Среднощни приливи

6.

Кулата Тарансийд се издигаше от южната страна на залива Трейт. Изсечена от груб базалт, тя бе лишена от елегантност или красота — бе изпъната като жилеста ръка на седем етажа височина от изкуствения каменен остров. Вълните я блъскаха от всички страни и мятаха пяна във въздуха. Нямаше нито прозорци, нито врати, но най-горният етаж бе обкръжен от редове лъскави обсидианови плочи, всяка с височина човешки бой и почти толкова на ширина.

Над граничните земи се издигаха девет подобни кули, но единствена Тарансийд се възправяше над суровата северна морска шир.

Слънчевата светлина хвърляше зловещи отблясъци върху плочите от обсидиан, високо над пристанището, вече затъващо в сумрака в края на деня. Отвъд залива пенестите вълни подмятаха десетина рибарски лодки в крайбрежните плитчини на юг. Бяха твърде далече от морските пътища и затова не забелязаха трите кораба, които се появиха от север и поеха към пристана. Платната бяха издути, над тях се носеха ята крещящи чайки.

Отраженията на трите ловни кораба странно се полюшваха в обсидиановите плочи; отраженията на чайките бяха като размазани бели резки.

Веслата на гемията изведнъж дивашки забиха назад.

Такелажът на предния кораб гъмжеше от фигури. Вятърът, надул платната, замря внезапно, сякаш да си поеме дъх, и те увиснаха. Фигурите, запърхали над палубата — едва смътно наподобяваха човешки, — се развяха като черни знамена в сгъстяващия се сумрак. Чайките се разлетяха с пронизителни писъци.

Камбаната на гемията заби тревога — без ритъм, накъсано, в паника.

Никой моряк — жив или живял някога — не се отнася с пренебрежение към гладните морски дълбини. Древни духове носят тъмните течения далече от слънчевата светлина, разбъркват наноси, погълнали история под безкрайните пластове равнодушна тишина. Силата им е неизмерима, гладът им — неутолим. Всичко, което се спуща надолу от осветения свят, потъва в прегръдката им.

Всеки моряк знае, че морската повърхност е ефимерна. Смътни резки по вечно променливата сивота и животът е само искрица, лесно потушавана от демонските сили, които могат да се надигнат от далечните дълбини, да разтръскат зверската си козина и да преобърнат света.

Умилостивяването е отклоняване, молитва да минеш незабелязан, да се измъкнеш, без да бъдеш отнесен. Кръвта по корабния нос, играта на делфини откъм левия борд, плюнката, за да хванеш попътните ветрове. Лявата ръка търка, дясната — бърше. Възлите, стегнати обратно на въртежа на слънцето, избелелите парцали, вързани за котвената верига. Десетки и десетки жестове, неоспорвани и обвързани с традиция, всички — за да се усмири морето…

Никой не се опитваше да призовава бушуващите духове от смазаните от водата долини, които не виждаха светлина. В края на краищата те бяха неща, неподвластни на обвързване. Никой не се пазареше с тях. Сърцата им биеха в ритъм с лунните цикли, гласът им беше ревът на бурята, а крилете им можеха да се изпънат от хоризонт до хоризонт, с издигащите се, прошарени с бели жилки водни стени, помитащи всичко пред себе си.

Под вълните на залива Трейт, понесли трите кораба като мъртви китове, обвързаният дух се закатери към брега с напора на студените течения. Последните копия на слънчевата светлина се врязаха в кипналата му плът и с освобождаването на огромна енергия съществото се уголеми, понесе се към скалистите брегове и по-топлите води на залива. Рибите и скаридите в плитчините бяха пометени от вълните и запокитени на брега — нечакан дар за чайките и пясъчните раци.

Духът надигна корабите с бесен вой на една-единствена огромна вълна, която се изду към брега. Кейовете, само допреди няколко мига пълни със затаили дъх зрители, закипяха от бягащи хора — всички се втурнаха по улиците към града и след секунди изпадналата в дива паника тълпа ги задръсти.

Вълната връхлетя с грохот, преобърна се и се отдръпна. Корпусите на трите кораба изтътнаха, запращяха греди, а главната мачта на третия кораб се пречупи като клечка. Разнебитени и ръсещи отломки, накрая корабите заседнаха между кейовете.

Водната грамада се отдръпна и духът се оттегли от залива. Остави след себе си само опустошение.

Първият кораб блесна за миг в обсидиановия свят, изстърга, хлъзна се покрай един от кейовете и се отпусна в укротилата се вода. Белите резки на чайките се изсипаха по палубата, за да започнат дългия си богат пир. Кулата Тарансийд бе видяла всичко това, гладките плочи малко под върха й попиха всяка подробност въпреки гаснещата светлина на привечерта.

А в една стая под стария дворец, далече на югоизток, Цеда Куру Кан гледаше. Пред него бе положена една плоча — двойник на онези в далечната кула над залива Трейт — и докато се взираше в огромната черна сянка, която бе изпълнила залива и по-голямата част от протока и вече бавно се оттегляше, чародеят примига да махне потта от очите си и отново примижа към отраженията на трите ловни кораба, кротко полюшващи се до пристаните.

Чайките и сгъстяващият се мрак пречеха да се види много, освен сгърчените трупове по палубите и последните няколко пробягващи между тях сенки на призраци.

Но Куру Кан беше видял достатъчно.

Вечният дом бе планиран с пет крила. Бяха готови само три. Всяко представляваше широк ръкав със сводест таван, обшит с листове злато. Между изкусно изваяните подпорни колони от двете страни и по цялата дължина на крилата минаваха коридори, водещи към помещения, които щяха да служат за служебни кабинети и жилища за кралския административен и поддържащ персонал. Свързващите помещения по-близо до центъра щяха да приютят дворцовата стража, оръжейните и скритите входове, отвеждащи към тайни проходи — под надземното ниво, — които обкръжаваха целия дворец, ядрото на Вечния дом.

Но в момента тези проходи бяха залети от дълбока до кръста кална вода, из която шетаха плъхове, без определена цел, освен може би за забавление. Брис Бедикт стоеше на едно стълбище, на три стъпки над тинестия нанос, и гледаше порещите водата главички на гризачите. До него стоеше един от дворцовите инженери, покрит от глава до пети със засъхнала кал.

— Помпите са почти неизползваеми — говореше той. — Опитахме с широки маркучи, пробвахме с тесни — все едно. Щом се усили дебитът, влязат десетина плъха и ги късат. А и просмукването не спира. Макар че от Канализацията продължават да се кълнат, че тук сме над плочата.

— Сигурен съм, че Цеда ще отстъпи да се прикрепи маг към екипа ви.

— Много ще съм благодарен, Финад. Трябва само да задържим притока, за да можем да изгребем водата и ловците да могат да слязат и да изловят плъховете. Снощи загубихме Ормли, най-добрия дворцов ловец. Сигурно се е удавил — глупакът не можеше да плува. Дано Блудния се смили да ни спести да видим нещо повече от оглозгани кокали. Плъховете, знаете ли, разбират кога са намерили ловец.

— Тези тунели са много важни за поддържането на сигурността на краля…

— Е, едва ли някой ще се опита да ги използва, докато са наводнени.

— Не като средство за достъп на убийци — прекъсна го Брис. — Замислени са да осигурят бързото прехвърляне на охрана във всяка зона, където се получи пробив.

— Да, да. Само се пошегувах, Финад. Вие, разбира се, може да изберете бързи плувци между гвардейците си… добре, все едно. Дайте ни един маг да подуши тука, да ни каже какво става и после да спре притока на водата, а ние ще се погрижим за останалото.

— Предполагам, че това не е признак за пропадане…

— Като другите крила ли? Не, нищо не е хлътнало — щяхме да разберем. Все едно, разправят, че онези отново ще ги прегледат. Една нова строителна компания работи тука наблизо. Някакъв глупак е изкупил околните терени. Слуховете са, че са измислили как да укрепят сградите.

— Наистина? Нищо не съм чул за това.

— Гилдиите никак не са доволни, това е ясно. Откакто се появиха тия фукльовци. Наемат Нежеланите — ония недоволници, дето направиха Списъка. Плащат им по-малко от обичайната тарифа, което, предполагам, е най-важното за тях. Гилдиите не могат да ги спрат. — Инженерът сви рамене и започна да чопли парчета засъхнала глина по ръцете си; потръпваше, щом дръпнеше косми. — Разбира се, ако кралските архитекти решат, че укрепването на оня Бъг действа, тогава парите на компанията ще хвръкнат до небето.

Брис бавно извърна очи от плъховете и изгледа инженера.

— Бъг ли?

— Проклятие, трябва да се изкъпя. Вижте ми ноктите. Да, „Строителна компания на Бъг“. Значи трябва да има някакъв Бъг, нали? Иначе защо ще се казва „Строителна компания на Бъг“? Или беше „Конструкции Бъг“?

Мъжът от инженерния екип на най-долното стъпало ахна, после направо изкрещя, изкатери се в паника на площадката.

Пред очите им бавно се приближаваше гмеж от плъхове, с ширина почти колкото целия проход. Придвижваше се като сал и се плъзна в кръга светлина от фенера към стълбището. В средата — при появата й работникът отново изпищя, а инженерът изруга — плуваше човешка глава. Прошарена жълтеникава коса над бледо, прорязано с дълбоки бръчки лице с високо чело над широко отворените очи.

Щом салът се плъзна и се опря в най-долното стъпало, другите плъхове се разбягаха.

Работникът ахна:

— Блудния да ни вземе дано, това е Ормли!

Очите примигаха, после главата се надигна, като повдигна най-близките плъхове.

— Кой друг да е, в името на проклетата Крепост? — сопна се привидението, изхрачи мазна слуз в кипналата наоколо вода и повдигна с ръце дебелата пелена от сиви телца. — Харесват ли ви трофеите ми? Канап и опашки. Адски са тежки, когато са мокри, обаче.

— Мислехме, че си умрял — измърмори инженерът с тон, подсказващ, че би предпочел да е така.

— Мислехте. Бе много мислите бе, Гръм. Може би това, сигурно онова, току-виж, едва ли не, а дано… ха! Какво си мислихте, тия плъхове ли ще ме уплашат? Мислихте, че ей тъй ще се удавя ли? Ямата на Крепостта да ме глътне дано, ловец съм, и то стар ловец. Знаят ме те, и още как. Всеки плъх в тоя проклет град знае Ормли Ловеца! Тоя кой е?

— Финад Брис Бедикт — представи се Кралският защитник. — Колекцията трофеи, която сте събрали, е впечатляваща, Ловецо.

Очите на мъжа светнаха.

— Впечатляваща, нали! Докато плува, е по-добре. Адски тежко е сега. Адски.

— Изкачете се изпод нея — посъветва го Брис. — Инженер Гръм, мисля, че дължим на Ормли хубаво ядене, много вино и една нощ почивка.

— Да, сър.

— Ще поговоря с Цеда за молбата ви.

— Благодаря.

Брис ги остави на площадката. Все по-малко вероятно изглеждаше Вечният дом да стане готов за рождената дата на Осмия век. Населението не показваше почти никакъв ентусиазъм към предстоящите празненства. Колкото и да изреждаха историите пророчества за бляскавата империя, която отново ще се въздигне след по-малко от година, точно в този момент не съществуваше почти нищо, което да поддържа представата за възраждане, нито в икономическо отношение, нито във военно. Напротив, долавяше се леко безпокойство, съсредоточено най-вече върху предстоящата мирна среща с племената на Тайст Едур. Риск и възможност: за ледериите това бяха синоними. При все това войната никога не беше приятна, макар резултатите й досега да бяха задоволителни. Така рискът водеше до възможност, без да се мисли много за победените.

Вярно, племената на Едур сега бяха обединени. Същевременно в миналото също се бяха създавали такива съюзи за отпор срещу ледерийските амбиции и нито един от тях не се беше оказал неподатлив на стратегиите за разделяне. Златото винаги купуваше измяна. Съюзите се разпадаха и врагът рухваше. Каква тогава бе вероятността този път да се получи друго?

Брис се удивляваше на вроденото самодоволство на своя народ. Сигурен беше, че не греши в разчитането на обществените чувства. Нервите бяха поизпънати, но съвсем леко. Пазарите си оставаха стабилни. И ден след ден глупавите стремежи на един народ, за който притежаването беше всичко, си оставаха неизменни.

В двореца обаче емоциите бяха по-сложни. Предсказанията на Цеда обещаваха коренна промяна за Ледер. Куру Кан говореше унесено и вглъбено за някакъв вид Възнесение. Преображение… от крал в император, но тепърва предстоеше да се разбере как точно ще се изрази това. Анексирането на Тайст Едур и богатите им земи наистина можеше да се окаже начало на подновена енергия, на трескав стремеж към обогатяване. Победата сама по себе си щеше да утвърди правотата на Ледер и неговите порядки.

Брис излезе от Второто крило и се запъти към Тесния канал. Беше почти обед. Сутринта се бе упражнявал с други свободни от дежурство гвардейци в двора зад казармите, след което закусва в един дворцов ресторант край канал Квилас, благодарен за краткото време усамотение, макар че отделянето му от двореца — позволено само защото кралят бе решил да навести покоите на Първата конкубинка и щеше да се върне чак следобед — го притесняваше; дългът го теглеше като невидимо въже, което най-накрая се изпъна и той реши да се върне към задачите си, в случая да посети Вечния дом и да провери как вървят нещата. А сега — обратно в стария дворец.

И щом влезе през парадния вход и закрачи по Главния коридор, завари шумотевица.

С разтуптяно сърце спря пред най-близкия страж.

— Какво се е случило, ефрейтор?

Войникът отдаде чест.

— Не зная със сигурност, Финад. Вести от Трейт, доколкото разбрах. Едур са избили някакви моряци. С най-мръсната магия.

— А кралят?

— Свикал е съвет след две камбани.

— Благодаря, ефрейтор.

Брис продължи навътре в двореца.

Навлезе във вътрешните покои. Зърна между слугите и вестоносците, разшетали се по централния коридор, канцлер Трайбан Гнол, заобиколен от няколко верни му придворни. Шепнеха си оживено. Тъмните му очи се стрелнаха към Брис, щом той наближи, но устните му не спряха да се движат. Там бе и консортът на Нейно величество Турудал Бризад — беше се облегнал нехайно на стената и на гладкото му, почти женствено лице се бе изписала смътна усмивка.

За Брис този човек винаги бе някак странно смущаващ. И притеснението, което внушаваше, нямаше нищо общо с изключителната му функция на консорт на Джанал. Мълчеше си на заседанията, на които се обсъждаха най-деликатните проблеми на държавата, но винаги следеше бдително какво се говори, въпреки привидното равнодушие. Освен това беше добре известно, че споделя ложето си съвсем не само с кралицата, въпреки че доколко самата Джанал знаеше за това, беше само въпрос на предположения в двора. Според слуховете един от любовниците му беше канцлерът Трайбан Гнол.

Мръсно гнездо, общо взето.

Вратата на кабинета на Първия евнух беше затворена — пазеха я двама от рулитите на Нифадас, телохранители евнуси, високи и без обичайните тлъстини. Веждите им бяха изрисувани с гъсто чернило, а устите им бяха уширени във вечно намръщена гримаса с помощта на яркочервена боя. Единствените им оръжия бяха двете извити ками в каниите под скръстените им ръце, а и да бяха облекли броня, тя беше скрита под дългите пурпурни копринени ризи и жълто-кафявите им панталони. Бяха боси.

Двамата кимнаха и отстъпиха встрани да го пропуснат.

Той дръпна шнура и чу как звънчето вътре дрънна.

Вратата изщрака и се открехна.

Нифадас беше сам, стоеше до отрупаното си със свитъци и неразгърнати карти бюро. Беше с гръб към вратата и се бе вторачил в стената.

— Кралски защитник. Очаквах ви.

— Стори ми се най-редно да посетя първо вас, Първи евнух.

— Точно така. — Нифадас помълча няколко мига. — Има вярвания, които съставят официалната религия на всяка държава. Но тези вярвания и тази религия не са нищо повече от най-тънкото злато, изковано върху по-стари кости. Никоя нация не е отделна, нито изключителна — или по-скоро не би трябвало да бъде, за нейно собствено добро. Голяма е опасността да претендираш за чистота, все едно дали по кръв или произход. Малцина биха го признали, но Ледер е много по-богат с това, че поглъща своите малцинства, стига смилането им да си остава винаги непълно.

— Но все едно, Финад, признавам ви известно невежество — добави той. — Дворецът изолира затворените в него, а корените му подхранват слабо. Бих искал да науча за отделните вярвания на хората.

Брис помисли за миг, след което попита:

— Може ли да бъдете малко по-точен, Първи евнух?

Нифадас все още стоеше с гръб към него.

— Моретата. Обитателите на дълбините. Демони и стари богове, Брис.

— Тайст Едур наричат тъмните води царството на Галайн, който бил техен родственик. За него Тъмнината е дом. Тартенал, както съм чувал, гледат на морето като на един-единствен звяр с безброй крайници — включително простиращите се навътре в сушата — протоци, реки и потоци. Нереките се боят от него, смятат го за своя пъкъл, място, където се давиш вечно — съдба, очакваща предателите и убийците.

— А ледериите?

Брис сви рамене.

— Куру Кан знае повече за това от мен, Първи евнух. Моряците се страхуват, но нямат култ. Правят жертвоприношения с надеждата, че ще останат незабелязани. В морето самоувереността носи страдание и само хрисимият оцелява, макар да казват, че ако се прекали със самоунижението, гладът в дълбините се раздразва и става злобен. Приливи и течения показват модела, който трябва да се следва, и това отчасти обяснява многобройните суеверия и ритуали, изисквани от пътуващите по море.

— И този… глад в дълбините. Той няма място сред Крепостите?

— Не, доколкото знам, Първи евнух.

Най-сетне Нифадас се обърна и изгледа Брис с полупритворени очи.

— Това не ви ли се струва странно, Финад Бедикт? Ледер се е породила от колонисти, дошли тук от Първата империя. Тя е била унищожена, раят се е превърнал в безжизнена пустиня. Но тъкмо в Първата империя за пръв път са били открити Крепостите. Вярно, Празната крепост се е оказала по-късно проявление, поне доколкото е свързана със самите нас. Следователно трябва ли да допуснем, че са оцелели още по-стари вярвания и са били пренесени в тази нова земя преди толкова много хилядолетия? Или обратно, дали всяка земя — и прилежащите й морета — не пораждат местна система от вярвания? Ако е така, то аргументът за съществуването на физически, неоспорими божества получава силна подкрепа.

— Но дори тогава — отвърна Брис — не съществува доказателство, че такива богове са свързани и по най-бегъл начин с делата на смъртните. Не смятам, че моряците гледат на глада, за който споменах, като на бог. По-скоро си го представят като демон според мен.

— За да отговорят на онова, за което няма отговор. Нужда, която изпитваме всички. — Нифадас въздъхна. — Финад, всички независими ловци на тюлени са били избити. Три от корабите им са оцелели по пътя обратно до Трейт, докарани до самите кейове от духовете на Едур, но понесени от морски води, които са били нещо много повече. Демон, в какъвто се кълнат моряците… но и нещо много повече, в това поне е убеден Цеда. Запознат ли сте с фаредските вярвания? Тяхната традиция е устна и ако изброяването на поколения е точно, а не просто поетическа измислица, то тази традиция наистина е древна. Фаредските митове за сътворението са съсредоточени около Древни богове. Всеки с име и аспект. Разногласен пантеон от изключително вредни особи. Все едно, между тях е и Древният господар на моретата, Обитателят на Дълбините. Името му е Маел. Освен това фаредите са откроили Маел в най-древните си сказания. Той някога е вървял по тази земя, Финад, в телесното си превъплъщение, след смъртта на един Век.

— Век ли? Какъв Век?

— От времето преди фаредите според мен. Има… противоречия и неясни неща.

— И Цеда вярва, че демонът, докарал корабите, е бил същият този Маел?

— Ако е бил, то Маел е претърпял голяма деградация. Подпухнал, кипящ въртоп от неудържими емоции. Но могъщ все пак.

— И Тайст Едур са го пленили?

Тънките вежди на Нифадас се вдигнаха.

— Изсечи пътека в гората и всеки звяр ще я използва. Контрол ли е това? Донякъде — може би.

— Ханан Мосаг е искал да ни изпрати послание.

— Точно така, Финад. Но дали е истинско послание, или подвеждаща дързост?

Брис поклати глава. Нямаше отговор на това.

Нифадас отново му обърна гръб.

— Кралят прецени, че това е достатъчно важно. В момента Цеда подготвя… средствата. Все пак вие заслужавате правото да бъдете помолен, вместо да ви се заповяда.

— Какво съм помолен да направя, Първи евнух?

Нифадас сви леко рамене.

— Да събудите един Древен бог.

— Много е слабителното в сместа. Съществено ли е това? Не мисля. — Цеда Куру Кан избута с пръст стегнатите с жица лещи нагоре по носа си и зяпна. — Това, Кралски защитник, е пътуване на ума, но рискът за вас е такъв, че като нищо може да се озовете в пъкъла наистина. Ако умът ви бъде поразен, връщане няма. Нуждата, уви, е изключителна. Кралят държи да го предприемете.

— Не съм си въобразявал, че ще е безопасно, Цеда. Кажете ми, бойните ми умения дали ще са приложими?

— Неизвестно. Но вие сте млад, с пъргав ум и издръжлив. — Обърна се и огледа затрупания работен плот зад себе си. — Много е слабителното, уви. Остава ми само един избор. — Пресегна се и вдигна една чаша. Примижа, огледа недоверчиво съдържанието й и отпи предпазливо. — Аха! Както подозирах. Разреждащото в този композит се дължи изцяло на пресеченото мляко. Готов ли сте, Брис Бедикт?

Кралският защитник сви мълчаливо рамене. Куру Кан кимна.

— Канех се да ви помоля да изпиете това.

— Пресечено мляко няма да ми навреди — отвърна Брис, взе сребърната чаша от ръката на Цеда, гаврътна я и я остави на масата. — Кога?

— За какво?

— Кога ще подейства отварата?

— Каква отвара? Елате с мен. За това пътуване ще използваме Цеданса.

Старият чародей изведе Брис от залата. На прага Кралският защитник спря и погледна през рамо чашата. Сместа имаше вкус на цитрус и козе мляко — вече усещаше как бълбука застрашително в стомаха му.

— Длъжен съм да приема, че това, което изпих току-що, няма специално предназначение.

— Храна. Поредният ми експеримент. Надявах се да ви хареса, но ако се съди по бледнината ви, изглежда, случаят не е такъв.

— Опасявам се, че сте прав.

— Е, ако се окаже вредно, несъмнено ще можете да го изхвърлите.

— Това поне ме утешава, Цеда.

Останалата част от пътя из дворцовите дълбини за щастие мина без инциденти. Цеда Куру Кан го въведе в огромната зала с плочите на Крепостите.

— В този опит ще използваме една от плочите на Осите, Защитник. Долмен.

Тръгнаха по тесния висящ мост към централния диск. Грамадните плочи се простираха във всички посоки около тях.

Къркоренето в стомаха на Брис бе позатихнало. Той зачака Цеда да обясни.

— Някои неща са важни. Други — не. Но всички би трябвало да привличат вниманието на смъртните. Всички ние трябва винаги да внимаваме и така да трупаме мъдрост в разнищването на възможностите. Общата ни слабост, Брис Бедикт, е в това, че ни води безразличието към възможните бъдещи развития. Доволни сме от настоящето, за бъдещето можем да помислим в бъдеще.

— Старите истории, които сме донесли с нас от Първата империя, изреждат подобни слабости — продължи той. — Богати пристанища в речни устия, изоставени след три века заради наносите, причинени от изсичането на горите и лошо планирани напоителни системи. Пристанища, които, ако посетите сега руините им, ще ги намерите на повече от левга навътре в сушата от сегашното крайбрежие. Сушата пълзи към морето — винаги е било така. И все пак това, което правим ние, хората, може много да ускори този процес.

— Съществено ли е това? Само частично, признавам. Тъй както съм длъжен да призная много други неща, признавам и това. Налице са естествени развития, които, ако бъдат разбулени, се оказват убедителен пример колко необятна е древността. Още много преди съществуването на хората този свят е бил много, много стар, Брис Бедикт. — Куру Кан посочи с ръка.

Брис проследи жеста и видя плочата на Долмена. Релефната картина изобразяваше наклонен монолит, полузаровен в безжизнената глина. Небето зад него беше безцветно и безлико.

— Дори моретата се раждат само за да загинат един ден — продължи Куру Кан. — Но сушата се вкопчва в своята памет и всичко, което е понесла някога, се запечатва в облика й. Обратно, в самите дълбини на най-дълбокия океан ще намериш следите на онова, което някога се е издигало над вълните. Точно това знание ще използваме, Брис.

— Обяснението на Нифадас за задачата ми беше доста бегло, Цеда. Доколкото схванах, трябва да събудя Маел и изглежда, да уведомя Древния бог, че е манипулиран. Но аз не съм поклонник, а и едва ли ще се намери и един ледерий, който да твърди обратното за себе си — как ще ме послуша Маел?

— Представа нямам, Брис. Ще трябва да импровизираш.

— А ако този бог наистина е изцяло и безвъзвратно пропаднал дотолкова, че вече да не е нещо повече от обезумял звяр, тогава какво?

Куру Кан само примига зад дебелите си лещи и не отвърна нищо.

Брис помръдна неловко.

— Щом само умът ми ще се отправи в това пътуване, как ще изглеждам на самия себе си? Мога ли да нося оръжия?

— Как ще се защитавате зависи само от вас, Финад. Естествено очаквам да се видите така, както сте сега. С оръжия и в броня. Само привидно, разбира се, но това е несъществено. Започваме ли?

— Добре.

Куру Кан пристъпи напред, посегна рязко с ръка и сграбчи Брис за колана. Последва свирепо и изненадващо силно дръпване напред, което го отпрати с главата надолу към диска. Брис изрева стъписано, замаха с ръце и полетя към плочата на Долмена.

— Дори и в най-благородните си намерения човек понякога греши.

Бъг се беше вторачил унило в Техол. Лицето му беше набръчкано, безизразно.

— Освен това общо взето недостатъкът е малък. Колкото до мен, хм, ами, доволен съм. Наистина. Твоето разочарование е разбираемо, както и, смея да кажа, леко смачканата ти самоувереност заради зле обмисленото начинание. Самото изпълнение е съвсем прилично, уверявам те. — За доказателство той се завъртя бавно пред слугата си. — Виждаш ли? Крачолите са си еднакво дълги. И ще ми пазят топло, колкото и студени да стават нощите. Вярно, студени нощи тука нямаме. Най-много до душни да ги докараме, признавам, но какво там значи малко повече пот между… ъъъ… краката?

— Този сивкав оттенък и жълтата нотка са най-лошото съчетание, което съм докарвал някога, господарю — отвърна Бъг. — Прилошава ми само като те гледам.

— Но какво общо има това с панталоните?

— Много малко, признавам. Притесняват ме принципите, разбира се.

— На това не мога да възразя. Е, разправяй как минаха нещата днес, и по-бързо — в полунощ имам среща с една покойница.

— Степента на отчаянието ти, господарю, винаги ме е изумявала.

— Нашият любим лихвар самоуби ли се, според скръбните ни очаквания?

— Без грешка.

— Като изключим частта, че се е обесил?

— Точно. Но то беше преди трагичният пожар да съсипе жилището му.

— Нещо за реакцията на Финад Джерун Еберикт по случая?

— Определено е паднал духом, господарю.

— Но не и прекалено подозрителен?

— Кой знае? Агентите му са разпитвали, но по-скоро в посока на възможно намиране на заровени печалби. Опит да се върнат загубите и прочие. Уви, такова имане не се е появило засега.

— И не би трябвало. Еберикт трябва да преглътне цялата загуба. Не че е загуба всъщност, само неполучена печалба. Вложенията му си останаха непокътнати в края на краищата. Хайде престани да дрънкаш, Бъг. Трябва да помисля. — Техол навлече панталоните и изгледа намръщено Бъг. — Хм, свличат се нещо. Отслабнал съм май — измърмори той и закрачи. Спря на ръба на покрива и се обърна рязко към Бъг. — Какво е това, дето го носиш?

— Последната мода при зидарите и разни като тях.

— Прашасалите дрехи.

— Точно.

— Широк кожен колан с много халки и торбички.

Бъг кимна.

— Предполага се, че в тия халки и торбички трябва да има разни инструменти — продължи Техол. — Неща, дето могат да потрябват на зидарите.

— Е, аз съм шеф на фирма. Не използвам такива неща.

— Но коланът ти трябва.

— Ако искам да ме взимат на сериозно — да, господарю.

— О, да. Това е важно, нали? Да си личи, че се влагат големи пари, предполагам?

— Разбира се. И дървената шапка също.

— Ония неща, дето са като червени паници ли?

— Точно.

— Защо не я носиш?

— В момента не съм на работа. Не и като изключителния собственик на „Конструкции Бъг“ във всеки случай.

— Обаче коланът ти трябва.

— Дава ти самочувствие, шефе. Предполагам, че с колана за меч е същото. Някак много уверен се чувстваш с толкова тежест на бедрата.

— Все едно че непрекъснато се дуелираш с инструментите си?

— Точно, шефе. Приключихте ли с размислите?

— Да.

— Добре. — Бъг откопча колана и го пусна на покрива. — Бедрата ми се кривят от него. Кара ме да вървя на зигзаг.

— Какво ще кажеш за билков чай?

— Не бих отказал.

— Чудесно.

Зяпнаха се един друг, после Бъг кимна и тръгна към стълбата. Щом обърна гръб, Техол придърпа отново панталоните. Погледна колана, помисли и поклати глава. „Това вече ще е нахалство.“

Бъг заслиза и се скри от очите му, а той отиде до леглото си, седна на скърцащата рамка и се загледа в зацапаните от облаците звезди. Наближаваше празник, този път — в чест на Блудния, вечния загадъчен носител на слепия шанс, на съдбоносни обстоятелства и зле избрани импулси. Или нещо такова. Техол така и не беше сигурен. Крепостите и техните многобройни обитатели бяха измислени, за да се трупа върху тях вината буквално за всичко, или поне така подозираше самият той. Избягването на отговорността май беше свойствено за човешкия вид.

Все едно, предстояха големи и безсмислени празненства. В чест на нещо, най-вероятно — на нищо, и определено включващи всичко. Трескави залагания на Специалните удавяния, на които най-прочутите престъпници щяха да се опитат да плуват като лебеди. Хора, които обичат да ги виждат, щяха да положат всички усилия, за да ги видят. Показът представляваше вложение в достопочтена леност, а леността говореше за богатство. И междувременно домашната стража в празните имения щеше да мърмори недоволно и да дреме на поста си.

Вдясно от него в сумрака се чуха тихи стъпки и Техол се обърна.

— Подрани.

Шурк Елале пристъпи към него.

— Каза в полунощ.

— Което е най-малко след две камбани.

— Така ли? О.

Техол се изправи.

— Все едно, вече си дошла. Няма смисъл да те връщам. Но не можем да посетим Селуш преди първата камбана след полунощ.

— Бихме могли да идем по-рано.

— Да, но не бих искал да я безпокоя. Все пак каза, че й трябват още запаси.

— Какво ме прави по-лоша от всеки друг труп?

— Първо, другите трупове не се дърпат.

Немрящата пристъпи по-близо.

— Защо трябва се чувствам принудена да се противя? Нали просто ще ме направи по-хубава?

— Разбира се. Просто да се намираме на приказка. Е, как я караш, Шурк Елале?

— Все същото.

— В смисъл?

— Била съм и по-добре. Все пак мнозина биха нарекли целостта добродетел. Много странни панталони.

— Права си. Не са за всеки вкус, уви.

— Аз нямам вкус.

— Аха. Следствие от това, че си умряла ли беше това, или самопризнание от по-общ характер?

Унилите безжизнени очи, които до този миг избягваха погледа му, се приковаха в него.

— Мислех си… за нощта на Празника на Блудния.

Техол се усмихна.

— Изпревари ме, Шурк.

— По всяко време има шестнадесет дежурни пазачи и още осем, които спят или хвърлят зарове в казармата, пристройка към главната къща на имението, до която се стига по каменна алея, дълга шестнайсет крачки. Всички врати са с двойни решетки. Има и още четирима стражи в кабинки на всеки ъгъл на покрива, и магически прегради на всеки прозорец. Стените на имението са два човешки боя.

— Звучи внушително.

Шурк Елале сви рамене и изскърца като мокра кожа, но дали беше от дрехите, или от нещо друго — не можа да се разбере.

Бъг отново се появи — крепеше поднос, стъкмен от капак на кош. На него имаше две димящи глинени чаши. Излезе на покрива и като ги видя, се спря втрещен.

— Моля за извинение. Шурк Елале, добре сте дошла. Ще желаете ли малко чай?

— Не ставай глупак.

— А, да. Колко несъобразително от моя страна. Простете. — Бъг се приближи с подноса.

Техол взе чашата си, подуши я и погледна намръщено слугата си, а той сви рамене.

— Нямаме билки, господарю. Трябваше да импровизирам.

— С какво? Непрана вълна?

Бъг го погледна учудено.

— Много близко, вярно. Беше ми останала малко вълна. Прана обаче.

— Жълтата или сивата?

— Сивата.

— Е, значи е добре. — Отпи глътка. — Бива го.

— Мда.

— Не се тровим, нали?

— Съвсем умерено, господарю.

— Има моменти, в които съжалявам, че съм умряла — каза Шурк Елале. — Този не е от тях.

Двамата я изгледаха замислено и пак отпиха от чая.

— В идеалния случай щях да се окашлям, за да прикрия неловкостта, която изпитвам — продължи тя. — Но пък не мога да изпитвам повече неловкост, отколкото в нормалното си състояние. Освен това окашлянето води до неприятни последствия.

— О, Селуш е измислила помпа — успокои я Техол. — Операцията няма да е, ъъъ, за деликатни души. Но все пак ще лъхаш на рози.

— И как ще го постигне това?

— С рози предполагам.

Шурк повдигна тънката си вежда.

— Ще ме натъпчат със сухи цветя?

— Е, не навсякъде, разбира се.

— Един практичен въпрос, Техол Бедикт. Как се очаква от мен да се промъквам незабелязано, щом костите ми пукат на всяка стъпка?

— Добър въпрос. Съветвам те да го повдигнеш пред Селуш.

— Наред с всичко останало, изглежда. Да продължа ли с описанието на имението на потенциалната ни жертва? Надявам се, че можем да се доверим на твоя слуга.

— Изключително — отвърна Техол. — Моля, продължи.

— Финад Джерун Еберикт ще присъства на Специалните удавяния, а след като те приключат, ще е гост на светско събитие у Турудал Бризад…

— Консортът на Нейно величество?

— Да. Веднъж го ограбих.

— Нима? И какво му отне?

— Девствеността му. Бяхме много млади… е, той поне. Беше много преди да танцува в двореца и да привлече интереса на кралицата.

— Виж ти, интересна подробност. Ти ли беше истинската му любов, ако мога да задам такъв интимен въпрос?

— Единствената любов на Турудал е към самия него. Както казах, той беше по-младият, а аз — по-голямата. Разбира се, сега той е по-голям, което е любопитен факт. Донякъде любопитен. Все едно, още тогава не липсваха мъже и жени, които да го ухажват. Допускам, че е вярвал, че завоеванието е негово. Идеалният грабеж е в това жертвата така и да не разбере, че е била ограбена.

— Според мен Турудал Бризад едва ли е съжалил за поражението си — отбеляза Бъг.

— Все едно — отвърна Шурк Елале и замълча. — Няма нищо в този свят, което да не може да бъде откраднато.

— И с тази мисъл, завихрила се като овча лой в стомасите ни, е време да се поразходим с теб, драга Шурк — каза Техол и остави чашата си.

— Много ли път имаме до Селуш?

— Ще го поразтеглим. Драги ми Бъг, благодаря за интересната и уникална напитка. Ще поразчистиш тука, нали?

— Ако ми остане време.

Шурк се поколеба.

— Дали да сляза по стената и да тръгна след теб като сянка?

Техол се намръщи.

— Само ако се налага. Можеш просто да дръпнеш тази качулка на главата си за повечко анонимност.

— Добре. Ще се срещнем в улицата, за да не ме види някой, че излизам от къща, в която изобщо не съм влизала.

— Още ли ме шпионират?

— Едва ли. Но винаги е добре да си предпазлив.

— Хубаво. Е, след малко ще се видим.

Техол слезе по стълбата. Стаята вонеше, горещината от разпаленото огнище бе непоносима. Той бързо излезе, зави надясно вместо наляво и се озова при някогашните задни конюшни, затрупани с боклук и изхвърлена зидария, със заключени и дори направо зазидани врати.

Шурк Елале се появи от сенките. Беше с дръпната над лицето качулка.

— Кажи ми нещо повече за тази Селуш.

Тръгнаха по единствения тесен проход към отсрещната улица.

— Стара позната на семейството на Бъг. Балсаматорите и разните други, които се занимават с мъртъвци, изглежда, са си нещо като голямо семейство. Все си споделят разни техники за обработка на тялото. Сериозен занаят е, доколкото схващам. Биографията на един труп може да се разгърне от безброй подробности и да се прочете като свитък.

— Каква полза да му описваш недостатъците, щом лицето вече е мъртво?

— Патологично любопитство, предполагам. Или любопитна патология.

— Опитваш се да бъдеш смешен?

— Не бих си го и помислил, Шурк Елале. Взех присърце предупрежденията ти за това.

— Опасен ми се струваш, Техол Бедикт. И все пак ме привличаш като интелектуален бял нектар. Жадувам за напрежението, което ще ми причини усилието да не ми стане прекалено смешно.

— Е, ако Селуш успее с това, което възнамерява, рискът, свързан със смеха, ще отпадне и ще можеш да се кискаш колкото си щеш.

— Дори като жива никога не съм се кискала. Не очаквам да го правя, след като вече съм умряла. Но това, което намекваш, буди… разочарование. Освободи ли се напрежението, гаснат искрите. Вече ме е страх, че ще се депресирам.

— Това е рискът от постигането на всяко желание — каза мъдро Техол. Стигнаха до канала и продължиха по миризливия бряг. — Съчувствам ти, Шурк Елале. Горчивото последствие от успеха.

— Кажи ми какво знаеш за старата кула в забранения район зад двореца.

— Не много, освен че немрящата ти приятелка пребивава там. Онова момиче.

— Да. Нарекла съм я Кетъл.

— Тук пресичаме. — Техол посочи тесния пешеходен мост. — Тя важна ли е с нещо за тебе?

— Труден отговор. Може би. Може да се окаже, че с нещо е важна за всички ни, Техол Бедикт.

— Аха. И мога ли с нещо да бъда полезен в случая?

— Изненадваш ме.

— Винаги се старая да бъда изненадващ, Шурк Елале.

— Мъча се да разкрия… биографията й. Струва ми се, че е важно. Старата кула като че ли е обладана от нещо. И тази обсебеност е свързана, общува с Кетъл. Изпитва отчаяна нужда.

— От какво?

— От човешка плът.

— Олеле.

— Във всеки случай точно затова Джерун Еберикт губи шпионите, които праща да те дебнат.

Техол се закова на място.

— Моля?

— Кетъл ги убива.

Черната скална стена се протягаше отвесно нагоре сред заревото. Теченията бушуваха по вълнистата й повърхност с несекваща ярост и всичко, което се вкопчваше в нея, за да устои да не го завлече кипящият поток, бе тромаво, грубо и упорито. Огромни плетеници от острови детрит, разбити и скупчени от невъобразимите налягания, пълзяха по повърхността като мигриращо стадо левиатани, понесени от тъмна вода.

Брис стоеше на равното, загледан в най-близката търкаляща се по течението грамада. Съзнаваше, че е свидетел на гледки, които никой смъртен никога не е съзирал, тук, където естествените очи щяха да видят само тъмнина и където крехката плът, спуснала се от повърхността далече горе, отдавна щеше да е смазана от налягането. И все пак стоеше тук и сетивата му бяха толкова реални, колкото ако бе в двореца. Беше с бронята си и дългият меч висеше на кръста му. Усещаше ледената вода и свирепия й напор някак отдалечено, но теченията не можеха да нарушат равновесието му, не можеха да го съборят. А студът не можеше да изсмуче силата от крайниците му.

Вдиша дълбоко — въздухът бе прохладен и влажен — и разбра, че е в подземната зала на Цеданса.

Щом го проумя, сърцето му се успокои и сетивата му се изостриха.

„Бог обитава това място.“ Изглеждаше съвсем пригодно за обиталище на бог. Първичен свят на сурова жестокост и сблъсък на природни стихии, свят, изпълнен с крайности.

Пред очите му се затъркаля нова грамада отломки и Брис успя да зърне между белите, подобни на скелети клони и нещо, което наподобяваше купове неразвито въже, плоски метални парчета, от чиито ръбове се показваха бели филизи. „Кълна се в Блудния, този метал е броня, а филизите са…“

Течението избута наноса и Брис видя нещо зад него. Неподвижни, грубовати очертания, издигащи се от равното. Тръгна към тях.

„Долмени.“

Беше невъобразимо. Беше невъзможно равнината пред него да е познавала някога въздух, слънчева светлина и сухи ветрове.

И тогава видя, че издигащите се монолити са от същата скала като равнината, всъщност бяха неотделима част от нея, издигаха се от плоското като здрави издатъци. Щом се приближи, видя, че повърхностите им са издълбани в непрекъсната плетеница свързани глифове.

Всичко шест долмена, подредени в груба редица.

Спря пред най-близкия.

Глифовете образуваха сребриста мрежа върху черния камък, а в неравната повърхност под странните символи се забелязваха очертанията на фигура. С много крайници, издължена глава и изпъкнало чело над единствената очна кухина. Широката уста сякаш представляваше редица от издължени филизи с дълги тънки зъбци в краищата и беше затворена, а израстъците — преплетени в бодлив низ. Шест многоставни ръце и два, а може би четири крака, едва различими във вълнистата повърхност на черния камък.

Глифовете обгръщаха фигурата и Брис предположи, че са нещо като затворническа клетка, преграда, която възпира съществото да излезе на свобода.

В издълбаните им жлебове сякаш течеше разтопено злато.

Брис обиколи долмена и видя други фигури. Всичките различни — цяло гъмжило от кошмарни, демонски чудовища. След като огледа добре, отиде при другия стърчащ камък. Същото.

Четвъртият камък се оказа по-различен. Глифовете от едната страна се бяха разплели, сребро капеше от краищата им, а там, където трябваше да има фигура, се виждаше дълбока вдлъбнатина, оставена от грамадно изгърбено същество с треперещи пипала вместо крайници.

Безмълвното му отсъствие беше смразяващо. Нещо беше излязло на воля и Брис не мислеше, че е бог.

„Къде си, Маел? Твои слуги ли са това?“

„Или твои пленници?“

Взря се в горната част на вдлъбнатината. Там отсъствието бе някак по-дълбоко. Душата му шепнеше за… пустота. Маел си бе отишъл. Този свят бе оставен сам на тъмните огнени течения и стадата детрит.

— За друг си дошъл, нали?

Брис се обърна рязко. На десетина крачки от него се извисяваше огромна фигура, облечена в броня. Черно патинирано желязо, наковано със зеленясали нитове. Грамаден шлем с набузници, спускащи се отвесно до челюстта и укрепени около носа и при брадичката. Тесните прорези за очите бяха покрити с тънки сплетени железни брънки, металната тъкан се спускаше под предпазителите и увисваше раздърпана и корава на раменете и нагръдника. Ставите на ръцете и краката бяха обрасли с миди, бледи водорасли, вкопчени в свръзките на бронята, се полюшваха от течението. Плочестите ръкавици от бляскаво сребро стискаха двуръчен меч с острие, широко почти педя. Тъпият връх на меча бе опрян в дъното. И от облечените в метал ръце струеше кръв.

Ледериецът измъкна меча си и изведнъж мътните течения го задърпаха, сякаш онова, което го правеше неуязвим за разрушителните сили на този дълбок свят, внезапно изчезна. Острието се люшкаше и огъваше от напора на водата. За да отбие оръжието в ръцете на гигантския воин, щеше да му трябва бързина и основната му тактика щеше да е отбягване. Ледерийската стомана на меча му нямаше да се прекърши при силно париране, но ръцете му — сигурно.

А теченията го блъскаха, мъчеха се да изтръгнат меча от ръката му. Никаква надежда нямаше, че ще може да се бие с това същество.

Думите на воина бяха на непозната реч, но Брис все пак ги разбра.

— Дали съм дошъл за друг? Не съм тук, за да освобождавам тези демони от магическите им клетки…

Привидението пристъпи към него.

— Демони ли? Тук няма никакви демони. Само богове. Забравени богове. Нима мислиш, че кълбото от думи е затвор?

— Не зная какво да мисля. Не зная думите, които са написани…

— Силата е възпоминание. Силата е призив — щом стане безименен, богът умира. Затова Маел предложи този дар. Това убежище. Боговете изчезват, лишени от имената си. Престъплението, което бе извършено тук, е неизмеримо. Заличаването на имената, обвързването с ново име, заробването. Неизмеримо е, смъртни. В отговор бях сътворен аз, за да пазя останалите. Това е моят дълг. — Мечът се надигна и воинът направи още една крачка напред.

Някои бойци нанасяха невидима рана още преди да е извадено оръжието. От тях като аура се излъчваше заканата за смърт и тази рана пускаше кръв, отслабваше и воля, и сила. Брис и преди се беше натъквал на мъже и жени с този вроден талант. И му беше отвръщал с… насмешка.

Стражът пред него излъчваше такава закана за смърт с осезаема сила.

Нова тежка стъпка. Сила, неотстъпваща на кипящата вода. Изведнъж разбрал, Брис се усмихна.

Свирепото течение спря вихъра си. Бързината и ловкостта отново се вляха в него.

Огромният меч посече водоравно. Брис отскочи назад, а върхът на меча му полетя напред и нагоре срещу единствената цел, която бе в обсега му.

Ледерийската стомана се хлъзна между сребърните плочки на лявата ръкавица и се заби дълбоко.

Един долмен зад тях изтрещя и скалата под нозете им се разтресе. Воинът се олюля, след което замахна с меча за посичащ удар отгоре. Брис се хвърли назад, превъртя се през рамо, и се изправи отново на крака, присвит за атака.

Мечът на воина се беше забил дълбоко в базалта. И се беше заклещил здраво.

Брис притича напред, опря левия си крак зад стража, натисна с ръце гръдната броня и тласна.

Без успех. Стражът остана прав, стиснал с две ръце заклещения меч.

Брис се завъртя и удари с все сила с десния си лакът защитеното с желязо лице. Болка избухна в ръката му, той залитна и бързо хвана меча с лявата си ръка — дясната бързо изтръпваше.

Воинът задърпа меча си да го изтръгне, но той не помръдна.

Брис отново скочи напред и изрита с левия си ботуш стража на една педя над глезена.

Древното желязо изпращя. Изпукаха кости.

Воинът залитна, но се задържа прав, стиснал заклещения меч. Брис бързо се отдръпна.

— Стига. Нямам никакво желание да убивам богове.

Бронираният страж вдигна очи към него.

— Аз съм победен. Провалихме се.

Ледериецът го изгледа.

— Тази кръв, която капе от ръцете ти, да не е на останалите тук живи богове?

— Вече е малко.

— Могат ли да те изцерят?

— Не. Не ни остана нищо.

— Защо изтича кръвта? Какво става, щом свърши?

— Тя е сила. Отнема куража — срещу теб не успя. Очакваше се, че кръвта на убити врагове ще… вече е все едно.

— А Маел? Можеш ли да получиш помощ от него?

