Среднощни приливи

12.

— Пет крила ще ти купят пълзене. Признавам, господарю, смисълът на тази поговорка ми се изплъзва.

Техол прокара пръсти през косата си и задърпа сплъстилите се кичури.

— Ухх. Това е Вечният дом, Бъг. Пет на брой крила и пълзене в краката на Блудния, в краката на съдбата. Империята се надига. Ледер се пробужда за ново време на слава.

Стояха един до друг на покрива.

— Но петото крило потъва. А четири крила?

— Сблъсък на чайки, Бъг. Леле, ама днес ще е горещо като в пещ. Какви задачи те очакват днес?

— Първата ми среща с кралски инженер Грум. Укрепването, което направихме със складовете, изглежда, го е впечатлило.

— Добре. — Техол продължи да зяпа града още миг, после се обърна към слугата си. — Трябваше ли?

— Да го впечатли? Ами, подовете не се смъкват и са сухи като кост. По новата замазка няма пукнатини. Собствениците са доволни…

— Мислех, че аз притежавах онези складове.

— Не си ли доволен?

— Е, прав си, доволен съм. Всеки един от мен.

— Това казах и на кралския инженер, когато отговорих на първото му писмо.

— А хората, които бяха против мен за тези вложения?

— Те също са доволни.

— Е — въздъхна Техол, — просто денят си е такъв, нали?

Бъг кимна.

— Сигурно, господарю.

— Това ли е всичко, което си планирал? За целия ден?

— Не. Трябва да изкрънкам някаква храна. После трябва да посетя Шанд и партньорките й и да им дам пак онзи твой списък. Много е дълъг.

— Помниш ли го целия?

— Да. Пурист Рот Ейл, тоя ми хареса.

— Благодаря.

— Но не всички са фалшиви, нали?

— Не, това щеше да го издаде много бързо. Всички местни са истински. Все едно, това за известно време ще ги държи заети. Надявам се. Какво друго?

— Поредна среща с гилдиите. Може да се наложи да давам подкупи.

— Глупости. Дръж твърдо — те скоро ще бъдат ударени от друг ъгъл.

— Удар? Не бях чул…

— Разбира се, че не си. Инцидентът, който ще го задейства, още не се е случил. Знаеш, че кралският инженер е задължен да наема само членове на гилдиите. Трябва да се погрижим този конфликт да се премахне, преди да ни е създал неприятности.

— Добре. Трябва също да проверя явката за Шурк и новия й приятел.

— Харлест Еберикт. Това беше голяма изненада. Впрочем, колко немрящи се разхождат на воля из този град?

— Явно повече от онези, за които знаем, господарю.

— Знае ли човек, половината му население може да са немрящи — онези хора там на моста, ей там, ония, дето се мотаят по улицата с пазарските кошници, и те може да са немрящи.

— Възможно е, господарю — отстъпи Бъг. — Това буквално ли го мислите, или се изразявате метафорично?

— О, да, има разлика, нали? Извинявай, разсеях се. Та като стана дума, Шурк и Ублала как я карат?

— Като по вода.

— Впечатляваща шега, Бъг. Значи искаш да провериш тайното им свърталище. Това ли ти е всичко за днес?

— Това беше само за предобеда. Следобед…

— Можеш ли да уредиш едно кратко посещение?

— Къде?

— В гилдията на Ловците на плъхове.

— Къщата с люспите?

Техол кимна.

— Имам договор за тях. Искам среща — тайна — с Майстора на гилдията. Утре вечер, ако е възможно.

Бъг се притесни.

— Тази гилдия…

— Знам.

— Може да се отбия на път за кариерата за чакъл.

— Чудесно. Защо ще ходиш до кариерата за чакъл?

— Просто от любопитство. Разкопаха нов хълм да изпълнят последната ми поръчка и намериха нещо.

— Какво?

— Не знам точно. Обаче наели некромант да се справи с него. И горкият глупак изчезнал, само малко от косата и ноктите му останало.

— Хм, това наистина е интересно. Дръж ме в течение.

— Както винаги, господарю. Ти какво си планирал за днес?

— Ще си легна пак.

Брис вдигна очи от грижливо изписания свитък и огледа писаря.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, сър. Никога, сър.

— Добре, ако това са само съобщените изчезвания, какво знаем за онези, за които не е съобщено?

— Между трийсет и петдесет процента бих казал, сър. Добавени към това, с което разполагаме. Но те ще са в свитъците със син ръб. Те са на Проекционния рафт.

— Кой-кой?

— Проекционният. Онзи, дето е издаден от стената, ей там.

— А какво е значението на синия ръб?

— Постулирани реалности, сър, онова, което съществува извън статистиката. Използваме статистиката за официални, публични изявления и твърдения, но работим с постулирани реалности или, ако е възможно, с измерими реалности.

— Различни групи данни?

— Да, сър. Само така може да действа едно ефективно управление. Алтернативата би довела до анархия. Бунтове, такива неща. За тези проекции имаме постулирани реалности, а те не са никак приятни.

— Но… — Брис погледна отново в свитъка — седем хиляди изчезвания в Ледерас за последната година?

— Шест хиляди деветстотин деветдесет и едно, сър.

— С възможни още три хиляди и петстотин?

— Три хиляди четиристотин шейсет и половина, сър.

— И назначен ли е някой да води разследвания по тях?

— Това е по външен договор, сър.

— Чиста загуба на пари значи…

— О, не, парите се харчат добре.

— Как така?

— Внушителна сума, сър, можем да я използваме в официалните си и публични изявления.

— Добре, кой държи контракта?

— Друга служба, сър. Информацията се пази в Службата за контракти и кралски поръчки.

— Не бях чувал за нея. Къде е тя?

Писарят стана и отиде до една малка врата, затисната между рафтове със свитъци.

— Тук. Последвайте ме, сър.

Другата стая се оказа не много по-голяма от килер. Клетките от пода до тавана от всички страни бяха пълни със свитъци със сини ръбове. Писарят затършува в една, извади един свитък и го разгъна.

— Ето го. Договорът е сравнително нов, едва от три години. Непрекъснати разследвания, доклади два пъти годишно, доставяни на точно договорените дати, никакви въпроси, всеки е одобрен без уговорки.

— С кого е?

— С Гилдията на ловците на плъхове.

Брис се намръщи.

— Сега вече наистина сериозно се обърках.

Писарят сви рамене, нави свитъка да го върне на мястото му и каза през рамо:

— Не е нужно, сър. Гилдията е изключително компетентна в безброй много дейности…

— Компетентност едва ли е най-подходящото определение в случая.

— Не съм съгласен с вас. Точни доклади. Никакви въпроси. Две подновявания без възражения. Високо компетентна, бих казал, сър.

— Не че плъховете из града са в недостиг, както човек лесно може да се увери само след една малка разходка по улиците.

— Проблемът е в управлението на толкова население, сър. Страх ме е да си помисля какво щеше да е положението, ако гилдията не съществуваше.

Брис не отвърна нищо.

Писарят го изгледа продължително и намери за нужно да се защити.

— Можем само да похвалим Ловците на плъхове за изрядната им работа, сър.

— Благодаря ви за усилията — каза Брис. — Сам ще си намеря пътя до изхода. Лек ден.

— И на вас, сър. Радвам се, ако съм ви бил полезен.

В коридора Брис спря и потърка очи. Архивните складове бяха ужасно запрашени. Трябваше да излезе навън, на онова, което можеше да мине за чист въздух в Ледерас.

Седем хиляди изчезнали всяка година. Беше ужасен.

„Та на какво все пак се е натъкнал Техол?“ Брат му си оставаше загадка за Брис. Техол съвсем явно кроеше нещо, въпреки външните привидности. И беше запазил внушително равнище на ефикасност зад — или под — сцената. Прочутият финансов колапс, толкова шокиращ и травматизиращ за финансовите кръгове, сега заприлича на Брис на поредната лъжлива маневра в някакъв по-голям замисъл на брат му — какъвто и да беше той.

Самата мисъл, че подобен замисъл може да съществува, безпокоеше Брис. Понякога брат му проявяваше плашеща компетентност и безскрупулност. Техол изпитваше преданост към малко неща. Беше способен на всичко.

Общо взето, колкото по-малко неща знаеше Брис за Техол, толкова по-добре. Не искаше собствената му преданост да бъде подложена на изпитание, а брат му като нищо можеше да я подложи. „Както с Хул. О, майко, благословия на Блудния е, че не си жива, за да видиш сега синовете си. Но пък колко ли от това, което сме сега, е същото, което ти си вложила в нас?“

Въпроси без отговори. Напоследък като че ли ставаха все повече.

Тръгна по по-познати коридори. Очакваше го тренировка и се улови, че предвкусва това време на блажено изтощение. Макар и само за да заглуши какофонията от мисли.

Има си определени предимства в това да си мъртъв, мислеше Бъг, докато повдигаше каменната плоча от пода на кантората на склада. Видя се зейнала черна дупка и горната стъпенка на очукана бронзова стълба. Мъртвите бегълци, в края на краищата, не се нуждаеха нито от храна, нито от вода. Нито от въздух, като си помислиш. Което правеше криенето им почти безпроблемно.

Слезе по двайсетината стъпала и се озова в тунел, грубо изсечен в твърдата глина, а после изпечен, за да се образува твърда кора. Десет крачки напред до крива каменна арка и напукана каменна врата, нашарена с йероглифи. Старите гробници като тази бяха рядкост — повечето отдавна бяха рухнали под тежестта на града или пък толкова бяха затънали в калта, че бяха недостъпни. Схолари се бяха опитвали да дешифрират странните знаци по вратите на гробниците, докато простолюдието дълго се беше чудило защо гробниците изобщо трябва да имат врати. Езикът бе разгадан само частично, но достатъчно, за да се разкрие, че глифовете съдържат проклятия и по някакъв загадъчен начин са свързани с Блудния. Общо взето — достатъчен повод гробниците да бъдат отбягвани, особено като се разбра, след няколко прониквания в тях, че не съхраняват нищо ценно, а и беше странно, че безликите саркофази от най-обикновен камък във всички гробници са празни. Към това се добавяше и празният слух, че грабителите на тези гробници след това са били сполетени от ужасна съдба.

Печатът на точно тази гробница се беше счупил при тежкото пропадане на цялото съоръжение. Скромно усилие и вратата лесно можеше да се избута.

Бъг запали фенера с един тлеещ въглен в малка кутийка и го остави на прага на гробницата. После натисна вратата с рамо.

— Ти ли си? — чу се гласът на Шурк от тъмното вътре.

— Ами да — отвърна Бъг. — Аз съм.

— Лъжец. Ти не си ти, ти си Бъг. Къде е Техол? Трябва да говоря с Техол.

— Неразположен е — отвърна Бъг, избута вратата, колкото да може да влезе, взе фенера и се промъкна вътре.

— Къде е Харлест?

— В саркофага.

Огромният каменен ковчег нямаше капак. Бъг се приближи и надникна вътре.

— Какво правиш, Харлест? — Остави фенера на дебелия ръб.

— Бившият му обитател е бил висок. Много висок. Здрасти, Бъг. Какво правя ли? Ами, лежа си.

— Това го виждам. Но защо?

— Няма столове.

Бъг се обърна към Шурк Елале.

— Къде са диамантите?

— Ето ги. Намери ли това, което търсех?

— Да. Прилична цена, повечето ти богатство остава непокътнато.

— Техол може да вземе каквото е останало в кутията. Приходите си от бардака ще задържа.

— Сигурна ли си, че не искаш процент от това, Шурк? Техол ще е доволен и на петдесет процента. В края на краищата рискът беше твой.

— Не. Аз съм крадец. Винаги мога да си намеря още.

Бъг огледа гробницата.

— Това ще ви устрои ли за известно време?

— Не виждам защо не. Поне е сухо. И тихо, повечето време. Но имам нужда от Ублала Пунг.

Гласът на Харлест отекна от саркофага:

— А аз искам остри зъби и нокти. Шурк каза, че можете да направите това за мен.

— Вече се работи по въпроса, Харлест.

— Искам да съм страшен. Важно е да съм страшен. Упражнявам съскане и ръмжене.

— Нямай грижа — отвърна Бъг. — Ще си наистина страшен. Все едно, аз трябва да си ходя, че…

— Не толкова бързо — прекъсна го Шурк. — Разчу ли се вече за обира в имението на Джерун Еберикт?

— Не. Не е изненадващо, като си помислиш. Немрящият брат на Джерун изчезва в същата нощ, когато някакъв гигант пребива повечето от стражата. Като оставим това настрана, какво друго е сигурно? Смяташ ли, че някой наистина ще се опита да влезе в пазения с магия кабинет на Джерун?

— Ако ям човешка плът — каза Харлест, — тя ще гние в стомаха ми, нали? Това значи, че ще воня. Харесва ми. Обичам да си мисля за такива неща. Мирисът на съдбата.

— На какво? Шурк, те вероятно не знаят, че са били ограбени. А и да знаеха, няма да предприемат никакъв ход, преди господарят им да се върне.

— Май си прав. Все едно, гледай да ми пратиш Ублала Пунг. Кажи му, че ми липсва. Той и неговият…

— Добре, Шурк. Обещавам. Нещо друго?

— Не знам — отвърна тя. — Чакай да помисля.

Бъг зачака.

— О, да — рече тя след малко. — Какво знаеш за тези гробници? Някога тук е имало труп, в саркофага.

— Как можеш да си сигурна?

Безжизнените й очи се приковаха в неговите.

— Ние усещаме.

— О, ясно.

— Та какво знаеш?

— Не много. Езикът на вратата е на изчезнал народ, известен като Форкрул Ассаил, който колективно е персонифициран в нашите Оси като персонаж, когото наричаме Блудния. Гробниците са били построени за друг изчезнал народ, Джагът, които ние признаваме в Крепостта, която наричаме Крепостта на Лед. Преградите е трябвало да предотвратят усилията на друг народ, Т’лан Имасс, които са били заклети врагове на Джагът. Т’лан Имасс са преследвали Джагът най-безмилостно, дори и онези, които избрали да отстъпят мястото си в света — въпросните индивиди избрали нещо, което много наподобява смърт. Техните души трябвало да отпътуват в Крепостта им, оставяйки зад себе си плътта, положена в гробници като тази. Това обаче не било достатъчно за Т’лан Имасс. Все едно, Форкрул Ассаил приели ролята на безпристрастни арбитри в конфликта и в повечето случаи намесата им се свеждала само до това. Като оставим всичко това — сви рамене Бъг, — нямам какво да кажа повече.

Докато траеше монологът на Бъг, Харлест Еберикт бавно се беше надигнал и сега се беше вторачил в слугата. Шурк Елале беше съвсем неподвижна, каквито често са мъртъвците. После каза:

— Имам друг въпрос.

— Давай.

— Това знание обичайно ли е сред слугите?

— Не, доколкото знам, Шурк. Просто с времето събирам разни неща оттук-оттам.

— Неща, които не е събрал нито един схолар? Или просто си измисляш, докато говориш?

— Старая се да избягвам пълната измислица.

— И успяваш ли?

— Не винаги.

— Я по-добре си върви, Бъг.

— Да, по-добре ще е. Ще кажа на Ублала да те навести тази нощ.

— Трябва ли? — попита Харлест. — Не съм от воайорския тип…

— Лъжец — възмути се Шурк. — Разбира се, че си.

— Добре, значи лъжа. Полезна лъжа, ще си я запазя.

— Тази позиция е незащитима…

— Доста надуто твърдение, точно от теб, особено като знаем какво се каниш да правиш тази нощ…

Бъг взе фенера и бавно тръгна по обратния път. Спорът зад гърба му продължаваше. Затвори вратата, изтупа прахта от дланите си и се върна при стълбата.

Щом се качи в кантората, намести плочата, взе скиците си и се запъти към най-новия строеж. Последната придобивка на „Конструкции Бъг“ бе някогашно училище, внушително и запазено само за деца на най-богатите граждани на Ледерас. Осигуряваха се жилища, с което се получаваше типичното и много популярно, наподобяващо затвор учебно заведение. Каквито и травмиращи неща да се преподаваха в това училище-затвор, на тях бе сложен край, когато, по време на една особено влажна пролет, стените на мазето се сринаха в яз от тиня и предимно детски кости. Подът на главната зала за събрания потъна по време на ученическо събрание и погреба и деца, и учители в огромна яма, пълна с черна гниеща кал, в която се удавиха една трета, а телата на половината от тях така и не бяха извадени. Вината бе приписана на калпавия строеж и стана голям скандал.

След това събитие отпреди петнайсет години изоставената сграда беше празна, обитавана според слуховете от призраците на разгневени инспектори и объркани надзиратели.

Цената на покупката бе съвсем скромна.

Горните етажи над главната зала за събрания бяха структурно компрометирани и първата задача на Бъг бе да ръководи инсталирането на укрепвания, преди работните групи да могат да разкопаят ямата до пода на мазето. След като подът беше разкрит — а купчините кости отнесени в гробищата, — точно под него се изкопаха шахти, през пластове глина и пясък до дебелия пласт чакъл. Изляха цимент и поставиха кръгове от вертикални железни пръти, след което набиха редуващи се пластове чакъл и цимент до половината дълбочина на шахтите. След това спуснаха колони от варовик, с пробити основи, за да поемат стърчащите железни пръти. Оттам нагоре се продължи с нормалната строителна практика. Колони, контрафорси, фалшиви сводове, все обичайните техники, към които Бъг не прояви особен интерес.

Старото училище се преобразяваше в разкошна резиденция. Която след това щяха да продадат на някой богат търговец или благородник, лишен от вкус. Тъй като такива имаше много, вложението бе гарантирано.

Бъг се задържа малко на обекта, обкръжен от майстори, които тикаха под носа му разгънати свитъци и обясняваха безбройните промени и уточнявания, нуждаещи се от одобрение. Една камбана време изтече, преди най-сетне да успее да прибере скиците си и да се измъкне.

Улицата, превърнала се в главен път към кариерата за чакъл, бе една от главните градски артерии — извиваше се покрай канала. Освен това беше една от най-старите улици в града. Сградите от двете й страни устояваха на свличанията и пропаданията, характерни за други участъци на града. Много от тях бяха на повече от двеста години, в толкова отдавна забравен стил, че изглеждаха някак чужди.

Къщата с люспите беше висока и тясна, притисната между две масивни каменни постройки, едната храмов архив, а другата — монолитното сърце на Гилдията на уличните инспектори. Преди няколко поколения някой особено талантлив каменоделец беше украсил варовиковата фасада и официалния, фланкиран с колони вход с изваяни усърдно и с много обич плъхове. Плъхове в неизброимо множество. Подскачащи плъхове, танцуващи плъхове. Биещи се плъхове, плъхове в миг на отдих, плъхове, пируващи с трупове, плъхове, гъмжащи по отрупани с лакомства маси между мастии и пияни слуги. Люспести опашки оформяха заплетени рамки около сцените и по някакъв странен начин, докато Бъг се качваше по стъпалата, му се стори, че плъховете се движат в крайчеца на полезрението му, мърдат и се хилят.

Отърси се от това тягостно чувство, спря за миг на площадката, след което отвори вратата и влезе.

— Колко са, колко е зле, откога?

Бюрото, от масивен сив мрамор от Блуроуз, почти преграждаше входа към приемната — обхващаше цялата ширина на помещението освен тясното пространство от дясната страна. Секретарят още не беше вдигнал глава от счетоводните си книги. След малко продължи:

— Отговори на тези въпроси, а после ни кажи къде и колко си готов да платиш, и дали това е еднократно, или те интересуват редовни ежемесечни посещения? И имай предвид, че в момента не приемаме контракти.

— Не.

Секретарят остави перото и вдигна глава. Тъмните очички лъснаха под сключените рунтави вежди. Оцапаните с мастило пръсти подръпнаха носа, който бе започнал да трепери, сякаш се канеше да закиха.

— Не отговаряме.

— За какво?

— За нищо. — Отново се почеса по носа. — И не приемаме никакви заявления повече, тъй че ако си дошъл да връчваш заявление, по-добре напусни.

— Какво заявление бих могъл да ви нося? — попита Бъг.

— Всякакво. Войнствените жилищни дружества трябва да изчакат на опашката като всеки друг.

— Никакво заявление нямам.

— Значи не сме го направили ние, изобщо не сме били там, чул си погрешно, бил е някой друг.

— Тук съм от името на господаря си, който желае да се срещне с гилдията ви, за да обсъдите контракт.

— Осигурени сме. Повече контракти не приемаме…

— Цената е без значение — прекъсна го Бъг и добави с усмивка: — В разумни граници.

— А, значи е от значение. Току-виж границите ни се оказали неразумни. Често се оказва така, знаеш ли.

— Не вярвам господарят ми да се интересува от плъхове.

— Тогава е луд… но интересен. Управителният съвет ще се събере тази вечер по друг въпрос. На господаря ти ще се отдели малко време в края на съвещанието, ще го отбележа в графика. Нещо друго?

— Не. По кое време?

— Нощната камбана, не по-късно. Закъснее ли, ще остане извън вратата на залата. Гледай да го разбере.

— Господарят ми винаги е точен.

Секретарят направи гримаса.

— Охо, сериозно е? Горко ти. Хайде, да те няма. Имам работа.

Бъг изведнъж се надвеси над бюрото и тикна два пръста в очите на секретаря. Съпротива нямаше. Мъжът дръпна глава назад и се намръщи.

— Хитро — усмихна се Бъг и се отдръпна. — Моите комплименти към магьосника на гилдията.

— Какво ме издаде? — попита секретарят, докато Бъг отваряше вратата.

Слугата го погледна през рамо.

— Твърде много приличаш на плъх, което издава манията на създателя ти. Все пак илюзията е превъзходна.

— Не са ме разкривали от десетилетия. Кой в името на Блудния си ти?

— За този въпрос — отвърна Бъг, докато се обръщаше, — ще трябва да внесеш заявление.

— Почакай! Кой е господарят ти?

Бъг махна с ръка и тръшна вратата. Слезе по стъпалата и сви надясно. Предстоеше му дълго ходене до кариерата, а както беше предсказал Техол, денят бе горещ и ставаше все по-горещ.

Брис бе поканен на среща с Цеда в Цеданса, залата на плочите. Слезе по последните няколко стъпала до площадката и тръгна по издигнатия пасаж. Куру Кан обикаляше разсеяно на отсрещната платформа и мърмореше нещо.

— Цеда — подвикна му Брис. — Искали сте да ме видите?

— Неприятно, Финад, всичко е много неприятно. Противи се на всякакво разбиране. Трябва ми по-бистър ум. С други думи — не моят. Елате тук. Слушайте.

Брис никога не го беше виждал толкова угрижен и разтревожен.

— Какво се е случило?

— Всяка Крепост, Финад. Хаос. Видях трансформация. Ето, вижте сам. Плочата на Осите, Долменът. Виждате ли? Някаква фигура, присвита в основата му. Вързана с вериги за менхира. Всичко е замъглено от дим, дим, който затъпява ума ми. Долменът е узурпиран.

Брис погледна плочата. Фигурата беше призрачна и гледката му се замъгляваше, колкото повече се взираше в нея.

— От кого?

— Странник. Външен.

— Бог?

Куру Кан заразтрива с пръсти набръчканото си чело, без да спира да крачи.

— Да. Не. В представата си за боговете ние не влагаме никаква стойност. Парвенюта, които са нищо в сравнение с Крепостите. Повечето от тях дори не са реални, само проекции на човешките желания и надежди. И страхове. — И добави: — Разбира се, понякога повече не е необходимо.

— Какво имате предвид?

Куру Кан поклати глава.

— И Крепостта на Азата, това страшно ме безпокои. Централната плоча, Сърцекамъкът, усещате ли го? Сърцекамъкът на Азат, приятелю, е мъртъв. Другите плочи, струпани около него, от края, затягат обръча, както кръвта се сбира около ранено тяло. Кулата е пробита. Порталът е без охрана. Трябва да отидете до квадратната кула заради мен, Финад. И отидете въоръжен.

— Какво да търся?

— Всичко необичайно. Разровена земя. Но внимавайте — обитателите в онези гробници не са мъртви.

— Добре. — Брис огледа най-близките плочи. — Друго има ли?

Куру Кан спря и вдигна вежди.

— Друго? Крепостта Дракон се е разбудила. Вайвал. Кръвопиец. Порта. Консорт. Сред Осите сега Блудния е разположен в центъра на нещата. Глутницата се приближава, а Оформителя се е превърнал в химера. Празната крепост — вижда се много добре — е станала неясна, смътна. Всяка плоча. Зад Празния трон стои сянка. И виж, Спасителя и Предателя, те са се слели. Те са едно и също. Как е възможно това? Странстващ рицар, Господарка, Пазач и Пешак, замъглени в загадъчно движение. Изплашен съм, Финад.

— Цеда, имате ли някаква вест от делегацията?

— Делегацията ли? Не. От момента на пристигането им в селото на краля-магьосник всякакви връзки с тях се прекъснаха. Блокирани от едурска магия, от вид, който досега не сме виждали. Много тревожни неща има тук. Много.

— Май трябва вече да тръгвам, Цеда. Докато още е светло.

— Съгласен. Но се върнете да ми кажете какво сте открили.

— Разбира се.

Пътеката, водеща към кариерите, се катереше на зигзаг към дълбея на склона на хълма. Шубраците от двете страни бяха засипани с бяла прах. В полумрака между дърветата врещяха кози.

Бъг спря да избърше влажната прах от челото си, после продължи.

Малко по-рано покрай него бяха минали два фургона, пълни с каменари, и от обезсърчения майстор дойде вестта, че отказват да работят повече на кариерата, поне докато положението не се оправи.

По невнимание се беше разтворила кухина, в която се оказало, че отпреди много, много време е било затворено някакво странно същество. Трима от каменарите били завлечени в дупката и писъците им не продължили дълго. Не по-добра съдба сполетяла и наетия некромант.

Бъг стигна до дълбея, спря и погледна в ямата на кариерата. Варовиковите й стени бяха изсечени дълбоко. Устието на разтворилата се кухина едва се виждаше до един от секторите, разработен отскоро.

Тръгна надолу и спря на двайсетина крачки от пещерата.

Изведнъж въздухът стана хапливо студен. Бъг се намръщи и седна на един варовиков блок. Пред очите му, вляво от кухината, теренът се покри със скреж, стесняваща се в клин откъм отвора и уширяваща се в другия край сред вихър от бяла мъгла. Чу се пращене на лед под нечии стъпки и след това, излязла сякаш от небитието, откъм уширяващия се край се появи фигура. Висока, гола от бедрата нагоре, със сиво-зеленикава кожа. Дълга, прошарена с бели кичури руса коса, спускаща се по раменете и гърба. Светлосиви очи с вертикални зеници. Бивни, увенчани със сребро. Женска, с натежали гърди. Носеше къса пола — единственото облекло освен мокасините с кожени връзки и широк колан с няколко кании с ножове.

Погледът й не се откъсваше от кухината. Женската опря ръце на бедрата си и въздъхна.

— Той не излиза — промълви Бъг.

Тя го погледна през рамо.

— Разбира се, че няма да излезе, щом съм тук.

— Що за демон е?

— Гладен и обезумял, но страхлив.

— Ти ли си го затворила там?

Тя кимна.

— Проклети човеци. Не могат да оставят нещата, каквито са.

— Съмнявам се, че са знаели, Джагът.

— Това не е извинение. Все копаят. Копаят тук, копаят там. Никога не спират.

Бъг кимна.

— Сега какво?

Тя отново въздъхна.

Скрежа в нозете й избуя на ръбести късове лед, които запълзяха към устието на кухината. Ледът бързо изпълни дупката. Камъкът наоколо заскърца, запука, разцепи се и откри под себе си здрави пластове лед. От него се затъркаля песъчлива земя и парчета варовик.

Бъг присви очи към странната фигура, затисната в средата на димящия лед.

— Калибарал? Блудния да ни вземе, Ловкиньо, радвам се, че реши да се върнеш.

— Сега трябва да му намеря друго място. Някакви предложения?

Бъг помисли малко и се усмихна.

Брис вървеше между две от порутените кръгли кули, като предпазливо заобикаляше падналите каменни блокове, полускрити в жилавата прежълтяла трева. Въздухът беше горещ и стаен, слънчевата светлина — като разтопено злато по стените на кулите. По пътя му в шумна паника се вдигаха рояци скакалци и той току поглеждаше надолу. Земята гъмжеше от живот. Насекоми, много от които никога не бе виждал, прекалено големи и тромави, с матови цветове, изпълзяваха от двете страни пред стъпките му.

След като и те бягаха, тревогата му не беше неоправдана.

Квадратната кула най-сетне се извиси пред него. Азатът. Освен примитивния архитектурен стил не я отличаваше почти нищо друго. Брис беше слисан от твърдението на Цеда, че една постройка от камък и дърво може да е разумно същество, да диша и да живее свой живот. Една сграда предполагаше строител, но Куру Кан твърдеше, че Азатът просто се издигнал от само себе си, сглобил се по своя собствена воля. А това вдъхваше подозрение към закона за причинността, който поколения схолари бяха постулирали като неотменима истина.

Околният терен беше по-малко загадъчен, макар и много по-опасен. Изгърбените гробни могили в обраслия двор не можеха да се сбъркат с нищо. Тук-там имаше чворести криви изсъхнали дървета, израсли понякога на самия връх на земния насип, но по-често около него. Срещу входната врата започваше да лъкатуши пътека от каменни плочи, порталът беше белязан с два груби стълба от камък без хоросан, увити с диви лози и пълзящи храсти. Останките от ниска каменна стена обкръжаваха двора.

Брис спря. Портата бе вдясно, кулата — отляво. И веднага забеляза, че много от могилите са подровени поне от една страна, сякаш бяха изтърбушени отвътре. Трънаците по тях бяха изсъхнали, почернели като от гниене.

Погледа ги още миг, след което тръгна покрай стената към портала. Мина между двата стълба, стъпи върху първата плоча и тя се килна на една страна с глухо стържене. Брис залитна, замаха с ръце за равновесие и успя да се задържи.

До ушите му, някъде откъм входа на кулата, достигна тънък смях.

Той вдигна глава.

Момиченцето се появи от сянката на кулата.

— Познавам те. Преследвах онези, които те преследваха. И ги убивах.

— Какво е станало тук?

— Лоши неща. — Тя се приближи, оцапана с кал и раздърпана. — Ти приятел ли си ми? Трябваше да й помагам да остане жива. Но тя все пак умря и едни неща все се избиват помежду си. Освен онзи, когото избра кулата. Той иска да говори с тебе.

— С мен?

— С някой от моите възрастни приятели.

— Кои са твоите възрастни приятели?

— Мама Шурк, татко Техол, чичо Ублала, чичо Бъг.

Брис помълча.

— Как се казваш?

— Кетъл.

— Кетъл, колко души си избила през последната година?

Тя кривна глава.

— Не мога да броя повече от осем и две.

— Аха.

— Много по осем и две.

— И къде отиват телата?

— Нося ги тук и ги вкарвам в земята.

— Всички?

Момиченцето кимна.

— Къде е този твой приятел? Онзи, дето иска да говори с мен?

— Не знам дали е приятел. Ела с мен. Стъпвай където стъпвам аз.

Хвана го за ръка и Брис с усилие потисна трепета си от неприятно влажния допир. Извън каменната пътека, между могилите, земята се отместваше несигурно насам-натам при всяка предпазлива стъпка. Тук имаше повече насекоми, но от по-малко видове, сякаш в двора на Азат беше имало някакво прочистване.

— Никога не бях виждал такива насекоми — каза Брис. — Те са… големи.

— Стари, от времето, когато се е родила кулата — отвърна Кетъл. — Яйца в разровената земя. Тези, кафявите, като пръчки, с глави в двата края, са най-злите. Ядат пръстите на краката ми, когато много се заседя. И трудно се смачкват.

— А онези жълтите, с шиповете?

— Те не ме притесняват. Ядат само птичета и мишки. Тук.

Беше спряла пред една хлътнала могила, над която беше израсло едно от по-големите дървета в двора, странно прошарено на сиви и черни нишки; клоните и сухите вейки стърчаха по-скоро извити, отколкото под остри ъгли. Кората изглеждаше странно люспесто, като змийска кожа.

Брис се намръщи.

— А как ще разговаряме, щом той е там вътре, а аз — тук, горе?

— Той е затворен. Казва, че трябва да затвориш очи и да не мислиш за нищо. Както правиш, когато се биеш, така казва.

Брис се стъписа.

— Той ти говори сега?

— Да, но казва, че не е достатъчно добре, защото не знам достатъчно… думи. Думи и неща. Трябва да ти покаже. Казва, че вече си го правил.

— Изглежда, нямам никакви свои тайни — измърмори Брис.

— Не са много, затова казва, че и той ще направи същото в замяна. За да може да си вярвате един на друг. Донякъде.

— Донякъде? Така ли каза?

Тя кимна.

Брис се усмихна.

— Е, оценявам честността му. Добре, ще опитам.

И затвори очи. Хладната ръка на Кетъл остана в неговата, мъничка, плътта бе странно отпусната по костите. Той отдръпна мислите си от тази подробност. Всъщност по време на бой умът на боеца не беше празен. По-скоро ставаше едновременно хладно отчужден и разсъдлив. Съсредоточеност, предопределена от структура, съставена на свой ред от строги закони на прагматична необходимост. И поради това си наблюдателен, пресметлив и напълно лишен от чувства, като в същото време всичките ти сетива са будни.

Усети как постепенно се затвори в това познато и вдъхващо увереност състояние.

И се смая от силата на волята, която го притегли. Помъчи се да надвие надигащата се паника, съзнаваше, че е безпомощен пред такава сила. И отстъпи.

Над него — преобразено небе. Болезнена, вихреща се зелена светлина, обкръжила дрипава черна рана, достатъчно голяма, за да погълне луна. Разкривени, изтерзани и накъсани облаци от безбройните спускащи се обекти, всеки от които сякаш се бореше с въздуха при падането си, като че ли този свят активно се съпротивляваше на нашествието. Обекти, изсипващи от същата тази рана, провиращи се надолу през небесните пластове.

Пред него се виждаше огромен град, израснал върху плоска равнина, с терасовидни градини и висящи пасажи. В другия му край имаше невероятно високи кули. От покрайнините на града във всички посоки се простираше земеделска земя, докъдето стигаха очите на Брис, и пред очите му над нея прелитаха странни сенки.

Отклони очи от този пейзаж, погледна надолу и разбра, че стои върху платформа от ръждивочервен пясъчник. Пред него надолу се спускаха стъпала, ред след ред, стотици, до широка алея с каменна настилка. От двете й страни се издигаха боядисани в синьо колони. Погледна надясно и видя стръмен скат. Стоеше върху плоския връх на пирамида и с изненада осъзна, че някой стои до него, от лявата му страна. Едва видима фигура, призрачна, с неразличими черти. Беше висока и като че ли се взираше нагоре в небето, съсредоточена в ужасната черна рана.

По земята вече падаха разни неща, изтътваха тежко, но съвсем не със скоростта, която би трябвало да са набрали. От сблъсъка между колоните долу отекна силен пукот и Брис видя, че там е кацнало масивно каменно изваяние. Чудновато звероподобно човешко същество, приклекнало и с дебели мускулести ръце, изпънати напред и обхванали пениса. Раменете и главата наподобяваха бик. Втори чифт крака, женски, се бяха увили около бедрата на мъжа-звяр, платформата, над която се беше надвесил, видя Брис, беше изваяна във форма на жена, лежаща на гръб под него. Някъде наблизо затрополиха десетки глинени таблички — но все пак бяха твърде далече, за да види дали по тях има писмо, макар да подозираше, че са изписани — поклащаха се като върху възглавници във въздуха, преди да кацнат разпръснати в дълга ивица.

Фрагменти от сгради — блокове от дялан варовик, крайъгълни камъни, кирпичени стени, плетени клони, замазани с глина. След тях — откъснати крайници, разкъсани и изцедени от кръв части от тела на добитък и коне, стадо — животните можеха да минат за кози, всичко изтърбушено, с провиснали черва. Тъмнокожи човешки същества — или най-малкото ръце, крака и торсове от тях.

Небето се изпълваше с бледи големи парчета, които се сипеха като сняг.

И от раната вече пропадаше нещо огромно. Загърнато в мълнии, и сякаш пищеше от болка — несекващи, оглушителни писъци.

В ума на Брис зашепнаха слова:

— Моят призрак, пуснат на воля да се скита, може би да гледа. Те воюваха срещу Каллор; беше достойна кауза. Но… това, което направиха тук…

Брис не можеше да откъсне очите си от виещото кълбо от мълнии. Виждаше вътре ръце и крака, горящите дъги се увиваха около тях като вериги.

— Какво… какво е това?

— Бог, Брис Бедикт. В собственото му селение, впримчен във война. Защото имаше съперничещи богове. Съблазни…

— Видение от миналото ли е това? — попита Брис.

— Миналото продължава да живее — отвърна фигурата. — Няма как да се разбере… докато стоиш тук. Как измерваме началото, края — за всички нас вчера е било днес, както ще е и утре. Не го съзнаваме. Или навярно го съзнаваме, но предпочитаме — за удобство, за да не се тревожи умът — да не виждаме. Да не мислим. — Вяло махване с ръка. — Някои казват, че били дванадесет мага, други — седем. Все едно е, защото те скоро ще станат на прах.

Грамадната сфера вече ревеше, издуваше се с ужасяваща скорост и пропадаше към земята. Брис разбра, че ще удари града.

— Така, в усилието си да наложат промяна над схемата, те унищожават себе си и собствената си цивилизация.

— Значи са се провалили.

Фигурата замълча.

А спускащият се от небесата бог удари: ослепителен блясък, взрив, който разтърси пирамидата под тях и раздра цепнатини по каменната алея долу. Димът се вдигна към небесата в огромен стълб и разцъфтя, загърна света в сянка. Стихиен вятър помете всичко с оглушителен вой, сниши дърветата из равнините и засъбаря колонадите. След миг дърветата лумнаха в пламъци.

— В отговор на предусетено отчаяние, подхранени от кипнала ярост, те свалиха един бог. И загинаха в това усилие. Значи ли това, че са се провалили в своя ход? Не, не говоря за Каллор. Говоря за тяхната безпомощност, породила желанието за промяна. Брис Бедикт, ако техните призраци стояха сега с нас, тук, в бъдещия свят, където обитава нашата плът, тъй че да могат да видят какво е донесло деянието им, щяха да разберат, че всичко, което целяха, трябваше да се случи. Онова, което бе оковано в земята, е изкривило стените на своя затвор. До неузнаваемост. Отровата му се е разпръснала навън и е заразила света и всичко, което живее на него.

— Не ми оставяш никаква надежда — каза Брис.

— Съжалявам за това. Но не търси надежда сред вашите водачи. Те са хранилищата на отровата. Интересът им към теб е само до това, доколко могат да властват над теб. От теб искат дълг и покорство и ще те залеят с езика на възбуждащата вяра. Те търсят следовници и горко на онези, които оспорват или изричат предизвикателство.

— Цивилизация след цивилизация, всичко е едно и също — продължи тя. — Едно нашепване, и светът пада под тирания. Наплашените винаги са склонни да преклонят глава пред предусещаната необходимост, във вярата си, че тази необходимост налага съгласие, а съгласието — определена стабилност. В един свят, оформен в съгласие, несъгласните изпъкват, лесно ги жигосват и се справят с тях. Не съществува множество от перспективи, няма диалог. Жертвата придобива облика на тиранина, уверен в себе си и безкомпромисен, и войните се плодят като вредни твари. И загиват хора.

Брис се взря в огнената стихия, поглъщаща доскорошния великолепен град. Не знаеше името му, нито цивилизацията, която го беше родила, но си помисли, че не това е важното.

— В твоя свят — продължи призрачната фигура — едно пророчество се доближава до своя азимут. Ще се извиси един император. Ти си от цивилизация, която приема войната като продължение на икономиката. Купищата кости се превръщат в основа на вашите търговски пътища и вие не виждате нищо нередно в това…

— Някои от нас виждат.

— Неуместно. Вашето наследство от унищожени култури само изрича своята истина. Вие възнамерявате да завладеете Тайст Едур. Вие твърдите, че всяко обстоятелство е различно, уникално, но обстоятелствата не са нито различни, нито уникални. Вашата военна мощ доказва добродетелността на вашата кауза. Но ще ти кажа следното, Брус Бедикт: няма такова нещо като предопределеност. Победата не е сигурна. Вашият враг изчаква, сред самите вас. Врагът ви се крие, без да му е нужна маскировка, понеже войнствеността и внушената заплаха са достатъчни, за да ви накарат да извърнете поглед. Врагът говори с вашия език, взима вашите думи и ги използва срещу вас. Осмива вашата вяра в истини, защото се е превърнал в арбитъра на тези истини.

— Ледер не е тирания…

— Ти приемаш, че вашата цивилизация е олицетворена във вашия мил и добронамерен крал. Не е. Вашият крал съществува, защото е преценено, че е приемливо да съществува. Управлява ви алчността, чудовищен тиранин, сияещ от злато. Тя не може да бъде надвита, само унищожена. — Махна отново към огнения хаос долу. — Това е единствената надежда за спасение, Брис Бедикт. Защото алчността убива себе си, когато няма какво повече да трупа, когато от безбройните легиони черноработници останат само грамади от кости, когато грозният лик на глада се види в огледалото… Богът е паднал. Сега се е присвил и сее опустошение. Възход и падение, възход и падение, и с всеки нов възход водещият дух е по-немощен, по-слаб, по-здраво прикован към визия, лишена от надежда.

— Защо този бог ни причинява всичко това?

— Защото не познава нищо друго освен болка и копнее само да я сподели, да я прехвърли на всичко, което живее, всичко, което съществува.

— Защо ми показа всичко това?

— Направих те свидетел, Брис Бедикт, на символа на вашата гибел.

— Защо?

Фигурата замълча за миг, после каза:

— Посъветвах те да не търсиш надежда от вашите водачи, защото те ще те подхранят само с лъжи. И все пак надежда съществува. Потърси я, Брис Бедикт, у оногова, който стои редом до теб, от странника от другата страна на улицата. Намери кураж у себе си, за да прекосиш улицата. Не гледай нито към небето, нито към земята. Надеждата съществува и нейният глас е състраданието и искреното съмнение.

Сцената започна да гасне.

Фигурата до него проговори за сетен път:

— Това е всичко, което исках да ти кажа. Всичко, което мога да ти кажа.

Той отвори очи и видя, че стои пред могилата. Денят вече гаснеше. Кетъл все така държеше ръката му с хладните си пръсти.

— Сега ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Обитателят на гробницата нищо не спомена за това.

— Никога не го прави.

— Буквално нищо не ми показа за себе си. Аз дори не зная кой е или какво е.

— Да.

— Никакво усилие не направи да ме убеди в… нищо. И все пак видях… — Брис поклати глава.

— Той има нужда от помощ, за да се освободи от гробницата. Други неща се опитват да се измъкнат навън. И ще го направят. Мисля, че ще е скоро. Те искат да ме наранят, и всеки друг.

— А този, на когото ще помогнем, ще ги спре?

— Да.

— Какво мога да направя?

— Трябват му два меча, От най-доброто желязо, каквото има. Прави остриета, двуостри, с остър връх. Тънки, но здрави. Тесни дръжки, тежки ефеси.

Брис помисли.

— Би трябвало да мога да намеря нещо в оръжейната. Иска да ги донеса тук?

Кетъл кимна.

„Трябваше му помощ. Но не помоли за нея.“

— Добре. Ще го направя. Но ще говоря с Цеда за това.

— Вярваш ли му? Той иска да знае вярваш ли на този Цеда?

Брис отвори уста да отговори, да каже „да“, но спря. Обитателят на гробницата беше могъщо същество, може би твърде силно, за да бъде държано под контрол. Тук нищо нямаше да се хареса на Куру Кан. Но имаше ли избор Брис? Цеда го беше изпратил тук, за да открие какво е сполетяло Азата.

— Азатът… мъртъв ли е?

— Да. Беше много стар, много изнемощял. Толкова дълго се борих.

— Кетъл, още ли убиваш хора в града?

— Не много. Само лоши хора. По един-двама всяка нощ. Някои дървета още са живи, но вече не могат да се хранят от кръвта на кулата. Тъй че им давам друга кръв, за да могат да се борят да задържат долу лошите чудовища. Но дърветата също умират.

Брис въздъхна.

— Добре. Утре ще дойда пак, Кетъл. С мечовете.

— Знаех си, че може да те харесам. Знаех, че ще си добър. Заради брат ти.

Тези думи го накараха да се намръщи. После въздъхна отново. И леко издърпа ръката си от хватката на мъртвото дете.

— Пази се, Кетъл.

— Толкова хубаво си спях — каза Техол. Вървеше до Бъг.

— Вярвам ти, господарю. Но ти помоли за тази среща.

— Не очаквах толкова бърз отговор. Каза ли им нещо, че да се заинтересуват прекалено?

— Разбира се. Иначе нямаше да получим тази среща.

— О, това е лошо, Бъг. Казал си им името ми?

— Не.

— Разкрил си нещо от големия ми план?

— Не.

— Е, какво си им казал тогава?

— Казах, че парите не са проблем.

— Не са проблем? — Техол забави крачка и дръпна Бъг. — Колко съм готов да им платя според теб?

— Не знам — отвърна Бъг. — Представа нямам що за контракт искаш да сключиш с Гилдията на ловците на плъхове.

— Това е, защото още не го бях решил!

— Е, а сега решил ли си го, господарю?

— Мисля. Надявам се да ми хрумне нещо, докато стигнем.

— Значи наистина може да излезе скъпо…

Лицето на Техол светна.

— Прав си, би могло, наистина. Следователно парите не са проблем.

— Точно така.

— Радвам се, че сме съгласни. Ти си чудесен слуга, Бъг.

— Благодаря, господарю.

Скоро спряха пред Къщата с люспите и Техол зяпна разюзданата вакханалия на гризачите по фасадата.

— Всички гледат в мен.

— Наистина се създава това впечатление, нали?

— Не обичам да съм единственият фокус на внимание на хиляди плъхове. Какво знаят те, а аз не го знам?

— Предвид размера на мозъците им — не много.

Техол погледа още миг нагоре, после бавно примига и изгледа накриво Бъг. Пет секунди. Десет.

Слугата запази безизразна физиономия. Накрая се окашля и рече:

— Е, май трябва вече да влизаме, нали?

Секретарят седеше както и през деня, наведен според Бъг над същата счетоводна книга. И този път не си направи труда да вдигне глава.

— Подранихте. Очаквах точност.

— Не сме подранили — каза Техол.

— Не сте ли?

— Не, но тъй като камбаната вече бие, още някоя приказка от ваша страна и ще закъснеем.

— Не съм виновен аз. В нито един пункт от този глупав разговор. Нагоре по стълбите. На горния етаж. Има само една врата. Чукнете веднъж и влезте, и Блудния да ви е на помощ. А, слугата може да остане тук, стига да не ми бърка пак в очите.

— Няма да остане тук.

— Няма ли?

— Не.

— Е, хубаво. Махайте ми се от очите, и двамата.

Техол поведе покрай бюрото и почнаха да се изкачват.

— Бъркал си му в очите?

— Прецених, че ще помогне да му привлека вниманието.

— Доволен съм, макар и малко притеснен.

— Обстоятелствата наложиха крайни мерки от моя страна.

— Често ли се случва?

— Боя се, че да.

Излязоха на площадката. Техол пристъпи напред и чукна по вратата. Последен поглед през рамо към Бъг, подозрителен и преценяващ, след това отвори широко вратата и влязоха.

Вътре гъмжеше от плъхове. Покриваха пода. Масата. Рафтовете. Катереха се по кристалния полилей. Клечаха по раменете и надничаха от гънките на дрехите на шестимата членове на управителния съвет, насядали от другата страна на масата.

Стотици лъскави като мъниста очички се бяха приковали в Техол и Бъг, заедно с тези на тримата мъже и трите жени, които бяха ядрото на Гилдията на ловците на плъхове.

Техол придърпа панталоните си.

— Благодаря на всички ви за…

— Ти си Техол Бедикт — прекъсна го жената, която седеше най-вляво. Общо взето представляваше колекция от сферични форми: лице, глава, рамене, гърди — и малки, тъмни и лъскави като втвърдена смола очи. В гъстата й, спускаща се на вълни черна коса имаше поне три плъха.

— Аз пък съм любопитен — каза усмихнато Техол. — Какво търсят тук всички тези плъхове?

— Безумен въпрос — сопна се мъжът до кълбестата жена. — Ние сме Гилдията на ловците на плъхове. Къде според вас да държим тези, които сме хванали?

— Мислех, че ги убивате.

— Само ако откажат да се закълнат — отвърна мъжът и по някаква необяснима причина натърти на последната дума с ръмжене.

— Клетва? Как се заклеват плъхове?

— Не е твоя работа — отвърна жената. — Аз съм Оникс. До мен седи Сцинт. По-нататък поред: пред теб е майсторът Ормли, Глистен, Бубърд и Руби. Техол Бедикт, заради теб претърпяхме загуби от вложенията си.

— От които несъмнено сте се възстановили.

— Не това е въпросът! — каза Глистен. Беше руса и толкова дребничка, че над масата се показваха само раменете и главата й. Купища плъхове ситнеха неспокойно пред нея и я принуждаваха от време на време да надигна глава, за да не го изпуска от очи.

— Доколкото помня, загубихте малко по-малко от половин пик — каза Техол.

— Откъде знаеш? — попита строго Сцинт. — Само ние знаем това!

— Само предположение, уверявам ви. Все едно, контрактът, който предлагам, е за равностойна сума.

— Половин пик!

Усмивката на Техол се разшири.

— А, вече спечелих пълното ви внимание. Чудесно.

— Това е абсурдна сума — намеси се Оникс. — Какво ще искаш да направим за нея, да завладеем Коланс?

— Бихте ли могли?

Ормли се намръщи.

— Защо ще го искаш от нас, Техол Бедикт?

— Трудничко ще е — притеснено промърмори Глистен. — Недостигът ни на човешки ресурс…

— Трудно — прекъсна я Сцинт, — но не и невъзможно. Ще трябва да привлечем от островните ни ядра…

— Чакайте! Не се интересувам от завладяване на Коланс!

— Ти си от онези хора, дето непрекъснато си променят решенията — каза Оникс, отпусна се назад и един плъх с писък изхвърча от косата й и тупна на пода някъде зад нея. — Не понасям да работя с такива хора.

— Не съм си променил решението. Не аз повдигнах въпроса за Коланс. Всъщност беше майстор Ормли…

— Е, той също не може да си променя решението. Двамата сте създадени един за друг.

Техол се обърна към Бъг.

— Не съм нерешителен, нали? Кажи им, Бъг. Кога изобщо си ме виждал нерешителен?

Бъг се намръщи.

— Бъг!

— Мисля!

Гласът на Глистен се чу иззад един особено голям куп плъхове.

— Не виждам смисъла във всичко това.

— Съвсем разбираемо — отвърна равнодушно Техол.

— Опиши ни офертата си — настоя Ормли. — Но имай предвид, че частни функции не поемаме.

— Какво означава това?

— Няма да си хабя дъха да обяснявам… освен ако не се окаже необходимо. Необходимо ли е?

— Не знам. Как да разбера?

— Точно това имах предвид. Е, сега за договора?

— Добре. Но ви предупреждавам, че е сложен.

— О, колко не обичам да чувам това — каза жално Глистен.

Техол се опита да я види и се отказа. Купчината плъхове на масата пред нея се трупаше.

— Изненадвате ме, Глистен. Забелязал съм, че Гилдията на ловците на плъхове си пада по усложненията. В края на краищата вие правите много повече от, хм, да ловите плъхове, нали? Всъщност основната ви функция е неофициална гилдия на наемни убийци — неофициална, защото, разбира се, това е незаконна дейност, и неприятна освен това. Освен това вие сте и нещо като гилдия на крадци, въпреки че все още не сте постигнали пълно съгласие с по-независимо настроените крадци. Също така изпълнявате необикновено благородна функция. С неофициалните си нелегални канали за бягство на обеднели бежанци от асимилирани гранични племена. Освен това и…

— Престани! — кресна Оникс. И добави с не чак толкова писклив глас: — Бубърд, доведи Главния следовател. Блудния ми е свидетел, ако някой трябва да бъде разследван, това е Техол Бедикт.

Техол вдигна вежди.

— Ще боли ли?

Оникс се ухили тържествуващо и прошепна:

— Обуздай нетърпението си, Техол Бедикт. Много скоро ще получиш отговор.

— Разумно ли е да заплашвате потенциален работодател?

— Не виждам защо не — отвърна Оникс.

— Знанията ти за нашите действия са обезпокояващи — каза Ормли. — Това не ни харесва.

— Уверявам ви, изпитвам само възхищение от действията ви. Всъщност офертата ми за контракт включва пълния обхват дейности на гилдията. Не можех да я направя, без да съм запознат предварително, нали?

— Откъде да знаем? — попита Оникс. — Още не сме я чули.

— Сега ще обясня.

Вратата зад тях се отвори и покрай Техол и Бъг мина жена, която най-вероятно трябваше да е Главният следовател. Стъпваше внимателно и застана най-вдясно до масата, скръсти ръце и се облегна на стената.

— Главен следовател Ръкет — заговори Оникс, — имаме тук пред себе си лице с опасни наклонности.

Жената — висока, жилава, с късо подстригана рижа коса, беше облечена в бели кожи, облекло в стила на Южен Нерек, все едно току-що беше дошла от степите. Макар че, разбира се, най-близките степи бяха на над сто левги на изток. Като че ли не носеше оръжия. Очите й, със смайващо жълто-кафяв оттенък, по-скоро приличаха на котешки, отколкото на човешки, бавно се спряха на Техол.

— Той ли?

— Кой друг? — сопна се Оникс. — Няма да е слугата му я!

— Защо не? — провлече Ръкет. — На мен той ми изглежда по-опасният.

— Съгласен съм — изсъска Бубърд. — Той мушна пръстите си в очите на секретаря ми.

Сцинт се стъписа.

— Наистина? Просто ей така? — Вдигна ръка, изпъна два пръста и замушка във въздуха. — Просто така? Мушна? Ей така?

— Да — отвърна Бубърд и изгледа сърдито Бъг. — Разкри илюзията! Каква полза да правиш илюзии, като ми идва и боде дупки в тях!

Техол се обърна към слугата си.

— Бъг, ще излезем ли живи от всичко това?

— Трудно е да се каже, господарю.

— Само защото си бръкнал в очите на онзи секретар?

Бъг сви рамене.

— Докачливи са, нали?

— Така изглежда, господарю. Най-добре да продължиш с офертата, не мислиш ли?

— Добра идея. Отклоняваща маневра. Да, наистина.

— Идиоти такива, ние ви чуваме! — каза Оникс.

— Чудесно! — Техол пристъпи напред внимателно, за да не стъпи в кипящия килим от плъхове. Лекото избутване с върха на обувката явно беше достатъчно. — И така. Искам всички племенни бежанци в града да бъдат изведени навън. Крайна цел? Островите. Определени острови, подробностите — по-късно. Преди тях да бъде изпратено пълно продоволствие, въпросните хранителни припаси ще се закупят от мен. По логистиката ще работите с Бъг. Второ. Разбирам, че водите разследване по изчезванията на хора за Короната. Несъмнено не им казвате нищо за разкритията си. Аз, от своя страна, искам да знам за тези разкрития. Трето: искам да бъда пазен. Много скоро ще се появят хора, които ще искат да ме убият. Вие трябва да ги спрете. Ето офертата ми. Половин пик и списък на безопасни вложения, и на последно място, предлагам ви да следвате моя финансов съвет до последната буква и да преглътнете разхода…

— Искаш да ни станеш финансов съветник? — възкликна с искрено неверие Оникс. — Онези загуби…

— Можеше да се избегнат, ако тогава бяхме обвързани в по-близки отношения, в каквито се каним да навлезем сега.

— А бежанците, които са Длъжници? — попита Ормли. — Ако всички изчезнат, това ще предизвика срив в Данъчните.

— Няма, защото изтичането ще е толкова бавно, че никой няма да забележи…

— Как може да не забележат?

— Вниманието им ще бъде… отклонено.

— Намислил си нещо много гадно, нали, Техол Бедикт? — Очичките на Ормли лъснаха. — Което значи, че случилото се първия път не беше случайно. Нито беше некомпетентност. Просто си се оказал с конец в ръката и си го дръпнал, за да видиш колко ще се разплете кълбото. Знаеш ли какво ни казваш? Казваш ни, че си най-опасният човек в Ледер. Защо изобщо трябва да ти позволим да излезеш от тази стая?

— Много просто. Този път взимам приятелите си с мен. Тъй че въпросът е: приятели ли сте ми?

— А ако нашият Главен следовател те разследва тук и веднага?

— Схемата ми вече е в ход, майстор Ормли, все едно дали ще остана жив, или не. Разбира се, ако умра, никой няма да избегне предстоящото.

— Почакай — спря го Оникс. — Спомена нещо за разходи. Това, че ще станеш наш финансов съветник, ще ни струва ли нещо?

— Е, естествено.

— Колко?

— Четвърт пик, там някъде.

— Значи ти ни плащаш половин пик, а ние ти връщаме четвърт пик?

— И пак оставате отгоре.

— Прав е — каза Сцинт, сграбчи един плъх от масата и откъсна главата му със зъби.

Всички зяпнаха, включително цялата стая плъхове. Сцинт забеляза това, сдъвка с хрущене главата и каза с пълна уста:

— Съжалявам. Разсеях се. — Погледна обезглавеното трупче в ръката си и го пъхна под ризата си да го скрие.

— Какво ти направи горкият плъх, Сцинт? — жално попита Глистен.

Сцинт преглътна.

— Казах: съжалявам!

Техол се наведе към Бъг и прошепна:

— Ако можеш да бръкнеш на някого в очите…

— Трима сигурно ще се опълчат, господарю.

— Мога ли да предположа?

— Давай.

— Ормли, Бубърд и Ръкет.

— Впечатлен съм.

— Вие двамата какво си шепнете? — попита строго Оникс.

Техол й се усмихна и попита:

— Приемате ли офертата ми?

Брис намери Цеда в работния му кабинет, изгърбен над един обърнат с коремчето нагоре рак. Беше му свалил черупката и боцкаше органите с медни щипци. Ракът като че ли беше умрял.

Под котела зад Куру Кан бяха запалени горелки и капакът дрънчеше под напора на парата.

— Финад, тази система от органи е забележителна. Но аз се разсейвам. Не бива да го правя при тази критична ситуация. — Остави щипците на масата и вдигна рака. — Какво имаш да ми съобщиш?

Брис изчака Цеда да вдигне капака и да пусне рака в котела.

— Кулата Азат е мъртва.

Куру Кан намести капака и седна на стола си. Потърка очи.

— Какво физическо доказателство има за това?

— Малко, трябва да се признае. Но там, в двора, живее едно дете — отвърна Брис. — Кулата е била в нещо като връзка с него.

— Ролята на Пазача? Странно, че Крепостта е избрала дете. Освен ако първоначалният Пазач е умрял. Но дори тогава… странно.

— Има още — каза Брис. — Обитател на една от могилите е приел ролята на защитник. Детето, Кетъл, вярва, че е в състояние да унищожи другите — всички могат скоро да се измъкнат от затворите си.

