си око, се стичаше черна кръв — залиташе назад.

Другите четирима се раздалечиха, смълчани и напрегнати.

Един свален. Лоста беше доволен…

И в този миг петият тръсна глава и се надигна. Може вече да беше само с едно око, но се извърна към Вречения.

— Ти рани брат ни — каза един от тях.

— И още ще има — отвърна Лоста.

— Не е хубаво да раняваш богове.

„Богове?“

— Ние сме Серегалите — каза първият Тоблакай. — Преди да раняваш, може би трябваше да помолиш за милост. Можеше да коленичиш за почит и може би щяхме да те приемем за наш поклонник. Но вече не.

— Вече не — съгласи се Вреченият. — Вече е късно, нали?

— Само това ли ще кажеш?

Той сви рамене.

— Нищо друго не ми хрумва.

— Мръщиш се. Защо?

— Ами, вече убих един бог днес — отвърна Лоста. — Ако знаех, че ще е ден за убиване на богове, щях да поизбързам.

Петимата се смълчаха за миг, после първият рече:

— Какъв бог си убил днес, странниче?

— Глутницата.

Тоблакаят най-вдясно изсъска:

— Ония, дето ни избягаха! Бързите!

— Бързи бяха — съгласи се Лоста. — Но явно недостатъчно бързи.

— Д’айвърс.

— Аха — отвърна Вреченият. — Шестима… а вие сте само петима.

Първият Тоблакай каза на братята си:

— С тоя да внимаваме.

— Ние сме свободни — изръмжа едноокият. — Трябва да го убием, за да си останем свободни.

— Вярно. Достатъчна причина.

И настъпиха.

Лоста въздъхна наум. Поне ги беше изнервил. А това можеше да му помогне — да го опази жив още малко. Макар че, напомни си той, се беше натъквал и на по-лошо.

„А може и да не си. Може ли? Кого залъгваш?“

Надигна се на пръсти и се приготви да започне танца. Танца „Да останеш жив.“

Докато не дойде помощ.

„Помощ… от един дребен шишкав плешивец. Гуглата да те вземе, просто се опитай да останеш жив, колкото можеш — може пък да умрат от изтощение.“

— Вижте — викна единият. — Той се усмихва!

Невидими разбушували се по улиците бури пердашеха целия град. Главата на Бъг се пръскаше от хаотичния бяс на сила, от свирепия сблъсък на воли. Още усещаше безсилния гняв на Древния бог, затворен под леда на Хлътналото езеро — капанът на Цеда наистина се беше задействал добре и в този миг ледът бавно се втвърдяваше, затваряше се около съществото в запечатаната пещера и преди да залезе слънцето, то щеше да се окаже стегнато в непроницаем лед, да усети как непоносимият студ се просмуква в него, как отнема разума и живота му.

Добри неща произтичаха от това да си мил с един Джагът — нещо, което Т’лан Имасс така и не бяха разбрали.

Продължи към края на уличката, отвъд която се виждаше старата кула на Азата. Надяваше се Лоста да не е направил нещо безразсъдно, например да влезе сам в двора. Кетъл бездруго трябваше да го е предупредила да не стъпва вътре. Вреченият трябваше само да окаже подкрепа, нищо повече, и то само ако е необходимо. Нали в края на краищата тази битка не беше негова…

Изведнъж го прониза хладен ужас. Подири със сетивата си и улови движение — там, където всичко трябваше да е в покой, пробуждане на воли, ярко лумнали намерения, сплитащи се нишки на съдба…

Затича.

Четирима от най-опитните убийци на Джерун Еберикт се приближиха към него и той вдигна ръка да спре хората зад себе си.

— Финад — каза задъхано водачът на убийците, щом спря пред него. — Имахме късмет. Братът на най-далечния пост беше нападнат от едури. Уби шестима. След като останалите си тръгнаха, пратих Крилло да се увери, че е мъртъв…

— Накълцан беше на парчета — прекъсна го Крилло и се ухили.

— Че как иначе — изсумтя командирът му и го изгледа навъсено. Крилло се ухили още по-широко.

— А другият? — попита Джерун и се огледа. Нямаше да е добре точно сега да се натъкнат на отряд Тайст Едур.

Водачът се намръщи.

— Крилло го свали. Улучи го с ножа — извади късмет.

— Никакъв късмет — прекъсна го Крилло. — Кучият му син така и не ме видя…

— Значи и двамата са мъртви? — Джерун поклати глава. — Наистина късмет. Добре, значи остава онзи на покрива. Той ще гледа за сигнали от братята си, но няма да ги види. Значи ще разбере, че идваме.

— Но е само един, Финад.

— Един, но Шаванкрат, Крилло. Не бъдете прекалено самоуверени само защото Блудния засега е благосклонен към нас. Добре, тръгваме заедно и… — Изведнъж млъкна и им махна да се снишат.

На трийсет крачки пред тях от една пресечка изтича жена. Жена Тайст Едур. Замръзна като уплашена сърна и завъртя глава. Преди да е успяла да погледне към тях, чу нещо зад себе си и драсна по улицата. Металният блясък в дясната й ръка подсказа, че най-вероятно държи нож.

Джерун Еберикт изсумтя. Беше се отправила в същата посока като него. Беззащитна Тайст Едур. Щеше да се позабавлява с нея, преди да я убие. Щом първо си свършеше другата работа, разбира се. Можеше и на момчетата да я пусне. Първо Крилло, заради това, което бе свършил — нали бе премахнал проклетите пазачи.

Изправи се и каза:

— Ами след нея, щом ни е на пътя.

Те се разсмяха.

— Води, Крилло.

Иззад кепенците на вторите етажи надничаха лица — жителите на целия град се свиваха като давещи се плъхове. Отвратително. Но му показваха, нали? Показваха му колко малко заслужават да живеят. Джерун бе сигурен, че новата империя на Тайст Едур няма да е много по-различна. Пак щеше да има нужда от хора, които да държат града под контрол. От хора, които въздават бърза и чиста справедливост. Гражданите щяха да са все същата измет. Да мърсят улиците. И все така щеше да има хора, които просто са гадни, които жадуват за милостта на ножа на Джерун. Щеше да си има своята работа както и преди, да направи този град чист…

Стигнаха до пресечката, откъдето беше изскочила жената. Крилло се обърна да посочи след нея — и изведнъж едно копие излетя, заби се в тила му и го завъртя сред облак от кръв, мозък и натрошена кост.

От уличката изскочиха поне двайсетина воини Тайст Едур.

— Дръжте ги! — изрева Джерун Еберикт и с радост видя как хората му се втурват напред.

Самият той отстъпи назад.

„Винаги мога да си намеря други.“

И затича.

След жената. Най-случайно, разбира се. Истинската му цел беше Техол Бедикт. Първо обаче щеше да настигне жената, да я върже и да й запуши устата, и да я остави да го чака, докато се върне. Доста трудна задача, защото вече беше сам. Пазачът на Техол щеше да е опасен, но пък щом мечът ти е намазан с отрова, и най-лекото порязване е достатъчно да убие противника ти.

Там!

Жената се бе скрила в някаква ниша на двайсетина крачки напред. Щом той се приближи, побягна отново.

Джерун хукна след нея.

О, как я искаше вече! Беше красива. Видя ножа в ръката й и се засмя. Беше нож за чистене на риба — беше виждал робите ледерии да ги използват в селото на хиротите.

Вече я настигаше.

По друга улица, по още една пресечка…

Все по-близо до дома на Техол Бедикт. Но можеше да я настигне навреме — още пет крачки…

— Беда.

Слисан, Техол Бедикт се обърна.

— Не си бил ням значи… — Думите му заглъхнаха, като видя тревогата в очите на телохранителя. — Хм, сериозна беда значи.

— Двамата ми братя са мъртви. Джерун Еберикт идва.

— Градът гъмжи от едури — каза Техол и разпери ръце да обхване безбройните покриви, тераси и мостове. — Вилнеят като вълци. А и ония, истинските вълци…

— Джерун казах.

Техол го изгледа.

— Е, значи ни идва на гости. Какво да направим?

— Могат да се изкатерят по стените, като твоята приятелка крадлата. Трябва да слезем долу. Трябва ни място с една и само една врата.

— Ами… има един склад отсреща — мисля, че е подходящ…

— Води тогава.

Стражът отиде до дупката в покрива, клекна и надникна предпазливо в стаята долу. Махна с ръка на Техол и заслиза.

След няколко мига бяха в стаята. Пазачът тръгна към входа, дръпна завесата и надникна навън.

— Изглежда чисто. Ще водя аз — към онази стена…

— Стената на склада. Там има пазач…

— Е, ако още е там, ще се изненадам.

— Прав си. Добре. Като стигнем до стената, тръгваме вдясно. Покрай ъгъла и през вратата на кантората, първата, до която стигаме. Вратата ще е заключена, но знам къде крият ключа.

Още три крачки.

Тя извърна отчаяно глава и се хвърли напред с внезапен изблик на сила.

Джерун изръмжа и протегна ръка да я хване. Тя изхлипа и миг преди да стигне до края на уличката, вдигна ножа.

И го заби в гърдите си.

Джерун беше само на крачка зад нея, до някакъв проход между два склада — и изведнъж някой го сграбчи, дръпна го и го вмъкна в тъмния процеп.

Корав юмрук се стовари в лицето му и смаза носа му. Той падна зашеметен и безпомощен. Изтръгнаха меча от ръката му и му смъкнаха шлема.

Две грамадни ръце го вдигнаха и го блъснаха в стената. Веднъж, два пъти, три пъти — и с всеки удар гърбът на Джерун изпращяваше в каменния зид. После го хвърлиха върху хлъзгавите каменни плочи и счупиха дясното му рамо и ключицата. Той изгуби съзнание. Когато се съвзе, видя грамаден, изгърбен над него силует в сумрака.

Огромна ръка затисна устата му.

Джерун Еберикт се взря в лицето на непознатия. Смесена кръв. Полутартенал, полунерек.

Огромният мъж се наведе и прошепна хрипливо:

— За това, което й направи. И не мисля, че ще е бързо…

Джерун — нали устата му беше затисната — не можеше каже нищо. Не можеше да зададе въпроси. А имаше много.

Ясно беше обаче, че мелезът не се интересува от тях.

А това беше много лошо.

Техол — беше на три крачки зад телохранителя си — погледна надясно и видя една жена да изскача от уличката. Видя и дръжката на ножа, щръкнала от гърдите й, и стичащата се кръв.

Видя и очите й — изпълнени с безпомощна жал, те се втренчиха в него. Жената протегна окървавената си дясна ръка, после падна на каменните плочи.

А в следващия миг от уличката изскочиха воини Едур. Към Техол полетя копие…

… и бе пресрещнато от телохранителя, който се хвърли от лявата страна на Техол. Оръжието го улучи под лявата ръка, прониза ребрата и се вряза дълбоко в гърдите. Младият мъж само изпъшка и падна по очи, от устата и носа му блъвна кръв.

Техол замръзна.

Едурите го обкръжиха предпазливо, наредиха се в груб кръг около него и мъртвата. Един обърна с крак убития телохранител и го огледа.

Друг Тайст Едур заговори на търговската реч:

— Ти я уби.

Техол поклати глава.

— Не. Тя изтича пред мен. Беше вече ранена. Идвах да… помогна. Съжалявам…

— Мидик, виж дали този ледериец е въоръжен — изръмжа воинът.

Този, когото нарекоха Мидик, се приближи към Техол, опипа го и изсумтя:

— Той носи дрипи, Терадас. Няма къде да скрие нищо.

Намеси се трети воин:

— Той уби Майен. Трябва да го…

— Не — изръмжа Терадас, прибра меча си, избута Мидик настрана и пристъпи към Техол. — Само го погледни. Виж наглостта в очите му.

— Лошо четеш ледерийски лица — тъжно каза Техол.

— Толкова по-зле за тебе…

— Очевидно…

Терадас замахна.

Носът на Техол изпращя. Той се присви и скри лицето си с ръце, но един крак изрита косо и се стовари в прасеца му и счупи и двете кости. Техол падна. Удар с пета в гърдите му счупи поне три ребра.

Техол се помъчи да се присвие. Удряха го и го ритаха. Усети, че се напикава.

След това нечия пета се стовари в слепоочието му.

Хул Бедикт излезе на улицата, видя струпалите се Тайст Едур и разбра, че пребиват някого до смърт. Внезапен страх сви стомаха му и той забърза. Видя млад мъж в униформа на дворцов пазач — от гърдите му стърчеше острие на копие. И… жена Едур.

— Блудния да ме вземе, какво става тук!

Понечи да затича…

… преградиха пътя му.

Нерек. Само след миг Хул Бедикт го позна. Беше един от слугите на Бурук Бледия.

Намръщен, зачуден как нерекът се е озовал тук, Хул понечи да го заобиколи — а той пристъпи напред и го спря.

— Какво правиш?

— Ти си осъден, Хул Бедикт — каза нерекът, — Съжалявам.

— Осъден? Виж, трябва да…

— Избра да тръгнеш с императора на Тайст Едур — каза нерекът. — Избра… измяната.