— Не е идвал от хиляди години.

Брис се намръщи. Куру Кан му беше казал да следва инстинктите си. Не му харесваше това, което бе станало тук.

— Бих помогнал. Бих ти дал от своята кръв.

— Не знаеш какво предлагаш, смъртни.

— Е, не смятам да умирам. Смятам да преживея това изпитание. Така става ли?

— Кръвта от умиращ или мъртъв враг има сила. Сравнена с кръвта от жив смъртен, тази сила е нищожна. Пак ти казвам, не знаеш какво предлагаш.

— Имам нещо наум, Страж. Може ли да се приближа?

— Безпомощни сме пред теб.

— Мечът ти няма да се измъкне оттук дори с моята помощ. Готов съм да ти предложа своя. Не може да се прекърши, поне така са ми казвали. И наистина, никога не съм виждал ледерийска стомана да се чупи. Твоето двуръчно оръжие върши работа само ако противникът ти се разтрепери от страх и това го направи тромав и бавен.

— Така изглежда май.

Брис остана доволен от киселия му тон. Макар в признанията за поражение да нямаше самосъжаление, не му харесваше много да ги слуша. Хвана дългия меч за острието и го подаде откъм ефеса.

— Заповядай.

— Ако пусна ръцете си ще падна.

— Едната стига.

Стражът пусна едната си длан и сграбчи меча.

— В името на Бездната, та той изобщо не тежи!

— Коването е тайно изкуство. Известно е само на моя народ. Няма да те подведа.

— С всички ли победени врагове се отнасяш по същия начин?

— Не. Само с онези, на които поначало не съм искал да навредя.

— Кажи ми, смъртни, смятат ли те за майстор на меча в твоя свят?

— Горе-долу. — Брис смъкна кожената ръкавица от дясната си ръка и извади камата. — Тая ръка още е изтръпнала, общо взето.

— Радвам се. Жалко, че не мога да кажа същото за лицето си.

Брис сряза дланта си, кръвта разцъфна и течението я понесе. Той опря порязаната си ръка в лявата на воина — тя все още стискаше забитото оръжие — и усети как кръвта му се засмука между сребърните плочки.

Ръката на воина се изви и стисна неговата като менгеме. Мускулите се стегнаха и воинът започна да се изправя.

Брис погледна надолу за миг и видя как потрошеният крак се оправя — бързо, на болезнени спазми.

Изведнъж го обзе слабост.

— Пусни ръката ми, иначе ще умреш — каза воинът.

Брис кимна, отдръпна ръката си и се олюля.

— Ще оживееш ли?

— Надявам се — отвърна Брис. Виеше му се свят. — Но преди да си ида, кажи имената им.

— Какво?

— Добра памет имам, Страж. Повече заробване няма да има, поне докато съм жив. А ще се погрижа тези имена да не бъдат забравени и след това…

— Ние сме древни богове, смъртни. Рискуваш…

— Вие спечелихте мир, доколкото зависи от мен. Срещу Тайст Едур — онези, които дойдоха преди да оковат един от ближните ви… следващия път ще сте готови. Животът ми може да укрепи силата ви и дано да е достатъчно, за да устоите.

Стражът се изправи в цял ръст.

— Ще стигне, смъртни. Жертвата ти няма да бъде забравена.

— Имената! Усещам, че… гасна…

Умът му се изпълни с думи, с тътнеща лавина от имена и всяко от тях се жигоса в паметта му. Той закрещя под смазващата им тежест, от неизброимите пластове на скръб, на мечти, на животи и смърти, на невъобразими селения и цивилизации, рухнали в развалини и прах.

Истории. „Толкова много истории… о, Скиталецо…“

— Блудния да се смили над нас дано, какво си направил?

Брис примига, отвори очи и видя надвесеното над него сбръчкано лице на Куру Кан.

— Не можах да намеря Маел — отрони Кралският защитник. Беше невероятно изтощен, едва можа да вдигне ръка към лицето си.

— Не ти е останала и капка кръв, Финад. Разкажи ми какво се случи.

„Крепостите да ме прокълнат дано, истории без край…“

— Открих какво са направили Тайст Едур, Цеда. Древен бог. Лишен от имената му, обвързан с ново. Сега служи на Едур.

Очите на Куру Кан се присвиха зад дебелите лещи.

— Лишен от имената му. Съществено ли е? Може би. Може ли да се намери някое от тези имена? Дали ще е добре да го изтръгнем от хватката на Ханан Мосаг?

Брис притвори очи. От всички имена, които вече се таяха в ума му… дали някой от другите богове знаеше самоличността на ближния си?

— Може и да го открия, Цеда. Но ще отнеме време.

— Връщаш се с тайни, Финад Брис Бедикт.

— И само с шепа отговори.

Цеда въздъхна.

— Ще ти трябва време да се съвземеш, млади приятелю. Храна и вино, много. Можеш ли да станеш?

— Ще се опитам…

Смиреният слуга Бъг крачеше по тъмната Последна улица на Шерп, наречена така, защото горкият Шерп беше умрял тук преди няколко десетилетия. Бъг го помнеше като неизменна част от този квартал. Стар и почти сляп, Шерп непрестанно мърмореше за някакъв загадъчен древен натрошен олтар, отдавна изгубен в глината под улиците. По-конкретно — точно под тази уличка.

Трупът му бе намерен свит на кълбо в един надраскан в глината кръг, сред боклуци и няколко плъха с прекършени вратове. Колкото и да беше странно, малцина бяха тези, които да се заинтересуват или да проявят достатъчно любопитство, за да потърсят обяснения. В края на краищата по улиците и сметищата непрекъснато умираха хора.

На Бъг старият Шерп му липсваше, макар и след толкова години, но пък някои неща бяха невъзвратими.

Беше го събудило драскане по плетената от тръстика рогозка, която служеше за врата на скромното жилище на Техол. Оплескано с кал момиченце му донесе спешна покана. Сега то ситнеше на няколко крачки по-напред и току поглеждаше през рамо, за да се увери, че го следва.

След края на Последната улица на Шерп имаше малка пресечка, която наляво отвеждаше до една яма, известна с името Петата на Блудния, но се беше превърнала в боклукчийска яма, а надясно спираше след петнайсетина крачки пред една порутена къща с почти рухнал покрив.

Детето поведе Бъг към тази развалина.

Част от къщата беше оцеляла и сега се обитаваше от едно семейство. Нереки: шест деца и баба, слезли от север, след като родителите на децата бяха издъхнали от Труската треска — нещо, което само по себе си представляваше глупава несправедливост, тъй като болестта, взела името си от Трус, града, в който се бе появила за първи път, се лекуваше лесно от всеки ледерийски лечител, стига да имаш достатъчно пари да си платиш.

Бъг не ги познаваше, но знаеше за тях, а и те на свой ред явно бяха чували за услугите, които е готов да предложи безплатно при известни обстоятелства.

Малката ръчица се протегна, хвана го за китката и момичето го поведе през прага и по късия коридор — Бъг трябваше да се наведе под хлътналия таван. Още три крачки и се видя долната половина на друг вход, а зад него — претъпкана стая.

В която миришеше на смърт.

Бъг влезе. Поздравиха го с тихо мърморене и наведени глави. Очите му се спряха на неподвижното тяло, лежащо върху окървавена постелка в средата на стаята. След като го огледа за миг, той вдигна глава и потърси погледа на най-голямото дете, момиче, десетинагодишно — макар че можеше и да е по-голямо, но залиняло от глада, или пък по-малко и състарено преждевременно от същия този глад. Две големи сериозни очи срещнаха неговите.

— Къде я намерихте?

— Сама се прибра — отвърна с вдървен глас момичето.

Бъг отново погледна мъртвата баба на пода.

— Откъде?

— От Покрития площад. Така каза.

— Хм, значи е говорила, преди животът да я напусне. — Стисна зъби. Покритият площад беше на двеста-триста крачки оттук. Необичайна воля трябваше да е имала тази старица — да измине цялото това разстояние с две смъртоносни рани от меч в гърдите. — Искала е да го направи на всяка цена.

— За да ни каже кой я е убил, да.

„А не просто да изчезне като толкова много окаяници и така да всели в душите ви призрака на самотата — рана, която е по-добре да се спести на деца.“

— И кой е той?

— Пресичала площада и се озовала на пътя на свита. Седем мъже и господаря им, всички въоръжени. Господарят бил кипнал от яд, нещо за това, че всичките му шпиони изчезвали. Баба ни се опитала да изпроси от него монета. Господарят изгубил ума си от яд и заповядал на пазачите си да я убият. И те го направили.

— Знае ли се кой е този господар?

— Ще му видиш лицето на новите сечени монети.

„Аха.“

Бъг коленичи до старицата, сложи ръка върху студеното сбръчкано чело и потърси някакви останки от живот.

— Урусан от клана на Бухала. Силата й е дошла от обич. Към внуците й. Отишла си е, но не е отишла далече. — Вдигна глава и погледна в очите всяко от шестте деца. — Чувам разместването на огромни камъни, скърцането на поддаващ, отдавна затворен портал. Там има студена глина, но не я е стегнала. — Бъг вдиша дълбоко. — Ще подготвя тази плът за нерекско погребение…

— Молим за благословията ти — промълви момичето.

Бъг учудено вдигна вежди.

— Моята благословия? Не съм нерек, нито съм жрец…

— Молим за благословията ти.

Слугата се поколеба, после въздъхна.

— Щом искате. Но ми кажете, как ще живеете сега?

Сякаш в отговор, откъм входа се чу шум, а после в малката стая тромаво пристъпи огромен мъж и сякаш я изпълни изцяло. Беше млад, чертите му издаваха и тартеналска, и нерекска кръв. Малките очи се приковаха в тялото на Урусан и лицето му помръкна.

— А този кой е? — попита Бъг. „Разместване на огромни камъни… избутване на цели планини. Какво ли започва тук?“

— Наш братовчед — отвърна момичето. Очите му бяха ококорени и изпълнени с обожание и упование, щом погледнаха влезлия млад мъж. — Работи на пристанището. Ун се казва. Ун, това е Бъг. Подготвя мъртъвците.

Гласът на Ун бе толкова нисък, че едва можеше да се чуе.

— Кой го направи това?

„О, Финад Джерун Еберикт, неканен гост ще имаш на глупавия си кръвен пир. И нещо ми подсказва, че ще съжалиш.“

Селуш от Вонящата къща беше висока и с пищни пропорции, но най-отличителният й белег беше косата й. Двайсет и седем къси плитки гъста черна коса, щръкнали във всички посоки, всяка увита около зъбец от еленов рог така, че беше извита и усукана по неповторим начин. Самата тя бе някъде между трийсет и пет и петдесетгодишна и тази неяснота бе плод на забележителния й талант да прикрива недостатъците си. Виолетови очи, получени с помощта на едно необикновено мастило, събирано от прешленести червеи, живеещи дълбоко в пясъците на южните заливи, а устните й си оставаха пълни, сочни и червени благодарение на разредената змийска отрова, с която ги мажеше всяка сутрин.

Когато застана пред Техол и Шурк Елале на прага на скромното си и носещо толкова неприятно име жилище, беше облякла плътно прилепнала коприна, с което подкани Техол въпреки вроденото му чувство за благоприличие да огледа зърната на гърдите й под златистата лъскавина — така че мина доста време, преди да вдигне глава и да види тревогата в очите й.

— Подранихте! Не ви очаквах. О! Много се изнервих. Ама наистина, Техол. Би трябвало да си по-разумен и да не ме изненадваш така. Това ли е умрялата?

— Ако не бях, щях да съм в по-голяма беда, не мислите ли? — отвърна Шурк Елале.

Селуш пристъпи към нея и я огледа.

— Най-лошото балсамиране, което съм виждала.

— Не бях балсамирана.

— О! Възмутително! Как умря?

Шурк повдигна безжизнена вежда.

— Всъщност колко често клиентите ви отговарят на този въпрос?

Селуш примига.

— Влизайте, щом трябва. Толкова рано!

— Скъпа, до полунощната камбана има по-малко от двеста мига — отвърна кротко Техол.

— Точно така! Виж как ме накара да се изчервя? Хайде, влизайте бързо, трябва да затворя вратата. Насам! О, тези тъмни улици са толкова страшни! Е, миличка, дай да те огледам по-отблизо. Боя се, че слугата ми беше необичайно лаконичен. — Изведнъж се наведе толкова близо, че носът й почти допря устните на Шурк.

Техол потръпна, но за щастие нито една от двете не забеляза.

— Удавила си се.

— Нима?

— В канала Квилас. Малко по-надолу от Месарите на Уиндлоу, последния ден на някой летен месец. Кой? Месецът на Странстващия? На Пазача?

— На Предателя.

— О! Добра печалба трябва да са навъртели Уиндлоу тогава. Я ми кажи, хората пищят ли, като те видят?

— Понякога.

— И с мен е така.

— А правят ли ти комплименти за косата? — попита Шурк.

— Никога.

— Добре си бъбрим — прекъсна ги припряно Техол, — обаче не разполагаме с цялата нощ, уви.

— Че защо? Разполагаме, разбира се, глупчо такъв — прекъсна го Селуш.

— О, добре. Извинявай. Все едно. Шурк е била жертва на Удавянията и както се оказа — на трайно проклятие.

— Винаги едно и също — въздъхна Селуш, обърна се и отиде до дългата маса при задната стена на стаята. Шурк вървеше по петите й.

— Техол спомена за рози.

— Рози ли? О, не, скъпа. Само дарчин и пачули според мен. Но първо трябва да направим нещо с целия този мухъл и плесента в ноздрите ти. После утуулу…

— Какво? — попитаха в хор Шурк и Техол.

— Живее в топлите извори в планините Блуроуз. — Завъртя се и изгледа учудено Шурк. — Женска тайна. Изненадана съм, че не си чувала за тях.

— Пропуски в образованието ми, явно.

— Ами, утуулу е едно малко мекотело животинче, което се храни през процеп, нещо като малка вертикална цепнатинка за уста. Кожата му е покрита с реснички, които обикновено имат свойството да предават усещания. Тези реснички могат да се вкореняват в ципеста плът…

— Чакай малко — прекъсна я слисано Техол. — Нали не намекваш, че…

— Повечето мъже не могат да схванат разликата, но усилва многократно удоволствието… поне в това съм убедена. Никога не съм си вкарвала утуулу, защото се настанява завинаги и има нужда от, хм, постоянно подхранване.

— Колко често? — настойчиво попита Шурк и Техол долови в гласа й уместна тревога.

— Ежедневно.

— Но сетивата на Шурк са мъртви — как може да усети какво чувства това отуленце?

— Не са мъртви, Техол Бедикт, само са приспани. Освен това много скоро ресничките на утуулу ще пронижат цялото й тяло и колкото по-здрав е организмът, толкова по-блестяща и по-жива ще е сияйната й плът!

— Разбирам. А мозъкът ми? Тези коренчета и там ли ще проникнат?

— Е, това не можем да го позволим, нали? Иначе ще трябва да изкараш остатъка от съществуването си в лигавене в гореща вана. Не, в мозъка ти ще вкараме отрова… не съвсем истинска отрова, а извлек от едно дребно животинче, което обитава горещите извори заедно с утуулу. Въпросният извлек е неприятен за утуулу. Природата е нещо удивително, не мислите ли?

Бъг едва се дотътри до къщата на господаря си. До разсъмване оставаше по-малко от час. Чувстваше се изцеден повече от благословията, която беше дал, отколкото от подготовката на трупа на старицата за погребението. Направи две крачки в стаята и спря.

Шанд седеше на пода, опряла гръб на отсрещната стена.

— Къде е кучият син, Бъг?

— По работа. Макар да допускам, че ще се усъмниш. Цяла нощ не съм спал и не ставам за разговор, Шанд…

— Изобщо не ми пука. Каква работа? Какво толкова трябва да прави точно когато целият останал свят спи?

— Шанд, виж…

— Отговори ми!

Бъг отиде до котлето на скарата над угасналото вече огнище и гребна чаша от гъстия хладък чай.

— Дванайсет пласта инвестиции, като подземни течения под основите — подравят, но поглъщат всякакъв трус. Това са съществените опори на всяка икономика, на тях стъпва всичко останало.

— Не може човек да се занимава с бизнес посред нощ.

— Не и с обичайния вид бизнес, да. Но във всичко това има опасности, Шанд. Заплахи. И трябва да сме готови да ги посрещнем. Все едно. Но ти какво правиш посред нощ без телохранителя си?

— Кой? Ублала? Оня тъпак? В леглото на Рисарх трябва да е. Или на Хеджун. Все едно, не е в моето тази нощ. Редуваме си го.

Бъг я изгледа умислено, допи си чая и остави чашата на пода.

— Вярно ли е всичко това? — попита след малко Шанд. — За тези инвестиции?

— Да.

— Защо не ни ги казва тези неща?

— Защото инвестициите ви трябва да си останат отделени. Несвързани. Без никаква възможност за съпоставка. Така че следвайте точно указанията му. Рано или късно всичко ще се изясни.

— Мразя гениите.

— Естествено. Вярно, всичко изглежда объркващо. Но се свиква.

— А „Конструкции Бъг“ как върви?

— Съвсем прилично.

— Тя за какво е, между другото? Само за печелене на пари ли?

— Не. Целта е да се спечели договорът за Вечния дом.

Шанд го зяпна.

— Защо?

Бъг отвърна само с усмивка.

Дезинфекция, избелване, остъргване и сресване. Ароматни масла, втрити в дрехите и кожата. Консервиращи масла, втрити навсякъде другаде. Лъскане на очи, нос, уши и уста. Накрая дойде ред за помпата.

В който момент Техол се изниза навън да подиша чист въздух.

Небето на изток избледняваше, по-неразумните граждани вече се бяха събудили и излизаха по улиците. Тропот на коли по калдъръмите. Някъде изкукурига петел и жизнерадостната му песен внезапно замлъкна, последвана от радостен лай на псе.

Чу стъпки зад себе си. Спряха вдясно.

— Още си тука?

— О, помощникът на Селуш. И как се чувстваш в това ужасно утро, Падерънт?

Колкото и учтив да беше въпросът на Техол, вечно киселото лице на стареца се смачка още повече.

— Как се чувствам? Недоспал! Така се чувствам, проклето влечуго такова! Още ли са вътре? Загубена кауза, мене ако питаш. Загубена. Също като тебе, Техол Бедикт. Познавах майка ти — какво щеше да каже, ако те видеше сега?

— Познаваше трупа й, стар глупак такъв. Преди изобщо не се бяхте срещали.

— Мислиш, че не ми е разказала всичко за себе си ли? Мислиш, че не мога да видя каквото има да се види ли? Душата отвътре оформя плътта. О, разказа ми тя, и още как.

Техол повдигна учудено вежда.

— Душата отвътре оформя плътта? — Изгледа сбръчканото, съсухрено и намръщено лице на стареца. — Богове.

— Е, уязвих те, нали? Тъй де! Така става, като не оставят свестния човек да подреме!

Малко глинено гърне се пръсна на камъните между тях, придружено от сърдит вик от прозореца на отсрещната сграда.

— Видя ли! — изрева Падерънт и скри главата си с ръце, макар и със закъснение. — Съседите ни намразиха! Ама ти не живееш тука, нали?

— Хайде по-кротко. Само те попитах как се чувстваш тази сутрин, ако си забравил. Отговорът ти трябваше да е също толкова глупав и безсмислен. Ако бях искал да ми изреждаш всичките си несгоди… ами не го исках. Кой ще го иска? Очакваше се най-обикновена, безвредна учтивост, Падерънт. Не мръсни обиди.

— Така ли било? Ми аз откъде да знам? Я ела. Наблизо има едно място, дето правят страшни симиди. И чай от ръждивец, дето може и мъртвец да събуди.

Тръгнаха по улицата.

— Опитвал ли си го? — попита Техол.

— Кое?

— Събуждането на мъртъвци с чай от ръждивец.

— Трябва да действа.

— Но не действа.

— Но трябва. Сърцето ти блъска два пъти по-бързо и те кара да избълваш всичко от стомаха си.

— Нямам търпение.

— Докато не му свикнеш. И освен това е страхотен трепач на буболечки. Само го плиснеш на пода и пращи. Повече какво да ти го препоръчвам.

— Повечето хора пушат ръждивец, не го пият.

— Варварите. А, ей го на. Ти черпиш, нали?

— С какво?

— Тогава минава на сметката на Селуш. Ще го платиш към нея.

— Става.

Шурк Елале застана пред високото сребърно огледало. Инстинктът я накара първо да оцени за миг всичкото това сребро, преди да съсредоточи погледа си върху образа в него. Кожата й изглеждаше здрава и бяла, бузките — румени и изпълнени с живец. Косата й беше чиста и подрязана за първи път от толкова години, и ухаеше леко на масло от пачули. Бялото на очите й беше чисто, с влажен блясък.

Изгнилото й облекло от кожи и лен бе заменено от черна коприна под късия жакет от телешка кожа. Нов колан, гамаши от щавена кожа и високи ботуши. Кожени ръкавици.

— Приличам на курва.

— Но не и на стара курва, нали? — отвърна Селуш.

— Вярно. Взимам ти парите и те убивам. Така изглеждам.

— Много мъже ще се хванат на това.

— Да ги убият?

— Абсолютно. Все едно, доколкото разбрах, професията ти не е била такава. Макар да допускам, че си склонна да опиташ нещо ново… Как се чувства утуулото, впрочем?

— Гладно. Не мога ли да го храня с нещо, хм, друго?

— Всичко е в експеримента! — отвърна Селуш и очите й блеснаха.

„Някои коментари не заслужават отговор“, помисли си немрящата.

Стегна мускулите, нужни, за да вдиша — отдавна бяха отвикнали и й се стори странно, като изпита смътното все още усещане как въздухът се хлъзга през гърлото и изпълва гърдите й. След изпомпването й бяха влели някои неща. Дъхът й ухаеше на канела и смирна. Все пак — по-добре от доскорошната воня на речна тиня.

— Работата ти е приемлива.

— Е, успокои ме! Вече е почти сутрин и умирам от глад. Дали да не те изпробваме, мила? Допускам, че помощникът ми и Техол са в местното заведение и закусват. Хайде да идем при тях.

— Мислех, че няма да мога да ям и да пия.

— Да, така е. Но можеш да се изфукаш и да пофлиртуваш, нали?

Шурк я зяпна. Селуш се усмихна, изпърха с клепачи и въздъхна:

— Къде ми е шалът?

Куру Кан беше излязъл и се върна с двама помощници, които пренесоха Брис в покоите на Цеда, положиха го на една скамейка и го отрупаха с всевъзможни напитки и храна. Все пак се съвземаше бавно, лежеше на гръб, с глава, отпусната на меката възглавница, когато двукрилата врата се отвори и влезе Първият евнух Нифадас.

Погледна го и малките му очички лъснаха.

— Кралски защитник, достатъчно добре ли сте вече за среща с краля? Ще дойде всеки момент.

Брис се надигна с усилие.

— Лошо. За жалост, в момента съм неспособен да си поема отговорностите…

— Това да не ви притеснява, Финад. Кралят просто иска да се увери, че ще се възстановите след тежкото изпитание. В този случай Езгара Дисканар е мотивиран от искрена загриженост. Лежете си, лежете си. Никога не съм ви виждал толкова блед.

— Нещо е пило от кръвта му — каза Куру Кан. — Но не иска да ми каже какво е било.

Нифадас нацупи устни и погледна отново Брис.

— Не мога да си представя, че един бог ще направи такова нещо.

— Маел не беше там, Първи евнух — отвърна Брис. — Тайст Едур са намерили нещо друго и са го принудили да им служи.

— Можеш ли да ни кажеш какво е то?

— Някакъв забравен бог. Но нищо повече не знам. Не знам нито естеството му, нито пълния размер на могъществото му. Стар е. По-стар от самия океан. Онова, което го е почитало, не е било от човешкия вид.

Откъм прага се чу глас:

— Винаги съм толкова нехаен към най-ценните неща, които притежавам. Макар Блудния да ми е спестявал досега най-жестоките последствия от това нехайство, за което съм благодарен.

Куру Кан и Нифадас се поклониха дълбоко, щом Езгара Дисканар пристъпи в стаята. Макар кралят да беше прехвърлил шестдесетте, лицето му си оставаше удивително младежко. Беше среден на ръст, слаб и жестовете му издаваха трескава и сякаш неизтощима енергия. Лицевите му кости бяха изпъкнали и малко асиметрични, резултат от детинско премеждие при езда на своенравен кон. Костта на дясната скула и очната дъга бяха по-сплескани и високи от тези на лявата страна, от което лявото му око бе по-голямо и по-закръглено. Неуправляемо око, което имаше свойството да шари безразборно, когато се случеше Езгара да е раздразнен или уморен. Лечителите можеха да отстранят този недъг, но кралят бе забранил — още като дете си беше опърничав и упорит, а външният вид не го притесняваше ни най-малко.

Друго доказателство за това беше скромното му облекло, подходящо по-скоро за обикновен гражданин, излязъл на пазара, нежели за крал.

Макар и легнал, Брис успя да почете височайшия си посетител с лек поклон.

— Моля за извинение, ваше величество…

— Не е нужно, Финад — прекъсна го Езгара Дисканар и махна с ръка. — Всъщност аз съм този, който трябва да ти се извини. За неприятните задачи, които те отклониха от официалните ти задължения. Злоупотребих жестоко с верността ти, млади ми Защитнико. И ти пострада от това.

— Ще се оправя, ваше величество.

Езгара се усмихна, погледна другите двама в стаята и каза:

— Каква унила среща, нали? Би трябвало да сме благодарни, че прескъпата ми съпруга лежи бездиханна под изтощения си консорт, тъй щото дори най-верните й шпиони не смеят да влязат, за да й съобщят за срещата ни. Да се надяваме, че когато това най-сетне се случи, ще е твърде късно.

— Кралю — заговори Нифадас, — аз трябва да напусна първи, с ваше позволение. Часът на заминаването ми от града наближава, а все още не съм се подготвил напълно.

Кривата усмивка на Езгара стана по-широка.

— Първи евнух, вашето усърдие в подобни неща е легендарно, което ме кара да съм скептичен към твърденията ви. Все едно, имате позволението ми, макар и само за да можете да се погрижите вашите шпиони да разберат точно кога нейните шпиони ще направят донесението си, тъй че те от своя страна да могат да донесат на вас, а вие от своя страна — на мен. Макар че какво точно ще правя с това знание несъмнено ще ми убегне предвид това, че събитието, предизвикало цялото това пърхане с донасянията, не е нищо друго освен същото, което става точно сега, в тази стая.

Нифадас се поклони.

— Никой не може да се оттегли от този безкраен танц, както добре знаете.

Усмивката на краля се стегна.

— Да, знам го добре, Първи евнух. Хайде, свободен сте.

Щом Нифадас излезе, кралят се обърна към Куру Кан.

— Цеда, канцлерът упорства в настояванията си Финад Джерун Еберикт да не бъде включен в делегацията. Аргументите му са убедителни.

— Той се страхува за живота на вашия син, ваше величество.

— Задръжките на Финада дотолкова ли са отслабнали, че би могъл наистина да убие наследника ми?

— Надявам се, че не, ваше величество.

— Смятате ли, че синът ми разбира риска и поради това ще действа сдържано и с доблест?

— Принц Квилас е предупреден за опасностите, ваше величество — предпазливо отвърна Куру Кан. — Събрал е около себе си най-доверените си телохранители под командата на Морох Неват.

— Очевидно Морох е сигурен във възможностите си да се справи със задачата по опазването живота на принца. — При тези думи Езгара се обърна и питащият му поглед се прикова в Брис.

— Морох е изключително опитен, ваше величество — каза след кратък размисъл Бедикт. — Убеден съм, че ще постави цяла редица слуги пред принца да опитват храната, и магове с гъмжило от прегради.

— За последното мога да потвърдя, ваше величество — намеси се Куру Кан. — Лиших се от много опитни ученици по заповед на кралицата.

— Значи търсим равновесие в заплахата и разчитаме на благоразумието на играчите — каза Езгара Дисканар. — Но ако някоя страна се реши на инициатива, сценарият ще се разкрие бързо.

— Така е, ваше величество.

— Финад Брис Бедикт, смятате ли, че Морох Неват е в състояние да посъветва за сдържаност?

— Убеден съм, ваше величество.

— Остава открит въпросът дали синът ми ще е в състояние да приеме съвета — въздъхна Езгара.

Нито Цеда, нито Брис отвърнаха на това.

Кралят ги изгледа продължително, след което отново насочи вниманието си към Брис.

— Очаквам с нетърпение да се върнете към задълженията си, Защитник, и съм облекчен, че се съвземате бързо от приключенията си.

После си тръгна. На прага обаче спря и каза — без да се обръща:

— Мисля, че Джерун Еберикт ще трябва да понамали антуража си…

Един от слугите на Куру Кан притвори вратата отвън и двамата останаха сами. Цеда погледна Брис и вдигна рамене.

— Ако можеше да съществува безсмъртна добродетел… — подхвърли Брис.

— Нашият крал щеше да е бог — довърши Куру Кан и кимна. — И на това залагаме живота си. — Лещите му блеснаха от отразената светлина. — Любопитно наблюдение точно сега. Дълбоко далновидно, мисля. Брис Бедикт, ще ми кажете ли нещо повече за пътуването си?

— Само това, че се постарах да поправя една злина и че вследствие на това Тайст Едур няма да могат да обвържат друг от забравените богове.

— Значи сте свършили нещо изключително ценно.

— Надявам се.

— Какво казват вещиците на пазара? „Краят на света се известява с една добра дума.“

Брис потръпна.

— Разбира се — продължи разсеяно Цеда, — те използват това само като повод да разкарат досадните любопитковци.

— Те казват и нещо друго, Цеда — промълви Брис. — Истината се крие в безцветни дрехи.

— Но не същите вещици, нали? Иначе всички те щяха да са най-големите лъжци в света на смъртните!

Брис се усмихна — това беше шега. Но усети в устата си вкус на пепел и сърцето му се сви от първия шепот на страха.

7.

Аквитор Серен Педак гледаше играещите си сред свещените дървета деца. Сенките, сгърчени в черната кора на стволовете, обкръжаваха децата в хаотичния си вихър, ала те сякаш оставаха напълно безразлични. По някаква неизразима причина тази близост й се струваше ужасяваща.

Преди години бе гледала как млади нереки си играят сред разпръснатите кости на предците си и това я бе потресло повече от всяко бойно поле, през което бе минавала. Сегашната гледка отекваше в душата й по същия начин. Беше тук, в селото на краля-магьосник, и сред човешкото гъмжило, сред всички тези движещи се фигури и кънтящи в мъгливия въздух гласове се чувстваше изгубена и сама.

Около свещената дъбрава обикаляше широка отъпкана пътека: калта бе покрита с ивици съдрана дървесна кора, а върху тях бяха наредени дебели дънери, грубо издялани за скамейки. На една от тях, на десетина крачки вляво от Серен, седеше Хул Бедикт, опрял лакти на коленете си, отпуснал глава на дланите си и забил поглед в земята. От доста време нито той, нито тя бяха проговорили и в това взаимно мълчание отекваше смътният повей на тъга.

Тайст Едур не обръщаха внимание на двамата ледерии. Бяха им осигурили покрив, както и на Бурук Бледия. Първата им среща с краля-магьосник щеше да е тази нощ, макар да бяха тук вече от пет дни. Обикновено трябваше да се чака до ден-два. Явно беше, че с това безпрецедентно забавяне Ханан Мосаг иска да им втълпи нещо.

Още по-злокобно предупреждение можеше да се види в мнозината Едур от други племена, дошли в селото. Освен местните хироти беше видяла арапаи, меруди, бенеда и соланта. Ден-рата, които обитаваха най-северните покрайнини на Едур, бяха прословути с неохотата си да напускат земите си. При все това фактът, че племената са обединени, не можеше да е по-очебиен и тази истина, която тя знаеше само на думи, сега получаваше смразяващо потвърждение. Старата слабост от това, че са разделени и в непрекъсната взаимна вражда, вече я нямаше. Всичко се бе променило.

Нереките бяха издърпали фургоните близо до подслона им и сега седяха между тях присвити — страх ги беше да пристъпят в селото. Тайст Едур имаха навика да гледат през тези, които смятат за по-низши същества. Това по някакъв начин плашеше нереките, все едно че безразличието на Едур можеше да навреди на самото им съществуване. Те сякаш се бяха съсухрили, не слушаха увещанията на Бурук и не искаха дори да се хранят. Серен бе отишла да потърси Хул с надеждата, че ще го убеди да поговори с тях.

Когато го намери, започна да се чуди дали и той не е прихванал нещо от изнервящия покров, спуснал се върху нереките. Хул Бедикт изглеждаше състарен, все едно е изтърпял пътуването на ужасна цена и го чака още по-тежко бреме…

Сега Серен Педак обърна гръб на играещите деца и закрачи към седналия на дългата скамейка Хул. Вярно, мъжете бързо и упорито вдигаха вътрешните си прегради, но повече не можеше да се търпи.

— Нереките ще измрат от глад, ако не направиш нещо.

Не последва никакъв знак, че я е чул.

— Чудесно — сопна се тя. — Какво толкова значат няколко нереки повече в уема на жертвите ти?

Искаше да предизвика гняв. Ярост. Искаше да го нарани с това, макар и само за да потвърди, че в жилите му тече все още кръв. Но при злобните й думи той само вдигна глава и й се усмихна кротко.

— Серен Педак. Нереките очакват приемане от Тайст Едур, също като нас — макар че ние, ледериите, сме много по-нечувствителни за духовното страдание, което Едур искат да изпитаме. Дебела ни е кожата, така да се каже…

— Защото сме се вторачили в своята неминуема предопределеност — отвърна тя. — И какво от това?

— Дълго време си мислех — заговори той и усмивката му повехна, — че дебелината на нашата… броня е само илюзия. Надутост и самодоволна арогантност, прикриваща дълбоко вкоренените ни колебания. Че живеем в непрекъсната криза и че самозаявената ни предопределеност носи хиляди маски, които не прилягат истински на…

— Как биха могли, Хул Бедикт, след като са моделирани за съвършенство?

Той вдигна рамене, наведе глава и се загледа в дланите си.

— Но в повечето отношения бронята ни наистина е дебела. Неподатлива на нюансите, сляпа за изтънченото. Поради това винаги сме толкова подозрителни спрямо притворни неща, особено когато се изразят от чужди, от външни.

— И ние си имаме своите коварства. Обрисува ни като някакви вървящи слепешката глупци.

— И сме точно такива, в много отношения — отвърна той. — О, да, виждаме целите си съвсем ясно. Но пренебрегваме факта, че всяка стъпка, която правим към тях, прекършва някого, някъде.

— Дори наши сънародници.

— Да, точно това е. — Стана и Серен Педак за пореден път се стъписа от туловището му. Огромен… пречупен мъж. — Ще се постарая да облекча терзанията на нереките.

— Добре.

Серен затвори очи и заслуша отдалечаващите се стъпки на Хул.

„Добре.“

После тръгна към селото — по главната улица и през моста, водещ през портите във вътрешната част, където бяха жилищата на благородните хироти. След тях, в самия център, бе домът на Ханан Мосаг. Тя спря на широкия площад зад палисадата около дългата къща. Деца не се мяркаха, само роби, улисани в черната си къщна работа, и шепа воини, упражняващи се с оръжия. Никой не обръщаше внимание на Аквитора, поне външно, макар да беше сигурна, че наблюдават зорко всяка нейна стъпка.

Двама роби ледерии минаха покрай нея — носеха огромна мрежа, пълна с миди. Серен ги спря.

— Искам да говоря с някоя матрона Едур.

— Тя иде насам — отвърна единият, без да я погледне.

Серен се обърна.

Жената Едур, която крачеше към нея, бе заобиколена от прислужници. Изглеждаше млада, но всъщност нямаше как да се разбере. Привлекателна, но това само по себе си не беше необичайно. Беше облечена в дълъг халат, вълната беше боядисана в среднощно синьо, с шарки от златни нишки и брокат по ръкавите. Дългата й права кафява коса не беше вързана.

— Аквитор, изгубихте ли се? — попита тя на речта на Едур.

— Не. Искам да поговоря с вас от името на нереките.

Тънките вежди се извиха над сърцевидното лице.

— С мен?

— С Едур — отвърна Серен.

— Аха. И какво желаете да кажете?

— Докато Тайст Едур не благоволят официално да предложат на нереките гостоприемството си, те гладуват и изпитват духовно терзание. Моля ви да проявите милост към тях.

— Убедена съм, че това е просто недоглеждане, Аквитор. Нали аудиенцията ви с краля-магьосник ще се състои тази нощ?

— Да. Но това не е гаранция, че ще бъдем официално обявени за ваши гости, нали?

— Настоявате за специално отношение?

— Не за нас. За нереките.

Жената я изгледа продължително.

— Кажете ми, ако благоволите, кои са и какво представляват тези нереки?

Изтекоха няколко мига, докато Серен се мъчеше да се приспособи към тази неочаквана арогантност. Неочаквана, но общо взето не и изненадваща — тя просто се беше поддала на собствените си предположения. Явно не само ледериите бяха податливи на своите мании. Както и на своята арогантност.

— Моля, милейди…

— Казвам се Майен.

— Моля, Майен. Нереките са слуги на Бурук Бледия. Статутът им е подобен на вашите роби. Те са от племе, асимилирано преди време от Ледер, и сега работят, за да изплатят дълга си.

— Нима присъединяването към Ледер налага дълг?

Серен присви очи.

— Не пряк… не само по себе си, Майен. Имаше… особени обстоятелства.

— Да, разбира се. Винаги има, нали? — Жената Едур притисна пръст към устните си, след което сякаш взе решение. — Щом е така, заведете ме при тези нереки, Аквитор.

— Моля? Веднага ли?

— Да. Колкото по-скоро се успокоят духовете им, толкова по-добре. Или съм ви разбрала погрешно?

— Не сте.

— Предполагам, че благословията на който и да е Едур ще е достатъчна за жалките ви слуги. А и не виждам как би могла да повлияе на отношенията на краля-магьосник с вас. Всъщност сигурна съм, че няма да им въздейства. — Майен се обърна към една от робините си ледерийки. — Перната вещице, съобщи, моля те, на Урут Сенгар, че ще се позабавя, но я увери, че няма да е задълго.

Младата жена се поклони и затича към къщата. Серен се вторачи за миг след нея.

— Майен, ако мога да попитам, кой й е дал това име?

— Перната вещица ли? Ледерийско е, нали? Ледериите, родени като роби при нас, получават майчините си имена. Или бабините, според практиката на расата ви. Не съм се замисляла много. Защо?

Серен сви рамене.

— Просто името е много старо. Не съм чувала да се използва — има го само в хрониките.

— Е, да тръгваме ли, Аквитор?

Удинаас седеше на ниското трикрако столче до входа и стържеше люспи от коша със сушена риба. Ръцете му бяха мокри, зачервени и напукани от солта. Видял беше пристигането на Аквитора, последвано от отклонението на Майен, а сега — и приближаващата се с угрижено лице Перната вещица.

— Длъжнико, Урут вътре ли е? — попита го рязко тя.

— Да, но трябва да изчакаш.

— Защо?

— Разговаря със знатните вдовици. Вътре са вече от доста време. И не, не знам какво ги притеснява.

— И си въобразяваш, че щях да те попитам?

— Как са сънищата ти, Перната вещице?

Тя пребледня и се огледа, сякаш търсеше друго място, където да изчака. Но беше заръсил лек дъжд, а под стрехите и двамата бяха на сушина.

— Нищо не знаеш за сънищата ми, Длъжнико.

— Как така? В тях всяка нощ идваш при мен. Говорим си. Спорим. Ти искаш отговори от мен. Проклинаш погледа в очите ми. А накрая все бягаш.

Тя не пожела да срещне погледа му.

— Не може да си там. В ума ми. Ти си нищо за мен.

— Ние сме падналите, Перната вещице. Ти, аз, призраците. Всички ние. Ние сме прахът, завихрил се около глезените им, докато те крачат напред в славата си. След време може да се вдигнем под несекващите им стъпки и да ги задавим, но това ще е жалко отмъщение, не мислиш ли?

— Напоследък не говориш като преди, Удинаас. Вече не знам кой говори чрез тебе.

Той заби очи в полепналите си с люспи ръце.

— И как да отговоря на това? Дали съм си останал непроменен? Едва ли. Но означава ли това, че промените не са мои? Бих се заради тебе с Бялата врана, Перната вещице. Изтръгнах те от ноктите й, а ти само ме кълнеш.

— Смяташ, че трябва да съм ти благодарна, защото ти дължа живота си?

Той примижа, но успя да се усмихне и отново вдигна очи. Улови я, че го гледа съсредоточено, макар че тя веднага извърна глава.

— А, разбирам. Разбрала си, че си… длъжничка. На мен.

— Грешиш — изсъска му тя. — Урут щеше да ме спаси. Ти не направи нищо — само се направи на глупак.

— Тя закъсня много, Перната вещице. А ти настоятелно продължаваш да ме наричаш „Длъжник“, сякаш ако го повтаряш достатъчно често, това ще смъкне…

— Млъкни! Нищо общо не искам да имам с теб!

— Нямаш избор, макар че ако го изречеш по-високо, главите и на двама ни ще кацнат на колове пред стените. Какво поиска Аквиторът от Майен?

Тя потръпна нервно, поколеба се, но отвърна:

— Да каже „добре дошли“ на нереките. Те умират.

Удинаас поклати глава.

— Този дар може да го даде само кралят-магьосник.

— И аз така мислех. Но Майен се предложи вместо него.

Той я изгледа изумено.

— Сериозно? Да не си е изгубила ума?

— По-тихо, глупако! — Пернатата вещица приседна срещу него. — Предстоящият брак й е замаял главата. Въобразява си, че е кралица, и е станала непоносима. А сега ще ходи и нереките да благославя…

— Да благославя?!

— Сама го каза, да. Мисля, че даже и Аквиторът се изуми.

— Аквиторът е Серен Педак, нали?

Пернатата вещица кимна.

Помълчаха, после Удинаас попита:

— Какво би постигнало едно такова благославяне според теб?

— Сигурно нищо. Нереките са прекършен народ. Боговете им са мъртви, духовете на предците им са се разпръснали. О, някой и друг призрак би могъл да се привлече на новоосветеното място…

— Благословията на Едур може да направи това? Да освети място?

— Може би. Не знам. Но може да има обвързване. На съдби. Зависи доколко е чиста кръвта на Майен. От всичко, което я чака в живота, от това дали е… — Махна сърдито с ръка и млъкна.

„От това дали е вдовица. Но как може да има съмнения в това? Тя все още е неомъжена, а Едур никога не нарушават тези правила.“

— Двамата с теб не сме си говорили — рече Удинаас. — Казах ти, че трябва да почакаш, защото съм длъжен. Не си имала основание да смяташ, че съобщението от Майен е спешно. Ние сме роби, Перната вещице. Не разсъждаваме, а за Едур и обичаите им не знаем почти нищо.

Най-сетне го погледна в очите.

— Да. Тази нощ Ханан Мосаг ще се срещне с ледериите.

— Знам.

— Бурук Бледия. Серен Педак. Хул Бедикт.

Удинаас се усмихна криво.

— Ако благоволиш, в чии нозе ще бъдат хвърлени плочките, Перната вещице?

— От тези тримата ли? Блудния знае, Удинаас. — Като че ли усети, че е поомекнала към него, и се изправи. — Ще постоя ей там. Ще почакам.

— Каниш се да ги хвърлиш тази нощ, нали?

Тя кимна отсечено в отговор и се отдалечи под стрехите, само на педя от усилилия се дъжд, а Удинаас отново се залови с чистенето на рибата. И се замисли над онова, което бе казал преди малко. Падналите. „Чудно, кой ли върви по дирите ни? Ние, забравените, отхвърлените, нищите. Когато пътят е провал, никой никога не тръгва драговолно по него. Падналите. Защо плаче сърцето ми за тях? Не за тях, а за нас, защото и аз се броя сред тях. Роби, крепостници, безименни селяци и ратаи, размитите лица в тълпата — само едно петно в паметта, тътрещи се нозе по страничните друмища на историята.“

„Може ли човек да се спре, да се обърне през рамо, да присвие очи и да прониже мрака? И да види падналите? Може ли човек изобщо да види падналите? И ако да, какво чувство ще изпита?“

По бузите му се стичаха сълзи и капеха по оцапаните му ръце. Знаеше отговора на този въпрос, отговор — остър като нож и забит дълбоко. И този отговор беше признание.

Щом Майен си отиде, Хул Бедикт се приближи до Серен Педак. Нереките зад тях говореха на майчиния си език — бързи и груби слова, изпълнени с неверие. Дъждът съскаше в огнищата.

— Не беше длъжна да го прави.

— Не беше — съгласи се Серен. — Все пак не съм много сигурна какво се случи току-що. В края на краищата бяха само думи. Нали?

— Тя не ги обяви за гости, Серен. Тя благослови идването им.

Аквиторът хвърли поглед към нереките и се намръщи, като видя зачервените им изнервени лица.

— За какво си говорят?

— Това е старият диалект. Долавям керванджийски думи, които разбирам, но повечето — не.

— Не знаех, че нереките имат два езика.

— Името им се споменава в хрониките за първите заселничества — отвърна Хул. — Те са туземният народ. Територията им е обхващала целия юг. Нереки са наблюдавали приближаването на първите кораби. Нереки са дошли да поздравят първите ледерии, стъпили на този континент. Нереки са търгували с тях, учели са колонизаторите как да живеят на тази земя, давали са им церове против треската. Те са тук от много, много време. Два езика ли? Изненадан съм, че не са хиляда.

— Хм… — отрони Серен Педак. — Поне се оживиха. Ще ядат, ще правят каквото им нареди Бурук…

— Да. Но долавям у тях нов страх — не онзи, който ги обездвижваше, но източник на тревожни мисли. Изглежда, дори и те не разбират пълното значение на тази благословия.

— Тази земя никога не е била тяхна, нали?

— Не знам. Едур определено твърдят, че винаги са били тука, още от времето, когато ледовете за първи път са се отдръпнали от света.

— О, да. Бях забравила. Странните им митове за сътворението. Гущери, дракони и лед, бог-крал и измяната срещу него.

Видя, че се е вторачил в нея.

— Какво има, Хул?

— Как можеш да знаеш тези неща? Години минаха, откакто Бинадас Сенгар ми разказа за това, и то като тържествен дар, след обвързването ни.

Серен примигна.

— Ами… чула съм го някъде. — Сви рамене и избърса капките дъжд от лицето си. — Всеки си има някакъв мит за сътворението. Безсмислици обикновено. Или действителни спомени, но объркани и задръстени с магии и чудеса.

— Станала сте изненадващо пренебрежителна, Аквитор.

— А нереките в какво вярват?

— Че са родени от една-единствена майка, преди безброй поколения. Тя откраднала огъня и вървяла през времето да търси онова, което ще отвърне на нуждата, която я поглъщала — макар така и да не можела да разбере естеството на тази нужда. Веднъж поела в себе си свято семе и така родила първото си дете — момиче. Външно — продължи той — това дете почти по нищо не се отличавало от майка си, защото светостта била скрита и така си остава и до ден-днешен. Сред нереките, които са потомците на това дете.

— И с това нереките обясняват странния си патриархат.

— Може би — съгласи се Хул. — Макар че женската линия се смята за най-чиста.

— А майката на тази първа майка има ли име?

— А, значи забеляза объркващото смесване на двете, все едно че са по-скоро роли, отколкото отделни персонажи. Девица, майка и баба, прогресия във времето…

— С незачитането на съпружеската робия. Мъдрост, избуяла като цвете върху тор.