— Значи Крепостта, в отчаянието си, е сключила сделка. Какво друго знае Кетъл за този обитател?

— Той й говори постоянно. Говори чрез нея също така. В момента е в капан. Не може да се измъкне от него и не, не знам как ще се реши това положение. Цеда, аз също говорих с непознатия.

Куру Кан вдигна очи.

— Проникнал е в ума ти? И какво ти показа?

Брис поклати глава.

— Не се опита да ме убеди в нищо, Цеда. Не изказа никакви доводи в своя защита. Само ме направи свидетел на едно събитие, много отдавнашно, струва ми се.

— Що за събитие?

— Свалянето на един бог. От кадър магьосници, никой от които не е надживял ритуала.

Куру Кан се ококори.

— Съществено ли е? Блудния да ме благослови дано, надявам се да не е.

— Знаете ли нещо за това, Цеда?

— Боя се, че недостатъчно, Финад. И този непознат е бил свидетел на ужасната сцена?

— Бил е. Неизбежно, както каза.

— В такъв случай трябва да е живял много дълго.

— Представлява ли заплаха?

— Разбира се. Никой тук не може да устои на силата му според мен. А ако приемем, че наистина е в състояние да унищожи всички други обитатели на двора, въпросът, пред който се изправяме, е: след това какво?

— Твърде смело допускане според мен, Цеда. Да убие другите. Защо ще държи на уговорката, след като Азатът вече е мъртъв?

— Трябва да вярваме, че Крепостта е избрала мъдро, Финад. Имате ли съмнения?

— Не знам. Два меча. Склонен съм да отстъпя пред молбата му.

Цеда кимна замислено.

— Съгласен. Вие безспорно сте мислили да намерите нещо в оръжейната. Но за индивиди като този едно нормално оръжие няма да стане, дори да е от ледерийска стомана. Не, трябва да отидем в личното ми хранилище.

— Не знаех, че имате лично хранилище.

— Естествено, че имам. Един момент. — Куру Кан стана и се върна при котела. Извади рака с дълги щипци. — Ах, идеално. Мисля, че може да се остави да поизстине. Елате с мен.

Брис си беше мислил, че познава буквално всяко кътче в стария дворец, но подземните стаи, през които го преведе Цеда, се оказаха напълно непознати, въпреки че по пътя не преминаха през нито една скрита врата. Според картата в ума на Брис се намираха под реката.

Влязоха в ниско помещение с покрити с рафтове стени. На рафтовете имаше стотици оръжия. Брис беше взел пътьом един фенер и сега го окачи на куката на една от таванските греди и пристъпи до един рафт, отрупан с мечове.

— Защо частна колекция, Цеда?

— Интересни са. Някои са антики. Очарован съм от техниките на изковаване, особено тези на чужди народи. Освен това в тези оръжия е вложена магия.

— Във всички? — Брис откачи от куките едно от оръжията, отговарящо почти точно на описанието, предадено му от Кетъл.

— Да. Не, това го върнете на мястото му, Финад. Прокълнато е.

Брис го остави.

— Всъщност всички са прокълнати — продължи Куру Кан малко притеснено. — Виж, това може да се окаже проблем.

— Може би все пак трябва да отида в обикновена оръжейна…

— Търпение, Финад. Естеството на проклятията е такова, че може да се намери разумно решение. Два меча ли казахте?

— Защо магьосниците ще прокълнат оръжие?

— О, това най-често става неволно. Често е въпрос просто на некомпетентност. В много случаи вложената магия отказва да действа. Желязото се противи на насилието и колкото по-добра е техниката на изковаване, толкова по-устойчиво е оръжието. Магията вирее в недостатъците, все едно дали структурни във физическия смисъл, или метафорични в тематичния смисъл. А, виждам, че очите ви се оцъклиха, Финад. Все едно. Нека разгледаме антиките.

Цеда го отведе до отсрещната стена и Брис моментално забеляза едно съвършено оръжие, дълго и с тясно острие, с остър връх и със скромна дръжка. Откачи го и го огледа.

— Ледерийска стомана.

— Да, в Синия стил. Както добре знаете, това е най-ранната техника за производство на ледерийска стомана. В някои отношения Синият стил произвежда по-качествена стомана от сегашните методи. Слабостите са в други области.

Брис провери тежестта на оръжието.

— Ефесът трябва да се подмени, но иначе… — И вдигна очи. — Но прокълнат ли е?

— Само доколкото всички оръжия от Синия стил са прокълнати. Както знаете, ядрото на острието представлява усукана жица, пет сплита с по шестдесет жички всяка. Към това ядро са приковани пет ленти, за да се получи ширината и ръбът. Синият стил е много гъвкав, оръжието е почти неуязвимо на чупене — има само един недостатък. Финад, допрете оръжието до което и да е друго. Лекичко, моля.

Брис го направи и от меча отекна странен звук. Като плач, който продължи дълго.

— В зависимост от това в коя част ще бъде ударено оръжието, нотата е уникална, макар че всяка накрая ще се понижи или повиши до гласа на самото ядро. Ефектът е кумулативен и траен.

— Все едно врещи умираща коза.

— В основата на оръжието е всечено име, Финад. Можете ли да го прочетете?

Брис примижа, докато се пребори с непохватно изписаните букви, после се усмихна.

— „Ликувай, коза“. Какво пък, проклятието изглежда съвсем безвредно. Друга магия вложена ли е в него?

— Мисля, че ръбовете се заточват сами. Щръбките се изцеряват, макар че винаги се губи малко материал. Някои закони не можеш да ги надхитриш. — Цеда взе друг меч. — Този е малко големичък, признавам…

— Не, става. Странникът е много висок.

— Висок, нали?

Брис кимна, премести меча в лявата си ръка и взе другия от Куру Кан.

— Блудния ми е свидетел, с този трудно се борави. Трудно поне за мен.

— „Сарат плака“. Отпреди четири поколения. Един от последните в Синия стил. Притежавал го е Кралският защитник по онова време.

Брис се намръщи.

— Урудат?

— Много добре.

— Виждал съм негови образи по стенописи и пана. Едър мъж…

— О, да, но казват, че бил много бърз.

— Забележително, при теглото на този меч. — Изпъна го. — Острието дърпа. Балансът е на косъм по-напред. Това оръжие е за лява ръка.

— Да.

— Добре — прецени Брис. — Странникът се бие с две ръце и уточни за два меча, което предполага…

— Боравене с двете ръце. Да.

— Вложеното?

— Да се пръсне при смъртта на владетеля му.

— Но…

— Да, поредното ненужно усилие. И тъй, два страховити меча в Синия стил. Приемливо ли е според вас?

Брис огледа замислено двете оръжия, играта на аквамарин под светлината на фенера.

— И двете са красиви, с изключителна изработка. Да, мисля, че ще свършат работа.

— Кога ще ги занесете?

— Утре. Никакво желание не изпитвам да влизам там нощем.

Помисли си за Кетъл и усети отново допира на хладната й ръка. Не беше уведомил Цеда за една подробност от срещата си при кулата. Подробност, която поне външно изглеждаше маловажна.

Кетъл беше нещо повече от дете.

Тя също беше мъртва.

Поради този небрежен пропуск страхът на Цеда не се оказа толкова голям, колкото можеше да е. Всъщност — колкото трябваше да е. Поради този пропуск, в последните няколко мига, преди Финадът да се раздели с Куру Кан, беше достигнат един кръстопът, а след това, неизбежно, се тръгна в определена посока.

Нощният въздух беше приятен, топъл вятър разнасяше боклука от канавките. Техол и Бъг спряха пред Къщата с люспите.

— Доста уморително беше — заяви Техол. — Мисля да си легна.

— Не искаш ли първо да хапнеш, господарю?

— Да не си намерил нещо?

— Не.

— Значи нямаме нищо за ядене.

— Така е.

— Тогава защо ме попита дали искам да ям?

— От любопитство.

Техол стисна юмруци и изгледа ядосано слугата си.

— Виж какво, не бях аз този, заради когото за малко щяха да ни разследват там!

— Тъй ли?

— Добре де, не само аз. Ти също. Да мушка в очи, моля ви се!

— Господарю, ти ме прати там. На теб ти хрумна да предложиш контракт.

— Ще мушка в очи той!

— Добре, добре. Повярвай ми, господарю, съжалявам дълбоко за действията си.

— Съжаляваш дълбоко за действията си?

— Така де, съжалявам дълбоко.

— Добре, аз отивам да си легна. Виж тази улица. Каква мръсотия!

— Ще се захвана, господарю. Ако намеря време.

— Е, това не би трябвало да е проблем, Бъг. В края на краищата какво толкова прави днес?

— Почти нищо, вярно.

— Така си и мислех. — Техол придърпа панталоните си. — Все едно. Да вървим, преди да е станало нещо ужасно.

13.

Петнадесет крачки, не повече. Между император и роб. Изпънати ледерийски килими, плячка от някакъв набег преди повече от век — по тях бяха отъпкани пътеки, — матрица от избелели цветове, очертала прекъснати пътища над героични сцени. Короновани крале. Триумфиращи воини. Образи от история, по която бяха вървели Едур, безразлични и с мисъл само за краткото си шествие из тази зала.

Удинаас не беше готов да припише каквото и да било значение на тези детайли. Беше достигнал до собствената си матрица, точен и нетрепващ поглед, с ума зад него — освободен и в пълен покой, без никакви вълни по повърхността и със затаени глъбини.

Така беше по-безопасно. Можеше да стои тук, на равно разстояние между двете горящи факли, без да е облян от светлината на нито една, и в този смътен център продължаваше да гледа, да наблюдава мълчаливо как Рулад смъква наметалото от меча кожа, за да остане гол пред своята невяста.

На Удинаас можеше да му стане смешно, ако си беше позволил да изпитва чувства, като видя как монетите, прогорени в пениса на императора, се откъртиха — една, две, още две, после четири, когато Рулад се възбуди. Монетите изтупваха върху застлания с килими под, някои отскачаха и се изтърколваха, преди да спрат. Можеше да се ужаси от погледа в зачервените очи на императора, когато протегна ръка и прикани Майен да се приближи. Вълни на съчувствие към злочестата млада жена бяха възможни също така, но само абстрактно.

Докато гледаше този ужасен и в същото време — странно комичен миг, робът остана съвършено неподвижен, външно и вътрешно, а нелепата реалност на този свят се разигра сама, безмълвно.

Поне в началото самообладанието му беше абсолютно. Рулад хвана Майен за ръка и я придърпа към себе си.

— Майен — заговори хрипливо с глас, който се мъчеше да се домогне до нежност, но не достигна до нещо повече от груба лъст. — Трябва ли да ти разкривам, че съм мечтал за този миг? — Дрезгав смях. — Не съвсем. Не точно така. Не толкова… подробно.

— Ти беше разкрил желанията си, Рулад. Преди… това.

— Да, наричай ме Рулад. Както преди. Между нас нищо не се е променило.

— Все пак аз съм твоя императрица.

— Моя жена.

— Не можем да говорим, все едно че нищо не се е променило.

— Ще те науча, Майен. Все още съм Рулад.

И я прегърна — непохватна, детинска прегръдка от злато.

— Няма защо да мислиш за Феар. Майен, ти си неговият дар за мен. Неговото доказателство за вярност. Той постъпи като истински брат.

— Аз бях сгодена…

— А аз съм император! Мога да наруша правилата, които обвързват Едур. Миналото е мъртво, Майен, и аз съм този, който ще сътвори бъдещето! С теб до рамото ми. Виждах как ме поглеждаше, ден след ден, и долавях страстта в очите ти. О, и двамата знаехме, че накрая ще те има Феар. Какво можехме да сторим? Нищо. Но аз промених всичко това. — Отдръпна се стъпка назад, макар че тя все още го държеше за ръката. — Майен, моя жена. — Започна да я разсъблича.

Реалности. Мигове, бавно проточили се, един след друг. Тромави и неизбежни. Бляновете на Рулад за тази сцена, каквито и да са били подробностите, се превеждаха в неловки жестове, изпълнени с досадна настойчивост. Дрехите не се смъкват лесно, освен ако не са скроени за това, а тези не бяха. Пасивността на Майен правеше всичко още по-трудно и мигът се лиши чувственост.

Удинаас видя как страстта на Рулад угасна. Щеше да се съживи, разбира се. Рулад в края на краищата беше млад. Чувствата на предмета на неговата лъст бяха без значение, защото Майен наистина се беше превърнала в предмет. В негов трофей.

Това, че императорът бе разбрал какво става, пролича, когато заговори отново:

— Виждах в очите ти как ме искаш. Хайде, Майен, вече никой не стои помежду ни.

„Но той стои, Рулад. Нещо повече, твоята чудовищност се е превърнала в нещо, което носиш сега върху плътта си. И което тепърва предстои. Ледерийското злато се поддава на собствената си естествена наклонност. Сега ледерийското злато ще насили тази Тайст Едур.“

Похотта на императора се беше върнала. Собствените му твърдения го бяха убедили.

Той я придърпа към леглото. Беше на Ханан Мосаг и затова бе изработено като за един човек. Нямаше място да легнат един до друг, ала това не се оказа пречка за намеренията на Рулад. Той бутна Майен да легне по гръб. Погледна я за миг отгоре и каза:

— Не, така ще те смажа. Стани, любов моя. Ти ще си върху мен. Ще ти дам деца. Обещавам. Много деца, които ще обожаваш. Ще имаме наследници. Много наследници.

Призив към неизменни инстинкти, Удинаас го долови добре. Обещание за по-сетнешно изкупление. Повод да се понесе сегашното изтезание.

Рулад се просна в леглото. Изпънал ръце навън.

Тя го погледна отгоре.

После възседна това разпънато на кръст тяло от злато. И се смъкна върху него.

Игра на тленния живот бе половият акт. Смален дотолкова, че десетилетия се превръщаха в мигове. Пробуждане, възбудата на наслаждението, краткият изблик на екстаза, предназначен да създаде потомство, изтощение, смърт. Рулад беше млад. Не устоя достатъчно дълго, за да задоволи своето „аз“.

И все пак в няколкото мига, преди да се сгърчи в спазъм под нея, преди да изригне тежкият му стон, изтънял накрая в скимтене, Удинаас видя как сдържаността на Майен започва да се пропуква. Сякаш беше намерила у себе си искрица, която можеше да разпали до истинска страст, навярно дори да изпита удоволствие. Но после, щом дойде облекчението му, тази искра угасна и замря.

Всичко това остана скрито за Рулад, защото беше склопил очи и бе потънал дълбоко в себе си.

Щеше да стане по-добър с времето, разбира се. Или поне беше разумно да се очаква това. Тя дори можеше да овладее донякъде този акт, да съживи и разпали онази искра.

В този миг Удинаас повярва, че Майен е станала императрица, съпруга на императора. В този момент вярата му в нейния дух повехна — стига „вяра“ да беше точната дума, това странно стълкновение между очакване и надежда. Ако можеше да изпита жалост, сигурно щеше да разбере и да омекне от съпричастие. Но жалостта беше отношение, разсъдливост зад това да си само свидетел и той не изпита нищо такова.

Чу тих плач, идващ от друго място в притъмнялата стая, и бавно извърна глава да погледне към четвъртия присъстващ. Свидетел също като него на похищението с неговата скрита, метафорична жестокост. Ала свидетел, пленен от ужаса на чувствата.

Сред многобройните пътечки от избелели цветове, кръстосващи килимите, една водеше към нея.

Пернатата вещица се беше присвила на пода, опряла гръб на стената, скрила лицето си в ръце, хлипаше и раменете й се тресяха.

Още малко така и можеше да я убият. Рулад ставаше все по-близък с умирането. Нямаше нужда да му се напомня какво струва то, на него и на всички наоколо му. Още по-лошото беше, че вече нямаше задръжки.

Удинаас помисли дали да отиде при нея, макар само за да й каже да мълчи. Но очите му обходиха покритото с килими пространство, с образите по тях, и разбра, че разстоянието е твърде голямо.

Майен остана така, яхнала Рулад и с клюмнала глава.

— Хайде пак — изхриптя императорът.

Тя се надигна, размърда се и Удинаас видя как търси да улови онази искра на наслада. А после я намери.

Искаш добро, копнееш за лошо. Толкова ли е просто? Тази ли противоречива, объркана карта беше впечатана неизменно в умовете на мъже и жени? Това като че ли беше въпрос, незаслужаващ отговор, реши Удинаас. Вече достатъчно беше загубил.

— Накарай оная кучка да млъкне!

Дрезгавият вик на императора го сепна.

Плачът беше станал по-силен, може би в отговор на вече осезаемото задъхано от страст дишане на Майен.

Удинаас закрачи през килимите към Пернатата вещица, свита в сумрака срещу него.

— Махни я оттук! И двамата! Махайте се!

Тя не се възпротиви, докато я вдигаше на крака. Удинаас се наведе към нея и прошепна:

— А ти какво очакваше?

Тя вдигна рязко глава и той прочете омразата в очите й.

— От теб — нищо — изръмжа Пернатата вещица.

— От нея. Не ми отвръщай — трябва да се махнем оттук.

Поведе я към страничната врата и в слугинския проход зад нея. Затвори вратата и я задърпа по стъпалата надолу.

— Няма защо да плачеш. Майен е окована също като нас, Перната вещице. Нямаш право да скърбиш, че потърси и намери наслада в това.

— Знам накъде клониш, Длъжнико — отвърна тя и издърпа ръката си. — Това ли искаш? Да се предам? Да намеря своята наслада, когато ме използваш?

— Това съм, което казваш, че съм, Перната вещице. Длъжник. Какво искам ли? Желанията ми не означават нищо. Те са заглъхнали в ума ми. Мислиш, че все още те преследвам? Че все още копнея за любовта ти? — Поклати глава и се взря в лицето й. — Ти беше права. Какъв смисъл има?

— Не искам да имам нищо общо с теб, Удинаас.

— Да, знам. Но ти си личната слугиня на Майен. А аз, както изглежда, ще съм личният роб на Рулад. Император и императрица. Това е реалността, която трябва да погледнем в очите. Ти и аз сме една заблуда. Или бяхме. Вече не сме. Поне доколкото зависи от мен.

— Добре. Тогава сме длъжни да общуваме само когато необходимостта го налага.

Той кимна, а тя присви очи.

— Не ти вярвам.

— Все ми е едно.

Несигурност в очите й. Безпокойство.

— Що за игра играеш, Удинаас? Кой говори с твоя глас? — Отдръпна се. — Ще трябва да й кажа. За онова, което се крие в теб.

— Ако направиш това, Перната вещице, ще провалиш единствения шанс.

— Единствения шанс? Какъв шанс?

— Свобода.

Тя се намръщи.

— И с това искаш да купиш мълчанието ми? Ти си глупак, Длъжнико. Аз съм родена робиня. Нямам твоите спомени, които да ме изтезават…

— Моите спомени ли? Перната вещице, моят спомен за свободата е спомен за Длъжник, заклещен в едно кралство, където дори свободата не предлага опрощение. Моят спомен е споменът на моя баща и щеше да е споменът на моите деца. Но ти не ме разбра. Не говорех за своята свобода. Говорех за твоята. Не нещо отново възвърнато, а новооткрито.

— И как смяташ да ме освободиш, Удинаас?

— Ние тръгваме на война, Перната вещице. Тайст Едур ще поведат война срещу Ледер.

Тя се намръщи.

— Какво от това? И преди е имало войни…

— Не като тази. Рулад не се интересува от набези. Това ще е завоевателна война.

— Да завладеят Ледер? Ще се провалят…

— Да, може би. Работата е, че когато Едур тръгнат на юг, ние с теб ще тръгнем с тях.

— Защо си толкова сигурен? За тази война? Това завоевание?

— Защото императорът е призовал духовете на сянката. Всички.

— Не можеш да знаеш такова нещо.

Той не отвърна.

— Не можеш — настоя Пернатата вещица.

После се обърна и забърза по прохода.

Удинаас се върна до вратата. За да изчака призива. Знаеше, че рано или късно ще дойде.

Император и роб. Двайсет крачки, хиляда левги. Между ненакърнимата заповед и подчинението умът не измерва разстояние. Защото пътят е отъпкан добре, както е бил винаги и винаги ще е.

Духовете се сбираха в безредни легиони в околните гори, сред тях — огромни демони, овързани във вериги като в най-тежка броня. Чудовищни същества се надигаха от морските глъбини, за да държат готовите вече над четиристотин разбойнически кораба К’ортан, нетърпеливи да ги понесат на юг. Сред племената, във всяко село, магьосниците се будеха, за да откликнат на зова на новия император.

Зов за война.

По един протрит килим.

Триумфиращи герои.

Иззад дървената врата се чу викът на Майен.

Появи се от гората пребледнял, с измъчено лице и спря изненадан, като видя запрегнатите фургони и Бурук, който ругаеше щъкащите наоколо нереки. Серен Педак — беше навлякла кожената си броня — го изчака да се приближи.

— Ужасни събития, Хул Бедикт.

— Тръгвате ли?

— Бурук така нареди.

— А желязото, което искаше да продаде?

— Връща се с нас. — Огледа се и рече: — Ела с мен. Трябва да поговоря за последен път с Първия евнух.

Хул кимна умислено.

— Добре. Много неща имам да ти разправям.

В отговор тя се усмихна кисело.

— Аз се канех да направя същото.

Поеха към къщата за гости до цитаделата. Още веднъж през разделените на пръстени съсловия на града на Едур. Но този път гражданите, покрай които минаваха, бяха мълчаливи, мрачни. Серен и Хул минаваха между тях като призраци.

— Посетих древни места — заговори Хул. — И забелязах признаци на активност.

— Какви древни места?

— Северно от пролома гората загръща някогашен огромен град, който се е простирал на цели левги. Беше изцяло настлан с каменни плочи, камъкът — от някакъв вид, какъвто никога не бях виждал. Не се троши и само корените са успели да разместят тук-там плочите.

— Защо трябва да има активност по такива места? Освен обичайните призраци и духове?

Хул я погледна за миг, после извърна очи.

— Там има… мъртви зони. Купища кости, които отдавна са се вкаменили. Останки от скелети на Тайст. И кости от някакъв влечугоподобен звяр…

— Да, виждала съм ги — каза Серен. — Нереките ги събират и ги смилат за лечебен прах.

— Точно така. Аквитор, тези места са били посетени наскоро и следите, които намерих, са много обезпокояващи. Мисля, че са драконови.

Тя го изгледа невярващо.

— Според гадателите на плочки Крепостта на Дракона е неактивна от хиляди години.

— Кога за последен път сте говорили с гадател?

Серен се поколеба — спомни си за опита на Пернатата вещица. Когато бе намекнато, че всичко е в движение.

— Добре, драконови да са. — Мисълта за дракони, появили се в този свят, бе ужасяваща. — Но не мога да разбера как това се свързва с Тайст Едур…

— Серен Педак, вече трябва да сте разбрали, че Тайст Едур почитат дракони. Бащата Сянка, трите Дъщери — всички те са дракони. Или соултейкън. В дълбините на ледниковия пролом недалече оттук може да се види разбитият череп на дракон. Вярвам, че този дракон е Бащата Сянка, онзи, когото едурите наричат Скабандари Кървавото око. Навярно това е източникът на измяната, която като че ли е в сърцевината на едурската религия. Там също намерих следи. Отпечатъци от Едур.

— И какъв смисъл извлече от всичко това, Хул? — Дразнеше я, че той й говори така официално.

— Ще има война. Съдбовна война, породена от съживено чувство за предопределеност. Боя се за Ханан Мосаг, защото мисля, че е хванал драконова опашка — може би повече от образно казано. Това може да се окаже твърде много дори за него и неговите К’риснан.

— Хул, кралят-магьосник вече не управлява Едур.

Стъписване. Лицето му помръкна.

— Нима делегацията пристигна с убийци?

— Той беше свален преди пристигането на делегацията — отвърна Серен. — О, не знам откъде да започна. Братът на Бинадас, Рулад. Той умря, после се съживи, с помощта на един меч — дара, който търсеше Ханан Мосаг. Рулад се провъзгласи за император. А Ханан Мосаг коленичи пред него.

Очите на Хул блеснаха.

— Значи, както казах. Предопределеност.

— Така ли предпочиташ да го наречеш?

— Долавям гняв в гласа ви, Аквитор.

— Предопределеността е лъжа. Предопределеността е онова, с което убийците се бронират срещу порицанието. Дума, предназначена да подмени етиката, да отхвърли всякакъв морален контекст. Хул, ти приемаш тази лъжа, и при това не от невежество.

Бяха стигнали до моста. Хул Бедикт спря, обърна се към нея и заговори разпалено:

— Ти някога ме познаваше, Серен Педак. Дотолкова, че да ми върнеш живота. Не съм сляп за тази истина, нито за това коя си. Ти си човек, държащ на честта в свят, който унищожава честта. И де да можех да взема от теб малко повече от това, което взех, да стана като теб. Дори да свържа живота си с твоя. Но нямам твоята сила. Не мога да се прекроя. — Изгледа я за миг и продължи, преди да е успяла да реагира: — Права си, не съм сляп. Разбирам какво означава да прегърнеш предопределеността. Опитвам се да ти кажа, че това е най-доброто, което мога да направя.

Тя се дръпна, сякаш всяка негова дума я удряше през лицето. Очите й се впиха в неговите и тя видя искреността на признанието му. Искаше й се да закрещи, да даде воля на болката си, писък, който да прокънти над целия град, най-сетне и неопровержимо в отговор на всичко, което се беше случило.

„Но не. Глупаво е да си мисля, че другите изпитват същото. Този прилив се надига и много малко са онези, които ще му устоят.“

С разбиваща сърцето нежност Хул Бедикт хвана ръката й.

— Хайде да навестим Първия евнух.

— Най-малкото — заговори тихо Серен, докато вървяха по моста, — твоята позиция стана по-маловажна, с което се оказваш по-малко застрашен, отколкото може би щеше да е иначе.

— Така ли мислиш?

— А ти?

— Зависи. Рулад може да не приеме предложението ми за съюз. Може да не ми повярва.

— Какво ще направиш тогава, Хул?

— Не знам.

Къщата за гости беше препълнена. Финад Джерун Еберикт беше дошъл с личната охрана на Първия евнух, Рулитите и още десетина други гвардейци и служебни лица. Когато Серен и Хул влязоха, принц Квилас Дисканар тъкмо говореше разпалено:

— … магьосници в двата ни лагера. Ако ударим сега, можем да успеем да изтръгнем сърцето на тази вероломна тирания! — Обърна се рязко. — Финад Морох Неват, моите магове тук ли са?

— Трима от четиримата, принце — отвърна воинът. — Лаердас е с корабите.

— Добре. Е, Първи евнух?

Нифадас гледаше принца безизразно. И вместо да му отговори, се обърна и погледна Хул и Серен.

— Аквитор, навън още ли вали?

— Не, Първи евнух.

— А Бурук Бледия готов ли е за тръгване?

Тя кимна.

— Зададох ви въпрос, Нифадас! — каза Квилас.

— Отговорът — бавно заговори Първият евнух и малките му очички се приковаха в принца — предполага, че въпросът заслужава обсъждане. А не е така. Изправени сме пред нещо повече от магьосника Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Изправени сме пред императора и неговия меч. Заедно те вече са нещо… друго. Придружителите ми са тук под мое ръководство и засега ще останем добронамерени. Кажете ми, принце, колко тайни убийци сте довели със своите магове?

Квилас не отговори.

Нифадас се обърна към Джерун Еберикт.

— Финад?

— Двама са — отвърна той. — И двамата са в тази стая.

Първият евнух кимна и заряза темата.

— Хул Бедикт, колебая се дали да ви поздравя с добре дошъл.

— Това признание не ме обижда, Първи евнух.

— Аквиторът запозна ли ви с положението?

— Да.

— И?

— С цената на всичко, съветвам ви да си заминете. Колкото може по-скоро.

— А вие какво ще направите?

Хул се намръщи.

— Не виждам причина да отговарям на това.

— Вие сте предател! — изсъска Квилас. — Финад Морох, арестувайте го!

На лицето на Първия евнух се изписа тревога, щом Морох Неват извади меча си и пристъпи срещу Хул Бедикт.

— Не можете да направите това — заяви Серен Педак.

Очите на всички се приковаха в нея.

— Съжалявам, принце — продължи тя; мъчеше се да говори спокойно. — Хул Бедикт е под закрилата на Тайст Едур. Получил е статут на гост от Бинадас Сенгар, брат на императора.

— Той е ледериец!

— Едур ще са безразлични към тази подробност — отвърна Серен.

— Тук приключихме — заяви Нифадас. — Арести няма да има. Принц Квилас, време е.

— Нима ще припкаме по командата на този „император“, Първи евнух? — Квилас трепереше от гняв. — Поканил ни е, добре. Нека да почака кучият му син. — Извъртя се рязко и изгледа Хул Бедикт. — Възнамерявам да ви обявя извън закона, като предател на Ледер. Животът ви е обречен.

Единственият отговор на Хул бе уморена усмивка.

Нифадас се обърна към Серен.

— Аквитор, ще ни придружите ли до аудиенцията ни с императора?

Предложението я изненада и в не малка степен я притесни.

— Първи евнух?

— При условие, че Бурук е съгласен да изчака, разбира се. Сигурен съм, че ще е, и ще изпратя някой да го уведоми. — Махна с ръка и един от слугите изхвърча навън. — Хул Бедикт, допускам, че сте тръгнали да говорите с император Рулад? Най-малкото можете да ни придружите до цитаделата. Съмнявам се, че ще се получи объркване в намеренията, щом влезем.

Серен не можа да разбере мотивите под поканите на Първия евнух. Чувстваше се объркана.

— Както желаете — каза Хул.

Поведени от Нифадас, четиримата ледерии напуснаха къщата за гости и се отправиха към цитаделата. Серен придърпа Хул на една крачка зад Първия евнух и принц Квилас и прошепна:

— Тая работа нещо не ми харесва.

Хул изсумтя и чак след малко Серен осъзна, че се смее.

— Какво смешно има?

— Дарбата ти да подценяваш нещата, Аквитор. Винаги съм се възхищавал на способността ти да запазиш спокойствие.

— Нерешителността обикновено се смята за недостатък, Хул.

— Ако искаш увереност, се присъедини към мен, Серен.

Предложението бе тихо, едва чуто. Серен въздъхна.

— Не търся увереност. Всъщност увереността е единственото, от което най-много ме е страх.

— Очаквах подобен отговор.

Двама К’риснан ги посрещнаха на входа и ги въведоха в тронната зала.

Император Рулад беше седнал, новата му жена стоеше до него, вляво. Освен двамата К’риснан нямаше никой друг. Макар лицето на Майен да беше сковано и безизразно, нещо в него, непогрешимо в тайния женски език, подсказа на Серен, че консумирането на брака е станало — обвързване, което се беше отразило и в тъмните очи на Рулад, блясък на триумф и върховна самоувереност.

— Хул Бедикт — заговори той с хрипливия си глас, — кръвен брат на Бинадас. Идваш при нас в спорна компания.

— Императоре, доверието на брат ви към мен не е незаслужено.

— Разбирам. И какво изпитва вашият принц във връзка с това?

— Той вече не е мой принц. Чувствата му не означават нищо за мен.

Рулад се усмихна.

— В такъв случай ви предлагам да се отдръпнете настрана. Искам да разговарям с официалната делегация от Ледер такава, каквато е.

Хул се поклони и се отдръпна на три крачки вдясно.

— Аквитор?

— Императоре, дойдох да ви уведомя, че скоро ще напусна, като придружител на Бурук Бледия.

— Оценяваме вашата вежливост, Аквитор. Ако това е единствената причина да се явите пред нас, по-добре се оттеглете при Хул.

Тя се поклони мълчаливо и се отдръпна. „Все пак защо Нифадас го пожела това?“

— Император Рулад — каза Нифадас. — Може ли да говоря?

Едурът изгледа отвисоко Първия евнух, през полузатворени клепачи.

— Разрешаваме ви.

— Кралство Ледер е готово да влезе в преговори, засягащи дълговете, възникнали в резултат на незаконен улов на тюлени.

Квилас изсъска като змия, току-що настъпена по опашката, и се изплю от възмущение.

— Проблемът с дълга — отвърна Рулад, без да поглежда принца — вече е без значение. Вашето злато изобщо не ни интересува, Първи евнух. Всъщност вие изобщо вече не ни интересувате.

— Ако желаете изолация…

— Не казахме това, Първи евнух.

Принц Квилас изведнъж се усмихна.

— Начало на открита враждебност между нашите народи ли, императоре? Бих ви предупредил да не залагате на такава тактика, което не означава, че не бих я приел на драго сърце.

— Защо така, принц Квилас?

— Ние ламтим за ресурсите, които притежавате, да се изразя най-грубо. А сега вие ни предоставяте възможност да ги придобием. Едно мирно решение можеше да се намери в признаването, че дължите на Ледер. Но вместо това вие изричате нелепа лъжа, а именно — че ние сме ваши длъжници!

Рулад помълча за миг, сетне кимна и каза:

— Ледерийската икономика, изглежда, се основава на странни представи, принце.

— Странни? Не мисля. Начинанията ни се ръководят от естествени и неоспорими закони. Резултатите от които скоро ще разберете, за свое съжаление.

— Първи евнух, принцът от името на Ледер ли говори?

Нифадас сви рамене.

— Има ли значение, императоре?

— Ах, умен сте, безспорно. Определено сте по-ценен събеседник от този надут глупак, чието благородство почива само на обстоятелството, че е изпълзял между краката на кралица. Вие сте напълно прав, Първи евнух. Вече е без значение. Просто проявихме любопитство.

— Не се чувствам задължен да задоволявам това любопитство, императоре.

— А сега най-сетне показвате и кураж, Нифадас. Радваме се. В такъв случай предайте на своя крал следното. Тайст Едур повече не се кланят почтително на вашия народ. Нито изпитваме желание да участваме във вашите безкрайни игри и да слушаме отровните ви думи, които искате да преглътнем. — Последва внезапна, нелепа пауза, в която призракът на някакъв спазъм пробяга по лицето на императора, но той бързо се овладя. Все пак погледът в очите му за миг се размъти. Той примига, намръщи се и будният блясък се върна отново. — Нещо повече — продължи той, — решаваме да говорим от името на покорените от вас племена, на всички онези злощастни народи, които сте унищожили. Време е да отговаряте за престъпленията си.

Нифадас бавно килна глава и попита тихо:

— Това декларация за война ли е?

— Ще възвестим намерението си с дела, не с думи, Първи евнух. Казахме. Делегацията ви е свободна. Съжаляваме, че пътувахте толкова далече заради нещо, което се оказа кратка визита. Навярно в бъдеще ще поговорим с вас отново, макар и при съвсем различни обстоятелства, както подозираме.

Нифадас отвърна с поклон.

— В такъв случай, ако ни извините, императоре, трябва да се подготвим за тръгване.

— Можете да си вървите. Хул Бедикт, Аквитор, вие останете за малко.

Квилас и Нифадас излязоха сковано от тронната зала. Серен си мислеше за онова, което бе разкрил за миг Рулад. „Слабост, пукнатина. Като че ли го видях — младия Рулад, вътре.“

— Аквитор — заговори Рулад, — уведомете Бурук Бледия, че има право да премине безопасно до границата. Срокът на тази привилегия обаче е кратък, затова да побърза.

— Императоре, фургоните са пълни с…

— Боя се, че няма да разполага с достатъчно време, за да си вземе фургоните.

Тя примига.

— Очаквате да изостави желязото, собствеността си?

— В бизнеса винаги има рискове, Аквитор, както вие, ледериите, неизменно изтъквате, когато е във ваша полза. Уви, същото е в сила, когато нещата се обърнат.

— Колко дни ни разрешавате?

— Три. И още една подробност. Нереките остават тук.

— Нереките?

— Те са Длъжници на Бурук, да, разбираме това. Поредната приумица на икономиката, уви, от която бедният трябва да страда. Предайте му нашето съчувствие.

— Бурук е търговец, императоре. Свикнал е да пътува във фургон. Три дни за връщане може да се окаже извън физическите му възможности.

— Е, тогава жалко за него. — Мъртвият, студен поглед се отмести. — Хул Бедикт, какво имате да ни предложите?

Хул се смъкна на коляно.

— Заклевам се във вашата кауза, императоре.

Рулад се усмихна.

— Все още не знаеш каква е каузата ни, Хул Бедикт.

— Убеден съм, че разбирам повече, отколкото може би си мислите, ваше величество.

— Нима?

— И съм готов да отстоявам каузата ви.

Императорът отново извърна очи към Серен.

— Най-добре е да напуснете веднага, Аквитор. Този разговор не е за вас.

Серен погледна Хул и очите им се срещнаха. Макар никой от двамата да не помръдна, стори й се, че той се отдръпна, стори й се, че става все по-далечен, дори недостижим. Пространството, което ги делеше, се бе превърнало в широка бездна, непреодолима.

„Ето, че те загубих.“

„Заради това… същество.“

Мислите й свършиха дотук. Пусти като бъдещето, откъснато и отчуждено, с пропастта оттатък, пълна със забрава…

— Довиждане, Хул Бедикт.

— Сбогом, Серен Педак.

Тя закрачи към завесите на изхода. Краката й бяха омекнали.

Джерун Еберикт я чакаше на десетина крачки от портата на цитаделата. С изписана на лицето лукава насмешка.

— Той остава вътре, нали? Задълго ли?

Серен се помъчи да се овладее.

— Какво искате, Финад?

— Труден въпрос, Аквитор. Бях помолен от Брис Бедикт да поговоря с брат му, но тази възможност явно става все по-далечна.

„А ако му кажа, че Хул е изгубен за нас, тогава какво ще направи?“

Джерун Еберикт се усмихна, все едно бе прочел мислите й.

— Радвам се за него.

Тя го изгледа с яд.

— Не разбирате. Огледайте се, Финад. Това село е пълно със сенки, а в тези сенки има духове — слуги на Едур.

Той вдигна вежди.

— Смятате, че искам да го убия? Откъде пък се взе това подозрение, Аквитор? Казах „да поговоря“, нали? Не беше евфемизъм.

— Репутацията ви дава повод за тревога, Финад.

— Нямам причина да обявявам Хул за свой враг, независимо от политическата кауза, която е приел. В края на краищата, ако се окаже предател, кралството разполага със свои средства да се справи с него. Нямам интерес да се намесвам в такова нещо. Просто се канех да изпълня обещанието си към Брис.

— Какво се надяваше да постигне Брис?

— Не съм сигурен. Може и да бях доскоро, но всичко се промени.

Серен го изгледа.

— А вие, Аквитор? Вие ще придружите търговеца до Трейт. После какво?

Тя сви рамене. Май нямаше много смисъл да се преструва.

— Връщам се у дома, Финад.

— В Ледерас? Там почти са ви забравили.

— Явно това скоро ще се промени.

Той кимна.

— В обозримо бъдеще няма да се търсят Аквитори, Серен Педак. За мен би било чест, ако обмислите дали не бихте работили за мен.

— Да работя за вас?

— В имението ми. Аз имам… многостранни дейности. Вие сте прочута с почтеността си, Аквитор. Бих могъл да се доверя на човек като вас. — Поколеба се, после добави: — Не се чувствайте длъжна да ми отговорите тук и сега. Моля ви да го обмислите. Ще ви потърся в Ледерас.

— Финад, смятам, че ще сте твърде зает с военните си задължения, предвид това, което предстои.

— Службата ми е в двореца. Аз не командвам армии. — Огледа се и щърбавата му усмивка се върна. — Тези диваци няма да стигнат до Ледерас. Късмет ще имат, ако успеят да преминат границата. Забравяте, Аквитор, че сме се сблъсквали и преди с подобни врагове. Нереките имаха своята богиня-дух, как я наричаха?

— Ирес’ал.

— Да, така беше. Ирес’ал. А племената Тартенал имаха своите петима Серегал, Владиците на Гнева. Магьосници и вещици, проклятия и демони, всичко това го заличихме. А Цеда и неговият кадър не проляха и капка пот.

— Боя се, че този път ще е различно, Финад.

Той кривна глава и я изгледа.

— Аквитор, когато помислите за Търговски уеми, какво си представяте, че представляват?

— Не разбирам…

— Ядрото на търговията, сърцето на финансовата система, която движи цял Ледер, всеки негов гражданин, самия му мироглед. Парите не са просто монети, струпани в някоя тайна съкровищница. Не са просто търговците, които реват цифрите си, преди да затворят борсите в края на деня. Парите са корените на нашата цивилизация, нишките, които се протягат, за да обхванат всичко. Всичко.

— Какво искате да ми кажете с това, Финад?

— По-умна сте, отколкото се представяте, Аквитор. Разбирате съвсем добре. Това сърце се храни от най-доброто и най-лошото в човешката природа. Екзалтиране и достижения, амбиция и алчност, всичко действа в обслужваща самоподдържаща се хармония. Оттам четирите страни на нашата природа, а никоя не се вмества добре в собствените си ограничения на поведение или на изразяването си. Ние печелим не просто с армии, Серен Педак. Печелим, защото нашата система привлича най-доброто и най-лошото у всички, не само човешките същества.

— Предопределеност.

Той сви рамене.

— Наречете го както искате. Но ние сме я направили неизбежна и всепоглъщаща…

— Не виждам много екзалтиране и достижение в това, което правим, Финад. По-скоро като че ли има все по-голямо неравновесие…

Той я прекъсна:

— И тъкмо това е истината за свободата, Серен Педак.

Тя усети как гневът й се надига.

— Винаги съм вярвала, че свободата е в гарантираното право да бъдеш различен, без страх от репресии.

— Възвишена представа, но няма да я намерите в реалния свят. Ние сме изковали свободата с меч. И ако не искате да бъдете като нас, този меч ви убива един по един, сломява духа ви.

— А ако Тайст Едур ви изненадат, Финад? Вие на свой ред ще изберете ли смъртта, за да защитите великата си кауза?

— Някои може да умрат. Някои ще умрат. Всъщност, колкото и невероятно да е, всички може да умрем. Но освен ако победителите не оставят след себе си нищо освен пепелища, сърцето ще продължава да тупти. Корените му ще намерят нова плът. Императорът може да си има своите демони в моретата, но ние разполагаме с невъобразимо огромно чудовище и то поглъща. А каквото не може да погълне, го премазва или го оставя да умре от глад. Печелим или губим, Тайст Едур все пак губят.

Тя отстъпи назад.

— Финад Джерун Еберикт, не искам да имам нищо общо с вашия свят. Така че не е нужно да чакате отговора ми — вече ви го дадох.

— Както искате. Но знайте, че няма да престана да ви уважавам, ако промените мнението си.

— Няма да го променя.

— Всеки трябва да работи, за да яде, момиче. Ще се видим в Ледерас.

По време на аудиенцията Удинаас беше стоял тихо в сумрака. Сънародниците му ледерии не го бяха забелязали. А и да бяха, щеше да е все едно, защото разговора водеше императорът. След като делегацията беше освободена и Аквиторът напусна, Рулад привика Хул Бедикт.

— Значи ни се заклевате във вярност — промълви той бавно, все едно че вкусваше думите една по една, преди да излязат от попуканите му устни.

— Зная подробности, които са ви необходими, императоре, разположението и попълненията във всеки гарнизон, всеки пограничен лагер. Зная тяхната тактика, начина, по който войските се развръщат в бой. Как се прилага магията. Знам къде са скрити хранителните и водни запаси — това са военните складове, и те са големи.

Рулад се наведе към него.

— Готов сте да предадете собствения си народ. Защо?

— Отмъщение — отвърна Хул Бедикт.

Думата смрази Удинаас.

— Ваше величество — продължи Хул Бедикт, — моят народ ме предаде. Отдавна. От дълго време чакам възможност като тази.

— И тъй, отмъщение. Достойно чувство ли е?

— Императоре, нищо друго не ми е останало.

— Кажете ни, Хул Бедикт, ще тръгне ли по вълните могъщата ледерийска флота срещу нас?

— Не, не мисля. Не и в началото поне.

— А армиите им?

— Тактиката е на вълнообразна, мобилна отбрана, която привлича силите ви все по-напред. Следва контраатака. Удари в дълбочина, които да прекъснат снабдителните ви линии. В третата фаза ще обкръжат армиите ви, за да довършат унищожението. Флотите им ще избягват морско сражение, защото знаят, че за да завладеете Ледер, трябва да извършите десант. Вместо това подозирам, че ще изпратят корабите си далече навътре от бреговата линия, след което ще нападнат отечеството ви. Селата тук — ще ги изгорят до основи. И всеки Тайст Едур, когото намерят тук, стар или млад, ще бъде заклан.

— Мислят си, че сме глупаци — изсумтя Рулад.

— Ледерийската военна машина е гъвкава, императоре. Войниците им са обучени за бързо приспособяване, ако обстоятелствата го наложат. Внушителна, опасна сила, изключително добре тренирана и с помощта на пътищата, построени специално за нея — ужасно подвижна. По-лошото е, че имат числено превъзходство…

— Едва ли — прекъсна го с усмивка Рулад. — Едур имат нови съюзници, Хул Бедикт, както скоро ще разберете. Добре. Ние сме доволни и заключаваме, че ще се окажете полезен за нас. Сега отидете в къщата на баща ми, за да се поздравите с Бинадас, той ще се радва да ви види.

Ледериецът се поклони и излезе от залата.

— Ханан Мосаг — прошепна Рулад.

Една странична завеса се дръпна и бившият крал пристъпи вътре.

— Изглежда, твоите проучвания на военната система на Ледер са ти дали точна преценка — каза Рулад. — Описанията му на техните тактики и стратегии напълно съвпадат с твоите.

— Кога, императоре?

— Племената подготвят ли се?

— Най-усърдно.

— Значи много скоро. Кажи сега какво мислиш за Нифадас и принца.

— Нифадас бързо разбра, че всичко е загубено, но принцът гледа на тази загуба като на победа. В същото време и двамата остават уверени във военната мощ на кралството си. Нифадас скърби за нас, императоре.

— Горкият. Може би е заслужил милостта ни заради това подвеждащо чувство.

— Предвид курса, който сте избрали за нашия народ, императоре, милостта е опасно понятие. Можете да сте сигурен, че към нас няма да бъде проявена милост.

Нов спазъм порази Рулад, като онзи, който Удинаас вече бе видял. Този път реши, че разбира източника му. Хиляда връзки задържаха здравия разум на Рулад, но безумието се бореше с разума и защитите се огъваха. До неотдавна той беше просто най-младият син на благородна фамилия, перчеше се из селото, но все още не беше пуснал кръв. В ума му около него бавно се въртяха в кръг панорамни видения за слава. Виденията на младеж, изпълнени с въображаеми сценарии, в които Рулад свободно можеше да изрази самоувереността си и така да докаже правотата на волята си.

А сега това момче седеше на трона на Едур.

„Трябваше просто да умре, за да се озове там.“

Неочакваното проявление на славата все още го поддържаше дотолкова, че да оформя думите и мислите му и да подхранва властното му поведение, сякаш царственото „ние“ бе нещо, за което се беше родил. Но всичко това беше на ръба на контрола. Несъвършена фасада, укрепена с грижливо съградени речеви шаблони, изричани с някак непохватно артикулиране, което прилягаше на детинските представи на Рулад как би трябвало да говори един император. Това бяха игри на убеждаване, колкото на публиката, толкова и на самия него.

Но Удинаас беше убеден, че други мисли витаят в ума на Рулад, прояждат го до корен и пълзят като бели червеи през загнилата му душа. При цялото това бляскаво злато плътта отдолу бе изтерзана и покрита с рани. За да се оформи фасадата, всичко под нея бе станало уродливо.

Робът долови всичко това, докато траеше краткият спазъм на Рулад, и остана равнодушен. Погледът му се отмести към Майен, но тя не издаде нищо, дори че е забелязала внезапното колебание на съпруга си.

Но Удинаас забеляза как по лицето на Ханан Мосаг пробяга страх, бързо прикрит под строго изражение.

Миг на размисъл, и Удинаас реши, че разбира тази реакция. За Ханан Мосаг беше жизненоважно неговият император да владее разума и волята си. Иначе дори изявата на сила нямаше да го принуди да коленичи пред един безумец. Вероятно доскорошният магьосник-крал също разбираше, че в Рулад кипи вътрешна борба, и беше решен да помогне с каквото може на императора да съхрани рационалното в себе си.

А ако битката бъдеше изгубена, ако Рулад затънеше напълно в безумието, тогава какво щеше да направи Ханан Мосаг?

Очите на ледерийския роб се изместиха към меча — императорът го държеше като скиптър в дясната си ръка, с върха, опрян на подиума до пищно резбования крак на трона. „Отговорът се крие в този меч, а Ханан Мосаг знае за това оръжие — и неговия създател — много повече, отколкото разкри.“

Но Удинаас също знаеше някои неща. Чезнещият, духът-сянка, който го бе взел под покровителството си, му беше нашепнал някои истини. Силата на меча бе дала на Рулад власт над духовете. Духовете на Тайст Андий!

Чезнещият беше успял някак да избегне призива и сега възвестяваше победата си с мелодраматичен кикот, който кънтеше в главата на роба, и танцът му в ума на ледериеца бе изпълнен с някак прекомерно ликуване. Сега духът бе свидетел на всичко случващо се през неговите очи.

— Императоре — заговори Ханан Мосаг веднага щом Рулад се съвзе, — магьосниците на арапаите…

— Да. Те няма да се възпротивят. Скоро ще ни приветстват с „добре дошли“.

— А нереките, които отнехте от търговеца?

— Тук съображенията са различни. — За миг в тъмните очи на Рулад се мярна безпокойство. — Тях не бива да ги закачаме. Трябва да ги зачитаме.

— Огнището им и районът около него са осветени. — Ханан Мосаг кимна. — Това, разбира се, трябва да се зачита. Но не усетих голяма сила след това освещаване.

— Не се оставяй това да те подведе. Почитаните от тях духове са най-старите, които е познавал този свят. Те не се проявяват така, че да можем да ги разпознаем лесно.

— Аха. Императоре, вие сте надарен със знание, което е недостъпно за мен.

— Да, Ханан Мосаг. С нереките трябва да се отнасяме изключително предпазливо. Никакво желание не изпитвам да видя надигането на тези духове.

Доскорошният крал-магьосник се намръщи.

— Ледерийските магове без особени трудности обезсилиха — дори изкорениха — силата на тези духове. Иначе нереките нямаше да рухнат толкова бързо.

— Слабостта, до която ледериите се домогнаха, бе намерена у смъртните нереки, не в духовете, които почитат. Нашето убеждение, Ханан Мосаг, е, че Ирес’ал не се беше пробудила напълно. Тя не се вдигна да защити онези, които й се кланяха.

— Но нещо се е променило.

Рулад кимна.

— Промени се, да. — Вдигна очи към Майен. — Започна с благославянето на жената Едур, която сега е моя жена.

Тя трепна и не пожела да срещне нито неговите очи, нито тези на Ханан Мосаг.

Императорът сви рамене.

— Станало е. Трябва ли да се безпокоим? Не. Все още не. Може би никога. Все пак е по-добре да сме предпазливи.

Удинаас потисна подтика си да се засмее. Предпазливост, породена от страх. Приятно беше да се разбере, че императорът на Тайст Едур все още може да бъде засегнат от това чувство. „От друга страна, може би погрешно съм разгадал Рулад. Може би страхът е сърцевината на чудовището, в което се е превърнал.“ Дали беше важно? Само ако робът се канеше да се забавлява с тази игра на предвиждане.

Струваше ли си усилието?

— Ден-рата са на запад от лежбищата — каза Ханан Мосаг. — Мерудите виждат дима на поселищата им.

— Колко идват по море?

— Около осем хиляди. Всички кораби. Повечето са воини, разбира се. Останалите се придвижват по суша, първите групи вече са стигнали до границата със Соланта.

— Продоволствие?

— Достатъчно за похода.

— И нищо не е останало зад тях?

— Само пепелища.

— Добре.

Удинаас видя как Ханан Мосаг се поколеба, преди да отрони:

— Вече се започна. Вече няма връщане.

— Нямаш причина да се безпокоиш — отвърна Рулад. — Вече изпратих духове по границата. Наблюдават. Скоро ще я прехвърлят и ще навлязат в Ледер.

— Магьосниците на Цеда по границата ще ги открият.

— Вероятно. Но духовете няма да влязат в бой. Ще избягат. Все още нямам намерение да покажа силата им. Решил съм да окуража свръхсамоувереността им.

Двамата Едур продължиха да обсъждат стратегии. А Удинаас слушаше — само един от многото духове в сумрака.

Трул Сенгар виждаше как баща му се окопитва с упорита решимост, с нещо като вяра. Сплиташе думите, изричани на глас, но явно предназначени за самия него, докато майка му го гледаше с лице на стара, сломена жена. Смъртта бе дошла, за да бъде разбита с едно ужасно възкресение, с едно съживяване, непредлагащо нищо достойно за радост. Един крал беше свален и на негово място се беше въздигнал император. Светът се беше обърнал, а Трул се чувстваше отчужден, изтръпнал, свидетел на тези болезнени, мъчителни сцени, в които се опитваха всевъзможни пътеки към помирението, пътища, водещи все до тягостно мълчание, в което напрежението бавно се връщаше и нашепваше за провал.

Всички до един бяха коленичили пред своя нов император. Брат и син, близкият, който беше умрял, а сега седеше окичен със златни монети. Хриплив до неузнаваемост, ала все пак познат глас. Очи, принадлежали на някой, когото по-рано всички бяха познавали, ала които сега гледаха трескаво, изпълнени с власт, и лъщяха от неизцерените рани на ужаса.

Феар беше предал своята годеница.

Ужасно деяние.

Рулад я бе пожелал. А това беше… светотатство.

Трул никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Откъсна очи от баща си и погледна към Бинадас и Хул Бедикт, които тихо си говореха в ъгъла. Взря се в ледериеца, който бе положил клетва за вярност пред Рулад, който беше готов да предаде собствения си народ във войната, за която Трул знаеше, че е неизбежна. „Какво доведе всички ни до това? Как можем да спрем този неумолим марш?“

— Не се опитвай да се бориш с това, братко.

Трул извърна очи към Феар, който седеше на пейката до него.

— С какво да се боря?

Лицето на Феар беше изопнато, почти сърдито.

— Той носи меча, Трул.

— Това оръжие няма нищо общо с Тайст Едур. То е чуждо и цели да превърне онзи, който го държи, в наш бог. Бащата Сянка и неговите Дъщери — какво, тях да ги отхвърлим ли?

— Мечът е само средство. Инструмент. На нас се пада, на тези, които сме около Рулад, да съхраним светостта на своята вяра, да поддържаме целостта и да напътстваме Рулад.

— Той ти отне годеницата.

— Кажеш ли го още веднъж, братко, и ще те убия.

Трул извърна глава и усети ударите на сърцето си — биеше като полудяло.

— Рулад няма да приеме никакво напътствие, не и от нас, Феар. От никого. Мечът и онзи, който го е сътворил, го водят сега. И лудостта.

— Лудостта е това, което си решил да видиш.

— Може би си прав — изсумтя Трул. — Кажи ми тогава, ти какво виждаш?

— Болка.

„Която споделяш и ти.“ Трул потърка чело и бавно въздъхна.

— Да се боря с това ли, Феар? Никога не е имало шанс. — Погледна го. — Но не ти ли е чудно? Кой си играе така с нас, и откога? Ти нарече онова оръжие инструмент — нима ние сме нещо по-различно?

— Ние сме Тайст Едур. Владели сме цяло селение някога. Кръстосали сме мечове с боговете на този свят…

— И сме загубили.

— Бяхме предадени.

— Аз май споделям съмненията на майка ни…

— Сгреших. Бяхме съблазнени и затънахме в слабост. Всички. Но вече трябва да го отхвърлим това, Трул. Бинадас разбира. Също и баща ни. Терадас и Мидик Бун също, и онези, които императорът обяви за свои братя по кръв. Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит…

— Старите му некръвни приятели — прекъсна го с крива усмивка Трул. — Тримата, които винаги е надвивал в състезания с меч и копие. Както и Мидик.

— Какво от това?

— Те с нищо не са го заслужили, Феар. И никакви провъзгласявания не могат да променят това. Но Рулад иска да ни принуди да приемаме заповеди от онези…

— Не ние. Забравяш, че ние също сме братя по кръв. А аз все още командвам воините на шестте племена.

— А как според теб ще се почувстват другите благородни воини? Всички те са следвали осветения от времето път на пускане на кръв и на достойни подвизи в битка. Сега ще се окажат под натрапена власт…

— Първият воин под моя команда, който се оплаче, ще познае острието на меча ми.

— Това острие може да затъпее и да се нащърби.

— Не. Бунт няма да има.

Трул помисли малко и кимна.

— Вероятно си прав и това може би е най-потискащата истина, изречена днес.

Феар стана.

— Ти си мой брат, Трул. И мъж, на когото се възхищавам. Но със своите думи си близо до измяната. Ако беше някой друг, вече щях да съм те принудил да замълчиш. Окончателно. Престани, Трул. Ние вече сме империя. Преродена империя. Очаква ни война. И затова трябва да знам — ще се сражаваш ли редом до своите братя?

Трул отпусна гръб на грубата стена, изгледа за миг Феар и отвърна:

— Правил ли съм някога друго?

Изражението на брат му омекна.

— Не си. Ти ни спаси всички, когато се връщахме от ледената пустош, и това е подвиг, за който знаят всички, затова гледат на теб с възхита и благоговение. По същата причина, Трул, те очакват от теб насока. Мнозина са тези, които ще вземат решението си, като следят реакцията ти на това, което се случи. Ако видят съмнение в очите ти…

— Нищо няма да видят, Феар. Не и в моите очи. Нито ще открият повод за съмнение в действията ми.

— Това ме успокоява. Императорът скоро ще ни призове. Своите братя по кръв.

Трул също стана.

— Чудесно. Но дотогава, братко, имам нужда от самота.

— Дали тя няма да се окаже опасен спътник?

„Ако се окаже, тогава все едно че съм мъртъв.“

— Досега не се е оказвала, Феар.

— Сега ме остави, Ханан Мосаг — каза императорът и в гласа му се долови неочаквана умора. — И отведи със себе си К’риснан. Всички, напуснете… ти остани, робе. Майен, моя съпруго, ти също. Моля те, иди си.

Тази внезапна покана предизвика смут, но след няколко мига залата беше опразнена и останаха само Рулад и Удинаас. В очите на роба излизането на Майен приличаше повече на бягство, със скована походка, сякаш бе на ръба на истерията.

Щеше да има все повече моменти като този. Внезапни прекъсвания в нормалните процедури. Ето защо Удинаас не се изненада, когато Рулад му даде знак да се приближи и когато видя в очите на императора набъбваща болка и ужас.

— Стой близо до мен, робе — изохка Рулад и цялото му тяло се разтресе. — Припомни ми! Моля те! Удинаас…

Робът помисли за миг.

— Вие умряхте. Тялото ви беше облечено за почетно погребение като кръвен воин на хирот. После се завърнахте. Благодарение на меча в ръката ви се завърнахте и отново сте жив.

— Да, това е. Да. — Смях, който се извиси в пронизващ писък и рязко прекъсна, когато поредният спазъм разтърси Рулад. Той зяпна, сякаш пронизан от болка, и промълви: — Раните…

— Императоре?