— Избрах края на Ледер, да — и какво? Това проклето кралство няма повече да унищожава народи като нереките и тартеналите…

— Мислехме, че познаваме сърцето ти, Хул Бедикт, но сега разбираме, че е станало черно. Отровено е, защото в теб няма прошка.

— Прошка? — Той посегна да избута нерека настрана. „Те пребиват някого. До смърт. Мисля, че е…“

Два ножа се забиха в гърба му — под плешките и под ъгъл нагоре.

Стъписан, Хул Бедикт замръзна, взря се в стоящия пред него нерек и видя, че младият мъж плаче. „Какво? Защо…“

Коленете му се огънаха, обля го слабост и буря от мисли — чувствата и желанията, които го бяха терзали през годините, също отслабнаха, потънаха далече в някаква сива кротка мъгла. Мъглата се издигна, вля хлад в мускулите му. „То е… то е… толкова…“

Хул Бедикт залитна напред и падна по очи. И така и не усети сблъсъка с камъните.

— Спрете. Моля ви…

Обърнаха се и видяха ледериеца — излизаше иззад ъгъла на склада. Невзрачен, накуцващ, с бич, затъкнат във въжето, с което се беше препасал. Пристъпи боязливо напред и продължи на търговската реч:

— Той никога на никого не е посягал. Не го убивайте, моля ви. Видях всичко.

— Какво си видял? — изръмжа Терадас.

— Жената. Тя се прониза сама. Вижте ножа, сами вижте. — Халас закърши ръце, не откъсваше очи от кървящото неподвижно тяло на Техол. — Не го бийте повече, моля ви.

— Трябва да се научите — изръмжа Терадас. — Изпълняваме повелите на императора. Днес е ден за страдание, старче. Махай се, за да не те сполети същата съдба.

Халас се хвърли върху Техол, за да го прикрие колкото може с тялото си.

Мидик Бун се изсмя.

Ударите заваляха — още по-свирепи — и Халас загуби свяст. Още няколко ритника го откъснаха от Техол и двамата вече лежаха един до друг. Обзет от внезапен бяс, Терадас заби пета в главата на единия толкова силно, че черепът изпращя и се пръсна мозък.

Застанал от другата страна на моста, Турудал Бризад усети как го облива злокобната магия. Войниците, преградили моста, бяха измрели в сивата стихия и магията вече като че ли искаше да обхване с ужаса си и останалата част от града, да проникне и в околните сгради, и на Блудния това вече му дойде отгоре.

Подбутна леко изливащата се в тези сгради дива сила, насочи я все по-надолу и по-надолу, покрай пълните стаи, надолу покрай тайните тунели на Гилдията на ловците на плъхове, в които се криеха свити безброй хора от града, надолу в безчувствената тиня и пластовете глина на отдавна мъртвото блато. Там, където щеше да е нищо, да забави устрема си и да се утаи, затворена и безсилна.

Миг след това разбра, че бившият крал-магьосник не е усетил отклонението, защото магията се покори и сеещият отрова проводник от Сакатия бог се затвори. За щастие плътта на Ханан Мосаг нямаше да пострада много.

Не че това щеше да е важно.

Видя как двадесетина воини на Тайст Едур тръгнаха през града, несъмнено за да потърсят избягалата жена от племето им. Но нищо добро нямаше да излезе от това, Блудния го знаеше. Всъщност щеше да се окаже най-нелепа грешка — и това го натъжи.

Острите му сетива затърсиха и скоро пред вътрешния му взор се открои обрасъл с бурени и храсти двор и в него порутена кула. И той загледа с почуда и възхита как един мъж започва смъртоносен танц с петима разгневени богове Тоблакай. Невероятна сцена, Блудния никога нямаше да я забрави. Но знаеше, че не може да продължи дълго.

Нищо хубаво не продължаваше дълго, уви.

Примига и видя, че императорът на Тайст Едур вече е повел хората си по моста. Към Вечния дом.

Отдръпна се от стената и се задвижи.

Вечният дом. Средоточието на цели, центърът на новия низ от трагични събития, които предстояха. „Днес се преражда една империя. В болка и кръв, като при всяко раждане. И какво ще намерим да лежи в скута ни, щом свърши този ден? Очи, отворени към този свят?“

Блудния закрачи по-бързо, пред настъпващите Тайст Едур. Усещаше дълбоко в себе си залитащия, напиращ устремно порив на времето, неизброими удари на сърцето, сливащи се в едно — най-сетне вече не беше нужно подтикване, бутане и теглене. Като че ли нищо повече не беше нужно. Сега щеше да е само свидетел.

Дано.

Седнал кръстато насред улицата, единственият Върховен маг в този прокълнат град, Корло Оротос, роден някога в Унта във времената преди империята, кривна глава, като чу тежките стъпки зад себе си. Отвори предпазливо очи, после вдигна ръка да спре новодошлия.

— Здравей, полукръвен. Да почетеш боговете си ли дойде?

Гигантът го изгледа отгоре.

— Закъснях ли?

— Не, още са живи. Само един мъж им се опълчва и няма да е задълго. Правя всичко, каквото мога, но не е лесно да се справиш с богове.

Полукръвният Тартенал се намръщи.

— Знаеш ли защо се молим на Серегалите?

Странен въпрос.

— Да си спечелите благоволението им?

— Не — отвърна Ублала. — Молим се да стоят надалече. А сега те са тук. Това е лошо.

— И какво мислиш да направиш по въпроса?

Ублала примижа и не отвърна нищо.

След миг Върховният маг кимна и каза:

— Върви тогава.

Грамадният мъж закрачи тежко към портата. Влезе, спря до едно дърво, откърши един дебел клон, вдигна го и затича.

Разкъсваше го, искаше да се изтръгне от крехката клетка на костите му, от безсилните, вече ужасно изтерзани мускули. По пътя си през Ледерас вече бяха оставили зад себе си над тридесет мъртви соултейкън. И шестима Тайст Едур, налетели от кейовете, жадни за битка.

Бяха понесли рани… „Не — самичко се поправи онова, което бе останало от Удинаас, — аз понесох рани. Би трябвало вече да съм мъртъв. Насечен съм на парчета. Изпохапан, раздран, изтърбушен. Но Вайвалът не иска да се предаде. Все още му трябвам на това проклето същество… за още няколко мига.“

Старата кула Азат и дворът се откроиха през червената пелена и устремът на Вайвала изпълни цялото му същество.

Господарят имаше нужда от помощ. Все още не всичко беше изгубено.

Бърз като мълния, Удинаас профуча покрай непознатия, седнал кръстато насред улицата — улови за миг изумения му поглед, докато го подминаваше, после се хвърли през портата.

И в двора.

И видя за миг смъртния полукръвен Тартенал, втурнал се срещу петимата богове Тоблакай, заобиколили самотния воин с меча. За миг, преди да го засипе градушка от удари.

Втурна се покрай тях.

Към гробната могила на Господаря. Към разровената димяща пръст. Скочи напред с разкъсващ ушите змийски съсък… и в горещия мрак, надолу, дращеше, откъсваше се от тленната плът на тялото, което Вайвалът така дълго беше използвал, от тялото, в което се беше крил — и най-сетне се изтръгна на свобода, огромен, покрит с лъскави люспи, чудовищните нокти ровеха в меката пръст…

Кетъл изпищя, щом съществото — крилато и огромно — профуча покрай нея. Оглушителен плясък, водата се пръсна на широко ветрило и се издигна — високо, високо, и вълната рухна в кипналото вече езеро. Пяна. Чудовищна кървавочервена змийска опашка се хлъзна надолу и се скри в бесния въртоп.

После чу как нещо тупна зад нея и бързо се завъртя върху хлъзгавата глина на брега, с двата меча в ръце…

… и видя изтерзаното тяло, паднало по очи в калта. Натрошените краища на дълги кости стърчаха от ръцете и краката, кръв бликаше от разкъсаните жили. А над него — призрак, спусна се като сянка и загърна осакатеното тяло. Призрачно лице се извърна към Кетъл и тя чу в ума си:

„Дете, трябва ни твоята помощ.“

Тя се огледа — тинестата повърхност на езерото отново ставаше гладка.

— Какво искаш от мен? О, всичко толкова се обърка…

„Не е толкова зле, колкото си мислиш. Този човек. Този ледериец. Помогни му. Той умира. Не мога да го опазя дълго. Умира, а не заслужава да умре.“

Тя изпълзя по-близо.

— Какво да направя?

„Кръвта в тебе, дете. Една-две капки, не повече. Кръвта, която те върна в живота, дете. Моля те…“

— Но ти си призрак. Защо искаш да направя това за него — а не за теб?

Червените очи на призрака се присвиха.

„Не ме изкушавай.“

Кетъл погледна мечовете в ръцете си. Пусна единия на земята и вдигна ръка над острието на другия. Хлъзна я по него и я вдигна пред очите си. Дълга резка — и кръв.

— О, колко е остро!

„Ела, обърни го по гръб. Сложи порязаната си ръка на гърдите му.“

Удар беше счупил лявата му ръка. Лоста се въртеше между петимата озверели Серегал, бели мълнии пронизваха мозъка му с ужасна болка. Полузаслепен, той продължаваше да върти вече само по инстинкт нащърбения си, затъпен меч, посрещаше удар след удар — само един свободен миг му трябваше, само няколко тласъка на сърцето, колкото да се съвземе, да потисне болката…

Но този миг му беше отнет. Нов замах намери пролука в защитата му и странният меч се вряза с острия си като стъкло ръб в лявото му бедро. Кракът му поддаде. Той вдигна замъглените си от пот очи и видя извисилия се над него едноок Серегал, оголил зъби в триумфална усмивка.

И един клон удари бога в главата. В лявото слепоочие, толкова силно, че главата му се отплесна към рамото. Усмивката му замръзна и той се олюля. Грамадният клон го шибна отново, този път откъм гърба, в тила, дървото се пръсна на трески. Богът залитна напред…

… и едно коляно се натресе в чатала му, два юмрука го заудряха по гърба, повалиха го още надолу, а коляното се вдигна наново, този път — за да се натресе в лицето на бога.

Присвит, Лоста видя как зъбатата усмивка угасна.

Вреченият се превъртя встрани миг преди тоблакаят да рухне отгоре му. Още веднъж и още веднъж, изправи се, олюля се и се обърна. Отново с лице срещу Серегал.

А с тях като че ли беше влязло в схватка същество от тяхната раса — смъртен Тартенал, чиито огромни ръце бяха стегнали откъм гърба един от боговете и бяха притиснали ръцете му към хълбоците. Другите трима слисани бяха отстъпили назад. Мигът остана сякаш замръзнал в очите на Вречения.

Две, три изтупвания на сърцето.

Мъглата пред очите му се проясни. Струята жива сила потече отново в крайниците. Болката заглъхна.

Смъртният Тартенал беше на прага на смъртта, другите трима се бяха отърсили от стъписването си и пристъпваха напред.

Лоста скочи да ги пресрещне.

Шансовете ставаха по-добри.

Две присвити на улицата тела, обкръжени от Тайст Едур, които ритаха и ритаха, трошаха кости. Един натисна със стъпало и мозък се пръсна по каменните плочи.

Бъг се олюля. Лицето му се изкриви. От скръб, после — от ярост.

И изрева.

Извърнаха се към него.

И слугата отприщи онова, което бе останало скрито и затаено в него от толкова време.

Четиринайсет Тайст Едур вдигнаха ръце да запушат ушите си, но така и не успяха — тринайсет от тях се свиха, премазани сякаш под напора на неимоверна тежест, плътта им се сми и кръв плисна на гейзери, черепи хлътнаха навътре.

И миг след това се взривиха на кървави късове, които опръскаха каменната стена зад тях и се разхвърчаха по улицата.

Четиринайсетият Тайст Едур, онзи, който току-що бе премазал главата с петата си, бе вдигнат във въздуха. Сгърчен, с облещени от ужас очи и жълта гнус, потекла по краката му.

А Бъг закрачи напред.

Докато не застана пред Терадас Бун от племето хирот. Вдигна очи и се взря в подутото лице, взря се в болката, изписана в очите му.

— А теб ще те пратя у дома — каза разтреперан Бъг. — Не твоят дом. Моят.

Отсече с ръка и Тайст Едур изчезна.

В лабиринта на Бъг, далече-далече, и надолу, все по-надолу и надолу.

Надолу в бездънния мрак, където порталът се разтвори и запокити Тайст Едур в ледена черна вода.

Невъзвратимо.

Трепетът на Бъг затихна. Знаеше, че ревът му е чут. Отвъд света беше чут. И глави се бяха извърнали. Безсмъртни сърца бяха затуптели по-бързо.

— Все едно — прошепна той.

И коленичи пред бездиханните тела.

Взе едното в прегръдката си.

Стана и го понесе.

Вечният дом. Име, побрало в себе си такава самонадеяност, така дълбоко свързано с високомерието на ледериите в тяхната вяра в собственото им неоспоримо предопределение. Израз на безразсъдната им самодоволна арогантност, поддържаща непоклатимата им убеденост, че имат права над всичко, власт над всичко, сякаш хиляда богове стояха зад тях, всичките с дарове за избраниците си.