Той я изгледа с присвити очи.

— Все едно, тя е известна под много близки имена, което също намеква за един персонаж. Ирес, Н’ирес, Ирес’ал.

— И това е в сърцевината на древния култ на нереките?

— Беше, Серен Педак. Забравяш, културата им е унищожена.

— Културите могат да умират, Хул. Но хората продължават да живеят и това, което носят в себе си, са семената на прераждането…

— Заблуда, Серен Педак. Онова, което би могло да се роди от тях, ще е изопачено. Слабо. Жалко.

— Дори камъкът се променя. Нищо не може да стои на място…

— Но бихме искали. Нали? О, да, говорим за прогрес, но онова, което всъщност желаем, е съхраняването на настоящето. С неговите привидно вечни крайности, с алчните му апетити. Все едни и същи правила, все същата игра.

Серен Педак вдигна рамене.

— Обсъждахме нереките. Една знатна жена от Хирот Тайст Едур току-що ги благослови…

— Преди дори да е изречено официалното благопожелание за „добре дошли“ към нас.

Тя повдигна вежди.

— Смяташ, че е поредното прикрито оскърбление към ледериите? Предизвикано от самия Ханан Мосаг? Хул, мисля, че този път въображението те надви.

— Мисли каквото искаш.

Тя му обърна гръб.

— Мисля да се поразходя.

Урут беше причакала Майен при моста. Думите, които си размениха, бяха кратки и привидно спокойни, поне доколкото можа да види Удинаас от мястото си пред къщата. След като бе донесла съобщението на господарката си, Пернатата вещица бе тръгнала след Урут и се бе задържала на десетина крачки от двете жени, макар и не толкова далече, че да не може да ги подслуша. След това Урут и Майен се бяха приближили — робините вървяха по петите им.

Удинаас чу тихия смях, трепна и се сви на трикракото столче.

— Млъкни, Чезнещ!

„Има селения, мъртви робе — зашепна призракът, — където спомените ваят забрава и творят от векове отдавнашни свят също толкова истински като този. Така времето бива надвито. Смъртта бива отречена. И понякога, Удинаас Длъжнико, някое такова селение вълните го донасят близо. Много близо.“

— Стига, моля те. Не ме интересуват глупавите ти гатанки…

„Нима не искаш да видиш онова, което виждам аз? Точно сега? Дали да пратя булото на Сянката да се плъзне над очите ти и да разбули гледки от невидимо минало?“

— Не сега…

„Твърде късно.“

Пред очите на роба се разтвориха пластове, тънки като паяжина, а селото наоколо сякаш се присви и отдръпна, замъглено и безцветно под яростната атака. Удинаас се напрегна да съсредоточи взора си. Широкият площад беше изчезнал, заменен с високи дървета и обрасла с мъх земя, по която на гъсти пелени се сипеше дъжд. Морето вляво бе много по-близо, сиви пенести вълни яростно връхлитаха срещу проядените черни скали на брега и към небето изригваха бели пръски.

Удинаас потръпна от свирепостта на тези вълни… а те изведнъж заглъхнаха в тъмното и пред очите на роба се откри нова гледка. Морето се бе отдръпнало отвъд хоризонта на запад и бе оставило след себе си изронена скала, обкръжена от ледени канари. Мразовитият въздух вонеше на гнило.

Покрай Удинаас се затътриха фигури, облечени в животински кожи, а може би беше тяхната собствена козина, мръснокафява и черна. Бяха смайващо високи, с непропорционално едри тела под главите с малки черепи и тежки челюсти. Един беше с колан от тръстика, от който висяха убити видри. Всички носеха въжета от усукани треви.

Мълчаха, но Удинаас долови ужаса им, щом всички се взряха в нещо в небето на север.

Робът погледна натам, примижа и видя какво е привлякло вниманието им.

Планина от черен камък, надвиснала над ниските склонове, покрити с натрошен лед. Носеше се все по-близо и Удинаас долови злостта, която се излъчваше от огромното неописуемо привидение — чувство, което високите космати същества явно също усещаха.

Погледаха още миг натам, после се пръснаха. Побягнаха покрай Удинаас… и сцената отново се промени.

Напукани скали, шуплест камък, сива мъгла. Появиха се две високи фигури, влачеха помежду си трета — жена, изпаднала в несвяст или мъртва, с дълга тъмнокафява коса, която се стелеше по земята. Удинаас потръпна, щом разпозна една от крачещите фигури — онази с ослепително лъскавата броня, обкованите с желязо ботуши, сребърното наметало и закритото от шлема лице. „Менандори. Сестрата Зора.“ Понечи да побегне — тя неизбежно щеше да го види, — ала разбра, че е замръзнал.

Позна и другата — от страховито изваяните статуи, останали полузаровени в глината из леса около селото на хиротите. Позна я по петнистата сиво-черна кожа, от която коравото й лице приличаше на бойна маска. Кираса от очукано ръждиво желязо. Предпазител на врата от железни брънки и кожа и наметало до глезените от кожа на тюлен, издуло се зад нея от вятъра. „Пъстрата. Капризната сестра. Сукул Анкаду.“

И едва тогава позна жената, която двете влачеха. Здрач. Шелтата Лор. Най-скъпата щерка на Скабандари, закрилницата на Тайст Едур.

Двете жени спряха, пуснаха онази между тях и тя се смъкна като умряла върху изронената скала. Два чифта цепнати очи на Тайст се извърнаха и се приковаха в Удинаас.

Менандори заговори първа:

— Не очаквах да те заваря тук.

Докато Удинаас се мъчеше да намери отговор на това, нечий мъжки глас до него попита:

— Какво сте й направили?

Робът се извърна и видя друг Тайст, застанал на ръка разстояние от трикракото столче, на което седеше. По-висок от жените срещу него, той бе облечен в бяла лъскава броня, оцапана с кръв, очукана и нащърбена от удари на мечове. На дясното му бедро бе вързан също така очукан шлем. Кожата му беше бяла като кост. Засъхнала кръв беше нашарила лявата страна на лицето му като зъбата мълния. Огън бе изгорил повечето му коса и кожата на темето му беше напукана, червена и гноясала.

На гърба му в ножниците бяха стегнати два дълги меча — дръжките им стърчаха над широките му рамене.

— Само това, което си е заслужила — отвърна Менандори.

Другата се озъби.

— Скъпият ни чичо имаше амбиции спрямо драгоценната ни братовчедка. Но дойде ли, когато тя най-силно го въззова, когато най-много й потрябва?

Нашареният с белези от бойни рани воин подмина седящия роб, без да откъсва очи от тялото на Шелтата Лор.

— Ужасна бъркотия. Искам да я оправя по някакъв начин.

— Но не можеш — отвърна със странно ликуване Менандори. — Нали всички сме отровени от майчината си кръв…

Сукул Анкаду се извърна рязко към сестра си и възкликна:

— Дъщерите й понесоха нещо по-лошо от отрова! Само безумство в това взаимно съсипване. Погледни ни! Озлобени кучки — ревящите от бяс глави на Тиам, поколение след поколение! — Изпъна пръст към воина Тайст. — А ти, татенце? Онзи женски кошмар се рее на пернатите си криле от мрака на друго селение, разтворила крака, о, толкова широко и подканящо, а ти бе първи на опашката! Чистият Оссерк, Първият син на Тъмнината и Светлината, драгоценният! Но тъкмо ти смеси кръвта си с онази курва — я ни кажи кога я припозна за своя родна сестра, преди или след като я чука?

Колкото й отровни да бяха думите й, външно не й пролича. Онзи, когото назоваха Оссерк, само се усмихна и извърна глава.

— Не бива да говориш така за майка си, Сукул. Все пак тя умря, за да те роди…

— Умря, за да роди всички ни! — Сукул вдигна ръка, стисна юмрук и въздухът сякаш се усука. — Умира и се преражда. Тиам и децата й. Тиам и любовниците й. Хилядата й смърти — и все пак нищо не се променя!

Менандори заговори спокойно:

— А ти с кого си спорил, Оссерк?

Оссерк се навъси.

— С Аномандър. Този път ме надви. Но като помислиш, не е изненадващо. Оръжието на гнева често се оказва по-силно от бронята на хладния разум. — Сви рамене. — Все пак го забавих достатъчно…

— За да може Скабандари да избяга ли? — попита Менандори. — Защо? Роднина или не, той се доказа какво е всъщност — вероломен убиец.

Веждите на Оссерк се вдигнаха насмешливо, щом огледа изпадналата в несвяст жена, лежаща на земята между дъщерите му.

— Братовчедка ви, която явно е пострадала от вашите ръце, не е мъртва значи. Бих изтъкнал, че по същия начин Скабандари не уби Силхас Руин.

— Вярно — сопна се Сукул. — Много по-лошо. Освен ако не смяташ, че вечното ядене на кал е по-добра съдба.

— Спести ми гнева — въздъхна Оссерк. — Както толкова често отбелязваш, скъпо ми дете, вероломството и измяната са най-драгоценната черта на голямата ни фамилия. Или ако не драгоценна, то поне популярна. Все едно, тук приключих. Какво смятате да правите с нея?

— Мислим, че Силхас може да се зарадва на близостта й.

Оссерк се вцепени.

— Два драконови Асцендента на едно място? Подлагате на тежко изпитание този Дом на Азат, дъщери.

— Скабандари ще се опита ли да я освободи? — попита Менандори.

— Скабандари не е в състояние да освободи никого — отвърна Оссерк. — Включително себе си.

Двете явно се стъписаха. След малко Менандори попита:

— Кой го постигна това?

Мъжът сви рамене.

— Има ли значение? Заблудата на Скабандари бе в това да си въобрази, че боговете на този свят нямат достатъчно мощ да му се опълчат. — Замълча и изгледа дъщерите си с присвити очи. — Приемете го като предупреждение, скъпи мои. Първите деца на Тъмата бяха родени, без да е нужен баща. И въпреки всичко, което твърди Аномандър, те не бяха Тайст Андий.

— Не знаехме — отвърна Менандори.

— Е, вече знаете. Стъпвайте кротко и на пръсти, деца.

Удинаас видя как високата фигура се отдалечи и ахна, щом очертанията на Оссерк се замъглиха, разгънаха се и придобиха нов облик. Огромни блестящи златни и сребърни люспи, които се нагънаха на вълни, щом крилете се разпериха широко. Прилив на мощ — и величавият дракон се понесе във въздуха.

Сукул Анкаду и Менандори зяпнаха след него. Драконът се смали като огнена жар в натежалото небе, угасна и изчезна.

— Изненадана съм, че Аномандър не го е убил — изсумтя Сукул.

— Нещо ги обвързва двамата, сестро, но никой нищичко повече не знае за това. Убедена съм.

— Може би. А може да е много по-просто.

— Например?

— Искат играта да продължи — отвърна с крива усмивка Сукул. — А ако единият убие другия, удоволствието силно ще избледнее.

Очите на Менандори се спряха върху неподвижното тяло на Шелтата Лор.

— А тази? Взе си за любовник един от тукашните богове, нали?

— Временно. За да зачене две ужасни дечица.

— Ужасни? Дъщери значи?

Сукул кимна.

— И баща им разбра това съвсем ясно още в самото начало, защото им даде подобаващи имена.

— О? И какви са тези имена, сестро?

— Завист и Злоба.

Менандори се усмихна.

— Този бог… Мисля, че ще е удоволствие да го срещна някой ден.

— Възможно е да се противопостави на това, което се каним да направим с Лор. Възможно е дори в момента да души по дирите ни, за да се опита да предотврати отмъщението ни. И значи трябва да се поразбързаме, както има навик да казва Оссерк.

Двете жени оставиха на земята изпадналата си в несвяст братовчедка и се разделиха.

Менандори се извърна към сестра си.

— Любовникът на Шелтата. Онзи бог — как се казва?

Отговорът на Сукул сякаш дойде от безкрайно далече:

— Драконъс.

А после и двете се превъплътиха в дракони, големи почти колкото Оссерк. Единият — пъстър, другият — ослепително ярък.

Пъстрото същество се извиси във въздуха, плъзна се в кръг и надвисна над тялото на Шелтата Лор. Ноктестият крак се пресегна надолу и я сграбчи.

После драконът излетя нагоре и се събра със сестра си. И се понесоха. На юг.

А Удинаас отново седеше сам пред дома на Сенгар, с полуочистената риба в червените си напукани ръце, а окото на рибата се взираше в него с онзи вечно безпокоящ поглед на безумна изненада — око, което беше гледал, все едно и също, цялата сутрин и целия следобед, и сега, докато здрачът се спускаше наоколо, то се взираше отново в него, нямо и лишено от живот. Все едно това, което държеше, изобщо не беше риба.

„Просто очи. Мъртви, безчувствени очи… Но дори мъртвите обвиняват.“

— Свършил си достатъчно, робе.

Удинаас вдигна глава.

Урут и Майен стояха пред него. Две жени Тайст — нито пъстри, нито ослепително ярки. Само две сенки — бледи и безсмислени.

Между двете и на една стъпка назад Пернатата вещица стоеше най-първа в свитата роби. Големите й очи, изпълнени с трескаво предупреждение, бяха впити в неговите.

Удинаас сведе глава пред Урут.

— Да, господарке.

— Намери си цяр за ръцете — рече Урут.

— Благодаря, господарке.

Свитата продължи покрай него в дома.

Удинаас се взря в рибата. Погледа още миг окото, а после го избоде с палец.

Серен Педак стоеше на каменистия бряг под дъжда и гледаше неспокойната вода — пердашещият дъжд превръщаше повърхността й в пъпчива кожа, сива и нашарена като паяжина; водата се издуваше и напираше към брега, за да засъска уморено върху гладките камъни.

Нощта беше дошла, пропълзяла бе от драгоценните си сенки. Тъмните часове бяха загърнали всички като безмълвен саван, спуснал се над селото. Серен Педак стоеше и мислеше за робите ледерии.

Народът й сякаш бе особено пригоден за робуване. Свободата беше олтар, към който поклонниците цял живот се стремят да се домогнат, пълзят и дращят по гладкия под, докато кръвта не оплиска лъскавия камък, но всъщност този олтар си оставаше все така недостижим за смъртните. Всяко жертвоприношение бе оправдано в святото й име. При все това тя знаеше, че богохулството пред този идол е кухо престъпление. Свободата не беше бог. А дори да беше, дори да имаше лице, извърнато към поклонниците й, то изражението на това лице щеше да е подигравателно. Робските вериги отнемаха на човек нещо, което всъщност никога не е притежавал.

Робите ледерии в това село не дължаха никакви дългове. Служеха, изпълняваха съвсем ясни задачи и им се плащаше с храна и подслон. Можеха да се женят. Да създават деца, които нямаше да наследят дълговете на родителите си. В отреденото им време задълженията им не нарастваха, не поглъщаха все повече и повече от живота им. Като цяло, за тези нейни сънародници свободата сякаш изглеждаше нещо почти безсмислено.

Дете с името Перната вещица. Като вещицата от далечното минало, облечена непривично, излязла сякаш от древните истории, скована и непохватна в държанието си, както сякаш трябваше да бъдат всички старовремски хора. Избрана още от утробата гадателка на плочи, която упражнява пророческата си дарба в служба на своята общност, а не заради монетите в нечия кожена кесия. Навярно името бе изгубило значението си сред тези роби. Навярно изобщо не съществуваха никакви древни плочи, нито строги обредни нощи, в които по неясна смътна и накъсана пътека се събират съдби — ужасяващата мозайка на предопределеността, разкрита пред очите на всички, с една жена-дете със забулени очи, надзираваща страшния ритуал.

Слухът й долови стърженето по камъните откъм близкото речно устие. Тя се извърна натам и видя роба, приведен над брега. Той топна ръце в студената вода, сякаш търсеше освобождение или бягство в леденото изтръпване на сетивата.

Обзета от любопитство, Серен Педак се приближи до него.

Погледът, който й хвърли, беше неуверен и предпазлив.

— При Едур тези часове са изпълнени с грижа, Аквитор. Най-добре е да не се изричат думи.

— Но ние не сме Едур — отвърна тя. — Нали?

Мъжът измъкна ръцете си от водата. Бяха зачервени и подути.

— Емурлан кърви от недрата на тези земи, Аквитор.

— Все едно, ние сме ледерии.

В отговор той се усмихна кисело.

— Аз съм роб, Аквитор.

— Точно за това си мислех. Робството. Свобода от дълг. Как преценяваш тази размяна?

Той клекна — водата закапа от дланите му — и се загледа в прозрачния бързей. Дъждът бе спрял и нощната мъгла се прокрадваше откъм леса.

— Дългът си остава, Аквитор. Властва над всеки роб ледерий. При едурите това е дълг, който никога няма да се изплати.

Тя се взря стъписана в него.

— Но това е лудост!

Мъжът се усмихна отново.

— Тези неща са мярка за всички ни. Защо си мислеше, че робството може да ги промени?

Серен замълча, взряна в клекналия до водата мъж. Ни най-малко не можеше да се нарече отблъскващ, но след като вече бе разбрала, виждаше тежестта на бремето, което го бе налегнало, и истината, че за него, както и за всяко дете, чийто баща можеше да стане, няма да има облекчение от петното на дълга. Беше жестоко. Беше… по ледерийски.

— Има една робиня — промълви тя. — Пернатата вещица.

Той потрепери.

— Да. Тукашната ни гадателка на плочки.

— Аха. Тъкмо се чудех. Колко поколения е живяло семейството й като роби на Едур?

— Десетки може би.

— И въпреки това дарбата е устояла? В този свят на Куралд Емурлан? Това е необичайно.

— Нима? — Той сви рамене и стана. — Тази нощ, докато вие и спътниците ви гостувате на Ханан Мосаг, Пернатата вещица ще гадае.

Внезапен мраз прониза Серен Педак. Тя вдиша дълбоко, после бавно и тежко въздъхна.

— Има… риск в това.

— То се знае, Аквитор.

— Да. Разбирам.

— Трябва да вървя. Работа ме чака — рече той. Отбягваше погледа й.

— Разбира се. Дано това, че те забавих, не ти донесе неприятности.

Той пак се усмихна, но не отвърна нищо. И бавно се отдалечи от брега.

Загърнат в промазаната с восък против дъжда пелерина, Бурук Бледия стоеше пред огъня на нереките. Хул Бедикт бе застанал малко зад търговеца — бе придърпал качулката на наметалото над главата си и мълчеше.

Серен пристъпи до Бурук и се загледа в борещите се с мрака пламъци, димът бе надвиснал над тях. Нощният мраз се бе просмукал в костите на Аквитора и вратът й се бе вкочанил от студа. Болката зад очите й се усилваше.

— Зле ми е, Серен Педак — въздъхна Бурук.

Тя едва чу немощния му треперлив глас.

— Бягаше дълго. И далече.

— Само за да се озова тук, пред този болнав огън. Не съм толкова глупав, че да не си давам сметка за престъпленията си.

— Кои престъпления, Бурук? — изсумтя Хул зад тях. — Извършените или онези, които предстоят?

— Разликата е без значение — отвърна търговецът и изправи рамене. — Тази нощ ще бъдем гости на Ханан Мосаг. Готови ли сте?

— Официалността е най-малкото, което вещае тази среща, Бурук — рече Серен. — Кралят-магьосник възнамерява да изрази позицията си недвусмислено. Ще чуем предупреждение и се очаква да го предадем на делегацията, щом пристигне.

— Намеренията също са без значение, Аквитор. Лично аз съм без очаквания, докато един от трима ни е погълнат само от това и от нищо друго. Репетирани изявления, злокобни фрази — всичко това предстои в тази тягостна среща. — Бурук се извърна към Хул. — Все още разсъждаваш като дете, нали? Глинените фигурки, потънали до глезените в пясъка, една тук, друга — там. Един каже това, друг — онова, после ти се пресегнеш и ги преподредиш както трябва. Сцени, гледки, сковани и непоклатими. Горкият Хул Бедикт, който преди толкова време заби нож в сърцето си и сега всеки ден го върти, за да се увери, че още си е там.

— Ако гледаш на мен като на дете, грешката е твоя, а не моя, Бурук — изръмжа Хул.

— Леко предупреждение, че не си сред деца — отвърна търговецът.

После тръгна към цитаделата. Серен се забави да изчака Хул — търговецът вървеше на няколко крачки пред тях, едва видим в тъмното — и го попита тихо:

— Срещал ли си се с Ханан Мосаг?

— Гостувал съм тук, Серен.

— В дома на краля-магьосник?

— Не. На рода Сенгар. Най-близкият до кралската кръв. Най-големият син, Феар Сенгар, е Пълководецът на Ханан Мосаг — това не е истинската му титла, но като превод става.

Серен се замисли, намръщи се и рече:

— Значи очакваш, че тази нощ ще присъстват и приятели.

— Очаквах го, но няма да е така. Освен бащата, Томад, и жена му, от Сенгар в селото няма никой. Синовете са заминали.

— Заминали? Къде?

Хул поклати глава.

— Не знам. Доста е… странно. Не мисля, че Феар и братята му ще се върнат за мирните преговори.

— Кралят-магьосник знае ли за кръвните връзки, с които си се обвързал с Бинадас Сенгар?

— Разбира се.

Бурук Бледия беше стигнал до моста към вътрешната стена. Мъглата се бе сгъстила и скриваше света около тримата ледерии. Не се виждаше никой, нито се чуваше звук, освен хрущенето на стъпалата им по чакълестата пътека. Масивната грамада на цитаделата изведнъж се открои пред очите им.

Широкият сводест вход сияеше от огнена светлина.

— Няма стражи — промълви Серен.

— Поне наяве — отвърна Хул Бедикт.

Бурук изкачи двете ниски стъпала до площадката, спря да разкопчае пелерината си и пристъпи вътре. След миг Серен и Хул го последваха.

Дългата зала беше буквално празна. Масата за гостите бе много по-малка от другата, която явно обикновено заемаше централната част на залата — личеше си от захабените шарки на огромния килим, покриващ дъсчения под, а и Серен видя самата маса за пирове, избутана встрани до покритата с гоблени стена.

Скромната маса, която ги очакваше, бе поставена напряко, с три стола с високи гърбове на отсамната страна — за тримата ледерии. Срещу тях седеше кралят-магьосник и вече ядеше. В сенките зад Ханан Мосаг стояха неподвижно петима воини Едур.

„Трябва да са К’риснан. Заклинатели… Изглеждат млади.“

Кралят-магьосник им махна да се приближат и заговори на ледерийски:

— Заповядайте, моля. Мразя изстинала храна, затова ме заварвате така грубо да пълня корема си.

Бурук Бледия се поклони ниско и отвърна:

— Не мисля, че сме закъснели, ваше…

— Не сте, но не си падам по официалностите. Всъщност изисканите дворцови порядки често ме отегчават. Простете ми, моля, тази кралска нетърпеливост.

— Апетитите не признават изискванията за благоприличие, ваше величество — рече Бурук и се приближи.

— Бях убеден, че един ледерий ще ме разбере. А сега… — Изведнъж той се надигна и ги спря с жест. — Обявявам за свои гости Бурук Бледия, Аквитор Серен Педак и Страж Хул Бедикт. Моля, разполагайте се. Ям само онова, което приготвят готвачите ми.

Имаше глас, който човек можеше да слуша, без да забележи как отминава времето и като забрави всякакви неудобства. Серен си даде сметка, че Ханан Мосаг е наистина много, много опасен крал.

Бурук Бледия зае централното място. Серен пристъпи отляво на търговеца, а Хул — отдясно. Щом се настаниха на столовете от черно дърво, кралят-маг отново седна и посегна към бокала си.

— Вино от Трейт. В чест на гостите ми.

— Получено в почтена търговия, надяваме се — каза Бурук.

— Уви, боя се, че не — отвърна Ханан Мосаг и погледна търговеца едва ли не свенливо. — Но съм сигурен, че всички тук на тази маса сме наглеци.

Бурук вдигна бокала си и отпи. Помълча за миг, сякаш за да прецени виното, и въздъхна.

— За жалост, реколтата е съвсем леко вгорчена, ваше величество.

Кралят-магьосник се намръщи.

— Мислех, че вкусът му трябва да е точно такъв.

— Не е изненадващо, ваше величество, щом човек привикне.

— Удобството на познатото отново се оказва силен арбитър, Бурук.

— Уви, на ледериите често познатото им омръзва, в резултат на което често пъти гледат на него като на влошаване на качеството.

— Твърде сложно съждение, Бурук — каза Ханан Мосаг. — Все още не сме достатъчно пияни, за да си играем с думите, освен ако не сте утолявали жаждата си в жилището си, в който случай съм в неизгодни позиции.

Бурук си взе късче пушена риба.

— Боя се, че съм ужасно трезвен. Ако някой е в неизгодни позиции, това сме ние.

— Защо така?

— Ваше величество, вие ни зачетохте с вино, примесено с кръв — доста изнервящ жест. Нещо повече, до нас стигна вестта за избиването на ледерийските ловци на тюлени. Толкова кръв може да ни удави.

Бурук Бледия явно не се канеше да води беседата с двусмислена размяна на реплики. Любопитна тактика, помисли си Серен. Подозираше, че при създалите се обстоятелства крал Езгара Дисканар едва ли щеше да я одобри.

— Убеден съм, че малкото оцелели близки на избитите бивнести тюлени биха се съгласили с вас, повлечени в този тъмен прилив — отвърна като че ли с по-замислен тон кралят-маг.

— Чухме също така — продължи Бурук, — за корабите, върнали се в пристанището на Трейт. Трюмовете, в които е трябвало да е този толкова скъп улов, са се оказали необяснимо празни.

— Празни? Каква небрежност.

Бурук се отпусна в стола си, стисна бокала и загледа тъмната течност.

Изведнъж се намеси Хул Бедикт:

— Кралю-магьосник, аз поне не изпитвам недоволство от решението на този вероломен акт. Ловците са нарушили отдавна установени споразумения и са заслужили съдбата си.

— Съмнявам се, че скърбящите им близки биха се съгласили с вас, Страж — отвърна съвсем сериозно Ханан Мосаг. — Думите ви са студени. Доколкото съм разбрал, понятието за дълг е всепроникваща сила сред вашия народ. Тези нещастни ловци са били Длъжници, нали? Доведени са били до отчаяние от господари, също толкова безсърдечни в чувствата си, колкото и вие преди малко. — Огледа съсредоточено тримата ледерии. — Сам ли съм в своята скръб?

— Възможните последствия от това избиване вещаят много повече скръб, ваше величество — подхвърли Бурук Бледия.

— А това неизбежно ли е, търговецо?

Бурук примига.

— Да — отвърна Хул Бедикт и се наведе над масата. — Кралю, нима има съмнения кой трябва да бъде накаран да скърби? Вие споменахте за студени господари и да, в този случай би трябвало да се пролее тяхната кръв. Но все пак те са господари само защото Длъжниците са ги приели за такива. В това е отровата на златото, като единствената мярка за стойност. Онези ловци са били не по-малко виновни заради своето отчаяние, ваше величество. Всички те са играчи в една и съща игра.

— Хул Бедикт говори само от свое име — заяви Бурук.

— Нима всички не говорим от свое име? — попита Ханан Мосаг.

— Колкото и да е желателно, ваше величество, ще е грешка да твърдим такова нещо — аз за себе си, вие — за вас.

Кралят-маг избута настрана платото си и се отпусна назад.

— А Аквиторът? Тя изобщо не говори. — Кротките му очи се приковаха в нея. — Вие придружихте тези мъже, Аквитор Серен Педак.

— Да, ваше величество — отвърна тя. — И с това задачата ми е изчерпана.

— И с мълчанието си се опитвате да се освободите от всичко, което предстои на тази среща.

— Такава е ролята на Аквитора, ваше величество.

— За разлика от тази на Стража например.

Хул Бедикт трепна.

— Отдавна съм престанал да бъда Страж, ваше величество.

— Нима? В такъв случай защо сте тук, ако може да попитам?

— Той сам пожела — отвърна Бурук. — Не беше моя работа да го връщам.

— Вярно. Тази отговорност, доколкото разбирам, е на Аквитора. — Ханан Мосаг загледа Серен с очакване.

— Не се почувствах принудена да се противопоставя на решението на Хул Бедикт да ни придружи, ваше величество.

— Мда — отвърна кралят-магьосник. — Не е ли любопитно?

Под влажните й дрехи изби пот.

— Позволете да се поправя, ваше величество. Не вярвах, че ще успея, ако се бях опитала да се противопоставя на Хул Бедикт. И затова реших да поддържам илюзията за авторитета си.

Внезапната усмивка на Ханан Мосаг бе наистина обезоръжаваща.

— Честен отговор. Браво, Аквитор. Можете да си вървите.

Тя се надигна разтреперана и се поклони.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, кралю.

— Чувствата са взаимни, Аквитор. Ще поговорим по-късно двамата.

— На ваше разположение съм, ваше величество.

Без да среща погледите на спътниците си, Серен тръгна към изхода.

Кралят-магьосник бе свалил от нея бремето да е свидетел на всичко, което щеше да последва тази нощ между него, Хул и Бурук. На лично ниво я беше ужилил, ала тя съзнаваше, че е напълно възможно да е спасил живота й.

Тъй или иначе всичко, което трябваше да се каже, беше казано. Зачуди се дали Хул Бедикт е разбрал това. Нямаше съмнение, че Бурук го е разбрал.

„Наистина сме ужасно объркани. Ханан Мосаг, кралят-маг, иска мир.“

Дъждът бе завалял отново. Тя придърпа наметалото около себе си.

„Горкият Хул.“

Някой пристъпи тихо до него и Удинаас вдигна глава. Беше Хулад — с набръчкано, изопнато от безпокойство и посърнало лице.

— Какво ти е?

Хулад сви рамене.

— Спомних си последното й гадаене, Удинаас. Много съм изнервен.

Удинаас не каза нищо. Донякъде беше изненадващо, че самият той не изпитва нещо подобно. Беше се променил, това поне бе ясно. Пернатата вещица, както беше дочул, бе изпитала тежестта на недоволството на Майен. Изглежда, гневът на Урут заради благославянето на нереките, макар да бе изразен кротко и немногословно, беше суров. А Майен след това си го беше изкарала на гърба на робинята.

По отношение на робите справедливостта бе дума, лишена от смисъл, разбира се.

Видя я как влезе и застана в центъра на разчистения кръг. В огромното помещение се бяха събрали повече роби, отколкото бе виждал на едно място досега. Възбудени от тревожните приказки за предишното гадаене, несъмнено. „Също като на Удавянията.“

Пернатата вещица седна тромаво на отъпкания пръстен под и всички я последваха с пъргавина, на която тя не бе способна, понеже бе цялата насинена и подпухнала. Удинаас долови напрегнатостта в движенията й и се зачуди колко ли го обвинява за страданията си. Майен не беше по-сурова господарка от който и да било друг Едур. Боят, за щастие, не беше обичаен — най-тежките престъпления, извършени от роби, се наказваха с бърза смърт. А след като човек не се кани да убие роба, каква полза да го прави негоден за работа?

Последното гадаене всъщност не бе стигнало до същинското хвърляне на плочките — внезапната поява на Вайвала бе откъснала Пернатата вещица от света на Крепостите. Удинаас усети в гърдите си първите тръпки на очакването.

Щом Пернатата вещица притвори очи, сведе глава и жълтеникавата й коса се спусна над лицето й като завеса, настъпи внезапна тишина. Пернатата вещица потръпна, после вдиша дълбоко и хрипливо и вдигна глава. В празните й очи бавно, като иззад стапяща се мъгла, се откри тъмното петно на беззвездно нощно небе, последвано от спирали сияйна светлина.

„Началата“ потекоха през душата й с маската си на ужас, изкривила чертите й до нещо първично и смразяващо. Удинаас знаеше, че сега тя се взира над Бездната, увиснала в необятната забрава на всичко, що се простираше между звездите. Все още не съществуваха Творци, нито ги имаше световете, които щяха да сътворят.

А сега Осите. Огън, Долмен — и Блудния. Блудния, даващ форма на Крепостите…

— Тръгни с мен към Крепостите.

Робите ледерии вкупом изпуснаха дълго затаения си дъх.

— Стоим над Долмен и всичко е тъй, както трябва да е. — Но в гласа й се долавяше напрегнатост. — Да живееш значи да воюваш срещу Бездната. В своя растеж завладяваме, в зрелостта си сме под обсада, а когато умираме, падат последните ни защити. Това са истините на Крепостта на Звяра. Нож и Ашици, войната, която не можем да избегнем. Старост е вдълбала лицето и е изпила очите на Старец. Белези от рани носи той и от битки е съкрушен. Врана грачи горчиво и се мята в сънища за полет. Устата на Пророк се движи, ала няма кой да чуе. Шаман ридае над вътъка на мъртъвците в поля от кости, ала не вярва в шарките, които тъче от тези пръснати останки. Търсач върви по дирите, уверен и устремен, за да отрече, че се е изгубил.

Тя млъкна.

Тълпата замърмори тревожно. Хладна бе тази подкана в Крепостите.

„Блудния да ни пази дано, в беда сме. Ужасна беда.“

Хулад го дръпна за рамото и кимна към отсрещната стена, където се бяха проснали сенки, гъсти като кална вода. Сред тях стоеше фигура, опряна на оцапаната с тор варосана стена. Аквиторът. Серен Педак.

Пернатата вещица мълчеше. Тревогата се усили.

Удинаас се изправи и тръгна през насядалата тълпа, без да обръща внимание на сърдитите погледи. Стигна до задната стена, тръгна покрай нея и спря до Аквитора.

— Какво не е наред? — попита тихо Серен.

— Не знам…

Пернатата вещица зареди отново:

— Костено стърчище се извисява като трон, който никой не ще заеме, че формата му е неподатлива на обуздаване. Изгърбен е гърбът на трона, ребрата са се смъкнали надолу, стръмни и тесни са плешките. Облегалките, на които трябва да се отпуснат ръцете на владетеля, са се вдигнали и всяка е с лик вълчи, и очите им горят, свирепи й живи. — Замълча за миг и припя монотонно: — Крепостта на Звяра си е намерила двама Близнаци — Владетели.

— Това е невъзможно — промълви Серен Педак.

— А сега пред нас… Крепостта на Азат. Камъните кървят. Земята се надига и дими. Безмълвен и несекващ писък разтърсва клоните на древните дървета. Азат е под обсада.

Надигна се възмутен ропот, робите се размърдаха нервно.

— Крепостта Лед! — извика Пернатата вещица, отметна глава и се озъби.

Отново — тишина. Всички очи се приковаха в нея.

— Разбита гробница! Трупове лежат пръснати пред порутения й вход. Урквал Джагут таезмалас. Не са тук, за да оправят щетата. Забравени са и самият лед не може да си спомни тежестта на стъпките им.

— Какъв език беше това? — попита Серен Педак.

— Езикът на джагът — отвърна неволно Удинаас и мигом затвори уста.

— Какви са тези Джагът?

Той сви рамене.

— Ковачи на Леда, Аквитор. Не е важно. Изчезнали са.

Тя го сграбчи за рамото и го извърна към себе си.

— Откъде знаеш?

— Крепостта на Дракона — продължи Пернатата вещица. Кожата й бе лъснала от пот. — Елейнт Тиам пурейк сеторам н’браел бюрас…

— Драконови слова — промълви Удинаас, изведнъж решил да не крие повече тайното си знание. — „Чеда на Майката Тиам, изгубили се с всичко, което са отстъпили.“ Приблизително. Поезията страда при превода.

— Елейнт ще унищожат всичко по пътя си, за да постигнат мъст — продължи със стържещ глас Пернатата вещица. — Както ще видим всички в идещата дълга нощ. Кралица лежи мъртва и може би нивга не ще се вдигне отново. Консорт се гърчи, увиснал на дърво, и шепти безумно за часа на избавлението си. Васал е изгубен, влачи вериги в свят, където животът е вървеж, а спирането — гибел. Рицар крачи по своя обречен път, за да кръстоса меч със своето възмездие. Портал кипи с гневен огън. Вайвал…

Главата й се отметна, сякаш ударена от невидима ръка, и кръв бликна от устата и носа й. Тя зяпна, после се усмихна с кървава усмивка.

— Локуи Вайвал чака. Господарката и Сестрата танцуват в кръг, една около друга, всяка на своята страна на света. Кръвопиец също чака, чака да бъде намерен. Проходник гори в треска с омърсената си кръв и залита на ръба на пропастта… Тъй! Крепостите — освен една.

— Някой да я спре — изсъска Серен Педак и пусна рамото на Удинаас.

И сега на свой ред той я сграбчи за ръката и я задържа. Тя го изгледа с гняв и се дръпна, за да се освободи. Той я спря и изсъска:

— Това не е твоят свят, Аквитор. Никой не те е канил тук. Стой и мълчи… или се махай!

— Празната Крепост е станала… — Усмивката на Пернатата вещица стана по-широка. — Ох, колко пълна! Вижте братята! Чуйте! Кръв тъче паяжина и тя ще впримчи целия свят! Никой не ще се спаси, никой не ще намери убежище! — Дясната й ръка полетя напред и пръсна древните плочки на пода. От таванските греди в сумрака високо горе се разхвърчаха гълъби, въздухът се изпълни със свирепия плясък на криле. Птиците закръжиха трескаво над хорското множество и надолу полетяха пера.

— Пазачи стоят като изваяни от камък! Лицата им са смръзнати от ужас. Господарки танцуват в бясна похот. — Очите й бяха затворени, но сочеше плочките една след друга и изричаше имената им с дрезгав, хриплив глас. — Странстващи рицари са пробили през леда и студен мрак приижда с гибелната си прегръдка. Пешаци не могат да спрат под усилващия се напор, който ги тласка все напред и напред. Спасители…

— Какво говори тя? — попита удивено Серен Педак. — Всички ги направи в множествено число — играчите в Крепостта на Празния трон — това е безсмислица…

— … лице в лице, обречени, и в криво отражение един спрямо друг Предатели, и това ни чака, това лежи пред всички ни.

Гласът й заглъхна, главата й се килна напред, дългата й коса се люшна и закри лицето й.

Гълъбите кръжаха и кръжаха под тавана — единственият звук в настъпилата тишина бе шумоленето на крилете им.

— Съперници за Празния трон — прошепна Пернатата вещица, гласът й бе пълен със скръб. — Кръв и безумие…

Удинаас бавно пусна ръката на Серен Педак.

Тя не помръдна. Стоеше като замръзнала — като всички останали.

— Не е спала добре напоследък, нали разбирате — насмешливо каза на Аквитора Удинаас.

Серен Педак излезе под плътната пелена на хладния дъжд. Залиташе. Пороят съскаше по камъчетата на пътеката, вадички прорязваха пясъка, гората сякаш бе притисната под тежестта на сипещите се неспирно сиви нишки. Гневен шепот се носеше откъм реката и морето. Сякаш целият свят рухваше в разтопена вода.

Примига да махне от очите си студените сълзи.

И си спомни играта на децата Едур, несвързаното бъбрене отпреди хиляда мига, толкова дълбоко в ума й, като ехо от нечий чужд спомен. От дни огладени от времето и безформени.

Спомени, стичащи се все натам и натам. Към морето.

Като бягащи деца.

8.

В битката, в която Терадас Бун пусна кръв, къса крива мерудска сабя бе разпрала дясната му буза, разцепила беше костта под окото и бе посякла горната и долната му челюст. Жестоката рана се изцери бавно, а жилата, с която бяха закърпили зейналата му уста, бе възпалила плътта, преди другарите му да успеят го да върнат в най-близкия стан на хирот, където една знахарка направи каквото можа — премахна заразата и скрепи костите. Резултатът бе дълъг крив белег и хлътнала кост, и някак жален поглед, намекващ за невидими рани, които никога няма да се изцерят.

Трул Сенгар седеше с другите на пет крачки от края на леденото поле и гледаше как Терадас крачи напред-назад по напуканата ивица лед и сняг — червеникавата лисича кожа на наметалото му проблясваше под напора на вятъра. Земите на арапаите вече бяха зад гърба им, а с тях — и проявеното с неохота гостоприемство на това покорено от Едур племе. Воините на хирот бяха сами и пред тях се простираше безкрайна белота.

Изглеждаше безжизнена, но арапаите им бяха разправяли за нощни ловци — странни, облечени в животински кожи убийци, които боравели с нащърбени мечове от черно желязо. Взимали за трофеи части от телата на жертвите си и оставяли по пътя си трупове без ръце, крака и глави. Никого не отвеждали в плен и никога не оставяли на място телата на падналите.

Все пак обикновено нападали самотни ловци, най-много по двама. По-внушителни групи не закачали. Арапаите ги наричаха „Джхек“, което приблизително означаваше „двукраки вълци“.

— Гледат ни — заяви с дълбокия си глух глас Терадас.

Феар Сенгар сви рамене.

— Леденият пущинак не е толкова безжизнен, колкото изглежда. Зайци, лисици, земни бухали, бели вълци, мечки, аранаги…

— Арапаите разправяха за грамадни зверове — прекъсна го Рулад. — С кафява козина и бивни — видяхме вече бивни.

— Стари обаче, Рулад — отвърна Феар. — Намерени в леда. Тези зверове сигурно вече ги няма.

— Арапаите разправят друго.

— Живеят в страх от ледените пустини, Рулад — изсумтя Терадас. — Затова са ги запълнили с кошмарни зверове и демони. Е, ще видим, каквото ще видим. Починахте ли си вече? Губим дневна светлина.

— Да — рече Феар и се надигна. — Трябва да тръгваме.

Рулад и Мидик Бун поеха фланговете. И двамата бяха загърнати в мечешки кожи, черни и със сребристи яки. Ръцете им, в обшити с козина ръкавици — все дарове от арапаите — стискаха дългите копия, които използваха за тояги и с които при всяка стъпка мушкаха отъпкания сняг. Терадас крачеше на петнайсет крачки напред, а Трул, Феар и Бинадас държаха ядрото на групата и теглеха двете шейни, натоварени с пълните с продукти торби.

Бяха им казали, че по-навътре в пустошта под леда имало вода, солени останки от някогашно вътрешно море, и кухини, скрити под тънкия като кожа снежен покров. Коварен беше теренът под нозете им и се налагаше да вървят бавно.

Вятърът напираше, хапеше злобно и ги принуждаваше да крачат приведени срещу мразовитите му пориви.

Въпреки кожите, с които се беше увил, Трул бе стъписан от този внезапен студ, тази сляпа и безразлична, но алчна стихия. Спираше дъха му със смътния мирис на смърт.

Бяха увили лицата си с вълнени парцали, като бяха оставили съвсем тънки пролуки за очите. Не говореха — крачеха в пълна тишина. Скърцането на кожените им мокасини се чуваше приглушено и далечно.

Тук слънчевата топлина и смяната на сезона не можеха да спечелят войната. Сняг и лед се издигаха над вятъра, гавреха се със самото слънце с двойните му огледални отражения и Трул подозираше, че вятърът се носи ниско над земята, а високо горе ледените кристали висят неподвижно, безразлични към отминаващите сезони и години.

Вдигна глава и се взря нагоре, зачуден дали този лъскав, почти матов покров над главите им не таи замръзнали спомени от миналото, образи, пленени във всеки кристал, дали не свидетелства за всичко, което е ставало долу. Гъмжило от съдби, стигащи навярно чак до времето, когато тук е имало море на мястото на леда. Дали преди всички тези хиляди години водите му са порели неведоми същества в загадъчните си, издълбани от дървесни стволове лодки? И дали един ден са се превърнали в тези Джхек?

Ледериите говореха за Крепостите — странния пантеон на стихии, и сред тях беше Крепостта на Лед. Все едно че зимата бе породена от чародейство. Все едно че ледът и снегът бяха инструменти на преднамерено опустошение. Подобна представа съществуваше и в легендите на Едур. За леда, който пълзи, за да отнеме земята, напоена с кръвта на Тайст, жестоката кражба на извоювани с неимоверни усилия територии, извършена като акт на отмъщение, навярно смразяващо разцъфване на някое проклятие, изречено с последен дъх, в последно предизвикателство.

Тъй че чувството — доколкото такова съществуваше — бе за древна вражда. Ледът беше крадец — на живот, на земя, на достойно извоювана награда. Свързан със смърт и с кръв вечен затвор. Заради всичко това можеше да спечели само омраза.

Движеха се бавно, но без да спират, през хаотични полета начупени, стърчащи ледени късове, които в далечината изглеждаха просто бели, ала отблизо се оказваше, че са в безброй оттенъци на зелено, синьо и кафяво. Прекосяваха равнини от изваян от вятъра здраво отъпкан сняг, струпан на дюни, гладки като пясък. През странни, запушени с лед хлътнатини, където незрими сили бяха изтласкали едната страна срещу другата на кръстати пътеки — все едно че плътният свят отдолу се е блъскал в обезумяло бягство.

Някъде късно следобед ги спря приглушеният вик на Терадас. Трул, който вървеше с очи, забити в земята, вдигна глава и видя, че Терадас е застанал пред нещо и им сочи напред с увитата си в кожа ръка. След няколко мига стигнаха до него.

Пред пътя им се изпъваше дълбока пукнатина — поне петнайсет разтега широка. Стръмните ледени стени се спускаха надолу в тъмното, а от дълбините й се издигаше странна миризма.

— Сол — каза Бинадас, щом смъкна покривалото от лицето си. — Приливни езера.

Рулад и Мидик спряха от двете им страни.

— Като че ли стига чак до хоризонта — изсумтя Рулад.

— Разломът изглежда скорошен — отбеляза Бинадас и се наведе над ръба. — Ледът като че ли се топи.

— Навярно лятото е успяло да спечели малка победа в тази пустош — каза Феар. — Подминахме запушени цепнатини, които може да са белези от такива рани в миналото.

— Как ще минем? — попита Мидик.

— Мога да привлека сенки отдолу — каза Бинадас, но после поклати глава. — Но ми призлява от тази мисъл. Ако вътре има духове, те ще са неподвластни. Тук има пластове от магия, втъкана в снега и леда, а тя не обича Емурлан.

— Вадете въжетата — каза Феар.

— Скоро ще се стъмни.

— Ако се наложи, ще си вдигнем бивака долу.

Трул го погледна накриво.

— А ако се затвори, докато сме долу?

— Не мисля, че е възможно — отвърна Феар. — Освен това тази нощ ще останем невидими, нали ще сме скрити в дълбините. Ако в тази земя наистина има зверове — макар че досега не видяхме следи, — бих предпочел да ги избягваме.

Мокри камъчета застъргаха под мокасините на Трул и той пусна въжето. Огледа се изненадан от смътното зелено сияние, обгърнало всичко. Наистина бяха на морско дъно. Сол беше прояла леда по ръбовете и бе изваяла огромни кухини, пълни с лъскави колони. Въздухът беше студен и смрадлив.

Мидик и Рулад вече бяха извадили дърва от багажа и палеха огъня. Бинадас и Феар товареха отново шейните, та торбите с храна да не лежат на мократа земя, а Терадас беше тръгнал да огледа ледените пещери.

Трул отиде до едно от плитките езерца и приклекна на брега. Солената вода гъмжеше от малки сиви скариди. Край водата пъплеха рачета.

— Ледът умира — каза Феар зад него.

Трул се изправи, обърна се и погледна брат си в очите.

— Защо казваш това?

— Солта дъвче плътта му. Смятам, че сме в най-ниската част на древното морско дъно. Където се е събрала последната вода, а после бавно се е изпарила. Тези солни стълбове са всичко, което е останало. Ако целият басейн беше като тук, ледената кора щеше да се е сринала…

— Навярно става точно това — подхвърли Бинадас. — На цикли, през хиляди години. Рухва, после солта отново започва да си върши работата.

Трул се взря в сумрака.