— Все едно. Само спомен. Хладно желязо, което се забива в тялото ми. Леден огън. Опитах се. Опитах се да се свия около тези рани. Да се стегна, да опазя онова, което вече бях изгубил. Помня…

Удинаас мълчеше. След като императорът не го гледаше, можеше да наблюдава. И да стигне до заключения.

Младостта не трябваше да умира. Този невъзвратим миг беше за старите. Някои правила не биваше никога да се нарушават и никакво значение нямаше дали мотивацията е състрадание, или хладна преценка. Рулад беше мъртъв твърде дълго, твърде дълго, за да избегне духовната рана. Ако императорът беше инструмент, то този инструмент беше повреден.

А доколко важно беше това?

— Ние сме несъвършени.

Удинаас се сепна. Не отвърна нищо.

— Разбираш ли това, Удинаас?

— Да, императоре.

— Как? Как го разбираш?

— Аз съм роб.

Рулад кимна. Лявата му ръка, облечена в злато, се вдигна и се долепи до дясната, стиснала дръжката на меча.

— Да, разбира се. Да. Несъвършени. Никога не можем да се съизмерим с идеалите, стоящи пред нас. Това е бремето на тленността. — Лицето му се сгърчи. — Не само за смъртните. — Очите му пробягаха за миг към очите на роба, отместиха се отново. — Той шепне в ума ми. Казва ми какво да говоря. Прави ме по-умен, отколкото съм. Какво прави той от мен, Удинаас? Какво прави от мен?

— Роб.

— Но аз съм Тайст Едур.

— Да, императоре.

— Цената на един върнат живот.

— Вие сте Длъжник.

Рулад се присви в стола си, очите му блеснаха с внезапен гняв.

— Не сме едно и също с тебе, робе! Разбираш ли? Не съм от вашите Длъжници. Не съм ледериец. — Отпусна се вяло и монетите изшушнаха и изстъргаха. — Дъщерята да ме вземе дано, тази тежест…

— Простете ми, императоре. Вярно е. Вие не сте Длъжник. Нито сте роб… Макар че може би изглежда така понякога. Когато ви надвие умората.

— Да, това е. Уморен съм. Това е. Уморен.

Удинаас се поколеба, после попита:

— Императоре, сега той говори ли чрез вас?

Рулад поклати глава.

— Не. Той всъщност не говори чрез мен. Само ми шепне съвети, помага ми да избирам думите си. Подрежда мислите ми — но мислите са си мои. Трябва да са. Не съм глупак. Умен съм. Да, това е. Той само нашепва увереност.

— Нищо не сте яли — каза Удинаас. — Нито сте пили нещо. Изпитвате ли глад и жажда, императоре? Може ли да донеса нещо, което да укрепи силата ви?

— Да, бих хапнал. И… малко вино. Намери някой слуга.

— Веднага, господарю.

Удинаас притича до завеската, скриваща прохода, водещ към кухните, и намери един слуга, присвит в коридора на десетина крачки от вратата. Две ужасени очи блеснаха към него.

— Ставай, Вирик. Императорът иска вино. И храна.

— Богът иска да яде?

— Той не е бог. Храна и вино, Вирик. Подходящи за император. И побързай.

Слугата се надигна тромаво, готов да побегне.

— Знаеш как да го направиш — заговори спокойно Удинаас. — Обучаван си за това.

— Страх ме е…

— Чуй ме. Ще ти кажа една тайна. Винаги си обичал тайните, нали, Вирик?

Плахо кимване.

— Работата е следната — заговори Удинаас. — Ние, робите, нямаме причина да се боим. Едурите са тези, които имат причина, а това ни позволява да се смеем зад гърба им. Помниш ли, че си правил това, Вирик? Любимата ти игра.

— П-помня, Удинаас.

— Добре. Сега иди в кухнята и го покажи на другите. Покажи им го и те ще те последват. Храна и вино. Когато си готов, донеси ги до завеската и подсвирни тихо, както правиш обикновено. Вирик, трябва да върнем нещата към нормалното, разбираш ли? И тази задача се пада на нас, робите.

— Пернатата вещица побягна…

— Пернатата вещица е млада и това, което направи, беше погрешно. Говорих с нея и ще говоря пак.

— Да, Удинаас. Ти си робът на императора. Имаш това право. Много мъдрост има в думите ти. Мисля, че ще се вслушаме в теб, нищо, че си Длъжник. Ти си… благороден. — Кимна. — Пернатата вещица ни провали…

— Не бъди толкова суров към нея, Вирик. Хайде, върви.

Изчака, докато слугата забърза по коридора, после се върна в тронната зала.

— Защо се забави толкова? — попита сърдито, почти в паника Рулад. — Чух гласове.

— Обяснявах на Вирик желанията ви, императоре.

— Много си бавен. Трябва да си по-бърз, робе.

— Ще бъда, господарю.

— На всеки трябва да се казва какво да прави. Като че ли никой не може да мисли сам.

Удинаас си замълча и не посмя да се усмихне, макар очевидният отговор да му мина през ума.

— Робе, ти си полезен за нас. Ще трябва… да ни се напомня… отново. В неочаквани моменти. И точно това ще правиш за нас. Да, и храна и пиене в подходящото време.

— Да, господарю.

— Сега стой кротко, докато очите ни си починат малко.

И той застана. Да чака. Да гледа. На дванадесет крачки.

Разстоянието между император и роб.

На път към моста Трул Сенгар видя Аквитора. Стоеше на средата на моста, неподвижна като изплашена сърна, с поглед, прикован в пътя, минаващ през селото. Трул не можа да разбере какво е привлякло вниманието й.

Поколеба се. После извърна глава и срещна очите й.

Нямаше думи в това, което си споделиха в този миг. Поглед, започнал колебливо, а после бързо и неизразимо се преобрази в нещо друго. Водени от инстинкта, в следващия миг и двамата прекъснаха тази безмълвна връзка.

Последваха няколко секунди неловка тишина. Трул усети, че се бори с огромна пустота, затаена дълбоко в гърдите.

Серен Педак проговори първа.

— Остана ли някакво място, Трул Сенгар?

И той разбра.

— Не, Аквитор. Не остана място.

— Мисля, че би предпочел да не е така, нали?

Въпросът се плъзна твърде близо до онова безсловесно разбиране, което си споделиха едва преди няколко мига, и той отново видя как в очите й трепна… нещо. Изпита ужас от искрения отговор.

— Служа на своя император.

Искрата в очите й угасна, смени се с хладен поглед, който без усилие се промъкна през преградите му, заби се като нож в гърдите му.

— Разбира се. Простете ми. Твърде късно е за въпроси като този. Вече трябва да тръгвам да придружа Бурук Бледия до Трейт.

Всяка дума беше извиване с този нож, колкото и да изглеждаше безвредна. Не разбираше защо думите — и погледът в очите й — можеха да го наранят така дълбоко и му се искаше да завика. Отрицания. Признания. Вместо това подсили края на това съпричастие с унизително свиване на раменете.

— Лек път, Аквитор.

Само това. И разбра, че е страхливец.

Гледаше я, докато се отдалечаваше. И мислеше колкото за нейното пътуване, толкова и за своя житейски път, с всички грешни стъпки, залитания и лутания по него, без да знае колко важни може да се окажат. Равновесието беше възстановено. Но пътят се бе променил.

Толкова възможности за избор се оказваха невъзвратими.

14.

Нечий глас заговори от мрака:

— Не бих тръгнал по тази улица, старче.

Бъг погледна през рамо, отвърна: „Благодаря за предупреждението“ и продължи.

Десетина крачки навътре в уличката — и му замириса на прясно пролята кръв. Стъпките зад него подсказаха, че пазачът е тръгнал по петите му, сигурно за да прегради пътя му за изход.

— Предупредих те.

— Аз съм този, когото повикахте — каза Бъг.

От сумрака пред него изникнаха още четири фигури, всички — улични главорези. Изглеждаха уплашени.

Пазачът го заобиколи, приближи се и се взря в лицето му.

— Ти ли си Чакащия? Не си каквото очаквах.

— Какво се е случило тук? Кой е убитият и кой го уби?

— Не „кой го уби“ — измърмори един от четиримата застанали пред Бъг. — По-скоро „какво“. Не знаем. Само че беше голямо, с кожа, черна като водата в канала, и с шипове по ръцете. Очи като на змия, сиви и светят.

Бъг подуши във въздуха, за да долови нещо повече освен кръвта.

— Направи Силния Рал на парчета, после влезе ей в оная сграда.

Слугата бързо завъртя очи натам, накъдето сочеше мъжът. Порутен храм, хлътнал в единия ъгъл, острият покрив бе леко килнат на същата страна.

— Това е последният храм на Осите, нали? — изсумтя Бъг.

— Не питай нас.

— Този култ е мъртъв поне от сто години — продължи слугата, загледан навъсено към порутената сграда. Входът, широк и зейнал, с каменен трегер отгоре, навремето беше на три стъпки над уличното ниво. Когато този заден проход беше улица. Сега едва можа да различи десния ъгъл на най-горното стъпало. Като че ли беше затрупано със смет, разместена наскоро. Бъг отново погледна петимата главорези. — А вие какво се спотайвахте тука?

Спогледаха се, после пазачът сви рамене.

— Криехме се.

— Криехте се?

— Онова момиченце… ъъъ…

— Аха. Ясно. — Бъг отново се обърна към входа.

— Почакай, старче. Няма да влезеш там, нали?

— За какво друго ме извикахте?

— Очаквахме да, ъъъ, доведеш градската стража или нещо такова. Може би някой и друг маг.

— Може и да го направя. Но първо трябва да разбера с какво си имаме работа. — Бъг се изкатери и влезе в полусрутения храм. Застоял влажен въздух и дълбок мрак. Миризма на прясно разкопана пръст, после — много смътно — нечие дишане. Бавно и дълбоко. Слугата прикова очи в източника на звука и каза:

— Добре. Доста време е минало, откакто за последен път си вдишвал нощния въздух. Но това не ти дава право да убиваш нещастен смъртен, нали?

Една грамадна фигура повлече крака покрай отсрещната стена.

— Не ме наранявай. Няма да се върна. Те убиват всички.

Бъг въздъхна.

— Ще трябва да се справиш по-добре.

Фигурата сякаш се разпадна и слугата успя да различи движение в тъмното, във всички посоки. Най-малко шест нови, по-дребни фигури, ниски и дълги. Блясъкът на змийски очи се прикова в него по цялата дължина на черната стена.

— Затова значи си избрал този храм. Уви, поклонниците ти отдавна ги няма.

— Може да си мислиш така. — Вече половин дузина гласове шепнеха в хор. — Но грешиш.

— Защо уби онзи смъртен?

— Преграждаше ми пътя.

— Е, след като си вече тук…

— Ще чакам.

Бъг се замисли над последствията, вложени в тези думи. Намръщи се.

— Добре. Но никакви убийства повече. Стоиш тук вътре.

— Ще се съглася с това. Засега.

— Докато онова, което чакаш… дойде.

— Да. Тогава ще убиваме.

Бъг се обърна към изхода.

— Така си мислиш — измърмори под нос, докато излизаше.

Щом се озова навън, огледа отново в тъмното изплашените лица на петимата.

— Разгласете, че никой не трябва да влиза в този храм.

— Само това ли? А стражите? Маговете? А Силния Рал?

— Е, ако много държите на отмъщение, съветвам ви първо да си намерите няколко хиляди приятелчета. Рано или късно сметката ще се плати.

— Чакащия иска от нас да чакаме — изсумтя пазачът.

Бъг сви рамене.

— Най-доброто, което мога да направя. За да се изгони онзи звяр, тук трябва да дойде самият Цеда.

— Ами повикай го!

— За жалост нямам такава власт. Хайде, всички вкъщи.

Подмина ги и продължи по прохода към улицата. Нещата определено започваха да стават сложни. А това изобщо не беше добре. Чудеше се колко ли още същества се измъкват от гробниците. Ако можеше да се съди по думите на Глутницата, не бяха много. Е, поне някакво облекчение.

Все пак по-добре беше да провери сам. Предстоящата среща можеше да почака още малко. Това сигурно щеше да му докара едно здраво хокане, но нямаше как. Краят на Седмия цикъл се очертаваше изпълнен със събития. Зачуди се дали онова пророчество, за преродена империя, е свързано по някакъв начин с кулата на Азата. Надяваше се да не е.

Нощта бе изненадващо тиха. Обичайните тълпи, излизащи по улиците, щом отмине дневният зной, буквално липсваха. Бъг тръгна покрай канала Квилас. Скоро пред очите му изникна Вечният дом. Е, това поне беше успех, напомни си той. Кралският инженер, съвсем намясто наречен Грум1, с неохота и завист им беше връчил кралския контракт, с който на „Конструкции Бъг“ се възлагаше да поемат контрол над укрепването на компрометираните крила на новия дворец. Още по-малко доволен беше, когато Бъг се разпореди старите работни групи да освободят терена, като си приберат оборудването. След това Бъг беше изкарал по-голямата част на другия ден в газене из наводнените тунели само за да добие представа за мащабите на задачата, която предстоеше.

Точно според предсказанието на Техол, скромната компания на Бъг се катереше плашещо бързо нагоре в Търговски уеми. Откакто беше подпечатан списъкът на дяловете, Бъг беше успял да продаде четири хиляди двайсет и два процента от тях и пак да задържи контролния пакет. Разбира се, щеше да поведе колоната на Удавянията, ако измамата се разкриеше.

— Но аз съм готов да поема този риск — беше заявил с широка усмивка Техол. Странен човек беше господарят му.

Наближи стария дворец и сви в кривите улички отзад. Тази част от града изглеждаше буквално безжизнена — никой не излизаше навън. Улични псета спираха да ровят из сметта, за да го изгледат, докато минава. Плъхове се разбягваха по пътя му.

Стигна до стената на квадратната кула и тръгна покрай нея, докато не се озова при входа. Последва кратка пауза, през която насила потисна нервността, обземаща го при всяко влизане в двора. Азатът беше мъртъв в края на краищата. Вдиша дълбоко, бавно издиша и закрачи напред.

Могилите от двете страни бяха странно хлътнали, но не можа да види зейнали ями. Все още. Изостави пътеката. Под краката му запращяха и зацвърчаха насекоми. Туфите трева изглеждаха излинели и гъмжаха от живот.

Стигна до една от могилите. Отсамната й страна я нямаше — на нейно място зееше черна яма, над която лежеше паднало изсъхнало дърво. Отвътре не се чуваше никакво стържене.

Кетъл се показа. В рошавата й сплъстена коса се гърчеха гроздове бели червеи, пълзяха по раменете й. Тя се измъкна и спря да изтупа червеите — странно изящен, чак изтънчен жест.

— Няма го, чичо Бъг. Излязъл е.

— Знам.

— Не го видях. Трябваше да го видя.

Той поклати глава.

— Много е безшумно, Кетъл. И бързо. Трябвало му е само миг, докато си била с гръб. Един миг, не повече. Все едно, аз го срещнах и поне засега няма да безпокои никого.

— Нищо не върви както трябва, чичо Бъг. Трябва ми онзи долу. Трябва да го измъкна.

— Какво му пречи, знаеш ли?

Тя поклати глава и от косата й се посипаха още червеи.

— Сега поне си има мечове. Чичо Брис ги донесе. Сложих ги в могилата.

— Брис Бедикт? Момиче, ти си намираш много ценни съюзници. Цеда посети ли те?

— Не познавам никакъв Цеда.

— Изненадан съм. Би трябвало да дойде веднага щом разбере за теб.

— За мен?

— Е, по-точно за сърцето ти.

Тя кривна глава.

— Чувам тупкания. В гърдите ми. Това моето сърце ли е?

— Да. Колко често тупти?

— Може би осем пъти на ден. Сега. По-рано — по четири пъти може би. Отначало — веднъж. Силно, главата ме заболяваше.

— Заболяваше те? Чувстваш ли болка, момиче?

— Вече не толкова. Болежки. Жегвания. Така разбирам, че нещо не ми е наред. Преди не чувствах нищо.

Бъг прокара ръка през оредялата си коса. Вдигна очи и огледа нощното небе. Беше облачно, но облаците бяха високи, перести и ненабръчкани, като протрито одеяло, през което тук-там прозираха звезди. Въздъхна.

— Добре, момиче. Хайде покажи ми къде зарови мечовете.

Тръгна след нея до една могила по-близо до кулата.

— Той е ето в тази.

Но погледът на слугата бе привлечен от друга, също като тази, която му сочеше, и много близо до нея.

— Интересно тази на кого е.

— Тя винаги ми обещава разни неща. Награди. Петимата, дето убиват всички други, не смеят да се доближат до нея. Понякога гневът й гори в главата ми като огън. Много е ядосана, но казва, че не на мен. „Ония кучки“, така вика, а това ми говори, че спи, защото това го говори само когато спи. Като се събуди, ми нашепва приятни неща.

Бъг кимаше замислено.

— Звучи абсурдно — промълви почти на себе си. — Абсурдно и дребнаво.

— Кое, чичо?

— Тя го държи за глезените. Знам. Нелепо е, но точно това го затруднява да излезе. Хванала го е за глезените.

— За да го задържи където е?

— Не. За да е сигурна, че ще излезе с него.

— Значи тя мами!

Въпреки тревогата си Бъг се усмихна.

— Точно така. Разбира се, може да доведе дотам, че да задържи и двамата в плен.

— О, не, той вече си получи мечовете. Трябва само да ги издърпа долу. Така ми каза. Преди не го разбирах, но сега — да. Каза, че имал да реже нещо.

Бъг потръпна. После се намръщи.

— А на петимата колко им остава да се измъкнат?

Кетъл сви рамене.

— Убили са почти всички други. Не знам. Скоро, предполагам. Казват, че ще ми направят ужасни неща.

— Гледай да повикаш помощ, преди да са излезли.

— Добре.

— Вече трябва да си тръгвам.

— Добре. Довиждане, чичо.

Събуди го един от ефрейторите на Преда. Брис бързо се облече и последва младия войник до Залата на военните кампании, където завари крал Езгара Дисканар, Цеда, Унутал Хебаз и Първата конкубинка Нисал. Кралят и любовницата му стояха от едната страна на картата, срещу Преда. Куру Кан крачеше в кръг около всички и току сваляше странните си лещи, за да ги забърше.

— Финад, елате при нас — подкани го Унутал Хебаз.

— Какво е станало? — попита Брис.

— Изглежда, сме във война — отвърна Преда. — Тъкмо щях да уведомя краля за разположението на силите ни в момента.

— Извинявам се за прекъсването, Преда.

Езгара Дисканар махна с ръка.

— Аз поисках да сте тук, Брис. Е, Унутал, започвайте.

— Дивизии, батальони и бригади. И гарнизони. Нашите сухопътни сили. За флотата ще говоря по-късно. И така, от запад на изток покрай границата. На Разлива е Първи девичи форт, отбранителните му съоръжения все още са в строеж и няма бъдат довършени скоро. Прецених, че е незащитим, затова изпращам гарнизона да укрепи Разлив Фент. Втори девичи форт има гарнизон от шестстотин осъдени войници, които минават през преобучение. Островът е наказателна крепост, както знаете. Готовността на затворниците да се бият е проблематична, разбира се. Все пак предлагам да ги оставим там. Трети девичи форт ще остане активен, но с номинално присъствие, за да служат като наблюдатели в случай, че едурската флота заобиколи острова и продължи към град Оул.

— Където имаме войска — намеси се кралят.

— Да, ваше величество. Батальон Змийският пояс, разположен в града. Бригада Червена ярост е в Туламеш, надолу по крайбрежието. По-нататък, на изток от Разлива, е пристанище Трейт. Батальон Хладната глина и легион Трейт, с бригада Ривън и легион Катер в Стари Катер. Високи форт разполага, в добавка към сменящите се периодично гарнизонни сили, с бригадата Зелените куртки. Обикновено държим там и батальон Белия търсач, но в момента те провеждат учение извън Първи разлив. Разбира се, ще се придвижат незабавно на север.

— По на изток положението е по-задоволително — продължи тя. — При Форт Шейк е бригадата Халидикт, с Батальона на занаятчиите на лагер край Манс — също на учения.

— За колко време ще стигнат Белите търсачи до Високи форт? — попита кралят.

— Пътищата за Разлива и Тетил са в добро състояние, ваше величество. Пет дни. Утре тръгват. Бих искала отново да подчертая, че маговете на Цеда са сериозно тактическо предимство. Връзките ни са мигновени.

— Но аз искам нещо повече — изръмжа Езгара. — Искам нещо изпреварващо, Преда. Искам да се откажат от тази проклета война.

Унутал бавно се обърна и погледна Цеда.

— Съществено ли е? Не толкова, колкото бихме могли да се надяваме. Искате да бъдат ударени селата им? Най-близките оттатък планините? Добре.

— В какъв срок можете да го уредите? — попита кралят.

— Кадърът се събира в Трейт, ваше величество. Призори, след три дни.

— Да се молим на Блудния това да ги разубеди. — Цеда отново закрачи, а кралят го изгледа и се усмихна кисело. — Но вие не сте убеден, нали, Цеда?

— Не съм, ваше величество. За щастие не вярвам и Хул да заподозре, че ще нападнем села на Едур.

Кръвта на Брис се смрази.

— Цеда? Нима моят брат…

Куру Кан му отвърна с тъжно кимване.

— Отдавна Хул Бедикт беше тръгнал по този път. Никой тук не е изненадан, Финад.

Брис с мъка преглътна и каза:

— Помислих си… след като се е знаело…

— Че ще бъде убит ли? — попита Езгара. — Не, Брис. Присъствието му там носи тактическа изгода на нас, а не на онзи надут император самозванец. Напълно ясно ни е, че разяснява на едурите нашия стил на водене на война, и смятаме да се възползваме от това. — Кралят замълча и вдигна глава. — Действията на Хул не хвърлят и сянка на съмнение върху вас, Брис. Бъдете сигурен в това.

— Благодаря, ваше величество. — „И за да докажете думите си, ме каните на това заседание.“ — Жалко, че Нифадас не успя да изпълни мисията си. Какво знаем за този „самозван“ император, за когото споменахте?

— Владее магия — отвърна разсеяно Куру Кан. — Повече не можем да различим.

Първата конкубинка се отдръпна от краля, привидно незаинтересована от разговора.

— Най-важната подробност е, че разчита на абсолютна вярност сред племената на Едур — добави Унутал Хебаз. — И макар властта на Ханан Мосаг да беше узурпирана, кралят-магьосник сега е на страната на императора като негов първи съветник.

Това изненада Брис.

— Просто е отстъпил? Това е… необичайно.

— Достатъчно, за да ни накара да се замислим — съгласи се Преда. — Предните ни постове съобщават за странни неща, наблюдавани по границата. За движещи се сенки в нощта.

— Духовете — каза кисело Цеда. — Имали сме си работа с тях и преди, разбира се, и сме се справяли ефективно. Но все пак дразнят.

— Тайст Едур имат ли свещени участъци? — попита неочаквано Нисал откъм отсрещната стена, където беше застанала. Всички се извърнаха към нея. Скръстила ръце, тя сви рамене. — Ако тези свещени места бъдат унищожени с магия, това може да отслаби властта им над духовете. Не направихме ли нещо подобно с Нерек и Тарентал?

Намекът сякаш натъжи Цеда, но той кимна.

— Интересна мисъл, Първа конкубинке. Едурите са много потайни по отношение на свещените си места. Макар по всичко да изглежда, че земята под самите им села е свята. Следователно, ако унищожим тези села, резултатът може да се окаже много по-дълбок, отколкото си представяме. Това съображение е важно. Колкото до скрити свещени дъбрави и оброчища, би трябвало да се допитаме до различните Аквитори, които са запознати с тази територия.

— Делегацията кога ще стигне до Устието при Джедри? — обърна се Брис към Преда.

Тя кимна към Куру Кан.

— Връщането е ускорено. Седмица, не повече.

„След това още три дни нагоре по реката, докато стигнат тук.“ Дотогава войната можеше да е започнала.

— Ваше величество, може ли да задам един въпрос?

— Разбира се, Брис.

— Къде е Батальонът на кралицата?

Мигновена пауза, след което Преда се окашля.

— Ако позволите, ваше величество…

Кралят кимна, стиснал устни.

— Финад, кралицата реши лично да командва силите си, заедно с Бригадата на Квилас. Настоява за независимост по този въпрос. Ето защо не включваме тези активи в нашето обсъждане.

— Скъпата ми съпруга винаги е държала те да са нейната лична армия — каза Езгара Дисканар. — Така да бъде. По-добре да преследват амбициите й на бойното поле, отколкото в Ледерас.

— С тази уговорка — добави Унутал Хебаз, — смятаме, че са на по-малко от левга южно от Високи форт, в поход на север, за да пресрещнат едурите в прохода. Планът й, изглежда, предвижда да удари първа и да удари здраво. Затова ще постави магове да разчистят духовете от пътя й, което несъмнено ще я издаде достатъчно, за да се премахне елементът на изненада.

— Тя лично ли ще ги води?

— Замина преди четири дни със свитата си — каза кралят.

Брис си спомни.

— Визитата в цитаделата й в Дисент?

— Това беше поводът.

— А принц Квилас ще се опита ли да замине при нея?

— Синът ми е отделил кораба си от делегацията и сега пътува към Трейт.

— В каква степен батальонът й е използвал запасите в района? — попита Брис.

— Доколкото я познавам, почти ги е опразнила — отвърна сърдито кралят.

— Бързаме да попълним опразнените складове — каза Унутал Хебаз. — Очевидно сме принудени да приспособяваме тактиката си. Ще водим отбранителен бой, в съгласие с военната ни доктрина, и да, едурите ще го очакват. Но няма да се изтегляме на отливи. Няма да отстъпваме. Влезе ли се в бой, смятаме да поддържаме съприкосновението. Смятам, че тази война ще е брутална — може би най-жестоката война, която сме водили след завладяването на Съюза на херцогствата Блуроуз.

— Сега бих искал да чуя за отбраната ни на граничните градове и море Катер — каза кралят. — Също така и за разположението на флотите…

По-нататък думите се размиха в неясен фон за Брис. Мислеше за брат си, тръгнал с Тайст Едур да води война срещу отечеството си. Срещу кралството, което така жестоко го беше предало. Кралицата и принцът щяха отчаяно да държат на него… или най-малкото да получат главата му. А покрай престъплението на Хул щяха да се опитат да ударят и по него, по позицията му на Кралски защитник. Като нищо можеха да изпратят и войници да се справят с Техол, по някакъв изфабрикуван повод. Допълнително удоволствие, което щяха да потърсят в отмъщението за финансовите загуби от толкова гениално предизвикания от Техол хаос. Всъщност нямаше да се бавят много.

Трябваше да предупреди Техол.

Главният следовател на Гилдията на ловците на плъхове седеше на маса в двора под светлината на горяща факла. В средата на голямото блюдо пред нея беше струпана купчинка малки кокалчета. Кристалната гарафа на ръка разстояние беше пълна с бяло вино. Пред празния стол срещу нея чакаше още един бокал.

— Ти не си Техол — заяви тя, щом Бъг дойде и седна на стола. — Къде е Техол с неговите неприлични панталони?

— Уви, не са тук, Главен следовател, но можете да сте сигурна, че където и да са, са заедно.

— А, значи има среща с хора по-важни от мен? В края на краищата, ако спеше, нямаше да носи панталоните, нали?

— Не знам, Ръкет. Е, нали ти предложи тази среща?

— С Техол.

— Хм, значи щеше да е романтична?

Тя изсумтя и хвърли ядосан поглед към единствените други посетители в среднощния ресторант: съпруг и съпруга, които явно не бяха женени и които подозрително поглеждаха към тях, навеждаха глави един към друг и шепнеха разгорещено. — Това място обслужва специфична клиентела, проклет да си. Как ти беше името?

— Бъг.

— О, да. Помня, че не бях изненадана, когато го чух. Е, накара ме да чакам, малък червей такъв. И каква е тази миризма?

Бъг извади някаква почерняла съсухрена ивица, плоска и малко по-дълга от дланта му.

— Намерих една змиорка на рибния пазар. Рекох си, че мога да направя супа за мен и господаря.

— Нашият финансов съветник яде изхвърлени змиорки?

— Пестеливостта е добродетел сред финансистите, Главен следовател. — Той натика сушената ивица под ризата си. — Как е виното? Може ли?

— Защо не? Ето, ако искаш, и кокалите.

— Може би. Какво беше първоначално?

— Котка, разбира се.

— Котка. О, да, естествено. Все едно, никога не съм си падал по котки. С тия космати топки… — Придърпа блюдото към себе си и разрови да види какво е останало.

— Не обичаш котешки гениталии? Лошо. Макар да съм чувала и по-лоши неща. Една от по-дребните ни ловци веднъж поиска да се омъжи за плъх. Самата аз имам особени интереси, признавам си го открито.

— Това е хубаво — отвърна Бъг и лапна едно кокалче да изсмуче мозъка.

— Е, не си ли любопитен?

— Не — отвърна той, без да вади кокалчето. — Трябва ли?

Ръкет бавно се наведе напред, сякаш го виждаше за първи път.

— Ти… вече ме заинтригува. Признавам си го открито. Искаш ли да знаеш защо?

— Защо си го признаваш открито? Казвай.

— Много открит човек съм, предвид всички неща.

— Е аз ги предвиждам тези неща и съответно признавам, че съм донякъде изненадан.

— Това ни най-малко не ме изненадва, Бъг. Какво ще правиш по-късно тази нощ и какво е това насекомо? Там, на рамото ти?

Той извади кокалчето от устата си и посегна за ново.

— От двуглавата порода. Много са редки, по причина, която е очевидна, предполагам. Реших, че господарят ще иска да го види.

— И си го оставил да лази по цялото ти тяло?

— Това би му отнело дни. Докато се изкатери от лакътя до рамото ми, мина повече от камбана.

— Какво жалко същество.

— Подозирам, че му е трудно да си съгласува решенията с двете глави.

— Ти наистина си забавен, а? Имам нещо за забавни хора. Защо не дойдеш с мен у дома, като свършим тук?

— Сигурна ли си, че нямаш да обсъждаш с мен нещо служебно? Може би някои новини за Техол?

— Ами, има едно опасно момиченце, немрящо, убива много хора, макар че напоследък са станали по-малко. А и се оказа, че Джерун Еберикт е доста по-зает, отколкото изглежда.

— Нима? Но защо ще го крие?

— Защото убийствата, изглежда, не са политически мотивирани.

— О? Тогава каква е мотивацията?

— Трудно е да се каже. Смятаме, че просто обича да убива.

— И колко души е убил последната година?

— Някъде между две и три хиляди според нас.

Бъг посегна припряно към бокала си. Изпи виното до дъно и се закашля.

— Блудния да ни вземе дано!

— Е, идваш ли с мене, или не? Имам един килим от котешки кожи…

— Уви, скъпа, дал съм обет за целомъдрие.

— Откога?

— От хиляда години май.

— Не съм изненадана. Но съм още по-заинтригувана.

— Аха. Изкушението на недосегаемото.

— Наистина ли си недосегаем?

— Колкото и да изглежда необичайно, да.

— Каква ужасна загуба за жените.

— Сега ти стана забавна.

— Не, сериозно, Бъг. Мисля, че може би си чудесен любовник.

— Да бе, чак океаните се надигнаха. Може ли да минем на друга тема? Искаш ли още вино? Не? Страхотно. — Взе гарафата, после извади едно шишенце от пазвата си и се зае с деликатната задача да го напълни с вино.

— Това за супата от змиорка ли е?

— Аха.

— И сега като реших, че те харесвам, какво става? Не просто те харесвам, признавам си открито, изпитвам похот към теб, Бъг.

— Представа нямам, Ръкет. Може ли да взема останалите кокали?

— Определено. Искаш ли да ти избълвам и месото? Знаеш ли, ще го направя, заради мисълта, че ще поемеш в себе си това, което преди е било в мен…

Бъг размаха ръце.

— Моля те, не си изкарвай вътрешностите заради мен.

— Няма защо да се притесняваш толкова. Телесните функции са нещо чудесно, дори чувствено. Дори едно издухване на носа е възможен източник на екстаз, след като схванеш флегматичната му съблазън.

— Аз май по-добре да си ходя, Ръкет. — Бъг припряно стана. — Лека ти нощ, Главен следовател.

Останала сама, Ръкет се отпусна с доволна въздишка в стола и измърмори:

— Това винаги е най-сигурният начин да се отървеш от нежелана компания. — После повиши глас: — Слуга! Вино! — Това с издухването на носа беше особено добро. Чак гордост изпита от себе си. Особено затова, че успя да прикрие гаденето, което думите й предизвикаха у самата нея.

Всеки мъж, който би сготвил онази… змиорка, заслужаваше вечно целомъдрие.

Пред ресторанта Бъг спря да опипа многобройните вътрешни джобове на ризата си. Шишенцето, змиорката, котешките кокали. Успешна среща, в края на краищата. Нещо повече, беше оценил играта й. „Техол като нищо би я харесал тази.“ Заслужаваше си да го обмисли.

Постоя така още миг, след което тихо се изсмя.

Все едно, време беше да се прибира.

Техол Бедикт огледа трите унили жени в стаята. Шанд седеше умърлушена зад бюрото, с оцапано и посивяло обръснато теме; Рисарх се бе изтегнала по гръб на коравата пейка, сякаш потънала в дълбок размисъл над естеството на неудобствата, рижата й коса бе разпиляна и се спускаше до пода; и Хеджун, отпусната в тапицираното кресло — пълнеше лулата си, лицето й изглеждаше болнаво и изпито.

— Леле — въздъхна Техол с ръце на кръста, — това наистина си е трагична гледка.

Шанд вдигна глава и го погледна със замъглени очи.

— О, ти ли си?

— Не очаквах точно този поздрав.

Прекрачи прага и влезе.

— Той си е отишъл — отрони с кисела гримаса Хеджун, докато поднасяше една свещ към жаравата в мангала на триножника до нея. — И Шанд е виновна.

— Колкото и ти — отвърна й с яд Шанд. — Да не забравяме и Рисарх! „Ох, Ублала! Вземи ме! Вземи ме!“ Аз съм била прекалявала!

— Бягството на Ублала ли е причината за това униние? — Техол поклати глава. — Вие наистина го изгонихте, скъпи мои. — Помълча и добави строго: — Защото никоя от вас не пожела да му се посвети. Отвратителна проява на егоистично опредметяване. Ужасно поведение на всяка от вас, без изключение.

— Добре, добре, Техол — измърмори Шанд. — Можеше да сме по-… състрадателни.

— Уважителни — поправи я Рисарх.

— Да — кимна Хеджун. — Как може да не уважава човек неговия…

— Видяхте ли? — сопна се Техол и вдигна ръце. — Доведен съм до отчаяние!

— Е, няма да си сам — подхвърли Шанд.

— Той трябваше да ви е телохранителят. Това беше идеята. А вие злоупотребихте с него…

— Не сме! — сопна се Хеджун. — Е, съвсем малко. По-забавно да е…

— И сега трябва да ви търся нов телохранител.

— О, не! — Шанд се надигна. — Това да не си го помислил. Достатъчно сме покварени…

Техол я изгледа учудено.

— Във всеки случай Ублала си намери една, която да го обича дълбоко…

— Идиот. Тя е мъртва. Не може да обича.

— Не е вярно. Или по-точно, в нея има нещо, което обича. Много. Мисълта ми е, че е време да го преодолеете. Чака ни работа.

— Опитахме се да тръгнем по онзи списък, дето ни го даде. Половината фирми не съществуват. Ти ни изигра, Техол. Всъщност смятаме, че цялата тази работа е лъжа.

— Що за нелепо обвинение? Вярно, пораздух малко списъка, но само защото ми се стори, че искате да сте по-заети. Освен това вече сте богати, нали? По-богати, отколкото и в най-необузданите си мечти. Съветите ми за инвестиране досега се оказаха точни. В колко кредитни институции имате акции?

— Във всички големи — призна Шанд. — Но не и контролни пакети…

— Грешиш. Четиридесет процента са достатъчни, ако сте добили толкова.

— Как така ще са достатъчни четиридесет процента?

— Защото аз държа двайсет. Или ако не аз, то мои агенти, включително Бъг. Уважаеми дами, вече сме готови да вкараме Данъците в хаос.

Видя, че този път им задържа вниманието. Дори Рисарх се надигна. Очи, приковани в него. Очи, в които бавно пламваше искрата на разбиране.

— Кога? — попита Хеджун.

— Хм. Това е съвсем друг въпрос. Из въздуха се носи вест, която, ако някоя от вас беше в прилична форма, вече щеше да е стигнала до ушите ви. Изглежда, мили приятелки, Ледер е във война.

— С Тайст Едур?

— Позна.

— Идеално! — изръмжа Шанд и тресна с юмрук по бюрото. — Правим удара веднага и всичко ще рухне!

— Сигурно — отвърна Техол. — И пагубно освен това. Искате ли едурите да нахлуят тук и да изгорят всичко до основи?

— Защо не? Всичко бездруго е прогнило!

— Защото, скъпа ми Шанд, колкото и да е лошо — а всички тук сме съгласни, че е лошо — може да стане неописуемо по-лошо. Ако Тайст Едур спечелят тази война например.

— Почакай, Техол! Планът беше да предизвикаме колапс! А сега ти отстъпваш. Трябва да си глупак, ако допускаш, че едурите биха спечелили тази война без помощ. Никой не печели срещу Ледер. Никога не е печелил, няма и да спечели. Но ако нанесем удара си сега…

— Всичко това — добре, Шанд. Аз обаче не съм убеден, че едурите ще се окажат идеалните завоеватели. Както казах, какво би ги спряло да подложат всеки под меча или да поробят всички? Какво ще ги спре да опустошат всеки град, всяко градче, всяко село? Едно е да срутиш една икономика и с това да предизвикаш някаква реформа, преосмисляне на ценностите и прочие. Съвсем друго е да действаш по начин, който подлага ледериите на геноцид.

— Защо? — попита намръщено Рисарх. — Те самите не се колебаеха да налагат свой геноцид над други, нали? Колко села на тартенал бяха опожарени до основи? Колко деца на нереките и фаредите бяха набучени на копия, колко бяха превърнати в роби?

— До тяхното ниво ли искате да се принизите, Рисарх? Защо трябва да се подражава на най-лошите прояви на една култура, след като точно тези прояви ви изпълват с ужас? Изпитвате отврат от това, че бебета са били нанизвани на копия, затова сте готови на свой ред да направите същото? — Изгледа ги една по една, но те не отговориха. Техол прекара пръсти през косата си. — Представете си обратното. Хипотетична ситуация, ако щете. Ледерас обявява война в името на свободата и решава да заяви това свое право на морално основание. Как бихте реагирали?

— С отвращение — отвърна Хеджун, запали лулата и лицето й се скри зад сините валма дим.

— Защо?

— Защото те искат не свобода, не свободата, която служи на въпросния народ. Искат свободата ледерийските бизнес интереси да се облагодетелстват от този народ.

— А ако действат, за да предотвратят геноцид и тирания, Хеджун?

— Тогава няма никакво морално основание, защото самите те са извършили актове на геноцид. Колкото до тиранията, тираниите са осъдителни за ледериите само когато противоречат на бизнес интересите на Ледер. А по това определение претенциите им за чест и справедливост са подозрителни за всички останали.

— Много добре. Значи, прецених внимателно всички тези аргументи. И мога да заключа само едно: при това положение ледериите са прокълнати, ако предприемат нещо, и също така са прокълнати, ако не направят нищо. С други думи, проблемът е в доверието. В миналото са доказателствата, водещи до недоверие. В настоящето може да се видят усилия за възвръщане на доверието, докато в бъдещето чака доказателство за едното или за другото.

— Това е хипотетична ситуация, Техол — каза отегчено Шанд. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нищо не е толкова просто, колкото може да изглежда на пръв поглед. А шаблоните рядко се променят с волеви акт. Променят се в резултат на хаос, когато объркан се озовеш пред шанс за ново начало и всичко най-осъдително в нашето естество чака окрилено и жадно да даде облика на изграждащия се нов ред. На всеки от нас се полага да не го забравя.

— За какво говориш, в името на Блудния? — попита Шанд.

— Казвам, Шанд, че не можем с чиста съвест да предизвикаме точно сега рухването на ледерийската икономика. Не и преди да сме разбрали как ще свърши тази война.

— Чиста съвест? На кого му пука за това? Нашият мотив беше отмъщение. Ледериите са готови да унищожат поредния народ. И аз искам да ги…

— Не пренебрегвай все още Тайст Едур, Шанд. Първата ни задача в момента трябва да е евакуирането на бедстващите и задължени нереки, фареди и тартеналци. По островите. По моите острови. Останалото може да почака, трябва да почака и ще почака. Докато не разпоредя друго.

— Ти ни предаваш.

— Не ви предавам. Нито съм премислил. Не съм сляп за подмолните мотиви на алчност, върху които е основана нашата цивилизация при всичките й претенции за предопределението й като защитник на справедливостта и за безукорна почтеност.

— Какво те кара да мислиш, че Тайст Едур може да успеят, след като всички други са се проваляли? — попита Хеджун.

— Да успеят? Тази дума ме притеснява. Могат ли да се окажат труден и понякога — опустошителен враг? Мисля, че ще се окажат. Тяхната цивилизация е стара, Хеджун. Много по-стара от нашата. Техният златен век е минал много, много отдавна. Сега живеят в страх, гледат на влиянието и материалното налагане на Ледерас като на заплаха, като на един вид продължаваща неофициална война на култури. За Едур Ледер е отрова, влиянието й носи поквара и като реакция на това едурите са се превърнали в един окопал се в защита войнствен народ. В отвращението си към това, което виждат пред себе си, те са обърнали гръб и мечтаят само за онова, което е зад тях. Мечтаят за връщане към отдавнашна слава. Дори ледериите да можеха да им предложат ръка за помощ, те щяха да погледнат на този жест като на покана да се предадат, а гордостта им няма да позволи това. Иначе казано, тази ръка представлява удар срещу всичко, което им е скъпо, и затова ще я отсекат и ще танцуват в локвата кръв. Най-лошият сценарий, който мога да си представя за едурите, е, ако те спечелят тази война. Ако по някакъв начин ни завладеят и станат окупатори.

— Няма да стане, а и да стане, какво? По-лошо не може да бъде.

Техол изгледа за миг Хеджун и сви рамене.

— Всички тези неща чакат решението си. Междувременно останете в готовност. Все още има много неща за вършене. Какво стана с онази нерекска майка и децата й, които ви пратих?

— Натоварихме ги за островите — отвърна Шанд. — Ядяха повече, отколкото им готвеше. Взеха да надебеляват. Много тъжно беше.

— Е, вече е късно, а аз съм гладен, тъй че вече трябва да ви оставям.

— А Ублала? — попита намръщено Рисарх.

— Какво Ублала?

— Искаме си го.

— Боя се, че е много късно. Така става, когато човек не иска да се обвърже.

И побърза да излезе.

Докато вървеше по стихналите улици, се замисли за думите си. Трябваше да си признае, че беше обезпокоен. Някои от слуховете звучаха достатъчно загадъчно, за да се досети човек, че тази война няма да е като другите, които беше водил Ледер. Сблъсък на воли и стремежи, а под това — гмеж от съмнителни предположения и подозрителни чувства. Дотук нямаше да е с нищо по-различно от всяка война. Но този път изходът съвсем не беше сигурен и дори представата за победа изглеждаше някак объркана и изплъзваща се.

Прекоси площад Бърл и стигна до складовия район, зад който беше уличката, водеща към дома му. Спря да придърпа неравните си ръкави и да стегне панталоните и се намръщи. Дали не отслабваше? Трудно беше да се разбере. Вълната се разтягаше в края на краищата.

От близките сенки пристъпи фигура.

— Закъсня.

Техол се сепна.

— За какво?

Шурк Елале спря на две крачки от него.

— Чаках те. Бъг направи супа. Къде беше?

— А ти какво търсиш тук? — попита Техол. — Трябва да си там долу. Това е опасно…

— Трябва да поговоря с теб — прекъсна го тя. — За Харлест.

— Какво има?

— Иска си острите зъби и нокти. Само това слушаме. Зъби и нокти, зъби и нокти. Прилошава ни. Къде е Селуш? Защо не си го уредил вече? Държиш се с нас като с трупове, но дори и мъртвите си имат нужди, нали знаеш.

— Е, не, не го знаех. Все едно, кажи на Харлест, че Селуш работи по това, всъщност може би и в момента. Острите решения идат.

— Не ме карай да се смея.

— Извинявай. Трябва ли ти плънка?

— Какво?

— Ами, ъъъ, още билки, такива неща.

— Не знам. Трябват ли ми? Мириша ли на нещо?

— Не. Само на хубави неща, Шурк. Уверявам те.

— Напоследък уверенията ти все по-малко ме вдъхновяват, Техол Бедикт.

— Какви ужасни думи! Сбъркахме ли нещо?

— Кога се връща Джерун Еберикт?

— Скоро, както се оказва. Нещата сигурно ще станат доста възбуждащи.

— Може да ме възбуди едно нещо и само едно, и то няма нищо общо с Джерун Еберикт. Но искам да открадна отново. Каквото и да е, от когото и да е. Само ме насочи. Където и да е.

— Ами, Данъчното хранилище, разбира се. Но то очевидно е недосегаемо. Или, чакай да видим… кралската съкровищница. Но пак е невъзможно.

— Данъчното. Да, изглежда предизвикателно.

— Няма да успееш, Шурк. Никой не е успявал, включително Зеленото прасе, който като магьосник почти не отстъпваше на самия Цеда…

— Знам го Зеленото прасе. Страдаше от свръхсамоувереност.

— Заради което свърши с откъснати крайници.

— Какво искаш да ти се открадне от Данъчното хранилище?

— Шурк…

— Какво?

Техол се озърна.

— Добре. Искам да разбера кой лихвар държи най-големия дял от кралския дълг. Кралят прави заеми с широка ръка и не само за да финансира Вечния дом. Тъй че: кой и колко. Същото — за кралица Джанал. И каквото е направила в името на сина си.

— Това ли е всичко? Никакво злато? Никакви диаманти?

— Точно така. Никакво злато, никакви диаманти, никакво оставено доказателство, че някой е влизал там.

— Мога да го направя.

— Не можеш. Ще те хванат. И ще те разчленят.

— О! И ще боли, така ли?

— Може би не, но едва ли ще е приятно.

— Няма да ме хванат, Техол Бедикт. Е, а от кралската хазна какво искаш?

— Сметка.

— Искаш да знаеш какво е сегашното състояние на съкровищницата?

— Да.

— Мога да го направя.

— Не можеш.

— Защо не?

— Защото дотогава ще са те разчленили.

— Което ще ми позволи да се промуша през места, където иначе няма да мога.

— Шурк, те и главата ще ти резнат. Това е последното, което правят.

— Наистина? Какво варварство.

— Както казах, ще ти е ужасно неприятно.

— Така си е. Е, ще гледам да съм предпазлива. Не забравяй — дори една глава може да смята.

— Какво искаш да направя, да ти резна главата и да я хвърля в съкровищницата? Вързана за въже, за да мога да я издърпам, като свършиш?

— Изглежда малко проблематично.

— Нали?

— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро, Техол Бедикт? Вярата ми в теб не е намаляла.

— Няма начин, поне засега. Я ми кажи друго — чух, че купуваш кораб?

— Уж трябваше да е тайна. Бъг обеща, че няма да каже…

— Не е казал. Имам си свои източници на разузнаване, особено след като собственикът на току-що продадения кораб случайно се падам аз. Косвено, разбира се.

— Добре. С Ублала и Харлест искаме да станем пирати.

— Не ме карай да се смея, Шурк.

— Сега ти ставаш жесток.

— Извинявай. Пирати, казваш. Какво пък, и двамата сте известни с това, че се давите трудно. Може и да се получи.

— Убедеността и доброжелателността ти ме трогват.

— И кога смятате да се хвърлите в тази нова авантюра?

— Когато ти приключиш с нас, разбира се.

Техол отново подръпна панталоните си.

— Поредният ми поучителен разговор с теб, Шурк. А, ето че ми замириса на нещо, което току-виж се оказало супа, а ти трябва да се връщаш в криптата.

— Понякога наистина те мразя.

Водеше я за ръка надолу по тесни изронени стъпала. Тя обичаше тези пътувания, макар че местата, по които я водеше, бяха странни и често… вдъхващи тревога. Този път се спускаха в извърната навътре стъпаловидна пирамида — поне той я беше нарекъл така. Четири страни надолу към огромна, стесняваща се като фуния яма, а в основата имаше малко квадратно петно тъмнина.

Въздухът беше толкова влажен, че по голите й ръце се събираха капчици. Високо горе небето беше бяло и безформено. Не знаеше дали е горещо — спомените за такива усещания бяха започнали да избледняват наред с толкова много други неща.

Стигнаха до дъното на ямата и тя вдигна очи към високата бледа фигура. Лицето му бе започнало да става по-видимо, не толкова замъглено. Изглеждаше красиво, но кораво.

— Съжалявам, че те държи за глезените — промълви тя след малко.

— Всеки си носи бремето, Кетъл.

— Къде сме?

— Нямаш ли спомен за това място?

— Не. Може би.

— Е, да продължим надолу.

Тъмно, три стъпала до една площадка, след това — спираловидно стълбище от черен камък.

— Все в кръг и в кръг — изкикоти се Кетъл.

Скоро стигнаха до края — стъпалата свършиха в просторна камера с висок таван. Тъмнината не беше пречка за Кетъл, а и за спътника й, както подозираше. Забеляза някаква купчина, струпана вдясно до отсрещната стена, и понечи да тръгне към нея, но ръката му я задържа.

— Не, момиче. Не там.

Вместо това я поведе право напред. Три входа, всички с изкусно изваяни арки и рамкирани с вдлъбнатини като отпечатъци от колони. По стените между тях се виждаха дълбоко всечени в камъка фигури.

— Както виждаш, тук има обръщане на перспективата — заговори той. — Това, което трябва да е най-близо, е издълбано най-дълбоко. Във всичко това има смисъл.

— Къде сме?

— За да се постигне мир, се нанася унищожение. Дарът на свободата се предхожда от заканата за вечен затвор. Присъдата отстранява нуждата от справедливост. В равновесието има вяра, вяра, утвърждавана с убедеността на религия. Но в този случай доказателството за божия сила е не в причината, а в следствието. Съответно в този свят, както и във всички други светове, доказателството се постига чрез действие и следователно всяко действие — включително действието да избереш бездействие — е по природа морално. Нито едно деяние не е извън моралния контекст. В същото време морално най-съвършеният акт е този, извършен в противопоставяне на онова, което се е случило преди.

— Как изглеждат стаите през тези отвори?

— В тази цивилизация — продължи той — гражданите й са били подложени на актове на изключителна варварщина. Огромни градове са били построени под повърхността на света. Всяка стая, всяка сграда, всичко е градено като физическо изражение на качеството „отсъствие“. От тези места, където не са живеели, а просто са се събирали, те са тръгнали да постигнат равновесие.

Като че ли не се канеше да я преведе през някой от входовете, затова тя прикова вниманието си върху образите по стените.

— Няма никакви лица.

— Противоположното на идентичността, да, Кетъл.

— Телата изглеждат странно.

— Физически уникални. По-примитивни в някои отношения, но в резултат на това, по-… специализирани и с това — по-малко ограничени. Изключително дълголетни, много повече от всеки друг вид. Много трудно да бъдат убити, а трябва да се каже, че трябваше да бъдат убити. Или поне се стигаше до това заключение след всеки първоначален контакт с тях. Повечето пъти. Да, понякога успяваха да сключат съюз. С джагътите например. Но и това беше поредната тактика, целяща да се утвърди равновесието, и накрая пропадна. Както и цялата тази цивилизация.

Кетъл се извъртя рязко и погледна далечната купчина от… нещо.

— Това са тела, нали?

— Кости. Парчета плат, кожените брони, които носеха.

— Кой ги е убил?

— Трябва да разбереш, Кетъл. Онзи, който е в теб, трябва да разбере. Моето отхвърляне на вярата на Форкрул Ассаил в равновесието е непоклатимо. Не че съм сляп за начина, по който силите си противодействат, начина, по който естественият свят се стреми към равновесие. Но в този стремеж не виждам никакво доказателство за божия сила; зад тези сили не виждам никаква насочваща ръка. А дори да съществуваше такава, не виждам никаква очевидна връзка с действията на един самоизбрал се народ, за който хаосът е единственото рационално противодействие на реда. Хаосът няма нужда от съюзници, защото обитава като отрова във всекиго от нас. Единствената смислена борба за равновесие, която признавам, е тази в самите нас. Изкарването й навън предполага вътрешно съвършенство, това, че вътрешната борба е свършила, победата е постигната.

— Ти си ги убил.

— Тези тук — да. Колкото до останалите — не. Пристигнах твърде късно и свободата ми трая твърде кратко за това. Все едно, по това време бяха останали само няколко пръснати анклава. Драконовият ми ближен се погрижи за тях, тъй като никое друго същество не притежаваше необходимата сила. Както казах, те бяха адски трудни за убиване.

Кетъл сви рамене и го чу как въздъхна.

— Има места, момиче, където все още са останали Форкрул Ассаил. Повечето — в плен, но все неспокойни. Още по-тревожното е, че в много от тези места подведени смъртни ги почитат като божества. — Поколеба се, след което продължи: — Представа нямаш, Кетъл, в каква ужасна опасност се беше оказала кулата Азат. Да избере душа като твоята… все едно да проникнеш в ядрото на вражески лагер. Чудя се дали в последния миг е изпитала съжаление. Майката ми е свидетел, аз — да.

— Каква е тази душа, за която говориш?

— Може би е искала да използва силата на душата, без да я пробуди напълно. Никога няма да разберем. Но ето, ти вече си на воля, сред широкия свят. Изваяна, за да се сражаваш като войник във войната срещу хаоса. Може ли да бъде потушен този фундаментален конфликт вътре в теб? Твоята душа ли, дете? Тя е Форкрул Ассаил.

— Значи си ме довел у дома?

Ръката, която я държеше, издаде внезапния му трепет.

— Ти също така беше смъртно човешко дете. Преди. И в това има загадка. Кой те е родил? Кой отне живота ти и защо? Дали всичко това е било, за да се подготви тялото ти да приюти душата на Ассаил? Ако е така, то кулата Азат или е била подведена от някой, способен да общува с нея, или тя всъщност няма нищо общо със създаването ти такава, каквато си сега. Но това би било безсмислено — защо Азат ще иска да ме лъже?

— Тя каза, че си бил опасен.

Той помълча дълго.

— Аха, ти трябва да ме убиеш, след като унищожа другите погребани в гробниците същества.

— Кулата е мъртва — отвърна Кетъл. — Не съм длъжна да правя това, което ми каза, нали? — Вдигна очи и видя, че я гледа съсредоточено.

— Кой път ще избереш, дете?

Тя се усмихна.

— Твоя. Освен ако не си лош. Много ще се ядосам, ако си лош.

— Радвам се, Кетъл. Най-добре ще е да стоиш с мен, стига да успеем в това, което трябва да направим.

— Разбирам. Може да се наложи да ме унищожиш.

— Да. Ако мога.

Тя посочи със свободната си ръка купчината кости.

— Не мисля, че ще ти е много трудно.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Да се надяваме, че душата в теб няма да се пробуди напълно.

— Няма. Точно затова всички тези неща са без значение.

— Какво ти дава тази сигурност, Кетъл?

— Кулата ми го каза.

— Нима? Какво ти каза? Опитай се да си спомниш точните думи.

— Тя никога не говореше с думи. Само ми показваше неща. Тялото ми, цялото увито. Хората плачеха. Но можех да виждам през превръзките. Бях се събудила. Виждах всичко през два чифта очи. Единият под превръзките, а другият беше наблизо.

— Какво още ти показа Азат?

— Онези очи отвън. Имаше още пет. Просто стояхме на улицата и гледахме как семейството отнася тялото. Моето тяло. Бяхме шест. Бяхме изминали дълъг път, заради сънищата. Бяхме в града от няколко седмици, чакахме Азат да избере някого. Но аз не бях като другите пет, макар да бяхме тук по една и съща причина и да бяхме пътували заедно. Те бяха нерекски вещици и ме бяха приготвили. Мен външната, не увитата.

— Външната „ти“, Кетъл, дете ли беше?

— О, не. Бях висока. Не колкото теб. И трябваше да държа качулката си спусната, за да не може никой да види колко съм различна. Бях дошла от много далече. Вървяла бях, като млада, по горещи пясъци — пясъците, които покриваха Първата империя. Каквото и да е това.

— Как те наричаха нерекските вещици? Имаше ли си име?

— Не.

— Титла?

Тя сви рамене.

— Забравила бях всичко това. Наричаха ме Безименната. Това важно ли е?

— Мисля, че да, Кетъл. Въпреки че не знам с какво. Много от този свят си остава неразбираемо за мен. Бях много млад, когато ме плениха. Сигурна ли си, че това Безименната не е било титла? Или просто нереките са те наричали така, защото не са знаели истинското ти име?

— Титла беше. Казваха, че съм подготвена от раждането си. Че съм била истинско дете на Ирес. И че трябвало да отвърна на Седмото затваряне, защото съм имала кръвта на родството. „Кръвта на родството“. Какво значи това?

— Когато най-сетне се освободя… — в гласа му се долавяше напрежение — ще мога да те докосна физически, Кетъл. Пръстите ми на челото ти. И тогава ще имам отговор.

— Тази Ирес е истинската ми майка, нали?

— Да.

— И скоро ще разбереш кой е баща ми.

— Ще разбера кръвта му. Най-малкото това.

— Дали още е жив?

— Като знам какви игри играе Ирес, дете, той може все още да не ти е баща. Тя се скита във времето, Кетъл, по начин, който никой друг не може да разбере, още по-малкото — да й подражава. И това е до голяма степен нейният свят. Тя е огънят, който не умира никога. — Помълча. — Тя ще избере — или е избрала — много старателно. Твоят баща е бил, е или ще бъде изключително важна фигура.

— Тогава колко души има в мен?

— Две, с обща плът и кости. Момиче, ще трябва да намерим начин да те измъкнем от това тяло. Рано или късно.

— Защо?

— Защото заслужаваш нещо по-добро.

— Искам да се върна. Сега ще ме върнеш ли?

— От самата змиорка се отказах — каза Бъг, докато сипваше супата. — Още е много корава.

— Все пак мирише чудесно, скъпи ми слуга.

— Това ще да е от виното. Благодарение на Главен следовател Ръкет, чиято покана за среща с теб се оказа не по съвсем професионален повод.

— И ти как се справи от мое име?

— Постарах се интересът й към теб да се задълбочи, господарю.

— От контраста в сравнението между двама ни?

— Точно.

— Е, а това добро ли е? В смисъл, тя изглежда доста страшна.

— Нищо не знаеш. Но все пак е изключително умна.

— О, това никак не ми харесва, Бъг. Знаеш ли, усещам някакъв рибен вкус. Намек за рибешко поне. Колко точно изсушена беше тази змиорка, дето си я намерил?

Слугата порови с черпака и вдигна високо споменатото нещо. Черно, сбръчкано и не толкова отпуснато, колкото трябваше да е.