Трул Сенгар можеше само да се удивлява какво е подхранвало цялата тази самоувереност. Какво кара цял един народ да е изпълнен с такава непреклонна убеденост в собствената си правота? „Може би единственото, което е нужно, е… власт.“ Отрова, изпълнила въздуха, просмукала се в порите на всеки мъж, на всяка жена и дете. Отрова, изкривила миналото, за да напасне на днешните нрави, а те на свой ред — да осветят неизбежното праведно бъдеще. Отрова, принудила умни и разсъдливи хора слепешком да отхвърлят с пренебрежение грозните истини за отминали грешки, за ужасни и жестоки разгроми, оцапали с кръв ръцете на предтечите им. Отрова, скрепила глупостта на спорни традиции и причинила страдание на неизброими жертви.

„Властта значи. Същата тази власт, която ще прегърнем скоро. Сестрите дано се смилят над народа ни.“

Императорът на Тайст Едур се изправи застинал пред величествения вход на Вечния дом. С пъстросивия меч в бляскавата десница. С прашната меча кожа, загърнала широките му рамене, превити под тежестта на златото. Старата кръв, засъхнала на петна по гърба, сякаш прерисуваше с нея картата на света. Дългата му коса бе разчорлена и сплъстена от мръсотия.

Трул стоеше зад брат си и не можеше да види очите му, но знаеше, че ако Рулад се извърне, ще види в тях онази предопределеност, която го плашеше, щеше да види влялата се без съпротива отрова и лудостта, породена от една измяна.

А толкова малко щеше да е нужно. Само да се пресегнеше един невзрачен роб с тъжни очи и да върне Рулад към разума. Само това.

Рулад се обърна и каза:

— Вратите не са залостени.

— Някой чака вътре, ваше величество — каза Ханан Мосаг. — Усещам… нещо.

— Какво искаш от нас, магьоснико?

— Позволете на мен и моите К’риснан да влезем първи, за да видим какво ни очаква. В коридора…

Рулад присви очи, после махна с ръка и добави:

— Феар, Трул, Бинадас — с мен. Ще влезем веднага след тях.

Ханан Мосаг, с К’риснан и робите, които влачеха двата големи кожени чувала, тръгнаха. Рулад и братята му ги последваха към вратата на Вечния дом.

Застанал пред самия вход на Тронната зала, Брис Бедикт забеляза движение в коридора, отсам неподвижната фигура на Цеда. Посегна за меча си, но отпусна ръка, щом Първият консорт Турудал Бризад изникна от сенките и се приближи безгрижно, с отпуснато и спокойно лице.

— Не очаквах да ви видя отново, Първи консорт — промълви Брис.

Кротките очи на Турудал се плъзнаха над рамото на Брис и погледнаха в тронната зала.

— Кои са там, Защитник?

— Кралят. Конкубинката му. Първият евнух и канцлерът. И шестима от моите гвардейци.

Турудал кимна.

— Е, няма да чакаме много дълго. Тайст Едур са на не повече от минута-две след мен.

— Как е градът?

— Имаше боеве, Брис Бедикт. Верни войници лежат мъртви по улиците. Сред тях е Морох Неват.

— А Джерун Еберикт?

Турудал се намръщи.

— Той гони… една жена.

Брис го изгледа.

— Кой сте вие, Турудал Бризад?

Погледите им се срещнаха.

— Днес — само свидетел. Нали стигнахме до деня на Седмото затваряне на цикъла в края на краищата. Един край. И едно начало…

Брис му направи знак да замълчи и пристъпи покрай него.

Цеда се беше размърдал. Стана бавно, приглади мръсния си омачкан халат, вдигна лещите пред лицето си и ги нагласи.

Турудал Бризад също се обърна.

— Ах, да.

В дъното на коридора, на прага на отворената вече парадна врата, се бяха появили няколко високи фигури.

— Цеда…

— О, той се справи много добре досега.

Брис погледна изумен Първия консорт.

— Какво искате да кажете? Той не направи нищо.

Турудал повдигна вежда.

— Нима? Той унищожи морския бог, демона, окован от Ханан Мосаг. Дни наред се подготвяше за този миг. Виждате ли къде стои? Виждате ли плочата, която е изрисувал под себе си? Плоча, през която ще се влее всичката сила на Цеданса, нагоре и в неговите ръце.

Сумракът в коридора се стопи под бяла, изпълнила прашния въздух светлина.

И открои редица Тайст Едур, застанали срещу Цеда, на не повече от петнадесет крачки.

Едурът в средата на редицата заговори:

— Цеда Куру Кан. Кралството, на което служите, падна. Отстъпете. Императорът желае да заеме трона.

— Паднало? — Гласът на Цеда бе тънък и треперлив. — Съществено ли е? Ни най-малко. Виждам те, Ханан Мосаг, и твоите К’риснан. Усещам силата, която сбирате в себе си. За да заеме вашия безумен император трона на Ледер, ще трябва да минете през мен.

— Безсмислено е, старче — прогърмя гласът на Ханан Мосаг. — Ти си сам. Всичките ти магове са мъртви. Погледни се. Полусляп си, едва можеш да стоиш…

— Потърси демона, който окова в морето, магьоснико.

От толкова далече Брис не можеше да види изражението на Ханан Мосаг, но в гласа му изведнъж се прокрадна гняв.

— Ти ли го направи?

— Ние, ледериите, умеем да използваме чуждата алчност, за да поставим капан — отвърна Куру Кан. — Няма да разчиташ повече на неговата сила. Нито днес, нито никога.

Магьосникът изръмжа:

— За това ще си…

Бялата мъгла се взриви, грохотът разтърси тавана и стените, затътна напред и връхлетя върху чародеите на Тайст Едур.

На десет крачки зад Ханан Мосаг и неговите К’риснан Трул Сенгар извика, скочи встрани и се сниши пред връхлитащата с грохот огнена вълна. Братята му го последваха. Чу писъци, които отведнъж заглъхнаха, нечие тяло изхвърча над лъскавия под, тупна в краката на Трул и го събори…

Беше един от К’риснан — изгорял до неузнаваемост, от пръсналите се кости изтичаше черна слуз. Трул се надигна на четири крака и погледна нагоре.

Само двама едури все още бяха прави и отбиваха яростната магия на Цеда. Ханан Мосаг и Бинадас. Всички К’риснан бяха мъртви, както и четиримата роби, паднали до двата чувала.

Пред очите на зяпналия Трул Бинадас рухна, премазан сякаш от юмруците на хиляда мълнии. Плисна кръв…

Феар вече се беше хвърлил напред, плъзна се по тресящите се плочи към брат си, повлече го извън бушуващия пожар.

Ханан Мосаг изрева. Завихрени сиви пипала изсвистяха от пода и заплетоха побеснелите пламъци. Ослепителен взрив…

И отново мрак, бавно отстъпващ на сивкава здрачина.

Ханан Мосаг, вече останал сам срещу Цеда.

Миг…

Куру Кан удари отново, миг преди атаката на Ханан Мосаг. Двете сили се сблъскаха на три крачки пред магьосника…

… и Трул видя как Ханан Мосаг се олюля, плувнал в кръв, посегна назад, ръцете му зашариха, лявата напипа един от големите кожени чували и се вкопчи в него. Дясната намери другия и го стисна здраво. Магьосникът събра сили и отново започна да се изправя срещу връхлитащата ярост.

Магията, изливаща се от Цеда, изкриви мраморните стени и от тях закърви белезникава течност. Таванът отгоре беше хлътнал, рисунките по него — овъглени, повърхността — излъскана и гладка. Брис зяпна в неверие, щом стихията помете всички защитни заклинания на К’риснан, помете ги за миг, след което ги премаза.

И вече връхлиташе срещу самия Ханан Мосаг, биеше и биеше неудържимо, все по-близо.

Магьосникът отвърна на удара и натискът изтласка Брис и Турудал назад.

Двете противостоящи сили се унищожиха взаимно в ослепителен блясък, взривът пропука пода и плочите се разхвърчаха във въздуха — навсякъде освен под нозете на двамата чародеи.

Възцари се изпълнена с прах тишина.

Мраморните колони от двете страни горяха, стапяха се като огромни восъчни свещи. Таванът простена като ранен звяр, готов всеки миг да се срути.

— Сега ще видим в пълна мяра отчаянието на Ханан Мосаг — прошепна дрезгаво Турудал Бризад.

Магиите лумнаха, оживели отново, и Брис видя как магьосникът се олюля и залитна назад.

Цеда Куру Кан стоеше на място, непокътнат; чародейната сила изригваше от него на вълни, една след друга, сила яростна и неудържима, като на бог.

Магьосникът не можеше да удържи на това. А паднеше ли той, древната първична магия щеше да помете напред и наведнъж да погълне и императора, и всичко с него. Навън и през целия град. Цял народ. Тайст Едур щяха да бъдат унищожени — Брис усещаше гнева и хладната жажда за мъст — това бе силата на ледериите, на Цеданса, гласът на самото предопределение, ужасен и непонятен…

Трул гледаше как магьосникът вкопчи ръце в чувалите. Силата започна да тече нагоре към раменете на Ханан Мосаг и той бавно започна да се изправя, за да отблъсне атаката на Цеда.

Ръцете се заизвиваха като оживели, издължиха се в ужасни, уродливи израстъци. Тялото на Ханан Мосаг започна да се огъва, гръбнакът се изви, загърчи се като змия върху горещи камъни, нови мускули се появиха, възлести кости избиха под кожата. Крясъкът му разцепи въздуха, щом силата забушува в него.

Сива вълна се надигна и се вкопчи в белия пламък, раздра го по ръбовете и го изтласка назад, изпълни половината дължина на широката колонада и връхлетя към Цеда, който стоеше неподвижен, вдигнал глава — странните лещи бляскаха пред очите му. Неподвижен, сякаш оглеждаше напиращата срещу него стихия с хладното любопитство на учен.

Брис зяпна от ужас, щом мръсната магия на Едур надвисна над Цеда, готова да помете дребничкия старец. Видя как една от колоните близо до него се пропука и се срути на прах. Частта от тавана, която крепеше, рухна в облак сива мъгла и прах.

Куру Кан беше вдигнал очи към издигащата се над него бясна вълна.

После килна глава — едва доловим жест.

Белите пламъци лумнаха с удвоена сила, разшириха се пред него и засвистяха нагоре и навън, блъснаха сивата стена.

Врязаха се в нея, отпраха огромни късове и ги запокитиха като разпрани платна към тавана.

Ханан Мосаг изкрещя като ранен звяр, щом белите пламъци с грохот се понесоха към него.

Усети, че го изправят. Обърна се и видя Феар. Брат му викаше нещо…

… а Ханан Мосаг губеше. Рухваше под яростния пристъп. Енергиите, които извличаше от скритите в големите кожени чували неща, угасваха. Не стигаха, за да устои на Цеда. Магьосникът щеше да умре… а с него… „Всички ние…“

— Трул! — Феар го разтърси. — Покрай стената! — Посочи му. — Ето там, промъкни се покрай стената. Пронижи го…

„Да го пронижа?“ Зяпна копието в ръката си. Черното дърво бе лъснало в червена пот.

— От сенките, Трул! Зад онази колона! От сенките, Трул!

Беше безсмислено. Още по-лошото бе, че не искаше и да се опита дори. Ако успееше, какво? Какво щеше да бъде спечелено?

— Трул, направи го или всички загиваме! Майка, татко, Майен — детето й! Всички деца на Едур!

Трул се взря в очите на брат си. Това, което видя в тях, му бе непонятно. Брат му го разтърси отново и го бутна покрай стената, в изливащия се зной на магията, връхлитаща срещу Ханан Мосаг, после — зад колоната, доскоро от здрав мрамор, който сега се топеше като свещ.

И в хладната сянка. В нелепо хладната сянка. Блъснат за последен път, Трул залитна напред. Долепи се до изкривената, огъваща се стена и видя Цеда. На по-малко от седем крачки. Изпънал глава напред и вторачен в атаката си срещу огъващата се защита на магьосника.

Сълзи замъглиха очите му. Не искаше да прави това. „Но те ще ни избият всички. Всички нас, до един, няма да оставят нито един Тайст Едур жив. Знам го. В сърцето си го знам. Ще отнемат земите и богатствата ни. Сол ще поръсят над гробищата на предците ни. Ще ни заличат в забравените светове на историята… Знам го.“

Вдигна копието. Остана неподвижен за миг, затаил дъх, после — две бързи крачки напред и ръката замахна, оръжието полетя сигурно и вярно.

И прониза Цеда в хълбока, точно под левите ребра, желязното острие се заби дълбоко.

Цеда се завъртя от удара, левият му крак се огъна и той падна — встрани от изрисуваната плоча…

… и тя изведнъж се пропука и се пръсна.

Белият огън изгасна и във всички посоки плъзна мрак.

Изтръпнал, Брис пристъпи напред…

… и ръката на Турудал Бризад го спря.

— Не, Защитнико. Мъртъв е.

„Цеда. Куру Кан. Приятелят ми…“

Кетъл седеше в калта, взряна в лицето на мъжа. Изглеждаше добро лице, особено със затворените в сън очи. Раните по стройното мургаво тяло зарастваха. Кръвта й беше направила това. Някога беше мъртва, а сега беше дала живот.