— Не мога да повярвам, че тези стълбове крепят целия този лед. Трябва да има цикли на рухване, както каза Бинадас. — Очите му доловиха движение и след миг от тъмното се появи Терадас. Беше извадил меча си.

— Има пътека — каза Терадас. — И място на сбор. Не сме първите, които са слезли тук.

Дълго никой не проговори. После Феар кимна и попита:

— Колко пресни са тези следи, Терадас?

— От дни.

— Бинадас и Трул, идете с Терадас до това място на сбор. Аз ще остана тук с Некръвните.

Тясната пътека започваше на двайсетина крачки навътре в цепнатината и се виеше между грубите кристални колони от сол. Вода капеше от разтопения таван като дъжд. Терадас ги отведе още трийсет крачки напред, където пътеката свършваше в огромно куполесто пространство.

Горе-долу по средата на купола имаше нисък безформен каменен олтар. Около него бяха струпани жертвени дарове — най-вече раковини, но сред тях лъщеше и странно късче резбована кост. Но Трул му отдели само миг, защото погледът му бе привлечен от отсрещната стена.

Беше стръмна, ледена, с ширина над сто разтега и се издигаше наклонена и извита навътре. Стена, в която бяха уловени безброй зверове, замръзнали в паническия си бяг. Рога стърчаха от леда и глави и рамене — все още твърди и вледенени — и предни крака, вдигнати или изпънати напред. Помътнели очи, отразяващи смътно синкавозелената светлина. Още по-навътре се виждаха замъглените фигури на стотици и стотици други животни.

Смаян, Трул мина покрай олтара. Почти очакваше всеки миг връхлитащите зверове да се раздвижат и да ги прегазят с безбройните си копита.

Видя струпани под стената тела — зверовете, нападали от отдръпващия се лед, се бяха разтопили, някои се бяха разпаднали на гъсти лепкави локви.

От гниещата плът се вдигнаха облаци черни мушици, изпълнени сякаш с решимост да бранят пира си. Той спря и замаха с ръце и те се пръснаха. Животните — елени — бяха тичали по сняг, твърд сняг, дълбок до коляно над морското дъно. Виждаше се паника в очите им — и замъглени, на една ръка дълбочина в леда, се виждаха главата и раменете на огромен вълк със сребриста козина и кехлибарени очи: тичаше редом до един елен от стадото, рамо до рамо. Вълчата глава беше вдигната, с разтворени челюсти до врата на жертвата. Зъби, дълги колкото палеца на Трул, лъщяха в зейналата паст.

Природна драма. Живот, безгрижен към катаклизма, връхлетял го отзад — или отгоре. Жестоката ръка на бог, безразличен като самите животни.

Бинадас застана до него и каза:

— Това е породено от лабиринт.

Трул само кимна. Магия. Нищо друго не можеше да го обясни.

— Бог.

— Може би. Но не е задължително, братко. Някои сили трябва само да се отприщят. След това идва естествената инерция.

— Крепостта на Лед — промълви Трул. — Както го описват ледериите във вярата си.

— Ръката на Пазача — отвърна Бинадас. — Чакал е войната да свърши, преди да излезе и да отприщи силата си.

Трул се смяташе за един от най-вещите сред воините Едур в древните легенди на народа им. Но щом думите на Бинадас отекнаха в главата му, се почувства ужасно невеж.

— Къде са отишли? — попита той. — Тези древни сили. Защо живеем все едно… все едно че сме сами?

Брат му сви рамене. Не му се искаше да наруши сдържаността си, разсъдливото си мълчание.

— Оставаме сами — най-сетне отвърна той, — за да опазим светостта на миналото си.

Трул се замисли над това. Погледът му бавно обходи картината пред тях, този тъмен, затаен живот, не успял да надбяга ориста си.

— Драгоценните ни истини са уязвими.

— На предизвикателства. Да.

— А солта дъвче леда под нас, докато светът ни не стане опасно тънък под нозете ни.

— Докато онова, което е замръзнало… не се разтопи.

Трул пристъпи още крачка напред срещу един от връхлитащите елени.

— Това, което се разтапя, на свой ред рухва на земята. И гние, Бинадас. Миналото е покрито с мухи.

Брат му се върна при олтара и каза:

— Онези, които коленичат пред това светилище, са били тук само преди няколко дни.

— Несъмнено има и други пътеки към този долен свят.

Трул се обърна към Терадас — чак сега си спомни, че е с тях. Воинът стоеше на прага, дъхът му излизаше във въздуха на гъста пара.

— Трябва да се връщаме при другите — рече Бинадас. — Утре ни чака дълъг път.

Нощта отмина, влажна и студена, с неспирния шепот на разтопената вода. Едурите се редуваха на пост, загърнати в кожи и стиснали оръжията си. Ала нямаше какво да се види в смътната, едва прозирна светлина. Лед, вода и камък. Смърт, алчно движение и кости. Сляп триумвират, властващ над един мразовит свят.

Малко преди разсъмване хапнаха, а после Рулад се закатери по въжетата — разчиташе на клиновете, забити в леда високо горе, на две трети от пътя, където цепнатината се стесняваше достатъчно, за да може да се прехвърли на северната стена. После започна да набива нови клинове в леда. Ледени късове заваляха върху чакащите долу, после до ушите им стигна далечният му вик. Мидик също се изкатери, а Трул и Феар вързаха торбите с храна, за да ги изтегли. След това вързаха и шейните.

— Днес трябва да внимаваме — каза Бинадас. — Ще разберат, че сме били тук и сме намерили светилището им.

— Но ние не го осквернихме — възрази Трул.

— Може би самото ни присъствие е достатъчно осквернение, братко.

Слънцето се бе издигнало над хоризонта, когато се събраха от другата страна на цепнатината, с натоварени и готови за път шейни. Небето бе ясно и вятър нямаше, но въздухът беше все така горчиво студен. Огнената слънчева топка бе придружена от две свои по-малки отражения, по-ярки и очертани от последния път, сякаш през току-що отминалата нощ светът бе завършил преображението си от онзи, който познаваха, в нещо странно и застрашително, враждебно на живота.

Терадас отново поведе. Освен пращенето на леда под краката им и съсъка на плазовете на шейните, обшити с кост от еленови рога, имаше и друго съскане, едновременно близко и далечно, сякаш самата тишина бе станала доловима, звук, за който Трул най-сетне разбра, че е от потока на собствената му кръв, втъкан в и около ритъма на дъха му и туптежа на сърцето му. Блясъкът гореше очите му. Всяко вдишване пронизваше дробовете му.

Тук нямаше място за Едур. „Крепостта на Лед. Вдъхваща страх на ледериите. Крадецът на живот… защо Ханан Мосаг ни изпрати тук?“

Терадас спря и се обърна.

— Вълчи следи. Звярът е толкова тежък, че е пробил снежната кора.

Стигнаха до него и спряха шейните.

Дирята пресичаше пътя им и водеше на запад. Стъпките бяха невероятно големи.

— Тези са на същество като онова, дето видяхме снощи в леда — рече Бинадас. — Какво ли е тръгнало да лови? Нищо не сме видели досега.

— Това не означава нищо, брате — изсумтя Феар. — Не сме тихи пътници с тези шейни.

— Все пак стадата оставят знак — отвърна Бинадас. — Трябваше да се натъкнем на нещо досега.

Продължиха напред.

Малко след пладне спряха да си починат. Ледената равнина се простираше безлика и плоска във всички посоки.

— Няма от какво да се боим тук — каза Рулад, седеше на едната шейна. — Няма да видим никого… и нищо, впрочем. Кажи ни, Феар, колко още ще вървим? Къде е този дар, който Ханан Мосаг иска да му намерим?

— Още един ден на север — отвърна Феар.

— Ако наистина е дар, кой ни го предлага? — попита Трул.

— Не знам.

Дълго време никой не проговори.

Трул гледаше снега и тревогата му се усилваше. Нещо злокобно бе надвиснало в стаения мразовит въздух. Самотата им изведнъж сякаш стана застрашителна — отсъствие, вещаещо неведома опасност. Но той все пак беше с братята си. С воини на хирот. „Така.“

„Защо тогава този дар вони на смърт?“

Нова нощ. Вдигнаха шатрите, сготвиха и ядоха, после разпределиха смените. Първата беше на Трул. Той обикаляше в непрестанен кръг около бивака, с копието в ръка, за да не заспи. Храната в стомаха го правеше сънен, а празнотата на ледените пустини сякаш излъчваше сила, затъпяваща резеца на сетивата. Небето бе оживяло със странни променливи цветове, които се усилваха и погасваха в несвързани шарки. Беше виждал такива неща и преди, в най-дълбоките зими в земите на хирот, но никога толкова ярки. Освен това тези пееха странна съскаща песен, като от натрошено стъкло под нозете му.

Когато дойде време, събуди Терадас. Воинът изпълзя от шатрата, изправи се, придърпа плътно тежкото си кожено наметало и извади меча си. Погледна навъсено оживялото нощно небе, но не каза нищо.

Трул пропълзя в шатрата. Въздухът беше влажен. Ледът бе стегнал платнените стени, нашарил карти на непознати светове по изпънатата промазана с восък тъкан. Отвън се чуваха тежките стъпки на Терадас — и той обикаляше в кръг. Трул се унесе.

Сънищата му бяха несвързани. Видя Майен, гола в гората и възседнала някакъв мъж, после взе да се гърчи с жадна лъст. Той залиташе между клони и корени, мъчеше се да види лицето на мъжа, да разбере кой е… но вместо това се изгуби, гората стана неразгадаема, неразпознаваема, чувство, каквото не бе изпитвал никога, и то го изпълни с ужас. Беше се смъкнал разтреперан на колене върху мокрия льос и чуваше някъде отвъд виковете й на наслада, зверски и ритмични.

И в него се надигна страст. Не за Майен, а за това, което тя бе открила в дивото си освобождение, свело се до един миг, до настояще, без безсмислено бъдеще и минало. Миг, равнодушен към последствията. Жаждата му се превърна в болка, впила се в гърдите му като счупен връх на кама и режеща с всеки нов хриплив дъх, и в съня си той извика, сякаш за да отвърне на гласа на Майен, и чу разбиращия й смях. Смях, който го приканваше да влезе в нейния свят.

Майен, годеницата на брат му. Част от ума му си оставаше хладна и обективна, почти сардонична в себелюбието си. Разбираща естеството на тази паяжина, тази странична завист и собствената му избуяла страст.

Мъжете Едур бяха бавни в тези неща. Това бе причината годежът и бракът да идват едно десетилетие — често пъти и две — след пълното възмъжаване. Жените Едур стигаха до женските си жажди много по-рано в живота си. Сред мъжете се носеха слухове, че те често се възползвали от робите ледерии, но Трул се съмняваше това да е истина. Изглеждаше… немислимо.

Отчуждената част на съзнанието му се надсмиваше над това, надсмиваше се над собствената му наивност.

Събуди се премръзнал и изтощен от съмнения и объркване. Остана да полежи в бледата здрачевина, предшестваща утрото, загледан в парата на собствения си дъх в душния въздух на малката шатра.

Нещо го човъркаше, но мина доста време, преди да осъзнае какво е. Отвън не се чуваха стъпки.

Трул се измъкна от шатрата.

Беше смяната на Рулад. Загърнат и присвит, брат му седеше до угасналия огън, главата му беше клюмнала.

Трул направи няколко крачки и застана зад него. Изведнъж го обзе гняв — брат му беше заспал. Вдигна копието си в две ръце, замахна и го перна с все сила в слепоочието с тъпия край.

Брат му изкрещя, превъртя се и ръката му в паника заопипва за меча.

Острието на копието опря в шията му.

— Спеше на пост! — изсъска Трул.

— Не съм!

— Видях те, че спиш! Стигнах чак до теб!

— Не съм! — Рулад се надигна с усилие, притиснал главата си с ръка.

Другите вече излизаха от шатрите си. Феар изгледа за миг двамата си братя и се обърна към торбите с храна.

Трул трепереше, дишаше дълбоко и накъсано. За миг си помисли, че яростта му е пресилена, но мисълта за огромния риск се върна и го вбеси.

— Имали сме гости — каза Феар, изправи се и огледа замръзналия терен. — Не са оставили никакви дири.

— Как разбра тогава? — попита сърдито Рулад.

— Защото всичката ни храна е изчезнала, Рулад. Явно ни предстои да погладуваме.

Терадас изруга и тръгна в по-широк кръг около бивака, за да потърси следи.

„Били са сред нас. Джхек. Можели са да ни избият, докато спяхме. Само защото Рулад така и няма да схване какво значи да си воин.“ Нямаше какво повече да се каже и всички го разбираха.

Освен Рулад.

— Не спях! Заклевам се! Феар, трябва да ми повярваш! Просто седнах за малко, да ми отпочинат краката. Никого не видях!

— Със затворени клепачи не е изненадващо — изръмжа Терадас.

— Мислите, че лъжа, но не е така! Казвам ви истината, кълна се!

— Все едно — отвърна Феар. — Станалото — станало. Отсега нататък ще пазим по двойки.

Рулад се обърна към Мидик.

— Ти поне ми вярваш, нали?

Мидик Бун му обърна гръб и отвърна, тъжно и с досада:

— Цяла битка беше само докато те събудя за смяната ти, Рулад.

„Кучите синове са били в стана ни.“

— Да вдигаме шатрите и да тръгваме — каза Феар.

Трул неуморно оглеждаше хоризонта напред. Чувството му за уязвимост наистина ставаше непосилно. Наблюдаваха ги. Следяха ги. Пустотата наоколо по някакъв начин се оказваше лъжа. Възможно бе да действа някаква магия, макар че това не оправдаваше — не можеше да оправдае — провала на Рулад.

Доверието бе изчезнало и Трул много добре разбираше, че оттук насетне над бъдещето на Рулад ще властва усилието да си го възвърне. Една грешка и бъдещият път на младия му брат го чакаше врязан дълбоко и неизбежен. Самотно, лично пътуване в непрестанна битка, с всяка стъпка, огъваща се под напора на гмеж от съмнения, реални или въображаеми — разликата вече нямаше да е от значение. Рулад щеше да вижда у братята и приятелите си несекващ низ от обвинения. Във всеки жест, във всяка дума или поглед. И трагичното бе, че нямаше да е далече от истината.

Това нямаше да остане скрито от селото. За срам на Сенгар или не, приказката щеше да тръгне, припявана с насмешка от съперниците и злобните — а щом имаше повод, такива щяха да се намерят в изобилие. Петно, което щеше да се лепне на всички тях, на целия род Сенгар.

Продължаваха напред. Все на север, през пустия ден.

Късно следобед Терадас зърна нещо отпред, а след няколко мига останалите също го видяха. Блясък на отразена слънчева светлина, високо, тесен и ъгловат, издигащ се от равната пустош. Трудно беше да се прецени, но Трул усещаше, че онова, което отразява светлината, е нещо плътно и неестествено.

— Това е мястото — заяви Феар. — Сънищата на Ханан Мосаг са били верни. Там ще намерим дара.

— Да вървим тогава — отвърна Терадас и тръгна напред.

Стълбът се извиси пред тях. В снега и леда под нозете им се появиха пукнатини, земята се издигаше нагоре, колкото повече се приближаваха. Стегнатата в ледената си обвивка колона се бе издигнала от дълбините в катаклизъм, внезапен взрив, изхвърлил във въздуха грамадни ледени късове. По снега в груб кръг се бяха изтъркаляли ръбести канари от замръзнала заскрежена кал.

Гладки плоскости улавяха и разсейваха слънчевата светлина в заледения стълб. Самата ледена обвивка беше чиста и прозрачна.

Спряха в основата на изригналата подутина — все още на трийсет крачки от стълба. Трул се измъкна от сбруята на шейната си, Бинадас — също.

— Терадас, Мидик, стойте тук и пазете шейните — нареди Феар. — Трул, след мен с копието си. Бинадас, Рулад — поемете фланговете. Хайде.

Закатериха се по склона, провираха се между грамадите от лед и кал. Смрад изпълваше въздуха, миризма на стара гнилоч и сол.

— Духът, който Ханан Мосаг призова от океанското дъно, е бил тук, под леда — изсъска Бинадас. — Това е негово дело и магията се е задържала.

— Емурлан ли? — попита Трул.

— Не.

Стигнаха до стълба. Обиколката му надвишаваше тази на хилядагодишен ствол на черно дърво. Безбройни плоскости се издигаха в объркана плетеница, грамада от ръбести повърхности, в които червените лъчи на гаснещото слънце се вливаха като гъста кръв. Феар посочи.

— Ето го. Това е Дарът.

И Трул го видя. Смътен, замъглен двуръчен меч с камбановиден предпазител, с острие, странно начупено и зацапано — макар че този ефект сигурно се дължеше на дебелата ледена обвивка.

— Бинадас, влей Емурлан в копието на Трул. Колкото можеш повече — това ще отнеме много, много сенки.

Брат им се намръщи.

— Ще отнеме ли? Как?

— Разбиването на леда ще ги унищожи. Унищожението е наложително, за да се освободи дарът. И не забравяй: не стискай дръжката с непредпазената си ръка, след като оръжието бъде изтръгнато. И пази духовете да не сторят същото, защото ще се опитат. С отчаяна решимост.

— Що за меч е това? — прошепна Трул.

Феар не отвърна.

— Щом ще разбиваме този стълб, всички трябва да се дръпнете далече от мен и Трул — каза Бинадас.

— Няма да пострадаме — отвърна Феар. — Видението на Ханан Мосаг беше ясно за това.

— А докъде стигна това видение, братко? — попита Трул. — Той видя ли ни да се връщаме?

Феар поклати глава.

— До строшаването, до падането на последния леден къс. Не повече.

— И защо ли?

— Не е време за съмнения, Трул.

— Нима? Защо ли ми се струва, че точно сега е времето за съмнения?

Брат му се обърна към него. Трул извърна очи.

— Чувствам, че нещо не е наред.

— Куража ли си изгуби? — сопна се Рулад. — Извървяхме целия този път, и сега огласяш съмненията си?

— Що за оръжие е този дар? Кой го е създал? Нищо не знаем за онова, което ще освободим.

— Нашият крал-магьосник ни заповяда — отвърна намръщено Феар. — Ти какво би искал да направим, Трул?

— Не знам. Бинадас, никакъв начин ли няма да изтръгнем тези тайни?

— Мисля, че ще знам повече, когато освободим меча.

— Тогава започвай, Бинадас — изсумтя Феар.

Викът на Терадас ги прекъсна:

— Вълк!

Воинът сочеше на юг.

Звярът едва се виждаше — бяла козина на фона на белия сняг. Стоеше неподвижно на хиляда крачки от тях и ги гледаше.

— Не губи повече време — подкани Феар Бинадас.

От мястото, където стоеше Бинадас, се завихриха сенки, синкави петна, запълзяха по леда, заплетоха се по дръжката от черно дърво на копието в ръцете на Трул и сякаш се шурнаха в и под лъскавата повърхност. През кожените му ръкавици оръжието не изглеждаше по-различно, но му се стори, че чува нещо, пронизителен звук, който закънтя в костите му. Звук на ужас.

— Стига — изпъшка Бинадас.

Трул се обърна към брат си, видя пребледнялото му лице и потта, избила на челото.

— Съпротивляват ли се?

Бинадас кимна.

— Знаят, че скоро ще умрат.

— Как могат духове да умрат? — изръмжа сърдито Рулад. — Не са ли вече призраци? Духовете на предците ни?

— Не нашите предци — отвърна Бинадас, но не продължи, а само махна с ръка на Трул. — Удари леда, братко.

Трул се поколеба и погледна към вълка. Той се беше свил като за скок.

— Дъще Здрач — прошепна Трул. — Кани се да нападне.

Под тях Терадас и Мидик стискаха копията, готови за бой.

— Удряй, Трул!

Ревът на Феар го стресна толкова, че за малко да изтърве копието. Стисна зъби, обърна се към стълба и заби с все сила желязното острие в леда.

Още докато оръжието политаше напред, улови с периферното си зрение движение отвсякъде. От снега се заиздигаха фигури.

И в същия миг ледената колона избухна в ослепително бяла мъгла.

Викове.

Копието в десницата му го дръпна напред и черното дърво закънтя като желязо, докато безбройните духове се изтръгваха на воля. Смъртните им викове изпълниха черепа му. Той залитна, стисна копието още по-здраво и се напрегна да види през белия облак.

Грохот на оръжия.

Разклонен еленов рог задращи към лицето му, с изострени върхове, увенчани с кварцит. Трул се отдръпна и извъртя дръжката на копието срещу връхлитащия рог. Да го спре. Избута копието отдолу и успя да принуди нападателя си да изпусне рога. Той изхвърча настрани. Замах пак отдолу и Трул усети как оръжието се впи в плътта и прониза ребрата, преди да се изтръгне и да удари отново — в челюстта.

Нападаха ги диваци, дребни на ръст, облечени в бели кожи и със скрити под плоски бели маски лица. Размахваха наточени като нокти еленови рога и къси копия с лъскави каменни върхове. Връхлитаха от всички страни.

Феар задържаше трима, а зад него се издигаше мечът, изправен и освободен от леда, с връх, забит в замръзналата земя. Джхеките сякаш бяха готови да го завладеят с цената на всичко.

Трул налетя срещу най-близкия противник на Феар и железният връх се заби дълбоко в шията на дивака. Плисна кръв и потече по дръжката на копието. Той изтръгна оръжието и видя как последният джхек пред Феар се завъртя и рухна, смъртно ранен.

Извъртя се рязко и вида как Бинадас пада под гъмжилото джхеки. След миг сенки загърнаха гърчещите се фигури.

Рулад не се виждаше никакъв.

Долу в подножието Терадас и Мидик бяха посрещнали атаката на вълка и огромният звяр бе паднал на хълбок, пронизан от копия, и риташе. Терадас пристъпваше към него с кривата си широка сабя. Още два вълка пристъпваха към тях, и неколцина джхеки до тях.

Нагоре по склона се катереха други двайсетина диваци.

Трул стисна копието.

Близо до него Бинадас се измъкваше от купчината трупове. Беше плувнал в кръв и се държеше за дясното бедро.

— Зад нас, Бинадас — заповяда Феар. — Трул, вляво от мен. Бързо!

— Къде е Рулад?

Феар поклати глава.

Трул се озова вляво от брат си и бързо огледа телата, проснати по снега. Но всички бяха Джхек. Мисълта за провал го удари в гърдите като юмрук. Щяха да загинат тук. До един. Щяха да се провалят.

Диваците ги връхлетяха.

От ръцете им полетяха еленови рога с остри като ками върхове — бляскаха във въздуха и се въртяха, и носеха смърт.

Трул изрева, размаха копието да се предпази и се сниши под свисъка им. Един рог проби защитата му и го перна по лявото коляно. Той изохка от болка и усети как кръвта швирна под кожения крачол, но успя да се задържи прав.

Джхеките връхлитаха зад вихъра на рогата-оръжия.

Десетина удара на сърцето в отбрана и воините на Едур намериха пролука за контраатака, почти едновременно. Меч и копие захапаха плът и двама джхеки се сринаха в снега.

Зад Трул и Феар се чу крясък, диваците замръзнаха, после до един побягнаха надясно…

… щом Рулад скочи сред гъмжилото им с дългия меч в ръце.

Дивашки замах и главата на един джхек отхвърча от раменете и се затъркаля на отскоци по склона.

Нов замах и плисна още кръв.

Феар и Трул нападнаха…

… а вражеските копия замушкаха Рулад. От всички страни. Той изкрещя и окървавеният меч се залюля над главата му. Коленете му се огънаха. Ново мушкане и той се срина по гръб в снега, без да изпуска меча.

Обкръжилите го джхеки се отдръпнаха и затичаха надолу по склона, като си хвърляха оръжията.

Трул се плъзна по хлъзгавата от кръвта ледена кора, забравил за раната в крака си, и коленичи до Рулад.

— Бягат — изпъшка Феар и спря до тях.

Изтръпнал, Трул смъкна кожената си ръкавица и пипна шията на Рулад да провери за пулс.

Бинадас дотърча и викна:

— Жив ли е, братко?

Трул вдигна глава и очите им се срещнаха.

— Мъртъв е. — Сведе очи и чак сега видя многобройните рани по тялото на брат им, замръзващата вече по кожите кръв, усети вонята на урина.

— Терадас и Мидик идат — каза Феар. — Джхеките бягат.

Обърна се и тръгна обратно нагоре.

„Но това е безсмислено. Бяхме в ръцете им. Бяха толкова много. Всичко това е безсмислено. Рулад… Брат ни е мъртъв. Мъртъв.“

След малко Феар се върна, клекна до него и посегна… за да вземе меча. Трул видя как ръцете му обгърнаха свитите длани на Рулад, които още стискаха увитата в кожа дръжка. Видя как Феар се мъчи да откопчи от нея тези мъртви, вкочанени вече пръсти.

И не можа.

Трул огледа злокобното оръжие. Острието беше нашарено с петна, сякаш бе изковано от желязо и черни късове от някакъв по-твърд и по-лъскав материал, с напукана и неравна повърхност. Тук-там капките кръв замръзваха черни като бързо запълзяла ръжда.

Феар се помъчи да го изтръгне.

Но Рулад не го пускаше.

— Ханан Мосаг ни предупреди, нали? — каза Бинадас. — Не позволявай плътта ти да докосне дара.

— Но той е мъртъв — прошепна Трул.

Тъмнината бързо ги обгръщаше, въздухът ставаше все по-мразовит.

Дойдоха Терадас и Мидик. И двамата бяха ранени, но не тежко. Зяпнаха мълчаливо Рулад.

Взел някакво решение, Феар помълча още миг, после бавно смъкна ръкавиците си и се изправи.

— Отнесете го при шейните — с меча и всичко. Ще увием тялото заедно с оръжието. Това вече не е наша грижа. Ханан Мосаг да взима дара от ръцете на брат ни.

Никой не проговори.

Феар ги изгледа един по един и рече:

— Ще вървим цяла нощ. Искам да се махнем оттук колкото се може по-скоро. — Погледна отново Рулад. — Нашият брат пусна кръв. Умря като воин на хирот. Ще бъде погребан като герой и всички хироти ще го помнят.

След стъписването дойдоха други неща. Въпроси. Но имаше ли смисъл от тях? Всякакви отговори, които щяха да се намерят, нямаше да са нищо повече от подозрения, породени от несигурност, уязвима на рой съмнения, които вече обсебваха мислите на Трул. Къде беше изчезнал Рулад? Какво се бе опитал да постигне, когато връхлетя в онази гмеж от диваци Джхек? А и много добре беше разбрал забраната да се пипа дарът — и въпреки това го бе направил.

Всичко случило се изглеждаше лишено от смисъл.

„Дори в последния си краен акт Рулад не отвръща на загубата на доверие, под чието бреме се бе озовал. Никакъв ясен жест няма в този кървав край.“ Феар го бе нарекъл герой, ала Трул подозираше кой е мотивът зад това твърдение. Син на Томад Сенгар се бе провалил на нощния си пост. А сега беше мъртъв и самата му саможертва бе опетнена от непонятната й цел.

Въпросите не водеха Трул доникъде и заглъхнаха под напора на нова вълна, от която му прилоша — впи се в гърлото му с болезнен спазъм. В този последен акт имаше храброст. Изненадваща храброст, докато той бе започнал да подозира обратното за своя брат. „Съмнявах се в него. Във всяко отношение, съмнявах се в него.“

В сърцето му шепнеше вина. Призрак с призрачен глас растеше чудовищно и го стягаше, стягаше го с острите си нокти, докато душата му не закрещя. Разкъсващ вик, който само Трул можеше да чуе, ала вик, който заплашваше да го подлуди.

И с всичко това — още по-силно проникващото чувство на празнота, дълбоко в него. Загубата на брат. Лицето, което никога вече нямаше да се усмихне, гласът, който Трул никога вече нямаше да чуе. Край нямаха като че ли пластовете скръб, които се утаяваха ужасно тежки върху плещите му.

Помагаше на Феар да увият Рулад и меча в ръцете му в промазаното с восък грубо зебло, слушаше сякаш от безкрайно далече плача на Мидик и тихото мърморене на Бинадас, който превързваше рани и привличаше от Емурлан, за да ускори изцеряването. Щом коравите гънки на плата покриха и лицето на Рулад, Трул затаи дъх и потръпна, докато Феар стягаше покривалото с ремъци.

— Свърши се — промълви брат му. — Не можеш да надвиеш смъртта, братко. Тя винаги идва, без да зачита никакво скривалище, никакъв отчаян опит дай избягаш. Смъртта е сянката на всеки смъртен, истинската му сянка, а времето е слугата й, бавно я върти около теб, докато онова, което се е изпъвало зад човек, вече се изпъне пред него.

— Ти го нарече герой.

— Да, и с основание. Той отиде на другата страна на възвишението. Затова не го видяхме. И бе открил, че Джхек се опитват да ни отнемат меча с хитрина.

Трул го погледна.

— Аз също търсех отговори, братко — каза Феар. — Убил е двама от другата страна на хълма, но е изтървал оръжието си. Допускам, че са идвали и други и Рулад е решил, че няма избор. Джхеките искаха меча. Трябвало е да го убият, за да го вземат. Трул, свърши се. Той умря, като пусна кръв, при това храбро. Лично се натъкнах на труповете им от другата страна, преди да дойда при теб и Бинадас.

„Всичките ми съмнения… отровите на мнителността в целия им смрадлив букет… Дълбоко пих от него, Дъщерята Здрач да ме вземе дано.“

— Трул, трябват ни уменията ти с това копие в тила — рече Феар.

— Бинадас и Рулад ще трябва да ги теглим на шейните, а затова ще сме нужни двамата с Терадас. Мидик поема челото.

Трул примига объркано.

— Бинадас не може да ходи ли?

— Счупил си е бедрената кост и няма достатъчно сила да я изцери.

Трул се изправи.

— Смяташ ли, че ще ни преследват?

— Да.

Бягството им започна. Тъмнината се спусна над тях и задуха вятър, който вдигна ситния сняг, небето стана сиво-бяло и се сниши. Температурата падна още по-ниско, обзета сякаш от зла омраза, и дори тежките кожи не пазеха от студа.

Като щадеше ранения си крак, Трул подтичваше на двайсетина крачки зад шейните — те едва се виждаха през навявания от вятъра сняг. Копието със замръзналата по него кръв бе в ръцете му — факт, в който той се уверяваше с очите си на всеки няколко мига, понеже пръстите му бяха премръзнали — но това не го окуражаваше много. Враговете като нищо можеха да са съвсем близо, току извън полезрението му, да пристъпват тихо в тъмното и всеки миг да връхлетят.

Нямаше да му остане време да реагира и дори да успееше да извика, вятърът щеше да отнесе вика и приятелите му нямаше да го чуят. Нито щяха да се върнат, за да вземат тялото му. Дарът трябваше да се достави с цената на всичко.

Продължаваше да тича и очите му шареха наляво и надясно, от време на време се обръщаше, за да погледне назад, и не виждаше нищо освен смътната белота. Ритмичните жегвания в коляното пронизваха усилващата се гибелна умора, а жаждата за сън успокояваше треперенето му под кожите и се просмукваше в крайниците му.

Появата на утрото бе възвестена с неохотното отстъпление на всеобхватния мрак — вятърът напираше със същата ярост и въздухът остана все така мразовит. Не можеше повече да остане буден. Не можеше да бди. Само тичаше, единият крак пред другия, и виждаше пред себе си само вледенените си мокасини. Ръцете му ставаха странно топли под ръкавиците, с някак далечна топлина, изтичаща нагоре от китките. И това някак странно го безпокоеше.

Гладът беше заглъхнал, както и болката в коляното.

Зачовърка го смътно безпокойство и той се огледа.

Шейните не се виждаха никакви. Зяпна и вдиша хапещия въздух, стъпките му се забавиха и той примига, за да види пред себе си под ледените кристали, полепнали по ресниците му. Смътната дневна светлина гаснеше. Тичал беше през целия ден, вкочанен като камък, а сега нощта приближаваше бързо. И се беше изгубил.

Пусна копието. Изрева от болка и завъртя ръцете си, за да изпомпа повече кръв от студените, вкочанени мускули. Стисна пръстите си в юмруци в дебелите ръкавици и се ужаси, щом разбра, че и тази проста задача е почти непосилна. Топлото ставаше все по-топло, горещо, после пръстите му се разкъсаха от огън. Помъчи се да надвие агонията, заблъска юмруци в бедрата си и се запревива от вълните на изгаряща болка.

Беше обкръжен от бяло, все едно физическият свят наоколо бе заличен, изтрит до пълна забрава от снега и вятъра. Ужас зашепна в ума му, защото усети, че не е сам.

Отново стисна копието и се огледа. Едната посока като че ли беше малко по-притъмнена от другата — на изток — и той реши, че е тичал право на запад. След невидимото слънце. Трябваше да възвие на юг.

Докато преследвачите му не се уморят или не им омръзне.

И тръгна.

След сто крачки хвърли поглед през рамо и видя два вълка — бяха се появили внезапно от снежната виелица. Трул спря и се обърна. Зверовете изчезнаха.

С разтуптяно сърце, Трул извади дългия си меч и го заби в твърдия сняг. После направи шест крачки назад по дирята си и стисна копието.

Появиха се отново, този път нападаха.

Остана му време колкото да опре копието в снега и да се смъкне на коляно, преди първият звяр да го връхлети.

Стоманеното острие се заби право в гърдите на вълка. Кост и черно дърво изпращяха едновременно и все едно че канара се стовари върху Трул и го отхвърли назад. Той падна наляво и се превъртя сред вихрушка от сняг. Докато се търкаляше, зърна за миг плувналата си в кръв ръка с набитите по нея парчета черно дърво, най-сетне се спря и посегна за дългия меч.

Изтръгна го от ножницата и се завъртя, леко приведен.

Грамада от бяла козина и зейнали лъскави челюсти.

Трул изрева дивашки, замахна хоризонтално и отново рухна в снега след отчаяния замах.

Желязното острие посече през плът и кости и вълкът се стовари върху него с полуотсечени предни крака, от които швирна кръв; зъбите се стегнаха около желязото и задърпаха яростно.

Трул се измъкна назад и изтръгна меча от вълчите челюсти. Кървавата грамада рухна пред него, огромният изплезен език плесна върху натрошения сняг пред лицето му, мускулите на живия още звяр се стегнаха в спазъм. Трул се присви, хвърли се напред и заби стоманения връх в зейналото гърло.

Вълкът се задави, изрита, сякаш за да побегне, и най-сетне се отпусна безжизнено върху окървавения сняг.

Трул залитна и се огледа. Първият звяр бе паднал на мястото, където копието бе изтръгнало живота му, преди да се прекърши. Зад него стояха трима от ловците на Джхек… и се стопиха мигновено в непрогледната белота.

Кръвта се стичаше по лявата му ръка и се сбираше в ръкавицата. Той я притисна до корема си. Ваденето на дървените парчета щеше да почака. После тръгна.

Забвение — отвсякъде. Забвение, в което можеха да избуят кошмари, внезапни и неудържими, да го връхлетят толкова бързо, колкото умът му можеше да ги сътвори и да им вдъхне живот, един след друг и в безкраен низ, докато не го вземе смъртта… докато белотата не се плъзне зад очите му.

Залиташе и се чудеше дали битката наистина се беше случила, и упорито не искаше да погледне надолу, за да види раните по ръката си — боеше се, че няма да види нищо. Не беше възможно да е убил два вълка. Не беше възможно просто да е избрал да се извърне в една посока, а не в друга, и да се озове срещу връхлитащите зверове. Не беше възможно да е забил меча си в земята точно на толкова крачки зад себе си, колкото е нужно, все едно че е знаел колко ще го отхвърли назад сблъсъкът. Не, целият този бой трябваше да е плод на въображението му. Всякакво друго обяснение беше безсмислено.

И погледна надолу.

Лявата му ръка бе настръхнала като таралеж от набитите в нея парчета черно дърво. В дясната беше черният меч, с валма от бяла козина, полепнали по съсирващата се кръв малко над дръжката. Копието му го нямаше.

„Горя от треска. Волята на мислите ми се изплъзва от очите ми, изкривява истината за всичко, което виждам. Дори тази болка в рамото ми е само илюзия.“

Тичащи стъпки зад гърба му.

Трул изрева, извъртя се и мечът изсъска в ръката му.

Острието улучи дивака в слепоочието, малко над ухото. Изпука кост и бликна кръв. Джхекът рухна в сумрака.

Друг налетя ниско отдясно. Трул отскочи и замахна. Видя, ужасно бавно, как джхекът вдигна копието си, за да парира. Видя как мечът се извъртя сякаш сам, отново изпъна ръка и върхът се вряза под лявата ключица на дивака.

Трети нападател вляво от него — върхът на копието блесна срещу очите на Трул. Той се завъртя в пълен кръг на дясното си стъпало и острието на меча плавно се вряза в гърлото на дивака. По гръдта на дивака блъвна червено.

Трул довърши завъртането си и продължи да тича, снегът жилеше очите му.

Само кошмари.

Лежеше неподвижно и снегът бавно го затрупваше, а умът му продължаваше да тича и да тича, да бяга от тази лъжа, от този празен свят, който не беше празен, от тази непрогледна белота, която непрестанно избухваше в движения и цветове.

Нападатели, които излизаха от мрака и вдигаха облаци сняг. Мигове на трескава битка, искри и съсък на желязо, и захапка на дърво и камък. Засада след засада, които сякаш никога нямаше да свършат и които убеждаваха Трул, че наистина е потънал в кошмар, с всяка гънка на мозъка си. Всеки път джхеките се появяваха по трима, никога повече, и воинът хирот започна да вярва, че са все същите трима, умираха само за да се вдигнат наново… и така щеше да продължи, докато накрая не успеят, докато не го убият.

Но продължаваше да се бие и да оставя след себе си кръв и трупове.

Тичаше и снегът скърцаше под нозете му.

Докато вятърът не заглъхна, внезапно като секнал дъх.

Пред него — кръпки черна земя. Огненият блясък на гаснещото слънце вдясно, замрелият полъх на хладен влажен въздух и миризмата на кал.

И викове. Човешки фигури вляво, на петстотин разтега. Братята от огнището, мъртъвците, дошли да го посрещнат.

С изпълнено с радост сърце Трул се затътри към тях. Нямаше да е вечно скитащ се самотен призрак. Близки щеше да има до себе си. Феар и Бинадас. И Рулад.

Мидик Бун и Терадас. Тичаха към него.

„Братята ми. Всички. Братята ми.“

Слънчевата светлина се размъти, разля се на вълни като вода, а сетне мракът се надигна във всепоглъщащ порой.

На едната шейна лежеше увито в зебло тяло, затрупано с късове лед. Бинадас седеше на другата, затворил очи. Лицето му бе смръщено от болка.

Трул бавно се надигна и се огледа объркано. Дебелите кожи се свлякоха от него, щом се изправи разтреперан. На запад проблясваха водите на езеро, сиви и плоски под облачното небе. Лекият ветрец беше топъл и влажен.

Мидик Бун въртеше над огъня шиш с цвърчащ мършав заек. Малко встрани стояха Феар и Терадас, гледаха към ледените полета на изток и си говореха тихо.

Миризмата на печено го привлече към огъня. Мидик Бун го погледна и бързо извърна очи, сякаш засрамен от нещо.

Пръстите го засърбяха жестоко и Трул ги вдигна пред очите си. Бяха червени и кожата се белеше, но поне не ги беше изгубил в студа. Всъщност изглеждаше непокътнат, макар че кожената му броня беше нарязана и разкъсана по гърдите и раменете, а и подплънката отдолу също беше насечена тук-там, с тъмночервени петна, и цялото тяло го щипеше от плитките рани.

Значи не бяха кошмар тези безбройни засади. Опипа за меча си и разбра, че ножницата с колана я няма. Огледа се и видя оръжието си, подпряно на една торба. Беше почти неузнаваемо. Стоманата беше огъната, а върхът — толкова очукан и затъпен, че мечът приличаше повече на тояга, отколкото на меч.

Чу стъпки зад себе си и се обърна. Феар сложи ръка на рамото му.

— Трул Сенгар, не се надявахме да те видим отново. Отвличането на джхеките беше дръзка тактика и спаси живота ни. — Кимна към меча. — Оръжието ти казва всичко. Знаеш ли колко надви?

Трул поклати глава.

— Не, Феар. Не съм ги отвличал съзнателно от вас. Изгубих се във виелицата.

Брат му се усмихна мълчаливо.

Трул се обърна към Терадас.

— Изгубих се, Терадас Бун.

— Все едно е — изръмжа Терадас.

— Повярвах, че съм умрял. — Трул извърна очи и се потърка по лицето. — Като ви видях, помислих, че идвам при вас в смъртта. Очаквах… — Замълча и поклати глава. — Рулад…

— Той беше истински воин, Трул — отрони Феар. — Свърши се и сега трябва да продължим. По пътя ни има арапаи — Бинадас успя да се свърже с шаманите им и да им съобщи за положението ни. Ще ускорят пътя ни към дома.

Трул кимна разсеяно и зарея поглед към далечното ледено поле. Спомни си скриптенето на снега под мокасините, свирепия порив на вятъра, изнервящия студ. Ужасяващите джхеки, мълчаливите ловци, бранещи своя замръзнал свят. Искаха меча. Защо?

Колко джхеки можеше да изхранят ледените поля? Колко бяха убили? Колко жени и деца скърбяха сега? Колко щяха да измрат от глад?

„Петстотин души трябваше да сме. Тогава щяха да ни оставят на мира.“

— Погледнете!

Трул се обърна и се вторачи в посоката, накъдето сочеше Мидик Бун. На север. Там крачеха десетина огромни звяра, идеха откъм ледовете. Четирикраки, с кафява козина, с извити бивни.

Бавно и величествено огромните същества крачеха към езерото.

„Този свят не е наш.“

Във вкочанените шепи на един труп чакаше меч, увит в намазано с восък зебло и окован в лед. Оръжие, вече привикнало с неумолимата прегръдка. Оръжие, което не беше за ръцете на Ханан Мосаг.

Освен ако кралят-магьосник не се бе променил.

„А може би се е променил.“

— Ела да ядеш, Трул Сенгар — повика го брат му.

„Сестрите дано имат милост към нас, как все вървим и вървим. Всички да бяхме измрели там, в ледовете. Да бяхме се провалили.“

9.

Изхвърленият на брега гол и сив млад мъж лежеше неподвижно на пясъка. В дългата му кафява коса се бяха оплели клонки и водорасли. Люспести птици щъкаха покрай тялото, със зяпнали в горещия въздух ръбати клюнове.

При появата на Уидал се пръснаха и крилете им заплющяха във въздуха. А щом трите нахта заслизаха от стръмнината, птиците нададоха крясъци и възвиха над вълните.

Уидал приклекна до младежа, огледа го за миг, след което го обърна по гръб.

— Събуди се, младок.

Очите се отвориха рязко, изпълнени с ужас и болка. Устата зяпна, вратът се изпъна и въздухът се изпълни с пронизителни писъци. Младежът се сгърчи, краката му заритаха в пясъка, пръстите му се вкопчиха в черепа.

Уидал си седна на задника и зачака.

Писъците преминаха в хрипове, после — в плач. Конвулсиите затихнаха, преминаха в резки тръпки и младежът бавно се сви на пясъка.

— Май става по-леко. А дано — измърмори Уидал.

Главата се завъртя и две ококорени очи срещнаха погледа му.

— Какво… къде…

— Двата въпроса, на които най-малко бих могъл да отговоря, младок. Хайде да пробваме с по-лесните. Аз съм Уидал, някогашен жител на Третия град на Мекрос. Ти си тук — където и да е това „тук“, — защото господарят ми го иска. — Надигна се с пъшкане. — Можеш ли да стоиш прав? Той те чака навътре в сушата, не е далече.

Очите се изместиха и съсредоточиха върху трите нахта на ръба на височината.

— Какво са онези? Какво прави едното?

— Бок’арал. Нахти. Наричай ги както искаш. Като мене. Оня, дето прави гнездо, е Пюл, млад мъжкар. Точно това гнездо му отне почти седмица — виж само колко е въодушевен, гласи го, тук клонка заплете, там водорасло, обикаля и обикаля, оглежда с критично око. Другият мъжкар ей там, дето гледа Пюл, е Райнд. Още малко и ще се пукне от смях, ще видиш. Женската, дето се дуе горе на скалата, е Мейп. В много подходящ момент дойде, момче. Само гледай.

Строителят на гнездото, Пюл, вече се отдръпваше от сложната конструкция на стръмното, въртеше черната си опашка и клатеше доволно глава. На петнайсет крачки от гнездото седна на земята, скръсти ръце и се зазяпа в безцветното небе.

Женската, Мейп, спря да се перчи, врътна се и закрачи небрежно към гнездото.

Пюл се стегна, личеше, че му е трудно да не откъсва поглед от сивото небе.

Като стигна до гнездото, Мейп се поколеба за миг, след което налетя. Плавеи, водорасли и клонки се разхвърчаха на всички страни. След няколко мига бяс гнездото беше дивашки опустошено, а Мейп клечеше сред руините и пикаеше.

Райнд се търкаляше по земята и се кикотеше, а Пюл седеше, клюмнал отчаяно.

— Не знам колко пъти вече става това — въздъхна Уидал.

— Как така говориш езика ми?

— Понаучил бях някоя и друга дума, от търговци. Господарят ми май направи нещо да го подобри. Дар, можеш да го наречеш, един от многото, за които не съм молил. Подозирам, че и ти ще изпиташ същото, младок. Хайде, трябва да вървим.

Младият мъж с мъка се изправи.

— Висок си — отбеляза Уидал. — Но и по-високи съм виждал.

Лицето на младия мъж отново се сгърчи от болка и той се преви на две. Уидал пристъпи до него да го подкрепи, преди да е паднал.

— Призрачна болка, младок. Призрачна болка и призрачен страх. Надвий я.

— Не е! Истинска е! Истинска е, кучи сине!

Цялата тежест на младия се отпусна на рамото му и Уидал се стегна.

— Я стига! Я се изправи!

— Не става! Умирам!

— Изправи се, проклет да си!

И Уидал грубо го блъсна напред. Младежът се олюля, изправи се бавно, вдиша хрипливо и затрепери.

— Толкова е студено…

— Дъх на Гуглата, тук ще се изпечеш от жега, човече. И с всеки ден става все по-горещо.

Младият се обгърна с ръце и го изгледа.

— Ти от колко време живееш… живееш тук?

— Повече, отколкото би ти харесало. Някои неща не ги избираш сам. Никой не ги избира. Хайде, че господарят ни губи търпение. След мен.

Младият се затътри след него.

— Каза „господарят ни“.

— Нима?

— Къде са ми дрехите? Къде са ми… все едно. Ако взема да си спомням, ще ме заболи. Остави.

Излязоха горе и нагазиха през повехналите треви. Нахтите тръгнаха след тях, дюдюкаха, подскачаха, пръхтяха и подтичваха по дирите им.

На двеста разтега напред сред степта се виждаше схлупена опърпана шатра от избеляло оцапано зебло. От широко разтворения вход бълваха валма сиво-кафяв дим.

Вътре седеше закачулена фигура.

— Това ли е той? Господарят ти? Значи си роб?

— Слуга съм, но не собственост — отвърна Уидал.

— Но кой е той?

Уидал го погледна през рамо.

— Той е бог. — Забеляза неверието на лицето на младия и се усмихна кисело. — Вярно, виждал е и по-добри времена.

Нахтите изведнъж спряха и се сгушиха един в друг.

Още няколко крачки през повехналите треви. Уидал влезе и каза:

— Намерих го на брега. Малко преди да го докопат летящите гущери.