Техол се наведе над масата и го огледа.

— Бъг…

— Да, господарю?

— Това е подметка от сандал.

— Тъй ли? О! А аз се чудех защо е по-плоско от едната страна и по-дебело от другата.

Техол се отпусна и отпи от паницата.

— Все пак има вкус на риба. Привкус всъщност. Може да се предположи, че човекът, който е носил тоя сандал, като е обикалял из рибния пазар, е настъпил змиорка, преди да си загуби подметката.

— Малко ме притеснява мисълта, че може да е стъпил на нещо друго.

— Наистина, небцето долавя сложни нюанси, което намеква за разнообразна и дълга история. Е, как мина твоят ден и последвалата го вечер?

— Бяха наситени със събития. Ръкет ни съобщава интересния факт, че Джерун Еберикт е убил тази година около три хиляди души.

— Три хиляди? Изглежда малко прекалено.

— И аз така си помислих, господарю. Още супа?

— Да, благодаря. Та какъв му е проблемът според теб?

— На Джерун? Жажда за кръв, обзалагам се.

— Само това? Страхотно. Ще трябва да направим нещо по въпроса, нали?

— А твоят ден и вечерта как минаха, господарю?

— Натоварено. Изморително дори.

— На покрива ли бяхте?

— Да, повечето време. Макар че, доколкото си спомням, веднъж слязох тук. Не помня защо. Или по-скоро тогава не си спомних, тъй че се върнах горе.

Бъг кимна, после каза:

— Някой се приближава към вратата ни.

По уличката се чуха стъпки на ботуши и леко потракване на броня.

— Обзалагам се, че е брат ми — каза Техол, обърна се към завеската на вратата и подвикна: — Хайде влизай, Брис.

Платът се дръпна настрана и Брис влезе.

— Виж ти, интересна миризма.

— Супа от подметка. Искаш ли?

— Не, благодаря. Вече ядох, след втората камбана. Вярвам, че си чул слуховете.

— За войната?

— Да.

— Съвсем малко — каза Техол.

Брис се поколеба, погледна накриво Бъг и въздъхна.

— Издигнал се е нов император — на Тайст Едур. Техол, Хул му се е заклел във вярност.

— Е, това наистина е неприятно.

— Поради което си застрашен.

— Арест?

— Не. По-вероятно да е убийство. Все в името на патриотизма.

Техол остави паницата си.

— Брис, имам чувството, че ти си по-застрашен от мен.

— Мен ме пазят добре, братко, докато теб — не.

— Глупости! Имам си Бъг!

Бъг погледна Брис с любезна усмивка.

— Техол, не е време за шеги…

— Бъг е обиден от думите ти!

— Така ли? — удиви се слугата.

— Какво, не си ли? Ако бях на твое място, щях да…

— Май бяхте току-що.

— В такъв случай се извинявам, че те накарах да се изкажеш не на място.

— От ваше име приемам, господарю.

— Изпълнен си с облекчение…

— Ще млъкнете ли вие двамата! — ревна Брис и вдигна ръце. После закрачи нервно из стаичката. — Заплахата е съвсем реална. Агентите на кралицата няма да се поколебаят. И двамата сте в смъртна опасност.

— Но ако бъда убит, това с какво ще промени факта, че Хул е станал родоотстъпник?

— Няма да го промени, естествено. Но биографията ти, Техол, буди омраза. Вложенията на кралицата пострадаха заради тебе, а тя не е от тези, които прощават и забравят.

— И какво предлагаш?

— Първо, престани да спиш на покрива. Позволи ми да ти наема няколко телохранители…

— Няколко? Колко според теб?

— Четирима, най-малко.

— Един.

— Един?

— Един. Не повече. Знаеш, че не обичам тълпите, Брис.

— Тълпите? Винаги си ги обичал, Техол.

— Вече не.

Брис изръмжа, но после въздъхна.

— Добре. Един.

— И това ще те направи щастлив? Чудесно…

— И никакво спане повече на покрива.

— Боя се, че това няма да е възможно, братко.

— Защо?

Техол махна с ръка.

— Виж какво е тук! Мръсно и разхвърляно! Освен това Бъг хърка. При това не говорим за умерено хъркане. Представи си, че си окован на пода в пещера и приливът блъска, все по-силно и по-силно…

— Имам наум трима гвардейци, и тримата — братя — каза Брис. — Може да се редуват. Така винаги един ще е с теб, дори когато спиш на покрива.

— Стига да не хъркат…

— Те няма да спят, Техол! Ще стоят да пазят!

— Добре, добре. Успокой се. Приех, нали? Сега какво ще кажеш за малко супа? Колкото да те залъже до закуска?

Брис погледна котлето.

— Вътре има вино, нали?

— Да. От най-доброто при това.

— Чудесно. Половин паница.

Техол и Бъг се спогледаха с доволни усмивки.

15.

От скалите се вдигаше светлина и зной — и безмилостно се завихряха по тясната пътека. Духовете вече се бяха разбягали и изпокрили в пукнатини и цепнатини като плъхове, чакащи да се стъмни. Серен Педак спря да изчака Бурук. Смъкна раницата си, после дръпна меката, подгизнала от пот подплата под бронята и усети как се отлепя като кожа от гърба й. Беше облякла по-малко от половината снаряжение, другото беше вързано за раницата, но все пак я теглеше надолу след дългото изкачване до превала.

Нищо не можеше да чуе оттатък и си помисли дали да не се върне да провери какво става с повереника й. После съвсем смътно до ушите й стигна ругатня, последвана от дращене по камънаците.

Горкият.

През целия път духовете ги бяха гонили като хрътки. От призрачните същества самият въздух ставаше възбуден и неспокоен. Да се спи беше трудно, а от непрекъснатите смътни движения в периферното зрение и тихото шумолене нервите им бяха изопнати до крайност.

Погледна за миг сърдито към обедното слънце, изтри песъчливата пот от челото си и продължи още няколко крачки по пътеката. Вече бяха почти извън територията на Едур. Още хиляда крачки. След това — още един ден спускане до реката. Без фургоните щяха да могат да наемат лодка и да продължат с нея до Трейт. Още един ден до това.

„А след това? Дали ще продължи договора ми?“ Изглеждаше безсмислено, затова тя реши, че просто ще я освободи, поне докато трае войната, и ще е свободна да се върне в Ледерас. Но Бурук Бледия нищо не беше споменал за това. Всъщност той почти нищо не беше казал, откакто напуснаха селото на хиротите.

Обърна се, когато Бурук се изкатери до нея. Целият бе в прах, прорязана от тънки вадички пот; под прахта се виждаше зачервеното му лице.

— Тук ще направим почивка — каза Серен.

— Защо? — изръмжа той раздразнено.

— Защото имаме нужда, Бурук.

— Ти нямаш. И защо говориш от мое име? Добре съм, Аквитор. Просто трябва да стигнем до тая проклета река.

Раницата й беше побрала вещите и хранителните запаси и на двамата. Тя беше отрязала един клон и го беше окастрила да му служи за тояга, и това беше всичко, което той носеше. Хубавите му доскоро дрехи бяха станали на дрипи, гамашите бяха раздрани от острите скали. Стоеше до нея задъхан, превит на две, подпрян на тоягата.

— Аз твърдо смятам да си почина — каза тя. — Ти прави каквото намериш за добре.

— Не понасям да ме следят! — изведнъж изрева търговецът. — Все дебнат, следят! Проклети привидения! Стига вече! — И се затътри покрай нея по пътеката.

Серен се върна при раницата си и я нахлузи на раменете си. За едно бе съгласна с Бурук: колкото по-скоро свършеше това пътуване, толкова по-добре. Тръгна след него.

Десетина крачки и го настигна. И го задмина.

Когато излезе на сечището, където преди столетие двете страни се бяха разбрали да минава границата, Бурук Бледия отново беше изостанал. Тя спря, пусна раницата на земята и пристъпи до отвесната стена от лъскав черен камък — спомни си последния път, когато бе докоснала тази странна — и странно гостоприемна — повърхност.

Някои загадки си оставаха неведоми, но други се оголваха при отчаяни обстоятелства или по нечий пъклен замисъл, за да разкрият най-вече противни истини.

Опря ръце в топлия, гладък като стъкло камък и усети как в тялото й се промъква нещо, което сякаш носеше изцеление. Зад повърхността — неуморно движещи се сенки, които не й обръщаха никакво внимание. „За предпочитане са пред вечно дебнещите духове.“ И тъкмо това беше виждала винаги. Опря чело в стената и затвори очи.

И чу шепот.

Език, близък до речта на Тайст Едур. Напрегна се да си го преведе. Скоро започна да долавя смисъла.

… щом този, който властва, не може да бъде нападнат. Не може да бъде победен.

И как се храни от нашия гняв. От страданието ни.

От тримата един ще се завърне. Спасението ни…

Глупак. От всяка смърт силата избуява отново. Победата е невъзможна.

Няма място за нас. Само служим. Само изтича ужасът ни и унищожението започва…

Нашето също.

Да, нашето също.

Мислиш ли, че тя ще се върне? Някой мисли ли, че ще се върне? Ще се върне, сигурен съм. Със светлия си меч. Тя е изгряващото слънце и винаги се връща, разпръсва ни, сече ни на късове с острата гибелна светлина…

… Унищожението ни служи добре. Превръща ни в мъртви късчета. За да сложи край на това…

Някой е с нас.

Кой?

Смъртно същество е тук с нас. Две Метреси на една и съща Крепост. Тя е едната и е тук. Тук е и слуша думите ни.

Вземи й ума!

Вземи й душата!

Пусни ни!

Серен залитна назад. Олюля се, запуши си ушите, поклати глава и простена:

— Стига. Стига, моля ви. Стига! — Падна на колене вцепенена, докато гласовете не заглъхнаха и писъците не се стопиха. — Метреса? — прошепна на себе си. „Не съм ничия метреса. Само поредният човек, по принуда… обикнал самотата. Няма място за гласове, няма място за трудно достижими цели… за буйни пламъци.“

Като Хул — само пепел. Опушените руини на възможностите. Но за разлика от мъжа, когото доскоро си беше мислила, че обича, не беше коленичила пред нов олтар, за да потърси увереност. Никакъв избор, подвластен на мярка като приспиващата илюзия на опиат, с вложената покана към пристрастяване. Не искаше нови господари на живота си. Нито бремето на приятелствата.

— Какво ти е? — изграчи зад нея Бурук.

— Нищо. — Изправи се уморено. — Стигнахме границата.

— Не съм сляп, Аквитор.

— Можем да се отдалечим още малко и да вдигнем бивак.

— Смяташ ме за слаб, нали?

Тя го изгледа.

— Капнал си от умора, Бурук. Аз също. Какъв смисъл има от цялото това ненужно перчене?

Лицето му изведнъж се разкриви болезнено и той извърна очи.

— Много скоро ще ти покажа.

— А договорът ми?

Не се обърна към нея.

— Приключи. Щом стигнем до Трейт. Освобождавам те от всякаква отговорност по-натам.

— Така да бъде. — Тя отиде при раницата си и я вдигна.

С последните дърва напалиха малък огън. Духовете, изглежда, изобщо не се интересуваха от граници, прехвърчаха покрай мигащата светлина на пламъците. С подновен интерес — и Серен си помисли, че знае защо. Призраците вътре в каменната стена. Вече беше белязана.

„Метреса на Крепостта. Метреси. Има две и те мислят, че аз съм едната. Лъжа. Грешка.“

„Коя Крепост?“

— Беше млада — изведнъж заговори Бурук, загледан в пламъците. — Когато те видях за първи път.

— И беше щастлив, Бурук. Какво от това?

— Щастие. Ах, да, позната маска. Вярно, често я носех по онова време. Весел и усмихнат, докато шпионирах, в безкрайните си предателства, в своите измами и кръвта, която все цапаше ръцете ми.

— За какво говориш?

— За дълговете си, Аквитор. Да, външно минавам за уважаван търговец… средно богат.

— А какъв си наистина?

— Истината е там, където се разпадат мечтите, Аквитор. Тази клатеща се сграда, която рухва сама. Толкова си уплашен, че не смееш да помръднеш и гледаш как ръцете ти се движат сами, обезобразяват всяка твоя мечта, всеки образ, който би искал да видиш на лицето си, на истинското си лице зад тази маска. Неблаготворно е да говорим за истини.

Тя помисли малко и присви очи.

— Бил си изнуден. — Той не отрече и тя продължи: — Ти си Длъжник, нали?

— Дълговете започват с малко. Едва забележимо. Временно. И за отплата те молят да направиш нещо. Нещо подло. Предателство. А след това вече си им в ръцете. И отново си длъжник, в това, че тайната се пази, в благодарността си, че не си изобличен за престъплението си, което вече е станало по-голямо. Както става винаги, ако си подвластен на съвестта. — Помълча, после въздъхна. — Наистина завиждам на онези, които нямат съвест.

— Не можеш ли да се измъкнеш, Бурук?

Той не откъсна очи от пламъците. И отвърна с почти безгрижен тон:

— Мога, разбира се.

Този тон, в пълно противоречие с всичко, което говореше, я уплаши.

— Стани… безполезен, Бурук.

— Това май наистина е изходът, Аквитор. И бързам да направя точно това. — Той стана. — Време е да поспим. После надолу до реката и можем да си топим отеклите крака в хладката вода чак до Трейт.

Тя остана будна още малко. Твърде уморена беше, за да мисли, и твърде изтръпнала, за да изпитва страх.

Над огъня плуваха искри и звезди, неразличими едни от други.

Привечер на другия ден стигнаха до Пристана на Крейг и завариха три порутени сгради, обкръжени от палатките на спрял се на лагер полк. Навсякъде се виждаха войници, а на кея беше привързана пищно украсена луксозна баржа: унилият вятър развяваше кралското знаме, а точно под него на рангоута — полумесеца на Цеда.

— Тук има кадър — каза Бурук, щом закрачиха по тесния път към лагера, през който трябваше да минат, за да стигнат до хана и пристанището.

— А войниците са за ескорт. Не е възможно вече да е имало стълкновения, нали?

Той сви рамене.

— По море — може би. Войната е започнала според мен.

Серен вдигна ръка и го спря.

— Виж там, онези тримата.

Трите фигури се бяха появили откъм редиците палатки. Войниците наоколо се държаха на разстояние, но не откъснаха очи от тях, когато се събраха по средата между двамата новодошли и лагера.

— Онази в синьото — познаваш ли я, Аквитор?

Тя кимна. Некал Бара, пребиваващата в Трейт чародейка, чиято мощ съперничеше на тази на самия Цеда.

— Мъжът вляво от нея, в черните кожи, е Арахатан, командирът на кадъра на батальон Хладната глина. Третия не го познавам.

— Енедиктал. Колегата на Арахатан в батальон Змийския пояс. Пред нас са тримата най-могъщи магове в Севера. Подготвят ритуал.

Тя закрачи към тях.

— Аквитор! Недей!

Без да обръща внимание на Бурук, Серен смъкна раницата и я пусна на земята. Беше привлякла вниманието на тримата магове. Отдалече видя подигравателно вдигнатите вежди на Некал Бара.

— Аквитор Серен Педак. Блудния наистина ви се усмихва.

— Подготвяте се за нападение. Не трябва да го правите.

— Не получаваме заповеди от вас — изръмжа Енедиктал.

— Каните се да ударите селата, нали?

— Само най-близките до границата — отвърна Некал Бара. — А и те са достатъчно далече, за да можем да покажем пълната си мощ — зад онези планини са, нали? Ако е рекъл Блудния, армиите на Едур вече трябва да са се събрали там.

— Ще заличим от лицето на земята тия самодоволни кучи синове — каза Енедиктал. — И ще сложим край на тази глупава война, преди да е започнала.

— Там има деца…

— Толкова по-зле за тях.

Без повече приказки тримата магове се разпръснаха да заемат позиции, на двайсет крачки разстояние един от друг. Обърнаха се към склона и извисените зад него планински ридове.

— Не! — извика Серен.

Появиха се войници и я обкръжиха; лицата им под ръбовете на шлемовете бяха навъсени и мрачни. Един от тях каза:

— Или това, или битки, жено. А в битките умират хора. Стой кротко. И мълчи.

Бурук Бледия докрета и застана до нея.

— Откажи се, Аквитор.

— Мислиш, че няма да отмъсти, така ли? Той ще разпръсне атаката, Бурук. Знаеш го.

— Може да не му остане време — отвърна търговецът. — О, своето село може би ще опази, но другите?

Блеснала мълния привлече вниманието й, тя се обърна и видя, че наблизо е останал само един от маговете — Некал Бара. После видя Енедиктал — на двеста крачки от тях. Завъртя се и успя да види и Арахатан, на още двеста крачки в противоположната посока. Още светкавици и двамата чародеи се появиха отново, на двойно по-голямо разстояние от Некал Бара.

— Разпръсват се — отбеляза Бурук. — Това ще е голям ритуал.

— Самият Цеда ще се намеси — каза един от войниците. — Чрез тези тримата. Останалият кадър е развърнат на още една левга в двете посоки. Скоро от четири села ще останат само пепелища.

— Това е грешка — промълви Серен.

Нещо набираше мощ между стоящите неподвижно чародеи. Синьо-зелена светлина, усукана и стегната като мълния около невидимо въже, свързващо тримата магове. Сиянието се усилваше като морска пяна, пяна която запращя и забълва искри, които заплющяха в тъмното като пипала.

Въздухът засъска. Светлината стана ослепителна, пипалата се гърчеха в нощния мрак. Извиващото се въже се напрегна, изплющя и се изопна между тримата магове.

Силата разцъфтя, изду се неудържимо напред и пипалата заплющяха във въздуха като крайници на гигантска, пометена от океанските вълни анемона.

Тъмнината отстъпи пред настръхналата енергия и сенките заиграха като побеснели.

Отекна внезапен вик.

Изопнатата верига от светлина се разкъса и грохотът на отприщването й изтътна в земята под стъпалата на Серен. Вълната се понесе към небето и помете нощта пред себе си. Гребенът й беше ослепително зелен пламък, огънатата стена след него — сияеща охра, прошарена с бялата плетеница на пяната.

Стената погълна нощното небе, а гребенът продължаваше да се издига, силата извираше нагоре и нагоре. Тревата около маговете почерня и се завихри на бяла пепел, пометена от ветровете.

Сред оглушителния грохот някой изкрещя, разнесоха се писъци. Серен видя как един войник залитна напред срещу бляскавата стена в основата на вълната. Тя го пое, смъкна броня и дрехи, след тях — коса и кожа, сетне погълна плътта му сред гейзер от кръв. Още преди нещастникът да рухне, костите му се пръснаха и върху настръхналата земя остана само един изправен ботуш пред кипящата стена. Пурпурен фонтан швирна нагоре, избледня и се стопи.

Въздухът около Серен засъска, неудържим и убийствено студен.

Тя се хвърли по очи — единствената възможна реакция, за да устои на чудовищното притегляне — пръстите й се вкопчиха в каменистата земя. Хората около нея последваха примера й, дращеха по земята в паника. Още един войник бе повлечен от напиращата напред вълна и грохотът й погълна отчаяния му писък.

Ревът секна внезапно като дъх, затаен в гърло, и Серен видя как основата се надигна, занавива се нагоре като огромна завеса, извиси се и отново откри голите склонове, водещи към прохода, след тях — смътния контур на планинските ридове и заоблените им била.

Понеслата се на север вълна бързо се смали, чудовищната й светлина за миг се отрази на пъстри петна по гладките повърхности далече долу, преспите по върховете и лъскавият от ледената покривка камък разцъфнаха в болезнено зелено и златисто, пробудени сякаш от нечакан залез.

След миг планините отново се превърнаха в смътни тъмни силуети.

Отвъд тях, от хоризонт до хоризонт, вълната се спускаше надолу. Изчезваше зад планинската верига.

С крайчеца на окото си Серен видя как Некал Бара се смъкна безсилна на колене.

Внезапна светлина озари границата на света, далече на север, изду се като бурна морска вълна, разбиваща се в скали. Сиянието изригна нагоре в нощното небе, този път като две протегнали се свирепо напред ръце и огромни плющящи пипала.

На фона на черния планински склон се появи странно сиво трептене и бързо се спусна надолу. Серен мигновено осъзна какво е и извика:

— Залегни!

Сивата вълна се стовари в подножието на склона. Няколкото криви дървета, вкопчили се в каменистата земя, изпопадаха, сякаш премазани от гигантска невидима длан.

Последва оглушителен грохот.

И се разпадна странно приглушен.

Замаяна, Серен вдигна глава. Видя как в тъмното се разлетяха плоските каменни плочи на най-високата сграда. Видя как се наклони северната й стена, а после рухна и повлече цялата сграда.

Бавно се надигна.

Некал Бара стоеше близо до нея, косата и дрехите й бяха незасегнати от бушуващия от всички посоки вятър.

През странно сгъстения въздух закапа кален дъжд. Разнесе се воня на овъглено дърво и лютива серниста миризма на разцепен камък.

Вятърът вече беше замрял и дъждът пердашеше земята. Тъмнината се върна и дори отвъд планините все още да горяха пожари, не се виждаше нищо.

Бурук Бледия се надигна до Серен. Лицето му беше оцапано с кал.

— Той не го спря, Аквитор! Точно както казах: нямаше време да се подготви.

— Блудния да ни вземе дано! — извика някакъв войник. — Каква мощ!

Ледер с основание никога не беше губил война. Дори Магьосниците на Оникса на Блуроуз бяха съкрушени от кадрите на Цеда. Архижреци, шамани, вещици и зли чародеи — никой не беше успявал задълго да устои срещу такава свирепа мощ.

Серен усети пустота в себе си. Пустота и скръб.

„Това не е война. Това е… какво? Блудния да ни пощади, нямам отговор, не мога да опиша величината на тази касапница. Безумна. Кощунствена. Сякаш сме забравили всякакво достойнство. И тяхно, и наше. На самия свят. Никаква разлика между невинност и вина, осъдени са от самото съществувание. Хора, превърнати въпреки волята им в нищо повече от символи, в хранилища на всички злини и на всички безсилия.“

„Това ли трябва да се направи? Взимаш вражеската плът и я запълваш с болести, покваряващи и смъртоносни при допир, лъхащи отрова? А това, което е болно, трябва да се унищожи, за да не посее заразата.“

— Съмнявам се, че са имали време да страдат — промълви с кух глас Бурук.

„Вярно. Оставиха го за нас.“

Не беше имало защита. Ханан Мосаг, Рулад, робът Удинаас и Пернатата вещица. Имената пробягаха в ума й и тя видя — с внезапно свиване на вътрешностите, което я зашемети — лицето на Трул Сенгар. „Хул беше този, за когото мислех. Не. Защо той?“

— Но те са мъртви.

— Всички са мъртви — каза Бурук до нея. — Трябва ми пиене.

Стисна я над лакътя. Тя не помръдна.

— Няма къде да пиеш.

— Аквитор. Гостилницата под хана е построена толкова здраво, че и обсада може да издържи. Предполагам, че точно там отидоха току-що войниците, да вдигнат тост за изгубените си другари. Горките глупаци. За мъртвите говоря. Хайде, Серен. Решил съм да си развържа кесията.

Тя примига и се огледа. Маговете ги нямаше.

— Вали, Аквитор. Хайде.

Стисна я за ръката и тя се остави да я повлече.

— Какво стана?

— Ти си в шок, Аквитор. Нищо чудно. Вземи, направил съм ти чай, от този на капитана. Порадвай се на слънцето — рядкост е напоследък.

Бързото речно течение влачеше баржата. Слънцето бе като смътен бронзов диск, но вятърът, лъхащ над речните въртопи, беше топъл. Тя пое чашата от ръцете му.

— До здрач ще стигнем — увери я Бурук. — До здрач ще видим очертанията му. Или поне пушека.

— Пушекът. Да, пушеци ще има.

— Гледай по-весело на нещата, Серен. Скоро ще се освободиш от мен.

— Не и ако войната бъде предотвратена.

— Не. Каквото и да стане, решил съм да те освободя от договора ти с мен.

Тя се вгледа в него, мъчеше се да се съсредоточи. Беше нощ. След магическата атака. В гостилницата. Войнишка глъч. На другия ден — днес — на север трябваше да тръгнат групи съгледвачи. Започна да си спомня подробности, сиянието на някаква странна възбуда, мъртвобледа като светлината на лампите в гостилницата.

— Защо?

— Нямам повече нужда от теб, Аквитор.

— Едур вероятно ще поискат мир. Може да се окажеш много по-зает от всякога, Бурук. — Отпи от чая.

Той кимна умислено и тя долови някакво примирение.

— О! Бях забравила. Трябва непременно да се направиш на безполезен.

— Да. Дните ми като шпионин свършиха, Аквитор.

— По-добре ще ти е, Бурук.

— Несъмнено.

— В Трейт ли оставаш?

— О, да. Това е домът ми в края на краищата. Реших никога вече да не напускам Трейт.

Серен допи чая. Мента и още нещо, което натежа на езика й. Потече гъсто и засищащо през мислите й.

— Отровил си този чай, Бурук. — Думите излязоха размазани.

— Трябваше, Серен Педак. След снощи. Не мога да позволя да мислиш трезво. Точно сега — не мога. Ще заспиш пак. Довечера ще те събуди някой от пристанищните работници. Ще се погрижа за това, както и за безопасността ти.

— Това поредното ти… поредното ти предателство ли е? — Усети как се отпусна върху пейката.

— Последното, момичето ми. Ако можеш, запомни това: Не исках твоята помощ.

— Моята… помощ.

— Макар че винаги си властвала над сърцето ми — добави той някъде от много далече.

Болката зад очите беше жестока. Тя примига и ги отвори. Беше нощ. Беше завита с наметалото си, подпъхнато около брадичката й. Бавното надигане и пропадане под нея и лекото скърцане й подсказаха, че все още е на баржата, най-вероятно вързана за каменен кей. Простена и се надигна.

Чу стъпки, после пред лицето й се появи халба.

— Изпий това, момиче.

Не позна гласа, но избута халбата настрана.

— Спокойно де — каза мъжът. — Това е ейл. Чист студен ейл. Да отнеме болката от главата ти. Виждаш ли, той каза, че ще те боли. А ейлът винаги ме оправя, като препия.

— Не бях пияна…

— Все едно, не спеше естествен сън. Все едно е, разбираш ли? Хайде, момиче, трябва да те разбудя и да си ходиш. Жена ми, разбираш ли. Тя е зле. Но той ми плати добре. Блудния ми е свидетел, повече, отколкото ще спечели човек с честен труд за година. Само за да седя до теб. Да видя дали ще можеш да станеш и да ходиш.

Тя се изправи с усилие, опита се да задържи наметалото, но го изтърва и то се смъкна на палубата.

Докерът, изгърбен сбръчкан старец, остави халбата и го вдигна.

— Обърни се, чедо. Ето ги и закопчалките. Студено е тази нощ — трепериш. Обърни се така, добре… готово.

— Благодаря.

Тежестта на наметалото изпъна мускулите й около врата и по раменете, болката в главата й запулсира.

— Някога имах дъщеря. Един благородник я взе. Дългове, нали разбираш. Може и да е жива още, може и да не е. По момичета си падаше оня. В Ледерас. Не можехме да останем там, нали разбираш. Не и след всичко това. Току-виж я срещне човек по улицата или пък каналът изхвърлил тялото й, както става. Все едно, като тебе беше височка, затуй ти го разправям. На, пийни си ейл.

Тя взе халбата и отпи три бързи глътки.

— Е, сега е по-добре.

— Трябва да тръгвам. Ти също — при жена си.

— Добре, дъще. Можеш ли да вървиш?

— Къде ми е раницата?

— А, багажа ти той го взе, каза, че можеш да си го прибереш. В сайванта зад къщата. Много беше точен за това. В сайванта, подчерта го. Да не влизаш в къщата, тъй рече. Изрично…

Тя залитна към стълбата.

— Помогни ми.

Две груби ръце я прихванаха под мишниците, смъкнаха се надолу и я подтикнаха, щом започна да се изкачва, после — за бедрата.

— Повече не мога, момиче — изохка старецът отдолу.

— И това стига, благодаря.

Градът беше тих, само две псета се бяха счепкали и джавкаха до някакъв склад. Серен забърза по улиците. Залиташе. Но точно както я беше уверил старецът, ейлът притъпи болката зад очите й. Мислите й скоро се избистриха.

Стигна до дома на Бурук Бледия, стара, но добре поддържана къща по средата на улицата малко по-навътре от крайречните складове.

Зад спуснатите кепенци не се виждаше светлина.

Серен се изкачи по стъпалата и опря ботуш във вратата.

Четири ритника — и резетата се счупиха. Междувременно съседите се бяха разбудили. Разнесоха се викове — призоваваха градската стража. Някъде надолу по улицата заби камбана.

Тя нахълта след рухващата врата в преддверието с окачените наметала. Нямаше слуги, никакъв звук не се чуваше отвътре. В тъмния коридор, после нагоре по стълбището до втория етаж. Нов коридор, стъпка по стъпка, все по-близо до спалнята на Бурук. През вратата. И вътре.

Той висеше на една от таванските греди, с подуто, потънало в сенките лице. Прекатурен стол на едната страна, опрян до тясното легло.

Писъкът се изтръгна от гърлото на Серен, изпълнен с гняв.

Отдолу — трополене на ботуши по стъпалата.

Тя изпищя отново и звукът потъна в дрезгаво хлипане.

„Винаги си властвала над сърцето ми.“

Димът се вдигаше на големи валма, бързо се спускаше надолу и се разгръщаше като сиво наметало над земите на север. Замъгляваше всичко, без нищо да скрие.

Обруленото от вятър и дъжд лице на Ханради Калаг беше изопнато и безизразно, взряно в чудовищното опустошение в далечината. Трул Сенгар стоеше смълчан зад главатаря на меруд и се чудеше защо Ханради бе решил да остане с него в този момент, когато воините му вдигаха становете си по гористите склонове наоколо.

— Хул Бедикт каза истината — заговори хрипливо главатарят. — Ще ударят изпреварващо. Селата на бенеда, хиротите и арапаите.

Нощ от червени огньове изпълваше севера. Най-малко четири села, сред които и родното село на Трул. Унищожени.

Той се извърна да огледа склоновете. Гъмжащи от воини, жени, роби, старци и деца. „Вече няма връщане. Ледерийската магия заличи домовете ни… Но тези домове бяха празни, селата бяха оставени на враните.“

И шепа окаяни нереки.

„Вече само пепелища.“

— Трул Сенгар — заговори Ханради Калаг, — съюзниците ни пристигнаха снощи. Три хиляди. Видели са те. Явно те познават добре, макар и само по име. Синовете на Томад Сенгар, но тебе — специално. Водача си го наричат Доминатора. Огромен мъжкар, дори за техния вид. Повече сиво, отколкото черно в гривата. Името му е Б’нага…

— Това не ме интересува, главатарю — прекъсна го Трул. — Злоупотребяват с тях безогледно, също като с нас, и това съвсем не е свършило. Не го познавам този Б’нага.

— Както казах, той те знае и иска да говори с теб.

Трул му обърна гръб.

— Няма да е зле да приемеш истината, Трул Сенгар…

— Някой ден ще разбера какво се върти в ума ти, Ханради Калаг. Твоето „аз“, което толкова добре се прикрива. Ханан Мосаг те принуди да се огънеш пред волята му. А сега коленичиш пред моя брат, императора. Узурпатора. Това ли трябваше да означава обединението на племената? Това ли е бъдещето, което искаше?

— Узурпатор. Такива думи може да ти донесат смърт или изгнание.

— Рулад е със западната армия — изсумтя Трул.

— Но духовете вече служат на него.

— Аха. И трябва да имаме шпиони между нас? Император, който се страхува от своите. Император, който държи да е неуязвим за упреци. Все някой трябва да говори в името на разума.

— Не говори повече за това. Не и на мен. Отхвърлям всичко, което казваш. Ти си глупав, Трул Сенгар. Гневът ти е породен от завист. Стига.

Обърна се и закрачи по тясната пътека надолу, а Трул отново остана сам на ръба на пропастта, над долините на прохода. Не му хрумна да се обърне и да види дали Ханради наистина е загубил сянката си.

Ръбът на пропастта. Откъдето можеше да погледне надолу и да види хилядите хора, пъплещи сред дърветата.

Три сухопътни армии и четири флоти бяха побрали цялото население на Тайст Едур. Този лагер пред него беше една левга широк и две — в дълбочина. Трул никога не бе виждал толкова много Едур, събрани на едно място. Хирот. Арапаи. Соланта. Бенеда.

Очите му уловиха движение долу, в края на командния район на Феар — трътлести, покрити с козина фигури. И усети как се смрази. „Нашите… съюзници.“

Джхеки.

Призовани от Едур, които бяха избивали. Поклонници на меча.

Току-що отминалата нощ още по здрач се беше стопила зад кошмарното изригване на магия. Невъобразими сили, отприщени от ледерийските магове в израз на несдържана от нищо жестокост. Ясно беше, че това ще е война на живот и смърт, нито едно парче земя нямаше да се отстъпва, завоеванието и унищожението за ледериите щяха да са синоними. Трул се чудеше дали Рулад се кани да отвърне по същия начин.

„Само че ние нямаме домове, в които да се върнем. Обречени сме да завземем юга. Ледер. Не можем да пометем градовете… нали?“ Вдиша дълбоко. Трябваше пак да поговори с Феар. Но брат му се беше потопил изцяло в ролята си на командир на тази армия. Авангардните му части, на половин ден път напред, щяха скоро да се появят пред Високи форт. Армията трябваше да прехвърли река Катер при Тясното русло, над което минаваше стар каменен мост, а после да възвие и да се събере с авангарда.

А след това щеше да има сражение.

За Феар времето за въпроси беше приключило.

„Но аз защо не мога да направя същото за себе си?“ Увереността, дори фатализмът убягваха на Трул. Умът му не можеше да отдъхне от терзаещите го мисли, от тревогите за онова, което ги очакваше.

Тръгна бавно надолу по пътеката. Джхеките бяха там, малка част, представляваща ги в командния район на Феар. Не беше длъжен да говори с тях.

Воините на Едур подготвяха оръжие и снаряжение. Жени мълвяха защитни прегради, с които да заплетат паяжина на невидимост над цялото временно поселище. Духове прелитаха между дърветата и повечето се стичаха през прохода към земите на юг. Тук-там се извисяваха демонски привидения, огромни и неподвижни по многобройните отъпкани пътеки, водещи към билото. Бяха в пълно снаряжение, с ризници от бронзови плочки, зеленясали от патина, с тежки шлемове с очукани плочи на набузниците, стигащи до челюстите. Дълги копия, мечове, двуостри брадви и боздугани, все оръжия за кървав бой. Някога, съвсем доскоро, такива призовани демони бяха рядкост, ритуалът — извършван от жени — беше примамващ, с лъжливи обещания и измама. Съществата бяха обвързани и вече обречени да се сражават във война, непредизвикана от тях — и единственото освобождение от нея щеше да е гибелта им. Наброяваха стотици и стотици в тази армия. Армията на Феар. Прилоша му от тази истина.

Деца щъкаха около шатрите. Деца, откъснати от познатия им свят, подложени на ново преобразяване. Ако този ход пропаднеше…

Феар стоеше до останките от полево огнище, от което в краката му се вдигаха струйки дим. От двете му страни бяха застанали двама К’риснан, прикрепени към неговата войска. Малко встрани стоеше Ханради Калаг.

Към групата се приближаваше джхек, сигурно онзи, за който му бе споменал главатарят на мерудите, ако се съдеше по дивашки разрошената, стоманена на цвят грива и плоското, нашарено с многобройни белези лице. От навързаните каишки по дългия елек от тюленова кожа висяха всевъзможни раковини. Други трофеи се полюшваха на тесния колан под изпъкналия му корем — късове едурска броня и накити. Дръзко напомняне за отминала вражда.

Как го беше нарекъл Ханради? „Доминатора“. Б’нага.

Очите на джхека бяха жълтеникави, бялото — мътносиво, прошарено със сини жилки. Изглеждаха почти безумни.

Два реда остри зъби лъснаха в свирепа усмивка.

— Виж кой идва, Феар Сенгар! Онзи, когото не можахме да надвием!

Брат му се обърна да го погледне и Трул се намръщи.

— Няма да намерите ледени полета на юг, джхек.

— Краста и смяна на козината, Убиецо. Никой друг враг не ни плаши толкова. — Озъбената усмивка подчерта иронията в думите му. — Феар Сенгар, твоят брат е достоен за голяма гордост. Ловците ми не спираха да търсят този воин в единичен двубой. Преобразени в зверове или в истинския си облик — все едно. Всички ги победи. Никога не бях виждал такава опитност и сила.

— Сред всички, които съм обучавал, Б’нага, Трул беше и си остава най-добрият — отвърна Феар.

Трул се стъписа, изгледа брат си невярващо и се намръщи още повече.

— Хайде стига. Феар, изпратил ли ни е вест чрез духовете нашият император? Доволен ли е от проваления опит на ледериите? Или е разпенен от гняв?

Отвърна му единият К’риснан:

— Нито един Едур не е загинал, Трул Сенгар. На Хул Бедикт трябва да благодарим за това.

— Да. Хул Предателя. А нереките, които бяха на стан в селото ни?

Магьосникът сви рамене.

— Не можехме да им заповядваме.

— Не се гневи, братко — каза Феар. — Опустошението бе нанесено от ледериите, не от нас.

— Вярно. И сега е наш ред.

— Да. Духовете донесоха, че към прохода се изкачва войска.

„О, не. Толкова скоро.“

Б’нага се изсмя.

— В засада ли ще ги хванем? Да пратя ли вълците си напред?

— Все още не са стигнали до моста — отвърна Феар. — Очаквам да се опитат да осуетят това прехвърляне, ако не успеем да стигнем там преди тях. Засега обаче се придвижват бавно и както изглежда, не очакват сериозна съпротива.

— Това поне е ясно — заговори Ханради. — Кой пълководец би търсил сражение срещу враг на по-висок терен? Проучват. При първия сблъсък ще се оттеглят. До Високи форт. Феар, трябва да ги подгоним и да им пускаме кръв по целия път.

— Б’нага, прати половината си сила напред. Да наблюдават врага, но да останат скрити.

— Феар, към войската им ще има прикрепен маг — обади се същият К’риснан.

Феар кимна.

— Изтеглете духовете назад и оставете не повече от десетина. Искам да им внушим, че тези малцина са само обитатели на района. Врагът не трябва да заподозре нищо. Ханради Калаг, воините ви трябва да са готови за марш. Ще ги водиш ти.

— До сутринта ще сме тръгнали.

— Тези ледерийски магове ще се окажат тежък противник — каза Трул, след като главатарят на Меруд се отдалечи.

— Няма да им отстъпим, Трул Сенгар — изръмжа младият магьосник.

Трул погледна двамата. Синове на благородници. На годините на Рулад.

К’риснан отвърна с разбираща усмивка.

— Свързани сме с Ханан Мосаг. А чрез него — и със самия император. Трул Сенгар, силата, която извличаме сега, е по-могъща, по-гибелна от всичко, което са познавали Едур.

— А това не ви ли безпокои? Какъв е обликът на тази сила? Знаете ли изобщо? Ханан Мосаг знае ли го? Рулад?

— Силата стига до императора през меча — отвърна К’риснан.

— Това не е отговор…

— Трул! — сряза го Феар. — Престани. Поисках да събереш част от нашето село. Направи ли го?

— Да, братко. Петдесет воини, половината непускали кръв, както заповяда.

— Раздели ли ги на отделения, избра ли им командири?

Трул кимна.

— Поведи ги към моста. Заемете предни позиции от другата страна и изчакайте, докато силите на Ханради стигнат до вас — няма да е дълго.

— А ако ледериите са изпратили съгледвачи и пристигнат първи?

— Прецени силата им и действай според обстоятелствата. Но никаква съпротива до последния воин, Трул. Една схватка ще е достатъчна да спре настъплението на врага, особено ако не са сигурни с какво разполагаш. Хайде, взимай си воините и тръгвайте.

— Добре.

Нямаше смисъл да се спори повече, каза си Трул, докато вървеше към чакащия го отряд. Никой не искаше да слуша. Струваше му се, че независимата мисъл е изоставена с ужасяваща готовност и подменена с непоклатима решимост нищо да не бъде подлагано на съмнение. Още по-лошото бе, че Трул не можеше да се владее. Дори когато виждаше гнева, изписан на лицата на хората около себе си — гняв от това, че дръзва да ги предизвика, дръзва да мисли по начин противоречащ на техния, и с това да застраши увереността им — не можеше да се примири и да си замълчи.

Инерцията около него се усилваше и колкото по-силна ставаше, толкова повече Трул й се съпротивляваше. Подозираше, че по някакъв начин самият той става не по-малко реакционен от тях, доведен до крайно противопоставяне, и макар да се съпротивляваше на това догматично упорство, чувстваше, че губи тази битка.

Нищо ценно нямаше в такива противопоставени позиции на мислене. И никакво възможно заключение, освен собствената му изолация и рано или късно — пълната загуба на доверие.

Воините му го чакаха с прибраните в торбите пътни вещи и продоволствие, в пълно снаряжение. Трул ги познаваше до един, знаеше имената им и беше успял да сглоби уравновесена войскова сила, не само в бойния опит, но и в поведението. Знаеше, че мнозина от тях негодуват, че са под негово командване, защото неодобрението му на тази война беше добре известно. Но знаеше също и че ще го следват.

Благородници между тях нямаше.

Спря пред воина, когото бе избрал за командир на частта. Алрада Ан се беше обучавал редом с него, предпочитаното му оръжие беше късият крив меч на Меруд. Беше левак, рядко явление сред едурите, но с другата ръка боравеше с къс нож с широко острие за близък бой. Камбановидният предпазител на късия меч беше увенчан с многобройни криви шипове, предназначени да захващат остриетата на мечове и дръжки на копия, а от непрекъснатите упражнения в тази тактика лявата му китка беше станала почти два пъти по-дебела от дясната. Неведнъж тренировъчните къси копия на Трул се бяха чупили при рязкото извиване на ръката на Алрада с меча.

Воинът също така го мразеше по причини, които Трул все още така и не беше разгадал. Макар че напоследък Алрада сигурно бе намерил нови поводи за омразата си.

— Капитане.

Тъмните му очи отказаха да срещнат погледа му. Винаги беше така. Кожата на Алрада бе по-тъмна, отколкото на всеки Едур, когото Трул познаваше. Дългата му свободно падаща коса беше прошарена със сиви кичури. И около него гъмжеше от духове на сянката — още една странна подробност, която го отличаваше.

— Командире — отвърна сухо другият мъж.

— Уведомете сержантите, че потегляме. Колкото може по-малко багаж — налага се да се придвижим бързо.

— Вече е направено. Чакахме вас.

Трул отиде да вземе снаряжението си — метна на рамо малката кожена торба и си избра четири къси копия. Всичко, което останеше, щяха да го приберат ледерийските роби и да го носят с ядрото на армията, щом тя тръгнеше бавно и предпазливо след отряда на Трул и силите на Ханради.

Обърна се и видя, че всички от отряда са станали. Очите им бяха приковани в него.

— Ще трябва да се придвижим на бегом, воини. До южния край на моста. Щом влезем в прохода, всяко отделение пуска напред клин и се придвижва самостоятелно извън пътя до моста. Трябва да сме едновременно бързи и безшумни.

Един от сержантите се обади:

— Командире, ако оставим пътя, ще се забавим.

— Затова тръгваме веднага.

— Ще загубим скорост, командире — настоя сержантът.

— На пътя след прохода ще е рисковано, Канарт. Хайде, тръгвайте.

И се изруга наум. Един командир не трябва да обяснява решенията си. Достатъчна беше заповедта. Нито беше редно един сержант публично да оспорва заповедта му. Всичко това не започваше добре.

Отрядът пое тичешком през прохода, с едно от отделенията в авангард, след него — Трул и останалите отделения с Алрада в тила. Бързо оставиха лагера зад гърба си. След това профучаха през войската на Ханради Калаг по прохода, оставен за тях.

Трул изпита задоволство и облекчение от скоростта, която си наложиха. Умът можеше да замълчи в здравия ритъм на стъпките, гората се плъзгаше назад с всяка крачка, дърветата ставаха все покриви и тънки, колкото повече се приближаваха до билото; слънцето пълзеше по безоблачното небе.

Към средата на утринта вече бяха спрели в южния край на прохода. Трул остана доволен, като видя, че никой от воините му не е задъхан, само вдишваха бавно и дълбоко да забавят биенето на сърцата си. Всички бяха плувнали в пот от усилието и горещината. Отпиха по малко вода и хапнаха: скромна дажба сушена сьомга и тънка хлебна питка с плънка от борова паста.

Отдъхнали и нахранени, воините се строиха по отделения и без повече думи поеха през рехавата гора от двете страни на пътя.

Трул реши да придружи отделението на Канарт. Тръгнаха през гората от западната страна на пътя, после започнаха бавното и безшумно спускане на разстояние от трийсетина крачки от пътя. Друго отделение се придвижваше още по на запад, на петнайсет крачки от тях, а третото — по средата, на трийсет крачки зад тях. В същата формация се придвижваха и от източната страна.

Сержант Канарт открито показваше недоволството си — постоянно дърпаше напред, докато не застъпва почти по петите на воина в челото. Трул помисли да му даде знак да спре, но Канарт не го и поглеждаше, все едно че не беше с тях.

После, някъде по средата на склона, авангардът спря и се присви ниско.

Трул и останалите също спряха. Гората надолу по склона се сгъстяваше — истинска армия от почернели борови стволове, преграждаща гледката на петнайсет крачки напред. Нямаше много храсти, но склонът беше неравен и коварен с обраслите с мъх камънаци и полуизгнили нападали дървета. Трул погледна надясно и видя най-близкия воин на съседното отделение на десетина стъпки по-надолу, но ето, че и той спря и вдигна ръка, погледът му се прикова в Трул.

Авангардът отпред шепнеше нещо на Канарт. След миг сержантът се обърна и пое обратно нагоре към Трул и другите.

— В края на главния път има съгледвач. Фаред, вероятно служи в армията на ледериите. Има добра видимост над самия път, може би на седемдесет крачки или повече.

Трул погледна през рамо към другите от отделението. Спря се на един и му даде знак да се приближи.

— Бадар, върни се при трето отделение. Да изберат воин, който да се върне на сто и двайсет крачки нагоре, след което да излезе на главния път. Оттам да тръгне надолу, все едно че е авангард. Щом им го предадеш, се връщаш при нас.

Бадар кимна и се шмугна сред дърветата.

— А ние? — попита Канарт.

— Ние изчакваме, след което се съединяваме с отделението от западната ни страна. Промъкваме се под позицията на съгледвача и устройваме капана си.

— А отделенията от източната страна на пътя?

Хубав въпрос. Беше разделил силите си, без никаква възможност за връзка с половината отряд. Грешка.

— Остава ни да се надяваме, че те също са видели съгледвача. И ще преценят правилно, че е невъзможно да се промъкнат незабелязано покрай него.

Сержантът само кимна. Не беше нужно да му изтъква грешката. Нито своята, явно.

„Наравно сме. Добре.“

Скоро Бадар се върна и им кимна небрежно. Трул даде знак на отделението да го последва и свърна на запад към воините, спрели на предна позиция.

Щом се събраха, обясни набързо плана си и петнадесетимата поеха тихо надолу по склона.

Спуснаха се на шейсет крачки, след което Трул им махна с ръка към главния път. Позицията, на която излязоха, беше точно зад един остър завой. Беше наредил да извадят оръжията си, готови за бой.

Канарт посочи:

— Точно срещу нас, командире. Отделението на Ретал. Усетили са ни.

Трул кимна.

— На позиции. Поразяваме го, щом се озове срещу нас.

Няколко тягостни мига. Зноят на слънцето отскачаше от камъните, прахта кротко лежеше на пътя. Бръмчаха насекоми.

После — леко, едва доловимо „туп-туп“ от бързо приближаващи се стъпки. Звукът изведнъж се усили, право към тях.

Фаредът беше като мъгла — излетя по завоя и профуча покрай тях.

Няколко копия полетяха на височината на прасците, за да го спънат.

Съгледвачът ги прескочи.

Някой изруга, после едно копие изсъска покрай Трул, желязното острие изпращя в гърба на фареда между плешките и прониза гръбнака. Съгледвачът се просна на земята, затъркаля се, краката изритаха и тялото застина.

Прахта пак се слегна и настъпи тишина.

Трул се добра до застиналото сгърчено тяло. Беше момче — четиринайсет, най-много петнайсетгодишно. Зацапаното му с прах лице беше застинало в изненада. Устата се беше изкривила от ужас.

— Убихме дете.

— Враг — каза Канарт до него. — Ледериите трябва да виниш, командире. Те хвърлят деца в тази война. — Обърна се към пътя нагоре. — Добро хвърляне, Бадар. Вече си кръвен.

Бадар слезе при тях и си взе копието.

Третото отделение се появи от завоя. Един от мъжете заговори:

— Така и не го видях.

— Първата ни жертва, командире — рече Алрада Ан.

На Трул му призля.

— Издърпайте тялото от пътя, сержант Канарт. Тази кръв я засипете с пръст. Трябва да продължим.

Мостът изобщо не беше мост. Трул беше идвал тук веднъж и се беше върнал само с въпроси. Като че ли беше построен от един-единствен масивен диск, с прорязани жлебове по ръба, достатъчно широк, за да минат по него осем воини в редица, без да допират раменете си. Дискът беше изправен и запълваше теснината на пролома, а отдолу се пенеше река Катер. Основата на колелото се губеше в тъмния бързей и в мъглата, вдигаща се непрестанно от буйно напиращата вода. За да премине на другата страна, човек трябваше да върви по този извит и хлъзгав ръб. Центърът на огромното колело се виждаше, на три човешки боя долу. Дебели колкото мъжко бедро стволове излъскан камък стърчаха под ъгъл от издатината от двете страни на центъра и като че ли се забиваха навътре в скалната стена от южната страна на пролома.

Отделенията се струпаха на северния край, загледани в дърветата отсреща. Двама едури вече бяха преминали и единият се върна, за да докладва. Никакви следи от съгледвачи, никакви признаци за скорошно лагеруване. Самотният фаред, когото бяха убили, изглежда, беше изпратен далече пред главните сили или пък сам бе поел задачата да проникне дълбоко навътре. Храбростта и желанието да разузнае далече напред му бяха стрували живота.

Трул се приближи до колелото, където каменният ръб се показваше от скалата. Както и преди, преди толкова време, изтри пяната с пръст и откри права резка, толкова тясна, че и кама не можеше да се пъхне в нея, която отделяше съоръжението от грубия камък. Истински диск, наместен по някакъв начин във вдлъбнатината на скалния бряг.

А още по-странното бе това, че дискът се движеше. Въртеше се съвсем бавно на място. В момента беше по средата на един от плитките жлебове, изрязани на успоредни редици пряко на ръба. Трул знаеше, че може да постави стъпалата си върху този първи дълбей и да спре. И стига да имаше търпение, рано или късно — след няколко дни или може би седмица — щеше да се озове на южния бряг на пролома.

Загадка без отговор. Трул подозираше, че дискът изобщо не е замислен за мост. По-скоро бе построен с някаква друга цел. Струваше му се нелогично предназначението му да е само това, за което се бе досетил при първото си идване. В края на краищата съществуваха по-лесни начини да се измерва преходът на времето.

Изправи се и даде знак на воините си да преминат.

Алрада поведе.

Стигнаха на другата страна и се развърнаха за прикритие. Теренът продължаваше да се спуска надолу сред валчести скали, борове и чворести дъбове. След няколко мига щяха бавно да се спуснат, за да потърсят защитими позиции с добър изглед към пътя.

Трул се беше присвил недалече от Алрада и оглеждаше напред, когато чу как воинът изсумтя, отстъпи встрани и изруга тихо.

— Какво става, капитане?

— Усетих, че се… движи. Ето тук.

Трул се приближи и видя на какво беше стъпил допреди миг войнът: леко извита каменна плоча, наместена малко по-ниско от околната скала. Беше покрита с камъчета и прах, но изглеждаше твърде гладка, за да е естествена. Наведе се и я зачисти с ръка.

И видя всечени в камъка загадъчни символи — ред след ред, на непонятен за него език. Дълбоко врязани жлебове оформяха непълна рамка около написаното, виждаха се основната и страничните линии. Под основата едва се показваше нов ред от писмена.

Трул погледна през рамо през моста, после — отново към наклонената плоча.

— Движеше се?

— Сигурен съм — отвърна Алрада. — Не много, но… да, движеше се.

— Някакъв звук имаше ли?

— По-скоро го усетих, отколкото чух. Сякаш нещо огромно и заровено дълбоко се… отмести.

Трул зяпна плочата и пръстите му обходиха знаците.

— Езикът познат ли ти е?

Алрада сви рамене и извърна глава.

— Трябва да продължим надолу, командире.

— Виждал ли си преди такова писмо?

— Не в… камък. В лед. Все едно.

— В лед?

— Някога живях и ловувах с ден-рата, по северното крайбрежие. На североизток, навътре в заледеното море. Преди единението. Имаше някаква стена, покрита с такова писмо, цяла ледена планина, която преграждаше пътя ни. Двайсет човешки боя висока, половин левга на ширина. Но тя потъна в морето — следващия сезон я нямаше.

Трул знаеше, че Алрада, също като Бинадас, е пътешествал на шир и длъж, беше сключил кръвни братства с много едури от съперничещи племена. И също като Трул се беше противопоставял на войните за покоряване, водени от Ханан Мосаг. Ако се съдеше по всичко това, трябваше да са приятели.

— Какво казваха за това приятелите ти ден-рата?

— Мъжът с бивните ги написал, това казваха. — Отново сви рамене. — Нищо не е това. Мит.

— Мъж с бивни?

— Уж го били виждали. През поколения, появявал се понякога. Със зеленикавосива кожа. С бивни, бели като китова кост. Все на север, застанал в снега или на леда. Не му е времето сега за това, командире.

Трул въздъхна.

— Прати отделенията надолу.

Скоро Канарт донесе, че е подушил гниещо месо.

Но се оказа само един мъртъв бухал — беше паднал край пътя.

Тъмни времена е имало за ледериите, много, много отдавна. Първата империя, от която, за да картират света, отплавали огромни флотилии. Картирани били бреговете на шест континента, осемстотин и единадесет острова, пръснати из огромния океан, открити били развалини и богатства, натъквали се на древни магии и на свирепи варварски племена. И други народи, не човешки, и всички те измирали лесно, лесно изтичала кръвта им. Баргаст, Трелл, Тартено, Фенн, Мейр, Джаг, Кринн, Джхек… По чуждите брегове били създадени колонии. Войни на нови и нови завоевания. Докато най-сетне всичко не се сринало. Всичко било унищожено. Първата империя рухнала под собствената си тежест. Зверове се наплодили в градовете, кошмар, разцъфтял като напаст.

Единственият император вече били Седем, а Седмината били разпръснати, потънали в безумие. Пламнали големите градове. Изгинали милиони хора.

Кошмарът си имал име. И това име било Т’лан Имасс.

Две думи, вдъхващи омраза и ужас. Ала зад тези две думи нямало нищо. Целият спомен за това кои или какво са Т’лан Имасс се изгубил сред хаоса, който последвал.

Малко ледерии бяха останали, които да знаят и толкова. Вярно, знаеха името Т’лан Имасс. И знаеха за пропадането на онази бляскава цивилизация преди толкова време, цивилизация, която беше тяхно наследство. И почти нищо друго. Освен пророчеството за прераждане…

Самият Удинаас вече не можеше да се уповава на това блажено невежество. В света на призраци и сенки миналото продължаваше да живее, да диша като живо, вечно и неуморно същество. И го терзаеха гласове, отдавна умрели гласове. Сянката на Тайст Андий, Чезнещият, беше безразличен към личните желания на ледерийския роб, към молбите му за тишина, за край на тази зловеща какофония от съжаления, която като че ли бе единственото, което държеше духовете заедно.

Удинаас вече бе познал достатъчно ужас тук, сред живите. И колкото до него — не си струваше да се извличат стари истини.

Т’лан Имасс…

Т’лан Имасс…

Какво го засягаше някаква древна мъст?

Защото прахта на над четири хиляди от тях бе в този миг под краката им. Истина, понесена от дрезгавия смях на Чезнещия.

„И тази прах има очи, робе. Трябва ли да се страхуваш? Може би не. Тях не ги интересува. Много. Не толкова, че да се вдигнат и да ви избият всички, нещо, в което бездруго може и да не успеят. Но ще ти кажа това, Удинаас: биха се опитали с охота.“

— Щом са прах, не могат да убият никого — промълви Удинаас.

Беше нощ. Седеше с гръб към полегатата скална стена, на издатина, надвиснала над огромния лагер на Едур. Преди малко императорът го беше отпратил. Грамадният облепен със злато кучи син беше в кисело настроение. Изтощен от мъкненето на огромното си туловище, от споровете с Ханан Мосаг, от безкрайните сметки по придвижването и поддържането на армия от десетки хиляди воини със семействата след тях. Не всичко беше слава.

„Прахта може да се надигне, Удинаас. Може да добие форма. Воини от кост и съсухрена плът, с мечове от камък. Откъде са дошли? Кой боен главатар ги е пратил тук? Не отговарят на въпросите ни. Никога. Сред тях няма гадатели на кости. Те са като нас. Изгубени.“

На Удинаас му беше писнало да слуша. Духът беше по-лош от кърлеж, впил се дълбоко в мозъка му. Беше започнал да се съмнява в съществуването му. По-вероятно беше рожба на собствената му лудост, личност, измислена от собствения му ум. Изобретател на тайни, сеещ армии от призраци, за да обясни безчетните гласове, шепнещи в черепа му. Това измислено същество щеше да твърди обратното, разбира се. Можеше дори да изпърха пред очите му, да се прокрадне безтелесно в полезрението му, необяснимо движеща се сянка там, където не трябваше да има такава. Но робът знаеше, че очите могат да лъжат. Отново част от същото изкривено възприятие.

Духът се крие в кръвта на Вайвала. Вайвалът се крие в сянката на духа. Игра на взаимно отрицание. Императорът не усещаше нищо. Ханан Мосаг и неговите К’риснан не усещаха нищо. Пернатата вещица, Майен, Урут, воинството обвързани духове, ловните кучета, птиците и бръмчащите насекоми — всички те не усещаха нищо.

А това беше нелепо.

Поне що се отнасяше до Удинаас — и тази преценка бе плод на някаква рационална, скептична част от мозъка му, на онзи възел от съзнание, който духът непрестанно се опитваше да разнищи — Чезнещият не беше реално същество.

Кръвта на Вайвал. Сестрата на Зората, владетелката на меча, позната на Едур като Менандори — тя и жадното място между краката й. Зараза и нещо не много по-различно от насилие. Наистина беше заразен и точно според предсказаното от Пернатата вещица, тази нечовешка кръв го влудяваше. Не беше имало никаква проклета бяла кучка, която да отнеме семето му. Трескави илюзии, видения за величие, последвани от параноидно подозрение, че му е отнета обещана слава.