— Ти си странна — прошепна духът, присвит до водата.

— Аз съм Кетъл.

Сух смях.

— Ти не си просто призрак.

— Да. — И добави насмешливо: — Аз съм Чезнещ. Добро име, нали? Тайст Андий бях някога, много отдавна. Убит бях, с всички мои ближни. Оцелелите след онази битка, искам да кажа.

— Защо си тука, Чезнещ?

— Чакам своя повелител, Кетъл. — Духът изведнъж се изправи — не беше забелязала досега колко е висок. — И ето, че той… идва.

Калната вода изригна и от нея излезе мършава фигура, бледокожа като изцеден от кръвта труп, с дълга, сплъстена по слабото лице коса. Закашля, избута се от водата и изпълзя на брега.

— Мечовете — каза задъхано.

Кетъл притича към него и тикна двата меча в дългопръстите му длани. Той се подпря на тях, за да се изправи. Висок беше, увери се тя и потръпна. По-висок и от призрака. И такива студени, студени очи — тъмночервени.

— Ти каза, че ще ни помогнеш — промълви тя и се присви от страх под погледа му.

— Да помогна?

Духът се смъкна на колене пред повелителя си.

— Силхас Руин, аз бях някога Килантир, Третият Върховен маг на Шестата кохорта…

— Помня те, Килантир.

— Избрал съм си ново име — Чезнещия, повелителю.

— Както искаш.

Духът вдигна очи.

— Къде е Вайвалът?

— Боя се, че няма да оцелее. Но й отвори работа. Благороден звяр.

— Моля те — проплака Кетъл, — те са отвън. Искат да ме убият! Ти обеща…

— Да помогна на Вайвала, господарю — каза Чезнещият. — Заедно може дори да успеем да я натопим по-надълбоко. Даже да я вържем пак. Ако ми позволите…

Силхас Руин помълча малко, гледаше отгоре коленичилия призрак.

— Както искаш.

Чезнещият наведе глава, после се обърна към Кетъл.

— Ледериеца го остави на мен. Няма да се събуди скоро.

И се гмурна в кипналата вода.

Силхас Руин вдиша дълбоко и чак сега погледна двата меча в ръцете си.

— Странни са. Но усещам, че смъртният е направил добър избор. — Изгледа я и кимна. — Ти ела зад мене, дете. Време е да си изпълня обещанието.

Корло представа си нямаше какво ще излезе от това. Един Вречен можеше като нищо да си умре, ако пострада тежко. Според него беше си най-вече въпрос на воля, отколкото на нещо друго. А той познаваше Лоста от дълго време, макар и не от толкова дълго, колкото други Вречени. Според него обаче, доколкото ставаше въпрос за чиста воля, никой не можеше да се сравни с Лоста.

Върховният маг се беше изтощил. Изцедил се беше направо. Не можеше вече ловко да надхитря четиримата останали богове, макар че за щастие единият от тях си имаше достатъчно грижи с побъркания Тартенал, който като че ли правеше невъзможното — живота му изцеждаше направо. И това ако не беше инат.

Скъсваха го от бой, но той не отпускаше смъртоносната си хватка. Лоста се беше бил превъзходно, но силите му все пак си бяха на свършване. Корло никога не беше виждал такъв бой, за първи път ставаше свидетел на възможностите точно на този Вречен, в пълната им мяра. Гвардейците, които бяха по-наясно с нещата, твърдяха, че почти не отстъпвал на Скинър. И Корло вече беше склонен да им повярва.

Доста се изненада, когато два трупа минаха покрай него — единият дращеше с нокти във въздуха и съскаше.

Спряха при входа на двора и той чу как женската изруга с удивителна изобретателност, след което каза:

— Не знам как можем да му помогнем. О, Ублала, голям тъп тъпако!

А другият рече:

— Трябва да ги нападнем, Шурк Елале. Имам си зъби и нокти, нали.

— Ами давай тогава.

„Шурк Елале? Капитанът на кораба, дето подписахме с нея? Нашата…“

Корло се надигна и примижа от болка — беше се схванал.

— Ей, ти там.

Шурк Елале — вече бе останала сама — бавно се извърна.

— Към мен ли се обръщате?

Корло изкуцука до нея.

— Корло, мадам. От Пурпурната гвардия. Подписахме с вас…

— „Ние“?

— Ами, онзи дето помага на вашия голям тъп тъпак. Лоста, командирът ми.

— Трябваше да ме чакате на борда!

Корло примига. А тя се намръщи.

— Командирът ви май ще мре.

— Знам… чакай! — Подмина я и тръгна навътре по пътеката. — Чакай… нещо идва! — Затича в двора. Шурк Елале го последва.

Тоблакаят в прегръдката на тартенала се отпусна и Лоста чу как изпукаха ребра — миг преди друг от боговете да се шмугне покрай Вречения и да удари тартенала в главата с дървения си меч. Грамадният мъж се строполи и повлече със себе си мъртвия бог.

Замаян, гигантът вяло понечи да отблъсне трупа.

Със сетни сили Лоста скочи и се озова над него тъкмо навреме, за да отбие замаха на меча — и посече в отговор, като принуди нападателя да отстъпи. Друг отдясно се хвърли към него, но изведнъж спря и се извъртя вихрено към близката гробница: от нея се разнесе оглушителен трясък.

И се появи висока бледа фигура, сред облак пара и с мечове в ръцете.

Разсеян за миг, Вреченият дори не видя острието на меча, хлъзнало се над гарда му. В последния момент то се отклони от дръжката на неговия меч и се стовари с плоското върху дясното му рамо, като счупи всичко, каквото можа. Той отхвърча от удара, рухна на земята и мечът излетя от изтръпналата му ръка. Озова се по гръб, зяпнал през голите черни клони. Толкова пребит, че не можеше да помръдне. И толкова изтощен, че не се и опита.

Чу трясък на оръжия някъде вдясно от себе си, после някой тежко изпъшка и изрева. Един Тоблакай залитна, едва не се спъна в Лоста и Вреченият облещи очи, като видя кръвта, швирнала от шията на бога, и някакъв мъж, захапал го за прасеца: богът го влачеше за зъбите, а той беше вкопчил ноктестите си ръце в бедрото му.

Е, Лоста беше виждал доста странни неща в живота си, но… не, такова чудо — не…

Още едно тяло тупна на земята и тя се разтресе. След миг последва нов предсмъртен стон.

После към лежащия зяпнал в небето Вречен се приближиха стъпки. Сянка затули лицето му. Лоста примига и зяпна дългото бледо като на мъртвец лице и двете червени, много червени очи.

— Справи се сравнително прилично — рече непознатият.

— А моят приятел, тартеналът?

— Ударен е в черепа. Ще се оправи — не мисля, че има много вътре. Ти защо лежиш още тука?

От тъмния коридор се носеха пушеци и прах. Турудал Бризад беше издърпал Брис в тронната зала и сега Защитникът стоеше пред подиума.

От трона зад него се чу уморен глас:

— Финад? Цеда…

Брис успя само да поклати глава — не можеше да проговори: мъчеше се да се отърси от тъгата.

В сумрачния коридор се възцари тишина. Тежка, злокобна тишина.

Брис бавно извади меча си.

Последва звук. Стържещи, тътрещи се през прах и отломки стъпки.

Спряха.

Звън на монета. Чу се как подскочи и…

… бавно се затъркаля в тронната зала.

Брис я загледа как описа ленива дъга по плочите. Злато, зацапано със съсирена кръв.

Затъркаля се, после се килна на една страна, полюшна се, тупна и спря.

Стъпките заотекваха отново и след миг от сенките и валмата прах се появи изгърбена фигура.

Никой в тронната зала не проговори. Императорът на Тайст Едур влезе. Три стъпки, четири, пет — и спря почти на меч разстояние от Защитника. Зад него бе Ханан Мосаг, почти неузнаваем — толкова разкривен и изгърбен беше. След магьосника се появиха двама воини Тайст Едур — влачеха два чувала.

Брис ги погледна само за миг, но забеляза кръвта по копието в ръката на единия. „Онзи, който уби Цеда.“ После погледът му отново се прикова в императора. Мечът беше твърде голям за него. Стъпваше, сякаш го мъчеше ужасна болка. Покритото със златни монети лице се гърчеше в спазми. Очите под гъстите вежди лъснаха, щом се взря над рамото на Брис… към трона и седящия на него крал.

Ханан Мосаг закашля хрипливо, смъкна се на колене, изохка и най-сетне от устата му се изтръгнаха думи:

— Крал Езгара Дисканар. Имам нещо… да ви покажа… Дар. — Вдигна кривата си опърлена длан, усилие, от което цялото му тяло се разтърси, и посочи зад себе си.

Двамата воини се спогледаха колебливо. Магьосникът изхриптя:

— Развържете чувалите. Покажете на краля какво има в тях. — Нова измъчена кашлица и на устата на Ханан Мосаг изби розова пяна.

Двамата задърпаха възлите на конопените въжета и този вляво развърза чувала си миг преди другия. Надникна и като видя какво има вътре, се присви и Брис видя ужаса, изписал се на лицето му.

След миг другият ахна и отстъпи назад.

— Покажете ги! — изрева магьосникът.

При този рев дори императорът се обърна стъписан.

Воинът вляво вдиша дълбоко и хрипливо, пристъпи, хвана краищата на чувала и го свлече внимателно надолу.

Овързано в ремъци тяло на ледериец. Покрита с мехури гноясала кожа, съсухрени на пънчета пръсти, голо, покрито с буци и струпеи тяло. Повечето коса беше окапала, но тук-там от темето висяха дълги сплъстени кичури. Човекът примига под светлината и се опита да вдигне глава, но заради деформираните жили и хрущяли по врата тя се кривна настрани. Долната челюст се отпусна и от зейналата уста потече слюнка.

Брис го позна.

Принц Квилас…

Кралят зад него зави като ранен звяр.

Във втория чувал беше кралицата — гола и осакатена също като сина си. От нея обаче се изтръгна кикот, сякаш в отговор на вика на краля, а след него — неразбираеми думи, порой от лудост, стържеща през подутите разкъсани устни. Но очите й блестяха, яростни и будни.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Аз ги използвах. Срещу вашия Цеда. Използвах ги! Ледерийска кръв, ледерийска плът. Вижте ни тримата. Вижте, скъпи кралю, величието на това, което иде.

— Махнете ги! — изкрещя императорът. — Феар! Трул! Махнете ги!!!

Двамата воини се доближиха до двете свити на пода фигури, вдигнаха чувалите до онова, което трябваше да са рамене, и повлякоха принца и кралицата към коридора.

Разтреперан, императорът се обърна към краля. Отвори уста да каже нещо, потръпна и я затвори. После бавно изправи рамене и заговори хрипливо:

— Ние сме Рулад Сенгар, император на Тайст Едур. Вече — и на Ледер. Предайте трона, Дисканар. Предайте го… на нас.

Вляво от Брис Първият евнух закрачи напред — носеше кана вино и два бокала. Качи се на подиума и подаде единия на Езгара. После му наля, наля и на себе си.

Озадачен, Защитникът отстъпи вдясно, извърна се леко и погледна краля.

А той спокойно изпи виното си на три големи глътки. Короната бе на главата му. Нисал седеше малко зад трона, присвила очи към Първия евнух, който вече бе изпил своето вино и слизаше от подиума, за да застане до канцлера при другата стена.

Замъглените очи на Езгара Дисканар се спряха върху Брис.

— Отдръпнете се, Защитник. Не умирайте днес.

— Не мога да изпълня молбата ви, кралю. Знаете го.

Езгара кимна уморено и извърна глава.

— Така да бъде.

— Защитнико — заговори Нифадас. — Покажете на тези диваци какво може един ледерийски майстор на меча. Последният доблестен акт на кралството ни в този мрачен ден.

Брис се намръщи и се обърна към Рулад Сенгар.

— Ще трябва да се биете с мен, императоре. Или да призовете още от воините си, за да ни посекат. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Вярвам, че засега сте приключили с магията.

Рулад се озъби.

— Магия ли? Не бихме се лишили току-така от тази възможност, Защитнико. Ще се бием. Двамата. — Вдигна пъстросивия меч. — Хайде. Има какво да си покажем един на друг.

Брис не отвърна. Само зачака.

Императорът атакува със смайваща бързина, мечът изсвистя високо в полукръг, миг пауза и диагонално посичане, което целеше да срещне острието на Защитника и да го притисне към пода.

Брис реагира на мигновеното колебание, дръпна се назад, извъртя меча си и отстъпи вдясно. Острието бе върху оръжието на Рулад, върхът пробяга нагоре по лявата ръка и резна жила при лакътя.

Брис отскочи назад, заби ниско и върхът на меча се озова между жилата и капачката на коляното на левия крак на Рулад.

Клъц.

Императорът залитна напред, почти до ръба на подиума, изненадващо се изправи и се хвърли напред, като заби с две ръце.

Пъстрият меч сякаш заигра сам: отбягна две парирания на Брис и Защитникът едва успя да отбие тежкото острие с лявата си ръка, при което изгуби кутрето и безимения си пръст.

Заотстъпва заднешком и се озова отново в центъра на залата — този път Рулад бе между него и краля на трона.