Мрак криеше лицето на Сакатия бог като всеки път, когато повикаше при себе си Уидал. Димът от горящия мангал изпълваше шатрата, понесен на пелена от лекия ветрец. Разкривена кокалеста ръка се показа от гънките на единия ръкав и богът махна и изхриптя:

— По-насам. Седни.

— Ти не си мой бог — рече младият.

— Седни. Не съм дребнав, нито обидчив, млади воине.

Младежът се поколеба, после бавно приседна, кръстосал крака, и пак обгърна с ръце треперещото си тяло.

— Студено…

— Някакви кожи за госта ни, Уидал.

— Кожи ли? Че то нямаме… — Млъкна, щом забеляза скупчената току до него меча кожа. Набута я в ръцете на младия.

Сакатия бог хвърли шепа семена върху жаравата в мангала. Те запукаха и димът се усили.

— Мир. Стопли, се, воине, докато ти говоря за мира. Историята не греши и дори най-неукият смъртен би могъл да го разбере, след безброй повторения. Ти гледаш на мира като на нещо не много повече от липса на война, нали? Може би, погледнато повърхностно, е точно така. Но позволи ми да ти опиша характеристиките на мира, млади ми приятелю. На това всепроникващо затъпяване на сетивата, на този упадък, в който линее културата, доказван ежечасно с все по-усилващата се обсебеност към низши страсти. Добродетелите на върховния риск — доблест, вярност, саможертвеност — се развяват като дрипави икони, разменна монета за най-низшия труд. Колкото по-дълго трае мирът, толкова по-често се използват тези слова, изтъркват се и се похабяват. Сантименталността властва над сивото ежедневие. Всичко се превръща в подигравка на самото себе си, а духът става… неспокоен.

Сакатия бог замълча и вдиша хрипливо.

— Питаш се дали това не е краен песимизъм? Позволи ми да ти опиша какво идва след период на мир. Седят стари воини в кръчмите, разправят истории за буйна младост, за миналото си, когато нещата са били много по-прости и ясно очертани. Не са слепи за упадъка около себе си, не са неуязвими за липсата на почит към самите тях, към всичко, що са дали за своя крал и за отечеството, за своите съграждани.

— А младите не бива да затъват в забрава — продължи той. — Винаги има врагове отвъд границите, а и да няма, все ще се измисли някой. Стари грехове, изровени от равнодушната пръст. Обиди и открити оскърбления, или мълва за тях. Внезапно осъзната заплаха, която изобщо не е съществувала досега. Причините не са важни — важното е, че войната я поражда мирът, а тръгне ли се веднъж по пътя, инерцията е неустоима.

— Старите воини са доволни. Духът на младите е пламнал и настървен. Кралят се бои, но все пак е облекчен от вътрешните напрежения. Войската вади маслото и бруса. Кипи в ковачниците разтопеното желязо и наковалните кънтят като камбани на храм. Търговци на зърно, оръжейници и шивачи, конетърговци и безчет още снабдители се усмихват, доволни от неизбежните печалби. Нова енергия е обзела кралството, а малкото гласове, които се вдигат против, набързо биват потушени. Обвинения в измяна и масови екзекуции набързо усмиряват съмняващите си. — Сакатия бог разпери ръце. — Мирът, мой млади воине, се ражда в облекчение, търпи се в умора и умира в лъжлив спомен. Лъжлив? А, може би съм прекалено циничен. Твърде стар, твърде много видял. Дали наистина съществуват неща като доблест, вярност и саможертва? Дали тези добродетели не се пораждат само в крайни състояния? Кое ги превръща в празни слова, слова, обезценени от твърде честата им употреба? Кои са онези правила на съхранението на духа, които цивилизацията непрестанно изкривява и над които се надсмива?

Леко се извърна и Уидал усети върху себе си незримия поглед на бога.

— Уидал от Третия град. Ти си се сражавал във войни. Ковал си оръжия. Познавал си и вярност, и чест. Виждал си и храброст, и саможертва. Какво би казал ти за всичко това?

— Нищо — отвърна Уидал.

Хриплив смях.

— Боиш се да не ме разсърдиш, нали? Няма нужда. Давам ти право да кажеш каквото мислиш.

— Седял съм аз по кръчми — заговори Уидал. — С приятели ветерани. Подбрана компания, да речем, не толкова заслепени от сантименталност, че да изпитват носталгия по жестоки и ужасни времена. Дали си бъбрим за онези дни от младостта? Не. Дали си говорим за война? Не, стига да можем да го избегнем, а много сме се старали да го избягваме.

— Защо?

— Защо ли? Защото в ума ти се връщат лица. Все млади, редят се едно след друго. Защото за верността не бива да се говори, защото честта е в това да изтърпиш. А куражът — в това да оцелееш. За тези добродетели се мълчи, Оковани.

— Тъй е — изхриптя богът и се наведе напред. — Но колко щедро се множат във времена на мир! Повтарят ги в упоение, сякаш високопарното им изброяване доказва, че ги притежаваш. Не те ли карат всеки път да затрепериш, щом ги чуеш? Не се ли стягат на възел вътрешностите ти, за гърлото не те ли стискат? Не чувстваш ли как гневът се…

— Да — изръмжа Уидал. — Щом чуя да ги изрекат, за да подстрекават хората за нова война.

Сакатия бог помълча за миг, после махна пренебрежително с ръка. Погледът му се прикова в младия воин.

— Говорих за мира като за проклятие. Отрова, отслабваща духа. Кажи ми, воине, проливал ли си кръв?

Младежът потръпна под кожите, лицето му се сгърчи от болка. И от страх.

— Проливал ли съм кръв? Проливал съм, да. Много кръв. Навсякъде. Аз не… не мога… о, Дъщерите да ме вземат…

— О, не — изсъска Сакатия бог. — Не Дъщерите, АЗ те взех. Избрах те. Защото твоят крал ми измени! Твоят крал зажадня за могъществото, което му предложих, но не за да стане завоевател. Не, той реши само да направи себе си и народа си неуязвими. — Кривите пръсти се стиснаха в юмруци. — Лошо!

Сакатия бог се сгърчи под дрипавите одеяла и закашля хрипливо.

Най-сетне пристъпът стихна. Нова шепа семена върху въглените, нови гъсти валма дим и:

— Избрах те, Рулад Сенгар, заради моя дар. Помниш ли?

По лицето на младия воин пробяга отчаяние, а след него — ужас. Той кимна.

— Аз умрях.

— Е, всеки дар си има цена — промълви Сакатия бог. — В този меч са вложени сили, Рулад Сенгар. Невъобразими сили. Но трудно се поддават на волята ти. Трябва да заплатиш за тях. В битка. Със смърт. Не, нека да съм по-точен. С твоята смърт, Рулад Сенгар.

Зацапаният меч незнайно как се озова в ръката на Сакатия бог и той го хвърли пред младия воин.

— Първата ти смърт вече дойде и с това уменията ти — силите ти — нараснаха. Но това е само началото. Вземи оръжието си, Рулад Сенгар. Ще понесеш ли по-лесно следващата си смърт? Вероятно не. Но с времето може би…

Уидал се вгледа в ужаса, изписан на лицето на младия воин, и зад него съзря проблясък на… амбиция.

„Не се извръщай, Качулати.“

И в един дълъг, замръзнал миг Уидал видя как амбицията лумна като пламък зад очите на Тайст Едур.

„Ах. Добре е избрал Сакатия бог. И все едно дали ще го отречеш, или не, Уидал, собствената ти ръка дълбоко е заровена в това. Много дълбоко.“

Димът се сгъсти, завихри се и за миг заслепи Уидал, докато Рулад Сенгар посягаше към меча.

Божия милост ли? Не беше убеден.

До четири дни посланичеството на ледериите щеше да пристигне. Две нощи бяха изтекли, откакто кралят-магьосник бе призовал Серен, Хул и Бурук Бледия на аудиенция на масата за пир. Бурук беше с повишен дух, развой, който не изненада Серен Педак. Търговците с по-обуздана алчност за печалба предпочитаха дългосрочната перспектива пред рискованите начинания. Винаги се намираха търговски хищници, жадуващи за раздори и печелещи от това, но Бурук Бледия не беше от тях.

Въпреки желанията на властите в Ледерас, привлекли Бурук за военната кауза, търговецът не искаше война. А след намека на Ханан Мосаг, че едурите ще търсят мир, смутът в душата му се беше уталожил. Проблемът беше иззет от ръцете му.

Ако кралят-магьосник искаше мир, чакаше го борба. Но доверието на Серен Педак към Ханан Мосаг беше укрепнало. Водачът на едурите беше умен и гъвкав. Нямаше да има никакви машинации в договора, никаква измама, съшита в тъканта на щедри заявления.

От раменете й бе паднало бреме и облекчението се вгорчаваше единствено от Хул Бедикт. Той трябваше да разбере, че желанията му няма да бъдат удовлетворени. Поне от страна на Ханан Мосаг. Ако толкова държеше на тази война, то тя трябваше да дойде от страна на ледериите. Ето защо, ако държеше да продължи по този път, Хул трябваше да смени позициите си. Да престане външно да е на страната на Тайст Едур и да се окаже прилепен към поне част от ледерийската делегация — фракция, характерна с присъщото й коварство и неутолима алчност.

Хул беше напуснал селището и сега бе някъде из горите. Тя знаеше, че ще се върне за срещата за мирния договор, но едва ли преди това. Не му завиждаше на трудния избор, пред който беше изправен.

С подновена енергия Бурук Бледия реши да се залови с продажбата на желязото си и затова помоли Аквитора да го придружи. Щом тръгнаха към ковачниците, с тях затътриха крака и трима нереки, всеки понесъл тежък железен слитък.

След пира в дома на краля-магьосник беше завалял проливен дъжд. Водата се стичаше на мръсни вади по каменните улици. Ръждиви облаци бяха надвиснали ниско над ковачниците, покрили с мазни сажди стените от камък и дърво. Роби, загърнати в дебели наметала против дъжд, щъкаха по тесните пътечки.

Серен поведе Бурук и слугите му към една масивна каменна постройка с високи и тесни като амбразури прозорци и с вход на три стъпки над каменната алея, обрамчен от колони от черно дърво, резбовано тъй, че да наподобява кован бронз, чак до вдлъбнатините и нитовете. Вратата също беше от черно дърво, инкрустирано със сребро и черно желязо, на архаични фигури — Серен подозираше, че са магически прегради. Обърна се към Бурук:

— Трябва първо да вляза сама…

Вратата изведнъж се отвори широко и тя се стресна. Отвътре излетяха трима едури и я подминаха. Тя зяпна след тях, удивена от напрегнатите им физиономии. Сърцето й се сви от страх.

— Върни нереките. Станало е нещо.

Търговецът не възрази. Махна с ръка и тримата нереки забързаха обратно.

Вместо да влязат в сградата на гилдията, Серен и Бурук тръгнаха по централната улица. Все повече едури излизаха от къщите или от страничните улички от двете страни на подстъпа към благородническия квартал. Всички мълчаха.

— Какво става, Аквитор?

Тя само поклати глава, спря и каза:

— Тук е добре.

Имаха добра видимост към улицата, на двеста или повече крачки. В далечината се бе появила процесия. Серен преброи петима воини Едур — единият накуцваше и се подпираше на тояга. Други двама теглеха по хлъзгавите каменни плочи две шейни. Четвърти крачеше малко пред останалите.

— Това не е ли Бинадас Сенгар? — попита Бурук. — Онзи с тоягата.

Серен кимна. Изглеждаше болнав, изтощен от многото пластове магически цяр. Воинът, който крачеше най-отпред, явно беше роднина на Бинадас, може би брат. Това значи трябваше да е групата, пратена някъде от Ханан Мосаг.

И ето че видя стегнато с ремъци на една от шейните увито в кожи тяло — кожи, а под тях явно късове лед, защото от двете страни капеха ручейчета. Повече от зловеща сцена. Това бе труп — с нищо не можеше да се сбърка.

— Но те карат труп — прошепна Бурук.

„Къде са ходили? Тези овързани кожи… на север значи. Но там няма нищо, нищичко освен лед. Какво е поискал от тях кралят-магьосник?“

Прорицанията на Пернатата вещица изведнъж се върнаха в ума й и мразът в костите й се усили.

— Хайде — прошепна тя. — Във вътрешния двор. Искам да видя това.

И тръгна.

— Стига да ни пуснат — промърмори Бурук и забърза след нея.

— Ще стоим отзад и ще си мълчим. Вероятно ще са твърде заети, за да ни обърнат внимание.

— Не ми харесва това, Аквитор. Никак.

Тя поклати глава, но си замълча.

Минаха по моста много преди процесията, макар да беше ясно, че вестта ги е изпреварила. Всички знатни фамилии се бяха струпали във вътрешния двор и стояха неподвижни под дъжда. Най-отпред бяха Томад и Урут — около тях и робите им имаше свободно пространство.

— Това е един от братята Сенгар — прошепна Серен Педак.

Бурук я чу.

— Томад Сенгар е бил преди време съперник на Ханан Мосаг за трона. Чудно как ли ще го приеме това?

Тя го изгледа.

— Откъде знаеш?

— Информираха ме за някои неща, Аквитор. Предвид обстоятелствата не би трябвало да ви изненадва.

Процесията вече беше стигнала до моста.

— А. — Бурук въздъхна. — Кралят-магьосник и неговите К’риснан излизат от цитаделата.

Удинаас стоеше на крачка вдясно зад Урут. Дъждът се стичаше по лицето му.

Рулад Сенгар беше мъртъв.

Безразлично му беше. Млад воин, нетърпелив и пламенен. Много имаше като него и един по-малко — не беше толкова важно. Това, че беше Сенгар, буквално гарантираше, че ще възложат подготовката на тялото на Удинаас. Не гореше от желание.

Три дни за ритуала, включително бдението. Някак разсеяно прехвърляше в ума си възможностите, докато дъждът се просмукваше под яката му и сигурно се бе насъбрал в качулката — не си бе направил труд да я придърпа над главата си. Ако Рулад беше останал некръвен, монетите щяха да са медни, с каменни кръгове на очите. Ако беше пуснал кръв и беше паднал в битка, щяха да се използват златни монети. Ледерийски най-вече. Достатъчно, за да откупят принц. Екстравагантно разточителство, за което обаче мислеше с някаква странна наслада.

И все пак вече си представяше вонята на горяща плът.

Гледаше как групата минава по моста. Феар теглеше шейната, в която лежеше увитото в кожи тяло на Рулад. Бинадас куцаше лошо — раната явно беше сериозна, за да не се поддаде на изцеряващата магия, което вече трябваше да са му направили. Терадас и Мидик Бун. И Трул Сенгар, най-отпред. Без неизменното му копие. „Е, битка е било.“

— Удинаас, носиш ли си нещата? — глухо попита Урут.

— Да, господарке, с мен са — отвърна той и потупа увисналата от лявото му рамо кожена торба.

— Добре. Няма да губим време с това. Ти ще подготвиш тялото. Никой друг.

— Да, господарке. Въглищата са разпалени.

— Усърден роб си ти, Удинаас. Радвам се, че си в моето домакинство.

Едва се сдържа да не я погледне при тези думи, смутен и объркан от признанието. „Ако беше открила у мен кръвта на Вайвал, главата щеше да ми откъснеш, без изобщо да му мислиш.“

— Благодаря, господарке.

— Умрял е като кръвен воин — каза Томад. — Виждам го в гордостта на Феар.

Кралят-магьосник и петимата му чираци закрачиха да посрещнат групата и Удинаас чу гневното изръмжаване на Урут. Томад я хвана за ръката да я успокои.

— Трябва да има причина за това. Да идем при тях.

Заповед да останат не последва, тъй че Удинаас и другите роби закрачиха след Томад и Урут.

Ханан Мосаг и неговите К’риснан посрещнаха процесията първи. Магьосникът-крал и Феар Сенгар си размениха тихо няколко думи. Въпрос, отговор, после Ханан Мосаг като че ли се олюля. Петимата заклинатели мигом се струпаха около него, ала без да откъсват очи от загърнатото тяло на Рулад, и Удинаас прочете смесица от изумление, ужас и тревога на младите им лица.

Щом групата с Томад спря, Феар се обърна към баща си.

— Провалих те, тате. Най-младият ти син е мъртъв.

— Той държи дара — сопна се Ханан Мосаг, с разтреперан и обвиняващ глас. — Трябва ми, а той го държи. Не бях ли ясен в повелята си, Феар Сенгар?

Лицето на воина помръкна.

— Бяхме нападнати, магьоснико-крал. От джхеки. Вярвам, че знаете кои и какво са те…

— Аз не знам — изръмжа Томад.

— Соултейкън са, тате — заговори Бинадас. — Могат да се превъплъщават във вълци. Искаха да отнемат меча…

— Какъв меч? — попита Урут. — Какъв…

— Стига! — изрева Ханан Мосаг.

— Кралю-магьоснико. — Томад Сенгар пристъпи срещу него. — Рулад е мъртъв. Можете да вземете този свой дар…

— Не е толкова просто — прекъсна го Феар. — Рулад все още държи меча — не мога да откопча пръстите му от дръжката.

— Трябва да се срежат — заяви Ханан Мосаг.

— Не, магьоснико-крал — изсъска Урут. — Нямате право да осакатявате сина ни. Феар, Рулад умря ли като кръвен воин?

— Да.

— Толкова по в сила е забраната тогава. — Обърна се към Ханан Мосаг и скръсти ръце.

— Този меч ми трябва!

В тягостната тишина, последвала избухването, заговори Трул Сенгар:

— Кралю-магьоснико. Тялото на Рулад все още е замръзнало. Навярно, щом се стопи, хватката му върху меча ще се охлаби. Тъй или инак, явно е, че този въпрос изисква спокойно, благоразумно обсъждане. Възможно е накрая желанията и на двете страни да се разрешат с някакъв компромис. — Обърна се към баща си и майка си. — Задачата, дадена ни от магьосника-крал, бе да донесем един дар, и този дар е мечът, който сега държи Рулад. Майко, трябва да довършим възложената ни задача. Мечът трябва да се озове в ръцете на Ханан Мосаг.

Стъписване и ужас имаше в гласа на Урут, когато отвърна:

— Готов си да отрежеш ръцете на мъртвия си брат? Ти мой син ли си? Бих те…

Мъжът й я прекъсна с гневен жест и каза:

— Трул, разбирам трудността на положението и приемам съвета ти решенията засега да се отложат. Кралю, тялото на Рулад трябва да се подготви. Това може да се направи без оглед на дланите. Все пак разполагаме с време, нали?

Ханан Мосаг отвърна с рязко кимване.

Трул пристъпи към Удинаас и робът видя умората в очите му и съсирената кръв от безброй рани под бронята му.

— Погрижи се за тялото — заговори му той кротко. — В Дома на мъртвите, както всеки друг. Но не очаквай вдовици на ритуала — на всяка цена трябва да отложим това, преди да се решат някои неща.

— Да, господарю — отвърна Удинаас. Обърна се и избра Хулад и още един роб. — Помогнете ми с шейната. Тържествено и с цялата подобаваща се почит, както винаги.

Двамата, към които се обърна, явно бяха уплашени. Такова открито избухване сред Хирот Едур бе нещо невиждано. Бяха сякаш на ръба на паниката, но думите на Удинаас донякъде ги успокоиха. Ритуалът изискваше определени качества и едно от тях беше сдържаността.

Удинаас заобиколи едурите и поведе двамата роби към шейната.

Промазаното с восък зебло беше забавило топенето, макар ледените буци отдолу да се бяха смалили много — бяха с огладени ръбове и млечнобели.

Повлякоха шейната към голямата дървена постройка, където едурите подготвяха мъртъвците си. Никой не ги спря.

Серен Педак стисна Бурук за ръката и го задърпа към моста. Той я изгледа ядосано, но благоразумно си замълча.

Не можаха да се измъкнат, без да ги видят. Серен бе цялата потна. Не ги заговориха, но нямаше съмнение, че присъствието им не е останало незабелязано. Последствията щяха да останат неясни, докато конфликтът, на който бяха станали свидетели, не намереше решение.

Нереките бяха изпънали зебло от един от фургоните, за да заслонят огъня, който поддържаха запален непрекъснато. Щом видяха Бурук и Серен, бързо се скриха в шатрите си.

— Намирисва на сериозна неприятност — измърмори Бурук и изпъна ръце над огъня. — Кралят-магьосник беше разтреперан от гняв, а тази приказка за дар не ми харесва. Меч? Някакъв особен меч, нали? Дар от кого? Явно не е съюз с джхеките…

— Не, разбира се. След като са се били тъкмо с тях. Там няма нищо, Бурук. Нищичко.

Замисли се отново за сцената от другата страна на моста. Братът на Феар, не Бинадас, а другият, призовалият ги към разум я… интригуваше. Физически привлекателен, разбира се. Повечето Едур бяха такива. Но имаше и нещо повече. Имаше… силен ум. И болка. Серен се намръщи. Винаги я привличаха страдалците.

— Меч — повтори замислено Бурук, загледан в пламъците. — Толкова ценен, че Ханан Мосаг мислеше да отреже ръцете на воин, пролял кръв.

— Не ти ли се струва странно? — попита Серен. — Труп, който държи меч толкова здраво, че и Феар Сенгар не може да го изтръгне?

— Може би е замръзнал?

— От мига на смъртта?

Той изсумтя.

— Едва ли. Освен ако на братята му им е трябвало повечко време, докато го намерят.

— Най-малкото един ден. Вярно, обстоятелствата не са ни ясни, но наистина изглежда невероятно, нали?

— Така е. — Бурук сви рамене. — Проклетият им погребален ритуал. Това няма да оправи настроението на Ханан Мосаг. Посланичеството ще пристигне във възможно най-неподходящия момент.

— Не мисля — отвърна Серен. — Равновесието сред Едур е разклатено от това. Особено Ханан Мосаг. Освен ако не се появи бързо решение, ще се окажем сред разделен народ.

Той й отвърна с бърза, горчива усмивка.

— Ние?

— Ледериите, Бурук. Не съм част от делегацията. Нито ти, строго казано.

— Нито Хул Бедикт — добави той. — И все пак нещо ми подсказва, че невъзвратимо сме оплетени в тази мрежа, все едно дали е просната на слънце, или потъва в дълбините.

Тя не отвърна нищо. Бурук беше прав.

Шейната леко се хлъзна по мократа слама и Удинаас я спря с крак до каменната платформа. Смълчани, тримата роби заразвързваха ремъците, издърпаха ги изпод тялото. След това вдигнаха платнището. Буците лед лежаха върху увитото тяло. В смъртта челюстта на Рулад се беше разтворила, все едно той издаваше безгласен, несекващ писък.

Хулад отстъпи крачка назад и изсъска:

— Блудния да ни опази дано.

— Съвсем обичайно е, Хулад — успокои го Удинаас. — Двамата можете да си ходите, но първо ми издърпайте ей онзи сандък, на плазовете.

— Злато ще да е значи?

— Така смятам — отвърна Удинаас. — Рулад е умрял като кръвен воин. Беше благородник. Значи трябва да е злато.

— Какво разточителство.

Другият роб, Айрим, се ухили.

— Хайде като едурите паднат, да вземем да направим една банда — ще им грабим гробниците. — Двамата с Хулад задърпаха сандъка.

Въглените бяха червени, железният лист отгоре — черно-червен. Удинаас се усмихна.

— В тези гробници има заклинания, Айрим. И ги пазят тъмни духове.

— Е, ще си наемем маг да ги прогони. Духовете ще се махнат заедно с проклетите Едур. Само гниещи кости, нищо друго. Мечтая си за този ден.

Удинаас изгледа белокосия Айрим през рамо.

— Много ли си задлъжнял?

Усмивката на стареца помръкна.

— Е, да. Ще мога да се отплатя. И за внуците, дето са още в Трейт. Ще го изплатя, Удинаас. Не мечтаеш ли същото за себе си?

— Някои дългове не могат да се изплатят със злато, Айрим. Моите мечти не са за богатство.

— Да, някои не могат. — Айрим се подсмихна. — Ти искаш само сърцето на момиче, дето е толкова високо над теб, че и Блудния не може ти помогна да го имаш. Горкичкият Удинаас, всички скърбим за теб.

— Не е толкова скръб, колкото съжаление, предполагам. — Удинаас сви рамене. — Е, можете да си вървите.

— Вонята още отсега се вдигна — рече Хулад. — Как го търпиш, Удинаас?

— Кажете на Урут, че съм започнал.

Моментът не беше подходящ, но Трул Сенгар изведнъж осъзна, че е сам. Примига и бавно се огледа. Беше в голямата зала на дългия дом, родния си дом, стоеше пред централния стълб със стърчащото от него острие на меч. Топлината от огнището май не можеше да стигне до костите му. Дрехите му бяха подгизнали.

Беше оставил другите отвън, в привидно спокойния им сблъсък на воли. Кралят-магьосник с онова, което му трябваше, и Томад и Урут, с настояването им за подобаващо погребение на един мъртъв кръвен воин, воин, който бе техен син. С този конфликт Ханан Мосаг можеше да загуби властта си сред Тайст Едур.

„Кралят-маг трябваше да прояви сдържаност. Всичко трябваше да се реши кротко, без никой да разбере. Как може да е толкова трудно да се изтръгне един меч от ръцете на мъртвец?“ А ако тук беше замесена магия — и определено като че ли беше така, — то си беше по частта на Ханан Мосаг. Все пак той си имаше К’риснан. Те можеха да направят нещо. А ако не… „Тогава се режат ръцете.“ Духът вече не обитаваше трупа. Смъртта бе прекъснала връзките. Трул не можеше да изпита нищо към студената плът под леда. Това вече не беше Рулад.

Но сега вече нямаше възможност да се запази в тайна. Спора го бяха видели, а според традицията — и решението трябваше да се види.

„А… всичко това важно ли е?“

„Не вярвах на Рулад. Много преди провала му в нощния пост. Това е истината. Имах… съмнения.“

Мислите му не можаха да го отведат по-далече. Терзание го заля, парещо като киселина. Все едно че бе събудил собствения си демон, свиреп и гладен, и можеше само да гледа как яде душата му. Терзаещо угризение и жадно, ненаситно чувство за вина, безкраен пир.

„Вече сме обречени да даваме отговор за смъртта му, отново и отново. Безброй отговори, които да погребат единствения въпрос на живота му. Такава ли ни е съдбата — да понесем обсадата на всичко онова, което не може да бъде узнато?“

Чуждоземци бяха наблюдавали сцената. Осъзна го толкова внезапно, че се стъписа. Търговецът и Аквиторът. Гости ледерии. Шпионски авангард на посланичеството за мир.

Избухването на Ханан Мосаг беше ужасна грешка. Високата почит на Трул към краля-магьосник бе накърнена, уязвена и той копнееше за света отпреди месец. Когато не познаваше слабост и уязвимост.

„Стъпваш тихо през смрачения лес, с ум, изпълнен с настойчива мисъл за ужасна вест.“ Копие с железен връх, забит дълбоко в гръдта на ледерий. Натежали като олово крака го водят през сенките, мокасините глухо тупкат по пъстрия килим на пътеката. Усещането, че току-що му е убягнало нещо, невидяна поличба. Като влизане в стая, от която някой току-що е излязъл, макар че при него стаята бе горската катедрала, святата земя на хирот, а той не беше видял дири, за да придаде плът на подозрението си.

Точно това усещане се беше върнало. Преживели бяха отчаяни събития, все без да осъзнаят значимостта им, скритите истини. Неотложността на оцеляването им бе наложила някакво безгрижие.

Обля го ледена вълна на убеденост и Трул Сенгар разбра, че скоро ще се случи нещо ужасно.

Стоеше — сам в дългия дом.

Срещу централния стълб с извития стърчащ от него меч.

И не можеше да помръдне.

Тялото на Рулад Сенгар беше замръзнало. Бледозеленикава фигура с вкочанени крайници, изпъната върху каменната платформа. С отметната назад глава, затворени очи, зяпнала уста, сякаш се бореше за дъх и все не го намираше. Ръцете му се бяха стегнали около дръжката на меч с право острие, покрито със скреж и с черни петънца засъхнала кръв. Цветовете на меча някак странно преливаха един в друг.

Удинаас вече беше запълнил ноздрите и ушните кухини с восък.

Сега държеше щипците и чакаше първата жълтица да се нагорещи достатъчно. Двайсетина мига след като я бе сложил върху ламарината, бе сложил и втората. Редът на поставянето на монетите за благородните кръвни воини беше точен, съобразен с целия ритуал. Удинаас се бе превърнал във вечност от безкрайно изтощително чакане и повторение.

Но нямаше задача, която да огъне един роб. На този свят съществуваха тежки истини, които човек можеше да открие единствено щом се отрече от собствения си дух — стига да си склонен да ги подириш. „Трябва ли например да потърсиш самооправдание? Преди убийство, да речем, или някоя друга варварщина?“

„Например — това тяло. Младеж, чиято плът вече се скапва от смъртта. Едурите използват монети. Ледериите използват лен, олово и камък. Но и едните, и другите изпитват нужда да покрият, да прикрият, да скрият ужасното не-присъствие, изписано на това вцепенено лице.“

То започваше с очите — били те отворени или затворени.

Удинаас стисна с щипците ледерийската монета. Първите две не трябваше да са прекалено нажежени, за да не се пръснат очите под клепачите. Веднъж го беше видял, докато чиракуваше на един от по-старите роби, който бе започнал да губи чувството си за време. Окото зацвърча, а след това се пръсна лигава течност с гнусна миризма и кафеникава от развалата; монетата пък хлътна много надълбоко в очната кухина и кожата се сбръчка и почерня.

Завъртя се на столчето, като внимаваше да не изтърве монетата, наведе се над лицето на Рулад Сенгар и намести сгорещеното златно кръгче.

Последва тихо цвърчене: кожа и метал се сливаха, цялата влага се изсмука и кожата се стегна около монетата. Той я задържа плътно.

Същото се повтори с втората монета.

Зноят в стаята разтапяше трупа и докато Удинаас полагаше една по една монетите по тялото, то го стряскаше с внезапни движения. Гърбът, рязко извил се в дъга, тихо изтупване на лакът върху каменния постамент, вадички разтопена вода, потекли по плочата и от ръбовете, сякаш тялото плачеше.

Воня на изгоряла кожа изпълваше горещия влажен въздух. Трупът на Рулад Сенгар се преобразяваше, навличаше си бляскава броня, превръщаше се в нещо различно от Тайст Едур. В мислите на Удинаас това тяло престана да бъде нещо, живяло доскоро. Работата не беше по-различна от кърпенето на мрежи.

От гърдите — към корема. Всяка рана от копие — запълнена с глина и масло, се обкръжаваше с монети и после се запечатваше. Таз, бедра, колене, пищялки, глезени, горната част на стъпалата. Рамене, ръцете до лактите, лактите, после — надолу.

Сто шестдесет и три монети.

Удинаас изтри потта от челото си, стана и се затътри уморено до котела с разтопения восък. Представа нямаше колко време е изтекло. Вонята сдържаше глада му, но на няколко пъти бе напълнил празния си стомах със студена вода. Дъждът не беше спрял, трополеше по покрива, плющеше по двора зад стените. Село в траур — никой нямаше да го обезпокои, докато не се появеше навън.

Щеше да предпочете половин дузина вдовици да полагат монетите, а той да си седи на обичайното място и да подклажда огъня. Последния път, когато го беше правил сам, беше с бащата на Урут, убит в битка от арапаите. По-млад беше тогава, изпълнен с благоговение и от ритуала, и от ролята си в него.

Прикачи дръжката на котела, вдигна го и внимателно го понесе към трупа. Дебело покритие по лицевата страна и хълбоците. Малко изчакване, докато восъкът поизстине — не много, та да не се напука, когато обърне тялото — след което щеше да продължи със златните монети.

Спря за миг, надвесен над мъртвия Тайст Едур, и въздъхна:

— Ех, Рулад. А сега можеше да се перчиш пред жените, нали?

— Траурът е започнал.

Трул се сепна, обърна се и видя Феар — бе дошъл нечуто.

— Какво? О, да. Какво се реши?

— Нищо. — Брат му се доближи до огнището и навъсено загледа пламъчетата. — Кралят-магьосник обявява усилията ни за провал. Нещо повече, смята, че сме го предали. Гледа да прикрие това подозрение, но го виждам.

Трул помълча, после каза:

— Чудя се кога започна това предателство. И с кого.

— Ти от самото начало се съмняваше в този „дар“.

— Сега се съмнявам още повече. Меч, който един мъртъв воин не пуска. Що за оръжие е това, Феар? Що за магия бушува в него? — Обърна се към брат си. — Огледа ли го хубаво този меч? О, изработката е добра, но в желязото има… жилки. От някакъв друг метал, устояли са при коването. Всеки чирак на ковач на мечове може да ти каже, че ще се прекърши при първия удар.

— Вложената магия несъмнено ще предотврати това — отвърна Феар.

Трул въздъхна.

— Значи подготвят тялото на Рулад.

— Да. Магьосникът-крал е поканил родителите ни насаме в дома си. На всички други е забранено да влизат. Ще има… преговори.

— Отрязването на ръцете на най-младия им син в замяна на… какво?

— Не знам. Решението ще се оповести, разбира се. Междувременно двамата с теб сме оставени да се оправяме сами.

— Бинадас къде е?

Феар вдигна рамене.

— При знахарите. Ще го видим чак след няколко дни. Маговете трудно се поддават на цяр, особено когато е счупена кост. Арапаят, който го прегледа, каза, че имал над двайсет потрошени парчета на бедрото. Всички трябва да се наместят и да се слепят. Да се зашият мускулите и жилите, да се спре кръвта и да се махне мъртва кръв.

Трул отиде до пейката до стената, седна и стисна главата си с ръце. Цялото това пътуване вече изглеждаше нереално — освен раните и жестокото доказателство на един увит в кожа и лед труп, подготвян сега за погребение.

Джхеките се бяха оказали соултейкън. Не го беше осъзнал. Онези вълци…

Да си соултейкън беше дар, присъщ на Бащата Сянка и ближните му. Присъщ беше на небесата, на същества с неизмерима сила. Това, че онези невежи варвари можеха да притежават дар с такава изумителна, свята сила, изглеждаше безсмислено.

Соултейкън. Сега това изглеждаше… нечестиво. Оръжие, толкова дивашко и просто, като нащърбена бойна брадва. Не можеше да разбере как е възможно.

— Тежко изпитание ни чака, брате.

Трул примига и вдигна очи към Феар.

— Ти също го усещаш. Предстои нещо, нали?

— Не съм свикнал с това… това чувство. На безпомощност. На… непонятност.

Феар се потърка по лицето, сякаш искаше да пробуди и извлече подходящите думи — от мускул, от кръв и от кост. Сякаш всичко, което се таеше у него, се бореше, безпомощно и отчаяно, да намери глас, който другите да могат да чуят.

Състрадание жегна Трул и той сведе очи, за да не гледа притеснения си брат.

— Същото е и с мен — каза, макар това да не беше съвсем вярно. Свикнал беше с безпомощността — човек се научава да се примирява с някои чувства. Не притежаваше ни една от естествените физически дарби на Феар, не притежаваше лекотата му. Единствената му, същинска дарба бе в упоритата му наблюдателност, окована от мрачно въображение. — Трябва да поспим — добави той. — Умората приляга зле на времена като тези. Все едно, нищо няма да бъде оповестено без нас.

— Съвсем вярно, братко. — Феар се поколеба, после протегна ръка и я отпусна на рамото на Трул. — Бих искал винаги да си до мен, макар и само за да не ме оставиш да залитна. — Ръката се отдръпна и Феар тръгна към стаите за спане в дъното на дългия дом.

Трул зяпна след него, стъписан от признанието, почти невярващ. „Казах му думи за утеха, но не стори ли и той току-що същото за мен?“

Терадас му беше казал, че непрекъснато чували звуците от битка — врязвали се през воя на вятъра и снежната виелица. Чували зверски писъци, изпълнени с болка, вълчи вой, изпълнен със смъртно отчаяние. Чули бяха как е отклонил джхеките от пътя им. Чували го бяха, докато разстоянието не ги лишило от възможността да разберат какво го е сполетяло. А след това бяха зачакали да дойде врагът… който така и не дошъл.

Трул вече беше забравил за повечето от тези сблъсъци, множеството, сливащо се в едно, безреден и неотприщен от времето кошмар, увит в снежна пелена, изпъвана и разкъсвана от кръжащия вятър, увиващ я още по-плътно. Стегнато на възел и отнесено, сякаш откъснато, несвързано със света. „Нима така се съхраняват най-ужасните мигове от миналото? Нима това изтерзано от болка разделяне сполетява всекиго от нас — нас… живите?“ Гробището на самия ум, пътеката, лъкатушеща между купчините пръст, скрили тежките камъни и мрачните кухини с оцапаните от кръв стени и опърлените от огън надгробни плочи — запустяло възкресение под сиво небе. Веднъж извървяна, тази пътека не можеше да се извърви никога вече. Човек можеше само да погледне през рамо и да познае ужаса и необятността, и безредното трупане на още и още могили. Още и още.

Стана и закрета към постелята си. Угнетен от мисълта за онези, които тачеха Едур, онези, що бяха живели преди десетки и десетки хиляди години, и от безкрайния ужас на всичко зад тях, безкрайния път от дела и покаяния, костите и животите, вече станали на прах под ръждясали останки от метал — нищо друго, защото бремето, което животът можеше да понесе, бе ограничено, защото животът можеше само да крета напред и все напред, без това кретане да носи нещо повече от вдигнал се след стъпките му прах.

Обзет от скръб, вгорчена от отчаяние, Трул се смъкна върху тънката постеля, легна по гръб и затвори очи.

Което само развихри въображението му в образ след образ — образи, хлипащи за живот с безмълвен, но неутешим плач, изпълнил главата му.

Залитна пред напора им и като воин, олюлял се замаян пред неизбежния удар, пропадна в собствения си ум и потъна в забвението.

Като златно корито в планински поток, пред очите му заплува замъглен блясък. Удинаас се отпусна, едва сега усетил оловната тежест на уморените си мускули, изпънали се като вериги по костите му. Воня на изгоряла плът бе задръстила дробовете му, полепнала бе в гърдите му и просмукваше в жилите му блудкавата си отрова.

Взря се в облепения със злато гръб на Рулад Сенгар. Тялото бе охладило восъчното покритие и с всеки миг ставаше все по-тъмно.

„Богатството принадлежи на мъртвите, или така поне трябва да е за мен, недостижимо за мен.“ Замисли се над това хрумване и как се беше промъкнало през размътения му ум. Дълг и бедност. Границите, предопределящи живота на мнозина. Само една нищожна част от населението на Ледер познаваше богатството и можеше да тъне в разкош. Техният свят бе различен — незрим рай, обграден от интереси и грижи, неведоми за всички други.

Удинаас се намръщи, обзет от любопитство към собствените си чувства. Тук нямаше завист. Само тъга, усет за всичко онова, което бе извън обсега му и завинаги щеше да си остане така. По някакъв странен начин богатите ледерии му бяха станали също толкова чужди, колкото и Едур. Откъснат беше от тях и тази откъснатост бе толкова рязка и абсолютна, колкото и другата, лежаща сега пред очите му — собствената му изтощена същност и облеченият в злато труп пред него. Живото и мъртвото, мудните движения на тялото му и съвършената неподвижност на Рулад Сенгар.

Подготви се за последната си задача. Восъкът се беше втвърдил достатъчно, за да може тялото да се обърне. Когато дойдеха, родителите на Рулад щяха да очакват да заварят мъртвия си син лежащ по гръб, станал съвсем неразпознаваем под монетите и восъка. Превърнат всъщност в саркофаг, отдалечен в пътуването си към сянката — то всъщност вече бе започнало.

„Блудния да ме вземе дано, имам ли сила за това?“

Трупът лежеше по очи върху дървени подложки с две извити дръжки, закрепени за един лост. Под лоста бе поставено четирикрако дървено магаре, осигуряващо опорната точка. Удинаас се надигна, застана зад лоста, хвана с две ръце черното дърво и натисна. Поколеба се, наведе глава и опря чело върху ръцете си.

Призракът се беше смълчал, вече от дни не бе шепнал в ухото му. Кръвта на Вайвал спеше. Беше сам.

По време на цялата процедура беше очаквал да го прекъснат — Ханан Мосаг и неговите К’риснан да нахълтат с викове. Да отрежат пръстите на Рулад — или дори ръцете му от китките. След като не му бяха дали други указания, беше покрил с восък и меча, който лежеше под лек ъгъл върху лявото бедро.

Вдиша дълбоко и натисна лоста. Тялото се повдигна едва на косъм. Восъкът се пропука на хаотична плетеница от линии, но това трябваше да се очаква. Лесно щеше да се поправи. Удинаас натисна по-силно и загледа как тялото бавно се обръща на хълбок. Тежестта на меча надви обгърналия го восък, върхът изтрака върху камъка и притегли и ръцете. Удинаас изруга тихо и примига да махне потта от очите си. Бяха нападали люспи натрошен восък. С облекчение видя, че монетите са си останали непокътнати.

Застопори лоста със запъващата каишка и пристъпи към трупа. Нагласи меча на мястото му, после малко по малко заобръща тежкото тяло, докато то най-сетне не тупна по гръб.

Пое си дъх. Трябваше да покрие трупа с още восък, да оправи напуканото и отчупеното. После най-сетне щеше да излезе навън от този кошмар.

Робът не трябва да мисли. Трябва да си свърши задачите. Твърде много мисли гъмжаха в ума му, пречеха му да се съсредоточи.

Затътри се към огнището, за да вземе котела с восъка.

Нещо изпука зад гърба му. Удинаас се обърна. Огледа трупа да види къде се е отчупил восъкът. Там, по челюстта — разтваряше се широко над устата. Спомни си сгърченото в безмълвен вик лице, което видяха, когато свалиха превръзките. Може би трябваше да зашие устните.

Вдигна котела и тръгна към тялото.

Видя как главата рязко се отметна назад.

Пое треперливо дъх.

И тогава трупът изкрещя.

Гледката бавно се открои от небитието и Трул Сенгар отново се озова сред воя на вятъра и снежната вихрушка. Беше заобиколен от тъмни, едва различими фигури. Размитият блясък на кехлибарени очи се впиваше в него и Трул посегна към меча си, ала се сети, че ножницата е празна.

Джхеките най-сетне го бяха намерили и този път спасение нямаше да има. Трул се завъртя в кръг, още веднъж и още веднъж, а вълците стесниха кръга. Воят на вятъра изпълни ушите му.

Опипа за камата си — за каквото и да е, — но не намери нищо. Ръцете му бяха изтръпнали от студ, снежният навей щипеше в очите му.

Още по-близо, от всички страни. Сърцето му тупкаше. Изпълваше се с ужас, като удавник, чиито гърди се изпълват със смъртоносната вода, с потреса от отказа за живот, с внезапната загуба на всякаква сила, а с нея — и на всякаква воля.

Вълците връхлетяха.

Челюстите захапаха ръцете и краката му, зъби се впиха в плътта. Тежестта им го събори в снега. Един от вълците го захапа за тила. Изпращяха кости. Устата му се напълни с гореща кръв и жлъчка. Отпусна се, неспособен дори да се свие на кълбо, а вълците деряха и ръфаха ръцете и краката му, забиваха нокти и зъби в корема му.

Нищо не можеше да чуе освен писъка на вятъра, все по-силен.

Отвори очи. Лежеше в постелята си, а болката пулсираше в мускулите му с призрачния спомен за свирепите зъби.

И чу писък.

Феар се появи на входа — очите му бяха странно зачервени и мигаше объркано.

— Трул?

— Идвам — отвърна той и вдървено се надигна.

Изскочиха навън и видяха двама души да тичат към Къщата на мъртвите.

— Какво е станало?

Трул поклати глава.

— Може би Удинаас…

Забързаха натам.

Двама роби изскочиха от сградата и побягнаха, обзети от паника. Единият викаше нещо.

Братята затичаха.

Трул зърна за миг ледерийската Аквитор и търговеца на моста.

Крясъците не секваха. Някаква болка имаше в тези викове, и ужас. Викът, подхващан наново с всяко поемане на дъх, смрази кръвта в жилите на Трул. Можеше почти да…

Майен беше на прага, вратата бе зейнала широко. Зад нея стоеше Пернатата вещица.

И двете бяха вцепенени.

Феар и Трул спряха до тях.

Пернатата вещица извърна рязко глава и изгледа обезумяло първо Трул, после — Феар.

Феар пристъпи до годеницата си. Погледна вътре. Лицето му потръпваше при всеки нов крясък.

— Майен, задръж всички навън. Освен Томад и Урут, и магьосника-крал, щом дойдат. Трул… — Изрече го като молба.

Майен се отдръпна и Трул пристъпи напред. Рамо до рамо влязоха в Дома на мъртвите.

Грамадно изгърбено туловище, покрито с восък като белеща се кожа — под восъка лъщяха златни монети, — се беше свило до каменната платформа, с лице, отпуснато върху коленете, с ръце, обгърнали прасците, но все така без да изпускат меча. Грамадно изгърбено туловище, изригващо несекващи крясъци.

До него стоеше робът Удинаас. Носил беше котел с восък, но сега котелът лежеше обърнат на две крачки от ледериеца, а восъкът се бе разлял по пода.

Удинаас мълвеше нещо. Думи на утеха, промъкващи се през крясъците. Мълвеше и бавно, предпазливо, стъпка по стъпка, се приближаваше към клекналия.

Феар понечи да тръгне напред, но Трул здраво го стисна за лакътя и го спря. Чул беше нещо в тези крясъци. Отвръщаха на тихия, утешителен шепот на роба, в началото — изпълнени с гняв, който вече отслабваше, и гласът ставаше все по-умолителен. Накъсван от пристъпи на сурово отчаяние. А Удинаас не спираше да шепне.

„Сестрата да ни благослови дано, това е Рулад. Моят брат.“

„Нали беше мъртъв.“

Робът бавно се наведе пред ужасяващата фигура и този път Трул успя да долови думите му:

— Пред очите ти има монети, Рулад Сенгар. Затова не можеш да видиш нищо. Искам да ги махна. Братята ти са тук. Феар и Трул. Тук са.

И тогава крясъците секнаха и преминаха в безпомощен плач.

И пред очите на Трул Удинаас направи нещо, което му се струваше невъзможно. Робът се пресегна и взе главата на Рулад в ръцете си, като майка, която утешава детето си. Нежно, но и решително, и много бавно, я повдигна от облепените с монети колене.

Феар изхлипа. Овладя се бързо, но Трул го усети как потрепери.

„Лицето… о, Татко Сянка, лицето.“

Влудяваща маска от восък, напукана и раздрана. А под нея — златни монети, споени с плътта — нито една не се беше откъснала, — застъпващи се като люспи на броня около стегнатите челюсти и зейналата уста.

Удинаас се наведе още по-близо и зашепна в лявото ухо на Рулад.

Думи, на които бе отвърнато с потръпване, със спазъм, от който изтракаха монети — доловим за слуха звук, макар да беше приглушен от восъка. Едното стъпало на Рулад издращи по каменните плочи около платформата и се присви.

Феар се дръпна да се отскубне от хватката на Трул, но той го задържа. Удинаас посегна към колана си и извади малък нож.

Последва шепот — изпълнен с ритъм и почти мелодичен. Робът вдигна ножа и внимателно нагласи острието малко под ръба на монетата, покриваща лявото око на Рулад.

Лицето трепна, но Удинаас обгърна главата на Рулад като в прегръдка и се наведе още, без да спира да шепне. Лек натиск с острието, мигновено дръпване, монетата блесна, плъзна се надолу и след миг издрънча на пода.