Само така можеше да обясни окаяното си положение сега, роб на един безумен Тайст Едур. Роб, присвит под смазващата тежест на всяка пета, която можеше да си представи. Уплашен и безпомощен, след като всички вътрешни преструвки и самооправдания бяха отхвърлени.

Пернатата вещица. Беше я обикнал, никога нямаше да я има — и толкова. Истината лежеше пред него ужасна и разголена, а той не искаше да я погледне пряко и честно.

Лудите градяха къщи от здрав камък. Глухи стени. И ги обикаляха, за да намерят вход. Вътре, където чакаше съвършеният уют. Хора, кроежи и откровени лъжи възпираха всяко негово усилие и това бе в ядрото на заговора. Та нали отвън, в края на краищата, къщата изглеждаше реална. Значи беше реална. Само още малко пълзене към каменната стена, още малко бутане, още едно последно блъскане, за да се пръсне тази преграда.

Напред и напред, и все в кръг. По изровените коловози на лудостта.

Чу дращене долу по камъка и след миг Пернатата вещица изникна пред очите му. Покатери се на издатината до него с треперливи, трескави движения.

— Мой ред ли е да бягам? — попита той.

— Заведи ме там, Длъжнико. В онзи свят на сънищата. Където те намерих преди.

— Беше права през цялото време — отвърна Удинаас. — Той не съществува.

— Трябва да отида там. Трябва да видя сама.

— Не знам как.

— Идиот. Мога да отворя път. Бива ме в отварянето на пътища.

— После какво?

— После избираш ти. Удинаас, отведи ме при призраците.

— Тук не е подходящото място за това…

Тя стискаше нещо в едната си ръка и сега се пресегна и опря дланта си до ръката му, и той усети натиска на плочката между двамата.

И лумна огън.

Ослепителен, кипнал от всички страни.

Удинаас усети как някаква тежест го избута — и залитна напред. През пламъците. В света, който току-що бе напуснал, щеше да полети в пропастта, за миг, после щеше да се удари в скалистия склон и да се изтъркаля до дърветата. Но сега мокасините му заораха в равна прашна земя.

Падна на колене. Пернатата вещица се олюля пред очите му, преминала невредима като него през огнената стена. Той се извърна към нея.

— Какво направи!?

Нечия ръка го стисна за врата, надигна го над земята, запокити го и той падна по гръб. Студеното нащърбено острие на каменен меч се притисна в шията му. Чу писъка на Пернатата вещица.

Примига сред облака прах.

Над него стоеше мъж. Нисък — но цяла грамада от мускули. Широк в раменете и с дълги ръце, по бронзовата му кожа почти нямаше косми. Дълга провиснала черна коса, широко скулесто лице. Тъмните очи лъщяха под изпъкналото чело. Кожи, провиснали в грубо съшито наметало, кръпки от всевъзможни цветове; отдолу прозираше бяла омачкана подплата.

— Пет тол уул хавра д ара. — Думите прозвучаха странно гърлено, с къси гласни, сякаш гърлото, от което излязоха звуците, не беше гъвкаво като на обикновен човек.

— Не те разбирам — отвърна Удинаас. Усети, че около него се сбират други, и чу как Пернатата вещица изруга, щом хвърлиха и нея на земята.

— Арад хавра’д ара. Ен’аралак хавра д’драх.

Лице, нашарено от безброй белези. Следи от счупване на едната ръка под лакътя — костта беше зарасла накриво и стърчеше под мускула и кожата. Лявата скула на мъжа беше хлътнала, а широкият му нос — изкривен и сплеснат. Раните бяха отдавнашни.

— Не говоря езика ти.

Върхът на меча се вдигна от шията му. Воинът отстъпи назад и махна с ръка.

Удинаас се изправи.

Още облечени в кожи фигури.

Наоколо — естествена падина със стръмни стени от трите страни. Вертикални цепнатини в каменните стени, някои — толкова големи, че можеха да осигурят заслон. В тях живееха тези хора.

Откъм четвъртата страна на падината, вляво от ледериите, се виждаше равнина. А в далечината — очите на роба се разшириха, щом го видя — порутен град. Все едно че с корените беше изтръгнат от земята и след това — хвърлен от високо и разбит на късове. Плетеница от греди под изкъртените каменни плочи на улиците. Тромави сгради, наклонени под всевъзможни ъгли. Съборени колони, постройки, разпрани по средата — виждаха се стаите, в много от тях имаше непокътнати мебели. Сред руините на града се виждаха огромни топящи се ледени грамади.

— Кое е това място? — попита Пернатата вещица.

Той се обърна и видя, че и тя гледа града.

— Удинаас, къде ни доведе? Кои са тези диваци?

— Вис вол’реле абси’арад.

Удинаас погледна воина през рамо, сви рамене и пак се обърна към далечния град.

— Искам да ида и да видя.

— Няма да ти разрешат.

Имаше само един начин да се разбере. Удинаас тръгна към равнината.

Воинът само го проследи с поглед.

След малко Пернатата вещица го догони и тръгна до него.

— Сякаш току-що е бил… оставен тук. Хвърлен.

— Това е град на Мекрос. Дървото в основите е от вид, който никога не подгизва. Не гние. И виж там. — Той посочи. — Това са останки от кейове. Пристани. Онова там, дето се полюшва от въжетата, е корабно перило. Не бях виждал досега град на Мекрос, но съм слушал достатъчно описания — този град е техен. Изтръгнат от морето. Ледът е дошъл с него.

— Има могили, вдигнати са наскоро. Виждаш ли ги?

Рохкави черни могили се издигаха в равнината около руините, всяка бе оградена с големи обли камъни.

— Диваците са погребали мъртвите Мекрос.

— Стотици са.

— И всяка — достатъчно голяма да побере стотици трупове.

— Страх ги е било от болести.

— Или пък въпреки външността им са състрадателен народ.

— Не бъди глупак, Длъжнико. Такава работа би им отнела месеци.

Той се поколеба, после каза:

— Видяхме само един клан, Перната вещице. В този район живеят почти четири хиляди.

Тя спря, сграбчи го за ръката, обърна го към себе си и изсъска:

— Обясни ми това!

Удинаас издърпа ръката си и продължи напред.

— Тези призраци пазят силни спомени. За своя живот, за плътта си. Толкова силни, че да се появят като реални, физически същества. Наричат се Т’лан Имасс…

Тя ахна.

— Крепостта на Звяра!

Той я погледна през рамо.

— Какво?

— Костената вис. Старец, Старица, Ясновидец, Шаман, Ловец и Следотърсач. Крадците на огъня. Откраднат от Ерес’ал.

— Ерес’ал. Това е богинята на Нерек. Лъжебогиня, или така поне твърдят нашите учени и магове, като оправдание за покоряването на нереките. Стъписан съм, че открихме тази лъжа. Все едно, образите на плочките не са ли на зверове? За Крепостта на Звяра.

— Само в по-лошите версии. Кожите на зверове, в които са облечени тъмнокожи тромави диваци. Това ще видиш в най-старите, най-чистите плочки. И не се прави на невежа, Удинаас. В края на краищата ти ни доведе тук.

Приближаваха се към най-близките могили и видяха безброй предмети, показващи се от рохкавата пръст. Счупени грънци, накити, железни оръжия, злато, сребро, малки дървени идоли, парчета плат. Останки от вещите на погребаните.

От гърлото на Пернатата вещица се изтръгна горчив смях.

— Оставили са съкровищата на повърхността, вместо да ги заровят с телата. Колко странно.

— Може би за да не ровят плячкаджиите и да не безпокоят мъртвите.

— Да бе, наоколо е пълно с плячкаджии.

— Не познавам достатъчно този свят, за да кажа права ли си, или не — отвърна Удинаас.

Тя го погледна смутено.

Разрушеният град се извиси пред очите им. Масивни дървени стълбове, покрити с кора от раковини и почернели изсъхнали снопове водорасли. Над тях — кръстосани греди на решетки и платформи, крепящи улици и сгради. А в огромните буци сивкав шуплест лед — късове гниеща плът, не човешка. Дълги крайници, покрити с тъмни люспи. Издължени глави на влечуги, провиснали от извит счупен врат. Вътрешности, изсипали се от разпран корем. Трипръсти стъпала, увенчани с дълги нокти. Опашки с остри шипове. Потрошени брони, ивици яркоцветен плат, лъскав като коприна.

— Какви са тези същества?

Удинаас поклати глава.

— Върху този град се е стоварил лед, когато е бил откъснат от нашия свят. Ледът явно е съхранил древните си тайни.

— Защо ни доведе тук?

Той се обърна рязко, мъчеше се да овладее гнева си. Усилието му завърши с дълбока въздишка.

— Перната вещице, коя беше плочката, която държеше?

— Една от Осите. Огън. — Поколеба се за миг. — Когато те видях, първия път, излъгах, че не съм видяла нищо. Никого.

— Видя я, нали?

— Сестрата Зора… пламъците…

— И видя какво направи с мен.

— Да — прошепна тя.

Удинаас извърна глава.

— Значи не съм си го въобразил. Не е плод на въображенито ми. Не е… лудост…

— Не е честно. Ти… ти си нищо. Длъжник. Роб. Вайвалът беше за мен. За мен, Удинаас!

Той потръпна от гнева й — и в същото време го осени. Отвърна с горчив смях.

— Ти го призова, нали? Вайвала. Искаше кръвта му. Отровата му трябваше да зарази теб. Но той избра мен. Ако можех, щях да ти го отстъпя, Перната вещице. С радост… не, това не е вярно, колкото и да ми се иска да е. Бъди благодарна, че кръвта му не тече в жилите ти. Беше права. Наистина е проклятие.

— По-добре да си прокълнат, отколкото… — Замълча и извърна очи.

Той се вгледа в пребледнялото й лице, в русата къдрава коса около него.

— Отколкото какво, Перната вещице? Роб, роден от роби. Обречен да слуша безкрайни блянове за свобода — дума, която не разбираш и навярно никога няма да разбереш. Плочките бяха твоето бягство, нали? Не за да служиш на събратята си ледерии. А за самата теб. В тези плочки си улавяла шепота на свободата, нали? Или нещо, което си мислила, че е свобода. Едно проклятие може да е всичко друго, Перната вещице, но не и свобода. Всяка пътека е капан, клопка, която те заплита в играта на неведоми сили. Тези сили навярно предпочитат роби, когато се домогват до смъртни, защото на робите им е вродено да разбират естеството на натрапената връзка.

Тя го изгледа с яд.

— Тогава защо ти?

— А не ти? — Удинаас извърна очи. — Защото аз не мечтаех за свобода. Може би. Преди да стана роб, бях Длъжник — както ми напомняш при всеки повод. Дългът налага своя вид робство, Перната вещице. В система, замислена така, че малцина да могат да се изтръгнат от веригите, които са ги стегнали.

Тя вдигна ръце и се вгледа в тях.

— Наистина ли сме тук? Всичко изглежда толкова реално…

— Съмнявам се — отвърна Удинаас.

— Не можем ли да останем?

— В света на плочките? Ти ми кажи, Перната вещице.

— Това не е светът на сънищата ти, нали?

Той отвърна с гримаса, за да прикрие насмешката си от неволно прокрадналия се във въпроса й подтекст.

— Не е. Предупредих те.

— Очаквах да кажеш това. Само че не с този съжалителен тон.

— Гняв ли очакваше?

Тя кимна.

— Много гняв имаше у мен. Но си отиде.

— Как? Как го накара да си отиде?

Той я погледна и само поклати глава. Обърна се и отново се загледа в руините.

— Това разрушение, това избиване. Ужасно е.

— Може би са си го заслужили. Може би са направили нещо…

— Перната вещице, въпросът какво е заслужено би трябвало да се задава много рядко. Ако изобщо трябва да се задава. Задаването му води до смъртни присъди, до актове на откровено зло. Жестокостта в името на справедливостта на свой ред поражда жестокост. Ние, ледериите, сме достатъчно прокълнати с „праведност“, за да си навличаме още.

— Живееш мекушаво, Удинаас. В един много суров свят.

— Казах ти, че гневът не ми е чужд.

— Но успяваш да го изцедиш като болна кръв, преди да е наранил някой друг.

— Значи само аз кървя, така ли?

Тя кимна.

— Боя се, че да, Удинаас.

Той въздъхна и се обърна.

— Хайде да се връщаме.

Един до друг поеха обратно към чакащите диваци и селото им от пещери.

— Да можехме поне да ги разберем.

— Шаманът им е мъртъв.

— Проклет да си, Удинаас!

Върнаха се в падината. Там нещо се беше променило. Бяха се появили четири жени и с тях — малко момче. Човек.

Воинът, който бе говорил с тях, каза нещо на момчето. То му отвърна на същия език, после погледна Удинаас и Пернатата вещица. Посочи ги, намръщи се и каза:

— Ледерии.

— Разбираш ли ме? — попита Удинаас.

— Малко.

— Мекрос ли си?

— Малко. Ледерии Длъжници. Длъжници. Майка и татко. Избягали живеят при Мекрос. Живеят свободно. Свобода. В свобода.

Удинаас посочи разрушения град.

— Твоят дом?

— Малко. — Хвана ръката на една от жените. — Тук.

— Как се казваш?

— Руд Елале.

Удинаас погледна Пернатата вещица. „Руд“ на търговската реч на Мекрос означаваше „намерен“. Но, разбира се, тя нямаше как да го знае.

— Намерен Елале — заговори той на търговската реч, — сега по-добре ли ме разбираш?

Момчешкото лице светна.

— Да! О, да! Ти си моряк, като моя татко. Да.

— Тези хора са те спасили от града?

— Да. Те са Бентракт. Или бяха, каквото и да означава това — ти знаеш ли?

Той поклати глава.

— Намерен, имаше ли други оцелели?

— Не. Всички умряха. Или умираха.

— А ти как оцеля?

— Играех си. После имаше ужасен шум и писъци и улицата се надигна и се счупи, и къщата ми я нямаше. Затичах към една голяма пукнатина, пълна с ледени нокти. Щях да умра. Като всички. После се ударих в два крака. Тя стоеше. Стоеше, все едно че улицата още си беше равна.

— Тя?

— Това е езикът на търговците, нали? — намеси се Пернатата вещица. — Започвам да го разбирам — на него си говорехте с Хулад, нали?

— Тя беше бял пламък — продължи момчето. — Висока, много, много висока, и се пресегна, и ме вдигна. — Показа с ръка как са го вдигнали, като се хвана за яката на дрипавата риза. — И каза: „О, не, няма да ми скимтиш!“ После вървяхме. Във въздуха. Реехме се над всичко, а накрая всички пристигнахме тук. И тя кълнеше. Кълнеше и кълнеше.

— Освен че кълнеше, каза ли нещо друго?

— Каза, че много труд била хвърлила в това пораждане и нямало да позволи на безкракия кучи син да й развали плановете. Никакъв шанс, никакъв, и щял да си плати за това. Какво значи пораждане?

— Така си и помислих — промълви Пернатата вещица.

„Не!“

— Забележителни очи — продължи тя. — Трябва да са от нея. Твоите са много по-тъмни. По-замъглени. Но тази уста…

„Не!“

— Намерен… на колко си години?

— Забравям.

— На колко си бил, преди ледът да разруши града?

— На седем.

Удинаас се обърна тържествуващо към Пернатата вещица.

— На седем — повтори момчето. — Седем седмици. Мама все казваше, че съм растял много бързо, тъй че сигурно съм висок за възрастта си.

Пернатата вещица се усмихна криво.

Воинът Бентракт заговори отново. Момчето кимна.

— Улшун Прал иска да ви попита нещо.

— Моля.

— Рае’д. Веб ентара тог’руд н’лан н’вис тлал? Лист вах олар н’лан? Сте шабин?

— Жените искат да знаят дали ще ги изям, като порасна. Искат да знаят какво ядат драконите. Искат да знаят дали трябва да ги е страх. Не знам какво означава всичко това.

— Как може да бъдат изядени? Те са… — Удинаас замълча. „Блудния да ме вземе, те не знаят, че са мъртви!“ — Кажи им да не се тревожат, Намерен.

— Ки’бри арастешабин бри пор’тол тун логдара кул абси.

— Улшун Прал казва, че са обещали да се грижат за мен, докато тя се върне.

— Ентара тог’руд ав?

Момчето поклати глава и отвърна на езика на воина.

— Какво попита той? — настоя Удинаас.

— Улшун Прал искаше да разбере дали си моят баща. Казах му, че баща ми е мъртъв. Казах му — не, не си. Моят баща беше Ейрак Елале. Той умря.

— Кажи му, Удинаас — подкани го Пернатата вещица.

— Не. Няма нищо за казване.

— Няма да го оставиш на онази… жена, нали?

Той се обърна рязко към нея.

— А какво искаш да направя? Да го взема с нас? Та ние дори не сме тук!!!

— Т’ун хавра’ад евентара. Т’ун веб вол’реле бри реа хан д Ен’ев?

Момчето преведе:

— Улшун Прал ви разбира. Малко. Казва, че има дупки и дали не искате да отидете там?

Пернатата вещица изсумтя:

— Портали. Има предвид портали. Усещах ги. Тук има портали, Удинаас. Мощни.

— Добре — отвърна Удинаас на момчето.

— Там не ми харесва — каза момчето. — Но ще дойда с вас. Не е далече.

Тръгнаха към отвора на една от по-големите пещери и влязоха в хладния мрак. Грубият под се издигаше леко на около двайсет крачки, после започна отново да се снишава. Минаха през кухини, чиито стени бяха покрити с рисунки в червено и охра, с черни очертания на древни зверове, стоящи на място или в бяг, някои — падащи със забити в тях копия. Влязоха в по-малка пещера, стените и таванът бяха покрити със схематични опити на Т’лан Имасс да уподобят собствените си форми. Разцъфнали петна червена боя, очертали призрачни отпечатъци на длани. След това пътеката се стесни и наново започна полека да се издига. Видяха вертикален процеп, от който струеше светлина, светлина, изпълнена с преливащи цветове, сякаш отвън бушуваше някакъв неземен огън.

Излязоха на леко нагъната, почти равна ивица почерняла скала. Малки огладени камъни, подредени от край до край, очертаваха пътека, излизаща от пещерата, която ги поведе по извиваща се спирала към центъра на откритата тераса. Отвъд него небето трептеше от вихрени цветове като натрошени късове дъга. В центъра на спиралата се издигаше грамада от плоски камъни в грубите очертания на фигура, стояща на два крака от натрупани камъни: големи и продълговати оформяха бедрата, а други три — торса; ръцете бяха издадени напред правоъгълни камъни, а главата — издължена валчеста скала, обрасла с лишей. Грубата статуя стоеше пред тромава, наподобяваща кула конструкция с най-малко дванадесет страни. Стените й бяха гладки и лъскави като повърхности на естествен кристал. Но под всяка от тези повърхности проблясваше светлина в безбройни цветове и всяка плоскост се завиваше на спирала навътре, спирала, завършваща с черна дупка.

Удинаас долови във въздуха напрежение като от изопнати, задържани в равновесие сили. Всичко изглеждаше крехко и опасно уязвимо.

— Ви хан онралмашале. С’рил к’ул хавра Ен’ев. Н’вист. Лан’те.

— Улшун казва, че хората му са дошли тук с Гадателка на кости. Било е селение на бури. И зверове, безчет зверове са идвали през тези дупки. Не са знаели какво представляват, но е имало много боеве.

Воинът Т’лан Имасс заговори отново и дълго.

— Тяхната Хвърлячка на кости разбрала, че пробивите трябва да се запушат, затова извлякла сила от камъка и земята, след което се въплътила в новото си, вечно тяло, за да запуши раните и да ги държи укротени. Сега стои там и ще стои вечно.

— Но саможертвата й е принудила Т’лан Имасс да заседнат тук, нали? — попита Удинаас.

— Да. Но Улшун и ближните му са доволни.

— Ви трух ларпахал. Ранаг, бед, тенаг толарпахал. Кул хавра телар. Кул.

— Тази земя е пътека, това, което ние бихме нарекли път — каза Намерения намръщено, мъчеше се да улови смисъла в думите на Улшун. — Стадата мигрират напред и назад. Като че ли идват отникъде, но винаги идват.

„Защото и те са призрачни спомени, също като Т’лан Имасс.“

— Пътят води дотук? — попита колебливо на търговската реч Пернатата вещица.

— Да — отвърна Намерения.

— А откъде идва?

— Епал ен. Вол’сав, телан.

Момчето въздъхна и скръсти безсилно ръце.

— Улшун казва, че тук ние сме в… преливане? Там, откъдето идва пътят, е преляло и самият път е завладян. И обкръжава това място. Отвъд него… няма нищо. Забвение. Несъществуване.

— Значи сме в селение? — попита Пернатата вещица. — Коя от Крепостите властва тук?

— А евброкс’л лист Тев. Старвалд Демелайн Тев.

— Улшун се радва, че разбирате от Крепости. Неговото око е блестящ бисер. Доволен е и изненадан. Той нарича тази Крепост Старвалд Демелайн.

— Не знам това име — намръщи се тя.

Т’лан Имасс заговори отново, с думи, в които Удинаас долови изреждане на списък. След това — още списъци и докато слушаше втория, започна да различава имена.

Момчето сви рамене.

— Т’иам, Калсе, Силанна, Ампелас, Окарос, Каросис, Сорит, Атраал, Елот, Антрас, Кесобан, Алкенд, Караталид, Корбас… Олар. Елейнт. Драконски. Дракон. Чистите дракони. Там, откъдето идва пътят, е затворено. От смесената кръв, която се е събрала много отдавна. Дракон, К’рул, Аномандарис, Оссерк, Силхас Руин, Скабандари, Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори. Казва, че Менандори е тази, която ме е спасила. — Очите му изведнъж се разшириха. — Тя не приличаше на дракон!

Улшун заговори отново. След малко момчето кимна.

— Добре. Той казва, че вие би трябвало да можете да преминете оттук. Очаква да ви види отново. Ще приготвят за вас пиршество. Теленце на тенаг. Ще се върнете, нали?

— Стига да можем — отвърна Пернатата вещица и превключи на ледерийски: — Нали, Удинаас?

Той се намръщи.

— Как мога да знам?

— Бъди щедър.

— Към теб или към тях?

— И двете. Но най-вече към твоя син.

Не искаше и да чува за това и заби поглед в многостенната кула. Значи пътят не беше един. Многобройни входове. Поне дванайсет. В такъв случай — дванайсет свята? Как ли изглеждаха? Що за същества ги населяваха? Демони? А може би думата „демон“ означаваше само това и нищо друго. Същество, откъснато от собствения си свят. Обвързано като роб от нов господар, който изобщо не се интересуваше от живота му, от добруването му, а просто го използваше като инструмент. Докато не стане безполезен и не го захвърли.

„Но съчувствието ми е омръзнало. Да го изпитвам поне. Бих го приел с охота, макар и само за да облекчи цялото това самосъжаление. Малко пресилено, точно от нея. Моят син. Не, само моето семе. Тя нищо друго не взе, нищо друго не й трябваше. Кръвта на Вайвала я привлече, това трябва да е. Нищо друго. Не е моят син. Моето семе е.“

И растеше много бързо. Драконова ли беше тази черта? Нищо чудно, че жените Т’лан Имасс бяха уплашени. Удинаас въздъхна.

— Намерен, благодарим ти. И нашите благодарности на Улшун Прал също така. Ще чакаме с нетърпение пиршество с теленце от тенаг. — Обърна се към Пернатата вещица. — Можеш ли да избереш верния път?

— Ще ни върне нашата плът — отговори тя. — Хайде, нямам представа колко време е изтекло на нашия свят. — Хвана го за ръка и го поведе покрай каменната фигура. — Светове на сънищата. Представи си да можехме да виждаме, да можехме да избираме…

— Не са светове на сънищата, Перната вещице. Истински са. Тук ние сме призраците.

Тя изсумтя, но не отвърна нищо.

Удинаас се обърна, за да погледне за сетен път назад. Момчето, Намерения, заченат от роб и от жена с драконова кръв, и неотгледано нито от нея, нито от него. А до него — този груб дивак, който вярваше, че все още е жив. Вярваше, че е от плът и кръв, ловец и главатар със своите страсти и жажда за бъдеще, в което ще прекрачи. Не можеше да реши кой от двамата буди повече жал. И двамата късаха сърцето му, като ги гледаше, и не можеше да избере. „Сякаш вкусът на скръбта не е един и същ.“

После се обърна към Пернатата вещица.

— Добре. Върни ни.

Ръката й стисна неговата и тя го задърпа напред. Видя я как пристъпи в стената от огнена светлина. И я последва.

Атри-Преда Ян Товис, наричана Здрач от подчинените й войници — в жилите й течеше кръвта на отдавна изчезналите местни рибари от разлива Фент и точно това означаваше името й — стоеше на стената до кулата Северен бряг и се взираше във водите на море Непа. Зад нея от основата на наблюдателната кула тръгваше широк път, прорязващ права линия на юг през две левги стар лес, а след него — една трета левга през орна земя, за да свърши на кръстопътя точно пред Вътрешната порта към сушата на укрепения град Разлив Фент.

По този път трябваше скоро да тръгне. Бързо.

Местният Финад, мършав жилав мъж, лицето му като че ли беше почти обезкървено, се окашля за трети път през последните десетина мига.

— Добре, Финад — каза Здрач.

Мъжът въздъхна облекчено.

— Ще събера отделенията, Атри-Преда.

— След малко. Все още не сте направили избора си.

— Атри-Преда?

— По ваша преценка колко кораба на Едур виждаме пред себе си?

Финадът примижа на север.

— Около деветстотин щурмови. Меруд, ден-рата, бенеда. Онези, огромните транспортни съдове — такива не бях виждал досега — са към петстотин.

— Транспортните са по модела на нашите — каза Здрач. — А нашите побират по петстотин бойци, с по един товарен кораб на всеки пет. Ако приемем, че съотношението тук е същото. Четиристотин транспортни, пълни с войници на Едур. Това са двеста хиляди. Щурмовите побират по осемдесет до сто. Да приемем, че са сто. Значи деветдесет хиляди. Следователно силата, която ще направи десант на брега, е почти триста хиляди.

— Да, Атри-Преда.

— Тази сутрин пред Първи девичи форт са слезли пет хиляди едури. Гарнизонът е символичен, така че са оседлали всички коне, които са им останали, и препускат с все сила към Разлив Фент. Където са моите гарнизони.

— Можем да заключим, че това е главната сила на Едур — каза Финадът. — Всъщност главната сила на целия им народ и тяхното самоубийствено нашествие.

Тя го погледна.

— Не. Не можем да заключим това. Никога не сме знаели колко е населението на Едур.

— Атри-Преда, можем да държим Разлив Фент няколко седмици. През това време ще пристигне подкрепление и можем да съкрушим тия сивокожи негодници.

— Моят кадър от магове в града наброява трима съмнителни заклинатели — каза тя след кратка пауза. — От които един е постоянно пиян, а другите двама като че ли се канят да се избият един друг заради някаква стара обида. Финад, виждате ли тъмния облак над морето зад тези кораби? Жителите на Трейт много добре познават тази тъмна вода и какво таи тя.

— За какво говорите, Атри-Преда?

— На всяка цена поведете войниците си назад с нас, Финад. Или останете и уредете официалната си капитулация още щом слязат първите части.

Той я зяпна.

Здрач му обърна гръб и тръгна към стъпалата, водещи към двора.

— Предавам Разлив Фент, Финад.

— Но, Атри-Преда! Не можем да се изтеглим до Трейт! Всички!

Тя спря три стъпала по-надолу.

— Появила се е една трета от флотата, Финад. В море Катер. Вече сме отрязани.

— Блудния да ни вземе дано!

Здрач продължи надолу. И измърмори тихо: „Де да можеше…“

Въпросите бяха приключили. Нашествието бе започнало.

„Градът ми ще бъде завладян. Отново.“

16.

Сънищата можеха да преминат между две мигвания на очите, да им се отвърне с отчаяно мятане и объркване, с отприщен поток от разногласни чувства. Удинаас усети, че се спуска надолу, и се озова седнал опасно на ръба на издатината, със сковани и изтръпнали ръце и крака. Слънцето се беше снишило, но не много. Зад него се беше присвила Пернатата вещица, двете половини на счупената плочка се отрониха от ръката й се хлъзнаха към храстите и камъните долу. Косата скриваше лицето й и чувствата, изписани на него.

На Удинаас му се искаше да закрещи, да отприщи скръбта си и необяснимия гняв под нея. Но какво ново имаше в това, че беше използван? Какво ново в това, че нямаше нищо, към което да се пресегне, нищо, към което да се устреми? Отдръпна се от ронещия се каменен ръб и се огледа.

Войската се беше раздвижила. Нещо се бе променило. Забеляза припряност там долу.

— Трябва да се връщаме.

— Към какво? — попита тя хрипливо. И горчиво.

— Към това, което бяхме преди.

— Роби, Удинаас.

— Да.

— Вече го вкусих. Вкусих го!

Той се обърна към нея. Тя изправи гръб, отметна косата от очите си и го изгледа твърдо.

— Не можеш да живееш така.

— Не мога ли?

Тя извърна очи. Не искаше да види. Не искаше да разбере.

— Тръгваме към Трейт, Перната вещице.

— За да завладеем. Да… поробим.

— Подробности — промълви той и предпазливо се изправи. Подаде й ръка.

— Майен те иска.

— Тя ме бие.

— Знам. Не можеш да скриеш синините.

— Разкъсва ми дрехите. Мъчи ме. Така, че да ме боли. Боли ме непрекъснато.

— Е, той не й го прави това — каза Удинаас. — Не че има много… нежност. Твърде млад е за това, предполагам. А и на нея й липсва сила да вземе нещата в свои ръце. Да го научи. Тя е… обезсърчена.

— Омръзна ми твоето разбиране на това, разбиране на онова. Стига, Длъжнико! Не ме интересува нейната гледна точка, не искам да стъпвам по сянката й, да се опитвам да видя света така, както го вижда тя. Всичко това е без значение, когато извива пръсти, когато хапе, когато бие… просто млъкни, Удинаас. Престани. Стига.

— Хвани ръката ми, Перната вещице. Време е.

— По-скоро бих я отхапала.

„Знам.“ Замълча си.

— Той не я наранява, нали?

— Не физически — отвърна Удинаас.

— Да. Прави й… — Вдигна очи и потърси неговите. — Каквото ти правя аз.

— И би предпочела да хапеш.

Не му отвърна. Нещо трепна в погледа й, после извърна очи, докато хващаше ръката му.

Той я вдигна на крака. Тя не го погледна.

— Ще сляза първа. Изчакай.

— Добре.

Една войска се разбуждаше. Сбираше се сред леса. На север — пепелищата на родния дом. На юг — Трейт. Щеше да има… възмездие.

„Подробности.“

Смътно движение надолу по склона. След него… нищо.

Трул Сенгар продължи да оглежда още миг, после отново се сви зад дънера на падналото дърво.

— Открили са ни.

— Сега какво? — изсумтя Алрада Ан.

Трул погледна вляво и вдясно. Едва успяваше да различи най-близките воини, прикрити и неподвижни.

— Зависи. Дали ще настъпят с цялата си сила.

Зачакаха под бавно гаснещото слънце.

Някъде долу в леса имаше ледерийска бригада, а с нея — магически кадър, който беше засякъл присъствието на Тайст Едур на позиция в отбрана на моста. Сред офицерите им цареше изненада — и може би страх. Маговете щяха да се мъчат да разберат точния им брой, но това щеше да е трудно. Нещо в самата кръв на Едур им се противопоставяше, оставаше неуловимо за чародейските им усилия. Трябваше да се вземе решение и то много зависеше от личността на командира. Дали да продължи бавно и предпазливо, докато се стигне до пряк контакт, след което в разузнаване с бой да прецени силата на противника. В това обаче имаше рискове. Ако се приближеше достатъчно, за да прецени остротата на вражеските нокти, това можеше да доведе до неотвратим сблъсък, в който всички предимства щяха да са на страната на Тайст Едур. А сраженията от по-ниска позиция винаги струваха скъпо. И често отстъплението се оказваше кърваво и тежко. Нещо повече, можеше да доведе до пълно поражение.

Или пък командирът можеше да заповяда на магическия си кадър да отприщи чародейната сила и да помете леса нагоре по склона. Такава атака, разбира се, щеше да открои позициите на маговете за магьосниците на Едур, които можеше да са тук. И на служещите им духове и демони. Ако атаката бъдеше притъпена, ледерийският кадър щеше да изпадне в беда.

Най-сетне командирът можеше да избере пълно оттегляне. Да остави моста и да се върне при здравата отбрана на Високи форт, като прикани врага за по-традиционен бой — такъв, какъвто ледериите водеха от столетия срещу всевъзможни вражески сили — почти неизменно с огромен успех.

Дали командирът беше свръхсамоуверен и лекомислен? Ако се окажеше така, Трул Сенгар и неговите петдесет воини щяха или да бъдат избити, или принудени да отстъпят към другата страна на моста, а и в двата случая резултатът щеше да е тактически гибелен за Ханради Калаг и настъпващите му воини. Съпротивата при прехвърлянето на моста щеше да принуди Феар и Ханради да разкрият в пълна мяра чародейната сила, придружаваща армията — сила, предназначена да разбие защитниците на Високи форт. И обратно, един предпазлив или плах командир щеше да предпочете да се оттегли, а това щеше да осигури успеха на Едур.

Трул пропълзя напред и надникна над дънера. Никакво движение долу. Въздухът изглеждаше свръхестествено стаен.

— Ако не се приближат скоро, ще изгубят предимството си — промърмори Алрада.

Трул кимна. Имаше достатъчно грижи, за да ангажират ума му, да обсебят напълно вниманието му. Не разполагаше с лукса да мисли за други неща. Това беше за предпочитане. Облекчение. „И мога да остана тук, в този тесен коловоз на мислите си. Това ще ме преведе през тази война. Трябва. Дано, дано ме преведе през тази война.“

Сенките надолу по склона се бяха издължили, кръстосваха се, лъчите прашна слънчева светлина се утаяваха в златиста мъгла, в която пърхаха рояци насекоми.

Тихо шумолене във въздуха — най-напред зад тях, после — от всички страни.

Духове: стичаха се отгоре, гмуркаха се надолу в сумрака.

— Дойдоха — каза Алрада.

Трул изпълзя отново назад и се превъртя на гръб. Между храстите и дърветата отгоре безшумно пристъпваха вълци със сребриста козина. Пет-шест, после — десетки; над сведените муцуни бляскаха светли очи.

Един от зверовете се приближи към Трул. Изведнъж се размъти, въздухът се изпълни с остра лютива миризма и след миг Трул вече се взираше в кехлибарените очи на Б’нага.

Джхекът се ухили.

— Хиляда крачки надолу, Трул Сенгар. Оттеглят се.

— Бързо дойдохте — каза Алрада.

— Воините са само на две хиляди крачки от моста. Братята ми намериха тяло, скрито в храстите. Ваша работа ли е?

— Преден съгледвач — отвърна Трул.

— Маговете са вързали нишка към него. Знаели са, че идвате. Явно това ги е забавило още повече.

— Е, ще им попречим ли да се оттеглят? — попита Алрада.

— Мислехме го. Но не. Духовете само ще ги гонят. Ще ги държат на ръба и ще ги принудят да се движат на бегом. Докато стигнат до Високи форт, ще са с подбити пети и замаяни. Няма да им оставяме време да отдъхнат. Имам новини. Първи девичи форт е паднал. Без бой — гарнизонът вече бил побягнал към Разлив Фент.

— Както се очакваше — каза Трул.

— Да. Ако ледериите решат да окажат съпротива при Разлив Фент, обсадата ще е кратка. Корабите ни вече са извършили десанта и воините настъпват срещу града.

— Без никакъв сблъсък с ледерийските флоти?

Трул беше изненадан. Транспортните съдове бяха уязвими.

— Никакъв. Силите на императора са над Трейт, още не са ги засекли. През следващите няколко дни предстоят четири решителни битки. И, ако такава е волята на меча, северната граница ще падне.

„Най-малкото им привлякохме вниманието изцяло.“

Пияна до ослепяване. Описание, което Серен Педак се опитваше да проучи с цялата лутаща се и замаяна решимост на отровения си до затъпяване ум. Но кой знае защо, не успяваше. Вместо слепота усещаше болезнено полуразмазаните фигури, насядали около масата, бръмчащото гъмжило на безброй гласове. Затъпяването още не беше дошло и сигурно така и нямаше да дойде, а упоритата трезвост не искаше да я напусне, непоклатима и безразлична към безкрайните чаши вино, които изливаше в гърлото си.

Трескава възбуда, десетки гласове, които редяха всевъзможните си версии „казах ли ви аз на вас“ на тълпата кимащи глави. Пророкувания и предсказания, бляскави думи на алчност, зажадняла за плячката от бойни полета, затрупани с мъртви едури. „Дай им Първи девичи форт, ми да. Що не? Примами ги кучите синове по-навътре. Видя ли какво направи кадърът оная нощ? Пак ще го направят, само че тоя път срещу тия копеленца с пепелявите лица. Платил съм си място за гледане, малко над Фара, цяло състояние платих за него, ще видя всичко.“

„При Разлив Фент всичко ще свърши. Ще им натрием носа и после кадърът ще удари флотата им в Катерско море. Имам дялове в една ивица на Кривия бряг, права за вадене на корабна плячка. Заминавам там веднага щом свърши.“

„Оставят се да ги обкръжат, казвам ти. Здрач само е чакала да й вдигнат обсадата. Какви ги дрънкаш? Как така се е предала? Блудния да те вземе, човече, какви са тия лъжи, дето ги ръсиш тука? Ти да не си някой проклет предател, да не си Хул Бедикт? Затвори я тая уста, че да не ти я затворя аз…“

„Ще помагам, Крайбал, честно. Да зашия тия уста е толкоз лесно, колкото да закърпиш корабно платно, а това го правя от години…“

„Къде тръгна тоя?“

„А, все едно, Крайбал…“

„Предателите заслужават урок, Фелуда. Хайде, гледам, че се запъти към вратата…“

— Не е добре за една жена да седи така сама, скъпа. Позволи на един свестен човек да те измъкне от тая…

Серен Педак вдигна очи към надвисналата над масата фигура. Умът й отвърна „Добре“, докато се обръщаше навъсена.

— Това, което дрънкат тук, не си заслужава и плюнката, скъпа. Искаш да пиеш? Добре, седи и пий. Само предлагах някое по-тихо място, нищо друго.

— Разкарай се.

Но мъжът седна срещу нея.

— Гледам те цяла вечер. Викам си, една от многото ледерийки? Зададох си този въпрос веднъж, и само веднъж. Не, мисля си, не и тази. Питам и някой ми отвръща: „А, това е Аквиторът, Серен Педак. Беше на север, за преговорите, дето удариха на камък. Беше на договор с Бурук Бледия, оня дето се обеси, и проклет да съм, ако не го намери тя, оцъклен и вмирисан.“ И си викам, тая работа не е лека. Нищо чудно, че седи тука и се опитва да се напие, ама не става.

Погледът й се спря на него и чак сега го видя ясно. Прорязано от бръчки лице, гладко обръснато, дълга до раменете коса с цвят на лъскаво желязо. Гласът му прозвуча отново в главата й и потвърди онова, което виждаха очите й.

— Не си ледериец.

Широка усмивка, равни бели зъби.

— Тук си права. И без да се обиждаш, но се радвам, че не съм.

— И фаред не си. Не си и нерек. Нито тартенал. И фент не си, нито мекрос…

— Това, което съм, не си и чувала за него, вярвай ми. Много далече ми е домът.

— Какво искаш?

— Да ти предложа нещо, но трябва да стане някъде на по-тихо. Насаме…

— Знаех си…

— Не е това, макар че щях да се чувствам голям късметлия, ако станеше каквото си мислиш. Не. — Наведе се напред и й даде знак да направи същото.

Тя се надвеси над масата с иронична усмивка. Носовете им почти се долепиха.

— Изгарям от нетърпение.

Мъжът леко се отдръпна.

— Ние си имаме една гемия…

— Ние?

— Малък кораб. И се махаме от тоя цирей на задника на Гуглата, наречен кралство.

— Къде? В Коршен? Пайлот, Трус? Коланс?

— Какъв смисъл? Първите три, които спомена, плащат данък на Ледер, а както разправят, в Коланс е абсолютна бъркотия. Аквитор, светът е много по-голям, отколкото си мислиш…

— Нима? Всъщност е много по-малък, отколкото си мисля.

— Друга дупка, същият боклук, а? Може и да си права. Но може и да не си.

— Кой си ти?

— Просто някой, който е много далече от дома, както казах. Едва се измъкнахме от Ассаил, само за да се озовем тук, и още щом дойдохме с проклетото решето, се оказа, че дължим пари. Със стъпването на кея вече дължахме още. За седем месеца толкова затънахме в дългове, че и самият принц К’азз не би могъл да ни измъкне. Живеем с огризки, вършим най-мръсната работа и затъваме.

— Бил си войник.

— Още съм, скъпа.

— Запиши се в някоя бригада тогава…

Той избърса чело с опакото на ръката си, затвори за миг очи, после като че ли взе решение. Изгледа я твърдо със студените си сини очи.

— Така крещи, че се чува до Бездната, скъпа, а никой от вас ледериите не иска да го чуе. Вие сте в беда, хора. В сериозна беда. Разлив Фент беше предаден. Значи така — Здрач е умен, способен командир. Какво тогава я е принудило да го направи? Помисли, Аквитор.

— Разбрала е, че е безнадеждно. Разбрала е, че не може да удържи града и че няма път за отстъпление.

Той кимна.

— Не си била тук, когато се върнаха корабите с улова. Не си видяла какво ги докара. Ние видяхме. Скъпа, ако денрабъ си имат бог, то това беше той, ей тук, в този залив.

— Кои са денрабъ?

Непознатият поклати глава.

— При нас ще се намери място за читави хора. А и няма да си единствената жена, тъй че не е това.

— Защо точно аз тогава?

— Защото не си сляпа, Серен Педак.

Тя се усмихна, отдръпна се и извърна очи. „Нито пияна.“

— Кой си ти?

— Нищо няма да ти говори…

— Все едно, кажи ми.

— Викат ми Лоста. Железния лост, Втори меч, Четвърта рота, Пурпурна гвардия. Бях на служба при командир Кал-брин, преди всички да се пръснем оттук до портите на Гуглата.

— Нищо не говорещо и дълго. Впечатлена съм, Лост.

— Момиче, зъбите ти са по-остри от тези на енкар’ал, с мръвка ризан между тях. Може би затова ми допадаш толкова.

„Добре.“

— Не ме интересува предложението ти, Лосте.

— Постарай се да го обмислиш. Има време за това, стига да се измъкнеш колкото може по-скоро от Трейт.

Тя го погледна.

— Изглежда ми безсмислено.

— Щеше да си права, ако корабът ни беше тук, в залива. Но не е. В Ледерас е. Записахме се като екипаж, чрез един агент. — Сви рамене. — Щом излезем в открито море…

— Ще убиете капитана и хората му и ставате пирати.

— Никого няма да убиваме, ако се разберем, и не сме пирати. Просто искаме да се върнем у дома. Трябва да се върнем у дома. — Изгледа я за миг и стана. — Ако всичко мине добре, ще те чакаме в Ледерас.

„Добре.“

— Губиш си времето.

Той сви рамене.

— Дотогава много неща ще се променят, Аквитор. Махни се от този град, момиче. Докато си трезва, напусни го. Просто се махни.

И си тръгна.

„Спипаха го, завлякоха го отзад и сега му шият устата… ела да видим…“

„Само устата? Скапан предател. Така лесно да му се размине на тоя кучи син. Отвсякъде да го зашият, да видим дали ще му хареса…“

„Хул Бедикт да беше, това искам аз…“

„А, на него ще му направят много по-лошо, помни ми думата. Чакай само и ще видиш…“

С развети от вятъра сини коприни, Некал Бара стоеше на терасата на фара, загледана към морската шир. Нищо не вървеше според плановете. Изпреварващата им атака беше унищожила празни селища. Целият народ на Тайст Едур беше тръгнал. „И скоро ще дойдат на самия ни праг.“

Флотата бе дошла в морето Катер, готова да предотврати изтеглянето на гарнизона на Здрач в Разлив Фент, но след като градът беше предаден, просто продължи напред. Със свръхестествена бързина кървавочервените платна на петстотин щурмови съда вече се приближаваха към залива Трейт. А във водите под гладките им корпуси… същество. Древно, ужасно и жадно за кръв. Знаеше пътя си. Вече беше идвало тук.

Оттогава, по заповед на Цеда, тя се мъчеше да разбере естеството на това същество, над което Тайст Едур бяха наложили волята си, за да им служи. Пристанището и заливът отвъд него бяха древна суша, огромна варовикова плитчина, под която течаха големи подземни реки. Тук-там ерозията беше сринала варовиковата кора и се бяха образували дълбоки кръгли кладенци. Водата долу по принцип продължаваше да тече, като ръкави на предишните реки. Но понякога не успяваше да се процеди през варовика от натрупалите се с времето втвърдявания и застиваше на място, черна и неподвижна.

Преди много време един такъв кладенец се бе превърнал в място на свещенодействия. В дълбините му бяха хвърляли съкровища. Злато, нефрит, сребро и живи жертви. Гласове на давещи се бяха пищели в леденостудената вода, студена плът и кости се бяха трупали на светлото дъно.

И така беше сътворен дух. Дух, хранен с кръв и отчаяние, искащ изкупителни жертви, насилствено отдаване на тленен живот. Тя много добре знаеше, че във всичко това се крият загадки. Дали духът беше съществувал, преди да е възникнал култът, или просто беше извлечен от поднесените жертви? Или бе породен от самата воля на древните поклонници? Тъй или иначе, резултатът беше един. Беше се появило същество, научено на стръвен глад. Привикнало да се храни с кръв, със скръб и ужас.

Някогашните поклонници бяха изчезнали. Измрели или постепенно стопили се, или тласнати до толкова крайни жертвоприношения, че се бяха самоунищожили. Нямаше как да се разбере колко дълбока е грамадата от кости, натрупана в този кладенец, но големината й трябваше да е ужасяваща.

Духът беше обречен и след време щеше да умре. Ако морските води не се бяха надигнали, за да погълнат сушата — ако стените на неговия свят не бяха изчезнали и всичко, което беше извън тях, не му бе станало достъпно.

Бреговете по целия свят бяха места за поклонение. Най-старите хроники от Първата империя непрекъснато отбелязваха това за народи, открити по време на експедициите. Границата между море и суша бележеше проявата на символичния преход между познатото и непознатото. Между живот и смърт, дух и ум, между неизброимото множество стихии и сили, противоречиви и в същото време — сплетени в едно. Живот, предаден на морските води, съкровища, хвърляни в дълбините им. А над самите води — кораби и техните екипажи, завличани в дълбините им.

При все това съществото беше срещнало… съперничество. И както подозираше Некал Бара, се беше справило зле. Залиняло, страдащо, то се беше върнало в своята дупка, там, под потопа. Върнало се беше, за да умре.

Невъзможно беше да се разбере как магьосниците на Тайст Едур го бяха открили или как бяха разбрали на какво е способно. Но го бяха обвързали, хранили го бяха с кръв, за да възвърнат силата му, и то беше пораснало, а с това бе пораснал и гладът му.

„А сега аз трябва да намеря начин да го убия.“

Усещаше напора му под водната повърхност, все по-близо, под щурмовите съдове на Тайст Едур. Войниците се трупаха по укрепленията около залива. Подготвяха за огън стенобитни машини и балисти, изкарваха на позиции движещите се на колела механизми, изхвърлящи стрели, способни да пробият корабни корпуси, палеха огньове.

Арахатан, с наметалото си от черна кожа, бе заел позиция в другия край на главния вълнолом и също като нея беше застанал с лице към морската шир, взрян в бързо настъпващата вражеска флота. Трябваше да спре атаката на духа, да влезе в открита схватка с него, за да може Некал Бара с магия да се промъкне по-близо до създанието и да го порази.

Жалко, че Енедиктал се беше върнал при своя батальон в Оул, вместо да остане в града. Жалко, че Змийският пояс не бяха дошли за подкрепление. Влезеха ли в стълкновение с духа, Енедиктал можеше да разбие флотата на Едур. Тя нямаше представа колко сила ще им остане на двамата с Арахатан, след като убият духа — възможно беше да са толкова изтощени, че да не могат да унищожат флотата. Можеше да се стигне до ръкопашен бой в залива.

„И това е най-нелепото на магията във война — почти нищо друго не правим, освен да си пречим взаимно. Освен ако кадърът не се окаже по-малочислен.“

Имаше под своя команда още шестима по-дребни заклинатели, разпръснати в ротите на развърнатия долу батальон на Хладната глина. Трябваше да са достатъчни срещу магьосниците на Едур.

Некал Бара беше угрижена, и не без основание.

Червените платна заплющяха. Очите й едва успяваха да различат воините по палубите и такелажа. Флотата забавяше. Под челните кораби напред се понесе тъмен прилив, разпростря се като катраненочерен оток из залива.

Обзе я внезапен страх. Беше… огромно.

Погледна надолу. Към самотната, загърната в черно фигура в самия край на главния вълнолом. Разперила широко ръце.

Духът се надигна в издуваща се вълна, набра скорост и се понесе вихрено към пристанището. Войниците по кейовете се прикриха зад щитовете си и върховете на копията им щръкнаха. Една от метателните машини изстреля топка горящ катран. Омаяният поглед на Бара проследи огнената дъга и сивата диря след нея — огненото кълбо се спускаше към набъбващата вълна.

После изчезна сред петно кипнала пяна.

Чу рева на Арахатан. Бяла бразда проряза водата и кипна пред кейовете, стена от пара се вдигна към небесата. Тъмното изгърбено туловище набираше мощ, преди да връхлети.

Фарът под краката й се разтресе от чудовищния сблъсък. От тясната желязна тераса под нея струпалите се да гледат се разхвърчаха във въздуха и западаха с писъци надолу към скалите. Терасата се огъна като тънка тел в ръцете на ковач, сглобките се пръснаха сред облаци прах. Ужасно скърцане прониза кулата и тя се люшна.

Разпенена черна вода връхлиташе с ярост, издигаше се все по-високо точно пред Арахатан. Тъмна сянка погълна магьосника.

Фарът се срутваше.

Изпънала напред ръце, Некал Бара се хвърли от ръба.

И изчезна сред вихрения лъч на магията. Полетя надолу сред искрящите пръски от син пламък, гъмжащи около ослепително бялото ядро.

Като божие копие, нажеженият до бяло огнен стълб прониза духа отстрани, издълба диря от пламъци в тъмната кипнала вода.

„Блудния да ни… той угасва! Пропада!“ Усети, а след миг видя Арахатан. Червена плът, късаща се не дрипи от костите, изгаряше и почерняваше, отнесена сякаш от свиреп ураган. Видя зъбите му — устните бяха отпрани — оголени в гримаса на безумна усмивка. Очите засъскаха, потъмняха, хлътнаха навътре.

Усети в последния миг изумлението му, неверието…

Навътре, в плътта на духа, пласт след пласт гъста съсирена кръв, сплъстена коса, нацепени късове кост. Обрасли с корал драгоценни накити, смачкани златни монети, сгърчени трупчета на новородени, всички с хлътнали чела над лица, изкривени от болка и неописуемо страдание. „Пластове. О, Богиньо, какво сме направили ние, смъртните? Направили и направили, и направили?!“

Каменни сечива, бисери, парчета раковини…

Навътре…

И разбра, че е сгрешила. Че е сгрешила ужасно.

Духът — нищо повече от куха раковина — пазеше в себе си спомен. В кост, зъби и коса. Спомен и нищо друго.

Навътре…

И Некал Бара разбра, че ще умре. Никаква защита нямаше срещу това, което се надигаше да я срещне. Никаква. Не можеше… изобщо не можеше да… „Цеда! Куру Кан! Чуй ме! Виж…“

Серен Педак залитна на улицата. Бутана, блъскана, събаряна на колене от бягащи хора.

Беше се събудила в някакво тъмно мазе сред празни изпочупени бурета. Бяха я ограбили, повечето от бронята й беше смъкната. Меча и ножа й ги нямаше. Болката между краката подсказваше, че я е сполетяло и по-лошо. Устните й бяха подути и накъсани от целувки, които така и не беше усетила, косата й беше разчорлена и сплъстена от кръв. Пропълзя по камъните и се сви до някаква мръсна тухлена стена. Зяпна замаяна царящата наоколо паника.

Пушеци бяха затулили небето. Мътнокафява светлина, далечни шумове от битка — откъм пристанището вляво и по северната и източната стена, напред и вдясно. По улицата пред нея гражданите тичаха сякаш в произволни посоки. Двама мъже се бяха вкопчили в смъртоносен двубой и тя видя как единият успя да прониже другия, а после започна да блъска главата му в каменните плочи. Черепът изпращя, победителят пусна гърчещата се жертва, надигна се и закуцука по улицата.

Врати падаха с трясък. Жени излизаха с писъци на улицата, измъкнати от скривалищата си.

Не се виждаше нито един Тайст Едур.

Вдясно от нея трима мъже с вид на мародери се тътреха по улицата. Единият носеше оплескан с кръв дебел кривак, друг — къс ятаган. Третият влачеше за единия крак мъртво или примряло от ужас момиченце.

Видяха я. Онзи с кривака се ухили.

— Идвахме да те приберем, Аквитор. Събуди се и искаш още, а?

Не позна нито един от тях, но в очите им имаше нещо ужасно познато.

— Градът падна — продължи той, след като се доближи. — Но можем да се измъкнем и те взимаме с нас.

Онзи с ятагана се изсмя.

— Решихме да си те вземем за нас, скъпа. Не бой се, ще те пазим.

Серен се присви до стената.

— Стой! — чу се глас.

Тримата се обърнаха.

Коса със стоманен цвят, сини очи. Като че ли го познаваше. Може би. Не беше сигурна. Никога не беше виждала броня като неговата: щеше да е запомнила кървавочервеното връхно палто. Прост войнишки меч на лявото бедро, към който непознатият не посегна.

— Това е оня кучи син, чужденецът — рече мъжът с кривака. — Намери си някоя и мирни, приятел.

— Току-що го направих — отвърна той. — Търся я от два дни…

— Тя е наша — каза му онзи с ятагана.

— Не приближавай — изръмжа третият и вдигна детето в ръката си, все едно смяташе да го употреби като оръжие.

И Серен видя, че вече го е правил. „О, дано да си умряло, дете. Моля се, дано да си умряло отдавна.“

— Познаваш ни, чужденецо — каза мъжът с кривака.

— О, да, ужасът на копторите. Чувал съм за подвизите ви. Което ми дава предимство.

— Как така?

Странникът продължаваше да се приближава. Серен видя как нещо блесна в очите му, когато отвърна:

— Защото вие нищо не сте чували за мен.

Кривакът се завъртя. Ятаганът блесна. Тялото на детето литна във въздуха…

И се озова в ръката на новодошлия, който замахна с другата ръка, с дланта нагоре, пръстите му сякаш се впиха под брадичката на мъжа, който го държеше.

Серен просто не разбра какво стана.

Мъжът с кривака беше паднал. Ятаганът на другия се беше забил в гърдите му и той стоеше, опулил очи в него. После рухна.

Нещо изпращя. Бликна фонтан от кръв.

Непознатият отстъпи назад, с детето под дясната мишница. Лявата му ръка държеше, като увита в кожа дръжка на ведро, долната челюст на третия.

Който изхърка, облещи се и вдиша хрипливо.

Непознатият хвърли челюстта с провисналия език встрани, остави детето на земята и пристъпи към третия мъж.

— Не ми харесва това, което направихте. Нищо от това, което направихте, не ми харесва, но най-вече не ми харесва това, което направихте на тази жена тук, и на това дете. Затова ще те накарам да те боли. Много.

Мъжът се завъртя, сякаш искаше да побегне — и се пльосна по корем на каменните плочи. Серен не видя как стана всичко това и защо.

С невъзмутимо търпение непознатият се наведе над него. Два мълниеносни удара от двете страни на гръбнака, почти до врата, и тя чу как изпращяха гръдните кости. Около главата рукна кръв.

Непознатият посегна към чатала на падналия.

— Спри.

Той се обърна към нея и вдигна вежди.

— Спри. Убий го. Чисто. Убий го чисто, Лосте.

— Сигурна ли си?

По прозорците на околните къщи се появиха лица. Втренчени, зяпнали надолу очи.

— Стига — изграчи тя.

— Добре.

Той замахна. Един удар в тила и той хлътна навътре. Всичко утихна.

Лоста се изправи.

— Е?

„Да. Така е добре.“

Войникът от Пурпурната гвардия се приближи към нея.

— Вината е моя. Трябваше да поспя. Мислех, че ще си в безопасност поне за малко. Сгреших. Съжалявам.

— Детето?

— Стъпкано е от коне според мен. Мъртво е.

— Какво става?

— Трейт пада. Върху защитата се изсипаха духовете-сенки. После Едур дебаркираха. Беше лошо, Аквитор. Откъм сушата настъпи армия. Пометоха слабо защитените укрепления и няма и преди няколко минути успяха да разбият Северната порта. Едурите не бързат, убиват всеки войник, когото намерят. Никаква пощада. Засега не посягат на цивилните. Но това не е гаранция за нищо, нали?

Помогна й да стане и тя трепна от допира на ръцете му — ръце-оръжия, оцапани със смърт.

И да го забеляза, той не се издаде.

— Моят Меч ни чака. Корло успя да намери лабиринт в тази проклета от Гуглата яма — чак сега, цели две години, след като се натикахме тук. Казва, че едурите имали нещо общо с това.

Замаяна, тя едва сега осъзна, че вървят. По кривите странични улички, далече от главните. Шумовете от грозната касапница ехтяха отвсякъде. Изведнъж Лоста спря и кривна глава.

— Проклятие. Отрязани сме.

Завлечен в касапницата. Смаян свидетел на избиването на объркани нещастници. Зачуден дали лихварите няма да са следващите. Удинаас едва се тътреше след императора на Тайст Едур и дузина освирепели воини. Газеха през трупове и посичаха около себе си живот все едно, че разчистваха пътека през тръстики.

Умението, което показваше Рулад, му беше неприсъщо. Ръцете му се въртяха мълниеносно, всяко движение бе небрежно и лишено от всякакъв страх. И издаваше безумни, нечленоразделни звуци, прекъсвани от крясъци, изпълнени колкото с гняв, толкова и с ужас. Не триумфиращ воин. Нито обладан от бойна ярост или окъпан в кървава слава. Убиец… който убиваше.

Един от едурските воини до него падна под отчаяния замах на меча в ръцете на ледерийски войник и императорът изрева и се хвърли напред. Пъстрият меч изсвистя и кръвта швирна като вода. Смехът изтръгна дъха му и го накара да зяпне. Едурите плахо извърнаха лица към освирепелия си владетел.

Продължиха по улицата, просичаха пътя си към нещо като ариергард. Удинаас се препъваше в трупове, в гърчещи се плачещи хора. Замаяни в мига преди да издъхнат мъже зовяха майките си и робът посягаше към тях, докосваше ги по раменете или погалваше с пръсти мокрите им чела и мълвеше: „Тук съм, момчето ми. Всичко е наред. Можеш вече да тръгнеш.“

Опрощаващият жрец, залитащ стъпка по стъпка след невидимата верига, шепнещ празни благословии и милостиви лъжи, опрощаващ, докато в същото време се моли някой — нещо — на свой ред да го опрости. Но никой не го докосна, ничии пръсти не погалиха потното му лице.