Езгара се усмихваше.

Щом Рулад се завъртя, за да се озове отново срещу него, Брис атакува.

Изрита треперещото в ръцете на императора острие — ударът не беше съвършен, но достатъчен, за да го отклони за миг — след което заби върха на меча си в капачката на дясното коляно на Рулад. И поряза отгоре. Острието захапа дълбоко в костта. Той го извъртя, дръпна и изтръгна капачката.

Рулад изкрещя от болка и кракът му се огъна.

С капачката, все още нанизана на върха на меча, Брис отново скочи напред, докато императорът замахваше отгоре и вляво в усилие да се задържи прав, и преряза през сухожилията на дясната му ръка, малко над лакътя.

Рулад залитна и рухна с грохот върху мраморните плочи; задрънчаха откъртени монети.

Мечът трябваше вече да е паднал от ръцете му… но си стоеше здраво стиснат в двата свити юмрука.

Рулад обаче нищо не можеше да направи с него.

Помъчи се да се надигне и да седне, с изпълнени с гняв очи, напрегна се да вдигне оръжието.

Брис удари върха на своя меч в пода да откърти капачката, пристъпи към императора и засече жили и хрущяли в дясното рамо, преряза една от вратните жили, после вдигна острието и го заби — обездвижи по същия начин и лявото рамо. Застанал над безпомощния император, засече методично жилите на петите, сряза косо през корема на жертвата си и разпра стената от мускули.

Изрита и Рулад се просна по очи.

Удари над всяка плешка, след тях — още две вратни жили. Ниско по гърба, за да се разпорят пластовете мускули под отрупаната с монети кожа. Отново по раменете — монети се разхвърчаха и се затъркаляха по пода.

Най-сетне Брис отстъпи назад. И отпусна меча.

Крясъците от устата на лежащия по очи император се удвоиха, крайниците вече се извиваха сами, кървава плът се издуваше и изсипваше от раните. Нищо друго не се движеше в залата.

Прахта бавно се слягаше в коридора.

После един от замръзналите на местата си воини промълви:

— Сестрите да ме вземат дано…

Крал Езгара Дисканар въздъхна, наведе се пияно напред.

— Убий го. Убий го!

Брис вдигна глава.

— Не, ваше величество.

На лицето на стареца се изписа изумление.

— Какво?

— Цеда беше изричен за това, ваше величество. Не трябва да го убивам.

— Ще му изтече кръвта — каза Нифадас някак странно провлечено.

Но Брис поклати глава.

— Няма. Не съм отворил главни съдове, Първи евнух.

Едурът, когото нарекоха Трул, заговори:

— Главни съдове… как… как може да знаеш? Не е възможно… толкова бързо…

Брис не отвърна.

Кралят изведнъж се отпусна на трона.

Писъците на Рулад вече бяха заглъхнали — сега той плачеше. Задъхани, безпомощни ридания. Пое си дъх и извика:

— Братя! Убийте ме!

На Трул Сенгар му призля. Поклати глава, обърна се към Феар и видя ужаса в очите на брат си.

Рулад не се изцеряваше. Кръвта му изтичаше върху лъскавите плочи. Тялото му беше унищожено. И не се изцеряваше. Трул се обърна към Ханан Мосаг и видя злото задоволство, блеснало в очите на магьосника.

— Ханан Мосаг — прошепна Трул.

— Не мога. Плътта му не ми е подвластна, Трул Сенгар. Недостъпна е за всички ни. Само мечът… и само с меча. Ти, Трул Сенгар. Или Феар. — Махна вяло с ръка. — О, викнете някой друг, като нямате кураж…

Кураж.

Феар изпъшка. Все едно че го пронизаха в гърдите.

Трул го изгледа… но Феар не беше помръднал, една стъпка не бе направил напред. Отмести очи от него и отново се вгледа в Рулад.

— Братя мои — зарида той. — Убийте ме. Един от вас. Моля ви!

Защитникът — удивителният, страховит майстор на меча — пристъпи до каната с вино, оставена в подножието на трона. Кралят изглеждаше полузаспал, със зачервено и отпуснато лице. Трул си пое дъх. Първият евнух седеше на пода с гръб към стената. Още някакъв старец стоеше до Нифадас, с ръце на очите — странна и жалка поза. Жената, която беше стояла зад трона, отстъпваше назад, сякаш изведнъж бе проумяла нещо. Имаше и още един мъж тук, млад и красив, но като че ли бе изчезнал.

Шестимата дворцови стражи покрай стените бяха извадили оръжията си и ги държаха пред гърдите си в мълчалив знак за почит пред Кралския защитник. Поздрав, който и на Трул му се дощя да повтори. Погледът му се върна на Брис. Толкова скромен на външност, толкова… „Лицето му. Познато… Хул Бедикт. Толкова прилича на Хул Бедикт. Да, неговият брат. Най-младият.“ Видя как ледериецът наля вино в бокала, от който беше пил кралят.

„Сестри, този Защитник — какво направи? Даде ни този… този отговор. Това… решение.“

— Феар! — изпищя Рулад.

Ханан Мосаг се окашля и отвърна:

— Няма го, императоре.

Трул се огледа. „Няма го? Не…“

— Къде? Ханан Мосаг, къде…

— Той… излезе. — Усмивката на магьосника беше кървава. — Просто ей така, Трул Сенгар. Излезе. Вече разбираш, нали?

— Да повика другите, да ги доведе тук…

— Не — отвърна Ханан Мосаг. — Не мисля.

Рулад проплака. После изрева:

— Трул! Заповядвам ти! Твоят император ти заповядва! Промуши ме с копието си! Промуши ме!

Очите на Трул се напълниха със сълзи. „Как ще гледам на него… тепърва? Как? Като на моя император или на моя брат?“ Залитна и едва не рухна на пода, смазан от болката. „Феар. Ти ни остави. Остави ни. Мен, с… това.“

— Братко! Моля те!

Откъм входа се чу тих кикот.

Трул се обърна и видя кралицата и принца — овързани, подпрени на стената като два гнусни трофея. Звукът идеше от кралицата, той видя блясъка в очите й.

„Нещо… още нещо… още нещо има тук…“

Обърна се. Защитникът вдигаше бокала към устните си.

Погледът му пробяга към краля. Към полусклопените му очи. Безжизнени очи. Главата на едура рязко се извърна към Първия евнух. Брадичката му бе отпусната на гърдите. Беше неподвижен.

— Не!

А Защитникът пиеше, отметнал глава. Глътка, втора, трета. Обърна се бавно и го изгледа. Намръщи се.

— По-добре си иди. И извлечи магьосника ви със себе си. Доближиш ли се до императора, ще те убия.

„Много късно… За всичко… много късно“.

— Какво… какво смяташ да правиш?

Защитникът погледна Рулад.

— Ще го… отнесем някъде. Няма да го намерите, едур.

Кралицата отново се изкикоти и налудничавият смях явно го сепна.

— Много е късно — заговори Трул. — За тебе поне. Ако има малко милост у теб, Защитнико, освободете стражите си. И им наредете да отнесат жената. Моите сънародници скоро ще са тук. — Погледът му се спря на Рулад. — Едур ще се оправят със своя император.

Защитникът го погледна още по-озадачено. Примига и тръсна глава.

— Какво… какво искаш да кажеш? Разбирам, че няма да убиеш брат си. А той трябва да умре, нали? За да се изцери. Да се… върне.

— Да. Защитник, съжалявам, закъснях да те предупредя.

Войникът изведнъж се олюля, посегна с окървавената си длан към трона, за да се задържи на крака. Мечът, все още в другата му ръка, потрепери, наклони се и острието докосна пода.

— Какво… какво…

Трул не отвърна.

Но у Ханан Мосаг нямаше и капка състрадание.

— Разбрах жеста ви, Защитник — изсмя се той. — Хладнокръвието, не отстъпващо на това на краля ви. Освен това… — Думите му заглъхнаха в нов пристъп. Той изплю мазна храчка и продължи: — Освен това едва ли беше важно, нали? Дали ще останете жив, или ще умрете. Поне така изглеждаше. В този нагъл съдбовен миг поне.

Защитникът се свлече на пода; гледаше магьосника.

— Мечоносецо — извика Ханан Мосаг. — Чуй тези последни мои думи. Ти загуби. Вашият крал е мъртъв. Беше мъртъв още преди да започнеш да се биеш. Ти се би, за да браниш един мъртвец, Защитнико.

Ледериецът се помъчи да се изправи, помъчи се да вдигне глава към трона и седящата в него фигура. Но усилието се оказа твърде тежко, той се отпусна и главата му се люшна.

Магьосникът се смееше.

— Вяра нямаше той. Само злато. Нямаше вяра в теб, мечоносецо…

Трул закрачи към него.

— Замълчи!

— Дръж си езика, Трул Сенгар — изръмжа Хасан Мосаг. — Не си нищо за мен.

— Сега и за трона ли ще претендираш, магьоснико?

Отвърна му бесният рев на Рулад.

Ханан Мосаг замълча.

Кралският защитник лежеше проснат на подиума, до обутите в чехли крака на краля. Лежеше съвсем неподвижен, изумление и отчаяние бяха изписани на младото му лице. С взрени в нещо, но нищо невиждащи очи. „Но другояче не можеше и да бъде. Нямаше друг начин да бъде убит такъв човек“.

Обърна се рязко към магьосника и прошепна:

— Някой ще направи каквото заповядва той.

— Наистина ли мислиш така?

— Избраните му братя…

— Няма да направят нищо. Не, Трул. Дори Бинадас няма да го стори. Точно както твоята ръка се задържа, така ще е и с тях. Милост е това, не разбираш ли? Разбираш го, знам. Милост.

— Докато ти вдигнеш онази развалина на трона ли, Ханан Мосаг?

Отговорът в очите на магьосника бе ясен. „Той е мой“.

Рулад изхриптя:

— Трул… моля те. Аз съм твой брат. Недей… Не ме оставяй… така. Моля те.

Всичко се беше прекършило в него. Трул се отдръпна от Ханан Мосаг и бавно се смъкна на колене. „Трябва ми Феар. Трябва да го намеря. Да поговоря с него“.

— Моля те, Трул… Аз не исках, не исках…

Трул погледна ръцете си. Беше изтървал копието — дори не знаеше къде е. Имаше шестима ледерийски стражи… вдигна глава… не, нямаше ги. Къде бяха отишли? Старецът, който стоеше до тялото на Първия евнух — той къде беше? Жената?

Къде бяха отишли всички?

Техол Бедикт отвори очи. И забеляза, че едното не работи много добре. Примижа. Нисък таван. Капещ.

Една длан го погали по челото и той завъртя глава. „О, виж, това боли.“

Бъг се наведе над него и кимна. Техол също се опита да кимне и почти успя.

— Къде сме?

— В една крипта. Под реката.

— А… намокрихме ли се?

— Само малко.

— О. — Помисли. — Трябваше да съм мъртъв.

— Трябваше, да. Но се държа. Всеки случай достатъчно, което не може да се каже за бедния Халас.

— Халас ли?

— Опита се да те защити и го убиха. Съжалявам, Техол, много късно пристигнах.

Техол се замисли и над това.

— Онези Тайст Едур…

— Избих ги.

— Тъй ли?

Бъг кимна и извърна очи.

— Боя се, че си изтървах нервите.

— Аха.

Слугата го погледна.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. Виждал съм те как мачкаш хлебарки с крак. Безскрупулен си.

— На всичко съм готов за едно ядене.

— Да, а за яденето какво? Никога не сме яли достатъчно, за да сме здрави, каквито сме.

— Така си е.

Техол понечи да стане, но изохка и се отпусна отново.

— Мирише ми на кал.

— Кал, да. Солена при това. Има следи — бяха тук, като дойдохме. Минали са оттук.

— Когато дойдохме. Преди колко време?

— Не много. Няколко мига.

— През които си закърпил всичките ми кокали.

— И ново око, повечето ти органи, това-онова.

— Окото не работи добре.

— Дай му време. Бебетата се разсейват покрай цицата, знаеш.

— Не съм бебе. Но чувството го разбирам напълно.

Помълчаха. После Техол въздъхна.

— Но това променя всичко.

— Тъй ли? Как?

— Ами, ти уж трябваше да си слугата ми. Сега как да продължа тази заблуда, че уж аз командвам?

— Както го правеше досега.

— Ха-ха.

— Мога да те накарам да забравиш.

— Какво да забравя?

— Много смешно.

— Не, питам кое точно.

— Ами… — Бъг се потърка по брадичката. — Днешните събития например.

— Значи ги изби всички ония Тайст Едур?

— Боя се, че да.

— А после ме пренесе под реката.

— Да.

— Но дрехите ти са сухи.

— Така е.

— И името ти всъщност не е Бъг.

— Да, не е.

— Но аз харесвам това име.

— Аз също.

— А истинското ти?

— Маел.

Техол се намръщи, погледна слугата в лицето и поклати глава.

— Не ти отива. Бъг си е по-добре.

— Съгласен.

— Значи, след като си могъл да избиеш всички онези воини. Да ме изцериш. Да вървиш под река. Отговори ми на това тогава. Защо не ги изби всичките? Да спреш нашествието още в началото?