Окото беше затворено — изгорял червен оток. Рулад сигурно се опита да го отвори, защото Удинаас притисна с два пръста клепача и Трул видя как поклати глава, каза нещо и го повтори.

Главата на Рулад се люшна в странен тик и Трул разбра, че това е кимване.

Удинаас премести ножа в другата си ръка и опря острието под дясното око на Рулад.

Отвън се чуха стъпки и мърморене на трупащи се хора, но Трул не се обърна. Не можеше да откъсне очите си от ледериеца и от брат си.

„Той беше мъртъв. Няма съмнение. Никакво.“

Робът, който се беше трудил над Рулад цял ден и цяла нощ, който бе запълвал раните му с восък и бе жигосвал монети в студената плът, който бе видял как повереникът му се връща в живота, вече бе коленичил пред едура, гласът му сдържаше лудостта, гласът — и ръцете му — полека връщаха Рулад към живота.

Роб ледериец.

„Татко Сянка, кои сме ние, че да правим това?“

Монетата се изтръгна.

Трул пристъпи напред и задърпа и Феар. Не проговори. Все още не.

Удинаас прибра ножа в канията и сложи ръка на рамото на Рулад. После извърна глава и вдигна очи към Трул.

— Още не може да говори. Крещенето го е изтощило, а и тежестта на монетите по гърдите му…

Удинаас бавно се надигна, за да се отдръпне, но лявата ръка на Рулад изхрущя, пусна дръжката на меча, пръстите зашариха във въздуха, дръннаха монети, пръстите докопаха ръката на роба. И я стиснаха.

Удинаас почти се усмихна — Трул чак сега видя колко е изтощен, а и след целия ужас, който бе преживял… — и заговори:

— Братята ти, Рулад. Трул и Феар. Те са тук, за да се погрижат за теб. Аз съм най-обикновен роб…

Рулад го стисна по-силно и две монети издрънчаха на пода.

— Ще останеш, Удинаас — каза Трул. — Брат ни има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб.

Ледериецът кимна.

— Както заповядате, господарю. Само че съм… уморен. Аз… все ми притъмнява и все се пробуждам само от звука на собствения си глас. — Поклати безпомощно глава. — Дори не знам какво съм казал на брат ви…

— Няма значение — прекъсна го Феар. — Това, което направи… — Думите заглъхнаха и за миг лицето му сякаш щеше да се сгърчи. Трул видя как се стегнаха мускулите му, после Феар стисна зъби, вдиша дълбоко и след миг вече отново се владееше. Поклати глава, неспособен да проговори.

Трул се наведе към Удинаас и Рулад.

— Удинаас, разбирам. Трябва да си починеш. Но остани още няколко мига, ако можеш.

Робът кимна.

Трул се извърна, огледа раздраното лице на Рулад, все още затворените очи… и долови зад тях движение.

— Рулад. Аз съм — Трул. Чуй ме, братко. Дръж очите си затворени, засега. Трябва да свалим тази… тази броня от тебе.

Рулад поклати глава.

— Това са погребални монети, Рулад…

— Д-да. З-знам.

Думи хрипливи и натежали, изречени с дъх, едва изтласкан от стегнатите от монетите и восъка гърди.

Трул се поколеба.

— Удинаас беше с теб, сам, подготвяше те за…

— Да.

— Той е изтощен, братко.

— Да. Кажи на майка. Искам. Искам го.

— Разбира се. Но сега го пусни, моля те…

Ръката пусна ръката на роба и издрънча на пода. Другата ръка, която все още държеше меча, изведнъж трепна.

И на лицето на Рулад се изписа мъртвешка усмивка.

— Да. Още го държа. Това. За това говореше той.

Трул потрепна и се отдръпна.

Удинаас изпълзя настрана, опря гръб на сандъка с монетите. Присви се изгърбен, също като Рулад, и в мига преди да извърне лице, Трул видя изписаното на него страдание.

Колкото и да бе изтощен Удинаас, покоят бе на десет хиляди разтега от него — Трул можеше да го разбере, да осъзнае тази жестока истина. Рулад си имаше своя роб. Но кого си имаше Удинаас?

Мисъл, несвойствена за един Едур.

Но нищо — нищичко — вече не беше каквото беше. Той стана и се върна при Феар. Помисли за миг, после рязко се обърна към входа. Майен още стоеше там, ледерийката бе до нея — Пернатата вещица. Трул махна на робинята и посочи свилия се до сандъка Удинаас.

Видя как лицето й се изопна от ужас. Видя я как поклати глава.

А после тя побягна.

Трул се намръщи.

Майен също забърза навън.

Появиха се Томад и Урут.

А зад тях, щом бавно закрачиха напред, се появи и Ханан Мосаг.

„О, не! Мечът. Проклетият меч…“

10.

Гръмотевичен тътен и тежко трополене на дъжда по покрива. Бурята следваше течението на реката — бе поела на север и влачеше сиви, надвиснали ниско над Ледерас облаци. Бе ненавременна и нежелана и от нея единствената стая на обиталището на Техол бе станала тясна и влажна. Вътре имаше две столчета повече отпреди, домъкнати от Бъг от някое градско сметище. На едното от тях, в отсрещния ъгъл, седеше Ублала Пунг и плачеше.

Плачеше от една камбана насам, грамадното му туловище се тресеше и столчето скърцаше тревожно.

Техол крачеше нервно.

Плясък на боси крака отвън, после завеската на входа се дръпна настрани и Бъг, целият прогизнал, влезе и се закашля.

— Какво гори в огнището?

Техол сви рамене.

— Каквото беше струпано до него естествено.

— Но това беше шапката ви за дъжд! Лично я изплетох, ей с тези две ръце.

— Шапка за дъжд? В тези тръстики са увивали вмирисана риба…

— Да де, да, вонята е от това. — Бъг кимна и избърса водата от очите си. — Все едно, вмирисаното е относително понятие, господарю.

— Нима?

— Фаредите го смятат за деликатес.

— Ти просто си искал да мириша на риба.

— По-добре вие, отколкото цялата къща — отвърна Бъг и кимна към Ублала. — Какво му е?

— Представа нямам. Е, каква е новината?

— Намерих я.

— Страхотно.

— Но трябва да идем да я вземем.

— Да излизаме навън?

— Да.

— В тоя дъжд?

— Да.

— Е, това изобщо не ми харесва — отвърна Техол и закрачи отново. — Твърде рисковано е.

— Рисковано ли?

— Ами да, рисковано. Особено сега, като си нямам шапка за дъжд.

— И по чия вина, интересно?

— Тя вече пушеше, много близо до огъня я беше оставил. Само я подбутнах с крак и си пламна.

— Бях я сложил да се суши.

Техол спря, изгледа за миг Бъг, после продължи да крачи напред-назад.

— Буря е. Бурите отминават. Трябва ми повод да се помотая.

— Да, господарю.

Техол се обърна към Ублала Пунг.

— Прескъпи ни телохранителю, какво има?

Зяпнаха го две зачервени очи.

— Не ви интересува. Изобщо. Никой не го интересува.

— О, разбира се, че ме интересува. Бъг, интересува ме, нали? Това ми е в характера, нали?

— Абсолютно, господарю. Обикновено.

— Заради жените е, нали, Ублала? Познах.

Грамадният мъж кимна нещастно.

— Да не се бият заради тебе?

Ублала поклати глава.

— Да не си хлътнал по някоя от тях?

— Точно затуй. Нямам възможност.

Техол се извърна към Бъг, после отново изгледа Ублала.

— Не си имал възможност? Странно твърдение. Би ли се изяснил?

— Не е честно, ей това е. Не е честно. Няма да разберете. Тоя проблем го нямате. Искам да кажа, какво съм аз? Само играчка ли? Само защото имам голям…

— Задръж — прекъсна го Техол. — Да видим дали те разбирам добре, Ублала. Чувстваш, че те просто те използват. Интересува ги само твоя, ъъъ… твоите атрибути. Единственото, което искат от теб, е секс. Никакво обвързване, нито преданост дори. Доволни са, че се редуват с теб, без да отчитат твоите чувства, чувствителния ти характер. Сигурно дори не искат да се гушкат след това или да си побъбрите малко, нали?

Ублала кимна.

— И всичко това те прави нещастен?

Ублала кимна отново, подсмръкна, нацупи се, широката му уста се разкриви, един мускул заигра по дясната му буза.

Техол го зяпна, след което вдигна отчаяно ръце.

— Ублала! Не разбираш ли? Та ти си попаднал в мъжкия рай! Имаш онова, за което всички ние можем само да мечтаем!

— Но аз искам нещо повече!

— Не! Не искаш! Повярвай ми! Бъг, не си ли съгласен? Кажи му!

Бъг се намръщи.

— Точно така е, както казва Техол, Ублала. Вярно, истината е трагична и вярно, в нрава на господаря е да разкрива трагични истини, които на мнозина може да се сторят необичайни, нездравословни дори, но…

— Благодаря за потвърждението, Бъг — прекъсна го навъсено Техол. — Я иди да почистиш! — Обърна се отново към Ублала. — Ти си в апогея си бе, приятел… я чакай! Каза ли, че тоя проблем го нямам? Какво означава това?

Ублала примига.

— Какво? Ъъъ, и ти ли си в този апогей, или както там го нарече… и двамата ли сте?

— Той не е бил от месеци — изсумтя Бъг.

— Е, стига! — Техол се втурна към огнището и дръпна онова, което беше останало от сплетените тръстики. Загаси пламъчетата, вдигна опърлената шапка и си я нахлупи на главата. — Добре, Бъг, да ходим да я прибираме. А този безмозъчен великан тука да си скърби колкото си ще, все ми е едно. Колко обиди може да понесе чувствителен човек като мене, а?

От тръстиките на главата му запушиха струйки дим.

— Това пак ще вземе да пламне, господарю.

— Е, това му е хубавото на дъжда, нали? Хайде.

Водата в тясната уличка бе до глезените — при задръстената канавка в другия край се събираше малко езерце. Двамата зашляпаха през плиткия му въртоп.

— Трябваше да проявите повечко съчувствие към Ублала, господарю — подхвърли през рамо Бъг, който вървеше на крачка напред. — Много е нещастен горкият.

— Съчувствието е за слабо надарените, Бъг. Върху Ублала се лигавят три жени, да не си забравил?

— Много отвратително описание.

— Много си остарял, драги ми слуга. Поначало в лигавенето няма нищо лошо. — Помълча и се поправи: — Добре де, може и да има. Но защо трябва да говорим за секс? Тази тема ме прави носталгичен.

— Блудния да не дава.

— Та къде е тя?

— В един бардак.

— О, това вече наистина е жалко.

— По-скоро новопридобита пристрастеност, господарю. Колкото повече я подхранва, по̀ огладнява.

Минаха по улица „Турол“ и продължиха към Квартала на проститутките. Дъждът понамаля, бурята стихваше.

— Е, това едва ли е желаното състояние за един от най-ценните ни сътрудници — отбеляза Техол. — Особено след като пристрастието й не включва нейния чаровен елегантен шеф. Нещо ми говори, че май аз трябваше да рева в оня ъгъл, а не Ублала.

— Може би Шурк просто не иска да смесва работата с удоволствието.

— Бъг, нали каза, че е в публичен дом.

— О, да. Извинявай.

— Сега вече наистина съм нещастен. Сутринта не бях нещастен. Ако тази тенденция продължи, до довечера ще плувам през канала с торби с монети на шията.

— Стигнахме.

Стояха пред тясна триетажна сграда, малко по-навътре от двете съседни и външно с няколко века по-стара от всичко останало на улицата. Фасадата беше с две колони от прашносин мрамор, с барелефи на женски демони около тях — кривяха се и се гърчеха в масова оргия, а над колоните клечаха два каменни водоливника с чудовищни женски лица и с огромни, подканящо щръкнали гърди.

Техол се обърна към Бъг.

— Но това е храмът. Тя е в храма?

— Това изненадва ли те?

— Та аз не мога да си позволя дори да мина през прага му. Дори кралица Джанал посещава това място само няколко пъти в годината. Таксата за годишно членство е десет хиляди дока… както съм чувал де. Не помня кой ми каза.

— Матрона Делисп сигурно е много доволна от най-новата си придобивка.

— Обзалагам се. Е, как сега да измъкнем Шурк Елале? Особено след като е ясно, че тя иска да е точно тук, а Матроната разполага поне с трийсет платени биячи, които сигурно ще ни спрат? Дали просто да не го сметна за изгубена кауза и да си ходим?

Бъг сви рамене.

— Това ти трябва да го решиш, господарю.

— Мда. — Техол помисли. — Ще ми се поне две думи да разменя с нея.

— Сигурно не можеш да си позволиш повече.

— Не ставай глупав, Бъг. Тя не взима според броя на думите… нали?

— Може и за погледите да взима. Нашата скъпа умряла крадла поразцъфтя…

— Благодарение на мене! Кой уреди ремонта й? Основния ремонт, смяната на боята? Имахме договорка…

— Кажи й го на нея, господарю, не на мен. Знам много добре колко далече можеш да стигнеш, за да задоволиш странния си ищах.

— Дори няма да питам какво искаше да кажеш с това, Бъг. Звучи гадно, а гадната ми същност си е моя работа.

— Така е, господарю, така е. Добре поне, че не си от носталгичния тип.

Техол го изгледа кръвнишки, после отново извърна очи към храма. Най-старият публичен дом в цялата страна. Някои твърдяха, че се бил издигал тук още преди градът да израсте около него и че всъщност градът израснал заради самия бардак. Не изглеждаше много логично, но пък малко неща изглеждат логично, стане ли дума за любовта и многобройните й фалшиви, но примамливи нюанси. Техол вдигна глава да огледа водоливниците и опърлената тръстикова шапка се хлъзна и цопна във водата зад него.

— Какво пък, това го реши. Или стоя тука, докато не ми се намокри косата, или влизам.

— Доколкото мога да кажа, господарю, шапката против дъжд бездруго беше трагичен провал.

— Свръхкритичният ти характер те е подвел, Бъг. Хайде с мен!

Техол се заизкачва по стъпалата със собственическо самочувствие. Щом стъпи на площадката, входната врата се отвори широко и рамката се запълни от грамаден закачулен мъж с черна ризница и с огромна двуостра брадва в облечените в метални ръкавици ръце.

Стреснат, Техол се закова на място и Бъг се бутна в него от по-долното стъпало.

— Извинете — изломоти Техол, отстъпи настрана и дръпна Бъг към себе си. — На обезглавяване ли сме тръгнали? — И махна на мъжа да мине.

Две очички лъснаха изпод сянката на качулката.

— Благодаря ви, сър — отвърна хрипливо мъжът. — Много сте учтив. — Пристъпи на площадката и спря. — Вали.

— Всъщност вече спира. Вижте, ей там се прояснява.

Великанът с брадвата погледна накъдето му сочеха, после каза:

— Ако някой попита, сър, изобщо не сте ме виждали тук.

— Имате думата ми.

— Много мило. — Непознатият бавно заслиза по стъпалата. — Ох! — завайка се, щом излезе на улицата.

И заситни изгърбен, заобикаляше локвите. Бъг си пое дъх.

— Признавам, изпитах ужасна боязън при внезапната му поява.

Техол изгледа слугата си с вдигнати вежди.

— Нима? Горкичкият Бъг, трябва да направиш нещо за тия твои нерви. Е, хайде. И няма да се боиш от нищо, докато си с мен.

Влязоха в храма.

И Техол отново спря, също толкова внезапно като първия път, щом някакъв нож се опря в бузата му под дясното око, което замига бясно. Бъг успя да се спре навреме, без да се бутне в господаря си, за което Техол тутакси му благодари наум.

В ухото му зашепна сладък женски гласец:

— Не сте предрешен, сър. Което означава… Е, и двамата знаем какво означава, нали?

— Дошъл съм за дъщеря си…

— Виж, това е много лош вкус. Тук не търпим такива извратени, перверзни желания…

— Не ме разбрахте… тоест, разбираемо е, разбира се. Исках да кажа, дошъл съм за да я прибера, преди да е станало много късно.

— Как се казва?

— Шурк Елале.

— Е, много е късно.

— Искате да кажете, че е мъртва? Това го знам. Предците й, разбирате ли, искат да се прибере в криптата. Ужасно им липсва, някои от тях започват да се ядосват, обезпокоително е. Призраците могат да създадат големи неприятности — не само на вас и това заведение, но и на мен също. Разбирате ли затруднението ми?

Върхът на ножа се отдръпна и пред него застана ниска жилава жена. Плътно впита по тялото коприна в ръждивочервен цвят, широк копринен колан, стегнал кръстчето й, пантофки с извити връхчета на малките крачета. Мило личице и странно големи очи, които сега се присвиха.

— Свършихте ли?

Техол се усмихна глуповато.

— Сигурно често ви го пробутват това. Извинете. Да не би случайно да сте Матрона Делисп?

Тя се обърна.

— Последвайте ме. Мразя я тази стая.

Техол чак сега се огледа. Две крачки на ширина, четири на дължина, врата в другия край, стените — скрити зад пъстри гоблени с безбройни, всевъзможни съвкупления по тях.

— Доста съблазнително изглежда — промърмори той, докато тръгваше след жената.

— Заради изхвърлената миризма е.

— Изхвърлена ли? О, да.

— Мирише на… съжаление. Мразя я тази миризма. И всичко, свързано с нея. — Тя открехна вратата и се шмугна през нея.

Стръмно стълбище започваше само на крачка след прага. Жената ги отведе покрай него до луксозна чакалня с меки дивани до страничните стени и един-единствен стол с висок гръб до отсрещната. Седна на него и каза:

— Заповядайте, седнете. Е, какво беше това за призраците? Всъщност няма значение. Били сте, колко, на десет годинки, когато сте осиновили Шурк Елале? Нищо чудно, че тя изобщо не е споменавала за вас. Дори докато беше жива. Кажете ми, разочаровахте ли се, когато си избра за кариера краденето?

— От тона ви схващам, че оспорвате истинността на твърденията ми.

— Кой въпрос ме издаде?

— Виждате ли, не съм толкова невеж, колкото си мислите. Оттам и маскировката ми.

Тя примигна.

— Маскировката ви е да изглеждате като трийсет и няколко годишен мъж, обул прогизнали, лошо изплетени вълнени…

Бъг възмутено възкликна:

— Лошо изплетени?! А, моля ви се!

Техол го сръга в ребрата, Бъг изпъшка и се отпусна на дивана.

— Правилно.

— Значи е вложена голяма магия. На колко години сте всъщност?

— Шейсет и девет… скъпа.

— Впечатлена съм. Е, споменахте за призраци?

— Боя се, че да. Ужасни. Отмъстителни. И изобщо не са склонни на уговорки. Засега успявам да ги задържа в семейната ни крипта, но рано или късно ще излязат. И развихрят ли се по улиците… ще е нощ на ужаси за всички граждани на Ледерас. И ще стигнат и тук. А тогава, хм… потръпвам от мисълта какво може да стане.

— Както и аз потръпвам в момента, макар и по съвсем други причини. Но да, определено сте изправен пред дилема. Признавам обаче, че с моята дилема вече се боря от доста време.

— О?

— За щастие, вие, изглежда, ми предложихте решение.

— Радвам се.

Жената се наведе към него.

— На горния етаж — има само една стая. Уговорете проклетата демонка да се маха оттук! Преди другите момичета да ме одерат жива!

Стъпалата бяха стръмни, но застлани със скъп килим, а дървеното перило под ръцете им беше на непрекъснати вълни от изящно изваяни гърди, лъскави и мазни от безброй потни длани. Не срещнаха никого по пътя си. Стигнаха горе, останали без дъх — заради изкачването, разбира се, каза си Техол, щом спря пред вратата и избърса ръце в мокрите си гащи.

Навел глава и задъхан, Бъг спря до него.

— Блудния да ме вземе, какво са натрили в това дърво?

— Не знам — призна Техол. — Но едва ходя.

— Може би няма да е зле да поотдъхнем — подхвърли Бъг и отри потта от лицето си.

— Прав си.

След малко Техол се надигна, потръпна и кимна на Бъг, а той му отвърна с гримаса. Техол вдигна ръка и почука на тежката дървена врата.

— Влез — подкани го приглушен глас отвътре.

Техол открехна вратата и пристъпи вътре, а Бъг изсъска зад него:

— Блудния да ме вземе, виж ги всичките тия гърди!

Темата, започната на перилото, продължаваше по стените и тавана, в необуздано и пищно цицоресто излишество. Дори подът под дебелите килими беше на буци.

— Изключително маниакална… — почна Техол, но го прекъсна глас от високото легло пред тях:

— О, ти ли си?

Техол се окашля.

— Здравей, Шурк Елале.

— Ако си дошъл за услуги, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че онази голяма брадва беше жалка компенсация.

— Той е мокър от дъжда — рече Бъг, а Техол го изгледа през рамо и изсумтя:

— Това пък какво общо има?

— Не знам. Помислих, че ти ще знаеш.

— Няма да напусна, ако си дошъл за това — заяви Шурк.

— Трябва — отвърна Техол. — Матроната настоява.

Тя се надигна в леглото.

— Заради онези проклети крави долу, нали? Отнех им всичките клиенти и сега искат да ме изпъдят!

— Предполагам. — Техол сви рамене. — Но едва ли е изненадващо, нали? Виж, Шурк, имахме една договорка с тебе все пак.

Лицето й помръкна.

— Значи трябва почтено да изпълня дълга си. Добре, но имам проблем с определени апетити…

— Жалко, че не мога да помогна.

Тя го изгледа учудено.

— Исках да кажа… имам предвид… о, не знам какво имам предвид. — Замълча, после лицето му светна. — Но ще те запозная с Ублала, един нещастен телохранител, който копнее за обич.

Веждите й се вдигнаха още по-нагоре.

— Добре де, защо не? Не е нужно да му казваш, че си умряла! Той изобщо няма да забележи, сигурен съм! А колкото до апетитите ти, няма да имаш проблем, само дето три жени може много да се ядосат, но аз ще се оправя с това. Виж, решението е идеално, Шурк.

— Хм. Ще се опитам, но не обещавам нищо. Сега излезте, за да се облека.

Техол и Бъг се спогледаха, но се подчиниха. В коридора Бъг изгледа господаря си и каза:

— Впечатлен съм. Мислех, че ситуацията е нерешима. Господарю, възхищението ми към теб расте като…

— Престани да зяпаш това перило, Бъг.

— Ъъъ, да. Прав си.

Матрона Делисп чакаше до стълбището. Щом видя Шурк Елале на една стъпка след Бъг, лицето й се изкриви от погнуса.

— Блудния да те благослови, Техол Бедикт. Длъжница съм ти.

Техол въздъхна.

— Предчувствах, че ще приемете разказа ми скептично.

— Вълнените гащи — отвърна тя. — Чувам, че буквално всеки си поръчва такива.

Техол изгледа ядосано Бъг, но слугата му само повдигна вежда.

— Не на мен, господарю. Щеше да е нелоялно. Бъди сигурен, че всички други версии ще са само жалки подражания.

— Може би просто съм се предрешил като Техол Бедикт, Матрона Делисп. Би било умно, нали?

— Прекалено умно за вас.

— Виж, тук сте права.

— Все едно. Искате ли да съм ви длъжница, или не?

Шурк Елале се промуши покрай Бъг.

— Не обичам да ме пренебрегват. Всички ме пренебрегвате, все едно че съм…

— Умряла?

— Исках само да обясня защо напускам тази къща. Защото аз също имам дълг към Техол Бедикт. Може и да съм умряла, но си държа на честта. Все едно, Делисп, мисля, че в момента ми дължиш доста съществена сума. Шейсет процента, доколкото си спомням…

— За какво са ти толкова пари? — попита Матроната. — Колко вида дрехи сексоубийци може да се намерят навън? Колко вързопа сурови билки ти трябват, за да те държат свежа? Не, чакай, не искам да знам отговора. Шейсет процента. Чудесно, но ще ми трябват ден-два — не държа тука толкова много пари. Къде да поръчам да ги доставят?

— В жилището на Техол Бедикт става.

— Чакай малко — възрази Техол. — Не мога да пазя…

— Смятам да ги похарча бързо — прекъсна го Шурк.

— Хм. Добре. Но не ми харесва. Много оживено ще стане. Ще възникнат ненаситни подозрения…

— Стига си зяпал перилото, господарю.

— Сънища на Блудния! Да се махаме оттук.

Бурята беше отминала. По улиците още течеше дъждовна вода, но хората отново излизаха. Беше късно следобед. Шурк Елале спря под стълбите на храма.

— Ще се видим през нощта, Техол Бедикт, на покрива ти. В полунощ.

— А Ублала Пунг?

— Признавам, че премислих.

— Шурк Елале. Ублала Пунг оживя след Давене. Вървя по дъното на канала. Двамата имате много общи неща, ако си помислиш.

— И освен това е щедро надарен — добави Бъг и Техол му се намръщи.

— Ставаш груб…

— Доведи го тази нощ на покрива — каза Шурк.

— Това е заговор, за да ме направи нещастен, нали? Оставете ме. И двамата. Ще се поразходя. Бъг, като се върнеш вкъщи, вземи почисти малко. Не се съмнявам, че Шанд ще дойде. Кажи й, че ще се отбия утре по една важна работа…

— Каква важна работа?

— Не знам. Ще измисля нещо. Ти си имаш други грижи — впрочем, как върви работата по основите?

— Трупа се.

— Подреди я тогава.

— Не ме разбрахте, господарю. В график сме.

— Разбрах те аз. Просто съм безсърдечен. Хайде, тръгвам да завържа по-смислен разговор някъде. — Обърна се да каже още две думи на Шурк, но тя си беше тръгнала. — Проклета крадла. Тръгвай, Бъг. Чакай, какво имаме за вечеря?

— Листа от банани.

— Не са отровни, нали?

— Разбира се, че не са, господарю.

— А стават ли за ядене?

— Добър въпрос, господарю. Наистина не знам.

Техол го изгледа, после му махна да тръгва.

Бъг зави надясно, затова Техол свърна наляво. Въздухът се стопляше, но все още беше свеж след дъжда. Мокри псета ровеха из сметта в засъхващите локви. Котки трепеха тлъсти хлебарки, изпълзели от шахтите. Един просяк беше намерил парче сапун, стоеше гол под водата, шуртяща от един напукан дървен улей, покриваше се с мръсна пяна и пееше жална песен, нашумяла преди стотина години. Гражданите се бяха възползвали от проливния дъжд, за да изсипят нощните гърнета през прозорците, вместо да ги отнесат до най-близката обществена помийна яма. Заради това в някои от локвите плуваха разни неща, а вадите в канавките носеха отрупани с мухи островчета, които се сбираха на бръмчащи салове, заобиколени от жълтеникавокафява слуз.

Чудесна вечер в град Ледерас, помисли си Техол и подуши въздуха, преди да вдиша дълбоко и да го издиша с доволна въздишка. Продължи до канала Квилас и тръгна покрай него към реката. Вдясно се издигаше гора от мачти — рибарските съдове бяха привързани да изчакат бурята. Екипажите трескаво се суетяха, за да могат да излязат в открито море, преди да е мръкнало. До един кей няколко градски стражи издърпваха труп от мътната вода, зяпачи им подвикваха съвети. Над главите им пляскаха с криле и крещяха чайки.

Когато старият дворец се показа пред очите му, Техол сви по една странична уличка и тръгна към кулите. Щом стигна до ниската рушаща се стена, погледна над засипания с отломки неравен двор към една от тях. Беше различна от останалите — квадратна, а не кръгла.

Странните триъгълни прозорци бяха тъмни, обрасли с изсъхнали лози. Зацапаната с черно дървена врата беше загърната в сенки. Техол се зачуди как е могла да оцелее тази врата — всяко нормално дърво щеше да е изгнило и да се е разсипало на прах преди столетия.

Не можа да види никого в двора.

— Кетъл! Дете, тук ли си?

Тя безшумно излезе иззад едно дърво — дребна и опърпана — и го стресна.

— Добър номер, момиче.

— Има един художник. Идва да рисува кулата. Иска и мене да рисува, но аз си стоя зад дърветата. Това много го ядосва. Ти си този, който спи на покрива на къщата си. Много хора се опитват да те шпионират.

— Да, знам. Шурк ми каза, че ти, ъъъ, се грижиш за тях.

— Тя ми каза, че може да ми помогнеш да разбера коя бях.

Техол я изгледа.

— Виждала ли си Шурк напоследък?

— Само веднъж. Беше оправена. Едва я познах.

— Ами… може и с тебе да направим така, ако искаш.

Мърлявото, покрито със спечена кал личице се намръщи.

— Защо?

— Защо ли? За да станеш по-малко забележима например. Не би ли се радвала да изглеждаш както Шурк сега?

— Да се радвам?

— Да помислиш поне?

— Може. Изглеждаш добър. Като че ли мога да те харесвам. Не харесвам много хора, но тебе бих могла. Мога ли да те наричам „татко“? Шурк е майка ми. Всъщност не е, но аз така си я наричам. Търся си и братя и сестри. — Помълча, после попита: — Можеш ли да ми помогнеш?

— Ще се опитам, Кетъл. Шурк казва, че кулата ти говори.

— Не думи. Само мисли. Чувства. Страх я е. Има някой в земята, който ще помогне. Щом се освободи, ще ни помогне. Той е чичо ми. Но лошите ме плашат.

— Лошите ли? Кои са те? И те ли са в земята?

Тя кимна.

— Има ли вероятност да излязат от земята преди чичо ти?

— Направят ли го, ще унищожат всички ни. Мен, чичо и кулата. Така казаха. И това ще освободи всички други.

— А другите? И те ли са лоши?

Тя вдигна рамене.

— Те не говорят много. Освен една. Казва, че ще ме направи императрица. Искам да съм императрица.

— Е, аз не бих й вярвал на тази. Такива обещания са подозрителни.

— Това и Шурк ми го каза. Но звучи много хубаво. Иска да ми даде много вкусни неща.

— Внимавай с нея, момиче.

— Сънувал ли си някога дракони, татко?

— Дракони ли?

Тя пак вдигна рамене, обърна се и рече през рамо:

— Стъмва се. Трябва да убия някого… може би онзи художник…

Турудал Бризад, консортът на кралица Джанал, стоеше облегнат на стената, докато Брис Бедикт водеше последните упражнения на учениците си.

Публиката не беше нещо необичайно в тренировъчния му режим с личната кралска гвардия, но все пак Брис бе малко изненадан, че и Турудал е сред зрителите — повечето от тях владееха добре оръжията, с които водеше упражненията си. Консортът беше добре известен с ленивостта си — привилегия, която във времената на дядото на Брис нямаше да се допусне за един млад и здрав ледериец. Четиригодишната военна служба от седемнайсет години тогава бе задължителна. По онова време бе имало многобройни външни заплахи. Блуроуз на север, независимите непокорни градове-държави на архипелага в Морето на драконите и различните племена в източната равнина бяха притискали Ледер, тласкани срещу аванпостовете от един от цикличните експанзионистични режими на далечен Коланс.

Сега Блуроуз плащаше данък на крал Езгара Дисканар, градовете-държави бяха съкрушени, само шепа козари и рибари бяха останали по островите, а Коланс беше потънал в изолация след някаква гражданска война преди няколко десетилетия.

На Брис му беше трудно да си представи живот, в който да нямаш буквално никаква способност да се защитиш, поне след като си стигнал пълнолетие, но Турудал Бризад бе точно такова същество. Консортът дори беше изразил мнение, че е само предтеча, първопроходник на човешки живот, в който воюването ще бъде оставено на Длъжниците и душевноболните. Макар Брис да се беше изсмял, когато чу какво е казал Бризад, неверието му беше започнало да се разклаща. Ледерийската военщина все още беше силна, но все повече се обвързваше с икономиката. Всяка кампания предлагаше възможност за обогатяване. И сред цивилното население на търговци, занаятчии и всички онези, които обслужваха неизброимите нужди на цивилизацията, вече малцина си правеха труда да се обучават в бойни умения. Едно подмолно презрение вече обагряше отношението им към войниците.

„Докато не им потрябваме, разбира се. Или докато не открият начин да печелят от действията ни.“

Приключи упражнението и се позадържа, за да види кои ще напуснат залата и кои ще останат, за да се поупражняват сами. Повечето останаха и Брис бе доволен. Знаеше, че двамата напуснали са шпиони на кралицата в охраната. Иронията бе, че и всички останали знаеха тази подробност.

Брис прибра меча в ножницата и закрачи към Турудал Бризад.

— Консорт?

Леко кимване.

— Финад.

— Да не би да сте останали без работа? Не помня да съм ви виждал някога да идвате тук.

— Дворецът изглежда странно пуст, не мислите ли?

— Е, виковете определено са понамалели.

Турудал Бризад се усмихна.

— Принцът е млад, Финад. Някои изблици трябва да се очакват. Канцлерът би искал да поговори с вас, стига да ви е удобно. Разбирам, че сте се възстановили от загадъчното си изпитание?

— Кралските лечители както винаги проявиха цялата си вещина, консорт. Благодаря, че попитахте. Защо канцлерът иска да говори с мен?

Бризад сви рамене.

— Нямам право да питам. В случая съм само вестоносец, Финад.

Брис го изгледа и кимна.

— Приемам поканата на Трайбан Гнол. След една камбана?

— Смятам, че е добре. Да се надяваме, заради всички нас, че това няма да бележи усилване на сегашната вражда между канцлера и Цеда.

Брис се изненада.

— Има вражда? Не бях чувал. В смисъл, освен, хм, обичайния сблъсък на мнения. — Помисли и добави: — Споделям безпокойството ви, консорт.

— Хрумвало ли ви е, Финад, че мирът води до съперничества?

— Не. Това е безсмислено. Противоположното на мира е войната, а войната е краен израз на съперничеството. Според вашето твърдение животът се характеризира с люшкане между вражда по време на мир и вражда във война.

— Значи не е съвсем безсмислено — отвърна Турудал Бризад. — Ние съществуваме в състояние на постоянен стрес. Както вътрешен, така и във външния свят. — Сви рамене. — Можем да говорим за копнеж по равновесие, но душата ни изгаря от страст към разногласие.

— Ако душата ви е обезпокоена, скривате го добре, консорт.

— Това умение не липсва на никого от нас, Финад.

Брис кривна глава.

— Нямам склонност да се отдавам на съперничество. Не мога да се съглася с постановката ви. Все едно, време е вече да си тръгвам, консорт.

На път към жилището си се замисли над думите на Турудал Бризад. Тук като нищо можеше да се крие предупреждение, но освен очевидния навик, че нищо не е такова, каквото изглежда — а в двореца това се приемаше за даденост, — не можеше да се добере до потайните намерения на консорта.

Стресът беше в нагласата на ума, поне според Брис. Пораждаше се от гледната точка и оттенъка, през който човек гледа на света, а тези неща се оформяха от характера и възпитанието. Може би на някакво основно равнище борбата за живот пораждаше известен стрес, ала това не можеше да се оприличи с борбата, породена от активен ум, с хилядите му бури от желания, чувства, безпокойства и страхове, с неумолимия му диалог със смъртта.

Брис отдавна бе осъзнал какво го беше привлякло към военното изкуство. На военния свят, от единичния двубой до военните кампании, по природа му беше свойствен редукционизмът, диалогът в него беше прост и прям. Заплахи, пазарлъци, компромиси се отхвърляха от острието от ледерийска стомана. Самодисциплината налагаше мярка на контрол върху собствената съдба, което на свой ред смаляваше вредното въздействие на стреса още повече, след като на практикуващия военния занаят му станеше ясно, че смъртта често се сражава с помощта на слепия шанс, щом всичко друго се провали, тъй че човек нямаше друг избор, освен да приеме последствията, колкото и жестоки да са. Прости възгледи, над които човек можеше да поразсъждава в мигове на отдих, стига да реши — но никога, когато си лице в лице с врага.

Природните закони предполагаха определени ограничения и Брис бе доволен от това ясно налагане на предвидимост — достатъчно, за да укрепи скелето, около което градеше живота си.

Животът на Турудал Бризад беше много по-несигурен. Външността му и това, че беше привлекателен за други, бе изключителното му качество, а никакви грижи не можеха да задържат годините, които ги застрашаваха. Вярно, съществуваха алхимии и магии, които можеха да се впрегнат, за да се позапуши пробойната, но тъмният прилив не беше склонен на пазарлъци, тъй като съблюдаваше свои закони и тези закони бяха неумолими. Нещо по-лошо, ефикасността на Бризад се предопределяше от прищевките на други. Колкото и да беше професионален, всеки негов партньор потенциално представляваше бездънен кладенец от сурови емоции, копнеещ да сграбчи Бризад и да го впримчи. Външно, разбира се, имаше правила. Той беше консорт в края на краищата. Кралицата вече си имаше съпруг. Древни закони обвързваха консорта и му забраняваха официални връзки с мъж или жена. Турудал Бризад буквално не притежаваше никакви права: децата, които можеше да направи, щяха да са безименни и без политическа власт — всъщност от кралицата се изискваше да не допуска такива забременявания и досега тя се беше придържала към тези забрани.

Но според клюката Джанал беше отдала сърцето си на Бризад. И Трайбан Гнол като нищо можеше да е направил същото, с възможното последствие да се разкъса старият съюз между кралица и канцлер. Ако това беше вярно, Турудал Бризад се беше превърнал в нещастното средоточие. Нищо чудно, че го мъчеше стрес.

И все пак какви бяха личните амбиции на консорта? И той ли беше отдал сърцето си, и ако да — на кой любовник?

Брис влезе в стаята си, свали колана и бронята, после смъкна и влажните от пот долни дрехи. Намаза се с благовонно масло и го натри с дървена четка. Облече чисти дрехи и се зае с официалното си снаряжение. Смени по-тежкия тренировъчен меч в ножницата на кръста си с обичайния. Огледа за последен път скромното си жилище и забеляза, че ножовете на лавицата над леглото му са изместени — това показваше, че в стаята е тършувал поредният шпионин. Не някой толкова небрежен, че да остави ножовете неправилно — това го беше направил онзи, който бе шпионирал шпионина, та Брис да разбере, че е минало поредното тършуване за кой знае какво — ежеседмично събитие напоследък.

— Влез.

Брис прекрачи прага и очите му затърсиха из препълнената разхвърляна стая.

Тръгна към гласа и зърна Цеда, увиснал в някаква сбруя от ремъци, висяща от тавана. С лице надолу и на височина около един човешки ръст от пода, Куру Кан носеше странен метален шлем с множество лещи, закрепени в рамка пред очите. На пода беше разгъната древна пожълтяла карта.

— Нямам много време, Цеда. Канцлерът ме помоли за кратка среща. Какво правите?

— Съществено ли е, момче?

— Да знам ли? Предполагам, че не. Просто попитах.

— Не, поканата на канцлера.

— Не съм сигурен. Изглежда, все повече започват да гледат на мен като на основен играч в игра, от която нищо не разбирам. В края на краищата кралят рядко ме пита за съвет по държавни дела, за което съм вечно благодарен, защото съм се зарекъл да не се въвличам в такива обсъждания. Така че нямам никаква възможност да влияя на мнението на Негово величество, нито бих искал да го правя.

— По този начин доказвам, че светът е кръгъл — каза Куру Кан.

— Нима? Ранните колонизатори от Първата империя не са ли доказали, че е очевидно? В края на краищата те са го обиколили.

— Е, това е физическо доказателство, не теоретично. Исках да докажа същата истина посредством хипотеза и теория.

— За да проверите достоверността на методите ли?

— О, не. Въпросната достоверност вече е дадена. Не, момче, стремя се да докажа достоверността на физическото свидетелство. Та кой, в края на краищата, може да се довери на свидетелството на очите? Виж, ако математическото доказателство подкрепя такова практическо наблюдение, тогава стигаме поне донякъде.

Брис се огледа.

— Къде са ви помагачите?

— Пратих ги при кралския майстор на лещи за още.

— Кога?

— Още сутринта. Да, точно след закуска.

— Значи висите така цял ден?

— И се въртя насам-натам, не по свое желание. Съществуват сили, момче, невидими сили, които ни дърпат във всеки миг от съществуването ни. Сили, които са в конфликт, вече съм убеден в това.

— В конфликт ли? Как?

— Земята под нас ни привлича, свидетелство за което е кръвта, събрала се в лицето ми, замайването в тила ми, невидимите сили, които се мъчат да ме смъкнат долу — имах най-прекрасните халюцинации. И все пак съществува противоположна, по-слаба сила, която се стреми да ме повлече… друг свят, който обикаля в небето около този…

— Луната?

— Всъщност има поне четири луни, момче, но другите не само са далечни, но и са вечно скрити от отразяването на слънчевата светлина. Много е трудно да се видят, макар ранни текстове да намекват, че не винаги е било така. Причините за скриването им все още са неизвестни, макар да подозирам, че големината на нашия свят има нещо общо с това. Но пък е възможно изобщо да не са толкова далече, а да са по-близо, само че да са много малки. Относително.

Брис огледа картата на пода.

— Това е оригиналът, нали? Каква нова перспектива спечелихте с всичките тези лещи?

— Важен ли е въпросът? Вероятно, но косвено. Държах картата в ръцете си, момче, но после тя падна. Все едно, бях възнаграден с прозрение. Всички континенти някога са били свързани. Какви сили, трябва следователно да запита човек, са ги разкъсали? Кой ти предаде молбата на канцлера?

— Какво? А, Турудал Бризад.

— Ах, да. Бедното блудно угрижено момче. Човек вижда толкова жалост в очите му, или в държането му поне.

— Нима?

— И какво каза?

— Говореше за вражда между вас и канцлера. Ъъъ, нова вражда.

— Има ли такава? За пръв път чувам.

— О! Значи няма.

— Не, момче. Сигурен съм, че има. Бъди така добър да понаучиш за нея и ще ми кажеш, нали?

Брис кимна.

— Разбира се, Цеда. Стига да мога. До това ли се свежда съветът ви?

— Да.

— Е, мога поне да ви помогна да слезете.

— О, не. Кой знае до колко още прозрения мога да стигна така.

— Можете също да загубите крайници или да получите припадък.

— Още ли си имам крайници?

Брис отиде под Цеда и намести лявото си рамо под бедрата му.

— Развързвам ви.

— Бъди сигурен, че ще повярвам на думата ти, момче.

— А аз смятам да си поприказвам с помощниците ви, щом приключа с канцлера.

— Само по-внимателно с тях, моля те. Ужасно забравят.

— След днешния ден едва ли ще ме забравят.

Трайбан Гнол крачеше напред-назад, стиснал ръце зад гърба си.

— Каква е готовността на военните, Финад?

Брис се намръщи.

— Преда Унутал Хебаз сигурно ще е по-подготвена да ви отговори на това, канцлер.

— Тя в момента е неразположена, затова искам да попитам вас.

Бяха сами в кабинета на канцлера. Отвън стояха на стража двама гвардейци. Горящите жертвени свещи излъчваха миризма на редки подправки от Коланс и придаваха на стаята смътно религиозна атмосфера. „Храм от златни монети, а този човек е върховният жрец…“

— Според указа армията и флотата трябва да се поддържат на ниво готовност, канцлер. С осигурени запаси продоволствие за пълносезонна кампания. Както знаете, договорите със снабдителите постановяват, че по време на конфликт нуждите на войската са с предимство пред тези на всички други клиенти. Тези договори, разбира се, се поддържат и ще бъдат строго наложени.

— Да, да, Финад. Но аз искам мнението на войник. Готови ли са кралските войници и способни ли са да водят война?

— Смятам, че да, канцлер.

— Ще ви държа отговорен за това мнение, Финад.

— Нямаше да се осмеля да го изкажа, ако не бях готов да застана зад него, канцлер.

Внезапна усмивка.

— Чудесно. Кажете ми, взехте ли си вече жена? Мисля, че не сте, макар да се съмнявам, че някоя девица сред благородничеството би се поколебала пред такъв късмет. Съществуват много унаследени дадености, с които човек трябва да преживява, Финад, и начинът, по който им отвръща, предопределя облика на живота му, независимо дали е мъж, или жена.

— Извинете, канцлер. За какво намеквате?

— Фамилната ви история е добре известна, Финад, и аз храня дълбоко съчувствие към вас, както и към злочестите ви братя. В частност към Хул, за когото изпитвам най-искрена тревога, предвид склонността му да се въвлича в съдбоносни неща, които, строго казано, не са негова грижа. Признавам, че се терзая за него, тъй като не бих искал да имам повод да скърбя за вас и близките ви.

— Струва ми се, че сте твърде щедър в попълването на списъка ви от грижи, канцлер. Колкото до „унаследените дадености“, е, те са си моя работа, нещо, което несъмнено ще признаете. Колкото до Хул, допускам, че му приписвате твърде много власт в тези неща…

— Нима си въобразявате, че ви правя скрито предупреждение? — Гнол махна пренебрежително с ръка и продължи да крачи. — Обиждате ме, ако допускате, че съм такъв глупак. Нима един ловец на тюлени предупреждава тюлена за мрежата, стягаща се около него? Едва ли. Не, Финад, с вас приключих. Бъдете уверен, че няма да хабя повече съчувствие към вас и братята ви.

— Радвам се да го чуя — отвърна Брис.

Последва злъчен поглед.

— Моля затворете вратата след себе си на излизане, Финад.

— Разбира се, канцлер.

Брис излезе в коридора и въздъхна. Нищо не беше успял да научи за загатнатата вражда между Гнол и Куру Кан. Май не беше постигнал нещо повече, освен да добави и себе си към списъка от врагове на канцлера.

Последва втора, по-дълбока въздишка.

Нищо не притежаваше от твърдата решимост на Хул. Нищо — от лукавството на Техол. Единственото, което имаше, бе умението да борави с меча. А колко струваше това, след като нападателите му прилагаха инсинуации и заплахи в някаква словесна игра с ножове? За да отворят рани, които времето не беше изцерило?

Осъзна с неохота, че му трябва съвет.

А това означаваше пореден дуел, този път — със собствения му брат.

Техол поне нямаше желание да наранява. „Блудния да го благослови, той май няма никакви желания.“

— Това, което желая — заговори намръщено Техол, — е едно ядене, което наистина да започне с истинска храна. Нещо като основна предпоставка, че това, което ядеш, наистина е питателно на някакво основно ниво.

Вдигна едно от черните отпуснати листа, огледа го за миг и насила го натика в устата си. Сдъвка го и погледна свирепо Бъг.

— Господарю, има маймуни, за които банановите листа са любимата храна.

— Тъй ли? И видът им вече е изчезнал, нали?

— Не знам. Просто предавам разказа на един моряк, чух го в една кръчма.

— Бил е пияница и лъжец.

— О, значи го познавате?

Техол огледа стаята.

— Къде е Ублала? Трябва ми тук, за да може Шурк да оцени неговата…

— Дължина?

— Стойност. Къде е?

— На покрива. Скърби.

— О? На покрива — добре. Скърбенето — не. Дали му трябва някой, с когото да си поговори, как мислиш?

— С вас ли, господарю? Не.

— Още малко листа, ако обичаш. И не се скъпи със соса, или каквото е там.

— Второто е вярно.

— Каквото е там? Ти не знаеш ли?

— Не, господарю. Просто изтече. Може да е от листата или от нещо друго. Напомня за…

— Тепавичарници?

— Позна.

Техол пребледня и бавно остави паницата.

— Току-що си помислих нещо.

Бъг се облещи и също остави паницата си.

— Моля те, господарю, не задълбавай в тази мисъл.

— Все се връща.

— Мисълта?

— Вечерята. — И изведнъж стана. — Време е за малко чист въздух.

— Нещо против да те придружа?

— Ни най-малко, Бъг. Явно докато си готвил това ядене, здраво си се потрудил да пренебрегнеш впечатленията, които може да си получил. Разбирам, че това усилие може доста да те е изтощило. А ако не е, би трябвало да е.