За опожарените селища. Възмездие. Къде бяха лихварите? Нали заради тях в края на краищата беше тази война.

Още сто крачки. Още трима паднали едури. Рулад и осмината му събратя газеха напред и колеха. Къде беше останалата войска?

Някъде другаде.

Ако човек винаги може да избира правилните въпроси, то всеки отговор ще е очевиден. Умно проникновение — беше се добрал до нещо…

Още един едур изкрещя, спря и се строполи, лицето му се сплеска в каменните плочи.

Рулад уби още двама войници… и изведнъж на пътя им вече не стоеше никой.

Спряха вцепенени на някакво кръстовище; около тях се къдреха пушеците.

Изведнъж някой се появи отдясно.

Двама воини на Едур рухнаха, смъртно ранени.

Лявата ръка на нападателя се изстреля напред и главата на трети Едур се извъртя със силен пукот.

Трясък на мечове, още кръв и още един Едур се строполи — и нападателят вече се беше измъкнал от схватката и се обръщаше.

Рулад го посрещна със скок. Мечовете — единият тежък и пъстър, другият — най-обикновен — се сблъскаха и се сплетоха, щом китката на странника се изви рязко надолу, докато другата му ръка изсвистя над оръжията и удари Рулад в челото.

Силен пукот — и вратът на императора се прекърши.

Мечът с пъстрото острие се хлъзна надолу от оръжието на нападателя, а той вече се отдръпваше, острието на меча му вече се изтръгваше от гърдите на поредния Едур.

Още миг и последните двама воини бяха паднали, телата им щедро напояваха с кръвта си каменните плочи.

Непознатият се огледа, видя Удинаас, кимна и махна с ръка към близката пресечка, от която се появи жена.

Направи пет-шест крачки напред и Удинаас я позна.

Бяха се гаврили с нея.

„Но нищо повече от това. Не и докато този е жив.“

Серен Педак не го и видя. Не забеляза и мъртвите едури. Непознатият я сграбчи за ръката.

Продължиха надолу по улицата и се скриха зад ъгъла.

Някъде зад него се чуха викове на едурски воини, тропот на тичащи крака.

Робът тръсна глава и разбра, че стои до тялото на Рулад, зяпнал в него, в нелепия ъгъл, под който се беше извила главата на прекършения врат, в ръцете, здраво стиснали меча.

И зачака устата да се отвори в безумен смях.

— Най-странната проклета броня, която съм виждал.

Серен примига.

— Какво?

— Но беше добър с меча. Бърз. Само още пет години опит да можеше да натрупа и щеше да стане смъртно опасен. Толкова, че да затрудни всекиго. Шимър, Блус, може би и Скинър. Но тази броня! Проклет късмет, точно тук да ми падне. Да имахме време…

— Какво?

— Онзи Тайст Едур, скъпа.

— Тайст Едур ли?

— Все едно. Ето ги.

Пред тях — шест фигури, в края на задънената уличка. Две жени, четирима мъже. Всички в пурпурни палта. С извадени оръжия. Оцапани с кръв остриета. Един, по-леко снаряжен от останалите и с нещо като диадема в лявата ръка, пристъпи напред.

И каза нещо на непознат език.

Лоста му отвърна с нетърпеливо ръмжене и придърпа Серен, щом мъжът започна да жестикулира. Въздухът около тях сякаш затрептя.

— Корло отваря лабиринта, момиче. Преминаваме и ако извадим късмет, няма да се натъкнем на нищо опасно. Не се знае къде ще ни отведе. Дано да е достатъчно далече.

— Къде? — попита тя. — Къде отиваме?

— В Ледерас, Аквитор. Казах ти, че там ни чака кораб, забрави ли?

„Най-странната броня, която съм виждал.“

„Проклет късмет.“

— Той мъртъв ли е?

— Кой?

— Мъртъв ли е? Уби ли го? Онзи Тайст Едур!

— Нямах избор, момиче. Забавяше ни, а идваха още.

„О, не!“

Върху пясъка плисна повърнато.

Добре поне, че врясъците спряха, помисли Уидал. Чакаше, седнал на тревата малко над плажната ивица, докато младият Едур, на ръце и колене, с клюмнала глава, трепереше и се гърчеше, кашляше и храчеше.

Отстрани два от нахтите, Райнд и Пюл, се боричкаха за едно изхвърлено от вълните парче дърво — то се чупеше, докато го дърпаха. Игрите им на унищожаване напоследък бяха станали натрапчиви и майсторът на оръжия от Мекрос вече се чудеше дали не имитират някоя свързана с него житейска истина. Или просто изолацията ги докарваше до лудост.

Поредната истина.

Уидал презираше религията. Не редеше по пътя си никакви богове. Асцендентите за него бяха по-лоши от побеснели зверове. Не стига, че смъртните бяха способни на ужасни злини. Нищо общо не държеше да има с техните безсмъртни и неизмеримо по-силни двойници.

И този сакат бог в дрипавата му шатра, с вечната му болка и затъпяващия разсъдъка пушек от семената, които пръскаше върху мангала пред себе си — всичко беше едно и също за Уидал. Парадиране със страданието, погълнато от желание да разпръснеш злочестината на собственото си съществуване по целия свят, във всички светове. Злочестина и лъжливо спасение, болка и глупаво отстъпление. „Всичко е едно и също.“

На този жалък остров, сред това пусто море, Уидал беше изгубен. В самия себе си, сред гъмжилото от лица, които до едно бяха негови, губеше способността да разпознава което и да било от тях. Мисъл и съзнание се бяха превърнали в нещо необуздано и безформено. Странстване сред чужди спомени, докато светът отвъд се разнищва.

Строеж на гнездо.

Яростно разрушаване.

Зъбата уста, зяпнала в безмълвен, конвулсивен смях.

Трима шегобийци, които все повтаряха и повтаряха една и съща сценка. Какво означаваше тя? Що за очевиден урок му показваха, а той бе толкова сляп, толкова глупав, че не можеше да го разбере?

Младият Едур беше приключил — нищо не беше останало в стомаха му. Вдигна глава, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.

— Не… — прошепна той.

Уидал примижа и огледа брега.

— Стига вече… моля ви.

— Никакви ги няма залезите тук — каза Уидал. — Както и изгревите, впрочем.

— Не знаете какво е!

Крясъкът заглъхна.

— Гнездата стават все по-сложни. Мисля, че се стреми да постигне определена форма. Наклонени стени, триъгълен вход. После Мейп ги разрушава. Какво трябва да схвана от всичко това?

— Може да си задържи проклетия меч. Няма да отида. Там. Няма повече да отида там и не се опитвай да ме принуждаваш.

— Нищо не мога да направя. Нищо.

Рулад запълзя към него.

— Ти си го направил този меч! — изхриптя обвинително.

— Огън, чук, наковалня и каляване. Толкова мечове съм направил, че не мога да ги изброя. Желязо и пот. Мисля, че бяха счупени остриета. Онези черни късове. От някакъв дълъг тесен нож. Двете — черни и чупливи. Просто парчета. Чудно откъде ли ги е прибрал?

— Всичко се чупи — каза Рулад.

Уидал го погледна.

— Да, момче. Всичко се чупи.

— Можеш да го направиш.

— Кое?

— Да счупиш този меч.

— Не. Не мога.

— Всичко се чупи!

— И хората също, момче.

— Това не е отговор.

Уидал сви рамене.

— Вече почти нищо не помня. Мисля, че ограбва ума ми. Казва, че е мой бог. Трябвало само да го почитам, така казва. И всичко щяло да стане ясно. Тъй че кажи ми, Рулад Сенгар, на теб ясно ли ти е всичко?

— Това зло… то е твое дело!

— Нима? Може би си прав. Приех сделката, която ми предложи. Но виждаш ли, той излъга. Каза, че ще ме освободи, като направя меча. Той лъже, Рулад. Това поне го знам. Вече го знам. Този бог лъже.

— Имам власт. Аз съм император. Взех си жена. Във война сме и Ледер ще падне.

Уидал посочи към сушата.

— А пък той те чака.

— Страх ги е от мен.

— Страхът сам по себе си поражда вярност, момче. Ще те следват. Те също те очакват.

Рулад задра с нокти лицето си и потръпна.

— Той ме уби. Онзи мъж… не беше ледериец, изобщо не беше ледериец. Изби ни. Седмина от братята ми. И мен. Беше толкова… бърз. Сякаш едва се движеше — а братята ми падаха и умираха.

— Следващия път ще е по-трудно. Ти ще си по-труден. Следващия път няма да е лесно да се намери някой, който да те убие. И по-следващия. Разбираш ли това, момче? То е в същността на сакатия бог, който те чака.

— Кой е той?

— Богът ли? Едно малко нещастно говно, Рулад. Което държи душата ти в ръцете си.

— Бащата Сянка ни е изоставил.

— Бащата Сянка е мъртъв. Или все едно, че е.

— Откъде знаеш?

— Защото ако не беше, изобщо нямаше да позволи на Сакатия бог да те вземе. Теб и народа ти. Щеше да слезе на брега и… — Уидал замълча.

Ето, до това беше стигнал. До тази пропита с кръв истина.

Мразеше религията, мразеше боговете. И беше сам.

— Ще го убия. С меча.

— Глупак. На този остров няма нищо, което той да не чува, да не вижда, да не знае.

„Освен това, което сега е в ума ми, навярно. А дори и да го знае, как би могъл да ме спре? Не, не знае. Трябва да вярвам в това. Та нали ако знаеше, щеше да ме убие. Точно сега щеше да ме убие.“

Рулад се надигна.

— Готов съм.

— Така ли?

— Да.

Уидал въздъхна. Погледна към двата нахта. Изхвърленият от прилива плавей, предмет на ожесточения им спор, лежеше между тях на трески. Двете същества го бяха зяпнали объркано и ровичкаха с пръсти в купчината. Мекросът стана.

— Добре, момче. Да вървим.

Стоеше зад черното стъкло, в тунел от прозрачен обсидиан. И нямаше никакви призраци.

— Куралд Галайн — прошепна Корло и ги погледна през рамо. — Не го очаквах. Завоевание, негодно за нищо. Или едурите изобщо не го знаят — представа нямат какво използват.

Вонеше на смърт. Съсухрена плът, дъх на гробница. Черният камък под краката им беше хлъзгав. Таванът беше неравен, само една длан над главата на Лоста, най-високия в групата.

— Проклет плъши лабиринт — продължи магът и спря пред едно разклонение.

— Просто ни поведи на юг — изръмжа тихо Лоста.

— Добре, но накъде трябва да е юг?

Войниците се струпаха около него, мърмореха ругатни на странния си език.

Корло се обърна към Серен.

— Някакви предложения, Аквитор?

— Какво?

Магът измърмори нещо на Лоста на родния им език и той се намръщи и отвърна:

— Говорете на ледерийски всички. Откога грубостта е станала част от устава на Пурпурната гвардия? Аквитор, това е Крепостта на Мрака…

— Няма Крепост на Мрака.

— Опитвам се да го кажа по начин, понятен за вас.

— Добре.

— Но виждате ли, Аквитор, не би трябвало да я има — намеси се Корло.

Тя само го погледна в сумрака. Магът избърса врата си и ръката му лъсна от пот.

— Тези са Тайст Едур, нали? Не са Тайст Андий. Крепостта на Мрака, това е Тайст Андий. Едур, те са от, ъъъ, Крепостта на Сянка. Тъй че естествено е, виждате ли, да очакваме лабиринтът да е Куралд Емурлан. Но не е. Този е Куралд Галайн, само че е пробит. Превзет. Гъмжи от духове — духове на Тайст Андий…

— Не са тук — отвърна тя. — Виждала съм ги. Не са тук.

— Тук са, Аквитор. Просто аз ги задържам настрана. Засега…

— Но е трудно, нали.

Магът кимна с неохота.

— И сте объркан.

Ново кимване.

Тя се опита да помисли, да прониже изтръпналостта, която я беше обзела — може би единственото, което задържаше болката от изтерзаната й плът.

— Казахте, че духовете не са Едур.

— Точно така. Тайст Андий са.

— Каква е връзката между едните и другите? В съюз ли са?

Корло присви очи.

— Съюз ли?

— Призраците — каза Лоста.

Погледът на мага пробяга към командира му, после се върна на Серен Педак.

— Призраците са в плен. Принудени са да се сражават редом с едурите. Дали са духове на Андий? Дъх на Гуглата, като че ли започвам да разбирам. Какво друго може да са? Не са духове на Едур, защото тогава нямаше да е необходима никаква обвързваща магия, нали?

Лоста пристъпи към Серен.

— Какво предлагате?

За миг тя си спомни единствения си контакт с духовете, жаждата им.

— Маг Корло, казвате, че ги държите настрана. Опитват ли се да ни нападнат?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Пуснете един. Сигурно ще можем да го уговорим. Може да получим помощ.

— Какво би го заинтересувало, за да ни помогне?

— Ще се спазарим.

— С какво?

Тя сви рамене.

— Ще измислим нещо.

Магът изреди низ от думи на непонятната им реч — сигурно бяха проклятия.

— Пусни един — каза Лоста.

Нови проклятия. После Корло направи няколко крачки напред, за да разчисти място.

— Пригответе оръжията. Ако не пожелае да преговаряме.

След миг полумракът пред мага затрептя и от него се изсипа нещо черно, като разлято мастило. Очерта се в колеблива, трепереща фигура.

Жена, по-висока от Едур, но с катраненочерна кожа, с червеникав оттенък на дългата, буйно спускаща се коса. Зелени очи, дръпнати и големи, лице по-гладко и по-закръглено, отколкото можеше да се очаква при високия й ръст и дългите крайници. Носеше кожена броня и гамаши, а на раменете й беше заметната кожата на някакъв звяр с бяла козина. Нямаше оръжие.

Погледът й се втвърди. Тя заговори и в думите й Серен долови подобие на едурската реч.

— Много мразя, като става така — измърмори Корло.

Серен се опита да заговори на речта на Едур.

— Здравей. Извиняваме се, че се натрапихме във вашия свят. Не смятаме да се задържаме дълго.

Изражението на жената не се промени.

— Предателите никога не го правят.

— Може да говоря на езика на Едур, но те не са наши съюзници. Може би в това имаме нещо общо.

— Бях една от първите, които загинаха във войната — каза жената. — Така че не паднах от ръцете на Едур. Не могат да ме имат. Не могат да ме принудят да се бия с тях. Аз и другите като мен сме недосегаеми за тях.

— Но духът ти си остава пленен — каза Серен. — Тук.

— Какво искате?

Серен се обърна към Лоста.

— Пита какво искаме от нея.

— Корло?

Магът сви рамене.

— Трябва да се отървем от влиянието на Едур. Да стигнем някъде извън него. А после да се върнем на нашия свят.

Серен преведе думите му.

— Вие сте смъртни — отвърна жената. — Можете да преминете там, където ние не можем.

— Можеш ли да ни отведеш?

— Каква ще е наградата ми за тази услуга?

— Какво искаш?

Жената помисли и поклати глава.

— Не. Сделката ще е нечестна. Услугата ми не струва отплатата, която бих поискала. Искате водач, който да ви отведе до границата. Няма да ви измамя. Не е далече. Много бързо бихте могли да я намерите и сами.

Серен преведе думите й на гвардейците и добави:

— Странно…

— Честността ли? — усмихна се Лоста.

Тя кимна кисело.

— Нали съм ледерийка, честността винаги ме прави подозрителна.

— Попитай я какво би пожелала да направим за нея — подкани я той.

Серен Педак го направи, а жената вдигна дясната си ръка и показа малък предмет. Покрит с бяла кора, неразпознаваем.

— Контраатаката на К’Чаин Че’Малле изтласка мнозина от нас до бреговата ивица, а после — във вълните. Лош боец съм. Загинах в пяната между брега и морето, а трупът ми, тласкан от прилива, се затъркаля по калните пясъци, докато тинята не го погълна. — Погледна нещото в ръката си. — Носех този пръстен. Върна ми го един призрак — много призраци правеха това за онези от нас, които сме недостижими за Едур. Бих ви помолила да ме върнете при костите ми, при малкото, което е останало от мен, за да мога да намеря забвение. Но този дар е прекалено голям за толкова малка услуга…

— Как можем да го направим?

— Мога да се слея с веществото на този пръстен. Повече няма да ме виждате. Ще отидете на морския бряг и ще го хвърлите в морето.

— Не ми изглежда трудно.

— Може би не е. Неравенството е в разменените ценности.

Серен поклати глава.

— Не е неравенство. За нас нашето желание е също толкова ценно. Приемаме сделката ти.

— Откъде да знам, че няма да ме измамите?

Ледерийката се обърна към Лоста.

— Тя не ни вярва.

Воинът направи няколко крачки и спря пред жената Тайст Андий.

— Аквитор, кажете й, че съм Вречен, от Пурпурната гвардия. Ако пожелае, може да разбере какво означава това. Като постави ръката си на гърдите ми. Кажи й, че ще зачета този договор.

— Още не съм ви казала какво е. Иска да хвърлим в морето онова, което държи.

— Нищо друго?

— Направим ли го, ще сложим край на съществуването й. Изглежда, иска точно това.

— Кажи й да пипне душата ми.

Подозрението в очите на тъмнокожата жена стана по-явно, но тя пристъпи напред и опря длан в гърдите му.

Дланта потръпна и се дръпна рязко, а тя се олюля и отстъпи назад. На лицето й се изписа стъписване, а след него — ужас.

— Как… как си могъл да… Защо?!

— Мисля, че не беше реакцията, която търсеше, Лосте. Тя е… потресена.

— Това не ме притеснява — отвърна мъжът. — Приема ли думата ми?

Жената се изправи, изслуша въпроса на Серен, кимна и каза:

— Не мога да не я приема. Но… бях забравила… това чувство.

— Кое по-точно?

— Горест.

— Лосте, каквото и да означава това „Вречен“, тя е смазана от… жалост.

— Е, добре — каза той и й обърна гръб. — Всички грешим.

— Ще ви заведа веднага — заяви жената.

— Как те наричат?

— Сандалат Друкорлат.

— Благодарим ти, Сандалат. Това, че нашият дар за теб е забравата, ме натъжава.

Тя само сви рамене.

— Онези, които някога обичах и които ме обичаха, вярват, че наистина съм си отишла. Няма нужда от скръб.

„Няма нужда от скръб. Къде е жалостта тогава?“

— Ставайте, момчета — каза Лоста. — Тя е готова да ни поведе.

Мейп лежеше като умряла на дюната, но бавно завъртя глава, щом Уидал и Рулад доближиха. Преди време си беше откраднала чук от ковачницата, да руши по-лесно гнездата на Пюл, и сега винаги си го носеше. Уидал изгледа накриво как жилавото чернокожо същество надигна чука, без да откъсва очи от него и едура, сякаш се канеше да ги убие.

От тримата нахти Мейп го изнервяше най-много. Твърде много разум блестеше в черните й очички, твърде често подобие на усмивка се изписваше на маймунското й лице. А силата, която показваха тези същества, бе достатъчна, за да притесни всекиго. Знаеше, че Мейп може да изскубне ръцете от раменете му, стига да й хрумне.

Навярно Сакатият бог ги беше обвързал така, както се обвързваха демони, и може би само това и нищо друго сдържаше нахтите да не го сграбчат за гърлото. Неприятна мисъл.

— Какво ще ме спре да забия меча в мършавите му гърди? — изръмжа Рулад.

— Не задавай този въпрос на мен. Само Сакатият бог може да му отговори. Но не мисля, че ще е толкова лесно. Умен е кучият син, а в шатрата властта му според мен е абсолютна.

— То пък едно владение — изсумтя презрително Рулад.

„Да. Но защо тези думи, изречени по този начин, ме интригуват?“

Дрипавото платнено убежище бе точно пред тях и изпод дръпнатата завеса бълваше дим. Щом приближиха, въздухът стана по-горещ, по-сух, тревата — спаружена и посърнала под нозете им. Земята изглеждаше странно попарена.

Спряха пред входа. Вътре, в сумрака, едва се виждаше свитата, изгърбена фигура на бога. От горящия мангал се виеха струйки дим. Окашляне. След което:

— Неуместен гняв. Неразумно според мен, след като дарът ми бе толкова ефикасен.

— Не искам да се връщам — каза Рулад. — Остави ме тук. Избери някой друг.

— Неволни слуги на каузата ми се появяват… от неочаквани места. Вречен от Пурпурната гвардия, представи си. Радвай се, че не беше Скинър или Коул. Щяха да ти обърнат повечко внимание, а това нямаше да е добре. Още не сме готови за това. — Хриплива кашлица. — Още не сме.

— Няма да се върна.

— Отвращаваш се от дадената ти плът. Разбирам. Но, Рулад Сенгар, златото е твоята отплата. За властта, към която се стремиш.

— Не я искам повече тази власт.

— О, искаш я — отвърна с явна насмешка Сакатият бог. — Помисли за наградите, които вече пожъна. Тронът на Тайст Едур, жената, за която жадуваше толкова години — тя вече е твое притежание, можеш да правиш с нея каквото поискаш. Братята ти — всички до един ти се кланят. И все по-голямото ти умение с меча…

— Това обаче не е мое, нали? Аз мога само да го държа! Умението не е мое — и всички го виждат! Не съм постигнал нищо!

— А колко струва всичката тази гордост, която търсиш, Рулад Сенгар? Вие смъртните ме изумявате. Проклятието на глупака — да се преценяваш с непрестанно неудовлетворение. Не е моя работа да те уча как да управляваш империята си. Задачата си е твоя и само твоя. Там си намери гордостта. Освен това не порасна ли силата ти? Мускулите ти вече са по-здрави от тези на брат ти Феар. Престани да хленчиш.

— Ти ме използваш!

Сакатият бог се изсмя.

— А Скабандари Кървавото око не го ли правеше? О, знам вече цялата история. Всичко. Морето шепне стари истини, Рулад Сенгар. Нашият пресвят Татко Сянка — ох, каква нелепа заблуда. Убиецът с нож в гърба, предателят…

— Лъжи!

— … който след това ви доведе до вашето предателство. Срещу доскорошните ви съюзници Тайст Андий. Скочихте срещу тях по заповед на Скабандари. Избихте онези, които се сражаваха рамо до рамо с вас. Това е наследството на Тайст Едур, Рулад Сенгар. Питай Ханан Мосаг. Той знае. Питай брат си Феар. Питай майка си — жените знаят. Тяхната памет не е така… избирателна.

— Престани — замоли се Рулад и стисна главата си с ръце. — Искаш да ме отровиш с позор. Това е целта ти… каквото и да казваш.

— Може би това, което предлагам, е опрощение — промълви Сакатият бог. — Възможността да се изкупят грехове. У теб е, Рулад Сенгар. Властта е твоя и можеш да я изваеш според волята си. Империята ще отразява теб, не някой друг. Нима ще избягаш от това? Ако изборът ти е такъв, тогава наистина ще съм принуден да избера друг. Някой, който ще се окаже не толкова почтен може би.

Мечът издрънча в нозете на Рулад Сенгар.

— Избирай!

Вцепенен, Уидал видя как изражението на едура се промени.

Рулад изкрещя, сграбчи оръжието, хвърли се напред…

… и изчезна.

Последва хриплив смях.

— Толкова малко неща могат да ме изненадат вече, Уидал.

Отвратен, мекросът се обърна към изхода.

— Почакай, Уидал. Виждам отегчението ти. Неприязънта. Какво толкова те терзае? Това се питам.

— Момчето не го заслужава…

— О, заслужава го, и още как. Всички го заслужават.

Уидал се обърна и изгледа с присвити очи Сакатия бог.

— Това май е единствената преценка, на която си способен. Но не е много честна, нали?

— Внимавай. Благодарността ми за това, което направи за мен, започва да отслабва.

— Благодарност? — Смехът му беше горчив. — Благодарен си, след като ме принуди да изпълня заповедта ти. Браво. Дано и аз да съм толкова остроумен, след като те принудя да ме убиеш. — Изгледа присвитата под качулката фигура. — Знаеш ли, разбирам проблема ти. Вече го разбирам и се проклинам, че преди ми убягваше. Ти нямаш свят, над който да властваш като другите богове. Затова си седиш тук, сам в жалката си шатра, и това е цялото ти владение, нали? Премазана плът и мръсен задушлив въздух. Тънки като кожа стени и горещината, за която жадуват старците и недъгавите. Твоят свят и ти — сам в него, и цялата ирония е, че не можеш да властваш и над собственото си тяло.

Хриплива кашлица и:

— Спести ми съчувствието си, мекрос. Много мислих над твоя проблем и намерих решение, както скоро ще разбереш. Тогава си помисли за това, което ми каза. Сега си върви.

— Още не разбираш, нали? Колкото повече болка нанасяш на другите, толкова повече ще изпиташ сам ти. Подклаждаш собствената си злочестина и заради това всяко съчувствие, което с право можеш да получиш, бива отхвърлено.

— Казах, иди си, Уидал. Построй си гнездо. Мейп чака.

Появиха се сред обрулена от вятъра степ, с грохота на морските вълни вдясно, а пред тях — делтата на широка река. На отсрещния бряг се издигаше укрепен град.

Серен Педак огледа далечните сгради, високите тънки кули, които сякаш се накланяха към морето.

— Стари Катер. На трийсет левги сме от Трейт. Как е възможно това?

— Лабиринти — изсумтя Корло и седна в тревата. — Гнило. Мръсно, но все пак — лабиринт.

Аквиторът бавно закрачи към пясъчната ивица на брега. Слънцето грееше високо и топло. „Трябва да се умия. Да се очистя. Морето…“

Лоста я последва, стиснал в ръка вкаменения предмет, в който се бе вселил духът на жената Тайст Андий.

Тя нагази във водата. Пенливи вълни зашумяха около глезените й.

Вреченият хвърли пръстена и той цопна малко по-напред.

Коленете. Бедрата.

„Да се очистя. Очистя.“

До гърдите. Вълната се затъркаля, надигна я от дъното, превъртя я и я запокити към брега. Тя се обърна и отново закрачи навътре. Студената солена вода се издигна над лицето й. Светла, огряна от слънцето леко замъглена вода скри гледката от очите й. Вода, впиваща се в покритите със струпеи рани, вода, щипеща разкъсаните устни, вода, изпълнила устата й, молеща да я погълне.

„Ето така.“

Нечии ръце я сграбчиха и я задърпаха назад. Бореше се, но не можеше да се изтръгне.

„Да се очистя!“

Хладен вятър забърса лицето й, очите й примигаха под болезнената светлина. Кашляше, плачеше и се бореше, но ръцете неумолимо я влачеха към брега, хвърлиха я на пясъка. А щом се опита да се отскубне, я стегнаха още по-здраво, притиснаха я в пясъка и един глас прошепна в ухото й:

— Знам, момиче. Знам за какво е. Но не е това начинът.

Безпомощен хлип.

Той не я пускаше.

— Изцери я, Корло.

— Сили нямам, проклет да съм…

— Веднага. И да спи. Накарай я да заспи…

„Не, не можеш да умреш. Нужна си ми.“

Толкова пластове, затиснали тези вкаменени останки. Миг на огромен натиск. Дебелата, толкова дебела кожа, попила в браздите си неизброими малки смърти. А животът беше глас. Не думи, но звук, движение. Докато всичко друго беше стаено, безмълвно. Забравата чакаше да заглъхне последният ек.

Първото умиране трябваше да е достатъчно. Този свят беше чужд все пак. Портата бе запечатана. Заличена. Съпругът й — ако все още бе жив — отдавна беше надмогнал скръбта. Дъщеря й — може би вече самата тя майка, баба. Беше се хранила с драконова плът, тук, в дирята на Аномандър. Някъде бе устояла и живееше. Без горест.

Важно беше да мисли така. Единственото й оръжие срещу лудостта.

Смъртта можеше да дари само едно. Но нещо я задържаше.

Нещо, което имаше глас. „Тези води са неспокойни, да. Не бях помислил, че издирването ми ще е толкова… лесно. Вярно, не си човешко същество. Но ставаш. Ставаш.“

Останките изведнъж се раздвижиха. Зашептяха. Фрагменти, късчета, толкова малки, че чак невидими, се събираха и се слепваха. Сякаш си спомняха част от какво са били някога. И тук, в морските дълбини, сред наносите чакаше всичко, което бе нужно. За плът, за кост и за кръв. Целият този ек възкръсваше, намираше облик. Гледаше го с ужас.

Гледаше как тялото — така познато и толкова чуждо — запълзя нагоре през наносите тиня. Тиня, която изтъняваше, изсветляваше, а после се пръсна, разцъфна и теченията я завихриха. Ръцете се протегнаха нагоре, тялото се надигна.

Тя се понесе натам, принудена да го доближи, да влезе. Но знаеше, че още е рано.

Нейното тяло. Толкова отдавна го бе изоставила. Не беше редно. Не беше честно.

Залута се безцелно по морското дъно. Рибки пробягваха пред погледа й, привлечени от раздвижилите се утайки, изплашени от мятащата се във водата фигура. Многокраки телца щъкаха и се разбягваха от пътя й.

Странна мъглива сянка. Отмина и някъде близо отгоре изсветля. Ръце пробиха повърхността на водата. Твърд пясък под нозете, издигаше се нагоре.

Лице, лъхнато от въздуха.

И тя се понесе напред, гмурна се в тялото, кипна като огън в мускули и кост.

Чувства. Студ, вятър, миризмата на сол и на гнило по брега.

„Майко Тъма, аз съм… жива!“

Гласът на завръщането дойде не като смях, а с писъци.

Всички се бяха сбрали, щом се разнесе вестта за императорската смърт. Градът беше завзет, но Рулад Сенгар беше убит. С врат, прекършен като вейка. Тялото му лежеше там, където бе паднало, и робът Удинаас го пазеше — настръхнал страж, непризнаващ никого, вторачен в облечения в монети труп.

Ханан Мосаг. Майен и Пернатата вещица по петите й. Мидик Бун, вече кръвен, истински воин. Стотици воини на Едур, оплискани със славата на кръв и сеч. Безмълвни пребледнели граждани, ужасени от напрегнатото очакване, надвиснало в пушливия въздух.

Всички — свидетели на внезапните конвулсии на тялото, на пронизителните писъци. В един ужасен миг вратът на Рулад остана прекършен, главата се въртеше под невъзможни ъгли, докато той залиташе, за да се изправи. След това костта зарасна и главата се изправи сама, в забулените очи изведнъж блесна светлина.

Нови писъци, този път — от ледериите. Разбягаха се.

Крясъците на Рулад замряха и той се изправи и стисна меча с двете ръце. Удинаас проговори:

— Императоре. Трейт е ваш.

Внезапен спазъм. Рулад сякаш ги видя чак сега.

— Ханан Мосаг, заеми се с гарнизона. Останалата войска — на лагер извън града. К’риснан и флотата да тръгнат за Стари Катер.

Кралят-магьосник пристъпи към него и промълви:

— Значи е истина. Ти не можеш да умреш.

Рулад трепна.

— Умирам, Ханан Мосаг. Само това знам. Умирането. Сега ме остави. Удинаас.

— Да, императоре.

— Трябва… да намеря… аз…

— Шатрата ви е готова. За вас и Майен — каза робът.

— Да.

— Императоре, аз ще водя свитата ви — намеси се Мидик Бун.

Смутен и объркан, Рулад огледа тялото си, зацапаните монети, мръсните кожи.

— Да, братко Мидик. Свитата.

— И ще намерим онзи, който… ви направи това, ваше величество.

Очите на Рулад блеснаха.

— Той не може да бъде победен. Безпомощни сме пред него. Той лъже…

Мидик се намръщи. Погледна недоумяващо Удинаас.

— Императоре — каза робът. — Той има предвид онзи, който ви уби, вас и братята ви. Тук, на улицата.

Рулад стисна главата си с ръце.

— Разбира се. Беше облечен в… пурпур.

Удинаас се обърна към Мидик и каза:

— Ще ви го опиша подробно.

— Добре. И ще им претърсим града.

„Но него го няма, глупако. Не знам откъде го знам. Но го няма. И Серен Педак я няма.“

— Разбира се.

— Удинаас!

— Тук съм, императоре.

— Отведи ме от това място!

Вече се знаеше. И Цеда скоро щеше да го научи. Но щеше ли да разбере? Как можеше? Беше невъзможно, безумно.

„Нищо не мога да направя. Ще го разбере ли?“

Воинът в злато се затътри след роба. Стъпка по стъпка. Майен и Пернатата вещица вървяха по петите им. Мидик Бун и още дузина воини ги обкръжиха, с извадени оръжия. Нямаше кой да ги спре.

Уидал седеше на пейката в ковачницата. Груби стени, камък и вар, огнището — изстинало и пълно с пепел. Каменен под и три стени — отворената страна гледаше към ограден двор с иззидан с дялан камък кладенец, дървено корито за закаляване, дърва, купчини руда и скрап. В колибата отсреща само един тесен нар, и нищо друго.

Целият му свят. Насмешливо напомняне за занаята му. За смисъла на живота му.

А гласът на Сакатия бог шепнеше в ума му: „Уидал. Моят дар. Не съм лишен от съчувствие, каквото и да си мислиш. Разбрах. Нахтите са жалки спътници за един мъж. Иди на брега, Уидал. Вземи моя дар и го притежавай.“

Той се надигна бавно, озадачен. „Лодка ли? Сал? Някой проклет дънер, който да мога да яхна с отлива?“ Излезе навън.

И чу нахтите — бърбореха възбудено на брега.

Уидал отиде до ръба, спря и се загледа надолу.

Жена. Залиташе, докато излизаше от водата. Добра се до брега. Висока, чернокожа, гола, с дълга червена коса.

Мекросът се обърна и закрачи вбесен назад.

— Кучи син…

Сакатият бог отвърна с насмешливо стъписване: „Не искаше ли това? Много висока ли е за теб? Много странни ли са очите й? Уидал, не разбирам…“

— Как си могъл да направиш това? „Притежавай“. Само това знаеш, нали? Притежавай. Използвай. Хора. Животи.

„Тя се нуждае от помощта ти, Уидал. Объркана е, изплашена е от нахтите. Все още трудно си спомня плътта.“

— По-късно. Сега ме остави на мира. Остави и двама ни на мира.

Тих смях, след него — хриплива кашлица. „Както искаш. Разочароваща е тази липса на благодарност все пак.“

— Върви в Бездната!

Без отговор.

Уидал влезе в колибата. Постоя пред нара, докато се увери, че Сакатият бог не дебне някъде в черепа му. После се смъкна на колене и наведе глава.

Мразеше религията. Презираше боговете. Но гнездото беше празно. Гнездото трябваше да се разкъса. Да се пресъгради.

Мекросът можеше да избира сред гъмжило от богове. Но един беше по-стар от другите, и той бе на морето.

Уидал започна да се моли.

На Маел.

17.

Пияният беше паднал в канала. Техол — стоеше на ръба на покрива, почти го беше изгубил от поглед, но чуваше плясъците и ругатните, и дращенето по железните халки, набити в каменната стена.

Въздъхна и се обърна към безименните стражи, които му беше пратил Брис. Или по-точно към единия от тях. Тримата братя изглеждаха съвсем еднакви и никой не си беше казал името. Нищо изпъкващо, нищо, което да впечатли или да внуши страх. И ако се съдеше по безизразните им лица, стиснатите усти и присвитите очи — ужасно неподходящи за приятна компания.

— Приятелите ви могат ли да ви различават? — попита Техол и се намръщи. — Хм, странен въпрос. Но вие трябва да сте свикнали със странни въпроси, след като хората ще приемат, че сте някъде, където не сте, или по-точно не вие, а другото ви „вие“, и всички тия „виета“ може да са навсякъде. Всъщност да — да не отвръщаш нищо е чудесен начин да се справиш с подобно объркване, за което всеки от вас трябва да е съгласен, че е подходящата реакция, освен ако не сте същите и помежду си, в който случай е мълчаливо споразумение. Винаги най-доброто.

Пияният долу се измъкваше от канала и сипеше ругатни на повече езици, отколкото Техол можеше да допусне, че съществуват.

— Чувате ли го? Отвратително. Да слушаш такива несъмнено мръсни думи, изричани с такава страст… о, чакайте, това не е никакъв пияница, това е слугата ми! — Техол замаха с ръце и извика: — Бъг! Какво правиш там? За това ли ти плащам?

Подгизналият слуга — гледаше нагоре — изрева нещо, което Техол така и не можа да разбере.

— Какво? Какво каза?

— Ти… не ми… плащаш!

— О, я вземи сега, че го кажи на всички!

Бъг се дотътри до мостчето, мина по него и се скри зад близките сгради.

— Колко неловко. Време е сериозно да си поговоря с милия Бъг.

Стъпки отдолу и още ругатни. Стъпалата заскърцаха.

Окаляното лице на Бъг се показа от дупката.

— Значи — развика се Техол, — сигурен съм, че те пратих по важна работа, а ти какво направи? Да паднеш в канала! Това беше ли в списъка на задачите? Не мисля.

— Караш ли ми се, господарю?

— Да. Ти какво си мислиш?

— Мисля, че щеше да е по на място, ако наистина ме беше пратил по важна работа. А то само се разхождах, очарован от лунната светлина…

— Не стъпвай там! Назад! Назад!

Стъписан, Бъг замръзна и отстъпи назад.

— За малко да смачкаш Езгара! Той щеше ли да успее да се отдръпне, а? Не мисля! — Техол коленичи до насекомото, което бавно пълзеше по неравната повърхност на покрива. — Ох! Виж, изплашил си го!

— Как разбра? — попита Бъг.

— Ами, смени посоката, нали? Това трябва да е от уплах според мен.

— Знаеш ли, господарю, бях сигу… не мислех, че ще го направиш домашен любимец.

— Защото си лишен от чувства, Бъг. Докато Езгара е двойно…

— Овоиден?

— В което му е чарът. — Техол хвърли поглед към пазача, който на свой ред го изгледа, както винаги. — И този мъж е съгласен. Или ако не той, братята му. Ами че един от тях остави Езгара да запълзи по лицето му, без даже да мигне!

— Как Езгара се е добрал до лицето му, господарю?

— И по елека на другия пълзя, без той да трепне! Топли сърца имат тези хора, Бъг, погледни ги добре и ще разбереш.

— Добре, господарю.

— Е, плуването хареса ли ти?

— Не особено.

— Грешна стъпка, викаш?

— Стори ми се, че чух някой да шепне името ми…

— Шурк Елале?

— Не.

— Харлест Еберикт? Кетъл? Главен следовател Ръкет? Ормли?

— Не.

— Да не би да си си въобразил нещо?

— Твърде възможно. Например, струва ми се, че ме преследват плъхове.

— Сигурно, Бъг. Може някой от тях да ти е шепнел името.

— Неприятна мисъл, господарю.

— Да, наистина. Мислиш ли, че ще ми хареса слугата ми да го ухажват плъхове?

— Не сте ли гладен? — Бъг бръкна под ризата си.

— Да не си…

— Не, котка е — отвърна Бъг и извади малко одрано трупче без глава и лапи. — Мирише на канал, уви.

— Поредният подарък от Ръкет?

— Не, колкото и да е странно. Измъкнах я от канала.

— Уф!

— Мирише на съвсем прясно…

— Каква е тази жица, дето виси от нея?

Слугата вдигна по-високо леша, после хвана провисналата жичка с два пръста и я проследи, докъдето се скриваше в месото. Дръпна и изсумтя.

— Какво?

— Води до кука.

— О!

— И се е откъснала от този край — стори ми се, че нещо се закачи в мен, като паднах. — Откъсна парче месо от единия крак на котката и сложи две късчета от двете страни на насекомото, наречено Езгара: то почна лакомо да яде. — Все едно, като се пооплакне, ще имаме две, че и три яденета. Голям късмет вадим напоследък, господарю.

— Мда. Вече се изнервям. Е, имаш ли някакви новини за мен?

— Господарю, разбирате ли, че Джерун Еберикт е трябвало да убива средно между десет и петнайсет души на ден, за да постигне годишната си бройка? Как тогава е намирал време за каквото и да било друго?

— Може да е наел главорези, споделящи безумния му апетит.

— Може. Все едно, Шурк е изчезнала. Харлест и Ублала са отчаяни…

— Харлест пък защо?

— Имаше си само Ублала, на когото да може да показва новите си зъби и нокти, а Ублала хич не се впечатлил и даже натикал Харлест в саркофага и го запечатал.

— Горкият Харлест.

— Той обаче се приспособи много бързо. Сега размишлява над драматичното си възкресение… когато се случи.

— Обезпокоителна вест за Шурк Елале.

— Защо?

— Означава, че не се е отказала. Означава, че ще нахлуе в Данъчното хранилище. Може би още тази нощ.

Бъг хвърли предпазлив поглед към пазача.

— Господарю…

— Опаа. Това му се вика небрежност, нали? — Стана и се приближи небрежно до пазача. — Прав си, той чува всичко. Приятел, поне за едно нещо можем да се съгласим, нали?

Пазачът, вторачен в Техол, примига.

— Всеки крадец, опитал се да нахълта в Хранилището, е все едно мъртъв, нали? — Усмихна се и се обърна към слугата си.

Бъг беше започнал да смъква мокрите си дрехи.

— Май съм хванал настинка.

— Каналът е прочут с нездравословния си…

— Не, от по-рано е, господарю. Петото крило. Успяхме да укрепим основите…

— Вече? Хм, необичайно.

— Нали? Все едно, в ония тунели е студено… вече.

— Смея ли да попитам?

Бъг стоеше гол, загледан в трепкащите звезди.

— По-добре недейте, господарю.

— А Четвъртото крило?

— Е, точно там работят екипите ми в момента. Седмица, десет дни примерно. Под него има стар дренажен отток. Вместо да се борим с него, инсталираме керамичен тръбопровод…

— Тръба имаше предвид.

— В занаята се нарича тръбопровод.

— Извинявай.

— Който после ще натъпчем с чакъл. Не знам защо Грум не се е сетил, но той губи, а ние печелим.

— Сух ли си вече, Бъг? Моля те, кажи ми, че си сух. Виж пазача ни, ужаси се човекът. Онемя.

— Виждам и се извинявам.

— Май не съм виждал толкова белези на едно място — каза Техол. — Какво правиш в свободното си време, Бъг, с ядосани кактуси ли се бориш?

— Не разбирам. Защо трябва да са ядосани?

— А вие, драги ми слуга, нямаше ли да сте, ако ви нападнеха без никакъв повод? Ей, такъв въпрос мога да задам на пазача ни, нали?

— Само ако той — или те — са си изпатили от същото, господарю.

— Правилно. И ще трябва да си свали дрехите, за да разберем.

— Едва ли.

— Не. Бъг, ето ти ризата ми. Облечи я и бъди благодарен за жертвата, която правя за теб.

— Благодаря, господарю.

— Няма защо. Готови ли сме? Време е да тръгваме.

— Къде?

— Територията ти е позната. Или поне така разбрах, за моя изненада. Ти си човек на многото загадки, Бъг. Ту жрец, ту знахар, ту Чакащия, общуващ с демони, и още по-ужасни неща. Ако не бях толкова егоцентричен, сигурно щях да се заинтригувам.

— Благодарен съм за егоцентричността ви, господарю.

— И с право, Бъг. Значи допускаме, че нашият мълчалив пазач ще ни придружи. С което ставаме трима. Трима хубавци, крачещи целеустремено в нощта. Е?

Бяха в лабиринта от коптори в южния край на Ледерас. Нощният въздух беше горещ, душен и спарен. Твари пробягваха през купищата гнила смет, псета се промъкваха из сенките на ръмжащи глутници, достатъчно опасни, та телохранителят му да извади меча. Щом виждаха блесналото острие, псетата се разбягваха със скимтене.

Бедняците, оказали се достатъчно смели или отчаяни, за да приемат опасностите, дебнещи по тъмните улици, бяха вдигнали навеси и колиби от събрани откъде ли не вехтории. Други бяха измолили място по хлътналите покриви на паянтови коптори и спяха на пресекулки, ако изобщо можеха да заспят. Техол усещаше безбройните очи, които ги следяха отгоре, докато навлизаха все по-дълбоко в недрата на гетото.

И докато вървяха, говореше:

— … допускането, което е основният камък на ледерийското общество, а може би и на всички общества по света. Идеята за неравенството, приятели. Защото от неравенството произтича понятието за стойност, все едно дали я измерваме с пари, или с безбройните други средства за оценка на човешката стойност. Казано просто, у всеки от нас се таи неоспоримото убеждение, че бедните и гладуващите по някакъв начин заслужават съдбата си. С други думи, винаги ще съществуват бедни хора. Банална истина, придаваща структура на непрекъснатото сравняване, установяването чрез наблюдение не на нашите взаимни прилики, а на съществените ни различия.

— Знам какво си мислите, при което нямам друг избор, освен да предизвикам и двама ви — не спираше той. — Ето така. Представете си, че вървите по тази улица и щедро раздавате монети, с хиляди. Докато всеки тук не се окаже собственик на огромно богатство. Решение ли е това? Не, казвате вие, защото между тези изведнъж забогатели хора мнозинството вероятно ще се окажат немарливи, разточителни и глупави и много скоро отново ще са бедни. Освен това, ако богатството бъде разпределено по такъв начин, самите монети ще изгубят стойността си — ще престанат да са полезни. А без това удобство цялата социална структура, която всички ние толкова много обичаме, ще се срине.

— Е, но на това аз казвам — и какво? — Той размаха ръце. — Има и други начини да се измери себестойността. На което вие разгорещено отвръщате: премахне ли се цената на труда, изчезва целият смисъл на стойността! А в отговор на това аз просто се усмихвам и поклащам глава. Трудът и неговият продукт се превръщат в стока, подлежаща на договаряне. Но почакай, възразявате вие, нали в края на краищата в това ще се промъкне цената! Защото този, който прави тухли, не може да се приравни към, примерно, човек, който рисува портрети. Материалът по природа е стойностно обременен, въз основа на нашата необходимост да налагаме сравнение… но, ах, нима не оспорвах самото допускане, че трябва да се борави с толкова сложни структури като цена и стойност?… И ето, че вие питате: каква всъщност беше гледната ти точка, Техол? На което аз отвръщам със свиване на рамене. Нима казах, че моят дискурс е ценен начин да запълним това време? Не съм. Не, вие допуснахте, че е. Което доказва гледната ми точка!

— Прощавай, господарю, но каква всъщност беше гледната ти точка?

— Забравих. Но виж, вече пристигнахме. Погледнете бедните, господа.

Стояха в края на стар пазарен площад, превърнал се в гъмжаща от хора мешавица от бордеи и коптори. Тук-там тлееха общи огнища. Районът бе обкръжен от купища смет — най-вече кокали от псета и котки, — из които пъплеха плъхове. Измършавели от недохранване деца с посърнали очи сновяха из тесните проходи. Новородени се въргаляха из мръсотията, повити в парцали и буквално оставени на съдбата. Ехтеше свадлива глъч, а някъде в другия край се вихреше свада. Хора със смесена кръв, нереки, фареди, тартенали и даже от чудатите фенти. Мяркаха се и ледерии, избягали от заробващите дългове.

Бъг погледа мълчаливо няколко секунди, после отрони:

— Господарю, прехвърлянето им по Островите няма да реши нищо.

— Нима?

— Духовете им са сломени.

— И няма надежда да се съживят?

— Е, зависи колко бащинска грижа си решил да положиш, господарю. Предишният суров стил на живот вече е непосилен за тези хора. Закъснели сме с едно поколение, или повече. Няма ги уменията, на които да се опрат. Ако това е общност, тя е вътрешно порочна. Поражда насилие, немарливост и почти нищо друго.

— Разбирам те, Бъг. Искаш да кажеш, че си имал и по-приятни нощи от тази, че моментът изобщо, ама изобщо не е добър за това. Ти си нещастен, настинал си и ти се иска да си легнеш на топло.

— Благодаря, господарю. Тъкмо се чудех какво искам да кажа.

— Но признавам, че в идеята ти за бащинско покровителство има нещо ценно — каза Техол, докато оглеждаше мръсното гето. — Искам да кажа, че си прав. Все едно, съдбата скоро ще помете това тъжно място. Ледер е във война, Бъг. Ще има… мобилизация.

— Насилствен набор. — Слугата кимна навъсено.

— Да, цялото това зло насилие, приложено с добро намерение. Разбира се, всички тези злощастни войници ще бъдат принесени в жертва. Жестоко решение на този дълготраен проблем, вярно, но с отдавнашен прецедент.

— Какво си намислил, господарю?

— Предизвикателството пред мен и острите умове от Гилдията на ловците на плъхове беше, както си забелязал, как човек може да промени цяло едно общество? Как се превръща този впечатляващ пример на инстинкта за оцеляване в общественополезна сила? Ясно е, че трябваше, да, трябваше да се вдъхновим от една здраво установена, силно успешна структура като…

— Плъховете.

— Браво, Бъг. Знаех си, че мога да разчитам на теб. И така, започнахме с признаването, че е необходим водач. Властен, динамичен, харизматичен, опасен.

— Душата и мозъкът на престъпния свят, с банда главорези, които да налагат волята му.

Техол се намръщи.

— Твоят избор на думи ме разочарова, Бъг.

— Ти?

— Аз? Не, разбира се. В смисъл — не пряко. Истински успешният водач е този, който го прави с неохота. Не някой, чиито думи се посрещат с разпалени възгласи — в края на краищата какво става в ума на такъв водач, след като подобни сцени започнат да се повтарят непрекъснато? Нарастваща самоувереност, вяра в собствената му непогрешимост — и така се стига до ужасния провал. Не, Бъг, не искам да ми целуват краката…

— Радвам се да го чуя, господарю. Краката ви не са виждали сапун от доста време.

— Тялото рано или късно възстановява естествените си самопочистващи механизми, Бъг.

— Като смяната на перушината?

— Точно. Все едно, говорех за лидерството в най-общ смисъл…

— Кой, господарю?

— Е как, Чакащия, разбира се. Ту жрец, ту знахар, общуващ с демони…

— Идеята май не е много добра, господарю — рече Бъг и се потърка по наболата брада. — Аз съм… доста претрупан с работа в момента.

— Един водач трябва да е претрупан с работа. Зает. Готов да делегира.

— Господарю, наистина не мисля, че идеята е добра. Наистина.

— Изпълнен с нежелание. Идеално! И виж! Забелязват те! Виж тези обнадеждени лица…

— Това е глад, господарю.

— За спасение! Разчуло се е, разбираш ли! Те са готови за теб, Бъг. Чакали са…

— Това е много лошо, господарю.

— Изражението ти е идеалното, Бъг. Болнаво, отчаяно, дълбоко угрижено и нервно — чудесно. Самият аз нямаше да се справя по-добре.

— Но, господарю…

— Иди сред своето стадо, Бъг. Кажи им — те заминават. Утре през нощта. Всички. Очаква ги по-добро място, по-добър живот. Хайде, Бъг.

— Стига да не ме боготворят — отвърна слугата. — Не обичам да ме боготворят.

— Просто си остани несъвършен — каза Техол.

Бъг го изгледа много странно, после тръгна навътре в бордея.

— Благодаря, че дойде, Брис.

Куру Кан седеше на тапицираното кресло до стената срещу входа на библиотеката. С лещи и парче плат в ръцете. Почисти едната, после другата, после повтори, после още веднъж и още веднъж. Очите му бяха приковани в нещо невидимо за Брис.

— Нещо ново от Трейт, Цеда?

— Има, да. Но ще го обсъдим по-късно. Все едно, трябва да приемем, че градът е изгубен.

— Окупиран.

— Да. Предстои друга битка, при Високи форт.

— Значи кралицата и принцът са изтеглили силите си? Разбрах, че са тръгнали да заемат прохода.

— Твърде късно. Едур вече се бяха прехвърлили.

— Ще подпомогнете ли отбраната? — попита Брис, докато се настаняваше на пейката вляво от Цеда.

— Не.

Изненадан, Брис замълча. Почти цялата вечер беше прекарал в компанията на краля и Унутал Хебаз, в оглед на придвижванията на вражеските армии, потънал в болезненото усилие да се опита да предскаже що за съвети дава брат му Хул на императора на Едур. Хул явно беше предвидил изпреварващото нападение на селата. За Брис везните се бяха наклонили заради бясната проява на алчност в лагера на кралицата и принца. Джанал, Квилас и приближените им вече си поделяха очакваната плячка, което показваше желанието им за бърза война, която да опустоши Тайст Едур, а това означаваше да ги хванат неподготвени. Походът на Джанал към прохода показваше, че нищо в мисленето им не се е променило. Но ето, че тя се беше оттеглила.

Тайст Едур бяха отнели инициативата. Появата им при Високи форт, падането на Разлив Фент и падането на Трейт показваха, че са налице поне две армии, както и две флоти, и всички настъпваха бързо.

— Цеда, научихте ли нещо повече за демона, който нахлу в залива на Трейт?

— Опасността не е единична, а множествена — отвърна Куру Кан. — Виждам пред себе си Цеданса и разбрах, за свой ужас, че е… непълен.

— Непълен? Какво означава това?

Цеда продължаваше да чисти лещите си.

— Трябва на всяка цена да съхраня силата си за подходящия момент. Морето трябва да се освободи. Толкова.

Брис изчака, но след като Куру Кан не продължи, се осмели да попита:

— Имате ли задача за мен, Цеда?

— Бих посъветвал да се изтеглим от Високи форт, но кралят няма да се съгласи на това, нали?

Брис поклати глава.

— Преценката ви е точна. Дори на едно поражение ще се погледне като на… носещо изгода.

— Премахването на жена му и сина му, да. Трагично положение, нали, млади ми приятелю? Знаете ли, стигнах до извода, че сърцевината на Цеданса може да се намери в едно систематично отрицание. А от тази сърцевина произтича всичко останало. Самият ни начин на живот и начинът, по който гледаме на света. Изпращаме войници на смърт и как гледаме на тази смърт? Като на достойна за слава саможертва. Мъртвият враг? Жертва на доблестната ни праведност. Докато в градовете ни, из тесните и мръсни улички, свършекът на живота е само една трагична несполука. Какво тогава е отрицанието, за което говоря?

— Смъртта.

Куру Кан постави лещите пред очите си и се вгледа в Брис.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Брис, не съществува Крепост на Смърт. Задачата ти? Нищо освен тази нощ да правиш компания на един старец.

Кралският защитник потърка чело. Едва държеше клепачите си отворени и беше неописуемо премръзнал. И ужасно уморен.

— Нашето маниакално трупане на богатство — продължи Куру Кан. — Главоломното ни движение напред, все едно че движението е цел, а целта е по самата си природа нещо добродетелно. Нашата липса на състрадание, което ние наричаме „реализъм“. Крайността на присъдите ни, нашата самоубеденост в правотата ни — всичко е бягство от смъртта, Брис. Всичко е едно огромно отрицание, задушено в семантики и евфемизми. Храброст и саможертва, патос и поражение, все едно че животът е някаква надпревара, която можеш да спечелиш или да загубиш. Все едно че смъртта е арбитър на смисъла, мигът на окончателната присъда, а над всичко, присъдата е нещо, което трябва да се даде, а не да я получиш.

— Нима бихте предпочели да въздигнем в култ смъртта, Цеда?

— Също толкова безсмислено. Човек няма нужда от вяра, за да умре, човек все едно умира. Говорех за систематично отрицание, а тя наистина във всяко отношение е систематична. Самата тъкан на нашия свят, тук и може би навсякъде другаде, е усукана около това… несъществуване. Би трябвало да има Крепост на Смърт, разбираш ли? Щеше ли да е уместна? Най-уместната. Трябва да е съществувала някога. Може би дори бог, някой ужасен скелет върху трон от кости, въртене и танц на студенокраки мухи за корона. Но ето ни нас, и не сме й дали никакво лице, никаква форма, никакво положение в цялата ни сложна схема на съществуване.

— Навярно защото е самата противоположност на съществуването…

— Но не, Брис, не е. Блудния да ни вземе, смъртта е навсякъде около нас. Газим по нея, вдишваме я, всмукваме миризмата й в дробовете и с кръвта си. Храним се ежедневно с нея. Процъфтяваме сред гниене и развала.

Брис го изгледа замислено.

— Струва ми се, че самият живот е празненство на отрицанието. Отрицанието, за което говорите, Куру Кан. Нашето бягство… ами, да избягаш означава да се издигнеш над костите, над пепелищата, над онова, което е паднало.

— Да избягаш — къде?

— Вярно. Никъде, но другаде. Чудя се дали това, което казахте, е проявено у същества като Кетъл и онази крадла, Шурк Елале…

Старецът вдигна рязко глава и очите му изведнъж светнаха много будно зад лещите.

— Моля? Какво каза?

— Ами, говорех за онези, които наистина са отрекли смъртта, Цеда. Онова дете, Кетъл…

— Пазачката на Азат? Тя е немряща?

— Да. Сигурен съм, че го споменах…

Куру Кан се изправи.

— Сигурен ли си в това? Брис Бедикт, тя е немряща, така ли?

— Да. Но не разбирам…

— Ставай, Брис. Тръгваме. Веднага.

— Всичко е заради падналите — каза Кетъл. — Те искат отговори. Няма да си отидат, докато не получат отговори.

Шурк Елале изрита насекомото, пропълзяло на ботуша й.

— Отговори за какво?

— Защо са умрели.

— Няма отговори — отвърна Шурк. — Хората просто умират. Умират. Винаги умират.

— Ние не умряхме.

— О, да.

— Е, не се махнахме.

— Според това, което чух, те също, Кетъл.

— Вярно. Чудно защо не се сетих за това.

— Защото си умряла на десет годинки.

— Добре, а сега какво да правя?

Шурк огледа обраслия с тръни разровен двор.

— Ти ми го подсказа и затова съм тук. Каза, че мъртвите се сбират. Сбират се наоколо, трупат се извън стените. Можеш ли да говориш с тях?

— Че защо? Не казват нищо интересно.

— Но би могла, ако се наложи.

Кетъл сви рамене.

— Предполагам.

— Добре. Помоли ги за доброволци.

— За какво?

— Искам да дойдат с мен. На разходка. Тази нощ и утре през нощта пак.

— Защо, майко?

— Кажи им, че ще видят повече злато, отколкото могат да си представят. Ще научат тайни, които малцина в това кралство знаят. Кажи им, че ще ги заведа да разгледат Данъчното хранилище и кралската съкровищница. Кажи им, че е дошло време за забавление. В плашене на живите.

— Защо призраците ще искат да плашат живите?

— Знам, идеята е странна, но предричам, че ще открият, че са много добри в това. И предричам, че ще им е много забавно.

— Но как ще го направят? Те са призраци. Живите не могат да ги видят дори.

Шурк Елале се обърна рязко и се вгледа в струпалите се зад стената тълпи.

— Кетъл, за нас те изглеждат съвсем плътни, нали?

— Но ние сме мъртви…

— Защо тогава не можехме да ги видим преди седмица? Тогава все още бяха само нещо, което прехвърчаше в крайчеца на полезрението ни, нали? Тъй че какво се е променило? Откъде е дошла силата им? Защо нараства?

— Не знам.

Шурк се усмихна.

— Аз знам.