— Имах си причини.

— Да видиш Ледер завладян? Не ни ли харесваш?

— Ледер ли? Не много. Вие взимате естествените си пороци и ги наричате добродетели. Пороци, от които най-жалкият е алчността. Както и отказът от солидарност, предаването на общността. В края на краищата кой изобщо е решил, че надпреварата винаги и без изключение е нещо здравословно? Защо точно този път на самооценка? Газите с пета ръката на този под вас. Ценност ли е това? Нека да ти кажа, нищо ценно няма тук. Нищо трайно. Всеки паметник, просъществувал извън мига, все едно на името на кой крал, император или воин е вдигнат, всъщност е завещание за общото, за сътрудничеството, за множественото, а не за единичното.

— Аа — прекъсна го Техол и вдигна пръст да покаже, че възразява. — Без крал, пълководец или който е там — без водач не може да се построи никакъв паметник.

— Само защото вие, смъртните, знаете само две възможности. Да се подчиняваш или да командваш. Нищо друго.

— Чакай малко. Виждал съм разни сдружения и кооперации в действие, Бъг. Кошмарни са.

— Да, защото дават почва за всички тези добродетели като алчност, завист, измяна и прочие. С други думи, всеки в групата се стреми да наложи структура на подчинени и водачи. Махни формалната йерархия и ще получиш надпревара между личности.

— Тогава какво е решението?

— Много ли ще се разочароваш, ако чуеш, че не влизате в него?

— Кой? Аз?

— Вашият вид. Не се отчайвай. Никой досега не е влизал. Но все пак не се знае какво ще донесе бъдещето.

— О, на теб ти е лесно да го кажеш!

— Всъщност не е. Виждал съм го многократно всичко това, безброй поколения наред. Да го кажем простичко: пълна бъркотия. Заплетена, непоправима бъркотия.

— Ама и ти си един бог. Бог си, нали?

Слугата сви рамене.

— Не прави прибързани предположения. За нищо. Никога. Остани си разсъдлив, приятелю, и подозрителен. Подозрителен, но не и уплашен от сложното.

— Като сме почнали да си раздаваме съвети, и аз имам един за тебе.

— И какъв?

— Живей според възможностите си.

Бъг отвори уста да отвърне, но пак я затвори и го изгледа с присвити очи. Техол се усмихна невинно.

Но само за миг, защото още спомени от този ден оживяха в главата му и той въздъхна.

— Халас. Глупакът му с глупак.

— Ти имаш приятели, Техол Бедикт.

— И горкият пазач. Хвърли се сам пред онова копие. Приятели… да, какво стана с всички тях? Знаеш ли? Шурк добре ли е? А Кетъл?

Бъг изсумтя, явно разсеян от нещо, после каза:

— Мисля, че са добре.

— Искаш ли да идеш да провериш?

Бъг наведе глава.

— Не. И аз мога да бъда егоист понякога, нали разбираш.

— Не знаех. Но признавам, наистина имам един въпрос. Само че не знам как да го задам.

Бъг го изгледа и изсумтя.

— Представа нямаш, Техол, колко отегчително може да е… да съществуваш вечно.

— Добре, но… слуга?

Бъг се поколеба, после бавно поклати глава и вдигна очи.

— Връзката ми с теб, Техол, беше една безкрайна радост. Ти възкреси у мен удоволствието от съществуването, а не можеш да си представиш колко рядко е то.

— Но… слуга?

Бъг въздъхна.

— Мисля, че е време да те накарам да забравиш този ден, приятелю.

— Да забравя ли? Какво да забравя? Имаше ли нещо за ядене?

Искал беше да го повярва. В цялото му великолепие. Светът можеше да стане прост, нямаше нужда от сложности, толкова беше искал светът да стане прост. Крачеше през бавно стихващия град. Виждаше следи от битки. Мъртви ледерийски войници най-вече. Трябваше да се предадат. Като всеки, притежаващ поне капка благоразумие — но този ден явно не бе посветен на благоразумие и простота. В този ден властваше лудостта, носеше се на невидими течения през града.

През тези окаяни ледерии. През Тайст Едур.

Феар Сенгар крачеше, без да мисли накъде го водят стъпките му. През целия си живот бе имал една-единствена, лесно определима роля. Да създава воини сред своя народ. И щом станеше нужно, да ги поведе в битка. Нямаше големи трагедии, които да затъмнят младостта му, и не беше притеснен, когато прекрачи в зрелостта.

Не беше имал и време да се чувства сам. Сам в плашещия смисъл. Самотата се пораждаше от решението и лесно можеше да бъде надвита, щом изпълниш предназначението си. Имаше го Трул. И Бинадас, а после — и Рулад. Но първи и най-важният — Трул. Воин, чието умение бе ненадминато, стигнеше ли се до боравене с копието, но лишен от жажда за кръв — а Феар знаеше добре, че жаждата за кръв е проклятието на Едур. Жаждата, която помиташе всякаква дисциплина, която можеше да сведе добре обучения воин до дивак, щом запееха дивата си песен оръжията, онова странно, кипящо мълчание, което Тайст Едур извличаха от хладната мисъл. Знаеше, че сред други народи това пропадане се проглася с крясъци и рев. Странна разлика, която по някаква неведома причина дълбоко тревожеше Феар Сенгар.

А после, докато гледаше този Защитник на ледерийския крал, този брат на Хул Бедикт — не можеше да си спомни дали изобщо бе чул името му, но и да беше, беше го забравил. Това само по себе си беше престъпление. Трябваше да научи името му. Важно беше да го научи.

Феар боравеше добре с меча. Беше един от най-добрите с меча сред Тайст Едур, истина, която той просто приемаше, без гордост или престорена скромност. И знаеше, че ако той бе застанал в двубой с онзи Защитник в тронната зала, щеше да издържи доста време. Доста прилично време и като нищо можеше да изненада ледериеца, ако му паднеше сгода. Но не хранеше илюзии кой от двамата ще остане прав накрая.

Искаше му се да заплаче. За онзи Защитник. За краля му. За Рулад, брата, когото все проваляше. За Трул, когото бе изоставил сега — пред избор, който никой воин не можеше да бъде заставен да направи.

Защото той отново бе провалил Рулад. Трул щеше да го види, разбира се. Нямаше как да се скрие страхът, закипял в душата му. Не и от неговия най-близък и обичен брат. „Който изрече всичките мои съмнения, страховете ми, за да мога аз да ги надвия — за да изглеждам уж че съм ги надвил.“

Всичко това беше работа на Ханан Мосаг. Всичко това. Вече го разбираше. От най-първото, наложено с жестокост обединяване на племената, тайният договор с неведомия бог вече бе сключен. Толкова явно беше сега. Кралят-магьосник беше обърнал гръб на Бащата Сянка, а и защо не, след като го нямаше Скабандари Кървавото око. Отишъл си беше, за да не се върне никога.

„Дори Ханан Мосаг не е. Много, много отдавна е започнал този път. Много, много отдавна.“

А беше сигурен, че тогава е съществувал някакъв миг, в който всичко е било просто. Миг, преди да се вземе съдбовният избор. А за всичко, което се беше случило след това, можеше да отговори само един, и това беше самият Баща Сянка.

Крачеше по прашните улици, подминаваше нападали трупове — като заспали гуляйджии от някакво диво снощно празненство. Ако не бяха локвите кръв и пръснатите оръжия.

Беше… изгубен. Твърде много бяха поискали от него, твърде много. В онази тронна зала. „Носехме тялото му. През ледената пустош. Мислех, че съм изпратил Трул на сигурна смърт. Толкова провали — и все мои. Трябва да има изход… изход…“

Застина и погледна тялото в краката си.

„Майен.“

Видя, че жаждата вече я няма на лицето й. Най-сетне вече нямаше нищо на това лице освен покой. Както я беше виждал преди, щом я погледнеше заспала. Или запяла с другите девици. Когато й беше поднесъл меча, за да го вземе тя в ръцете си. Да го зарови под прага на своя дом. Не искаше да мисли за други времена, когато бе долавял някаква тъмнина в очите й и това го караше да се чуди на криволиците на ума й — неща, каквито един мъж не може да знае, не може никога да разбере. Онези страховити загадки, които те примамват в капана на любовта, будят възхитата ти, а понякога те оставят разтреперан от ужас.

Всичко това вече го нямаше на лицето й. Само покой. Заспала, като детето в нея. Тук, на улицата.

Феар коленичи до нея. Пръстите му се затвориха около роговата дръжка на рибарския нож и той го издърпа от гърдите й. Огледа го. Робско сечиво. С малък знак, врязан малко под дръжката. Позна го.

Ножът на Удинаас.

Негов дар ли беше това? Той ли я беше дарил с вечен покой? Или само още един акт на мъст срещу семейството, което го бе притежавало? Което му бе отнело свободата? „Той изостави Рулад. Като мен. Нямам право да го мразя. Но… това тук?“

Стана и затъкна ножа в колана си.

Майен беше мъртва. Детето, което щеше да обича, бе мъртво. Сила някаква имаше тук, сила, жадна да му отнеме всичко.

А не знаеше какво да направи.

Несекващ и несекващ плач от оплисканата в кръв купчина плът на пода на тронната зала. Паднал на колене на десетина крачки от нея, Трул беше запушил уши и искаше това да спре, да го спре някой. Този миг… беше заклещен дълбоко в себе си. Нямаше да свърши. Вечен хор от жалки ридания, който пронизваше черепа му.

Ханан Мосаг се затътри към трона, така изгърбен и изтерзан, че едва можеше да измине една-две педи, преди болката в тялото да го принуди да спре.

От ледериите беше останал само един. Появата му беше загадка, но ето, че стоеше там, до отсрещната стена, с ведро и в същото време — зорко взряно в сцената лице. Младо, красиво и някак… изнежено. Не беше войник. Не казваше нищо — като че ли бе доволен само от това да наблюдава.

Къде бяха отишли другите Едур? Трул не можеше да разбере. Бяха оставили Бинадас в другия край на коридора, в несвяст, но жив. Извърна глава натам, видя отново кралицата и принца до входа. Принцът като че ли беше издъхнал, или заспал. Кралицата гледаше измъченото тътрене на Ханан Мосаг към подиума с влажна озъбена усмивка.

„Трябва да намеря татко. Той ще знае какво да направи… не, тук няма нищо за правене, нали? Просто както си е… нищо за правене.“ Нищичко, и точно в това беше големият ужас.

— Моля те… Трул…

Трул поклати глава, мъчеше се да не чува.

— Исках само… теб, и Феар, и Бинадас. Исках да ме… включите. Да не съм вече дете, нали? Само това, Трул.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Уважение, Трул. Само това е искал. Откъде дойде тогава това? Меч? Цяло имане от златни монети, прогорени в кожата ти? Титла? Това противно, нагло „ние“, което използваш? А това, че отне жената на брат си?

— Млъкни — каза Трул.

— Не говори така на своя крал, Трул Сенгар. Ще ти струва… скъпо.

— Да се разтреперя от заплахите ти ли, магьоснико?

В залата отекваше и най-тихият шепот. Ледериецът до стената бавно извърна глава и се вторачи към входа. Изведнъж се намръщи.

После Трул чу стъпки. Тежки и тътрещи се. Дрънчене на желязо и нещо като течаща вода.

Ханан Мосаг се извърна натам.

— Какво? Какво идва? Трул — намери оръжие, бързо!

Трул не помръдна.

Рулад зарида отново, безразличен към всичко друго.

Тътнещите стъпки се приближиха.

След миг на входа се появи привидение. От облечените му в стоманени ръкавици ръце капеше кръв. Бе високо почти колкото Тартенал и покрито с черни зацапани железни плочи, съединени със зеленясали нитове. Огромен шлем с решетки пред очите скриваше лицето му, решетката се спускаше по раменете и над скритата челюст. Туловището беше увенчано с шипове на лактите, коленете и глезените. В едната си ръка носеше меч от ледерийска стомана, от който капеше кръв.

— Какво е това, Трул? — изсъска Рулад. — Какво е това?!

Чудовищното създание спря на прага. Огледа се и главата му изпука, очите му сякаш се спряха на тялото на Кралския защитник. После продължи да крачи напред, като оставяше диря от кръв.

— Трул! — изпищя Рулад.

Съществото спря, погледна надолу към проснатия на пода император. След малко изпод шлема избоботи гробовен глас:

— Ти си смъртно ранен.

Разтреперан, Рулад се изсмя, почти истерично.

— Ранен? О, да. Накълцан на парчета!

— Ще живееш.

Ханан Мосаг изръмжа:

— Махни се, демон. За да не те прогоня аз.

— Може да опиташ — отвърна създанието. И тръгна отново. И спря пред тялото на Защитника. — Не виждам рани, но лежи мъртъв. Този доблестен смъртен.

— Отрова — каза ледериецът до отсрещната стена.

Съществото го изгледа.

— Познавам те. Зная всичките ти имена.

— Предполагам, Страж — отвърна мъжът.

— Отрова. Ти ли го… подбутна натам?

— В облика ми е. — Мъжът сви рамене. — Привлича ме… горчивината. Ти ми кажи, твоят бог знае ли, че си тук?