Отвън се чуха стъпки и двамата се обърнаха. Завесата на входа се дръпна настрана.

— А, Шанд, тъкмо се чудехме кога ще дойдеш!

— Ти си лъжец и крадец, Техол Бедикт.

— Богове, с какви хора съм се събрал — измърмори Бъг.

Шанд нахлу в стаичката, Рисарх и Хеджун влязоха след нея.

Техол заотстъпва към задната стена, която съвсем не беше достатъчно далече.

— Излишно е да казвам, че съм впечатлен.

Шанд спря.

— От какво?

Беше стиснала юмруци.

— Ами от енергичността ти, от какво. В същото време разбирам, че нехайно съм пропуснал да насоча възхитителната ви енергия, Шанд. Вече ми е ясно, че вие — и трите всъщност — имате нужда от по-пряко включване в нечестивото ни начинание.

— Пак започва — изръмжа Рисарх.

— Трябва да го пребием, още сега и на място — добави Хеджун. — Виж какви ги върши. Шанд, само преди една камбана казваше, че…

— Млъкни — сряза я Шанд. — Пряко включване, каза. Най-после. Крайно време е, и никакви игри, никакви увъртания повече, кучи сине. Говори, за да си спасиш живота.

— Разбира се — отвърна с усмивка Техол. — Моля, отпуснете се, чувствайте се удобно…

— Достатъчно ни е удобно. Говори.

— Ами, не изглеждате много удобно…

— Техол…

— Е, щом настояваш. Значи така. Сега ще ви дам списък от имена, който ще трябва да запаметите. Хорул Естерикт от „Карголив“. Мирик Блънт, най-старият от фамилията Блънт, собственик на „Ледерийска стомана Блънт“ и „Оръжия Блънт“. Ступъл Рот, зърненият магнат от Форт Шейк. Брат му Пурист, пивоварят. Ерудинаас, кралицата на плантациите ръждивец при Дисент. Финансистите Брук Стифен, Хорул Ринесикт, Грейт Чизев от Ледерас, Хепар Плийзър от Трейт. Лихварите Друз Теникт, Пралит Пеф, Баракта Илк, Ъстър Таран, Листри Моликт, всички от Ледерас. Тарав Хидън, от единадесета стая, „Жилища Чобор“ на улица „Тюлен“, Трейт. Дотук запомни ли ги?

Шанд го гледаше оцъклена.

— Още ли има?

— Десетина-петнайсет.

— Да ги убием ли искаш? — попита Хеджун.

— Блудния да ме пази, не! Искам да започнете да изкупувате дялове от предприятията им. Под различни имена, разбира се. Гоните четиридесет и деветте процента. Стигнем ли дотам, ще сме готови за удар. Целта, разбира се, е контролният пакет, но това ще стане само с внезапна атака, а за нея разчетът във времето трябва да е съвършен. Така или иначе, щом постигнете всичко това, в смисъл изкупуването, не правете никакви по-нататъшни ходове, просто се върнете при мен.

— И как ще си го позволим това? — попита Шанд.

— О, пари има. — Техол махна небрежно с ръка. — Това, което вложих за вас, е с порядъчна възвръщаемост. Дойде му времето да се възползваме от нея.

— Колко възвръщаемост?

— Повече от достатъчно за…

— Колко?

— Не съм го смятал точно…

— Около пик — обади се Бъг.

— В името на Блудния! — Шанд зяпна Техол. — Но аз не съм те видяла да направиш нищо!

— Ако беше, Шанд, значи не съм бил достатъчно предпазлив. Значи, най-добре почнете с имената, които ви дадох. Следващият списък може да почака. Хайде, че тази нощ имам насрочени срещи…

— Какви срещи?

— Мм, това-онова. И ако обичаш, моля те — никакви нахлувания повече през входната ми врата. Рано или късно ще се забележи, а това може да е лошо.

— Какво ядяхте двамата? — изведнъж попита Рисарх и сбърчи нос.

— Това-онова — отвърна Бъг.

— Хайде да си ходим — подкани Шанд приятелките си. — Ублала може случайно да се появи.

— Сигурен съм, че ще се появи — каза Техол и усмихнат придружи трите до прага. — Сега си поспете добре. Чака ви тежка работа.

Хеджун се извърна:

— „Карголив“? Хорул кой беше?

Шанд я дръпна навън.

Все още усмихнат, Техол придърпа завесата, затули входа и се обърна.

— Това мина добре.

— Рисарх имаше нож — рече Бъг. — Затъкнат в ръкава над китката.

— Тъй ли? Затъкнат?

— Да, господарю.

Техол отиде до стълбата.

— Вярвам, че и ти си имал ножове подръка.

— Никакви ножове нямам.

Техол се обърна.

— Какво? Добре де, къде са ни всичките оръжия?

— Никакви оръжия нямаме, господарю.

— Никакви? А имали ли сме изобщо?

— Не. Няколко дървени лъжици…

— А добре ли се оправяш с тях?

— Много.

— Е, значи всичко е наред. Идваш ли?

— След минутка, господарю.

— Хубаво. И гледай да попочистиш. Ужасна мръсотия е.

— Ако намеря време.

Ублала Пунг лежеше по очи на пода до леглото.

— Ублала, какво ти е?

— Нищо — отвърна приглушено гигантът.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Е, скоро ще имаме гостенка, иска да се запознае с теб.

— Добре.

— Може би ще е добре за теб да се постараеш да й направиш добро впечатление — каза Техол.

— Добре.

— Това може да се окаже малко трудно, Ублала, ако продължаваш да лежиш така. Когато се качих, признавам, помислих, че си умрял. — Замълча, помисли малко и лицето му светна. — Знаеш ли, всъщност това може да се окаже добре…

Изскърцаха ботуши и Шурк Елале пристъпи от сенките.

— Това ли е той?

— Подрани.

— Тъй ли? О! Е, чакаш някой некромант да го съживи или какво?

— Щях, ако беше умрял. Ублала, хайде стани, ако обичаш. Искам да те запозная с Шурк Елале…

— Тя ли е умрялата? — попита той, без да помръдне. — Крадлата, дето се удавила?

— Вече имаш нещо против мен — отвърна унило Шурк.

— Още не сме стигнали до това — каза Техол. — Стани, Ублала. Шурк има някои, хм, потребности. Ти можеш да й ги задоволиш, а ти в замяна караш Шанд, Рисарх и Хеджун да напуснат…

— Защо да напускат? — изръмжа Ублала.

— Защото Шурк ще им каже.

— Аз ли?

— Вижте — каза раздразнено Техол, — и двамата не ми помагате така. Ставай, Ублала.

— Не е нужно — прекъсна го Шурк. — Само го обърни.

— О, добре. Много мило. Тъпо, но мило. — Техол клекна до Ублала, пъхна ръце под грамадния мъж и го надигна. Изпъшка, надигна още веднъж, но без резултат.

— Престани — каза със странен глас Шурк. — Така ще ме разсмееш. А точно сега смехът ще е скъп.

Проснат върху Ублала, Техол я изгледа отдолу.

— Скъп?

— Ами, всички тези подправки. Кажи ми, Ублала, какво видя, докато газеше по дъното на канала?

— Кал.

— Друго?

— Боклуци.

— Какво още? По какво стъпваше?

— Тела. Кости. Раци. Стари мрежи. Счупени грънци, мебели…

— Мебели? Вършеха ли работа? — попита Техол.

— Ами, имаше един стол. Но не сядах на него.

— Тела — повтори Шурк. — Да. Много тела. Колко дълбок е бил каналът първоначално?

Междувременно Бъг се беше качил и при този въпрос Техол се обърна към слугата си.

— Е? Ти трябва да знаеш, нали си инженер и прочие.

— Но аз само се преструвам на инженер — изтъкна Бъг.

— Тогава се престори, че знаеш отговора на въпроса на Шурк!

— Разправяха, че седем високи мъже можели да се покачат един върху друг на раменете си, прави, и последният ще може да протегне ръце нагоре и да стигне повърхността. Толкова, че да могат големи търговски кораби да минат по цялата му дължина.

— Не бях далече от повърхността — каза Ублала и се обърна, без да мисли за Техол, който изскимтя и тупна от другата страна. — Можех почти да я стигна — добави гигантът, стана и се изтупа от прахта.

— Това е голям боклук — подхвърли Бъг.

— Не лъжа.

— Не казах, че лъжеш.

— Е, кой тогава убива всички тези хора? — попита Шурк.

— Всичко това го оставете — каза Техол, докато се изправяше и пъшкаше. — Шурк Елале, позволи ми да ти представя Ублала Пунг. Разходката по канала е много приятна нощем, нали? В смисъл, не в него. Покрай него, просто за разнообразие. Идеално е за романтична разход…

— Смятам да ограбя имението на Джерун Еберикт — обърна се Шурк към Ублала. — Но има много скрити пазачи, с които трябва да се оправя. Можеш ли да им отвлечеш вниманието, Ублала Пунг?

Грамадният мъж се почеса по брадичката.

— Не знам. Нямам нищо против тях…

— Те не те харесват.

— Тъй ли? Защо?

— Без причина. Просто не те харесват.

— Тогава и аз не ги харесвам.

— Така казваш, но не виждам доказателство.

— Искаш доказателство? Добре. Да вървим.

Шурк пъхна ръка под мишницата му и го поведе към другия край на покрива.

— Ще трябва да скочиш на другия покрив. Не мисля, че можеш да го направиш, Ублала. Не и без шум поне.

— Мога пък. Ще ти покажа, че мога.

— Дай да видим…

Техол зяпна след тях, после се обърна към Бъг. Слугата сви рамене:

— Сложностите на мъжкия ум, господарю.

Заради дъжда през деня, нощният въздух бе станал блажено прохладен.

Брис излезе от двореца през една от страничните служебни врати и се запъти по обиколен маршрут към жилището на брат си. Макар да беше почти полунощ, по улиците все още имаше хора.

Никога не се беше чувствал уютно в многолюдния мръсен лабиринт на Ледерас. Лицето на богатството беше скрито и оставаше само дрипавият лик на бедността, а това понякога бе смазващо. Освен Длъжниците оставаха изгубените, онези, които напълно се бяха предали, а сред тях човек можеше да види не само бежанци от покорени племена, но и ледерии — и то повече, отколкото можеше да си помисли. Въпреки целия този взривен растеж, който тласкаше кралството нагоре, като че ли все по-голяма част от населението оставаше на дъното и това беше тревожно.

В кой ли момент от историята на Ледерас, замисли се той, тази необуздана алчност се бе превърнала в добродетел? Равнището на необходимото самооправдание се люшкаше в собственото си тавтологично объркване и като че ли самият език бе най-силната му броня срещу здравия разум.

„Не можеш да изоставиш всички тези хора. Те са извън безспирната възбуда и страст на трескавото трупане. Извън са и могат да гледат на тях с нарастващо отчаяние и завист. Какво ще стане, когато гневът измести безпомощността?“

Войнишките редици във все по-голяма степен се попълваха с набори от най-низшите слоеве. Обучението, приемливият доход и пълният корем бяха подтиците, ала тези войници не изпитваха обич към цивилизацията, която се кълняха да защитават. Вярно, мнозина от тях се записваха с мечти за плячка, за ограбено богатство и за спечелена слава. Но тези блага идваха само с агресия, и успешна агресия при това. Какво щеше да стане, ако войската се окажеше в отбрана? „Ще се бият, за да защитят домовете си и онези, които обичат. Разбира се. Няма причина за безпокойство, нали?“

Свърна по уличката, водеща към дома на Техол, и чу някъде оттатък занемарената сграда шум като от яростна свада. Някакви неща падаха и трещяха сред какофония от викове, които завършиха с врясък.

Поколеба се. От тази уличка не можеше да стигне до източника на шума, но покривът на Техол щеше да му позволи да погледне в отсрещната, затова продължи.

Почука на рамката на вратата с дръжката на ножа си. Отговор не последва и той дръпна завесата и надникна вътре. Самотно полюшваща се лампа, смътно сияние на жарта в огнището и гласове, идещи отгоре.

Влезе и се заизкачва по паянтовата стълба.

Качи се на покрива и видя Техол и слугата му — стояха на ръба на покрива и гледаха надолу — сигурно към уличната свада, която продължаваше.

— Техол — подвикна Брис. — Това не е ли за градската стража?

Брат му се обърна и поклати глава.

— Не мисля, брат ми. Скоро ще се разреши. Не си ли съгласен, Бъг?

— Така мисля. Той почти се измъкна, а на онази старица вече й привършват нещата за хвърляне.

Брис се приближи и също погледна. Някакъв грамаден мъж се мъчеше да се измъкне от купчина прашна зидария и се снишаваше да не го улучи някой от предметите, които хвърляше една старица.

— Какво става?

— Един мой приятел. Скочи на оня покрив оттук. Съвсем леко според мен. Но после покривът поддаде, уви. Виждаш, доста едър е.

Злополучният приятел най-сетне се беше измъкнал. Като че ли с падането си беше сринал повечето стена. Цяло чудо беше, че изглеждаше невредим.

— Защо е скачал от покрива ти, Техол?

— Хвана се на бас.

— С тебе?

— О, не. Никога не се ловя на бас.

— С кого тогава? Със слугата ти?

— С мен? Разбира се, че не, Финад!

— С друг гост — обясни Техол. — Който си отиде, макар че не е стигнал далече, предполагам. Някъде из сенките е, чака скъпия Ублала.

— Ублала? Ублала Пунг? А, да, сега го познах. Приятел? Техол, този човек е престъпник…

— Който доказа невинността си в канала…

— Това не е невинност, а упорита воля.

— Воля, която Блудния щеше със сигурност да отслаби, ако Ублала наистина беше виновен за престъпленията, за които беше обвинен.

— Техол, наистина…

Брат му вдигна вежди.

— Ти, войникът на краля, хулиш правосъдната ни система?

— Техол, кралят хули правосъдната ни система!

— И все пак, Брис… Какво правиш тука между другото?

— Дойдох за съвет.

— Тъй ли? Е, дали да не се оттеглим в някое по-усамотено кътче на покрива ми? Ела с мен, ей онзи ъгъл отсреща е идеално място.

— Долу няма ли да е по-добре?

— Ами, щеше, ако Бъг си беше направил труда да почисти. В момента жилището ми е ужасно разхвърляно. Долу не мога да се съсредоточа нито за миг. Стомахът ми се обръща при мисълта…

— Че предстои вечеря — подхвърли зад него Бъг.

Братята се обърнаха и го изгледаха и Бъг махна вяло с ръка:

— Добре де, аз съм долу.

След като се скри от очите им, Брис се окашля и каза:

— В двореца има фракции. Интриги. И както изглежда, някои хора искат насила да ме въвлекат, въпреки че единственото, което искам аз, е да остана лоялен към краля.

— Аха. А някои от тези фракции съвсем не са лоялни към краля?

— Не по начин, който може да се докаже. По-скоро е въпрос на претълкуване какво действие ще послужи най-добре на интересите на краля и кралството.

— Е, това са две съвсем различни неща. Кралските интереси спрямо интересите на кралството. Най-малкото предполагам, че те поне го виждат така, а кой знае, може и да са прави.

— Може, Техол, но имам съмнения.

Техол скръсти ръце и се загледа над града.

— Значи имаме фракцията на кралицата, която включва принц Квилас, канцлер Трайбан Гнол и Първия консорт Турудал Бризад. Пропуснах ли някого?

Брис зяпна брат си и поклати глава.

— Офицери и гвардейци, разни шпиони.

— И фракцията на самия крал. Цеда Куру Кан, Първи евнух Нифадас, Преда Унутал Хебаз и може би Първа конкубинка Нисал. И, разбира се, ти.

— Но аз не искам да съм в никаква фракция.

— Ти си Кралският защитник, братко. Доколкото разбирам, нямаш голям избор.

— Техол, безпомощен съм в такива интригантски игри.

— Тогава не казвай нищо. Никога.

— Какво ще ми донесе това?

— Ще ги убеди, че си по-умен от тях. И по-страшното — че знаеш всичко. Можеш да виждаш през маските им…

— Но аз не мога да виждам през маските им, Техол. Следователно не съм по-умен.

— Разбира се, че си. Просто трябва да го възприемеш като дуел. Всъщност да възприемаш всичко като дуел. Финт, париране, удар — това е то. Не е сложно.

— Лесно ти е да го кажеш — измърмори Брис.

Замълчаха, загледани към притъмнелия град. По пасажите край канала бяха запалили лампи, но самата вода бе черна като мастило, виеше се като ленти на забрава между тежките тромави сгради. Други светлини се полюшваха по улиците, понесени от хора, тръгнали по работата си. Въпреки светлините обаче над града господстваше тъмнината.

След малко Брис промълви:

— Мисля си за Хул.

— Не бих могъл да те обнадеждя много. Стремежите на брат ни нямат нищо общо със самосъхранението. Според мен си е наумил, че скоро ще умре.

Брис кимна.

— И ако може — продължи Техол, — докато умира, ще повлече надолу колкото може повече от Ледер. Само поради тази причина някой трябва да го спре. Категорично.

— А отмъщението на тези убийци ще се очаква от мен — каза Брис.

— Не непременно. В края на краищата ти си верен преди всичко на краля.

— Дори повече, отколкото на семейството си?

— Е, да.

— Ако не направя нищо, ще се приеме за страхливост. По-лошото е, че не мисля, че бих могъл да се изправя срещу убийците на Хул, без да посегна към меча.

— Може би ще трябва, Брис — отвърна Техол и добави: — Разбира се, аз не съм толкова обвързан от такива забрани.

Брис го изгледа продължително.

— Готов си да отмъстиш за Хул?

— Разчитай на това.

След малко Брис се усмихна. Техол го погледна и кимна.

— Така е идеално, братко. Когато се изправиш срещу тях, покажи тази усмивка. Ще внуши ужас в сърцата им.

Брис въздъхна и отново се загледа към града.

— Външно тримата изглеждаме толкова различни…

— И сме различни — отвърна Техол. — Свежда се до начините, а всеки от нас си е хванал своята пътека. В същото време, уви, всички трябва да живеем с еднакво, особено неприятно наследство. — Сви рамене и придърпа нагоре провисналите си гащи. — Три камъка в един бързей. Всеки подложен на същата буйна вода, но всеки оформен различно, според естеството си.

— И кой от нас е пясъчникът?

— Хул. Той е най-изроненият от всички ни. Виж, ти си базалт.

— А ти, Техол?

— Може би смесица от двата, което води до окаян резултат. Но мога да го преживея.

— Може би. Но ние останалите?

— Има един въпрос, по който можеш да ми помогнеш, братко.

— Така ли?

— Да предположим, че в двореца има хора, които записват скрита информация. Хора, които анализират разни събития, тенденции, такива неща.

— Цяла армия са, Техол.

— Така. Би ли могъл да направиш за мен някои дискретни проучвания?

— За какво?

— В Ледерас изчезват хора. Годишни бройки, от тоя сорт.

— Щом искаш. Защо?

— Засега — само от любопитство.

— Какво си намислил, Техол?

— Това-онова.

Брис се намръщи.

— Пази се.

— Добре. Това подуши ли го? Бъг вари чай.

— Не ми мирише на чай.

— Е, Бъг е пълен с изненади. Да слизаме. Аз поне съм жаден.

Шурк Елале видя как Ублала Пунг излезе на пътя на двамата пазачи, които идваха откъм ъгъла на външната страна на имението. Остана им време само колкото да вдигнат стъписано глави, преди да замахне. Изпука челюст, свитата му в юмрук ръка продължи замаха си и се стовари в слепоочието на другия. И двамата рухнаха. Ублала се спря за миг, погледна ги и тръгна да търси още.

Шурк излезе от сенките и се приближи до стената. По ръждивочервения камък бяха поставени прегради, но тя знаеше, че ще са свързани с опит за нахлуване на живо същество. С телесна топлина, с влажно дихание, с тупането на сърце. Свързаните с движение бяха много по-скъпи за поддържане и щяха да са ги запазили за главната постройка.

Стигна до стената, спря, за да се огледа за последен път, и бързо се изкатери.

По върха имаше набити остри като бръснач железни парчета, които се врязваха дълбоко в дебелите й кожени ръкавици. Докато се издърпваше нагоре, парчетата пробиха пластовете кожа и се забиха дълбоко в дланите й, което само укрепи хватката й. След това щяха да й зашият разрезите, за да не могат в тях да проникнат лишеи, насекоми и разни други твари.

Надигна горната част на тялото си и огледа двора долу. След като не видя никого, се прехвърли и се смъкна от другата страна. Издърпа лявата си длан от забилите се шипове и вкопчи пръсти в ръба, после освободи и дясната. Бързо се спусна и се присви в сенките под стената.

Напред, между нея и целта й, имаше още десетки стражи. Мъже… но не, не можеше да мисли сега за това. По-късно, с Ублала. За жалост невидимият й вътрешен гост не разбираше колко сладко е очакването. Познаваше само глада, а гладът трябваше да се уталожи. Естеството на живите неща, за разлика от мъртвите, помисли си тя. Припряността, неудовлетвореността, бремето на страстите. Беше забравила.

При входа на имението стояха четирима пазачи, по един от двете страни на двукрилата врата, другите двама — от двете страни на широките стъпала. Изглеждаха отегчени. На следващия етаж имаше тераси — малките им врати щяха да са защитени с прегради. Най-горният включваше три тавански помещения с триъгълни прозорци и стръмни, покрити с каменни плочи стрехи. Навътре покривът на имението беше плосък и с ниски стени, цяла гора от растения в големи саксии и ниски криви дръвчета. И скрити между тях пазачи.

Общо взето имението изглеждаше недостъпно.

Точно както й допадаше.

Тя тръгна към най-близката пристройка, сайвант с наклонен покрив, с лице към двора. Няколко предпазливи безшумни стъпки и спря до сайванта. И зачака.

Чуха се няколко силни удара — по входната врата.

Четиримата пазачи на входа на имението се изправиха и се спогледаха. На улицата и в уличката зад имението патрулираха поне осем от другарите им. За гост беше много късно, а и господарят Джерун Еберикт не си беше у дома. От друга страна, можеше да е негов пратеник. Но в такъв случай щеше да има сигнал от външния патрул. Шурк видя как заключиха, че става нещо необичайно.

Двама от пазачите тръгнаха към портата, с ръце на дръжките на мечовете.

Когато стигнаха до средата на двора, ударите секнаха. Те забавиха и извадиха оръжията. Две стъпки от портата.

Двете масивни крила рухнаха с трясък навътре и събориха и двамата под грамадата потрошено дърво и бронз. Инерцията на Ублала го отнесе напред, през падналите крила и мъжете под тях.

Пазачите до вратата се развикаха и хукнаха към великана.

— Кво съм ви напраил бе! — ревна Ублала или поне това бяха думите, които се счуха на Шурк — излязоха почти нечленоразделно заради кипналия му гняв, докато връхлиташе срещу двамата.

За миг Шурк се притесни — човекът й беше невъоръжен.

Мечовете изсвистяха. Ублала махна с ръка, все едно пропъждаше муха, и едното оръжие изхвърча във въздуха, а другото заора по каменните плочи в краката на великана. Замах с опакото на ръката и стъпалата на най-близкия пазач се отлепиха от земята. Другият пищеше и отстъпваше. Ублала се пресегна, спипа го за дясната ръка, дръпна го към себе си и изрева:

— Кво искаш ти бе?

И вдигна пазача и го разтърси. Дрънченето на бронята заглуши неразбираемия му рев. Нещастникът се отпусна в ръката му и зарита безпомощно. Ублала го пусна и вдигна глава.

Към него от двете страни на имението тичаха стражи.

Той изпъшка, обърна се и побягна през зейналата порта.

Шурк погледна към покрива. Горе имаше четирима, бяха зяпнали след бягащия гигант и тъкмо вдигаха късите си копия за мятане.

Но Ублала вече бе профучал през арката.

Шурк затича покрай стената. Запристъпва безшумно към стълбището, излезе на площадката и се шмугна през останалия без охрана вход. Чу как някой отвън извика да държат портата под око, но явно никой не се беше обърнал да погледне към входната врата.

Озова се в приемна със стени, покрити с фрески, описващи как Джерун отчаяно брани живота на крал Езгара Дисканар. Спря, извади нож, драсна мустаци на мъжественото му гордо лице, после продължи и влезе в просторно помещение, обзаведено като тронна зала, макар че тронът — пищно резбовано чудовищно изделие с висок гръб — беше просто в челото на дълга маса вместо върху подиум.

В ъглите на залата имаше врати, всички с богато резбовани рамки. И една пета, тясна и разположена в дъното — вероятно зад нея беше слугинският коридор.

Нямаше съмнение, че обитателите на къщата вече са се разбудили. Но нали бяха слуги — Длъжници до един, — щяха да се крият под наровете си, докато траеше цялата тази страшна шумотевица.

Тръгна към последната врата. Коридорчето зад нея беше тясно и слабо осветено. От двете му страни се редяха малки килии, скрити зад завеси — жалките жилища на слугинския персонал. Никаква светлина не струеше изпод завесите, но Шурк долови шумолене от една в средата на коридора и приглушено ахване от друга, по-близо и вляво.

Стисна ножа, стегнат под лявата й мишница, натисна здраво острието в ножницата и го измъкна с изскърцване. Още ахвания и уплашено скимтене.

Продължи с бавни стъпки по тесния коридор, като от време на време спираше, но не толкова дълго, че да предизвика нечий писък. Стигна до напречен коридор. Вдясно свършваше при кухнята. Вляво имаше стълбище, водещо както нагоре, така и към мазетата. Шурк рязко се извърна към коридора, по който бе минала, и изсъска:

— Спете. Само обикалям. Тук няма никой, милички. Отпуснете се.

— Кой е това? — попита някой.

— Кой го интересува? — отвърна друг глас. — Нали ти казаха, Прист: лягай да спиш.

Но Прист продължи:

— Само че не го познах…

— Да, и не си градинар, а си истински жив герой, а, Прист?

— Само казвам, че…

Шурк тръгна обратно и спря пред завеската на Прист.

Чу зад нея движение, но мъжът беше притихнал.

Тя дръпна настрана мръсното ленено платно и се шмугна в стаичката. Вонеше на кал и оборски тор. В тъмното едва успя да различи едрата присвита фигура до стената в дъното — мъжът бе дръпнал одеялото до брадичката си.

— А, Прист — промълви Шурк почти шепнешком и пристъпи още крачка напред. — Можеш ли да пазиш тишина? Надявам се, защото смятам да прекарам малко време с теб. — И добави, докато разкопчаваше колана си: — Не се притеснявай, ще е приятно.

Две камбани по-късно Шурк вдигна глава от мускулестата ръка на шумно хъркащия градинар и съсредоточено се вслуша. Горкият кучи син се беше изтощил бързо — дано Ублала да се справяше по-добре, — а и цялото това хленчене и скимтене беше отвратително. Щом ековете от камбаната заглъхнаха, се възцари тишина.

Пазачите се бяха върнали скоро след като се беше шмугнала в килията на Прист. Шумните приказки и лютите ругатни показваха, че Ублала се е измъкнал, макар помощта на домашния знахар, която потърсиха, да говореше, че е имало още един-два сблъсъка. Оттогава всичко се беше успокоило. Имението беше претърсено повърхностно, но не и жилищата на слугите, което намекваше, че на домашната стража не й беше хрумнало за отклоняване с цел проникване. Небрежност, показателна за липса на въображение. Общо взето както беше очаквала. Свръхнадменните господари страдаха от тази слабост. Инициативата бе нещо опасно, защото можеше да се сблъска с надутото самомнение на Джерун.

Шурк се измъкна от уморената детинска прегръдка на Прист, стана и тихо нахлузи дрехите и снаряжението си. Джерун трябваше да има кабинет в съседство с личните си покои. Хора като Джерун винаги имаха кабинети — обслужваха нуждата им от легитимност.

Защитите му щяха да са сложни, магията — скъпа и изпипана старателно. Но не толкова сложна, че да обърка един Финад. Следователно механизмите за изключването й щяха да са прости. Другото, което трябваше да се отчете, разбира се, бе фактът, че Джерун отсъстваше. Най-вероятно щеше да има допълнителни препятствия, които нямаше да може да се обезсилят. Подозираше, че обликът им ще е свързан с живота, тъй като другите видове бе по-лесно да се задействат неволно.

Тихичко пристъпи в коридора. Хъркане и сумтене на спящи и нищо друго. Доволна, Шурк отиде до напречния коридор и сви наляво. Докато се качваше, внимателно стъпваше по краищата на стъпалата, където свръзките намаляваха вероятността от издайническо изскърцване.

Излезе на първата площадка, пристъпи към вратата и спря. Замря. По вратата беше прокарана спусъчна жица, наместена от последния слуга, използвал коридора. Понякога най-простите алармени устройства успяваха, докато по-сложните се проваляха, ако не за друго, то само защото крадецът очакваше да се натъкне на нещо сложно. Тя обезвреди механизма и натисна дръжката.

И се озова в друг слугински проход, минаващ успоредно на официалния коридор, което говореше, че разположението в имението на Джерун е типично. Намери вратата точно където бе очаквала, вдясно в отсрещния край. Още една спусъчна жичка, която се наложи да освободи, след което пристъпи през прага. Коридорът беше неосветен — умно. Три врати по отсрещната стена, от стаите зад тях не струеше светлина.

Беше съвсем сигурна, че е открила личните покои на Джерун Еберикт. Едва различими в сумрака. На най-близката врата бяха изрисувани многобройни тайнствени символи.

Шурк пристъпи, за да ги огледа.

И замръзна, когато нечий глух глас каза:

— Некадърност. Той поне казва така. И сега трябва да му се отплатя.

Тя се обърна. Бавно. Видя седнал мъж, опрял гръб на стената и изпружил крака, килнал глава на една страна.

— Ти си умряла — рече мъжът.

— Това закана ли е, или наблюдение?

— Просто нещо общо за двама ни — отвърна той. — Не ми се случва много често напоследък.

— Знам точно как се чувстваш. И Джерун те е поставил тук да пазиш стаите му?

— Това е наказанието ми.

— За некадърност.

— Да. Джерун не уволнява хора, знаеш ли. Убива ги и след това, зависи колко им е ядосан, или ги заравя, или ги задържа известно време. Предполагам, че след време ще ме погребе.

— Без да ти освободи душата?

— Често забравя за това.

— Тук съм, за да му ограбя всичко, което има.

— Ако беше жива, щях да те убия по някой чудовищен, ужасяващ начин. Щях да стана от този стол, да затътря крака, да протегна ръце и да задращя въздуха с пръсти. Щях да издавам зверски звуци, да стена и да съскам, все едно че жадувам да впия зъби в гърлото ти.

— Това със сигурност би спряло всеки крадец. Жив де.

— Щеше. Пък и аз щях да се позабавлявам.

— Но аз не съм жива, нали?

— Не си. Но имам един въпрос към теб, и е важен.

— Добре. Питай.

— Защо, след като си мъртва, изглеждаш толкова добре? Кой ти е подстригал косата? Защо не гниеш като мен? Да не са те натъпкали с билки? Грим носиш ли? Защо бялото на очите ти е толкова бяло? Устните ти защо са толкова лъскави?

Шурк помълча за миг, после попита:

— Това ли беше единият ти въпрос?

— Да.

— Ако искаш, мога да те запозная с хората, допринесли за новата ми външност. Сигурна съм, че могат да направят същото и за теб.

— Наистина ли? Дори маникюр?

— Абсолютно.

— А да ми подострят зъбите? Нали разбираш, да ги направят по-остри и страшни.

— Е, не знам колко ще си страшен с фризирана коса, грим, идеални нокти и лъскави устни.

— Но остри зъби? Не мислиш ли, че острите зъби ще плашат хората?

— Защо просто не се задоволиш с тези? Повечето хора се плашат от гниещи неща, от неща, които гъмжат от червеи и миришат като прясно отворен гроб. От зъби и нокти, извити като на хищни птици.

— Харесва ми. Мисленето ти имам предвид.

— Благодаря. Е, трябва ли да се притеснявам за тези прегради?

— Не. Всъщност мога да ти покажа къде са всички механизми за алармите.

— Това няма ли да те издаде?

— Да ме издаде? Хм. Ами аз идвам с теб, разбира се. Стига да можеш да измъкнеш и двама ни оттук.

— О, разбирам. Сигурна съм, че ще се справим. Как се казваш, между другото?

— Харлест Еберикт.

Шурк го изгледа учудено.

— О! Но ти умря преди десет години, поне според брат ти.

— Десет години? Само това ли знаеш?

— Каза, че си паднал по стъпалата. Или нещо подобно.

— Паднал по стъпалата. Или хвърлен от терасата. Може би и двете.

— А какво не си успял да направиш, че си наказан така?

— Не помня. Помня само, че бях некадърен.

— Това беше много преди Джерун да спаси живота на краля. Как е могъл да си позволи магията, нужна да обвърже душата ти към тялото?

— Мисля, че го нарече услуга.

Шурк се извърна към вратата.

— Тази ли е за кабинета му?

— Не, това е стаята, в която си ляга с любовниците си. Ти търсиш ей тази тук.

— Възможно ли е някой да ни чуе в момента, Харлест?

— Не. Стените са дебели.

— Последен въпрос. — Шурк го погледна изпитателно. — Защо Джерун не те е обвързал с магия за вярност?

На бледото му лице се изписа изненада.

— Ами… нали сме братя!

Преодоляха алармите и влязоха в кабинета на Финад Джерун Еберикт.

— Той не държи много пари тук — каза Харлест. — Предимно платежни нареждания. Разпръсва си богатството, за да го защити.

— Много разумно. Къде му е печатът?

— На бюрото.

— Много неразумно. Направи ми услуга и почни да ги събираш тези нареждания. — Шурк отиде до бюрото и вдигна масивния, пищно украсен печат и дебелите восъчни отливки, струпани до него. — Този восък е с уникален цвят, нали?

— О, да. Много плати за него.

Харлест отиде до една от стените, смъкна един гоблен и се видя малка вратичка. Той обезвреди няколко жички и я отвори. В нишата освен купчина ръкописи имаше малка инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.

— Какво има в кутията? — попита Шурк.

Харлест я вдигна и й я подаде.

— Парите му в брой. Както казах, никога не държи много.

Тя огледа закопчалката, увери се, че няма клопка, завъртя я и вдигна капачето.

— Не били много ли? Харлест, тази кутия е пълна с диаманти.

Той се приближи, награбил цял наръч свитъци.

— Така ли?

— Мисля, че е осребрил поне няколко акции.

— Сигурно е. Обаче защо?

— За да ги използва за нещо много скъпо. Е, ще трябва да се оправи без тях.

— Джерун много ще се ядоса. — Харлест поклати глава. — Ще побеснее. Ще почне да ни гони и няма да спре, докато не ни намери.

— И тогава какво? Изтезания? Ние не изпитваме болка. Или ще ни убие? Ние вече сме умрели…

— Ще си прибере парите…

— Няма да ги намери, ако вече не съществуват.

Харлест се намръщи.

Шурк се усмихна, затвори кутийката и я заключи.

— Не че на нас ни трябват, нали? Това е все едно да хвърлиш Джерун от терасата или да го бутнеш по стъпалата — само че финансово вместо физически.

— Ама той ми е брат…

— Който те уби, но не ти позволява да умреш.

— Вярно.

— Значи излизаме през терасата. Имам един приятел, който скоро ще започне друга отвличаща атака. С мен ли си, Харлест?

— И ще ми направят остри нокти, нали?

— Обещавам.

— Да вървим тогава.

Вече почти се съмваше и земята димеше. Кетъл седеше на един изгърбен корен и гледаше бавно влачещия се през сухата трева около дървото крак — мъжът беше изгубил ботуша си при борбата. Тя видя как пръстите се размърдаха миг преди черната пръст да ги погълне.

Беше се борил упорито, но след като челюстта му беше отпрана и гърлото му се напълни с кръв, съпротивата му не продължи дълго. Кетъл облиза пръстите си.

Добре че дървото все още беше гладно.

Лошите под земята бяха започнали лова си, дращеха, пълзяха и убиваха всичко по-слабо. Скоро щяха да останат само шепа, но те щяха да са най-лошите. И тогава щяха да излязат.

Не го очакваше с охота. А тази нощ се помъчи много, докато намери жертва по улиците, някой с лоши помисли, озовал се там, където не трябваше да бъде по причини, които не бяха добри.

Наистина ставаше все по-трудно. Тя прокара оцапаните си с кръв пръсти през мръсната си коса и се зачуди къде ли са изчезнали всички престъпници и шпиони. Беше странно. И обезпокоително.

А приятелят й — онзи, който беше заровен под най-старото дърво — й беше казал, че е в капан. Не можеше да продължи повече, дори и с нейна помощ. Но помощ идваше, макар да не беше сигурна, че ще дойде навреме.

Замисли се за онзи мъж, Техол, който се беше отбил предната нощ, за да поговорят. Изглеждаше съвсем добър. Надяваше се да я навести отново. Може би той щеше да знае какво да направи… Завъртя се върху корена и се загледа към квадратната кула… Да, може би той щеше да знае какво да направи. След като кулата вече бе мъртва.

11.

Привлечен на брега, сякаш сред рояка от неписани истини в една тленна душа може да се намери признание за важността да застанеш на ръба на сушата, зареял поглед към неведомите морски дълбини. Поддаващ пясък и камъни под нозете — нашепващи за несигурност, хрущящи закани за разпад на всичко, което някога е било здраво.

Можеха да се съберат всички ярки символи на света, за да се отрази човешкият дух, и в последващия диалог се откриваше всеки смисъл, всеки оттенък и всяка нотка, надигаха се като легион пред очите му. И оставяха на онзи, който ги вижда, решението да избере признаване или да избере опровергаване.

Удинаас седеше на един полузаровен в пясъка дънер. Вълните шепнеха нещо на мокасините му. Не беше сляп и нямаше надежда за опровергаване. Виждаше морето такова, каквото е, разтворените спомени за миналото, видени в настоящето, и богата храна за бъдещето, самия лик на времето. Виждаше приливите с неизменния им шепот, щедрото шумолене, като кръв от студеното лунно сърце, ритъм на време, измерено и заради това — измеримо. Приливи, които човек не можеше да се надява, че ще задържи.

Всяка година по някой ледерийски роб, нагазил до гърдите във водата да хвърля мрежите, биваше сграбчван от подводно течение и отнасян навътре. Понякога вълните по-късно връщаха някои — безжизнени, подути и наядени от раци. В други случаи донасяха трупове и леш от неизвестни бедствия или корабокрушения. От живот до смърт, необятната водна пустош отвъд брега донасяше отново и отново едно и също послание.

Седеше присвит от умора, вперил поглед към далечните скали и търкалящата се бяла лента, която все идваше и идваше с ритъма на сърцето, а от всички посоки прииждаха вълни от смисъл. В сивото натежало небе. В кресливия зов на чайките. В сивия мъглив дъждец, понесен от стенещия вятър. Краища и начала, тук, на ръба на познаваемия свят.

Беше побягнала от Къщата на мъртвите. Младата жена, в чиито нозе бе хвърлил сърцето си. С надеждата, че може поне да го погледне — Блудния да го вземе, дори да го сграбчеше и да го погълнеше като ухилен звяр. Всичко, каквото и да е, но… да побегне!

Беше изпаднал в несвяст в Къщата на мъртвите — ах, дали и в това има някакъв смисъл? — и го бяха отнесли на нара в дома на Сенгар. По-късно се беше събудил — не бе разбрал колко време е изтекло, но се оказа сам. Нито един роб дори нямаше в къщата. Никаква храна нямаше приготвена, съдове или друг знак, че са му донасяли храна. Огнището бе купчина бяла пепел с няколко тлеещи въглена отдолу. Отвън, над смътния глас на вятъра и капещата по-наблизо вода, цареше тишина.

С празна, изпълнена с мъгла глава, бавно и тромаво беше разпалил огъня. Беше намерил едно наметало против дъжда и беше излязъл. Не видя никого и тръгна надолу към брега. За да се взира сега в празното, изпълнено море и в празното, изпълнено небе. Брулен от тишината, изпълнена с рева на вятъра, писъка на чайките и плющящия дъжд. Сам на пясъка сред този шумен и креслив легион.

Мъртвият воин, който беше жив.

Ледерийската жрица, побягнала пред молба за помощ, молбата да предложи утеха на един ближен ледериец.

Подозираше, че Едур са се събрали в цитаделата на магьосника-крал. Воли, вкопчени в страховита бран, а като остров, около който бурята кипи в безкрайни кръгове — чудовищната фигура на Рулад Сенгар, върнал се към живота от Къщата на мъртвите. Брониран в злато, облечен във восък, навярно неспособен да ходи с цялата тази тежест — докато не се махнеха тези монети, разбира се.

Изкуството на Удинаас… още неприложено.

Болка щеше да има в това. Мъчителна болка, но трябваше да се направи, и то бързо. Преди плътта и кожата да попият тези монети.

Рулад не беше труп, нито беше немрящ, защото един немрящ нямаше да крещи. Живееше отново. Нервите му бяха будни, умът му гореше. Окован в затвор от злато.

„Като мен, някога. Както е окован всеки ледериец. О, той е самата оживяла поезия, Рулад Сенгар, но словата му са за ледериите, не за Едур.“

Само един смисъл, отделен от целия легион с мисли, смисъл, който нямаше да го остави на мира. Рулад щеше да полудее. Никакво съмнение не хранеше Удинаас за това. Умрял само за да се завърне в едно тяло, което вече не е негово, в тяло, вече принадлежащо на леса, на листата и влажната пръст на гроба. Що за пътуване трябваше да е било това? Кой беше отворил тази пътека и защо?

„Мечът е. Трябва да е той. Мечът, който не пуска ръцете му. Защото не е приключил с Рулад Сенгар. Смъртта не означава нищо за него. Не е приключил.“

Дар, предназначен като че ли за Ханан Мосаг. Предложен от кого?

„Но Ханан Мосаг няма да получи този меч. Мечът е пожелал Рулад. И този меч със своята сила сега е надвиснал над магьосника-крал.“

Това можеше да разбие конфедерацията. Можеше да събори Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Освен ако Рулад Сенгар не се покореше на властта на магьосника-крал, разбира се.

Съвсем нямаше да е толкова проблематично, ако се беше оказал Феар или Трул. Навярно дори Бинадас. Но не, мечът бе избрал Рулад, некръвния, който беше жадувал за бран, младеж с потайни очи и бунтовен дух. Можеше да се окаже, че е прекършен, но Удинаас подозираше обратното. „Успях да го върна, да обуздая крясъците му. Облекчение от лудостта, в което той би могъл да се овладее и да си спомни всичко, което е станало.“

И Удинаас си помисли, че може би е направил грешка. Може би много по-голяма милост щеше да е, ако не бе възпрял бързото потапяне в лудостта.

„А сега той ще ме поиска за свой роб.“

Около глезените му се завихри пяна. Приливът идваше.

— Все едно че сме в село, оставено на призраците — каза Бурук Бледия, подбутна към огъня едно пънче и се смръщи, щом от мократа кора се вдигна пара.

Серен Педак го изгледа, после сви рамене и посегна към очуканото котле, поставено на плоския камък до пламъците. Дръжката пареше дори през кожените ръкавици. Чаят се беше преварил, но тя не обърна внимание на горчивия вкус. Поне беше топъл.

— Колко още ще продължи това?

— Обуздай търпението си, Бурук — каза тя. — Изходът от всичко това няма да донесе удовлетворение, стига изобщо да се намери изход. Видяхме го със собствените си очи. Възкресен мъртвец, но възкресил се твърде късно.

— Значи Ханан Мосаг просто трябва да отсече главата на момчето и всичко да приключи.

Тя не отговори. В някои отношения Бурук беше прав. Забраните и традициите стигаха само дотук, а нямаше — не можеше да има — прецедент на случилото се. Бяха видели как двамата братя Сенгар извлякоха брат си през зейналата врата — полутрупа от восък и злато, в който се бе превърнал Рулад. Червени кръгове вместо очи, слепнали клепачи, главата, вдигнала се и зяпнала сляпа за миг към сивото небе, преди отново да клюмне. Сплетената коса, стегната във восък и увиснала като дрипи от раздрано платно. Слюнката, потекла от зейналата уста, докато го носеха към цитаделата.

Едурите се бяха събрали. На отсрещния бряг, откъм селото — и продължаваха да излизат и други — от домовете на благородниците, обкръжаващи цитаделата. Стотици едури и още повече роби ледерии, привлечени от гледката, смълчани, изтръпнали и изпълнени с ужас. Повечето едури се занизаха в колона към цитаделата и влязоха в нея. Робите като че ли просто бяха изчезнали.

Серен подозираше, че Пернатата вещица хвърля плочките в някое по-усамотено място от огромния плевник, където бе извършила ритуала последния път. Най-малкото там нямаше никого — бе проверила.

И сега времето се точеше бавно. Лагерът на Бурук — нереките се бяха свили в шатрите си — се беше превърнал в островче в мъглата, островче, обкръжено от непознатото.

Зачуди се къде ли е отишъл Хул. В леса имаше руини и според мълвата — странни артефакти, някои огромни, на много дни път на североизток. Колкото и древен да беше този лес, беше намерил почва, оплодена с история. Разруха и разпад завършваха всяко отминаване на поредния цикъл, а разпадът на свой ред предлагаше на изтощения свят многобройните елементи, от които да съгради нова цялост.

Но изцеряването принадлежеше на самата земя. Не беше гарантирано за онова, което живееше по нея. Свършваха видове: последният от някое животно, последният от някоя раса, всеки от тях известно време вървеше по света сам. Преди последното склапяне на единствените останали очи и угасването на погледа зад тях.

Серен копнееше да се придържа към тази дълготрайна гледна точка. Отчаяно се стремеше към спокойната мъдрост, която обещаваше тя, към покоя, присъщ на една такава широка перспектива. При достатъчна отдалеченост дори един планински хребет можеше да изглежда плосък, долините между всеки два върха да станат невидими. По същия начин животът и смъртта, върхът и бездната на тленността, можеха да се изравнят. Докато мислеше така, бе по-малко податлива на паниката.

А това ставаше все по-важно.

— И къде в името на Блудния е тази делегация? — попита Бурук.

— От Трейт ще следват попътния вятър дотук — каза Серен. — Идват.

— Де да бяха дошли преди всичко това.

— Страх те, че Рулад представлява заплаха за мирния договор ли?

Бурук не откъсна поглед от пламъците.

— Мечът го възкреси. Или онзи, който го е направил и го е пратил на едурите. Успя ли да видиш острието? Напомня ми за една от Дъщерите, които те почитат — Пъстрата. Как се казваше?

— Сукул Анкаду.

— Може би съществува наистина. Богиня Едур…

— Съмнителен дар в такъв случай, защото едурите гледат на Сукул Анкаду като на капризно същество. Боят се от нея. Почитат Бащата Сянка и Дъщерята Здрач, Шелтата Лор. А в ежедневието — повече нея, отколкото него. — Серен допи чая и си наля пак. — Сукул Анкаду. Предполагам, че е възможно, въпреки че не си спомням нито една легенда или мит, в които някой от тях да се проявява толкова пряко. По-скоро прилича на култ към предците, основателите на племената, извисени до святи фигури, нещо такова. — Отпи и се намръщи.

— Това ще ви разкъса вътрешностите, Аквитор.

— Много късно е за това, Бурук.

— Добре, ако не е Анкаду, тогава кой? Този меч все пак дойде отнякъде.

— Не знам.

— И като че ли не ви интересува. Това равнодушие не ви отива, Аквитор.

— Не е равнодушие, Бурук, мъдрост е. Изненадана съм, че не схващаш разликата.