Кетъл пристъпи към ниските стени.

И заговори на призраците. „Чудно дали разбира. Дали съзнава, че вече е повече жива, отколкото мъртва. Дали разбира, че се връща към живота.“

След малко детето се върна, прокара пръсти през косата си да разроши сплъстените кичури.

— Ти си умна, майко. Точно затова се радвам, че си ми майка.

— Има ли доброволци?

— Всички ще дойдат. Искат да видят златото. Искат да плашат хората.

— Трябват ми такива, които могат да четат и да смятат.

— Добре. Но кажи ми, майко, защо стават по-силни? Какво се промени?

Шурк погледна през рамо към тромавата квадратна каменна кула.

— Онова, Кетъл.

— Азатът?

— Да.

— О! Разбирам. Той умря.

— Да — кимна Шурк. — Той умря.

След като майка й си отиде, с хилядите призраци след нея, Кетъл пристъпи до входа на кулата. Огледа подредените пред вратата каменни плочи, избра си една и коленичи пред нея. Пръстите й се заровиха под нея, за да я изкърти. Щипещата болка и избилите капки кръв я изненадаха.

Не беше казала на Шурк колко трудно й бе да говори с онези призраци. Несекващите им гласове бяха започнали да затихват в последните един-два дни, сякаш бе започнала да оглушава. Въпреки че други звуци — на вятъра, на шумолящите сухи листа, дращенето на насекомите из двора, а и звуците на самия град — всички те бяха по-чисти от всякога. Нещо ставаше с нея. Изтупванията в гърдите й се бяха учестили. Вече по пет, по шест пъти на ден. Местата, където преди време кожата й се беше разкъсала, сега се затваряха с нова розова кожа, а днес беше изпитала жажда. Отнело й беше известно време, докато разбере — докато си спомни по-скоро — какво е жажда, какво означава това, но застоялата вода, която откри в един от траповете в двора, се оказа чудесна на вкус. Толкова много неща се променяха като че ли, и това я объркваше.

Издърпа каменната плоча на една страна и седна до нея. Избърса прахта от гладката лъскава повърхност. По нея се виждаха някакви чудновати шарки. Раковини, отпечатъци от растения — тръстики с лукоподобните им корени и впечатани корали. Тънки костички. Някой се беше трудил много, за да извае тази красива сцена с мъртви неща.

Погледна към пътеката, през портата и към улицата. Странно колко пуста беше сега. Но знаеше, че няма да е задълго.

И зачака.

Кървенето от пръстите й скоро спря. А после чу приближаващите се стъпки. Вдигна глава и се усмихна, като видя чичо Брис и стареца със стъклените очи — онзи, когото не беше виждала никога, но въпреки това го познаваше.

Видяха я и Брис влезе през портата; старецът вървеше след него, плахо и с колебливи стъпки.

— Здравей, чичо.

— Кетъл. Изглеждаш… по-добре. Доведох ти гост, Цеда Куру Кан.

— Да, онзи, който винаги гледа към мен, само че не ме вижда, но все пак гледа.

— Не знаех — промърмори Цеда.

— Не както сега — каза Кетъл. — Не и когато си сложиш тези неща пред очите.

— Искаш да кажеш, когато гледам Цеданса? Тогава ли те гледам, без да те видя?

Тя кимна.

— Крепостта на Азата си отиде, дете, но ти оставаш тук. Беше нейният пазач, докато тя беше жива — а ти — не. А сега все още ли си нейният пазач? След като тя е мъртва, а ти не си.

— Не съм ли мъртва?

— Не съвсем. Сърцето, поставено в теб. Било е замръзнало, но сега… се разтапя. Не разбирам силата му и, признавам, тя ме плаши.

— Имам приятел, който каза, че ще ме унищожи, ако потрябва. — Кетъл се усмихна. — Но казва, че може би няма да потрябва.

— Защо?

— Казва, че сърцето няма да се събуди. Не напълно. Затова Безименната е взела тялото ми.

Видя как устните на стареца се раздвижиха беззвучно. Чичо Брис пристъпи до него и го погледна угрижено.

— Цеда? Добре ли сте?

— Безименната? — Старецът трепереше. — Това място е… Крепостта на Смърт, нали? Превърнало се е в Крепостта на Смърт.

Кетъл се пресегна и повдигна плочата. Беше тежка като труп и трябваше да напрегне цялата си сила.

— Това е за вашия Цеданс, за там, където гледате, а не ме виждате.

— Плоча. — Куру Кан извърна очи, щом тя я сложи на земята пред него.

— Не разбирам, Цеда — промълви чичо Брис. — Какво е станало тук?

— Нашата история… толкова неща се оказват неверни. Безименните са били Първата империя. Култ. Бил е победен. Премахнат. Не е възможно да е оцелял, но изглежда, че е направил точно това. Изглежда, е надживял самата Първа империя.

— Някакъв култ към смъртта ли са?

— Не. Били са слуги на Азата.

— Тогава защо като че ли са наблюдавали равнодушно смъртта на тази кула Азат?

Куру Кан поклати глава.

— Освен ако не са разбрали, че е неизбежно. И са се погрижили да спрат заровените в могилите, които са щели да се измъкнат, щом кулата умре. На свой ред появата на Крепост на Смърт може да няма нищо общо с тях.

— Защо тогава тя все още е пазачът?

— Може и да не е, Брис. Може просто да чака, за да се справи с онези, които скоро ще излязат от земята. — Цеда отново извърна очи към Кетъл. — Затова ли оставаш тук, дете?

Момиченцето сви рамене.

— Скоро ще е.

— А онзи, когото Азатът е избрал да ти помогне, Кетъл? Той ще излезе ли навреме?

— Не зная. Надявам се.

— Аз също. — Куру Кан въздъхна. — Благодаря ти за плочката, дете. Все пак интересно ми е какво знаеш за тази нова Крепост.

Кетъл измъкна едно насекомо, пропълзяло в косата й, и го хвърли.

— Хубавият мъж ми каза всичко за нея.

— Друг посетител?

— Само веднъж. Повечето пъти само стои в сенките, от другата страна на улицата. Понякога върви след мен, щом изляза на лов, но никога не казва нищо. Едва днес дойде и си говорихме.

— Каза ли ти името си?

— Не. Но е много хубав. Само каза, че си имал приятелка. И приятели също. Освен това не трябвало да отдавам сърцето си. Точно това каза. Самият той не го правел никога. Никога.

— И този мъж ти разказа всичко за Крепостта на Смърт?

— Да, дядо. Знаеше всичко за нея. Каза, че не й трябвал нов пазач, защото тронът вече бил зает, поне навсякъде другаде. И тук щял скоро да се заеме. Уморих се да говоря.

— Разбира се, Кетъл — каза Куру Кан. — Ще те оставим тогава.

— Довиждане. О, не забравяйте плочката!

— Ще пратим хора да я вземат, дете.

— Добре.

Тя огледа след тях, докато си отиваха. После стана и тръгна към могилата на приятеля си, и усети близостта му.

— Къде ще ме отведеш този път?

Държеше я за ръката и тя се озова на някакъв нисък хълм, а пред тях се простираше огромна плитка долина, пълна с трупове.

Беше сумрачно и над цялата долина бе надвиснала гъста пелена дим. Малко над хоризонта отсреща гореше висяща във въздуха планина от черен камък и от зейналите й страни бълваха стълбове дим. Телата долу бяха най-вече от някакъв странен вид, огромни, влечугоподобни същества, покрити със странна броня. Сивокожи и с издължени муцуни, сгърчени и посечени на дълги кървави ивици. Лежаха струпани безразборно — а тук-там между тях се мяркаха и други тела. Високи, някои със сиви кожи, други — с черни.

Застанал до нея, той заговори:

— Над четиристотин хиляди, Кетъл. Тук, само в тази долина. Има и други… долини. Като тази.

В единия край на долината, далече вдясно, прелетяха десетки същества с жилави като кожа крила.

— Ооо, това дракони ли са?

— Издънки. Локуи Вайвал — търсят господаря си. Но него го няма. След като разберат това, ще се научат да чакат. Чакането ще се окаже дълго.

— А още ли чакат?

— Да.

— Кога е станала тази битка?

— Преди много хиляди години, Кетъл. Но щетата си остава. Скоро ще дойде ледът и ще покрие всичко, което виждаш. Ще задържи всичко в стазис, магия с впечатляваща мощ, толкова мощна, че ще се окаже преграда за самите мъртви — към пътя, по който биха поели духовете им. Чудя се дали точно това са искали Джагът. Все едно, земята е била изкривена от магия. Мъртвите са се… задържали. Тук, на север и далече на юг, чак до самия Ледерас. Според мен се е намесил Древен бог. Но никой не е могъл да предвиди последствията, дори един Древен бог.

— Затова ли кулата се е превърнала в Крепост на Смърт?

— Превърнала ли се е? Не го знаех. Значи това става, когато магията най-сетне отмре и светът се разтопи. Равновесието се връща.

— Шурк Елале каза, че сме във война. Казва, че Тайст Едур нахлуват в Ледер.

— Да се надяваме, че няма да дойдат, преди да се освободя.

— Защо?

— Защото ще искат да ме убият, Кетъл.

— Защо?

— От страх, че ще искам да ги убия.

— А ти ще искаш ли?

— На много нива няма причина да не искам — отвърна той. — Но не, освен ако не се изпречат на пътя ми. В края на краищата двамата с теб знаем, че истинската заплаха дебне в могилите в двора на Азата.

— Не мисля, че едурите ще спечелят войната.

— Да, най-добре би било да се провалят.

— Та какво друго искаш да ми покажеш?

Мъртвобялата ръка посочи към долината.

— Във всичко това има нещо странно. Виждаш ли? Или по-скоро, какво не виждаш?

— Не виждам никакви призраци.

— Да. Духовете ги няма. Въпросът е къде са?

В коридора към Главната камера на Данъчното хранилище ехтяха писъци на ужас. Охрана, слуги, чиновници и чистачки до един се бяха поддали на съвсем обяснима паника. Няма нищо по-лошо от това да те навестят умрели роднини, помисли си Шурк Елале.

Двукрилата врата беше широко отворена, фенерите в огромното помещение зад нея се люшкаха сякаш под порива на припряно въодушевление.

Крадлата прекрачи и влезе.

Злочест, окаян призрак притича към нея. Прогнилото му лице бе изкривено в дивашка усмивка.

— Пипнах я! Последната ми монета! Намерих я в купчините! И я пипнах!

— Радвам се за теб. Е, къде са ви броящите и четящите?

— А?

Шурк го избута от пътя си и продължи. Залата кипеше, духове притичваха насам-натам, други стояха изгърбени над смъкнати от рафтовете свитъци, трети пъплеха по лавиците. Обръщаха сандъци, пълни с монети, лъскавите жълтици се пръскаха по мраморния под, привиденията гребяха с шепи, опипваха ги и бърбореха възбудено.

— Аз работех тук!

Шурк изгледа пъплещия към нея по пода призрак.

— Наистина?

— О, да. Сложили са още рафтове, и виж само ония ниши за фенерите — кой идиот е решил да ги тикнат където се събира най-много прах? Прахта може да причини пожар. Ужасно опасна е за пожар. Все им го казвах. А сега мога да докажа, че бях прав — само да го бутна онзи фенер ей там и…

— Да не си посмял! Никакъв пожар. Ясно?

— Щом казваш. Добре. Само се пошегувах.

— Гледа ли счетоводните книги?

— Да, да. И събирам. И запомням. Много добър бях в запомнянето, те затова ме наеха. Можех да събирам и да събирам, без да объркам сметките. Но тази прах! Тези ниши! Всичко може да пламне, да изгори. Ужасно…

— Стига. Взехме каквото ни трябваше. Време е да напускаме. Всички.

Отвърна й хор от треперливи гласове:

— Не искаме!

— Скоро ще дойдат жреци. Сигурно вече идват. И магове, потриват нетърпеливо ръце да наловят привидения и да ги заробят да им служат вечно.

— Напускамеее!

— Ти! — Шурк посочи призрака пред себе си. — Ела с мен. Говори. Искам подробности.

— Да, да. Разбира се.

— И остави на мира този проклет фенер!

— Извинявай. Ужасно рисковано е за пожар, ох, как може да пламне! Такива пламъци, всички тези мастила и бои!

— Хайде всички! — извика крадлата. — Махаме се! А ти стига си въртял тази монета — всичко да остане тук!

— Седмото затваряне — промърмори умислено Куру Кан, докато се връщаха към двореца. — Всичко се завърта на вътрешна спирала. Това съчетаване на детайли е тревожно. Азатът умира, възниква Крепост на Смърт. Появява се Безименна и по някакъв непонятен начин обсебва мъртвото тяло на дете, а после сключва съюз с обитател на гробница. Узурпатор се провъзгласява за император на Тайст Едур и вече предвожда нашествие. Сред съюзниците му е демон, роден от морето и с такава мощ, че да унищожи двама от най-добрите ми магове. А сега, ако слуховете са верни, може да се окаже, че самият император е човек с много животи…

Брис го изгледа.

— Какви слухове?

— Граждани са станали свидетели на смъртта му в Трейт. Императорът на Едур е бил посечен в битка. Но се е… върнал. Преувеличение вероятно, но все пак ме притесняват собствените ми изводи, Брис. Въпреки че Тайст Едур имат превъзходни лечители. Може би става дума за някаква обвързваща магия, задържаща душата в плътта, докато успеят да дойдат… Трябва да помисля.

— И вие, Цеда, вярвате, че всичко това по някакъв начин е свързано със Седмото затваряне на цикъла?

— С прераждането на нашата империя. Точно това е опасението ми, Защитник. Че сме допуснали фатална грешка при разчитането на древното ни пророчество. Може империята вече да се е появила.

— Тайст Едур? Защо едно ледерийско пророчество ще има нещо общо с тях?

Куру Кан поклати глава.

— Пророчеството е възникнало в последните дни на Първата империя. Твърде много неща сме изгубили, Брис. Знанието за света от онова време. Магията се е изкривила, родила е ужасни чудовища, армии немрящи, нанесли такива неизброими жертви на нашия народ, а след това — просто се махнали. Загадъчни приказки за странен свят на магия, който бил разкъсан. Възможно ли е ролята на цяла една раса да е да запълни някоя от празнините в знанията ни? Да. А другите раси, за които се споменава, но не е останало нищо освен имена — никакви описания? Баргаст, Джагът, Трелл. Съседни племена? Никога няма да научим.

Стигнаха до портата. Сънените стражи ги познаха и ги пуснаха да влязат. Вътре беше пусто и тихо. Цеда спря и вдигна очи към смътните звезди.

Брис замълча. Зачака застанал до стареца. Виждаше нощното небе, отразено в лещите пред очите на Куру Кан. И се чудеше за какво ли си мисли Цеда.

Щом я видя да си пробива път през тълпата към него, Техол Бедикт се усмихна.

— Главен следовател Ръкет, радвам се да ви видя пак.

— Не се радваш. Само се опитваш да ме принудиш да вляза в отбрана.

— Как тъй радостта ми ще те вкара в отбрана?

— Защото ставам подозрителна, затова. Няма да ме подведеш с тези нелепи гащи и това идиотско насекомо на рамото ти.

Техол погледна учудено.

— Езгара! Мислех, че те оставих на покрива.

— Нарекъл си го Езгара? По нищо не прилича на краля ни. Е, може би ако кралят ни имаше две глави, сигурно щях да доловя някаква прилика, но… но името е глупаво.

— Тримата сме дълбоко обидени, както и охранителят ми тука, а можем да допуснем, че двамата му братя — също. Където и да са. Тъй че ставаме шестима. Дълбоко обидени.

— Къде е Бъг?

— Някъде из тълпата зад вас, предполагам.

— Е, не. Всички гледат.

— Ами там беше преди малко.

— Но вече не е, а хората вдигат глъч.

— Не вдигат глъч, Ръкет. Тълпят се.

— Сега пък ми противоречи. Явно си решил, че противореченето е сексуално привлекателно. Може и да е, за типа жени, който предпочиташ. Но възразявам да ми възразяваш на всичко, което кажа.

— Е, сега кой възразява?

Тя се намръщи.

— Исках да те поканя на късно нощно хапване. Има един ресторант-градина наблизо…

— „Стъпканият паун“.

— Да. Изумена съм, че го знаеш. Което ми подсказва, по очевидни причини, че тайните местенца за срещи са нещо обичайно за теб, което пък, от своя страна, намеква за безпътно поведение от твоя страна. Всъщност не знам защо съм изненадана, че си такъв развейпрах. Трябваше да го очаквам. Следователно не искам да имам нищо общо с теб.

— Никога не съм ходил там.

— Нима? Откъде знаеш за него тогава?

„Притежавам го.“

— По описания сигурно. Съжалявам, че не мога да съм по-точен. Кой ми е казал, кога и така нататък, но е късно, а и да не беше, едва ли щях да си спомня такива подробности.

— Е, гладен ли си?

— Винаги. А, ето го и слугата ми. Чу ли, Бъг? Главен следовател Ръкет ни кани на вечеря.

— Ами добре. Котката може да почака.

Ръкет изгледа ядосано Техол.

— Да съм казала нещо за него?

— Навсякъде ходя със слугата си, Ръкет. И с личната си охрана.

— Навсякъде? И на любовни срещи?

— Бъг, направи ли всичко, което можеш, тука? Време ли е тези бедни хорица да си лягат да спят?

— Ами, крайно време, господарю.

— Напред към „Стъпканият паун“!

— Сигурен ли си, че идеята е добра, господарю?

— Е, не беше моя, Бъг, но това е. Ръкет, води, ако обичаш.

— О, страхотно! Нощ на съкрушителни атаки по суетата ми, изгарям от нетърпение. Хайде, че губим време.

Още щом стъпиха в двора, Техол вдигна ръце.

— Невероятно! Бъг, виж кой е тук! Я, та това са Шанд, Рисарх и Хеджун! Давай да съберем двете маси и да превърнем това пиршество в събрание на съзаклятници!

— Съвпадението ме смайва — промърмори слугата.

— Кои в името на Блудния са тия жени? — попита навъсено Ръкет. — И защо са толкова гневни?

— Не е гняв — отвърна Техол, докато се приближаваше. — Познаха ни и се радват. Скъпи, как сте всички? Добре си я карате, както виждам. Решихме да се съберем с вас.

— Кое е това нелепо същество до тебе? — попита Шанд. — А това с пелерината какво е?

— Внимавай кого наричаш „същество“, тъпа главо — изсъска Ръкет.

— Техол си е намерил жена — изръмжа Рисарх. — Типично. Открадва ни мъжа, а после си намира жена…

— Започвам да ги подозирам с умрялата кучка — изсумтя Хеджун.

— Умряла кучка? — Ръкет завъртя очи, побесняла. — Той прави любов с умряла кучка?

— Ако си беше обръснала косата — изръмжа й Шанд, — всички щяхме да видим колко си грозна!

Телохранителят изглеждаше притеснен. Хората по масите махаха в паника на персонала и ги сочеха.

— Здраво се потруди над това, а? — не остана длъжна Ръкет. — Техол, какво беше това с открадването на мъжа им? Един мъж ли си делят? Още ли е жив? Не се ли е побъркал? Не се ли е писал доброволец за Давенето?

— Искаш да видиш как се трудя здраво ли? — Шанд скочи и посегна към ножа на бедрото си.

— Ах, какъв патос! — върна й го Ръкет. — Я да го сравним тука с рапирата ми.

— Дръжте я! — изрева Рисарх и се хвърли през масата. Тя се срина под нея, но Рисарх вече беше успяла да спипа Ръкет за бедрата. Главната следователка се дръпна с много странен писък, рапирата изсвистя, натресе се в изпружената китка на Шанд и ножът изхвърча във въздуха. Хеджун се докопа до ръката на Ръкет, изви я и рапирата издрънча на пода, но следователката я изрита в корема с лъскавия си ботуш и Хеджун изохка и се смъкна на пода. Техол дръпна Бъг малко по-назад.

— Знаеш ли, май беше прав, че идеята не беше много добра.

Пъшкане, размахани юмруци, бягащи през вратата гости, котешки вой откъм кухнята. Техол въздъхна.

— Трябва да си ходим. Но първо уреди с управителя четири бутилки хубаво вино, за после, като свършат с боя. Предричам, че до заранта ще са големи приятелки.

— Не съм много сигурен…

— Глупости, Бъг, винаги става така. Хайде, преди да са скочили върху нас.

Изобщо не се изненада, че телохранителят пръв изхвърча от градината.

Щом излязоха, Техол изтупа въображаемата прах от ръцете си.

— Общо взето беше чудесно, не мислиш ли? Сега да видим откъде можем да свием малко дърва за огън, пътьом. Или поне нещо, което може да гори. Печеното котешко ни зове.

Трясъците откъм ресторанта-градина изведнъж се усилиха и Техол се поколеба.

— Изкушават ме тези звуци на производство на дърва за огън…

— Не ставай глупав, господарю.

— Може би си прав. Води, Бъг. Вкъщи.

18.

Пепелта се вихреше отвсякъде. Реката се виеше като тинеста змия и изливаше вонята си в мъртвия залив. Младият нерек седеше в края на осветената земя. Зад него другите бяха наклякали около драгоценното огнище и продължаваха да спорят. Знаеше, че трябва да изчака.

Осветената земя. Бяха се свили върху нея, докато магическите бури бушуваха, унищожаваха селото на хиротите и помитаха горите наоколо, но пожарите, които горяха дни след това, така и не можаха да ги опърлят със зноя си. Въглените обаче вече бяха угаснали, вятърът не навяваше вече искри, а подутите тела на мъртвите диви животни, задръстили речното устие, предната нощ бяха отнесени към открито море и чакащите ги акули.

Събратът му по нож се приближи и клекна до него.

— Страхът ги задържа. Но същият този страх ще ги принуди да приемат. Нямат друг избор.

— Знам.

— Когато за първи път заговори за сънищата си, ти повярвах.

— Да.

— Нашият народ не е имал сънища, откакто ни завладяха ледериите. Нощите ни са празни и вярвахме, че ще е така винаги, докато не умре и последният нерек и не престане да ни има като народ. Но видях истината в очите ти. Двамата с теб сме събратя по нож. Не се усъмних.

— Знам, братко.

Най-старият от нереките подвикна зад тях, грубо и сърдито:

— Реши се. Двамата ще идете. По старите пътеки, да е по-бърз пътят ви.

Младият и братът му по нож станаха и се обърнаха. Старейшината кимна.

— Вървете. Намерете Хул Бедикт.

Двамата нереки пристъпиха извън пепелта и поеха на юг. Раждането на сънищата бе разкрило отново старите пътеки, пътищата през и между световете. Нямаше да вървят дълго.

Феар Сенгар го отведе на една закътана поляна и шумовете от готвещата се армия останаха далече зад тях. Щом стъпиха на тревата, Феар рязко се обърна, стисна го за гърлото и го блъсна в едно дърво.

— Ще мълчиш! Дума повече да не си казал за съмненията си, нито пред мен, нито пред никого. Брат си ми и само затова не съм те убил на място. Чуваш ли ме, Трул?

Трудно му беше да диша, но остана неподвижен, без да откъсва очи от Феар.

— Защо не отговаряш?

Отново си замълча.

Феар изръмжа, пусна го и отстъпи назад.

— Да ме убиеш, това ли искаш? — Опрял гръб в дървото, Трул се усмихна. — Значи отзад? С нож, без да разбера. Иначе доста ще се затрудниш, братко.

Феар извърна очи. И кимна.

— Да.

— Нож в гърба.

— Да.

— Защото ако съм с копието си, също толкова вероятно е ти да бъдеш убитият, не аз.

Феар го изгледа с яд, но бързо му мина.

— Трябва да спреш, Трул. Предстои ни да влезем в битка…

— Съмняваш се в годността ми?

— Не. Само в готовността ти.

— Е, да, прав си да се съмняваш в това. Но ще направя каквото заповядаш. Ще убивам ледерии за теб.

— За императора. За народа ни…

— Не. За теб, Феар. Иначе ще е по-добре да поставиш под въпрос годността ми. Дори да ме махнеш от командването. От цялата тази нелепа война. Да ме отпратиш към най-северните села на ден-рата — там сигурно ще се намерят няколко хиляди Едур, предпочели да останат назад.

— Няма такива.

— Има, разбира се.

— Шепа.

— Повече, отколкото си мислиш. И да, изкушен съм да се присъединя към тях.

— Рулад няма да го позволи. Ще се наложи да те убие.

— Знам.

Феар закрачи нервно напред-назад.

— К’риснан казаха, че вчера Рулад е бил убит. В Трейт. После се върнал. Вече не може да има съмнение, братко. Нашият император не може да бъде спрян. Силата му само расте…

— Погрешно виждаш нещата, Феар.

— Какво искаш да кажеш?

— „Нашият император не може да бъде спрян“. Аз не го виждам така.

— А как?

— Нашият брат е обречен да умира безброй пъти. Да умира, да възкръсва, пак да умира. Нашият брат, Феар, е най-младият между нас. Така го виждам аз. И трябва ли сега да прегърна силата, която причини това на Рулад? Трябва ли да й служа? Да й посветя уменията си с копието? Трябва ли да й извая империя? Тези негови смърти без болка ли са? Без ужас? Не го ли е страх? Колко дълго може да се опази разумът му, Феар? Ето го там, млад воин, брониран в златен кошмар, с осакатена сбръчкана плът, а оръжията ще го разкъсват — той го знае, знае го, и ще бъде убиван отново и отново.

— Стига, Трул! — Като дете, Феар затисна ушите си с длани и се обърна. — Стига.

— Кой му го причинява това?

— Стига!

Трул замълча. „Кажи ми, братко, чувстваш ли се толкова безпомощен като мен?“

Феар се обърна към него. Лицето му отново бе сурово.

— Огласяй съмненията си, ако трябва, Трул. Но само пред мен. Насаме.

— Добре.

— А сега ни чака битка.

— Да, чака ни.

Стадо подплашени елени се спусна в бърз бяг от леса и продължи на скокове през бойното поле. Морох Неват стоеше до кралицата и принца на вала пред стените на Високи форт. Пред тях в мълчалива редица се бяха подредили четиримата чародеи от кадъра на Джанал, загърнати в наметалата си заради утринния хлад, а от другата страна, по дължината на укрепения насип, чакаха тежките пехотни роти на Батальона на кралицата. От двете страни на всяка рота стояха огромни платформи на колела, с тромавите балисти дреш на всяка, с пълнители, заредени с по трийсет и шест метални стрели. На платформите за зареждане чакаха резервни пълнители. Тежко бронираните бойци на батареите стояха струпани по платформите и нервно оглеждаха дърветата на север.

— Едурите се спускат — заяви принц Квилас. — Скоро би трябвало да ги видим.

Елените бяха спрели сред мъртвата зона и пасяха.

Морох погледна към по-ниския насип на изток. Там бяха разположени други две роти. Празнината между двата вала беше тясна и със стръмни скатове, водеше право към ъгловия бастион на градската стена и попадаше под обстрела на балистите и мангонелите.

Личният кадър на принца, трима по-низши магьосници, бе на позиция с малка охрана на насипа южно от Сухия овраг, врязан в начупената линия на стените на Високи форт. Старият дренажен канал се извиваше от веригата ниски хълмове на хиляда крачки северно. Три допълнителни насипа минаваха успоредно на Сухия овраг и по тях стояха на позиции предните части на бригада Зелените куртки. Най-източният и най-големият от тях също беше укрепен с каменна стена и там командирите на бригади бяха поставили своя кадър от магове.

Други валове бяха разположени в кръг около останалата част на Високи форт и по тях чакаха в готовност резервите на бригадите и батальоните и части тежка конница. По градските стени и бастиони беше гарнизонът на Високи форт.

Според Морох предстоящото сражение щеше да е решително. Коварството на едурите, проявено при Трейт, нямаше да се повтори тук, не и при единадесетте магьосници в редовете на ледерийските сили.

— Призраци!

Викът дойде от един от офицерите на кралицата и Морох отново се вгледа в леса.

Елените бяха вдигнали глави и гледаха към дърветата. Само след миг хукнаха, този път на югозапад, и се скриха в мъглата.

От другата страна на бойното поле — пасище в мирни времена — между стволовете полетяха сенки с груби човешки очертания, започнаха да се трупат на гъста грамада, която се разгъна в груб фронт, триста разтега дълъг и десетки дълбок. Зад тях се появиха огромни, газещи тежко демони, може би стотина, два пъти по-високи от човек, и започнаха да се събират в клин зад фронта на привиденията. А после от двете им страни се появиха воини. Тайст Едур вдясно от клина и орда дребни, облечени в кожи диваци далече вляво.

— Кои са тези? — попита принц Квилас. — Онези, на далечния фланг — не са Едур.

Кралицата сви рамене.

— Нереки сигурно. Трябва да са около хиляда, не повече, лошо въоръжени и без броня.

— Стръв — добави Морох. — Едур явно са научили много от нас.

Подобна формация се подреждаше и северно от по-малкия вал, макар че там и двата фланга бяха Тайст Едур.

— Духовете ще атакуват първи — каза Морох. — Демоните зад тях ще се опитат да пробият редиците ни. Зелените куртки подават сигнали с флаговете. Явно вече са видели врага.

— Ако вие бяхте пълководец на Едур, какво щяхте да направите? — попита принцът. — Не може схемата на атаката да е толкова явна, нали?

— Ако командирът е глупак, може — каза Джанал.

— Магиите ще се унищожат взаимно, както става винаги. Така че битката ще се реши с оръжие. — Морох помисли за миг и продължи: — Аз щях да използвам Сухия овраг. И да опитам внезапен щурм срещу вашия магически кадър, принце.

— Ще се открият — и ще станат уязвими — в последните петдесет-шейсет крачки на щурма, Финад. Бастионите ще ги избият, а ако не, тогава най-западната рота на Зелените куртки може да се хвърли в контраатака по фланга им.

— И ще оставят вала без отбрана. Използваш Сухия овраг за примамка, после с резервна сила атакуваш вала и го завземаш.

— Насипът е в обсега на най-голямата бойна кула на Високи форт, Финад. Едурите ще бъдат унищожени.

Морох помисли и кимна.

— Прав сте, принце. Признавам, не виждам никакви предимства за Тайст Едур.

— Да, прав съм — отвърна принц Квилас.

— Каква странна тишина — промълви замислено Морох; гледаше как вражеските сили се групират.

— Заради духовете и демоните е, Финад.

— Маговете ще ги унищожат — заяви Джанал.

Беше с богато украсена броня, шлемът й бе с филигран от сребро и злато. Мечът й беше от най-фината ледерийска стомана, дръжката бе стегната със златна нишка, а ефесът — отрупан с инкрустирани в сребро перли. Табардът бе обшит с мъниста, а под него имаше стоманена пластинчата ризница. Едва ли щеше да й се наложи да извади меча си, помисли Морох. Но все пак… Финадът се обърна, привика един от адютантите и го дръпна настрана.

— Конете на кралицата да са готови. Южно от западната кула.

— Слушам, сър.

Нещо не беше наред. Морох го усети, докато адютантът забързано се отдалечаваше. Огледа небето. Сиво. Или слънцето щеше да пробие, или щеше да завали. Върна се при принца и кралицата и огледа далечните вражески редици.

— На позиция са. Къде са бойните им напеви? Къде са виковете им? Ритуалните проклятия?

— Виждат ориста, която ги чака — отвърна Квилас. — И са замлъкнали от ужас.

Маговете на кралицата внезапно се размърдаха. Нащрек. Джанал го забеляза и викна:

— Пригответе се. Едурите започват магия.

— Каква? — попита Морох.

Кралицата само поклати глава.

Финадът изруга. Нещо не беше наред. Ужасно не беше наред.

Алрада Ан беше извадил късия си крив меч и се хилеше.

— Така и не ви разбирам вас, копиеносците. Това ще е ръкопашна схватка, Трул Сенгар. Ще отсекат тоя прът от ръцете ти…

— Ще се опитат. Черното дърво не се чупи, както знаеш. А и ръката ми няма да го пусне.

Зад демонския боен клин стоеше един К’риснан. Съратникът на чародея беше с другата част, също зад демонската кохорта. Там командваше Ханради Калаг — подчиненият му К’риснан бе негов син.

Б’нага и хилядата негови джхеки се бяха спотаили в една падина на запад. Други хиляда се придвижваха по котловината, а още толкова бяха с най-източната част на армията, с духове и демони.

Трул си помисли, че не знае почти нищо за огромните, облечени в тежка броня демони, обвързани от К’риснан за тази война. Не знаеше дори името, с което се наричаха помежду си.

Воините на арапаите и хиротите бяха струпани в края на гората и врагът можеше да види само една трета от тях. За врага главната сила на едурската армия щеше да е централната — осемнадесетте хиляди хироти и меруди на Ханради Калаг, но в действителност силата на Феар тук, в леса, наброяваше още двадесет и три хиляди едурски воини. А сред тях бяха развърнати безброй духове.

Около най-близките К’риснан се завихриха пипала от сива мъгла и започнаха да се сливат в смътна паяжина, която се сгъсти, а след това се надигна. Тънки сиви нишки запълзяха напред като змии и обгърнаха най-близките воини. Заизвиваха се напред като корени и стегнаха в сплита си всичко освен духовете и демоните. Магията се усили, набъбна в издуваща се сива стена. Трул усети как заигра по него и едва успя да надвие гаденето от допира й.

В отговор откъм ледерийския кадър се надигна вълна от яростен огън, усили се с рев точно пред насипа и бързо се понесе над ничията зона.

Битката вече бе започнала.

Трул бе зяпнал търкалящата се срещу тях огромна огнена стена. В последния момент сивият щит се понесе напред, сблъска се с вълната и я издигна нагоре в пръскащи се с грохот колони, стълбове, прорязани от спирали сребрист пламък.

И видя сред тези пламъци блясъка на кости. Хиляди, после — стотици хиляди, сякаш самото гориво, захранващо огъня, се беше превърнало в кости. Издигаха се все по-високо и по-високо, на петдесет, сто, двеста човешки боя, изпълниха цялото небе.

Вълната от двете слети магии започна да спада. Огнени стълбове се заогъваха към ледерийските укрепления.

И докато се спускаха надолу, скритите в леса духове и онези в първата линия се понесоха във вихрена атака. Демонският клин изведнъж изчезна.

Точно това бе сигналът, който чакаха.

— Приготви оръжията! — Трябваше да го изреве с цяло гърло, за да го чуят.

Вълната удари. Първо — върху мъртвата зона и земята сякаш се взриви, закипя, все едно че безчет кирки биеха в пръстта, дълбаеха и изхвърляха огромни буци, които политаха високо във въздуха. Пръст и огън, трясък на цепещи се кости, раздиращи плоския и гладък доскоро терен, кънтеж като от падащи от небесата железни слитъци.

След вълната — прииждащо море от духове.

— Напред!

И едурите вече тичаха през раздраната димяща земя. Зад тях — други хиляди, извираха от леса.

Трул видя съвсем ясно как вълната горящи, млатещи всичко по пътя си кости стигна до вражеските окопи. Пурпурен блясък и късове човешка плът полетяха към небето, извисяваща се стена от плът, хвърчащи из въздуха ръце и крака, парчета броня, натрошено дърво, кожа и коса.

Кадърът на кралицата бе погълнат, огромните кости удряха с грохот по укреплението. Грамадата се пръсна сред дъжд от отломки и от четиримата магьосници, стоящи там допреди миг, останаха само двама — бяха плувнали в кръв и залитаха.

От раздраната земя пред тях се надигна демон и замахна с огромния си боздуган. Магът, върху когото се стовари оръжието, сякаш се уви около него, останал без една здрава кост, и тялото изхвърча във въздуха. Последната магьосница отскочи, едва отбягна смъртоносния удар на грамадното оръжие, махна с ръка и порой от тежки железни стрели се заби в демона.

Трул чу как съществото изрева от болка.

Искряща магия връхлетя срещу демона, превъртя го и той рухна, боздуганът излетя от ръката му и се затъркаля по склона.

Други демони вече вилнееха сред останките на ледерийското воинство, премазани човешки тела хвърчаха и падаха встрани от кървавата просека, която дълбаеха.

Нова вълна от магия се понесе, този път някъде от югоизток — търкаляща се с грохот колона от мълнии, понесе се през мъртвото поле и се вряза в предните редици на духовете. Заора в тях, като стапяше по пътя си стотици.

После магията се стовари върху воините на Ханради Калаг и просече кървава пътека през гъстите им редици.

Синът на главатаря на мерудите отвърна с контраатака — нов порой от сиви талази, смазващи с грохот всичко по пътя си. Източният вал избухна с оглушителен взрив, но по бойното поле лежаха издъхващи стотици воини на Едур.

Оглушали и полузаслепени, воините на Трул стигнаха склона, изкачиха го в щурм и се озоваха пред първия окоп.

Пред тях се изпъваше дълъг изкоп, затрупан с обезобразени тела, пръснати кокали и вътрешности, ивици кожа и късове броня. Въздухът бе натежал от вонята на изтръгнати вътрешности и опърлено месо. Задавен, Трул тръгна напред, мокасините му зашляпаха през топли локви от кръв и жлъч.

Напред кипеше свирепа битка. Духове връхлитаха върху войниците, демони млатеха и премазваха с боздуганите си притискащите ги от всички страни ледерии, други с огромни двуостри брадви сечаха широки кръгове около себе си в човешкото гъмжило. Но стрелите на балистите ги намираха. Пред очите на Трул един от демоните се олюля, пронизан от две, връхлетяха войници, засъскаха мечове.

И отрядът му се вряза в жестоката сеч.

Морох Неват залитна замаян сред прахта, войнишките писъци и нападалите тела и изрева с цяло гърло името на принца. Но Квилас не се виждаше никъде. Нито Джанал. От кадъра беше останала само една магьосница — пращаше удар след удар срещу някакъв далечен враг. Ескадрон тежка конница беше тръгнал напред да я защити, но всички бързо паднаха под яростния щурм на Тайст Едур.

Финадът — след взрива на вълната от кости от ушите му течеше кръв — все още стискаше меча си, ледерийската стомана помиташе случайните духове, дръзнали да се приближат. Зърна един Едур с блеснало като мълния копие в ръцете — водеше десетина свои събратя срещу магьосницата.

Но Морох бе много далече, твърде много бяха грамадите от трупове между тях, и можа само да види как воинът проби през последния кръг бранители, после се хвърли към нея, заби копието в гърдите й и я надигна във въздуха; прътът се огъна и запокити гърчещото се тяло встрани. Железният връх се изтръгна с поток от бликнала кръв.

Морох Неват си запробива път към южния склон на вала. Трябваше да намери кон. Коне. За принца и за кралицата.

Някъде на изток отекна грохот и земята под него се разтърси. Той залитна, левият му крак се хлъзна напред в лепкавата кал и нещо го удари в слабините. Прониза го болка. Финадът изруга и усети, че пада, земята се надигна към очите му и той рухна тежко върху нея. Левият му крак пламна от болка, болката запълзя нагоре до таза, по гръбнака. Той запълзя напред, като сипеше ругатни; беше изгубил меча си някъде.

Кости. Горящи, падащи от небето кости. Там, където удареха, се пръскаха човешки тела. Смазващ натиск отгоре, въздухът запищя като оживял. Изведнъж нещо заглуши целия шум на битката, пъшканията и крясъците на хиляди ранени и издъхващи мъже. Звук, който Морох Неват никога нямаше да забрави. Какво бяха отприщили кучите синове?

Ледериите бяха разбити. Бягаха безредно надолу по южния склон на вала. Духовете ги събаряха по земята. Тайст Едур ги догонваха и сечаха глави. Трул Сенгар се изкатери върху могила от трупове, за да огледа бойното поле. На изток, доколкото можа да види, врагът по двата насипа беше разгромен. Джхеките, превъплътени във вълци със сребристи гърбове, се бяха изсипали от оврага с орда от духове, за да щурмуват останките на ледерийската отбрана. Огнените вълни магия бяха секнали.

В противоположната посока Б’нага беше повел своите зверове на юг, заобикаляше най-предния вал, за да щурмува резервните позиции западно от града. Там беше вражеската конница и конете изпаднаха в паника пред огромните озверели вълци. Десетина демони се бяха присъединили към джхеките и принудиха ледериите към хаотично отстъпление, което повлече със себе си най-южните части. След Б’нага напред поеха отряди на Арапаи Едур.

Трул се обърна на север. И видя брат си — стоеше сам над някакъв труп в другия край на бойното поле.

„К’риснан.“

— Трул.

Той се обърна.

— Алрада Ан! Ти си ранен.

— Натресох се на един меч… държеше го мъртвец.

Прорезът беше дълбок и дълъг, малко под левия лакът на Алрада и продължаваше до рамото.

— Намери си лечител, преди да ти е изтекла всичката кръв.

— Добре. Видях как уби вещицата. — Не добави нищо.

— Къде е Канарт? — попита Трул. — Не виждам никой от отряда си.

— Пръснаха се. Видях Канарт да извлича Бадар. Бадар умираше.

Трул огледа засъхващата кръв и парчетата плът, полепнали по железния връх на копието.

— Беше млад.

— Беше пуснал кръв, Трул.

Трул извърна очи към стените на Високи форт. Видя войниците, подредени по бойниците. Гарнизонът бе станал свидетел на разгрома на ледериите по външните укрепления. Най-близкият бастион все още хвърляше стрели по задържалите се в обхвата на стрелците демони.

— Трябва да отида при брат си, Алрада. Виж дали можеш да събереш воините ни. Може би боят все още не е свършил.

Присвит в заслонения ъгъл на западната стена, Морох Неват гледаше десетината вълци, които пристъпваха от една купчина трупове към друга. Зверовете бяха плувнали в кръв. Струпаха се около един ранен войник, заръмжаха, лъснаха зъби и скоро гърчещото се тяло застина.

„Всичко свърши… толкова бързо. Решително, наистина.“

Така и не беше намерил коне.

На вала срещу него, на осемдесет крачки, двайсетина Тайст Едур бяха намерили принц Квилас. Раздърпан и уплашен, но жив. Морох се зачуди дали трупът на кралицата не лежи под някоя от могилите посечени тела. С обшитите по наметалото мъниста, откъснати и пръснали се при ударите, с отрупания й с драгоценни камъни меч, останал сигурно в ножницата, с амбициозния блясък в очите — угаснали, слепи вече за този свят.

Изглеждаше невъзможно.

Но също толкова невъзможна беше гледката на мъртвите ледерии, на пометените батальони и бригади.

Никакво взаимно възпиране на магия не бе имало. Единадесетте магове бяха унищожени от контраатаката. Битката се бе превърнала в безмилостна касапница и тази несправедливост най-много гнетеше Морох.

Той и неговият народ винаги, толкова пъти досега бяха страната, нанасяща поражението. Дотолкова, че това правило изглеждаше вътрешно справедливо и редно. „Нещо тук не е наред. Някакво предателство имаше. Верният ход на света се обърна…“ Думите се повтаряха и повтаряха в главата му, изпълнени с все повече горчивина. „Ние не можем да бъдем унизени. Никога. Поражението ни прави десетократно по-силни. Всичко ще се оправи. Ще стане както трябва. Никой не може да ни отнеме предопределеното.“

Заваля.

Един воин го беше видял и се приближаваше, стиснал меча си. Пороят се усили. Високият мъж спря пред Морох Неват и проговори на търговската реч:

— Не виждам рани по теб, войнико.

— Скъсано сухожилие, мисля — отвърна Морох.

— Боли значи.

— Да ме убиеш ли си дошъл?

Воинът го погледна учудено.

— Не знаеш ли? Гарнизонът се предаде. Високи форт падна.

— Какво от това?

— Идваме като завоеватели, войнико. Какъв смисъл има да избием всички свои поданици?

Морох извърна очи.

— Ледериите покоряват. Никога не сме били покорявани. Нима мислиш, че тази битка означава нещо? Вие разкрихте тактиката си. Този ден няма да се повтори и много скоро вие ще сте покорените, не ние.

Воинът сви рамене.

— Нека бъде по твоему. Но знай едно. Границата падна. Трейт, Високи форт и форт Шейк. Прочутите ви бригади са разбити, кадрите ви магьосници са мъртви. Кралицата и принцът ви са наши пленници. Сега тръгваме към Ледерас.

Воинът се обърна и се отдалечи.

Морох Неват постоя малко, втренчен в гърба му, после се огледа.

И видя ледерийски войници, обезоръжени, но иначе здрави и читави, да напускат бойното поле. На юг, по пътя за Катер. Просто си отиваха. Не разбираше. „Ще се съберем отново. Ще се изтеглим и ще групираме пак. Нищо ужасно няма в това поражение. Нищо.“ Изохка.

Нечий познат глас го извика и той вдигна глава. Беше един от офицерите от свитата на кралицата. Имаше някакви незначителни рани, но иначе му нямаше нищо.

— Финад, радвам се, че ви виждам жив…

— Трябва ми кон.

— Имаме коне, Финад…

— Как беше пленена кралицата? — попита навъсено Морох. „Защо не си загинал, докато я браниш?“

— Демон — отвърна мъжът. — Появи се сред нас за едно мигване на окото. Беше дошъл, за да я вземе — не можахме да го предотвратим. Опитахме се, Финад…

— Все едно. Помогни ми да стана. Трябва да препуснем на юг… трябва ми лечител…

Трул Сенгар вървеше през бойното поле. Дъждът превръщаше разровената земя в блато. Костите, изникнали от магията, бяха изчезнали. Спря, дочул жални викове някъде отдясно. Десетина крачки натам и се натъкна на демон.

Беше пронизан от четири тежки железни стрели. Лежеше на хълбок, чудовищното му лице бе разкривено от болка.

Трул се наведе над оцапаната му с кал глава.

— Разбираш ли ме?

Малките сини очи заискриха под клепачите и се приковаха в неговите.

— Съднико на живот. Отрицателю на милост. Ще умра тук.

Гласът беше тънък, странно детински.

— Ще повикам лечител…

— Защо? Да се бия отново? Да преживея ужас и скръб?

— Не беше ли воин в твоя свят?

— Хвърлях мрежи. Топли плитчини, жълто небе. Хвърляхме мрежи.

— Всички?

— Каква беше тази война? Защо ме убиха? Никога ли няма да видя отново реката? Любимата си, децата си. Победихме ли?

— Няма да се бавя. Ще се върна. Обещавам ти.

Трул се изправи и продължи към Феар, около когото вече се бяха събрали десетина души. Младият К’риснан беше жив, обкръжен от лечителки, но като че ли никоя не можеше да му помогне с нищо. Щом се доближи, видя по-ясно младия магьосник.

Тялото на младия магьосник се белеше на мокри ивици — очите му бяха живи и будни.

Феар пристъпи на пътя му.

— От магията на меча е… на самия дарител, прелята от оръжието в Рулад, а от Рулад — до всеки, когото той избере. Но… тялото не може да издържи. Както унищожава врага, така променя онзи, който владее силата. Така казват жените.

Лицето на брат му беше пребледняло. Трул не можа да долови в изражението му никакъв триумф или радост от току-що спечелената победа.

— Той ще оцелее ли?

— Така смятат. Този път. Но загубата не може да се възстанови. Синът на Ханради е мъртъв. Загубихме един К’риснан.

— От това? От силата на меча?

— Отчасти. Повече от ледерийските магове според мен. Много лошо беше изгорял. Съпротивляваха се по-дълго, отколкото очаквахме.

Трул погледна към Високи форт.

— Предаде ли се?

— Да. Преди малко. Дойде пратеничество. Гарнизонът се разоръжава. Мислех си да оставя Ханради да го оглави. Духът му е пострадал много.

Трул не отвърна нищо. Подмина Феар и спря при жените, скупчени около К’риснан.

— Една от вас да дойде с мен, моля ви. Обещах да се погрижа за едно изцеряване.

Една от жените арапаи кимна и каза:

— Ранен воин. Заведи ме при него.

— Не е Едур. Демон е.

Тя се спря.

— Не бъди глупак. Толкова едури имат нужда от мен — нямам време за някакъв си демон. Остави го да мре. Винаги можем да си вземем други.

Нещо вътре в Трул се скъса и преди дори да е разбрал, опакото на дясната ръка го болеше, а жената бе на земята, с разкървавено и стъписано лице. След миг очите й пламнаха от гняв.

Феар го изблъска назад.

— Какво правиш!!!

— Искам един демон да бъде изцерен — каза Трул. Трепереше, уплашен от липсата на угризение в себе си, докато гледаше как жената се надига от калта. — Искам да бъде изцерен, а после да бъде освободен и върнат в неговия си свят.

— Трул…

Жената изръмжа и засъска:

— Императрицата ще чуе за това! Ще направя всичко, за да бъдеш прокуден!

Приятелките й го гледаха с неприкрита омраза. Разбра, че жестът му е скъсал нещо и в тях. За жалост.

— Колко е пострадал? — попита Феар.

— Умира…

— Тогава сигурно вече е умрял. Повече да не чувам за това, Трул. — Обърна се към жените. — А вие отидете сред воините си. Всички. Ще се погрижа да отнесат К’риснан в стана ни.

— Ще кажем за това на императрицата — закани се първата знахарка, докато изтриваше калта от лицето си.

— Разбира се. Длъжни сте.

Жените се отдалечиха в дъжда.

— Бойната стръв още те държи, братко…

— Не е това…

— Чуй ме. Ще се извиниш. И ще помолиш за прошка, и ще се отплатиш.

Трул му обърна гръб.

— Трябва да намеря лечител.

Феар го дръпна, за да го спре, но Трул се отскубна. И си тръгна. Трябваше да намери лечител. Някоя жена от хиротите, някоя, която познаваше майка му. Преди да се е разчуло.

Демонът трябваше да получи цяра. Трябваше.

Неясно след колко време осъзна, че гази сред мъртъвци. Мъртви едури, убити от магическата атака, за която си спомняше съвсем смътно. Овъглени, изгорени толкова жестоко, че лицата им се бяха стопили. Лица непознати за очите му и неразличими. Залиташе между тях, а изливащият се дъжд създаваше илюзия за движение, за живот. Но всички бяха мъртви.

Видя неподвижна самотна фигура. Жена, отпуснала ръце. Беше я виждал. Най-голямата сестра на Ханради Калаг, висока, с ястребово лице и очи като оникс. Спря пред нея.

— Искам да изцериш един демон.

Тя сякаш изобщо не го виждаше.

— Нищо не мога да направя за тях. Синовете ми… не мога дори да ги намеря.

Той хвана едната й ръка и я стисна силно.

— Ела с мен.

Тя не се възпротиви, когато я поведе надалеч от грамадите трупове. Само попита:

— Демон ли?

— Да. Не зная с какво име се наричат помежду си.

— Кенил’ра. Означава „Да спиш в мир“ или нещо такова. Ние, мерудите, трябваше да им направим оръжията.

— Бяха използвани жестоко.

— Не само те, воине.

Тоя я погледна и видя, че живецът се е върнал в очите й. Сега тя стискаше ръката му. Здраво.

— Ти си братът на императора. Трул Сенгар.

— Да.

— Удари една Арапаи.

— Да. Явно такава новина се разнася бързо — и загадъчно.

— Между жените. Да.

— Но ти все пак ще ми помогнеш.

— Да изцеря този демон? Стига да е жив — да.

— Защо?

Тя не му отвърна.

Отне им време, но най-сетне намериха съществото. Виковете му бяха секнали, но жената пусна ръката на Трул и се надвеси над него.

— Още е жив, Трул Сенгар. — Прокара длани над огромната гръд и затвори очи.

Дъждът се стичаше по лицето й — все едно че светът плачеше вместо нея.

— Хвани първата стрела. Ще дърпаш, докато аз натискам. Бавно и полека.

— Искам да бъде освободен.

— Не мога да направя това. Няма да разрешат.

— Тогава искам да го поставят под моята власт.

— Ти си брат на императора. Никой няма да ти възрази.

— Освен някой от другите братя на императора. — Зарадва се, щом видя бръчиците на усмивка по изпитото й лице.

— Тази грижа си е твоя, Трул Сенгар. А сега дърпай. Внимателно.

Демонът отвори малките си очи. Огромните длани зашариха по местата, където доскоро бяха раните, и той въздъхна.

Лечителката се отдръпна.

— Аз свърших. Трябва да се събират тела.

— Благодаря ти — каза Трул.

Тя не отвърна. Избърса капките дъжд от лицето си и си тръгна.

Демонът бавно се изправи.

— Ще се бия отново.

— Не и ако аз имам думата — каза Трул. — Искам да те поставя под своя власт.

— Да не се бия? Няма да е честно, Отрицателю. Да гледам смъртта на своите събратя и да не споделям риска, нито съдбата им. Тъжно е да умреш далече от дома.

— Един от вас трябва да остане, за да ги запомни. Този един ще си ти. Как се казваш?

— Люляк.

Трул огледа небето. Пороят сякаш нямаше да има край.

— Ела с мен. Трябва да говоря с брат ми.

Воините на Тайст Едур навлизаха в града. Никакви ледерийски войници не се виждаха по стените и кулите. Портите се бяха сринали, явно ударени с магия. По разкаляния път се въргаляха усукани късове бронз и натрошено дърво — между купчините трупове.

Демонът беше взел една брадва и я носеше на рамо. Въпреки огромния си ръст се движеше внимателно — ситнеше, за да не избързва пред Трул. Той забеляза, че ритъмът на дишането му е някак странен. След едно дълбоко вдишване демонът поемаше дъх още веднъж, по-късо, след което издишаше с тихо изсвирване.

— Люляк, напълно ли си изцерен?

— Да.

Пред тях беше валът, на който бяха стояли четиримата магове. Трима от тях бяха пометени още от първата вълна на магията. Сега на вала се бяха събрали Феар и много офицери. И двама пленници.

Заизкачваха се натам. Склонът под краката им беше коварен — червени кални потоци, тела, които се хлъзгаха надолу. Духове прелитаха през дъжда, сякаш все още жадни за жертви. От запад отекна глух тътен.

Най-сетне стигнаха върха и Трул видя, че един от пленниците е принц Квилас. Не изглеждаше пострадал. Другият бе жена с оплескана с кал броня. Не носеше шлем и бе ранена в главата, лявата страна на лицето й беше в кръв. Очите й бяха изцъклени и уплашени.

Феар се обърна, погледна намръщено Трул и демона и каза глухо:

— Изглежда, сме пленили две особи от кралската фамилия, братко.

— Това е кралица Джанал?

— Принцът очаква, че ще ги разменим срещу откуп. Май не разбира положението.

— А какво е положението?

— Нашият император ги иска. И двамата. За себе си.

— Феар, нямаме обичай да правим триумфални шествия с пленници.

В очите на Феар блесна гняв, но гласът му остана спокоен.

— Виждам, че демонът ти е изцерен. Какво искаш?

— Искам този Кенил’ра да е под моя власт.

Феар изгледа накриво грамадното същество, после сви рамене.

— Както искаш. Сега ни остави, Трул. Ще те потърся по-късно… да си поговорим. Насаме.

Трул потръпна.

— Добре.

Светът се беше сринал. Непоправимо.

— Върви си.

— Хайде с мен, Люляк — каза Трул.

Хвърли поглед към принц Квилас и видя ужаса на лицето му. Рулад искаше него и кралицата. Защо?

Крачеха през бойното поле, сред разруха и кръв, а дъждът се лееше като из ведро. Тук-там през сивата пелена се мяркаха фигури. Едури. Търсеха падналите си другари. Изтрещя гръмотевица.

— Има река — каза Люляк. — Подуших я още като дойдох. Същата река, дето тече под моста.

— Да — отвърна Трул. — Река Катер.

— Искам да я видя.

— Защо не?

Свърнаха на северозапад и скоро стигнаха до реката.

— Ах! — възкликна Люляк. — Толкова е малка…

Трул се загледа в бързея, в лъскавата му кожа над валчестите камъни.

— Ти си хвърляч на мрежи.

— Това е моят дом, Отрицателю.

Трул слезе до брега и потопи оцапаната си с кръв ръка в ледената вода.

— Няма ли риба тук? — попита Люляк.

— Сигурно има. Защо?

— В реката, където живея, има н’пурел — казваме й мустакатата риба. Може да налапа цяло дете Кенил’ра, а някои в дълбоките езера могат като нищо да изядат и голям като мен. Е, ние никога не влизаме в дълбоките места. Тук няма ли такива риби?

— В моретата има акули — отвърна Трул. — Разправят, че имало и по-големи риби, истински чудовища, някои толкова големи, че потопявали кораби.

— Н’пурел могат да излизат на брега, хвърлят си кожите и остават да живеят на сушата.

— Странна работа. — Трул погледна демона през рамо. — Явно хвърлянето на мрежи е опасен занаят.

Люляк сви рамене.

— Не по-опасен от лова на паяци, Отрицателю.

— Наричай ме Трул.

— Ти си Съдник на Живот, Отрицател на Свобода. Ти си Крадецът на моята Смърт…

— Добре, добре. Все едно.

— Каква е тази война?

— Безсмислена.

— Всички са безсмислени, Отрицателю. Покоряването и поражението раждат негодувание и омраза, а такива неща не могат да се откупят.

— Освен ако духът на победения не е сломен — отвърна Трул. — Невъзвратимо сломен, както е с нереките, фаредите и тартеналите.

— Не знам за тези народи, Отрицателю.

— Това са народите, които ледериите — нашият враг в тази война — са завладели.

— И мислиш, че те са сломени?

— Да, Люляк.

— Може де не е така, както изглежда.

Трул сви рамене.

— Може и да си прав.

— Положението им ще се промени ли под вашата власт?

— Мисля, че не.

— Щом разбираш всичко това, Отрицателю, защо се сражаваш?

Зад тях по камъчетата се чуха тихи стъпки. Трул стана, обърна се и видя Феар. Държеше ледерийски меч.

За миг помисли дали да не грабне копието си, но се отказа. Въпреки всичко, което бе казал, не беше готов да се бие с родния си брат.

— Това оръжие е от ледерийска стомана — каза Феар, щом спря на пет крачки от Трул.

— Видях ги на бойното поле. Устояха на магията на К’риснан, след като всичко друго бе унищожено. Мечове, остриета на копия, всичко — невредимо. — Изгледа брат си. — И какво от това?

Феар се поколеба, погледът му се плъзна над реката.

— Точно това не разбирам. Как са постигнали такова нещо като тази стомана? Те са покварен, порочен народ, Трул. С нищо не са заслужили такъв напредък.

— Защо те, а не ние ли? — попита с усмивка Трул. — Феар, ледериите са народ, който гледа напред, заради това изпитват вътрешен подтик. Ние, Едур, нямаме и никога не сме имали такава сила на волята. Имаме си своето черно дърво, но пък винаги сме си го имали. Прадедите ни са го донесли със себе си от Емурлан. Братко, ние гледаме назад…

— Към времето, когато Бащата Сянка е властвал над нас — прекъсна го Феар и се намръщи. — Ханан Мосаг казва истината. Трябва да погълнем ледериите, трябва да наложим игото си над тях и да се възползваме от вродения им подтик към промяна.

— А какво ще ни донесе това, братко? Ние се противим на промяната, не я почитаме, не крепнем от нея така, както правят ледериите. Освен това не съм убеден, че техният начин на живот е правилният. Подозирам, че вярата им в прогреса е много по-крехка, отколкото изглежда. Та нали накрая винаги отстъпват онова, което търсят със сила. — Трул посочи меча. — С това.