— Ще поговоря скоро с него. Няколко остри думи няма да са излишни.

Мъжът се изсмя, скръстил ръце и облегнат на стената.

— Не се и съмнявам.

Стражът отново погледна Защитника.

— Той държеше имената. На всички, които бяха почти забравени. Това… това е голяма загуба.

— Не са — отвърна ледериецът. — Имената не са изгубени. Още не. Но ще бъдат… Скоро.

— Трябва ми… някой, тогава.

— И ще го намериш.

Стражът погледна отново ледериеца.

— Ти… подбутваш ли ме?

Мъжът отново сви рамене.

Стражът се пресегна, стисна здраво колана на Защитника, после го повдигна от пода и го метна на лявото си рамо. Завъртя се, застанал сред локвата кръв.

И погледна Рулад Сенгар.

— Не показват милост приятелите ти.

— Нима? — Смехът на Рулад се задави. — Започвам да гледам на нея… другояче…

— Аз познах милостта — каза Стражът и замахна с меча.

И посече Рулад през гърба, преряза гръбнака.

Трул Сенгар се олюля и зяпна невярващо…

… а ледериецът прошепна:

— И… още веднъж.

Стражът закрачи към изхода, глух за яростния рев на Ханан Мосаг.

Трул залитна напред, мина покрай застиналото тяло на брат си, спря пред магьосника, вкопчи ръка в халата му и го вдигна.

— Тронът ли? — изхриптя пред лицето му. — Току-що го изгуби, кучи сине. — Хвърли го на пода. — Трябва да намеря Феар. Кажи му — обърна се Трул през рамо на излизане. — Кажи му, Мосаг, че излязох да намеря Феар. Пращам тук другите…

Рулад зад него се сгърчи и изкрещя.

„Така да бъде.“

Вайвалът изпълзя и се надигна от гробната могила задъхан. От туловището му капеше кървава тиня. Миг след него се появи и призракът, повлякъл изпаднал в несвяст ледериец.

Шурк Елале се надигна, както се беше свила до Ублала, за да го гали по челото и да се чуди на глупавата му усмивка, сложи ръце на кръста си и огледа сцената. Пет проснати трупа, изтръгнати дървета, воня на гниеща пръст. Двама от наемниците й — до отсрещната стена на кулата Азат; магът се грижеше за раните на Вречения. „Вречен. Що за титла е това, впрочем?“

До портата бяха Кетъл и високият бледокож воин с два ледерийски меча.

Впечатляващо гол, отбеляза си тя, докато ги приближаваше, и се обърна към него:

— Ако не греша, вие сте от същата кръв като Тайст Едур.

Той я погледна и се намръщи.

— Не. Аз съм Тайст Андий.

— Щом казваш. Е, след като свърши с тези… неща, предполагам, че уговорките ти с Азата приключиха.

Той погледна към порутената кула със странните си червени очи.

— Никога не сме били… приятели. — Лека усмивка. — Но тя е мъртва. Не съм обвързан да служа на никого освен на себе си. — Изгледа я отново. — И има неща, които трябва да свърша… сам.

— Мога ли да дойда с тебе? — проговори Кетъл.

— За мен ще е удоволствие, дете — отвърна воинът.

Шурк Елале присви очи.

— Дал си обещание, нали? На кулата. И макар да е мъртва, обещанието трябва да се зачете.

— Тя ще е в безопасност, докато е с мен — отвърна воинът.

Шурк отново се огледа.

— Този град вече се управлява от Тайст Едур. Няма ли да погледнат с лошо око на теб?

— В компанията на Вайвал, призрак и припаднал роб, когото той държи да влачи със себе си, предполагам, че да.

— Тогава ще е най-добре да напуснеш Ледерас, без да те забележат.

— Съгласен. Имаш ли предложение?

— Още не.

— Аз имам…

Обърнаха се. Вреченият и магът бавно се приближаваха — магът крепеше ранения. Обадил се беше Лоста.

— Ти вече работиш за мен — каза Шурк Елале. — Самоволни действия не са позволени.

Той се ухили.

— Да де. Имах предвид, че ще им трябва придружител. Някой, който познава всички тайни изходи в този град. Най-малкото, което мога да направя, след като този Тайст Андий ми спаси живота.

— Неисканите предложения не са от полза за добрите служебни отношения — заяви Шурк Елале.

— Моите извинения, мадам. Няма повече, обещавам.

— Смяташ, че съм дребнава, нали?

— Не, разбира се. В края на краищата немрящите никога не са дребнави.

Тя скръсти ръце.

— Тъй ли? Я виж оная яма там?! В нея се крие един немрящ — Харлест. Иска да уплаши някого с ноктите и зъбите си.

Всички се обърнаха към ямата сред двора. От нея се носеше тихичко пеене.

— Топките на Гуглата — изруга под нос Лоста. — Кога отплаваме?

Шурк Елале сви рамене.

— Веднага щом ни разрешат. А кой е Гуглата?

Белокожият воин отвърна разсеяно:

— Богът на смъртта. И да, има топки.

Всички го зяпнаха, но той само сви рамене.

— Не ме карай да се смея — изсумтя Шурк.

А Кетъл посочи с пръстче.

— Това ми харесва. На челото ти, мамо. Харесва ми.

— И хайде да си го оставим там, а? — За щастие никой не схвана значението на думите й.

Воинът се извърна към Лоста.

— Предложения значи?

Вреченият кимна.

Техол Бедикт спеше върху саркофага. Бъг го гледаше умислено. Чу стъпки зад себе си и бавно се извърна. Стражът изникна от водната стена при устието на тунела.

Носеше на рамото си труп. Спря и изгледа мълчаливо стария слуга.

Тук, в тази гробница, подсушена от водата, в това място, където волята на един Древен бог я задържаше, Стражът не кървеше.

Бъг разпозна ледериеца на рамото на Стража и въздъхна.

— О, той ще скърби за това.

— Според Блудния имената все още са живи в него — рече създанието.

— Имената ли? А, да. Разбира се.

— Ти ни изостави, Маел.

— Знам. Съжалявам.

Стражът пристъпи покрай него и спря до саркофага. Покритата с шлема глава се кривна, докато оглеждаше Техол Бедикт.

— Този е със същата кръв.

— Брат му е, да.

— Значи ще носи спомена за имената.

Възразяваш ли? Бъг поклати глава.

— Как бих могъл?

— Вярно е. Не можеш. Загуби това право.

Слугата не отвърна. Загледа мълчаливо как Стражът хвана едната ръка на Брис и я положи на челото на Техол. Миг — и вече беше станало. Привидението отстъпи и се запъти към водната стена.

— Почакай, моля те — каза Бъг.

То спря и погледна през рамо.

— Къде ще го отнесеш?

— В дълбокото. Къде другаде, Древни?

Бъг се намръщи.

— Там, където…

— Да. Ще има вече двама Стражи. Сега и завинаги.

— Мислиш ли, че тази вечна служба ще му хареса?

Привидението пак кривна глава.

— Не знам. На мен харесва ли ми?

И с този увиснал в затаения въздух двусмислен въпрос, Стражът понесе тялото на Брис Бедикт навътре през водата.

След сякаш безкрайна пауза Бъг отново погледна Техол. Знаеше, че приятелят му ще се събуди с ужасно главоболие.

„Нищо не може да се направи, уви. Освен малко чай може би… Имам една особено гадна билкова смес, която ще го накара да забрави за главоболието. А ако има някой на света, който ще ми е благодарен, това е Техол Бедикт от Ледерас.“

„Но първо да взема да го извадя от тази гробница.“

Из тронната зала на Вечния дом лежаха тела. Едно от тях, по средата на залата пред подиума, с лице към окървавените плочи, все още караше Пернатата вещица да затаява дъх и сърцето й да тупти силно в гърдите. Страх или възбуда — не знаеше кое от двете, навярно и двете. Крал Езгара Дисканар, захвърлен от трона, на който сега седеше Рулад Сенгар от Тайст Едур. Мракът в очите на императора сякаш беше неизмерим.

Болка беше имало в тази зала — тя долавяше горчивата й диря, затаила се във въздуха. И Рулад беше най-големият й извор. Предателства, повече предателства, отколкото един смъртен можеше да понесе. Тя знаеше тази истина, знаеше я в сърцето си.

Пред императора стояха Томад и Урут, от двете страни на треперещия, сринал се на пода Ханан Мосаг — той бе платил висока цена за своя ден на триумф. Като че ли чакаше нещо, изпълнен с ужас, свел очи към пода. Но Рулад като че ли се задоволяваше само с пренебрежението си към магьосника. Засега бе готов да прости горчивия му триумф.

Но къде беше Феар Сенгар? И Трул? Пернатата вещица бе помогнала на Урут да се погрижат за Бинадас — той беше в несвяст и щеше да си остане така, докато не стане изцеряването. Но освен родителите на Рулад единствените други присъстващи бяха побратимите на императора Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит. Бун ги нямаше, както и бойния главатар на джхеките Б’нага.

Двама ледерии бяха останали — освен осакатените кралица Джанал и принц Квилас. Канцлерът Трайбан Гнол вече бе коленичил пред Рулад и бе заявил готовността си за вечна служба. Другият ледериец непрекъснато привличаше погледа на Пернатата вещица. Консортът на кралицата Турудал Бризад наглед бе почти безразличен към всичко, на което бе свидетел тук, във Вечния дом.

И беше красив. Удивително красив.

На няколко пъти тя беше срещнала погледа му и бе видяла в очите му — макар и в другия край на залата — някакъв жаден интерес, от който я полазваха тръпки.

Стоеше на стъпка зад новата си господарка Урут, нащрек, докато воинските главатари влизаха и излизаха с маловажните си донесения. Тук имало бой, там боят свършил, пристаните били осигурени. Първите пратеници от протекторатите вече чакаха нетърпеливо за аудиенция в разрушения коридор зад входа.

Империята беше родена.

И тя беше свидетелка на това. Повече от свидетелка. Един нож, тикнат в ръцете на Майен, а после беше дошла вестта, че са я намерили. Мъртва. Пернатата вещица нямаше вече да трепери от страх пред гнева й. Курвата беше мъртва.

Първата заповед на Рулад беше да се започне издирване. На Удинаас. Побратимите му бяха получили по един отряд воини всеки и изпратени да намерят роба. Знаеше, че търсенето ще е безпощадно и че накрая Удинаас ще бъде заловен. И принуден да си плати за измяната.

Не знаеше какво да мисли за това. Но веднъж мисълта я беше пронизала — само веднъж и потисната набързо надежда и трескава молитва към Блудния Удинаас да се спаси. Никога да не го намерят. Поне един ледериец да можеше да се опълчи на този император, да го надвие. И с това отново да разбие сърцето на Рулад.

„Светът беше затаил дъх… и вече диша отново. Както винаги, с равномерния ритъм на приливите.“

Ден, в който бе завладяно едно кралство, и ден, в който завладяното започваше неизбежното унищожение на завоевателите.

Защото такъв бе ритъмът точно на тези приливи. Сега, с идването на нощта, когато сенките се удължаваха и онова, което оставаше от света, се отдръпваше.

„Защото тъкмо в това вярват Тайст Едур, нали? До полунощ всичко се отдръпва, безмълвно и неподвижно. В очакване на последния прилив.“

Рулад Сенгар седеше на трона, покрит със златото на Ледер, и гаснещата светлина проблясваше в навъсените му очи. Затъмняваше петната по меча, който държеше в десницата си — бе опрял върха в подиума.

И Пернатата вещица видя, след като сведе отново очи към пода, както беше длъжна, видя до основата на подиума един отрязан пръст. Малък, като на дете. Зяпна го удивена, изпълнена с внезапна жажда. Да го има. Та нали сила се криеше в такива неща. Сила, която една вещица можеше да използва.

Стига онзи, чийто беше този пръст, да е важна особа.

„Е, това ще го разбера много скоро.“

Здрачът загръщаше тронната зала. Някой трябваше да запали светилниците. И то скоро.

Не беше напускала стаята. Нямаше причина да го прави. Беше седяла неподвижно, с празна душа, изтръпнала за шума на битките, за вълчия вой, за далечните писъци из града. И от време на време си казваше, че чака. Та нали краят на една нощ раждаше друга.

Животът, любовта, самото естество на съществуванието беше белязано с такива неща. Прекъсването на пътища, умореното тромаво тътрене все напред. Кръвта се съсирваше. Превръщаше се в прах. Труповете на крале биваха полагани в гробници, за да бъдат забравени. Гробове се изкопаваха за паднали войници, огромни ями, като зейнали в земята уста, зейнали от глад, и телата падаха в тях, като вдишваха за сетен път по облаче сива прах. Оцелели скърбяха до време, гледаха празните стаи и легла, пръснатите вещи, които вече не бяха ничие притежание, и се чудеха какво предстои, какво наново ще бъде изписано на измитата и почистена плоча. Чудеха се как да продължат да живеят.

Кралства и империи, войни и каузи — до гуша й беше дошло от тях.

Искаше да се махне. Далече, толкова далече, че нищо от предишния й живот вече да няма никакво значение. Никакви спомени, които да тласкат стъпките й в тази или онази посока.