— Мъдрост ли е това, което отнема живота от очите ти, остротата от мислите ти? Мъдрост ли е това, което те прави безразлична към кошмарното чудо, на което станахме свидетели?

— Абсолютно. Какво друго може да е?

— Отчаяние?

— И какво имам аз, че да заслужава отчаяние?

— Едва ли аз съм този, който трябва да отговори на това.

— Вярно…

— Но все пак ще се опитам. — Бурук извади плоско шишенце, отпуши го и го надигна. Две бързи глътки, след което въздъхна и се отпусна. — Забелязвам, че сте чувствителна, Аквитор, което вероятно е добро качество за човек с вашата професия. Но сте неспособна да отделите работата от всичко останало. В края на краищата чувствителността е разпространен вид уязвимост. Прави човека лесно нараним, белезите от рани, които носиш по себе си, лесно могат да се отворят и да протекат от най-лекото бодване. — Отново отпи и лицето му се отпусна под въздействието на силния алкохол и нектара, отпуснатост, която се прокрадна и в думите му. — Хул Бедикт. Той ви отблъсна, но вие го познавате прекалено добре. Втурнал се е презглава. Към съдба, която си е избрал сам, и това или ще го убие, или ще го унищожи. Искаш да направиш нещо, може би дори да го спреш, но не можеш. Не знаеш как и го чувстваш като своя вина. Като свой недостатък. Слабост. Така заради съдбата, която ще го сполети, предпочиташ да обвиниш не него, а себе си. И защо не? По-лесно е.

Някъде по средата на упреците му тя предпочете да забие очи в горчивата утайка в чашата, която бе обгърнала с длани. Очите й обхождаха очукания ръб, после нагоре към пръстите, натикани в изподраскана оцапана кожа. Излъскана и потъмняла, със скъсани шевове, изпъната от кокалчетата на пръстите й. Някъде под кожата и подплатата имаше друга кожа — нейната, плът, мускули, жили и мазоли. И кости. Ръце — толкова необикновени инструменти. Сечива, оръжия, тромави и ловки, изтръпнали и чувствителни. При племенните ловци те можеха да говорят — пърхащи, красноречиви в мълчанието си жестове. Не можеха да вкусват. Не можеха да чуват. Не можеха да плачат. Но пък толкова лесно убиваха.

Докато от устата звуците се нижеха, непогрешимо оформени в знаци за страст, за красота, за ослепителна яснота. Или замъглени, или режещи тихо, убийствени и зли. Понякога — всичко това наведнъж. Езикът беше война, по-мащабна от гъмжило от мечове, копия и магия. Война, която водиш сам срещу всеки друг. Нарушавани и защитавани граници, набези и пробиви, полета, осеяни с трупове, гниещи като окапали плодове. Думи, все търсещи съюзници, все търсещи изразително правдоподобие в буйния си напор.

И осъзна, че е уморена. Уморена от всичко това. Мирът властваше в тишина, вътрешна и външна, в отчуждение и умора.

— Защо не казваш нищо, Аквитор?

Седеше сам и смълчан, с тежкото наметало от меча кожа върху изгърбените рамене, с меча с върха надолу между облечените в злато стъпала. Беше успял някак да отвори очи и те блестяха в сенките под наведеното чело, обрамчено от слепените с восък плитки. Дъхът му излизаше на тих хрип — единственият звук в огромната зала след дълго проточилата се, неестествено скована размяна на думи между Томад Сенгар и Ханан Мосаг.

Последната дума беше заглъхнала и бе оставила след себе си чувство на дълбока безпомощност. Никой от стотиците присъстващи благородници Едур не помръдваше, нито проговаряше.

Томад нямаше какво повече да каже в подкрепа на сина си. Някаква неуловима сила бе отнела властния авторитет на Томад и тя идеше, както с ужас осъзна Трул, от седналата фигура в черна кожа и бляскаво злато, от очите, светещи от тъмните кухини. От неподвижния меч.

Кралят-магьосник стоеше на подиума и очите му, хладни и преценяващи, бяха приковани в Рулад.

Мечът трябваше да се предаде. Ханан Мосаг ги беше изпратил, за да го донесат, и тази задача не можеше да се нарече изпълнена, докато Рулад не го връчеше на магьосника. Докато това не станеше, Феар, Бинадас, Трул, Терадас и Мидик Бун бяха лишени от чест.

Сега най-сетне всичко беше в ръцете на Рулад. Да направи жеста, да изцери тази рана.

Но Рулад не помръдваше.

Трул дори не беше сигурен дали брат му може да говори при тази ужасна тежест, стягаща гърдите му. Вдишваше и издишваше с мъчително усилие. Удивително беше дори това, че Рулад можеше да държи ръцете си около дръжката на меча. От подвижно гъвкаво момче се бе превърнал в нещо тромаво и чудовищно.

Въздухът в залата беше влажен и смрадлив. Миризмата на страх и на едва удържана паника се смесваше с дима от факлите и огнището. Дъждът отвън не спираше, дебелите дървени стени скърцаха под напора на вятъра.

Хриптенето секна и се чу тънък накъсан глас:

— Мечът е мой.

Очите на Ханан Мосаг блеснаха — някак страхливо.

— Не бива така, Рулад Сенгар.

— Мой е. Той ми го даде. Каза, че аз съм достойният, не ти. Защото ти беше слаб.

Магьосникът-крал се присви, все едно че го бяха ударили през лицето.

„Кой?“ Трул изстреля въпроса с рязък поглед към Феар. Очите им се срещнаха и Феар поклати глава.

Баща им вече се бе обърнал и гледаше Рулад. Вълна от чувства за миг пробяга по лицето му и сякаш го състари с векове.

— Кой ти даде този меч, Рулад? — отрони той.

Подобие на усмивка.

— Онзи, който вече властва над нас, татко. Онзи, с когото Ханан Мосаг е сключил договор. Не, не е от древните ни предци. Нов… съюзник.

— Не си ти този, който ще говори за това. — Гласът на краля трепереше от яд. — Договорът беше…

— Нещо, на което си смятал да измениш, Ханан Мосаг — прекъсна го с ярост Рулад и го изгледа гневно над дланите, свити около дръжката на меча. — Но това не е в нравите на Едур, нали? На теб, който трябваше да ни предвождаш, не може да се вярва. Дошло е време за промяна, магьоснико-крал.

И Рулад бавно се изправи. И застана, непоклатим и уверен, с високо вдигната глава. Мечата кожа се разтвори и се видяха лъскавите монети. Златната маска на лицето му се разкриви.

— Мечът е мой, Ханан Мосаг! Аз съм достоен за него. Ти не си. Хайде, говори, ако си готов да разкриеш пред всички тук тайната на това оръжие. Разкрий най-древната от всички лъжи! Говори, магьоснико!

— Няма.

Стъпка напред; издрънчаха метални пластини.

— Тогава… на колене!

— Рулад!

— Замълчи, татко! На колене пред мен, Ханан Мосаг, и ми дай обет за братство. Не мисли, че ще те отхвърля — аз се нуждая от теб. Всички се нуждаем от теб. И от твоите К’риснан.

— Нуждаеш се? — Лицето на Ханан Мосаг се беше разкривило.

Рулад рязко се завъртя, блесналите му очи се приковаха в тримата му братя, един по един.

— Излезте напред, братя, и дайте своята клетва, че ще ми служите. Аз съм бъдещето на Едур. Терадас Бун. Мидик Бун. Излезте напред и ме наречете свой брат. Обвържете се с мен. Чака ни власт и могъщество, могъщество, каквото не можете да си представите. Елате. Аз съм Рулад, най-младият син на Томад Сенгар. Окървавен в битка, и… аз познах смъртта!

Изведнъж се обърна — върхът на меча издраска по пода — и замърмори тихо, сякаш на себе си.

— Смъртта, вярата. Илюзия. Светът не е такъв, какъвто изглежда. Всички сме глупци. Каква… глупост. — И продължи все така тихо: — Падни на колене пред мен, Ханан Мосаг. Не е кой знае какво да се преклониш, нали? Ще познаем могъщество. Ще бъдем пак онова, което бяхме, което сме предназначени да бъдем. На колене, магьоснико-крал, и получи моя благослов.

Главата се вдигна отново — златен блясък в сумрака.

— Бинадас. Ти познаваш болката — от раната, упорстваща срещу цяра. Пристъпи напред и аз ще те освободя от тази болка. Ще изцеря раната.

Бинадас се намръщи.

— Ти не разбираш нищо от магия, Рулад…

— Ела тук!!

Крясъкът отекна под високия таван.

Бинадас потръпна и закуцука към него.

Златната ръка на Рулад се стрелна рязко напред, пръстите посякоха пред гърдите на брат му. Съвсем леко докосване и Бинадас залитна назад. Феар притича, за да го задържи. Бинадас обаче се изправи сам. Нищо не каза, но беше ясно, че болката в бедрото му вече я няма. Тялото му потръпна.

— Така — прошепна Рулад. — Хайде, братя мои. Време е.

Трул се окашля. Трябваше да проговори. Трябваше да зададе въпросите си, да каже онова, което никой друг нямаше да изрече.

— Видяхме те мъртъв.

— И се върнах.

— От силата на меча, който държиш ли, Рулад? Защо този съюзник ще дава на Едур такова нещо? Какво се надява да спечели този съюзник? Братко, племената са обединени. Ние спечелихме своя мир…

— Ти си най-слабият от нас, Трул. Думите ти те издават. Ние сме Тайст Едур. Нима си забравил какво означава това? Мисля, че да. — Огледа събралите се. — Мисля, че всички сте забравили. Шест жалки племена, шест жалки кралства. Ханан Мосаг имаше най-голяма амбиция. Достатъчна, за да завладява. Той беше необходим, но не може да постигне онова, което трябва да дойде сега.

Трул чуваше думите на Рулад — на брат си, когото познаваше — но през тях се прокрадваше и нещо друго. Странни, отровни корени — гласът на силата ли беше това?

Монетите глухо издрънчаха, щом Рулад се обърна към смълчаната тълпа отвъд вътрешния кръг.

— Едур са забравили за какво са предопределени. Кралят-магьосник е готов да ви отклони от онова, което трябва да сте. Мои братя и сестри — това сте вие всички тук за мен, и повече. Ще бъда вашият глас. Вашата воля. Тайст Едур са стигали много по-далече от крале и крале-магьосници. Очаква ни онова, което някога сме имали, но сме го изгубили отдавна. За какво говоря, братя и сестри? Ще ви дам отговор. Империя.

Трул се взря в Рулад. Империя. А всяка империя… има император.

На колене, бе заповядал Рулад. На Ханан Мосаг. На всички тук. Тайст Едур не коленичеха пред крале…

— Император ли искаш да бъдеш, Рулад? — обади се Феар.

Брат му се извъртя към него и разпери ръце в умолителен жест.

— Нима те карам да извърнеш очи от ужас, Феар? От отвращение? О, та нима онзи роб не ме извая добре? Нима не съм най-красивото творение?

В тона му се прокрадна нотка безумие.

Феар не отговори. Рулад се усмихна и продължи:

— Трябва да ви кажа, тежестта вече не ме потиска. Чувствам се… необременен. Да, братко. Удовлетворен съм. О, това те стъписва? Защо? Нима не виждаш богатството ми? Бронята ми? Не съм ли най-дръзкият символ на воин Едур?

— Не съм сигурен какво виждам — отвърна Феар. — Наистина ли Рулад обитава това тяло?

— Умри, Феар, и с нокти издраскай пътя си обратно. Тогава се запитай дали пътят не те е променил.

— А озова ли се сред нашите предци? — попита Феар.

Смехът, с който отвърна Рулад, беше жесток. Той размаха меча във въздуха и взе свирепо за почест, с изящество, каквото Трул не беше виждал никога.

— Нашите предци! Горди призраци. Застанали в редици от по десет хиляди в дълбочина. Реват своя поздрав! Кръвен техен родственик бях, достоен да вляза в техния строй, в непоколебимата им защита на скъпите спомени. Срещу неизброимото войнство на невежеството. О, да, Феар, време е за такава слава.

— Значи, ако се съди по тона ти, Рулад, си готов да отречеш всичко, което ни е скъпо. Готов си да отречеш вярата ни…

— А кой сред вас може да ме опровергае?

— Духовете-сенки…

— Те са Тайст Андий, братко. Роби на волята ни. И ще ти кажа това: онези, които ни служат, умряха от нашите ръце.

— Тогава къде са нашите предци?

— Къде? — Гласът на Рулад беше дрезгав. — Къде? Никъде, братко. Никъде не са. Нашите души напускат телата ни, напускат този свят, мястото ни не е тук. Никога не е било тук.

— Значи ще ни отведеш в дома ни, Рулад?

Очите блеснаха.

— Мъдър брат. Знаех, че първи ще намериш пътеката.

— Защо настояваш да коленичим пред теб?

Главата се килна настрани.

— Искам да се вречете в новата ни съдба. Съдба, към която аз ще поведа Тайст Едур.

— И ще ни отведеш у дома?

— Да.

Феар пристъпи напред, после коленичи и сведе глава.

— Отведи ни у дома, императоре.

Трул чу в ума си звук.

Като от прекършен гръбнак.

И се обърна, както мнозина други, и видя Ханан Мосаг и неговия кадър магьосници, и загледа как магьосникът-крал слиза от подиума. И как коленичи пред Рулад. Пред императора на Тайст Едур.

Като прекършен гръбнак.

Водата го задърпа за прасците, завихри се около изтръпналите мускули и Удинаас с усилие се изправи. Вълните го блъскаха, караха го да залита. Кораби се появиха в устието на залива. Четири. Бавно напираха през мъглата, тъмните им корпуси над сивата вода приличаха на китове. Ушите му дочуваха глухото скърцане и плясъка на веслата. Делегацията беше пристигнала.

Имаше чувството, че стои върху ледени клинове и че назъбените им върхове са врязани в коленете му. Едва ли щеше да може да стигне до сушата. Всъщност всеки миг щеше да рухне в кипналата вода. Студът щеше да изпълни дробовете му, да нахлуе в ума му, докато всичко не свърши — в пълно съгласие с приемането на поражението.

Нокти се впиха в раменете му, повдигнаха го над прииждащите вълни и той се замята отчаяно, за да се отскубне. Остри нокти — пронизаха плътното наметало, прободоха плътта отдолу. Бе прекалено стъписан, за да може да изкрещи; усети само как тялото му изплющя във въздуха, как краката му се замятаха сред пръските вода.

И се озова проснат върху мокрите камъни на петнайсет крачки от линията на прилива.

Онова, което го беше извлякло, го нямаше, макар гърдите и гърбът да го пареха там, където се бяха вкопчили ноктите. Объркан и безпомощен, Удинаас успя да се обърне по гръб и зяпна безцветните облаци. Дъждът се изливаше върху лицето му.

„Локуи Вайвал. Не искаше да умра.“

Вдигна ръка и опипа наметалото си. Нищо скъсано. Добре. Иначе щеше да му е много трудно да обясни.

Усещането в краката под коленете се връщаше. Той се обърна и се надигна на четири крака. Мокър, разтреперан. Друг отговор не можеше да има за Рулад, съвсем ясно беше. Кралят-магьосник трябваше да го убие. „Стига да може.“

Убиваш го или се предаваш. А какво можеше да принуди Ханан Мосаг да се предаде? На едно едва пуснало кръв хлапе? Не. Отсичаш му ръцете, отрязваш му главата и го просваш по гръб. Изгаряш останалото на пепел. Унищожаваш чудовището. Защото Рулад Сенгар наистина беше чудовище.

По камъните зад него отекнаха стъпки. Удинаас седна и примига да махне капките дъжд от очите си. Вдигна глава и видя Хулад.

— Удинаас, какво правиш тук?

— Тя хвърли ли плочките, Хулад? Хвърли ли ги?

— Опита се.

— Опита се?

— Не успя, Удинаас. Крепостите бяха затворени — сляпа беше за тях. Изплашена. Никога не съм я виждал толкова изплашена.

— Друго какво стана?

— Не знам. Едурите още са в цитаделата.

— Не може всички да са там.

— Не. Само благородниците. Другите са по домовете си. Изпъдиха робите. Те няма къде да идат. Скриха се в гората. Мокри са до кости. — Подаде му ръка да му помогне да стане. — Да се прибираме. Ще се изсушим и ще се стоплим.

Удинаас се остави да го поведе към дома на Сенгар.

— Видя ли корабите, Хулад? Видя ли ги?

— Да. Спускат лодките, но посрещане май няма да има.

— Какво ли ще си помислят?

Хулад не отвърна.

Влязоха. Лъхна ги топлина. Пращенето на пламъците бе единственият звук. Хулад му помогна да свали наметалото си и ахна, щом смъкна ризата му.

— Какво е това?

Удинаас погледна намръщено почти почернелите отоци там, където се бяха вкопчили ноктите на Вайвал.

— Не знам.

— Приличат на раните на Пернатата вещица от онзи демон. Съвсем същите. Удинаас, какво става с теб?

— Нищо.

Като се бореха с течението на реката, трите лодки бавно се приближиха към южния бряг. Във всяка имаше десетина ледерии, повечето телохранители в пълна броня, със спуснати забрала на шлемовете.

Серен последва Бурук Бледия към брега — вървеше на четири стъпки след него. Явно поне в началото щяха да са единствените, дошли да посрещнат делегацията.

— Какво смяташ да им кажеш?

Бурук я погледна през рамо. От ръба на качулката му се стичаха капки.

— Надявах се ти да кажеш нещо.

Тя не му повярва, но оцени хапливостта му.

— Аз дори не съм наясно с протокола. Нифадас води делегацията, но принцът също е тук. Кого трябва да уважа първо?

Бурук сви рамене.

— Този, който е най-вероятно да се обиди, ако първо се поклониш на другия.

— Само ако съм решила съзнателно да нанеса оскърбление.

— Е, да. Не забравяйте, Аквитор, че от вас се очаква да не взимате страна.

— Може би трябва да насоча поклона си в пространството между двамата?

— При което и двамата ще заключат, че си се побъркала.

— Което поне ще е безпристрастно.

— А, хумор. Така е много по-добре, Аквитор. Отчаянието отстъпва пред очакването.

Стигнаха до брега, застанаха един до друг и загледаха приближаващите се лодки. Дъждът избра точно този момент, за да завали още по-силно — истински порой, трополящ по крайбрежните камъни и съскащ в разлюляната от речното течение и прилива вода. Лодките се замъглиха зад сивата му стена, почти изчезнаха, после изведнъж отново се появиха, първата заскърца и се разклати, щом се опря в сушата. Гвардейците заскачаха с плясъци във водата и излязоха на брега. Един тръгна към Бурук и Серен.

— Финад Морох Неват, от гвардията на принца. Къде са едурите?

Морох като че ли се беше обърнал към Серен, затова отговори тя:

— В цитаделата, Финад. Тук имаше… събитие.

— Какво в името на Блудния означава това?

Зад Финада и гвардейците му слуги бяха понесли над водата принц Квилас Дисканар. Първият евнух Нифадас беше отказал подобна помощ и газеше към брега.

— Много е сложно — отвърна Серен. — Лагерът на Бурук е точно от другата страна на моста. Можем да се скрием там от дъжда и…

— Оставете го дъжда — отсече Морох, завъртя се рязко и отдаде чест, щом принц Квилас Дисканар, заслонен под вдигнатия високо от двама слуги четириъгълен чадър, пристъпи и застана пред Бурук и Серен. — Ваше височество — изръмжа той, — изглежда, Тайст Едур са избрали точно този момент да бъдат много заети.

— Такова начало едва ли може да се нарече обещаващо — отряза Квилас и обърна сарказма си към Серен Педак. — Аквитор. Вярвам, че Хул Бедикт е избрал благоразумния курс и е напуснал това село?

Тя примига и се помъчи да прикрие тревогата си от значимостта, вложена във въпроса за Хул. „Толкова ли се страхуват от него?“

— Той е наблизо, принце.

— Възнамерявам да забраня участието му, Аквитор.

— Мисля, че поканата на краля-магьосник включва и него — бавно отвърна тя.

— Нима? И за едурите ли ще се застъпва сега Хул?

Бурук проговори чак сега:

— Принце, всички искаме да получим отговор на този въпрос.

Квилас се обърна към него.

— Вие сте търговецът от Трейт, нали?

— Бурук Бледия. — Дълбок поклон, след който едва успя да се изправи.

— Пиян търговец при това.

Серен се окашля.

— Пристигането ви беше внезапно, принце. Едурите са затворени в цитаделата си от ден и половина. Нямахме какво толкова да правим, освен да чакаме.

Първият евнух стоеше на една крачка по-назад, привидно безразличен към разговора, малките му лъскави очи се бяха приковали в цитаделата. Също толкова безразличен изглеждаше и към дъжда, изливащ се върху качулката и покритите му с пелерина рамене. Серен си помисли, че това е друг вид власт — мълчанието му сякаш отнемаше от важността на принц Квилас Дисканар.

Доказателството дойде внезапно, щом принцът се обърна към Нифадас с думите:

— Е, как възприемате всичко това, Първи евнух?

Безизразните очи се спряха върху Квилас.

— Принце, пристигнали сме в момент на криза. Аквиторът и търговецът знаят нещо за нея, следователно трябва да изчакаме обяснението им.

— Вярно — каза Квилас. — Аквитор, уведомете ни за тази криза.

„Докато ти стоиш под този чадър, а ние се мокрим и изстиваме до кости!“

— Разбира се, принце. Кралят-магьосник изпрати група воини в ледената пустош, за да донесат нещо, което се оказа меч. Те обаче се натъкнали на джхеки соултейкън. Един от воините, който държал меча, бил убит. Другите върнаха тялото за погребение, но трупът не искаше да пусне меча. Кралят много се разгневи и ясно и категорично настоя за оръжието. Последва публичен сблъсък между него и бащата на мъртвия воин.

— Защо не са отрязали пръстите на трупа? — попита Квилас Дисканар и вдигна вежди в презрително неверие.

— Защото — отвърна Нифадас лаконично и свръхтърпеливо — сред Тайст Едур има традиция да се почита свято всеки паднал воин. Аквитор, моля, продължете. Трудно е да се повярва, че тази безизходица ще се разреши скоро.

Тя кимна.

— Това е само началото. После наистина стана сложно. Защото мъртвецът оживя.

— Що за шега е това? — изсумтя Квилас.

— Не е шега — отвърна вместо нея Бурук Бледия. — Принце, видяхме го със собствените си очи. И крещеше ужасно, защото бе приготвен…

— Приготвен? — попита принцът озадачено.

Очите на Първия евнух се разшириха.

— До каква степен, търговец Бурук?

— Монетите, Първи евнух. И восъкът.

— Блудния да не дава! — прошепна Нифадас. — И този меч — той няма да го отстъпи?

Серен поклати глава.

— Не знаем, Първи евнух.

— Опишете оръжието, Аквитор.

— Двуръчен, но с тънко острие. Някаква сплав, явно неподатлива на топене. Има желязо и някакъв черен метал, забелязва се на издължени жили.

— Произход? Можете ли да определите нещо от стила на изработката?

— Не много, Първи евнух. Дръжката с камбановиден предпазител напомня донякъде техниката на изтегляне и огъване, прилагана от Мекрос…

— Мекросите? — възкликна Квилас. — Онези търговци от плаващите градове?

— Да. Макар че тази дръжка е оформена така, че да наподобява брънки на верига.

Бурук я погледна кисело.

— Остър поглед имате, Аквитор. Аз видях най-обикновен меч.

— Предлагам да се оттеглим в лагера на търговеца — каза Нифадас.

— И ще преглътнете това оскърбление, така ли, Първи евнух? — изсъска Квилас.

— Никакво оскърбление няма — отвърна безгрижно Нифадас, подмина принца и пъхна ръка под мишницата на изненаданата Серен Педак. — Моля, придружете ме, Аквитор.

— Разбира се, Първи евнух.

Другите нямаха избор освен да поемат след тях.

Нифадас вървеше бързо. След десетина крачки я попита тихо и привидно небрежно:

— Хул Бедикт свидетел ли беше на всичко това?

— Не. Поне не мисля. Няма го от доста време.

— Но ще се върне?

— Да.

— Оставил съм повечето си охрана на борда на „Изгрялата бледа“, включително Финад Джерун Еберикт.

— Джерун…

— Точно така. Как мислите, дали ще е уместно да го повикам?

— Ммм… не съм сигурна, Първи евнух. Зависи какво ще му възложите да направи.

— Може би да си поговори с Хул, щом той се върне?

— Убедителен ли е Еберикт?

— Не като личност, но…

Тя кимна, мъчеше се да сдържи трепета си… неуспешно, както се оказа.

— Студено ли ви е, Аквитор?

— От дъжда.

— О, да! Надявам се, че слугите на Бурук са запалили огън?

— Разбира се.

— Чудесно, чудесно. Вие с Бурук чакате тук от доста време, както разбирам.

— Да. От доста. Имаше аудиенция с краля, но се съобразих с ролята си и напуснах, преди да се обсъди нещо съществено. Колкото до това какво се е казало, нито Хул, нито Бурук ми разкриха нещо.

— Нищо съществено ли не ви разкриха, Аквитор? Признавам, че ми е малко трудно да повярвам в това уверение.

Серен Педак се поколеба.

— Аквитор — продължи тихо Нифадас, — по този въпрос привилегията на неутралитета вече не съществува. Направете избора си.

— Не е там въпросът, Първи евнух — отвърна тя с пълното съзнание, че твърдението й е лъжливо. — Боя се, че каквато и позиция да е избрал тогава кралят-магьосник, вече е без значение. — Погледна го. — Не мисля, че Рулад ще отстъпи този меч.

— Рулад. Какво можете да ми кажете за този Рулад?

— Най-младият син на благородна фамилия — Сенгар.

— Сенгар? Най-големият син е Феар, нали? Командир на воините на Едур. Престижен род значи.

— Да. Друг от братята, Бинадас, има кръвна клетва с Хул Бедикт.

— Интересно. Започвам да разбирам каква сложна ситуация ни очаква, Аквитор.

„Изглежда, аз също. Защото ми се струва, че съм направила избора си.“

Тя стисна устни.

„Сякаш Нифадас ми оставя друг избор…“

Събуди се, Удинаас.

Клепачите на Удинаас трепнаха, той отвори очи и зяпна ниския таван.

— Не. Трябва да поспя…

Не толкова силно. Това, което трябва да направиш, е да идеш в цитаделата, глупако.

— Защо? Ще ми прережат гърлото, ако се натрапя…

Няма. Рулад няма да им позволи, защото ти вече си негов роб и ничий друг. Те трябва да са уведомени. Делегацията на Ледер чака.

— Остави ме на мира, Чезнещ.

Императорът на Тайст Едур те чака. Сега.

— Добре. А той знае ли го?

Още не.

— Така си и мислех. — Удинаас отново затвори очи. — Иди си, дух.

Вайвалът и аз сме съгласни по този въпрос, Удинаас. Трябва да излезеш на най-предната линия. Трябва да станеш безценен за Рулад. Кажи ми, искаш ли Пернатата вещица, или не?

Удинаас примига и се надигна.

— Какво?

Хайде, върви и ще видиш.

— Не и преди да ми обясниш това, Чезнещ.

Няма, робе. Иди в цитаделата. Служи на императора Едур.

Удинаас отметна одеялата и се пресегна за мокрите си мокасини.

— Защо не ме оставите всички на мира?

Тя те изнасили, Удинаас. Взе семето ти. Защо го направи това?

Той се вцепени.

— Менандори.

Кучката има кроежи, да. Никаква любов за Едур или Андий, не, не и тя.

— Какво общо има това?

Духът не отговори.

Удинаас потърка лицето си, обу се и стегна мокрите кожени връзки.

— Аз съм роб, Чезнещ. На робите не дават роби, а това е единственият начин, по който бих могъл да спечеля Пернатата вещица. Освен ако не се каниш да нахлуеш в ума й и да изкривиш волята й. В който случай няма да е Пернатата вещица, нали?

Приписваш ми сили, каквито не притежавам.

— Само за да подчертая колко нелепи са обещанията ти, Чезнещ. Хайде, млъкни. Отивам. — Стана и излезе от килията. Хулад се беше свил до огнището и топлеше нещо — супа или яхния.

— Говореше си сам, Удинаас. Не бива да го правиш.

— Точно това си говоря непрекъснато — отвърна той и тръгна към вратата, като пътьом взе наметалото за дъжд.

Дъждът се лееше като из ведро. Удинаас едва успя да различи закотвените в залива кораби. На брега имаше хора. Войници.

Дръпна качулката и тръгна към цитаделата, която доскоро бе на краля-магьосник.

„Служи на императора на Едур. А къде ще отведеш своя народ, Рулад Сенгар?“

Духовете-сенки, които пазеха входа, не го спряха. Той изкачи стъпалата, избута крилата на вратата и влезе, сподирен от плющящия дъжд. „Хайде, проклети Едур. Разпорете гърлото ми с острие. Прободете гърдите ми.“ Стражи в преддверието нямаше, завесите в другия край затваряха входа.

Той изтръска дъжда от наметалото и продължи напред.

Към завесите. И ги дръпна настрани.

И видя едурите. Коленичили. Всички коленичили пред бляскавия Рулад Сенгар, който стоеше на подиума, с меча, вдигнат в едната ръка над главата му. Меча кожа на раменете му, лице — разлюляна маска от злато, обкръжаваща дълбоките дупки на очните му кухини.

Не беше сляп значи. Нито осакатен. И ако това беше лудост, то сред гъстите течения в огромната зала се носеше отрова.

Удинаас усети как очите на императора се приковаха в него, така осезаемо, все едно хищни нокти се впиха в ума му.

— Приближи се, робе — изхриптя Рулад.

Надигнаха се глави и се заизвръщаха, щом Удинаас закрачи през тълпата и заслиза по терасите. Ледериецът не погледна ни едно от лицата, очите му останаха приковани единствено в Рулад Сенгар. Успя да зърне с периферното си зрение Ханан Мосаг, коленичил и с наведена глава, а зад него — неговите К’риснан, в същите раболепни пози.

— Говори, Удинаас.

— Делегацията пристигна, императоре.

— Ние с теб сме обвързани, нали, Удинаас? Роб и господар. Ти чу призива ми.

— Чух го, господарю. — Осъзна, че лъжите стават по-лесни.

— Делегацията чака в лагера на търговеца. Доведи ги при нас, Удинаас.

— Както заповядате. — Поклони се и с усилие пое заднешком по пътя към изхода.

— Няма нужда от това, Удинаас. Ничий гръб няма да ме оскърби. Иди и им кажи, че владетелят на Едур ще ги приеме.

Удинаас се обърна и излезе от залата.

Отново под дъжда и по моста. Самотата подканяше към размисъл, но Удинаас отказа тази покана. Мъглата на външния свят се отрази в ума му. Беше роб. Робите правеха каквото им заповядат.

Близо до търговските фургони изпод едно широко изпънато платно се виеше дим. Под платното стояха няколко души. Аквитор Серен Педак първа се обърна и го видя. „Да. У нея има повече, отколкото сама съзнава. Призраците я харесват, кръжат около нея като мушици около пламък на свещ. Тя дори не ги вижда.“ Видя, че каза нещо, после другите се извърнаха към него.

Удинаас спря малко извън платнището и сведе очи.

— Владетелят на Едур ви кани да дойдете в цитаделата.

Един от войниците изръмжа:

— Стоиш пред своя принц, ледериецо. Падни на колене или ще ти смъкна главата от раменете.

— Извади меча тогава — отвърна Удинаас. — Моят господар е Тайст Едур.

— Той е нищо — каза младият скъпо облечен мъж до войника и махна с ръка. — Най-после сме поканени. Първи евнух, ще ни водите ли?

Едър тежък мъж с лице, тъмно като облеклото му, пристъпи и застана до Удинаас.

— Аквитор, моля, придружете ни.

Серен Педак кимна, придърпа качулката над главата си и застана до Първия евнух.

Удинаас ги поведе по моста. Дъждът се изливаше на сиви пелени, шибани от силния вятър. Покрай дългите къщи на благородните фамилии, после — към стъпалата. Духовете-сенки пред портата на цитаделата се завихриха и Удинаас се обърна към Квилас Дисканар:

— Принце, телохранителите ви са нежелани.

Младият мъж се намръщи.

— Изчакайте тук с хората си, Финад.

Морох Неват изсумтя, но заповяда на гвардейците да се развърнат от двете страни на входа на цитаделата.

Духовете се отдръпнаха и отвориха коридор към двукрилата врата.

Удинаас закрачи напред и отвори крилата, пристъпи вътре и се обърна. На крачка зад него бяха Нифадас и Аквиторът, след тях — принцът, с помръкнало лице.

Първият евнух погледна намръщено завесата в другия край.

— Тронната зала е пълна с благородници Едур, нали? Защо тогава не чувам нищо?

— Очакват пристигането ви — отвърна Удинаас. — Владетелят на Тайст Едур стои на централния подиум. Външността му ще ви стъписа…

— Робе — заговори с презрителен тон Квилас, — не очакваме преговорите да започнат незабавно. Трябва само да бъдем обявени за гости…

— Не съм аз този, който може да ви го гарантира — прекъсна го невъзмутимо Удинаас. — Бих ви посъветвал да сте готови за всичко.

— Но това е нелепо…

— Да го приключваме тогава — каза Първият евнух.

Принцът не беше свикнал постоянно да го прекъсват и лицето му пламна. Аквитор Серен Педак заговори:

— Удинаас, от думите ти заключавам, че властта на Ханан Мосаг е била узурпирана.

— Да.

— И Рулад Сенгар се е провъзгласил за новия крал на Тайст Едур.

— Не, Аквитор. Император.

Последва тягостна тишина, след което принцът изсумтя невярващо:

— Каква империя? Шест племена ловци на тюлени? Този глупак е полудял.

— Едно е да се самообявиш за император — каза замислено Нифадас. — Съвсем друго е да принудиш благородниците на Едур да коленичат пред такава претенция. Удинаас, те направиха ли го?

— Да, Първи евнух.

— Това е… поразително.

— А Ханан Мосаг? — попита Серен.

— Той също коленичи и се закле във васална вярност, Аквитор.

Всички отново се смълчаха. После Първият евнух кимна на Удинаас и каза:

— Благодаря ти. Вече съм готов за среща с императора.

Удинаас отвърна с лек поклон и се приближи до завесата. Дръпна я настрана и пристъпи в просторната зала. Благородниците се бяха разстъпили, за да отворят широка пътека, водеща надолу към централния подиум. Всички бяха прави. На подиума стоеше Рулад Сенгар, подпрян на меча си. От движенията му няколко монети бяха паднали и на мястото им се виждаха тъмни петна изгоряла кожа. От влагата, топлината и дима на маслените светилници въздухът беше замъглен и зноен. Удинаас реши да погледне на сцената като чуждоземец и грубото й варварство го стъписа. „Това е един паднал народ.“

„Който е готов да се извиси отново.“

Първият евнух и Аквиторът се появиха на прага и Нифадас се отдръпна встрани, за да отвори място за принц Квилас Дисканар. Удинаас заговори високо:

— Императоре. Първи евнух Нифадас и принц Квилас Дисканар — ледерийската мирна делегация.

— Пристъпете напред — последва хрипливата покана от императора. — Аз съм Рулад Сенгар и ви обявявам за гости на империята на Тайст Едур.

Нифадас сведе глава.

— Благодарим на Негово величество за радушното посрещане.

— Желанието на краля на Ледер е да сключи официален мир с нас — каза Рулад и сви рамене. — Бях останал с впечатлението, че вече имаме мир. И докато ние го зачитаме, вашите хора не го спазват. Тогава каква ще е стойността на едно ново споразумение?

Първият евнух понечи да отговори, но принц Квилас пристъпи напред.

— Вие конфискувахте улов на тюлени. Така да бъде. Такива неща не могат да се поправят, нали? Но все пак остава открит проблемът за дълга.

Удинаас се усмихна; не беше нужно да поглежда, за да види стъписаните изражения на събралите се благородници.

— Ханан Мосаг ще говори за Едур по този въпрос — заяви след миг мълчание Рулад.

Удинаас вдигна очи и видя пристъпилия пред подиума доскорошен крал. Лицето му беше безизразно.

— Принце. Трябва да обясните как вие, ледериите, стигнахте до идеята за дълг. Уловът беше незаконен — отричате ли го?

— Не. Не, Нифадас, ще говоря аз. Както ви казвах, Ханан Мосаг, ние не оспорваме незаконността на улова. Но неговата незаконност на свой ред не отменя факта, че е извършен. А този улов, извършен от ледерии, сега е в ръцете на Едур. Сегашният договор, както може би помните, съдържа договорена пазарна цена за тюлените и ние очакваме да бъдем зачетени с тази цена.

— Необичайна логика, принце — отвърна спокойният тътнещ глас на Ханан Мосаг.

— За щастие — продължи Квилас, — ние сме готови за компромис.

— Нима?

Удинаас се зачуди защо Нифадас продължава да си мълчи. Това, че не прекъсна принца, можеше да се изтълкува само като мълчалива преданост към него и към позицията, която той защитаваше.

— Да, компромис. Дългът ще бъде опростен в замяна на земя. По-точно останалото от района на Трейт, който, както знаят и двете страни, се използва от вашия народ само за сезонни рибарски лагери. Такива лагери няма да бъдат забранени, разбира се. Ще останат на ваше разположение срещу скромен процент от вашия улов.

— Излиза, че ние започваме тези преговори като ваши длъжници — каза Ханан Мосаг.

— Да.

— Основано на предположението, че притежаваме откраднатия улов.

— Да.

— Но ние не го притежаваме, принц Квилас Дисканар.

— Какво? Но той трябва да е у вас!

— Можете сами да посетите складовете ни — продължи спокойно Ханан Мосаг. — Ние наказахме ловците, което беше наше право. Но не прибрахме улова.

— Корабите пристигнаха в Трейт с празни трюмове!

— Може би, докато са бягали от гнева ни, са изхвърлили товара си, за да усилят скоростта си. Безуспешно, както се оказа. — Принцът зяпна онемял, а Ханан Мосаг продължи: — Следователно не сме ви в дълг. Вие обаче сте ни задължени. До пазарната цена на уловените тюлени. Засега все още не сме решили под каква форма да поискаме компенсация. В края на краищата ние не се нуждаем от пари.

— Донесли сме дарове! — извика Квилас.

— За които след това ще поискате да ви заплатим, с лихва. Запознати сме с вашия модел на културно завоевание сред съседните ви племена, принце. Това, че положението сега се обръща, буди симпатията ни, но както вие обичате да казвате, чувствата са едно, но всяко нещо си има цена.

Най-сетне Нифадас проговори:

— Изглежда, двамата трябва да обмислим много неща, императоре. Уви, пътуването ни беше дълго и изморително. Може би ще ни позволите да се оттеглим за малко, за да подновим тази среща утре?

— Великолепна идея — отвърна Рулад и монетите по лицето му се усукаха, щом се усмихна. — Удинаас, придружи делегацията в къщата за гости. После се върни. Чака ни дълга нощ.

Принцът стоеше като кукла с отрязани конци. Лицата на Аквитора и Първия евнух обаче си останаха сдържани.

„Въпреки това май всички тук са кукли…“

Робът изведе от залата Аквитора и делегацията. Светът не се беше разпаднал, беше се пръснал, и Трул Сенгар виждаше пред себе си нащърбени късове, огромната зала — пропукана и нацепена на хиляди парчета с безброй отразени образи. Лица на едури, раздробени тълпи от хора, петна от дим, лъскаво злато и меч, натрошен и зацапан като всичко пред очите му.

Като безумна мозайка, бавно пренаредена от безумна ръка. Сам той не знаеше вече къде е мястото му, къде щеше да се намести късчето, което бе той самият. „Брат на император. Това е Рулад, но и не е. Не го познавам. И го познавам твърде добре и, Дъщерята да ме вземе дано, най-много се плаша от това.“

Ханан Мосаг говореше тихо с Рулад, с лекота играеше новата си роля, за която Трул разбираше, че цели да успокои събраните тук свидетели. Зачуди се какво ли струва това на магьосника.

Леко кимване и махване с ръка подкани Ханан Мосаг да се отдръпне и да застане при своите К’риснан. По заповед на Рулад на подиума донесоха голям стол и императорът седна. Трул разбираше, че е уморен. Щеше да е нужно време, докато добиеше силата, необходима, за да носи дълго и без умора тази огромна, ужасна тежест. Императорът отпусна глава на високия гръб и огледа отвисоко тълпата благородници. Погледът му бързо ги усмири.

— Познах смъртта — заговори хрипливо Рулад. — Върнах се и не съм същият, не съм некръвният воин, когото видяхте, преди да започнем пътуването си към ледените пустини. Върнах се, за да ви донеса спомена за нашата предопределеност. За да ви поведа. — После замълча, сякаш имаше нужда да отдъхне от късата си реч. Десетина изтупвания на сърцето, след което продължи: — Феар Сенгар. Братко, излез напред.

Феар изпълни заповедта и спря на вътрешния кръг пред подиума.

Рулад го изгледа отгоре и Трул видя внезапната алчност, пламнала в искрящите му очи.

— След този на Ханан Мосаг, твоят оброк за вярност ми е най-нужен, Феар.

Феар изглеждаше смутен, сякаш това бе въпрос, неподлежащ на оспорване.

Робът Удинаас вече се беше върнал, но се задържа отзад, зачервените му очи оглеждаха сцената. И Трул се зачуди, като видя как ледериецът присви очи.

— Какво искаш от мен, императоре? — попита Феар.

— Дар, братко.

— Всичко, което имам, е твое.

— Верен ли си на тази своя дума, Феар? — попита Рулад спокойно.

— Иначе не бих я дал.

„О. Не, Рулад — не…“

— Императорът се нуждае от императрица — каза Рулад високо.

Феар пребледня.

— Съпруга. Феар Сенгар, ще ме дариш ли със съпруга?

„Извратен кучи син…“ Трул пристъпи напред. Рулад изпъна ръка към него, за да го спре.

— Внимавай, Трул. Това не е твоя грижа. — И оголи почернелите си зъби.

„Никога не е било.“

— Трябва ли да прекършиш онези, които са готови да те следват? — попита Трул.

— Още една дума! — изкрещя Рулад. — Още една дума, Трул, и ще заповядам да те одерат жив!

Трул се присви, стъписан от яростния му изблик, и се смълча.

Една монета издрънча на подиума, щом Рулад вдигна ръка към лицето си да впие нокти в някакво обзело го неописуемо чувство, отдръпна я и я задържа пред себе си, и загледа как се свива в юмрук.

— Убий ме. Само това е нужно да направиш. За да се увериш. Да, убий ме. Отново. — Искрящите очи се приковаха в Трул. — Знаеше, че бях сам, да пазя задния склон. Знаеше го, Трул, и ме остави на собствената ми съдба.

— Какво? Не съм знаел такова нещо, Рулад…

— Край на лъжите, братко. Феар, подари ми годеницата си. Дай ми Майен. Нима ще застанеш между нея и титлата императрица? Кажи ми, толкова ли си себелюбив?

Гнусни слова, като ножове, забиващи се във Феар един след друг. Също толкова раздиращи плътта му, за да я превърнат в развалина. Това беше Рулад, осъзна Трул. Детето с неговата жестока алчност, порочната му страст. „Кажи ни, толкова ли си себелюбив?“

— Тя е твоя, императоре.

Слова, изцедени от всякакъв живот, думи, достойни за дар към онзи, който беше познал смъртта. Макар на Рулад да му липсваше проницателният ум, за да го разбере.

Вместо това лицето му се изкриви под монетите в широка усмивка, пълна с ликуване и триумф. Очите му обходиха тълпата и се спряха там, където стояха неомъжените девици.

— Майен — извика Рулад. — Свърши се. Ела. Ела до своя император.

Висока и царствена, младата жена закрачи напред, все едно че се бе упражнявала хиляда пъти за този миг.

„Това е невъзможно!“

Майен мина покрай Феар, без да го погледне, и застана, с лице към множеството, от лявата страна на стола. Ръката на Рулад се беше пресегнала в жест на самодоволна фамилиарност и тя я стисна.

Този последен жест удари Феар като юмрук в гърдите. Той отстъпи крачка назад.

— Благодаря ти, Феар — каза Рулад. — За твоя дар. Убеден съм в твоята вярност и съм горд, че те наричам свой брат. Вие, Бинадас, Мидик Бун, Терадас Бун, Ханан Мосаг… и… — Очите му се изместиха. — И Трул, разбира се. Моите най-близки братя. Обвързани сме с кръвта на нашите предци…

Словата се нижеха, но Трул беше престанал да слуша. Очите му се бяха спрели на лицето на Майен. На ужаса, изписан там, който тя не можеше да скрие. В ума си Трул извика към Феар: „Виж, братко! Тя не е търсила тази измяна! Виж!“

Отклони с усилие погледа си от Майен и видя, че и Феар го е разбрал. Видял беше онова, което можеха да видят всички. Всички освен Рулад.

А това ги спасяваше. Спасение за изгубилите надежда. Майен им показваше, че някои истини не могат да бъдат извратени, че дори това безумно нещо на трона не може да прекърши вътрешната доблест, останала на Тайст Едур. И в израза й се таеше още едно обещание. Тя щеше да понесе престъплението му, защото нямаше избор. Обещание, което също така беше урок за всички присъстващи. Понеси. Изстрадай. Живей така, както трябва да живееш сега. Един ден ще има отговор за това.

Но все пак Трул се зачуди. Кой можеше да даде отговор? Кой чакаше в този свят, отвъд границите на познанието им, достатъчно могъщ, за да се опълчи на това чудовище? И колко дълго щяха да чакат? „Ние сме паднали и императорът прогласява, че ще се вдигнем отново. Той е луд, защото не се вдигаме. Падаме и се боя, че това пропадане няма да има край.“

Докато някой не даде отговор.

Рулад беше спрял да говори, все едно беше усетил, че сред поданиците му става нещо, нещо, което няма никаква връзка с него самия и неговата новооткрита мощ. Изведнъж се надигна от стола.

— Това събрание свърши. Ханан Мосаг, ти и твоите К’риснан ще останете тук с мен и императрицата, защото имаме да обсъдим много неща. Удинаас, доведи робите на Майен, за да осигурят всичко, от което се нуждае. Останалите, напуснете веднага. И пръснете вестта за издигането на новата империя на Едур. И, братя и сестри, погрижете се за оръжията си…

„Моля ти се, някой, дай отговор на това.“

На десетина крачки от цитаделата от дъжда излезе човек и застана пред Удинаас.

Аквиторът.

— Какво направи той?

Удинаас я изгледа за миг и сви рамене.

— Отне годеницата на брат си. Тя се старае да се държи храбро, но се справя зле.

— Властта над Едур е узурпирана — каза Серен Педак. — И на трона седи тиранин.

Удинаас се поколеба, после промълви:

— Кажете на Първия евнух. Трябва да се готвите за война.

Тя не показа изненада от думите му. По-скоро очите й помръкнаха от умора. Обърна се, тръгна в дъжда и се скри.

„Все добри новини нося, няма що. А сега е ред на Пернатата вещица…“

Дъжд се лееше от небето, заслепяващ и сляп, безразличен и безсмислен, не носеше никакво значение. И как можеше да носи? Беше просто дъжд, изливащ се от струпания небесен легион скръбни облаци. А ридаещият вятър беше дъхът на естествени закони, породен високо в планините или от морето. Гласът му не обещаваше нищо.

Никакво значение не можеше да се намери в безжизненото време, в пулсирането на приливите и в дирята на обръщащите се сезони.

Никакво значение за живи, както и за умиращи.

Тиранинът беше облечен в злато, а бъдещето миришеше на кръв.

Това не означаваше нищо.