— Ние ще ги насочваме, Трул. Ханан Мосаг разбра това…

— Ето, че вече ревизираш миналото, Феар. Той не се канеше да поведе война срещу ледериите.

— Не незабавно, така е. Но щеше да се стигне до нея. И той го знаеше. Така са ми разправяли К’риснан. Ние сме изгубили Бащата Сянка. Трябваше да намерим нов източник на вяра.

— Безлик?

— Проклет да си, Трул! Ти коленичи пред него — с нищо не си по-различен от всички нас!

— И до ден-днешен се чудя защо. А ти, Феар? Ти чудиш ли се защо го направи?

Брат му му обърна гръб. И гърбът му потрепери.

— Не видях съмнение.

— У Ханан Мосаг. И затова го последва. Като всички нас. До един коленичихме пред Рулад с вярата, че виждаме у всеки друг убеденост, каквато всъщност нямаше…

Феар изрева, извъртя се и мечът му блесна.

… и изведнъж беше спрян — от демона: огромната му ръка стисна десницата на Феар.

— Пусни ме!

— Не! — отвърна Люляк. — Този воин открадна моята смърт. Сега аз открадвам неговата.

Феар се помъчи да се отскубне, разбра, че е безнадеждно, и се предаде.

— Вече можеш да го пуснеш — каза Трул.

— Ако те нападне отново, ще го убия. — Демонът пусна ръката на Феар.

— Последвахме Ханан Мосаг. Но знаехме ли какво беше в ума му? Той беше нашият крал-магьосник и затова го последвахме. Помисли над това, Феар. Той ни намери нов източник на сила, след като отхвърли Бащата Сянка. Вярно, знаеше също като нас, че Скабандари Кървавото око е мъртъв или, в най-добрия случай, духът му е жив, но е изгубен за нас. И затова беше сключил пакт с… с нещо друго. И изпрати теб и мен, Бинадас и Рулад, и синовете на Бун да донесем дара, който онова… нещо… бе сътворило за него. Наш е грехът, Феар, с това, че не се усъмнихме, не предизвикахме с въпросите си краля-магьосник. Глупци бяхме и всичко, което сега е пред нас, всичко, което предстои да стане, е по наша вина.

— Той е кралят-магьосник, Трул.

— Който бе стигнал до абсолютна власт над всички Едур. Държеше я и не искаше да я изтърве за нищо на света. И затова продаде душата си. Както и ние, когато коленичихме пред Рулад.

Очите на Феар се присвиха.

— Предателски думи изричаш, братко.

— Срещу какво? Срещу кого? Кажи ми, наистина искам да разбера. Видял ли си лицето на новия ни бог?

— Ако Бинадас стоеше тук вместо мен, вече щеше да си мъртъв — прошепна Феар.

— И в нашата дивна нова империя това ли ще е единствената съдба за всички, които изрекат несъгласие?

Феар погледна меча в ръката си. И го пусна.

— Воините ти те чакат, Трул. След два дни продължаваме похода си. На юг, към Ледерас.

Обърна се и си тръгна.

Трул отново извърна очи към реката. Водата кипеше във всеки въртоп, във всяка междина между камъните, във всеки подмол по брега, роб на неумолими закони.

— Все някога ще го разберем, Люляк.

Демонът не каза нищо.

Трул пристъпи до един камък и седна. Наведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.

Една тежка длан се отпусна на рамото му.

19.

Трупът отвъд кея едва се виждаше — бледо петно, съпротивляващо се на връхлитащите вълни. Акулата, която се надигна до него, беше една от най-големите, които Удинаас бе виждал.

Чайки и акули — пирът продължаваше от сутринта. Робът гледаше, чувстваше се като зрител пред несекващата игра на естеството и изпитваше странно задоволство от неизбежността на това представление. Забавляваше го всъщност. Онези, които дължаха. Които бяха задължени да дължат. Седяха също толкова сладко в коремите на лешоядните твари. И това беше нещо достойно за възхита.

Знаеше, че императорът скоро ще го призове. Армията вече се раздвижваше някъде отвъд разбитите порти на Трейт, навътре в сушата. В града оставаше голям гарнизон на Бенеда Едур, за да наложи възстановяването на мира и реда. Доскорошният главатар на ден-рата бе получил титлата губернатор. Това, че гарнизонът под негова власт не беше от собственото му племе, не беше случайно. Подозрението вървеше по петите на успеха, както винаги.

Работа на Ханан Мосаг. Императорът беше… угрижен напоследък. Разсеян. Страдаше. Твърде често в очите му пламваше безумие.

Майен беше пребила до несвяст Пернатата вещица, едва не я беше убила. В огромната шатра, която сега служеше за щаб на Едур — взета от обоза на батальон Хладната глина — беше имало насилия. Роби, пленници. Може би Майен правеше на другите онова, което Рулад правеше на нея. Един състрадателен ум можеше да повярва в това. Колкото до стотиците благородни ледерийки, пленени от воините Едур, повечето бяха върнати под властта на губернатора, макар че сигурно много от тях носеха в утробите си семето на смесена кръв.

Скоро губернаторът щеше да приеме многобройните молби да изслуша делегации от различни гилдии и търговски сдружения. И щеше да се наложи нов ред.

Освен ако граничните градове не бъдеха освободени с победоносна ледерийска контраатака, разбира се. Слуховете бяха многобройни. Сблъсъци в открито море между флоти на Едур и Ледер. Хиляди пратени на дъното. Бурята, видяна далече на запад предната нощ, беше сигнал за магическа война. Цеда Куру Кан най-сетне се бе надигнал с цялата си ужасна мощ. Докато ледерийските трупове лежаха на купчини по пристанището, в морските води извън залива бяха телата на Едур.

Най-странният слух беше, че островът-затвор на Втори девичи форт е отблъснал серия атаки на Едур и все още продължава да се държи, а сред петстотинте осъдени войници имало и чародей, който някога съперничел на самия Цеда. Затова армията на Едур била вдигнала стана си тук — не искали да оставят зад гърба си неразбит враг.

Удинаас знаеше друго. Можеше и да остане съпротива в тила им — императорът беше безразличен към такива неща. А ледерийската флота все още не беше се появила. Корабите на Едур владееха море Катер на юг чак до град Оул.

Стана и тръгна по дългия кей към сушата.

Улиците бяха тихи. Повечето следи от боевете бяха махнати, тела, счупена покъщнина и грънци, а лекият дъжд през нощта бе измил петната кръв. Но въздухът все още вонеше на пушек и стените на сградите бяха зацапани с мазни сажди. Зееха тъмни прозорци и разбити врати.

Никога не беше харесвал особено Трейт. Гъмжеше от престъпна сган и разпасани останки от нереки и фенти, сергиите по пазарите бяха отрупани с някогашни свещени предмети, изделия на ритуално изкуство, превърнати в любопитна стока. Говорещите пръчки на племенни главатари, знахарските торби на шамани. Кивоти на предците на Фент, още с костите в тях. Крайбрежните улици и задните улички бяха пълни с деца на Нерек, предлагащи телата си за продан — и над всичко това висеше смътното усещане за самодоволство, все едно че това бе единственият правилен ред на света, че ролите са разпределени така, както трябва да бъде. Ледериите най-високо, а под тях по-низши същества, чиито култури не са нищо повече от стока за продан.

Вярата в предопределеността налагаше собствените си императиви.

Но сега тук бяха дошли диваците и беше наложен нов ред, доказващ, че предопределеността е само илюзия. Градът беше в шок и само малцина по-гъвкави търговци се осмеляваха да излязат на открито с вярата, че новите порядки, които щяха да се наложат, са същите стари порядки, че естественият ред всъщност винаги ще се наложи над начина на живот на който и да е отделен народ. В същото време вярваха, че никой не би могъл да надвие ледериите в тази игра на трупане на богатство, тъй че накрая пак те щяха да спечелят — диваците щяха да се окажат „цивилизовани“. Доказателство, че предопределеността съвсем не е илюзорна.

Удинаас се чудеше дали не са прави. Все пак имаше смекчаващи влиянието фактори. Продължителността на живот при Тайст Едур беше изключително голяма. Културата им беше издръжлива и устойчива. Консервативна. „Или поне беше такава. Преди Рулад. Докато мечът не го завладя.“

Мина през градската порта и продължи към стана на Едур. В покритото с шатри огромно пространство като че ли цареше безредие. Това не беше просто армия, а цял един народ в движение — начин на живот, с който едурите не бяха свикнали. Покрай стана обикаляха патрулиращи духове.

Не му обърнаха внимание, докато минаваше през загражденията. От дълго време нито дума не беше чул от Чезнещия, личния си спътник-призрак, но знаеше, че не си е отишъл. Само се беше спотаил с тайните си. Понякога долавяше смеха му като че ли от много далече — и винаги в най-нелепия момент.

Шатрата на Рулад беше в центъра на лагера, входът й се охраняваше от демони в броня от почерняла щавена кожа — държаха боздугани с дълги дръжки. Шлемове скриваха лицата им.

— Колко трупа извлякоха днес? — попита Удинаас, докато пристъпваше между тях.

Не му отвърнаха.

Вътре имаше четири отделения, разделени със стени от дебел плат, изпънат на бронзови рамки. Първото помещение минаваше по ширината на шатрата. Отстрани бяха подредени пейки. Дясната част беше превърната в склад с всевъзможни продукти в бурета, сандъци и глинени делви. Коридорът към главното помещение минаваше между два бронзови паравана.

Завари императора застанал пред високия си трон. Майен се беше изтегнала вляво от дървения подиум на заграбен като плячка диван, странно унила и посърнала. Пернатата вещица стоеше в сенките до стената зад императрицата, лицето й беше подуто и посиняло до неузнаваемост. Ханан Мосаг и Хул Бедикт стояха пред императора. Призрачната охрана на краля-магьосник я нямаше. Ханан Мосаг говореше:

— … в това няма съмнение, ваше величество.

От челото на Рулад там, където го беше ударил войникът, за да прекърши врата му, бяха изпадали монети. Откритата кожа беше набръчкана там, където лицевата кост се беше огънала навътре — вътрешното увреждане вече беше изцерено, вдлъбнатината я нямаше. Очите на императора бяха толкова кръвясали, че приличаха на мътночервени локви. Той се вгледа за миг в Ханан Мосаг, явно без да усети спазмите, разкривили раздраното му лице.

— Изгубени сънародници? Какво означава това?

— Тайст Едур — отвърна спокойно Ханан Мосаг. — Оцелели от времената, когато расата ни е била разпръсната, след края на Скабандари Кървавото око.

— Защо си толкова сигурен?

— Сънувах ги, императоре. В ума си бях отведен в други селения, други светове, съществуващи редом с този…

— Куралд Емурлан.

— Това селение е разбито на късове — отвърна Ханан Мосаг. — Но да, видях светове-фрагменти. В един такъв свят обитава расата на Кенил’ра, демоните, които обвързахме към себе си. В друг има призраци от наши стари битки.

Хул Бедикт се окашля и попита:

— Тези светове да не са Крепостите на моя народ?

— Възможно е, но не мисля — отвърна Ханан Мосаг.

— Това не е важно — каза Рулад. — Ханан Мосаг, а как живеят тези наши изгубени родственици?

— Зле, ваше величество. Някои са забравили всичко за прежното ни величие. Други са покорени…

Императорът се обърна рязко.

— Покорени?

— Да.

— Трябва да ги доведем тук. — Рулад закрачи отново; злокобното подрънкване на златните монети по тялото му беше единственият звук, нарушаващ настъпилата след думите му тишина.

Удинаас дискретно застана зад трона. Според него имаше нещо жалко в лекотата, с която кралят-магьосник манипулираше Рулад. Зад всички тези монети и зад тайнствения меч Рулад си оставаше просто измъчен и уязвим младеж. Ханан Мосаг можеше и да е отстъпил трона пред силата му, но нямаше да се откаже от амбицията да властва.

— Ще построим кораби — продължи след малко императорът. — Като ледерийските. Големи, годни за открито море. Ти каза, че има и анклави на Тайст Андий, нали? Тях ще ги завладеем, ще ги използваме като роби, за екипажи на корабите. Ще предприемем тези експедиции след като падне Ледер, след като завоюваме своята империя.

— Ваше величество, другите светове, за които споменах… някои от тях ще ни позволят да ускорим прехвърлянията си. Там има… портали. Търся начини да ги отваряме, да ги владеем. Стига в тези светове да има морета, ще можем да пътуваме бързо…

— Морета ли? — Рулад се изсмя. — Ако няма морета, Ханан Мосаг, ще трябва да ги направиш!

— Ваше величество?

— Отваряш един свят над друг. Свят-океан — изливаш го в свят-пустиня.

Кралят-маг се ококори.

— Опустошението ще е… ужасно.

— Прочистването, искаш да кажеш. В края на краищата защо империята на Едур трябва да се ограничи само в един свят? Мисли, Ханан Мосаг. Но не мисли ограничено. — Замълча, потръпна от някаква вътрешна болка и продължи напрегнато: — Ето това дава властта. Да. Възможността да видиш нещата… мащабно. Множеството възможности. Кой би могъл да застане срещу нас в края на краищата? — Обърна се рязко. — Удинаас! Къде беше?

— На пристанището, императоре.

— Какво правеше там?

— Гледах как се хранят акулите.

— Ха! Чу ли, Ханан Мосаг? Хул Бедикт? Хладнокръвен е, нали? Този наш роб. Добър избор направихме, няма спор. Кажи ни, Удинаас, вярваш ли в тези тайни селения?

— Слепи ли сме за скритите истини, императоре? Иначе не мога да повярвам.

Ханан Мосаг се сепна и го изгледа с присвити очи.

Изведнъж Майен се обади, съвсем тихо:

— Пернатата вещица твърди, че този е обсебен.

Няколко секунди никой не проговори. Рулад бавно пристъпи към Удинаас.

— Обсебен? От какво, Майен? Робинята каза ли от какво?

— От Вайвала. Помниш онова, което стана, нали?

— Урут Сенгар го прегледа, императрице — заяви Ханан Мосаг.

— Да. И не откри нищо. Никаква отрова в кръвта му.

Рулад се взря в роба.

— Удинаас?

— Това съм, което ме виждате, господарю. И да има отрова в мен, не знам за нея. Господарката Урут беше сигурна в заключението си — иначе щеше да заповяда да ме убият още тогава.

— Тогава защо Пернатата вещица ще изрича такива обвинения?

Удинаас сви рамене.

— Може би за да отклони вниманието… Да се отърве от жестоките побоища.

Рулад го зяпна.

— Побоища? Никакви побоища не е имало. Случайна магическа атака…

— Сега кой иска да отклони вниманието? — каза с усмивка Майен. — На думите на един роб ли вярваш, или на тези на жена си?

Императорът като че ли се подвоуми.

— Разбира се, че не, Майен. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Ти какво ще кажеш?

Невинно смръщеният поглед на краля-магьосник успя да съчетае до съвършенство тревога и смут.

— По кой въпрос искате да говоря, ваше величество? За наличието на отрова на Вайвал в Удинаас или за факта, че нейно величество бие робинята си?

Майен се изсмя грубо.

— О, Рулад, наистина не мислех, че ще ми повярваш. Робинята ми ме дразни. Всъщност мисля да си взема друга, не толкова непохватна и по-малко… негодуваща. Ха, сякаш една робиня има правото да негодува!

— Да негодува? За какво… защо?

— Крие ли се Вайвал в Удинаас, или не? — попита сопнато Майен и се изправи. — Прегледай роба, Ханан Мосаг.

— Кой командва тук!? — Крясъкът на Рулад накара всички да замръзнат. Беше вдигнал меча и острието затрептя, щом го разтърси поредният спазъм. — Всички ли сте решили да си играете игрички с нас? — Майен се сви на дивана, очите й се разшириха от страх.

Свирепият поглед на императора се прикова в нея, после — в краля-маг, и отново в нея.

— Всички вън — прошепна Рулад. — Всички освен Удинаас. Веднага!

Ханан Мосаг отвори уста да възрази, но се отказа и бързо излезе. Хул Бедикт го последва. Майен заситни след тях, увита в обшитото с коприна одеяло. Пернатата вещица тръгна залитайки след нея.

— Жено.

Майен спря.

— В рода Сенгар никога не сме били робите. Ще спреш. Ако е непохватна, ще я смениш. Ясен ли съм?

— Да, ваше величество.

— Махайте се.

Щом всички излязоха, Рулад отпусна меча и изгледа Удинаас.

— Не сме слепи за онези, които търсят изгода. Кралят-магьосник ни смята за твърде млад и невежа, но не знае нищо за истините, които сме виждали. Майен… тя е нещо мъртво под мен. Трябваше да я оставя на Феар. Това беше грешка. — Примига, сякаш едва сега дойде на себе си, и изгледа Удинаас с нескрито подозрение. — А ти, робе. Ти какви тайни криеш?

Удинаас се смъкна на коляно, без да отвърне.

— Нищо няма да остане скрито от нас. Погледни ни, Удинаас.

Той се подчини и видя присвилия се до императора дух.

— Тази сянка ще те прегледа, робе. Ще види дали криеш отрова в себе си.

Удинаас кимна.

„Да, направи го, Рулад. Много съм уморен. Искам всичко да свърши.“

Духът плавно се понесе напред и го обгърна.

„Охх, какви тайни!“

Удинаас позна гласа и затвори очи. „Много умно, Чезнещ. Сам пожела да си ти, нали?“

„Толкова много бяха разбити, реят се изгубени и сами. Този кучи син ни използва жестоко. Нима мислиш, че бихме се подчинили драговолно на исканията му? Аз съм необвързан и това ме направи полезен, неподатлив съм на принуда, но ближните ми не са. Може ли той да усети разликата? Очевидно не може. — В гласа се прокрадна лудешки смях. — И какво ще намеря? Удинаас. Трябва да останеш до този безумец, разбираш ли? Той отива в Ледерас и ще ни трябваш там.“

Удинаас въздъхна. „Защо?“

„Всичко с времето си. Ах, надсмиваме се над мелодрамата? Колко лошо, хе-хе. Разгадай тайните ми, ако смееш. Знаеш, че можеш.“

„Не. Иди си.“

Чезнещия се плъзна назад и възвърна облика си — смътна сива човешка фигура, завихрила се пред Удинаас.

Рулад свали едната си ръка от дръжката на меча и задра с пръсти лицето си. Воят, който се изтръгна от гърлото му, беше неистов:

— Защо ни лъжааат! Не можем да им се доверим! На никого! — Обърна се рязко. — Стани, Удинаас. Само ти не лъжеш. На теб само може да се вярва. — Пристъпи към трона и седна. — Трябва да помислим. Трябва да осмислим това. Ханан Мосаг… той ламти за нашата власт, нали?

Удинаас се поколеба, после каза:

— Да, ваше величество.

Зачервените очи на Рулад блеснаха.

— Кажи ни повече, робе.

— Нямам право да…

— Ние решаваме какво право имаш. Говори.

— Вие отнехте трона му, императоре. И меча, за който той вярваше, че му се полага.

— Все още го иска, нали? — Внезапен смях, смразяващ и жесток. — О, халал да му е! Не, не можем. Не трябва. Невъзможно. А нашата жена?

— Майен страда. От своя флирт с вас тя не искаше нищо реално. Вие просто бяхте най-младият брат на мъжа, с когото щеше да се венчае. Търсеше си съюзници в дома на Сенгар. — Млъкна, щом видя спазмите, обзели отново Рулад. Младежът беше стигнал до ръба, до пропастта и нямаше да е добре да го хвърли в нея. Все още не, а може би — никога. „Заради отровата в мен е, така жадна за отмъщение, така… злостна. Не са мои тези мисли, не са мои намеците. Спомни си това, Удинаас, преди да направиш нещо по-лошо от Ханан Мосаг.“

— Господарю — промълви той. — Майен наистина страда. И вие сте единственият, който може да й помогне.

— Искаш да спася робинята — изхриптя Рулад.

— Пернатата вещица изпитва само омраза към мен, господарю. Аз съм Длъжник, докато тя не е. Желанието ми към нея беше надменност и тя искаше да ме накаже за това.

— Желанието ти?

Удинаас кимна.

— Дали бих я спасил от побоищата? Разбира се, че бих я спасил. Точно както бихте го направили вие. И всъщност го направихте току-що.

— Защото е… долно. Какво да мисля за теб, Удинаас? Роб… Длъжник… сякаш това би могло да те унизи в очите на друг роб.

— Ледериите се делят на класи дори когато са роби. Ваше величество, тази истина Тайст Едур така и не можаха да разберат. Бедни или богати, свободни или поробени, ние градим същите къщи, в които да живеем, в които да изиграваме старите си драми. И се оказва, че е все едно дали съдбата ни прегръща, или поглъща — и едното, и другото е така, както трябва да е, и само Блудния решава съдбата ни.

Рулад го гледаше съсредоточено.

— Хул Бедикт се опитваше да ми каже същото, но той е беден на думи и затова не успя. И тъй, Удинаас, ние можем да ги завладеем, можем да господстваме над плътта им така, както господстваме над твоята и над другите роби, твои събратя по участ, но вярата, която ги води, която води всички вас — това не може да бъде победено, нали?

— Освен с унищожение, ваше величество.

— А този Блуден, той е арбитърът на съдбата?

— Да, господарю.

— И съществува?

— Физически? Не знам. Все едно е.

Рулад кимна.

— Прав си, робе. Все едно е.

— Завладеете ли Ледер, Ледер ще ви погълне, господарю. Вашия дух. Вашата… невинност.

Лицето на Рулад се изкриви в странна усмивка.

— Невинност. Да го чуя от устата на такова нищожно същество като теб. Би трябвало да го приемем за обида. Би трябвало да заповядаме да ти отрежат главата. Заявяваш, че не можем да спечелим тази война — и какво да мислим за това?

— Отговорът лежи върху собствената ви плът, господарю.

Рулад се огледа. Ноктите на пръстите му бяха израсли дълги, извити и жълти. Почука една от монетите на гърдите си.

— Слагаме край на… идеята за богатство. За пари. Разбиваме илюзията за стойност.

Удинаас беше смаян. „Може да е млад и безумен, но не е глупак.“

— О! Забелязах твоето… изумление. Изглежда, сме били подценявани, дори от един роб. Но умът ти е остър, Удинаас. Благодарим на Сестрите, че не си крал Езгара Дисканар, защото тогава предизвикателството щеше да е горчиво.

— Езгара може да е мекушав, ваше величество. Но е заобиколен от опасни хора.

— Да, този Цеда, Куру Кан. Защо все още не се е задействал?

Удинаас поклати глава.

— И аз съм се чудил за това, господарю.

— Ще говорим пак, Удинаас. И никой друг няма да знае за това. В края на краищата какво биха си помислили? Император и роб кроят заедно нова империя? Защото трябва да те запазим като роб, нали? Роб в очите на всички други. Подозираме, че ако те освободим, ще ни напуснеш.

Удинаас потрепери. „Блудния да ме вземе, този човек има нужда от приятел.“

— Не бих ви оставил, ваше величество. Та нали тъкмо аз поставих монетите в плътта ви. Няма опрощение за това, няма начин да го поправя. Ще съм до вас.

Ужасните очи на Рулад — кръвясали, подути, отчаяни — се подбелиха. И той прошепна:

— Разбираш ли, Удинаас? Толкова съм…

„Изплашен.“

— Да, господарю. Разбирам.

Императорът притисна очите си с ръце.

— Тя се дави в белия нектар.

— Да, господарю.

— Бих я освободил… но не мога. Знаеш ли защо, Удинаас?

— Защото носи детето ви.

— Май наистина си обладан от дух, Удинаас. Да знаеш толкова…

— Ваше величество, може би ще е добре да повикате Урут. Майка ви. Майен се нуждае от… близък човек.

Рулад кимна, все така скрил лицето си.

— Скоро ще се съберем с армията на Феар. След пет-шест дни. Урут е с тях. Тогава… Да, ще говоря с майка. Детето ми…

„Детето ми. Не, това е невъзможно. Подхвърлено дете на Мекрос. Няма смисъл да мисля за него. Никакъв.“

„Не съм жесток човек… но току-що се заклех да съм до него. Блудния да ме вземе, какво направих?“

В долината гореше ферма, но Серен не виждаше някой да се бори с пламъците. Всички бяха избягали. Тя продължи да кълца косата си — режеше я колкото можеше по-късо с ножа, който й беше дал един от войниците на Лоста.

Вреченият стоеше наблизо, войсковият му маг Корло бе до него. Гледаха далечния пожар и си говореха тихо.

Бяха някъде на югоизток от Дреш, на половин ден път от крайбрежието. Серен не можеше да си представи, че ще има нашественици чак тук, но пътищата бяха пълни с бежанци, всички запътили се към Ледерас. Сред тълпите беше видяла немалко дезертьори, а тук-там в канавките лежаха трупове — жертви на обири, убити и изнасилени.

Изнасилването, изглежда, се беше превърнало в любим начин за убиване на свободното време за мародерите, които нападаха като хищници бягащите граждани. Серен знаеше, че ако беше тръгнала сама на път, досега сигурно щеше да е мъртва. В известен смисъл това щеше да е облекчение. И край на цялата тази погнуса, на агонизиращото чувство, че е омърсена. Отново и отново виждаше в ума си как Лоста убива онези мъже. Желанието му да въздаде полагащото се възмездие. И своя грак, с който го спря, в името на милостта.

Блудния й беше свидетел, сега съжаляваше за това. По-добре да го беше оставила да се потруди над онзи кучи син. Още по-добре още да го носеха със себе си. С оцъклени очи, с изплезен език. С този нож, който държеше сега, можеше да реже ивици кожа от него. Веднъж беше чула една история за някакъв големец в далечно селце, който имал навика да изнасилва млади момичета. И една нощ жените му направили засада. Пребили го и го вързали, после напълнили една препаска с остри тръни и я стегнали здраво около слабините му, и го вързали на гърба на коня му. Тръните подлудили животното. Най-накрая то го изхвърлило на една горска пътека, но кръвта му вече била изтекла. Историята продължаваше с това, че на лицето му била изписана цялата болка, която един смъртен може да изстрада, а колкото до онова, което намерили между краката му…

Тя отряза последния кичур сплъстена коса и го хвърли в огъня. Вонята беше ужасна, но из лесовете имаше вещери и шамани, които, стига да се докопат до човешка коса, щяха да я използват зловещо. Тъжна истина си беше, че при възможност да обвържат нечия душа малцина щяха да устоят на изкушението.

Корло подвикна на войниците и те затичаха надолу по склона към фермата. Серен и Лоста останаха сами.

— Чу ли, момиче?

— Какво?

— Коне. В конюшнята. Огънят се прехвърли на покрива й. Фермерът си е оставил конете.

— Никога не би го направил.

Той я изгледа отгоре примижал, после се наведе, докато очите им не се изравниха.

— Права си. Сигурно е мъртъв. Странно как повечето от вашите хора не знаят да яздят.

Тя погледна отново към фермата.

— Сигурно ги е гледал за армията. Цялата идея за конница дойде от Блуроуз — както и повечето животни. Преди конете не бяха част от културата ни. Виждал ли си някога ледерийска конница на парад? Хаос. Дори след — колко — шейсет години? И десетки офицери от Блуроуз, които се мъчат да обучат войниците ни.

— Трябвало е да включите конните воини на Блуроуз като помощни сили. Щом умението е тяхно, използвайте го. Не можеш да заемеш чужд начин на живот.

— Може би. Вие можете да яздите, така ли?

— Да. А ти?

Тя кимна, прибра ножа в канията и стана.

— Научи ме един от офицерите от Блуроуз, за които споменах.

— Била си в армията?

— Не. Беше ми любовник.

Лоста също стана.

— Ха… Стигнаха навреме. Хайде.

Серен се поколеба.

— Забравих да ти благодаря.

— Удавена нямаше да си толкова хубава.

— Не. За онова още не съм готова да ти благодаря. За другото, което направи с онези мъже…

— В Грис, в долината Д’Авори, имам правнучка. Сега трябва да е някъде на годините ти. Хайде, момиче.

Тя тръгна зад него надолу по склона. Правнучка. Нелепо. Не беше толкова стар. Май имаше странно чувство за хумор.

Корло и отделението бяха изкарали от горящата конюшня десетина коня, оседлани. Един от войниците ругаеше.

— Вижте стремената! Нищо чудно, че тия кучи синове не могат да яздят!

— Пъхаш си стъпалото в извивката — обясни Серен.

— И какво става, ако ти се изплъзне кракът?

— Падаш.

— Вречен, трябва да ги преправим тези неща — по-здрава кожа и…

— Срежете от някое резервно седло — каза Лоста. — И вижте какво може да се направи. Но искам до залез-слънце да сме ги яхнали.

— Слушам.

— По-стабилното стреме е като предница на обувка — каза Лоста на Серен. — Можеш да си пъхнеш пръстите, има и кръстачка, която да поеме тежестта ти. Съгласен съм с Хафпек. Конните воини на Блуроуз са пропуснали нещо очевидно и съществено. Едва ли са много добри ездачи…

Серен се намръщи.

— Любовникът ми веднъж спомена, че тези седла били направени изключително за ледерии. Каза, че в Блуроуз използвали по-различни.

Той я изгледа с присвити очи и се разсмя, но не каза нищо. Тя въздъхна.

— Нищо чудно, че конницата ни е почти неизползваема. Винаги ми е било трудно да задържа вътре стъпалата си, да не се люшкат насам-натам.

— Искаш да кажеш, че се завъртат?

— Да.

— Ще ми се да ги срещна някой ден тези конници от Блуроуз.

— Те са странен народ. Почитат някой си, когото наричат Чернокрилия господар.

— И приличат на ледерии?

— Не, по-високи са. С много тъмна кожа.

— С лица като на Тайст Едур?

— Не. Скулите им не са толкова издадени.

— Дълголетни?

— Не, доколкото знам, но честно казано, всъщност не знам. Малко ледерии знаят, а и не ги интересува. Бяха победени. Покорени. Все едно, те никога не са били много и предпочитат изолацията. Селищата им са малки, доколкото съм чувала.

— Какво сложи край на връзката ви?

— Същото, поне според мен. Той рядко виждаше нещо добро в… в нищо не виждаше нещо ново. Омръзна ми скептицизмът му, цинизмът му, държането му — все едно че беше виждал всичко хиляда пъти преди…

Пламъците вече бяха обгърнали конюшнята и ги принудиха да се отдръпнат. На близкото пасище намериха няколко мъртви тела — на конегледача и семейството му. Не бяха видели милост през последните няколко камбани от живота си. Никой от войниците не каза и дума, но всички се бяха намръщили.

Лоста отведе Серен настрана, докато трима от отделението заровят телата.

— Намерихме диря — каза й. — Ако нямаш нищо против, искаме да я проследим. Да си поприказваме с онези, които са убили това семейство.

— Покажете ми я.

Той махна и Корло я отведе до горичката в югоизточния край на пасището. Серен огледа следите, които се губеха в гората, и каза:

— Над двайсет са.

Магът кимна.

— Дезертьори. С броня.

— Да. Или натоварени с плячка.

— Сигурно и двете.

Тя се обърна и го изгледа.

— Вие от тази Пурпурна гвардия — доста сте уверени в себе си май.

— Стигне ли се до бой — да, момиче.

— Гледах как Лоста се бие — в Трейт. Той е изключение, нали?

— Така си е. Но не и между Вречените. Джъп Алат доста ще го затрудни. Или Пол, между другото. А и някои в други роти. Хафдан, Блус, Блек Стария…

— Все от тези Вречени?

— Аха.

— И какво означава това? Да си Вречен?

— Означава, че са се врекли да върнат на своя принц земите му. Виждаш ли, проклетият император Келанвед го прогони. Все едно, още не е станало. Но ще стане някой ден, може би скоро.

— И клетва? Добре. Явно този принц има доста способни войници на своя страна.

— О, да. Особено след като клетвата ги опази живи през цялото това време.

— Какво имаш предвид?

Магът като че ли се притесни.

— Много се разприказвах. Не ми обръщай внимание, момиче. Все едно, видя дирята, която са оставили кучите синове. Не са се опитали да я скрият, което значи, че са прекалено самонадеяни, нали? — Усмихна се, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Ще ги догоним и ще им покажем какво може да прави истинска конница. Със свестни стремена, искам да кажа — не се бием често от седлото, но не сме и новаци.

— Признавам, че разпали любопитството ми.

— Само любопитство ли, момиче? Никаква жажда за мъст?

Тя погледна настрани.

— Искам да поразгледам наоколо. Сама, ако нямаш нищо против.

Мъжът сви рамене.

— Не се отдалечавай много. Вреченият те е взел под опеката си, поне така мисля.

„Толкова… по-зле.“

— Няма.

Серен тръгна през гората. Беше прореждана десетилетия наред, имаше много пънове и сечища. Тя се вслуша в стъпките на връщащия се към пасището Корло. Щом тишината я обгърна, изведнъж съжали, че е останала сама. В душата й кипяха желания, нито едно от които здравословно, нито едно — приятно. Никога вече нямаше да се почувства чиста и тази истина тласкаше мислите й в обратна посока, сякаш част от нея се стремеше да омърси още повече плътта й, дотам, докъдето можеше да стигне. Защо не? Както беше сама в тъмното, не беше нищо да очерни душата си, все по-дълбоко и по-дълбоко.

Сама и вече изплашена — от самата себе си, от поривите в себе си — продължи да върви без посока. Все по-навътре в гората, където пъновете бяха по-малко и омекнали от гнилото, нападалите клони и дървета — все по-нагъсто. Следобедната светлина едва стигаше до нея.

Болката не беше нищо. Беше безсмислена. Не, нещо ценно имаше в болката, макар и само заради това, че напомняше на човек, че все още живее. Щом нищо нормално никога вече не можеше да се върне, трябваше да се намерят други удоволствия. Да ги опитоми, тяло и ум да се стегнат отново — за някаква по-тъмна наслада.

Стигна до поляна, сред която се извисяваха фигури.

Спря.

Неподвижни, полузатънали в земята, наклонени във високата трева. Статуи. Това беше земя на племената тартенал, припомни си тя. Преди да дойдат ледериите и да ги съкрушат. Името „Дреш“ всъщност беше тартеналско, както и имената на близките села — Денер, Лан и Брус.

Серен излезе на поляната.

Всичко пет статуи, със смътно човешки очертания, но толкова обрулени от вятъра и дъждовете, че все едно бяха безлики, с едва забележими вдлъбнатини, очертаващи очните кухини, врязани в гранита. Всички бяха заровени до кръста, което предполагаше, че когато са били изцяло над земята, са се издигали високи колкото самите тартенал. Някакъв пантеон, предположи тя, с изтрити имена и лица, изтрити от десетките столетия, изтекли откакто тази поляна за последен път е видяла поклонници.

По онова време ледериите почти бяха заличили тартеналите от лицето на света. Най-безжалостният геноцид от многото им завоевания. Спомни си едно изречение, написано от свидетел на тази война. „Биеха се в защита на свещените си места с лица, разкривени от ужас, сякаш провалът им щеше да отприщи нещо огромно и ужасно…“ Огледа се. Единственото огромно и ужасно нещо тук беше запустението.

Знаеше, че такива мрачни моменти в ледерийската история се пренебрегват систематично и буквално не играят никаква роля в културните им представи като за носители на прогрес, освободители от оковите на примитивни начини на живот, на жестоки традиции и порочни ритуали. Освободители, предопределени да изтръгнат от ръцете на жестоки тирани потиснатите им жертви в името на цивилизацията. Рядко се признаваше, че след завоеванията ледериите налагаха собствените си правила на потисничество. Нали в края на краищата имаше само един път към успех и съвършенство, постлан със злато и поддържан от ледерийските събирачи на данъци — и само свободни можеха да вървят по него.

„Свободни да се облагодетелстват от тази игра. Свободни да разберат собствените си вродени недостатъци. Свободни да злоупотребят други с тях. Свободни да бъдат експлоатирани. Свободни да бъдат притежавани заради дълг. Свободни да бъдат изнасилвани.“

И да познаят страданието. Природна истина беше, че някои изминаваха този път по-бързо от други. Винаги щеше да има такива, които можеха само да пълзят. Или да падат покрай пътя. Най-основните закони на съществуването, в края на краищата, винаги бяха жестоки.

Статуите пред нея бяха безразлични към всичко това. Поклонниците им бяха загинали, за да ги защитят, и то за нищо. Паметта не беше лоялна към миналото, само към неизбежностите на настоящето. Серен се замисли дали Тайст Едур гледат на света по същия начин. Колко от тяхното минало беше забравено избирателно, колко неприятни истини бяха изкривени в самоутешителни лъжи? И те ли страдаха от същия недостатък, от тази необходимост да се преправя историята, за да се отговори на някакво дълбоко вродено чувство за вина, празнота в ядрото, отекваща с окаяна несигурност? Дали целият този стремеж към прогрес не беше нищо повече от безнадеждно търсене на някакво нейно запълване, все едно че на някакво инстинктивно ниво съществува смътно разбиране, признание, че тази игра няма стойност и затова победата е безсмислена?

Подобно разбиране трябваше да е смътно, защото яснотата бе нещо трудно за постигане, а ледериите не обичаха трудните неща и затова рядко скланяха да мислят в тази посока. Предпочитана реакция бяха по-елементарните чувства, на сложните аргументи се гледаше с яд и с подозрение.

Тя отпусна длан на рамото на най-близката статуя и с изненада откри, че камъкът е топъл. Навярно бе съхранил слънчевата топлина. Но не, твърде топъл бе за това. Серен отдръпна ръката си — още малко и камъкът щеше да изгори кожата й.

Обзе я безпокойство. Изведнъж се смрази и отстъпи назад. И едва сега видя мъртвата трева около всяка статуя, изсъхнала от несекващата топлина.

Боговете на Тартенал като че ли изобщо не бяха мъртви.

„Понякога миналото оживява, за да разкрие лъжите. Лъжите, устоявали само със силата на волята и на общото мнение. Понякога това разкритие идва плувнало в прясно пролята кръв.“ Заблудите сами подканяха да бъдат разбити. Ледерийското превъзходство. Арогантността на Тайст Едур. „Светостта на собствената ми плът.“

Чу звук зад себе си и се обърна.

Лоста стоеше в края на поляната.

— Корло каза, че имало нещо… неспокойно… в тази гора.

Тя въздъхна.

— По-добре да бях само аз.

Той се усмихна кисело. Серен тръгна към него.

— Тартенал. Мислех си, че познавам тази земя. Всяка пътека, местата със стари надгробни могили и оброчища. Нали това е в задълженията на един Аквитор.

— Надявам се да се възползваме от тези знания — каза Вреченият. — Не искам фанфари, когато влезем в Ледерас.

— Съгласна съм. Дори сред тълпата бежанци ще изпъкваме. Не е зле да помислите за някакво облекло, което не прилича толкова на униформа.

— Едва ли ще е от значение, момиче. Все едно, ще ни вземат за дезертьори и ще ни тикнат в редиците на защитниците. Тази война не е наша и предпочитаме да нямаме нищо общо с нея. Въпросът е можеш ли да ни вкараш незабелязано в Ледерас?

— Да.

— Добре. Момчетата са почти готови с новите стремена.

Тя хвърли поглед към статуите.

— Чудно, нали? — каза той.

— Кое?

— Как старият гняв никога не си отива.

Серен го погледна.

— Гняв. Разбирам, че това чувство ти е много познато.

— Корло много говори.

— Щом искате да върнете земята на вашия принц, какво правите тук? Изобщо не бях чувала за този император Келанвед, тъй че империята му трябва да е някъде много далече.

— О, да, далече е. Хайде, време е да тръгваме.

— Съжалявам — промълви тя, щом тръгна след него през гората. — Прекалих с любопитството.

— Да, прекали.

— Е. В замяна можеш да ме попиташ каквото поискаш.

— И ти ще отговориш?

— Може би.

— Не ми приличаш на човек, готов да се предаде, както направи в Трейт. Значи търговецът, за когото работеше, се самоуби. Той любовник ли ти беше, или какво?

— Не. И си прав, не съм такава. Не беше само заради Бурук Бледия, макар че трябваше да разбера, че предстои — на връщане той почти ми го каза десетина пъти. Просто май не съм искала да го чуя. Императорът на Тайст Едур си има ледерийски съветник…

— Хул Бедикт.

— Да.

— Познаваш ли го?

Тя кимна.

— И сега се чувстваш предадена? Не само като ледерийка, но и лично. Е, да, тежко е…

— Само че тук грешиш. Не се чувствам предадена и точно това е проблемът. Разбирам го твърде добре, решението му — разбирам го.

— Съжаляваш, че не си с него ли?

— Не. Видях Рулад Сенгар — императора, — видях го как се върна към живота. Ако беше Ханан Мосаг, кралят-магьосник… тогава може би щях да свържа съдбата си с тях. Но не и с императора…

— Върнал се към живота ли? Какво искаш да кажеш?

— Беше мъртъв. Съвсем мъртъв. Убит, когато прибирал един меч за Ханан Мосаг — някакъв прокълнат меч. Не можаха да го изтръгнат от ръцете му.

— Защо просто не са ги отрязали?

— Подозирам, че щеше да се стигне до това, но тогава той се върна.

— Хубав номер. Интересно дали ще извади такъв късмет следващия път.

Стигнаха при другите — те вече бяха яхнали конете и ги чакаха. Серен се усмихна вяло на думите на Вречения.

— Според слуховете — да, извадил е.

— Пак са го убили?

— Да. В Трейт. Някакъв войник, който дори не бил ледериец. Просто излязъл срещу него и му счупил врата. Дори не се задържал да остърже златните монети от тялото му…

— Дъх на Гуглата — измърмори той, докато крачеха към другите. — Не им го казвай.

— Защо?

— Имам славата, че си създавам лоши врагове, затова.

На един ден път от поляната и статуите живееха единайсет тартенали. Арбат Старата гърбица отдавна беше избран за работата, която вършеше навъсен — всеки месец да обикаля с двуколката си от едно семейство до друго. Нито една от фермите, в които живееха в робство тартеналите, като Длъжници на един земевладелец в Дреш, не беше чистокръвна. Деца със смесена кръв се стичаха да посрещнат Арбат Старата гърбица, замерваха го с гнили плодове в гърба, докато креташе с лопатата към отходната яма, смееха се и подвикваха заядливо, докато хвърляше мокрите буци фекалии в двуколката.

При тартеналите всичко, което съществуваше във физическия свят, имаше символично значение и тези значения бяха свързани, втъкани бяха в послания, които сами по себе си представляваха част от таен език.

Фекалиите бяха злато. Пикнята беше ейл. Потомците със смесена кръв бяха забравили повечето древно знание, но традицията, съпътстваща обиколките на Арбат Старата гърбица, си оставаше, макар повечето й значение да беше изгубено.

Щом изпълнеше задачата си, му оставаше едно последно пътуване: да издърпа мръсната си двуколка с купчината капеща, покрита с рояк бръмчащи мухи мръсотия по малко използваната пътека през Гората на конегледача и най-сетне — на поляната с полузаровените каменни статуи.

Щом пристигна, малко след залез-слънце, разбра, че нещо се е променило. Тук, където никога нищо не се беше променяло, през целия му живот.

Беше имало посетители, може би по-рано през деня, ала това беше най-малкото. Арбат Старата гърбица се вторачи в статуите, видя изгорелите треви, маранята от зноя, излъчван от очукания гранит. Направи гримаса и оголи два реда почернели щърбави зъби — всичко, което беше останало след толкова години ядене на ледерийски благини — а когато посегна за лопатата, видя, че ръцете му треперят.

Загреба пълна лопата и я замъкна до най-близката статуя. Замахна и нечистотиите се лепнаха върху изронения камък.

— Пляс — изфъфли старецът и кимна.

Нечистотиите изсъскаха, почерняха, запушиха и се посипаха надолу — вече пепел.

— А. Може ли да е по-лошо? Това се запитай, Арбат. Може ли да е по-лошо? Не, едва ли, вика Арбат Старата гърбица. Едва ли? Не си ли сигурен, Арбат? Арбат мисли, но не задълго. Прав си, викам, не може да е по-лошо.

— Злато. Злато и ейл. Проклето злато, проклет ейл, проклето нищо, проклето всичко. — От ругатните се почувства малко по-добре. — Добре тогаз. — Върна се при колата. — Я да видим цяла лопата ще те засити ли. И, Арбат, мехурът ти също е пълен. Точно навреме дойде, че то кога не е било. Възлияния. Работата, Арбат. Работата.

— Е, и ако това не помогне, тогаз какво, Арбат Стара гърбице? — възкликна той. — Тогаз какво? Ами, викам аз, казвам им го, какво… ако чуят. И ако чуят? Ами, викам, бягаме тогаз… А ако не чуят? Ами, викам, аз бягам тогаз.

Загреба още тор с дървената лопата.

— Злато. Злато и ейл…

— Сандалат Друкорлат. Това ми е името. Не съм призрак. Повече — не. Най-малкото, което можеш да направиш, е да признаеш съществуването ми. Дори нахтите се държат по-възпитано от теб. Ако продължаваш да седиш и да се молиш, ще те ударя.

Опитваше се от заранта. Периодично прекъсваше усилията му да се вглъби. Искаше да я пропъди, но нищо не ставаше. Забравил беше колко дразнеща може да е една компания. Неканено, нежелано, настойчиво напомняне за собствената му слабост. А сега се канеше и да го удари.

Уидал въздъхна и най-после отвори очи. За първи път този ден. Въпреки сумрака в обиталището му светлината го нарани, принуди го да примижи. Тя стоеше пред него, непогрешимо женски силует. Като за бог, загърнат в одеяла, Сакатия като че ли беше безразличен към голотата сред избраниците си.

„Избраници. Къде я намери, в името на Гуглата? Не била призрак, казва. Вече не. Току-що го каза. Значи трябва да е била. Типично. Не би могъл да намери някой жив. Не и за тази мисия на милост. Кой друг, ако не някой зажаднял за компания, след като е бил мъртъв кой знае откога? Ох, губя си ума.“

Тя вдигна ръка да го удари.

Уидал се дръпна уплашено.

— Добре де, добре! Сандалат не знам коя си. Приятно ми е да се запознаем…

— Сандалат Друкорлат. Аз съм Тайст Андий…

— Много мило. В случай, че не си забелязала, бях се вглъбил в молитви…

— Ти винаги си вглъбен в молитви, от два дни вече. Поне си мисля, че са два дни. Нахтите вече спаха. Веднъж.

— Нима? Колко странно.

— А ти си?

— Аз? Ковач на оръжия. Мекрос. Единственият преживял разрушението на града ни…

— Името ти!

— Уидал. Няма защо да викаш. Тук никой не вика. Е, писъци има от време на време, но не от мен. Все още де…

— Млъкни. Имам въпроси, на които трябва да отговориш.

Не беше особено млада, забеляза той, щом очите му привикнаха. Но пък и той не беше в първа младост. А това не беше добре. Младите по ги биваше в сприятеляването. Младите нямаха какво да губят.

— Много си властна, Сандалат.

— Ах, да не би да нараних чувствата ти? Ужасно съжалявам. Откъде ги взе тези дрехи?

— От бога, от кой друг?

— Какъв бог?

— Оня в шатрата. На сушата. Не може да си го пропускала. Не виждам как… два дни ли? Какво си правила през това време? Тя е ей там, малко над брега…

— Млъкни. — Тя заоправя косата си с ръце.

По-добре да си беше останала силует. Уидал извърна очи.

— Мислех, че искаш отговори. Иди питай него…

— Не знаех, че е бог. Стори ми се, че си по-добра компания. От него — само кашляне и смях… поне ми се стори, че е смях…

— Смях е било, не се съмнявай. Той е болен.

— Болен?

— Луд.

— Значи един луд кашлящ бог и мускулест плешив поклонник. И три нахта. Това ли е? Никой друг ли няма на този остров?

— Малко чайкогущери, земни гущери, скални гущери и плъхогущери в ковачницата…

— Откъде си я взел тази храна тогава?

Той погледна към масичката.

— Богът дава.

— Хайде де. И какво друго дава този бог?

„Ами, теб например.“

— Каквото му изнася. Поне така мисля.

— Дрехите ти.

— Да.

— Искам дрехи.

— Да.

— Какво значи това „да“? Донеси ми някакви дрехи.

— Ще питам.

— Мислиш ли, че ми харесва да стоя тука гола пред някакъв непознат? Даже нахтите гледат похотливо.

— Аз не гледах похотливо.

— Тъй ли?

— Не нарочно. Току-що забелязах — говориш търговския език на ледериите. И аз.

— Сече ти умът, а?

— От много упражнения. — Уидал стана. — Виждам, че няма да ме оставиш да си продължа молитвите. Поне докато не си намериш някакви дрехи. Тъй че да ходим да говорим с бога.

— Ти говори с него. Аз — не. Просто ми донеси дрехи, Уидал.

Той я изгледа.

— Това ще помогне ли да… мирясаш?

И тогава тя го удари — тежката й ръка го зашлеви с все сила отстрани. Неподготвен го хвана, реши той, след като се надигна от съборената стена, през която беше отхвърчал. Светът се въртеше бясно. Жената като че ли се чудеше дали да не го удари пак. Вълните се полюшваха, а трите нахта се превиваха в безмълвен смях.

Той закрачи към морето, а тя извика подир него:

— Къде тръгна?

— При бога.

— Той е натам.

Уидал смени посоката.

— Ще ми говори, все едно че не го знам острова. Дрехи ще иска… На, вземи моите. — Смъкна си ризата…

И се намери легнал по гръб, зяпнал през протритата тъкан, слънцето — ярко и ослепително — …

… изведнъж помръкна.

Тя говореше:

— … просто полежи тук още малко, Уидал. Нямах намерение да те ударя толкова силно. Ох, май ти спуках черепа.

„А, не, не. Той е здрав като наковалня. Ще се оправя. Ето на, ставам… уф, защо да си правя труда. Хубаво е тука, под слънцето. Тази риза мирише. Като морето. Като бряг — приливът се е отдръпнал и всичко мъртво гние в тинестата вода. Точно като вътрешния пристан. Да спра момчетата да не се къпят там. Все им казвам… о, те са мъртви. Всички са мъртви вече, момчетата ми, чираците… Гледай по-скоро да ми отвърнеш, Маел.“

— Уидал?

— Шатрата… Това се опитват да ми кажат нахтите. Нещо за шатрата…

— Уидал?

„Ох, трябва да поспя.“

Дирята продължаваше на изток, почти успоредно на пътя Брес, поне в началото, а после сви на юг към самия път, щом гората вляво оредя. Дезертьорите бяха минали през още една ферма, но не бяха намерили хора в нея. Имаше следи от плячкосване и изглежда, мародерите бяха прибрали един фургон. Хафпек прецени, че не са далече и че до разсъмване ще ги настигнат.

Серен Педак яздеше до Лоста. Новите стремена държаха ботушите й здраво — никога не се беше чувствала толкова сигурно на конски гръб. Ясно беше, че онези от Блуроуз от дълго време бяха мамили ледериите, и тя се замисли дали това не разкрива някаква съществена, неосъзнавана досега слабост на народа й. Известно лековерие, плод на нещастна смесица от наивност и арогантност. Серен подозираше, че ако Ледер преживее едурското нашествие и истината за измамата на Блуроуз излезе наяве, отговорът на ледериите ще е детински, някакво дълбоко чувство на уязвеност и неприязън, което щеше да се задържи дълго. Блуроуз щеше да бъде наказана злобно и многократно, по всевъзможни начини.

В първата ферма двете жени в отделението разглобиха една рамка за сушене на кожи и приспособиха половин дузина груби пики от прътите й, всяка дълга бой и половина. Нарязаха напряко наострените, втвърдени на огън върхове и сега те бяха с дебели зъбци. Всеки връх беше намазан с кръвта на коняря и близките му, за да се подпечата готовността за възмездие.

Яздиха цяла нощ — спряха на четири пъти, колкото да отдъхнат конете, но освен нея всички успяха да поспят по четвърт камбана време — войнишки талант, който Серен така и не можеше да усвои. Когато небето на изток избледня и мъглата в низините побеля, клепачите й вече се слепваха. Бяха подминали един бежански лагер и една старица им каза, че разбойниците ги били настигнали и ограбили всичко ценно, а и отвлекли две момичета и майка им.

Най-сетне видяха мародерите. Фургонът беше в центъра на издигнатия път, двата вола, които го теглеха, бяха под един дебел дъб от южната страна. От едното колело бяха изпънати три вериги, в краищата им се бяха свили да спят три дребни фигурки. Гаснещите въглени в голямото огнище оттатък фургона още димяха.

Бойците от Пурпурната гвардия спряха да огледат разбойниците.

— Всички спят — подхвърли една от жените.

— Тези коне не са достатъчно обучени за атака — каза Лоста. — Тръгваме четири — едно — четири. Ти ще си едното, Аквитор. И стой плътно зад предните ездачи.

Тя кимна. Бяха й дали меч и знаеше как да борави с него. Но все пак атаката щеше да е с пики.

Войниците стегнаха шлемовете си, навлякоха металните ръкавици и стиснаха пиките. Серен извади меча си.

— Добре — каза Лоста. — Корло, държиш ги заспали, докато не приближим на трийсет разтега. Тогава ги събуждаш бързо и панически.

— Ясно, Вречен. Отдавна беше, а?

— Искате ли някой от тях жив, сър? — попита Хафпек.

— Не.

Лоста, с Хафпек от лявата му страна и двете жени отдясно, оформиха първия ред. От ходом — в лек тръс. Петдесет разтега и все още никой от мародерите не се беше размърдал. Серен хвърли поглед през рамо към Корло. Той й се усмихна, вдигна ръка и зашава във въздуха с пръсти.

Трите пленнички се надигнаха стреснато и бързо се шмугнаха под фургона.

Пиките се наведоха към земята и конете препуснаха в галоп.

Изведнъж спящите се размърдаха. Наскачаха и се разкрещяха.

Първият ред се раздвои да заобиколи фургона. Като видя блесналите ококорени очи под фургона, Серен изви рязко наляво. След миг се озова до високите колелета.

Четири пики отпред намериха целите си — три пронизаха в гръб опиталите се да побягнат мъже.

Някакъв мъж скочи към Серен и тя замахна с меча, посече го в рамото и той се олюля и рухна сред фонтан от кръв. Серен изруга заради непохватния удар, надигна се и се изправи на стремената.

Първите четирима от Пурпурната гвардия бяха забавили конете и вече вадеха мечовете си. Вторият ред зад Серен се бе развърнал да догони жертвите, пръснали се в канавките от двете страни на пътя. Започнаха да избиват мародерите хладнокръвно и методично.

Някакво копие замахна към Серен от дясната й страна. Тя го отби и се извъртя, щом конят я понесе напред. Мечът й изкънтя, щом се натресе в шлема, тя дръпна силно и го смъкна от главата на мъжа. Шлемът заподскача по пътя, оплискан с кръв и хлътнал от едната страна.

За миг зърна Лоста на десетина крачки напред. Убиваше с ужасяваща лекота — едната му ръка стискаше юздите и водеше коня, а мечът му свистеше в сеещ смърт танц.

Някой се хвърли към нея, пак отдясно, тежестта му я дръпна надолу. Серен извика от болка, усети как се смъква от седлото…

Брадато разкривено в гримаса лице налетя към нея, сякаш искаше да й лепне гнусна целувка. После чертите му се отпуснаха. Кръв изпълни очите му. Жилите на слепоочията му се пръснаха на сини петна, разцъфтели под кожата. Още кръв швирна от ноздрите му. Ръцете му я пуснаха, мъжът залитна назад и рухна.

Корло — държеше дълъг нож с тънко острие — застана до нея.

— Хайде вдигни се, момиче! Подпри се на рамото ми…

Без да пуска меча, тя се подпря на него и се изправи.

— Благодаря, Корло…

— Хайде спри се, момиче, почти свършихме.

Серен се огледа. Трима гвардейци бяха слезли от конете, Лоста също. Крачеха между ранените и ги доубиваха с мечовете си.

— Онзи… какво стана с него? — успя да попита Серен.

— Сварих му мозъка, Аквитор. Мръсно е, знам, но Вреченият каза да те опазя.

Тя го зяпна.

— Що за магия го прави това?

— Може да ти кажа някой път. Кучият му син много се доближи с онова копие.

Тя се разтрепери.

— И това ли ти е професията, Корло? Отвратително!

— Да, Аквитор. Така си е.

Лоста се приближи и попита:

— Всичко наред ли е?

— Нищо ни няма, сър. Всички ли са мъртви?

— Двайсет и един.

— Толкова бяха — потвърди магът.

— Не повече пет души успяха да извадят оръжията си. Мръсно ги нагласи, Корло. Браво.

— Така ли печелят битките си вашите войници? — попита Серен.

— Не бяхме тук за битка, Аквитор. Беше екзекуция. Маг имаше ли в тая сган, Корло?

— Дребен адепт. Оправих го веднага.

„Екзекуция. Да. Най-добре да се мисли така. Не клане. Все пак бяха убийци и насилници.“

— Не ми ли остави някой жив, Вречен?

Той я изгледа примижал.

— Не. Нито един.

— Не искаш да… направя каквото искам. Нали?

— Точно така, момиче. Не искам.

— Защо?

— Защото може да ти хареса.

— Че какво те засяга това теб?

— Не е добре, само това. — Обърна се. — Корло, погрижи се за пленничките под фургона. Изцери ги, ако трябва.

„Той е прав. Кучият син е прав. Може да ми хареса. Да изтезавам безпомощен човек. И това изобщо няма да е добре, защото може да зажаднея за още.“ Спомни си какво беше изпитала, когато мечът й беше ударил покритата с шлем глава на мародера. Гадене — и гадене, примесено с наслаждение; и двете сплетени в едно.

„Боли ме. Но мога да накарам други да ги заболи. Толкова, че двете болки да се уравновесят и да остане… покой. Това ли е то? Покой? Или само някакво втвърдяване, безчувствено и студено.“

— Разбрах — каза тя и вдигна очи към Лоста. — Само че… Само че не помага. Нищо не помага.

— Да. Засега поне.

— Завинаги. Зная, мислиш, че времето ще го изцери. Но виждаш ли, Вречен, преживявам го непрекъснато. Всеки миг. Не беше преди няколко дни. С последния ми дъх е — с всеки последен дъх.

Видя в очите му състрадание и необяснимо го намрази заради това.

— Остави ме да помисля над това, момиче.

— За какво?

— Не мога да кажа още.

Тя погледна меча в ръката си, кръвта и полепналата коса по нащърбеното острие. „Отвратително. Но ще бъде изтрито. Желязото отново ще стане чисто и лъскаво, все едно че не е нищо повече от парче метал. Несвързано с делата си, с историята си, с това, за което е направен този меч.“ Не искаше да почисти мръсотията. Харесваше й.

Оставиха телата там, където бяха паднали. Оставиха пиките, забучени в изстиващата плът. Оставиха фургона, освен малкото храна, която можеха да вземат — бежанците, идващи по пътя, щяха да приберат останалото. Между мъртвите имаше петима младежи, не повече от петнайсетгодишни. Бяха изминали кратък път, но както отбеляза Хафпек, пътят се беше оказал грешен, и толкова.

Серен не съжали никого от тях.