Корло я беше предупредил. Да не изпада в цикъла на плача. Затова седеше с пресъхнали очи и бе оставила града да плаче сам за себе си. Приключила беше с тези неща.

На вратата се почука.

Серен Педак вдигна очи към коридора и сърцето й подскочи.

Тежък звук, който се повтори. Настойчиво.

Аквиторът стана от стола си, олюля се от игличките в изтръпналите си крака — дълго не беше помръдвала, — после тръгна колебливо напред.

Здрачът беше дошъл. Не беше забелязала. „Някой е решил. Някой е сложил край на този ден. Защо?“

Нелепи мисли, нахлули в ума й сякаш някъде отвън, с тон на смътна ирония, провлечени като тайна шега.

Вече беше до вратата. Потръпна, щом чукането се повтори точно срещу лицето й.

Отвори.

Пред нея стояха Трул и Феар Сенгар.

Трул не можеше да го разбере, но като че ли нещо бе насочвало стъпките му — по тази уличка, по онази улица, през целия огромен град — с безпогрешна точност, докато накрая не видя брат си в сумрака. Крачеше уверено по някакъв тесен мост над главния канал. Обърна се изненадан от дрезгавия вик на Трул. И го изчака.

— Рулад възкръсна.

Феар извърна глава и примижа. Сенките се трупаха в привидно неподвижната вода на канала.

— От твоята ръка ли, Трул?

— Не… В това се провалих. Нещо друго. Демон някакъв. Дойде за Защитника — не знам защо, но отнесе тялото му. И уби Рулад — било милост, така каза. — Трул смръщи чело. — Дарът на невежия. Феар…

— Не. Няма да се върна.

Трул го зяпна.

— Чуй ме, моля те. Вярвам, че ако двамата действаме заедно, можем да го изтръгнем. От лудостта. В името на Сестрите, трябва да се опитаме, Феар. Заради народа ни…

— Не.

— Ти… сам ли ме оставяш в това?

Болка се изписа на лицето на Феар, но той отказа да срещне погледа на брат си.

— Трябва да замина. Виждаш ли, разбрах нещо. Това не е работа на Рулад. Нито на Ханан Мосаг. Става дума за Бащата Сянка, Трул.

— Скабандари Кървавото око е мъртъв…

— Не и духът му. Той си остава… някъде. Смятам да го намеря.

— Защо?

— Наложена ни е тирания. Над всички ни. От онзи, който е зад меча. Никой друг не може да ни спаси, Трул. Смятам да намеря Скабандари Кървавото око. Ако е окован, смятам да го освободя. Духа му. Ще се върнем заедно — или изобщо няма да се върна.

Трул познаваше брат си достатъчно добре, за да не спори. Феар си беше намерил нова цел и с нея смяташе да избяга… от всичко и от всекиго.

— Как ще излезеш от града? Ще ни търсят… сигурно вече ни търсят.

— Веднъж Хул ми каза, че Серен Педак имала дом тук. — Феар поклати глава. — Не знам, самият аз не го разбирам, но съм убеден, че тя би могла да ни помогне.

— Защо?

Феар поклати глава.

— Откъде знаеш къде живее тя?

— Не знам. Но е… натам.

И закрачи. Трул го настигна и го хвана за ръката.

— Чуй… не искам да те спра. Но ме чуй, моля те.

— Добре. Но нека да вървим.

— Хубаво. Не се ли чудиш на всичко това, Феар? Как те намерих аз? Трябваше да е невъзможно, но ето, че сме двамата. А сега ти и тази къща — къщата на Аквитора. Феар, нещо ни води. Някой си играе с нас…

Брат му се усмихна кисело.

— И какво от това?

Трул нямаше отговор. Тръгна мълчаливо до Феар. Спря до някакви трупове на улицата и взе един меч — и ножницата. Окачи я на колана си, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на Феар. И не заради някакво двойствено чувство, а защото самият той не знаеше защо е вдигнал оръжието. Продължиха напред.

И стигнаха до една скромна къща.

Гърдите на Трул се стегнаха, като я видя на прага. Не можеше да го разбере — не, всъщност можеше, но беше невъзможно. Нелепо. Беше виждал Серен Педак само няколко пъти. Не повече от десетина думи бе разменил с нея, ако и толкова. Но като се взря в лицето й, като видя изненадата, изписана там, в тези ужасно дълбоки очи, усети, че пропада…

— Какво? — попита тя и погледът й пробяга между него и Феар. — Какво сте…

— Имаме нужда от помощта ви — каза Феар.

— Не мога… Не виждам как…

„Сестрите да ме вземат дано, готов съм да отдам сърцето си на тази жена. На тази ледерийка…“

— Аз бягам — каза Феар. — Брат ми, императорът… Трябва ми водач, който да ме изведе невидим през града. Тази нощ.

— Как ме намерихте?

— Не знам. Дори не знам защо… откъде е тази вяра в мен, че само вие можете да ми помогнете.

И тогава тя погледна Трул и очите й се задържаха на него сякаш много дълго, и бавно се разшириха.

— А ти, Трул Сенгар? Идваш ли с нас?

„С нас. Тя ще го направи. Защо? Каква потребност в нея дава този отговор?“ Усети как гърдите му се свиха, докато изричаше съдбовните думи:

— Не мога, Аквитор. Днес провалих Рулад. Длъжен съм да опитам… отново. Трябва да се опитам да го спася.

Примирение и покруса изпълниха очите й.

Сякаш бе наранил нещо, вече оставило хиляда белега.

Искаше му се да извика. Но само промълви:

— Съжалявам. Но ще чакам да се върнете — двамата…

— Да се върнем? — попита тя и погледна Феар. — Защо?

— За да сложим край на това.

— На кое?

— На тиранията, която се роди тази нощ, Серен Педак.

— Искате да убиете Рулад? Брат си?

— Да го убия? Това няма да свърши работа, както знаете. Но ще намеря друг начин. Ще го намеря.

„О, кой е стиснал така душата ми тази нощ?“ Усети се, че откачва меча, чу собствените си думи:

— Не знам дали имате оръжие, Аквитор… — Сам не повярва в тяхната нелепост, в това колко плитко прозвуча обяснението. — Затова ще ви дам моето. — И вече й поднасяше прибрания в ножницата меч.

На прага на нейния дом.

Феар се извърна, изгледа го, но Трул не можеше да откъсне очите си от нея — и видя разбирането, пробягало по лицето й.

Вярно, ледерийка беше, но явно бе разбрала. Погледът й стана смутен, след това — проницателен.

— Ще го приема. Оръжие… да го използвам.

„Не.“

— Да… Аквитор. Оръжие…

Тя го прие, но жестът вече беше лишен от смисъл.

Трул отстъпи назад.

— Трябва да тръгвам. Ще кажа на Рулад, че съм те видял, Феар. На пристаните.

— Не можеш да го спасиш, братко — каза Феар.

— Мога да опитам обаче. Лек път, Феар.

И вече се отдалечаваше. Така беше най-добре, реши той през бликналите внезапно сълзи. Навярно никога нямаше да се върнат. А тя нямаше да приеме меча. Затова го попита, преди да посегне за него. Оръжие. Само това.

Беше изглупял. Миг на дълбока слабост, безсмислена, съвсем безсмислена любов. Не, много по-добре беше така, както стана. Тя бе разбрала, затова поиска да се увери. Никакъв друг смисъл. Никакво признание в любов. Само един жест в тази нощ.

„Оръжие. Само това.“

Останаха на прага. Трул си беше тръгнал, стъпките му заглъхнаха в далечината. Феар огледа Серен Педак — бе свела очи към меча в ръцете си. Тя вдигна глава, видя прикования му поглед и се усмихна тъжно.

— Вашият брат ме… стъписа. За миг си помислих, че… Все едно.

„Защо тогава има толкова болка в очите ти, Серен Педак?“ Феар се поколеба, понечи да заговори… и тогава зад него се чу детски глас:

— Ти ли си Серен Педак?

Той се извъртя рязко, мечът му изсъска от ножницата. Аквиторът пристъпи покрай него и вдигна ръка да го спре.

— Познавам ли те? — попита тя момиченцето, застанало при портата.

— Аз съм Кетъл. Лоста каза, че можеш да ни помогнеш. Трябва да напуснем града. Без никой да ни види.

— Кои вие?

Момичето пристъпи напред. Зад него се появи висока, загърната в халат закачулена фигура. След нея — дух на сенките, влачеше нечие тяло.

Серен ахна стъписана.

— Блудния да ме пази, става все по-трудно!

— Аквитор — каза Феар, — щях да ви укоря за щедростта тази нощ, ако не включваше и мен. Можете ли все пак да се справите?

Тя гледаше високата закачулена фигура. После каза:

— Вероятно. Има едни тунели…

Феар отново погледна момиченцето и спътниците му. Погледът му се спря върху призрака.

— А ти? Защо не служиш на императора си тази нощ?

— Аз съм необвързан, Феар Сенгар. Бягаш ли? Това е… неочаквано.

Не му хареса насмешката в гласа.

— А кой е този, дето го носиш?

— Робът Удинаас.

Феар се обърна към Серен.

— Тях ще ги гонят докрай, Аквитор. Заради този роб.

— Помня го.

— Измяната му към императора струваше скъпо. Нещо повече, мисля, че той уби Майен…

— Мисли каквото си щеш — прекъсна го призракът. — Но грешиш. Забравяш, Феар Сенгар, че този човек е роб. Вещ за употреба — и беше употребен. От мен, от Вайвала, който още кръжи над главите ни в тъмното. За това, което сполетя Рулад, за Майен — никоя от тези трагедии не е свързана с Удинаас.

„Щом казваш.“

— Това можем да го обсъдим по-късно — намеси се Серен. — Кетъл, кой е този мъж?

Детето отвори уста, но закачуленият я изпревари:

— Селекис съм, от кулата Азат.

— От кулата Азат? Забавно. Хм, висок си като Едур, Селекис. Може ли да видим лицето ти?

— По-добре недейте, Серен Педак. Поне засега. — Скритият му поглед като че ли се беше спрял на Феар, когато продължи: — Може би по-късно, след като напуснем този град и имаме време да обсъдим възможните си посоки. Може пък да се окаже, че доста време ще попътуваме заедно.

— Не мисля — каза Феар. — Аз отивам да намеря Бащата Сянка.

— Нима? И Скабандари Кървавото око още е жив?

Изненадан, Феар замълча. „Трябва да е някой Тайст Едур. От другите племена навярно. И той бяга. Не е по-различен от мен значи.“

— Хайде влизайте всички — подкани ги Серен. — Да потършуваме за провизии, макар да съм сигурна, че Гилдията на ловците на плъхове ще може да ни осигури всичко… срещу заплащане.

— Прочутите ледерийски нрави, разбира се — засмя се призракът.

Шурк Елале стъпи на покрива. Слънцето бе изгряло и по градските хълмове и тераси се виждаха хора — вървяха малко по-бавно от обикновено. Колебливо, като че ли изпълнени с някакъв трепет. Все пак из града имаше патрули на Тайст Едур — обикаляха, сякаш търсеха някого.

Техол Бедикт и слугата му стояха в другия край, с гръб към Шурк, и гледаха към канала. Техол се обърна и й се усмихна. Изглеждаше… различно.

— Техол Бедикт — рече тя, щом застана до него. — Едното ти око е синьо.

— Нима? Сигурно е някаква гадна инфекция, Шурк, защото едва виждам с него.

— С времето ще се оправи — каза Бъг.

— Е, продължаваш ли да кроиш края на цивилизацията, Техол?

— Да. И ще е великолепен край.

Тя изсумтя.

— Ще ти пратя тогава Шанд, Хеджун и Рисарх…

— Да не си посмяла. Тях ги закарай на островите. Сам действам по-добре.

— Сам?

— Е, с Бъг, разбира се. В края на краищата човек има нужда и от слуга, нали.

— Вероятно. Ами… дойдох да се сбогуваме.

— Малко на пиратство тръгваме, а?

— Защо не? Просто си търся по-добра кариера.

Техол погледна Бъг.

— Крадецът, който потъна…

— … изплува пак — довърши Бъг.

Двамата се усмихнаха.

Шурк Елале им обърна гръб.

— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ми липсват.

Шурк си тръгна, Техол и Бъг погледаха още малко пробуждащия се град. Завзетия град, узурпирания трон, чужденците по улиците, които изглеждаха по-скоро… объркани.

Двуглавото насекомо се беше вкопчило в рамото на Техол и не искаше да помръдне. Той потърка синьото си око и въздъхна.

— Знаеш ли, Бъг, радвам се, че не го направи.

— Кое?

— Да ме накараш да забравя.

— Реших, че ще можеш да се справиш.

— Прав си. Мога. Така поне мога да скърбя.

— По твоя си начин.

— По моя, да. Единствения, който знам.

— Знам, господарю.

Малко след това Бъг се обърна и тръгна към капака.

— Няма да се бавя.

— Добре. А, и като свършиш, вземи почисти малко долу.

Слугата спря до отвора, помисли и рече:

— Мисля, че ще намеря време да свърша точно това, господарю.

— Чудесно. Е, аз си лягам.

— Добра идея, господарю.

— Естествено, че е добра, Бъг. Моя е, нали?